Алената чума

III

Старецът изтри сълзите си с мръсните си юмруци и отново заговори с треперлив, тънък гласец, който постепенно укрепваше, докато разказвачът отново се почувства в свои води.

— Чумата пламна през лятото на 2013 година. Тогава бях на двадесет и седем и много добре си спомням всичко. Съобщенията по безжичния телеграф…

Заешката устна се изплю от негодувание и старецът побърза да обясни:

— По това време ние умеехме да разговаряме по въздуха на разстояние хиляди мили. И ето пристигна вестта, че в Ню Йорк върлува неизвестна болест. В този най-величествен град на Америка тогава живееха седемнадесет милиона. Отначало никой не придаде значение на това съобщение. Дребна работа — бяха умрели няколко души! Правеше впечатление обаче, че смъртта беше настъпила много бързо и първият признак на болестта бил почервеняването на лицето и цялото тяло. След двадесет и четири часа дойде съобщение, че и в Чикаго е регистриран такъв случай. Същия ден стана известно, че в Лондон, най-големия, отстъпващ само на Чикаго град, вече две седмици тайно се борят с чумата. Всички съобщения минаваха през цензура, тоест беше забранено да се говори на останалия свят, че в Лондон е започнала чума.

Работата явно вземаше сериозен обрат, но ние, в Калифорния, както впрочем и навсякъде другаде, ни най-малко не се разтревожихме. Всички бяхме убедени, че бактериолозите ще намерят средство против тази болест, както в миналото бяха намирали средства против другите болести. Но бедата беше, че микробите, попаднали в човешкия организъм, убиваха човека поразително бързо. Нямаше нито един случай на оздравяване. Това беше като азиатската холера — днес вечеряте с напълно здрав човек, а утре сутрин, ако станете по-рано, виждате как го карат на гробищата покрай дома ви. Само че тази неизвестна чума поразяваше още по-бързо, много по-бързо. Час след появата на първите признаци на заболяването човекът умираше. Някои изкарваха по няколко часа, но много умираха след 10–15 минути.

Отначало се ускоряваше пулсът, температурата се покачваше, после по лицето и цялото тяло изведнъж се появяваше аленочервен обрив. Малко хора забелязваха огъня и сърцебиенето — стряскаха се едва от обрива. В това време обикновено започваха спазмите, но те бяха кратки и не много силни. След като изтърпеше спазмите, човек повече не се мъчеше и чувстваше само как тялото бързо се вцепенява от краката нагоре. Отначало ходилата, после коленете и кръста, а когато парализата достигнеше сърцето, човекът умираше. Той не бълнуваше и не спеше. До края, до спирането на сърцето, болният оставаше в пълно съзнание. И още едно странно нещо — колко бързо се разлагаше трупът! Едва човек умираше, и тялото започваше да се разпада и сякаш се стапяше пред очите ти. Това бе една от причините чумата да се разпространява така бързо — милиарди микроби от трупа моментално попадаха във въздуха.

Ето защо бактериолозите имаха толкова малко шансове в борбата с болестта. Те умираха в лабораториите си, докато изследваха микробите на Алената смърт. Те се проявиха като истински герои. Мястото на умрелите веднага се заемаше от други. За първи път успяха да изолират бацила на чумата в Лондон. Телеграфът разнесе вестта навсякъде. Този учен се казваше Траск, но след малко повече от денонощие той умря. Учените в лабораториите си блъскаха главите да намерят средство, което да поразява чумните микроби. Нито едно от известните лекарства не помагаше. Проблемът беше да се намери такова средство, серум, който да убива микробите, но да не вреди на човека. Опитваха се даже да използват други микроби, да вкарват в тялото на болния такива микроорганизми, които са врагове на чумните…

— Дядо, че нали не се виждат тия работи, микробите де! — възрази Заешката устна. — А ти дрънкаш врели-некипели, все едно наистина ги има! Което не се вижда, въобще го няма. Къде се е чуло и видяло да се бориш против нещо, което го няма, с нещо друго, което го няма! В ония времена всички сте били глупаци! Затова сте се затрили. Да не мислиш, че съм повярвал на тия глупости?!

Дядото отново заплака, но Едвин веднага го взе под своя защита.

— Виж какво, Заешка устна, ти самият също вярваш в това, което не виждаш.

Заешката устна заклати глава.

— Ти нали вярваш, че умрелите стават от гробовете. Да не си ги виждал?

— Виждал съм ги, нали ти казах! Миналата година, когато ходих с баща си на лов за вълци.

— Е, хубаво, а защо винаги плюеш през лявото си рамо, когато минаваш през река! — напираше Едвин.

— Срещу уроки — бранеше се Заешката устна.

— Значи вярваш в уроки?

— Как да не вярвам!

