Аленото цвете и бялото

Седем

Наследникът на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, облечен в чисти дрехи и леко замаян от недостиг на сън, стои в салона на собствения си дом, взира се в дъжда навън и се чуди дали това, което изпитва, е любов. Подгизна до кости, бе оскубан безсрамно от файтонджията, който го докара до вкъщи, отвориха му едва на четвъртото позвъняване, наложи се да чака с часове, докато му приготвят ваната, и сега кой знае откога чака закуската си — но всички тези неща нямат никакво значение. „Там някъде“, казва си той, „има едно момиче, каквото не всеки може да срещне през живота си“.

Той дръпва по-рязко шнура и пердетата се разтварят още повече — до краен предел. Но поройният дъжд, който се ля над него по целия път към Нотинг Хил, не пропуска в стаята почти никаква светлина; през стъклата на френските прозорци се процежда бледо сияние, от което осветеният с лампи салон изглежда покрит с тънък слой прах. Девет и половина сутринта, а лампите още не могат да бъдат изгасени! Но и това няма значение — дъждът е красив; колко красив може да бъде дъждът! А пък като си помисли човек колко мръсотия отмива той от улиците! И като си помислиш — само на няколко мили оттук, под същото това небе, един леконравен ангел на име Шугър вероятно е все още в леглото си. А вътре в утробата й, блещукащо със сребристо сияние, спи неговото семе.

Той пали цигара и я захапва с издадени устни, а решението му, взето още на излизане от госпожа Кастауей, става още по-непоклатимо — Шугър трябва да бъде само негова. Нима това е само безумна мечта? Ни най-малко. Има само едно условие за постигането на тази цел — трябва да бъде богат, а богатството, и то едно огромно богатство, може да бъде негово, стига само да пожелае.

Отвън, пред стъклото на прозореца, се простира окъпана от дъжда панорама; отсам, откъм неговата страна, се стели дим от цигарата му. Той си представя големия град от птичи поглед — всичко в него е свързано не само от мрежата на дъждовните струи, но и от една лично негова мрежа — мрежата на собствената му съдба. Да, именно в този ден, осветен от сива зора, той ще поеме в ръцете си съдбините на империята Ракъм, докато Шугър спи. Нека спи, докато настане времето той да подръпне една нишка от своята мрежа и да я събуди.

Някъде из къщата се носят неясни звуци — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, всъщност шумовете са трудно различими, приглушени от изливащия се порой. Уилям е установил, че дъждовното време изнервя прислугата. Всъщност толкова често е отбелязвал този факт, че е обмислял дори написването на забавен материал за „Пънч“, озаглавен „Прислугата и времето“. Тези ограничени същества имат обичая в такива случаи да се щурат безцелно напред-назад, да застиват за миг в абсолютна неподвижност и след това отново да хукват нанякъде, изчезвайки под стълбите или в някой коридор — също като малки котета. Забавно, наистина… но тази сутрин го карат да чака толкова дълго закуската си, че за изминалото време можеше дори да е написал въпросната статия.

Леко замайване, несъмнено предизвикано от глад, го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Той се взира през цигарения дим надолу, към лъснатия под на салона, и забелязва, че през някоя пролука на френските прозорци в помещението се е стекла тънка струйка вода — толкова силен и упорит е дъждът. Струйката ту спира, ту се плъзга напред по дъските — насочила се е право към него; но за да стигне до целта си, трябва да измине още доста път. Тръпнейки, струйката чака нов пристъп на вятъра, който да й помогне да тръгне отново напред. Поради липса на по-интересни занимания, Уилям следи с увлечение движението й и дори се обзалага на ум дали до мига, когато Лети най-сетне се появи със съобщението, че закуската е сервирана, струйката ще е стигнала до върха на левия му пантоф. Ако не е стигнала, той… какво ще направи в такъв случай? Ще поздрави Лети любезно. Ако е стигнала… тогава ще й се накара. Следователно съдбата на Лети е изцяло в нейни ръце.

Но когато най-сетне се появява някаква прислужница, това не е Лети, а Клара.

— Ако благоволите, сър — казва тя (като успява по някакъв начин да изрази с тона си, че пет пари не дава дали той благоволява или не), — госпожа Ракъм днес ще слезе на закуска.

— Да, аз… какво?!

— Госпожа Ракъм, сър…

— Моята… жена?

Тя го изглежда, като че ли е слабоумен — та каква друга госпожи Ракъм би могло да има?

— Да, сър.

— Тя… значи се чувства съвсем добре, така ли?

— Доколкото виждам, нищо й няма, сър.

Уилям обмисля тези думи, докато цигарата, забравена между пръстите му, заплашва да ги опари.

— Великолепно! — казва той накрая. — Каква приятна изненада!

Ето как Уилям се озовава седнал край масата, на която е сервирано за двама, и чака празният стол срещу него да бъде зает. Подухва върху чувствителната си изгорена плът и размахва пръсти във въздуха. Много му се иска да ги натопи в леденостудена вода или вино, но на масата има само чай и малка каничка мляко, която скоро ще потрябва — на него (и… на Агнес?).

Трапезарията, предвидена за семейство с библейски измерения, изглежда потискащо голяма. Като че ли за компенсация някой от слугите е разпалил така силно огъня, че излишъкът от топлина сякаш се е натрупал под масата, задържан от тежката ленена покривка. По-добре би било да ползват ограничените си умствени способности, за да се досетят да вдигнат докрай завесите — тук далеч не влиза достатъчно светлина.

Лети пристига с голям поднос, на който има препечен хляб и кифлички. Изглежда притеснена, горката. Нямаше такъв вид преди някой и друг месец, когато той й каза, че ще увеличи годишната й заплата с две лири, „защото Тили няма да работи тук занапред“. Тогава не се мръщеше! Но той отлично знае къде е проблемът — Агнес, в качеството си на господарка на къщата, трябваше да прецени и разпредели точно задачите между прислугата, а тя не е направила нищо подобно. Вместо това прислужниците вероятно сами са нагласили някак нещата съобразно новите си отговорности.

— Всичко наред ли е, Лети? — пита той тихо, докато тя налива чай в чашата му.

— Да, господин Ракъм.

Една къдрица се е измъкнала изпод шапчицата й, единият бял маншет е издърпан по-високо от другия. Той решава да не й прави забележка.

— Излей малко вода върху огъня, Лети — нарежда той с въздишка, когато тя приключва с подреждането на препечените филийки и понечва да излезе. — Още малко и ще се подпалим.

Лети примигва неразбиращо. През по-голямата част от деня тя тича насам-натам из студени коридори, а стаята й е на тавана, така горещината за нея е нещо непонятно. Нескопосано иззиданата малка камина в стаята й непрекъснато се запушва, а покрай многото си нови задължения тя не е имала възможност да изчисти комина.

Уилям попива потта от челото си с една салфетка, а прислужницата коленичи, за да изпълни заръката му. Защо Агнес избра тъкмо тази сутрин да слезе на закуска? Нима лудостта я е надарила с ясновидски способности? Нима е имала прозрение — нима го е видяла да престъпва брачната клетва с Шугър? Но Бог е свидетел — досега тя е проспала спокойно немалко прелюбодеяния, така че може би това, което е доловила, е отражение от неговия възторг? Да, това трябва да е; възторженото му настроение зарежда атмосферата на къщата като електричество преди буря, и Агнес също го е почувствала. В един миг е лежала, болна и безчувствена, в своята стая със спуснати завеси на прозорците — и в следващия очите й са се отворили широко, като на кукла, и тя е оживяла от повишения електрически заряд на атмосферата.

Уилям повдига крадешком порцелановия капак на кутията за масло и си взема мъничко от златистата мазнина, за да намаже пръстите си.

А сега нека оставим за малко Уилям и да проследим Лети, която излиза от трапезарията. Сама по себе си тя няма никакво значение, но по пътя си към дългия подземен коридор, който води към кухнята, тя забелязва Агнес, която слиза надолу по стълбите — а Агнес е от хората, чието познанство търсите и заради които сте тук. Ще бъде далеч по-добре да се възползвате от възможността да я огледате сега, преди да е събрала сили, за да се представи пред съпруга си.

Ето я и Агнес Ракъм — слиза предпазливо по спираловидната стълба, дишането й е повърхностно, лицето й е смръщено от напрежение, прехапала е устни. Всеки път, когато отпусне колебливо тежестта на тялото си върху покритото с килим стъпало, тя се вкопчва в перилата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляват. Свободната си ръка е притиснала към гърдите, точно под високата якичка на утринната си рокля. Робата е от синьо кадифе и е прекалено огромна за крехкото й тяло — всеки миг краката й, обути в меки сиви пантофи, могат да се заплетат във влачещите се поли и Агнес да полети презглава надолу по стълбите.

Питате се дали не сте я виждали някъде преди — разбира се, че сте я виждали. Тя е въплъщение на викторианския идеал за женственост; по времето, когато Уилям я взе за жена, тя беше самото съвършенство — сега, в средата на седемдесетте, този образ е придобил очарователно старовремско излъчване. Агнес не отговаря на последните модни изисквания по отношение на линията на тоалетите и поведението, но си остава въплъщение на един идеал, толкова вездесъщ, че не би могъл да мине бързо в забвение. Нейният нежен образ присъства в хиляди картини, в десетки хиляди стари пощенски картички, стотици хиляди тенекиени кутии за парфюмиран сапун. Тя е образец на порцеланово-крехка женственост — дребничка, със сини очи, мека и гладка руса коса, устата й е малка, розова като вулва, непорочна.

— Добро утро, Лети — казва Агнес, спряла за миг, докато произнесе тези думи. Като се има предвид, че основното предизвикателство — да застане очи в очи със съпруга си, все още предстои, няма смисъл да предизвиква съдбата. Слизането по стълбите и без това е достатъчно рисковано, та да говори и върви едновременно.

Когато жена му се появява, Уилям скача и застава мирно.

— Агнес, скъпа! — възкликва той и забързва към нейната страна на масата, за да издърпа стола й.

— Не се безпокой излишно, Уилям, моля те — отвръща тя.

Така започва битката, отдавнашното сражение, чиято крайна цел е да се установи кой от двамата има по-сериозни основания да твърди, че е нормален. Съществува общопризнат от всички разумни човешки същества стандарт — кой от тях двамата се отклонява по-подчертано от него? Кой ще бъде определен като по-смахнат от безпристрастния съдия, застанал невидим между двамата? Стартовият сигнал е даден.

След като се е погрижил жена му да се разположи на мястото си, Уилям се връща с вдървена походка към своя стол. В трапезарията цари такава мъртвешка тишина, че двамата могат да чуят тревожно шепнещите женски гласове някъде отвън, но близо до вратата. Става дума за готвачката, която щяла да вдигне скандал, а очевидно има и някакъв спор между шепнещите (може би Лети и Клара?) относно това коя от двете разполага с повече ръце.

Агнес спокойно маже с масло една препечена кифличка, и не обръща внимание на суматохата, разразила се заради нея. Отхапва малко, установява, че е направена от остатъци от стари кифли, и я връща в чинията. Друга кифла, мека и все още топла, защото е била покрита със салфетка, като че ли й се нрави малко повече.

След минута-две изпотената Лети се появява край масата на семейство Ракъм.

— Заповядайте… — казва тя превзето и прави реверанс, доколкото това й е възможно с двата тежки подноса, които едва удържа в треперещите си ръце.

— Благодаря, Лети — отвръща Агнес, обляга се и наблюдава реакциите на съпруга си, докато храната бива разтоварена, чиния след чиния, на масата — това е истинска закуска, такава, каквато се сервира единствено когато господарката на дома присъства, за да вдъхнови приготвянето й.

Над яйцата се вдига пара, лентичките бекон са така добре запържени, че маслото може да се маже направо с тях, наденичките са запечени така равномерно, че никъде не се виждат черни черти; глинено-кафяви гъби, руло, ябълки, пържени в тесто, идеално препечени бъбречета и какво ли не още — всичко това се поставя на масата пред Ракъмови.

— Е, надявам се, че днес имаш апетит, скъпа — коментира заядливо Ракъм.

— О, разбира се — уверява го Агнес.

— Да разбирам ли, че се чувстваш по-добре?

— Отлично, благодаря — тя отрязва връхчето на едно варено яйце — жълтъкът е шафраненожълт и мек, никой не би могъл да иска нещо по-добро.

— Изглеждаш много добре — отбелязва Уилям.

— Благодаря.

Тя оглежда стените, сякаш търси от тях вдъхновение как да продължи разговора. И въпреки че от мястото, на което седи, не се вижда нито един прозорец, се сеща за дъжда, който й правеше компания през цялата изминала нощ и милваше нежно прозореца на стаята й.

— Вероятно — казва тя замислено, — се чувствам толкова добре заради времето. Странно време, не си ли съгласен?

— Мхм — казва Уилям в знак на съгласие. — Влажно, но не много студено. Нали?

— Наистина, вече я няма тази мразовитост. Може да се каже „мразовитост“, нали?

(Какво облекчение! Някакво нестабилно подобие на разговор започва да се гради върху влажните основи на времето).

— Е, скъпа, ако тази дума досега не е съществувала, значи току-що си направила голяма услуга на английския език.

Агнес се усмихва, но за съжаление тъкмо в този миг Уилям се взира надолу, към чинията си, в опит да разбере дали рулото е говеждо или овнешко. Затова тя задържа усмивката, докато той най-сетне вдига поглед и я забелязва — но междувременно, въпреки че устните й са извити по същия начин, в усмивката вече определено се забелязва нещо неестествено.

— Предполагам, че чу… спора? — отбелязва Уилям, сочейки неопределено в посоката, откъдето се чуваше шепотът.

— Нищо не съм чула, скъпи. Освен шума на пороя.

— Струва ми се, че слугите имат нужда от упътване кой какво да прави — сега, когато Тили напусна.

— Горкото момиче. Харесваше ми.

— Те очакват въпросното упътване от теб, скъпа.

— О, Уилям — въздъхва тя. — Всичко това е толкова сложно и досадно. Знаят отлично какво трябва да бъде свършено; не са ли в състояние да си разпределят задачите сами? — И тя отново се усмихва, доволна, че е открила един полезен спомен от общото им минало. — Нима това не е същото, за което ти говореше постоянно навремето: социализъм?

Уилям се цупи, обзет от раздразнение. Социализмът не означава, че трябва да оставиш прислужниците си поради ограниченост да докарат домакинството до анархия. Но нищо, нищо — в ден като днешния не си струва да се безпокои и от това. Скоро проблемът с прислугата — поне в домакинството на Уилям Ракъм — ще бъде окончателно и категорично разрешен.

Съществува по-непосредствен проблем — разговорът замира. Уилям тормози съзнанието си в опит да открие нещо, което би заинтригувало жена му, но в съзнанието му присъства единствено Шугър. Шугър — във всяко кътче, във всяко ъгълче. Не е възможно през трите или четирите седмици, които са изминали, откакто за последен път закусваха заедно с Агнес, да не е срещнал някой техен общ познат!

— Аз… аз… ами… срещнах Бодли и Ашуел… във вторник, да, май беше вторник.

Агнес накланя глава на една страна, прави всичко по силите си да внимава и да проявява интерес. Тя ненавижда Бодли и Ашуел — но това е идеална възможност да порепетира за предстоящия сезон в лондонското висше общество — период от време, през който ще трябва да изслушва много хора, и ще се налага да проявява интерес към хора, които ненавижда.

— Виж ти — отвръща тя. — И какво правят те?

— Написали са книга — отвръща Уилям. — За молитвата, за ползата от молитвата. Предполагам, че ще предизвика сериозен скандал.

— Не се и съмнявам, че това ще им хареса — Агнес си подбира няколко гъби, които подрежда внимателно, в строго определена форма, върху препечена филийка. Погълнати са само малки късчета време, остава цяла несмилаема вечност.

— Хенри не ни посети миналата неделя — отбелязва тя, — а не дойде и предишната седмица. — Изчаква малко, с надеждата, че съпругът й ще поеме нишката на разговора, после допълва: — На мен той ми се нрави, а на теб?

Уилям примигва смутено. Какво ли има предвид — защо трябва да обсъждат брат му, като че ли е човек, с когото са се запознали на някой прием? Да не би да намеква, че той не се интересува от Хенри, за разлика от нея?

— Вратите на нашия дом са винаги широко отворени за него, скъпа — казва той. — Възможно е да счита, че не сме достатъчно набожни.

Агнес въздъхва.

— Стремя се да спазвам всички изисквания на вярата — казва тя, — като се имат предвид обстоятелствата.

Уилям е достатъчно разумен, за да не продължава разговора на тази тема — това би довело само до неприятности. Вместо това се заема с наденичката си, докато не е изстинала. В мислите си вижда една жена с огненочервена коса, гола, легнала на леглото по корем, и белезникавия отблясък на спермата по алените устни на вулвата й. Отново се сеща, че още не е видял гърдите й. Той се взира по-съсредоточено в това, което вижда в мислите си, опитва се със силата на мисълта да я накара да се обърне по гръб, но нищо подобно не се случва — докато накрая Агнес отново нарушава мълчанието.

— Чудя се дали… — тя плъзва нервно ръка по челото си, после се овладява и я отпуска надолу, по бузата си. — Ако това продължи и стане постоянно… дъждовното време, искам да кажа… дали тогава дъждът ще се приема за нещо нормално, а сухото време за малко странно?

Съпругът й се вторачва демонстративно в нея — подчертава търпението, с което смята да изчака мига, в който тя отново ще започне да се изразява смислено.

— Искам да кажа — тя си поема дълбоко дъх и продължава, — това, което си представям, е следното… Светът би могъл така да се приспособи към постоянните валежи, че когато денят се случи сух… съ… съпрузи и съпруги, седнали заедно на закуска… като нас, да си казват, че това е из… извънредно странно.

Уилям се смръщва, престава за миг да дъвче наденичката, после решава да си спести коментара. Отрязва си нова хапка; в сумрачната светлина на забулената от дъждовните струи трапезария отеква изтракването на сребърен нож по порцелан.

— Мхммм — гласи отговорът му. Звукът е многофункционален — може да означава съгласие, размисъл, предупреждение, уста, пълна с наденичка — Агнес може да си го разтълкува, както пожелае.

— Продължавай, скъпи — поощрява го тя уморено.

Уилям отново започва да рови в съзнанието си с надеждата да се сети за някой общ познат.

— Доктор Кърлоу… — започва той, но това не е най-подходящата тема, която би могъл да обсъжда с Агнес, затова той плавно сменя линията. — Доктор Кърлоу ми разказваше за дъщеря си, Емелин. Тя… тя не искала в никакъв случай да се омъжва повторно — така ми каза той.

— Така ли? И какво смята да прави?

— Почти постоянно стои в Дружеството за спасение на паднали жени.

— Значи работи? — неодобрението действа на гласа й като тоник, придава му цвят, от какъвто крайно се нуждае.

— Е, да… предполагам, не би могло да се определи по друг начин…

— Не, разбира се.

— … наистина, макар да става дума за благотворителна организация, и тя да работи на доброволни начала, от нея се очаква да прави… е, каквото й наредят. Така, както ми го описа Кърлоу, тя прекарвала цели дни в приюта, и дори по улиците — каза, че после, когато му идвала на гости, от дрехите й се носела слаба, но неприятна миризма.

— Нищо чудно… пфу!

— Но, честно казано, от дружеството настояват, че работата им имала извънредно голям успех — поне така разправя докторът.

Агнес се озърта плахо през рамо, сякаш се надява, че някаква гигантска по размери родителска фигура ще се появи отнякъде, за да наложи възстановяване на приличието.

— Наистина, Уилям… — тя се сгърчва от притеснение. — Каква тема! И то на закуска!

— Хм, да… — съпругът й кимва. Тонът му изразява желание да се извини. — Наистина е доста… хм. И все пак… все пак трябва да се противопоставим на това зло, нали? Цялата нация, всички до един, без да отстъпваме.

— Какво? — Агнес храни слаба надежда, че темата ще отпадне, ако успее да загуби непоправимо нишката на разговора. — Какво зло?

— Проституцията — той произнася думата отчетливо, и я гледа неотклонно в очите. Съзнава, дявол да го вземе, съзнава ясно, че проявява жестокост. Някъде от дълбините на съзнанието му един по-добросърдечен Уилям Ракъм наблюдава безсилно как дългата дума пронизва жена му — хлъзгавите срички сякаш са нанизани на многото „т“-та като на бодлива тел. Изящното личице на Агнес побелява и тя с усилие си поема дъх.

— Знаеш ли — гласът й е съвсем изтънял, — тази сутрин, като погледнах през прозореца, розовите храсти… клонките… подскачаха нагоре-надолу — заприличаха ми на чадър, който ту се отваря, ту се затваря, ту се отваря, ту се затваря… ту се отваря… — тя стисва здраво устни, сякаш за да преглътне опасността да повтаря едно и също до безкрайност. — Помислих си… тоест, като казвам „помислих“, това не означава, че наистина съм вярвала, че става така… но наистина изглеждаше така, сякаш потъваха в земята. Трепкаха като крачетата на големи зелени насекоми, всмуквани от зелените подвижни пясъци на тревата.

Тя млъква и продължава да седи с изправен гръб и скръстени в скута ръце — като дете, което току-що е изрецитирало стихотворение, и се е постарало да го стори, колкото е възможно по-добре.

— Добре ли си, скъпа?

— Чувствам се отлично, благодаря ти, Уилям.

След кратка пауза Уилям продължава да упорства.

— Въпросът е дали именно реформите ще решат проблемите? И дали тези реформи са изобщо осъществими? Да, Дружеството за спасение може да твърди, че някои от тези жени вече водят почтен живот, но кой може да го докаже със сигурност? Изкушението е голяма сила. Ако една влязла в правия път уличница съзнава, че за един следобед, практикувайки някогашния си занаят, може да припечели повече, отколкото една шивачка за цяла седмица, колко дълго ще упорства в опитите си да работи почтено? Можеш ли да си представиш, Агнес, да трябва да ушиеш огромна купчина памучни нощници — и това за някакви дребни монети, след като, ако само за кратко повдигнеш полите на собствената си нощница…

— Уилям, моля те!

Тъничка струйка разкаяние прониква в съзнанието му. Пръстите на Агнес са се вкопчили в покривката и мачкат лененото платно.

— Съжалявам, скъпа. Прости ми. Все забравям, че не си добре.

Агнес приема извинението му с движение на устните, което може да е усмивка — или трепване.

— Нека говорим за нещо друго — казва тя, почти шепнешком. — Позволи ми да ти налея още малко чай.

Преди той да успее да възрази, че е редно да повикат прислужницата, която да изпълни тази задача, Агнес вече е стиснала в юмрук дръжката на чайника. Докато го повдига, китката й трепери от усилие. Той се надига от мястото си, за да й помогне, но тя вече е станала, стегнала дребничката си фигурка, за да крепи масивния порцеланов чайник.

— Днес е особен ден — казва тя, приведена над чаената чаша на Уилям. — Имам намерение да се събера — продължава да налива бавно — да се събера с готвачката и двете заедно да ти направим любимия шоколадов сладкиш с череши — толкова отдавна не си го опитвал.

Уилям е трогнат — трогнат до дъното на душата си.

— О, Аги — казва той. — Това би било просто чудесно.

Като я гледа — изправена пред него, толкова мъничка и крехка, да му налива чай, внезапно го завладяват силни чувства. Колко възмутително, колко нечестно се е отнасял с нея! И то не само тази сутрин — а постоянно, откакто тя започна да го ненавижда. Нейна ли е наистина вината за това, че тя се възпротиви срещу любовта му, че започна да се държи с него, сякаш е звяр, и накрая наистина го превърна в звяр? Той беше длъжен да отчете, че тя е като цветна пъпка, която не трябва да разцъфва, като рядко парниково цвете — но това, че си остава пъпка, не го прави по-малко красиво, по-малко ценно като притежание. Трябваше да я обожава, да я възхвалява, да се грижи за нея всеки ден — а в края на деня да я оставя на мира. Трогнат почти до сълзи, той протяга ръка към нея през масата.

Внезапно ръката на Агнес затреперва с механично ожесточение — чучурът на чайника започва да трака силно по ръба на чашата. Само след миг чашата на Уилям се търкулва от чинийката си и кафявата течност плъзва в голямо петно по бялата покривка.

Уилям скача от стола си, но треперещата ръка на Агнес вече е изпуснала дръжката на чайника — жена му отстъпва, залитайки, от масата. Очите й гледат диво. Раменете, които той се опитва да прегърне, за да я успокои, треперят конвулсивно, отпускат се, и със задавен вик тя рухва на пода. Или се отпуска на килима — както предпочитате. Независимо от начина, по който стига до това място, при падането й не се чува никакъв звук, а изцъклилите се сини очи остават отворени.

Уилям гледа невярващо към пода, въпреки че не му е за първи път да я види паднала в нозете му; повдига му се от притеснение, но и от омраза, защото има чувството, че припадъкът й е умишлен. Тя от своя страна също гледа нагоре, към него — странно спокойна сега, когато няма накъде повече да пада. Прическата й не се е развалила, тялото й е отпуснато спокойно, като че ли се готви да спи. Лекото дишане повдига гърдите й и доказва, че тялото под синята утринна роба е доста по-зряло, отколкото може да се предположи по миниатюрните му размери.

— Направих грешка, като станах днес — казва тя разсъдливо, но вяло. Очите й се отклоняват от съпруга й и се насочват към гипсовите розетки на тавана. — Мислех, че ще мога, но не успях.

За щастие — поне за щастие на Ракъмови — тъкмо в този момент Джейни влиза в трапезарията, за да раздигне масата.

— Джейни! — излайва Уилям. — Изтичай до дома на доктор Кърлоу и му кажи да дойде тук веднага.

Момичето прави реверанс, приучено да се подчинява, но разнеслият се от пода глас на господарката й я заковава на място.

— Джейни не може да отиде — изтъква изтегналата се на пода госпожа Ракъм с глас, който е малко хрипкав поради прахта, дигнала се от килима. — Тя трябва да помага в кухнята. А Лети по това време оправя леглата. Джейни, кажи на Биатрис да отиде; само от нея можем да се лишим в момента.

— Да, м’дам.

— И кажи на Клара да дойде при мен.

— Да, м’дам.

Без да чака да чуе какво ще каже господарят, момичето излиза бързешком.

Уилям Ракъм се върти около жена си, обзет от неловкост, и кърши ръце. Навремето, когато болестта й току-що се бе проявила, той я вдигаше на ръце и я носеше така от стая в стая. Сега обаче знае, че носенето на ръце не е достатъчно. Кашля, за да прочисти гърлото си, и търси начин да изрази съчувствие и разбиране.

— Добре ли си, скъпа? Искам да кажа, да не си ударила някоя кост? Трябваше ли изобщо да викам доктор Кърлоу, как мислиш? Направих го без да мисля, бях… разтревожих се. Но сега ми се струва, че нямаш нужда от лекар. Ти какво ще кажеш? — това е изкусително предложение, решението е нейно — да приеме или да откаже.

— Много мило от твоя страна, че мислиш така — отвръща тя уморено.

— Но вече е късно.

— Глупости. Мога да повикам момичето обратно.

— Дума да не става. Като че ли бъркотията в тази къща е малка, та и ти да хукнеш по пантофи подир някаква прислужница.

И тя отвръща глава от него и вперва поглед във вратата, откъдето се очаква да пристигне помощ.

Клара пристига след секунди. Хвърля поглед към господаря си, после към госпожа Ракъм. Съвсем естествена последователност — нормално е погледът й да свърже стоящия прав мъж с лежащата на пода жена. Но Уилям открива нещо повече в погледа на Клара, някакъв мрачен упрек, който го вбесява — та той никога през живота си не е посягал на човек! Но ако някога го стори, Бог му е свидетел, че ще насочи първия удар към това нагло дребно зверче!

Но Клара вече е изгубила интерес към него; тя помага на Агнес да се изправи (или може би Агнес става сама? — защото целта е постигната със забележително малко усилия). После, рамо до рамо, двете жени напускат стаята.

А сега кого да последваме? Уилям или Агнес? Господаря или господарката? В този паметен ден ще вървим подир господаря.

Припадъкът на Агнес, макар и драматичен, няма особено значение — припадала е и преди, ще припада и занапред.

От друга страна обаче Уилям отива право в кабинета си, и там се заема с нещо, което не е вършил никога досега. Чете записките на баща си и ги препрочита, обмисля ги, от време на време вдига глава, взирайки се в дъжда, и накрая започва да разбира за какво става дума в тях. Едно разтърсващо преживяване е предизвикало максимална будност на съзнанието му; той е готов. На бюрото пред него греят страниците, описващи историята на парфюмерийните фабрики „Ракъм“; дъждовните струйки, стичащи се по стъклата, ги набраздяват с по-тъмни отвесни линии. Той чете, стиснал перодръжката в ръка. Това е денят, този бурен и паметен ден, който ще придаде ясни очертания на смътното му бъдеще.

Той отваря безстрашно съзнанието си за математическите измерения на конската тор, аритметиката на акрите обработваема земя, за деликатното равновесие между дестилация и разреждане. Ако се натъкне на дума, която не разбира, намира значението й в някой от справочниците, които баща му предвидливо е осигурил, като например „Лексикон на полезната растителност“ или „Енциклопедия на парфюмерийни култури и есенции“. След изминалата нощ непознаването на начина, по който функционират парфюмериите „Ракъм“ се превърна в лукс, който той не може да си позволи.

Разбира се, той иска да отърве Агнес от това мъчително положение. Всеки път, когато се налага въвеждането на нова икономия — уволняването на някой прислужник, лишаването от някое скъпо удоволствие — състоянието й се влошава. Една собствена карета с кочияш би допринесла повече за подобряването на здравословното й състояние, отколкото всички рецепти на доктор Кърлоу.

Но не Агнес е основната причина, поради която той се взира в размазаните и избледнели букви и цифри, писани от баща му, проявява търпимост към лошия правопис и грубата провинциална мисъл, измъчва се, озадачен от техническите подробности около получаването на сок от сухи листа. Причината е следната: той иска Шугър да бъде само негова, а тази привилегия ще му струва скъпо. Вероятно ще му е необходимо цяло малко състояние — и той няма друг избор, трябва да балансира този разход с едно огромно състояние.

Той прекъсва за малко усилията си, потрива очите си, които смъдят от липса на сън. Започва да прелиства назад страниците на ръкописното обяснение, което баща му е писал за негово сведение, и препрочита тук-там по някой абзац. Губи се някакъв етап в жизнения цикъл на лавандулата — така, както баща му го е описал („жизнен цикъл“ е терминът, който обозначава това, което се случва с растението, след като бъде отрязано). Тук, на тази страница, пише, че прясно филтрираното масло се отличава с неприятна „миризма на престояло“; на следващата страница тази миризма явно вече не съществува, но никъде не се споменава как е премахната. Уилям прокарва ръка през косата си, усеща я как щръква нагоре, но не й обръща внимание.

„Миризма на престояло — quo vadis?“ пише той в полето, решен да премине през изпитанието, съхранил чувството си за хумор.

Долу, в трапезарията, Джейни трябва да изпълни една отговорна задача. Трябва да премахне всякакви следи от това, което госпожа Тилотсън определи като „катастрофа“ от масата за закуска. Джейни, прекалено наплашена, за да попита какво означава тази дума (винаги досега е считала, че има нещо общо с флота), е пристигнала, подготвена за най-лошото. Въоръжена е с кофа и метла, престилката й е натежала от четки и парцали. Това, което заварва, е изоставена, но чудесна на вид закуска, а като оглежда масата по-добре, забелязва една разлята чаша чай. По пода няма никакви боклуци, освен това, което е донесено от самата Джейни — малко мръсотия от непокритите с килими подове в приземните помещения на къщата.

Момичето посяга плахо към един резен студен бекон — едно от трите лъскави парчета, останали на сребърния поднос. Стисва го с късите си пръсти и отхапва малко. Кражба. Но тъй като по нищо не личи, че Божият гняв заплашва да се стовари на главата й, тя набира смелост и изяжда цялото парче. Толкова е вкусно, че й се иска да можеше да прати по пощата едно парче на брат си. След това изяжда и една кифличка и я прокарва с глътка от запарения чай. Не докосва обаче бъбречетата в чинията на госпожа Ракъм, защото не е сигурна какво представляват. По правило тя яде само това, което според готвачката е подходящо за нея.

Тъй като наистина е лошо момиче, както твърдят всички, Джейни отпуска измореното си тяло на стола на госпожа Ракъм. Въпреки че е само на деветнайсет години, краката й са толкова възлести от разширените вени, че приличат на свинско руло — и всяка възможност да им даде малко почивка е същинско блаженство. Ръцете й са червени като варени раци и контрастират рязко с белия порцелан, когато тя хваща дръжката на чашата, от която е пила господарката. После отделя плахо малкия си пръст, за да провери дали това променя начина, по който се вдига чашата.

Но Божието търпение вече се е изчерпало. Някъде издрънчава звънец и тя скача на крака.

— Влез, Лети — казва Ракъм, но се оказва, че е сгрешил — отново е Клара. На какво си играят тези прислужници наистина? Да не би в къщата да се е възцарил вече пълен хаос, докато той се е трудил тук? Но после си спомня, че той самият изпрати преди петнайсет минути Лети с поръчка до магазина за канцеларски материали.

— Предполагам, че е пристигнал доктор Кърлоу?

Пак грешка. Клара заявява, че засега няма и следа от Биатрис и от добрия доктор, но затова пък господата Бодли и Ашуел са дошли да го посетят. Те двамата (Клара цитира съвестно, но презрително) го предизвиквали на дуел, като всеки от тях бил секундант на другия, и го подканвали да избере оръжието.

— След малко ще отида при тях — казва той. — Покани ги междувременно, нека да се разположат удобно.

Ако има нещо, за което може да се разчита на Бодли и Ашуел, то е, че ще успеят да се разположат удобно. Когато Уилям стига до място, на което е подходящо да прекъсне заниманията си и слиза долу, той ги открива, потънали в креслата на пушалнята. Двамата лениво се подритват един друг, състезавайки се за привилегията да положат крака върху плешивата глава на една натъпкана със слама тигрова кожа.

— Ave, Rackhamus! — обръща се Ашуел към него със стария училищен поздрав.

— Да му се не види, Бил! — възкликва Бодли. — Очите ти изглеждат по-зле от моите! Да не си чукал цяла нощ?

— Да, но всъщност съм решил да обърна нова страница — парира Уилям. Готов е за това, което ще последва! В ден като този, каквото и да изпрати Бог, за да му развали настроението — недоспиване, опарени пръсти, Агнес, просната на пода, купчина досадни документи, през които трябва да си проправи път, или остроумията на неженените му приятели — той няма да допусне отблясъкът на триумфа му да бъде помрачен.

До известна степен му помага това, че когато се озовава в компанията на Бодли и Ашуел, той винаги изпълнява ролята на почетен доживотен ерген. Ако ги питат тях, Агнес не съществува, поне докато Уилям не реши да я спомене. Действително тук, в дома на Ракъмови, присъствието й се пренебрегва по-трудно, отколкото из улиците на Лондон или Париж, защото всичко наоколо напомня за нея. Покривчиците по креслата са плетени от нея; покривките на масите са украсени с бродерия, която също е нейно дело; под всяка ваза, свещник или статуетка също са поставени къдрави покривчици или плетени подложки, все образци на изящно ръкоделие, излязло изпод пръстите на госпожа Ракъм. Дори кедровата кутия за пури дължи на Агнес своя плетен калъф (в пет цвята, с копринени пискюли). Но Уилям дотолкова е привикнал към натруфените украси на всяка свободна площ, за които е отговорна жена му (Пура, Бодли?), че изобщо не ги забелязва.

В известен смисъл поведението на Бодли и Ашуел — да се правят, че не подозират за съществуването на госпожа Ракъм — не е повърхността, а съобразително. Те оставят тактично брака на спокойствие — както се постъпва с болен, комуто е необходимо дълго време, за да се възстанови. Уилям наистина им е благодарен за склонността да изпълняват ролята на трите мъдри маймуни — всъщност са две — да не виждат, да не чуват, и… е, не му е известно дали не говорят зле по адрес на Агнес пред други хора, но се надява да не го правят.

— Наистина, трябва да ни кажеш — заявява Ашуел, след като са побъбрили и попушили известно време. — Трябва да ни кажеш каква е тайната на госпожа Фокс. Хайде, Бил — какви са добродетелите й? Като изключим Добродетелта с главно „д“, искам да кажа.

Бодли се намесва:

— Възможно ли е една жена, която се занимава с проститутки, да бъде добродетелна?

— А нима това не е основното изискване за жена, която се отдава на такава дейност — какво ще кажеш? — парира Ашуел.

— Но докосването до Порока опетнява добродетелта! — възразява Бодли. — Не го ли знаеш от собствен опит?

Уилям изтръсква пепелта от пурата си на килима.

— Убеден съм, че госпожа Фокс е защитена от всякакви пороци. Тя е като Божи наместник с дамска шапчица. Поне такова е впечатлението, което остави у мен Хенри, още след първия ден, когато се запозна с нея. Е, вероятно не става дума точно за същия ден, тъй като той не ме посещава много често — Уилям се обляга назад и се взира в тавана, сякаш за да разчете някой отминал разговор, който може би още витае някъде над тях. — „Тя е толкова добра, Уилям — все това ми повтаряше. — Толкова изключително добра. Някой щастлив мъж ще има светица за съпруга в нейно лице“.

— Добре, но тя постоянно общува с проститутки — как приема той това?

— Не е казал нищо, но не ми се вярва да му се нрави особено.

— Горкият Хенри. Мрачната сянка на греха се възправя между него и неговата любов.

Уилям размахва пръст в иронично неодобрение.

— Не така, Бодли — знаеш колко страшно би се засегнал Хенри, ако чуе, че употребяваш тази дума във връзка с отношенията между него и госпожа Фокс.

— Коя дума имаш предвид? „Грях“?

— Не, не, „любов“! — казва Уилям с укорителен тон. — Всеки намек, че той би могъл да бъде влюбен в госпожа Емелин Фокс…

— Че то е от ясно по-ясно — заявява присмехулно Ашуел. — Какво според теб ги кара да бъдат постоянно заедно — неустоимата привлекателност, която крие обсъждането на Светото писание?

— Да, да, именно това! — възкликва Уилям. — Не забравяй колко яростно набожни са и двамата! И най-незначителният слух за реформи в църквата или за промени в богослужението — в Англия или в чужбина — събужда у тях нетърпимо вълнение. (Защо тогава не искат и да чуят за новата ни книга? — отбелязва под нос Бодли.) Що се отнася до дейността на госпожа Фокс в Дружеството, според описанията на Хенри тя вършела всичко това в името Божие. Нали знаете — спасени души, върнати обратно в стадото…

— Не, не, старче — поправя го Бодли. — Душите се връщат в лоното, а заблудените овце — в стадото.

— Що се отнася до Хенри — продължава упорито Уилям, — той е пощръклял да става енорийски свещеник — а може би беше викарий? Или ректор, или курат? Колкото повече ми обяснява кое звание какво означава, толкова по-малко разлики забелязвам.

— Десятъкът — смигва Бодли, — и тази част от него, която прибираш в собствения си джоб.

Ашуел изсумтява и измъква от джоба си смачкан къс локум, увит в тънка хартия.

— Прекалено абсурдно е — той отхапва парче от локума, прибира остатъка обратно в джоба си и продължава с пълна уста, — мъж и половина като нашия Хенри — беше най-добрият гребец в нашия отбор, шампион по плуване, още го виждам как търчеше в парка Мидсъмър Комън, гол до кръста. Какво си въобразява, че прави, като се влачи подир някаква болнава вдовица? Не ми обяснявай, че се интересува от снежнобялата й душа — познавам разгонените мъже по миризмата!

— И все пак, как издържа на тази гледка? — от устата на Бодли се откъсва стон. — Ами че тя прилича на хрътка! Това длъгнесто, изпито лице, сбръчканото чело — при това тя винаги слуша хората с ужасяващо подчертан интерес, също като куче, очакващо команда от господаря си.

— Хайде, хайде — в тона на Уилям се крие предупреждение. — Не ти ли се струва, че отдаваш прекалено голямо значение на физическата красота?

— Да, но все пак — дявол да го вземе, Уилям, ти би ли се оженил за вдовица, която прилича на куче в лицето?

— Но Хенри няма никакво намерение да се жени за Емелин Фокс!

— Ах, какъв скандал! — Бодли криви лице в гримаса и притиска длани към бузите си.

— Мога най-отговорно да заявя — съобщава тържествено Уилям, — че единственото, което брат ми иска от госпожа Фокс, е да разговаря с нея.

— О, да — отбелязва иронично Ашуел, сваля сакото си и продължава по разгорещилата го тема. — Да разговарят, а? Разговори насаме в парка, на чай в някое уютно местенце в града или край морето, докато двамата постоянно се гледат в очите. Чувам, че ходили дори на разходка с лодка по Темза — несъмнено, за да обсъждат писмата на апостол Павел до солуняните.

— Несъмнено — настоява Уилям.

Ашуел свива рамене.

— Ами това налудничаво желание да става свещеник: откога го прихвана?

— О, от години е така.

— Никога не съм забелязвал нещо подобно, докато бяхме в Кеймбридж — а ти, Бодли?

— Моля? — Бодли е зает да рови за локума в джобовете на сакото, което Ашуел току-що свали.

— Татко забрани дори да се говори на тази тема — пояснява Уилям. — Така че Хенри съхрани желанието си в тайна — но не го криеше особено много от мен, за съжаление. Винаги е бил страховито набожен, дори когато бяхме съвсем малки. Постоянно се жалваше, че в нашето семейство се четяла молитва само веднъж дневно, а в някои семейства го правели два пъти.

— Трябвало е да благодари на Бога — казва замислено Бодли. (Искал е да Му благодари по-често — намесва се заядливо Ашуел.) — У дома се четяха молитви два пъти дневно. Затова станах атеист. Един път дневно — това поощрява набожността и нещастните глупци като Хенри, които държат да станат свещеници.

— Тъй или иначе, за баща ми това беше голямо разочарование — казва Уилям. — Толкова дълго вярваше, че именно Хенри, скъпоценният наследник на името му, ще наследи и бизнеса. А вместо това, разбира се — и той среща открито погледите им, — наследникът съм аз.

Бодли и Ашуел губят дар слово, видимо зашеметени от начина, по който Уилям говори за парфюмериите „Ракъм“ — традиционно една от темите, на които не се говори. Е, нека се чудят! Нека доловят поне частица от промяната, която от вчера е настъпила у него!

Разбира се, той копнее да им разкаже за Шугър; да пее венцехваления в нейна чест, и — добре де, така е — да си отмъсти поне мъничко за изминалите няколко години, през които Бодли и Ашуел очевидно водеха живот, далеч по-забавен от неговия. Но може много живо да си представи тяхната реакция: „Я да я опитаме тази Шугър!“. И какво би могъл да стори тогава? Да се отметне от твърденията си? Да лъже, да се отрича от хвалбите си — като пелтечещ стар селянин, който се опитва да убеди някой войник, че не си струва да изнасилва дъщеря му? Напразно. За хора като Бодли и Ашуел всички съкровища на женствеността са обществено достояние.

— Е — пита той вместо това, — чували ли сте нещо ново за онова забележително момиче, което ми описахте?

— Кое забележително момиче?

— Онази, страховитата, с нагайката — която била незаконна дъщеря на не знам кого си…

— Луси Фицрой! — възкликват едновременно Бодли и Ашуел.

— За Бога, колко странно е, че я споменаваш — казва Ашуел. Двамата се споглеждат и повдигат по една вежда — това е сигнал да започнат своя разказ — на смени.

— Много странно наистина.

— Научихме новината… о, може би само три часа, след като ти разказахме за нея, нали, Бодли?

— Два-три часа, не повече.

— Новината ли? — пита Уилям. — Каква новина?

— Историята не е кой знае колко приятна — отвръща Ашуел. — Излиза, че един от пристрастените почитатели на Луси й се нахвърлил.

— Нахвърлил й се, така ли? — чувствата, които Уилям изпитва към Шугър, го карат да си представя по-поносимата интерпретация на израза.

— Да — казва Бодли. — Със собствения й камшик.

— Бил я жестоко.

— Най-вече през лицето и устата.

— Доколкото разбирам, нямала вече никакъв хъс за работа.

Бодли забелязва, че пурата му е изгаснала, вади я от устата си, оглежда я преценяващо и я хвърля в огъня.

— Е, както можеш да предположиш — продължава той, — мадам Джорджина не храни особени надежди. Дори да е склонна да я изчака да се възстанови, сигурно ще останат белези.

Свел очи, Ашуел маха някаква прашинка от панталона си.

— Горкото момиче — казва той с тон на оплаквачка.

— Да — допълва присмехулно Бодли. — С бой отминава световната слава.

Ашуел и Ракъм незабавно подскачат.

— Бодли! — възкликва единият. — Това е отвратително!

Бодли се захилва, а после се изчервява, като ученик, на когото са направили забележка.

Тъкмо в този момент вратата на пушалнята се разтваря с трясък и вътре влита задъханата и разстроена Джейни.

— Из… извинете — измънква тя и се заковава на място, залитайки на пръсти, сякаш спира с тялото си надигнал се мръсен прилив, заплашващ да връхлети в задимената мъжка територия.

