Аленото цвете и бялото

Двайсет и две

През цялата дълга нощ хиляди литри дъжд, дестилирани безразборно от мръсотията, стичаща се по лондонските канавки и от чистата свежест на далечни езера, се леят върху къщата в Чепстоу. Прозорецът на една от спалните свети в мрака като светлина на корабен нос, а когато пороят се усили, тази самотна светлинка започва да се полюшва, сякаш къщата всеки момент ще се откъсне от основите си и ще заплува. Но на зазоряване резиденцията на Ракъмови си е на мястото, тъмните облаци са изчерпали възможностите си, и бледото небе на новия ден се осмелява да надникне между тях. Засега бурята е затихнала.

Но къщата и градината са все още потънали в блещукащите следи от потопа. По алеята за карети текат ручеи, ситният черен чакъл се стича зрънце по зрънце към портала. От водосточните тръби също текат светли струи вода, процеждат се по стените и мият и без това безукорно измитите стъкла на прозорците. Всяко листо в градината сияе в отблясъците на изгрева, всяка клонка е натежала от влага; една лопата, която вчера е била оставена забита в пръстта, сега се е наклонила и търкулнала на земята.

В подземния кухненски етаж Джейни, с подпухнали от недоспиване очи, забърсва локвите вода, стекла се тази нощ през зацапаните със сажди отдушници, през прозореца на килера и по стълбите. После зарежда медните бойлери с въглища, за да могат подовете да изсъхнат и пръстите й да се размразят, преди да се наложи да върши нещо по-сложно. Дневната светлина още не е достигнала до Джейни, но тя чува как птичките започват да пеят.

Ако Шугър седеше сега в уличката до Пембридж Кресънт, на онова закътано в зеленината място, от което бе помахала преди месеци на госпожа Ракъм, би видяла, че Агнес вече е застанала на прозореца на спалнята си и се вглежда във външния свят през блещукащото стъкло. Защото Агнес проспа почти целия вчерашен ден и остана будна през мрачните часове на нощта в очакване слънцето да последва примера й. Ако може да се вярва на това, което пише в книгите й, на Северния полюс цари вечен ден — никога няма нощ, което несъмнено би било приятно. Но Агнес не може да разбере друго — значи ли това, че на Северния полюс спира и времето? Или, ако времето не спира, може би просто човешката възраст не се променя? Тя се пита кое би било за предпочитане — изобщо да не се променяш, защото нищо около теб не се променя, или да побелееш от старост, оставайки все на двайсет и три години. Извънредно сложно упражнение за мозъка.

Тъй като се бои да не си докара някое главоболие още рано сутринта, Агнес престава да обмисля въпроса за Северния полюс и вместо това тръгва да обхожда потъналата в мрак и тишина къща, слиза по стълбите, кръстосва с меки стъпки коридорите, докато най-сетне се озовава сред топлината и светлината на кухнята, където работата вече е в пълен ход. Прислугата не е удивена от появата й, защото напоследък тя идва тук почти всяка сутрин; те знаят, че господарката не е дошла да се оплаква от нещо, затова не прекъсват работата си. Потънала в облак ароматна пара, новата прислужница, Как-й-беше-името, вади нова тава виенски кифли от пещта; готвачката вади с дълга вилица овнешки езици от маринатата, като подбира само тези, чийто размер и форма биха срещнали одобрението на господаря.

Агнес отива в миялната, където Джейни търка дървеното корито, след като вече е измила каменната мивка. Момичето стои на пръсти, цялото й тяло се върти от полаганото усилие; в старанието си да не пъшка и охка прекалено силно, тя не забелязва появата на госпожа Ракъм.

— Къде е котката?

Джейни подскача като убодена, но бързо се съвзема.

— Зад бойлера се е скрил, мадам — казва тя и сочи с подпухналата си, зачервена ръка. Може би се питате защо говори за котката на Хенри в мъжки род? Защото, независимо от съществуващите предположения в обратен смисъл, животното е от мъжки пол. Още първата сутрин, когато го донесоха в кухнята, готвачката го вдигна за опашката, за да провери от какъв пол е — нещо, което горкият Хенри Ракъм очевидно не бе правил никога.

Агнес коленичи на безукорно чистия каменен под пред най-големия бойлер.

— Не го виждам — казва тя, взирайки се в сенките.

Джейни е очаквала този момент — тя измъква отнякъде една чинийка, в която кухненската прислужница е сложила заешки и пилешки сърчица, шийки и бъбреци, и я поставя на пода пред бойлера. Котаракът се появява незабавно, примигвайки сънливо.

— Милото коте — казва Агнес и започва да го гали по гърба — гладък като маншон и топъл като току–що изваден от печката хляб.

— Не яж това — съветва го тя, докато котаракът души тъмното, лепкаво месо. — То е мръсно. Джейни, донеси му сметана.

Момичето се подчинява, а Агнес продължава да гали котарака по гърба, после го търкулва по гръб, задържайки го на сантиметри от мечтаната чиния.

— Новата ти господарка ще дойде днес — казва тя. — Да, така е. Много те бива да разбиваш сърцата на дамите, нали? Но аз ще събера сили да се откажа от теб, няма как. Ще бъда смела и ще живея със спомена за теб, малки чаровнико — и отново го избутва гальовно встрани от чинията с карантия.

— Ах! — възкликва Агнес доволно, когато Джейни се появява отново с една порцеланова купичка в ръка. — Ето я твоята прекрасна, чиста, беличка сметана. Хайде, покажи какво ще направиш с нея.

Шугър прекарва последната си сутрин на Прайъри Клоуз, седнала зад писалището. Потръпвайки, тя се взира през мокрите от дъжда прозорци към малката си градинка. Мисълта, че скоро ще я напусне, превръща градината в неизразимо скъпо притежание, въпреки че тя така и не се погрижи за нея, докато живееше тук — дъждът, който се ля със седмици, е изровил пръстта от лехите; азалиите висят — кафяви и изгнили — на стъблата си; куп гниещи опадали листа се е насъбрал пред прозореца. Но все пак това си е моята градинка, мисли тя, съзнавайки, че става смешна.

Наистина — всяко ъгълче в жилището предизвиква носталгично свиване на сърцето й, болка от предстоящата загуба, независимо от това колко изнервена и недоволна се чувстваше, докато живееше тук. Колко самотни часове прекара, кръстосвайки пустите стаи, а сега й е мъчно да напусне жилището! Това е чиста лудост!

Шугър не може да спре да трепери. Прекалено рано загаси огъня, за да не трябва да бави Уилям, когато пристигне, и стаите вече са изстинали. Отсъствието на обичайните картини и украшения усилва усещането за студ, а бледата есенна светлина се смесва с мъждукането на газените лампи и придава още по-потискащ вид на оголените стени. Ръцете на Шугър са побелели от студ, безкръвните й китки стърчат от ръкавите на мастилено-черната рокля; тя се опитва да стопли пръсти с дъха си, но дъхът й е хладен и влажен. Седи, облечена в черно от глава до пети, траурната й шапчица вече е завързана под брадичката, ръкавиците са готови в скута й. Всичко, което иска да вземе със себе си, по настояване на Уилям вече е подредено в приемната, за да може да бъде изнесено по-лесно. Той вероятно е намерил начин да се освободи от останалите вещи. Тя вече е успяла да изхвърли всички чаршафи, кърпи и дрехи, които са дори леко замърсени, за да ги вземат боклукчиите. (Вероятно всичко е подгизнало от дъжда, но ако прояви известно търпение, някой нещастник сигурно ще може да ги възстанови достатъчно, за да ги ползва).

Когато обсъждаха с Уилям пренасянето й, въобще не бе споменато леглото, но Шугър предполага, че новото й обиталище ще бъде съвсем скромно. Дали ще има място, за да могат двамата с Уилям да се отдават на обичайните си занимания? Изведнъж си представя как босите й крака щръкват през прозореца на някоя миниатюрна таванска стаичка, съвсем като в „Алиса в страната на чудесата“, и започва да се киска, овладявайки с усилие пристъпа на истерия.

Как, за Бога, можа доброволно да се забърка в това? Само след няколко часа тя ще поеме изцяло отговорността за Софи Ракъм — какво ще прави с нея, Божичко?! Та тя е самозванка, прикритието й е толкова прозрачно, че дори… дори едно дете може да разбере истината! Какво трябва да знае една учителка — златни правила, аксиоми, поучителни сентенции! А какво си припомня Шугър, когато рови отчаяно за нещо подобно в съзнанието си?

Спомня си един случай отпреди пет години, когато помоли майка си да се качи в спалнята й, малко след като си бе тръгнал някакъв клиент, надарен с почти конски атрибути. След като огледа щетите, госпожа Кастауей прецени, че разкъсаната плът на дъщеря й може да зарасне и без шевове, и докато затваряше аптечката, й даде следния безценен съвет как да избягва „кръвоизливи отдолу“:

— Не забравяй: по-болезнено е, ако се съпротивляваш.

— Разправят — казва госпожа Агнес Ракъм на госпожа Емелин Фокс, — че възстановяването ви било същинско чудо.

Госпожа Фокс благодари едва чуто, приемайки чаша какао и парче кейк от ръцете на Роуз.

— Чудеса не стават често — напомня тя меко, но категорично на събеседницата си, — и Бог ги пази само за случаите, когато нищо друго не помага. Предпочитам да вярвам, че съм се възстановила благодарение на грижите на лекарите.

Но Агнес не се отказва толкова лесно. Пред нея седи жена, която бе видяла неотдавна да крета с последни сили в църковния двор като подобие на Смъртта в човешки образ, сподиряна от шепот на прикрит ужас и съжаление. А сега госпожа Фокс изглежда удивително добре — особено в лицето. Черепът, който бе така страховито очертан под кожата, сега отново е скрит в плътта, очите й не са хлътнали в орбитите си. Може да се каже дори, че е почти хубава! И нека не забравяме — тя върви без бастун, с тази тайнствена, но ясно забележима увереност на човек, който знае, че разполага със своя дъх и с физическите си сили, които ще му стигнат през целия ден.

— Били сте в Манастира на здравето, нали? — пита шепнешком Агнес.

— Не, в болницата „Сейнт Бартолъмю“ — отвръща госпожа Фокс. — Нали си спомняте, вие ми писахте, докато лежах там?

Но Емелин не е много уверена, че госпожа Ракъм помни това — честно казано, домакинята й днес като че ли е доста разсеяна. Да вземем например натрупаните във фоайето куфари, кутии за шапки и чадър — явен признак, че някой член на домакинството се кани да напусне дома. Когато Емелин се поинтересува тактично дали има нещо такова, госпожа Ракъм като че ли изобщо не чу въпроса й.

— Да не би да съм дошла в неподходящо време? — настоява Емелин. — Тези куфари във фоайето…

— Съвсем не — отвръща Агнес. — Могат да минат още часове.

— Часове до какво?

Но госпожа Ракъм реагира на директното запитване по същия начин, по който отвърна и на по-деликатните намеци.

— Докато се наложи да прекъснем разговора си заради нещо, което няма пряка връзка с нас — успокоява тя гостенката си.

Роуз й предлага сребърния поднос и госпожа Ракъм взема парче кейк от лявата му страна, където съгласно предварителната уговорка се подреждат най-тънките парчета. Парчето, което тя държи в ръка, е плод на многократни опити за рязане с нагорещен нож в кухнята, и е толкова тънко, че светлината на лампата се процежда през късчетата сушени подове.

— Хайде, госпожо Фокс — настоява тя с превзето гласче и отхапва едва забележимо късче от влажния полупрозрачен резен. — Да не искате да ме убедите, че бяхте изтръгнати от ноктите на… знаете на какво… само благодарение на добри лекарски грижи?

Емелин е започнала да се пита да не би през дългите месеци на болестта й правилата на разговора в добро общество да се претърпели радикални промени — що за странен диалог е това?! Тъй или иначе, след като я питат, ще отговори.

— Никога не съм твърдяла, че имам туберкулоза. Други хора бяха на това мнение, и аз не желаех да им противореча. Има много по-важни теми за спор, не мислите ли?

— Хенри беше съвсем категоричен, че сте на смъртно легло — обявява невъзмутимо госпожа Ракъм.

Госпожа Фокс примигва невярващо. За миг изглежда, че ще избухне, но в крайна сметка обляга глава назад, а големите й сиви очи овлажняват.

— Хенри ме виждаше по времето, когато се чувствах най-зле, признавам — казва тя с въздишка. — Може би за него щеше да е по-добре, ако бях изчезнала за известно време от очите му, за да се върна, когато всичко премине. — Вперила поглед отвъд границите на трагедията, към обгърнатата в мъгли долина на близкото минало, където все още може да съзре Хенри, Емелин не забелязва, че Агнес кима с детинско усърдие, развълнувана от това, което тя тълкува като признание за намесата на свръхестествени сили. — Но аз все пак му казах, че ще оздравея. Спомням си как му разказвах за календара на отредените ми дни, който сам Бог е заложил в мен. Казах му, че не знам точния брой на страниците на този календар, но съм убедена, че той е по-голям, отколкото си мислят хората.

Междувременно Агнес вече се гърчи на мястото си от възбуда. О, колко прекрасно е да имаш в себе си такъв вълшебен календар, и да знаеш (напук на твърденията на онзи отвратителен вестник, които тя просто не може да изтрие от мислите си), че разполагаш с повече от 21 917 дни на тази земя! Дали да се осмели да попита каква е тайната — още тук и сега, в тази студена ноемврийска утрин? Не, ясно е, че трябва да действа по-предпазливо — около госпожа Фокс витае онази тайнственост, която е позната на Агнес от портретите на мистиците и на хората, побеждавали смъртта през вековете. Да, дори в една от книгите, които тя крие в кошничката си за бродерия, „Илюстровани доказателства на спиритизма“, има гравюра, правена по снимка на един от вождовете на червенокожите индианци. Въпросният джентълмен има „огърлица“ от отровни змии — а в лице прилича смущаващо много на госпожа Фокс!

— Кажете ми — подхваща Агнес, — какво донесохте в този пакет?

Госпожа Фокс се изтръгва с усилие от унеса и повдига тежкия пакет, който е подпряла на крака на стола си.

— Книги — отвръща тя, взема едно недокоснато на вид томче, подава го на Агнес и продължава да й подава книгите една по една: „Придържане към християнските норми в ежедневния разговор“, „Лудостта на привържениците на традиционното погребение“, „Карлайл и християнското учение — приятели или врагове?“.

— Божичко! — възкликва Агнес в опит да имитира благодарност, защото в тези книги явно не става дума за нещата, които тя би искала да узнае. — Такава щедрост от ваша страна…

— Ако погледнете титулните страници — пояснява госпожа Фокс, — ще се убедите, че не може да става и дума за щедрост. Всички тези книги са принадлежали на вашия съпруг — или поне са надписани като подарък за него от Хенри. Не разбирам как са се върнали обратно сред вещите на Хенри, но си казах, че е редно да ви ги върна.

Възцарява се неловко мълчание, а Агнес стига до извода, че този път няма да научи нищо повече.

— Е — казва тя весело, — дали да не слезем в кухнята, за да видим кой ви чака там?

Повече от два часа, след като Шугър вече е решила, че Уилям се е отказал от плана им, един час след като тя е престанала да лее обилни сълзи на ужас и самосъжаление, убедена, че няма да го види никога вече, екипажът на семейство Ракъм пристига сред дрънчене на звънци, спира пред къщата, и Уилям почуква на вратата й.

— Задържаха ме неотложни ангажименти — отбелязва той лаконично.

Не казва нито дума повече, а се заема да надзирава кочияша, докато той реди багажа на покрива на екипажа. Шугър, на която никой не й е казал дали да чака или да излиза, се навърта в антрето. Тя стои права, вдървена като закачалката, докато Чийзмън ту влиза, ту излиза с тежки стъпки, иронично ухилен. Докато нахлузва тесните си черни ръкавици, тя го наблюдава с ъгълчето на окото как нарамва тежките й куфари, и има чувството, че той души наоколо, за да долови някакви съмнителни миризми. Ако това наистина е така, той души напразно, защото атмосферата на стаите се отличава със странна стерилност.

Когато товаренето приключва, Уилям й нарежда с жест да го последва и двамата излизат на улицата.

— Внимавайте къде стъпвате, госпожице — съветва я весело Чийзмън само след миг, когато тя се покатерва в екипажа, и усеща как ръката му подпира едва доловимо задника й. Тя се обръща, за да го изгледа възмутено, но той е изчезнал.

— Толкова се радвам да те видя — прошепва Шугър към спасителя си, докато подрежда изобилието от шумящи черни фусти на седалката срещу него.

В отговор Уилям само докосва с показалец устните си и повдига рошавите си вежди, точейки мястото над главите им, където Чийзмън вече поема юздите.

— По-късно — упреква я той шепнешком.

Голямата двойна врата се открехва едва забележимо, но после се отваря широко, когато прислужницата вижда отвън господаря си и новата гувернантка. Пантите скърцат, защото вратата е съвсем нова, поставена е едва миналата седмица — масивна, пищно украсена с интарзии и голяма, резбована буква „Р“.

— Лети — съобщава величествено Уилям Ракъм. — Това е госпожица Шугър.

Момичето прави реверанс и казва:

— Добър ден, госпожице! — но не получава никакъв отговор.

— Добре дошли в дома на семейство Ракъм — заявява тогава мъжът. — Надявам се, не, дори съм убеден, че ще бъдете щастлива тук.

Шугър прекрачва прага на къщата и незабавно бива заобиколена от атрибутите на богатството. Над главата й виси огромен полилей, слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, се пречупват в него. Вази, пълни с цветя и зеленина, толкова огромни, че приличат на храсти, стоят на полирани маси от двете страни на стълбището. На всяко свободно място по стените висят идилични пейзажи в скъпи рамки. Близо до арката, през която се минава за приемната и за дневната, голям стенен часовник отмерва времето със златно махало — тиктакането му се чува съвсем отчетливо, също както и плахите стъпки на Шугър по лъснатия под. Погледът й проследява спираловидната линия на махагоновите перила до горната площадка на стълбите — тя знае, че там някъде е нейната стая. Колко вълнуващо е, че тя се намира на същия етаж, на който са и стаите на семейство Ракъм!

— Каква красива къща — казва тя, прекалено зашеметена, за да съзнава дали вярва на думите си. Работодателят й я въвежда с гостоприемен жест; наоколо се щурат прислужниците; багажът на предшественичката й е струпан в преддверието; и цялата тази суматоха е причинена от нея и я кара да си припомня романите на Самюъл Ричардсън или на онези, сестрите Бел, които всъщност не се казват Бел29. Как се казваха те наистина? В мозъка й отеква „Бел, Бел, Бел“… но истинското име й убягва.

— Госпожице Шугър?

— Да, да, извинете ме — отвръща тя, откъсвайки се от мислите си. — Просто се възхищавах…

— Позволете ми да ви покажа вашата стая — казва Уилям. — Лети, Чийзмън ще ти помогне да внесеш багажа.

Двамата тръгват нагоре по стълбите на благоприлично разстояние един от друг, ръцете им се плъзгат по полираните перила, стъпките им отекват приглушено по покритите с килим стъпала. Шугър си припомня многобройните случаи, когато двамата с Уилям са се изкачвали по стълбите в дома на госпожа Кастауей, и най-вече първият сред тях, когато Уилям беше все още безделник с ограничени възможности; жалък, плах нещастник, изгарящ от яростно желание да види цялата вселена в краката си. Тя хвърля кос поглед към него, докато се изкачват — възможно ли е този брадат господин да е същият онзи Джордж У. Хънт с детинската физиономия, който преди по-малко от година я помоли за „нещо извратено“.

— Съгласна съм на всичко — отговори тя тогава, — и то с най-голямо удоволствие.

— Ето и вашата стая — казва Уилям, след като са прекосили площадката, и побутва една врата, която вече беше открехната.

Стаята е дори по-малка и по-скромно обзаведена, отколкото бе очаквала. Под единствения прозорец има тясно дървено легло, застлано спретнато с пухена завивка, а отгоре има и вълнени одеяла. Вижда се скрин от жълтеникаво брезово дърво с бели порцеланови дръжки на чекмеджетата, върху който има огледало на стойка. Един стол и едно кресло, на вид доста удобно. Миниатюрна масичка. За повече мебели няма място. По избелелите сини тапети се виждат куки за картини, подобни на смачкани насекоми. До камината стои грозна керамична ваза. Голият дъсчен под е отчасти покрит с килим — съвсем приличен, но далеч от великолепието на персийските килими долу.

— Биатрис живееше съвсем скромно — признава Уилям, затваряйки вратата зад себе си. — Не държа и ти да постъпваш точно така — но все пак вярвам, че ще оцениш границите, в които може да се увеличава видимо имуществото на една гувернантка.

„Защо не ме целунеш?“ мисли тя и протяга ръка към него, която той стисва, като че ли има пред себе си делови партньор.

— Мога да живея скромно не по-зле от всеки друг — казва тя, и се утешава със спомена — със съвсем скорошния спомен за треперещите му пръсти по голите й бедра.

На вратата се чука, Уилям издърпва ръката си от нейната, отваря на прислужниците и без да каже и дума повече, излиза от стаята. Влиза Лети, залитайки под тежестта на огромната пътна чанта на Шугър — в нея, освен всичко останало, тя е пъхнала и ръкописа на романа си. Когато вижда превитата под тежестта на багажа прислужничка, Шугър се спуска към нея и се опитва да поеме чантата от ръцете й.

— О, не, мис, аз се оправям, наистина се оправям — възразява момичето, притеснено от това драстично нарушение на приличието. Шугър отстъпва объркана; ако приемем, че тя заема в домакинството толкова по-високо място в сравнение със слугите, на какво се дължи непоклатимото й убеждение, че гувернантките са низши същества и постоянен обект на презрение? Вероятно на романите — но нима романите не са отражение на истината, макар и поразкрасено?

Нагоре по стълбите се чуват тежки стъпки и сумтене — явно се качва едър мъж. Лети излиза забързано, за да направи място за Чийзмън, който влиза тежко, притиснал един куфар към гърдите си.

— Само кажете къде искате да го туря, госпожице — казва той ухилено.

Шугър се озърта в мъничката стая, която изглежда претрупана дори само от присъствието на пътната чанта.

— На леглото — сочи тя, съзнавайки, че тъкмо този отговор най-вероятно ще поощри циничните фантазии на кочияша… но наистина, къде другаде да остави куфара, за да го отвори и да извади дрехите?

— Най-подходящото място, няма спор, госпожице.

Шугър го оглежда, докато той минава край нея и поставя с преувеличено старание куфара върху леглото. Чийзмън е висок, а в дългия до коляно сюртук с месингови копчета изглежда още по-висок; тялото му е жилаво, пръстите — дълги. Лицето му е длъгнесто, с белези от едра шарка, с издадена брадичка и рошави вежди. Тъмната му къдрава коса е пригладена с помощта на гребен и помада, а зъбите му са бели и подредени — нещо съвсем необичайно за човек с неговия произход. Въпреки тежкия сюртук мъжката му арогантност се излъчва от него като невидим остен, с който дразни жените. Още докато той се обръща към нея с лукаво повдигната вежда и пита „Нуждаете ли се от още нещо, госпожице?“, тя вече е решила как ще се справи с него.

— Това е всичко засега.

Тонът й е сух и превзет; но лицето и стойката й лукаво намекват, че не е изключено тя да го хареса, макар и против волята си. Това е сложна поза, научена навремето от една уличница на име Лизи; а по-късно усъвършенствана с помощта на огледалата — съчетание от плахост, презрение и потисната възбуда, което мъж като него са убедени, че могат да предизвикат.

Чийзмън напуска стаята, доволно захилен, което я убеждава в правотата на избора й. Тя не може да се надява, че той ще забрави това, което вече му е известно — за него тя винаги ще си остане държанката на Уилям. Той никога няма да започне да я възприема като гувернантката на Софи, затова най-добре е да се поддържа илюзията, че някой ден той може да я прибави към дългия списък на завоеванията си. Единственото, което трябва да прави Шугър, е да поддържа деликатното равновесие между отблъскване и привличане — така ще го очарова достатъчно, за да не желае да й навреди, но пък никога да не предприеме нещо, с което да рискува работното си място.

„Чудесно“, казва си тя, потискайки лекия пристъп на паника, „с Чийзмън вече сме наясно“ — като че ли всеки обитател на този дом не е нищо друго, освен проблем, който трябва да се реши по някакъв начин.

Тя отива при леглото, подпира длани на куфара и се заглежда през прозореца. Няма кой знае какво за гледане — пуста, подгизнала от дъжда част от градината на Ракъмови. От друга страна, тя вече не се занимава със следене, нали? Не! Усилията й бяха възнаградени, старанията й да поддържа и развива връзката си с Уилям — също, и ето я вече тук, настанена като част от домакинството, с благословията на Уилям и на Агнес! Наистина няма основание да й се свива така стомахът…

— Госпожице Шугър?

Тя трепва, но се оказва, че това е само… как й беше името? — а, да, Лети, която отново се е изправила на прага.

Такова добродушно лице има Лети — дружелюбно лице. Сигурно няма да има проблеми с нея, тя ще…

— Госпожице Шугър, господин Ракъм ви кани да пиете чай с него.

Десет минути по-късно Шугър седи с изправен гръб в претъпканата с украшения приемна. В ръката й има чаша чай, край нея се е изправила прислужница в същите траурни одежди като нейните и държи в ръце поднос с кейк, а Уилям Ракъм разказва надълго и нашироко историята на Нотинг Хил. Да, точно така, историята на Нотинг Хил. Той ораторства неспирно, също като доктор Крейн от амвона, думите извират от устата му с механична равномерност — кои семейства изграждат първи вилите си в Чепстоу, срещу каква сума е била продадена фермата „Портобело“, кога точно Кенсингтънската чакълена кариера е била прекръстена на Нотинг Хил Гейт, и така нататък.

— Вероятно ще ви интересува да узнаете, че тук има и безплатна библиотека — отвориха я миналата година, на Хай Стрийт. Кажете ми, колко енории могат да се похвалят с такова нещо?

Шугър слуша колкото може по-съсредоточено, но мислите й започват да се въртят като зелево листо във вряща вода. Всичко изглежда достатъчно нереално, докато прислужницата стои в приемната при тях, но за голямо учудване на Шугър, Уилям не сваля маската дори когато Роуз се оттегля, а продължава лекцията си.

— … от овце до собственици на магазини само в рамките на две поколения!

Той прави ефектна пауза. Тъй като не знае какво точно се очаква от нея, Шугър се усмихва. Дали, ако се обърне към него по име, ще го извади от укритието, или само ще си докара неприятности?

— Тези куфари в преддверието… — започва тя.

— Те са на Биатрис Клийв — отвръща той, снижавайки гласа си и заговаря най-сетне с по-интимен тон.

— Но тогава аз сигурно я карам да чака?

Налага й се да потисне нов лек пристъп на паника при мисълта за жената, чието място трябва да заеме — жена, която във въображението й се е преобразила от някакво нищожество в ужасяващо компетентна особа, която при това е в състояние да прозре зад всякаква маскировка.

— Нека си чака — изсумтява Уилям и поглежда мрачно към тавана. — Избра възможно най-неподходящото време да напусне, така че може спокойно да потърпи, докато изпиеш чая си!

— Ммм — Шугър поднася чашата към устните си, но чаят е още прекалено горещ.

Уилям става от креслото и започва да крачи напред-назад, поглаждайки джобовете на жилетката си.

— Биатрис ще ти каже всичко, което се налага да знаеш за дъщеря ми — казва той, — а вероятно и доста повече. Ако започне да те дразни, съветвам те да заговориш за влакове — защото ще бърза да не изпусне своя.

— Ами Агнес?

Уилям спира като закован, дори ръцете му спират на половин път по корема му.

— Какво Агнес? — пита той, присвил очи.

— Няма ли Агнес… ъъъ, да дойде да ни види?

Според Шугър въпросът й е напълно разумен — нима госпожа Ракъм няма да направи никакви предложения във връзка с възпитанието на дъщеря си? Но Уилям е видимо удивен.

— Кого да види?

— Мен и Биатрис, и… Софи.

— Не ми се вярва — казва той с тон, който подсказва, че говорят за нещо от областта на чудесата. — Не.

Шугър кимва, въпреки че нищо не разбира, и започва да отпива колкото може по-често от горещия чай между хапките кейк. Една стафида пада от парчето, което държи в ръка, и незабавно се изгубва сред пъстрите шарки на килима. Часовникът, който като че ли досега се държеше по-дискретно, започва да тиктака силно.

След известно колебание Уилям прочиства гърлото си и се обръща към нея полугласно, но с много сериозен тон.

— Има нещо, което се надявах да не се налага да подчертавам. Надявах се то да бъде очевидно, или пък Биатрис да ти го каже. Но в случай, че нито едното, нито другото…

Но тъкмо в този момент усамотението им е нарушено от появата на Лети, която се осмелява плахо да прекрачи прага и, съзнавайки, че не е добре дошла, незабавно започва да се свива и трепери в демонстрация на раболепие.

— Какво има, Лети? — погледът на Уилям би могъл почти да я унищожи.

— Извинете, сър, но става дума за Шиърс, сър, намерил е нещо на госпожа Ракъм в градината, сър.

— Господи Боже, Лети! — изръмжава Уилям. — Шиърс отлично знае какво да прави с проклетата птица!

— Ама това е нещо друго, сър — тя се свива уплашено.

Уилям свива юмруци, сякаш всеки момент ще избухне и ще изхвърли прислужницата от стаята. Но после раменете му внезапно се отпускат, той си поема дъх и се обръща с лице към гостенката.

— Моля да ме извините, госпожице Шугър — казва той — и изчезва.

Останала сама в претрупаната гостна, Шугър стои неподвижно като някоя от вазите, наострила уши с надеждата, че ще дочуе нещо, което ще й изясни какво се е случило. Не смее да стане от мястото си, а само накланя глава като куче, с надеждата, че така ще долови по-лесно думите, които биха долетели в гостната откъм преддверието — и ще узнае на какво се дължи тази суматоха.

— Какво, по дяволите, е това? — пита нетърпеливо Уилям. Звучният му баритон звучи по-остро, слушан отдалече. Градинарят отговаря с неясен глас — тенорово мърморене, което не се осмелява да се извиси до тона на питащия.

— Какво? Закопани ли? — възкликва Уилям. — Че кой ги е закопал?

Следва приглушен отговор, но този път в дует — Шиърс и Лети заедно.

— Повикайте Клара! — нарежда Уилям. — Вижте сега на какво прилича подът!

След няколко минути гласът на Клара се прибавя към многогласното изпълнение. Думите не се чуват отчетливо, но по тона й е ясно колко е смутена.

— „Начисто“ ли? — пита раздразнено Уилям. — Какво ще рече това „начисто“?

Обяснението на камериерката явно не го впечатлява и той започва да ругае. Малко по-късно се разнася отново гласът на Шиърс, а Клара започва да плаче или да киха, или и двете едновременно.

— Не, не, не — ръмжи Уилям, явно отхвърляйки предложението на градинаря. — Тя скоро ще започне да ги търси. Сложете ги някъде да изсъхнат, на сигурно място… — следва хорово мърморене. — Откъде да знам, някъде, където не биха могли да попаднат в ръцете на външни хора? Трябва ли винаги аз да вземам решенията в тази проклета къща?

След което той оставя нещата в ръцете на прислугата и се връща в гостната, стъпвайки подчертано тежко, така че Шугър долавя трептенето на дъските.

— Неприятности ли имаш, любов моя? — това са думите, с които би искала да го посрещне, когато той влиза в стаята, но той изглежда толкова по-различен от мъжа, чиито устни целуваха неотдавна корема й, че тя не се осмелява да ги произнесе, а само го поглежда въпросително.

— Дневниците на Агнес… — пояснява Уилям, поклащайки невярващо глава. — Дузина и повече тетрадки. Агнес… ги заровила в градината. По-точно, накарала Клара да ги зарови… — очите му се замъгляват, докато той се опитва да си представи случката: прислужницата с траурна рокля, която пухти над лопатата; изкопаната дупка и мократа пръст, която пада върху подвързаните с плат дневници. — Можеш ли да си представиш?

Шугър се смръщва съчувствено, надявайки се, че е преценила правилно какво се очаква от нея.

— Защо й е било да го прави?

Уилям се отпуска тежко на креслото и вперва поглед в коленете си.

— Казала на Клара, че… била „приключила с миналото“! Че „започвала начисто“!

Шугър забелязва как невярващото му изражение отстъпва място на измъчена гримаса — бръчките по челото му говорят ясно на всеки, който би се опитал да ги разчете: „Има ли в цяла Англия друг съпруг, комуто се налага да се примирява с това, с което се примирявам аз?“

Ако сега се намираха на Прайъри Клоуз, тя би го прегърнала и би започнала да го гали по главата, би го притиснала към гърдите си и би му напомнила, че има и такава възможност — една жена да прави само това, което иска мъжът й; нищо по-малко, но и нищо повече. Но тук, в приемната на Ракъмови, край тиктакащия часовник, гравюрите на цветя, бродираните покривчици, на персийския килим, по който някъде се търкаля една стафида…

— Струва ми се, че ти се канеше да ми кажеш нещо — напомня тя, — преди да ни прекъснат.

Уилям плъзва длан по устата си и си възвръща спокойствието без помощта на успокояващата й прегръдка.

— Да — казва той и се привежда към нея, доколкото позволява приличието. — Това, което исках да кажа, е следното: най-добре би било, ако… още известно време… всъщност, докато аз не променя решението си… — той притиска длани една в друга, моли се за вдъхновение, за да може да разкрие една истина, без да трябва да я оголва докрай. — Най-добре би било да се грижиш за Софи така, че… ъъъ… Агнес да бъде обезпокоявана колкото е възможно по-малко. Всъщност, би трябвало да направиш така, че когато Агнес е станала и… тоест, е тук… — той прави неуверен жест, който сякаш обхваща цялата къща, — тя… Агнес искам да кажа… да може спокойно да прави това, което… без да…

Шугър не издържа.

— Искаш да кажеш — пояснява тя, — че Софи не бива да се изпречва пред погледа на Агнес.

— Точно така — облекчението му е очевидно, но почти веднага след това нарушено от ново притеснение; очевидно си е поставил за цел да очисти жена си от подозрението в неестествено поведение. — Не искам да кажа, че ако Агнес случайно те забележи да слизаш по стълбите със Софи, ще настане чак краят на света, или че от теб се очаква да държиш дъщеря ми като затворница в детската стая, но…

— Трябва да проявявам благоразумие — обобщава тя, опитвайки да си възвърне доверието му, налагайки му да се успокои от решителния й тон и кроткия й, безстрастен поглед.

— Именно — той се обляга назад с вида на човек, комуто са извадили зъба с по-малко болка и кръвопролитие, отколкото е очаквал.

— А сега — подема Уилям, когато тиктакането на часовника отново започва да звучи натрапчиво, — е време за предаване на властта, нали?

В спалнята на Софи Ракъм цари дух на строга аскетичност. Ако не беше малкото детско легло, полускрито в един тъмен ъгъл, помещението би могло да мине за килия на монахиня — при това в манастир на орден, който отдавна се е отрекъл от всякакви други занимания освен молитва и безмълвно съзерцание. По стените няма картини, никъде не се виждат нито украшения, нито играчки; така погледнато, нито една прашинка — да не говорим пък за играчка — не нарушава съвършенството на тъмните полирани мебели. Около дузина книги са подредени в шкаф с височината и размерите на ковчег, и всяка една от тях изглежда непроходимо сложна.

— Аз съм бавачката на Софи — казва Биатрис Клийв с тон, който налага възторжен — или съчувствен отговор. — Тук съм от шест години.