— Ама нито веднъж не си ги виждал! — тържествуваше Едвин. — Ти си по-зле и от дядо с неговите микроби! Сам вярваш в неща, дето не си виждал. Хайде, дядо, разказвай нататък!

Заешката устна, покрусен от поражението в този метафизичен спор, прехапа устни и старецът продължи.

Няма да утежняваме разказа с излишни описания как внуците от време на време се препираха, прекъсвайки стареца, как тихо обсъждаха чутото и правеха всевъзможни предположения, опитвайки се да разберат онзи изчезнал непознат свят.

— … Накрая Алената смърт пламна и в Сан Франциско. Първият човек умря в понеделник сутринта, а от четвъртък в Окланд и в Сан Франциско хората измираха като мухи. Умираха навсякъде — в леглата си, на работните си места, на улицата. Във вторник аз самият видях как свършва болен от чума. Това беше мис Колбрен, моя студентка. Тя седеше в аудиторията точно пред мене и докато четях лекцията си, видях как лицето й изведнъж стана алено. Млъкнах и само я гледах — всички ние вече бяхме наплашени от слуховете за чумата. Момичетата запищяха и се втурнаха навън. След тях хукнаха и младежите. Останаха само двама. Мил Колбрен получи спазми, вярно, доста слаби, които продължиха не повече от минута. Един от младежите й донесе вода. Тя отпи съвсем малко и възкликна:

— Не чувствам краката си! — И след минута отново: — Краката ми съвсем изтръпнаха. Все едно, че ги няма. И коленете ми са съвсем студени. Почти не ги усещам.

Тя лежеше на пода. Сложихме под главата й куп тетрадки. С нищо друго не можехме да й помогнем. Тялото й изстиваше, парализата обхвана и кръста, а когато стигна сърцето, момичето умря. Бяха минали само петнадесетина минути — бях погледнал часовника — и тя свърши насред аудиторията. Такава хубава, кипяща от сили жена! От появата на първите признаци на болестта до момента на смъртта беше минал само четвърт час, така бързо поразяваше Алената чума.

През тези няколко минути, докато бях с умиращата, паниката беше обхванала целия университет. Студентите на тълпи напускаха залите и лабораториите. Когато излязох, за да докладвам на декана на факултета за случилото се, студентското градче беше пусто. Само няколко души, забавили се кой знае по какви причини, бързаха към домовете си. Двама от тях тичаха.

Деканът Хоуг беше сам в кабинета си, той изведнъж се беше състарил, лицето му беше покрито с бръчки, които преди не бях забелязвал. Щом ме видя, той с мъка се изправи и се затътри към вътрешния кабинет, тръшна вратата и бързо я заключи. Знаеше, че може да се зарази и се изплаши. Той извика през вратата да си вървя. Никога няма да забравя чувството, с което крачех по празните коридори, през замрялото градче. Не изпитвах страх. Да, знаех, че може да се заразя и вече се смятах за мъртъв. Но ме гнетеше не мисълта за смъртта, а ужасът на случилото се. Животът беше спрял. Сякаш беше настъпил краят на света, на моя свят. От самото си раждане дишах въздуха на университета. Житейският ми път беше предопределен. Баща ми беше професор в този университет, дядо ми също. В продължение на сто и петдесет години университетът беше работил като добре смазана машина. И ето сега тази машина внезапно спря. Имах чувството, че свещен пламък е угаснал на свещен олтар. Бях потресен до дъното на душата си.

Когато си влязох у дома, икономката извика и избяга. Позвъних, но никой не се обади и аз разбрах, че камериерката също се е скрила. Обходих къщата. В кухнята намерих готвачката, която се канеше да си тръгва. Като ме видя, тя запищя, изпусна куфара си, излетя през вратата и побягна към изхода, като продължаваше да пищи. Още чувам нейния пронизителен глас. При обикновени заболявания не се държахме така. Спокойно викахме лекар и болногледачки, които отлично познаваха работата си. Но сега всичко беше по-иначе. Човек се разболяваше внезапно и веднага умираше. Чумата не щадеше никого. Аленият обрив на лицето беше като печат на смъртта. Не съм чувал за нито един случай на оздравяване.

Останах съвсем сам в огромния си дом. Вече ви казах, че тогава можехме да разговаряме помежду си по жиците или по въздуха. Телефонът иззвъня — обаждаше се брат ми. Той каза, че няма да се прибере, защото се бои от зараза. Съобщи ми също, че двете ни сестри засега ще живеят в дома на професор Бейкън. Брат ми ме посъветва никъде да не излизам, докато не се убедя, че не съм болен.