— Какво има, Джейни?

(Ама наистина — това момиче гледа Бодли; не може ли поне да запомни кой й е господар?).

— Сър… ако обичате… искам да кажа… — Джейни подскача на място в някакво нервно подобие на танц — това никак не прилича на реверанс, тя пристъпва по-скоро така, като че ли всеки момент ще се напикае. — О, сър, дъщеря ви… тя…, тя, цялата е в кръв, господин Ракъм!

— Дъщеря ми? Цялата в кръв? Боже Господи… какво? Цялата в кръв — къде?

Джейни се гърчи в тревожен екстаз.

— Цялата, сър! — хленчи тя.

— Ами… ъъъ — мънка Уилям, удивен, че тази извънредна ситуация е сполетяла тъкмо него, а не някой друг. — Ами защо… ъъъ… тази, как й беше името…

Джейни, решила, че обвиняват нея, е извън себе си.

— Бавачката не е тук, сър, нали тя отиде да повика доктор Кърлоу, пък не мога да намеря госпожа Плейфеър, сигурно и тя е излязла, а госпожица Тилотсън, тя не може…

— Да, да, разбирам — Ракъм чувства как публичното унижение го изгаря, както наметалото на Нес е изгаряло плещите на Херакъл. Не може да се измъкне от положението — точно сега в къщата има прекалено малко слуги, а тези, които са останали, не вършат работа точно в такава криза. Освен това — нещо, което го притеснява още повече — жена му, за съжаление, не функционира правилно. Следователно — независимо от присъствието на гости — ще се наложи да излезе от естествената си роля и сам да се справи с проблема.

— Приятели, съжалявам… — започва той, но Ашуел, доловил като чувствителен човек затруднението на Уилям, овладява положението и отправя към хлипащата Джейни следния съвет:

— Не стой така, Джейни — донеси детето тук.

— Да — Бодли е винаги готов с остроумията си. — Точно това ни трябва в тази дъждовна утрин — драма, кръвопролитие и женски чар.

Уилям кимва и прислужницата хуква. Да, сега вече и те го чуват — животинския вой на дете. Първоначално по-приглушено, а после, сигурно когато се отваря вратата на детската стая, съвсем ясно, въпреки шума на дъжда. Ревът се чува все по-ясно, докато детето слиза по стълбите, а накрая става вече наистина много силен, съпроводен от тревожен шепот и успокоителни думи.

— Моля ви, госпожице Софи — хленчи Джейни, докато съпровожда единственото дете на Уилям и Агнес към пушалнята. — Моля!

Но госпожица Софи Ракъм не се оставя да бъде убедена да крещи малко по-тихо.

Въпреки ужасния шум вие явно сте заинтригувани — значи Уилям е баща! Да прекарате с него толкова време, в такава интимна обстановка, и да не сте могли да предположите такова нещо! Как ли изглежда дъщеря му? Колко ли е голяма? На три години? На шест? Но сега това не може да се определи. Чертите й са разкривени от плач и зацапани с кръв. Отпред на престилката й се вижда издутина, която Софи притиска към себе си с една окървавена ръка, но два парцалени куклени крака вече са се измъкнали и висят надолу. Софи стиска здраво и се опитва непрекъснато да скрие отново краката, и не спира да пищи. По лицето й се стича кръв, капе от разбърканите й руси коси и пада по персийския килим и бледите, боси пръстчета на краката й.

— Какво, по… — ахва Уилям, но Бодли вече е скочил от стола си, пропъдил е Джейни с едно махване на ръката и е коленичил пред ужасеното на вид дете, обхванал с длани черепа му.

— К-какво й е, Бодли?

След ужасяваща пауза Бодли съобщава мрачно:

— Опасявам се, че е… епистаксис! Двустранно-пробивен кръвоизлив. Бързо, дете — на кого завещаваш куклата?

Уилям се отпуска в стола си, зашеметен от яд и облекчение.

— Бодли! — надвиква той неспирния рев на Софи. — С такива неща шега не бива. Детският живот е много крехко нещо!

— Глупости — отвръща с успокоителен тон Бодли, все още на колене пред детето. — Ударила си е носа, нали? Как стана всичко, а? Софи? — тя продължава да пищи, а той подръпва краката на куклата, за да привлече вниманието й. Окуражен от реакцията й, той вдига престилката и разкрива играчката.

— А сега, Софи — казва той предпазливо, — трябва да оставиш малкото си приятелче. Изплашила си го до смърт!

Незабавно силата на рева спада осезаемо и Бодли веднага се възползва от положението.

— Ти плачеш така, че той сигурно е решил, че ще осиротее — и че ще остане сам-самичък! Хайде, пусни го — не, дай ми го за малко. Виж как широко е отворил очи от страх!

Куклата — малко индусче, на чиито гърди е избродиран надпис „Туайнингс“ — наистина е ококорила очи. Шоколадовокафявата порцеланова глава е смущаващо естествена в сравнение с отпуснатото парцалено тяло — мек конопен скелет, обвит в памучни парцали, които напомнят риза и панталон. Софи се взира в лицето на тъмнокожия прислужник, вижда изписания по него страх — и го връчва на джентълмена.

— А сега — продължава Бодли, — трябва да го убедиш, че наистина се чувстваш добре. Но това не може да стане, докато лицето ти е изпоцапано с кръв. — Писъците на Софи са сведени до подсмърчане, въпреки че от носа й продължават да излизат алени мехурчета. — Ашуел, дай ми носната си кърпичка.

— Моята кърпичка?

— Бъди разумен, Ашуел — моята още не е излязла от мода.

Без да откъсва очи от Софи, с куклата й в едната си ръка, той протяга другата си ръка назад, мърдайки нетърпеливо пръсти, докато Ашуел предава кърпичката. После започва да попива кръвта и да бърше лицето на Софи — толкова ожесточено, че тя залита. Докато бърше, той забелязва Джейни с периферното си зрение и нарежда с напевен учителски тон:

— Хайде, Джейни, ще ми трябва мокра кърпа, нали?

Прислужницата стои със зяпнала уста, прекалено зашеметена, за да помръдне.

— Мокър парцал — Бодли решава търпеливо да се изрази по-простичко, — две части парцал, една част вода.

Кимването на Уилям отпраща Джейни да изпълни задачата, докато кърпичката постепенно разкрива чертите на единственото му дете. Сега тя само подсмърча, повдигайки глава в такт с ритмичните движения на непознатия, който бърше лицето й — доверява му се инстинктивно.

— Я виж! — Бодли насочва вниманието й към малкото индуско момченце. — Той вече се чувства много по-добре, забелязваш ли?

Софи кимва. Последни сълзи се отронват от огромните й зачервени очи, и тя протяга ръце към куклата.

— Може — отсъжда Бодли. — Но внимавай да не го изпоцапаш целия с кръв. — Той хваща с два пръста една гънка от престилката й и я повдига така, за да види тя колко е мокра. Без никакви протести тя му позволява да свали дразнещата дреха през главата й — Бодли я измъква с едно ловко движение.

— Ето, готово — казва той нежно.

Джейни се връща с мокрото парче мек плат и посяга към лицето на Софи с него, но Бодли взема парцала от ръцете й и се заема сам със задачата. Сега, когато чертите й са освободени от кървавото прикритие и бузите й не са толкова подути, се вижда, че Софи Ракъм е не особено хубаво, сериозно на вид дете — със сигурност не е подходяща за реклама на сапуни „Пеърс“ (нито пък на някой от продуктите на „Ракъмс“). Големите й очи са порцелановосини, но изпъкнали и унили, а русата й къдрава коса виси някак отпуснато. От всичко най-много тя напомня на домашно животно, купено за дете, което впоследствие е починало — ненужно домашно животно, на което са осигурени храна и подслон, понякога дори го потупват със симпатия — но то няма никаква причина за съществуване.

— Твоят малък приятел има кръв по себе си, трябва да го измием — казва й Бодли. — Всяка секунда е ценна.

Тя пъхва ръчичката си в неговата и двамата заедно изтриват кръвта от гърба на индусчето; готова е да стори всичко за този симпатичен непознат — всичко, каквото поиска.

— Познавах веднъж една кукла, която се беше поляла цялата с боровинков сос — започва той да разказва, — и никой не се погрижи за нея, докато не стана прекалено късно. Сосът се беше втвърдил като катран — наложи се да обръснат косата й и тя се разболя от пневмония.

Софи го гледа тревожно, но е прекалено свенлива, за да зададе въпроса, който я интересува.

— Не, не умря — казва Бодли. — Но от онзи ден нататък остана плешива, съвсем плешива.

Той повдига вежди колкото може по-високо и се цупи, изразявайки неодобрението си към възможността веждите да са единствената окосмена част на нечия глава. Софи започва да се киска.

Нейният кикот, както и писъците, с които влезе, са единствените звуци, които ще чуете от нея тук, в пушалнята на баща й. Бавачката все й повтаря, че нищо не знае, но все пак Софи знае, че добре възпитаните деца се виждат, но не се чуват. И без това вече предизвика суматоха, заради която несъмнено ще бъде наказана; налага се да стане безмълвна и невидима колкото е възможно по-бързо, за да смекчи донякъде това, което я очаква.

Сега, когато Софи вече е млъкнала и стои с присвити рамене, сякаш за да заема по-малко пространство, Уилям е обзет от удивление — колко много е пораснала! Сякаш беше вчера, когато Софи, новородено бебе, спеше някъде, невидима в люлката си, а някъде другаде в къщата Агнес, измъчвана от треска, лежеше в своето легло и хлипаше. Та тя дори вече не е току-що проходило детенце, тя е… как да я нарече? Момиче! Как е възможно да не е забелязал промяната? Не може да се твърди, че не я вижда достатъчно често, та да не е следил развитието й — мярва я… о, поне няколко пъти седмично! Но някак досега никога не му е правила впечатление на толкова… възрастна. Боже мили — сега си спомня деня, когато баща му даде тази отвратителна кукла на Софи, която тогава беше още бебе — беше я донесъл от някакво търговско пътуване до Индия, сувенир от фирмата „Туайнингс“, който по принцип е бил предвиден да язди тенекиен слон, пълен с чай. Това беше същият онзи ден, когато баща му заяви на висок глас, и то пред прислугата, че е време Уилям „да се стегне“ и да поеме фирмата! Да! И това дете, това грозновато момиченце с кръв по краката, това прекомерно израсло дете, което сега му е обърнало гръб и се забавлява с някакви глупости заедно със стария му приятел Филип Бодли… тъкмо тя е живото въплъщение на изминалите оттогава години; години, изпълнени с прикрита заплаха и принудителни икономии. Колко му се иска да беше от бащите, описвани в дамските списания, вдигнал усмихнатото си дете високо във въздуха — като трофей, докато съпругата наблюдава и двамата с обожаваща усмивка! Но съпругата му вече не го обожава, а детето е белязано с тъга и мизерия.

Той се покашля леко и казва:

— Джейни, не мислиш ли, че господин Бодли свърши вече достатъчно работа?

А сега кого да последваме? Предлагам да тръгнем с Джейни. Господин Бодли и господин Ашуел и без това си тръгват, а след това Уилям Ракъм незабавно ще продължи изучаването на фирмените документи. Няма да помръдне от мястото си с часове, и освен ако не изгаряте от любопитство да научите цената на нетъкана юта от Дънди, и дали тя може да бъде евтин заместител на памука, ако не ви вълнуват особено тайните на ароматизирани сашета против мигрена, вероятно ще ви бъде далеч по-интересно с Джейни и Софи. Те двете седят в детската стая и чакат завръщането на Биатрис.

Джейни е клекнала до Софи и притиска корема си. Измъчват я най-ужасните стомашни болки, които е изпитвала през живота си. Това сигурно се дължи на крадените късчета от закуската на семейство Ракъм… ето го Божието наказание, пронизва я като шиш, минаващ направо през червата й. Тя се поклаща напред-назад, обвила коленете си с ръце, а изпоцапаната с кръв престилка на Софи е сгъната в скута й. Какво, за Бога, да прави с нея? Дали готвачката ще я накаже, задето е напуснала задълженията си в кухнята? Дали бавачката ще я накаже, задето е допуснала такова нещо да се случи с детето на Ракъмови? А може да я накаже и госпожа Плейфеър, защото е хукнала да разбере какво става, като е чула виковете на Софи, вместо да довърши чистенето на дневната. Може да я накаже и госпожица Тилотсън за… ами за каквото й хрумне! Как все на нея се случват тези ужасни обърквания, недовършени задачи, и все тя е виновна, а при това хиляди момичета биха дали мило и драго, за да заемат мястото й! О, моля те, Боже, нека господин Ракъм да не я уволнява! Къде би могла да отиде? Не може да се върне у дома — прекалено е далече, и вали толкова силно! Накрая ще се озове на улицата, така ще стане! Честта е единственото, което притежава, но тя знае много добре, че не е достатъчно смела, та да умре от глад, само и само да я съхрани! Не, само това не — ще работи още по-усилено за Ракъмови, да, наистина ще го стори, по-усилено от когато и да било, трябва й само малко време, за да разбере какви са всъщност новите й задължения.

— Кой беше този човек?

Джейни се обръща, дочула почти непознатия за нея глас на Софи Ракъм. Присвива очи, опитвайки се да не гледа пумпала, който се върти на пода точно пред полите на момиченцето, от страх, че ще й призлее още повече.

— Моля, госпожице Софи?

— Кой беше този човек? — повтаря детето, а пумпалът се залюлява като пиян на една страна.

— Какъв човек, госпожице Софи? — гласът на Джейни е изтънял от болка.

— Онзи, симпатичният.

Джейни се опитва да се сети за някой симпатичен човек.

— Не познавам никого от тези хора, не съм ги виждала преди — отвръща тя умолително. — Не бях виждала никого освен господин Ракъм.

Софи отново завърта пумпала.

— Той ми е баща, знаеш ли? — казва тя смръщено. Опитва се да обясни на Джейни някои факти от живота; Софи счита, че и прислугата заслужава да се учи. — А пък неговият баща, бащата на моя баща, е мнооого важен човек. Има дълга брада и ходи чак до Индия и Ливълпул — навсякъде! Той е същият Ракъм, дето му пише името по сапуните и парфюмите.

Сапунът на Джейни е слепен от парченца, взети от кухнята, които готвачката й отпуска ежеседмично. През живота си не е виждала шишенце парфюм. Тя се усмихва и кима, изтормозена от болката, прави се, че разбира.

— Онзи мил господин — опитва отново Софи. — Никога ли не е идвал у дома преди?

— Не знам, госпожице Ракъм.

— Защо не знаеш?

— Аз… аз работех доскоро само в миялнята. Сега вече работя и в кухнята — и понякога дори изнасям оттам храната, и… и други неща. Но… в къщата не съм влизала често.

— И аз не съм — в това нередно споделяне на преживявания с прислугата се крие някакво плахо удоволствие. Малката Софи се взира в лицето на Джейни и се чуди дали сега, когато е споделила такива интимни подробности, няма да се случи нещо. Това може би е особен ден — начало на нов живот; нали в книгите така започват приятелствата! Софи отваря очи колкото може по-широко и се усмихва, давайки по този начин позволение на прислужницата да говори от сърце, може би дори да й предложи да се срещнат тайно, когато всички вече са си легнали.

Джейни отвръща на усмивката й, но лицето й е бяло като платно. Тя продължава да се полюлява напред-назад, отваря уста, за да проговори, но изведнъж се просва по корем и повръща цяла белезникава локва на пода на детската стая. От устата й се изтръгва безмълвен вик и тя продължава да повръща. Чай, стомашен сок, кашата, която готвачката й даде сутринта, и късчета бекон се смесват в локвата на лъснатия под.

Само след секунди вратата на детската стая се отваря — влиза Биатрис, която най-сетне се е върнала. В останалата част от дома на Ракъмови всичко се е уредило сякаш с махване на магическа пръчица — доктор Кърлоу се изкачва по стълбите към спалнята на госпожа Ракъм, бившите съученици на господин Ракъм са си тръгнали, Лети се е върнала от книжарницата, дори дъждът вече не е толкова силен. Само тук, в детската стая, където поначало всичко би трябвало да бъде под съвършен контрол — тук нещо не е наред; долавя се отвратителна смрад; Софи е раздърпана, рошава и боса; кухненската прислужница е коленичила на пода, но никъде наоколо не се виждат нито кофа, нито парцал, а момичето гледа глупаво в локвата повръщано точно в средата на стаята и… но какво е това? Престилката на Софи е цялата в кръв!

Вцепенена от обзелата я ярост, Биатрис Клийв отправя поглед на базилиск към детето на Ракъмови — проклятието на живота й, това греховно същество, което не може да бъде оставено само дори за пет минути — безполезната дъщеря на недостойния наследник на едно позорно богатство. Малката Софи се сгърчва под тежестта на този поглед и посочва с мръсното си, треперещо пръстче към Джейни.

— Аз не съм била — тя го направи.

Биатрис присвива очи, но решава да продължи войната с неправилния говор на детето по-късно — след като бъдат разрешени някои други загадки.

— А сега — започва тя, с ръце на хълбоците, точно когато първите слънчеви лъчи проблясват през прозореца на детската стая и заиграват в сребристи и златисти отблясъци по локвата на пода, — искам да чуя всичко — от началото!

Осем

А сега, преди да продължим нататък… простете ми, ако греша, но оставам с впечатлението, че като оглеждате къщата на Ракъмови — полираното дърво на стълбите, пълните с прислуга коридори, пищно обзаведените стаи, осветени от газени лампи — вие предполагате, че тя е много стара. Напротив — къщата е съвсем нова. Толкова нова, че когато например Уилям реши, че е недопустимо струйка дъждовна вода да се процежда в салона през френските прозорци, му е необходимо само да намери картичката на дърводелеца, който бе гарантирал непропускливостта на рамките.

Когато Хенри Колдър Ракъм беше още момче, Нотинг Хил беше обикновено селце в енория Кенсингтън. Крави пасяха на мястото, където петдесет години по-късно вие наблюдавахте не толкова успешния опит на Уилям и Агнес да закусват заедно. Порто Бело беше ферма, Нотинг Барн — също. Уормууд Скръбс си беше пълен с храсталаци, а Шепърдс Буш14 беше място, където наистина се срещаха овчари. Материалите, от които впоследствие бе направена трапезарията на Ракъмови, си стояха непокътнати в гори и каменоломни, а бъдещият баща на Уилям, тогава още ерген, бе първоначално прекалено зает с фабриките и фермите си, за да мисли за дом и дори за създаването на наследник.

През годините преди брака си Хенри Колдър Ракъм живееше в една доста внушителна къща в Уестборн, но обичаше да казва на шега (най-вече в разговор с непоправими сноби, чието приятелство не бе в състояние да спечели), че истинският му дом била гара Падингтън, защото бизнесът можел да отиде по дяволите, ако човек не го контролира отблизо всеки ден и не следи какво вършат работниците. За Хенри Колдър Ракъм работата никога не е била мръсна дума, въпреки че — колкото и да е странно — това така и не му спечели привързаността на работниците в предприятията му. За тези, които работят във фабриките „Ракъм“, появата му на някоя от железните рампи високо над главите им, облечен в черен костюм и с цилиндър, не е достатъчна, за да ги обземе вдъхновение при вида на такава солидарност. А може би в сърцето си той си е останал простичък селски човек… но и работниците в неговите лавандулови полета не са кой знае колко привързани към него. Възможно ли е да страдат от заблудата, че грубоватите селски дрехи, които навлича всеки път, когато се явява на полето, са претенциозна преструвка, а не предпочитаното от него облекло?

Друга неоценена (според него) част от неговата душевност е способността му на страстна привързаност. Навремето клюкарите (и в селото, и в града) шушукаха, че той би имал по-добри шансове, ако започне да ухажва някоя селскостопанска машина, вместо истинска, жива жена. Представете си само изненадата им, когато той внезапно се ожени, при това за много хубава жена! Дума не можеха да кажат от удивление — всеки път, когато я водеше някъде, за да я покаже, изпълнен с гордост.

Но ако появата на съпругата действително изненада всички, то бягството й, девет години по-късно, бе прието като нещо съвсем естествено. Всъщност излезе, че хората са били наясно, още преди съпругът, жертвата на изневярата, да научи — много неприятна история. След това имаше продължителни спорове дали той я е пропъдил, или тя е избягала по собствено желание. Но какво значение има това? Тя се изпари от живота му и остави след себе си две малки момчета. Но, оставайки практичен дори в скръбта, той нае още една прислужница, която да поеме функциите, които дотогава бе изпълнявала съпругата му, и продължи да се занимава с делата си.

Изминаха години, момчетата пораснаха, без да се забелязват каквито и да било отрицателни ефекти от описаните събития, бизнесът процъфтяваше, докато се стигна до мига, когато Ракъм старши трябваше да реши къде ще живее младият Хенри, неговият наследник. По това време, петдесетте години на деветнайсети век, Нотинг Хил вече беше изгубил провинциалния си вид. Кварталът на керамичните фабрики, в западната част на селището, беше все още пълен с цигани и свинарници, а неуспешните опити половината Нотинг Хил да бъде превърнат в хиподрум развалиха атмосферата на целия район, но въпреки това имаше признаци, че струпаните около Ладброук Скуеър къщи можеха да се превърнат в изискан квартал. И наистина, през шейсетте години тази част на града стана известна като добро място за живеене, отговарящо на изискванията на видни личности, които обаче нямат амбицията да проникнат в най-висшите кръгове на обществото. Освен това мястото имаше добри железопътни връзки, а младият Хенри щеше да пътува често с влак, когато поемеше ръководството на фирмата.

И тъй, Хенри старши купи за наследника си голяма и хубава къща, една от вилите в Чепстоу, строена едва преди десет години, в отлично състояние. А къде щеше да живее Уилям, вторият му син, е… това момчето можеше да реши само.

Но ето, че бъдещето вече е факт, и историята на империята „Ракъм“ не се разви съобразно предвижданията. Хенри старши изпълни съвестно своята част от сделката — успя, съчетавайки грубоватия си чар и способността си да дава дискретно пари на заем, да проникне в доброто общество, сред приятелите му вече се числят магистрати, перове на кралството и всякакъв вид благородници. За сметка на това Хенри младши, първородният му син, води монашески живот в някаква жалка къщица близо до Брик Фийлд, а Уилям, получил най-доброто образование, което може да се купи с пари, се задоволява да играе ролята на джентълмен и да ползва къщата в Чепстоу — без обаче да разполага с лични средства, които да му позволяват да живее по такъв начин. Колко години минаха, откакто завърши университета, а и досега не е спечелил дори пени от парите, с които се издържа! Така ли смята да продължава — да прехвърля отговорностите на стария си баща, а той да се забавлява, пишейки стихотворения, които никой не издава? Крайно време е да забележи, че гербът с буквата „Р“ е вплетен дори в решетките на желязната ограда, заобиколила дома му!

В къщата се забелязват признаци на недоимък. Градините са във възмутително състояние, особено около стените на сградата и отзад, при кухнята. В конюшнята няма коне, няма и карета. Малката къщичка, предвидена за жилище на кочияша, никога досега не е била обитавана по предназначение. Уилям, по време на краткотрайното си пристрастяване към рисуването, я беше превърнал в ателие, а сега си стои изоставена. Ниските парници приличат на стъклени ковчези, пълни до пръсване с всякакъв боклук, който никне, когато за растенията не се грижи градинар. Наистина, всичко това е достойно за съжаление, но от друга страна е напълно разбираемо — Хенри старши, в опит да излекува Уилям, наложи на домакинството поредица травматични шокове — вследствие на това лечение наличните прислужници са се оттеглили, като намалял приток на кръв, от сърцето на дома към неговата периферия.

Вътре в къщата няма нищо, с което човек може да бъде впечатлен — освен ако е чужденец като вас. Може би оглеждате възторжено стаите с високи тавани, тъмните, лъснати до блясък дървени подове, стотиците части на мебелировката, които по ваше време ще са изпълнили антикварните магазини, мълчаливото трудолюбие на прислужниците. Тук всички тези неща се приемат като нещо естествено. За все по-стесняващия се кръг от приятели на Ракъм над този дом виси някаква прокоба — тук мирише на провалени соарета, потискащи градински увеселения, чува се звук от строшено стъкло — Агнес е счупила някакъв съд по време на вечеря, гостите се сбогуват смутено и си тръгват унили. Мирише на пусти помещения, в които масите се огъват от ненужни деликатеси, по подовете отекват тежките стъпки на самотния домакин. Не, никой не вижда причина да посети отново Ракъмови — след това, което се случи.

В спалнята на Агнес Ракъм завесите са плътни и почти винаги спуснати — тази подробност не е убягнала на клюкарите, които надзъртат откъм Пембридж Мюз.

Тези спуснати завеси водят до неприятни последици вътре в стаята — в стаята на Агнес трябва да има изкуствено осветление и през деня, освен това тук мирише силно на изгоряла лой от свещите (тя няма доверие на газените лампи). При това в редките случаи, когато Агнес се осмелява да излезе и някой духва свещите (освен всичко останало, тя все се бои, че къщата ще изгори), при завръщането й стаята е тъмна като гроб.

На такава картина попадаме и сутринта, когато Агнес се прибира в стаята си след неуспешния опит да закуси заедно със съпруга си. Тя и прислужницата стоят на прага на стаята, и двете задъхани от дългото изкачване. Клара не може едновременно да носи свещ и да подкрепя господарката си, така че вратата се отваря с лакът и двете влизат, влачейки крака, без да виждат накъде вървят в тъмното. По една случайност точно в момента, в който вратата на спалнята се отваря, долу хлопва външната врата, така че Агнес чува как съпругът й излиза. Къде ли отива? — пита се тя, докато я въвеждат в стая, която сякаш се е променила до неузнаваемост, докато тя не е била тук.

Бялото легло се откроява недвусмислено в мрака, но какво е това там в ъгъла? Скелет, увит в превръзки? А до него… може би голямо куче?

Клара пали маслена лампа и веднага става ясно какво представляват загадъчните силуети — шивашки манекен, по който са набодени парчета плат, а до него, готова да служи, също като посребрен доберман, стои шевната машина.

— Подайте ми ръцете си, госпожо Ракъм.

Агнес покорно се повлича към прислужницата, но не като стара жена — по-скоро като дете, което слагат отново да си легне, след като е било събудено от кошмарен сън.

— Сега всичко ще се оправи, госпожо Ракъм — Клара отмята завивките. — Ще можете да си починете на спокойствие.

Мърморейки машинално подобни успокоителни фрази, Клара съблича господарката си и я слага да си легне. После й подава любимата четка и Агнес автоматично започва да разресва косата си — безпокоят я къдриците, сплели се при падането.

— Как изглеждам?

Клара, която сгъва роклята на господарката си, докато тя добива размерите на калъф за възглавница, спира за миг и я оглежда одобрително.

— Прекрасно, мадам — казва тя усмихнато.

Усмивката й е неискрена. Всичките й усмивки са такива и Агнес знае това много добре. Но те й се отправят без лошо чувство, по задължение, нищо неприятно не се крие зад тях; Агнес го съзнава и е благодарна и за това. Между нея и прислужницата й съществува негласно споразумение, че срещу гарантирано пожизнено работно място Клара ще задоволява всички нейни капризи, ще бъде безмълвен свидетел на всички провали, и няма да се оплаква от нищо. Ще я успокоява от зори до полунощ, а понякога и в тежки моменти през остатъка от денонощието. Ще бъде довереница на всичко, което Агнес реши да й довери, колкото и налудничаво да е то, а ако след час бъде помолена да забрави споделеното, ще го изтрива от паметта си като неволно разлято мляко.

И най-важното — ще помага на господарката си да не се подчинява на всички нареждания, издавани от двамата злодеи — доктор Кърлоу и Уилям Ракъм.

Съвместният живот с Клара осигурява на Агнес една игра, която тя може да играе в пълна безопасност — редовно поддържана програма на леки упражнения, подпомагани от добронамерен домашен дух. С помощта на Клара тя възстановява уменията за поведение в обществото, които са жизненоважни за предстоящия лондонски сезон. Например тя понякога нарежда на Клара да изпълнява ролята на лейди Еди-коя си, и двете разиграват цели малки пиеси, за да може Агнес да упражнява отговорите си. Не че актьорското умение на Клара е кой знае колко убедително, но на Агнес й е все едно. Пък и прекалено автентичната имитация може да я изнерви излишно.

Поуспокоила се от съзнанието, че косата й вече е мека и подредена, тя остава настрани четката и се отпуска на възглавниците.

— Клара, подай ми новата книга за красотата — нарежда тя с мек глас. Ръцете на прислужницата й връчват книгата, и Агнес я отваря на глава „Как да се защитаваме срещу врага“. Врагът в случая е старостта. Тя разтрива бузите и слепоочията си, изпълнявайки колкото можа по-съвестно инструкциите, макар че й е трудно да разтърква „В посока, обратна на посоката на бръчките“, защото още няма никакви бръчки. „Сменяйте ръцете, ако почувствате умора“ — така пише в книгата, и тя действително е уморена, но как да смени ръцете, като има общо само две? И как да прецени, дали се разтрива правилно, с точно необходимото „уверено, но нежно притискане“, и какви ли са последиците, ако при разтриването не се ползва препоръчваният от автора крем? Книгите никога не казват това, което човек наистина иска да научи.

Прекалено уморена, за да продължава с упражненията, тя прелиства нататък.

„Кожата на лицето се сбръчква по същата причина, по която се сбръчква и кората на една ябълка. Месото на плода под кората изсъхва и се свива, когато жизнените сокове започват да намаляват…“

Агнес затваря рязко книгата и казва:

— Махни я, Клара.

— Да, госпожо.

Клара знае как да постъпи — малко по-нататък на същия етаж има специална стая, в която се трупат всички нежелани вещи.

После Агнес хвърля плах поглед към шевната машина.

Клара не го е пропуснала.

— Може би, мадам — казва тя, — ще продължим с работата по новата ви рокля? Най-трудната част вече мина, нали, мадам?

Лицето на Агнес грейва. Каква радост — да имаш какво да правиш, с какво да запълваш времето — и то точно сега! Тя не е забравила, че скоро трябва да приеме доктор Кърлоу.

В името Божие, защо не остави Уилям да спре Биатрис, преди да бе тръгнала да вика лекаря? Той беше склонен да го стори — да изтича надолу, през цялата къща, дори да изтича на улицата, за да отмени нареждането си! И тя отказа! Каква лудост! Но докато лежеше там, на пода, поне за миг тя разполагаше с опияняваща власт над него — властта да презре предложеното маслиново клонче. Да се изправи така срещу него — макар че всъщност лежеше в краката му — и това си беше някакво отмъщение.

Агнес се взира в недовършената рокля, представя си как тя покрива тялото й като копринена броня. Усмихва се плахо на Клара и получава усмивка в отговор.

— Да — казва тя, — струва ми се, че се чувствам достатъчно добре и можем да продължим.

Само след минути бръмченето на шевната машина вече заглушава тиктакането на часовника. След завършването на всеки шев, на всяко плисе, двете жени прекъсват работата си, свалят роклята от машината и я поставят отново на манекена. Отново и отново обличат безполовата фигура, и всеки път тя добива по-изящна, по-женствена форма.

— Все едно, че правим магия! — гука възторжено госпожа Ракъм, почти забравила, че доктор Кърлоу вече е на път, стиснал в облечения си с ръкавица юмрук чанта, която размахва, като върви.

Но шиенето за нея не е просто приятно занимание. Тя има нужда от поне още четири рокли, ако все още храни някаква надежда да се яви в обществото по време на тазгодишния сезон, а Бог й е свидетел, тя твърдо е решила да го стори. Защото, ако има нещо, което е разклатило вярата на Агнес в душевното й здраве, то е неспособността да се яви в обществото през изминалия сезон. И ако има нещо, което е в състояние да й върне тази вяра, то е, така да се каже, закърпването на този пропуск.

Действително, от самото си раждане Агнес не е учена на нищо друго, освен да се движи в обществото и да изглежда добре. Но не това е причината тя да шие тези великолепни рокли, тези сложни конструкции, в които се надява да се плъзга изящно из чуждите салони. Участието в лондонския сезон за нея е единственото, което ще докаже извън всякакво съмнение, че тя не е луда. Защото, обзета от несигурност в опитите си да прецени къде точно минава границата между лудостта и психическото здраве, Агнес е избрала една условна граница лично за себе си. Ако само съумее да се удържи на отсамната страна на тази граница, ще бъде душевно здрава — първо в очите на хората, после в очите на съпруга си, а най-сетне ще съумее да убеди и доктор Кърлоу.

А какво мисли за това тя самата? В собствените си очи тя не е нито здрава, нито луда; тя си е просто Агнес… При това Агнес Пигот, ако нямате нищо против. Погледнете в сърцето й, и там ще видите една прелестна картина — също като картичките с написани на тях молитви и с картинки от детството на Светата Дева. На картинката се вижда Агнес, но не такава, каквато я познаваме — една Агнес, която няма възраст, която не се изменя, която не може да бъде омърсена, която не е доведена дъщеря на някакъв си Ънуин, нито пък съпруга на някой си Ракъм. Косата й е по-лъскава, дрехите — по-пищни, гърдите й са още високи, първата й поява в обществото е все още предстояща.

От гърдите й се откъсва въздишка. В действителност от първата й поява в обществото са минали повече години, отколкото би искала да преброи, и амбициите й, свързани с предстоящия сезон, са много скромни. Мечтата й да се движи в най-висшите кръгове — десетте хиляди души, представляващи същинския връх на обществото — нещо, което изглеждаше напълно постижимо, докато бе доведена дъщеря на лорд Ънуин, е избледняла сега, когато е повече от ясно, че Уилям, дори да има някакво бъдеще, никога няма да стане прочут писател, какъвто го виждаше тя в мечтите си. Ще бъде шеф на парфюмерийните фабрики — когато най-сетне събере сили да поеме тази отговорност — и тогава, когато стане много, много богат, може да започне да се изкачва бавно по социалния небосклон. Но дотогава ниските сфери на светското общество са най-доброто, на което Ракъмови могат да се надяват. Агнес знае това. То не й се нрави, но тя го съзнава ясно и е твърдо решена да се възползва от възможностите си.

И тъй, какво очаква тя всъщност? Никога не е искала мъжете да я считат за красива — тези неща предизвикват само нещастия. Не се надява и на възхищение от страна на другите жени; от тях очаква единствено учтиво безразличие и злостни клюки зад гърба й. Ако трябва да бъдем честни, в представите си за предстоящия сезон тя не вижда каквито и да било контакти и разговори. Напротив, надява се да успее да премине плавно през всички събирания, почти без да забелязва когото и да било, като произнася само най-безсъдържателните формули и се вслушва единствено в неща, които изискват само повърхността внимание. От опит знае, че това е най-сигурният подход. Повече от всичко Агнес копнее да бъде приемана някъде извън границите на собствената си спалня, да се облича в по-хубави дрехи, а не все в тези обсипани с петна и протрити от пране нощници.

— Знаете ли, мадам — казва Клара, — госпожа Уимпър ще позеленее от завист, когато ви види в тази рокля. Срещнах прислужницата й, когато бях в града, и тя ми каза, че госпожа Уимпър умирала за този модел, но била прекалено напълняла, за да може да го носи.

Агнес се смее като дете, съзнавайки отлично, че това най-вероятно е лъжа. Клара постоянно си измисля такива неща. Тя се чувства все по-добре с всяка изминала минута; болката в главата е намаляла; може би дори ще помоли Клара да дръпне завесите…

Но точно тогава на вратата се почуква.

Клара няма друг избор — тя оставя роклята да се хлъзне по коленете й и да се свлече на пода, оставяйки господарката си цялата усукана в коприна. Тя става, проси извинение с усмивка, и отива забързано към вратата, за да отвори на лекаря. В стаята пада дълга сянка.

— Добър ден, госпожо Ракъм — казва докторът и влиза безшумно. Парфюмираната атмосфера в тази женска светая светих, е нарушена от недвусмислено мъжката му миризма, въздушните пластове са разместени от едрата му фигура. Той оставя чантата си на пода до леглото на Агнес, сяда на ръба му и кимва на Клара. Кимването има стойност на заповед — то означава, че Клара може да си върви.

Агнес, обърнала стола си с гръб към шевната машина и с лице към лекаря, знае, докато следи с очи излизащата Клара, че капанът е щракнал, но въпреки всичко се бори да се освободи от железните му челюсти.

— Съжалявам, че е трябвало да идвате отново дотук — казва тя. — Защото за съжаление — искам да кажа, за щастие — за мен, но не и за вас, аз вече се чувствам отлично, както и сам виждате.

Добрият доктор мълчи.

— Беше много мило от страна на съпруга ми да ви повика, наистина…

Докторът мръщи чело. Той не е от хората, които подминават явни непоследователности.

— О, но доколкото знам от Уилям, тъкмо вие сте настояли да бъда повикан.

— Да, наистина, съжалявам много — отвръща Агнес и забелязва с ужас, че както обикновено, той накланя леко глава встрани, докато изслушва думите й, като че ли държи да не пропусне нито една от невероятните й лъжи. — Предполагам, че в момента, когато се почувствах зле, съм се… уплашила, че ще се случи най-лошото. Тъй или иначе, сега вече се чувствам добре.

Доктор Кърлоу подпира елегантно подстриганата си брада на сключените си ръце.

— Струвате ми се много бледа, госпожо Ракъм, ако позволите да отбележа.

Агнес се опитва да потисне надигналата се паника с плаха полуусмивка.

— О, но това сигурно се дължи на пудрата, нали?

Доктор Кърлоу изглежда озадачен. Агнес познава отлично това изражение и го счита за най-противното, най-вбесяващото от целия му репертоар.

— Но нима аз не съм ви предупреждавал, че ползването на козметични препарати ще навреди на кожата ви?

Агнес въздъхва.

— Да, докторе, предупреждавали сте ме.

— Всъщност, доколкото знам…

— … изхвърлих всички козметични препарати, така е — довършва тя.

— Така че…

— Така че не може да се дължи на пудрата — казва тя с нова въздишка.

Докторът опира върховете на пръстите в брадичката си и си поема дълбоко дъх.

— Моля ви, госпожо Ракъм — започва да я увещава той. — Знам, че ви е неприятно да ви преглеждат. Но това, което ви харесва и това, което е полезно за здравето ви, са две различни неща, които невинаги съвпадат. Много тежки обрати в някоя съвсем лечима болест са можели да бъдат предотвратени при един навременен преглед.

Агнес се обляга назад на стола и си позволява да притвори очи. Каквото и да каже, то ще е все някоя фраза, която е произнасяла безрезултатно и друг път. Прекалено съм уморена, за да ме преглеждате. „Уморена ли? Значи сте болна!“ Чувствам се прекалено зле, за да ме преглеждате. „Но прегледът ще ви помогне да се почувствате по-добре!“ Преглеждате ме всяка седмица, какво толкова ще се случи, ако пропуснете веднъж прегледа? „Не е възможно да говорите сериозно; само една луда жена би допуснала доброволно здравето й да се влоши!“ Не съм луда! „Разбира се, че не сте. Именно затова искам съгласието ви за преглед, вместо да не обръщам внимание на желанията ви, както бих постъпил, ако бяхте пациентка в приют за душевноболни“. Но сега съм прекалено уморена… и така нататък.

Нима убеждението й, че доктор Кърлоу я принуждава неоснователно да допуска тези прегледи, е признак на лудост? Лудост ли е съмнението, че си позволява с нея волности, на каквито никой лекар няма право? Тя до такава степен е загубила връзка с външния свят — възможно ли е да е пропуснала някакви забележителни промени по отношение правата на лекарите спрямо техните пациенти? Нима самата кралица е подлагана на такива насилия и заплахи от страна на личния си лекар? Ако се случи нещо такова, кралицата би го прогонила, нали? Колко прекрасно би било да може да каже на доктор Кърлоу, че вече не се нуждае от услугите му, че няма повече работа тук.

Вместо това, както винаги, тя приема неизбежното, и ляга на леглото. Добрият доктор дърпа завесите, за да може слънцето да осветява това, което върши. Агнес насочва вниманието си към няколкото угаснали свещи, започва да брои стеклите се, застинали восъчни струйки. Обърква бройката, започва отново, като през цялото време се опитва да не обръща внимание на напрежението, което пронизва като електричество цялото й тяло — от пръстите на краката до корените на косата — когато докторът повдига края на роклята над коленете й.

Междувременно Уилям Ракъм вече е пред вратата на госпожа Кастауей. Първо почуква, после звъни, и чака нетърпеливо да му отворят. Влажният, вятър връхлита на пристъпи и подръпва панталоните му; натруфено облечени уличници го оглеждат, когато минават край него. Кожата на главата го сърби от обилните количества помада, с които е поливал косата си, когато се е ресал. Минава цяла минута — излиза, че тук положението е също толкова лошо, колкото и в собствения му дом!

След още една минута резето щраква. През един едва забележим процеп се вижда блестящо женско око, което го оглежда подозрително.

— Шугър е заета — неприязненият глас принадлежи на Ейми Хаулет. — Ако искате, елате по-късно.

— Всъщност, бих искал да разговарям с вашата… с госпожа Кастауей — казва Уилям. — По делови въпроси.

— Тук — отвръща присмехулно момичето, — се обсъждат единствено делови въпроси.

Умът му не може да побере как някой мъж би могъл да целува и прегръща такова цинично същество, но Уилям прави още един опит:

— Настоявам… става дума за нещо, което би представлявало голям интерес за госпожа Кастауей, убеден съм в това.

След което госпожица Хаулет отваря рязко цялата врата, и веднага му обръща гръб.

В приемната на госпожа Кастауей всичко изглежда точно така, както когато Уилям — тогава още господин Хънт — влезе тук за първи път. Както и преди, той се смайва от многобройните изображения на Мария Магдалена, окачени по стените, огънят пламти все така силно, а самата госпожа Кастауей, седнала зад бюрото си, пак е облечена в аленочервено. Този път обаче няма и следа от госпожица Лестър и нейното виолончело — столът й е празен. Ейми Хаулет отива лениво към мястото си и се отпуска тежко сред шумоленето на изпомачканите си поли — оттам наблюдава с лукав поглед влизането на Уилям. Отпуснала ръце край тялото си, отметнала назад глава, тя вдишва дима и после прави нещо много странно — разтваря устни и започва да изпълнява някакъв фокус с цигарата, прилепнала към крайчеца на езика й. За миг изглежда, че ще я глътне, после я задържа, без да я угаси, между зъбите си. После отново всмуква дим. През цялото време не мигва нито веднъж.

— Наистина се надявам, че ще извините поведението на Ейми — казва госпожа Кастауей и кани с жест Уилям да седне на един от столовете. — Маниерите й са извънредно привлекателни за някои от посетителите ни.

Ейми се усмихва иронично.

— Наистина, не съм искала да ви засегна, господин… господин… — напразният опит да си припомни името й прекъсва упражнението по добро поведение, тя свива рамене и отвръща поглед.

— Хънт — казва Уилям. — Джордж У. Хънт.

Госпожа Кастауей присвива очи. Присвива ги толкова силно, че кървясалите еклери почти изчезват, а тъмните ириси лъщят като облизани лакрицови бонбони. Тя е по-едра, отколкото си я спомня той, и някак по-внушителна.

— И тъй, с какво можем да ви помогнем, господин Хънт? — пита тя нежно. Аленочервените й устни се издуват, когато произнася гласните. — Не очаквахме да ви видим пак толкова скоро.

Уилям поема дълбоко дъх, привежда се напред, и започва да излага предложението си. Говори сериозно, припряно, притеснено. Измисленият от него господин Хънт е свенлив, но богат човек. А какъв е източникът на богатството му? О, той е един вид неофициален, да не кажем таен партньор в голямо издателство, чийто приход по груба преценка възлиза на 20 000 лири стерлинги годишно. Изданията им са толкова многобройни, че не би могъл да ги изреди, но сред техните автори са имена като Маколи, Кенъм Дигби, Льо Фану и Уилям Ейнсуърт. Всъщност, той има среща със стария си приятел Уилки — Уилки Колинс — след… — той изважда сребърния си часовник така, че всички да го видят — след четири часа. Но преди това…

Той защитава позициите си, но освен че изтъква своите аргументи, не пропуска да задава и въпроси. Задаването на въпроси (така поне твърди Хенри Колдър Ракъм в преписките, които Уилям е чел допреди малко) е основно средство да подчиниш бъдещия партньор на волята си. „Задавай въпроси“, настоява старецът, „изразявай съчувствие към затрудненията, в които е изпаднал човекът, с когото искаш да сключиш сделка, после подчертай, че изходът е в твои ръце“. Уилям продължава с пълна пара, по челото му е избила пот, от устата му се сипе порой от думи. „Не допускай да се възцари мълчание, което другият може да запълни със своите възражения“, това е още нещо, което старият повтаря непрекъснато. Уилям не допуска възцаряването на мълчание. „Гледай събеседника си право в очите“. Уилям гледа госпожа Кастауей в очите, и след време изпитва чувството, че е постигнал някакъв напредък. Тя става все по-откровена, когато цитира цифри; кима сериозно, когато той й обяснява как смята да постигне нарастването им.

— И така — казва той в заключение, — Шугър остава изключително за мое ползване. Какво ще кажете за предложението ми?

Отговорът на госпожа Кастауей гласи:

— Съжалявам, господин Хънт. Не.