Истерията драска по мозъка на Шугър и я изкушава да отговори например така: „Очарована съм да се запознаем. Аз съм любовницата на Уилям Ракъм, и съм тук от четиридесет и пет минути“. Но тя преглъща с усилие и произнася:

— Госпожица Шугър.

— Бях и дойка, и бавачка на това дете — казва едрогърдестата, но инак пристегната в колосаните си дрехи Биатрис. — Видях възхода и упадъка на това семейство, а сега и новият му възход.

Шугър не знае как би могла да отговори — хрумва й само да каже на бавачката, че ако млякото й е непоправимо пресъхнало, винаги може да си намери работа в заведението на госпожа Гил на Джърмин Стрийт, известно с това, че уличниците там се отличават с огромни гърди.

— Времето върви бързо — казва тя най-сетне и отново се оглежда.

Въпреки първоначалното впечатление стаята на детето е също толкова голяма, колкото и нейната, която е в съседство — само изглежда по-голяма, защото е почти празна. Софи седи на голям стол с права облегалка — тъжна восъчна кукличка, облечена в най-тъмните, най-мрачните, най-стегнатите, най-неделни дрехи, които Шугър някога е виждала; прилича на снимка от преглед на Въздържателното дружество. Никой не я е представил. Тя е просто обект на разговора. Софи гледа в пода, а понякога, за разнообразие, и в обувките си.

— Скоро ще разберете — казва Биатрис, — че общо взето, Софи е добронамерено дете. У нея няма злоба, но пък ако има нещо, което да обича да прави, то е да седи и да зяпа през прозореца. Надявам се също да прецените, че тя не е глупава, въпреки че вниманието й се отклонява много лесно.

Шугър хвърля поглед към Софи, за да види как тя приема критиката, но момиченцето продължава да се взира неотклонно в политурата на дъските.

— Понякога — продължава Биатрис, — се държи като истинско бебе, като че ли разумът я напуска. Не е приятна гледка. В такива моменти се налага да я постегнете, за да не стане досущ като… — Биатрис преглъща останалите думи, макар да се кани да напусне завинаги дома на Ракъмови. — За да не се държи като избягала от лудницата.

Шугър кимва учтиво. Надява се по лицето й да не личи нарастващата неприязън към тази жена с твърд черен бюст, тънки устни и неочаквано изискана реч. Онази Биатрис, която си бе представяла, когато Уилям спомена за първи път дъщеря си, бе съвсем различна — нещо като по-закръглен вариант на Каролайн, жизнерадостна провинциалистка — или пък някоя сърдечна, пухкава лондончанка, преливаща от излишна сантименталност. Шугър дори се беше опасявала от някакви изстъпления на раздяла, сълзи, прегръдки, бе си представяла как Софи ще се вкопчи отчаяно в полите на закръглената си покровителка, която през това време ще хлипа „Бебчето ми!“ и така нататък.

Вместо това присъстващите тук три фигури в траурно облекло не помръдват от местата си в студената стая. Най-голямата близост между Биатрис и Софи Ракъм е косият поглед, с който бавачката сякаш налага на детето да не се килне от стола — както вентрилоквист насочва от разстояние куклата си. Любвеобилни розовобузести бавачки ли? Ето още една романтична фантазия, плод на многото романи, осъдена да увехне при първия сблъсък с грубата действителност.

— Тя се напикава, знаете ли — казва Биатрис. — Всяка нощ.

Тя повдига вежда в стоическа подкана към Шугър да оцени колко усилия й е струвало дори само това през изминалите шест години.

— Колко… неприятно — казва Шугър и поглежда към Софи. Детето изглежда напълно погълнато от вълшебството, което излъчват катарамите на обувките му.

— През лятото не е чак толкова трудно — продължава Биатрис. — Но през зимата е истински кошмар. Ако ме последвате, ще ви покажа най-подходящото място за сушене на чаршафи в къщата.

— Ммм, да, ще ви бъда благодарна — казва Шугър, внезапно обзета от неразбираемото желание да удря Биатрис по лицето с пантоф, подгизнал от урина.

— Макар да не е кой знае какъв плюс — допълва Биатрис, — Софи поне не е от децата, които мразят вода. Ако изобщо има проблем, той се състои по-скоро в това, че прекалено много обича да я мият. Което ми напомня… — очите й лъсват любопитно, докато тя оглежда слабата фигура на Шугър. — Вие вероятно сте обсъдили с господин Ракъм докъде се простират задълженията ви? Аз бях и дойка, и учителка, и Бог знае още какво през изминалите години, и го приемах, но мога да ви разбера, ако в качеството си на гувернантка не желаете да изпълнявате… определени задължения.

Шугър отваря уста, но езикът отказва да й служи; нито е предполагала, нито пък Уилям я е предупредил, че Софи ще има нужда и от друго, освен от обучение.

— Аз… ние се споразумяхме с Уи… с господин Ракъм — започва да пелтечи тя, — че ще се грижа за Софи във всяко отношение.

Биатрис отново повдига вежди. Погледът й не трепва въпреки пороя от неосезаеми удари с мокрия пантоф.

— Винаги можете да настоявате да назначат прислужница за детската стая — казва тя с тон, който намеква, че идеята е направо прекрасна, и че господин Ракъм е допуснал огромна грешка, като все още не я е осъществил. — В тази къща парите нахлуват като порой, госпожице Шугър, все повече и повече. Миналата седмица монтираха нова входна врата, знаете ли?

Шугър поклаща глава и докато Биатрис се заема с подробно описание на поставянето на вратата — неприятност по неприятност, гайка по гайка, тя започва сериозно да обмисля как да заговори за влакове, без да излезе, че се държи налудничаво.

— Убедена съм, че Софи няма да ми създава проблеми — подхваща тя в момента, когато Биатрис си поема дъх, приключила с описанието на двамата дърводелци „мошеници“, които според бавачката са получили за някакъв къс резбовано дърво толкова пари, колкото би била и едногодишната заплата на една прислужничка за детската стая. — Сигурна съм, че сте я отгледали така добре, че за мен не остава нищо друго, освен да… ъъъ… продължа доброто ви дело.

Биатрис се смръщва озадачено и млъква за миг. Мокрият пантоф не помогна, но похвалата подейства. Но още преди Шугър да се впусне в тенденциозен разказ за дълги пътувания с влак и за бързината, с която минава времето, бавачката успява да се съвземе.

— Елате с мен, за да ви покажа къде можете да простирате мокрите чаршафи на Софи — казва тя. После, когато двете с Шугър се упътват към вратата, тя се обръща за първи път пряко към детето и казва:

— Стой тук, Софи.

Облечената в черно кукличка, кацнала все така неподвижна на ръба на стола, само примигва с големите сини очи на Агнес, но не се осмелява дори да обърне глава, за да ги проследи с поглед.

По целия път надолу Биатрис говори за Софи — и по-точно за нейната несръчност, за лошата й стойка, за разсеяността й, за безсмислените й предразсъдъци по отношение на някои съвсем подходящи за нея дрехи, както и за това колко важно е да се съхрани неотстъпчивост по въпроса за отношението на Софи към брюкселското зеле. Докато вървят по пищно украсените коридори, Биатрис изрежда пред Шугър цял списък с неща, които може да бъдат позволяваш на Софи, ако се държи добре, и други, които трябва да й бъдат отказвани, ако не слуша. Списъкът е толкова изчерпателен, че още не е свършил, когато пристигат в клаустрофобично малкия килер до кухнята, и се налага Биатрис да прекъсне изреждането.

— Това трябваше да бъде изба за вино — обяснява Биатрис, когато двете влизат и незабавно ги облъхва топлина и приятният аромат на фин сапун за бельо, — но по едно време виното на господин Ракъм свърши, а пък той нямаше пари, за да купи ново. — Тя хвърля многозначителен поглед към Шугър. — Това беше преди няколко години, разбира се, преди промяната.

Шугър кимва, странно смутена от съзнанието, че всъщност тя предизвика промяната. Биатрис сваля един памучен чаршаф от дългата медна тръба, която по неразбираеми причини минава от едната до другата страна на килера.

— После пък той разви слабост към фотографията — продължава тя, докато сгъва чаршафа пред гърдите си, — и за известно време тук беше „тъмната му стаичка“, нали така се нарича. След това обаче му се случи някаква неприятност с една отрова, тук миришеше много силно и миризмата не можеше да се пропъди, макар да миха подовете с маркучи. Дойде някакъв човек и каза, че това било от влагата, затова прекараха от тук тръба от бойлера… — тя се прекъсва сама и се взира надолу с присвити очи. — Това пък какво е?

В едно тъмно ъгълче на пода се вижда малка купчинка, която на пръв поглед изглежда като боклук. Ако се погледне отблизо, се оказва, че това е куп мръсна и мокра хартия във вид на тетрадки или дневници.

— Трябва да поговоря с човека, който е направил това — изсумтява Биатрис. — Това място тук не е помийна яма.

— Да, но вие бързате, за да не изпуснете влака — изтърсва най-сетне Шугър. — Нали? Моля ви, не се безпокойте, аз ще се заема с това.

И точно като в отговор на молитва, отнякъде се разнасят ударите на голям стенен часовник — бум, бум, бууум.

Когато Биатрис Клийв най-сетне си е тръгнала, вещите й са изчезнали от преддверието, а прислужниците вече са се отказали да висят по прозорците, за да гледат как файтонът изчезва от поглед, Шугър се връща сама в спалнята, където е останала Софи съгласно нареждането. Какво друго би могла да направи?

Бе очаквала, че Уилям ще дойде при нея след заминаването на бавачката, за да й устрои истинско посрещане, но той е изчезнал някъде, а Шугър не би могла да тръгне да наднича във всички стаи, за да го открие, нали? Не. С всяка стъпка нагоре по покритото с килим стълбище и става все по-ясно, че часът, през който към нея е било проявено известно благоволение, е свършил безвъзвратно. Тя вече не е гостенка в този дом. Тя е… гувернантка.

Докато отваря вратата на спалнята, тя се подготвя за очакваната потискаща гледка, която ще накара сърцето й да се свие, а по гръбнака й да пробягат тръпки — очаква да види Софи Ракъм, седнала с изправен гръб на онзи огромен стол, като някакъв ужасяващ музеен експонат, недоунищожен от препараторите, вцепенен от страх и недоверие, чиито огромни очи проникват до душата на Шугър и очакват от нея… какво?

Но гледката, която се разкрива пред очите на Шугър, когато влиза, е съвсем различна. Малката Софи, макар несъмнено да е останала на мястото си, както й бе наредено, не е издържала на дългото чакане и е заспала на стола. Стойката й, която толкова възмущава Биатрис, сега несъмнено не е блестяща; детето е полулегнало накриво в стола, главата му е склонена към едното рамо, полата му е смачкана и се е дръпнала нагоре, едната ръка лежи отпусната в скута, а другата виси отстрани. Един кичур от русата му коса потрепва пред устните в равномерния ритъм на дишането, а върху черния плат на здраво закопчания корсаж се вижда ясно едно по-тъмно петно, където от устата му се е стекла лига.

Шугър пристъпва тихо и коленичи така, че лицето й да бъде на едно ниво с лицето на спящото дете. Така, както е заспала, с подути бузки и издадена долна устна, видът на Софи говори несъмнено, че тя не е наследила красотата на Агнес. Когато големите порцелановосини очи се затворят, по лицето не остава и следа от чертите на майката — забелязват се само челото, носът и брадичката на Уилям. Тъжно наистина, но още от тази крехка възраст може да се предскаже, че Софи е осъдена да остане стара мома — ако изключим възможната намеса на бащиното й богатство. Личи си, че макар и по детски пухкаво, тялото й е набито, наследило конструкцията на Уилям. „Защо ли трябва да се буди?“ нашепва един съчувствен, натежал от опасения глас. „Защо да не заспи навеки?“. Но Шугър знае, че трябва да събуди детето, затова продължава да чака, отпусната на колене пред него, надявайки се близостта и собственият й дъх да свършат тази работа.

— Софи? — прошепва тя.

Влажните устни на детето се размърдват, то подсмърква и се раздвижва, връщайки се постепенно към действителността. Тогава, в един кратък и безценен миг, вселената дарява Шугър с рядкото щастие да бъде първото, което съзира един новосъбуден човешки дух — да бъде видяна, преди в съзнанието на детето да са нахлули страхът и предразсъдъците. Софи примигва объркано, още прекалено сънлива, за да разбере чие е лицето, надвесено над нея. Тъй като току–що е била изтръгната от света на сънищата, за нея това не е толкова важно, колкото сравнението, което се опитва да направи — между света, който току–що е напуснала и този, към който се е върнала. Опитва се да си припомни какъв беше животът в будно състояние. Тогава, в мига, в който детето осъзнава, че вероятно е извършило някакъв грях и всеки момент ще последва наказанието, Шугър протяга ръка, поставя я нежно на рамото му и казва:

— Всичко е наред, Софи. Заспала си на стола.

Докато Шугър помага на схванатата и изтръпнала Софи да слезе от стола, я обзема предчувствието, че работата й на гувернантка няма да бъде толкова тежка, колкото бе очаквала. Тогава, увлечена от нахлулото облекчение, прави първата си грешка.

— Ние с теб сме се виждали и преди — казва тя, — помниш ли?

Софи, която полага неимоверни усилия да дойде на себе си и да влезе в кожата на това непознато животно — ученичката, я зяпва озадачено. Първият въпрос, който й задава гувернантката, я затруднява — дали пък не го прави нарочно, за да докаже, че Софи не знае нищо?

— Не, госпожице — признава тя. Гласът й обаче е същият като гласа на Агнес — само малко по-глух и не толкова фино модулиран; звучи по-скоро като тъжна малка камбанка, а не като флейта.

— Видяхме се в църква — подсказва Шугър. — Аз те погледнах, и ти погледна към мен.

Още докато я описва, срещата на погледите прозвучава като доста неубедително преживяване.

Софи прехапва долната си устна. Бавачката й е казвала поне сто пъти, че не бива да се разсейва, докато е в църква — ето на, сега ще си получи заслуженото наказание, задето не се е вслушала в думите й!

— Не си спомням, госпожице — Софи произнася думите с детинско отчаяние пред надвисналата заплаха да бъде обявена за глупачка.

— Не се притеснявай, не е толкова важно — казва Шугър и се изправя.

Едва тогава, когато двете застават прави една срещу друга, се забелязва смущаващата разлика между тях — главата на Софи не стига дори до кръста на Шугър.

— Е, Биатрис вече замина — продължава Шугър и прави втората си грешка, — и това според мен е много хубаво, ти как мислиш?

Тя се надява, че е постигнала игриво-заговорническия тон, който ще подчертае, че приема Софи като равна на себе си, и няма да остави съмнение по въпроса към кого е насочила симпатиите си.

Софи вдига очи към нея — колко голямо е разстоянието между лицата им! — и казва с умолителен тон:

— Не знам, госпожице.

Челото й е тревожно смръщено; малките й ръчички са сключени здраво пред полата й, защото странният нов свят, в който се е събудила, в крайна сметка се е оказал опасно място.

Какво да стори? Какво да стори! Преравяйки по памет от огромния брой прочетени книги всяка тема, свързана с деца, на която е попадала, Шугър пита:

— Имаш ли кукла?

Идиотски въпрос според нея, но когато детето го чува, в очите му най-неочаквано проблясва искрица.

— В детската стая, госпожице.

— В детската стая? — Шугър осъзнава стреснато, че изобщо не е стъпвала там. Това е мястото, където ще се провеждат уроците, а тя дори не го е виждала! Действително, по време на лекцията си за правилното възпитание на госпожица Ракъм Биатрис нееднократно спомена „детската стая“, но нещата се развиха така, че бавачката си тръгна, без изобщо да й покаже стаята, „която вече сигурно ще наричате занималия“. Може би щеше да го направи, ако Шугър не беше заговорила за влакове, което я накара да напусне забързано къщата.

— Заведи ме там тогава — казва тя и след кратко колебание протяга ръка. Дали Софи ще я приеме? За нейно огромно облекчение, детето стисва ръката й.

При първото докосване на топлите пръстчета Шугър изпитва чувство, което досега е вярвала, че няма да изпита никога — трепета от докосването на чужда, непозната плът. Тя, която е била опипвана от хиляди непознати и е станала безчувствена към всичко освен към най-непоносимите грубости, сега долавя приятна тръпка, шок от посвещаването й в света на сетивната наслада; а този шок води със себе си и неочаквано смущение. Колко груби изглеждат пръстите й в сравнение с пръстите на Софи! Дали детето няма да се отврати от напуканата й, загрубяла кожа? Как трябва да държи ръчичката на Софи — да стиска здраво или да отпуска пръсти? И кой би трябвало първи да издърпа ръката си?

— Ти трябва да ме водиш — казва тя и двете излизат.

Домът на Ракъм отново сякаш е опустял — прилича не толкова на дом, колкото на притихнал магазин, който предлага часовници, огледала, лампи, картини и дузина различни видове тапети. Детската стая е скрита чак зад чупката на етажа, и докато вървят натам, Софи и Шугър минават покрай няколко затворени врати.

— Това е стаята, където татко се затваря, за да мисли — пояснява шепнешком Софи, без да я попита.

— А следващата?

— Не знам, госпожице.

— Ами първата врата?

— Там живее мама.

Детската стая има по-окуражаващ вид — поне в сравнение със спалнята на Софи. Тя е доста просторна, с голям прозорец, край стените са подредени различни шкафове и скринове, има писалище и дори играчки — така погледнато, доста повече играчки, отколкото Шугър някога е притежавала. Виждат се боядисани дървени фигурки на животни — очевидно за Ноевия ковчег, макар самия ковчег да не се забелязва наоколо; има и грубо скована, но доста голяма кукленска къща, в която има дори кукленски мебели. В далечния ъгъл е поставено люлеещо се конче с плетено „седло“, виждат се и пъстри плетени панери, пълни с всевъзможни дреболии, които трудно могат да се различат от разстояние. Ето и тъмнозелената дъска за писане, все още неосквернена от тебешира, купена специално за този нов етап от живота на Софи Ракъм.

— А къде е куклата ти?

Софи отваря един скрин и измъква оттам отпуснатата фигурка на една парцалена кукла с тъмна коса — ухилено тъмнокожо момченце, на чиято памучна блуза е избродирана думата „Туайнингс“. Куклата е удивително грозна, но Софи я държи нежно и малко тъжно, сякаш си признава, че парцалената играчка е не чак толкова жива, колкото тя би искала да бъде.

— Дядо ми я подари — обяснява тя. — Той трябва да седи върху един слон, но слонът беше пълен с чай, а чаят още не е свършил.

Шугър обмисля сведенията в продължение на една-две секунди, после минава към друг въпрос.

— А защо го държиш в скрина? — пита тя. — Не искаш ли да го слагаш при себе си, когато си лягаш да спиш?

— Бавачката казва, че не бива да внасям вмирисаната стара кукла в хубавата си чиста спалня, госпожице — казва Софи стоически, но с едва доловима нотка на скръб. — А пък когато е тук, казва, че не й е приятно да гледа черното му лице.

Това е шансът, който Шугър е чакала, за да възстанови позициите си.

— Но в скрина сигурно е много мрачно и скучно — възразява тя. — Той сигурно се чувства самотен!

Очите на Софи са станали още по-големи от обикновено; тя е почти готова да й се довери.

— Не знам, госпожице.

Шугър отново коленичи пред нея, под предлог, че иска да огледа по-добре куклата, но всъщност за да може Софи да види по-отблизо лицето й.

— Ще намерим какво да прибираме в този скрин — казва тя и помага на Софи да прибере провисналите крака на куклата в свитата си ръка. — А ще ми кажеш ли как се казва той?

Отново труден въпрос.

— Не знам, госпожице. Дядо не ми каза.

— А ти как го наричаш?

— Не го наричам по име, госпожице — Шугър прехапва устни, за да не предположи детето, че такова невъзпитано отношение към парцаленото същество налага някакво наказание.

— Струва ми се, че трябва да му дадем име — заявява Шугър. — Някое хубаво английско име. И от днес нататък той ще може да се пренесе в твоята стая.

Съмненията измъчват Софи в продължение на още няколко секунди, но когато необикновената нова гувернантка кимва окуражаващо с глава, тя си поема дълбоко дъх и възкликва:

— Благодаря ви, госпожице!

Когато е щастлива, дори не е толкова грозновата.

Само на няколко улици оттук, докато Софи запознава постепенно госпожица Шугър с чудесата на детската стая, Емелин Фокс седи на стълбите в собствената си къща, на половин път към горната площадка — почива си, за да може да продължи. Доста нещо свърши днес за жена, която още не се е възстановила напълно, затова сега изпитва истинско блаженство просто да си седи така, опряла глава в покритото с килим стъпало, и да диша.

Дали от гърлото й не излиза все още леко хриптене? Може би — нещо едва доловимо. Но тя със сигурност се е изтръгнала от ноктите на… Знаете какво, както се изразява госпожа Ракъм. Тя едновременно се дразни и наслаждава на болката в уморените си крака, на твърдия ръб на стъпалото, който се забива в гърба й, на силното пулсиране на вените по слепоочията си. Позволено й е да ползва още известно време това тяло, този скромен съд от кости и жили, и тя се моли Богу да оползотвори това време добре.

Гостуването при госпожа Ракъм я изтощи ужасно, особено това, че реши да се върне пеш, носейки котарака в плетената му кошница по улиците на Нотинг Хил — а той е солидно животно, в никакъв случай не е лека категория. Несъмнено решението й да не наема файтон и да не ползва услугите на прислужницата си Сара отново ще развълнува клюкарите — особено пък ако някой от тях научи истината, а именно, че Сара се е върнала към предишния си занаят на уличница, след като „болнавият й дядо“ затъна катастрофално в дългове на конните надбягвания по време на сезона. Очаква се тя да бъде заместена от ново момиче, поредното постъпление от реформираните проститутки, покровителствани от Дружеството за спасение. Момичето ще пристигне в сряда, но Емелин иска да поразчисти преди това, за да не се почувства то обезкуражено, заемайки се с първата си почтена работа. И Емелин прави тъкмо това — подрежда. Е, не точно сега, разбира се — точно сега тя седи на стълбите и наблюдава призрачното шествие от силуети на минувачи през матовото стъкло на външната врата.

Пренасянето на вещите, притежавани от Хенри приживе, в малката й къщичка — особено защото то е станало в нейно отсъствие, докато тя още лежеше в болницата, тласна дома й отвъд границата, която го делеше от хаоса. Сега вече в нито една стая няма достатъчно място, за да мине дори… ами дори една котка. Откакто пристигна тук, котаракът е крайно объркан и заинтригуван, снове нагоре-надолу по стълбите, влиза и излиза от стаите, запознава се отново с мебелите и вещите на покойния си господар, наблъскани по разни непознати места. Особено го вълнува неразбираемата поява на леглото на Хенри, което стои изправено, подпряно на стената в дневната, дюшекът му се е свлякъл на една страна — от него не може да се възползва нито човек, нито животно. Поне пет-шест пъти, откакто Емелин го извади от кошницата и го пусна в новия му дом, той се опитва да привлече вниманието й към леглото с явната надежда, че тя ще оправи положението.

Емелин си признава, че къщата й прилича по-скоро на вехтошарски склад в Чийпсайд. В кухнята има по два броя от всичко — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, две тенджери, два чайника, два съда за готвене на водна баня, и така нататък, има дори два набора подправки, при това предпочитанията на Хенри явно са били почти същите като нейните. Което е много жалко, като се има предвид, че тя не е станала междувременно по-добра готвачка, и има още по-малко желание да подобри уменията си.

Из цялата къща столовете и столчетата са натрупани по два-три един върху друг — някои сякаш ще се катурнат всеки момент, други изобщо не могат да бъдат извадени един от друг; но безспорно най-сериозна причина за бъркотията е свръхизобилието от книги. Книгите на Хенри са се смесили с нейните и стоят на купчини във всяка стая, а дори и по коридорите — някои в стройни пирамиди, които напомнят малко пясъчни замъци — големите отдолу, по-малките — отгоре; други обаче са струпани в обратен ред, рискувайки всеки момент да станат жертва на закона за земното привличане или на гальовната муцуна на котарака. Тя дори не може да обвинява хората от фирмата за разчистване за този хаос — тъкмо тя извади книгите на Хенри от сандъците, за да провери какво е оцеляло и какво — не. За съжаление уменията й да подрежда различни предмети са много далеч от съвършенството, и междувременно вече са регистрирани няколко срутвания. Онзи човек от Дружеството за разпространение на Библията така и не се появи, и кулата екземпляри от Новия Завет, която от самото начало не беше много стабилна, рухна край перилата, а няколко бройки са паднали дори на долния етаж.

Малко по-спретнати на вид, но далеч по-обезкуражаващи са чувалите с дрехи. Не става дума за складираните от Емелин дарения — вълнените ръкавици, кърпените чорапи и чаршафи, предвидени за бедняците в Лондон и други градове, а за дрехите на Хенри. Три пълни чувала лежат неотваряни в спалнята й, завързани с канап, с печат, на който пише „Тътъл и Син“.

Котаракът се върти около полите й, мяука и прави всичко по силите си да се бута в краката й през плътната преграда на многото фусти. Преди да е успял да пропълзи под тях, Емелин се изправя. Колко е уморена! Следобедът още не е превалил, а на нея вече й се иска да спи, и то не да дремне, а да спи дълго, с дълбокия сън, който отделя един ден от друг. Колкото и неблагочестиво да звучи това, Емелин би искала Бог да можеше да погледне поне днес през пръсти на правилата и да позволи на нощта да дойде малко по-рано. За да не се наруши равновесието, би могъл да отпусне на другия ден няколко допълнителни часа светлина, нали?

Цялата схваната, толкова схваната, че почти й се приисква бастунът й да бе някъде наблизо, Емелин тръгва, тътрейки крака, към кухнята. Вероятно котаракът, проучил вече новия си дом, не би се отказал да хапне.

— Нали това искаш, Писане? — пита го тя. Той е спрял колебливо на прага и души една мръсна метла.

Но какво да му даде? Сега, когато вече го настани тук, ще трябва да обмисли как да го убеди да не избяга. Краткият оглед на бюфета и хладилните шкафове я убеждава, че не разполага нито със сметана, нито със сурово месо, защото от доста време не е готвила. Предпочита да се храни по ресторанти. Да, тя сама съзнава, че постъпва възмутително. Знае много добре, че някои умиращи от глад семейства се препитават с изхвърлени късчета овнешко и корички хляб, докато тя се оставя да бъде обслужвана като куртизанка. Но без помощта на Сара надали би се справила с такова предизвикателство, каквото е готвенето за нея; при това не може изобщо да се добере до онази от двете печки, която е свързана с комина. Жалко наистина, че не може да вземе Писан със себе си в ресторанта и да му поръча вечеря… това е едно от онези решения, присъщи на здравия разум, които хората неминуемо отхвърлят. Ах, колко ненавистен е прагматизмът за англичаните! Не, не този прагматизъм, благодарение на който се градят фабрики, а онзи, който би направил живота на хората далеч по-удобен. Ето тема, която биха могли да обсъдят с Хенри следващия път, когато…

Тя отваря с въздишка следващия шкаф и измъква оттам буца сирене — това е личният й склад за случаите, когато прислужницата отсъства. Котаракът мяука окуражително.

— Не знам дали котките ядат сирене — казва тя и хвърля малко парченце, което той веднага улавя с лапи и изгълтва с видима наслада. Още едно съмнение е отхвърлено; човек научава по нещо ново всеки ден. Облегната на излишната печка, тя дава на котарака парче след парче, докато накрая той отказва да яде — или е сит, или е ожаднял прекалено много. Тя го завежда до една чинийка, пълна с вода, която гой подушва без особен ентусиазъм; утре ще трябва да му купи мляко.

Би трябвало и тя да хапне нещо; днес е яла само малко хляб и сирене, чай и малко от плодовия сладкиш, който поднесоха у госпожа Ракъм. Все още не е възвърнала обичайния си апетит и още не се е възстановила от неприятното преживяване, когато след завръщането си от болницата откри тук кутия с печата на „Тътъл и син“ и надпис „Бързоразвалящи се продукти“ — при отварянето на кутията установи, че продуктите, след краткото си пребиваване в склада на „Тътъл и Син“ и доста по-дългото в нейната кухня, действително се бяха развалили.

Тя се навежда над безредно нахвърляните медни тигани, за да отвори друг шкаф, където се надява да открие кутия бисквити. Вместо това обаче попада на нова партида книги. След няколко минути — може би към петнайсетина, прекарани в прелистване на „Нова система за готвене у дома“ от госпожа Ръндел и взиране в надписа „На моя скъп приятел Хенри Ракъм, Коледа, 1874 г.“, тя тръгва нагоре по стълбите — бавно и мъчително.

На горната площадка, съвсем близо до вратата на спалнята си, тя забелязва два продълговати кафяви предмета, които отдалеч й заприличват на пури — но се оказва, че са котешки изпражнения, при това доста миризливи. Емелин притваря клепачи и усеща как изпод тях започват да се стичат сълзи; тя не може, не може, не може да слезе до долу и след това отново да се качи по стълбите. Вместо това взема една носна кърпичка от нощното си шкафче — там все още стои пълна кутия с кърпички и й напомня времето, когато по всяко време на денонощието съществуваше опасността да я обземе неудържим порив да кашля кръв. Тя взема предпазливо котешките изпражнения в мекото памучно платно и ги увива многократно, така че се получава нещо подобно на ароматните възглавнички, пълнени с билки. Така може би ще може да ги остави тук до утре.

Емелин започва да се съблича в разхвърляната си спалня, но когато е наполовина съблечена, установява, че не може да открие нощницата си. Тази сутрин се зае да търка прекалено ожесточено едно старо петно от кръв по нея, платът се скъса, наложи се тя да я кърпи и — Бог да й е на помощ, умът й е станал като сито! — ето че е оставила нощницата долу, преметната на един стол. „Не мога, не мога, не мога“. Един път ще се наложи да спи само по бельо.

Тя се измъква с усилие от роклята и фустите си. Пръстите не я слушат от умора. Само че, когато остава по долна риза и дълги гащи, установява, че та са залепнали по тялото й от пот, поради което я измъчва сърбеж под мишниците, в слабините и по задника. Залитайки, тя обмисля за миг дали пък да не се помоли на Бог да й прати сили, за да може да слезе до долу, да изхвърли котешките лайна, да си вземе нощницата и да затопли вода за миене, но решава, че не си струва да привлича вниманието на Бог заради такива дреболии. Вместо това смъква и останалите дрехи от себе си, и с въздишка на облекчение се вмъква, гола и трескава, под завивките.

„Само крайно порочните и много болните хора си лягат денем“, повтаря си тя. Утре ще се наложи да разпределя по-разумно силите си и да не преуморява тялото, което едва не загуби.

Милувката на чаршафите й доставя небесно блаженство, сладка отмала нахлува в тялото й, и тя чувства как потъва в сън, макар нощта да е още далеч, за да има правото да го стори. Заспивайки, Емелин усеща как нещо се размърдва в леглото. Едва на другата сутрин установява, че това е бил котаракът, който междувременно се е свил на кълбо, в състояние на пълно блаженство, и спи в краката й.

Двайсет и три

Леглото на Шугър е отговаряло точно на размерите на предшественичката й, но за нея е късо. По време на дългата първа нощ, прекарана под покрива на Ракъмови, Шугър спи неспокойно, събужда се няколко пъти от лая на някакво куче, и сънува много странни неща. Малко преди зазоряване, когато се обръща за пореден път на другата страна, слабият й гол крак се измъква изпод завивката и ритва оставения наблизо куфар. В съня си Шугър усеща как мазолестите пръсти на някакъв мъж я стисват за прасеца и той плъзва ръка нагоре, към слабините й.

— Вече няма да трепериш от студ — казва госпожа Кастауей. — Един любезен джентълмен дойде да те стопли.

Шугър се опитва да се свие на кълбо, удря глезена си в таблата на чуждото легло, и се събужда.

Минават няколко мига, през които тя не може да се ориентира в новата си стая — това тъмно, тясно помещение високо над земята. Привикнала е с просторните стаи на Прайъри Клоуз — от тях се излиза направо в градината, а освен това вътре никога не е съвсем тъмно поради меката светлина, която нахлува откъм улицата. Почти би могла да си представи, че се е озовала обратно в старата си стая при госпожа Кастауей, само че тя беше доста по-обширна от тази. Освен това изпод леглото се разнася някаква странна миризма на влага и пръст. Така миришеха гниещите дъски в първия дом, който си спомня — бърлогата на Чърч Лейн.

Шугър се навежда от леглото и започва да рови под него, докато пръстите й стигат до дневниците на Агнес, струпани на мръсна купчинка. Да, сега вече си спомня. Вчера, веднага след като вратата хлопна зад гърба на Биатрис Клийв, тя се промъкна отново до малкия килер и измъкна оттам дневниците, преди някой да ги е преместил другаде. Едва след като ги скри под леглото си, тя забърза към стаята, където бяха оставили Софи.

Ах, да, Софи.

Шугър намира опипом кибрит и пали двете свещи, поставени върху грозния жълт скрин, после потрива сънливо очи. „Аз съм гувернантка“, напомня си тя, и светът постепенно започва да идва на мястото си. Веднага след това усеща как я свива стомахът, а после я пробожда остра болка. Не е яла почти нищо от дни, нищо не е раздвижвало и червата й. Безпокойството като че ли бе замразило организма й, който сега се разтапя и стомахът й се бунтува шумно.

Според часовника е пет и половина. Колко ли е спала? Вероятно доста време, защото снощи си легна веднага след като си легна и детето — в седем вечерта, като малко бебе. Бе очаквала Уилям да се появи и бе решила да го чака — имаше дори намерение да отдели малко време на клитора си, за да се подготви за идването му — но само минути, след като отпусна глава на възглавницата, излъчваща непозната миризма, потъна в сън. Ако Уилям изобщо е дошъл, макар че по нищо не личи да го е сторил, е видял, че спи и си е тръгнал.

Шугър прехвърля мислено събитията от предния ден в обратен ред — от заспиването на Софи, която затвори очи и потъна в сън пред очите й, като по заповед. Да не би само да се е преструвала? Шугър също знае как да имитира изпадане в безсъзнание, когато прецени, че ще има полза от това…

„Тя е същинска малка актриса“, бе я предупредила Биатрис. „Ако не внимавате, ще започне да ви разиграва, както й хрумне“.

Шугър си спомня равномерното дишане на Софи, лицето й на възглавницата, шумолящите чаршафи и завивки, които покриваха колосаната нощница на детето само до кръста, защото Шугър не посмя да придърпа догоре завивките й.

Какво стана преди това? Шугър трябваше да изслуша молитвите на Софи — цяла литания от благословии. За кого и за какво се молеше Софи? Шугър не помни. Мисълта, че детето така или иначе ще произнесе същата молитва и тази вечер преди лягане, й действа едновременно смущаващо и успокоително.

А преди молитвата? О, да, трябваше да изкъпе Софи в една вана, поставена до леглото й. Всъщност детето си се изкъпа само, тя трябваше само да увие кърпата около мокрите му рамене. Шугър отклоняваше смутено поглед, а когато влезе момичето от перачницата, за да прибере мръсните дрехи на госпожица Ракъм, тя пребледня, като че ли бе заловена да върши нещо нередно.

Ами преди това? О, да, онази история с „прахчетата на Грегъри“. Биатрис бе подчертала, че е абсолютно задължително да дава на детето по една доза всяка вечер — това всъщност бяха последните думи, които отправи към Шугър, преди да напусне къщата — „Не забравяйте прахчетата на Грегъри!“. Само че отвращението, което се изписа по лицето на Софи, когато Шугър понечи да й даде противното прахче, я накара веднага да свали лъжицата.

— Би ли предпочела да не го вземаш, Софи?

— Бавачката казва, че ще съжалявам, ако не го вземам, госпожице.