Аз се съгласих с всичко, останах у дома и за първи път в живота си се опитах да си приготвя нещо за ядене. Признаци на чумата не се появяваха. Аз можех да разговарям по телефона с когото пожелая и да научавам новините. Освен това ми донасяха вестници. Наредих да ми ги оставят до входната врата. По този начин бях осведомен какво става по света.

В Ню Йорк и Чикаго цареше пълен хаос. Същото ставаше и в останалите големи градове. Около половината нюйоркски полицаи вече бяха загинали. Бяха умрели началникът на полицията и кметът на града. Никой не се грижеше за спазването на закона и за поддържане на реда. По улиците се търкаляха непогребани човешки трупове. Спря движението на корабите и влаковете, които доставяха продукти на големите градове и тълпите гладни бедняци опустошаваха магазините и складовете. Навсякъде пиянстваха, грабеха и убиваха. Населението бягаше от града — отначало заможните в собствените си автомобили и дирижабли, а след тях — огромни маси от простолюдието, пеш, които разнасяха чумата, гладуваха и грабеха по пътя си фермите, селата и градовете.

Новините научавахме от един човек, който се беше настанил с предавателя си на последния етаж на една висока сграда. Останалите в града — той предполагаше, че са няколко хиляди, буквално бяха полудели от страх и алкохол. Вероятно само един незабележим репортьор геройски остана на поста си докрай.

Той съобщи, че през последното денонощие в града не е пристигнал нито един презокеански въздушен кораб и не са идвали никакви съобщения от Англия. Вярно, беше успял да се свърже с Берлин (това беше един град в Германия). Оттам предаваха, че бактериологът Хофмайер, един от последователите на Мечников, е открил противочумен серум. Това беше последното съобщение от Европа. Оттогава ние, американците, не получавахме оттам новини. Дори и да беше успял Хофмайер да открие такъв серум, все едно вече е било късно, иначе тук непременно щяха да пристигнат изследователи от Европа. Може само да се предполага, че в Европа е станало същото като тук и само няколко десетки души са избягнали Алената смърт.

Връзката с Ню Йорк се поддържаше още едно денонощие. След това и тя прекъсна. Човекът, който предаваше съобщенията от високата сграда, сигурно беше загинал от чумата или от пожарите, които, според неговите описания, бушуваха наоколо. Това, което стана в Ню Йорк, се повтори навсякъде. Така беше и в Сан Францис-ко, и в Окланд, и в Бъркли. В четвъртък бяха измрели толкова хора, че нямаше кой да прибира труповете и те се търкаляха навсякъде. В петък през нощта жителите започнаха панически да напускат града. Представете си огромните, милионни тълпи хора, също като пасажите от сьомга в Сакраменто, които сме наблюдавали при хвърлянето на хайвера, нахлули откъм града в напразен стремеж да избягат от вездесъщата смърт. Но те носеха микробите в кръвта си. Даже въздушните кораби, на които по-заможните се опитваха да се спасят, бяха разносвачи на чумата.

Стотици въздушни кораби взеха курс към Хаваите, носейки със себе си чумата, но болестта вече върлуваше на островите. Успяхме да научим за това още преди в Сан Франциско да се възцари хаос и да няма кой да приема и предава съобщенията. Да изгубиш връзката с външния свят — това е невъобразимо, невероятно! Светът сякаш престана да съществува, изчезна без следа. Оттогава минаха шестдесет години. Знам, че трябва да има на света Ню Йорк, Европа, Азия, Африка, но оттогава никой не е чувал за тях. С идването на Алената смърт нашият свят се разпадна безвъзвратно. Хилядагодишна култура изчезна в един миг, „отлетя като дим“.

Вече ви казах, че богатите се опитваха да се спасят с въздушните си кораби, но в края на краищата, където и да се криеха, всички те загинаха, защото микробите бяха дори на корабите. Познавам само един човек, който беше оцелял — Мангерсън. Той по-късно стана Санта Роса и се ожени за най-голямата ми дъщеря. Мангерсън дойде в племето осем години след чумата. Тогава беше деветнадесетгодишен младеж и трябваше да чака цели дванадесет години, преди да успее да си вземе жена. Работата е там, че всички жени в племето бяха омъжени, а по-големите момичета — сгодени. Така че трябваше да чака, докато моята Мери стане на шестнадесет. Миналата година сина му, Куцата нога, го разкъса пума.

Когато пламна чумата, Мангерсън бил само на единадесет години. Баща му, един от Промишлените магнати, беше смятан за много богат и могъщ човек. Той отвел семейството си със собствения си въздушен кораб „Кондор“ и се опитал да се спаси в някакво глухо кътче на Британска Колумбия — това е на север оттук. Но нещо станало с кораба и те катастрофирали край планината Шаста, чували сте за нея — тя също е на север. Сред тях започнала чума и оживяло само единадесетгодишното момче. Осем години то скитало само из пустините и горските дебри с надеждата да срещне хора. Накрая Мангерсън се отправил на юг, където се натъкнал на нас, Санта Роса.