Шокиран, Уилям поглежда към Ейми Хаулет, като че ли очаква тя да се намеси в негова полза. Но Ейми се е отпуснала на стола и си чопли ноктите — точно сега острият й поглед е насочен за щастие в друга посока.

— Но защо не? — възкликва той, като се старае да не повишава тон, за да не го изхвърли пазачът, който сигурно се крие някъде наблизо. — Не мога да си представя какви причини имате да не приемете. (Какъв би бил съветът на Хенри Колдър Ракъм? „Кажи на човека същото, което той ти е казал току-що“). — Казвате, че за една вечер Шугър приема един-двама, най-много трима джентълмени. Аз ви приемам да покрия разходите за предполагаемите й три ангажимента. На самата Шугър ще плащам по моя преценка. Печалбата ви си остава същата, само дето ще получавате парите от един човек, а не от няколко.

Вместо да плесне чело със сбръчканата си ръка в израз на закъсняло прозрение, госпожа Кастауей отвръща на настояването на Уилям по смущаващ начин. Тя започва да рови в едно от чекмеджетата на писалището си и изважда свитък изпомачкани листове. После хваща голямата ножица и започва да трака с нея, сякаш да провери върши ли работа.

— Тези неща не са толкова прости, колкото ви се струват, господин Хънт — казва тя тихо, и започва да подрежда листовете на писалището пред себе си. Очите й се прехвърлят от Уилям върху разпилените листове и обратно — очевидно е нетърпението й да продължи работата си. — Като начало, нашето заведение е малко и всички изчисления са в наш ущърб. Ако една трета от това, което предлагаме на клиентите, постоянно не е в наличност…

Звукът на звънеца кара и двамата да трепнат.

Ейми Хаулет изпъшква и отправя поглед към тавана.

— Къде е това момче? — въздъхва тя, после става от стола си.

— Господин Хънт, моля за извинение — казва госпожа Кастауей, когато Ейми изфучава навън, за да изпълни за пореден път задълженията на спящия Кристофър. — Едно от нашите малки правила е господата, които ни посещават, никога да не се срещат. Затова, ако бъдете така добър да минете в съседната стая… — тя му сочи пътя с ножиците, — само за миг…

Госпожа Кастауей му кимва майчински и той се подчинява.

— Болката — тъкмо казва доктор Кърлоу, — се дължи единствено на желанието за съпротива.

Избърсва пръсти в бяла носна кърпичка, пъхва я обратно в джоба си, и се навежда, за да опита още веднъж. Няма спор, госпожа Ракъм го кара да се поизпоти за хонорара си.

„Не и Шугър, само Шугър не, мръсник такъв, свиня!“, повтаря си Уилям, докато се гърчи от притеснение в съседната стая, притиснал ухо към вратата. „Тя е заета. Отказал си се. Омекнал си“.

— … още доста рано… — чува той гласа на госпожа Кастауей.

— … Шугър… — произнася мъжът.

Косата на Уилям настръхва от омраза. Изкушава се да връхлети в другата стая и да нападне съперника си, да го свали с юмруци на пода.

— … можем да предложим други удоволствия…

Сърцето му бие ускорено; той съзнава, че бъдещето му се крепи на косъм, чака спасение или провал. Как е възможно доскоро Шугър да не е съществувала за него? А ето го сега — стои тук, свил юмруци в джобовете, и е готов да убие човек заради нея!

Оказва се обаче, че кръвопролитието е излишно. Господинът в приемната се съгласява да се задоволи с госпожица Хаулет. Пада му се на мръсника. Уилям се надява тя да му хвърли такъв бой, че едва да оживее — задето се е осмелил да пита за Шугър.

— … значи без вино, да, разбирам, че бързате… като хиляда и една нощи, сведени до няколко минути…

Уилям се заслушва в музиката, съпровождаща сключването на сделката. Странно как човешкият говор става почти недоловим, когато го слушаш през вратата, а звънът на монети се чува толкова ясно!

— Господин Хънт?

Слава Богу.

Едва сега Уилям осъзнава какво представлява стаята, в която се беше скрил — малка болнична стая, оборудвана с бурканчета, пълни с лекарства, и всякакви превързочни материали. Има и шишета със силни спиртни тинктури, препарати, предизвикващи аборти, белязани с кръстосани кости и детски черепи, ароматизирани дезинфектанти, произведени от… (той се чуди дали няма да види познатия герб с вплетеното в него „Р“) — от „Бийчъмс“.

— Господин Хънт?

— Госпожо Ракъм?

Агнес Ракъм лежи на леглото си, на много мили оттук, обърната на една страна, за да улесни доктор Кърлоу в опитите му да бръкне по-надълбоко в нея.

— Добре — мърмори той разсеяно. — Благодаря.

Опитва се да намери матката на Агнес, която съгласно неговите познания би трябвало да се намира точно на четири инча от външния отвор. Средният му пръст е дълъг точно четири инча (мерил го е) и той е много озадачен, защото не намира това, което търси.

— Споменахте някакви… усложнения, които не съм предвидил? — подхваща Уилям отново разговора.

— Много, много усложнения — въздиша госпожа Кастауей. Сякаш за да го откаже, тя отново се е заела със своите изрезки — реже някакви листове, които според Уилям приличат на страници, откъснати от книги. — Току-що се сетих за още едно — нашето заведение има… е, може би не точно договор, но неписано споразумение с „Камината“. Били ли сте в „Камината“? О, да, разбира се, че сте били — тя отново откъсва очи от него и насочва ножиците към нов лист. — Вие например, господин Хънт, след като оценявате така високо качествата на Шугър, можете да разберете, че тя е считана за една от атракциите на „Камината“ — присъствието й привлича клиенти, или така поне считат собствениците на „Камината“. Така че ние им правим услуга, която може да няма точно парично измерение, но независимо от това е ценна. Ако Шугър внезапно… изчезне — колкото и ласкателна да е причината за изчезването й, господин Хънт — собствениците на „Камината“ ще се чувстват ощетени, нали?

Пред Уилям се оформя мъничка човешка фигурка — бяла откъм него, сива от гравирания образ откъм госпожа Кастауей.

„Тя е луда“, казва си той, докато гледа как фигурката на светица с ореол, изрязана от някакъв илюстриран католически молитвеник, пада леко на писалището. Как би могъл да сключи сделка с луда жена? Кой от двата образа — от гледна точка на лудата, която изрязва образи на Мария Магдалена от книгите — би бил по-внушителен; съвсем истински наследник на парфюмерийна индустрия, или измисленият партньор в престижно издателство? И какво, по дяволите, има предвид с тези намеци за „Камината“ — иска просто още малко пари, или ще се наложи да купи цялата проклета кръчма?

„Накарай събеседника си да произнесе поне веднъж думата «да» — тези думи баща му беше подчертал със зелено мастило. Всичко останало са подробности“.

— Мадам, това несъмнено са само подробности — заявява той. — Не бихме ли могли… — какво щастливо хрумване! — не бихме ли могли да повикаме самата Шугър. Уважавам вашите възражения, мадам, но все пак тук се решава нейното бъдеще…

Госпожа Кастауей взема друг лист. На гърба му се вижда съвсем явно печатът на някаква заемна библиотека.

— Господин Хънт, има нещо, което вие пропускате. Не сте преценили вероятността Шугър да предпочита — моля да бъде извинена, не искам да ви засегна — да предпочита разнообразието.

Уилям не й обръща внимание; съзнава, че няма полза да дава израз на възмущението си.

— Мадам, настоявам — умолявам ви — нека чуем какво ще каже самата Шугър.

„Дай ми я, дай ми я“, повтаря той на ум, вперил поглед в очите на лудата. Никога не е желал нищо по страстно — сам се учудва от силата на желанието си. Ако може да получи само това, което иска, няма да моли Бога за нищо повече — за нищо друго, докато е жив.

Госпожа Кастауей измъква пръсти от ножиците, бута стола си назад и става. От тавана висят три копринени шнура. Тя дръпва единия. Кого ли призовава? Някой бияч, за да го изхвърли? Или Шугър? Очите на госпожа Кастауей не издават нищо.

Господи всемогъщи, това се оказа далеч по-трудно, отколкото завоюването на ръката на Агнес, мисли Уилям. Ако само тази луда стара сводница се съгласи да рискува с него, така, както се съгласи навремето лорд Ънуин!

Докато седи тук, в публичния дом на госпожа Кастауей, и очаква появата на Шугър или на някой едър мъжага, той си спомня как бе поканен в кабинета на съсухрения стар аристократ — и там, докато пиеха портвайн, му беше прочетен договорът, съгласно който щеше да се сключи бракът между Агнес Ънуин и Уилям Ракъм, ескуайър. Спомня си, че юридическите термини му се сториха напълно неразбираеми, затова, когато лорд Ънуин свърши с четенето и каза със заядлив тон нещо от рода на: „Е, това устройва ли ви?“, той не знаеше какво да отговори. „Това означава, че тя е ваша, Бог да ви е на помощ“, поясни лорд Ънуин и напълни отново чашата му.

Ето, по стълбите се мярва някаква сянка… Дали… Тя е! В подплатен син пеньоар, по пантофи, с разпуснати и разбъркани коси, още сънлива, Бог да я благослови. По предната част на пеньоара й се виждат тъмни пръски вода. Сърцето му, доскоро изпълнено с убийствени помисли по адрес на госпожа Кастауей, внезапно сякаш ще прелее от нежност.

— Виж ти, господин Хънт — казва тихо Шугър и спира насред стълбите, — каква приятна изненада, да ви видя отново толкова скоро! — тя посочва с извинителен жест неподходящото си облекло. Течението по стълбището развява косата й и един кичур се увива около бузите и голата й шия. Как е възможно досега да не е забелязал колко слаба е шията й! А и устните й са толкова бледи и сухи — като късчета дантела; тя сигурно не пие достатъчно течности! Каква наслада би било да втрива мехлем в тези устни, докато тя целува пръстите му…

— Господин Хънт има едно предложение към теб, Шугър — казва госпожа Кастауей. — Господин Хънт?

Стара вещица! Дори не покани Шугър да седне — като че ли предложението му е толкова скандално, че момичето със сигурност ще откаже, още преди да е слязло по стълбите. Но погледът, който си разменят с Шугър, му вдъхва смелост — този поглед говори: „Ние се познаваме, нали, аз и ти?“

Той я кани любезно да седне и тя се разполага на стола на госпожица Лестър. После Уилям повтаря кратката си реч, но този път, освободен от противното задължение да се обръща към госпожа Кастауей, говори, гледайки Шугър право в лицето (тя все още гледа сънливо; облизва сухите си устни с малкото си червено езиче, същият език, който… съсредоточи се, Ракъм!). Той вече не е толкова напрегнат; когато повтаря измислиците за Джордж У. Хънт, й отправя съучастническа усмивка, израз на взаимно разбиране, на нещо споделено, вече част от съвместната им история. Но когато се стига до цифри, той заговаря ясно и точно. От дипломатичност споменава възраженията на госпожа Кастауей, и ги включва в своето описание. Всеки от тях, твърди той уверено, ще стане по-богат в резултат на това начинание — никой няма да претърпи и най-дребната неприятност.

— Но вие още не сте споменали — обажда се старата жена от другия край на помещението, — какво ще плащате на Шугър?

Уилям трепва. Въпросът му се струва груб, неделикатен — при това отговорът изобщо не я засяга. Та това не е някакъв долен бардак!

— Ще й плащам толкова — казва той, — колкото е необходимо, за да се чувства щастлива. И кимва едва забележимо към Шугър, за да подчертае, че говори напълно сериозно.

Шугър примигва няколко пъти, прекарва пръсти през разчорленото оранжево руно на главата си. Лавината от факти и цифри малко я е зашеметила, като че ли на събуждане вместо варено яйце е видяла пред себе си „Принципи на политическата икономия“ от Джон Стюарт Мил. Най-сетне тя отваря уста и казва с лукава усмивка:

— Добре, господин Хънт. Съгласна съм.

Да! Тя каза „да“! Ракъм едва се сдържа. Но трябва, трябва. Детинският ентусиазъм не би му подхождал; нали е издател!

Затова, свел глава над писалището на госпожа Кастауей, той следи как тя съставя договора „през настоящия 24 ден на месец ноември 1874 година“. Чиста загуба на труд и мастило; ако тя само знаеше, че той би подписал всичко, дори празен лист, на който е написана само тази единствена дума — „Всичко“! Но тя има други изисквания. И той чете думите, които изтичат изпод перото й, изписани (нека й отдадем дължимото) красиво и с елегантен стил… „упоменаван по-нататък като Домът“… Боже милостиви! Тя смята да го измами, повече от ясно е… но какво значение има това? В сравнение с богатството, което скоро ще бъде негово, размерите на нейната алчност си остават лилипутски.

При всички положения, ако той реши да се отметне, какво би могла да стори тя? Да преследва някаква въображаема личност чрез съдилищата за закрила на проституцията? Короната изслушва делото „Кастауей срещу Хънт“? Престани да дращиш, жено, и остави място за подписите!

В сравнение с това тук договорът, с който му бе дадена ръката на Агнес, бе съставен изключително небрежно — претенциите към него бяха далеч по-малки, отколкото в сегашния документ. В един брачен договор човек би могъл да очаква проява на бащинска загриженост, но лорд Ънуин прояви (така си казва Уилям сега, когато си припомня миналото) извънредно слабо желание да закриля Агнес. Зестрата й не беше кой знае каква — сума, която една млада жена може да изхарчи за година-две — а в договора не бе залегнала и дата, на която Уилям да се задължава да придобие собствено състояние. Не се споменаваше и колко голям гардероб с модни дрехи е длъжен да поддържа съпругът й, нито пък как Агнес ще продължава да води начина на живот, към който е привикнала. Ако се съдеше по този договор, на лорд Ънуин му беше все едно дали бъдещият му зет няма да разпродаде дрехите на Агнес, бижутата и книгите й, и да отпрати прислужниците й. Излизаше едва ли не, че той си умива ръцете от всякакви задължения към нея — сякаш е знаел (хитрият му стар пияница!) каква отрова разяжда душевното здраве на доведената му дъщеря.

Някъде в къщата отеква далечно хлопване на врата — тръгва си посетителят на госпожица Хаулет. Уилям поглежда изкосо Шугър, но тя е потънала в креслото, облегнала глава на свитата си ръка, и е притворила очи. Ръкавът на пеньоара й се е хлъзнал назад и разкрива бялата плът на ръката й, нашарена със синкави белези от пръсти. Сигурно са от него — а дали е така? Стреснат, той осъзнава, че договорът зависи не само от доверието на жените в него, но и от неговото доверие в тях. Какво би им попречило да продължат да вършат същото като досега зад гърба му? Нищо, освен ако той не се постарае да се държи непредсказуемо, и не им казва никога кога ще дойде следващия път… Не, това е лудост, той трябва да е луд — и все пак около ъгълчетата на устата му играе усмивка, когато подписва със замах измисленото си име под сделката, сключена с една сводница и една проститутка.

— С най-голямо удоволствие — заявява той и вади десетте гвинеи, получени от продажбата на някои ненужни вещи на Агнес, — да затвърдя с подпис този договор.

Госпожа Кастауей приема парите. Внезапно лицето й е станало прастаро и много уморено.

— Убедена съм, че можете да си представите доста по-приятни неща от подписването на договор, господин Хънт — казва тя. — Шугър, скъпа, събуди се.

Агнес се взира в малките дръжки от слонова кост на нощното шкафче, старателно отбелязва всяка пукнатина и драскотина по тях. Сянката на главата на доктора пада върху лицето й. Вече е извадил пръстите си от нея.

— Опасявам се, че не всичко е наред.

Думите достигат до Агнес като случайно доловен откъс от разговор на някоя гара. Тя вече изпада в унес, клепачите й се притварят, по лицето й е избила пот — виждала е това много пъти насън, но никога досега наяве. Сънят за едно пътуване…

Но доктор Кърлоу говори, опитва се да я изтръгне от унеса. Полека, но настоятелно той притиска пръст към определено място на голия й корем.

— Чувствате ли това място тук? Тук, където ви докосвам? Матката ви е стигнала чак дотук, много по-високо от мястото, където би трябвало да бъде, а то е… ето тук. Пръстите му се плъзват към кичурчетата руси косми, които Агнес е мярвала може би двайсетина пъти през живота си, и всеки път много се е срамувала. Но този път няма основание да се срамува — пръстите на лекаря се плъзгат (поне така мисли тя в съня си) не по тялото й, а по някаква друга повърхност — по стъклото на прозореца например. Тя седи в някакъв влак, който тъкмо потегля от гарата, а някакъв човек отвън, на перона, опира пръст в прозореца на нейното купе.

Агнес затваря очи.

Горе, в стаята на Шугър, Уилям разкопчава яката си. Шугър, коленичила в краката му, търка лице в копчетата на панталона му и мърка:

— Рррр…

Копчетата на ризата му са неподатливи — облякъл е най-елегантните си дрехи, за да впечатли госпожа Кастауей. Докато се бори с тях, той хвърля поглед към писалището, отрупано както винаги с книжа. При това книжата имат мъжки вид, не са листчета цветна оризова хартия и пликове с отпечатани по тях цветя; никъде не се вижда книга с готварски рецепти и проповеди, украсени с превзети акварелни рисунки, няма и кръстословици и ребуси от популярната преса. Не тези листове са натрупани в неспретнати купчини на бюрото на Шугър, целите изписани, по някои има мастилени петна, други са смачкани, а между тях се виждат угарки от свещи. Най-отгоре се вижда някакъв памфлет — листът е гъсто напечатан, а полетата са изпълнени с бележки в тъмносиньо мастило.

— Каквото и да вършиш тук, забелязвам, че не е лесна работа — отбелязва той.

— Нищо, което би представлявало интерес за един мъж — отвръща тя тихо и драска леко с пръсти по задната част на панталона му. — Ела, вземи ме.

Завесите на леглото вече са прибрани встрани като на театрална сцена. В огледалото на горната табла Уилям вижда собственото си отражение — как се препъва, воден към изпомачканите чаршафи, които още пазят неговата миризма и миризмата на Шугър.

— Вече съм влажна от желание, господин Хънт — гука тя.

— Не, наистина, казвай ми Уилям — отвръща той. — И наистина трябва да ми повярваш, вече няма да ти се налага да работиш изобщо, освен…

— Ммм, да — отвръща тя и го придърпва на леглото до себе си. Повдига меката, свободно падаща тъкан на пеньоара си и го нахлузва на главата му; той се върти, но тя го е хванала здраво, притиснат към талията й. Горещият му, влажен дъх плъзва по тялото й, тя го оставя да пълзи нагоре, към светлината, която прониква през отвора около шията.

— Ооо, не още — продължава да гука Шугър и го задържа, както е покрит с пеньоара. — Гърдите ми изгарят за докосването ти.

Той започва да ближе гърдите й — нежно, слава Богу. Някои мъже ръфаха зърната им като ябълка. Устните на този са меки, езикът — гладък, зъбите почти не се чувстват. Безобиден, доколкото може да бъде безобиден един мъж, при това с много пари, които има желание да изхарчи. Ако иска името й да фигурира в някакъв договор, защо да не изпълни желанието му?

Но, Божичко, в никакъв случай не бива да допуска той да види какво има на писалището й. Този път майка й наистина я изненада — позвъни много рано. Беше заспала много дълбоко, потънала във възглавниците на леглото. Как би могло да се очаква, че както бе полузаспала, ще се сети да разчисти бюрото си? И без това едва успя да се завлече до долу, без да си строши врата по стълбите — на нищо повече не бе способна. И за какво? Никой не би могъл да я вини, че не можеше да предвиди за какво я викаха — да се обрече на вечна вярност на някакъв мъж…

Но за в бъдеще трябва да бъде по-внимателна — не бива да оставя всички книжа така, че той да може да се рови из тях. Какво ли е оставила най-отгоре точно сега? Опитва се да си представи повърхността на бюрото, докато повдига роклята си, за да може мъжът, усукан в нея, да си поеме дъх… Дали не беше онзи отвратителен памфлет за… о, Господи, да! Тя пребледнява при мисълта, че ако не беше го дръпнала към леглото, той можеше да си е пъхнал носа в него.

На писалището й лежи отворен един медицински трактат, откраднат от обществената библиотека на Тревър Скуеър. Текстът не би трябвало да бъде изненада за него — вероятно е чел такива неща и преди:

„Нито една жена не би могла да разсъждава сериозно, без да увреди функциите на организма си, предназначен за износване, раждане и отглеждане на деца. Най-често жената «интелектуална» е инвалид от детство или практически хермафродит, който при друго развитие би могъл да се превърне в здрава жена и съпруга.

Нека запушим уши, за да не чуваме гласовете на тези, които ни предлагат да получим резултатите на някакъв женски интелектуален труд в замяна на оскъдно, болнаво и хилаво поколение. Бъдещето ни се нуждае много повече от здрави и плодоносни утроби, отколкото от някакви си женски драсканици“.

Но не това е текстът, който не трябва да попада пред очите на новия благодетел на Шугър, а ръкописните коментари на Шугър в полетата — тях той не трябва да вижда в никакъв случай. „Надут глупак!“ например или „Тирания!“, или „Погрешно, погрешно, погрешно!“ (някъде другаде), а накрая, като заключение, е надраскано сред много мастилени петна: „Ще видим тази работа, проклет стар глупако! Скоро започва новият век, и тогава вие ще ИЗМРЕТЕ — ти и всички като теб!“

Докато доктор Кърлоу рови из чантата си, за да намери кутията с пиявиците, той съзира крайчеца на някакво списание, който се подава изпод леглото на пациентката му — едно от тези списания, които той не й позволява да чете. (Става дума за „Лондон Периодикъл Ривю“. Агнес го чете с напълно невинното желание да научи какво би трябвало да мисли за новите картини, които не е могла да види, новоиздадената поезия, която не е могла да прочете, последните събития, на които не е присъствала — за в случай, че й се наложи да сподели мнението си на някоя от тези теми по време на предстоящия сезон).

— Извинете, госпожо Ракъм — казва той, без да съзнава, че тя вече не го чува. Той е вдигнал непозволения материал високо нагоре, и го държи точно пред невиждащите й очи. — Това списание ваше ли е?

Докторът не очаква от нея отговор — упрекът му изключва всякакви извинения. Освен това няма значение дали става дума за „Лондон Периодикъл Ривю“, за „Сянката на Ашлидиат“ от госпожа Хенри Ууд или някаква друга подобна глупост. Четене на прекалено вълнуващи, прекалено уморителни, прекалено въздействащи текстове, прекалено често миене, прекалено излагане на слънце, прекалено стегнати корсети, сладолед, аспержи, грейки за крака — всички тези и още много други неща причиняват заболявания на матката. Но няма повод за безпокойство, докторът разполага с нужното лекарство.

Той оглежда за миг късчето бяла кожа зад ухото на Агнес, сетне поставя там, с абсолютна точност, първата пиявица. Агнес избира тъкмо този неподходящ момент, за да се изтръгне от унеса си с надеждата, че междувременно външният свят е станал отново безопасен. Тя наблюдава как стиснатата в пинсета пиявица се насочва към лицето й. Преди да намери отново убежище в безсъзнанието, тя усеща студеното докосване на инструмента зад ухото си, и въпреки че не може да почувства как пиявицата започва да смуче, си представя много живо кървавата спирала, която се издига нагоре от вътрешностите към главата й, пълзи като аленочервен червей из някаква лепкава каша. Но после потъва отново в сънищата си, и в момента, когато доктор Кърлоу полага втората пиявица, влакът вече е потеглил.

Докторът завърта полека главата й на другата страна, за да повтори процедурата.

— Извинете, госпожо Ракъм.

Агнес не помръдва; пътуването й наближава стремително към своя край. Двама старци я изнасят от гарата на носилка — озовават се някъде насред полетата, в дълбоката провинция, пред Манастира на здравето. Една монахиня пристига тичешком, за да отвори портите — огромни железни порти, покрити с шумолящ бръшлян и ружи. Старците полагат внимателно носилката на огрятата от слънцето трева и свалят шапки. Монахинята коленичи пред Агнес и полага хладната си длан върху челото й.

— Мило, мило дете — казва тя с любяща загриженост. — Какво да правим с теб?

Сега, когато страстите са се успокоили, Уилям е в състояние да огледа по-добре трофея си. Разглежда я подробно, изпълнен с любов. Тя лежи в прегръдките му и като че ли спи — клепачите й са спуснати. Той плъзва пръсти по косата й, наслаждава се на неочакваните отсенки, скрити в червеникавите кичури — проблясъци на чисто злато, бяло-руси косъмчета, къдрици с цвят на потъмнял бронз. Никога не е виждал кожа като нейната — навсякъде, по крайниците, по бедрата и корема, тя има… как би могъл да ги нарече? Тигрови шарки. Спираловидни, геометрични шарки от суха, белеща се кожа се редуват със зачервени, раздразнени участъци. Шарките са симетрични, сякаш нарисувани по тялото й от педантичен естет, или от някой африкански дивак. (Ако беше тук, доктор Кърлоу би могъл да обясни на Уилям, а всъщност и на самата Шугър, че тя страда от псориазис, обхванал необичайно големи участъци от тялото й, който на места преминава в едно по-рядко страдание, наречено „ихтиозис“. Би могъл и да предпише разни мехлеми, които биха повлияли на пукнатините по ръцете на Шугър или на белещата се на парцали кожа по бедрата й също толкова малко, колкото и евтиното масло, с което се маже в момента). За Уилям тези шарки са очарователни, подходяща проява на животинската й природа. Дори миризмата й е животинска, или поне мирише така, както той си представя, че миришат животните, защото Уилям не обича животни. Влажният процеп между краката й излъчва силен аромат, по косъмчетата проблясват капчици пот и сперма.

Той повдига леко глава, за да огледа по-добре гърдите й. Така, както е легнала по гръб, гръдният й кош изглежда почти съвсем плосък, но зърната на гърдите й са издути и недвусмислено женствени. (Освен това, когато тя лежи по корем, определено има какво да изпълни ръцете му). Всъщност всеки сантиметър от тялото й го изпълва с възторг; тя като че ли е създадена единствено с цел да го докарва до оргазъм.

Той притиска раменете й. Трябва да я разбуди, за да й зададе въпроса, който вече почти цял час копнее да постави.

— Шугър?

— Мммм?

— Ти… харесваш ли ме?

Шугър се засмива гърлено, извръща глава към него и притиска лице към бузата му.

— О, Уилям, да — отвръща тя. — Нали ти си моят спасител? Моят рицар… — сухата кожа на дланта й драска гениталиите му. — Още не мога да повярвам на късмета си.

Той се протяга и блажено притваря очи. Тя скрито дъвче своите белещи се устни, обезпокоена от едно малко парченце кожа, което всеки момент ще се откъсне. Не бива да го дърпа, защото ще прокърви. Колко пари да поиска този път? Голямата му, мека ръка е обхванала едната й гърда, сърцето му бие точно до острата лопатка, изхвръкнала на гърба й. На лицето му е застинал израз на блаженство. Хрумва й — не, всъщност тя предполагаше нещо подобно от мига, когато срещна за първи път очите му — че въпреки всичките му ексцентрични пози, той си остава дете, търсещо топло легло, в което да спи. Достатъчно е само да погали мазните му руси къдрици, да ги отметне от потното му чело, и той ще й даде всичко, което тя пожелае.

Той е започнал да диша по-дълбоко и почти се е унесъл, когато на вратата се почуква — плахо и колебливо.

— Какво, по дяволите… — мърмори Уилям.

Но това почукване е познато на Шугър.

— Кристофър! — подвиква тя тихо. — Какво има?

— Много се извинявам — долита гласът на момчето през ключалката, — но трябва да предам известие от госпожа Кастауей. За джентълмена. Трябва да му припомня… в случай, че е забравил — че има среща. С мистър Уилки Колинс.

Уилям се обръща към Шугър и се усмихва смутено.

— Дългът ме зове — казва той.

Няколко часа по-късно Агнес чувства как малките, женствени ръце на Клара я галят механично през завивките, но тя е потънала прекалено дълбоко в съня си, за да разпознае чии са ръцете.

Сънят, достигнал небесната си кулминация, е започнал пак отначало. Тя пътува към Манастира на здравето: едно купе е специално подготвено за нея, така че да напомня колкото е възможно повече на стаята й у дома; тя лежи на кушетка до прозореца, по стените има истински тапети и портрети на майка й и баща й в рамки.

Тя се повдига на възглавниците, за да погледне към оживения перон, по който пътниците тичат насам-натам, момчета залитат под тежестта на куфарите, гълъби пърхат под високия купол на покрива, а край най-далечния перон, близо до улицата, пръхтят нетърпеливо файтонджийските коне. Неприятният мъж, който почука по прозореца на купето й, е изчезнал, на негово място усмихнатият стар началник-гара подвиква през стъклото:

— Всичко наред ли е, госпожице?

— Да, благодаря — отвръща тя и се отпуска обратно на възглавниците. Отвън се чува изсвирване и влакът потегля с почти незабележимо разтърсване.

След още час и нещо Уилям Ракъм, разположил се удобно в кабинета си, рови из чекмеджетата на писалището си и осъзнава с известен потрес, че вече е изчел цялата документация на империята „Ракъм“. Най-сетне е преорал всички книжа; успял е да изтръгне същината им. Пред него лежи отворен голям тефтер с кожена подвързия. В него, със собствения му едър почерк, са записани някои неизяснени въпроси. Скоро ще получи отговори и на тях.

Зашеметен от мадейра и от съзнанието за постигнатия успех, той разкъсва кафявата опаковка на един девствен досега пакет хартия за писма с герба на парфюмериите „Ракъм“. Изважда един лист, поставя го внимателно на писалището, затиска единия му край с лакът, потапя перодръжката в мастилницата и започва да пише под украсения с роза фирмен герб: „Скъпи татко…“

Девет

А сега елате с мен, да отидем далеч от мръсните улици на града, далеч от стаите, вмирисани на лъжа и страх, далеч от договорите, съставени сред омерзение и цинизъм. Любовта съществува. Да отидем на църква.

Изминали са четири месеца. Неделната утрин е студена, но слънчева. Въздухът е чист, без никакви примеси освен лек мирис на дъжд, тук-там прелитат врабчета. По целия път към църквата влажната трева е осеяна с белите пъпки на нарцисите, които скоро ще се разпукнат. Вече разцъфнали цветя можете да видите…

(Какво? Шугър ли? Защо мислите още за Шугър? Няма защо да се безпокоите — за нея вече е говорено. Опитайте се да пропъдите и Уилям от мислите си. Всичко е под контрол, уверявам ви. Поредица все по-сърдечни писма бяха разменени между баща и син; предаването на властта премина без сътресения. О, първоначално старецът се държеше като Тома Неверни, не приемаше подробните описания на дейността на империята „Ракъм“, направени от Уилям; не приемаше задълженията на директора, нито пък начина, по който Уилям възнамеряваше да разпредели задълженията — за него това беше просто заговор, с цел да се измъкнат повече пари за разсипническо празнуване на Коледа. Но много скоро старият човек се убеди, че е станал свидетел на раждане, почти подобно на чудото, довело до раждането на Спасителя — появата на Уилям Ракъм, водещ индустриалец. Сега вече животът е сладък, униженията на Уилям са спомен от миналото; нека не се занимаваме повече с тях).

Както вече казах, разцъфнали цветя може да видите вътре в църквата — в прозрачните сивкави вази и по шапките на някои дами от паството. И не само цветя, но и препарирани птици и пеперуди, които красят шапките на по-изисканите дами. Те са наставали, излизат иззад пейките и се оглеждат една друга, за да оценят роклите и шапките си; само тази странна душица Емелин Фокс не носи никакви украшения. Държи главата си високо изправена, сякаш се мисли за красива, а и стойката й би била подходяща за далеч по-здраво тяло. До нея, както винаги, върви Хенри Ракъм — мъжът, който по право би трябвало да бъде „Онзи Ракъм“, от парфюмерийната империя „Ракъм“, но който (както вече е ясно на всички) окончателно е загубил правото си на наследство.

Хенри е хубав мъж, с ръст доста над средния — е, поне доста по-висок от брат си, с по-сини очи и по-волева брадичка. Освен това косата му, не по-малко златиста от тази на брат му, се вие над челото му по далеч по-привлекателен начин, а и талията му е тънка и стегната. Навремето, преди да стане ясно, че той няма никакво намерение да встъпи в правата си на законен наследник, около него се навъртаха немалко привлекателни и търсени млади дами. Всички те бяха на мнение, че той е почтен, макар и прекалено сериозен мъж, всяка намекваше, че наследникът на такъв голям концерн ще се нуждае от предана съпруга, и всяка се оттегляше дискретно веднага след като забележеше презрителното му отношение към парите. Една от тези дами (тя днес е в църквата), омъжена е отскоро за Артър Гилоу, производител на хладилни шкафове дори го целуна веднъж по челото с надеждата, че така ще пропъди свенливостта му.

Но не това е любовта, за която говорех. Любовта, за която говорех, е истинска. Това е любовта на двама приятели — към Бога и един към друг.

Хенри излиза в преддверието на църквата — за съжаление не неговата църква, а просто църквата, която посещава — и вдъхва миризмата на свежия въздух, който нахлува отвън. Хенри не проявява никакъв интерес към парфюми, само дето му се струва, че с всяка изминала седмица в църквата се долавят все повече и все по-различни аромати. Днес мирисът на различни парфюми се излъчва еднакво силно от дамите (застанали по-близо до свещеника), които обсъждат Светото писание, както и от другите (застанали по-далеч от свещеника) които обсъждат предстоящия лондонски сезон.

Хенри и госпожа Фокс не обичат да се бавят в църквата след края на службата, и не се възползват от възможността да поклюкарстват с други енориаши от Нотинг Хил. Двамата се ръкуват със свещеника, Хенри изразява възхищението си от начина, по който той отрече дарвинизма в своята проповед, и излизат навън. Клюкарите ги проследяват с поглед, но тъй като вече месеци наред пренебрежителното отношение на тези двамата към тях не се променя, и те не си правят труда да го коментират. Толкова много е говорено вече за Хенри Ракъм и госпожа Фокс, при това нито един от двамата не налапва въдицата въпреки произнесените с висок шепот коментари — значи вече усилието не си струва.

Хенри и госпожа Фокс пристъпват предпазливо надолу по стръмната чакълена пътечка към църковния двор. И двамата използват затворените си чадъри вместо бастуни, но не се хващат подръка. В най-долната част на наклона пътечката завива рязко и минава покрай църковния двор, след което се влива в главната улица; двамата продължават да вървят покрай масленожълти надгробни камъни от лявата си страна и черни стволове на иглолистни дървета от дясната.

— Каква прекрасна утрин — отбелязва Емелин Фокс. (Не, тя го казва съвсем искрено! Не, това не е опит за поддържане на учтив разговор! Времето, което прекарахте по улиците и в домовете със съмнителна репутация, ви е направило цинични; неделната утрин наистина е прекрасна, и тази жена просто изразява насладата си от нея). Тя прелива от любов към Божието творение. Величието на Божието дело е всеобхватно и безкрайно; тя се чувства заобиколена от него, от всички страни… (Какви мисли ви минават през главата? Не, наистина се задържахте прекалено дълго в неподходяща компания!)

— Прекрасна наистина — съгласява се Хенри Ракъм. Той се оглежда, подканвайки величието на Природата да нахлуе в душата му, но Природата не приема с готовност поканата му. Мъжът се взира, присвил очи, в зеленикавата светлина, обзет от копнеж да сподели усещанията на спътницата си.

Работата е там, че макар слънчевите лъчи да се промушват през листата на дърветата също като в картината на Дайс „Джордж Хърбърт в Бемъртън“, те далеч не го впечатляват толкова, колкото пълнежът на корсажа на госпожа Фокс. Въпреки че жизнерадостните врабчета шумолят из нападалите листа и подскачат по калдъръма, те не могат да се сравняват с госпожа Фокс и грациозната й походка. А ще се отнася до светлината, то най-привлекателното нещо в нея е начинът, по който пада върху лицето на госпожа Фокс.

Колко е красива! Прилича на ангел — ангел, облечен в сива вълнена рокля. Колкото и да гледа „лилиите в полето“, чарът им му се струва евтин и вулгарен — не може да ги предпочете пред въздържаната елегантност на госпожа Фокс. И гласът й е плътен и звучен, като… като нежна мелодия, изсвирена на фагот — действа толкова по-успокоително от чуруликането на врабчетата, или на останалите жени.

— Не ме слушате, нали, Хенри? — пита тя внезапно.

Той се изчервява.

— Моля ви, продължете, госпожо Фокс. Аз просто се възхищавах… на чудесата на Божието творение.

Госпожа Фокс закача дръжката на чадъра си на колана, за да може да вдигне и двете си ръце към челото. От вървенето по стръмната пътека по челото й е избила пот, тя попива капчиците по кожата под гъстия си бретон.

— Казвах само — продължава тя, — че ми се иска тези спорове около нашия произход най-сетне да приключат — по какъвто и да било начин.

— Извинете, госпожо Фокс, но какво разбирате под „какъвто и да било начин“? — Хенри винаги задава много внимателно въпросите си към нея, защото се бои да не я засегне.

— Ами — отвръща тя с въздишка, — веднъж завинаги да се споразумеем от кого произхождаме — от Адам, или от маймуните на господин Дарвин.

Стъписан, Хенри се заковава на място. Всеки път, когато се срещнат, тя най-изненадващо разкрива някаква подобна своя черта.

— Но, мила госпожо Фокс — не може да говорите сериозно!

Тя го поглежда изкосо и облизва устни, но не казва нищо, с което да уталожи тревогата му.

— Скъпа госпожо Фокс — започва той отново и се взира, примижавайки, в осеяната със слънчеви петна улица пред тях. — Разликата между едните и другите убеждения по отношение на произхода ни е равностойна на разликата… ами на разликата между вяра и атеизъм!

— О, Хенри, всъщност изобщо не е така — в гласа й се прокрадва нотка на нетърпение, тя започва да говори разгорещено, което го кара да предположи, че всеки момент ще насочи разговора към работата си в Дружеството за спасение. — Ако само можете да видите тези нещастници, сред които работя! Тогава ще осъзнаете, че споровете, които се вихрят из нашите църкви и заседателни зали, нямат никакво значение за тях. В техните очи една група превзети дърдорковци се дърли с друга. „Знам я таз работа, госпожице, — така ми казват. — Трябвало да избираме кого искаме за прародители — две маймуни или непорочен мъж и непорочна жена, които се разхождали голи из някаква градина“. И се смеят — и двата варианта им се струват еднакво забавни.

— В техните очи може и да е така, но не и в очите на Бога.

— Да, но, Хенри, не разбирате ли, че те няма да се обърнат към Бога, ако ни наблюдават как се караме помежду си. Ние трябва да приемем, че на тях им е все едно какъв е произходът на живота. Нещо много по-важно, с което трябва да се борим, е тяхното пренебрежение към вярата. Тъкмо те, Хенри, които някога са били гръбнакът на църквата — в дните, когато светът не е бил засегнат от проказата на големите градове и фабриките. Каква тъга ме обзема, когато си помисля за бедняците — такива, каквито са били тогава, когато са обработвали земята — прости и богобоязливи… Ето, вижте!

Тя сочи към една близка поляна. След по-съсредоточено взиране се оказва, че на поляната кипи трескава дейност. В далечината се виждат дребни фигурки на работници, каруци разтоварват пръст и греди, има и някаква гигантска машина с неизяснени функции.

— Нова къща, предполагам — въздъхва госпожа Фокс, обръща гръб на ливадата и подпира турнюра си на портата на една ограда. — Първо се появяват къщите, после магазинчетата, и най-накрая… — тя обръща нагоре очи в израз на възмущение от безбожността на търговците — универсалните магазини. — Тя потръпва и потрива ръцете си над лактите с облечените си в ръкавици пръсти. — Но на баща ви вероятно това му доставя удоволствие.

— Баща ми ли? — Хенри не съобразява веднага за кого става дума — единствения баща, за когото той се сеща редовно, е Небесният отец.

— Да — подсказва госпожа Фокс. — Повече къщи, повече хора — това означава и повече клиенти за търговията му, нали?

Хенри се обляга предпазливо на оградата близо до нея. Колкото и да е притеснен от близката си роднинска връзка с архи-печалбаря, комуто дължи и името си, той се чувства задължен да го защити.

— Баща ми обича природата не по-малко, отколкото я обичат другите хора — изтъква Хенри. — Убеден съм, че и той не би желал да наблюдава унищожението й. Освен това, вие може би не знаете, но той напусна директорския пост в „Ракъм“. Уилям пое управлението.

— О, така ли? Да не е болен?

Хенри, който не е много сигурен кого от двамата Ракъмовци има предвид събеседницата му, отвръща:

— Баща ми продължава да се радва на желязно здраве. Що се отнася до Уилям, не знам какво го е прихванало.

Госпожа Фокс се усмихва. Дълбоките и непримирими различия между Хенри и брат му за нея са източник на тайно задоволство.

— Колко извънредно неочаквано — отбелязва тя. — Винаги съм считала брат ви за човек, способен да кове планове, но не и да ги изпълнява.

Хенри отново се изчервява при мисълта, че е роднина на безделник и нехранимайко. Пък и какво е постигнал самият той, Хенри, в живота си? Дали госпожа Фокс не бръчка нос и при мисълта за него, защото все още не е поел бъдещето си в свои ръце? (И защо хората постоянно повтарят, че носът й бил дълъг? Това е идеалната дължина за нейното лице!).

Тя стои все така облегната на портичката, отметнала назад глава, притворила очи — толкова близо до него, че той чува дишането й, вижда как дъхът излиза през разтворените й устни. Той си позволява една фантазия, въпреки че се презира, задето фантазира, но въпреки всичко си го позволява. Представя си, че е станал викарий, и че копае плодородната, тъмна пръст в градината на свещеническия дом, а Емелин стои до него, позлатена от слънчевите лъчи, стиснала една фиданка, готова да я посади в изкопаната от него дупка. „Кажи кога“, казва Емелин.

Той си налага с усилие да се откъсне от тези блажени мечти и се съсредоточава върху действителността. Настроението на госпожа Фокс се е променило. Тя вече не изглежда толкова оживена, има дори малко потиснат вид. Обикновена смяна на изражения, повтаряла се безброй пъти в историята на човечеството, но въпреки това тя кара сърцето му да се свие.

— Изглеждате тъжна — казва той най-сетне.

— О, Хенри — казва тя с въздишка, — никой не може да спре това, което вече е започнало — вие също съзнавате това, нали?

— К-какво е започнало?

— Ходът на прогреса. Триумфът на машините. Всички ние пътуваме с бързия влак към двайсетото столетие. Миналото не може да бъде върнато.

Хенри обмисля това за миг, но установява, че като абстрактни понятия миналото и бъдещето го интересуват еднакво слабо. Само две неща се открояват ясно в съзнанието му: мечтите за това как прекопава градината заедно с госпожа Фокс и страстното желание да пропъди тъгата от духа й.

— Миналото не се състои само от пасища незастроени, но и от норми на поведение — отбелязва той и допълва, смутен от неволната рима: — Не считате ли, че ако желаем, можем да продължим да ги спазваме?

— О, би било много приятно да сме убедени в това. Но съвременният свят подлага почтеността на изкушения, Хенри — и то по всевъзможни начини.

Той се изчервява, защото се сеща за нейните питомки — проститутките, но госпожа Фокс има предвид нещо повече от това.

— Миналата седмица — продължава тя — отидох в града, за да навестя едно нещастно семейство — бях ги посещавала и друг път, но исках да ги помоля още веднъж да се вслушат в словото на Спасителя. Бях уморена и никак не ми се искаше да вървя надалеч. Преди да се усетя какво върша, се озовах в подземната железница, теглена напред от машина. Вцепенена от постоянната смяна на светлина и тъмнина, препусках напред в недрата на земята — само срещу някакви си шест пенса. Не разговарях с никого; все едно, че бях призрак. Беше ми толкова приятно, че пропуснах спирката, на която трябваше да сляза, и така не посетих онова семейство.

— Аз… признавам си, че не мога да схвана напълно поуката от вашия разказ.

— Та нали тъкмо така ще настане краят на нашия свят, Хенри! Бихме били много глупави, ако си въобразяваме, че краят на света ще настъпи с появата на Антихриста, размахващ окървавена бойна брадва. Антихристът са нашите собствени желания, Хенри. Като дадох онези шест пенса, аз отхвърлих от себе си отговорността — за съдбата на нещастниците, които са се трудили като роби, докато прокопаят пътя на тази железница; за абсурдните суми, похарчени за нея, за насилието, упражнено върху земята, която би трябвало да остане ненакърнена под нозете ми. Седях си във вагона, възхищавах се на мрачните тунели, през които прелитах, нямах и най-смътна представа къде точно се намирам, не се интересувах от нищо, освен от собственото си удоволствие. Престанах да бъда създание Божие в истинския смисъл на тази дума.

— Прекалено строго се отнасяте към себе си. Едно ползване на подземната железница няма да предизвика Армагедон.

— Не съм толкова убедена — казва тя, а устните й се изкушават да се извият в усмивка. — Струва ми се, че сме тръгнали към много странни времена. Времена, когато нашият морален избор ще бъде усложнен и опорочен от компромиси поради любовта ни към прогреса. — Тя вдига очи към небето, сякаш да провери дали е съгласувала мнението си с Бог.