— Е — отбеляза Шугър, — ако решиш, че съжаляваш, само ми кажи, и аз отново ще започна да ти го давам.

И за голямо облекчение на детето тя върна отвратителната смес от стрит ревен, корени от джинджифил и магнезий обратно в тенекиената кутийка.

Вчера все още нямаше истински уроци, защото Шугър се опитваше да разбере какво е научила Софи през досегашния си живот. Оказа се, че познанията й съвсем не са ограничени, а Софи напълно се изтощи от разкази и рецитации. Ставаше дума предимно за библейски легенди и морализаторски поучения, но детето притежаваше и това, което Биатрис Клийв бе окачествила като „общи познания“ — като например кои страни принадлежат към Англия и кои би трябвало да принадлежат, макар понастоящем да не е така. Знаеше и детски стихчета — малки стихотворения, посветени на ползата от добродетелите, а областта, в която Софи прояви най-забележителна ерудиция, бяха индийските слонове.

— Ушите им са по-малки — завърши детето, след като бе изредило куп други подробности.

— По-малки от какво? — попита Шугър.

— Не знам, госпожице — призна си Софи, след като помълча озадачено. — Бавачката знае.

През целия следобед, докато присъстваше на струпването на факти и измислици в нескончаема каша, Шугър постоянно се усмихваше и повтаряше:

— Много добре, Софи.

Тя не знаеше какво друго би могла да каже, пък и тези думи й се струпаха подходящи за случая. Ако можеше да се съди по реакцията на Софи, която засияваше все повече от облекчение и гордост, тя бе чувала много рядко съчетаването на думите „добре“ и „Софи“ в едно изречение. Шугър я тъпчеше с тях, както тъпчат децата с непозволени количества бонбони, докато най-сетне им стане лошо.

Това беше вчера. Днес официално се поставя началото на образованието на Софи. „Подготвяне на жертвеното агне“ — така бе отвърнала веднъж госпожа Кастауей, когато Шугър се осмели да попита какво е това „образование“.

В мрака на ранната утрин, на светлината на свещите, Шугър отваря книгата, която Биатрис й предаде като свещена реликва.

— Купена е от самия господин Ракъм — бе казала бавачката. — Тук се съдържа всичко, което Софи би трябвало да знае.

„Отговори на исторически и други въпроси за млади хора“, която е много дебела и гъсто изпълнена с редове, отпечатани със ситен шрифт. Името на авторката, Ричмъл Мангнал, звучи като ръмжене на куче, което отказва да пусне захапаната топка.

Шугър прочита първия въпрос, който се отнася до древните царства, основани след Потопа, но започва да се колебае, защото не е сигурна как се произнася думата „халдейци“, а не иска да започва обучението на детето с грешка. Продължава да чете, и когато стига до въпроса „Какво са представлявали амфиктионите или амфиктионските конфедерации?“ решава, че част от материала като че ли все още не е подходящ за възрастта на Софи. Решава да прескочи някое и друго хилядолетие — или по-точно десетина страници — и да започне с епохата след рождението на Христа, за което Софи поне е чувала.

Решението е взето. Шугър оставя „Въпросите“ на Мангнал и измъква дневниците на Агнес от скривалището им. За свое учудване тя установява едва сега, че те са заключени — всяко мръсно малко томче е заключено със скоби и миниатюрно месингово катинарче. Пръстта се рони в полата й, докато тя се опитва да изкърти катинарите, но елегантната ключалка се оказва по-здрава, отколкото изглежда. Накрая, измъчвана от угризения на съвестта, Шугър разбива ключалките с помощта на нож.

Тетрадката се разтваря напосоки и разкрива Агнес такава, каквато е била през 1869 година:

Силна болка пронизва вътрешностите на Шугър. Тя изпъшква, става и се отпуска върху нощното гърне, присвива се, а разпуснатата й коса изпълва скута й; притиска потното си чело в коленете си, но нищо не става, а спазъмът преминава.

Тя си ляга отново и отваря дневника на Агнес на мястото, където прекъсна четенето, с надеждата да разбере как Софи се е появила на бял свят. Но първото нещо, което Агнес е вписала след раждането на детето си, което изобщо не се коментира, е следното:

И така нататък, и така нататък. Шугър продължава да прелиства страниците, но попада все на едно и също. Къде се споменава Уилям? Ами Софи? Имената им изобщо не се срещат. Агнес ходи на вечери и приеми, вероятно със съпруга си; после се прибира у дома, където се предполага, че я очаква новородената й дъщеря.

„У госпожа Амфлет видях госпожа Фордж, госпожа Типет, госпожа Лот, госпожа Потър, госпожа Оузби…“

Такива списъци изпълват страниците, свързани като в бродерия от неуморно повтаряното Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз.

Шугър успява да насили ключалките на два други дневника. Прочита по някой ред тук-там, но внушителната задача, която си е поставила, я плаши. Двайсет тетрадки, стотици страници, изписани с изтощително ситния почерк на Агнес. При това вместо някакви разкрития, които биха й помогнали да се справи с положението, ако утре се сблъска с госпожа Ракъм по стълбите, дневниците са изпълнени с оплаквания от ниското качество на порцелановите сервизи, лошото време и прахта по перилата. Само преди няколко седмици Шугър би била извън себе си от възбуда, ако успееше да измъкне от някоя купчина отпадъци или кофа за боклук дори само едно писмо на госпожа Ракъм; би чела многократно всеки ред, опитвайки се да изсмуче от него възможно най-много сведения. Но сега, когато вижда пред себе си описанието на целия живот на Агнес, в тази купчина мръсни дневници, не знае откъде да започне.

Накрая решава, че начинът е само един: да започне от началото. Отваря ключалките на всички тетрадки и ги подрежда по дати, докато попада на най-ранния.

Встъпителната страница на първата тетрадка — най-тънката и най-стара от всички, е изпъстрена с няколко несполучливи опита, с все същия спретнат, но малко неуверен почерк. Датата, 21 април 1861 година, е изписана с особено старание.

Вторият опит следва точно под първия, също така спретнато подреден, доказващ твърдата й решимост да не се плаши от първия неуспех.

Двете следващи записки не са чак толкова спретнати — като че ли Агнес ги е писала набързо; може би се е надявала инерцията да й помогне да преодолее препятствията, възникнали при писането на предишните.

Следващата записка, без дата, очевидно е писана в състояние на трескав изблик. Тя изпълва две страници и продължава още малко.

Останалата част от дневника се състои от празни страници — кремави и загадъчни. Нов остър пристъп на болка пронизва вътрешностите на Шугър, и тя отново изважда гърнето. Пареща мръсотия извира от нея, тя обгръща с ръце тялото си, трепери и хапе устни, за да не избухне в богохулства или ругатни. Вместо това се опитва да диша дълбоко между спазмите. „Аз съм гувернантка“.

Малко по-късно, в шест и половина, Роуз й донася чаша чай. Междувременно Шугър е успяла да се облече напълно, буйната й, непокорна коса е прибрана в стегнат кок, тялото й е скрито в черната рокля. Стаята е подредена, дневниците са скрити под леглото, увити в една опърпана стара рокля, която навремето използваше за маскировка, сподиряйки Ракъмови, когато отиваха на църква. Бог знае защо я е запазила — нали сега вече няма нужда от маскировки! Но в крайна сметка успя да й намери приложение.

— Добро утро, госпожице Шугър — казва Роуз. Носът й се сбръчква едва забележимо, когато острата миризма на диария изпълва ноздрите й.

— Аз… не знаех какви точно бисквити предпочитате — и тя й предлага една чиния, на която са сложени три различни бисквити.

— Благодаря, Роуз — Шугър е трогната почти до сълзи от дружелюбието на прислужницата. Или Роуз не е чела романи, или действа по строга заповед на господаря да се държи любезно. — Много мило от твоя страна. Ще ми покажеш ли как се отваря този прозорец? Опитах, но не успявам.

— Залепнал е от боята, госпожице, когато боядисваха къщата отвън.

Роуз навежда глава в опит да се извини. Цялата къща е пълна с дребни недомислици, резултат от скорошната ремонтна оргия. — Ще помоля господин Ракъм да каже на градинаря да се качи отвън по стълбата и да го оправи.

— Няма нужда, няма нужда — Шугър е твърдо решена да не създава на Уилям и най-дребната неприятност, да не би той да реши, че една гувернантка с по-традиционен произход би му създавала по-малко проблеми. Когато дойде при нея, нека стори това, защото я желае, а не защото трябва да се справя с последиците от прибързан ремонт. Шугър кимва окуражаващо на Роуз, отпива малко от хладкия чай и отхапва от бисквитата.

— Кррр! — обажда се стомахът й, а прислужницата се обръща и излиза от стаята.

Няколко минути по-късно, в спалнята, която практически по нищо не се различава от нейната, Шугър буди Софи и установява, че детето е мокро от урина. Момиченцето мига объркано на светлината на лампата, усукано в нощницата и чаршафите като в мокри пелени, които са залепнали за влажната му плът, като че ли някой я е залял през нощта с урина от гърдите до коленете.

— Уф… Божичко, Софи! — казва Шугър, след като е прехапала език, за да не изтърси няколко по-солени реплики.

— Съжалявам, госпожице — отговаря детето. — Знам, че съм лоша.

Тя говори спокойно — нито се бои, нито търси съчувствие; все едно че споделя още една подробност от общите си познания, която снощи й е убягнала.

Металната вана, пълна с топла вода, вече е поставена до леглото от човека, който върши работата на малкия Кристофър в домакинството на Ракъмови. Шугър помага на Софи да стане и да си свали нощницата така, че да не изцапа лицето си със собствената си урина. С останалото детето се справя само. Пълничкото й тяло и тънките ръце изчезват под пяната от сапуна за вана на „Ракъм“ (все още „ненадминат по своята пенливост, далеч по-голяма от тези на другите сапуни!“ — поне докато Шугър не предложи нещо друго).

— Много добре, Софи — казва тя и отклонява поглед. Косъмчетата по врата й настръхват, когато среща погледа на две очи, блещукащи срещу нея в тъмнината — това е куклата на Софи. Тъмнокожата фигурка се е отпуснала невъзпитано върху скрина, подпряла брадичка в гърдите си, а нарисуваната уста се хили и разкрива зъбите. Шугър и човечето се взират един в друг, докато шумът от плискане във ваната секва. Тогава тя се обръща отново към Софи. Детето се е изправило и чака да го подсушат, раменете му треперят от студ; Шугър ги увива с хавлиена кърпа; но докато прави това, погледът й неволно пада върху гладката детска вулва между краката на Софи — стегнатите, ясни очертания на пола й блестят от влага; и Шугър не може да пропъди от съзнанието си представата как някакъв издут, поморавял отпред мъжки член ги разтваря и влиза в тялото на момичето.

— Извинете, госпожице — казва Софи, защото чува как гувернантката изпъшква болезнено.

— Не си направила нищо лошо, мила — казва Шугър и отново вперва поглед в прозореца, докато детето продължава да се бърше. Слънцето като че ли изгрява — или поне нощта се оттегля, а в скута на Шугър лежи приготвената мъничка фуста.

В осем и половина, след като са изяли купичките овесена каша, която Роуз им донесе, Шугър отвежда Софи в досегашната детска стая. Те минават на пръсти покрай тъмни, затворени врати, зад които са скрити личните вещи, а вероятно и телата на Уилям и Агнес Ракъм. Тихичко, като мишки или като крадци, те стигат до дъното на етажа и влизат в неосветената стая, където ги чакат дъската за писане и дървеното конче.

Някой от прислужниците е запалил огън в камината, така че в стаята е все още студено, но поне търпимо. Докато Шугър пали лампите, Софи отива право към писалището и сяда зад него. Обувките със стегнато завързани връзки се полюшват на няколко инча от пода.

— Струва ми се, че е добре да започнем с диктовка — казва Шугър, докато вътрешностите й продължават да се бунтуват шумно. — Само няколко думи, за да видя как ще се справиш, докато си още полузаспала.

Софи не реагира на шегата; тя като че ли приема това като сериозен опит на Шугър да я залови неподготвена. Въпреки това изважда един бял лист, слага го пред себе си и чака да разбере какво ще бъде първото унижение.

— Котка — заявява госпожица Шугър.

Навела лице над листа, Софи написва думата. Мъничката й ръка държи неумело перодръжката, големите й очи блестят от старание да изпише красиво мастилените букви.

— Куче.

Ново потапяне на перодръжката. Разочаровано смръщване, когато мастилото капва и прави голямо петно върху първото „к“ — несъмнено това е очакваният капан! Втори опит.

— Господар.

Детето отново започва да изписва буквите — бавно и старателно, но доколкото Шугър може да прецени, изобщо не се колебае за правописа. Кого вземат тук всъщност на подбив?

— Господарка… ъъъ, не — момиче.

„Девица“, подсказва някакъв призрачен глас в главата на Шугър, някакъв лукав сатана с гласа на госпожа Кастауей. „Девица“.

— Ъъъ… — тя се озърта за някаква идея, — прозорец.

„Запазила съм я недокосната специално за вас, сър“.

— Мастилница.

„Уличница“.

Слънцето вече грее по-силно и пропъжда сенките от ъглите на занималнята, затопля застоялия въздух. Шугър попива овлажнялото си чело с ръкав. Никога не е предполагала, че диктовката е толкова трудна работа.

Цяла сутрин Софи Ракъм изпълнява това, което й се казва. Тя пише, чете на глас, слуша, докато гувернантката й чете басня от Езоп и избълбуква впоследствие поуката. По време на първия си официален урок по история тя е образец на послушание — госпожица Шугър повтаря фактите по пет-шест пъти, а Софи ги повтаря, докато ги запечата дълбоко — или не чак толкова дълбоко — в паметта си. Така Софи научава, че през първи век след Христа Лондон е бил основан от римляните, Йерусалим е бил разрушен от Тит, а Рим — изгорен по време на владичеството на Нерон. Запаметяването на тези голи факти не отнема повече от десет минути, и повечето от тях са прекарани в опити да се поправи неправилното произношение на Софи, която нарича Свещения град „Йесълим“. Но по някакъв начин преминава и останалата част от сутринта — Шугър оставя настрани книгата на Мангнал и се опитва да отговори на въпросите на Софи, предизвикани от урока, а те са както следва: Къде е бил Лондон, преди да го основат римляните; с какво „Йесълим“ е пречел на Тит и как се е запалил Рим, ако е валяло? После, след като съответните загадки са изяснени (в случая с Тит благодарение на чиста импровизация), Шугър трябва да отговаря на по-фундаментални въпроси като например какво е това век и откъде човек може да знае, че живее в него; а също така дали в Лондон има слонове.

— Ти да не би да си виждала слонове там? — пита закачливо Шугър.

— Никога не съм ходила в Лондон, госпожице.

По програма на обяд уроците на Софи трябва да бъдат прекратени и тя може да поиграе. В продължение на два часа Шугър също е свободна. Общоприетият в други семейства ритуал детето да се завежда на долния етаж, безукорно облечено и с гарантирано безукорно поведение, за да обядва заедно с родителите си, е непознат в дома на семейство Ракъм.

Яркото утринно слънце е отстъпило място на дъжд. Роуз им донася порции от храната, която се сервира долу (на кого? — пита се Шугър) и отново изчезва. Уроците ще бъдат подновени в два следобед и Шугър копнее за отдих, дори само за да може да се справи с дребните физически неудобства — краката й са изтръпнали и премръзнали, изпотила се е под мишниците, задникът я сърби и щипе. Докато яде пудинга от моркови, тя прехвърля наум речника си за по-приемлив синоним на „задник“ — „анус“ също звучи грубо, но сигурно й убягва някоя дума с напълно безобидно и изискано звучене, която може да бъде произнесена в прилично общество. Нищо подходящо не й хрумва. Ще се наложи да прочисти речника си, ако иска да бъде годна за гувернантка. Колкото и слаб да е интересът, който Уилям проявява към дъщеря си, той със сигурност ще се възмути, ако разбере, че е научила груби думи.

— Бъди добричка, Софи — казва тя, преди да заключи детето в детската стая — или по-скоро в занималнята.

— Бъди добра, девойко малка, с ум друг да се гордее — започва Софи с наставнически тон, възползвайки се от възможността да изрецитира докрай стихотворението.

— Много добре, Софи — казва Шугър и затваря вратата зад себе си.

Когато се връща в стаята си, забелязва, че нощното гърне е почистено, а стаята е напръскана с лавандулова есенция. Чаршафите и калъфките на възглавниците са сменени, а четката, кутията с фуркетите, куката за копчета и останалите принадлежности на Шугър са подредени спретнато върху одеялото. За щастие купчината дневници под леглото, увити в старата рокля, си стоят непобутнати. Върху скрина е поставена гарафа с вода, чиста чаша и сгънат лист хартия.

Шугър грабва бележката, убедена, че е от Уилям. Но бележката е от Роуз. В нея пише: „Шиърс ще поправи прозореца. Роуз“.

Тя се съблича, измива тези части от тялото си, които се налага да бъдат измити, и облича любимия пеньоар на Уилям — тъмночервен, с ватирани ревери. Сяда на леглото, покрива крака с одеялото, и чака. Изкушава се да започне да чете дневниците на Агнес, но не смее да рискува. Ако Уилям дойде — а той сигурно ще дойде, може да не почука, преди да влезе, и какво ще му обяснява тогава? Пък и да почука, дневниците са мръсни, ще й трябва време, за да почисти пръстта от ръцете си…

Часовникът тиктака. Дъждът трополи по прозореца, спира за кратко, после започва отново. Пръстите й постепенно се затоплят. Уилям така и не идва. Шугър си припомня как неистово се притиска към тялото й, когато я люби отзад, ръцете му, сграбчили раменете й в диво желание за пълно сливане — като че ли с някакво внезапно, невероятно преплитане плътта им ще се слее в едно, тя ще бъде всмукана от слабините му или той ще изчезне напълно в нея.

В два без десет тя започва да се облича отново, закопчава черната рокля, подходяща за гувернантка, и окача тъмночервения пеньоар обратно в гардероба. Спомнила си е с голямо облекчение, че днес е сряда — ден, в който Уилям проверява каква част от поръчаните миналата седмица стоки е пристигнала действително на доковете. Той сигурно вече е на Еър Стрийт, прехвърля намръщено описи на стоки и съставя наум писма, които ще напише с нейна помощ, когато първоначалното му раздразнение е отминало. Досадно задължение, което обаче трябва да бъде изпълнено.

Останалата част от деня минава бързо. Шугър установява, че Софи много обича да й четат на глас. Така че между зубренето на откъси от „Въпросите“ на Мангнал наизуст, и изясняването на поредните недоразумения, възникнали от прочита на това достойно произведение, Шугър чете на глас басните на Езоп, като си променя гласа, изпълнявайки ролите на различните животни. Веднъж, след едно изключително успешно патешко крякане, тя хвърля поглед към Софи и като че ли долавя трепване на устните й, което би могло да бъде и потисната усмивка. Сигурно е обаче, че детето слуша с блеснали, широко отворени очи и почти не смее да диша, за да не пропусне някоя дума.

— Мусссстаци — продължава Шугър, набрала кураж.

Малко преди четири следобед на двора се чува скърцане и звън на звънци. Шугър и Софи отиват до прозореца и виждат как Чийзмън изкарва екипажа от конюшнята. Очевидно госпожа Ракъм излиза, поканена на чай „у дома“ при някоя друга дама, а може би има намерение да посети и повече места. Навън вече се спуска мрак, пръска слаб дъжд, но Агнес се появява, облечена в розово от глава до пети, а чадърчето, в тон с великолепния тоалет, като че ли излъчва сияние в полумрака. Чийзмън й помага да се качи, и екипажът я отнася нанякъде.

— На мен сигурно ще ми прилошее — отбелязва Софи, притиснала нос в стъклото, — ако трябва да се друсам в такава кола.

В седем, след като са им сервирали печено за вечеря, и Шугър е прекарала още два часа в спалнята си в очакване на Уилям, тя се връща при Софи, за да приключи със задълженията си за деня. Струва й се безсмислено да къпе Софи преди лягане, след като тъй или иначе ще трябва да го направи отново сутринта, но Софи очевидно е привикнала с вечерната баня, а Шугър не би искала да нарушава толкова скоро утвърдените й навици. Така че тя изпълнява отново ритуала, и облича приятно миришещото детско телце в скромна бяла нощница.

— Боже, благослови мама и татко — започва Софи, коленичила до леглото си, опряла мъничките си ръце върху завивките, събрани във формата на островръха стряха. — Боже, благослови бавачката — изрежда тя напевно; очевидно няма никакво значение, че двама от тримата изредени дотук почти не присъстват в живота на Софи, а третата я е изоставила, за да кърми новото бебе на семейство Барет. Мама, татко и бавачката са легендарни образи — като Бог Отец, Бог Син и Светия Дух, или Трите мечки от къщичката в гората.

— … и ти благодаря, задето съм се родила в Англия и имам креватче и покрив над главата си, и благослови дечицата в Африка, които си нямат креватчета, и жълтите дечица в Китай, които ядат плъхове…

Шугър, загледана в бледите боси крачета на Софи, които се подават изпод нощницата, едва не кръстосва очи. Каквито и притеснения да е имала, задето украсява със сантиментални анекдоти, неосновани на историческата истина, решението на Константин Велики да прекрати преследването на християните, тя явно е вървяла по стъпките на Биатрис Клийв. Голямо количество глупости вече са налети в главата на Софи, а предстои да се наливат и още.

— Да ти почета ли, докато заспиш? — пита Шугър, докато завива детето и придърпва одеялото до брадичката му.

— Да, благодаря, госпожице.

Но докато Шугър намери подходяща книга, Софи вече спи.

Същата вечер, след като вече се е отказала да чака Уилям, Шугър си ляга и подрежда няколко от дневниците на Агнес върху завивката пред себе си. Единия държи в скута си, а другите също са на удобно разстояние. Тя вече е решила какво ще направи, ако чуе стъпките на Уилям пред вратата си — ще духне свещта и под прикритието на мрака ще набута бързо дневниците под леглото. Освен това, ако състоянието му отговаря на нейните очаквания, той надали ще забележи, дори на светлината на отново запалената свещ, че ръцете й са мръсни. Тя ще може да ги избърше, когато той притисне лице между гърдите й.

Поредният опит на Агнес да поддържа мемоарите си след тирадата срещу втория й баща и сатанинския му план да я прати в интернат, датира от 2 септември 1861 година — на първа страница на нова тетрадка, върху която се откроява внушителен надпис „Девическо училище Абътс Лангли“. По нищо не личи Агнес да преживява страданията, които според нея щяха да я сполетят на такова място — тя не само е украсила гордо името на училището със сложни завъртулки, но дори е изпълнила полетата със старателни акварелни изображения на училищната емблема — венец от ружи и лаврови клонки, и мотото Comme Il Faut31.

Десетгодишната Агнес се обръща отново към „скъпото си дневниче“, а не към света Тереза или някакъв друг свръхестествен събеседник, и започва почти непрекъснатото описание на шестте години, прекарани в училището.

Шугър прочита още двайсет или трийсет страници, преди да отстъпи пред умората — а, честно казано, и пред убийственото въздействие на непреодолимата скука. Обещанието на Агнес, че „ще пише повече утре“ за госпожица Уик е изпълнено добросъвестно, и така погледнато, въпросната госпожица Уик, както и безчет други госпожици, които си остават смътни образи поради липсата на литературен талант у Агнес, постоянно надигат безликите си глави от страниците на дневника.

Малко преди да потъне в сън, Шугър си мечтае да можеше да прелита из дома на Ракъмови като призрак, за да види къде са всичките му обитатели сега, да ги види такива, каквито са наистина. Иска й се да можеше да премине през тежката дървена врата на кабинета и да види какво прави Уилям; да можеше погледът й да проникне до самия му мозък, и да разчете съображенията, които го задържат далеч от нея. Иска й се да види Агнес, истинската Агнес, от плът и кръв, която е докосвала, чийто аромат е долавяла, да види какво прави тя в стаята си нощем… Шугър е убедена, че дори само да види госпожа Ракъм, спяща в леглото си, това би й разкрило много повече неща от спомените по тези стари, изпоцапани страници!

И накрая си представя как влиза в стаята на Софи и нашепва в ухото на детето, че трябва да стане и да ползва още веднъж нощното гърне. Това вече не изисква свръхестествени способности — ако иска, може да го направи. Колко щастлива би се почувствала Софи, ако се събуди в сухо легло! Шугър си поема дълбоко дъх и събира сили да отметне топлата завивка и да изтича боса до спалнята на Софи. Необходимо е да изтърпи само една-две неприятни минути, за да извърши едно добро дело — да! Ето, вече е станала, и върви на пръсти по коридора със свещ в ръка!

Но също както в детските й сънища я обземаше твърдото убеждение, че е будна и става от леглото, за да ползва гърнето, а щом се отпуснеше, откриваше, че мокри чаршафа под себе си, доброто й дело се осъществява само насън и щастливият край си остава пленен като нощна пеперуда в главата й, докато Шугър похърква.

На другия ден, в хладната светлина на утрото, под воя на вятъра, който хвърля трополяща суграшица по източните прозорци на къщата, Шугър отива на пръсти до леглото на Софи, отмята завивките и установява, че детето се е подмокрило, както винаги.

— Съжалявам, госпожице.

Какво да отговори? (Е, други чаршафи нямаме, навън вали, а скоро очакваме посетители, които няма да изпаднат във възторг от твоята мръсотия и миризмата ти — какво предлагаш да направим, нещастна кукличке?) Думите отекват в паметта на Шугър, тя се изкушава да ги произнесе на глас, със същия насмешлив, горчиво-съчувствен глас, с който ги бе казала госпожа Кастауей преди петнайсет години. Как бързо идват същите думи на езика й! Шугър ги преглъща ужасено.

— Няма защо да се извиняваш, Софи. Хайде да започваме с къпането.

Софи се мъчи да смъкне нощницата си, но мокрият плат лепне като вендузи по тялото й, очертавайки ясно ребрата. Шугър й идва на помощ, смъква отвратителния парцал през ръцете на Софи и го смачква на топка, прикривайки с кашлица болезненото изохкване, когато урината започва да щипе напуканите й длани. Докато детето пристъпва от вмирисаното легло към ваната, тя забелязва, че вулвата му е силно зачервена.

— Измий се добре, Софи — съветва я тя небрежно и отклонява поглед към сенките. Не може да избяга от спомена за собствените си възпалени гениталии, видени в напуканото огледало на Чърч Лейн, когато дебелият старец с космати ръце най-сетне я бе оставил на спокойствие. „Виж какъв хитър среден пръст имам“, казваше той докато бърникаше между краката й, „виж как обича да си играе с малките момиченца, за да ги направи по-щастливи, отколкото са били някога през живота си!“.

— Готова съм, госпожице — казва Софи. Коленете й треперят от студ, от раменете й, осветени от лампата, се вдига пара.

Шугър увива кърпата около раменете на Софи, повдига я леко, за да я извади от ваната, и й помага да се подсуши навсякъде, без да пропуска нито една гънка. После, преди да й нахлузи дългите гащи, тя поръсва малко „Снежен прашец Ракъм“ между краката на детето и потупва леко раздразнената плът, за да попие талкът. Във въздуха се разнася мирис на лавандула; вулвата на детето е напудрена като лице на уличница с тънки червени устни, и изчезва под белия памучен плат сред облак от талк.

След като Шугър е закопчала зле скроената синя рокля на Софи и е изопнала бялата й престилка, тя смъква чаршафа от леглото (отдолу има втори чаршаф от навосъчено платно, също като на нейното легло при госпожа Кастауей), и го пуска в сапунената вода, за да се накисне. Тя не може да си обясни защо този чаршаф трябва да се изпира незабавно и да се простира в отвратителното малко килерче, след като прислугата се грижи по общоприетия начин за нощницата на Софи и останалото пране в къщата? Възможно ли е някога, навремето, някоя от перачките да се е оплакала, че никой не може да очаква от тях да се справят ежедневно с напикани чаршафи? А може би ритуалът е въведен от Биатрис Клийв, единствено за да може постоянно да напомня на Софи какви мъки причинява на многострадалната си бавачка?

— Какво ли би станало — пита се на глас Шугър, накиснала ръцете си до лактите в хладката жълтеникава вода, — ако оставим този чаршаф за пране заедно с другите неща.

Тя измъква тежкото ленено платно и започва да го изстисква, очаквайки отговора на Софи.

— Аз съм прекалено мръсна, госпожице — казва детето тържествено, съзнавайки важността на задачата си да запознае новодошлата с неоспоримите закони в дома на семейство Ракъм. — Мириша лошо и от мен може да замирише в хубавата част на къщата, да замиришат хубавите, чисти легла, навсякъде.

— Бавачката ли ти казваше така?

Софи се поколебава за миг; очевидно ежедневният разпит е започнал и тя трябва да внимава, за да дава верните отговори.

— Не, госпожице. Това… това го знаят всички.

Шугър прекратява разговора и продължава да изстисква с все сили чаршафа. Оставя Софи да реши косата си, изнася мокрия, свит на топка чаршаф вън от стаята и тръгва за пореден път по стъпките на Биатрис Клийв.

Стълбищната площадка все още тъне в мрак, но долу в преддверието, вече нахлува млечнобяла дневна светлина, слънчевите лъчи достигат и стълбите, така че Шугър слиза този път малко по-уверено. Какво ли би си казал Уилям, ако я срещне така, забързана, понесла мокрия чаршаф, от който все още се носи лека миризма? Въпросът е излишен, защото тя не среща никого. Шугър знае, че по това време в приземните етажи на къщата кипи усилен труд, но не чува нищо, като че ли единствено тя се лута по богато обзаведените коридори. Цари такава абсолютна тишина, че тя чува едва доловимото огъване на плътната тъкан, когато килимът поддава под стъпките й.

Странното малко килерче, по чиято стена минава медна тръба, е топло като фурна, от която сладкишът е бил изваден преди половин час. Следите от кал и мръсна вода са старателно почистени от ъгъла, където се намираха дневниците на Агнес в продължение на няколко часа, преди Шугър да ги вземе; за свое облекчение тя вижда, че на тяхно място не е оставена строга бележка, че крадецът на дневниците ще бъде уволнен незабавно.

Шугър простира чаршафа на медната тръба. Едва сега забелязва, че набилият се в пукнатините по дланите й талк се е смесил със сапунената вода, очертавайки странните извивки по напуканата й кожа, които сега са добили вид на сметанено-бяла мрежа. Парфюмираната слуз е полепнала на петна и по чаршафа и сега й заприличва на засъхваща сперма.

Уилям, къде си?

Сутринта е посветена на Римската империя и на диктовки, плюс две приказки за награда. Шугър ги чете от една тънка, подвързана с плат книжка с протрит гръб и подгънати от често прелистване ъгълчета на страниците.

„С илюстрации и адаптирани поучения“ — така пише на титулната страница. Има и ръкописно посвещение:

— Помниш ли чичо си Хенри? — пита Шугър небрежно, докато чете за вълшебства от незнайни страни и чудотворни избавления.

— Него го сложиха в земята — отвръща Софи намръщено, след кратък размисъл.

Шугър продължава да чете. За нея приказките са нещо ново; госпожа Кастауей не ги одобряваше, защото оставяли впечатлението, че в края на краищата всичко винаги се оправя, „а ти скоро ще узнаеш, дете, че нищо никога не се оправя“. Госпожа Кастауей предпочиташе да занимава малката Шугър със стари предания (колкото по-ужасни, толкова по-добре), с подбрани откъси от Ветхия Завет (до ден-днешен Шугър може да изреди всички изпитания на Йов), както и с разказа за случки от действителния живот — всъщност с всичко, което осигурява изчерпателни описания на незаслужени страдания и привидно безсмислени постъпки.

По обяд, когато Роуз донася обяда на Шугър и Софи, тя носи и съобщение за тях. Госпожа Ракъм имала гости на долния етаж и искала да ги разведе из къщата. Господин Ракъм настоявал никой да не смущава госпожа Ракъм, докато тя осъществява това свое желание. Абсолютно никой, нали разбирате.

— Ако желираното месо ви харесва, мога да ви донеса още. Десертът ще дойде след малко — добавя Роуз, за да смекчи мъката от затворничеството им.

Когато прислужницата излиза, между гувернантката и ученичката настава мълчание. Както всеки ден през настоящия ноември, утринното слънце се е скрило зад облаци, в стаята се смрачава, вятърът разтърсва стъклата на прозорците. Дъждовните капки трополят по тях като градушка.

— Е, толкова по-зле за въпросните гости — подема най-сетне Шугър, — щом няма да видят хубавата ти детска стая — искам да кажа, хубавата ти учебна стая. Това е най-веселата стая в цялата къща, а пък и играчките ти са много интересни.

Настава ново мълчание.

— Мама не ме е виждала от рождения ми ден — казва Софи, вперила поглед в един фъстък на чинията си и се пита дали при този странен нов режим след детронирането на Биатрис ще бъде наказана, ако откаже да изяде докрай желираното месо.

— Кога беше рождения ти ден? — пита гувернантката.

— Не знам, госпожице. Бавачката знае.

— Ще попитам баща ти.

Софи поглежда Шугър с ококорени очи, впечатлена от близките отношения на гувернантката й с високопоставени и неясни фигури от света на възрастните.

Шугър взема книгата на Мангнал и я отваря на произволна страница.

„… известен като «комплутеанският полиглот» от Комплутум, латинското име на Алкала…“ — това са думите, върху които спира погледът й. Тя веднага решава да преразкаже вместо това на Софи някой откъс от Библията, като го украси с артистично представяне на образите и описания на начина, по който са се обличали жителите на Галилея — а после… може би още малко от Езоп.

— Какво се случи на рождения ти ден? — пита тя Софи, докато разлиства Библията. — Да не си била непослушна?

Софи обмисля отговора си. Сребристосива светлина прониква през мокрите от дъжда прозорци и пада върху смръщеното й, пухкаво личице.

— Не помня, госпожице — казва тя накрая.

Шугър започва да тананика весело, сякаш иска да каже „Това не е толкова важно“. Отказва се от „Книга на Йов“, обмисля „Естир“, но отхвърля и нея, като се досеща за многото убийства и мазането на девици с благовонни масла, после се зачита в „Немия“, но нескончаемите изреждания на имена там са дори по-досадни от списъците на Агнес Ънуин. Оглежда се из стаята, търсейки някаква идея, и вижда дървените фигури на животни в единия ъгъл.

— Ще ти разкажа — казва тя, затваряйки Библията, — историята за потопа и Ноевия ковчег.

Тази вечер, след като е сложила Софи да си легне, Шугър се връща в своята стая, където трябва да прекара дългата нощ. Тя знае, че Уилям е някъде в къщата, знае, че Агнес е излязла на визити; той има идеалната възможност да посети любовницата си. Скрита в тази неугледна, малка като кутийка стаичка с грозни тапети, допълнително обезобразени от куките, по които не висят картини, тя се разполага на леглото. Гърдите й под ватираните ревери на пеньоара са парфюмирани.

Минава цял час, скуката надделява и Шугър измъква дневниците на Агнес изпод леглото. Дъждът плющи по прозорците. Може би е добре, че Шиърс още не е намерил време да оправи запечатания с боя прозорец, защото по всичко личи, че иначе пороят би могъл да нахлуе и в стаята.