Но да не избързваме. И така, когато от градовете край залива на Сан Франциско започна поголовно бягство, аз позвъних на брат си — телефоните все още работеха. Казах му, че да се бяга нанякъде е чиста лудост, че аз, слава Богу, явно не съм заразен и че трябва да се скрием заедно с близките роднини на някое безопасно място. Избрахме сградата на химическия факултет в университетското градче, като решихме да се запасим с продукти и с оръжие да отблъскваме неканените гости.

След като уговорихме всичко, брат ми ме убеди да не излизам от дома си поне още един ден, за да бъдем напълно сигурни, че не съм заразен. Охотно се съгласих и той обеща да дойде при мене на другия ден. Ние обсъждахме как най-добре да се запасим с храна и да защитаваме сградата, но точно по средата на разговора телефонът прекъсна. Същата вечер угасна и електричеството и аз седях сам в пълна тъмнина. Вестниците вече не излизаха и аз не знаех какво става на улицата. Отнякъде се разнасяха викове и револверни изстрели, а през прозореца се виждаха отблясъците на огромен пожар, пламтящ някъде в посока на Окланд. Ужасна нощ! Не можах да затворя очи нито за миг. На тротоара точно пред дома ми застреляха човек — не знам какво беше станало там, чух само бързи изстрели с револвер, а след няколко минути — стонове и молби за помощ. Раненият допълзя до вратата на дома ми. Аз излязох при него, въоръжен с два револвера. В светлината на кибритената клечка видях, че умира от огнестрелните рани и че е заразен с чума. Заключих се вкъщи и още половин час чувах стонове и ридания.

На сутринта дойде брат ми. През това време бях събрал в един куфар най-необходимите си вещи. Но още щом го погледнах, разбрах, че не му е писано да ме придружи в сградата на химическия факултет. На лицето му се бяха появили зловещите признаци. Той ми протегна ръка, но аз отскочих ужасен.

— Погледни се в огледалото — наредих му аз.

Той се подчини и щом видя на лицето си аления обрив, който потъмняваше буквално с всяка секунда, падна без сили в креслото.

— Господи! — прошепна той. — Изглежда съм се заразил. Не се приближавай! Аз съм обречен.

След това започнаха спазмите. Той се мъчи два часа и до последната минута беше в съзнание. Само се оплакваше, че му е студено и че ходилата му са изтръпнали, после прасците и бедрата, докато парализата достигна сърцето и той умря.

Така поразяваше Алената смърт. Аз грабнах куфара и побягнах. Улиците представляваха страхотна гледка. Непрекъснато се препъвах в мъртъвци и умиращи. Хората падаха пред очите ми като покосени. В Бъркли пламтяха пожари, а Сан Франциско и Окланд се бяха превърнали в гигантска клада. Небето беше забулено от черен дим, така че посред бял ден беше тъмно като на здрачаване и само от време на време, когато се извиеше вятър, кървавочервеният слънчев диск мътно проглеждаше през мъглата. Сякаш идваше краят на света.

Навсякъде се виждаха автомобили, изоставени от собствениците защото горивото им беше свършило, а в гаражите не можеше да се намери нищо. Спомням си един такъв автомобил — на седалките лежаха мъж и жена, и двамата мъртви, а на тротоара недалеч от тях — още две жени с дете. Накъдето и да се обърнеш — все същата страшна картина.

Прокрадвайки се като сенки, за някъде бързаха хора — бледи като платно жени, които притискаха към гърдите си бебета, бащи, водещи дечицата си за ръка? Вървяха сами, по двойки, на цели семейства, като се стараеха колкото може по-бързо да се измъкнат от чумавия град. Някои мъкнеха продукти, други — одеяла и ценни вещи, но много хора тръгваха с празни ръце. Минах покрай една бакалница (това е място, където се продаваше храна). Собственикът на магазинчето — аз добре го познавах, беше спокоен и уравновесен човек, но крайно ограничен и упорит — защитаваше собствеността си от няколко мъже, които се опитваха да нахълтат вътре. Вратата вече беше откъсната от пантите, прозорците изпочупени, но бакалинът упорито продължаваше да стреля с револвера си, скрит зад тезгяха. На входа се издигаше купчина трупове, предполагам на тези, които беше успял да улучи, докато наблюдавах схватката от безопасно разстояние, един от бандитите изби прозореца на съседното магазинче за обувки и подпали къщата. Не се притекох на помощ на бакалина. Времето на благородните постъпки беше отминало. Цивилизацията се разпадаше и всеки спасяваше собствената си кожа.