— Виждам как светът потъва в хаос, а ние просто стоим отстрани и гледаме, измъчвани от съмнения дали е трябвало да направим нещо, за да го предотвратим, и дали сме имали тази възможност.

— Но въпреки това работите в Дружеството за спасение!

— Защото съм длъжна да направя нещо, докато все още мога. Всяка човешка душа продължава да бъде безценна.

Хенри се опитва да разбере как достигнаха до тази точка в разговора. Той приема с цялата си душа твърдението й, че всяка човешка душа е безценна, но не може да не забележи, че пречките на оградата, на която двамата с госпожа Фокс са се подпрели, са студени и влажни, и че госпожа Фокс е защитена от студа и влагата единствено с турнюра си, а той самият изобщо не е защитен. Затова предлага любезно да продължат нататък.

— Извинете, Хенри — казва тя и се раздвижва вдървено. — Пак ли станах причина да закъснеем? Обикновено, когато тялото ми спира някъде като вкоренено, мислите ми започват да блуждаят.

— О, няма нищо подобно! При това и аз бях малко уморен!

— Много мило от ваша страна, Хенри — казва тя и отново набира инерция. — Знаете ли, наистина съм убедена в това, което казах за Дарвин. В края на краищата Църквата е грешила и преди — по отношение на науката, искам да кажа. Нали някога е защитавала твърдението, че Слънцето се върти около Земята? И е осъждала на смърт хора, които твърдели обратното? Сега във всеки учебник пише, че Земята се върти около Слънцето. И какво значение има всъщност това? Не бих се учудила, ако установя, че жените, с които работя, все още вярват в противното. Не ми е работа да им изяснявам взаимното разположение на телата в космоса, нито пък действителния произход на човека. Аз се боря, за да спася от смърт телата и душите им! — както върви, тя притиска нежното си юмруче към гърдите. — О, ако само можете да си представите моралната анархия, насред която съществуват те…!

За негов срам, Хенри копнее да опознае моралната анархия, в която съществуват проститутките на госпожа Фокс. На какви ли позорни сцени става свидетел тя! Единственото, което той съумява да стори, е да се въздържи да не задава въпроси, които крият под маската на интерес към прочистването на града любопитство и желание да се узнае нещо много по-различно. Понякога му се налага да стисне зъби, за да не я помоли да разкрие пред него нещо повече.

Странното е там, че макар да се владее до съвършенство и да общува с госпожа Фокс на едно напълно безукорно ниво, самата тя насочва разговора — напълно невинно, несъмнено — към по-чувствени теми.

Например съвсем наскоро двамата с госпожа Фокс се разхождаха безцелно около езерото в Хайд Парк и обсъждаха живота след смъртта.

— Знаете ли, Хенри — казваше тя, — съмнявам се, че има Ад. Смъртта сама по себе си е толкова жестока. О, нямам предвид смъртта, която по всяка вероятност чака мен или вас, а смъртта, която толкова често сполита онези нещастници, сред които работя. Нашата доктрина се стреми да ги убеди, че след смъртта би трябвало да отидат в ада, но какво е адът в очите на такива като тях? Когато видя някоя жена, умираща от жестока болест, която съжалява горчиво за всеки миг, който е изживяла на тази земя, си задавам въпроса дали тя вече не е преживяла най-страшното.

— Но нали няма спор, че праведните ще бъдат възнаградени! — възкликва той, смутен от еретичните й изказвания — не защото се страхува, че Бог ще се разгневи (не е възможно Бог да не оценява добрите й намерения), а от боязън пред гнева на Църквата, който може да се стовари над нежната й главица.

— Нима Раят не е достатъчна награда? — възразява тя. — Защо им е да се убедят, че грешниците ще бъдат наказани?

— Разбира се, разбира се — съгласява се той припряно. — Не исках да кажа, че искам да видя как грешниците страдат. Но нали има и праведници, които страдат — и несъмнено не би било допустимо душите в рая да бъдат злопаметни…

Емелин се беше навела над водата, на брега на Серпантината, и махаше на една тлъста кафява патица, която тъкмо тогава се гмурна под повърхността на езерото.

— Не мога да си представя, че безсмъртните ни души ще могат да проявяват злопаметност — отбеляза тя.

— Някакво… огорчение тогава.

Емелин се усмихна. Лицето й бе озарено от светлината, отразяваща се по вълничките на езерото.

— Струва ми се, че това са крайно необичайни преживявания за душите на възкръсналите — и тя плъзна едната си копринено-мека ръка по водата, за да примами това, което се криеше в дълбините й.

— Но… но те трябва да са способни да чувстват нещо… — настояваше Хенри. — Не сме като хората от Ориента, които очакват да се разтворят в своето божество подобно на кълбо дим.

Но тя като че ли вече не го слушаше. Беше вперила поглед в блестящата повърхност на водата и чакаше патицата да се появи отново. Той се покашля.

— Как смятате, госпожо Фокс? Какво ще могат да изпитват душите в рая?

— О — отвърна Емелин, а очите й гледаха загадъчно в пъстрата сянка под периферията на шапката й, — мисля си… че ще могат да изпитват… любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.

Все така правеше! Само с няколко думи и някакво особено качество на гласа си успяваше съвсем безизкусно да пробие платоническата му броня и той оставаше напълно безпомощен пред обзелите го нечисти помисли. В мислите му се зареждаха всевъзможни сладострастни сцени, подобно на живи картини — как полата на госпожа Фокс се закача в клонките на някакъв храст и се смъква на земята; как някакъв пропаднал бандит напада госпожа Фокс и успява да разголи гърдите й, преди Хенри да го повали с един удар на земята; как дрехите на госпожа Фокс се подпалват, което налага незабавната му намеса; как госпожа Фокс, изпаднала в сомнамбулен транс, се появява посред нощ в дома му и той трябва да спаси достойнството й, намятайки я със собствения си халат.

Изпаднеше ли в такава възбуда, похотливостта започваше да нашепва съвети в ухото му. Той настояваше госпожа Фокс да разказва за работата си сред падналите жени, съзнавайки отлично, че наистина би искал да узнае някои неща, но други по-скоро би искал да си представи.

— Как… как се обличат тези нещастни същества? — попита я той при един подобен случай, докато се разхождаха в парка „Сейнт Джеймс“.

— Общо взето, по последна мода — отвърна тя, неподозираща нищо. — Някои предпочитат по-старомоден стил. Виждала съм някои от тях, които все още носят косите си, сресани на път по средата, без бретон. Общо взето, струва ми се, че изостават с няколко месеца по отношение на модата в цветовете, но не мисля, че съм най-подходящият съдник. Защо питате?

— Ами дрехите им… те… свободни ли са?

— Свободни ли?

— Те… подчертават ли телата им?

Тя се замисля сериозно над въпроса. Най-сетне отвръща:

— Предполагам, че е така. Но това не се дължи толкова на дрехите, колкото на начина, по който ги носят. Рокля, която би изглеждала съвсем прилично на мен, прилича на костюм за грешницата Йезавел, ако е облечена от някоя от тях. Начинът, по който стоят, седят и се движат, може да бъде извънредно непристоен.

Хенри се пита как ли може да седи една уличница, и с какво нейният начин на седене може да бъде толкова срамно по-различен в сравнение с начина, прилаган от една почтена жена. За щастие точно в този случай бе спасен от самия себе си (колкото и съмнително да бе естеството на спасението) от Бодли и Ашуел, които се бяха упътили към тях тичешком през парка.

Сега, в тази слънчева утрин, когато Божието чудо на пролетта е видимо навсякъде около тях, Хенри Ракъм отново изгаря от вълнение под стегнатите си, корави дрехи. Госпожа Фокс току-що е възкликнала: „О, ако можехте да си представите моралната анархия, сред която съществуват те…“ и на него отчаяно му се иска да може да си я представи. Затова я моли за подробности и тя изпълнява молбата му.

Продължават да се разхождат и госпожа Фокс разказва една от своите истории из живота на Дружеството за спасение. (В тези истории никога не се явяват разсъблечени тела, никога не се споменава за прегръдки, но независимо от това той слуша с пламнали уши). Тя говори за някакъв неотдавнашен случай, когато тя и няколко от останалите сестри от Дружеството били допуснати да влязат в публичен дом, и открили там някакво момиче, на което очевидно не му оставало да живее дълго на този свят. Когато госпожа Фокс изразила своята загриженост за здравословното състояние на момичето, съдържателката отвърнала, че момичето било в добри ръце — по-добри, отколкото ръцете на който и да било лекар — и че, ако трябвало да бъдем откровени, самата госпожа Фокс не изглеждала кой знае колко добре. Дори й предложила да си полегне в някоя от свободните стаи.

— Признавам, че бях шокирана от нейната извратеност.

— Да, наистина — мънка Хенри. — Такова лукаво и неморално предложение!

— Не, не това ме възмути. Възмутителен беше начинът, по който отхвърли помощта на медицината! В какво хаотично състояние са мислите на тези хора — Бог и лекарите са нещо лошо, а проституцията — нещо добро!

Хенри изръмжава нещо съчувствено. В съзнанието му хаотичното състояние на онези хора добива плът и кръв — розова купчина от преплетени женски тела, които се търкалят едно върху друго, като жаби в блато.

— На вас струва ли ви се, че изглеждам зле? — пита внезапно госпожа Фокс.

— Съвсем не! — възкликва той.

— Е, при всички положения — отвръща тя, — наистина се чувствам зле тук, вътре — и тя притиска гърдите си с длан, — когато си мисля за нещастните момичета, попаднали в хищните лапи на онази жена, и като си представя на какви жестокости биват подлагани.

Хенри, който прави всичко по силите си, за да не си представя жестокостите, на които биват подлагани нещастните момичета, забелязва с облекчение някаква фигура, която върви по Юниън Стрийт към тях — тя може да му послужи за смяна на темата.

— Вижте, госпожо Фокс — казва той. — Дамата не ви ли се струва позната?

Към тях се движи забързано една ниска, пълничка дама, облечена в тъмнолилаво и черно — последна мода в траурните одежди. На шапката й се развяват такова количество боядисани пера, че биха стигнали за оперението на цяла птица, размерите на чадъра й са такива, каквито се носят на Континента.

— Вие може би я познавате — отвръща госпожа Фокс. — Но аз съм сигурна, че никога не сме се срещали.

(Ако трябва да бъдем точни, към тях вървят две жени — но прислужницата не представлява интерес и не е необходимо дори да бъде назовавана).

— Добро утро, лейди Бриджлоу — казва Хенри веднага, щом дачата наближава толкова, че да може да го чуе. В отговор тя измъква една ръка в лилава ръкавица от черния си маншон и леко я раздвижва.

— Добро утро и на вас, господин Ракъм. — Тя оглежда госпожа Фокс с леко присвити очи. — Струва ми се, че не познавам спътницата ви.

— Позволете ми да ви представя госпожа Емелин Фокс.

— Enchantee — дамата кимва, усмихва се, и без никакво колебание продължава нататък, заедно с прислужницата си. Токовете на черните им обувки тракат по уличната настилка.

Хенри изчаква да се отдалечат достатъчно, после се обръща към госпожа Фокс и казва със задавен от гняв глас:

— Тя се държа оскърбително с вас.

— Убедена съм, че ще го преживея, Хенри. Не забравяйте, че съм привикнала да затварят вратите пред лицето ми и да ме наричат с най-обидни думи. Я вижте! Озовали сме се на Уилям Стрийт! Как мислите, дали това не е знак от провидението — може би трябва да завием вдясно и да посетим брат ви?

Хенри се мръщи, смутен, както винаги, когато я чува да говори неща, които по-сурови люде биха окачествили като богохулство.

— Струва ми се, че лейди Бриджлоу идваше именно от дома на Уилям.

— Със сигурност не идваше от църква — отбелязва госпожа Фокс. — Интересно наистина, Хенри — не знаех, че брат ви приема представители на аристокрацията.

— Е, те са съседи до известна степен — сега той започва да си припомня; Уилям му е разказвал доста неща за тази личност, като че ли би било редно той да се интересува силно от нея.

— Съседи ли? Та между домовете им има поне дузина други.

— Да, но… — Хенри полага усилия да си припомни последния разговор с брат си на тази тема. Ставаше дума за някакво самоубийство, нали? — О, да, така беше — Уилям бил единственият, който не винял нея, задето съпругът й посегнал на живота си.

— Посегнал на живота си?

— Да, застрелял се, доколкото си спомням.

— Горкият човек. Не е ли можел просто да се разведе?

— Но, госпожо Фокс!

Малкото кученце, застанало точно пред портите, които водят към имота на Уилям Ракъм, повдига обнадеждено непородистата си глава и започва да ближе гениталиите си, без да съзнава, че това не е начин да си спечелиш нечие уважение.

— Не гледайте натам, госпожо Фокс — казва Хенри, докато я въвежда в двора.

Емелин се озърта, но вижда само едно куче, което я гледа с тъжните си кафяви очи, докато портата се затваря пред него. „Горката душица“, казва си тя.

— Може би кучето е на Уилям? — пита Емелин, докато двамата вървят по алеята към дома на Ракъмови.

— Доколкото знам, Уилям няма домашни животни.

— Може междувременно да си е взел някое.

— Дори да е така, не би взел мелез.

Хенри се изправя пред вратата на брат си (вратата, която би могла да бъде вход към неговия дом, с пищно украсеното месингово „Р“ на нея). Той дръпва шнура на звънеца и още преди звънът да е отзвучал, осъзнава колко много се е променил домът на Ракъмови от последния път, когато дойде тук (тогава беше без госпожа Фокс). Може би блясъкът на буквата „Р“ му прави впечатление — тя сияе почти като златна в резултат на ожесточено лъскане. Може би е впечатлен от начина, по който вратата се отваря само секунди, а не минути след първото позвъняване, от начина, по който ги поздравява Лети — толкова жизнерадостно, сякаш току-що върху нея са нанесли нов слой раболепност. Зад гърба й приемната е подредена като за парад — прахта е избърсана, всичко блести.

— Заповядайте, заповядайте! — Уилям Ракъм, слязъл на половин път по стълбите, им маха приветствено. Хенри едва успява да го познае — тъмна, къдрава растителност е набола по юрната устна и брадичката на Уилям, а косата на главата му е подстригана още по-късо и здраво прилепнала към черепа. Той изобщо не е облечен с официален неделен костюм — облечен е в обикновените дрехи, които носи през седмицата, дори е свалил сакото си и на негово място е навлякъл дълъг до глезените халат с ватирани ревери. Крайниците му са украсени съответно с лупа, пура и странни двуцветни обувки. Но най-забележителната новост е лъчезарната му усмивка.

И тъй, започва представянето на голямата изложба. Внимавайте да не се подхлъзнете по лъснатия под!

— Оттук, оттук.

Водени от господаря на къщата, Хенри и спътницата му са възнаградени с възможността да огледат всичко поред. Меланхоличната атмосфера в дома на Ракъмови, която присъстваше почти като характерна миризма, е пропъдена. Всички прозорци са подменени; подменени са и старите стъпала към градината; нови френски прозорци са заменили доскорошната врата на приемната. Цялата къща мирише на боя, лепило за тапети и на чист въздух. Хенри забелязва с потрес, че в антрето все още се разхождат работници, които поставят последните ленти на тапетите под критичния поглед на Агнес, която е станала от леглото си, за да ги надзирава.

А дали Хенри е забелязал, че оградата на градината вече не е ръждивокафява, а блести в свеж розов цвят? Нима не е видял? Ха, ха! Такъв си е моят брат, движи се в някакъв собствен свят! Ами самият парк? Каква разлика, а? Градинарят се казва Шиърс — представете си само. Шиърс15! Ха, ха! Дребен, но упорит като муле — точно такъв човек ни трябва, за да върне подивелите площи около парника обратно под властта на Човека.

Не само къщата и околностите й са претърпели промени. Уилям Ракъм има и други грижи — или по-скоро успява да ги създаде и на други хора. Да вземем например прислужниците.

Всичко, което преди не беше наред, е вкарано в релси. Джейни е освободена от допълнителните си задължения и отново е обикновена кухненска помощница, и несъмнено ликува, че вече не отговаря за парцалите, метлите и четките. Наета е още една кухненска прислужница, която ще помага и на Лети, така че Лети ще може да отговаря незабавно на повикванията на семейството и гостите. Скоро ще дойде и още една камериерка. Уилям сега разполага с почти пълен женски комплект; не би могъл да наеме повече прислужнички, освен ако не се пренесе в далеч по-внушителен дом (в бъдеще, и това ще стане в бъдеще!). Може да наеме още един мъж — прислужник, но не може да реши на какъв пост. Градинарят е впечатляваща придобивка, при това наистина е необходим, но идеята за личен прислужник не му се струва особено привлекателна. Може би кочияш? Ммм… да, но всъщност първо трябва да купи карета. А кой знае? Може в крайна сметка да се откаже от мисълта за карета. Прекалено зает е напоследък, за да си губи времето да се вози в карета, само за да се покаже тук и там. Все пак, Агнес може би ще има нужда от карета през сезона — тогава ще й купи една.

Все пак, престижът, който едно домакинство придобива от наличието на мъже-прислужници, е несравнимо по-висок. Прислужничките не са същото — всеки собственик на магазин или заможна домакиня може да си позволи една-две. Но градинарят е впечатляващо начало, нали? Моравите ще бъдат спасени от подивяване!

Да, Уилям Ракъм несъмнено се е променил. Това е очевидно. Той има вече излъчването на човек, за когото времето никога не стига — човек, зает двайсет и четири часа в денонощието. Тази работа, ръководенето на парфюмерийния бизнес, си е същинско поддържане на Авгиеви обори, но нали все някой трябва да я върши сега, когато старият вече се е предал. (Моля? О, не, татко се чувства отлично, просто такъв е изразът). Тежка работа, там е въпросът — изисква вниманието ти седем дни в седмицата. (Не, не се мръщи, скъпи братко, просто така си говоря. Как беше днес в църквата? Бих дошъл с радост, но нали трябва да се надзирават работниците. Моля? Да се спазва повелята да не се работи през седмия ден? О, да, разбира се. Но оставаха само няколко ленти от тапетите и хората просто настояваха да дойдат и днес и да довършат всичко. Сигурно са евреи — не бих се учудил).

За да пресече опитите на брат си да критикува, Уилям започва да чете панегирика на парфюма и за чудотворното му въздействие. Ароматите, също както звуците (така обяснява той), докосват обонятелните ни нерви в различни, фино и точно разграничени степени. Съществува октава на ароматите, също както има октава в музиката. Най-високата нота е това, което долавяме, когато най-острата нотка от аромата се изпарява от кърпичката; средната, умерената нотка придава по-плътен, по-силен характер на аромата; а после, когато по-летливите субстанции са се изпарили; остава да звънти най-ниската, крайна нота — и коя е тя, братко? Лавандулата, ако искаш да знаеш!

Уилям играе от душа и сърце ролята на домакин пред Хенри и госпожа Фокс. Поднасят чай и кейк — точно навреме, идеално сервирани. И докато гостите издават одобрителни звуци, той започва да ги преценява, сравнявайки ги със себе си.

За госпожа Фокс си казва: „Ашуел е прав — наистина прилича на хрътка в лицето. Интересно, дали в действителност е толкова болна, колкото изглежда?“

А за брат си Хенри: „Колко притеснен изглежда, като че ли му е излязъл цирей на задника. Странно, че се стигна дотук, след като от нас двамата Хенри винаги е изглеждал по-добре… и все пак ето ни тук, в тази неделна утрин, и колкото и да е удивително, аз съм този, който може да демонстрира как един мъж може да подчини Живота и да го накара да изпълнява неговите заповеди“.

— Благодаря и на двама ви за посещението — казва той, когато настава време да си вървят.

Госпожа Фокс, небрежно подминавайки правото на Хенри да отговори първи, казва:

— Няма защо, господин Ракъм. Енергията, която сте вложили в подобренията по къщата… наистина е нещо удивително. Светът отчаяно се нуждае от такава енергия — и най-вече от проявленията й в други области.

— Много сте любезна — отвръща Уилям.

— Да, много — повтаря Агнес, прибавяйки тези две думи към общо двайсетте, с които е допринесла към общия разговор. Макар и извънредно елегантно облечена, в светлосиньо и черно, тя още не си е възвърнала способността да поддържа светски разговор.

— Надявам се — казва Уилям, поверявайки гостите си на грижите на Лети, — че ще прекарате приятно и остатъка от деня.

Хенри, настръхнал при намека, че той и госпожа Фокс биха могли да се отдадат на егоистични забавления през деня, отреден за почитане на Бога, отвръща:

— Убеден съм, че и госпожа Фокс, и аз ще го прекараме… по възможно най-подходящ начин.

И с тези думи Хенри и госпожа Фокс напускат къщата.

Над дома на Ракъмови се възцарява спокойствие — поне такова, каквото може да се възцари, докато работниците събират инструментите си в антрето. Уилям, попресипнал от театралните си речи, пали цигара. Близо до него седи Агнес и се взира с невиждащи очи в някаква бисквита, която няма намерение да яде. Таблетката, която изпи с чая си, вече й причинява стомашни смущения.

Изминават поне пет минути, преди тя да отвори уста.

— Значи, днес е неделя?

— Да, скъпа.

— Мислех, че е събота.

— Неделя е, скъпа.

Следва ново продължително мълчание. Агнес почесва прикрито китките си, раздразнени от тесните ръкави на дневната рокля; пък и кожата й отдавна е отвикнала до нея да се докосва друга тъкан освен памук. Тя стисва здраво сключените си ръце, за да не се чеше повече, и пита:

— Наистина ли са евреи?

— Кои, скъпа?

— Работниците, които дойдоха днес.

— Ако се съди по това, което им плащам за допълнителната работа — изсумтява Уилям, — нищо чудно и да са. Но нали знаеш, измъчвам се, ако на милата ми малка женичка й се налага да чака повече за нещо, което желае.

Агнес свежда очи и започва да си играе объркано с тънките си пръстчета. Ще й трябва време, докато привикне към този обновен съпруг. Освен това, ако има намерение наистина да участва в лондонския сезон, ще й се наложи да бъде наясно с датите.

След като се е сбогувал с госпожа Фокс и я е изпратил с поглед, Хенри се връща в собствения си скромен дом на Горъм Плейс, почти на границата с квартала на свинарниците и тухларните. Той е раздразнен от срещата с брат си, въпреки разумния съвет, даден му на сбогуване от госпожа Фокс — да не съди прекалено строго брат си за неговото вулгарно и безбожно поведение. „Той прилича на дете с нова играчка“, бе казала тя, и бе несъмнено права, но все пак… такова неудобно положение! И какво облекчение — да се озове отново в малката си къщица, в своето убежище, където нищо никога не се променя, и всичко е простичко и удобно, и няма и помен от обслужващ персонал (освен самия него в качеството му на Божи служител).

Честно казано, къщата на Хенри е малко повече от скромна. Тя е най-малка в целия квартал, без градина освен едно миниатюрно задно дворче, а двете срещуположни стени в спалнята могат да бъдат докоснати едновременно от мъж с нормален ръст, разперил ръце като разпнат. Къщата няма изолация и вътре вечно има течение, нощем миризмата на вряща свинска мазнина прониква през прозорците, но това никога не е безпокоило Хенри. По-голямата част от човечеството се примирява по принуда с далеч по-лоши условия.

Така или иначе, той винаги е бил мнителен по отношение на прекалените удобства — те пораждат нехайство. Коленичил пред камината, той приготвя гнездо от подпалки, пали ги и сипва отгоре буци въглища. Така винаги му се напомня какво взема от Божията земя, и как всяка клонка и въглищна буца е привилегия — символ на предимствата, на които се радва в сравнение с нещастниците, които цял живот мръзнат в постоянна влага и мрак в приземните си жилища. За да подпомогне колебливия пламък, той добавя няколко откъснати страници от „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, мачкайки отпечатъци от гравюри, на които се виждат железопътни катастрофи, светски лица, които карат кънки или се срещат с чернокожи властимащи. Той смачква в юмрука си статия, възхваляваща предимствата на електричеството; прочел я е, но не е особено впечатлен. „Професор Галъп удиви слушателите си с разкази за едно бъдеще, когато почти няма да бъдем в състояние да различаваме деня от нощта, когато всичко вече ще зависи от задвижвани с електричество машини“. Истинска картина на Ада.

Щом огънят се разгаря, котката на Хенри се появява в стаята, пристигайки от неизвестна посока. Името й е просто Писана, защото той съвестно внимава да не се държи с нея като с човешко същество — така може би ще смекчи и болката в неизбежния миг, когато ще трябва да се раздели с нея. Тя се разполага на прогореното от паднали въглени килимче и позволява на господаря си да я погали по пухкавия хълбок.

Скоро Хенри също се е разположил, за да прекара обичайния неделен следобед. Докато Писана спи в дневната, той седи в съседния кабинет и чете Библията. За съжаление стените, които делят неговата „светая светих“ от външния свят, са доста тънки, и той не може да се надява на истинска тишина. Животът си продължава и не се стеснява да му го покаже.

При всеки звук, който напомня, че някой наблизо прекарва неделния ден по начин, който не може да е угоден Богу, Хенри се смръщва неодобрително. В неделния ден той си позволява само да отиде на църква — два пъти, да посети брат си, да разговаря с госпожа Фокс (ако има тази възможност), и да чете религиозна литература. Но я чуйте какво става отвън, пред прозореца! Нали тези звуци ни навеждат на мисълта за тежък предмет, който бива товарен на каруца — и някакви хора крещят напътствия с пълно гърло! Ето, носи се и възбуден кучешки лай, и окуражаващото подсвирване на собственика на кучето. Чуйте — това не беше ли детски глас? Някакво дете подвиква „хоп“! Нима целият свят вече е населен от тълпи, които работят и се веселят в неделния ден, тръгнали с танцова стъпка по пътя на брат му Уилям, интересуващи се единствено от личното си удовлетворение?

За Хенри неделният ден има далеч по-дълбоко значение — той не е обикновена проверка на богобоязливостта. Както и много други Божии закони, спазването на ограниченията в неделния ден изглежда прекалено строго и произволно определено, а всъщност е благ и полезен закон — като майчина грижа. (Не че Хенри има ясна представа от майчина любов, защото собствената му майка изчезна от детството му като снежен човек през дъждовна нощ, но е чел описанията на хора с опит в тази област).

Трескавият ритъм на съвременния живот не ни дава и минута покой, и само чрез спазване на четвъртата Божия заповед можем да бъдем обгърнати от благословена тишина. Нека никой не мисли, че научните интереси на Хенри му пречат да оцени удоволствието от ритане на топка или тичане на открито с куче; навремето, заради един бас, той преплува река Кам през декември, при това напълно облечен; гребеше като същински демон, фехтуваше се дяволски добре, а на кросовете тичаше, сякаш движен от парна машина. Но какво спечели той с всички тези усилия? Видя името си, гравирано върху различни посребрени трофеи, скъса доста обувки, спечели си и възхищението на някогашните приятели, които с радост би забравил. Здравото ръкостискане на Бодли, който изказва възторга си от чудесната му игра на една следобедна среща по крикет. (Спортист първа класа е този Ракъм! Става ужасно досаден, като се раздрънка за злините по света, но успееш ли да го отклониш от тази тема, си е най-свястното момче, което можеш да намериш!). Хенри се надява Господ да му прости, че е играл разни глупави игри, докато Англия е горяла в пожара на войната, както и това, че е приел приятелството на богохулници. Сега, докато чете Библията, шепнейки думите на глас, съчетаната сила на неговия и Божия глас успява да надделее над шума, вдиган от тези, които не спазват предписанията за неделния ден.

През седмицата Хенри си остава неспокоен човек. Сече подпалките на по-малки късове, отколкото всъщност му е необходимо; отива пеш до дома на госпожа Фокс в Бейзуотър с надеждата, че тя може да се появи тъкмо в момента, когато той минава оттам, после продължава, прекосява Хайд Парк и минава от другата страна; за него не е никакъв проблем да отиде пеш до гробищата Кенсъл Грийн без никаква определена цел. Но в неделя Хенри си почива и чете Библията, и му се ще всички мъже и жени да постъпваха по същия начин.

Нека сега оставим Хенри да си чете „Книга на Немия“ и да се върнем при Уилям Ракъм, обзет от трудолюбие като пчела в кошер. Той крачи из строго окастрените си градини и пуши лула… о, не, това не е Уилям, нали? Това е друг ниско подстриган, среден на ръст мъж — градинарят Шиърс. Къде тогава е Уилям? Работниците вече са си отишли, а госпожа Ракъм се е оттеглила на горния етаж. Къде е господарят на дома? Ако попитате Лети, тя ще ви каже, че е отишъл в града.

Неделите могат да бъдат много забавни в центъра на Лондон — при всички положения тук е по-оживено, отколкото в Нотинг Хил. Срещаме Уилям, който крачи из градините край Темза и наблюдава как се забавляват тези, които не спазват Божия закон. В разрез с неписаните правила много хора се разхождат с лодки по Темза, ловят риба, играят футбол, пускат гълъби. Уилям не участва в техните занимания, просто крачи край тях, но му е забавно да ги гледа мимоходом. Никой не би могъл да го сбърка с някой от тези нещастни труженици, изпълващи единствения си свободен ден с колкото е възможно повече удоволствия — той се отличава от тях по елегантното облекло и целеустремената походка.

„Какъв забавен цирк е този свят!“, мисли той, докато гледа триковете на гълъбарите и усилията на неделните ухажори да убедят кискащите се дами на сърцата си да потеглят с тях по тъмните води на Темза. След толкова време той отново е открил простата наслада… как да го кажем? Да наблюдаваш околните, вместо да се взираш в себе си (да, добра фраза, трябва да я използва при случай!).

Никакви мрачни размисли повече! Вместо това ще гледа напред! Отлични девизи за един мъж, особено ако банката му внезапно е сменила тона от враждебен на дружелюбен. Усещането, което изпитваше, докато наблюдаваше как дълговете му се изпаряват, а наличността на негово име се увеличава с все повече нули на сметката и все повече акри поземлена собственост, отклони мислите му от собствената му личност. Или, за да бъдем по-точни, той престана да търси своята личност вътре в себе си — вместо това наблюдава Уилям Ракъм, директор на парфюмерийната верига „Ракъм“ — как отива тук и там, върши това или онова, постига определени резултати, отбелязва определени постижения.

По една пътека, съседна на тази, по която върви Уилям, някакъв мъж кара велосипед — потта по челото му блести на слънчевата светлина, очите му са облещени от усилието да не се отклонява от пътя пред себе си. Каскетът му е нахлупен ниско над очите, за да не го отвее вятърът, под козирката се развява смехотворен, разрошен от вятъра перчем. Горкият заблуден човечец! Колко по-добре би било да подстриже ниско косата си, както постъпи директорът на „Ракъм“! Дългите коси са остарели превземки — късата коса е стилът на хората, които гледат към бъдещето.

Докато върви, Уилям попипва бакенбардите си — те са се сраснали много елегантно с новоотгледаните мустаци и брада, които, за разлика от косата по главата му, не са руси, а с наситен кестеняв цвят. Не суетата го кара да очаква с нетърпение мига, когато ще се погледне в огледалото — той се наслаждава на тучната кафява растителност в по-естетски смисъл; не е необходимо това да е цветът на мустаците му, би могъл със същия успех да бъде цвят на тютюн, на кората на някое дърво, или дори на току-що нанесен слой боя.

Една футболна топка се търкулва на пътя му; без да се замисля, той я ритва обратно към играещите — в крайна сметка вече може да си позволи хиляди лъскания на обувките.

Приятно му е и това, че полицията е била подкупена с безплатна бира и някой и друг шилинг да позволи на някои кръчми да работят и в неделя — защото установява, че от много ходене ожаднява. Може би трябваше да наеме файтон, за да отиде до фабриката, където се бутилират парфюми, вместо да се отклонява от пътя си, за да мине през парка, но времето е толкова хубаво, че му се стори жалко да пропусне тази възможност. Освен това не трябва да забравя и ползата за храносмилането — яде прекалено много на обяд и една такава здравословна разходка ще раздвижи червата му.

Но пък ако има нещо, което не му се иска, е днес следобед да лежи в прегръдките на Шугър, а под леглото да стои пълното нощно гърне (дали няма възможност да поръча да инсталират ватерклозет в стаята й! В бъдеще, да, и това ще стане в бъдещето!).

Последната половин миля до фабриката му идва в повече и той повиква един файтон. Излишно е да се преуморява, пък и непосредствените околности на фабриката не са никак живописни. От двете й страни се редят мръсни бараки, в които уличните търговци заключват количките си, а по цялата улица се търкалят лигавите останки от плодове и зеленчуци, които са вече толкова изгнили, че не стават за крадене.

Но сред цялата тази мръсотия се крие едно пристанище на трудолюбие и изобретателност, под ненатрапчивото прикритие на почернели тухлени стени. Наскоро, когато Ракъм старши разведе Ракъм младши из трите им фабрики, тъкмо тази, фабриката за бутилиране, заинтригува най-много Уилям. Оказа се, че измамната й външност крие вълшебен интериор — миниатюрно копие на „Кристъл Палас“ от стъкло и метал, в постоянно движение, също като въртележка. Свръхчовешкото в тези устройства беше привлекателно и, колкото и да бе странно, не бе несъвместимо с принципите на естетиката. Още от първото си посещение тук Уилям постоянно си задава въпроса как ли изглежда постройката, когато в нея няма работници и машините са спрели.

Застанал най-сетне пред масивната желязна порта на фабриката, той е обзет от приятно вълнение, докато пъха ключа в ключалката. Още няколко крачки, и той пъха втори ключ в ключалката на голяма двукрила врата.

Неговата фабрика е просторна, тъмна и тиха като църква. Сега, когато я вижда в отсъствието на баща си, без работници и виеща се пара, които да отклоняват вниманието му, осъзнава за първи път действителните размери на това, което е наследил. Пристъпва със страхопочитание по посипания със стърготини под на помещението с размери на градски площад, вдига поглед нагоре, към големите галерии, стръмните улеи и лентите, по които се движат стъклениците, към тръбите, големи като колони, които се издигат от огнищата до тавана, тъмните решетки и блестящите от чистота маси; всички тези гигантски скулптури, издигнати в чест на парфюма. Каква красота се крие в равномерно разположените нитове, в съвършените геометрични фигури, оформени от подпорите и напречните греди, в хилядите миниатюрни стъклени шишенца, готови да бъдат напълнени. Как хубаво би си играл тук, когато беше малко момче! Но когато бяха деца, баща му водеше във фабриката само Хенри, никога Уилям. А какво ли си е мислел малкият Хенри за този дворец, съзнавайки, че короната на тази империя го очаква? Уилям не си спомня брат му поне веднъж да е казвал нещо за тези посещения. Несъмнено Хенри още тогава се е стремял към светилища от съвсем различно естество.

— О, аз хранех големи надежди за това момче — бе споделил баща им с Уилям, когато двамата обикаляха заедно фабриката. — Имаше и ум, и смелост в изобилие, и се надявах, че зрелостта ще го превърне в… е, в нещо по-добро от свещеник във всеки случай.

„Дестилация на духа на Хенри до есенцията на практичността, а?“ — канеше се да отвърне Уилям, но съзнавайки, че баща му не е в състояние да оцени метафората, си замълча. Вместо това прибегна към банални дипломатични фрази.

— Не се тревожи, татко. Всички ние съзряваме по различен начин. Всяко зло за добро, нали? Нека се радваме на бъдещето! — и той постави ръка на рамото на баща си — жест, толкова необичаен по своята смела интимност, че и двамата се почудиха как да реагират. За щастие чувството за вина, че е оставил сина си да страда в бедност по Коледа, вместо още тогава да му помогне, продължаваше да владее съзнанието на стария човек, така че и той потупа Уилям по рамото в отговор.

Сега, вече сам, Уилям излиза в задния двор на фабриката и оглежда купчините въглища, масивните талиги, пред които лежат струпани и усукани юзди и мундщуци. Протяга облечената си в ръкавица ръка и докосва един куп сандъци, подготвени за пълнене — така, както човек би докоснал някоя статуя в парка. Колко жалко, че всичко тук трябва да бездейства в неделя! А, Уилям не се и съмнява, че работниците имат нужда от почивка и обръщане към религията един път седмично, но все пак си е жалко. В ума му се ражда идеята за разказ, озаглавен „Автоматът-безбожник“ — в него ще се разказва за изобретател, създал механични подобия на човешки същества, които да работят във фабриките в неделя. Но накрая механични подобия на свещеници нахлуват във фабриката и убеждават механичните работници да зачитат седмия ден. Ха!

Уилям се стряска от внезапен силен трясък зад гърба му. Обръща се рязко, но установява, свел очи надолу, че само едно малко кученце се е измъкнало изпод нестабилно наредена купчина с подпалки. Прилича много на уличното куче, което се навърта около дома на семейство Ракъм, само че е женско.

Животното не смущава Уилям, но го обзема тревога, че то може да навреди по някакъв начин на собствеността му. Затова той вдига един от многобройните обгорели ръжени, които се търкалят по земята, и започва да го размахва заплашително. Кучето побягва в облак от стърготини и мръсотия. Задоволството, обзело Уилям от резултата на действията му, отстъпва място на съжаление, когато установява, че заключвайки добросъвестно всички врати и порти зад себе си, не е оставил изход за животното-нарушител.

Той поглежда часовника си, решава, че е гладен, и се упътва обратно към централния вход. Тайно се надява да открие кучето там, очакващо покорно да бъде изхвърлено, както се полага, но не го вижда никъде, и с известно съжаление го оставя във фабриката, завъртайки ключа с метално издрънчаване.

В стаята си на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, Шугър работи по своя роман. В съседната стая Ейми Хаулет пъха дръжката на едно китайско ветрило в ануса на някакъв училищен директор, който я посещава всяка неделя именно с тази цел. На долния етаж Кристофър играе „джин руми“ с Кейти Лестър. Двамата редят картите върху мека купчина изгладени и сгънати чаршафи. Госпожа Кастауей дреме, отпуснала глава на бюрото си. Блестящото лепило се точи по страницата на албума с изрезки и бавно засъхва, добило матов отблясък на глазура. Шумът откъм Силвър Стрийт е толкова приглушен, че Шугър чува възторжените стенания на училищния директор. Опитва се да различи някакви думи, но смисълът им не може да оцелее при преминаването през стената.

Шугър отпуска брадичка върху кокалчетата на пръстите, с които стиска писалката. На страницата между облечените й в коприна лакти свети мокро от мастило недовършено изречение. Героинята на романа току-що е прерязала гърлото на някакъв мъж. Проблемът е как по-точно би протекла кръвта. „Тече“ е прекалено мека дума; „плисва“ предполага известна небрежност; „руква“ отпада, защото е употребила думата в друг контекст преди няколко реда. Ако напише „лее се“, излиза, че мъжът има някакъв контрол върху положението, а случаят съвсем определено не е такъв; „процежда се“ е много слабо и неподходящо за ожесточението, с което жената е посегнала върху него. Шугър притваря очи и наблюдава ярката сцена, която се разиграва в съзнанието й — как кръвта тече от прерязаната шия. Когато чува предупредителното издрънчаване на звънеца, тя подскача изненадано.

Оглежда набързо спалнята си. Всичко е спретнато и подредено. Писанията й са скрити, с изключение на този единствен лист на бюрото.

„Бълва“ написва Шугър, озарена от закъснялото провидение с думата, от която се нуждае. Връхчето на писеца е засъхнало и думата е написана с петна и почти нечетливо, но ще я поправи по-късно. А сега да пъхне бързо листа в гардероба! Ще остане време и да се изпикае набързо и веднага да изпразни нощното гърне през прозореца; вече е забелязала, че господин Хънт реагира с раздразнение на неприятни миризми.

Часове, много часове по-късно Уилям Ракъм се буди от дълбок сън без сънища в топло и ароматно легло. Той е доволен и отпуснат, макар и в първоначалното замайване да не може да разбере къде точно се намира и кое време на денонощието е. Над главата му, през тънкия плат на завесите, се процежда светлина на газена лампа. През прозореца се вижда само пълен мрак. Шумолене на хартия му подсказва, че не е сам в стаята.

— Какво, по дяволите… — мърмори той.

До него в леглото има друго тяло. Той вдига глава и вижда Шугър, облегната на възглавниците, която чете „Лондон Джърнъл“. Облечена е в нощна риза, по пръстите й има мастилени петна, но иначе изглежда точно така, както когато я видя, преди да заспи.

— Колко е часът?

Тя се навежда от леглото, отвивайки тялото си. Лющещите се шарки на ихтиозата изпъстрят задника й като следи от бичуване, но се редят в съвършена симетрия, сякаш я е бил някой обезумял естет.

Тя се търкулва обратно към него и му подава жилетката, от чийто зинал джоб виси верижката на часовника.

— Боже мили! — възкликва той, когато го поглежда. — Десет часът! Вечерта!

Шугър се нацупва и го погалва по бузата със своята люспеста, изпоцапана с мастило ръка.

— Работиш прекалено много — гука тя. — Там е проблемът — не си почиваш достатъчно.

Ракъм примигва замаяно и прокарва пръсти през косата си, стреснат за миг (преди да се ориентира в спомените си), когато открива колко малко е останало от нея.

— Аз… аз трябва да си отида у дома — казва той.

Шугър повдига единия си дълъг, гол крак и отпуска стъпало на коляното на другия, за да му покаже влажния процеп между бедрата си.

— Надявам се — казва тя усмихнато, — че това тук е твоят втори дом.

В дома на семейство Ракъм часовниците отброяват единайсет удара. Всички са си легнали, с изключение на няколко прислужници, които все още чистят останките от мръсотия и стърготини — следи от работата на майсторите. Тази неделя в къщата беше много шумно, но най-сетне се е възцарило спокойствие.

Агнес Ракъм седи в леглото си. Стаята тъне в мрак, като изключим квадратното отражение на лунната светлина, което пада през прозореца и покрива коленете й като светла драперия. Агнес се чуди дали Бог не се гневи. Ако това е така, тя се надява Той да се гневи на Уилям, а не на нея. Ако беше осъзнала по-рано, че е неделя, щеше да се постарае повече да не върши нищо, или поне почти нищо.

Сьомгата, която яде на вечеря, й тежи на стомаха. Тя беше приготвена за Уилям, но той не се прибра за вечеря, затова Лети се канеше да прибере дребното лъскаво същество обратно в кухнята, за да може готвачката да го накълца и превърне в нещо подходящо за закуска — плънка за банички например. На Агнес й се стори жалко да се похаби безукорно оформеното телце на рибата и затова го изяде. Сьомгата беше сравнително малка, но за нея количеството беше прекалено. Въпреки това не можеше да спре. Искаше да види очистения гръбнак в чинията. И ето я сега, лежи в леглото и стомахът я присвива. Чревоугодничество — при това в неделя!

Къде ли е Уилям? В дните след сватбата той почти не напускаше общия им дом. После започна да излиза и да се връща пиян. Отскоро обаче пак излиза, но се връща трезвен. Къде ли ходи наистина? Какво толкова може да се прави в този студ, когато всички магазини са затворени? Сезонът на баловете още не е започнал…

Вероятно съществуват някакви сложни механизми, поддържащи английската цивилизация в изправност, чието обслужване е работа на мъжете. Нищо не се случва от само себе си; дори обикновеният стенен часовник, ако бъде оставен на произвола на съдбата, спира. Обществото като цяло би спряло движението си напред, ако мъжете не смазваха постоянно неговия механизъм — така предполага Агнес. Те са тези, които го навиват, чоплят и поддържат.

Откъм входната врата се разнася звън. Ето го! Агнес си представя как Лети тича с лампа в ръка, надолу по прясно полираните стълби, как прекосява фоайето, застлано с новите килими, и отваря вратата на господаря. Толкова е тихо, че тя чува гласа на съпруга си, който отеква долу. Не можа да различи думите, но долавя тона и настроението му. Гласът на Уилям е жизнерадостен и авторитетен; трезвен е като свещеник. Сега двамата с Лети се качват по стълбите; Уилям казва:

— Веднага да си лягаш! Горкото момиче!

Явно няма да иска вечеря; и слава Богу, нали лакомата му жена изяде цялата сьомга!

Агнес не може да разбере на какво се държи тази промяна у него. Само преди няколко месеца завръщането му късно вечерта би било съпроводено от препъване и ругатни по стълбите. А какво да кажем за пристъпите на ярост, в които изпадаше всеки път, когато тя споменеше нещо за пари или за баща му? Всичко това изчезна напълно, сякаш не е било нищо повече от лош сън. Ракъм старши и Ракъм младши внезапно станаха неразделни, а тя, Агнес, вече не трябва да се лишава от нищо, и не й липсва нищо, освен здраве.

Тя чува стъпките му — почти ги чувства — когато той минава край вратата й. В това няма нищо необичайно; не са спали заедно от години. Всъщност страхът, че тази вечер той може да наруши негласното им споразумение и да влезе в стаята й я обзема за миг, мъчителен както винаги. Въпреки това трябва да признае, че напоследък той е много мил с нея — може да се каже дори, че никога не се е държал толкова очарователно. Допитва се до нея по всички въпроси, почти никога не казва нещо, което може да я наскърби, и вчера дори й каза, че не е необходимо вече да си шие сама роклите, след като шевната машина вече не й доставя удоволствие; че можела да си ги поръчва както преди.