Шугър се връща към Абътс Лангли — училището се помещава във възстановената сграда на някогашен манастир и е натъпкано до тавана с подрастващи момичета. Продължава историята на обучението на Агнес Ънуин. Доколкото Шугър разбира, четейки между редовете на емоционалните, но скучни описания на Агнес, там вече почти не се занимават с изучаване на образователните предмети. Ударението пада все по-силно върху уменията, които са необходими на една „истинска дама“. Агнес не споменава нищо за география или английски език, затова пък описва възторжено похватите, които е получила за прекрасните си бродерии; споменава и ужасните си преживявания, когато трябвало да ходи на разходка в парка на училището, съпровождана от учителка по немски или френски, и да се упражнява в глаголните спрежения. С течение на годините Агнес така и не надхвърля средното ниво в учебните си занимания, работите й биват оценени най-често със „С“ (сравнително добре), затова пък заниманията по музика и танци за нея са източник на неподправено удоволствие. Едно от рядко срещаните въздействащи описания се съдържа в разказа на Агнес как е свирила на едно от пианата в музикалната зала заедно с приятелката си Летиция (на две октави разстояние), докато, дирижирани от палката на учителката, четири други момичета на две други пиана изпълнявали същата пиеса. Неуспехите й в правописа й печелят най-много по някое кротко мъмрене, докато по аритметика често й прощават грешните решения, защото е изписала много красиво цифрите.

Макар че Агнес не пропуска нито ден да впише нещо в дневниците си, Шугър не съумява да прояви подобно старание и прескача тук-там по няколко страници. Къде ще открие това, което ще я възнагради за риска да бъде заловена на местопрестъплението, и то тъкмо от Уилям, ако той влезе, без да чука и я види да чете дневниците на жена му, които е откраднала? Освен това, мили Боже, още колко от тези ученически писания ще трябва да изтърпи? Къде се крие тук истинската Агнес? Къде е жената от плът и кръв, която живее през няколко врати оттук, в една стая на същия етаж, това странно и объркано създание, което е съпруга на Уилям и майка на Софи? Тази Агнес от дневниците й прилича на измислица от приказките, също толкова недействителна, колкото и Снежанка.

Почукването на вратата я кара да подскочи и дневникът пада от скута й. В рамките на няколко секунди Шугър успява да го открие и да го плъзне припряно под леглото, да избърше длани в килима и да оближе устни три пъти, за да блестят.

— Да? — казва тя.

Вратата се отваря и на прага застава Уилям, напълно облечен, безукорно сресан — в такъв вид би могъл да се появи в кантората на някои свой делови партньор. Лицето му е напълно безизразно.

— Заповядайте, сър — кани го тя и прави всичко по силите си, за да съчетае в гласа си сериозна почтителност и изкусително мъркане.

Уилям влиза и затваря вратата зад себе си.

— Бях ужасно зает — започва той. — Наближава Коледа.

Думите му прозвучават абсурдно, и поради изопнатите си нерви тя едва не избухва в смях.

— Аз съм на твоите услуги… — казва тя, свила едната си ръка в юмрук зад гърба си, и забива здраво острите си нокти в дланта, за да си напомни, че каквото и да трябва да стори сега — да прегърне Уилям или да започне да обсъжда с него търговски въпроси, истеричният смях няма да й помогне.

— Струва ми се, че овладях положението — продължава той. — Поръчките за бутилирани парфюми са дори по-слаби, отколкото очаквах, но козметичната продукция е все по-търсена.

Шугър стисва толкова силно юмрук, че погледът й се замъглява от сълзи.

— Как се справяш? — пита Уилям, успявайки да съчетае в тона си интерес и потиснатост. — Кажи си истината, сигурно проклинаш деня, в който реши да дойдеш — не бих се учудил, ако е така.

— Съвсем не — възразява тя. — Софи е възпитано момиченце и послушна ученичка.

Лицето му помръква едва забележимо; темата му е неприятна.

— Изглеждаш уморена — особено очите ти — казва той.

Тя си налага да симулира бодрост и оживление, но това всъщност не е необходимо — той не се оплаква, просто изразява загриженост. Какво облекчение я обзема при мисълта, че той знае как изглеждат обикновено очите й!

— Да наема ли прислужница за детската стая? — пита той. В гласа му продължава да се долавя странна смесица от чувства — сложно съчетание като отделните миризми в един парфюм; разочарование, като че ли той също се е надявал още в мига, когато тя прекрачи прага на дома му, те да започнат да се отдават несмущавано на плътски наслади; смущение, като че ли съзнава, че носи вината за нещата, които се случиха вместо това; разкаяние за досадните часове, които тя трябва да понася, занимавайки се с дъщеря му; страх при мисълта, че ще му се наложи пак да търси прислужница точно сега, когато е толкова зает със стотици други неща; съчувствие, защото тя лежи в мизерното късо легло на Биатрис Клийв; нежност, като че ли иска с една милувка да възвърне блясъка на очите й; да, има и желание. Произнесъл е само осем думи, но те са просмукани с всички тези оттенъци, които се излъчват от фразата като умело подбран букет от аромати.

— Не, благодаря — отвръща Шугър. — Няма нужда, наистина не е необходимо. Наистина, не спя много добре, но просто още не съм привикнала към новото легло. Липсва ми старото ни легло на Прайъри Клоуз — беше такова удоволствие да се спи в него, нали?

Той свежда леко глава — това не е истинско кимване, но жестът все пак говори за съгласие. Това й е достатъчно — тя пристъпва напред и го прегръща, сключва длани ниско зад гърба му и повдига едното си бедро, за да го пъхне между краката му.

— Ти също ми липсваше — казва тя и притиска буза към рамото му. Ароматът на мъжко желание едва доловимо се изплъзва изпод херметично закопчаната яка на ризата му. Шугър усеща как членът му се втвърдява, притиснат до бедрото й.

— Стаята е малка — казва той пресипнало, — но не мога нищо да направя.

— Разбира се, че не, любов моя, аз не се оплаквам — гука тя в ухото му. — Ще привикна скоро към това малко легло. Трябва само… — тя плъзва ръка към слабините му и плъзва пръсти по ерекцията му, — да го осветим.

Тя отстъпва малко назад, сяда на ръба на леглото и започва да разкопчава панталоните му, изважда члена му и го поема с устни. В продължение на няколко мига той остава неподвижен като статуя, но после започва да стене и — слава Богу! — да я гали по косата с несъмнена нежност. „Още е мой“, мисли Шугър.

Когато той започва да се движи, тя се отпуска назад на леглото и разтваря пеньоара си. С приглушен вик той прониква в нея. Въпреки опасенията си, тя е влажна и го приема с такова желание, каквото не би могла да инсценира и след половинчасова подготовка.

— Да, любов моя, ела, ела — шепне тя, докато той се разтърсва от вълните на оргазма. Тя го обгръща с ръце и крака, обсипва шията му с целувки — някои от тях хитро пресметнати, други искрени, но и сама не знае по колко от всеки вид.

— Ти си моят мъж — настоява тя убедително, докато топлата влага се стича между краката й.

След няколко минути, тъй като в стаята няма течаща вода, тя бърше слабините му с намокрена хавлиена кърпа.

— Спомняш ли си първия път? — пита тя шеговито.

Уилям се опитва да се усмихне в отговор, но вместо това прави смутена гримаса.

— Като си помисля, държах се като последен дръвник — въздъхва той и вперва поглед в тавана.

— Още тогава съзнавах, че в теб има нещо изключително — мърка тя успокояващо. Дъждът най-сетне е спрял и в дома на семейство Ракъм се е възцарила тишина. Облечен и подсушен, Уилям лежи в прегръдките й, макар че двамата едва се побират на леглото.

— Тази моя работа… — казва той замислено, търсещ съчувствие. — В парфюмериите „Ракъм“, искам да кажа… Посвещавам й часове, дни, цели седмици от живота си.

— Вината е на баща ти — Шугър повтаря думи, казани навремето от него, но така, че да звучат като искрен изблик на нейни собствени убеждения. — Ако беше изградил фирмата на по-логичен принцип…

— Именно. Но сега аз губя цяла вечност в издирване на неговите грешки и в поправяне на… на…

— Грешките в системата.

— Именно. А това означава, че нямам време… — той се пресяга, започва да я гали по лицето, но единият му крак се смъква от тясното легло, — за удоволствията на живота.

— Тъкмо затова съм тук — отвръща тя. — За да ти напомням за тях.

Шугър се чуди дали моментът е подходящ да поиска разрешение да почуква понякога на неговата врата, вместо да чака той да почука на нейната, но в този момент отвън чакълът отново започва да хрущи под колелата на екипажа и копитата на конете, което означава, че Агнес се връща.

— Тя е по-добре напоследък, нали? — пита Шугър, докато Уилям става от леглото.

— Бог знае. Но да, така изглежда.

Той приглажда косата си, готов да си тръгне.

— Кога е рожденият ден на Софи? — пита Шугър. Не й се иска да го пусне, без да научи поне още нещичко за този странен дом, в който се е озовала, пълен с тайни стаи, чиито обитатели като че ли не подозират за съществуванието на останалите.

Той се намръщва и започва да прехвърля на ум списъка, който и без това е претрупан с досадни подробности.

— Август… не помня точно датата.

— Е, тогава положението не е толкова тежко — казва Шугър.

— Защо?

— Софи ми каза, че Агнес не я е виждала от рождения й ден.

Погледът, който й отправя Уилям, е наистина много странен — смесица от раздразнение, срам и такава тъга, на каквато тя никога не е мислела че е способен.

— Като е казала „рожден ден“ — казва той, — Софи е имала предвид деня на раждането си. Деня, когато се роди. — Той отваря припряно вратата на стаята, да не би тъкмо днес жена му да слезе от екипажа по-бързо от обикновено. — В този дом се знае — приключва той уморено, — че Агнес е бездетна.

И Уилям излиза на площадката и прави строг жест с ръка, сякаш иска да каже: „Стой тук!“, и затваря Шугър в стаята.

Изминали са много часове, през които Шугър лежа будна в тъмното — толкова дълго, колкото успя да издържи, докато домът на Ракъмови притихна напълно, което означава, че всички вече са се затворили в една или друга стая. Тогава тя става от леглото и пали една свещ. Боса, с трептящата светлинка в ръце, тя се измъква в коридора. Чувства се мъничка, докато върви на пръсти из тази мрачна и загадъчна къща, но докато минава край забранените врати, сянката, която пада върху тях, е огромна.

Безшумно като вълк или като дух от приказките, тя се промъква в спалнята на Софи и отива тихичко до леглото на детето. Дъщерята на Уилям спи дълбоко, клепачите потръпват едва забележимо от усилието да покрият докрай огромните очи на Агнес. Софи диша през устата и понякога раздвижва устни, като че ли да отвърне на нещо, което сънува или си спомня.

— Събуди се, Софи — шепне Шугър. — Събуди се.

Клепачите на Софи трепват и тя отваря очи; порцеланово-сините ириси блуждаят безизразно, като на бебе, изпаднало в кома от поредната доза „Сироп на Годфри“, отвара „Кротко дете“ на Стрийт или друга някаква смес на основата на лауданум. Шугър измъква нощното гърне изпод леглото.

— Стани за мъничко — казва Шугър, плъзва ръка по топлия, сух гръб на Софи и издърпва натежалото детско телце. — Само за малко.

Софи се опитва да се подчини, но не успява, очите й издават колко е объркана от пълния мрак наоколо.

Шугър взема гладките детски ръце в своите напукани и белещи се длани и ги повдига.

— Довери ми се — прошепва тя.

Двайсет и четири

Лудост! Истинска лудост!

Половината от проблемите в този дом, ако питате прислугата, се дължат на порочния навик на Ракъмови да стоят будни, когато би трябвало да спят, и да спят, когато трябва да са будни.

Да вземем например сегашния случай. Клара върви на пръсти по коридора на горния етаж със свещ в ръка. Часът е дванайсет и половина след полунощ — време, когато многострадалните прислужници би трябвало да могат да се отпуснат в леглата си, спокойни, че господарите и господарките няма да им създават проблеми до сутринта. Но какво е това? Клара се убеждава, надничайки през ключалките на всяка спалня поред, че нито един от Ракъмови не спи.

Чиста лудост е това, ако питате Клара. Какво очаква Уилям Ракъм, че тя ще му ближе подметките от благодарност за възможността да работи тук, само защото увеличи годишната й заплата с десет шилинга? Десет шилинга са хубаво нещо, но колко струва здравият нощен сън? Колко пъти е бил смущаван сънят й! Да вземем например тази вечер. Непрекъснато се отварят и затварят врати, чуват се разни звуци, чийто произход Клара трябва да разбере на всяка цена — защото кой знае какво може да си е наумила госпожа Ракъм? Десет шилинга годишно… Че какво е това за един човек, чието лице се вижда навсякъде по рекламите на омнибусите? Да, някой ден Клара няма да издържи и ще му поиска по шилинг за всеки час, през който лудата му жена я държи будна нощем! Какво ли е измислила тази нещастница сега? Някаква щуротия несъмнено. А утре, когато от вярната прислужница ще се очаква да е будна и готова за работа, ако ще и да спи права, госпожа Ракъм ще си лежи цял ден, ще хърка и ще точи лига по обляната от слънце възглавница.

Що се отнася до детето на Ракъмови, редно е то да ляга в седем вечерта и да не мърда от леглото до седем сутринта. Новата гувернантка — госпожица Шугър — очевидно си няма хабер как се възпитават деца. Каква ли глупост е намислила сега? Клара наднича през ключалката и вижда — чиста лудост! — на трептящото пламъче на свещта сянката на госпожица Шугър, която се навежда над госпожица Софи. Като нищо опипва детето, Клара ги знае тези работи. От мига, в който тази жена стъпи в къщата, Клара веднага долови миризмата на гнило. Тази самозвана гувернантка, с подозрителната си походка и уста на уличница — откъде ли я намери Ракъм? Сигурно от Дружеството за спасение. Трябва да е някоя от „спасените души“ на Емелин Фокс — и ето я сега, домъкнала се е посред нощ да опипва малката Софи.

Ами самият Ракъм? Той пък защо е буден? Клара наднича през ключалката и вижда пред себе си писалището на прочутия мъж, както и самия него — дращи нещо. Не може ли да почака до сутринта, за да се заеме отново да убеждава хората да му купуват парфюмите? Да не би пък тези драсканици да са романа, за който все говореше жена му навремето? „Уилям ще напише роман, Клара“, така казваше госпожа Ракъм поне веднъж месечно през изминалите години. „Най-хубавия роман на света. И тогава няма да ни се налага да търпим тормоза на баща му“.

Клара продължава към вратата на Агнес и отново се навежда, за да надникне. Госпожа Ракъм е запалила всички лампи и пробва една лилава рокля. Лудост! Поне не прояви нахалството да повика камериерката си да й помогне при обличането… Но защо само крачи напред-назад? И каква е тази книга, която държи пред себе си като сборник с песнопения!? Прилича на счетоводна книга — но госпожа Ракъм не е в състояние да събере две и две, горката глупачка.

Клара би искала да погледа още малко, но Агнес внезапно спира да крачи и вперва поглед право в ключалката — като че ли е видяла окото на Клара да проблясва от другата страна. Остър слух? Животински усет? Шестото чувство на лудите? Клара не знае на какво се дължи това, но знае от опит, че трябва да се пази. Притаила дъх, тя се измъква на пръсти обратно към леглото си.

Агнес Ракъм стои изправена — изопната, доколкото може да се изопне дребничка фигура като нейната, и се взира в тавана. Един паяк пълзи по ръбовете на гипсовите розетки. Агнес не се страхува от паяци — поне не от такива, дребни, с тънки крачета, и няма да нареди да го махнат оттам. Вдъхновена от един памфлет, който й бе изпратен наскоро чак от Америка — „Божествената връзка между всички неща“ от Амброзиъс М. Лоус — тя вече знае, че това малко паяче има душа, също като нейната, макар и от по-долна категория.

Освен това тъкмо сега тя се чувства забележително добре. Мъчителното главоболие и прилошаването, които я измъчваха през целия следобед, са изчезнали. Тя се чувства освежена и пречистена. Наистина трябва да свикне да реагира незабавно на сигналите на стомаха си — ако стомахът й подсказва, че не е трябвало да си яде вечерята, редно е да я изхвърли незабавно! Само един неприятен миг, и веднага след това се чувства като нов човек!

Тази вечер тя започна да пише и нов дневник — не, всъщност това не е дневник, тя употреби погрешно думата, по навик. Агнес вече си обеща да престане да води дневници. Досадно нещо са дневниците, пълни с неприятни спомени и оплаквания. Какво по-хубаво от това да ги заровиш в земята, за да не попаднат пред нечий любопитен поглед?

Не, това което започва да пише сега, е нещо далеч по-важно и задълбочено, Въпреки триумфа си през този сезон той е последният, в който тя взема участие. Друга е съдбата, която съзрява в душата й, и тя трябва да приеме своето призвание. Дълги години тя се е движила като изискана дама сред други изискани дами, отричайки истинската си природа. В продължение на години поглъща всяка книга за тайното познание, до която успява да се добере, и си казва, че го прави само от чисто любопитство. Но сега настана мигът да съобщи Истината.

Тя вдига новия си дневник — не, това не е дневник — към светлината. Как да го нарече? Това е голяма, хубава книга — прилича на счетоводна, но не е разчертана. На девствената първа страница тя написа с най-красивия си готически почерк „Прозрения и разсъждения за свръхестественото на Агнес Пигот“. Накратко ще го нарича… „Книгата“.

Тя крачи из спалнята си и препрочита тази първа страница, която в името на ритуала написа чак след като удари полунощ. Сега е един без четвърт, и ето какво е написала тя за благото на идните поколения — мастилото на буквите още блести!

Агнес крачи из спалнята си и се опитва да избере достатъчно въздействащ трети урок. Размисля дали да пише за Манастира на здравето и за своя ангел-пазител, но решава, че това е нещо прекалено лично. Всичко, което пише оттук нататък, трябва да има стойност за всекиго, да изяснява основни истини. Обсъждането на подробности от собственото й положение ще превърне „Книгата“ в подобие на дневник — а дневниците съдържат, мъртви мисли, изчезнало минало, загубена суета. Думи, чието място е в гроба.

Ето защо тя не съжалява нито за миг, задето погреба дневниците си нека червеите ги гризат, нея не я е грижа! Всяка дума, която ще напише от днес нататък, е безсмъртна!

Успяла да се прибере безпрепятствено в стаята си, след като е сложила Софи на гърнето, Шугър отваря поредния дневник на Агнес Ънуин и го поставя в скута си. Повдига леко едното си бедро, за да може светлината на свещта да пада точно върху страниците, и започва да чете.

Отново сме в Абътс Лангли, този път през 1865 година, и Агнес най-сетне счита, че вече е станала дама. По преценка на Шугър, досега Агнес не е извършила нито едно от нещата, които вършат възрастните, в главата й не се е появила нито една мисъл на възрастен човек, но според Агнес образованието й е практически завършено. Елегантните госпожици от страниците на дамските списания, някога нейни идоли, вече са се превърнали в нейни съпернички. Тя уведомява дневника си, в случай че дневникът все още не е наясно, как точно носи косата си (сресана назад, с по една голяма букла от двете страни на лицето, „завършена“ с малък кок на тила). Носи рокли, които е шила сама в час по ръкоделие, по последни модели от Франция. Никъде не става дума за такива долнопробни неща като собственото й тяло, но тя вероятно трябва да е почти напълно съзряла, щом моделите, които сама описва в дневника, са подходящи за фигурата й.

Тя е тринайсетгодишна и учебната й програма е още по-повърхностна от тази, по която учеше, когато беше на девет години. Всичко е сведено до най-необходимото, тоест уроци по музика, танци, френски и немски. Последните два предмета създават проблеми на Шугър, защото тя знае малко френски, а от немски няма представа, което дължи на мнението на госпожа Кастауей, че мъжете обичат да чуят някоя и друга френска думичка от устата на едно момиче, но че немският език звучал тъй, сякаш стар свещеник повръща. Така че всеки път, когато Агнес започва поредната си записка с Bonjour, mon cher journal или с Liebes Tagebuch, Шугър се прозява и прелиства по-нататък.

Малката госпожица Ънуин се учи да танцува гавот, качука и менует, но въпреки романтичното предназначение на тези танци, тя като че ли въобще не осъзнава съществуването на мъжкия пол. Представите й за ухажване, като изключим няколкото краткотрайни тайни увлечения по учителки и други момичета, се равняват на нула. Някогашната й надежда да се омъжи за смел офицер, който ще тръгне да търси истинския й баща, дискретно е оставена да издъхне. Сега вече въображаемият й съпруг е зашеметяващо елегантен благородник със зимна резиденция в Южна Франция. Несъмнено още една фантазия, но тя вече не почива единствено на въздушни кули:

Шугър изпръхтява шумно в неудържим пристъп на презрение. Колко добре би се почувствала, ако можеше да излекува егоизма на Агнес с един хубав шамар! Но после си спомня онази вечер, когато помогна на Агнес в тъмната уличка до Боу Стрийт, когато госпожа Ракъм бе просто едно окървавено и уплашено дете, треперещо в прегръдките й, умоляващо да бъде отведено у дома.

Най-сетне Шугър си изяснява нещата: тази празноглава недорасла танцьорка на менуети наистина е дама — толкова зряла, колкото ще си остане докрай. Да, и всички тези дами, които Шугър е виждала, всички тези аристократични госпожици, които слизат царствено от семейните екипажи, които се разхождат, скрили лица под чадърчетата си, в Хайд Парк, или показват тоалетите си в операта, всички те са деца. Останали практически непроменени от времето, когато са си играели с кукли и боички, те стават по-високи и заучават някои „необходими познания“, докато на петнайсет или шестнайсет години, все още свикнали да бъдат наказвани в ъгъла, задето не знаят спрежението на някой глагол или не са си изяли пудинга, те биват отпратени обратно по домовете си, за да срещнат мъжете, които ще ги ухажват. А кои са те, тези ухажори? Самоуверени млади мъже, които вече са обиколили света, станали са бащи на незаконни деца, преболедували са едра шарка. Отегчени от всички удоволствия, на които обикновено се отдават младите мъже, те насочват вниманието си към брачното предприятие, и оглеждайки разцъфналите през новия сезон елегантно облечени деца, те си избират по една малка женичка.

Поклащайки невярващо глава, Шугър затваря тетрадката и взема следващата по хронологичен ред.

Шугър захлопва тетрадката и духва свещта.

Но нека оставим за известно време пожълтелите страници на миналото. Животът в настоящето си продължава и много скоро ще настъпи 1876 година.

Като изключим мнението на Клара, че домът на Ракъмови е същинска лудница, ноември преминава съвсем спокойно. Изгревът и залезът на слънцето се сменят в предопределените интервали, а къщата в Чепстоу не кънти от викове или разправии. Срокът на официалния траур след смъртта на Хенри Ракъм е изтекъл и всички отново се обличат в жизнерадостни цветове. Поднасяните ястия се оценяват като добри постижения на готвачката; прислужниците си вършат работата, без да се налага да бъдат упреквани или уволнявани. Уилям прекарва дните си в планове — иска да постигне най-печелившата Коледа за парфюмериите „Ракъм“, една Коледа, която ще покаже на съперниците му колко много се е развила тромавата фирма, която пое от баща си. Агнес продължава да споделя новопридобитото познание с „Книгата“ и не проявява и най-далечно желание да изкопае дневниците си, въпреки че от време на време й дожалява, като си ги представи как набъбват от влага в студената, мръсна пръст. Наскоро, когато я посети госпожа Викъри, тя удиви много въпросната дама, защото вместо да се възползва от визитата й, за да поклюкарстват, тя я запозна подробно с чудесната книга на господин Алън Кардек „Светото писание, обяснено от духове“.

Що се отнася до Шугър, страховете й, че няма да се справи с обучението на Софи, почти изчезнаха. Бе си представяла капризи, нахално и жестоко поведение — все неща, които се случват в романите, когато нещастните гувернантки ридаят от претърпените унижения — но отново се оказа, че романите грешат, а ученичката й е толкова интелигентна и послушна, че никой учител не би могъл да иска нещо по-добро. Софи дори я гледа с нещо подобно на страхопочитание, дори да е само заради чудодейната й сила, с която я излекува от нощното напикаване. Всяка сутрин Софи се буди в топло, сухо легло, и примигва удивено, без още да може да повярва в чудото. Каква изключителна личност трябва да е госпожица Шугър, щом знае всичко за Римската империя, а същевременно може да направи така, че друг човек да не се напишква в леглото!

Шугър се гордеете този свой успех повече, отколкото се е гордяла с което и да било свое постижение. Възпалението от урината е преминало, и сега между пълничките бедра на Софи се вижда само една бледорозова цветна пъпка. Така и трябва да бъде. Така трябва да бъде винаги.

Шугър се наслаждава на възхищението на детето, и всеки следобед й преподава правописа на десет нови думи. Дори се осмели да напише бележка на Уилям, подписана от „госпожица Шугър“ — но в нея не го умоляваше да я посети в леглото, а молеше скромно да бъдат закупени още книги за учебната стая. Пъхването на бележката под вратата на кабинета й приличаше на весела шега, нещо като пръскането на вода от интимните части.

За нейно учудване смелостта й бе възнаградена в рамките на трийсет и шест часа. Когато двете със Софи влязоха полузаспали в учебната стая през поредната дъждовна утрин, на писалището ги очакваше някакъв тайнствен пакет.

— Ах! — възкликва Шугър, докато сваля кафявата хартия. — Ето и книгите, за които бях помолила Уи… баща ти.

Софи я гледа ококорено, впечатлена не само от хубавите нови томчета, но и от поредното доказателство за близостта между госпожица Шугър и загадъчния й баща.

— Това… подарък ли е? — пита детето.

— Съвсем не — обяснява Шугър. — Книгите са крайно необходими за твоето обучение.

После оставя Софи да разгледа придобивките: учебник по история с илюстрации на всяка страница, пътеводител за Британската империя (за всяка страна в границите й), наръчник, в който се описва как можеш да правиш разни неща с помощта на лепило, хартия и капан, както и красиво тънко томче със стихотворения от Едуард Лиър.

— Това са съвременни книги от модерни автори — обяснява възторжено Шугър. — Те ти трябват, защото ти си нов човек, защото живееш в наше време, разбираш ли?

Очите на Софи едва не изскачат от орбитите си от удивление пред тази странна идея, че историята се движи — като влак, на който може да се качи и едно шестгодишно момиченце. Тя винаги си е представяла историята като потънала в паяжини стара сграда, в чието подножие незначителната фигурка на Софи Ракъм изглежда не по-голяма от прашинка.

Към обяд Софи вече е запаметила някои от стихчетата на господин Лиър — писател, който е жив и сега, и всъщност е написал тези стихове след раждането на Софи!

И Софи завършва с реверанс в рядък изблик на закачливо веселие.

— Не е съвсем точно35, Софи — казва Шугър с усмивка. — Да опитаме още веднъж, искаш ли?

Усмивката на Шугър прикрива една тайна; тя не проявява търпение просто за идеята — това е нейното отмъщение към майка й. Шугър нито за миг не е забравила онзи ден на Чърч Лейн, когато тя направи грешката да прекали с рецитирането на любимото си детско стихотворение.

— Не, миличко — заяви госпожа Кастауей с най-нежния си тон, с който обикновено произнасяше най-страшните заплахи. — Приключихме с това, нали?

Това беше начинът, по който майка й прекратяваше безусловно разговорите на каквато и да било тема, и детските стихчета останаха размазани като хлебарка под тока й.

— Време е да се запознаеш с поезията за възрастни — заяви госпожа Кастауей. Застанала пред шкафа с книги, тя плъзна пръсти по гръбчетата на книгите. По онова време ноктите й бяха вече аленочервени. — В никакъв случай Уърдсуърт и разни като него — измърмори тя под нос, — защото тогава може да развиеш вкус към планини и реки, а ние никога няма да живеем по такива места, нали? — Най-сетне госпожа Кастауей взе два тежки тома и й ги подаде с усмивка. — Ето, детето ми. Опитай с Поуп. Или не, по-добре Рочестър. Шугър взе прашната книга в един ъгъл и се зае да я изучава сериозно! И колко съсредоточено я четеше само! Но въпреки това установи, че с всеки нов ред забравя малкото, което е разбрала от предишния, и в съзнанието й нахлуваше само всепроникващият дух на мъжко превъзходство.

— Няма ли още някакви стихотворения, които да харесваш, мамо? — осмели се да попита тя, когато, посрамена от собствената си глупост, й върна книгите.

— Никога не съм твърдяла, че харесвам поезия, нали? — отвърна кисело госпожа Кастауей и тикна рязко Рочестър обратно в шкафа — така рязко, че книгата се удари в стената. — Противно нещо е поезията.

«… певица чаровна си ти», рецитира сега Шугър пред Софи. «Но да се венчаем, туй всички го знаем, без пръстен съвсем не върви!»

Хайде сега, повтаряй след мен, Софи, и после ще се упражняваш, докато се върна, нали?

Софи и Шугър си разменят усмивки. Детето си представя котки и бухали. Гувернантката си представя госпожа Кастауей, седнала на високо детско столче в стая, пълна с деца — ръцете й с аленочервени нокти треперят от безпомощна ярост, докато малките момиченца обикалят в кръг около нея и повтарят едно си също детско стихотворение хиляди пъти.

— Да чувам стихотворението, докато излизам — казва Шугър и се упътва към вратата.

Сгушена в леглото си по време на обедната почивка, Шугър запълва времето до началото на следобедните занимания с дневниците на Агнес. Тя установява, че времето, прекарано от госпожица Ънуин в училището, отива към своя край.

Слава Богу! Изчела е вече толкова хиляди думи, газила е из прилива от коприна, кадифе и батиста на толкова много въображаеми рокли, въздушни приятелства и патешки мисли, все тласкана от надеждата, че като обърне новата страница, ще срещне най-сетне изтерзания дух на съпругата на Уилям. Вместо това се оказа, че тези ученически дневници приличат по-скоро на роман, чиято корица обещава страховити дела и диви страсти, а текстът се оказва безвкусен като диетичен омлет.

През последните дни, прекарани в Абътс Лангли, петнайсетгодишната Агнес си остава лекомислена, но съвсем нормална, и последната записка, написана през последната й сутрин в училището — на трети март 1867 година — изцяло отговаря на общоприетите норми. Тя дори е съчинила стихотворение в чест на училището — седем станси, изпълнени с толкова женствено гъвкави рими, че създават впечатление за абсолютна безгръбначност.

«Неумолимо Идното настъпва!» — възкликва тя в заключение, въпреки че в нейното стихотворение Идното отдавна е спряло, затънало в смъртоносното блато на сантименталността.

След като приключва с прощалната ода, Агнес е изправена пред тежък проблем — какво да вземе със себе си за спомен от Абътс Лангли.

На следващите две страници присъстват подписите на двайсет и четирите питомки на Абътс Лангли — размазани мастилени редове по пожълтялата хартия. После Агнес продължава:

Това са последните думи в тетрадката.

Следващата, изписана сбито с почерк, ситен като шев на подгъв, започва така:

Шугър започва да рови из купчината дневници и оглежда началните страници, за да се убеди, че не е пропуснала някоя междинна тетрадка.

Няма нищо подобно. През едната седмица се говори за часа по физическо възпитание и в полетата има рисунки на цветя — а през следващата в полето се вижда петно засъхнала кръв с формата на разпятие. При това не става дума за капчица кръв от убоден с игра пръст, която трябва да затвърди някаква детинска клетва — кръвта никак не е малко, в единия край, там, където трябва да бъде главата на Христос, има дори една плътна спечена буца.

Има и още, още много — кървави описания, от които чак хартията добива морав оттенък.

Много смели изявления, но очевидно накрая Агнес не е издържала и си е легнала. На следната утрин — ново постъпление:

Следва нова тирада, макар и не толкова яростна, колкото първата. Въпреки непрекъснатите повторения на думи като «гибел» и «край», у Агнес като че ли постепенно се загнездва подозрението, че може и да се е изтръгнала от примката на Смъртта.

С всеки изминал ден Агнес среща все по-големи затруднения да поддържа драматично отчаяния тон на записките. Нормалното човешко поведение подръпва завесата на лудостта и насочва мислите й към ежедневието. Лорд Ънуин, макар и провъзгласен за сподвижник на сатаната, завежда Агнес да слуша произведения на «Менделсон» на концерт в Кристъл Палас. Страховете на Агнес, че ще издъхне в море от кръв, се оказват неоснователни, и тя «почти забравя» страшната си болест по време на «наистина прекрасния» концерт. Когато на петия ден кървенето спира окончателно, Агнес стига до извода, че някой състрадателен ангел се е намесил, за да я защити. Тя започва да пише с по-едри букви, демоните по гредите на таванския етаж се превръщат в гълъби, и само след няколко дни вече се оплаква, че готвачката слага прекалено много пипер в индийския оризов специалитет.

Така Агнес Ънуин изживява своето съзряване. Всички, като започнем от втория й баща и свършим с човека, който носи дивеч за кухнята, й правят комплименти, че е разцъфтяла и че се е превърнала в истинска дама, но не се намира кой да й каже, че е станала жена.

— А като си извади оная работа цялата в кръв, ти ще кажеш «О, сър, вие ми отнехте моминството!» — пък ако можеш и да ревнеш, още по-добре.

Шугър чува отдавна забравения глас на Сейди — проститутка, която живееше в дома на госпожа Кастауей по времето, когато той още се намираше на Чърч Лейн. Това бяха напътствията на Сейди как Шугър да се възползва от месечното си кръвотечение, докато беше още почти дете.

— Ами ако не повярва?

— Как няма да повярва! Избръсната си гладко като бебе, нямаш и гърди — по какво може да разбере?

— Ами ако ме е виждал преди?

— Никакъв шанс. Когато става дума за девственици, госпожа Кастауей разпраща предложения извън Лондон. Съдържателките на бардаци из цяла Англия предават съобщението на хора, които само това и чакат. Сигурно ще е някой търговец или свещеник, и ще говооори вааажно.

— Ами ако прокървя още преди да е почнал?

— На всичко ли трябва да те уча? Ще гледаш да си чиста! Ако го видиш, че загрява бавно, накарай го да погледне през прозореца и се избърши набързо, докато е обърнал гръб.

— Че какво мога да го накарам да гледа през прозореца? Там няма нищо интересно.

Отговорът на Сейди беше повдигане на вежди, което означаваше «Сега разбирам защо майка ти се оплаква, че си неблагодарна».

Шугър затваря дневника на Агнес, защото й се налага да си избърше носа. Кърпичката се измокря от сълзи и сополи. Днес е 30 ноември 1875-а — Сейди е мъртва от години, убиха я малко след като напусна госпожа Кастауей и се пренесе при госпожа Уот.

— Отиде на по-добро място — отбеляза заядливо госпожа Кастауей, когато узна за смъртта й. — Нали така бе казала?

Шугър хвърля мократа кърпичка и избърсва лицето си с ръкав, а ръкава — в одеялото. Черната й рокля не е прана от деня, когато пристигна в дома на Ракъмови. Тя, която доскоро си сменяше роклите всеки ден, сега носи постоянно едни и същи дрехи. Бретонът й е станал прекалено дълъг, трябва да го подстриже, но засега го прибира с гребени и фиби.

Малката й стаичка е все така скромна, както през първия й ден тук. Като изключим някои дребни тоалетни принадлежности, подарени й навремето от Уилям, тя не е добавила тук нищо свое. Картините и украшенията от Прайъри Клоуз, както и любимите й рокли, са все още опаковани в куфарите, а те на свой ред са поставени върху гардероба. Има и още дрехи, цели кутии, но тя дори не знае къде се намират; Уилям е наредил да ги «складират» някъде.

— Достатъчно е само да кажеш, че ти трябват — така бе казал той през онази далечна част от живота й, която приключи преди малко повече от месец, когато тя му беше държанка и живееше в стаи, ухаещи на ароматни вани и прясна пот.