Но за нея е полезно да ги шие сама, и тя го знае. Това дисциплинира съзнанието, поддържа гъвкавостта на пръстите, а не е толкова досадно като бродирането на гоблени. Но като става дума за гоблени — дали сега, когато разполагат с повече пари, ще може да си осигури помощница за бродирането на гоблена по картината на Ландсиър „Властелинът на долината“? Когато го завърши, ще изглежда страшно внушително, а й тежи от толкова време на съвестта, че не може да помисли за него, без веднага да се сети за най-тежките месеци от болестта си. По-голямата част от елена е завършена, както и по-интересните части от пейзажа; само че мисълта за многото планини и цялото това небе кара сърцето й да се свива. Не може ли някой друг да го довърши вместо нея? Някоя от шивачките, които пускат съобщения в дамските списания (ЕЛСПЕТ — довършвам плетива и т.н. на умерени цени. Адресът е в редакцията)?

Да, утре ще попита Уилям.

Очите на Агнес смъдят от недоспиване. Взира се в светлата шарка, която очертава светлината от прозореца върху завивката й. Сенките на прозоречната рамка делят светлия правоъгълник на четири квадрата и внезапно й заприличват на християнски кръст. Дали това не е поличба? Дали Бог не е сърдит, задето даваше напътствия на работниците за тапетите? Но нали само говореше? Тя самата и пръст не е помръднала! А ако беше мълчала, щяха да поставят декоративния фриз на погрешна височина! Пък и тогава не се беше сетила, че е неделя!

Изнервена, тя се измъква от леглото и спуска завесите. Кръстът остава навън, а стаята потъва в пълен мрак. Мушва се обратно под пухената завивка, придърпва я до шията си и се опитва да си представи, че е отново в старата къща, че се е върнала във времето на невинното си детство. Поради отсъствието на видими доказателства за обратното, ще й е по-лесно да повярва, че нищо не се е променило от времето, когато спеше спокойно в семейния дом.

Но и в пълния мрак споменът й за старата къща е омърсен от действителността. Колкото и да се опитва, не може да се пренесе в детството — такова, каквото трябва да е било; не може да пропъди от спомените си лорд Ънуин и да го замести с истинския си баща. Всеки път, когато се опитва да си представи лицето на баща си, познатата снимка отказва да оживее, а вместо това пред нея се изправя силуетът на осиновителя й, мълчалив и присмехулно усмихнат.

Тя потиска уплашеното си изхлипване, придърпва една възглавница от другата страна на леглото, където е мястото на Уилям, и я притиска към гърдите си. Прегръща я здраво и заравя лице в ароматната ленена тъкан.

Сега вече са изгасени всички светлини в къщата, с изключение на лампата в кабинета на Уилям. Цялото домакинство е по леглата, наредени като кукли в кукленска къща — освен господаря. Ако домът на семейство Ракъм беше наистина куклена къща и можехте да повдигнете покрива, за да надникнете вътре, бихте видели Уилям по риза, седнал зад бюрото си, как прехвърля насъбралата се кореспонденция — в нея няма нищо интересно, можете да ми вярвате. В друго помещение, на другия край на етажа, бихте видели детско телце, свито в креватчето, което вече му е отесняло — това е Софи Ракъм, която все още не представлява никакъв интерес. В следващата стая ще видите Агнес, усукана в бялата завивка. На възглавницата се вижда само русата й глава — като трошица сладкиш в лъжица сметана. А вътре в повдигнатия покрив, който държите в ръка, прислужниците ще лежат с главите надолу в своя тавански кошер, нахвърляни заедно с оскъдните си притежания между гредите.

Свещта на Уилям гори още малко, после той затваря големия бележник и протяга късите си крайници. Доволен е от себе си; отхвърлил е още една скучна неделя, изпълвайки я с колкото е възможно повече удоволствия и колкото е възможно по-малко религия. Сваля връхните си дрехи, навлича нощната си риза, гаси светлината и се пъха между завивките. Само след минути вече похърква тихичко.

Агнес също се е унесла. Една мъничка, обърната с дланта нагоре ръка се измъква изпод завивките и се плъзва към края на леглото. Тогава едната ръка на Уилям се протяга насън към края на неговото легло, в посока към Агнес. Скоро двете им ръце са подредени така, че ако това наистина беше къща за кукли, бихме могли да си представим не само как повдигаме покрива, но и как измъкваме една преградна стена и събираме двете спални в една, съединявайки ръцете на брачната двойка като закопчалка на огърлица.

Но тогава Уилям Ракъм започва да сънува и се обръща на другата страна.

Десет

Спалнята на Агнес Ракъм, чиито прозорци никога не се отварят, а вратата й е постоянно затворена, всяка нощ се изпълва с дъха й. Едно по едно издиханията се плъзгат по възглавницата надолу към пода; после, дъх по дъх, се издигат и натрупват едно върху друго като невидими перца, докато достигнат тавана, и купчината става все по-плътна с всеки изминал час.

Вече е сутрин, и човек трудно би повярвал, че се намира в спалня; по-скоро сякаш сме се озовали в най-малката фабрика на света, която е работила цяла нощ с единствената цел да превръща кислорода във въглероден двуокис. Неволно се обръщате към завесите; те са спуснати и висят неподвижно, сякаш са издялани от камък. Тъничък лъч слънчева светлина прониква в мрака през един процеп на кадифената тъкан. Той пада върху дневника на Агнес, отворен на вчерашната страница, и осветява един ред, написан от нея.

„Наистина трябва да излизам по-често“, упреква се тя с мънички тъмносини буквички, толкова ситни, че трябва да примижите, за да ги прочетете.

Хвърляте поглед към леглото, предполагайки, че ще я видите, все още сгушена под завивката. Но нея я няма.

Агнес Ракъм спазва нов режим. Всяка сутрин, когато успее да го уреди, тя се разхожда по улицата пред дома си — сама. Има намерение да се поправи, пък ако ще това да я довърши.

Сезонът наближава, останало е ужасяващо малко време, през което може да възстанови някои жизнено необходими умения — като например да може да върви без чужда помощ, на по-големи разстояния от тези, които изминава между четирите стени на дома си. Животът в светското общество не е нещо, което човек може да извършва спонтанно; налага се да се упражняваш с тази цел. Ако съберем половин дузина обиколки на една бална зала, се получава почти миля.

Затова и Агнес се разхожда. Колкото и да е странно, доктор Кърлоу е преценил, че решението й е правилно — казва, че не й достигали някакви телца. Никой не възразява, когато, няколко пъти седмично Клара я изпровожда до външната врата, а после, с чадърче в ръка, тя започва да пристъпва плахо по тротоара, съвсем сама, ослушвайки се плахо за шум от конски копита по пустата, настлана с калдъръм улица.

Уличното куче, което лагерува пред портите на Ракъмови, я посреща почти винаги, но Агнес не се бои от него. То никога не й е давало повод да се страхува, никога дори не е излапвало към нея. Всеки път, когато тя минава край него, влачейки крака, бранейки се от ужасния вятър, който дърпа полите и чадърчето й, кучето й вдъхва увереност, помахвайки опашка, с дружелюбната си прозявка, че е приятелски настроено. Прилича й на неестествено голям къс неделно печено — тъмнокафяво и тумбесто, а очите му са по-дружелюбни от очите на което и да било живо същество, което познава. Наистина, веднъж изцапа обувките си в изпражненията му; тогава изпита отвращение към него, но не показа погнусата си, за да не засегне чувствата му — или пък да го предизвика да прояви злина. Един друг път го видя да ближе някаква част на тялото си, която беше яркочервена като одран пръст, само че не можа да разпознае органа, а предположи, че това е някакъв израстък, типичен за кучетата, естествено продължение на гръбнака или нещо подобно, което при това животно се е възпалило. Мина покрай него с неловка съчувствена усмивка.

Що се отнася до представителите на човешкия род, то Агнес много рядко се натъква на такива. Нотинг Хил наистина вече не е толкова затънтено място като преди, но е и още много далеч от това да се превърне в част от столичния град. Ако човек подбира внимателно улиците, по които минава, може да се съсредоточи върху задачата да мести краката си един след друг, без допълнителното предизвикателство, което представлява срещата с други пешеходци. Кенсингтън Парк Роуд е най-оживена, защото по нея минава омнибусът. Агнес винаги избягва тази улица, ако й е възможно.

Всяка сутрин успява да стигне малко по-надалеч. С всеки изминал ден силите й укрепват. Пет нови рокли са вече готови, а шестата скоро ще бъде завършена. Градината изглежда удивително добре, благодарение на Шиърс. А и Уилям постоянно е в толкова добро настроение, въпреки че (няма как Агнес да не го забележи), напоследък наистина изглежда някак по-възрастен, заради брадата и мустаците.

От деня, когато тя припадна за последен път, двамата не са закусвали заедно, но привикнаха да се срещат на масата за обяд. Според Агнес така е много по-сигурно. Освен това сутрешната разходка й осигурява добър апетит, така че не й се налага да се притеснява, задето чопли някое недоядено късче храна, докато Уилям поглъща своята порция и я пита дали се чувства добре.

Днес и двамата се хранят с еднаква наслада. Готвачката е надминала себе си с един невероятен желиран специалитет от свинско, шунка, варен език, гъби и колбас. Храната има извънредно елегантен външен вид и е толкова вкусна, че им се налага на два пъти да викат Лети обратно, за да им нареже още парчета.

— Чудя се какво ли е това — казва под нос Уилям, изчопляйки едно късче от желето.

— Парченце от шамфъстък, скъпи — отвръща Агнес, горда, че знае нещо, което не е известно на съпруга й.

— Виж ти — заявява той и за нейно удивление поднася лъскавата трошица към носа си и я подушва старателно. Напоследък е започнал да души всичко — новите растения в градината, лепилото за тапети, боята, салфетките, хартията за писма, собствените си пръсти, дори обикновената вода.

— Носът ми трябва да се превърне в най-чувствителния орган на тялото ми, скъпа — казва той обикновено и сетне се впуска в обяснения за почти недоловимата (но извънредно важна в парфюмерийния бизнес) разлика между едно цветно венчелистче и друго. Агнес е доволна, задето той е така твърдо решен да овладее по-фините подробности от професията си, още повече, че благодарение на нея те се сдобиха така бързо с предостатъчно средства за живот, но все пак се надява, че той няма да продължи да души всичко и по време на сезона, особено в смесена компания.

— О, казах ли ти? — обръща се Уилям към нея. — Довечера отивам да видя Великия Флатели.

— Той нещо общо с парфюми ли има, скъпи?

Уилям се подсмива.

— И така може да се каже.

После забива лъжицата дълбоко в сливовия пудинг и пояснява:

— Не, скъпа. Той е артист.

— Трябва ли да го познавам?

— Много се съмнявам. Явява се на сцената на мюзикхол „Лъмли“.

— О, разбирам.

Би трябвало с това разговорът да приключи, но Агнес е разяждана от съзнанието, че не е в крак с новостите. След минута добавя:

— „Лъмли“ си е същият като преди, нали?

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Искам да кажа, заведението не се е… издигнало по някакъв начин?

— Да се е издигнало ли?

— Да е станало по-модно… на по-високо ниво… — думата „класа“ й убягва.

— Не, струва ми се, не. Предполагам, че ще бъда заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени.

— Е, ако това ти харесва… — отвръща Агнес и прави гримаса. — Приготвеният с лой пудинг е прекалено тежък за стомаха й, от желирания деликатес вече започва да я наболява жлъчката, но на едно малко парче от обедния сладкиш не може да се устои.

— Човек не може да живее само с висока култура — заявява мъдро Уилям.

Агнес дъвче сладкиша си. Той също се оказва по-тежък, отколкото е очаквала, а освен това тя не може да пропъди дразнещото съмнение, че може да пропусне нещо.

— Ако ти… — Агнес се колебае. — Ако срещнеш някого там… в „Лъмли“… имам предвид някоя важна личност, с когото е възможно да се запозная през сезона… Ще ми кажеш, нали?

— Разбира се, скъпа — той повдига парче от сладкиша към носа си и започва да души. — Касис, стафиди, портокалови корички, киснати в шери. Бадеми. Ким. Мускатово орехче… Ванилия — и се ухилва, сякаш очаква аплодисменти.

Агнес се усмихва вяло.

На по-малко от половин миля от дома на Ракъмови, госпожа Емелин Фокс, облечена за излизане, но все още в кухнята си, кашля в една гоена кърпичка. Днес времето не й понася; в атмосферата има нещо потискащо, което й докарва главоболия, а и гърдите я стягат. Но ще трябва да се постарае да се оправи до утре, за да не пропусне редовните обиколки на Дружеството за спасение.

Обмисля дали да не прескочи до дома на баща си, за да му войска някакво лекарство, но решава, че това само би го разтревожило. Освен това, кой знае какви спешни случаи трябва да обслужва, понесъл своята чанта с медикаменти и инструменти? Защото бащата на Емелин е доктор Джеймс Кърлоу, а той е много зает човек.

Вместо това тя взема едно прахче за храносмилане и отпива глътка какао, за да си оправи вкуса. Освен че убива вкуса на лекарството, какаото я сгрява — не само студените й ръце, в които държи чашата или скрития в корема чувствителен стомах, но и цялото й тяло. Всъщност внезапно й става прекалено топло; избилата по челото й пот щипе кожата й, чувства ръцете си спарени в тесните ръкави. Излиза припряно през кухненската врата в градината.

Къщата й е по-голяма от къщата на Хенри, градината също, макар да е по-занемарена от времената на разцвет, когато съпругът й по цял ден си намираше работа в нея. Бъртрам имаше ексцентрични вкусове и непрекъснато се опитваше да отглежда някакви екзотични зеленчуци за готвене, които връчваше на готвачката (в онези, дни разполагаха с готвачка). В градината все още растеше „черен корен“, полузадушен от бурени, имаше и няколко оцелели корена „козя брада“. Татко пращаше от време на време собствения си градинар, за да окоси най-избуялите бурени и да почисти павираната алея, за да има откъде да минава Емелин, но бурените вилнеят цяло лято, а през зимата само дебнат притихнали. Сега отново се връщат към живот с пищната си зеленина, а голямото, подобно на ковчег ограждение, в което Бърти отглеждаше чудовищно едра целина (как наричаше това растение — артишок?) — е затлачено от посивяла, изтощена пръст.

Бърти винаги се отнасяше с безразличие към всичко трайно и устойчиво — вълнуваше го само сензационното и преходното. Но беше добър човек все пак. Домът, в който живяха двамата, бе прекалено голям за нея сега, когато остана сама, но тя продължава да живее тук заради него — в негова памет. Той извърши толкова малко неща, достойни да бъдат запомнени, и никога не сподели някоя своя по-дълбока мисъл (ако изобщо е имал такива); за нея най-добрият начин да си припомня брака им беше да остане да живее в общия им дом.

Сега Емелин стои в градината с чашата какао в ръце, ветрецът охлажда трескавото й чело. Скоро ще се почувства по-добре. Не е болна. Трябваше снощи да отвори прозорците, да проветри къщата след неестествено горещия за сезона ден. Сама си докара това главоболие.

Тя допива остатъка от какаото. Животворното му въздействие вече се усеща, тя има чувството, че сетивата й се изострят. На какво ли се дължи това? Какаото сигурно има някаква скрита съставка, която влива в лениво течащата й кръв нещо обезболяващо или дори стимулиращо. По своя незабележим начин тя като че ли не се различава особено от жертвите на опиатите, които среща по време на работата си в Дружеството за спасение — постоянно замаяните жертви на морфина, които не могат да задържат вниманието си върху словото Христово в продължение на повече от две минути, зачервените им очи веднага започват да блуждаят. Тя се усмихва, отмята шава срещу ветреца, притиска ръба на чашата към брадичката си. Емелин Фокс, пристрастена към какаото. Започва да си представя собствения си образ на корицата на евтин криминален роман — маскирана престъпница, облечена в мъжки дрехи и с пелерина, която се измъква от полицията, като скача от покрив на покрив, а свръхчовешката й сила се дължи изцяло на злотворните зърна на какаото. Полицаите, останали на земята, протягат безпомощно късите си ръце към нея, зяпнали в гримаси на безсилен гняв. Единствено Бог може да я унищожи.

Тя отваря очи и потръпва. Потта под мишниците й е студена; гърбът й е влажен, по гръбнака й пробягват тръпки. Чувства в гърлото си драскане, което я кара да кашля непрекъснато. Но тя не иска да кашля — знае много добре как ще свърши това.

Когато се връща в къщата, Емелин измива тенджерката от млякото, избърсва отгоре печката, прибира бурканчетата с какао и захар. Много малко жени в кръга на познатите й имат изобщо някаква представа как се вършат подобни неща, дори ако предположим, че под смъртна заплаха биха се съгласили да ги извършат. Госпожа Фокс обаче върши всичко това, без да се замисли. Прислужницата й Сара не живее тук и ще се върне едва утре, но госпожа Фокс държи да помага на момичето, доколкото й позволяват силите. Според нея отношенията между тях са по-скоро като между леля и племенница, отколкото като между господарка и прислужничка.

О, да, госпожа Фокс е наясно, че дава повод за клюки, чийто основен източник са някои дами, според които тя е позор за доброто общество, прикрита революционерка, същинска грозновата якобинка. Те биха я пропъдили далеч от себе си — или по-скоро биха наредили да бъде пропъдена — ако това влизаше във възможностите им.

Злонамереността на посестримите й натъжава госпожа Фоке, но тя не полага особени усилия да се помири с тях, нито пък им отправя предизвикателства — защото не се стреми да бъде приета в домовете на дамите от висшето общество, а в къщите на бедняците.

Така или иначе, защо да се вдига толкова пара за вършенето на такива незначителни работи? Емелин е убедена, че в бъдеще всички жени ще извършват някаква полезна дейност. Сегашната система не може да просъществува — тя се намира в разрез и с Божиите закони, и със здравия разум. Не може да образоваме нисшите класи, да се стараем да им осигурим по-качествена храна и незамърсена вода, да подобрим начина им на живот и морала им, и същевременно да очакваме от тях да нямат по-високи амбиции от това да ни служат. Не може вестниците да са изпълнени с ужасяващи разкрития за човешки нещастия и същевременно да се очаква, че това няма да предизвика ответни действия. Ако непрекъснато се говори за едни и същи улици и коптори, ако се описват в подробности страданията на нашите братя и сестри, нима не е неизбежно християните от една все по-многобройна армия да запретнат ръкави да им помогнат и да търсят съдействие? Госпожа Фокс е убедена, че дори дамите и джентълмените, чиято съвест не ги измъчва, скоро ще установят, че няма откъде да набират прислуга, и всички, може би с изключение на най-богатите сред тях, ще трябва да опознаят всякакви странни предмети като парцала за под и кърпата за съдове например.

През идния век жени като мен няма да бъдат възприемани като ексцентрички, казва си пророчески госпожа Фокс, докато маже филията си с масло. Англия ще бъде пълна с дами, които ще работят за изграждането на едно по-добро общество, и които изобщо няма да поддържат прислуга в дома си. (Нейната собствена прислужница, Сара, живее при болния си дядо, и идва през ден, за да върши по-тежката работа, като срещу това получава добро заплащане, за да не свърне отново по пътя на проституцията. Сара струва собственото си тегло в злато, но дори такива помощници като нея ще изчезнат с времето, както ще изчезне и проституцията).

Емелин се пита дали една кратка разходка ще се отрази добре на белите й дробове. Приготвила е една торба, пълна с вълнени чорапи, и друга, пълна с ръкавици, които трябва да предаде на госпожа Лейвърс — идущия месец тя ще организира нещо за бедстващото население в Ирландия. (Фенианистка16! — така ще кажат сигурно клюкарките. Или „Папистка!“) Домът на семейство Лейвърс е само на няколко минути оттук, а Емелин може да носи по една торба в двете си ръце, ако предположим, че торбите са горе-долу с еднакво тегло.

Всички стаи в дома на госпожа Фокс, с изключение на собствената й малка спалня са претъпкани с кутии, торби и пакети. Всъщност къщата й е нещо като неофициален склад на Дружеството за спасение, както и на още няколко благотворителни дружества. Емелин се качва по стълбите, наднича в стаята, където някога спяха с Бърти, и се убеждава, че това, което търси, не е тук. На парапета на стълбищната площадка, нестабилно закрепени, са натрупани куп преводи на Новия Завет на… Тя не може да си спомни на какъв език — човекът от Дружеството за разпространение на Библията ще дойде скоро да ги вземе.

Емелин не може да открие никъде ръкавиците и чорапите. Връща се долу, за да си намаже още една филия с масло — вкъщи няма нищо друго за ядене. В понеделник обикновено има доста остатъци от неделното печено, но вчера госпожа Фокс остави Сара да яде, колкото иска, без да подозира, че момичето се радва на апетита на лабрадор.

„За по-високопоставените от мен“, мисли Емелин, докато дъвче хляба, „аз съм достойна за съжаление вдовица, която едва се крепи на ръба на бедността; за по-нискостоящите от мен съм галеница на съдбата, която живее едва ли не в рая. Всички ние сме обект едновременно на отвращение и на завист. Всички ние с изключение на най-бедните, тези, които биха могли да живеят по-зле единствено в ада“.

Обзета от твърдо решение да намери чорапите и ръкавиците, тя се заема сериозно с търсенето им. Дори си слага шапката, за да подчертае твърдостта на намеренията си — да не би да бъде изкушена да се откаже. За своя радост открива торбите много скоро, поставени една върху друга в един шкаф. Но докато успее да ги издърпа, се вдига прах, и преди да успее да се овладее, тя започва да кашля, и кашля, и кашля, и кашля. Кашля, докато се отпуска на колене, по страните й потичат сълзи, треперещите й пръсти притискат носната кърпичка към устните й. После, когато пристъпът отминава, тя се отпуска в подножието на стълбите и започва да полюлява тялото си в опит да се успокои, вперила поглед в лъча светлина, проникващ през матовото стъкло на входната врата.

Госпожа Фокс не се счита за болна. По своя преценка тя е толкова здрава, колкото би могла да бъде всяка жена със слаби бели дробове по рождение. Освен това, като подхванахме темата за нейните слабости, тя не се счита и за грозна. Бог й е дал длъгнесто лице, но то й харесва такова, каквото е. Малко напомня на Дизраели, но с по-меки черти. Външността не й попречи да си намери съпруг, нали? А ако така и не си намери втори — е, един съпруг е напълно достатъчен. И за да се върнем на въпроса за здравословното състояние, вечно ухиленият и розовобузест Бърти беше този, комуто здравето изневери — не тя. Което доказва, че не клюкарките решават кой колко ще живее, а единствено Бог.

Поемайки си полека дъх, тя се изправя и се упътва към торбите. Взема по една във всяка ръка и проверява колко тежат. Еднакво. Емелин се упътва към външната врата, като спира само за миг, за да провери в огледалото дали косата й е в ред.

Някъде на изток, далеч от нея, Хенри Ракъм също кръстосва улиците. (Много ходене ви се събра днес! Не бихте могли да предвидите колко здравословно ще ви се отрази това постоянно вървене подир един или друг, нали?)

Хенри върви по една улица, по която не е минавал досега — виеща се, мрачна улица. Тук трябва да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне в изпражненията, трябва да следи изхода към всяка странична уличка, всеки вход, откъдето би могъл да бъде нападнат. Върви, стегнал мускули, решителността едва надделява над страха; може само да се надява (при тези обстоятелства няма право да се моли), че никой от познатите му не го е видял да потъва в този вонящ лабиринт.

Хенри знае през кои дни госпожа Фокс работи за Дружеството за спасение и през кои си е у дома; нейната програма е запечатана в съзнанието му, а според нея в понеделник тя е в почивка. Затова и избра днешния ден да дойде в Сейнт Джайлс — това е едно от местата, където тя би могла да прави своите обиколки. Потиска кашлицата, предизвикана от смрадта, и нагазва още по-надълбоко.

Само след няколко минути всякаква илюзия за почтеност изчезва; солидността и правите линии на Оксфорд Стрийт са невидими за окото и вече почти забравени, изтикани на заден план от кошмарния образ на упадъка — упадъка на самите улици, на порутените къщи от двете им страни, на плътта и духа на жалките им обитатели.

Наистина, казва си Хенри, тази част от града е като преддверие на ада, практически нещо като чакалня за екарисажа. Във вестниците пише, че тук се забелязва голямо подобрение в сравнение с петдесетте години на века, но как е възможно това да бъде истина? Той вече успя да забележи отрязана кучешка шава, гниеща в една канавка и червеите, плъзнали по оплезения й език; видя полуголи деца, които се замеряха с камъни, а изпитите им лица бяха разкривени от ярост и злорадство; видя безброй привидения от неопределим пол, които го следяха през изпочупените прозорци — с хлътнали очи и плът, почти толкова сива, колкото и дрипите, в които бяха облечени. Смущаващо голям брой от тях като че ли живееш под земята — в приземни етажи, до които се стигаше по тъмни стълбища, подобни на кладенци, а понякога и по разнебитени дървени стълби. Мокро пране, изпоцапано със сажди, висеше по въжета, опънати между прозорците; тук-там по някой дрипав чаршаф се вееше на вятъра като знаме, чиито отличителни белези са избелели кафеникави петна от кръв.

Хенри Ракъм е тук с една-единствена цел — да промени нещо. Той не може да се намеси така, както прави госпожа Фокс, но все пак може да предизвика някаква промяна.

Само минути след появата му към него се насочва някаква грозна жена на средна възраст, може би дори по-млада, навлякла пищна рокля по модата от епохата на Регентството, която обаче е цялата изпъстрена с кръпки. Тя не носи нито шапка, нито шал, а приветствената й усмивка разкрива всички зъби, които са й останали — може би е проститутка?

— Ще отделите ли няколко пенита за една нещастница, сър?

Значи е просякиня.

— За храна ли ти трябват? — пита Хенри, защото се бои да не го вземат за наивник. Копнее да прояви щедрост, но му се струва, че дъхът й мирише на алкохол.

— Вий го казахте, сър. Да хапна нещо. Умирам от глад, от вчера нищичко не съм яла.

Очите й грейват алчно, тя започва да кърши подпухналите си ръце.

— Ако искаш… — той се колебае, съпротивлява се срещу хищния й поглед, който теши душата му както птица тлъст червей. — Да те заведа на едно място, където продават разни неща за ядене? Ще ти купя всичко, което поискаш.

— О, не, сър — възкликва тя, видимо възмутена. — Че къде ще иде доброто ми име? Аз държа на него, деца имам.

— Деца ли? — през ум не му е минало, че тя може да има деца — няма нищо общо със закръглените майки с гладки лица, които е свикнал да вижда в църквата.

— Пет дечица, сър — уверява го тя, протегнала ръце, сякаш всеки момент ще сграбчи ръкава му. — Пет; двечки са ми още съвсем бебета, и ’се реват, пък мъжът ми ги не трае, сър, щото трябва да си почива. Почва да ги бие, сър, както са си в креватчетата, докато млъкнат. Та си мисля, сър, щото сте мил човек, ако дадете някое пени, да си купя „Майчина отмора“ от аптекаря, от нея спят като ангелчета.

Хенри вече е пъхнал ръка в джоба си, когато осъзнава ужаса на чутото.

— Но… но… трябва да убедиш мъжа си, че не бива да бие децата! — заявява той. — Може да се случи ужасно нещастие…

— Така е, сър, ’ма и той е толкоз капнал, нали се блъска по цял ден, иска да поспи през нощта, а бебетата са толкоз ревливи, нали ви казвам, едното млъкне, пък ревне другото — тежко е, сър, пък са ми шест.

— Шест ли? Нали току-що каза пет?

— Шест са, сър, ма едното е толкоз кротичко, се едно, че го няма.

Двамата изпадат в странна безизходица насред мръсната улица. Той стиска монетата в дланта си и се колебае. Тя облизва устни, страхува се да каже нещо повече, за да не отблъсне щедростта му.

— Децата не плачат от желание да причиняват неприятности — казва Хенри, който още се опитва да се пребори с представата как някой бие невинни дечица в леглата им. — Мъжът ти би трябвало да го знае. Плачат, ако са гладни или ако им е мъчно.

— Вий го казахте, сър — кима тя с готовност и се взира дълбоко в очите му. — Разбирате ме вий. Гладни са ами. И много, ама мноого им е мъчно.

Хенри въздъхва и прогонва подозренията си. Благотворителността е невъзможна без проява на доверие, или поне доброто желание да се поеме риск. Така да бъде, жената наскоро е пила нещо по-силно и се опитва посвоему да предизвика съчувствието му — и какво от това? Проявата на доброта няма да я поквари повече; пък и децата й, колкото и да са на брой, не бива да страдат заради греховете й.

— Ето — казва той, подава парите, а тя ги стиска в треперещата си ръка. — И гледай да ги похарчиш за ядене.

— Благодарим, сър, благодарим — грачи тя. — С таз малка монетка, дет’ за вас е едно нищо, сър, купихте хубава вечеря на една нещастна вдовица и дечицата й — само си помислете, сър!

Хенри се замисля, смръщил чело, а тя се шмугва в тъмната пролука между две къщи.

— Вдовица ли? — промърморва той, но жената е изчезнала.

В един свят, по-близък до идеалния, Хенри би имал на разположение няколко минути, за да обмисли тази среща и да прецени какво да прави по-нататък, защото го измъчва сблъсъкът на противоречиви чувства. Само че блясъкът на монетата е бил забелязан и от други обитатели на улицата — също толкова ясно, колкото биха видели фойерверк в небето над тях. От всеки ъгъл, от всяка дупка към него започват да се стичат дрипави човешки същества — очите им светят лукаво като на дребни хищници. Хенри продължава да върви напред, обзет от безпокойство, но същевременно и от странно безразсъдство. В кръвта му пулсира нещо, което превръща страха му в някакво съвсем различно усещане — чувство на повишена готовност, на необичайно единство между духа и тялото.

Първи до него стига някакъв подобен на невестулка човек, който куца невероятно силно. В едната си костелива ръка държи кожарски нож — високо, за да може Хенри да го види, но същевременно по начин, който намеква, че това е съвсем невинна вещ, все едно, че се кани да го върне някому. Според Хенри атмосферата е изпълнена не толкова с опасност, колкото с усещането, че се разиграва фарс.

— Давай парите — заявява дребосъкът със скърцащ глас и гримасничи като шимпанзе, без да престава да размахва острието на една ръка разстояние от гърдите на Хенри.

Хенри се взира в очите на нападателя. Човекът е с цяла глава по-нисък от него и сигурно наполовина по-лек.

— Бог да ти прости — изръмжава Ракъм и вдига юмруци, които по размер се доближават до ръбестия череп на нападателя. — Дано прости и на мен, защото ако направиш само още една крачка, кълна се, че ще те просна на земята.

Гъргорейки уплашено, дребосъкът започва да отстъпва, едва не се препъва в камък от настилката, обръща се и изчезва с куцукане. Няколко други обитатели на Сейнт Джайлс, които са се упътили към Ракъм, спират и също се оттеглят, решавайки, че той в крайна сметка не е такава лесна плячка, каквато изглеждаше.

Само един човек не се отказва; само един човек продължава да напредва към него. Това е хилава млада жена, облечена в нещо, което според Хенри е бяла нощница, наметнала върху нея черно мъжко палто, а за шал използва дантелено перде. Също като просякинята, и тя не носи шапка, но нежното й личице е по-свежо, а косата й — червена. Тя застава смело на пътя на Хенри и развързва небрежно шала си, разкривайки осеян с лунички гръден кош.

— Имате ръката ми за шилинг, сър — заявява тя, — и всяка друга част на тялото ми срещу два.

Ето на, каза го. Стои в сянката му и чака.

Най-неочаквано Хенри Ракъм бива обзет от пълно спокойствие, безплътна безметежност, каквато не е изпитвал и преди да потъне в сън без сънища. Това е моментът, от който се е боял и който е желал от толкова време — собственото му посвещаване в света на чувствените удоволствия, кръстосван от госпожа Фокс с достойнство и замах. Толкова често е виждал в представите си това момиче (или някое като него); и ето я сега тук, от плът и кръв. За свое облекчение той установява, че тя изобщо не е някаква прелъстителна сирена, а истинско дете — дете с гурелясали очи и драскотина на бузата.

Колко се страхуваше, преди да събере смелост и да дойде тук днес, че добрите му намерения са обикновена измама, крехка илюзия, съхранена единствено от една географска случайност. Как го преследваше страхът, че ако Бог някога го благослови да има своя енория, при първата обиколка на бедняшките улици ще попадне на такова беззащитно същество като това, което се е изправило насреща му, и ще се възползва от него! Но ето я тук — проститутка, уличница, пропаднало създание, което току-що му даде недвусмислено разрешение да постъпи с нея, както пожелае. А какво желае той? Тя диша повърхностно, с леко разтворени устни, вдигнала очи към него, в очакване на неговото одобрение, без да съзнава, че вече му е дала безценен дар — възможност да прецени истинската си природа. Той вече знае — каквото и да желае, към каквото и да се стреми грешното му сърце, то не е тази малка купчина от жалка плът и кости.

— Частите на тялото ви не са ваши, та да ги продавате, госпожице — казва той кротко. — Те са свързани в едно цяло, а то принадлежи на Бога.

— Тая дупка принадлежи на всеки, който мож’ да извади два шилинга — настоява тя.

Хенри трепва и бръква в джоба си.

— Ето — казва той и й подава два шилинга. — И ще ви кажа какво искам в замяна.

Тя накланя шава встрани. Пламъче на безпокойство трепва и смущава мъртвешкия покой в очите й.

— Искам от вас… — той замълчава, съзнавайки, че злото на този свят е прекалено неуправляемо, а той — лишен от моралното право да й нареди: „Иди си и недей вече греши!17“ Вместо това полага усилие да се усмихне и да не изглежда толкова строг. — Това, което искам, е да приемете тези два шилинга като нещо, което вече не налага… — още докато думите излизат от устните му, озадаченото й изражение му подсказва, че тя губи нишката на разговора. — Ъъъ… искам да кажа, вместо това, което бихте сторили иначе, за да ги припечелите… — Тя продължава да го гледа смръщено, неразбиращо, прехапала със зъби долната си устна. — Това, което имам предвид… За Бога, госпожице, каквото и да искахте да сторите, не го правете занапред!

Тя незабавно се ухилва от ухо до ухо.

— Разбрано, сър! — и се отдалечава — с далеч по-видимо полюшване на долната част на тялото, отколкото той е забелязвал у почтените жени.

Междувременно Хенри е решил, че това му е достатъчно. Уморен е и копнее за сигурността и приличието, които царят в кабинета му на Горъм Плейс. Приливът на адреналин, който му позволи да се защити от подобния на невестулка дребосък, вече е спаднал, и странните примеси на вълнение които бяха останали като утайка след него вече не са възбуждащи, а просто го замайват.

С тежка стъпка той се отправя обратно към по-приличната част на града, където ще може да спре някой омнибус и да се заеме с предизвикателството да си изясни това, което научи днес. Но докато минава бързо през плетеницата от улички, хвърляйки бързи погледи в задънените улички и нишите с надеждата, че ще намери по-пряк изход от Сейнт Джайлс, той вижда… дали не се лъже? Да, това е просякинята, на която даде пари за храна — вдовицата с мъжа насилник и пет или шест деца.

Тя се е проснала на прага на някаква съборетина, полулегнала настрани, така че всеки може да я види, а полите й се стелят по дузината мръсни каменни стъпала. Зад нея, по-навътре в стаята, се е облегнал мъж, чиято коса е черна и щръкнала като четката на коминочистач. Той е облечен с плетена жилетка и военна куртка, със син шал на врата и широки панталони, на които жената е облегнала глава. Двамата си поделят нова-новеничка бутилка алкохол, разменят си я и се наливат, обзети от задоволство.

Хенри спира като закован и зяпва сцената, която се разиграва под носа му, само на двайсетина крачки разстояние. Прекалено стъписан, за да приближи към мъжа и жената, прекалено вбесен, за да продължи, той не помръдва от мястото си, стиснал юмруци. Между глътките жената го забелязва, и като го познава незабавно, възкликва:

— Я виж, Дъг! Ето го нашия спасител!

Двамата започват да се превиват от смях, кашлят и плюят, устните им са влажни от алкохола.

Хенри стои, изгубил ума и дума, с пламнали страни, забил нокти в дланите си — толкова силно е стиснал юмруци.

— Кажи му да се разкара, Дъг — казва жената, очевидно решила, че този намръщен мухльо й пречи да се наслаждава на пиенето. — Разкарай го оттук.

Грубиянинът прескача тромаво полите й, едва не пада по стълбите и застава пред приятелката си.

— Еееей! — изревава той. Тъй като ревът няма никакъв пряк ефект върху натрапника, той се обръща гърбом и смъква рязко панталоните си оголвайки кокалестия си, бял задник пред стъписания поглед на Хенри. Отново се обръща, с усукани около глезените панталони, и преценява ефекта върху досадника. Какво друго да направи? Без да подозира, че Хенри е скован не толкова от страх, колкото от гледката на чужд пенис, той стисва въпросния отпуснат орган и започва да пръска урина наоколо.

Хенри Ракъм, който е на няколко ярда извън обхвата му, въпреки това отскача назад с вик на отвращение. Жената също изкрещява — доброто й настроение отстъпва място на ярост, когато димящата течност опръсква полите й.

— Намокри ме, гнусен глупак!

Само след миг двамата вече се бият, той я шамаросва с ожесточение по двете страни, тя го блъска и рита по краката. Той се опитва да я овладее, като затиска с крак полите й, докато си вдига панталоните; но без каквото и да било колебание тя го халосва с бутилката джин — як удар с все сила, който го улучва право в кокалестото чело и човекът се търкулва надолу по стълбите.

— Божеее! — провиква се тя, докато алкохолът се излива в сребриста дъга на земята. Бутилката, останала като по чудо цяла, е закрепена отново на дъното си, и докато мъжът се гърчи в краката й, притиснал ръка към окървавеното си чело, тя налапва гърлото на бутилката и започва да смуче с ожесточение останките.

Ужасната магия, приковала Хенри на място, най-сетне изгубва силата си и той успява да обърне гръб на първите бедняци, които е опознал отблизо, и да тръгне, залитайки, към дома.

Тази вечер, седнал в мюзикхол „Лъмли“, заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени, Уилям Ракъм се наслаждава на факта, че отново може да си позволи да се яви на такова място, без да се опасява, че могат да го сбъркат с човек от по-долна категория. Сега, когато основите на богатството му укрепнаха, когато вече всички знаят, че е заел директорския пост (или поне всички, които държат да знаят „кой кой е“), почти не е възможно той да отиде някъде, без да чуе зад гърба си шепот: „Това е Уилям Ракъм“. Освен това сега, когато всяка негова дреха е от най-добро качество и ушита по последна мода, той може да бъде напълно спокоен, че дори простоватите хорица, които не биха могли да го разпознаят, могат да преценят, че той е заможен джентълмен — джентълмен, който за разнообразие проучва начина, по който се забавляват недотам заможните.

Разбира се, тази вечер тук той не е единственият изискан джентълмен, тръгнал по долнопробни заведения. Публиката в „Лъмли“ е пъстра смесица от простолюдие, подправено тук-там с по някой представител на доброто общество. Но на Уилям му е приятно да мисли, че се откроява и заради палтото си, гарнирано с боброва кожа, заради бежовия панталон и особено заради новия цилиндър — най-ниският в цялото заведение. (Не, не става дума за предишния нов цилиндър — това е новият му нов цилиндър — нима не виждате, че е по-къс?! Пък и не е купен от „Билингтън & Джой“ — изработен е в „Стейнфорт’с — шап кари за изискания вкус от 1732 година“, ако искате да знаете).

„Лъмли“ не е от заведенията, където на вратата поемат палтото и шапката ви. Това води до голямо потене сред доста навлечената публика, но поне така всички могат да сравняват тоалетите си. Въпреки това е трудно да се прецени колко лица от класата на Уилям присъстват тук тази вечер, тъй като залата е пълна, а всеки опит да се огледа тълпата бива възпрепятстван от дамските шапки, отрупани с пяна от дантели. Вечерта е доста напреднала и поради топлината, излъчвана от публиката и стотиците газени лампи, по-простите мъж свалят саката си и остават само по ризи, а жените си веят с евтини ветрила от хартия и тънки дъсчици.

На реда точно преди Уилям няма такива жени — жалко, защото той не би имал нищо против до него да достигне повей от някое ветрило. В крайна сметка той не е недосегаем за чувствата, изпитвани от по-нискостоящите; по челото му е избила пот, същата като тяхната, а под многото пластове дрехи тялото му се е спарило. Струйки пот се стичат до новоотгледаната му брада и предизвикват сърбеж, така че той едва удържа да не започне да се чеше. Прекалено много хора са натъпкани в това заведение. Не можеше ли да върнат известна част?

Той е окачил новото си палто на облегалката на стола, а новият бастун е на коленете му, защото му е ясно колко привлекателна би била сребърната дръжка за някой крадец. Предпочита да стиска здраво и раираните ръкавици от кучешка кожа, дори когато ръкопляска, без да съзнава, че отстрани изглежда тъй, сякаш пребива до смърт някакъв безпомощен гризач.

Вляво от него седят Бодли и Ашуел. Те също са доста навлечени, макар и не толкова, колкото Ракъм, защото познават по-добре „Лъмли“. Те също са уверени, че се отличават от стадото на простолюдието — както са били леко поотегчени на Парнас, са си казали: „Защо да не снизходим долу и да видим какво става в «Лъмли»?“. И сега, след като са огледали програмата, те действително очакват с нетърпение Великия Флатели: „Сензацията на сензациите! Вълшебникът на газовите емисии! Чуйте го и ахнете от възторг! Италия скандализирана! Франция в нозете му! Човекът, който музицира с въздух от стомаха си!“.

Вече са успели да изслушат едно хубавичко, но старомодно закръглено момиче, което изпълняваше хумористични песни, после видяха и „лондонския дебют“ на „Мистър Епидермис“ — старец, радващ се на странната способност да събира кожата на оголения си торс на цели шепи, и да окачва на диплите тежки предмети с помощта на метални щипки. Вече е осем и четвърт, а Великият Флатели още не се е появил. Уилям и двамата му приятели се присъединяват към недоволното мърморене, което съпровожда усилията на един спретнат дребен човечец на сцената да възпроизвежда звуците на птици, преследвани, улавяни и разкъсвани от различни хищници.

— Давайте Флатели! — изревава един груб глас, което кара Уилям да си каже, че простите хора могат да бъдат много полезни в случаите, когато ти се иска да кажеш нещо неучтиво. Други недоволници се присъединяват към първия и имитаторът на животни изчезва, преследван от явната злонамереност на публиката.

Най-сетне, в девет и двадесет и пет, прославеният италианец излиза на сцената. Появата му е съпроводена от изблик на всеобщ възторг.

— Buona sera, Лондон! — излайва той, разтваря ръце, за да прегърне летящите във въздуха аплодисменти и ги притиска към гърдите си като невидими букети. Въпреки добре зализаните черни мустаци, той е подозрително висок за италианец, а когато ръкоплясканията затихват и той започва встъпителното си слово, континенталният му акцент звучи фалшиво за префинения слух на хора като Ашуел. (Евреин. Залагам колкото искате, евреин е — прошепва той на Уилям).

— Необиджайният ми ’струмент — пояснява Великият Флатели, — е тук зад мен. Нозя го навзякъде зъз зебе зи. — Публиката започва да се киска, когато той хвърля демонстративно поглед зад гърба си. — Няма нужда да духате в него, да го натизкате и опипвате… — Избухва кикот сред групичката хомосексуалисти някъде в дъното на залата. — Ама звукът е мноогу деликатен. Жа ви помоля да слушате мнооогу, мноогу внимателну. Първата пиеса е крааазива стара английска песен. Казва се „Грийнслийвс“.

Флатели поставя пръст на устните си, за да помоли за пълна тишина, и се привежда напред. Асистент с невъзмутимо тържествена физиономия докарва на масичка с колелца голяма медна фуния за усилване на звука. Избутва масичката така, че лъскавият накрайник на фунията почти докосва задника на изпълнителя. Следва финален елегантен жест, с който Флатели отмята полите на фрака си и започва да пърди.

В продължение на няколко минути добре познатата мелодия на „Грийнслийвс“ трепти във въздуха, неуверено, но точно, също както когато я изпълняват на гребен или (ако насилим малко фактите) на фагот. После се понася смях, първоначално потиснат, но след това се надига като бурна вълна, та Уилям и приятелите му, които не са близо до сцената, трябва да се привеждат напред, съсредоточено заслушани.

Когато часовниците отмерват десет, Агнес Ракъм е вече в леглото си, в къщата, където се е възцарила мъртвешка тишина. Не е необходимо да пита прислугата — знае, че съпругът й още не се е върнал от града; проявява неестествено висока чувствителност към шума от отварянето и затварянето на всяка врата в къщата — понякога й се струва, че долавя вибрациите, които минават по пода и оттам нагоре по краката на леглото. Лежи на тъмно, в пълна тишина и мисли, просто си мисли.

В главата на Агнес, в черепа й, на един-два инча зад лявото око, се е загнездил тумор с размерите на яйце от пъдпъдък. Тя няма представа, че той съществува. Туморът присъства съвсем невинно; гостоприемният й череп му е направил място безропотно, защото такъв дребничък гостенин надали би могъл да създаде някакви проблеми. Туморът си спи там, мек, със съвършено овална форма. Никой никога няма да го открие. Има още двайсет години до зората на рентгеновата фотография, а що се отнася до доктор Кърлоу, каквито и части от тялото на Агнес да преглежда, той никога няма да почне да рови със скалпел в окото й. Само вие и аз знаем за съществуванието на тумора. Това е нашата малка тайна.

Агнес Ракъм също има своя малка тайна. Тя е самотна. В своята непроветрена стая с плътно спуснати завеси, сред гъстата невидима мъгла от парфюм и преработен от собствените й дробове въздух, тя се задушава от самота. Когато си припомня изминалия ден, не може да се сети за нищо, което би послужило за храна на самотното й сърце. Само лакомият й стомах получава предостатъчно — дори повече, отколкото е полезно за него. На късната вечеря яде (дори преяде) сама, на ранната вечеря яде (пак прекалено много) сама, за закуска и следобеден чай не можа и да помисли, защото я болеше жлъчката, обяда сподели с Уилям, но се чувстваше дори по-самотна, отколкото когато го нямаше — и пак яде прекалено много.

При това днешният ден не беше по-самотен от останалите; всеки ден от живота й прилича на предшестващите. През дългите часове, докато шие и наблюдава през прозореца работата на градинаря, докато се чуди дали да си среши косата сама или да повика Сара да свърши тази работа, тя копнее за истинско приятелство и страда поради липсата му. Доктор Кърлоу така и не е успял да диагностицира това нейно тайно страдание, въпреки че според нея то я поболява много повече от всякакви други лекарски находки. Какво би сторил лекарят, ако знаеше? Какво ли би й предписал, за да облекчи мъката от нощите, които прекарва будна в леглото си, сама сред един студен свят, в който нито една жива душа не я обича?

О, разбира се, сънищата й, когато най-сетне дойдат, я приемат в прегръдките си; но в безсънните часове, докато ги очаква, тя лежи изоставена в огромното си легло, като дамата от Шалот — просната в тази ладия, два пъти по-голяма от необходимото, сред езеро от мрак.

Агнес няма нужда от любовник — нито от мъж, нито дори от жена. Тя не знае нищо за тялото си — нищо, абсолютно нищичко, и не желае да научава нищо. Самотата й, колкото и болезнена да е, няма физически измерения; тя е навсякъде — във въздуха около нея, притиска мебелите, просмуква се в чаршафите на леглото й. Ако само можеше да има някой до нея в това огромно, подобно на кораб легло, някой, който да я обича и да й се доверява, когото тя самата да обича и комуто да вярва! Но такъв човек не съществува в целия свят. На милата Клара й се плаща, за да се държи мило; когато привърши със задълженията си за деня, тя бързо се отправя към таванския етаж на заслужена почивка от грижите за госпожа Ракъм. Другите прислужници нямат много вземане-даване с Агнес; страхуват се от нея, а макар те да не подозират, и тя се бои малко от тях. За куче и дума не може да става; може би ще си вземе котенце, ако съществува някаква порода без нокти? Хенри, братът на Уилям, е много симпатичен (сега тя се опитва да открие хора, които биха могли да й станат приятели, не да споделят леглото й), но е прекалено сериозен; Агнес обича да мисли за приятни неща, не за световните проблеми. Що се отнася до Уилям, той завинаги е изгубил доверието й. Каквото и да стори занапред, каквото и богатство да натрупа за нея, колкото и благовъзпитано да се държи с нея на обяд, и да й разрешава да си купува колкото и каквито си иска рокли, шапки и обувки, колкото и да се старае да получи прошка от нея, тя никога не може да му прости. Хората казват, че който се храни на една маса с дявола, трябва да си вземе дълга лъжица — когато се храни на една маса със съпруга си, лъжицата на Агнес Ракъм е дълга колкото гребло.

След като явно няма никаква надежда да срещне приятели, докато е будна, какво толкова странно има в това, че Агнес предпочита компанията на монахините, които среща в сънищата си? Те я посрещат дружелюбно и се грижат за нея, и не искат друго възнаграждение, освен радостта да я видят отново усмихната. Особено една от тях, с такова прелестно, мило лице… Но посещенията на Агнес в Манастира на Здравето винаги приключват толкова бързо — ограничени са в рамките на малкото часове, които прекарва в сън. Пътуването с влака към манастира понякога отнема цяла вечност, почти целия сън, и за монахините остава ужасно малко време — само няколко минути преди събуждане. В други нощи пътуването като че ли не отнема почти никакво време — като че ли свръхбърз локомотив теши вагоните през местности, от които се виждат само зелени петна — и тя бива обгърната от грижите на светите сестри още преди сълзите й да са попили във възглавницата. Но в такива нощи сигурно обратният път е по-дълъг, защото на сутринта вече е забравила всичко.

Агнес е убедена, че такова нещо като сън не съществува. Според нейната философия има събития, които ти се случват, докато си буден, и други, които ти се случват, докато спиш. Тя съзнава, че някои хора — предимно мъже — имат много смътни представи за това, което се случва, когато очите на човек са затворени и в леглото няма движение, но тя самата не храни никакви съмнения. Ако отхвърли това, което й се случва през нощта, като нереално, това би означавало да предполага, че има фантазия, а тя съзнава инстинктивно, че е лишена от творчески импулс. Да създаваш нещо от нищо — нали само Бог може да стори това! Колко типично е за мъжете, с тяхната чудовищна самовлюбеност и склонност към безсрамно богохулство, да не приемат това! Колко типично е за тях да се отричат от половината си живот с твърдението, че той не съществува, че това са само фантасмагории!

Според Агнес разликата между мъжете и жените е най-явна в романите, които пишат. Мъжете винаги се преструват, че са измислили всичко написано, че всички герои на романа са марионетки, плод на собственото им въображение, но Агнес съзнава, че писателят не е измислил нищо. Той просто е скърпил много различни истини, събирайки ги от вестници, разпитвайки истински, живи войници, продавачи, затворници или умиращи млади момичета — в зависимост от изискванията на романа му. Докато жените-писателки са по-честни. „Драги читателю, казват те, ето какво се случи с мен“.

По тази причина Агнес определено предпочита книгите, писани от дами. Получава всяка седмица „Лъндън Джърнъл“ и „Лежър Ауър“, в които попада на нови и нови постъпления, излезли изпод перото на Клемънтайн Монтегю, госпожа Олифант, Пиърс Еган (въпреки името не може да е мъж, нали?), госпожа Хариет Луис, и много други. Като специален подарък, от пътуващата библиотека на Мууди й носят подвързани в отделни томове целите произведения на госпожа Ридъл и на Илайза Лин Линтън, така че да може да прочете цялата история наведнъж, а не в подлистници.

Дори в случаите, когато Агнес не е на легло, романите са истинска благословия — защото въвеждат в живота й толкова много благородни и привлекателни човешки същества, а трябва да се признае, че реалният свят е доста пестелив откъм подобни личности. Агнес е установила, че симпатичната героиня на романа върши почти същата работа като приятелката от плът и кръв. (И колко отблъскващ е този израз „от плът и кръв“, ако се замисли човек!).

Напоследък Агнес Ракъм няма много време за четене. Времето, прекарано в будно състояние, е изпълнено с подготовката й за Сезона. Тя е почти постоянно в плен на шевната си машина, която бълва рокля след рокля, или прелиства модни журнали в търсене на модели. Километри плат са минали под иглата й; и още километри трябва да бъдат обработени. Девет напълно готови рокли висят на закачалки в будоара й; десетата, все още недовършена, е облечена на манекена и стои в мрака на спалнята й.

Разбира се, десет рокли са крайно недостатъчни. Докъде ли се простира искреността на Уилям, когато твърди, че не възразява тя да си поръча при шивачката „толкова рокли, колкото иска“. Какъв брой има предвид? Има ли някаква представа колко ще му струва тази поръчка, ако тя приеме буквално думите му? Тя тръпне от ужас, че може да се наложи да водят същите разговори, каквито водеха доскоро — Уилям, раздразнителен, непроявяващ разбиране към нуждите на нейния пол, потискащ с усилие нетърпимостта и неодобрението си, тя самата постоянно със сълзи на очи.

Колко жалко, че тя не може да стори това, което вършат точно сега много дами, разполагащи с шевни машини — да промени модела на роклите, които е носела през предишните сезони, но така, че никой да не може да ги разпознае. Един следобед, точно на Нова година, в пристъп на умопомрачение, тя успя да развали най-хубавите си рокли. Спомня си съвсем ясно (странно наистина, какви неща помни човек и какви забравя!) текста, който имаше такова фатално въздействие: „Не бива да изхвърляте останките от платове и демодирани завеси. Можете без усилие да ги превърнете в повод за приятно прекарване на времето за Вас и Вашите деца!“. В простички схеми и инструкции се поясняваше как от тези материали могат да се направят триизмерни фигурки на екзотични птици, които изглеждали като живи — „ушиването на една такава фигурка отнема четвърт час“.

Тогава Агнес бе обзета от неудържима мания. Споменът за силата на тази страст я плаши до ден-днешен. В къщата нямаше никакви останки от плат, но желанието да моделира екзотични птици от парчета плат я изгаряше като треска. Въпреки отчаяните молби на Клара, която настояваше, че мадам може още утре да получи цял куп парцали от „Уайтли’с“ в Бейзуотър, мисълта да чака дори само още минута й се струваше непоносима. Затова се нахвърли върху „старите“ си рокли — настоявайки, че вече никога няма да ги носи — и ги наряза на парчета с шивашката си ножица. На свечеряване подът на стаята беше отрупан с разпокъсани бални рокли и корсети; произведени бяха дузини екзотични птици; меки, кадифени, с отпуснати телца, сякаш бяха болни; твърди, стегнати птици, направени от колосани фусти; бели дантелени птици, които потрепваха от въздушното течение, докато Агнес натискаше ожесточено педала на шевната машина. Странно как някои от роклите й се разпаднаха почти незабавно, сякаш ножицата ги спукваше като мехур, а други съхраниха формата си, само бяха… обезобразени. Тъкмо към тях Агнес прибягваше отново и отново, за да прави нови и нови птици.

— Трябва да съм била луда — въздъхва Агнес във възглавницата си.

Клепачите й трепват в мрака и се затварят. Някъде наблизо се чува локомотивна свирка. Слънцето изгрява — не постепенно, както му е обичаят, а само за секунди, както светва газен фенер. Широкият свят засиява в сини и зелени цветове — цветовете на пътешествията, и всичко неприятно изчезва.

Извън спалнята на Агнес, в това, което мъжете и историците наричат „реален свят“, нощта още не е приключила. В по-бедните квартали бакалите, сиренарите и месарите още не са затворили магазинчетата си; разчитат на клиентелата от продавачи на кибрит, цветарки и уличници, които идват да се възнаградят за дългите часове, прекарани навън, на студа. Идват и просячета, които молят за непродаваеми остатъци от шунка и месо, за да ги занесат у дома, да има какво да хапне татко. Що се отнася до татковците, за тях безброй кръчми работят до зори.

Именно по улиците на този „реален“ свят — недалеч от мюзикхола „Лъмли“ — вървят, крачат и залитат трима заможни и леко подпийнали джентълмени, господата Бодли, Ашуел и Ракъм. Те почти не забелязват тъмнината, студа и ситния дъждец, освен когато се дразнят, че репликите им, изказвани на доста висок глас, нямат достатъчно добро ехо.

— Caput mortuum!18 — крещи Бодли, решил да прибегне до старите ученически обиди.

— Плазмодий! — отвръща незабавно Ашуел.

— Тъп глухар! — реве Бодли.

— О, съвършено находище на ушна кал! — съска Ашуел. — Това беше „Дъщерята на миньора“, и нищо не може да ме убеди в обратното!

— Беше „Не плачи, красива невесто“, или аз съм антихрист! Да изпълня ли припева в твоя чест, идиот такъв?

— Какво значение би имало това, нещастнико? Нали трябва да го изпълниш като Флатели, за да ме убедиш?

Уилям Ракъм не се е включил в спора, засега се задоволява да наблюдава отстрани.

— А какво мислиш ти, Бил? — пита Бодли.

Ракъм се мръщи раздразнително; толкова държеше да се изфука тази вечер с новия си бастун, че остави чадъра си у дома, а сега започва да вали сериозно.

— Един Бог знае — свива той рамене. — Цялата история беше проклет провал. Почти нищо не можах да чуя. Сцената на „Лъмли“ не е подходяща за такова нещо. Трябва да е в някоя по-малка зала, в по-интимна обстановка. А и публиката трябва да е от хора, които да се държат по-възпитано.

Бодли се плесва с длан по челото и залита назад.

— Лорд Ракъм се произнесе! — заявява той. — Треперете, импресарии!

— Например в църква — предлага Ашуел. — Подходящо място за Великия Флатели, а, Бил? Малко посетители, всички се държат прилично, чудесна акустика…

Уилям плюе в канавката, чието подгизнало съдържание се е раздвижило от дъжда.

— Радвам се, че поне на вас двамата може да се угоди толкова лесно. Според мен тази вечер бяхме измамени по възмутителен начин. Помислете си за бедните хорица, които пък съвсем не могат да си позволят да хвърлят пари за такава… прехвалена измишльотина.

— Чуваш ли, Ашуел? Не бива да забравяме бедняците!

— Трепят се цяла седмица, за да чуят една качествена пръдня, а какво им се предлага?

— Прекарват ги отвсякъде!

— Аз си отивам — обявява Ракъм, и започва да се взира през осветените от газените фенери дъждовни струи, с надеждата да види свободен файтон.

— О, не, Бил, не ни оставяй самииички!

— Не, да му се не види, отивам си. Студено е и вали.

— Има достатъчно топли и сухи места, където може да се приюти човек, нали, Ашуел?

— По-скоро топли и влажни, хе, хе, хе.

Обзет от вдъхновение, Бодли разкопчава палтото си и започва да рови из вътрешните джобове.

— Всъщност по една случайност разполагам… потърпете малко, докато се ровя, приятели… — той измъква някаква смачкана книжка с размерите на евтиното издание на Новия Завет, и го размахва в светлината на фенерите. — Ново-новеничко издание на „Повече забавления в Лондон“. Съставяно е в продължение на цяла година, без пестене на разходите, всички лъжи в него гарантирано отговарят на истината, всички девици са гарантирано недокоснати. Проучвал съм го ста… старателно. Някои от заведенията са вдигнали категорията от предишното издание. Особено едно… — той започва да прелиства вече изтритите от прелистване страници. — А, да! Ето го — заведението на госпожа Кастауей. На Силвър Стрийт.

— Кажи-речи на един хвърлей разстояние! — пояснява Ашуел.

— Шугър — заявява Бодли. — Това е името на момичето. Шугър. Думите са бедни, за да опишат талантите й, така пише тук. Лукс на цената на посредствена стока. Истинско съкровище. И така нататък, все в този дух. Справочникът присъжда на заведението четири звезди.

— Четири звезди! Предлагам да потеглим незабавно! — Ашуел се завърта на пета и започва да размахва бастуна си. — Файтон! Файтон! Трябва ни файтон!

За момент Уилям усеща как кръвта се смразява в жилите му, защото решава, че Шугър го е измамила и продължава да упражнява занаята си като преди. Но после си припомня какъв каталог на лъжи е всъщност този справочник. Тази Шугър, която описват на страниците му, изобщо не е истинската, която познава той.

Докато Бодли и Ашуел залитат напред-назад в дъжда и подвикват напевно: „Файтон!“ и „Шугър!“ с глупашки гласове, Уилям си я представя така, както изглеждаше, когато я видя за последен път — само преди три дни. Припомня си изражението й, когато той реши да не я държи повече в неведение. „Казвам се Ракъм, бе казал той. Собственик на заводите Ракъм“. И защо да не й каже?

Когато вече разкри тайната, и се наслади до насита на изненадата и възторга на Шугър, му се прииска да имаше още тайни за разкриване, за да постигне още много пъти същия ефект. Като предположи, че щастието й се струва като сън, той реши да го закотви по-здраво в действителността, като й заяви, че може да има всеки парфюм, сапун и козметичен препарат, който пожелае. На което тя отвърна, естествено, с молба за каталога на фирмата „Ракъм“.

— Файтон! Файтон! — продължава да крещи Ашуел. — Хайде, смели другари, да опитаме щастието си там, зад ъгъла!

— Полека, Ашуел — предупреждава го Уилям. — Минавало ли ти е през ума, че тъкмо момичето, което имаш предвид, може да не е на разположение?

— Дявол да го вземе, Бил; къде е твоят авантюризъм? Нека си опитаме щастието!

— Всички ли?

— Трима мъже — три дупки; сметката е точна!

Уилям се усмихва и поклаща глава.

— Приятели — казва той и се покланя с присмехулна тържественост.

— Желая ви успех в търсенето на тази… как й беше името? — Шугър. Съжалявам, че съм прекалено уморен, за да ви правя компания. Когато се видим следващия път, ще ми разкажете за нея.

— Съгласни! — изревава Бодли. — Au revoir! — и потегля, залитайки, облегнат на ръката на Ашуел, без да престава да пее: — Напред към госпожа Кастауей! Напред към госпожа Кастауей!

— Au revoir! — подвиква Уилям подир тях, но те вече са изчезнали.

Ситният дъждец вече не е ситен; тежки капки плискат по палтото му и заплашват да го превърнат в подгизнал тежък товар, а все още отникъде не се е появил файтон. Но колкото и да е странно, раздразнителността му минава сега, когато вече е сам. Бодли и Ашуел, които винаги са му действали като ефикасен тоник в миналото, тази вечер имаха по-скоро ефекта на доза рибено масло. Колко досадно е да си трезвен в наквасена компания! Може би трябваше да пийне повечко, но да му се не види, нали не искаше да… Защо да изпие половин дузина чаши, когато две са достатъчни, за да затоплят стомаха? И защо да прелита от жена на жена, ако една е напълно достатъчна да задоволи напрежението в слабините? Да не би пък да е почнал да остарява?

— Чадър ли ви трябва, добри ми господине?

До него се разнася женски глас. Той се обръща рязко и застава лице в лице с нея — тя е млада, бедно облечена, с хубавки кафяви очи, добре оформени вежди, макар и с прекалено едра челюст — казано накратко, става за чукане. Тя се крие от дъжда под изпокъсан чадър, но в ръката си стиска друг, много по-солиден на вид, който е все още свит.

— Така ми се струва — отвръща Ракъм. — Я да видим какво предлагаш.

— Само един ми остана, добри ми господине — казва тя и подбелва очи в упрек към атмосферните условия, сякаш иска да каже: „Имах дузини, но ми ги изкупиха“.

Уилям оглежда чадъра, проверява дали не е много тежък, плъзва облечен в ръкавица пръст по дръжката от слонова кост, взира се в коравите му черни дипли.

— Хубав чадър — мърмори той. — И според надписа принадлежи, ако не ме лъжат очите, на някой си господин Джайлс Гордън. Странно наистина, че го е изхвърлил. Знаете ли, госпожице, господинът живее тук, съвсем наблизо, защо да не го попитаме добра работа ли му е вършил този чадър?

Момичето прехапва устни. Красивите вежди са тревожно свити.

— Моля ви, сър — започва да хленчи тя. — Тате ми го даде. Не ща да влизам в беля! Аз иначе таквиз работи не правя, ама чадърът като ми изпадна, и аз… — тя прави безпомощен жест, явно разчитайки, че той ще разбере икономическия принцип — един чадър от висока класа струва повече от една жена от нисшите класи.

За момент и двамата се чудят какво да правят. Тя притиска свободната си ръка към гърдите — жестът може да се тълкува и като израз на уплаха, и като намек.

Тогава Уилям казва сухо:

— Дръж — и й подава няколко монети — по-малко, отколкото струва чадърът, но повече, отколкото тя би се осмелила да поиска, ако продаваше тялото си. — Ти си прекалено мило момиче, за да отидеш в затвора.

— Благодаря ви, сър — възкликва тя и потъва в най-близката тъмна уличка.

Уилям се мръщи, защото не е убеден дали е постъпил правилно. Точно тогава, в идеално неподходящия момент, се появява в целия си блясък един файтон, който прави покупката на чадъра безсмислена. Пък и не му се иска в къщата му да се търкаля чужд чадър. С известно съжаление той хвърля чадъра на земята; онова момиче може отново да го намери, ако пък не го намери… е, по тези улици нищо не отива нахалост.

— Къде да карам, шефе? — подвиква файтонджията.

„У дома“, казва си Ракъм, стисва здраво страничната дръжка и се измъква от уличната кал.

Единайсет

Челото на Шугър се отпуска с глухо тупване върху изписаните листа. Намираме се в дома на госпожа Кастауей, половин час след полунощ. Цари задушлива тишина, носи се мирис на гаснеща жарава и лой за свещи. Сплетената маса на собствената й коса едва не я задушава, когато тя се буди със стреснато ахване.

Надигайки се от писалището си, Шугър примигва. Трудно й е да повярва, че може да е заспала, след като само преди миг разсъждаваше усилено коя дума да употреби. Страницата, на която е отпуснала тавата си, е размазана, буквите блестят, защото мастилото е още мокро. Тя отива, препъвайки се, към леглото, и оглежда лицето си в огледалото. По бледата кожа на челото й са се отпечатали мънички, неразбираеми, лилави мастилени букви.

— Да му се не види — казва тя.

Само след минути вече е в леглото и преглежда това, което е написала. В романа й се появява нов герой, сполетян от съдбата на всички останали.

„Моля те! — хленчеше той, дърпайки безсилно копринените въжета, с които бе привързан към колоните на балдахина. — Пусни ме! Аз не съм кой да е! — молбите му бяха все от този род. Не му обръщах внимание, заета с камата и точилото.

— Кажете ми сега, високопоставени господине — казах най-сетне. — В коя част на тялото ви предпочитате да вкарам острието?

Мъжът не отговори, само лицето му доби ужасяващ сив цвят.

— Изобилието на възможности ви отне дар-слово — предположих аз. — Но това не бива да ви притеснява, аз ще ви ги опиша всичките, както и несравнимото им въздействие…“

Шугър се мръщи, нагъвайки обърнатия наопаки текст на челото си. Има чувството, че нещо липсва тук, но какво ли е то? Дълга поредица мъж са я вдъхновили за полети на фантазията, отличаващи се с готическа жестокост в досегашния ръкопис; тя ги обричаше на ужасна съдба, обзета от неподправена наслада. Но тази вечер, с последната жертва, й липсва необходимата искра злина, която озарява прозата й. Изправена пред възможността да пролее кръвта му, тя чува непознат, изкусителен глас в съзнанието си, който й казва: „О, за Бога, остави нещастния глупак да си живее“.

„Ставаш мекушава, упреква се тя. Хайде, забий острието дълбоко в гърлото му, в корема, в задника, чак до дръжката“.

Тя се прозява и се протяга под топлите, чисти завивки. Вече дни наред спи сама; леглото не мирише на чужди тела, само на нейното. Както винаги, леглото е застлано с половин дузина чисти чаршафи, като под всеки от тях е пъхнато навосъчено платно, така че, ако единият се изцапа, тя само го дръпва и отдолу остава чистият. Преди Уилям Ракъм да се появи в живота й, тези слоеве се сваляха с досадна монотонност. Сега понякога в продължение на дни и шестте чаршафа си остават на леглото. Кристофър, който всяка сутрин се качва до горния етаж, за да събере мръсните чаршафи, не намира нищо пред нейната врата.

Истински лукс.

Шугър се сгушва по-надълбоко под завивките, върху гърдите й тежи ръкописът. Всъщност той представлява една раздърпана купчина от различни по размер листове, натъпкани в една картонена папка, върху която има написани много заглавия, и всички те са задраскани. Под изподраскания мастилен списък е оцелял незадраскан само един ред: „от Шугър“.

Романът й представлява хроника на живота на една млада проститутка с дълга до кръста червеникава коса и лешникови очи, която работи в един и същ публичен дом със собствената си майка — строга жена на име госпожа Джетисън. Като изключим някои полети на фантазията — като убийствата например — това е историята на собствения й живот, или поне на неговото начало в Чърч Лейн. Това е историята на едно голо, разплакано дете, свито на кълбо под изцапания с кръв чаршаф, което проклина вселената. Това е разказ за прегръдки, изпълнени с омраза и целувки, подправени с отвращение, за заучено покорство и таен копнеж за мъст. Романът представлява списък на мъже–грубияни, блъскаща се редица от човешки отпадъци, мръсни, вмирисани на джин, на бира, на уиски, пъпчиви, с мръсни нокти, лигави устни, кривогледи, сенилни, кльощави като скелети или тлъсти, с къси крака и космати задници, с чудовищни пениси — и всички те чакат своя ред, за да изтръгнат и последното късче невинност и да го разкъсат.

Дали в този роман има положителни обрати на съдбата? Не, няма. Положителният обрат, нещо като появата на Уилям Ракъм, би развалил всичко. Героинята трябва да среща само бедност и унижения; тя не бива да се пренесе да живее от Чърч Лейн на Силвър Стрийт, и нито един мъж няма никога да й предложи нито едно от нещата, които иска — особено пък спасение и по-добър живот. В противен случай този роман, замислен като вик на неутолима ярост, рискува да се превърне в някой от ненавижданите от нея романтични истории, където се срещат думите „Читателю, аз станах негова жена“.

Не, едно е сигурно — нейният роман не бива да има щастлив край. Героинята си отмъщава на мъжете, които ненавижда; но светът си остава територия на мъжете и такова отмъщение няма да бъде прието. Затова и краят на романа е едно от малкото неща, които Шугър е измислила предварително — а именно, героинята умира. Тя приема този край като нещо неизбежно, и е уверена, че и читателите ще реагират по същия начин.

Читателите ли? Но разбира се! Тя е твърдо решена да предаде ръкописа за издаване веднага след като го завърши. Но нима на този свят ще се намери някой, който да го издаде, ще възразите вие, или някой, който да го чете? Шугър не знае, но е уверена, че романът има шанс. След като бива издавана порнографска литература без всякаква художествена стойност, издават се и почтени романи, които призовават към социални реформи (та нали само преди няколко години Уилки Колинс написа роман, озаглавен „Новата Магдалена“ — безцветна, жалка история, в която една проститутка на име Мърси Мерик се надява да получи опрощение… Книга, която човек би трябвало да хвърли към стената от яд, но нейният успех доказва, че публиката е склонна да чете за жени, които са видели повече от един пенис през живота си…). Да, сигурно някъде по света има открити съзнания, които жадуват да научат неподправената истина — особено в по-напредничавото и толерантно бъдеще, което е непосредствено предстоящо. Да, може би тя ще успее дори да се издържа с писане: няколкостотин верни читатели ще й бъдат достатъчни; тя не е алчна за успех като този на Рода Брутън.

Тя изсумтява, стряска се и отново се разбужда. Ръкописът се е хлъзнал от гърдите й и страниците са се разпилели по завивката. Най-отгоре е първа страница.

На нея пише:

Шугър спи.

Хенри Ракъм изважда от хартията червените сърца, кафеникавите дробове и бледорозовите пилешки шийки, които е купил от продавача на храна за животни, и хвърля няколко късчета на пода на кухнята. Котката му скача веднага върху тях, захапва месото, гладкият й гръб се нагърчва в конвулсии от усилие, когато гълта. Преди време Хенри би я упрекнал от страх, че животното ще повърне; сега само я наблюдава, примирен с лакомото лице на природата. Той знае, че само след няколко минути котката вече ще лежи пред камината, спокойна и невинна като луната. Ще мърка, когато той я погали и ще близне ръката му, която — макар да я е измил — още излъчва миризмата на получения от нея дар — къс кърваво месо.

Какво можа да научи човек от котките? — пита се Хенри. Може би това, че всяко същество може да бъде мило и миролюбиво — когато не е гладно.

Но как тогава да обясним безчинствата на тези, които имат какво да ядат? Може би те страдат от по-различен глад. Може би жадуват за доброта, за уважение, за Божията милост. Нахранете с това тези вълци, и те ще легнат редом с агнетата.

Хенри крачи из дневната безшумно, обут в дебели вълнени чорапи, после коленичи пред камината. И наистина, веднага щом подклажда огъня, котката идва при него — мърка и е готова за сън. Изведнъж в паметта му изплува, както често му се случва, споменът за първата му среща с госпожа Фокс — или поне за първия път, когато осъзна присъствието й. Колкото и невероятно да му се струва да не е забелязал жена с нейната красота, тя твърди, че Хенри посещавал същата църква в продължение на седмици преди случая, който той помни толкова ясно.

Беше през август 1872 година. Тя озари с нова, ярка светлина това, което представляваше дотогава Обществото за молитви и обсъждания в Северен Кенсингтън. Беше като отговор на молитвите му, защото той винаги бе таил в сърцето си убеждението, че Христос никога не е очаквал от християнството чак такава йезуитщина, каквато се проповядваше от Обществото за молитви.

Тревър Маклийш бе този, който предизвика проявата й през онзи августовски ден. Бакалавър на науките, винаги в крак с последните тенденции, той заяви своето несъгласие с начина, по който се получаваше Свето причастие.

— Доказано е безспорно — заяви той, — че болестите могат да се предават от човек на човек при ползване на общи прибори и особено съдове за пиене.

Маклийш настоя за въвеждане на нова процедура, при която причастието да се приема от отделни чашки за всеки човек. Някой попита дали избърсването на ръба на потира не е достатъчно за премахването на микробите, но Маклийш настоя, че микробите са устойчиви срещу подобни мерки.

Всъщност Маклийш представи пред Обществото петиция по въпроса, адресирана до архиепископа на Кентърбъри, под която липсваха само подписите. Хенри обмисляше мрачно дали да положи подписа си, убеден, че цялата история е смехотворна, но не му стигаше кураж да го каже, защото се боеше, че ще бъде обвинен в католически примитивизъм. Тогава стана една млада дама, членуваща отскоро в Обществото, и каза:

— Наистина, господа, това е дребнаво заяждане, отхвърлено от Библията.

Лицето на Маклийш се измени, когато по настояване на госпожа Фокс всички отвориха Библиите си на Евангелие от Лука, глава 11, стихове 37–41, и тя прочете на глас съответните редове, без някой да я подканя, подчертавайки особено следните:

Да види как Маклийш си прибира петицията с лице, червено като цвекло, беше голямо удоволствие; да забележи присъствието на госпожа Фокс бе висша наслада. Това, че лице от другия пол, при това допълнително възпрепятствано по пътя на духовното израстване от забележителната си красота, може да познава така добре Библията, му се стори равносилно на чудо. Хенри закопня да я чуе отново как говори. И до ден-днешен обича да я слуша.

Следващия път, когато Уилям отива при Шугър, той носи със себе си две издания, които й е обещал при последната им среща.

— О, ти си се сетил! — ахва тя и се сгушва в него като котенце. Облечена е като за излизане, в тъмносиня и черна коприна, всеки косъм в прическата й е на мястото си, всяка гънка на роклята пада точно както трябва. Меките й ръкави шумолят нежно, когато тя обвива с ръце кръста му, косата й ухае и е леко влажна.

Той хвърля поглед над рамото й и отбелязва, че спалнята й е подредена безукорно — тя винаги я поддържа в такъв ред за него. По тапетите се виждат по-бледи правоъгълници незацапана от тютюнев дим хартия — местата, където висяха онези жалки порнографски гравюри, и въпреки че те изчезнаха още преди месеци, отсъствието им винаги предизвиква у него приятна тръпка, защото Шугър ги махна, за да му достави удоволствие. Как бе казала тя? А, да: „Отсега нататък тази стая е само твоя и моя!“. Златен език има тя, във всяко отношение.

Той стисва кокалестите й рамене и я побутва нежно назад, на ръка разстояние. Тя му се усмихва, два пъти по-красива от последния път, когато я видя. Виждал я е вече десетки пъти, и всеки път му се струва, че споменът от предния е замъглен, че едва сега вижда ярката светлина на истината! Устните й са по-плътни, носът й — по-съвършен, очите — по-бистри, а сред златистите косъмчета на веждите й има и някои по-тъмночервени (как е възможно да не го е забелязал преди?).

— Разбира се, че се сетих — усмихва й се той в отговор. — Божичко, ти наистина си очарователно същество.

Тя свежда лице и се изчервява. Да, той е готов да се закълне, че се изчервява — а никой не може да се изчерви престорено. Явно е, че е искрено поласкана.

— Кое искаш първо? — пита той и вдига пред очите й обещаните памфлети.

— Което предпочиташ — отвръща тя и отстъпва назад, към леглото.

Той й подава екземпляр от току-що излязлата книга на господата Филип Бодли и Едуард Ашуел, „За ползата от молитвата“, и й обяснява, че това томче вече е предизвикало сензация, най-вече сред многобройните свещеници, с които Бодли, син на епископ Бодли, е провеждал своите „неофициални“ разговори. Вече имало множество заплахи за обвинения в клевета, но тъй като в книгата били цитирани само инициали и географски наименования (достопочтеният Х. от Степни: „Така и не можах да разбера защо Господ счита за необходимо да страдам от лумбаго“), обвиненията вероятно щели да пропаднат. Седнала на крайчеца на леглото, Шугър прелиства тънката книжка и набързо преценява стойността й. Тя отлично познава мъже като Бодли и Ашуел. Те говорят на висок глас, непрекъснато се кискат и твърдят, че искат да обезчестяват девственици, докато дълбоко в себе си копнеят да притиснат глава към щедрата гръд на някоя тлъста матрона.

(Ако, по приблизителна преценка, 2 500 000 деца на Британските острови се молят ежедневно за здравето на мама и татко, бихме могли да заключим, съдейки по процента на смъртността, че тези които се обръщат с молитва към Всевишния, би трябвало да предприемат други мерки, за да опазят родителите си.)

О, да, тя отлично познава този тип мъже. Те са винаги полупияни, половинчата ерекция, напъват се до безкрайност, не могат да свършат, но и не искат да се откажат. А сега може би трябва да изрази възторг от произведението им? Шугър прехвърля с помощта на забележителната си памет всичко, което й е разказвал Уилям за тях, за приятелите от отиващата си младост. Дали пък да не рискува?

Тя се усмихва.

— Каква пълна… — хвърля поглед към лицето му и решава да поеме риска — детинщина.

За миг Уилям смръщва чело; колебае се на ръба на неодобрението, може би дори на гнева. После обаче си позволява да се наслади на собственото си превъзходство над приятелите си, на раздразнението си от инфантилните им безчинства. Въздухът между него и Шугър трепти, изпълнен със сладостта на любовната хармония.

— Да — казва той, като че ли учуден. — Нали?

Тя се наглася по-удобно на леглото, подпира лакът на дюшека така, че бедрото й се очертава под диплите на фустите.

— Дали не е заради това, че нямат някакво по-смислено занимание, как мислиш?

— Наистина нямат — потвърждава той. Колко странно, че не го е осъзнавал досега! Това са двамата му най-стари приятели, а между тях и него се е раззинала пропаст — пропаст, която може да изчезне единствено ако той продължи да безделничи като тях, или пък ако те си намерят някое полезно занимание. Какво прозрение! И то дойде от устата на тази очарователна млада жена, която бе имал щастието да спечели. Наистина, настанали са странни и знаменателни времена в личната му история.

Малко притеснено, за да замени книгата на Бодли и Ашуел, която очевидно я дразни, той й подава каталога на фабриките „Ракъм“ за зимата на 1874 година. (Пролетният още не е готов). И Шугър отново го изненадва, като го поглежда право в очите и пита:

— Кажи ми, Уилям, как върви търговията?

Нито една жена не му е задавала досега такъв въпрос. По някакъв начин той звучи далеч по-интимно от всякакви мръсни приказки.

— О… отлично, отлично — отвръща той.

— Не, наистина — настоява Шугър. — Какво е положението? Конкуренцията сигурно е ужасна.

Той примигва стъписано; покашля се и започва:

— Ами, ъъъ… смея да твърдя, че „Ракъм“ е във възход.

— А конкурентите?

— „Пеърс“ и „Ярдли“ са недосегаеми, „Римъл“ и „Роуланд“ са в добро състояние. Сезонът не беше добър за „Низбет“ и е възможно те да са в упадък. Хинтън едва крета, положението му може и да е безизходно…

Колко странно върви този разговор! Нима няма никакви граници за това, което е възможно между него и Шугър? Първо говореха за литература, а сега и това!

— Чудесно — усмихва се тя доволно. — Да пожелаем провал на всички твои съперници; дано се затрият до един.

После отваря каталога и започва да го прелиства. Уилям седи зад нея, прегърнал гърба й с една ръка, коленете му са притиснати в топлите й поли.

— Краят на зимата винаги е добър сезон за продажба на сапуни, соли за вана и други подобни — уведомява я той, за да прекъсне мълчанието.

— Така ли? — казва тя. — Може би защото по това време хората вече не изпитват толкова силно нежелание да се къпят.

Той се киска. Те са заедно вече петнадесет минути, а все още са напълно облечени, досущ като почтена семейна двойка.

— Може и така да е — отвръща той. — Но основната причина е светския сезон. Дамите обичат да се зареждат отрано с всичко необходимо, така че когато дойде май и тълпите плъзнат, да не им остава да купуват нищо, освен големи предмети в пищни пакети.

Шугър продължава да чете внимателно. Когато Уилям започва да гали бузата й, тя притиска нежно лице към ръката му и целува пръстите му, но очите й не се откъсват от страниците на каталога. Дори когато той коленичи на пода, за да вдигне полите й, тя продължава да чете, но се отпуска на леглото, за да не му пречи — иначе се преструва, че не забелязва какво прави той. Това е игра, която Ракъм намира за много възбуждаща. През пластовете мека тъкан, които го обвиват в мрак, той чува шума от прелистване на страница — едновременно приглушен и рязък; по-близо до лицето си долавя аромата на женска възбуда.

Когато всичко свършва, тя продължава да лежи по корем на леглото и да чете. Сега започва да чете на глас, изреждайки артикулите, малко задъхана от положените усилия.

— Лавандулово мляко „Ракъм“. Лавандулови пухчета за пудра „Ракъм“. Препарат за молци, ароматизиран с лавандула. Ароматизирани бонбони „Дамаска роза“. Масло за коса „Гарваново крило“… — тя присвива очи, за да прочете ситния шрифт, и се търкулва на една страна. — Висококачествен, напълно безвреден растителен екстракт, осигуряващ бързо и сигурно оцветяване. Не е боя — тя повдига вежди и хвърля поглед към него над горния ръб на каталога.

— Разбира се, че е боя — изсумтява Уилям, едновременно смутен и развеселен от тази откровеност, от интимността, в която тя го въвлича.

— Снежен прах „Ракъм“ — продължава Шугър. — Ако лошият мирис на краката е Вашата Ахилесова пета, опитайте балсам за крака „Ракъм“. Не е сапун. Медицински препарат, изготвен по специална рецепта. „Ауреолин Ракъм“ гарантира толкова предпочитания златист цвят само срещу десет шилинга и шест пенса — не е боя. Младежка пудра „Ракъм Жювенил“…

Уилям отбелязва, че френският й акцент съвсем не е лош — всъщност по-добър, отколкото на повечето му познати. От талията нагоре тя е не по-малко изискана, от която и да е позната му дама, рецитира фирмените продукти, сякаш чете поезия, а пък от кръста надолу…

— Лек срещу кашлица „Ракъм“ — не съдържа никакви вредни вещества. Ароматизатор за вана „Ракъм“ — една опаковка е достатъчна за една година. Ако краката ви миришат, спестете си притеснението, като си купите серния сапун на „Ракъм“ — не съдържа олово, само срещу един шилинг и шест пенса…

Внезапно е обзет от раздразнение — да не би тя да му се присмива? Гласът й е мек, звучи като котешко мъркане, не се долавя и следа от присмех. Бедрата й са все още разтворени, така че се вижда изобилната сперма на Ракъм, която се стича по тях. И все пак…

— Подиграваш ли ми се? — пита той.

Шугър оставя каталога, привежда се към него и го погалва по главата.

— Разбира се, че не — казва тя. — Всичко това е ново за мен. Искам да науча нещо.

Той въздъхва, поласкан и смутен.

— Ако държиш да попълниш празнотите в образованието си, по-добре чети Катул, а не каталозите на „Ракъм“.

— О, но това не си го писал ти, нали, Уилям? — пита тя. — Писано е по времето на баща ти, така ли е?

— При това от много различни хора, несъмнено.

— Но нито един от тях не се отличава с елегантността на твоя стил, убедена съм — и тя вперва в него поглед, изпълнен с нежно предизвикателство.

Той се пресяга за панталоните си.

— Нямам представа откъде да започна.

— О, но аз мога да ти помагам. Да правя предложения — тя се усмихва сладострастно. — Много ме бива да правя предложения — взема отново каталога и посочва с пръст един ред. — Ето например, направи ми впечатление, че ти се смръщи, когато прочетох думите „Ако краката ви миришат“. Съгласна съм, че фразата е доста отблъскваща.

— Ъъъ, да — мънка той и сякаш чува гласа на баща си, представя си го как пише тези грозни думи с онова негово смехотворно зелено мастило, леко изплезил език през сбръчканите си устни.

— Затова ще измислим нещо, достойно за Ракъм — казва Шугър и смъква полите си до глезените. — Искам да кажа, за Уилям Ракъм.

Объркан, той отваря уста да възрази. Бързо като птица, тя се отпуска върху него и поставя един напукан пръст върху устните му.

Шшшт, произнасят беззвучно нейните устни.

На много мили оттук жената, която Уилям трябва да обича, почита и цени съгласно клетвата, дадена пред Бога, проучва внимателно лицето си в огледалото. На челото й се е появила голяма, болезнена пъпка, точно под пухкавите косъмчета, очертаващи началото на косата. Невероятно е, като се има предвид колко често и колко внимателно почиства с гъба лицето си, но е факт.

Агнес стисва импулсивно пъпката с палеца и показалеца си. Болка пронизва челото й като пламък, но пъпката си остава незасегната, само по-зачервена. Трябваше да прояви търпение и да я намаже отново с балсама за пъпки „Ракъм“. Сега няма да може да се отърве от нея. Стиснала с ръка дръжката на огледалото, тя вижда страха в очите си. Тази пъпка се е появявала и друг път, точно на същото място, и се е оказвала предвестник на нещо много, много по-лошо. Възможно ли е Бог да не я пощади, и то точно преди началото на сезона? Тя има чувството, че вижда нещастния си мозък, който пулсира от вътрешната страна на розовата ушна мида.

Защо, о, защо е толкова зле със здравето? Никога не е причинила зло никому, никому не е навредила. Какво търси в това крехко тяло, което постоянно й изневерява? Навремето, още преди да се роди, сигурно душата й е имала избор от много различни тела на много различни места, и на всяко от тях е било предопределено да има своя кръг от приятели, роднини и врагове. Може би тъкмо това място и това тяло са я привлекли по някаква незначителна и глупава причина, и ето я сега тук, откъдето няма изход. А може би някой злосторен дух е отвлякъл вниманието й, когато е избирала… Агнес си представя как е надничала надолу от небесата, от селенията на душите, оглеждала е всички хубави, нови, свободни тела, опитвала се е да прецени дали е приятно да бъдеш Агнес Пигът, а около нея са се бутали и блъскали другите души, очакващи своя ред да се върнат към човешкия живот. (Дай Боже доктор Кърлоу никога да не открие скривалището й, където държи всички книги за спиритизъм и за Отвъдното. Ако го открие, това направо ще я довърши!).

Но всички тези сложни разсъждения не водят доникъде. Тя трябва да се помири с тялото си, колкото и лош да е изборът, който е направила, защото ако иска да се справи с предстоящия сезон, ще има нужда от всички свои физически способности.

Затова Агнес продължава смело с ежедневните си занимания, принуждава се да изпълни някои дребни задачи — да си среши косата, да полира ноктите си, да запише нещо в дневника си — и се старае да не обръща внимание на несръчността си и на дребните неприятности. По кожата й изненадващо се появяват дребни драскотини и зачервявалия; толкова лесно й излизат синини, че заприличват на обрив от шарка, мускулите на врата, ръцете и гърба й са напрегнати и сковани до крайност; а на челото й лъскавата пъпка продължава да пулсира болезнено.

„Моля, моля, моля, не, не, не“, повтаря си тя непрекъснато, сякаш чете молитва. „Не искам пак да кървя“.

За Агнес изтичането на кръв от коремната кухина е нещо ужасно и неестествено. Никой никога не й е обяснил какво представлява менструацията, тя никога не е чувала тази дума, нито пък я е виждала напечатана. Доктор Кърлоу, единственият човек, който би могъл да я просвети, никога не го е правил, защото предполага, че не е възможно пациентката му да е омъжена, да е родила и да е достигнала двайсет и тригодишна възраст, без да има ясна представа от някои основни житейски факти. Предположенията му са неоснователни.

Но това не е чак толкова странно; когато Агнес се омъжи за Уилям, беше на седемнайсет години и дотогава бе имала само няколко кръвотечения, а оттогава досега все е болна. Всеки знае, че кървят болните хора; кървенето е проява на сериозно заболяване. Баща й (истинският й баща) кървеше на смъртното си легло, въпреки че не беше ранен, тя помни това съвсем ясно, помни и как веднъж, когато беше съвсем малка, видя едно агънце в локва кръв, а бавачката й каза, че то било „болничко“.