Шугър става и отива до прозореца. Дъждът постепенно спира и добре подкастрените храсти и живи плетове в градината на Ракъмови блестят в спаначено-зелено и сребристо. Шиърс, градинарят, патрулира край оградата в далечната част на градината, проверява дали неговият бръшлян се увива правилно по решетките, защото напоследък прекалено много любопитни започнаха да надничат през оградата. Часът е два без пет следобед. Време е гувернантката да се върне при ученичката си. С какво се занимава господарят на къщата, и за какво мисли — това знае само Бог.

Шугър оглежда лицето си в огледалото, напудря носа си и обелва една изсъхнала кожичка от долната си устна. «Подмладяващият крем на Ракъм» вече свърши, а тя няма представа как да си поиска нов — освен да го прибави към списъка на новите книги, необходими за Софи.

В коридора, докато отива към учебната стая, тя спира първо пред вратата на Уилям, а после и пред вратата на Агнес, и наднича бързо през ключалките. Кабинетът на Уилям е облян в лъчите на следобедното слънце, но е пуст; Уилям трябва да е някъде навън, из широкия свят, и сигурно се опитва да го подчини на волята си. В стаята на Агнес цари мрак; за госпожа Ракъм денят или е приключил, или още не е започнал.

Подтикната от внезапен порив, Шугър се привежда и пред ключалката на детската стая. Може би ще види как детето върши нещо нередно? Нищо подобно. Софи седи на пода до писалището, подрежда пухкавите ресни на килима с пълничките си пръстчета и се взира доволно в избледнелите турски мотиви.

— Китара, китара, китара… — повтаря тя тихичко, за да запечата думата неизличимо в мозъка си.

— Боже, благослови татко — казва Софи тази вечер, сключила положените си върху завивката ръце. Сянката от стрехичката трепка на светлината на свещта. — Боже, благослови мама. Боже, благослови госпожица Шугър.

Шугър протяга плахо ръка, за да погали момиченцето по косата, но на светлината на свещта сянката на ръката й изглежда огромна и тя я отдръпва рязко.

— Студено ли ти е, Софи? — пита тя, защото краката на детето потръпват върху чистите чаршафи.

— Н-не м-много, г-госпожице.

— Ще поговоря с Роуз да ти донесе още едно одеяло. Тези завивки са съвсем неподходящи за сезона.

Софи я гледа с възторжено удивление — към дългия списък на нещата, които знае госпожица Шугър, се прибавят и точното съотношение между сезоните и завивките.

Часът е осем и половина. Домът на Ракъмови тъне в мрак. Вътре всичко е тихо и подредено. Дори Клара би била доволна, но тя вече се е оттеглила в стаята си и е забила нос в някакво списание, наречено «Прислужница». Госпожа Ракъм е долу, в дневната, и препрочита някакъв роман, озаглавен «Отвличането на лейди Антония». Разбира се, това не е точно книга за тайното познание, но пък е ужасно интересна и много приятна за четене — особено сега, когато я измъчва такова главоболие. Уилям е в Плимут — или Портсмут — тъй или иначе, нещо, което завършва на «мут». Тези по-дълги престои, които стават все по-чести, са абсолютно наложителни, скъпа моя, ако държим името «Ракъм» да се чува все по-надалеч.

Ако на Клара й хрумне да наднича през ключалките, няма да види нищо, което би я раздразнило. Всички стаи са потънали в мрак, с изключение на стаята на гувернантката, но и там светлината е слаба и неподвижна. Ето как би искала Клара да вижда обитателите на тази къща — да спят като госпожица Софи, или да четат в леглото, като госпожица Шугър.

Шугър потрива очи, твърдо решена да дочете поредния дневник на Агнес. Дори да не попадне на нищо интересно, това занимание ще я държи будна до полунощ, когато ще събуди както обикновено Софи, за да я сложи на гърнето. С всеки изминал ден детето има все по-малко нужда от подсещане — достатъчно е само една дума, казана шепнешком от прага, а после може би ще бъде достатъчен и споменът за тази прошепната дума. Изучаването на историята на света и на начина, по който функционира вселената, ще отнеме малко повече време, но Шугър е твърдо решена да приключи с нощното напикаване до края на годината.

Според дневниците Агнес Ънуин току-що е навършила шестнайсет години.

«Как би се гордяла мама с мен!», отбелязва тя натъжено. Вярвам, че тя ме вижда от чистилището — но може би не може да ме разпознае толкова отдалеч“. Какво точно би предизвикало родителската гордост на госпожа Ънуин остава неизяснено, но очевидно Агнес е станала много красива (макар да си го казва сама).

„Когато се намирам на ръба на отчаянието“, твърди тя, „смазана от жестоката съдба и от самотата в този отхвърлен от Бога дом, аз си изреждам нещата, с които ме е благословило провидението — на първо място косата и очите…“

Тъгата и обилното месечно кръвотечение превръщат госпожица Ънуин в едно извънредно странно малко създание, което ту обезумява напълно, ту се държи съвсем нормално. Когато не кърви, тя разделя вниманието си поравно между новите си рокли, градинските увеселения, баловете, обувките, шапките, и тайния ритуал, свързан със съхраняването на една безукорна католическа душа въпреки външното спазване на изискванията на англиканската църква. Тя избягва слънцето и всякакви физически усилия освен най-неизбежните, яде като птиче, но през по-голямата част от времето създава впечатление на напълно здрава.

Всеки път, когато връхлети нейното „заболяване“ — което се случва рядко и крайно нередовно — тя е убедена, че това е пристъп на опасна за живота болест, причинена от зли духове. В деня преди началото на кървенето, тя обикновено се оплаква, че със сигурност е видяла отпечатък от пръст от вътрешната страна на супника у семейство Гримшоу; на следващия ден се сбогува с всичко земно и посвещава малкото останали й часове живот на пост и молитва. Демоните изпълзяват от скривалищата си и вият за кръвта й. Агнес, обзета от ужас, че те ще се вмъкнат в леглото й, се поддържа будна с помощта на ароматни соли (вчера може да съм вдишвала прекалено дълбоко и прекалено често, защото по едно време ми се стори, че имам двадесет пръста и трето око). Тя не оставя мръсните превръзки да бъдат изхвърлени от прислугата — от страх, че демоните може да ги вземат; вместо това гори окървавените топки памук в камината, което предизвиква страхотна смрад и лорд Ънуин постоянно вика коминочистачи, за да разбере на какво се дължи това.

Въпреки постоянните опити на Агнес да заклеймява лорд Ънуин, той някак не успява да се впише в образа на чудовище; по представите на Шугър той дори е един напълно безобиден втори баща — не я бие, нито пък я оставя да умре от глад (тя гладува по своя воля, докато вторият й баща я убеждава „с изключителна жестокост“ да хапва по нещо, защото е останала само кожа и кокали); води я по концерти и приеми. Лордът е явно щедър, макар донякъде небрежен настойник, и угажда дори на най-екстравагантните прищевки на доведената си дъщеря.

Само в едно отношение е непреклонен: Агнес трябва да посещава англиканска църква. И не само това — тя присъства на службите като единствена представителка на семейство Ънуин, тъй като вторият й баща не ходи често на църква. „Религията е за жените, скъпа Аги“, казва той и тя трябва да понася ужасните песни, които дори не се изпълняват на латински.

„Само си отварям устата, но не пея“, уверява тя скъпото дневниче — като проститутка, която споделя със своя приятелка, че смуче, но не гълта.

Като изключим това ежеседмично унижение и менструацията, която разбърква вътрешностите й по веднъж на няколко месеца, представата, която Агнес има за себе си като за човек, оцелял по чудотворен начин от стотици ужасни посегателства, като че ли няма нищо общо с действителността. Канят я непрекъснато на градински увеселения, балове и пикници, и то я канят точно хората, чиято покана има някаква стойност, освен това се чувства „прекрасно“ на тези места. По нейни думи има поне дузина обожатели, лорд Ънуин нито поощрява, нито обезкуражава някого, а Агнес флиртува свенливо с всички тях. Доколкото Шугър може да прецени, нито един от обожателите на Агнес не работи — всички до един са розовобузести аристократи.

„Елтън е очарователен и мъжествен“, твърди Агнес на едно място в дневниците си. „Той си свали сакото и нави ръкави, за да изтласка с прът нашата лодчица по течението. Мръщеше се ужасно, но пък се движехме почти по права линия, а когато си избрахме местенце, помогна на всички да слязат на брега“.

Ако човек прочете едно от тези описания, все едно, че е прочел всички. Това е свят на благородници, свят, в който амбициозни търговци, които се срещат с потни докери в Ярмут или спорят за цената на зеблото, просто не съществуват. Тоест никой не може да си представи Уилям Ракъм като част от този свят.

В другия свят, където датата е 30 ноември 1875-а, отдолу се чува приглушено звънеца на входната врата, и после:

— Уиля-а-ам, разбойнико, покажи се!

Гръмливият мъжки глас разкъсва тишината в дома на Ракъмови и кара Шугър да подскочи.

— Жалък страхливец! Излез и се сражавай!

Това е друг, но също толкова силен мъжки глас. Да не би долу да са нахлули неканени гости? Шугър се измъква от леглото и коленичи край вратата на стаята си, открехвайки я едва забележимо, за да може да надникне. Не вижда нищо, освен колонките на стълбищните перила и яркия блясък на полилея. Но гласовете вече се чуват съвсем ясно — това са Филип Бодли и Едуард Ашуел, грандиозно пияни.

— Кво значи тва, че бил в Ярмут? Скрил се е в леглото, ето къде е! Ижбягва штари приятели! Наштоя… наштояваме жа удов… удовлет… удо-влет-ворение!

В продължение на трийсетина секунди умолителният глас на Роуз се преплита с веселите възгласи на Бодли и Ашуел, когато — за всеобщо удивление — на сцената се появява госпожа Ракъм.

— Позволете на Роуз да вземе палтата ви, господа — казва тя нежно, а мелодичният звук на задъханото й гласче се подчертава допълнително от акустиката на просторното фоайе. — Ще се постарая да не скучаете, макар да не мога да заместя съпруга си.

Поканата е удивително явление, особено като се вземе предвид колко старателно Агнес е избягвала Бодли и Ашуел в миналото. Тя определено успява да накара двамата посетители да млъкнат, отвръщайки само с хъмкане и мънкане.

— Доколкото разбирам — подема Агнес, — предстои да… публикувате нова книга?

— Идущия вторник, госпожо Ракъм. Най-хубавата от всички, които сме писали досега!

— Убедена съм, че това ви удовлетворява дълбоко. Как се нарича книгата?

— О, ъъъ… ами заглавието като че ли не е… подходящо за слуха на една дама…

— Глупости, господа. Не съм чак такова крехко цвете, за каквото ме мисли Уилям.

— Ами… — следва смутено покашляне — … „Войната е голямото социално зло — кой печели?“ — думите завършват с пиянско хихикане.

— Колко интересно — гука Агнес, — вие издавате вече толкова книги, а нито една от тях не е роман — в тях споделяте само личните си мнения. Наистина трябва да ми обясните как го правите. Има ли някой определен издател, който ви помага? Знаете ли, тази тема напоследък много ме вълнува…

Гласовете се чуват по-приглушено — явно Агнес води посетителите към приемната.

— Коя тема — за голямото социално зло ли? — пита недоумяващо Ашуел.

— Не, не, не — чурулика кокетно Агнес, докато минава под стълбищната площадка, — темата за книгоиздаването…

После тримата изчезват.

В продължение на още няколко минути Шугър остава коленичила зад вратата, но къщата отново притихва, а през пролуката в стаята нахлува студен въздух, от който полуголите й ръце и гърди настръхват. Чудейки се дали да вярва на ушите си, Шугър се връща в леглото и се заема отново с дневниците на Агнес Ънуин.

Тя продължава да чете, но от време на време наостря уши, за да следи по-нататъшното развитие на събитията долу и дори диша по-леко, за да може да чува, ако някой от мъжете заговори по-високо. Опитва се да постъпва дисциплинирано и да изчита всяка дума, но търпението й се изчерпва от подробните описания на балове и посещения при шивачката — а може би и присъствието на Бодли и Ашуел в къщата я разсейва. Каквато и да е причината, тя започва да прескача, търсейки белези за появата на нещо по-интересно — например сбития, ситен почерк, който съпътства пристъпа на лудост.

Страниците шумолят, изпълнени с думи, но лишени от съдържание, месеците минават един след друг. Едва през юли 1868 година Агнес Ънуин споменава за първи път Уилям Ракъм. И как само го споменава!

Озадачената Шугър среща Уилям в ролята му на елегантен млад денди, току-що завърнал се от обиколката на континента, екстравагантен и загадъчен. На всичкото отгоре и висок! (Но за жена с ръста на Агнес сигурно всички мъже са високи). Но какъвто и да е ръстът на Уилям, измерен в инчове, той се откроява на фона на глуповатите наследници на титли, с чието общество е привикнала Агнес.

Този жизнерадостен млад Ракъм се движи в кръга на госпожица Ънуин невъзмутимо и явно без да се бои, че може да бъде поставен на място поради съмнителния си произход. Той умее да се движи през тълпата й да я разделя въпреки волята й на полукръгове около собствената си личност, а после с помощта на острия си ум изтласква останалите мъже в периферията, така че повечето млади госпожици остават около него, заслушани в разказите му за Франция и Мароко. Агнес предпочита първоначално да го наблюдава, без да излиза от ятото на госпожиците, да не би ярката му аура да озари само нейното зачервено лице. Но при един случай, описан от Агнес като tellement genant!36, Ракъм успява да я отдели от останалите момичета, така че остават насаме. За да не би скъпото дневниче да реши, че и тя е положила известни усилия в тази насока, Агнес категорично отрича такова нещо и се оплаква, че всеки път, когато се появял Уилям Ракъм, приятелките й я оставяли сама, а той се усмихвал като котарак, който се е наял със сметана!

Макар да твърди, че ухажванията му са „крайно непуносими“, Агнес описва настоятелния си обожател така:

Този неуверен опит за проява на строгост не впечатлява особено Шугър, толкова повече, че тя знае края на историята. Но освен това няма как да не забележи, че няколкото трудно различими един от друг обожатели от предните месеци като че ли са потънали вдън земя, а за Уилям Ракъм се хаби много повече мастило, отколкото е било проливано за който и да било от тях. Много скоро Агнес започва да описва целите им разговори от началото до края, бърза да запише всяко негово мъдро изявление — да не би то да бъде забравено или погрешно цитирано. През есента на 1868-а в записките, където присъства Уилям, описанията са станали толкова ярки, че те звучат почти като страници от роман:

Този разговор бележи повратен момент в чувствата на Агнес към Уилям Ракъм; от този момент нататък тя повтаря всяка негова дума като пламенна последователка. Намира дълбок смисъл и в най-незначителната му забележка, а пък ако той реши да каже нещо мъдро, то се оказва по-мъдро от всичко, което тя е чувала някога. Той знае страшно много за най-различни религии и обобщава недостатъците им с една толкова прекрасна фраза — че „имало повече неща между земята и небето…“, или нещо подобно. (Ах, само да не се бе наложило да слиза на вечеря, преди да започне да пише в дневника — тогава може би щеше да си спомни съвсем точно фразата!). Когато изобщо ходи на църква, спазва англиканската традиция, но изказва еретичното мнение, че религията в Англия е била съсипана по времето на Хенри VIII — мнение, което Агнес споделя напълно. Той познава растителните видове, умее да предсказва времето, познава платовете, от които се шият дамските тоалети, а освен това е личен приятел на няколко художници, чиито произведения са изложени в Кралската академия. Какъв мъж! Единствено източникът на доходите му остава неуточнен, но както казва самата Агнес:

Страхотен трясък се чува от долния етаж. Счупило се е нещо стъклено или порцеланово — чуват се резки, удивени възклицания — а после и тежкото блъсване на врата в стена, от което се разтърсва цялата къща.

— Вън оттук! Махнете се от очите ми! — крещи Агнес.

Само за миг Шугър е скочила от леглото и отново коленичи зад вратата, притиснала лице към пролуката. Светлини и сенки се въртят някъде долу, откъм фоайето се чува нещо като боричкане. Вратата на приемната се е ударила така силно в стената, че полилеят все още се полюшва леко.

— Госпожо Ракъм! — опитва се да протестира един от мъжете. — Няма нужда…

Чува се отново силен трясък и тревожно издрънчаване — закачалката се е търкулнала на пода.

— Не ми казвай от какво има и от какво няма нужда, тлъст пияница такъв! — крещи Агнес. — Вие сте… безполезни и смехотворни — и двамата!

— Скъпа госпожо Ракъм…

— За вас няма нищо скъпо освен мръсотията! Гнусни боклукчии! Плъхове! Косите ви миришат на гнили банани! Черепите ви са пълни със слуз! Вън от къщата ми!

— Сега, сега… — мърмори един от двамата.

— Палтата ни, Бодли… — напомня другият. Леден въздух нахлува на вълни в къщата.

— Палта ли! — продължава да крещи яростно Агнес. — Мазните ви, тлъсти кожи ще ви топлят! Те и проститутките!

— Ах, Роуз — ето те и теб — казва Ашуел в опит да съхрани добрия тон.

— Струва ми се, че господарката ти получи… ъъъ… един от нейните припадъци…

— Не съм получила „един от моите припадъци“! — беснее Агнес. — Просто се опитвам да почистя дома си от боклук, за да не стъпя в него! Не, не ги докосвай, Роуз — ако само знаеше къде са били…!

Бодли, който е по-пиян от двамата, вече не издържа на предизвикателството:

— Ако смея да от… отбелеша, го… гошпожо Ракъм — заявява той, — ва-вашето отно… шение към прошти… проституцията е една от причините прош… проштитуцията да ше ражпро… странява така! Ако вмешто да ни… обиждате, ши напвавите труда да прочетете писанията ни… по темата…

— Самодоволен глупак — мислиш, че не знам какво са проститутките ли! — гласът на Агнес се извисява до писък, дисхармоничните тонове сякаш отекват по всяка метална и стъклена повърхност в къщата. — Само че аз знам! Това са лукави, долнопробни жени, които приемат да целуват грозните ви лица срещу пари! Ха! Целувайте се един друг, поне ще ви излезе безплатно, маймуни такива!

Тук вече Бодли и Ашуел побягват, външната врата се захлопва, Агнес надава един последен, хрипкав вик, а после се чува тежко тупване на тяло върху плочите.

След няколко мига пълна тишина се разнася тънкият, тревожен глас на Роуз.

— Госпожице Тилотсън! Госпожице Тилотсън!

Както е на четири крака, Шугър запълзява заднешком и бързо се мушва в леглото като добро момиче.

— Само за една такава вечер… трябва да искаме по десет шилинга — хленчи и пъшка нечий глас по стълбите.

— Внимавайте с пръстите й — скимти някой друг.

Тъй като господарят на къщата отсъства и няма кой да отнесе изпадналата в безсъзнание Агнес до стаята й, задачата се поделя между Роуз, Лети и Клара. Тя им отнема доста време, те пухтят и пъшкат, процесията минава покрай стаята на Шугър и скоро след това в дома отново се възцарява мълчание.

Шугър се насилва да изчака, за да се убеди, че всички са заспали. Колкото и забележителна да беше състоялата се катастрофа, тя не бива да попречи на това, което е постигнала със Софи. Хайде, всички да си лягат, за да може бедната гувернантка да свърши своето!

Шугър проверява колко е часът. Остава четвърт час до полунощ — несъмнено и последният от прислужниците е в страната на сънищата. Те трябва да стават рано сутрин — не бива да забравят това, ако се грижат както трябва за себе си. Особено Клара с нацупената уста и лъскавите, подозрителни очички — не е зле да си почине до утре, отровната му усойница. Нека положи противната си, нашарена от едра шарка буза на възглавницата и нека светът се върти няколко часа без нея…

Дванайсет без десет. Шугър върви на пръсти по ледения коридор към стаята на Софи. Всички камини в къщата са угаснали, отникъде не се излъчва топлина; покривните греди скърцат, по покрива трополи градушка. Шугър се вмъква като призрак в спалнята на детето, но вижда, че то вече е будно и седи в леглото — свещта озарява широко отворените му очи.

— Лош сън ли сънува, Софи? — пита нежно Шугър, успокоявайки буйстващите наоколо сенки, като поставя свещта върху скрина — точно до тъмнокожата кукла. Тя забелязва, че куклата е повита в бял плетен шал.

— Моята мама — заявява Софи със странен, поучителен тон, — има припадъци, госпожице. Държи се грубо, вика, и после пада на земята.

— Всичко е наред, Софи — казва Шугър, съзнавайки, че нищо не е наред, но не може да се сети какво друго да каже. — Свърши ли си… твоите неща?

Този евфемизъм звучи превзето от нейната уста — същата уста, която неотдавна окуражаваше Уилям да влезе във вагината й.

Софи се измъква от леглото и сяда послушно на гърнето. Евфемизмите са единственият начин на изразяване, който тя познава — и ако това зависи от Шугър, тя никога няма да опознае друг.

— Бавачката ми каза — пояснява Софи, докато тънката струйка урина потича в порцелановото гърне, — че мама ще свърши в лудница. — И след малко добавя (защото енциклопедичните познания на нейната гувернантка може да не обхващат тази вълнуваща подробност): — Това е една къща, в която държат лудите, госпожице.

„Грозна стара клюкарка, дано гори в ада“, мисли Шугър.

— Колко грубо от нейна страна — да говори така! — казва тя на глас.

— Но мама ще трябва да отиде там, нали, госпожице? — упорства детето, докато Шугър му помага да си легне отново.

Шугър отвръща с въздишка:

— Софи, посред нощ, когато всички трябва да сме отдавна по леглата, не е време да мислим за тези неща.

— А колко е часът, госпожице? — пита разбуденото дете.

Шугър поглежда към часовника върху полицата на камината.

— Остава една минута до полунощ — тя издърпва одеялото до брадичката на Софи. В стаята е толкова студено, че ръцете й треперят. Но очите на детето я умоляват да не си тръгва още.

— Сега вече трябва да си легна и аз, Софи.

— Да, госпожице. Вече утре ли е?

Шугър поглежда отново и се замисля дали да излъже.

— Още не — признава тя. — Искаш ли да ти покажа?

Тя сваля тежкия часовник от полицата. Той е извънредно грозен — стоманеносив, покрит с дупчици, на вид като обърната форма за желе. Шугър го обръща към Софи, така че детето да вижда как стрелките отмятат секундите по жълтеникавия, покрит със стъкло циферблат. Воят на вятъра заглушава тиктакането на механизма.

— Сега вече е утре — обявява Софи с облекчение, като че ли някакво недоразумение е било изгладено по най-приемлив за всички начин.

— Не само утре, малката ми — казва Шугър, защото се е сетила за датата. — Вече е декември, последният месец от годината, с който идват зимата и Коледа. А какво идва, когато свърши декември, Софи?

Шугър чака, готова да приеме за отговор и „януари“, и „1876-а“. Къщата скърца под напора на проливния дъжд, отвсякъде се разнасят тайнствени звуци, много по-силни от кроткото дишане на детето. Когато й става ясно, че отговор няма да има, тя духва свещта.

Двайсет и пет

— Но ние говорихме вече за всичко освен за вас, Уилям — казва лейди Бриджлоу, докато двамата вървят по блестящата от влага алея. — Внезапно животът ви бе обгърнат от тайнственост, а аз съм толкова любопитна!

Уилям се смее тихичко, изпитал за миг доволство от ролята си на загадъчна личност. Но той не би искал да държи Констанс (лейди Бриджлоу настоява да се обръща към нея на малко име) в неведение. В крайна сметка тя е най-добрата му приятелка — поне най-добрата от тези, с които може да бъде видян публично.

Сутрешният дъждец е спрял и следобедът се очертава като изключително мек и слънчев. Колкото и слаби да са слънчевите лъчи, те наистина топлят, осветяват покривите на Нотинг Хил и обгръщат със светъл ореол църковната камбанария. Уилям е доволен, че успя да излезе днес; ако времето се задържи така, обещанието му да се явява по-често в църквата няма да бъде трудно за изпълнение.

— Намерихте ли гувернантка за дъщеря си? — пита лейди Бриджлоу.

— Да, да, благодаря.

— Защото аз научих, че едно момиче с отлична подготовка много скоро ще бъде свободно — изключително умна, кротка като агне, баща й наскоро е банкрутирал…

— Не, не, убеден съм, че тази, която назначих, е напълно подходяща.

Лейди Бриджлоу се смръщва едва забележимо. Това е още една непозната величина в живота на приятеля й.

— Нали не ви е изпратена от Дружеството за спасение?

Уилям чувства как се изчервява и е обзет от благодарност за все по-пищната си брада и високата яка.

— Разбира се, че не; какво ви навежда на тази мисъл?

Лейди Бриджлоу хвърля поглед назад над хермелиновата си яка, като че ли това, което възнамерява да разкрие, налага абсолютна секретност.

— Вие вероятно знаете, че госпожа Фокс се е върнала към старата си… професия, нали? И работела по-усилено отвсякога, така казват. Опитва се да убеди дамите, които имат някакъв проблем с прислугата, че тези… върнати в правия път същества биха им свършили работа. Но ме познава достатъчно добре, за да не опитва с мен. Навремето бях назначила за кухненска помощница едно момиче, изпратено от дружеството, и се наложи да го уволня само след четири месеца.

— Тъй ли? — стабилността в домакинството на Уилям е възстановена с цената на много пари и усилия; противна му е дори мисълта за каквото и да било объркване. — Какво се случи?

— Нещо, което не би могло да се коментира в добро общество — лейди Бриджлоу се усмихва иронично и с едва забележим жест очертава извита напред дъга пред покрития си с коприна корем.

— Аз не съм ли част от доброто общество, Констанс?

Тя се усмихва.

— Вие сте… sui generis37. Имам чувството, че с вас мога да разговарям на всякакви теми.

— О, искрено се надявам да е така.

Окуражена от думите му, тя продължава:

— Колко жалко, че не бяхте на представянето на новата книга на Филип и Едуард. Знаете ли, освен мен имаше само още четири дами — всъщност три, защото възмутеният съпруг на госпожа Бърнънд дойде и я изведе от залата — пред очите на всички!

Уилям се усмихва малко смутено, защото се пита дали имаше основания да се засегне от думите sans femme38, които приятелите му бяха надраскали допълнително на поканата.

— Е, книгата на Бодли и Ашуел наистина е доста скандална — казва той с въздишка. — Пък и не съм много убеден в достоверността на статистиката им. Ако в Лондон имаше толкова много проститутки, щяхме да се препъваме в тях на всяка крачка…

— Да, да, но аз исках да ви кажа нещо друго. Госпожа Фокс беше на представянето. Тя дори стана и благодари на авторите, че са привлекли вниманието на широката общественост към проблема — а после ги упрекна в несериозно отношение! „Не виждам нищо смешно в една паднала жена“, така каза тя. Разбира се, всички се смяхме до сълзи.

— Горката госпожа Фокс. „Прости й, Господи, защото тя не знае какво говори…“

Лейди Бриджлоу се смее тихичко — смехът й прозвучава удивително свойски.

— О, човек наистина не бива да се надсмива над необмислените постъпки на другите, нали? След представянето поговорих с Филип и Едуард и те споменаха колко се безпокоят за горката Агнес…

Стойката на Уилям се вдървява.

— Много е мило от тяхна страна да се безпокоят — казва той, — но за щастие безпокойствата им са напълно неоснователни. Агнес се възстанови напълно.

— Но не дойде на църква днес…? — отбелязва с въпросителен тон лейди Бриджлоу.

— Не.

— Може би е на литургия в католическата църква в Крикълууд.

— Възможно е — Уилям отлично знае, че Агнес е в Крикълууд. Убеждението на съпругата му, че това е „малка тайна“ между нея и кочияша е достойна за съжаление самоизмама. — Вярвам й и знам, че ще надрасне тази своя слабост.

Лейди Бриджлоу въздъхва дълбоко и елегично, очите й се замъгляват.

— Ааах, да, доверието… — казва тя натъжено, намеквайки за камшиците и стрелите, които злата съдба я е принудила да изтърпи в досегашния си живот. Меланхоличното изражение й отива, придава на лицето й онзи унесен израз, който е толкова на мода напоследък. Но тъгата отлита бързо; оживлението заема отново мястото й и лейди Бриджлоу пита:

— Какви са плановете ви за Коледа?

— Боя се, че не предвиждам нищо необичайно — казва Уилям. — Напоследък съм станал наистина много скучен. Спя, закусвам, отивам да завоювам нови територии от Британската империя с производството си, вечерям и си лягам. Наистина не мога да си представя как някой друг, освен банкера ми може да проявява интерес към мен…

— О, не, не бива да пропускате и мен, Уилям — казва тя скромно. — Всеки велик делови мъж има нужда от една приятелка. Особено когато производството на фирмата му е от такъв интерес за женския пол, нали?

Уилям се опитва да овладее възторга, който напира да озари лицето му — никога не е предполагал, че лейди Бриджлоу би използвала продукти на „Ракъм“. Новите каталози и плакатите явно имат желания ефект…

— Що се отнася до мен — продължава лейди Бриджлоу, — струва ми се, че постигнах забележителен успех с гостите за следващия си прием. Преценете сам — лорд и лейди Ънуин на едно място, дори на една маса за вечеря!

— Така е, но как успяхте?

— Ако трябва да си призная, дължа всичко на светкавичната си реакция. Отправих поканата си преди някой да успее да се съвземе от изненадата, веднага след завръщането на лорд Ънуин. Разбира се, не бих започнала да твърдя, че го е привлякъл моят чар; струва ми се, че съпругата му е наложила решението си да отпразнуват семейно Коледа в Англия — и му е поставила ултиматум да се яви.

Уилям изпитва известни затруднения да си представи как някой принуждава лорд Ънуин да направи каквото и да било.

— Бих казал, че един обикновен ултиматум не би свършил работа.

— О, не забравяйте, че новата му съпруга не е такова покорно същество, каквото беше майката на Агнес. При това той има вече деца от нея — негова плът и кръв.

Уилям отвръща с безизразно мънкане — досега не е имал възможност да се запознае с новата лейди Ънуин. Ракъмови са били канени нееднократно в дома на Ънуин, но в очите на Агнес поканата би могла да бъде подписана със същия успех от Велзевул — и тя винаги я връща с отговор „За съжаление няма да имаме възможност да присъстваме“.

(Уверен съм, че тя има дори чувства към теб, скъпа — настоява Уилям в такива случаи, но Агнес така и не е могла да прости повторния брак на лорд Ънуин. Най-малкото, което би могъл да стори, е да оплаква до края на дните си онази свята жена Вайълет Пигот, която „пожертва безсмъртната си душа“ за него; а вместо това този престарял звяр веднага се ожени за тази… за това… същество).

— Признавам си — казва Уилям, — малко се притеснявам от срещата със стария господин след толкова дълго време. Когато поисках от него ръката на Агнес, може би съм го подвел да очаква, че на дъщеря му ще бъде осигурен по-изискан начин на живот от… е, вие знаете историята на живота ми, Констанс. Винаги съм се питал дали той няма лошо мнение за мен…

— О, не, той е мила душица — успокоява го лейди Бриджлоу, докато двамата наближават вилния квартал Чепстоу. — Двамата с горкия ми Албърт бяха приятели, и той правеше всичко по силите си, за да накара Албърт да се откаже от онези неразумни… е, вие също познавате историята на моя живот. А когато Албърт почина, лорд Ънуин ми написа такова мило писмо! Не отправи нито един упрек. А Албърт имаше някои много глупави постъпки. Той не беше умен като вас…

Словоизлиянията на лейди Бриджлоу секват изведнъж. Тя е установила, че двамата вече не са сами на улицата. Към тях наближава една висока, дръглива жена, облечена в грозна черна рокля, със слаби ръце и червена коса, която плаче за подстригване. Жената води за ръка едно закръглено момиченце.

— Как сте, госпожице Шугър — поздравът на Уилям е въздържан, но дружелюбен.

— Много добре, благодаря ви, сър — отвръща кльощавата жена. Устните й са отвратително напукани и се белят. Очите й не са лоши, но е невзрачна и с унил вид — точно както трябва да изглежда една гувернантка.

— Днес е доста по-меко в сравнение с предишните дни — отбелязва Уилям.

— Да, наистина — съгласява се гувернантката, хваща ръката на Софи и я стисва здраво. — Реших да изведа Софи на разходка, защото е много бледа.

— В наши дни крайната бледност е единствено приемливият тен за една дама — заявява лейди Бриджлоу. — Розовите бузи са безнадеждно демоде, нали, Уилям?

Нито тя, нито Уилям поглеждат надолу към детето. Погледите и думите им са насочени право напред — само към госпожица Шугър.

— Софи е извънредно послушна и… старателна ученичка — казва изведнъж гувернантката, очевидно неспособна да поддържа изискан разговор.

— Колко приятно за вас — казва лейди Бриджлоу.

— Много добре, Софи — благоволява да каже Уилям и погледът му среща широко отворените сини очи на дъщеря му само за миг, преди той да продължи нататък.

Когато се връщат в къщата, в задушната топлина на занималнята, Шугър полага отчаяни усилия да се овладее. По тялото й пълзят тръпки, тя едва успява да не затрепери от глава до пети от възмущение — заради себе си и заради Софи. Всеки неин нерв е опънат до крайност от неосъществения порив да се нахвърли като ураган, със зъби и нокти, върху онази самодоволна кучка и да я разкъса.

— Коя беше онази дама, Софи? — пита тя със спокоен тон, след като си е поела дълбоко дъх.

Софи си играе с дървените животни от мъничкия Ноев ковчег. Това все още е любимото й неделно занимание, въпреки че госпожица Шугър й е позволила да прави в неделя, каквото си поиска. По нищо не личи тя да е разстроена от отвратителния начин, по който се отнесоха с нея баща й и неговата спътница; бузите й действително пламтят, но това се дължи на необичайното раздвижване и на силния огън в камината.

— Не знам, госпожице.

— Тя често ли посещава баща ти?

Софи вдига поглед от жирафите, сбърчила озадачено чело. Един въпрос за унаследяването на престола при месопотамската монархия би я затруднил доста по-малко.

— Но нали си я виждала и по-рано? — настоява Шугър със свито гърло.

Софи се замисля за миг.

— Понякога чувам да с’общават за пристигането й — казва тя след малко.

Шугър млъква нацупено. За първи път от месеци насам копнее за хартия и писалка, за да опише на белия лист своето въображаемо отмъщение като онези от романа й. Само че този път жертвата няма да бъде мъж, а една отвратителна дребна жена с физиономия на пекинез. Китките и глезените й ще бъдат здраво завързани.

— Чухте ли какво каза татко, госпожице? — разнася се тънкото гласче на Софи. — Каза, че съм добро момиче.

Шугър, изтръгната от отмъстителните си фантазии, забелязва объркано, че Софи се усмихва щастливо, а очите й сияят от гордост.

— Не е казал такова нещо — сопва се тя, преди да успее да се спре.

Щастливото изражение на Софи се изпарява, детето смръщва чело — и това подчертава още повече приликата му с Уилям. То отвръща глава, търсейки спасение в по-безопасния свят на играчките. Стиснат здраво в мъничката й ръка, Ной се качва по мостчето към своя ковчег с бавни, достолепни подскоци.

— Драги ми Ракъм, позволете да отбележа, че вие продължавате да отбягвате темата.

— Така ли? — отвръща Уилям. Понеделник сутрин е и той разговаря с госта си в пушалнята. Пурите вече са запалени, Уилям отпушва бутилката с порто, чува се тихо „пльок“. — Струва ми се — продължава той, — че не сме си изяснили каква е въпросната „тема“. Аз търся вашия съвет как да ускоря максимално възстановяването на жена си, и то тук, в собствения ни дом. Вие от своя страна като че ли имате желание да изреждате положителните и отрицателните страни на цял каталог лудници — от Абърдийн до Абъристуит39.