А сега самата тя, Агнес, е „болничка“. Затова и понякога има такова кървене.

Не е забелязала някаква равномерност в появата на кървенето. Появи се за първи път, когато беше на седемнайсет години, но тя се излекува с пост и молитви, а после, след като се омъжи, не кървеше в продължение на повече от година. После отново започна да се появява — през месец–два, понякога й през три, когато успяваше да си наложи да не яде почти нищо. Всеки път се надяваше това да е последно, а сега се моли да не й се случва поне до август.

„След сезона“, обещава тя на терзаещите я демони. „След сезона правете с мен, каквото пожелаете“. Но чувства как коремът й вече започва да се издува.

Няколко дни по-късно, докато Уилям е заминал по работа в Дънди (където и да се намира това място), Шугър решава да хвърли един поглед на дома му. Защо пък не? Иначе трябва да безделничи в стаичката си в заведението на госпожа Кастауей. Романът нещо не върви, повествованието запъна на последния мъж, защото не може да реши каква да бъде съдбата му.

Сътрудничеството й с Уилям по изготвянето на текста към бъдещия каталог се оказа много плодотворно — както за нея, така и за него. В желанието си да не пропусне да запише нито едно от предложенията й, той извади от джоба си един плик, на който бе написан адресът му.

— Какво ще кажеш за… „Възвърнете на косата си пищността, която е ваше рождено право“? — попита тя, докато четеше и запечатваше адреса в паметта си.

Сега Шугър седи сред възрастни хора и почтени млади жени в омнибуса, който пътува от центъра към Северен Кенсингтън. Времето е променливо през този понеделнишки следобед, който тя е избрала, за да открие къде Уилям Ракъм, ескуайър, полага нощем шава. Носи най-невзрачната си рокля — широка, вълнена, синя, без всякаква украса, толкова демодирана, че всяка жена под тридесет години би изглеждала жалка в нея. Всъщност Шугър остава с впечатлението, че действително предизвиква съчувствие у една-две от дамите, но поне никой не би заподозрял, че тя е; проститутка. Такова нещо би усложнило положението, като се има предвид, че в омнибуса, щеш не щеш, седиш лице в лице със спътниците си.

— Ето и Хай Стрийт — казва един възрастен мъж на жена си. Двамата седят близо до Шугър. — Бързо стигнахме.

Шугър хвърля поглед отвъд сбръчканите им лица, към света навън. Навън е слънчево, зелено и просторно. Омнибусът забавя ход и спира.

— Вилите в Чепстооооу!

Шугър слиза след възрастната двойка. Те не избързват напред, не се дразнят от това, че върви след тях, сякаш е почтена, също като тях. Очевидно дегизировката е добра.

— Студено е май — мърмори старчето на старицата, а слънчевите лъчи напичат потния гръб на Шугър.

„Аз съм млада“, казва си тя. „Това слънце, което огрява мен, не е същото, което грее над тях“.

Шугър върви бавно, оставя старците да избързат напред. Земята под краката й е удивително гладка — дотолкова, доколкото каменна настилка може да наподоби паркет. Тя си представя как цяла армия работници редят плочите като пъзъл, докато пешеходците наблюдават търпеливо техните занимания. Шугър върви, души въздуха и оглежда красивите нови къщи, старае се да оцени това, което е характерно за Нотинг Хил, опитва се да разбере какво разкрива за един човек изборът му да живее тук. „Това е въздухът, който диша Уилям, а не градската смрад“, напомня си тя.

Това, което Шугър знае засега за Уилям Ракъм, далеч не е материал за книга. Познава предпочитанията му относно отворите на човешкото тяло (традиционни, освен когато е в лошо настроение), знае мнението му за размерите на собствения му пенис (съвсем прилични, нали, макар някои мъже да имат и по-големи?), запечатала е в съзнанието си всички негови изказвания по литературни въпроси, до последната остроумна забележка по адрес на Джордж Елиът. Но какъв е Уилям Ракъм като шава на семейство и гражданин? Този образ й убягва, не е точно определим като любовникът в прегръдките й.

Затова сега върви по улицата, на която се намира домът му, решена да научи нещо повече. Каква тишина цари тук! Какъв простор! Навсякъде зеленина и дървета! Пешеходците са малко, срещат се рядко. Никой не се опитва да ти продаде нещо; хората вървят бавно, потънали в собствените си мисли, всъщност се разхождат. Когато се появи превозно средство, то се движи много бавно и изчезва от поглед със също толкова достолепна тежест. Не се чуват писъци — нито от страх, нито от радост, никъде няма главозамайващо високи купчини от гниещи отпадъци, няма фабричен шум, никъде не мирише на изпражнения — виждат се само спуснатите завеси на прозорците и птиците по дърветата.

Една голяма къща, която се издига доста далеч от улицата, навътре в заобикалящата я градина, е оградена отвсякъде с ограда от ковано желязо; минавайки покрай нея, Шугър плъзга пръсти по завъртулките и плетениците. След минута тя осъзнава, че основният мотив на железните плетеници е буквата „Р“, която се повтаря стотици пъти, скрита в различните декоративни фигури.

— Еврика — прошепва тя.

Наглася си шапката и започва да се взира през пролуката между металните извивки на най-голямото „Р“, което успява да намери. Устните й се разтварят, тя зяпва от удивление, докато оглежда къщата с нейните колонади и тераси, конюшнята и пристройката за карети, градината.

— Божичко! Скъпи ми Уили, ти ще ми осигуриш много по-хубав живот от този, за който ми плащаш сега — пророкува тя.

Но точно тогава външната врата на къщата се отваря, Шугър незабавно отдръпва ръце от решетките и се оттегля. Завива забързано зад ъгъла и тръгва край друга редица от къщи, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и й се иска да можеше да е невидима. Едва се удържа да не затича; и без това върви прекалено бързо, така че турнюрът се удря в задника й. Излиза остър вятър, какъвто доскоро нямаше (а може той досега да е веел в гърба й, подтиквайки я да върви напред?), брули лицето й и едва не сваля шапката от главата й, полите на роклята й плющят. Тя намира подслон — скрива се — зад първия паметник, край който минава — мраморна колона в памет на падналите по време на Кримската война.

Шугър наднича иззад пиедестала, бузата й докосва имената на загиналите млади мъже, на отсъстващите, запечатани едва забележимо в гладкия мрамор. По „Пембридж Кресънт“ върви една жена, дребна блондинка със съвършена фигура, облечена в рокля в шоколадовокафяво и кремаво. Жената върви бързо и леко се полюлява. Очите й са толкова големи и толкова сини, че красотата им се забелязва и на двайсет ярда разстояние.

Шугър е убедена, че това е съпругата на Уилям Ракъм.

Той я е споменавал веднъж-дваж, когато е правел сравнения, но се е въздържал да назове името й, така че Шугър не знае как да нарече красивата млада жена, която идва към нея. Може би „Вечно болната“? Като изключим забележително пищния й бюст, тялото на госпожа Ракъм е толкова дребно, че изглежда почти детско. А и тялото не е единствената й детинска черта; Шугър се чуди дали тя съзнава, че хапе долната си устна, докато върви.

Точно когато госпожа Ракъм стига до паметника, се случва нещо странно: целият Северен Кенсингтън е засегнат от забележителен метеорологичен феномен — слънцето се скрива зад плътни тъмносиви облаци, но лъчите му ги пронизват и продължават да греят така ярко, че самите облаци започват да излъчват странна светлина. Долу, на земята, улицата и всичко наоколо се озарява от призрачна светлина, която придава плашеща яснота на очертанията на всеки камък, на всеки лист по дърветата, на всеки стълб на уличните фенери. Всичко се откроява ярко, нищо не минава на заден план, формите са едновременно разкрити и загадъчни на тази светлина, измамна като северно сияние.

Госпожа Ракъм се заковава на място и вдига очи към небесата. В погледа й се чете откровен ужас. От скривалището си зад колоната Шугър забелязва конвулсивното движения на бялата й шия, когато преглъща, отблясъка на паника в очите й, яркочервената пъпка на челото й.

— Да ме пазят светците и Божиите ангели! — възкликва жената, завърта се на пета и побягва. Малките й крачета са почти невидими под дантелената пяна на фустите, така че тя се плъзга надолу по улицата като мънисто по конец — движи се по неестествено права линия, с неестествена бързина. После красивото, шоколадово на цвят мънисто, което е госпожа Ракъм, се завърта и изчезва, сякаш някой е дръпнал конеца, зад портите на дома Ракъм.

Само след мигове слънцето разбулва лице и образът на света губи ужасяващата си яснота. Всичко изглежда както преди; боговете са умилостивени.

Шугър се изправя на крака и отупва с длани прахта от полите си. Тръгва отново, но лениво, сякаш току-що се е разбудила от дълбок сън. Единствената мисъл, която се върти в главата й, е „Защо Уилям никога не ми е казвал, че жена му има такъв прекрасен глас?“ В ушите на Шугър гласът на госпожа Ракъм, дори в този миг на ужас, прозвуча като птиче чуруликане — като трелите на рядка птица, преследвана заради мелодичното си пеене. Кой мъж, ако има възможността да слуша този глас винаги, когато пожелае, не би се възползвал от нея? Чий слух би могъл да му се насити? Тя винаги е мечтала да се бе родила с такъв глас; не нисък и суховат като собственото й грачене, а нежен, чист и мелодичен.

„Върви си у дома, глупачке“, казва си тя строго, когато първите дъждовни капки плисват по пиедестала. „Съвсем си се зашеметила от много чист въздух“.

Няколко дни по-късно Хенри Ракъм, в отчаяното си желание да сподели тайната си с някого, тъй като няма друг довереник освен госпожа Фокс, а тъкмо тази тайна не може да бъде споделена с нея, решава да посети брат си Уилям.

Трябва да се каже, че близостта между двамата братя невинаги се осъществява лесно. Въпреки кръвната връзка, въпреки че в повечето случаи Хенри е склонен да не съди прибързано Уилям, той не може да си затваря очите пред разликите помежду им. Отношението на Уилям към религията например винаги е било повърхностно, въпреки че — ако може да се вярва на водените между двамата разговори — той споделя страстното желание на брат си да промени света към добро и да реформира английското общество.

От гледна точка на Уилям по-възрастният му брат е скучен събеседник. Както бе казал навремето пред Бодли и Ашуел, Хенри гледа като върколак, досущ като човек, който насилва девици, а после се самобичува, за да накаже плътта си, докато жителите на околните села се тълпят около замъка му със запалени факли, за да го разкъсат. За съжаление братските им срещи никога не се развиват по такъв вълнуващ сценарий. Вместо това Хенри се оплаква с неопределени, дразнещо завоалирани фрази, че бил недостоен за всичко, към което се стреми. Наистина, какъв жалък директор на парфюмериите „Ракъм“ би излязъл от него! Това, че се отказа от правото си в полза на Уилям, е може би единственото умно нещо, което горкият дръвник е извършил през живота си!

Все пак отскоро Уилям е решил да бъде щедър и гостоприемен към брат си, и да му прощава недостатъците. Всичко това е естествена последица от факта, че сега той е глава на рода Ракъм; логично е да изслушва членовете на семейството, които желаят да споделят проблемите си, и да им дава съвети.

През този дъждовен следобед, когато Хенри най-сетне събира сили да изплюе камъчето, в къщата е толкова студено, че и двамата съжаляват, задето домакинството на Ракъмови е приело прибързано настъпването на пролетта. Разбира се, прибирането на зимното обзавеждане се налага от светския етикет, но Агнес се е заела с това малко по-рано от необходимото, затова сега, по нейно нареждане, камината в приемната е напълно безполезна. Двамата мъже се разполагат по навик близо до нея, въпреки че тя е празна, почистена от саждите и там, където обикновено гори огън, е поставена саксия с малък филодендрон, а от полицата над нея са спуснати пролетни завески, с избродирани по тях червеношийки, минзухари и други символи на пролетта. Хенри се привежда напред, по-близо до брат си и огнището, в стремежа си да се сгрее на нещо, което не съществува.

— Уилям — започва той, а на челото му се появява същата бръчка, която имаше още като седемгодишно момче, — мислиш ли, че е добре за теб да поддържаш толкова тесни връзки с Бодли и Ашуел? Издали са онази книга, нали знаеш — „За ползата от молитвата“ — виждал ли си я?

— Подариха ми я — признава Уилям. — Момчетата са си момчета, нали?

— Момчета, да… — въздъхва Хенри, — но когато момчетата са вече мъже, могат да причинят много неприятности.

— О, не мисля — казва Уилям, притиска скръстени ръце към гърдите си, за да се постопли, и хвърля поглед към часовника. — Те всъщност се обръщат към… „новопокръстени“ не е подходящата дума в случая… към „разочарованите“, да кажем. Наистина, вярваш ли, че кой знае колко хора ще започнат да възприемат молитвата по друг начин в резултат на тази книга?

— Всяка душа е безценна — горещи се Хенри.

— О, всичко това ще се забрави — заявява мъдро по-малкият брат. — Предишната книга на Ашуел, „Нова възхвала на глупостта“, също предизвика скандал, който трая два месеца, и после… — Уилям разперва пръсти и ги размахва, за да демонстрира как изчезва кълбо дим.

— Да, но те обикалят и разнасят тази книга навсякъде из Англия на нещо като… турне, представят я в работнически клубове и така нататък, като че ли показват двуглав жираф. Организират публични четения, изпълняват различни роли, имитират гласовете на престарели свещеници и гневни вдовици, настояват публиката да задава въпроси…

— Откъде знаеш всичко това? — пита Уилям, който чува тези неща за първи път.

— Непрекъснато се натъквам на тях! — възкликва Хенри, сякаш оплаква собствената си несъобразителност. — Убеден съм, че ме следват по петите — не може да се дължи на обикновена случайност. Но ти, Уилям, ти трябва да внимаваш — не, не се усмихвай — Уилям, те стават печално известни, а ако стане известно, че сте близки, и ти ще се сдобиеш с тяхната лоша слава.

Уилям свива безразлично рамене. Вече е достатъчно богат, за да не се бои от клюките на праведниците, пък и напоследък е забелязал нова тенденция сред представителите на висшето общество — да търсят обществото на хора със съмнителна репутация, за да придадат известна пикантност на приемите си.

— Те са мои приятели, Хенри — упреква той меко брат си, — и то толкова отдавна… почти от двадесет години.

— Да, да, някога бяха и мои приятели — изпъшква по-големият Ракъм.

— Но вече не мога да проявявам лоялност към тях, както го правиш ти, не мога! Причиняват ми единствено притеснения — Хенри е отпуснал големите си ръце на коленете си. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане. — Има моменти — просто не смея да си го призная — когато просто ми се иска да можех да се отърва и от тях, и от спомените за човека, който бях някога; бих искал един ден да се събудя сред напълно непознати хора, които да ме познават единствено като… като…

— Свещенослужител? — подсказва Уилям, оглеждайки съжалително ръцете на Хенри, вкопчени в коленете като в пулта на амвон.

— Да — признава Хенри и (о, Божичко!) свежда глава.

— Да не би вече да си ръкоположен? — пита Уилям, чудейки се дали това не е тайната, която крайно плахият Хенри се опитва да сподели.

— Не, не — Хенри се върти смутено на стола. — Съзнавам, че още не съм достатъчно подготвен за това. Душата ми е далеч от… ъъъ, необходимото ниво на пречистване.

— Но идеята не е ли — прости ми, ако не съм разбрал правилно — не е ли да… ъъъ, се пречистиш… по време на процедурите преди ръкополагането? Искам да кажа, не се ли предполага, че този процес представлява някакъв вид трансформация на личността?

— Нищо подобно! — възразява Хенри.

Но дълбоко в себе си се опасява, че нещата стоят точно така. Истината зад неговото колебание да предприеме необходимото, за да бъде ръкоположен за свещеник, е че откакто познава госпожа Фокс, той се бои да не би хората от комисията да могат по някакъв начин да надникнат в душата му и да му кажат, че не е достоен не само за свещеник, но и изобщо за почтен живот на християнин.

Като мирянин такава ужасна присъда му остава спестена, но макар той сам да е най-ожесточения си съдник, в едно отношение проявява търпимост — убеден е, че греховете не бива да го отказват от стремежа да стане по-добър човек. Докато е все още мирянин, може да си позволява нечисти помисли и думи, а дори и дела, а после да се разкайва за тях и да обещава да се поправи в бъдеще, разочаровайки единствено себе си и Бог. Никой друг не е въвлечен в бездната от неговите грехове; той сам е капитан на кораба на душата си, и ако го насочва към тъмни води, няма опасност невинен човек да пострада, стигне ли се до крушение. Но ако претендира да води и други, не може да си позволи да бъде толкова жалък капитан; за тази цел трябва да стане по-добър и по-силен човек, отколкото е сега. Тогава съдии, по-строги от самия него, ще имат правото — не, задължението — да го съдят и осъдят. Може ли да е убеден, че падението не е изписано на лицето му? Възможно ли е за всички да не е ясно, че душата му е опетнена от плътски желания?

Вероятно именно това убеждение, че всички, с изключение на госпожа Фокс могат да заподозрат тайната му — особено пък брат му, този светски човек — става причина Хенри най-сетне да се реши да се изповяда през този дъждовен следобед, пред украсената с перденца камина.

— Уилям, аз… аз… разговарях с една проститутка миналата седмица — заявява той.

— Наистина ли? — Уилям, който вече почти е задрямал, се оживява от тази любопитна новина. — Да не би госпожа Фокс да я е довела на някоя от вашите срещи?

— Не, не — Хенри прави гримаса. — Разговарях с нея на улицата. Всъщност, аз… аз… разговарям с проститутки по улиците от доста време насам. — Възниква пауза, през която двамата братя първо се споглеждат, а после забиват очи в обувките си.

— Само разговаряш?

— Разбира се, че само разговарям — ако Хенри е забелязал как раменете на брат му се отпускат разочаровано, това не прекъсва откровенията му. — Напоследък привикнах да се разхождам в една ужасна част на Лондон — Хай Стрийт. Не, не тукашната Хай Стрийт, а онази в Сейнт Джайлс — и разговарям с всеки, който ме заговори.

— А вероятно те заговарят предимно проститутки.

— Да.

Уилям се почесва озадачено по тила. Ще му се в камината да имаше жарава, която да разрови с ръжена, вместо този смехотворен филодендрон.

— Това да не е… нещо като репетиция за бъдещата ти професия? Да не си решил да се кандидатираш за енорийски свещеник на „Сейнт Джайлс“?

Хенри се изсмива невесело.

— Аз съм един налудничав глупак, който си играе с огъня — той произнася думите с горчивина, наблягайки на всяка поотделно. — Ако не се осъзная, огънят ще ме погълне. — Той стисва юмруци, като че ли Уилям е този, който го застрашава, а не собствените му страсти.

— Амиии… ммм — Уилям се мръщи, кръстосва крака, после пак ги отпуска. — Винаги съм те имал за разумен човек. Убеден съм, че не ти липсва… решимост. Освен това сам ще се убедиш, че всяко пристрастяване губи привлекателността си с времето. Това, което ни привлича днес, не може да задържи вниманието ни и утре. Ъъъ… сега за тези проститутки. Ти как ги възприемаш?

Но Хенри се взира невиждащо пред себе си с измъчен вид.

— Те са просто деца, особено някои от тях — деца!

— Еее, да… същинско безобразие е, както съм казвал често…

— И ме гледат така, сякаш аз съм виновен за нещастието им!

— А, да, в това много ги бива…

— Опитвам се да се убедя, че натам ме тласка съчувствието, че искам само да им помогна, както госпожа… както им помагат и други хора. Че искам само да им обясня, че не ги презирам, че вярвам, че и те са Божии твари като мен самия. Но когато се прибера у дома и си легна в леглото, в мислите ми не се въртят представи как помагам на тези нещастни жени. Представям си как ги прегръщам.

— Как ги прегръщаш?

Господи, най-сетне — ето каква била работата!

— Виждам себе си, как ги прегръщам… всички наведнъж; всички те са въплътени в една безлика жена. Всъщност не трябва да я наричам безлика, тя има лице, но то е… като че ли лицето на всички тези жени ведно. Разбираш ли ме? Тя е тяхното… (минава му през ум някакво сравнение със Светата Троица, но си прехапва езика, преди да е произнесъл такова богохулство)… тяхното общо тяло.

Уилям потрива нервно очи. Уморен е, спал е зле в хотела в Дънди, спа зле и във влака на връщане, а откакто се е върнал, все му се налага да работи до късно.

— Такааа… — подема той, вече твърдо решен на всяка цена да накара брат си да стигне до поантата на своя разказ. — И какво точно си представяш, че вършиш с това… общо тяло?

Хенри вдига лице, озарено от стряскащо вдъхновение (а може би слънцето най-сетне е пробило облаците и свети през прозорците?).

— Само ги прегръщам! — заявява той. — Имам чувството, че бих могъл да прегръщам тази жена така цял живот — притисната до тялото ми; да седим съвсем неподвижни и да не правим нищо друго, само да се прегръщаме, а аз да я уверявам, че отсега нататък всичко ще бъде наред. Кълна се, не става дума за плътска страст! — той се засмива невярващо.

— Знам добре какво представлява плътската страст, но това е нещо различно… — той хвърля поглед към Уилям и изведнъж губи смелост. — А може би просто се самозалъгвам, че е така.

Уилям съумява да изкалъпи една усмивка, която трябва да мине за съчувствена. Сигурно така се чувстват католическите свещеници, мисли си той, когато трябва да понасят изповедите на младите момчета. Свалят цели пластове ярки опаковки от големия пакет на вината, само за да открият вътре нещо нищожно.

— Е… — въздъхва той. — С какво мога да ти помогна, братко?

Хенри се отпуска назад в стола си, видимо изтощен.

— Ти вече ми помогна, Уилям, с това, че изслуша болезнените ми бълнувания. Съзнавам, че съм глупак и лицемер, че се опитвам да прикрия греховете си под дрехата на добродетелта. Знаеш ли, днес отново се бях упътил към Сейнт Джайлс — но вместо това се отбих тук.

Уилям изсумтява озадачено. Общо взето, той би предпочел Хенри да бе продължил по първоначалния си маршрут, и да бе оставил на мира своя претоварен с работа брат. Това посещение му отне ценно време. Току-що подписаният договор с онези проклети евреи, търговците на юта, вече не му се струва толкова изгоден, колкото си мислеше в Дънди, и колкото повече го обмисля, толкова повече се убеждава, че е на загуба, затова се нуждае от всяка свободна минута, за да го подложи на повторна преценка, преди проклетите сандъци с проклетите чували да запристигат на проклетия кей.

— Е, много се радвам, че можах да ти бъда поне малко от полза, Хенри — мърмори той. Тогава погледът му пада върху издутата кожена чанта на Хенри, която брат му бе поставил до стола си, натъпкана като просяшка торба. — А какво има тук, ако мога да попитам?

За последен път, преди да си тръгне, Хенри се изчервява. Той разкопчава безмълвно чантата, така че светлината пада върху съдържанието й. Холандско сирене, ябълки, моркови, цял самун хляб, тлъст, цилиндричен пушен салам, кутии с какао и бисквити.

Уилям се взира в лицето на брат си, напълно озадачен.

— Те винаги казват, че са гладни — пояснява Хенри.

По-късно, много по-късно, когато брат му Хенри си е отишъл, слънцето е залязло отдавна, а първата чернова на едно много важно писмо вече е готова, Уилям отпуска шава на една топла възглавница — нито прекалено мека, нито прекалено твърда, точно колкото трябва. И заспива незабавно.

Нежна женска ръка гали страната му, докато той се заравя още по-дълбоко в покрития с памучна тъкан куп гъша перушина. Дори в съня си той съзнава, че това не може да бъде майка му. Майка му ги е напуснала. „Тя стана лоша жена“, така казваше баща му. Затова си е тръгнала, отишла е да живее с други лоши хора, а Уилям и Хенри трябва да се държат като смели момчета. Коя ли е тази жена, която го гали? Сигурно бавачката.

Той потъва още по-дълбоко в своя сън, съзнанието му прониква отвъд преградата, зад която се крият сънищата. Веднага стаята, в която спи той, става огромна, обхваща цялата вселена — или поне целия познат свят. Кораби навлизат в пристанищата, натоварени догоре с ютени чували, които не са му необходими; това е нещо лошо, и мрачното небе отгоре го потвърждава. Но на други места слънцето грее — над лавандуловите поля, които тази година сигурно ще дадат по-сочна реколта, отколкото е имало някога по времето на баща му. Из цяла Англия, в магазините и в домовете всеизвестният герб с буквата „Р“ присъства на видно място. Видни аристократки, които приличат до една удивително много на лейди Бриджлоу, прелистват пролетния каталог на „Ракъм“ и ахват дискретно, но възторжено при всеки нов артикул.

Силно изхъркване — неговото собствено — едва не го събужда. Пенисът му е в безцелна ерекция, загубен под завивките. Той се обръща, сгушва се в стройното, топло тяло на непознатата жена, притиска се към гърба й, притиска я с една ръка, вдъхва аромата на косите й, и продължава да спи.

На сутринта Уилям Ракъм осъзнава, че тази нощ е първата от шест години насам, която е прекарал до сутринта с жена до себе си. Спал е с толкова много жени, просънувал е толкова много нощи, но нощите и жените са се засичали толкова рядко!

— Знаеш ли — казва той замислено, още преди да се разбуди напълно, — това е първата нощ от шест години насам, през която съм спал до сутринта с жена до себе си.

Шугър го целува по рамото и едва не казва „Горкичкия“, но решава, че няма да е разумно.

— Е, струваше ли си чакането? — пита тя нежно.

Той отвръща на целувката й и роши червеникавата й грива. Но ежедневните грижи проникват през нежната мъглица на задоволството. Дънди. Дънди. На челото му се появява бръчка при спомена за писмото, което донесе снощи, за да го покаже на Шугър.

— Трябва да ставам — казва той и се подпира на лакът.

— Има поне още един час, докато започнат да събират пощата — отбелязва спокойно Шугър, като че ли за нея четенето на мислите му е най-обикновено занимание. — Тук има и пликове, и марки. Полежи още малко.

Той се отпуска отново на възглавницата, малко объркан. Възможно ли е наистина да е толкова рано? На Силвър Стрийт е толкова шумно от каруците, лая на кучетата, разговорите на минувачите, та му се струва, че вече наближава обяд. И какво е това същество, което споделя леглото му, та може да запамети всичко, написано със ситен шрифт в неговия договор, докато протяга голото си тяло като котка?

— Тонът на писмото ми… — нервничи той. — Убедена ли си, че не е прекалено угоднически? Ще разберат какво имам предвид, нали?

— То е повече от ясно — казва тя и сяда, за да среши косата си.

— Но не прекалено ясно, нали? Тези типове могат да ми създават неприятности, ако ги раздразня.

— Тонът е точно какъвто трябва да бъде — успокоява го тя, прокарвайки бавно металните зъбци на гребена през оранжевите си коси, бухнали като ореол. — Трябваше тук-там да се посмекчи.

Тя има предвид промените, които той направи, вслушвайки се в съветите й, преди да си легнат.

Той се обръща на една страна и започва да я наблюдава как се реши. При всяко движение на мускулите й тигровата шарка на странната й кожа се раздвижва леко — по бедрата, задника и гърба й. При всяко движение на гребена пищни кичури коса падат по бледата й кожа и веднага след това биват придърпани нагоре. Той прочиства гърлото си, за да й каже колко… колко силно се е привързал към нея.

Тогава усеща миризмата.

— Уффф… — изкривява той лице в гримаса и сяда. — Нощно гърне ли има под леглото?

Шугър незабавно спира да се реши, привежда се надолу и измъква порцелановия съд.

— Разбира се — отвръща тя и го навежда настрани, — но е празно.

Уилям изсумтява, удивен, че тя е в състояние да издържа толкова дълго, като мъж, без да подозира, че през нощта тя се е измъкнала от леглото, изпълнила е поредица водни процедури и е изляла мръсната вода. Сега обаче, зает с това, което дразни сетивата му в момента — носа по-точно — Уилям се заема да издири източника на лошата миризма. Смъква се бос от леглото и тръгва натам, накъдето го води чувствителният му нос, към другия край на спалнята. С известно смущение установява, че тежката миризма се носи от подметките на собствените му обувки, които е изритал в ъгъла предната нощ.

— Трябва да съм стъпил в кучешко лайно, когато идвах насам — мръщи се той, неестествено притеснен от дразнещия екскремент, който обаче не може да почисти. — Няма достатъчно лампи по улиците, да му се не види.

Той обува чорапите си, оглежда се за панталоните и се готви да изнесе опозорените си обувки вън от безукорно чистия будоар на Шугър.

— Мръсно място е градът — потвърждава Шугър, увивайки тялото си в млечнобял пеньоар. — Мръсотията е навсякъде — по земята, във водата, във въздуха. Забелязала съм, че докато измина дори толкова кратък път като до „Камината“ — докато изминавах, искам да кажа — по кожата ми се полепва мръсотия.

Уилям, който закопчава ризата си, оглежда доволно свежото й лице, ясните очи и белия пеньоар.

— Е, на мен ми се виждаш дори много чиста.

— Правя всичко по силите си — усмихва се тя и скръства ръцете си в млечнобели ръкави пред гърдите. — Но си мисля, че малко от твоя „Омекотител на вода за вана“ ще ми се отрази добре. А произвеждате ли нещо за пречистване на водата за пиене? Нали не искаш да умра от холера?

„Право в десетката“, казва си Шугър, като го вижда как потръпвай ужасено.

— Мисля си… — продължава тя с мек, замечтан глас. — Този градски живот не ти ли омръзва понякога, Уилям? Не копнееш ли понякога да живееш на някое по-приятно, по-чисто място? — тя замълчава, готова да подаде необходимата реплика — „в Нотинг Хил или Бейзуотър например“, но се възпира, за да види дали той сам няма да каже необходимото.

— Всъщност аз живея в Нотинг Хил — признава той.

Шугър допуска на лицето й да се отрази само бледа следа от тържеството, което я обзема, задето успя да спечели доверието му.

— О, колко хубаво! — възкликва тя. — Идеалното място за живеене, съгласен ли си? Близо до оживлението, и все пак далеч по-цивилизовано.

— Прилично е, така ми се струва… — казва той, докато си закопчава яките. — Някои хора биха казали, че не е от най-модерните квартали.

— Съвсем не мисля така! В Нотинг Хил има много елегантни места — всеки го знае! Ето например улиците между Уестборн Гроув и Пембридж Скуеър — доколкото знам, хората дават мило и драго, за да живеят там.

— Но аз живея точно там!

Шугър отмята назад глава и се засмива — от дългата й, бяла шия се изтръгва нисък, гукащ смях. Този смях говори за нейната увереност, че на Уилям може да се разчита да избере най-доброто във всяко отношение.

— Трябваше да отгатна — казва тя.

— Ти и без това отгатваш всичко — отвръща той примирено.

Тя се вглежда в очите му, заслушва се в тона му, убеждава се, че той не е сърдит, а по-скоро впечатлен.

— Женска интуиция — смигва тя. — Долавям тези неща по някакъв начин. — Ръцете й се плъзват по гърдите и надолу, към корема. — Дълбоко в себе си.

После, преценила, че вече трябва да го остави да си върви, тя скача от леглото и отива към писалището, откъдето е прибрала всички свои писания. Отгоре лежи само писмото на Уилям до търговците на юта.

— А сега най-добре да подготвим писмото.

Напълно облечен, само без обувки, Уилям отива до писалището. Шугър се изправя скромно до рамото му и го наблюдава, докато той препрочита писмото, преценява, че отговаря на изискванията му, сгъва го и го пъхва в плика, който тя му подава, надписва адреса, а после, отзад, и собствения си адрес, без да се старае да го скрие от погледа й. Едва тогава тя притваря доволно очи. Това, което доскоро добиваше скришом, сега й се предлага, стига да го пожелае. Остава само да забие зъби в плода.

„Милост! — простена той още веднъж.“

Уилям си е отишъл, а Шугър седи пред писалището и най-сетне приключва главата, която толкова я изтормози.

„Стиснах здраво дръжката на камата, но разбрах, че няма да събера сили — сила на волята може би, но и сила на мускулите, защото да заколиш един мъж не е лесна работа — не ми стигаше сила да забия ножа в плътта на този човек и да извърша с него всичко най-ужасно, което може да ми хрумне. Бях вършила това толкова много пъти преди; но тази вечер нямаше да се справя.

Но все пак той трябваше да умре — не можех да го освободя, след като вече го бях пленила веднъж.

Какво можех да сторя, драги читателю?

Хвърлих ножа и вместо него взех мека памучна кърпа. Безпомощният ми любовник бе престанал да се мята и да се дърпа. По лицето му се изписа облекчение. Дори когато наклоних шишето с неприятно миришещата течност и напоих с нея плата, той не изгуби надежда, мислеше си вероятно, че искам да избърша потното му чело.

Сдържайки собствения си дъх, сякаш по симпатия, притиснах отровната кърпа към устата и носа му и ги запуших плътно.

— Приятни сънища, приятелю.“

Дванайсет

Хенри Ракъм, непривикнал към емоционален екстаз, е толкова щастлив, че би искал да умре в този момент. Той е в дома на госпожа Фокс, седи на стола, на който сигурно е седял покойният й съпруг, и яде кейк.

— Извини ме за момент, Хенри — бе последното, което каза тя, преди да лиши приемната от прелестното си присъствие. В мислите му тя е все още тук, пред него, оранжевата й рокля озарява стаята, а нежността й стопля всичко наоколо. Сякаш дори атмосферата в помещението не иска да се раздели с нея.

— Още чай, господин Ракъм?

Хенри трепва и посипва скута си с трохи. Напълно е забравил за присъствието на Сара, прислужницата на госпожа Фокс. За него тя е престанала да съществува. Само че ето я, все още тук, едва забележима сред увитите в хартия купчини от всевъзможни вещи, държи в ръце подноса, препълнен с всичко необходимо за чая, с едва прикрита присмехулна усмивка. По изражението й Хенри съди, че сигурно прилича на захласнат идиот.

— Достатъчно, благодаря — отвръща той.

Но изведнъж щастието му се изпарява — или поне се отдалечава от него, така че той може да го подложи на преценка. Какво е това щастие всъщност? Най-обикновено увлечение по представителка на нежния пол, нищо повече. А увлеченията могат да бъдат и плашещи.

Разбира се, той не е католик; нищо не му пречи да бъде едновременно свещеник и съпруг. От своя страна госпожа Фокс е вдовица — тоест, свободна. Но дори да предположим, че се случи невероятното, и тя пожелае да вземе за съпруг един скучен и тромав мъж като него, според Хенри продължава да съществува пречка от религиозно естество.

Това увлечение… тази страст… тази любов, ето, осмелява се да я нарече така пред Всевишния… Тази любов има такава власт, че може да отнема от живота му много часове и дори дни, които иначе би могъл да посвети на Божиите дела. Божиите дела не отнемат много време; любовта към една жена го пропилява. Възможно е да последваш примера на Иисус в много отношения само в рамките на една сутрин, и пак ще ти остане време за още добри дела; но да се опитваш да отгатнеш и изпълниш желанията — дори въображаемите желания — на любимата може да заеме цялото ти съзнателно съществувание, и въпреки всичко да не постигнеш целта си.

Хенри знае това много добре! Прекалено често времето, изминало между една и друга среща с госпожа Фокс, му се е струвало като сън, като антракт. Достатъчно е само тя да му се усмихне, и той съсредоточава мислите си върху тази усмивка, без да обръща внимание на каквото и да било друго. Дните си минават, животът си върви, но най-добрата част от него е посветена на спомена за тази усмивка. Как е възможно това?

Хенри отпива от чая си, обзет от неловкост под погледа на Сара. Струва му се, че тя го зяпа прекалено неприкрито; няма надежда да успее да изтупа незабелязано трохите от скута си. Какво му е на това момиче? Може би, когато става дума за прислуга, покаялите се паднали жени не могат никога да се научат да се държат така дискретно като тези, които никога не са стигали до падение. По челото на Хенри избива пот, но той се надява, че това може да се обясни с парата, която се издига над чашата с чай. Това момиче — закриляно от Дружеството за спасение — какво всъщност я отличава толкова от уличниците, с които той разговаря в Сейнт Джайлс? Нали под невзрачното облекло се крие същата гола плът, живо, дишащо тяло с греховна предистория?

Тя не е красива, тази Сара — поне според него не е. За него тя представлява предизвикателно напомняне за възможното падение на една жена — но иначе не го вълнува. Облечената в ръкавица ръка на госпожа Фокс, озовала се за миг в неговата, му действа много по-прелъстително от всичко, което може да събуди в съзнанието му една върната в правия път уличница. И все пак, тя е почти връстница на госпожа Фокс, има подобна фигура, подобен ръст… Как е възможно едната да извиква у него такова вълнение, а другата — такова безразличие? Какво е Божията мъдрост, която се крие тук?

Прислужницата излиза, така че Хенри може да се погрижи за панталона си. Какво ли биха казали по този въпрос великите философи на християнството? Жената, напомнят те, цъфти и умира като цвете. Красотата й повяхва само за едно-две десетилетия, след още едно-две десетилетия си отиват и тези, които са й се възхищавали, а скоро след това И самата жена се превръща отново в прах. Затова пък всемогъщият Бог е вечен, Негово дело е всяка красота, Той я е създал през онази първа седмица на Сътворението.

И въпреки това, колко трудно е да обичаш Бог със страстта, която може да събуди една жена! Възможно ли е това наистина да е част от Божия промисъл? Нима само съсухрени женомразци като Маклийш са достойни за свещенически сан? И какво стана с госпожа Фокс?… Тя спомена, че излиза само за миг, видението в оранжева рокля вече избледня, топлите отзвуци от гласа й заглъхнаха в настаналото мълчание.

Хенри, седнал в стола на Бърти Фокс, се усмихва тъжно. Какво да стори? Желанието да направи добро впечатление на госпожа Фокс е единственото, което може да му даде смелост да приеме свещенически сан; от друга страна, ако успее да спечели любовта на Емелин, дали ще го е грижа за нещо друго на този свят? Бил е нещастен през целия си живот, до мига, в който я срещна — ще съумее ли да устои на зова на сирените, на животинското задоволство, ако тя стане негова? Колко срамно е, че винаги досега е приемал даровете на провидението с натежало сърце, а сега възможността да пие чая в дневната на една красива вдовица го изпълва с такова ликуване, че едва се удържа да не заподскача на стола си! Бог да пази от щастие човека, заел се да промени света!

Но какъв е този звук? От горния етаж, през коридорите и стълбите в малката къща на госпожа Фокс, долита приглушена… възможно ли е да е… кашлица? Да; ужасна, неудържима кашлица, същата, каквато е чувал да се носи от тъмните мазета в бедняшките квартали… Нима това е същият глас, който събуди любовта му?

В продължение на още няколко минути Хенри чака и слуша, вцепенен от тревога. После госпожа Фокс се връща в дневната, с малко зачервени страни, но иначе изглежда спокойна и в добро настроение.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, Хенри — казва тя с глас, сладък и успокояващ като сироп за кашлица.

Възмутена и разстроена, Агнес отпуска в скута си последния брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“. От току-що прочетената статия е научила, че една англичанка живее средно 21 917 дни. Защо, защо наистина трябва да се пишат такива неприятни неща по вестниците? Не могат ли да си намерят някакво по-добро занимание? Накъде отива светът?

Тя става, оставя вестника да падне на пода, и отива до прозореца. След като проверява дали первазът е чист (първите летящи насекоми вече са се излюпили и човек трябва да бъде предпазлив), се подпира на него, залепя горещото си, запотено чело в студеното стъкло и се взира надолу, към градината. Старата топола е осеяна с пъпки, но по нея е плъзнала и зеленикава плесен; моравата е подстригана, на някои места косата и греблото са минали толкова ниско, че дори се провижда кафявата пръст. Това, което Шиърс прави с градината, натъжава Агнес. Разбира се, преди той да се появи, тя се срамуваше до смърт от външния вид на градината, но сега, когато неконтролираният растеж е овладян, й липсват пъстрите цветчета под дърветата, тъмнозелените стъбла на тревата, избуяла между плочите, особено защото засега нищо не се е появило на тяхно място. Шиърс казва, че изчаква тревата да израсте наново, „както трябва“.

Агнес съзнава, че изпада в плачливо настроение, и стисва здраво перваза на прозореца, за да възпре сълзите. Но сълзите за маргаритките и за зелената трева се отронват една по една, търкалят се по бузите й, и колкото по-силно примигва тя, толкова по-обилни стават.

21917 дни. В нейния случай по-малко, нали е жива от доста време насам. Колко ли дни й остават? Забравила е малкото аритметика, която е учила някога; изключено е да реши тази задача. Само едно е ясно — дните на живота й са преброени, по най-жесток и груб начин.

А тя знае, че невинаги е било така. По времето на Мойсей жените са имали удивително дълъг живот, поне в сравнение със сегашната продължителност на живота им в Англия. Дори и днес, в Ориента, в най-отдалечените краища на империята, могат да се срещнат мъдри мъже (а сигурно и жени), които са открили загадката на дълголетието и на предпазването от болести, и надживяват цели поколения. Намеци за тези загадки се срещат в спиритическите брошури, които Агнес крие в кошничката с нещата за бродиране; там има и рисунки, на които са представени съвсем истински чудеса — свети отшелници, които се вдигат от гроба, в който са лежали погребани в продължение на шест месеца, странни чернокожи господа, които танцуват сред пламъци и така нататък. Няма съмнение, че съществуват и други книги — древни съкровищници на тайно познание — в които се обясняват подробно всички начини. Всяко познание, до което се е добрал човекът, е издадено някъде — но дали пътуващата библиотека на Мууди ще го допусне до погледа на една любопитна жена, това е друг въпрос.

О, но какъв смисъл има да мисли за всичко това! Тя е прокълната, за нея вече е много късно, Бог й е обърнал гръб, градината е съсипана, главата я боли, цветовете на всичките й рокли са зле подбрани, надменната госпожа Джерълд не е отговорила на писмото й, в четката й за коса постоянно има заплетени цели валма косми, и всеки път, когато се осмели да пристъпи прага на къщата, небето притъмнява застрашително. Задавена от сълзи, Агнес плъзва прозореца нагоре и излага лице на свежия ветрец.

Долу прислужничката Джейни се появява на една врата, точно под прозореца на Агнес, за да напълни една кофа пръст и да я занесе в мазето, където отглеждат гъби. Агнес вижда как плътта по гърба на момичето обтяга копчетата на простата й черна рокля, как опъва презрамките на бялата й престилка. Внезапно я обзема прилив на състрадание към това нещастно, бедно същество, което работи за нея. Две сълзи капват тежко от очите й, право надолу към Джейни, но ветрецът ги отвява, преди да достигнат прибиращото се вече момиче.

Едва когато госпожа Ракъм се отдръпва от прозореца и се опитва да стъпи по-здраво на краката си, тя установява, че вече е почнала да кърви.

Съпругът на госпожа Ракъм ще бъде уведомен за по-нататъшното й поведение, но през краткото време, преди прислугата да забележи какво се е случило, Уилям си седи, нищо неподозиращ, в кабинета. От часове не се е сещал за Агнес.

Всъщност той мисли именно за болести, но не за болестите на жена си. Едно безпокойство е пуснало корен в мислите му и се разраства застрашително — неизкоренимият бурен на тревогата. Невинната шега на Шугър за холерата му напомни части от черната статистика всеки ден болестите, дължащи се на липсата на хигиена в централен Лондон, отнемат живота на определен брой човешки същества — и немалко от тях са проститутки. Наистина, Шугър изглежда здрава и свежа като роза, но самата тя си признава, че не й е лесно да се поддържа в това състояние — заобиколена от мръсотия, влага и гниене. Кой може да знае какви зарази влачат останалите проститутки в онази къща? Кой знае какви страхотии са полепнали по стените в дома на госпожа Кастауей и всеки момент могат да проникнат и в стаята на Шугър? Тя заслужава нещо по-добро — а същото важи и за него самия, разбира се. Налага ли се всеки път, когато иска да види любимата жена, да гази из кал и тор? Повече от ясно е какво трябва да предприеме — колко просто е решението на проблема! В крайна сметка, разполага с предостатъчно средства! Та нали само през последните два месеца, ако се съди по счетоводните книги, продажбите на лавандулова вода са донесли…

Неуверено почукване прекъсва изчисленията му.

— Влез! — вика Уилям.

Вратата се отваря и на прага застава Лети, явно разтревожена.

— О, господин Ракъм, сър, съжалявам, но о, господин Ракъм… — тя върти очи, гледа ту към Уилям, ту назад към стълбите, по които е дошла дотук; тялото й се гърчи раболепно.

— Е? — пита по-настоятелно Уилям. — Какво има, Лети?

— Ами госпожа Ракъм, сър… — продължава тя пискливо. — Пратихме вече за доктор Кърлоу, сър, ама… Рекох си, че ще искате да видите и вие… веднага затворихме вратата… нищо не сме пипали…

— О, за Бога! — изпъшква Уилям, притеснен, но и раздразнен от тези недомлъвки. — Хайде да видим тази злополука.