В отговор доктор Кърлоу изсумтява. Неговият информационен изблик се дължеше на претенциите на Ракъм, че знае нещо за лудниците, което въобще не отговаря на истината. Всъщност доктор Кърлоу вероятно е прекарал повече време из лудниците от който и да било друг психически здрав човек. Като млад лекар, преди да реши твърдо, че хирургията не е силната му страна, той е оперирал много питомци на приюти за душевноболни, и е научил много други неща, освен да борави със скалпел. Умее да различава добрата лудница от лошата; знае кои от тях се различават само по име от затворите, кои са обикновени пансиони с претенции за здравни заведения — но знае и за болници, които се намират в юрната част на класацията — първокласни заведения, посветени на набиране на нови научни познания и на пълноценното възстановяване на пациентите. Наблюдавал е не малко случаи, когато истерични дами, изпаднали до такава степен в плен на заболяването си, че не биха могли да се покажат нито пред човек, нито пред животно, се възстановяват по чудотворен начин веднага след като биват изтръгнати от парниковата си среда, в която всички ги глезят и поощряват по този начин болестта.

Тъй като е наясно с тези неща, доктор Кърлоу може основателно да предскаже, че ако остане у дома, Агнес Ракъм е осъдена. Как би могла да оздравее с този съпруг, който й позволява всичко и с цяло стадо сервилни и покорни прислужници около себе си?

— Няма нищо похвално в това да задържате една болна жена в дома й, Ракъм — подхваща той. — Никой не обвинява един съпруг, че е пратил жена си в болница, когато тя си счупи крака или се разболее от едра шарка. Уверявам ви, при вас няма нищо по-различно.

Уилям отпива мрачно от портвайна.

— Чудя се — казва той замислено, — дали тя няма и някакъв физиологичен проблем…

— Преглеждал съм я многократно. Няма нищо сериозно, нищо, което няма да се оправи от само себе си, ако тя бъде подложена на сериозно лечение.

— Понякога, когато поведението й се променя рязко, непосредствено преди припадъка имам чувството, че едното й око става малко по-голямо от другото…

— Хммм. Вероятно се притеснява да ви гледа право в очите — всеки би се притеснил при такива изблици.

Внезапно тишината в задимената пушалня е нарушена от кристално-чисти звуци на пиано. Някой засвирва очарователна мелодия в съседната стая. След елегантен прелюд Агнес запява — гласът й е спокоен и весел като птиче чуруликане. Уилям незабавно добива скръбно сантиментално изражение, което кара доктор Кърлоу да изпъшка отчаяно.

— Ракъм — настоява той, — откажете се от щастливата илюзия, че жена ви е напълно здрав човек, нападан от време на време от някакво хронично страдание. Тя е болна, но има от време на време моменти на просветление. Кажете ми, ако някоя от вашите машини за бутилиране на парфюми се повреди, започне да чупи шишенцата и разлива парфюма, и това се повтаря периодично, вие ще повикате майстор да я поправи, нали? А ако случайно машината заработи нормално, когато се появи майсторът, това ще ви накара ли да повярвате, че всичко е наред и ремонт няма да се наложи?

— Хората не са машини.

„Доста странна философия за индустриалец“, казва си Кърлоу, но се въздържа да произнесе на глас забележката.

— Е — казва той с въздишка, докато ангелските трели на Агнес продължават да долитат до тях, — ако отказвате да обмислите отвеждането й в лечебно заведение, има някои задължителни мерки, които настоявам да предприемете. Първо, забранете й да посещава литургията в католическата църква. Няма нищо лошо в католицизма, но жена ви се числеше към англиканската църква, когато стана ваша съпруга и няма причини внезапно да се отрича от вярата си. Ако католическите й убеждения бяха нещо повече от налудничава прищявка, тя би се опитала да убеди и вас да станете католик, вместо да се забавлява с тези тайни излети до Крикълууд. Второ, крайно време е Агнес да приеме факта, че е майка. Тази абсурдна криеница продължи прекалено дълго. Ако не желаете да разберете, че това е за доброто на Агнес, помислете поне за дъщеря си, която вече е достатъчно голяма, за да задава въпроси. Лишаването от майчина любов не би могло да й бъде от полза, нали?

Уилям кимва бавно. Колкото и неприятна да е истината, той не може да възрази срещу основателните доводи на този човек, който си разбира от работата. Не е възможно една майка да отхвърли детето си, без от това да произлезе някакво нещастие — това е неоспорим факт.

— Все ми се струва, че е още бебе — мънка той в защита на Агнес и си припомня редките случаи, когато е виждал повитото в пелени бебе в ръцете на Биатрис. Но детето е избуяло като бурен, и той е принуден да си признае, че вчера се стресна от зоркия и разумен поглед на дъщеря си.

— Не ми се иска да разстройвам ненужно Агнес — казва той.

— Като имаме предвид какъв е залогът, Ракъм — отвръща лекарят, — обезпокояването на съпругата ви ми се струва много ниска цена.

Уилям прави гримаса в знак на съгласие; преговорите са приключени, двете страни са отстъпили по малко от позициите си. Домакинът си поема по-свободно дъх и предлага още портвайн.

— Кажете ми, докторе — пита той, — как е вашата дъщеря?

Емелин Фокс се навежда, за да вземе с пръсти котешките лайна от пода на коридора. В края на краищата, те са съвсем изсъхнали, а щом изхвърли мръсотията, ще си измие ръцете. Наистина, Емелин не може да разбере защо някои хора правят такива сцени заради малко боклук. Би трябвало да поживеят един ден в някой от бордеите на Шордич, където по стените се стича слуз, а плъховете хапят децата по лицата!

Емелин кляка, за да изпълни намерението си. Разпуснатата й коса пада по лицето. Само че колкото повече засъхнали котешки лайна прибира, толкова повече открива. Писан наистина се е държал много лошо. Ако не се поправи, ще се наложи тя да го пропъди от леглото си и да го накара да спи навън.

— Разбра ли, Писане? — пита тя, като че ли сред лошите навици на Писан се брои и четенето на мисли. Той не я удостоява с отговор.

Тя хвърля лайната в една картонена кутия, която някога е съдържала хартия за писма, а понастоящем е пълна с котешки изпражнения, събирани в продължение на две седмици. Емелин смята да закопае всичко в градината, веднага щом си купи лопата — а тя е твърдо решена да купи лопатата днес и изобщо не я интересува как ще я изгледа продавачът в магазина за железария.

Тя слиза боса по прашните стъпала — така погледнато, тя е и гола. Традиционното преобличане в някакви други дрехи, за да си легне, започна да й се струва безсмислено, и въпреки наближаващата зима нощниците изобщо не й липсват. Тя почти не чувства студа; случвало се е крайниците й да са бели като оголени кости, а тя да не изпитва никакво неприятно чувство. Какво знаят за студа щастливците на този свят, свили се уютно в топлите си къщи?

Всъщност собствената й къща понастоящем не е кой знае колко добре отоплена. Пак е забравила да внесе въглища, а и комините трябва да се почистят. Наистина е крайно време да намери заместници на Сара; три месеца без прислужница са се отразили сериозно на къщата. Може да наеме много добро момиче чрез Дружеството за спасение, но първо ще се наложи малко да поразчисти, за да не направи лошо впечатление.

Емелин се избърсва с мокър парцал (едва вчера се е къпала) и нахлузва работната си дреха — тоест, една прилична, но и практична рокля, която носи, когато обикаля бедняшките квартали. Стомахът й къркори, за да й напомни, че не бива да излиза от къщи, преди да е хапнала нещо, както се случва често напоследък.

Тя отива в кухнята и се промушва между печката на Хенри и собствената си печка, за да се добере до шкафа, където държи хляба. Ножът си стои забит в самуна — и толкова по-добре, защото напоследък й се губят много прибори. Няма масло, но затова пък разполага с огромна наличност от месни и рибни консерви — същински дар Божи за независимата жена. Обмисля дали да не отвори говеждия език „Белгрейвия“, но накрая се спира на сьомга. Чувала е, че рибеното масло е полезно за мозъка.

Котаракът на Хенри влиза безшумно, започва да издава жални звуци и да се умилква, бутайки глава в полите й.

— Чакай малко! — кара му се тя, докато търси чиста чаша, в която да си приготви нещо топло за пиене. Но си спомня, че няма мляко, а тя не обича нито чай, нито какао без мляко. Това не е толкова важно; съвсем скоро госпожа Наш ще й налее чай в залата на дружеството.

— Заповядай, нахално същество такова — казва тя и изсипва останалата сьомга направо на пода на кухнята. — Постоянно се възползваш от добротата ми… Защо не излезеш и не си намериш някоя почтена работа, ммм? Трябваше да те кръстя Готованко.

Котаракът накланя глава на една страна.

— Мяу?

Емелин наистина трябва да побърза; успала се е, защото стоя будна до късно, преписвайки в десетки екземпляри едно и също писмо до директорите на държавни училища, в което ги умолява да не изоставят децата от бедняшките квартали. Ако не тръгне веднага, ще изпусне чая и бисквитите.

Къде ли е оставила шапката си? А, да — ето я там, окачена на леглото на Хенри, което все още стои подпряно на стената в дневната. (Поне намери къде да изпрати дюшека благодарение на госпожа Емерсън, която наскоро събираше чаршафи, дюшеци и завивки. Но желязната рамка се оказа прекалено тежка за пренасяне). С помощта на два фуркета и шапчицата, която завързва с панделка под брадичката, Емелин се превръща в госпожа Фокс, готова за нови подвизи.

Точно когато се кани да отвори външната врата, едно писмо се промушва с тихо шумолене през процепа и пада в краката й. Тя го напъхва в чантичката си и излиза тичешком.

Разположила се удобно в заседателната зала на Дружеството за спасение, с чаша чай до себе си, госпожа Фокс изважда плика от чантата си. Оказва се, че писмото се състои само от един лист, маниакално прегъван многократно, докато се е получило миниатюрно квадратче. Госпожа Фокс изглажда листа на масата пред себе си, и присвива очи, за да може да разчита лилипутския почерк.

Госпожа Фокс сгъва писмото и го поставя обратно в плика. Около нея сестрите раздигат чаши и чинийки, и обличат палтата и шапките си. Молбата на госпожа Ракъм ще трябва да почака за отговор, първо трябва да се помогне на други души.

Същата вечер, докато Писан мърка доволно, опрян в бедрото й, госпожа Фокс препрочита писмото. Тя е в лошо настроение; следобедът, прекаран с останалите членки на дружеството, не беше особено успешен. Няма спор, че улиците на Шордич са истинска златна мина, ако търсите разврат и безбожие, но е извънредно трудно да се доберете до обитателите им — те са враждебно настроени, и повечето имат обичая да хлопват вратите под носа на Спасителките. Само една уличница се съгласи да разговаря с госпожа Фокс, но тя беше толкова пияна, че сериозният разговор се оказа неосъществим.

— Че от теб знаш ли ква уличница ша излезе? — уверяваше я хилещата се проститутка. — Веднага се вижда. Не носиш корсет, а? Нали ти виждам циците!

Госпожа Фокс се опита да обясни, че е прекарала тежка болест, и че стегнатата броня на корсета е затруднявала дишането й; освен това, подчерта тя, почтеността няма нищо общо с корсета, защото много преди изобретяването му също е имало почтени жени… Но проститутката не отстъпваше.

— Че и деца не си раждала, то е ясно — изкиска се тя и се опита да погъделичка Емелин под извивката на гърдите. — Наш’ ли как си падат мъжете по таквиз?

Сега Емелин се е проснала на леглото, краката я болят, мръсна е, има чувството, че сажди са полепнали и по езика й, а освен всичко останало (да му се не види!) пак не е успяла да купи мляко за какаото. И като че ли това не стига, ами сега трябва да отговаря и на това писмо, в което Агнес Ракъм иска от нея да й разкрие тайната на физическото безсмъртие.

Какво да й каже?

Истината, разбира се, колкото и нежелана да е тя. Емелин взема хартия и писалка, и надрасква следното:

Тя сгъва бележката, поставя я в плик, запечатва го, и почти веднага след това го накъсва на парчета. Представила си е как госпожа Ракъм получава отговор, как го отваря възторжено и нетърпеливо, а получава само сух отказ, съпроводен с няколко препратки към Светото писание, и я обзема дълбока жалост.

Дали няма да бъде по-добре да й изпрати някоя книга? Така ще избегне необходимостта лично тя да разбие надеждите й, а и книгата сигурно ще съумее по-добре да пропъди миазмите на илюзиите от главата на госпожа Ракъм. Емелин скача от леглото и започва да се рови из ужасно прашните купчини книги, задръстили къщата й, в търсене на „Разрушеният храм“ — автобиографията на един смъртно болен евангелизатор, която тя бе дала на Хенри по времето, когато той толкова се измъчвате при мисълта за възможната й смърт. Беше тънко томче, със запомнящ се гръб, но тя не може и не може да го намери, и вдигналата се прах я кара да киха непрекъснато.

Но какво е това? Някаква дебела брошура, която не помни да е виждала преди. На гърба се четат препоръки от различни авторитети като например „А. Е. от Блуумзбъри“: „Това е библията на всеки любител на удоволствия!“. На предната корица — с тлъсти черни букви: „Нови забавления в Лондон — наръчник за светски мъже с напътствие за начинаещи“. Тя отваря книгата и прочита посвещението: „На Хенри, от Филип и Едуард. Може би това е бъдещата ти енория? Желаем ти успех!“.

Емелин се присвива болезнено от жестоката шега на Бодли и Ашуел. За нейно учудване очите й се насълзяват. Горещи сълзи започват да капят върху брошурата. Тя прелиства страниците и се опитва да чете, но вижда всичко размазано. Някои от страниците са с прегънати ъгълчета, вероятно за да се отбележат определени проститутки, чиито качества Бодли и Ашуел са държали да изтъкнат.

Госпожа Фокс отмята назад глава, смутена, че не може да овладее ненужния си хленч. Ще прегледа по-късно отвратителната малка книжка; може би, въпреки болката, която й причини, тя ще се окаже полезна. Трябва да я приема като… да, ето като какво — като неоценим списък с имената на жените, които тя ще се постарае да открие и да върне в правия път. Да, в крайна сметка и от тази книга ще има полза!

— Чаят ви, госпожице.

Шугър се изтръгва от неспокойните си сънища, примигвайки в полумрака. Тя вдига поглед. Някаква фигура, която първоначално не може да разпознае, се е надвесила над нея с чаша чай в едната ръка и горяща лампа в другата, защото още не се е зазорило истински. Докато Шугър се изправя на лакти, измъквайки ръце от завивките, тя усеща нещо тежко върху краката си и установява, че отвореният дневник лежи захлупен върху лявото й бедро.

„Дявол да го вземе!“ Дано прислужничката го вземе за учебник, или за дневник на самата госпожица Шугър, а не за чужда, крадена вещ.

— Ъъъ… благодаря ти, Роуз — гърлото й е пресъхнало, гласът й звучи като грачене, тя още не вижда ясно около себе си. — Колко е…

— Шест и половина, госпожице. Вторник. Чудесна сутрин.

— Чудесна ли? — Шугър обръща глава към тъмния прозорец. Отражението от лампата на Роуз се откроява в ореол от скреж.

— Имах предвид това, че снегът спря, госпожице.

— А, да… — Шугър потрива очи. — Сигурно щях да спя цял ден, ако не ме беше събудила.

Тя незабавно съжалява за този жалък опит да спечели благоразположението на прислужницата; само успя да представи себе си като немарлива повлекат. „Затваряй си устата, когато не си напълно будна“, напомня си тя.

Когато Роуз и лампата изчезват отново, първите едва забележими проблясъци на зората надникват в стаята на Шугър. Ако присвие много силно очи, тя може да различи странни бели силуети пред прозореца си — като призраци, увиснали напълно неподвижно на двайсетина фута над земята. При първия порив на вятъра призраците започват да се разпадат с шумолене — белите им крайници падат и изчезват нанякъде. Сняг покрива дърветата, бял като пудра и мимолетен.

Потръпвайки, Шугър отпива чай от абсурдно крехката чаша. Тя още не може да привикне към този ритуал — прислужницата да я буди в шест и половина с чаша чай, вместо да се събуди сама към десет или единайсет от слънчевите лъчи, огрели лицето й. За миг тя се озовава назад във времето — не на Прайъри Клоуз, а още по-назад — на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, където гълъбите гукат под покривните греди, златните слънчеви лъчи греят немилостиво, а малкият Кристофър чука на вратата, за да вземе мръсното бельо.

„Трябваше да вземеш Кристофър със себе си“, съска укорително някакъв глас в замътения й мозък. „Домът на госпожа Кастауей не е място за деца“.

Шугър захапва бисквитата, разпилявайки трохи по нощницата си. „Дете е, но е момче“, казва си тя. „Ще порасне и ще стане мъж като всички останали — а светът е направен за мъже“.

Тя допива чая си — цялата чаша не е повече от една глътка, само колкото да овлажни пресъхналия й език. Защо се чувства толкова уморена? Какво се случи снощи? Последното нещо, което си спомня да е прочела, преди да потъне в дълъг, тежък сън, преследвана и в него от писъците на някаква жена и воя на вятъра, бе съобщението на Агнес Ънуин, че е сгодена за Уилям Ракъм.

Дневникът се е затворил в скута й. Тя го отваря отново, прелиства мръсните страници и стига до мястото, където я прекъсна сънят.

— Мама изобщо не си легна — казва с жалостив тон Софи, замаяна и почти разплакала, докато Шугър й помага да се облече. — Остана цяла нощ навън, в градината, и викаше нещо, госпожице.

— Може би си сънувала, Софи — казва смутено Шугър. Усилието, което положи, за да посрещне деня, да се облече и приготви до седем часа, за да помогне на Софи да направи същото, изтласка нощните кошмари назад в съзнанието й; страдалческите писъци заглъхнаха и тя ги чува като далечен шепот. Сега, когато се опитва да си ги припомни, чува не само тях, но и още два гласа — един женски и един мъжки. О, да, така беше, а и като че ли си спомня някаква суматоха по стълбите.

— Бавачката казваше, че плачът и глезотиите не впечатляват никога — съобщава Софи неочаквано и издува глупаво устни, докато Шугър реши косата й. Детето залита лекичко всеки път, когато гребенът драсне кожата на главата му. Повече от ясно е, че и тя не се е разбудила напълно.

— Всички трябва да се стараем според силите си да бъдем смели, Софи — отвръща Шугър.

В девет и половина, малко след като урокът е започнал, усамотението им в занималнята е нарушено от почукване на вратата. Обикновено, след като прислужницата е прибрала чиниите от закуската, никой не ги смущава до обяд, но сега на прага застава Лети, много сериозна и без поднос в ръцете.

— Господин Ракъм би искат да разговаря с вас, госпожице Шугър — казва тя.

— С мен ли? — примигва Шугър недоумяващо.

— Очаква ви в кабинета си, госпожице.

Лети има добродушно лице, но по него не може да се разчете кой знае какво; ако там е изписано някакво желание да сподели нещо по женски, то Шугър не може да го разшифрова.

Софи вдига поглед от писалището в очакване да разбере какви ще са следващите събития в нейния свят. С кимване и жест Шугър нарежда изписването на имената на музикалните инструменти да продължава. Току-що е убедила Софи, че рисунката на цигулка с провиснал гриф е съвсем приемлива и може да остане в тетрадката, вместо листът да се къса и заниманието да започне наново. Софи отново се навежда над тетрадката, притиснала линийката към недовършената рисунка на едно виолончело, като че ли я е страх то да не се изплъзне изпод пръстите й.

— Ще се върна скоро — казва Шугър. Но когато тръгва след Лети по коридора, тази увереност започва да се изпарява. „Ще ми каже, че иска да напусна“, мисли си тя. „Намерил е гувернантка, която знае френски и немски и може да свири на пиано“. После, подменяйки неоснователните страхове с неоснователна възбуда, продължава: „Не, иска да ме целува по шията, по лицето, да вдигне полите ми и да ме чука. Има ерекция от зори и вече не издържа“.

Килимите под краката й са влажни, наоколо мирише на сапун и на мокра вълна; Лети, след като е изпълнила задачата си, запретва ръкави и се връща към кофата и сюнгера, оставяйки гувернантката да влезе сама при господаря. Водата в кофата е розова.

Сърцето на Шугър се е качило в гърлото, когато почуква на вратата на „светая светих“, кабинета на Уилям, в който не е влизала нито веднъж през всички тези седмици, откакто живее в неговия дом.

— Влез — вика той отвътре, и тя се подчинява.

Първата мисъл на Шугър, когато го вижда седнал зад бюрото си, обвит в цигарен дим, приведен уморено напред и опрял лакти между две купчини писма, е че той прилича на човек, прекарал нощта в пиянски разгул. Очите му са червени и подпухнали, косата му е влажна и сплъстена, брадата и мустаците му не са ресани. Той става от стола, за да я поздрави и тя забелязва по жилетката му тъмни петна от вода — очевидно се е намокрил, като е плискал набързо лицето си.

— Уилям, изглеждаш толкова… ужасно уморен! Сигурно прекаляваш с работата!

Той прекосява стаята — обувките и крачолите на панталона му се изцапани с пръст; сграбчва я така рязко за раменете, че тя трепва, и я притиска към гърдите си. Докато отвръща на прегръдката му, обвивайки го с дългите си, слаби ръце, притискайки буза в неговата, тя се изкушава да му направи забележка, както би постъпила една истинска гувернантка; в главата й се въртят всевъзможни идиотски реплики: „Не смейте да ме докосвате, сър! О! Милост! Ще припадна!“ и така нататък.

— Какво е станало, любов моя? — шепне тя в косата му и се притиска здраво към него, за да го накара да почувства острите очертания на таза й през пластовете дрехи, които шумолят между двамата. — Кажи ми какво те измъчва.

Тези фрази са също толкова банални и глупави като другите, Шугър знае това, но какво друго би могла да каже? Единственото, което иска всъщност, е тази разхвърляна, претъпкана с документи стая с потъмнели от тютюнев дим тапети и килим с цвят на говежди бульон да изчезне и те двамата да се озоват по вълшебство обратно на Прайъри Клоуз, където меки, топли чаршафи ще покриват голите им тела, а Уилям ще впери възторжен поглед в нея и ще каже…

— Уф, това е гадна, безнадеждна история.

Дъхът й секва, защото той я притиска още по-силно към себе си.

— Кое… парфюмерийната индустрия ли? — пита тя, макар да знае отлично, че той има предвид нещо много по-различно.

— Агнес — отвръща той със стон. — Ще ме докара до лудост.

Вероятността Уилям да е по-близо до лудостта, отколкото нещастната му жена, изглежда незначителна, но няма съмнение, че той преживява тежки моменти.

— Какво е направила?

— Излезе снощи по нощница на снега! За да изкопае дневниците си — поне това се опита да направи. Сега е убедена, че са ги изяли червеите. Бях заповядал да приберат на сигурно място проклетите неща, но сега никой не знае къде са.

Шугър издава звук, който би трябвало да изразява озадачено съчувствие.

— При това се нарани! — възкликва Уилям и потръпва в прегръдките на Шугър. — Беше ужасно! Поряза двата си крака с лопатата. През живота си не е изкопала и една дупка, горкото ми ангелче! А беше и боса! О! — той отново потръпва силно при мисълта за онези нежни боси крачета, прорязани при неумелия й замах от острия метал. Шугър също потръпва — това е първият искрен неволен спазъм, който споделят телата им.

— Как е тя? Ти какво направи? — пита Шугър, а Уилям се изтръгва от прегръдката й и покрива лицето си с ръце.

— Повиках незабавно доктор Кърлоу, разбира се. Слава Богу, че не отказа да дойде… но разбира се, няма да пропусне да се възползва от положението. Невероятно е как един човек по нощница под сакото може да шие разкървавената плът на една пищяща жена и въпреки това изражението му да е самодоволно! Но той може да си гледа самодоволно, колкото си иска — Агнес ще остане у дома! Да не би да очаква от мен да изпратя жена си приживе в ада, само защото не умее да копае с лопата? Та аз не съм звяр!

— Уилям, ти не си на себе си! — напомня предпазливо Шугър, макар че и собственият й глас трепери. — Направил си всичко, което може да се направи засега; след като се наспиш, ще можеш да разсъждаваш по-трезво.

Уилям отстъпва от нея, кимва и потрива ръце.

— Да, да — казва той, мръщейки се от усилие да пропъди обърканите мисли от главата си. — Вече се владея. — Той я изглежда странно, очите му блестят. — Имаш ли някаква представа кой би могъл да вземе проклетите дневници?

— Д-да не би бавачката на Софи да ги е взела със себе си? Нали ги изкопаха точно преди тя да си замине?

Уилям поклаща глава и отваря уста да изтъкне, че Биатрис Клийв се отнасяше към Агнес с едва прикрито презрение; но тогава му хрумва, че тя може да е взела дневниците точно затова, може да се е зарадвала на възможността да му създаде неприятности.

— Ще пиша на госпожа Барет да претърсят стаята й — казва той.

— Не, не, любов моя — казва Шугър, изтръпнала от страх, защото съзнава колко лесно мръсните, нечестно придобити тайни могат да бъдат измъкнати изпод леглото й. — Ако го е сторила, за да причини неприятности, тя сигурно ги е изхвърлила в най-близката река. Освен това, мислиш ли, че Агнес има нужда от този куп стари дневници тъкмо сега? Нали сега е най-важно да й бъдат осигурени покой и нежни грижи?

Той се връща към бюрото си, като разтваря и свива нервно пръсти.

— Покой и нежни грижи. Да, дявол да го вземе! Ако само можеше да проспи цялото време, докато зараснат раните й! Ще взема нещо от някой лекар — не от Кърлоу, дяволите го взели — някакви хапчета или някоя отвара… Клара ще поеме грижата тя да ги взема редовно, всяка вечер… И никакви измъквания. Никакви измъквания, разбираш ли!

Гласът му е изминал гамата от спокойствие до гняв само за няколко секунди. Шугър отива бързо до него и поставя напуканата си длан върху разкривеното му лице.

— Уилям, моля те; мъката ти те заслепява и не виждаш кой е пред теб. Аз съм твоята Шугър, не разбираш ли? Аз съм жената, която изслушваше разказите ти за твоите грижи, която ти помагаше да пишеш деловите си писма, които ти мразиш да пишеш… Колко пъти вече съм доказвала, че няма нещо, което бих отказала да сторя за теб?

Тя взема отпуснатата му ръка и я притиска към гърдите си, а после я смъква полека по-надолу, към корема си в жест, с който се надява да събуди страстта му, но той се подчинява с безмълвно недоумение, като че ли тя го кара да я прекръсти.

— Уилям — казва тя умолително. — Помниш ли Хопсъм? Колко дълги нощи прекарахме…

Най-сетне чертите му омекват. Като че ли най-после в разгорещения му мозък нахлува хладният балсам на спомена за тяхната интимност; за начина, по който тя му помогна да прекара кораба на парфюмериите „Ракъм“ през бурята, когато един лош съветник можеше да го потопи.

— Ангел мой — въздъхва той разкаяно. После, за огромно облекчение на Шугър, се привежда напред и я целува по устните; езикът му е сух, има вкус на бренди и лошо храносмилане, но нали я целува! Набрала смелостта, тя започва да го гали по косата, по раменете, по гърба, дъхът й се учестява, тя почти го желае, иска той да я пожелае.

— О, между другото — казва той и се изтръгва от прегръдките й, — тук има нещо, което искам да ти покажа.

Ерекцията издува панталона му, но не това го вълнува; не, той не е готов да се любят. Вместо това започва да рови из хаоса от хартии по бюрото си и измъква един сгънат брой на вестник „Таймс“.

— Сигурно не си го виждала? — казва той, прелиствайки бързо вестника — новини, съобщения за сватби и годежи, докато най-сетне открива страницата, която иска да й покаже. Там, на видно място сред другите, по-малки реклами на средства за пречистване на кръвта и практикуващи хомеопати, се вижда голямо рекламно каре, в което се откроява портретът на Уилям Ракъм във венец от зеленика.

Шугър препрочита няколко пъти коледните поздравления, измъчвайки мозъка си за подходящ комплимент. Колко странно й се струва Уилям да й представя своя осъществена идея като свършен факт, без преди това да се е съветвал с нея!

— Много впечатляващо — казва тя. — И текстът е добре подбран. Да, много е хубаво.

— Така успявам да присъствам във вестника с коледните си поздравления отрано — пояснява той, — преди конкурентите ми да са пуснали техните реклами, разбираш ли?

— Ммм — отвръща Шугър. — Кой знае как ще се ядосват, че не са се сетили първи, нали?

В мислите си тя вижда непрекъснато една и съща ужасна картина — как Агнес насочва мръсната лопата към земята, а острието се забива в бледата плът на краката й.

— Несъмнено идущата Коледа ще се постараят да ме изпреварят — казва Уилям. — Но този път им отнех първенството.

— Догодина ще измислиш нещо още по-хитро — уверява го Шугър. — Аз ще ти помогна.

Те се целуват отново, и този път той изглежда склонен да продължи нататък. Тя пъхва ръка в панталона му и усеща как той се втвърдява още преди пръстите й да са се добрали до него.

— Кога ще се смилиш над мъките ми? — мърка тя в ухото му, успявайки да прикрие истеричните нотки в гласа си със сладострастно стенание. Но когато прехвърля крак над коленете му, за да седне върху него, тя установява с учудване, че наистина е влажна между краката. Наистина, Уилям се държи грубо и безчувствено, но той не е на себе си от притеснения, Шугър е убедена, че дълбоко в себе си той е почтен, и че — слава Богу — все още я желае. Ако само успее да го накара да влезе в нея, ако чуе безпомощния му стон, всичко отново ще бъде наред.

Дългите й гащи са смъкнати до глезените, тя се отпуска в скута му, ахва облекчено, когато усеща докосването на члена му — и в този момент някой почуква на вратата. Без секунда колебание тя скача настрани, придърпвайки гащите си нагоре още преди да е възстановила равновесието си. Уилям прави горе-долу същото. Тази проява на взаимно разбиране, синхрона в движенията им, докато оправят дрехите си и си възвръщат благоприличието на позите, протича с еротична плавност, придадена от инстинкта.

— Влез! — извиква пресипнало Ракъм.

На вратата отново застава Лети, този път много смутена — не от господаря си и гувернантката, чийто прекъснат разговор очевидно е бил образец на благоприличието, а от тежкото бреме на вестта, която носи.

— Госпожа Ракъм, сър… — присвива се смутено момичето. — Тя ви… вика.

— Вика ме?

— Да, сър. Спешно е, сър.

Уилям се озърта в стаята с подпухнали, зачервени очи, обзет от нежелание да се примири с тежката си съдба.

— Много добре, Лети — казва той накрая. — Идвам веднага.

Прислужницата се оттегля, а Уилям излиза иззад бюрото, оправяйки яката и вратовръзката си.

— Извънредно съм поласкан — отбелязва той саркастично, докато минава с тежка стъпка покрай Шугър, — че съм желан от толкова жени едновременно.

Спалнята на Агнес, толкова често затъмнявана през деня, е облята в тревожна дневна светлина — завесите са дръпнати докрай, за да може слънцето да нахлува вътре безпрепятствено. Госпожа Ракъм би трябвало да е почти в безсъзнание под въздействието на опиати, но тя е напълно будна, седнала в леглото, облечена в безукорно чиста нощница, закопчана до брадичката. Завивките в долната част на леглото са силно издути от превързаните й крака. Изражението й е напълно спокойно, макар по брадичката й да се забелязват няколко драскотини, останали след снощната схватка със съпруга й, Шиърс и Роуз, докато те се опитваха да я приберат насила обратно в къщата. Клепачите на невероятно сините й очи са зачервени. Всичко това Уилям забелязва в мига, в който влиза в стаята. Както и факта, че Клара се е изправила до леглото на господарката си като гвардеец на пост.

— Всичко е наред, Клара — казва Уилям, — можеш да си вървиш.

Прислужницата прави небрежен реверанс — едва забележимо раздвижване на тялото.

— Госпожа Ракъм настоява да остана, сър.

— Тя е моя камериерка, Уилям — напомня му Агнес. — Мисля, че имам право поне на един човек в този дом, който да защитава интересите ми.

Уилям изправя рамене.

— Агнес… — започва той с предупредителен тон, но после се отказва. — За какво искаш да разговаряме?

Агнес си поема дълбоко дъх.

— Бях принудена да изтърпя унизителния отказ — подема тя, — на собствения си кочияш.

— Чийзмън?

— Доколкото ми е известно, разполагаме само с един кочияш, Уилям, освен ако укриваш други, за да ги използваш за собствените си развлечения.

Лъже ли се, или по лицето на Клара наистина се мярна подигравателна усмивка? Що за отвратителна наглост! Трябва да изхвърли нахалната хубостница…

— Невъзпитано ли се държа с теб Чийзмън, скъпа? — пита Уилям с най-учтивия си глас.

— Той е възможно най-добре възпитан за същество от неговата класа — отвръща госпожа Ракъм. — Унизителният отказ е твое дело.

— Мое дело?

— Чийзмън заяви, че си му забранил да ме кара на църква.

— Днес е вторник, скъ…

— Моята църква — подчертава рязко Агнес. — В Крикълууд.

Уилям притваря за миг очи, за да му е по-лесно да си представи как уволнената Клара бедства в отчаяние и мизерия, или как се запалва и изгаря пред очите му.

— Всъщност — казва той с въздишка, — нареждането идва от доктор Кърлоу, скъпа.

Агнес повтаря всяка от думите с презрителната погнуса, която заслужават.

— Доктор. Кърлоу. Нареждане.

— Да — потвърждава Уилям и се чуди как е възможно той, Уилям Ракъм, който може без затруднения да се справи с някой разгневен докер, до такава степен да губи присъствие на духа пред нежната си, миниатюрна жена. Кога кротостта на нрава й, с която го бе очаровала, успя да се превърне в горчивина?

— Доктор Кърлоу счита, че не е добре за здравето ти да… ъъъ… се опитваш да изповядваш религия, различна от… ъъъ…

— Аз се нуждая от чудо, Уилям — казва тя. Говори бавно и отчетливо, сякаш има пред себе си бавноразвиващо се дете. — Мога да се надявам само на чудотворно изцеление. Трябва да се моля в църква, приета от Бога, в църква, където Светата Дева и ангелите небесни снизхождат. Спомняш ли си някога да си присъствал на чудо във вашата църква, Уилям?

Ръцете на Клара, които досега бяха сключени зад гърба, се плъзват отпред — безобидно, безцелно движение, в което обаче Уилям отново открива следи от присмех.

Той търси някаква духовита забележка, с която да изрази съжалението си и да отклони разговора в по-безопасна посока.

— Признавам, че не следя събитията там особено съсредоточено.

— Признаваш! — съска Агнес с широко отворени очи. — Би трябвало да си признаеш всичко в изповед, но никога няма да го сториш, нали?

— Агнес… — той отново се кани да влезе в спор и отново решава да не се поддаде на предизвикателството. — Не може ли да обсъдим всичко това, когато се почувстваш по-добре? Ти изобщо не си в състояние да ходиш на църква, била тя католическа или англиканска. Горките ти крачета имат нужда от покой и грижи. — Внезапно му хрумва чудесен аргумент. — Освен това как би се почувствала, ако те внесат в църквата като тежък багаж, та всички да те гледат?

Този апел към чувствителността на съпругата му спрямо общественото мнение потъва в празното пространство, изпепелен от възмутения й поглед.

— Не бих се чувствала като багаж — казва тя с треперлив глас. — Бих се чувствала… божествено. Освен това аз изобщо не съм тежка; как смееш да твърдиш такова нещо?!

Уилям съзнава, че думите на жена му, въпреки привидната й уравновесеност, са просто трескаво бълнуване. По-нататъшният спор е безсмислен и ще послужи единствено за забавление на Клара.