И той тръгва забързано надолу по стълбите, след Лети, закопчавайки пътем жилетката си.

Седнала в своята дневна, госпожа Фокс върши нещо доста невъзпитано пред очите на госта си. Сгъва листове хартия от голямата купчина на масата пред себе си, пъха ги в пликове, облизва намазания с лепило край, и всичко това, без да спира да разговаря. Когато Хенри Ракъм бе изправен за първи път пред тази сцена, бе толкова шокиран, колкото и ако тя бе взела огледало и бе почнала да чисти зъбите си; междувременно обаче е привикнал. Денонощието просто не е достатъчно, за да може тя да изпълни всички свои задачи, затова някои трябва да се вършат едновременно.

— Мога ли да помогна? — предлага Хенри.

— Моля — отвръща тя и му връчва половината купчина.

— Какво е това?

— Стихове от Библията — отвръща тя. — За нощните приюти.

— О — той хвърля поглед върху листа, преди да го сгъне. Веднага разпознава трийсети псалом: „Помилуй ме, Господи, защото съм в утешение; от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми…“ и така нататък, чак до призива да дерзаем и да крепне сърцето ни. Почеркът на госпожа Фокс е изключително четлив, като се има предвид колко пъти й се е налагало да препише един и същи откъс.

Хенри сгъва, пъха в плика, ближе, притиска.

— Но могат ли нещастниците в онези приюти да четат? — пита той.

— Мизерията може да сполети всекиго — отвръща тя, и сгъва, не престава да сгъва. — Така или иначе, стиховете са предназначени за надзирателите и медицинските сестри, които посещават приютите — да ги четат на глас. Разхождат се напред-назад между леглата, наредени в дълги редици, и рецитират всичко, което според тях може да даде някаква утеха на тези, които не могат да спят.

— Благородно занимание.

— Вие също можете да го вършите, Хенри, стига да пожелаете. Мен не ме допускат там — твърдят, че не можели да гарантират сигурността ми. Като че ли тя не е в Божиите ръце.

Настава мълчание, нарушавано само от тихо шумолене, докато те продължават да сгъват и да ближат. Това обикновено, простичко занимание предизвиква у Хенри почти нетърпимо чувство на щастие; той би; прекарал с радост следващите петдесет години така — седнал в дневната на госпожа Фокс, да й помага с кореспонденцията. За нещастие нощните приюти във Великобритания не са чак толкова много и скоро всички пликове са пълни. Госпожа Фокс примижава и облизва устни, показвайки отвращението си от неприятния вкус, който лепилото е оставило по розовия й език — и по неговия също.

— Това може да се поправи с какао — уверява го тя.

Лети води господаря си по коридори, по които той е минавал не повече от пет-шест пъти, откакто се е нанесъл в къщата, която носи неговото име; това са коридори, по които се щурат напред-назад прислужниците. Сега Лети и Уилям Ракъм стоят пред вратата на кухнята. Тя му обяснява с жестове, че ако не вдигат шум и влязат вътре крадешком, ще могат да видят нещо извънредно странно.

Уилям, крайно изкушен да зареже всички тези глупости и да блъсне вратата, устоява на порива си и изпълнява инструкциите на Лети. Вратата се отваря безшумно, като завеса на сцена и разкрива не само ярко осветеното помещение с висок таван, където се приготвя храната, но и две жени, заети да вършат нещо, което ни най-малко не би го учудило, стига една от жените да не беше собствената му съпруга.

Защото, коленичили рамо до рамо на каменния под, гърбом към него, вирнали задници във въздуха, Агнес и кухненската помощничка Джейни пълзят на четири крака, накисват четките в голямо ведро със сапунена вода, и разговарят, докато работят.

Агнес търка с недотам заучен ритъм, за разлика от Джейни, но също толкова ожесточено — жилите на мъничките й ръце изпъкват от напрежение. Мокрите й поли лепнат по пода, уплътненият й с турнюр задник се полюлява напред–назад, обутите в меки пантофки крака драскат в опит да намерят опора.

— Ами, госпожо — казва Джейни, — все гледам да мия еднакво дълго съдовете, ама нали човек не очаква купичките за измиване на пръстите да са чак толкова мръсни, а?

— Не, не, разбира се — отвръща задъхано Агнес, без да спира да търка.

— Ами и аз така — подхваща отново момичето. — И аз така. И тогаз готвачката като се разфуча, като ми се развика, и все да размахва купичките под носа ми, и аз сега няма да кажа, че по дъното е нямало мазнина, ама честно, госпожо, нали шото бяха купички, и готвачката сама знае, те винаги са съсем чисти…

— Да, да — казва съчувствено господарката. — Горкото момиче.

— Пък това… това тук е кръв — отбелязва Джейни и сочи едно старо петно на дъската за пране, пред която са се озовали двете с госпожа Ракъм. — Кой знае кога се е разляла, ама ето, все търкам, и не излиза.

Госпожа Ракъм се извива да погледне, рамото й докосва рамото на Джейни.

— Нека опитам аз — казва тя, останала съвсем без дъх.

В този момент Уилям решава да се намеси. Той влиза с широки крачки в кухнята, стъпките му отекват остро по мокрия под, и се упътва право към Агнес, която се обръща, както си е на четири крака, с лице към него. Джейни не се обръща, клечи като вкаменена, прилича на куче, заловено да върши нещо, с което си е заслужило боя.

— Здравей, Уилям — казва спокойно Агнес и примижава, защото й пречи кичурът коса, паднал на потното й чело. — Да не би доктор Кърлоу да е дошъл вече?

Но отговорът на Уилям не се отличава с очаквания от нея безсилен гняв. Вместо това той се навежда, пъхва една ръка под коленете и друга под гърба й, и я вдига, изсумтявайки от усилие. Тя се отпуска смутено на гърдите му, а той заявява на висок глас:

— Не съм поръчвал на никого да вика доктор Кърлоу. Ще му позволя да ти даде само приспивателно и ще го помоля да си върви. Идва тук прекалено често, и прекалено дълго време вече според мен — и доколкото виждам, това не ти се отразява добре.

С тези думи той я понася вън от кухнята, през многото врати и коридори, нагоре по стълбите.

— Уведомете ме, когато доктор Кърлоу пристигне — нарежда той на огорчената Клара, която изниква от сенките и ситни зад него по стълбите. — Кажете му — само приспивателно, нищо повече! Ще бъда в кабинета си.

И Уилям се насочва натам, след като е помогнал на жена си да си легне.

— Знаете ли, Хенри — казва замислено госпожа Фокс, докато застрашително килнатата купчина пликове помежду им, — радвам се, че Бог ме е благословил да нямам деца.

Хенри едва не се задавя с какаото.

— Така ли? Защо?

Госпожа Фокс се обляга на стола си, и един блед лъч слънчева светлина, проникнал през пердетата, озарява лицето й. По слепоочията й има синкави венички, които Хенри не е забелязал досега, на шията й има червено петно — точно на Адамовата ябълка (ако жените имат Адамови ябълки, в което Хенри не е съвсем уверен).

— Понякога си казвам, че у мен има строго определено количество… — тя притваря очи в търсене на точната дума — определено количество сокове, които бих могла да дам на света. Ако имах деца, предполагам, че бих дала почти всичко на тях, докато сега… — тя обхваща с жест задръстената от благотворителна дейност къща о около себе си, филантропския хаос, който наблюдава примирено, но и със задоволство.

— Значи ли това — пита плахо Хенри, — че според вас всички жени-християнки не бива да стават майки?

— О, никога не съм казвала „не бива“ — отвръща тя. — И все пак, ако можеше да стане така, представяте ли си каква огромна сила би се отприщила в служба на Бога?

— А какво ще кажете за Божието слово — „Плодете се и се множете“?

Тя се усмихва и хвърля поглед през прозореца, присвила очи срещу трептящата следобедна светлина. Вероятно това се дължи на облаците, но ако човек прибегне към въображението си, може да си представи безчислена армия, която шества отвън, безбройни орди, засенчващи слънцето, милиони тела, наредени едно до друго като спици на колело.

— Струва ми се, че множенето е предостатъчно, не мислите ли? — въздъхва госпожа Фокс. — Справили сме се чудесно със заселването на света, не е ли така — изпълнили сме го с уплашени и гладни човешки същества. Сега въпросът е какво да правим с всички тях…

— Но все пак — чудото на новия живот…

— О, Хенри, ако само можехте да видите… — тя се кани да заговори за преживяното по време на работата си в Дружеството за спасение, но се отказва; дори на нея й се струва прекалено да описва над чашите с какао болни от едра шарка деца, натъпкани в гардеробите на проститутките и мъртви бебета, гниещи в Темза.

— Наистина, Хенри — продължава тя. — Няма нищо чак толкова изключително в раждането на едно дете. От друга страна, проявите на истинско милосърдие… Може би трябва да се опитате да си представите всяко добро дело като яйце, а нас, жените, като кокошки. Когато са оплодени, яйцата не вършат никаква друга работа, освен да създават още пилета, а колко полезно може да бъде едно неоплодено яйце! А колко много яйца може да снесе дори само една кокошка!

Хенри се изчервява до уши, поаленялата плът се откроява привлекателно под златистата му коса.

— Шегувате се, нали?

— Съвсем не — усмихва се тя. — Не сте ли чували как ме описват вашите приятели Бодли и Ашуел? Сериозна до смърт — внезапно тя се отпуска назад на стола, главата й клюмва уморено.

Хенри я наблюдава, смутен и очарован, как диша тежко, а гърдите й се надигат над корсета — малки издутини, очертани под меката тъкан.

— Г-госпожо Фокс? — заеква той. — Добре ли сте?

Когато доктор Кърлоу се появява в кабинета на Уилям Ракъм, той е приет учтиво, но без излишно страхопочитание. Това потвърждава за него промените, които вече е отбелязал в домакинството на Ракъмови (които се отнасят и до мястото, което той заема в него) по време на последните си визити. Сложен е край на разговорите в удобните кресла, никой вече не му предлага пури, никой не му засвидетелства уважение. Днес доктор Кърлоу има чувството, че е повикан по-скоро в качеството си на разносвач на лекарства, вместо да бъде поканен като виден учен по въпросите за слабостите на духа.

— Тя сигурно вече спи — казва той.

— Чудесно — отвръща Ракъм. — Надявам се да ме извините, че не бих искал да обсъждаме подробности около последния рецидив на болестта на жена ми. Ако изобщо става дума за рецидив.

— Както желаете.

„Извинете ме също така, продължава на ум Уилям, ако ви отпратя, преди отново да намекнете, че Агнес трябва да бъде изпратена в приют за душевноболни. Аз съм богат човек и мога да се справя с всичко между стените на собствения си дом. Ако Агнес полудее и има нужда от болногледачки, ще назнача болногледачки. Ако някой ден загуби ума си дотам, че ще трябват санитари да я удържат, мога да си позволя да назнача и санитари. Аз съм надраснал проявите на съжаление от себеподобните си, докторе; не се самозабравяйте“.

После уведомява доктора, че от днес нататък визитите му вече няма да бъдат ежеседмични, а ежемесечни, благодари му и го предава на грижите на Лети. Остава с впечатлението, че е забелязал чувство на унижение, изписано по лицето на излизащия лекар — но впечатлението му е погрешно; хора като доктор Кърлоу са свикнали да виждат важността на собствената си личност отразена като в огледало по толкова много човешки лица, че ако едно от тези огледала внезапно представи недотам ласкателно отражение, те незабавно се обръщат към друго. Следващият пациент, при когото трябва да отиде докторът, е една стара дама, която го боготвори; той ще се погледне в огледалото на Ракъмови някой друг път, когато светлината е по-различна. Агнес Ракъм е обречена; достатъчно е да чака търпеливо.

След като успява да се отърве от Кърлоу, Уилям се замисля дали да не провери дали жена му спи спокойно, но се отказва, защото знае, че тя мрази той да влиза в спалнята й. Въпреки това той се надява тя да се чувства по-добре, и дори си представя умиротвореното й лице.

Колкото и да е странно, откакто познава Шугър, му е много по-лесно да мисли за Агнес с далеч по-голяма нежност и търпимост, отколкото преди; за него тя вече не е тежко бреме, а по-скоро някакъв вид предизвикателство. Също както ръководенето на парфюмериите „Ракъм“, което на времето му се струваше досадно и непосилно, благодарение на куража, който му даде Шугър, сега за него е вълнуващо приключение. Така и победата над болестта на Агнес се превръща за него в доказателство за собствените му сили. Той знае какво обича малката му женица; ще й осигурява всичко, каквото пожелае. Знае и какво ненавижда — и ще се постарае то да й бъде спестено.

Спокоен и уверен, Уилям се заема отново с работата си — да изчисли точно каква сума ще бъде необходима, за да спаси Шугър от опасностите, на които я излага пребиваването в сегашния й дом.

Две седмици по-късно можем да видим как Уилям Ракъм прави последен оглед на къщата, в която възнамерява от днес нататък да прекарва колкото е възможно повече време, стига претовареното му ежедневие да го позволява. Вече си е тръгнал и последният от работниците, които той бе наел, за да поставят мебелите по местата им; Уилям може спокойно да се наслади на цялостния ефект, и да прецени дали това очарователно жилище в Прайъри Клоуз, Мерилебоун, наистина оправдава малкото състояние, което е похарчил за него.

Той се озърта в антрето, прережда припряно един букет червени рози в кристална ваза, скъсява няколко стъбла, за да постигне желаното съвършенство. Не е обръщал такова внимание на естетически подробности от годините, прекарани в Кеймбридж, когато се изживяваше като денди. Шугър събужда… Е, честно казано, тя събужда всичко в него. Тези елегантни стаи са подходящи за нея — като кутия за скъпоценности, в която се крие съкровище.

Договорът с госпожа Кастауей вече е подписан. Старицата прие без възражения; пък и какво друго би могла да стори? Сега той е десет пъти по-важна личност, отколкото беше по времето, когато подписаха първоначалното споразумение — а тя, от своя страна, е станала някак по-невзрачна. На бледата светлина на утринното слънце по време на последното му посещение тя му се стори далеч не толкова внушителна, колкото изглеждаше навремето, озарена от червеникавите пламъци. Ярките цветове на облеклото й също му се сториха някак избледнели, сякаш покрити с прашинки като тези, които танцуваха в слънчевите лъчи. Показа й квитанции от най-добрите мебелни ателиета, от продавачи на платове, дърводелци, стъклари и всякакви други занаятчии, наети от някой си Джордж Хънт, ескуайър, както и банкова сметка на негово име в размер на хиляда паунда. (Разбира се, Уилям съзнава, че ако пожелае, може да се откаже от този маскарад, но след като поддържането му не му струва никакви усилия, защо да не си спести неудобството? Що се отнася до банковата сметка на името на Джордж Хънт, това може да се окаже изключително добра идея, особено ако изводите му след проучването на данъчните закони отговарят на истината!).

Госпожа Кастауей бе явно дълбоко впечатлена от него, независимо от името, под което й се бе представил, и не му се наложи да я убеждава дълго (като изключим една допълнителна пачка банкноти), за да я накара да скъса стария договор и да му предаде собствеността върху Шугър за лично ползване.

— Грижила съм се за нея, доколкото ми позволяваха силите, и съм убедена, че и вие ще сторите същото, в името на нашето общо благо.

Сега, докато оглежда апартамента в Прайъри Клоуз, Уилям пропъжда спомена за онова ужасно, сбръчкано, прилично на восъчно старческо лице, и се убеждава, че тук всичко е наред — безукорно, съвършено. Уверен е, че е подбрал идеалното място за своето любовно гнездо, че е избрал най-подходящото обзавеждане, че е постигнал хармоничен компромис между мъжки и женски вкусове. Сяда във всеки стол, отпуска се на шезлонга, оглежда всяка част от интериора от най-различни гледни точки. Отваря и затваря врати, вратички на шкафове и библиотеки, капаци на кутии и прозорци, за да се убеди, че не заяждат и не скърцат.

Банята буди у него известни притеснения. Дали постъпи правили като поръча да прокарат топла вода? Тръбите са грозни, напомнят слоноподобния апарат в една от неговите фабрики; дали Шугър не би била по-доволна в една по-пищна вана от старите, без никакви тръби връзки? Но нали тя трябва да се поддържа чиста, а тези нови „Жар“ са последна дума на модата. Инструкциите за задействане на гейзера с гореща вода са наистина малко сложни, има и известна опасност от експлозия, но Шугър е интелигентно момиче и няма да допусне да се взриви в някаква си вана, това е сигурно. Освен това новите вани „Жар“ са проектирани като максимално безопасни. „Някой ден всички ще ползват такива вани“ бе казал продавачът, а Уилям едва се възпря да не му даде урок по търговски усет — „Не, не, кажете по-скоро, че обикновените смъртни винаги ще се мият в някакви подобрени варианти на ведро със сапунена вода, а само най-изисканите хора, само любимците на съдбата ще могат да имат точно такива вани“.

После тръгва полека към спалнята и за десети път оглежда леглото, опипва тъканта на чаршафите и завивките, отпуска се за миг на леглото, за да огледа гравюрите по стените (китайски, не порнография) и да се наслади на отблясъците на светлината по шарките на тапетите. Тя ще одобри всичко, той е уверен в това.

Отвън къщата не се набива на очи — по нищо не се различава от съседните. Външната врата гледа към улицата, но е полускрита от малка веранда, закриляйки обитатели и гости от любопитството на съседите. На горния етаж няма наематели — Уилям нае и двата етажа, но реши да остави горния празен за по-голяма дискретност (въпреки че би взел добри пари за това жилище).

Той поглежда часовника си. Девет часа вечерта, 17 март 1875 година. Остава само да посети за последен път госпожа Кастауей, за да отведе Шугър в новото й жилище.

Хенри Ракъм е излязъл от дома си, броди из незастроените гранични зони на цивилизацията, макар отдавна да е минало време за лягане, броди из нощния мрак. По природа Хенри по-скоро е ранобудник, в никакъв случай не е нощна птица — обикновено се буди още на зазоряване, а след залез-слънце вече започва да се прозява. Въпреки това днес е изоставил топлото си легло, навлякъл е набързо някакви дрехи върху нощната риза, прикрил е неспретнатия си вид с дълго зимно палто — и е излязъл да се разхожда.

Той извървява първите две мили между къщи, по улички, осветени с фенери, но и къщите, и фенерите започват да оредяват, докато отстъпват място на далечни блещукащи светлинки от цигански катуни, на далечната призрачна светлина откъм Западната железопътна линия, и на естественото осветление, дадено ни от Бога. Пълната луна грее над него, а той продължава да крачи напред. Огромната му сянка крачи редом С него, прескача леко над неравностите по пътя като стадо черни плъхове. Той не й обръща внимание, следи собствените си тромави стъпки, и крачи неуморно напред — дори не е завързал връзките на обувките си.

„Аз съм чудовище“, мисли си Хенри.

Въпреки нощния студ и трудността, с която намира пътя си в тъмнината, той продължава да вижда пред себе си Емелин Фокс — легнала върху отрупано с възглавници легло в някакъв будоар, гола, обзета от страст, тя го кани да се отпусне върху нея. Видението е също толкова ясно както в първия миг, когато той изрита завивките и отблъсна нахлуващия сладострастен сън. И все пак, въпреки тази удивителна яснота, образът на скъпата му приятелка е ужасна измама. Нито веднъж в осветената от Бога действителност той не е зървал каквато и да било част от плътта й, освен лицето и ръцете; всичко, което вижда от шията надолу и над китките, е плод на собствената му порочна фантазия. Дал й е тяло, което е плод на собственото му въображение, слепено от части на гръцки статуи, от богини и нимфи, а по-грубата част му е подсказана от сатаната. Само лицето си е нейното.

Но ето: тя шепне „Да!“ и протяга към него призрачнобелите си ръце, премаляла от желание. „Да!“.

Хенри се притиска към дървения парапет на ниския мост, който минава над големия канал, разкопчава дрехите си и отправя към небето, вопъл за спасение.

— Къде отиваме? — шепне Шугър.

Кабриолетът мина, тракайки с колелета, покрай всички възможни места, които Уилям би могъл да има предвид, когато й нареди да се облече „за малка разходка“ — нещо доста необичайно. Първо си каза, че му е хрумнало да отидат заедно в „Камината“, по сантиментални причини; напоследък се държи странно сантиментално, припомня си началото на връзката им, като че ли се познават от години. Но не, още когато видя, че отвън чака кабриолет, разбра, че няма да отидат в „Камината“. Минаха вече покрай най-добрите заведения и ресторанти, не са се упътили, и към „Креморн Гардънс“ — колата зави в друга посока.

— Аз знам — дразни я шеговито Уилям, и гали рамото й в сумрака на купето, — а на теб ти предстои да разбереш.

Шугър мрази всякакви шеги и гатанки.

— Колко вълнуващо! — ахва тя и притиска нос в стъклото.

Уилям намира тази детинска проява на любопитство за очарователна — изключително приятна в сравнение с начина, по който се държа Агнес като младоженка в деня, когато той я въведе в нейния нов дом. Агнес непрекъснато се озърташе назад, въпреки че той я умоляваше да не го прави; Шугър обаче гледа напред, очевидно обзета от приятно вълнение. Агнес бе го вбесила дотолкова със своето хленчене и нервничене, че му се искаше да я удари с нещо по главата, та да изгуби съзнание, докато успее най-сетне да я настани в новата къща; а сега му се иска да сложи Шугър на коленете си, още сега, в кабриолета, за да утоли желанието му, подпомагана от подрусването по неравния път. Но той не прави нищо подобно, само продължава да я гали по рамото. Това е изключителен миг в живота й — в живота на тях двамата — и той не бива да го разваля по никакъв начин.

Междувременно Шугър продължава да се взира в мрака с разширени очи. Възможно ли е Уилям да я отвежда у дома, в Нотинг Хил? Не, на Еджуеър Роуд завиха вдясно, вместо да продължат направо. Ами ако я води към някое пусто място извън града, за да я убие и да хвърли някъде тялото й? В своя роман е описала толкова много убийства, че такъв вариант й се струва напълно възможен; пък и не е ли истина, че много често се случва проститутки да бъдат убити от клиентите си? Миналата седмица Ейми разказваше, че открили обезглавеното тяло на някаква жена на Хампстед Хийт — имало следи от „посегателство“, преди да бъде убита.

Тя хвърля кос поглед към Ракъм и се успокоява; той просто сияе от задоволство и желание. Затова тя отново залепя носа си в стъклото, устните й отново докосват разширяващия се полумесец запотено от дъха й стъкло.

Когато колата най-сетне спира, Уилям я подканя да слезе на една тъмна улица, застроена с еднакви на вид, елегантни и съвсем нови къщи. Слабата светлина на фенерите едва прониква през короните на големи дървета, чиито клони са сплетени в сложни готически мотиви. Кабриолетът отминава, потраквайки, и наоколо се възцарява гробна тишина. Шугър се оставя да бъде поведена за ръка към верандата на една от тези непознати нови къщи.

Уилям Ракъм върви редом с нея — тъмен силует, едва забележим в мрака. Тя чува дишането му и шумоленето на собствените си поли, когато ръката му се плъзва по тях, докато търси опипом ключалката. Каква тишина цари тук, щом тя е в състояние да чува подобни неща! И какво е това място, където въздухът не вибрира от най-различни шумове? Внезапно я обзема непознато, но властно вълнение. Сърцето й се блъска в гърдите, коленете й омекват, краката й започват да треперят — почти сякаш е решила, че наистина ще бъде убита. Чува се драсване на кибритена клечка, прилично на шума от раздиране на плат; тя вижда лицето на Уилям, добило демоничен вид така, както е осветено отдолу от трептящото пламъче. Чертите на това обрамчено с бакенбарди лице й се струват напълно непознати.

„Този човек променя живота ми“, казва си тя, докато ключът се превърта и вратата се отваря. „Животът ми се променя като монета, подхвърлена в игра на ези-тура“.

Уилям пали лампата в антрето и нарежда на Шугър да застане под нея, докато той избързва напред, обикаля стаите и пали всички лампи една след друга. После се връща и взема нежно ръката й.

— Това — казва той й протяга ръка в театрален жест, — е твое. Всичко е твое.

За момент всичко застива — като жива картина, състояща се от три елемента — мъж, жена и ваза с рози.

— О, Уилям! — ахва тогава удивено Шугър, а Ракъм я въвежда в дневната. — О, Божичко!

По целия път насам се е подготвяла да изпълни своята роля, каквато и да се окаже неговата малка изненада, но сега не се нуждае от актьорски способности. Тя просто залита от изумление.

— Трепериш — казва той и обхваща ръката й в своите, сякаш за да се убеди в думите си. — Защо трепериш?

— О, Уилям! — Очите й, които ту се стрелкат към него, ту обхождат разкошно обзаведената стая, са влажни. — О, Уилям!

Първоначално той малко се стряска от тази демонстрация на благодарност, приема я с колебливо недоверие, въпреки че никога не е изпитал съмнение в истинността на нейната страст. Но когато осъзнава, че тя е искрено възторжена, той се надува от гордост, задето е първопричината на такъв върховен екстаз. Струва му се, че тя може да припадне, затова я хваща за раменете и я обръща към себе си. Развързва ловко копринения възел под брадичката й, сваля шапката й, като вади внимателно иглите една по една, така че масата от златисточервеникави къдрици се разпилява като наскоро остригана вълна от кошница. Сърцето го боли от щастие — да можеше този момент да продължи безкрайно!

— Е? — пита той закачливо. — Не искаш ли да огледаш новия си дом?

— О, да! — възкликва момичето и се отдръпва от него. Той я наблюдава, сияещ, докато тя се движи с танцуваща походка из стаите, опознава ги, докосва всеки предмет, всяка повърхност, за да ги направи свои, после минава тичешком през вратата на следващата стая. Докато я наблюдава, Уилям неволно прави сравнение с Агнес, спомня си я как се луташе първия ден из къщата в Чепстоу като болно и нацупено дете, как не забелязваше нищо, как не бе в състояние да оцени нито едно от нещата, приготвени за нея.

— Надявам се да съм предвидил всичките ти желания — шепне той в ухото на Шугър. Тя стои на място като закована и гледа очарована писалището в кабинета. Приема целувките му, все още зашеметена, и се взира в собственото си отражение върху полираното дърво.

— Каква е тази стая? — пита тя.

Той плъзва нежно брада по шията й.

— Стая за шев, будоар, кабинет — каквото ти искаш. Нарочно не сложих тук много мебели — казах си, че може би ще искаш да вземеш някоя вещ от старата си стая при госпожа Кастауей.

— Тя знае ли?

— Разбира се, че знае. Всичко е уредено.

Изведнъж Шугър пребледнява. Кошмарни видения се зареждат пред очите й — вижда една старица в кървавочервена рокля, която се качва по стълбите към стаята й; вижда я как отваря вратата на един шкаф и попада на ръкописа, озаглавен „Възходът и падението на Шугър“. Госпожа Кастауей не бива да докосва тези страници за нищо на света! В тях една съдържателка на публичен дом, наречена „госпожа Джетисън“ бива обвинена в много, много неща — и най-вече в насилие над собствената си невинна дъщеря, смелата главна героиня.

— Стаята ми… старата ми стая — шепне тя едва чуто. — Какво… как се уговорихте…

— Не се безпокой — разсмива се Ракъм. — Аз държа извънредно много на неприкосновеността на личния ти живот. Никой няма право да докосва нищо там, докато ти не изнесеш вещите си. Мога да уредя това да стане, когато пожелаеш — и той отново я погалва по лицето, което постепенно започва да възвръща цвета си.

Все още зашеметена, Шугър отива към френските прозорци, наблюдавайки своето разделено на четири отражение, докато приближава към стъклото. Стъклата са разположени под малко различни ъгли, така че четирите части от отражението не се срещат напълно до момента, в който тя застава толкова близо до него, че то избледнява и изчезва. Отвън се вижда малка, оградена със стени градинка, с пищно избуяла… о, просто с някаква зеленина, живо доказателство, че това е новият й дом, в долния етаж на къщата, в далеч по-озеленен квартал от онзи, в който се намира Силвър Стрийт. Съмненията я напускат, възторгът отново я обзема.

— О, Уилям! — възкликва тя отново. — Наистина ли всичко това е само за мен?

— Да, да — казва той през смях. — Само за нас двамата. Платил съм го за доживотно ползване.

— О, Уилям!

И тя хуква отново из къщата, сваля ръкавиците си и ги хвърля една след друга на пода, за да може да плъзне пръсти по гърбовете на книгите в библиотеката и по релефните бонбонени ленти на тапетите. Минава тичешком от стая в стая, докато Уилям я следва, и във всяка стая изпълнява някакъв празничен танц, съпроводен с опознаване чрез докосване. Уилям е накупил за нея толкова много неща! Жилището е претъпкано с всевъзможни вещи — полезни и безполезни, красиви и грозни, практични и непрактични, но до една много скъпи, доколкото Шугър може да прецени.

— Нека ти покажа, нека ти покажа — повтаря той непрекъснато. — Има и баня с топла вода. Ползването е много просто. Дори дете…

И той демонстрира начина, по който тя може да се възползва от лукса, предлаган от модерните времена, без да се излага на опасност от злополуки.

— А сега повтори — настоява той, защото тя все още е доста объркана. — Искам да се убедя, че разбираш.

И тя разбира, наистина разбира.

Докато мисълта за богатството, което Уилям е инвестирал в нея, се избистря в съзнанието на Шугър, тя се движи все по-бързо и по-бързо, изпълнява своите пируети из стаите, от масите до скриновете, а оттам до библиотеките, потрива гръб в стените като разгонено животно. Вместо думи издава само възторжени писъци и стонове, докато накрая Уилям я хваща за китката и я отвежда към леглото — чудовищно огромна мебел, още по-пищно украсена от онази, която и двамата познават толкова добре.

Той забелязва как тя оглежда замислено горната табла на леглото, докато разкопчава обувките си — тук няма огледала, единствено полираното тъмно дърво може да отрази телата им. Уилям се смръщва, питайки се дали е взел вярното решение — не можа да се принуди да нареди да пробият грубо лъскавото тиково дърво, за да прикрепят огледало върху него. Безспорно, той беше обмислил и тази възможност, припомняйки си колко обича да вижда в огледалото над старото легло на Шугър собствената си мъжественост, която потъва в нея и се появява отново, лъснала от влага. Стигна дори дотам, че каза на дърводелеца:

— Знаеш ли, момче, дали не е възможно…

Но се разколеба насред изречението, и довърши:

— … да се гравира едно малко, орнаментирано „Р“ точно тук, най-горе?

Сега Уилям оглежда внимателно лицето на Шугър, докато тя приготвя тялото си за него.

— Липсва ли ти огледалото? — пита я той.

Тя се усмихва.

— Защо ми е да гледам себе си, когато имам теб, за да ме гледаш?

Тя е останала само по риза. Панталонът му е издут отпред. Той я бутва върху леглото и забелязва как очите й се разширяват, когато вижда балдахина отдолу — да, най-фина белгийска дантела! Уилям едва устоява на изкушението да започне да й разказва всичко: колко труд положи, докато избере всички мебели, редките предмети, които успя да открие, изгодните сделки, които успя да сключи… Но по-добре да не го прави, да не унищожава приказната магия, с която е обвеян дарът му.

Божичко, тя никога не е била толкова влажна! Колко е възбудена! И то само заради него!

— Но, миличък Уилям — простенва тя, когато той прониква в нея. — Тук няма кухня!

— Кухня ли? — той има чувството, че всеки момент ще експлодира. — Не ти трябва кухня, гъско такава — стене той. — Ще… ти дам… всичко… от което имаш нужда… — и спермата му се излива в нея.

По-късно Шугър продължава да лежи в прегръдките му, целува го стотици пъти по гърдите, иска му прошка, че е отделила мисъл за друго в такъв деликатен миг. Казва, че била зашеметена от щедростта му — и още е. Това е прекалено силно изживяване за нея, главата й е замаяна, но пък други части на тялото й оценяват нещата по достойнство, той знае това най-добре! Ако пък съжалява, че оргазмът му не бе съпроводен (за първи път, откакто се познават) от изблика на собствения й екстаз, тя ще изчака повторното събуждане на неговата мъжественост. Или, ако той предпочита, ще го поеме в устата си — дори вкусът му е достатъчен, за да я докара до оргазъм — така твърди Шугър.

Не, въздъхва Уилям, всичко е наред. Той е много уморен; денят беше много напрегнат и за него. Пък и тя беше права да си зададе въпроса как ще си приготвя храна в новия си дом. Но и за това е помислено. Той — по-точно банката му — ще й изпращат по пощата ежеседмично една сума, която е повече от достатъчна, за да може тя да води независим живот. По Мерилебоун Роуд има няколко отлични ресторанта, включително утринната зала на хотел „Олдсуърт“, която той й препоръчва от сърце — там сервират чудесни омлети. Но най-хубавата риба е в „Уорик“ — дали Шугър обича риба? О, да, обожава я. Каква риба по-точно? О, всякаква риба. Освен това не бива да се грижи за поддръжката на стаите и за прането; ще й намери прислужничка…

— О, не, Уилям, това наистина не е необходимо — възразява Шугър. — Знаеш ли, мога да бъда отлична домакиня, когато пожелая.

Тя си признава, че това е много далеч от истината — никога през живота си не е вършила домакинска работа. Но щом това жилище ще бъде нейно, нека си остане наистина само нейно! Всъщност още сега, докато двамата с Уилям лежат на използваното за първи път легло, тя е обзета от страстно желание да остане сама. Този негов подарък… Тя няма да бъде в състояние да повярва, че той съществува, докато Уилям не изчезне, а апартаментът не изчезне заедно с него. Какво да направи, че да го накара да си тръгне? Целувките по гърдите му зачестяват, тя плъзва устни по-надолу в надеждата да задвижи нещата в някаква посока.

— Трябва да тръгвам — казва той и я потупва по гърба.

— Толкова скоро? — гука тя.

— Дългът ме зове — той вече е започнал да навлича ризата си. — Пък и ти сигурно искаш да опознаеш по-отблизо малкото си гнездо.

— Нашето малко гнездо — поправя го тя нежно. (Панталонът ти е там, глупако! Ето там).

Минути по-късно той вече я гали на сбогуване, тя целува пръстите му и казва:

— Като че ли сме отпразнували всичките ми рождени дни наведнъж.

— Господи! — възкликва изведнъж Ракъм. — Та аз дори не знам кога е рожденият ти ден?

Шугър се усмихва, докато подбира от безбройните възможни отговори, които се въртят в главата й, идеалното изречение, с което да го отпрати доволен, les mots justes19 за приключването на сделката.

— Отсега нататък рожденият ми ден е днес — казва тя.

Когато вратата се затваря зад него, Шугър продължава да лежи неподвижно няколко минути, за да не би Уилям да се върне. После спуска бавно крака от леглото, стъпва на непознатия под, и се изправя. Ризата, вече доста измачкана, се хлъзва надолу по гърдите й. Тя я приглажда замислено с длани, питайки се дали хвалбите на Уилям, че е „помислил за всичко“, предполагат и закупуването на ютия например. Започва да навлича една подир друга отделните части от тоалета си. Изважда от кадифената си чантичка миниатюрна четка за дрехи и започва да четка полите си, докато бухнат хубаво. После взема ръчно огледало и се заема да подреди косата си, обелва една–две изсъхнали кожички от устните си, и излиза от спалнята.

— Бавно, не бързай — напомня си тя на глас. — Сега вече разполагаш с цялото си време.

И първо отива в… своя кабинет. Да, в кабинета. Застава пред френските прозорци и гледа към градината. Утре сутринта тя ще бъде огряна от слънце, нали, а по спретнатите лехи с треви и екзотични растения, чиито имена тя дори не знае, ще блещукат капчици роса. През единствения тесен прозорец в стаята й при госпожа Кастауей нямаше какво да се види — нищо, освен мръсни покриви и нетърпеливо блъскащи се минувачи; сега ще има трева и… разни красиви зелени растения.

Червените рози в антрето са друго нещо — бодат й очите. Колко време ще трябва да ги държи в тази ваза, преди да ги изхвърли на боклука, където им е мястото? Винаги е ненавиждала рязани цветя, особено пък рози — и миризмата им, и начина, по който се разпадат, когато прецъфтят. Цветята, които понася — зюмбюли, лилии, орхидеи, умират на стъблата си и остават цели до края.

Все пак този букет е символ на грижите, с които Уилям Ракъм е приготвил жилището за нея. Колко много усилия е положил; колко богато й се отплаща за грижите, които положи тя, за да го задържи при себе си! Колкото по-задълбочено проучва стаите, толкова повече доказателства открива за грижовността му — има обтегач за ръкавици и пудра за ръкавици, специален шкаф за обувки и поставка за пръстени, духала за поддържане на огъня в камината, грейки за леглото. Наистина ли е отделил време да помисли за всяка вещ, или просто е кръстосвал Риджънт Стрийт и е купувал всичко, върху което е паднел погледът му? Несъмнено, срещат се и някои извънредно странни предмети. Магнитна четка за коса, още неразопакована, която, ако се вярва на надписите отгоре, къдри коса и лекува главоболие на нервна почва. Умело препариран хермелин лежи, свит на кълбо, пред гардероба й, като че ли чака да го одерат, да го направят на яка и да го окачат вътре. Полиците над камините са отрупани с всевъзможни украшения — сребърни, стъклени, керамични и медни. Две тоалетни масички стоят една до друга — едната е по-голяма, но не толкова елегантна, което я кара да заключи че Ракъм, след като е купил първата, е размислил и е купил и втората, решавайки да остави окончателния избор на нея. Дали това означава, че би приел промените, които тя би пожелала да направи? Не бива да се прибързва.

Дявол да ги вземе тези рози! Изпълват цялото жилище със задушливата си миризма… но не, това е невъзможно, не и само от една ваза с цветя. Забелязва се някакво необяснимо пресищане на атмосферата с парфюм, като че ли цялата сграда е била измита с гъба, напоена с парфюмиран сапун. Шугър отваря рязко френския прозорец и вдъхва свежия нощен въздух. Навежда се навън, потапя лице в мрака и вдишва дълбоко, долавя лекия аромат на мокра трева и подчертаното отсъствие на всички тези миризми, на които е навикнала: на месо и риба, на конска тор, на мръсна вода, течаща по отходните канали.

Топли остатъци от сперма се стичат по бедрата и мокрят бельото й, докато тя продължава да души въздуха; Шугър трепва, притиска пръсти към чатала си и затваря прозореца със свободната си ръка. Какво да прави сега? Колко учудващо би било да отвори шкафа и да открие познатия сребрист леген и кутийката с отровни прахове? Тя отваря ниския шкаф. Празен е.

Хуква към спалнята и проверява под леглото, и от двете страни. Няма нощно гърне? За каква я има Ракъм? За… и тя не знае какво точно какво има предвид. Тъй или иначе, тъкмо й хрумна, че в къщата има баня! Мили Боже, истинска баня! Тя тръгва, препъвайки се, към нея.

Банята е мрачно малко помещение, чийто полиран дървен под има цвета на силен чай, а лъскавите стени са трицветни — цокълът е от златисти фаянсови плочки, над него минава лента черен тапет като панделка, опасала стаята, а нагоре, чак до тавана, стените са боядисани в жълто. Тези цветове се отразяват по много странен начин върху порцелановата вана, умивалника и тоалетната чиния.

Шугър сяда на тоалетната чиния — същата е като на долния етаж при госпожа Кастауей, само че тук мирише съвсем неуместно на рози. Във водата е сипана някаква есенция. „Ще оправя тази работа“, мисли тя, докато облекчава пикочния си мехур. После пуска вода в умивалника и си приготвя луксозна, мека памучна кърпа. Забелязва, че всяка хоризонтална повърхност в банята е покрита с продукти на „Ракъм“ — сапуни с всякакви цветове и размери, соли за вана, шишета с балсами, кутийки с крем, пудриери. Отпред на всяка опаковка се вижда буквата „Р“ — подредени са така, че буквите са в една посока. Представя си как Уилям е стоял тук с часове, подреждайки кутийките с присвити очи, и потръпва — едновременно от задоволство и от страх. Как копнее да й достави удоволствие! Колко неутолима е жаждата му да получи признание! Ако се грижи за интересите си, ще й се наложи да се маже с всеки проклет балсам тук, а после да му пее славословия.

Но не и тази вечер. Шугър натиска ръчката на тоалетната чиния, и всичко, изхвърлено от тялото й, изчезва в някакво незнайно, подземно Друго място.

Когато излиза от банята, установява, че жилището си е на мястото — разкошно, тихо, отрупано с лъскави предмети, които тя постепенно започва да приема за свои. Внезапно раменете й започват да потръпват и от очите й потичат сълзи.

— О, мили Боже — изхлипва тя. — Свободни съм!

Тя отново се раздвижва, отново хуква от стая в стая, но този път се държи по-невъзпитано, без момичешки изписквания и мелодични изрази на възторг. Тя беснее като уличен гамен — ръмжи и квичи в грозен, дивашки възторг.

— Мое! Всичко това е за мен!

Тя измъква розите от вазата, смачква стъблата им в юмрук и ги размахва лудо, пръскайки вода около себе си. Започва да шиба с цветята по най-близката врата и грачи доволно, когато листата им се разхвърчават. Върти се и удря с разпадащия се букет по стените, докато подът почервенява, а стъблата се отпускат, меки и нацепени.

После, засрамена и уплашена от собствената си оргия, тя тръгва, залитайки, към библиотеката — този красиво изработен, полиран до блясък шкаф със стъклена витрина, заключен с бронзов ключ, който е неин, само неин — и отваря широко вратите. Избира най-внушителната на вид книга, отнася я до креслото пред камината, сяда и започва да чете. Или по-скоро се преструва, че чете, мислите й са в такъв хаос, та и сама не може да осъзнае, че всъщност изобщо не чете. Отпуснала лакът на облегалката на креслото, тя седи в изискана поза; просто трепти от благоприличие. С една ръка държи книгата, отпусната в скута й, с другата подпира буза с привлекателен жест. Шугър се взира в напечатаните редове, но пред замъгления й взор не се редят думите, а се рее собственият й образ — седнала сама в елегантна, добре обзаведена стая, Шугър спокойно чете, закотвена в тази своя собствена стая от тежкия том в скута си.

Незнайно колко време тя седи така и от време на време прелиства по някоя страница. Наблюдава, сякаш някъде отгоре, белите, нашарени от болестта пръсти, които се плъзгат по ситния шрифт. Ако не беше ихтиозата, те биха могли да бъдат пръстите на дама от висшето общество (а дали тази болест не спохожда и благородните дами?). Шугър е убедена, че някъде другаде, в някой благороднически дом, някоя истинска дама седи така в същия момент, също като нея, и чете книга. Те се сливат в едно и четат заедно.

В крайна сметка вълшебството избледнява. Тя си признава, че не чете, всъщност дори не знае що за книга е това и какво е заглавието й. Като художник, който си признава примирено, че светлината е неподходяща и прибира вещите си, Шугър затваря книгата и я оставя на пода до креслото. Когато се изправя, тя установява, че е убийствено уморена, краката не я държат и е потънала в пот.

Тръгва със залитане към спалнята и се отпуска тежко на леглото. На близката масичка има кристална кана с вода и чаша. Шугър сграбчва каната и започва да налива вода в устата си, без да забелязва, че се полива, изпива повече от литър наведнъж. Когато решава, че й стига, се отпуска назад, върху възглавниците — мократа й коса е полепнала по лицето и шията.

— Да, наистина съм свободна — повтаря тя, но вече не със същия възторг. Клепачите й се затварят, тя почти не чувства някои части от тялото си — те вече спят. Но отново се изправя с усилие, за да отвори гардероба в спалнята си. Празен е. Ракъм е избрал за нея толкова неща, а се е въздържал от избора на нощница. Не можа ли да й каже да си вземе нощница, когато дойде при госпожа Кастауей! Да, но това би развалило голямата му изненада!

Залитайки от изтощение, Шугър успява да изгаси лампите и се връща в спалнята, където смъква дрехите си, оставя ги да паднат на купчина на пода, и пропълзява под завивките. Но само след миг изпълзява отново навън, въпреки че копнеещото й за сън тяло се бори на ръба на сладката забрава. Тя коленичи до леглото и повдига едното ъгълче на чаршафа, за да види това, в което е убедена — че това легло, за разлика от леглото при госпожа Кастауей, не е застлано с шест чаршафа, разделени от навосъчено платно. Чаршафът зацапан от Ракъм, е единственият наличен. Тя го дръпва, хвърля го на пода и отпуска голото си тяло направо върху дюшека.

„Утре можеш да купиш толкова чаршафи, колкото искаш“, казва си тя, докато топлата, луксозна завивка се отпуска върху тялото й. Тя оставя с благодарност забравата да нахлуе като приливна вълна в главата й. Утре ще може да прецени от какво се нуждае и за какво не се е сетил Ракъм; утре ще изгради бронята, която й е необходима за независим живот.

На сутринта ще установи, че е забравила да изгаси огъня в камините, и те ще са почернели от пепел, няма да я има и топлината, която се издига от прекалено горещата приемна на госпожа Кастауей, няма да го има и Кристофър, застанал пред вратата й с кофа, пълна с въглища. Вместо това ще й се наложи да посрещне, за първи път през живота си, неподправената суровост на новия ден.