— Агнес — заявява той сухо, — аз… аз не мога да позволя такова нещо. Ще станеш за посмешище, а и аз покрай теб. Ще останеш у дома, докато…

С отчаян вопъл тя отмята завивките и изпълзява по дюшека към долния край на леглото с ловкостта на улично хлапе. Стисва здраво усуканите месингови украшения на таблата, по бузите й рукват сълзи и тя проплаква:

— Ти обеща! Да ме обичаш, пазиш и почиташ! „Все ми е едно какво си мислят хората“, така казваше ти. „Другите момичета ми навяват смъртна скука. Ти си моята очарователна фея“, нали така ме наричаше! „Обществото обявява за ексцентрично всичко, от което се бои“ — това е още една от красивите ти фрази. „Бъдещето ще бъде интересно само ако ние имаме смелостта да го направим интересно — а това означава, че се налага понякога да сритваме света по кокалчетата!“

Долната челюст на Уилям увисва от удивление. Беше решил, че предната нощ е преживял най-гротескното изпитание в живота си, но това… това е по-лошо. Да чуе претенциозните си младежки изявления, най-повърхностно позьорските си фрази, извадени от забвението, и то от устата на собствената си жена!

— Аз… аз се опитвам да се грижа за теб според силите си — казва той с умолителен тон. — Ти си болна и аз съм длъжен да те пазя.

— Ти да ме пазиш? — възкликва тя. — Кога изобщо си ме пазил? Виж! Виж! Какво смяташ да направиш с това?!

Тя се отпуска назад и сяда отново на леглото, дръпва нагоре нощницата си и започва трескаво да развива бинтовете от краката си.

— Агнес! Не! — той се хвърля към нея и стисва здраво китките й, но ръцете й продължават да се гърчат и да опипват глезените й. Окървавени бинтове провисват като пипала от краката й, вижда се покрита със синини плът и лепкава аленочервена маса. Уилям неволно забелязва между болезнено слабите крака, които Агнес е оголила, без да мисли, златистите косъмчета на гениталиите й.

— Моля те, Агнес — шепне той, и сочи настоятелно с глава зад себе си, за да й напомни, че Клара стои все още там като ням свидетел. — Не пред прислугата.

Агнес започва да се смее истерично — ужасен, животински звук.

— Тялото ми се превръща в… сурово месо — крещи тя, обзета от гняв и недоумение, — мога да загубя душата си, а ти се интересуваш от прислугата?

Тя се бори отчаяно срещу здравата му хватка, краката й ритат чаршафите, кръв зацапва снежнобелия лен. Гърдите й се притискат към ръката му; той неволно сравнява заоблената им пълнота с гърдите на Шугър, припомня си ангелски красивото й, стегнато тяло, припомня си как трескаво мечтаеше за деня, когато най-сетне ще може да я държи в прегръдките си…

Внезапно Агнес спира да се съпротивлява. Раменете им се допират, лицата им също са съвсем близо едно срещу друго. Задъхана и зачервена, с потекла по брадичката слюнка, Агнес го гледа с отвращението на праведница.

— Причиняваш ми болка — казва тя. — Върви да се забавляваш с някой друг.

Той пуска китките й и тя изпълзява към горната част на леглото, влачейки зад себе си окървавените бинтове. След миг вече се е скрила под завивките, отпуска глава на възглавниците, пъхнала длан под бузата си. После въздъхва стоически като дете, на което пречат да спи.

— Аз… — той се опитва да каже нещо, но не намира думи. Обръща се към Клара и с безпомощен жест отправя към нея безмълвната си молба да не злоупотребява с властта, която този инцидент е поставил в ръцете й.

Тя кимва. Лицето й е напълно безизразно.

— Ще се погрижа за нея, господин Ракъм — уверява го тя. Тези думи очевидно означават, че той е свободен да си върви.

Зашеметен от самосъжаление, Уилям се отправя, залитайки, към кабинета. Никой не го посреща. Шугър очевидно се е върнала в детската стая, решила, че не може да го чака повече. Така да бъде. Той започва да души въздуха. Пури. Горящи въглени в камината. Ароматът на възбудата, който излъчваше Шугър.

Той застава с лице към трептящите пламъци, опрял чело на стената, и започва да мастурбира, стенейки мъчително. Само след секунди спермата му потича върху съскащите въглени. Шкембето му е провиснало от тлъстина, космите по него са посивели преждевременно; колко жалък вид има — нищо чудно, че всички го презират. Оргазмът отшумява, пенисът му се свива до нормалните си размери и той го прибира в панталона.

Отпуснал рамене, той се обръща, но при вида на затрупаното с хартия бюро потиснатостта му нараства. Целият му живот се руши, а го чака толкова работа! Той се отпуска тежко на стола и покрива лицето си с ръце.

Спокойно, спокойно. Няма да спечели нищо, ако не успее да се овладее.

Почти несъзнателно, той издърпва дълбокото долно чекмедже на бюрото — там пази писма, на които вече е отговорил, но въпреки това няма сили да изхвърли. Между другото там е и справочникът „Повече забавления в Лондон“, както и… това. С треперещи пръсти той изважда находката си.

Това е фотография на Агнес — тогава още Агнес Ънуин, която самият той е правил по време на един пикник край Темза. Снимката е протрита по краищата от пипане. Хубав кадър, и много добре копиран, като се има предвид колко неопитен фотограф беше той тогава. Спомня си колко му хареса това, че Агнес остана напълно неподвижна (съгласно инструкциите му), докато приятелите й — все пълни идиоти, синове на аристократи — се въртяха, дърдореха и придърпваха крачолите на панталоните си, така че на снимката лицата им излязоха като размазани, анонимни петна. Ето този тук, с карамфила в петлицата, трябва да е онова магаре Елтън Фицхърбърт, но другите си остават сиви, смътни привидения, чиято единствена функция е да служат за фон на сияйния образ на неговата любима. Уилям се е взирал безброй пъти в тази снимка и си е напомнял, че тук е запечатан миг на неоспорима истина — история, която не може да бъде написана по друг начин.

Без да съзнава, че плаче, той продължава да рови из книжата в най-долното чекмедже. Някъде тук, ако не греши, трябва да е прибрано и едно писмо на парфюмирана хартия — писмо, което Агнес му бе написала само няколко дни преди сватбата. В него тя му казва, че го обожава, обяснява му как всеки ден на очакване, е изпълнен с терзания и сладка мъка — все неща в този дух. Той не спира да рови — през програми от забравени театрални постановки, покани за изложби в художествени галерии, непрочетени писма от брат му, изпълнени с цитати от Светото писание, заплахи от кредитори, междувременно отдавна получили дължимото… Но парфюмираното доказателство за страстта, която Агнес е изпитвала към него, е изчезнало някъде. Възможно ли е тази последна следа от чувствата й да се е изпарила? Той свежда нос надолу и отново започва да души: стара хартия; пръстта по подметките му; мирисът на възбуда, излъчван от Шугър.

Загубил надежда, той измъква един смачкан къс хартия от дъното на чекмеджето с последна надежда, че това може да е търсеното писмо. Но се оказва, че листът е изписан със собствения му почерк — чернова на писмо до Хенри Ракъм Старши, писано преди много години:

С болезнено изпъшкване Уилям смачква листа в юмрук и го хвърля настрани. Господи, колко жалък е бил тогава и колко солиден човек е станал сега! Възможно ли е съдбата да е толкова жестока, та да му отнеме обожанието на Агнес тъкмо сега — след като преди той беше просто едно безгръбначно нищожество, а сега е собственик на голям концерн? Има ли някаква справедливост на този свят?

Подтикнат към действие, той се привежда над писалището, изважда чист лист хартия и топва перодръжката в мастилницата. Уилям Ракъм, собственикът на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, няма време да се отдава на самосъжаление; длъжен е да се заеме с работата си. Да, работата! С какво се занимаваше, преди да…? Да, разбира се, проблемът с „Уулуърт“.

„До Хенри Ракъм Старши“ — пише Уилям и бърчи чело, за да си припомни подробностите — толкова ясни само преди дванайсет часа, преди да започне кошмарът…

Уилям се смръщва раздразнено заради повторението на думата „книжа“ в последното изречение. Шугър би могла да му помогне да го избегне, ако беше тук; но и тя започва да му се изплъзва.

Двайсет и шест

— Коледа — обявява Шугър и млъква.

Софи се е привела над тетрадката си в сивата утринна светлина, и изписва необикновената дума като заглавие в горната част на страницата. Макар да вижда тетрадката наопаки и само с ъгълчето на окото си, Шугър забелязва, че „е“-то липсва.

— Зеленика.

Перото отново започва да дращи по хартията. Този път няма грешка.

— Гирлянди.

В търсене на вдъхновение Софи поглежда към блестящите сребристи и червени ленти върху полицата на камината, после посяга с перодръжката към мастилницата и записва предположението си: „герлянди“. Шугър решава да отправи само лек упрек, съчетавайки напътствието с шега: „Горкото «е» от твоята «Коледа» се е изгубило, Софи, и е попаднало при «гирляндите», където не му е мястото…“

— Имел.

Тя съжалява за избора си още в мига, когато думата излиза от устата й. Горката Софи се смръщва, съзнавайки, че трябва да се откаже от всякаква надежда за диктовка без грешки. Освен това думата неочаквано събужда у Шугър спомена за злополуката с Агнес — лопатата се забива в бялата плът и плисва кръв.

„Имеу“ пише Софи.

— Сняг — казва Шугър, за да й бъде по-лесно този път. Софи поглежда към прозореца — така е. Гувернантката й като че ли има очи и на тила.

Шугър се усмихва доволно. Тази Коледа, която ще прекара заедно със семейство Ракъм, в известен смисъл е първа за нея, защото домът на госпожа Кастауей никога не се е отличавал с празнична атмосфера. Мисълта, че наближава ден, който със сигурност ще бъде изключителен, независимо от това какво ще донесе съдбата, е нещо ново за нея, и колкото повече се опитва да се убеди, че 25 декември ще бъде ден като всички останали, толкова по-силно се вълнува.

Отскоро в дома на семейство Ракъм се забелязва някаква промяна — нещо, което не може да се обясни само с украсата от бодлива зеленика, гирлянди и камбанки. Убеждението, че Уилям Ракъм все още я обича, й осигурява душевно равновесие, а мисълта, че тя ще посрещне бъдещето редом с него, като негова съратница и най-доверен помощник, й помага да се бори срещу отровния шепот на лошите предчувствия. Но дори не точно любовта на Уилям укрепва надеждите й; тя забелязва някаква промяна в общата атмосфера на цялото домакинство. Всички се държат по-общително и дружелюбно. Тя вече не изпитва чувството, че блуждае като призрак в две от стаите на тайнствена запустяла къща, не минава забързано покрай затворените врати от страх да не събуди заключените вътре зли духове. Сега, докато всички се готвят за Коледа, Шугър обикаля навсякъде, стиснала ръчичката на Софи, и всички приемат радушно те да участват в подготовката. Прислужниците й се усмихват, Уилям й кимва, когато се разминават, и не е необходимо някой да споменава това, което е всеизвестно — че госпожа Ракъм е на сигурно място на горния етаж и проспива дните в наркотичен унес.

— Здравей, мъничка Софи! — казва Роуз, когато детето гордо й поднася нова кошничка, пълна с току-що изработени от нея гирлянди. — Колко сръчно дете си ти!

Софи грейва цялата. Никога през живота си не е очаквала, че някой може да я похвали — и то само защото е рязала на ленти пъстроцветна хартия, а после ги е слепвала във вериги, спазвайки точно упътванията на гувернантката си. Може би все пак трудът, който човек трябва да положи, за да си намери място в живота, не е чак толкова тежък и неблагодарен, колкото твърдеше бавачката й…

— А тези къде да окачим, Лети? — пита Роуз прислужницата от горния етаж. Прислугата прави всичко по силите си, за да поддържа убеждението, че все още има остра нужда от гирлянди, въпреки че те вече висят навсякъде, включително и по перилата на стълбите, и в пушалнята (дано мъжете внимават с пурите!), че и в миялната до кухнята, (там вече са провиснали от влага, но пък Джейни е много трогната, че са се сетили и за нея); гирлянди са провесени и по пианото, че дори и в онова странно килерче, където все още мирише на мокро пране и урина, макар сега да е празно. Въпрос на време е гирляндите да нахлуят и в конюшните, и в парниците на Шиърс.

Човекът, който носи зелениката, дойде вчера с цели три огромни наръча — с два повече, отколкото бяха поръчали Ракъмови миналата година. (Добри пари падат тук, хлапе, смигна той на един малък продавач на имел, с когото се разминаха по алеята, която води към къщата). Действително, Ракъмови не пестят средства, за да пропъдят спомена за Коледата на 187-а, когато бе „отпразнувана“ — ако въобще може да се злоупотреби така с думата — под надвиснал облак. Но тази година всички — от благородните дами и господа до последната помощничка в кухнята — трябва да са убедени, че приготовленията за Коледните празници в дома на Ракъмови са ненадминати! И тъй: имел ли? Три чувала! Хранителни продукти? Килерите са натъпкани до пръсване! Гирлянди? Нека детето прави колкото си иска от тях!

Когато не лепи гирлянди, малката Софи с огромно удоволствие прави коледни картички. Шугър й купи няколко, доста скъпи, от един уличен продавач, комуто Уилям след известно колебание позволи да прекрачи прага на къщата и да изложи стоката си в преддверието, за да я разгледа прислугата. Освен обичайните изображения на семейно блаженство пред запалена камина и даване на милостиня на бедните, имаше и картички с нарисувани смешни сцени — жаби, танцуващи с хлебарки, елени, които захапват за задниците надути провинциални благородници — последната предизвика голям възторг сред прислужничките в кухнята, които изразиха дълбоко съжаление, че не могат да си я купят. Шугър купи най-скъпата изложена картичка, с подвижни и плъзгащи се части, като се надяваше, че това ще развие въображението на Софи и тя ще може сама да направи нещо подобно.

Така и стана. Ако може да се съди по възторга на Софи, тя никога не е притежавала по-прекрасна играчка от коледната картичка, изрязана във вид на къща с джорджианска фасада. Когато се изтегли една хартиена лентичка отстрани, завесите от прозорците се дръпват и вътре се вижда щастливо семейство, насядало край трапезата. Тъй като не знае думата „гений“, тя определя човека, измислил това изключително произведение, като „страшно умен“ и често подръпва страничната лентичка, за да си припомни колко безукорно функционира изобретението. Плодът на собствените й усилия да рисува, изрязва и лепи коледни картички е още далеч от съвършенството, но тя упорства и успява да произведе цял куп картонени къщички, в които миниатюрни нарисувани семейства празнуват Коледа. Всяка картичка е по-добра от предишната и тя ги раздава на всеки, който е склонен да ги приеме.

— Благодаря ти, Софи — казва готвачката. — Ще я пратя на сестра ми в Кройдън.

— Благодаря ти, Софи — казва Роуз. — Тази картичка сигурно много ще зарадва майка ми.

Дори Уилям ги приема с удоволствие, защото, въпреки че не разполага с кой знае колко роднини, има достатъчно делови партньори и служители, които ще бъдат трогнати от жеста, особено като се има предвид, че картичката е уникална.

— Още една! — възкликва той с успешно имитирана изненада, когато Шугър довежда Софи в кабинета, за да му връчи поредната картичка. — Ти като че ли също се превръщаш в индустриалист, така ли е? — и той смигва на Шугър, макар тя така и да не съумява да разбере какъв е точно смисълът на това намигане.

След кратките срещи с баща й, които неизменно се прекратяват поради неспособността на Уилям да измисли втора реплика, Софи става неспокойна, ту бърбори превъзбудено, ту започва да хленчи раздразнително; но въпреки всичко Шугър счита, че е редно тя да бъде забелязвана от човека, който я е създал.

— Татко е богат, госпожице — заявява Софи една сутрин, тъкмо преди да се заемат с досегашната история на Австралия. — Той държи парите си в банка, и те стават все повече.

Това несъмнено е нейна интерпретация на поредната мъдрост, възприета от Биатрис Клийв.

— Има много хора, които са по-богати от баща ти, мила — казва меко Шугър.

— Той ще ги надмине всички, госпожице.

Шугър си представя с въздишка как те двамата с Уилям седят под огромен чадър на Уетстоун Хил, отпиват от чашите с лимонада и гледат сънливо надолу, към полята с разцъфнала лавандула.

— Ако е наистина мъдър — казва тя, — ще се радва на това, което има, и ще се наслаждава на живота, вместо да се преуморява от работа.

Софи преглътва тази лъжица житейска философия, но явно няма да успее да я смели. Тя вече си е изяснила защо нейният татко е толкова различен от любещите бащи от приказките на Ханс Кристиан Андерсен — защото татко й е получил преки нареждания от Всевишния да завоюва света.

— А вашият татко къде е, госпожице?

„В ада, мило дете“ — така бе отговорила някога госпожа Кастауей.

— Не знам, Софи — Шугър се опитва да си припомни за баща си нещо друго, освен омразата, която майка й изпитваше към него. Но според разказа на госпожа Кастауей за мъжа, който само с един тласък на таза си я бе превърнал от почтена жена в отрепка, той не бе изчакал, за да разбере какво ще стане по-нататък. — Сигурно вече е мъртъв.

— В злополука ли загина, госпожице, или на война?

Софи е наясно, че мъжете най-често ги застрелват, или пък изгарят живи в къщите си.

— Не знам, Софи, никога не съм го виждала.

Софи накланя съчувствено глава на една страна. Случват се и такива неща, когато бащата е прекалено зает човек.

— А майка ви, госпожице?

Шугър чувства как по гръбнака й плъзват ледени тръпки.

— Тя е… у дома. В своята къща.

— Съвсем сама?

Гласът на Софи, запозната с тези въпроси от сантименталните приказки, звучи едновременно загрижено и любопитно.

— Не — казва Шугър, надявайки се детето да изгуби интерес към темата. — Често има… посетители.

Софи поглежда решително към ножицата, лепилото и пъстрите хартии, които са преместени настрани, докато приключат с историята на Австралия.

— Следващата картичка ще бъде за нея, госпожице — обещава тя.

Шугър успява да се усмихне и се обръща, преди Софи да е забелязала гневните сълзи в очите й. Тя прелиства учебника по история напред и назад, и няколко пъти пропуска главата за Австралия.

Докато прехвърля страниците, тя се пита дали не трябва да каже на Софи истината. Не за това, че майка й е съдържателка на публичен дом, разбира се, а истината за Коледа. За това, че този празник никога не е бил честван в дома на госпожа Кастауей; че Шугър беше вече седемгодишна, когато изобщо разбра, че има някакъв повод за всеобщ празник, и че по този повод уличните музиканти изпълняваха определени песни към края на месец декември, чието име тя още не знаеше. Да, тя беше на седем години, и когато най-сетне събра смелост да попита майка си какво е това Коледа, госпожа Кастауей отвърна (само този път, защото оттогава нататък темата мина в списъка на забранените): „Това е денят, на който Христос е умрял, за да изкупи греховете, но очевидно не е успял да го стори, защото ги изкупуваме и до ден-днешен“.

— Госпожице?

Шугър се стряска, сякаш събудена от сън; стиснала е с все сили учебника по история и най-горните страници вече са започнали да се прокъсват под натиска на ноктите й.

— Съжалявам, Софи — казва тя и бързо пуска книгата. — Струва ми се, че съм яла нещо, което не ми понася. Или пък… — тя е забелязала смутеното изражение на детето и я досрамява, че го е причинила. — Може би просто съм прекалено развълнувана от наближаването на Коледа. Защото, нали знаеш — тя си поема дълбоко дъх и се опитва да заговори с колкото е възможно по-възторжен глас, без да изхлипа — Коледа е най-прекрасният ден в годината!

— Скъпа ми лейди Бриджлоу — заявява Бодли, — макар всички да знаем, че само след няколко дни ще възникне огромна суматоха около недостоверната рождена дата на един юдейски селянин, този ваш великолепен прием е истинската кулминация в календара на месец декември.

Той се обръща към останалите гости. В отговор на речта му тук-там се разнася смутен кикот. Не може да се отрече, забавен е този Филип Бодли, но понякога наистина се изразява възмутително! А когато по-трезвомислещият му приятел Бдуард Ашуел отсъства и няма кой да овладее положението, Бодли наистина се превръща в обществена опасност. Но спокойствието е възстановено; лейди Бриджлоу е успяла да го насочи към Фъргъс Маклауд, който е повече от достоен за негов събеседник — да, тя действително съумява да поддържа атмосферата на своите соарета с невероятен такт!

Уилям се държи подчертано настрани от Бодли и се пита как е възможно той да прояви толкова лош вкус, че да се появи пиян на вечерята. Констанс се справя великолепно, но все пак… Уилям се обръща и забелязва, че една прислужничка вече се е заела да пръска с вода въглените в камината, за да намалеят пламъците — температурата в салона се е покачила поради присъствието на толкова много хора. Удивително е как момичето си знае работата, без да трябва някой да му подсказва! Тъкмо тези дребни неща го впечатляват най-силно у Констанс — как домакинството й функционира безукорно като добре смазана машина. Божичко, тя наистина би могла да научи неговата прислуга на едно-друго… Повечето от тях са добронамерени, няма спор, но им липсва твърдата ръка на господарката…

Този вечерен прием на лейди Бриджлоу е скромен — поканени са само дванайсет души. С повечето от тях Уилям се познава едва от този сезон — не ги е срещал никога преди. Както обикновено, Констанс е успяла да подбере интересен букет от личности. Тя се е специализирала в издирването на хора, които са малко встрани от границите на улегналите представители на доброто общество, но пък не са отхвърлени от него — „хората на бъдещето“, както предпочита да ги нарича тя.

Ето я например Джеси Шарпълтън, току-що пристигнала от Занзибар — кожата й има канелен оттенък, а главата й е пълна със сензационни разкази за варварството на езичниците. Присъстват и Едуин и Рейчъл Мъмфорд, които имат собствен развъдник за кучета. Кларънс Фери, авторът на „Неприемливо отклонение“ — пиеса в две действия, която понастоящем върви по сцените и получава добри отзиви; както и Алис и Виктория Барбо — две сестри, които са чудесно попълнение на всяка официална вечеря, защото са хубавки и изпълняват кратки, мелодични пиеси на цигулка и обой. (Както самата лейди Бриджлоу често подчертава, извънредно трудно е да се открият „музикални“ личности, които да не са досадни — тези, които предпочитат мелодични пиеси, не знаят кога да спрат; другите пък, които не свирят продължително, обикновено избират неща, които в никакъв случай не мога да бъдат определени като мелодични). Присъствието на Филип Бодли би могло да притесни Уилям, като се има предвид разрива между тях, предизвикан от Агнес, но за щастие Бодли е увлечен в разговор с Фъргъс Маклауд — съдия от Върховния съд, прочут експерт по дела за клевета, противодържавна дейност и държавна измяна, и прави всичко възможно да изтръгне от него някакви ценни сведения.

Вечерта е забавна, всички са в добро настроение, а и ароматът на ястията, които прислугата кара на колички към трапезарията, е извънредно апетитен. Въпреки това Уилям не може да се отпусне. Бе тръгнал насам, обзет от надежда, че Агнес ще оздравее (изглежда толкова очарователна, когато спи, същински ангел, а когато той я целува, трогнат от вида й, тя се раздвижва и в просъница го моли нежно за извинение… Нима това, което една жена казва в полусън, не е по-близо до истината от това, което казва, когато е будна и ядосана?) Но тук, в дома на лейди Бриджлоу, всеки път, когато стане дума за Агнес, хората започват да го гледат със съжаление. Как е възможно това? Та нали Агнес беше толкова популярна по време на сезона! Наистина, имаше един-два неприятни момента, но общото й представяне беше великолепно — нима не е така?

— Най-голямото изложение на механични играчки в света, така ли? — казва той, опитвайки се да следи описанията на Едуин Мъмфорд на кулминационните моменти през изминалия сезон. — Така и не съм чул за това.

— Беше обявено във всички вестници.

— Странно как не съм забелязал. Сигурен ли сте, че не става дума за онова представление в „Тиътър Роял“, с механичното човече, как му беше името… Психо?

— Психо беше прехвалена измама, кукла за малки деца — изсумтява презрително Мъмфорд. — Това беше по-скоро нещо като Голямото изложение, но само за автомати.

Уилям клати удивено глава — не може да повярва, че е пропуснал такова забележително събитие.

— Може би, господин Ракъм — намесва се Рейчъл Мъмфорд, — заболяването на горката ви съпруга е ангажирало вниманието ви по онова време!

Икономът съобщава, че масата е сложена. Умислен, Уилям заема мястото си и избира супа с ревен и шунка, макар че има бульон, какъвто поначало предпочита. Но той е прекалено зает с други мисли, за да отделя време за такива решения. Вечерята започва, масата е отрупана с чинии, пълни със супа, но Уилям предъвква нещо далеч по-съществено — мисълта, че хората от неговата среда далеч не го винят за тежкото състояние на жена му, напротив, те може би очакват от него да вдигне ръка и да каже „Стига!“.

Той оглежда дискретно гостите около себе си, които гребат от супата — всички те се чувстват съвсем на място, образец на цивилизовани, приятелски настроени хора. Той също би могъл да се чувства спокоен, може да заеме своето място в този образцов кръг — ако не виждаше постоянно пред себе си призрака на Агнес, която на една подобна вечеря преди две години бе обвинила домакинята, че сервира живо пиле.

Потънал в размисъл, Уилям яде това, което поставят пред него, и си припомня ранните години на своя брак. Припомня си техния сватбен ден, дори как съставяха брачния договор заедно с лорд Ънуин. Образът на лорд Ънуин е особено жив в съзнанието му — но в това няма нищо странно, защото лорд и лейди Ънуин от плът и кръв седят малко по-нататък на отсрещната страна на масата.

— О, да! — съгласява се със смях лорд Ънуин, когато лейди Бриджлоу споменава колко много са се разраснали земите му. — Опитвам се да задържа нещата в разумни граници, но съседите непрекъснато ми продават нови и нови земи, така че проклетото имение расте неудържимо — също като шкембето ми!

Наистина, лорд Ънуин е станал много дебел. Има вече вид на подпухнал старец, някогашните вълчи черти на лицето му са скрити под слой тлъстина, натрупан от редовно угаждане с континентални специалитети, бузите му са зачервени от пиене и силно слънце.

— Какво е това? Говеждо филе? Как можеш да ми причиняваш това, Констанс? Ще трябва да ме изнесат оттук на носилка!

Въпреки това лордът поглъща пържолата без видимо затруднение, както и сладоледа a l’Imperiale, порция печено заешко (обаче отказва предложената гарнитура от зеленчуци, сочейки натъжено огромното си шкембе), втора порция печено заешко (всъщност защо не, струва ми се, че свършва!), една потрепваща купчина желирано месо, специалитет от кайма с подправки, пълна купа круши със сметана и накрая, за ужас на жена си, цяла шепа захаросани плодове и ядки от една фруктиера на масата до вратата.

Едва тогава оставя дамите сами и се упътва с тежки стъпки към пушалнята, където вече е оставен поднос с кристална гарафа, пълна с порто, и шест чаши.

— А, Ракъм! — възкликва той. (Преди вечеря семейство Мъмфорд така се бяха вкопчили в него, че той успя само да поздрави зет си; сега се открива възможност да поговорят). — Когато казах, че не съм те виждал от години, излъгах — където и да отида, виждам лицето ти. Дори във венецианските аптеки се натъквам на физиономията ти, отпечатана върху етикетите на разни шишенца и бурканчета!

Уилям кимва бавно, без да е в състояние да прецени дали лордът го поздравява или му се присмива. (Така или иначе, онзи тип Банини от Милано като че ли наистина ще излезе кадърен дистрибутор…)

— Странно усещане е наистина — продължава лорд Ънуин, — стоиш си в някакъв магазин, в чужда страна, вземаш къс сапун и отбелязваш, „Виж ти, Уилям Ракъм си е пуснал брада!“. Странно е, нали, Уилям?

— Такива са чудесата на новото време, сър; мога да се излагам като глупак във Венеция и в Париж, като върша същевременно същото и тук.

— Ха, ха! — смее се гръмогласно лорд Ънуин. — Бива си те!

Той навежда пурата си към пламъка на кибритената клечка, поднесена от зет му и се обвива в гъст дим. Та той не е по-висок от пет фута и единайсет инча, казва си Уилям — най-много шест фута. Страховитият аристократ, от когото поиска навремето ръката на дъщеря му Агнес, му се бе сторил поне шест фута и половина висок.

— Разбира се, в провинцията — разнася се ироничният глас на Кларънс Фери от другия край на стаята, — няма никаква надежда, че ще могат дори да произнасят правилно репликите, камо ли пък да ги разберат.

— Но все пак харесват пиесата, нали? — отбелязва с отпаднал тон Едуин Мъмфорд и хвърля на Уилям поглед, с който го вика на помощ.

— О, да, посвоему я харесват.

Много по-късно същата вечер, когато повечето гости са потеглили, клатушкайки се, към дома, а в пушалнята въздухът е станал непрозрачен от дим и се носи натрапчива миризма на алкохол, лорд Ънуин прекратява разказите си за своите приключения на континента и, както често се случва с пийналите, внезапно става съвсем сериозен.

— Виж какво, Бил — казва той и се привежда напред, скърцайки със стола си. — Научих какво става с Агнес, и не съм изненадан, казвам ти. Винаги е имала бръмбари в главата, още като дете. Мога да преброя разумните й изказвания на пръстите на едната си ръка. Разбираш ли?

— Струва ми се, да — казва Уилям. В главата му се върти образът на Агнес — такава, каквато я видя само преди няколко часа, с разпиляна по възглавницата пухкава коса, с подути от наркотичния сън устни. Клепачите й трепкат, тя движи крака под завивките и мърмори: „Горещо… много горещо…“

— Знаеш ли — казва с поверителен тон старецът, — когато ти поиска ръката й, си казах, че току-виж си получил доста по-малко от това, което очакваш… редно беше да те предупредя, по мъжки, нали разбираш, но… е, сигурно съм си мислел, че като роди, ще се пооправи. Но не стана така, нали?

— Не — съгласява се мрачно Уилям. Ако съществува нещо, което няма и най-малко положително въздействие върху жена му, то е раждането на Софи.

— Слушай какво, Бил — съветва го лорд Ънуин, присвил очи. — Не я оставяй да ти създава повече проблеми. Това може и да те учуди, но за нейните номера се говори и отвъд Ламанша. Да! Чух да разправят за истеричните й припадъци чак в Тунис, представяш ли си? В Тунис! А що се отнася до остроумните й идеи за вашите приеми, те може да изглеждат много оригинални тук, но за една трезвомислеща французойка не са кой знае колко впечатляващи, казвам ти. Ами онази катастрофа с „кръв във виното“ — всички говорят за това! Историята кажи–речи се е превърнала в легенда!

Уилям се сгърчва и дръпва толкова силно от пурата, че започва да кашля. Колко жестоко и немилостиво се разпространява лошата слава! Случаят, за който намеква лорд Ънуин, е толкова отдавнашен… това беше сезонът на 1873-а или дори 1872-а година! Колко нечестно е устроен светът! Човек може да похарчи цяло състояние, за да рекламира парфюмите си в Швеция, след месец положението си остава същото — като че ли нито един швед не е чувал за него, докато историята за случайното избухване на една нещастна жена на едно събиране в затворен кръг през 1872 година обикаля света, през морета и държавни граници, и се повтаря от всички в продължение на години!

— Повярвай ми, Бил — продължава лорд Ънуин, — нямам никакво намерение да ти казвам как да постъпиш със собствената си жена. Това си е твоя работа. Но искам да ти разкажа още нещо… — той допива остатъка от портвайна и се привежда още по-близо към Уилям.

— Имам една скромна къща в Париж — подема той, — но съседите ми там са ужасно любопитни. Чули, че съм баща на Агнес, но нямаха представа, че не съм й роден баща. Така че, когато разбраха, че имам още две деца от Прюнела, един път, когато останахме насаме, ме попитаха дали децата са „наред“. „Какво искате да кажете с това «наред»“, питам ги аз, „разбира се, че са наред“. А те продължават: „Значи, при тях не се забелязват признаци?“ „Признаци за какво?“, питам аз. — Гласът на лорд Ънуин се извисява раздразнително, докато си припомня неприятната случка. — Те си мислят, че аз създавам луди деца, Бил! Кажи ми, честно ли е някой да се съмнява, че аз или моите деца имаме… лоша кръв, само защото слабоумната дъщеря на Джон Пигот още се движи свободно в обществото? Неее… — той се обляга назад, напуканите капиляри по носа му са станали морави. — Ако не се оправя, прати я в лудница, Бил. Така ще е по-добре за всички ни.

Часовникът бие. Девет и половина е. В пушалнята няма никой, освен лорд Ънуин и зет му. Икономът на лейди Бриджлоу влиза с мека стъпка, навежда се над рамото на лорда и казва:

— Извинете, сър, но милейди ме помоли да ви предам, че съпругата ви е заспала.

Лорд Ънуин смигва многозначително на Уилям и поставя обсипаните си със старчески петна ръце отстрани на стола, за да си помогне при ставането.

— Жени, какво да правиш! — изсумтява той.

Този разговор обезпокои дълбоко Уилям и стана причина за дълбок размисъл впоследствие. Но в крайна сметка това, което го тласна по-близо до окончателното решение за съдбата на Агнес не бяха нито съветите на приятелите му, нито настояванията на доктор Кърлоу, нито дори подстрекателството на лорд Ънуин. Не, повлия му нещо напълно неочаквано, нещо, което не би трябвало да може да въздейства и на косъм върху решението му — умението на един от собствените му работници да дялка по дървесна кора.

На двайсет и втори декември Уилям посещава фермата си в Мичъм, за да надзирава лично монтажа на нова преса за лавандула, която от идущото лято ще елиминира нуждата от човешки труд в един определен стадий от преработката. Той от край време ненавижда практиката да наема момчета, които тъпчат боси лавандулата, за да я подготвят за дестилация; като изключим хигиенните съображения, той е убеден, че момчетата вземат скъпо, а пък и не си вършат работата така добре, както счита баща му, защото непрекъснато изскачат, накуцвайки от мястото, където работят, и се оплакват, че ги хапят пчели. Уилям е сигурен, че машината ще се окаже по-ефикасна в бъдеще и оглежда гордо новата преса, макар все още да няма лавандула, с която да могат да я изпитат.

— Чудесно, чудесно — хвали той надзирателя, докато наднича в желязната кухина, чието предназначение си остава тайна за него.

— Това е най-добрата машина, сър — уверява го надзирателят, — най-добрата.

Мичъм, а всъщност и цялото графство Съри е покрито от дебела снежна пелена и Уилям решава да се възползва от възможността да се поразходи съвсем сам из своите поля, да се наслади на безукорната белота, под която спи новата реколта. Струва му се невероятно, че е имало време, когато е възлагал надежди за бъдещето на ексцентрични стихотворения и неподлежащи на публикуване есета — вместо на тази безкрайна, придаваща увереност земя, тази несломима, плодородна, сигурна основа, върху която стъпват краката му. Той крачи към една редица дървета, която е предназначена да пази лавандулата от брулещия вятър. Галошите му затъват дълбоко в снега. Когато най-сетне стига до дърветата, се е изпотил здравата под палтото от тюленова кожа, потни са и ръцете му в подплатените с кожа ръкавици. Той се обляга на най-близкото дърво, дъхът му излиза на облачета в мразовития въздух.

Едва след като е постоял така минута-две, за да си поеме дъх, той хвърля поглед към широкия дънер, на който се е облегнал, и надписа, грубо изрязан в посипаната със сняг кора:

Той чете и препрочита надписа, изгубил ума и дума. Няма никакво намерение да търси безделника, който е губил ценно работно време, за да си направи тази груба шега. Единственото, което се върти сега в главата му, е че лудостта на жена му се е превърнала в дежурна тема за разговор и в най-низшите кръгове на обществото. Дори селяните говорят за това. Кискат се зад гърба му, като че ли е рогоносец!

Лек ветрец раздвижва последните сухи листа по клоните на дървото и Уилям, съзнавайки, че се държи като глупак, поглежда нагоре, за да се убеди, че няма да види сред клоните Агнес.

В дома на семейство Ракъм има смущаващо изобилие от ангели — толкова много, че не може да им се намери място върху коледното дърво. Шугър, Роуз и Софи кръстосват къщата и търсят места, които все още не са оплетени отгоре до долу в гирлянди. Тъй като не желаят да се признаят за победени, те са прикрепили миниатюрните духчета с крехки крилца на най-невероятни места — по рамките на прозорците, по часовниците, върху новата закачалка, по рамките на картините, на рогата на препарираната еленска глава, върху капака на пианото, и дори по дантелените покривчици върху облегалките на по-рядко използваните кресла.

Довечера е Бъдни вечер, затова тази сутрин е посветена на последни подготовки. Навън снегът се върти на малки вихрушки и се сипе по прозорците в зловещо безмълвна виелица. Пощата току–що е пристигнала и през запотения и покрит със скреж прозорец на приемната все още може да се види превитата фигура на пощальона, която потъва в сивия мрак.

В къщата са запалени всички камини. Пламъците се издигат високо, дървата пукат и хвърлят искри. Наложи се да преместят коледната елха в срещуположния ъгъл на приемната, от страх, че някоя искра може да я подпали. Шугър, Роуз и Софи пълзят на четири крака около кръстовидната дървена поставка, увили благовъзпитано поли около глезените си, и поставят отново изпопадалите украшения. Роуз си пее тихичко:

Почти няма зелено бодливо клонче, което да не е натегнало от пъстри гирлянди, сребристи топки и дървени фигурки, но последният удар все още предстои. Роуз е голяма любителка на дамски списания и е получила вдъхновение от един „съвет“ за украса на коледното дърво. Предполага се, че тази най-съвършена илюзия допринася много за атмосферата на големия празник. Следвайки елементарните упътвания, тя е напълнила празни пулверизаторни шишенца от парфюм „Ракъм“ със смес от мед и вода, описана като „безвредно и ефикасно лепило, което задържа напръсканото брашно, създавайки илюзия за сняг“. Въоръжени с шишета, Роуз, Шугър и Софи се заемат да пръскат клоните на дървото с лепкавата течност.

— Ох, Божичко — смее се притеснено Роуз, — като че ли трябваше да направим това, преди да сложим украшенията!

— Ще трябва да ръсим брашното много внимателно — съгласява се Шугър, — защото може да направим страхотна мръсотия.

Колко прекрасно е, че непрекъснато казват „ние“ — Шугър би разцелувала Роуз, задето започна първа да говори така!

— Догодина ще го имам предвид — казва Роуз, която току–що е забелязала как госпожица Ракъм пръска сместа от вода и мед направо върху килима и се пита дали има право да забрани на детето да ръси брашно. Колкото и да е поласкана от снизхождението на госпожица Шугър, която не се гнуси да работи редом с една обикновена прислужница, Роуз не забравя, че винаги съществува риск да прекали и да развали отношенията си с нея.

— А сега, Софи — казва Шугър, — се отдръпни, гледай отстрани и ни казвай къде да ръсим.

Двете жени сипват на смени брашно в шепите си и после започват да го ръсят колкото е възможно по-равномерно върху лепкавите клони. Шугър е зашеметена от своя триумф; тя вече е пълноправен член на това домакинство, почти член на семейството, и може да си позволи да разменя съучастнически усмивки с Роуз, докато се занимават с тази глупост. Нито едно от нещата, които е вършила някога заедно с друга жена, не е извиквало такова усещане за близост, а какво ли не е правила Шугър в досегашния си живот! Роуз й има доверие и тя също се доверява на Роуз; само с размяна на погледи те вече са се договорили да довършат по някакъв начин започнатата пакост; сипват брашно в шепите си и се надяват, че това ще остане тяхна малка тайна.

— Трябва да сме се побъркали — отбелязва смутено Роуз. Ситното брашно се вдига на облаци във въздуха и ги кара да кихат.

Шугър протяга свитите си шепи — всяка пукнатина по дланите й е ясно очертана с брашно. Но коментарите са излишни — всяка жена има своите малки несъвършенства; ето например Роуз — едва сега, когато я вижда толкова отблизо Шугър, забелязва лекото й кривогледство. Това решава нещата — двете жени са равни.

Още няколко шепи и работата е свършена. Мръсотията от нападалото брашно е ужасяваща, но тази част от него, която е полепнала по клоните, наподобява сняг точно както обещава списанието, а килимът може да бъде почистен за кратко време. Но това, както заявява категорично Роуз, не е работа за една гувернантка.

Докато мете, Роуз припява „Дванайсетте коледни дни“, като се ограничава само с куплета за първия ден. Гласът й е груб и неуверен, ако го сравним с гласа на Агнес, но песента й наистина придава жизнерадост на обстановката, а явно никой друг няма да запее. Софи и Шугър се споглеждат плахо, подканвайки се една друга да се присъединят към Роуз:

Точно тогава Уилям връхлита без предупреждение, стиснал някакъв лист хартия и явно угрижен. Той спира като закован — като че ли е имал предвид да влезе в друга стая, но е завил в погрешна посока по коридора. Коледното дърво, което междувременно се е превърнало в скулптура в стил „рококо“ от играчки, брашно и всякакви дрънкулки, явно не привлича вниманието му, а ако е забелязал, че ръцете на двете жени са потънали в брашно до лактите, това не личи по нищо.

— А… прекрасно — казва той, обръща се и излиза незабавно. Ако текстът на писмото, което все още държи в отпуснатата си ръка, беше написан от доктор Кърлоу с десет пъти по-големи букви, може би щеше да се чете и от другия край на дневната, но дори в такъв случай Шугър надали би разбрала смисъла на краткото послание, което гласи:

Роуз си отдъхва облекчено. Господарят можеше да се разгневи, но й се размина. Тя се навежда да вземе метлата и лопатата, и продължава да пее.

След като брашното е почистено, Шугър, Роуз и Софи започват да подреждат опакованите в пъстра хартия подаръци под дървото. Толкова много пакети и кутии, вързани с червени панделки или сребристи шнурове — какво, о, какво ли се крие в тях?! Единственият пакет, чието съдържание е известно на Шугър, съдържа подаръка, който Софи е подготвила за баща си — останалото е обвито в тайнственост. Докато трите подреждат красиво пакетите, малките върху големите, по-меките пакетчета върху твърдите картонени кутии, Шугър се преструва, че надписите върху малките картички изобщо не я интересуват. Малкото, което е успяла да прочете, изобщо не може да задоволи любопитството й (Хариет? Коя, по дяволите, е Хариет?), а не би могла да започне да се рови в присъствието на Роуз и Софи, нали?

„Господи, моля те“, мисли Шугър, „нека има нещо и за мен“.

На горния етаж Уилям отваря вратата на спалнята на жена си колкото е възможно по-тихо, и се вмъква безшумно вътре. Въпреки че успя да убеди Клара да излезе за няколко часа, той превърта отвътре ключа, да не би лисичият й инстинкт да я подтикне да се прибере по-рано.

В стаята на Агнес нищо не говори за предстоящия коледен празник. Всъщност нищо не говори за каквото и да било, тъй като всички свидетелства за обичайните занимания на Агнес — всъщност всичко, което може да попречи на Клара при изпълнението на задълженията й — са изнесени и складирани някъде, така че наоколо е пусто и чисто. По стените нямаше нищо и преди, тъй като Агнес никога не е имала изразено отношение към живописта. Последната гравюра, която висеше на стената в спалнята й, беше изхвърлена, след като в едно дамско списание гравюрите с изображения на коне бяха заклеймени като вулгарни. Преди това имаше друга картина, която бе изхвърлена, след като Агнес се оплака, че от нея се стича ектоплазма.

Сега Агнес спи дълбоко и не съзнава нищо — нито изключително силната снежна буря отвън, нито появата на съпруга й. Уилям взема тихичко един стол, слага го до леглото, близо до главата й, и сяда. Въздухът е тежък, просмукан от миризми — на приспивателно, на говежди бульон, варени яйца и сапун — „Крем карамфил“ на „Ракъм“, ако не се лъже. Много сапунена вода се разлива напоследък в стаята; за да не се случи някаква неприятност — като например падане във ваната и удавяне — Клара предпочита да мие господарката си направо в леглото, като след това просто подменя мокрите чаршафи със сухи. Уилям знае това, защото самата Клара му го каза, а когато й предложи да назначи втора камериерка, тя отхвърли предложението му, изсумтявайки презрително с израз на засегнат стоицизъм.

Доколкото Уилям знае, раните по краката на Агнес зарастват бавно. Според доктор Кърлоу, левият дори няма да се възстанови напълно и не е изключено занапред Агнес да накуцва. Но може и да се движи грациозно като преди. Нищо не може да се каже със сигурност, докато не се възстанови достатъчно, за да стане от леглото.

— Скоро — шепне той, наведен към главата на спящата, — ще отидеш на едно място, където ще ти помогнат да оздравееш. Ние тук вече не знаем какво да правим с теб, разбираш ли, Агнес? Добре ни подреди ти, дума да не става.

Един кичур лененоруса коса е паднал върху лицето й и я кара да бръчка нос. Той го отмята назад с върха на пръстите си.

— … лагодаря — промърморва Агнес от дълбините на наркотичния унес.

Устните й са загубили естествения си розов цвят; станали са бледи и напукани като устните на Шугър, но са лъскави от лечебния балсам. Дъхът й мирише тежко, което го притеснява най-силно — дъхът на Агнес е бил винаги така сладък! Възможно ли е да има нещо вярно в това, което казва лекарят — че жени, достигали далеч по-тежко състояние от Агнес, са излизали от санаториума „Лабоуб“ с напълно възстановено здраве?

— Ти искаш да бъдеш добра, нали? — шепне той в ухото на Агнес и приглажда косата към крехкия й череп. — Знам, че е така.

— О… тец… Сканлън… — шепне тя в отговор.

Той повдига чаршафа от раменете й и го смъква към краката. Необходимостта Агнес да бъде принудена… тоест убедена да се храни по-добре е очевидна; ръцете и краката й са ужасно слаби. Такава жестока дилема — когато тя се чувства добре, се обрича доброволка на гладна смърт, а когато изпадне в състояние на безпомощност, предизвиква несъзнателно същия ефект! Колкото и да го тревожи въпросът как непознатите лекари и медицински сестри ще се отнасят с Агнес, той трябва да признае, че Клара не постига нищо с опитите си да й дава овесена каша с лъжичка.

Краката на Агнес са здраво превързани, приличат на меки памучни копита. Ръцете й също са овързани до китките, за да не сваля бинтовете насън.

— Да-а-а… — шепне тя и се протяга, усетила достъпа на по-хладен въздух.

Уилям внимателно плъзва пръсти по очертанията на таза й, които сега са остри като при Шугър. Но това не й отива — Агнес трябва да е по-закръглена тук. Това, което е ефектно при една висока жена, може да изглежда зле на една миниатюрна фигурка.

— Не съм искал да ти причиня болка през онази първа нощ — уверява я той и продължава да я гали нежно. — Аз… не можех да се удържам от желание. От любов.

Тя подсмърква нежно, и когато той ляга в леглото до нея, издава едно нежно, мелодично:

— Ооо…

— Надявах се — продължава Уилям, а гласът му трепери от вълнение, — че когато… че ако продължавам, и на теб ще започне да ти харесва.

— Ммм… да ме повдигнете… силни мъже…

Уилям я притиска здраво към себе си, гали болезнено слабите й ръце и меките й гърди.

— Но сега ти харесва, нали? — пита я той сериозно.

— Внимавай… да не падна…

— Не се страхувай, скъпа моя — шепне той в ухото й. — Сега ще те… прегърна. Ти нямаш нищо против, нали? Кажи ми, ако ти причинявам болка. Не бих ти причинил болка за нищо на света.

Звукът, който тя издава, когато той прониква в нея, е странен, мек, нещо средно между ахване и гукане в израз на съгласие. Той опира брадатата си буза в шията й.

— Паяци… — казва Агнес и потръпва.

Той се движи бавно, по-бавно, отколкото го е правил с която и да било друга жена през живота си. Снегът навън се превръща в суграшица, трополи по прозорците, хвърля сенки по стените, от които те добиват вид на мраморни. Когато достига момента на екстаз, той възпира желанието си да се движи на тласъци, стои напълно неподвижен, докато спермата се излива от него в непрекъснат поток.

— … бро… броят всичките ми кости… — мънка Агнес, а Уилям си позволява един-единствен стон на наслада.

Минута по-късно той вече стои до леглото и бърше Агнес с носната си кърпа.

— Клара? — проплаква тя капризно, и започва да търси с едната си превързана ръка завивките. — Студено…

(Уилям е отворил за кратко прозореца, защото съществува опасност обонянието на прислужницата да е също тъй остро като носа й).

— Още малко, скъпа — казва той и продължава да я бърше. Внезапно, за негов ужас, тя започва да облекчава пикочния си мехур в тънка, жълтеникава струйка, която се стича по белия чаршаф.

— Мръсно… мръсно… — хленчи Агнес. Далечният й, сънлив глас е изпълнен със страх и отвращение.

— Спокойно, спокойно, Агнес — успокоява я той и придърпва обратно завивките върху нея. — Клара ще се върне скоро и ще ти помогне.

Но Агнес се гърчи под завивките, стене и мята глава върху възглавницата.

— Как ще се прибера у дома? — проплаква тя, а после невиждащите й, безумни очи се отварят и тя облизва намазаните си с балсам устни. — Помощ!

Обзет от мъчителна скръб и съжаление, Уилям й обръща гръб, затваря прозореца и излиза бързешком от стаята.

— Следващия път, когато се събудя — размишлява Софи същата вечер, докато Шугър я приготвя за сън, — вече ще е Коледа.

Шугър чуква шеговито с показалец детето по носа.

— Ако не си легнеш скоро — казва тя с привидна строгост, — Коледа ще дойде в полунощ, а ти така и няма да разбереш.

О, каква радост й доставя съзнанието, че е спечелила доверието на Софи дотолкова, че може да вдигне шеговито ръка пред лицето й, без тя да трепне уплашено. Тя издърпва одеялата догоре; брадичката на Софи е още леко влажна, а ръцете на Шугър са още топли и розови от водата.

— Нали знаеш какво става с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа? — продължава закачливо Шугър.

— Какво? — Софи е обзета от безпокойство, че може и да не успее да заспи въпреки старанието си.

Шугър не е очаквала това; въпросът беше чисто реторичен. Тя се рови във въображението си, и след миг отваря уста, обзета от желанието да каже следното: „В стаята ти ще връхлети ужасно чудовище, ще те хване за краката и ще те разкъса на парчета като пиле“.

— В ста… — започва тя с глас, изпълнен със злорадство, преди да успее да прехапе устни. Стомахът й се свива, лицето й става кървавочервено. Деветнайсет години са й били необходими да приеме пред себе си, че е дъщеря на госпожа Кастауей — че мозъкът в черепа й и сърцето в гърдите й са копия на същите органи, които пулсират като набрали циреи в тялото на майка й.

— Н-нищо не се случва — мънка тя, докато гали рамото на Софи с трепереща ръка. — Съвсем нищо. Освен това съм сигурна, че ще заспиш веднага, малка моя, стига само да затвориш очи.

Тя духва свещта, изгаряща от срам при мисълта за това, което едва не стори, и тръгва към собствената си стая.

По това, което пише в дневника си Агнес Ънуин в деня на собствената си сватба, изглежда, че седемнайсетгодишното момиче се намира в състояние на трескава възбуда. Доколкото Шугър може да прецени, страховете и съмненията й как ще се отдаде като съпруга на Уилям Ракъм са изчезнали — или изтласкани на заден план. Единствено мисълта за церемонията я изпълва със страх, но този страх е примесен с детински възторг:

Шугър обръща страницата, но от другата страна няма абсолютно нищо. Прелиства още една страница — пак нищо. Тя продължава да прелиства забързано, и тъкмо когато стига до извода, че Агнес Ракъм е решила да започне описанието на брачния си живот в нов дневник, попада на няколко нови записки — без дата, зацапани, написани с ужасяващо ситен почерк.

На следващата страница:

Следват още празни страници, и накрая това:

Шугър продължава да прелиства тетрадката до края с надеждата, че ще попадне на още нещо, но тя е празна. Но… нали трябва да има нещо! Не е възможно! Любопитството й е възбудено, разказът на Агнес я е увлякъл както никога преди, освен това е стигнала до периода, който я вълнува най-силно — ранните години от брака на Агнес и Уилям. Задъхана от вълнение, тя измъква от купа, подпрян на бедрото й, следващата поред тетрадка. Преглеждала я е и преди. В нея няма нищо интересно. Взема следващата.

Тя започва така:

Шугър престава да чете и оставя настрани дневника, объркана и разочарована. Дали да продължи? Не, не би могла да понесе повече такива писания — особено в нощта срещу Коледа. А и вече е доста късно: дванайсет без четвърт. Внезапно я обзема онази особена умора, която връхлита сякаш по часовник, и тя едва успява да събере сили, за да напъха дневниците обратно под леглото; единствено представата как Роуз ще я намери да хърка, затрупана с тетрадките, успява да я накара да стане. След като е укрила тайната си, Шугър сяда за последен път на гърнето, пъхва се под завивките и духва свещта.

Тя лежи в пълен мрак и се ослушва, обърнала лице към прозореца, макар да не може да го види. Дали още вали? Това би обяснило защо от улицата не се чува почти никакъв шум. А може би тук никой не празнува по улиците? На Силвър Стрийт по Коледа винаги наставаше страшна шумотевица, улични музиканти се надсвирваха, обзети от празнична щедрост към минувачите — същинска какофония от акордеони, латерни, цигулки, гайди, барабани, и всичко това, преплетено с неразбираем неспирен брътвеж и смехове, достигаше и до най-горните етажи на най-високите къщи. Никой не би могъл да спи на такъв шум — но и без това никой в дома на госпожа Кастауей не се опитваше да спи; там свиреха на флейти и органи от по-различно естество.

Тук, в Нотинг Хил, звуците са по-приглушени и загадъчни. Човешки гласове ли долитат дотук, или пръхтенето на конете в конюшнята? Далечна коледна песен ли се носи из Чепстоу, или това е скърцането на градинската порта? Вятърът проплаква под стрехите, свири в комините като на флейта; подпокривните греди скърцат. А може би някъде в къщата скърца легло? Може би Шугър чува как проплаква Агнес, докато се мята в отровния шемет на своя сън?

„Трябва да й помогнеш. Иди да й помогнеш. Защо не й помогнеш?“ обажда се заядливо съвестта на Шугър, или както там се нарича този непокорен дух, чиято единствена цел е да я тормози, когато тя копнее за сън. „Държат я под упойка, защото тя казва неща, които не искат да чуват. Защо ги оставяш да постъпват така с нея? Ти й обеща да й помогнеш!“

Това е удар под кръста — това напомняне на обещанието, дадено по време на единствената им среща близо до Боу Стрийт, когато Агнес припадна в калта, а нейният ангел-пазител й се притече на помощ.

„Това, което казах тогава… беше обещание да й помогна да се прибере, нищо повече“, възразява Шугър.

„А не каза ли: Ще бдя над теб, за да се убедя, че няма да ти се случи нищо лошо?“

„Исках да кажа, че ще вървя след нея до края на улицата“.

„Ооо, как се измъкваш, каква хитра, страхлива уличница си ти!“

Вятърът се усилва, вие и ръмжи из цялата къща. Нещо подобно на бял облак прелита в мрака пред прозореца на Шугър. Агнес в бяла нощница? Не, това беше просто сняг, свлякъл се от стрехата на къщата.

„Защо трябва да ме е грижа какво ще стане с Агнес?“, цупи се Шугър и скрива лице във възглавницата. „Тя е глезена, ограничена, майка й не е била стока, и освен това… би наплюла всяка проститутка на улицата, ако плюенето беше на мода“.

Заядливият събеседник дори не счита за нужно да отговори; той знае, че Шугър си спомня как трепереха раменете на Агнес под ръцете й, когато прошепна на нещастната жена в онази тъмна уличка: „Нека това си остане наша тайна“.

„Намирам се под покрива на Уилям. Мога да се забъркам в страшна каша“.

Неспокойният дух млъква за миг пред този аргумент — или поне така се надява Шугър. Обаче веднага започва отново: „Ами Кристофър?“

Шугър свива ръце в юмруци под завивките и забива чело още по-надълбоко във възглавницата.

„Кристофър може да се погрижи сам за себе си. Какво очакваш, да спасявам всички на този проклет свят?“.

„О, горкичката“, чува тя присмехулния отговор. „Горката страхлива уличница. Нещастната курва, курва, кууууу…“.

Отвън, из брулените от вятъра улици на Нотинг Хил, някой надува рог, друг отговаря с възторжени възгласи, но Шугър не чува това; така и няма да разбере какво се случва с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа.

Двайсет и седем

— Весела Коледа! Весела Коледа на всички!

С този весел възглас Хенри Колдър Ракъм връхлита в дома на сина си, сякаш самият той е дядо Коледа — или поне Чарлз Дикенс, който реве с пълно гърло от някаква трибуна.

— Весела Коледа и на теб, татко — отвръща Уилям Ракъм, вече притеснен не само от добродушните изблици на баща си, но и от затруднението, което прислужницата среща при смъкването на палтото от гърба му. Също като лорд Ънуин и Хенри Колдър Ракъм е преминал рязко от закръгленост към затлъстяване — за същия този период от време, през който Уилям се превърна от превзет безделник във виден индустриалец.

— Ах, каква миризма! — продължава възторжено по-старият Ракъм. — Отсега знам, че тази вечеря ще ме съсипе!

След тази реплика той се оставя да бъде въведен в приемната на сина си, където е приветстван горещо от прислугата.

— Хммм… май не съм те виждал преди? — казва той на постъпилите наскоро, а на отдавнашния персонал:

— А ти беше… не, не ми казвай, сетих се!

Но прислужниците приемат думите му с усмивка и само след секунди той се превръща в церемониалмайстор и се заема да ръководи веселите и сантиментални празнични ритуали.

— Гърмящите бонбони! Къде са гърмящите бонбони? — пита той, потривайки ръце, и ето, донасят малките бомбички, увити в пъстра хартия.

Ходът на времето, който като че ли се позабави след сутрешното разопаковане на подаръците, сега отново се ускорява, докато бащата на Уилям се посвещава от сърце и душа на салонните игри.

— Прекрасно! Ами сега какво да правим? — подвиква той непрекъснато, и Уилям гледа удивено, защото не може да свърже този весел шегаджия с образа на упорития стар тиранин, който бе превърнал същия този дом в свърталище на недоимъка и потиснатостта.

Независимо от лекото притеснение, Уилям проявява търпимост и дори изпитва известна благодарност към баща си за грубиянското му веселие; благодарение на него се съхранява духът на празника, който иначе сигурно би протекъл потиснато предвид ужасното състояние на Агнес. Всички тук (освен може би Джейни и такива като нея) са напълно наясно, че господарката лежи упоена на горния етаж, а господарят се измъчва. Той прави всичко по силите си, за да не се поддава на мрачното си настроение, но мисълта за съдбата на Агнес непрекъснато се връща и го връхлита, и тогава тишината заплашва да приглуши веселието като със саван. Човек би казал, че цяло стадо жени биха успели да поддържат оживлението поне за един ден! Но не — необходима е намесата на мъж, а Уилям вече няма сили да изпълнява тази роля.

Наистина, градинарят се появи за малко сутринта, което облекчи донякъде задачата на Уилям, но пък появата му беше действително много кратка. Само след десет минути Шиърс побягна от това внушително изобилие на женственост и потърси сигурно убежище в пристройката, където държи градинските сечива. Чийзмън би свършил по-добра работа, но той изчезна — трябвало да посети майка си, как ли пък не.

Така че в тази приемна, претъпкана с представителки на нежния пол, които се веселят извънредно въздържано, потиснати от ограниченията на добрите нрави, появата на Хенри Колдър Ракъм — добродушният, шумен и весел дебеланко — за Уилям е същинско спасение. Продължавай в същия дух, старче! Точно това е необходимо, за да минат по-бързо дългите часове до вечерята.

Всъщност засега денят преминава добре. Дори, честно казано, по-добре, отколкото предишните Коледи, когато Агнес (макар винаги да изглеждаше невероятно красива) нерядко смущаваше веселието с извънредно странни забележки — забележки, които вероятно имаха за цел да изтръгнат коледния празник от блатото на комерсиалното и да му възвърнат действителната религиозна значимост.

— Питал ли си се някога защо вече не отбелязваме 28-ми декември? — попита тя веднъж. Подаръкът й от Уилям лежеше в скута й неотворен и вече забравен.

— Двайсет и осми декември ли, скъпа?

— Да, денят, в който цар Ирод е изклал младенците.

Тази година, слава Богу, никой не подхваща такива разговори. Освен това, макар отсъствието на Агнес да навява тъга, благодарение на него се осъществи друго щастливо събитие — появата на дъщеря й в приемната. Да, години наред Коледа се празнуваше при режим на строго разделение — подаръците на Софи, заедно с изстинали порции от коледната вечеря се изпращаха скришом горе, в детската стая, докато всичко долу се въртеше около господарката на къщата. Сега най-сетне детето има възможност да участва в празника, което е чудесно. „И крайно време беше“, казва си Уилям. Тя е мило малко същество с очарователна усмивка, и вече е прекалено голяма, за да се отнасят с нея като с бебе. Освен това, въпреки проявяваната през изминалите години склонност да приема възгледа на Агнес, че Коледа е ритуален празник за възрастни, той винаги е прикривал убеждението си, че има нещо много тъжно в една коледна елха, пред която не си играе дете.

Миналата година отварянето на подаръците бе помрачено по всевъзможни причини — досадната нужда да пестят; тежкият облак на недоверието, с което Хенри Колдър Ракъм се отнасяше към собствения си син; надменното презрение, с което Агнес гледаше на всеки опит за простовато веселие; отегчението и неблагодарността на прислугата.

Тази година същата церемония — всички обитатели на дома, коленичили пред коледното дърво, сред преливащата отвсякъде като пяна пъстроцветна хартия, премина извънредно приятно. Освободен от оковите на дълговете, Уилям твърдо бе решил да се превърне в символ на щедрост. (Когато лейди Бриджлоу изрази известно съмнение, че може да разглези прислугата, той отвърна: „Нямате доверие в човешката природа, Констанс“). Така че, докато лейди Бриджлоу несъмнено бе спазила традицията и бе подарила на всяка от прислужничките по един пакет с плат за нова униформа, неговите прислужнички получиха готови униформи (наистина, защо да кара горките момичета да си ги шият сами, след като така или иначе бъдещето принадлежи на готовото облекло?). И не само това; всяка от тях получи и допълнителни пакетчета, в които вместо предметите от ежедневна необходимост, които вероятно очакваха — някой кухненски прибор за готвачката, нова четка за момичето от миялната, и така нататък — имаше предмети, които за тях са истински лукс. Боже мили, та нали той вече е богат човек — трябва ли наистина да изтърпява всеки път киселото „благодаря ви, сър“, произнесено с нежелание при вида на смехотворен подарък като черпак или ново ведро например, вместо да се наслади на проявите на искрена, непресторена радост?

Затова и тази сутрин всяко от момичетата получи (за тяхно огромно удивление) по една кутия шоколадови бонбони, чифт ръкавици от ярешка кожа, бронзова кука за закопчаване на рокли и по едно фино ориенталско ветрило. Според Уилям ръкавиците са особено вдъхновен жест — те подчертават, че Уилям Ракъм е господар, за когото прислужниците не са нито вещ, нито хора от по-ниско качество, че ги приема като жени, които сигурно искат да се наслаждават на външния свят през свободното си време.

Беше страшно интересно да се наблюдават проявите на истинската природа на момичетата след първата изненада. Подозрителният блясък незабавно се върна в очите на Клара, тя сви упорито устни и веднага помоли за позволение да се върне при госпожа Ракъм. Роуз подреди старателно подаръците до себе си и отново се зае да следи внимателно събитията около себе си, да не би нещо в хода на празненството да се обърка. Горката Джейни не спираше да опипва подаръците си, зашеметена от тяхната необичайност и от идеята, че бедно момиче като нея може изобщо да има нужда от такива неща. Лети, невъзмутимо глуповата както винаги, струпа съкровищата в полата си и започна да се оглежда удивено, като че ли току-що й бе станало ясно, че отсега нататък няма да се налага да се безпокои за нищо. Новата кухненска помощница, Хариет, и перачката, чието ирландско име Уилям не може нито да напише, мито да произнесе правилно, веднага проявиха кокетно нетърпение да се възползват от неочакваните дарове, склонност да се натъпчат с шоколад или да тръгнат по улиците да се перчат с новите си ръкавици. За разлика от тях готвачката (която безспорно отдавна вече не е момиче) реагира с добродушно удивление, сякаш искаше да каже: „Божичко! Че какво би могла да прави с тези неща жена на моята възраст и с моето положение?“. Но все пак беше поласкана, то беше очевидно… полът й си каза своето.

Проблемът с Шугър беше по-сложен. Как да я възнагради за всичко, което направи, без да възбуди подозренията на останалите? Известно време той обмисляше възможността да отпразнува с нея тайно една втора Коледа в спалнята й, но с наближаването на празника реши, че това крие прекалено голям риск — не да бъдат изненадани, а ангажиментите да му отнемат всеки свободен момент.

Не, по-добре ще е да й се отблагодари публично. Но с какво? Разбира се, тя ще си получи бонбоните, ръкавиците, куката за закопчаване и ветрилото като всички останали, но какво повече би могъл да й подари, без да накара другите момичета да започнат да клюкарстват, като оцени същевременно по достойнство изключителните й качества? Тази сутрин пред коледното дърво, пред погледите на цялата прислуга, той бе обзет от гордост, когато се убеди, че изборът му е бил изключително мъдър.

Когато Лети връчи на Шугър тайнствената кутия, тя се удиви от размерите и теглото й, но когато свали червената опаковъчна хартия и извади съдържанието й, очите й се разшириха още повече, и тя разтвори уста. „Ето такова нещо не може да се изиграе!“, каза си Уилям. Опитвайки се да запази привидно безразличие, той продължи да я наблюдава как гледа, лишена от дар слово, подвързаните с кожа томове на Шекспир — всеки от тях изработен по най-висок стандарт — трагедиите в тъмнокафяво с гравирани златни букви; комедиите — в светлокафяво с черни букви, а историческите драми — в черно и сребърно. Останалите прислужници също зяпаха, разбира се — неграмотните озадачено, четящите с нещо близко до завист. Но все пак не беше точно завист — каква радост биха им донесли събраните съчинения на Шекспир, ако бяха техни? Пък и какъв по-подходящ, какъв по-оправдан подарък би могла да получи една гувернантка от книги, по които може да обучава и ученичката си?

Но Шугър, разбира се, знаеше истинската причина. Задавена от вълнение, тя едва успя да изкаже благодарностите си.

Що се отнася до подаръка на Софи… той го затрудни още повече. След продължително двоумене Уилям реши, че тази година обичаят да се поднася на Софи подарък „от мама“ няма да се спази. В предишните години Биатрис Клийв прибягваше до тази малка измама на Коледа и на рождените дни на детето и то не разбираше нищо. Тази година няколко неща говореха против продължаването на измамата: нежеланието му да обременява допълнително Шугър, категоричното неодобрение, с което доктор Кърлоу се отнасяше към тази практика, отсъствието на Агнес от празненството, както и гризящото го подозрение, че Софи е вече прекалено голяма, за да повярва на изтърканата лъжа.

Така че „подарък от мама“ нямаше. Доктор Кърлоу го бе уверил, че ще дойде ден, когато Агнес, излекувана от болезнените си фантазии, ще дари дъщеря си с нещо безкрайно по-ценно от някой пакет, опакован в шарена хартия. Може и така да стане, може би… но във всеки случай Уилям се постара тази сутрин Софи да не почувства недостиг на пакети, опаковани в шарена хартия.

Като признание, че я приема за голямо момиче, той подари ръкавици и на нея — деликатни миниатюри от свинска кожа, които щяха да я накарат да се почувства като малка дама. Подари й четка за коса, направена от коруба на костенурка, шнола за коса от китова кост, огледало с дръжка от слонова кост и несесер от козя кожа, за да поставя в него тоалетните си принадлежности.

Всичко това Софи прие с видима радост и почуда. Но най-голямата изненада дойде, когато тя разопакова най-големия пакет под дървото и установи, че вътре има приказно красива кукла. Всички в салона започнаха да ахкат и изпаднаха във възторг — куклата беше френска, облечена пищно с вечерен тоалет, с бледо като алабастър порцеланово лице и сложно накъдрена перука от естествен косъм, а върху нея — шапка с щраусово перо. В едната си ръка куклата държеше синьо ветрило; другата беше отпусната свободно. Копринената й рокля — с по-голямо деколте, отколкото на която и да било английска кукла — се разстилаше пищно под тънкото като на оса кръстче, беше бледорозова, поръбена с бяло кадифе. Но най-интересното от всичко беше, че обувките на куклата бяха здраво залепени на платформа с четири колелца, така че тя можеше да се движи напред-назад по пода.

— Да му се не види! — отбеляза печално бащата на Уилям. — Това май е нещо доста по-добро от онова евтино негърче, което й подарих преди години, а?

Но Хенри Колдър Ракъм също готвеше изненада — всъщност я криеше под стола си. Сега той извади оттам някакъв цилиндричен предмет, опакован в кафява хартия и вързан с канап, който Уилям в началото взе за бутилка вино, и го връчи на Софи веднага когато тя дойде на себе си след проявите на бащината й щедрост.

— Ето, мила — каза старият човек, — убеден съм, че това ще ти се стори далеч по-интересно от онзи куп стари парцали, свален от кутията с чай.

Той се облегна доволно на стола, докато Софи сваляше хартията и от пакета се показа… стоманеносив далекоглед.

Нови ахкания и шушукане сред прислужниците, обзети от почуда и недоумение. Какво ли беше това? Калъф за бутилка? Калейдоскоп? Луксозна кутия, предназначена за куки за плетене? Уилям, разбира се, разпозна незабавно предмета, но си каза, че далекогледът може би не е най-подходящият подарък за една млада госпожица. Освен това, докато захласнатата Софи въртеше далекогледа в ръцете си, той отбеляза, че предметът е изподраскан тук-там.

— Това не е играчка, Софи — каза баща му, — а точен инструмент, който ми беше подарен от един мой познат изследовател. Сега ще ти покажа как да го използваш.

Той допълзя на колене до Софи по осеяния с панделки килим и започна да й показва функциите на телескопа. Само след секунди тя се въртеше насам-натам и изражението й се менеше от възторг до разочарование, когато виждаше ту размазаните шарки на тапета, ту нечие уродливо увеличено око.

А какво получи самият Уилям? Той се опитва да си припомни подаръците… Да, един поръбен с дантели калъф за кутията за пури, върху който Софи е избродирала собствения му образ, копиран от опаковките на сапун „Ракъм“ (освен ако не й е помагала гувернантката — но ако това е така, Шугър не е проявила особен талант.) О, да, и известно количество що-годе прилични пури, които дължи на баща си. И това, Бог му е свидетел, е всичко, което получи за Коледа! Тъжно наистина, но такава е съдбата на човек, който разполага с цяла глутница прислужници и едно малко дете, човек, чийто брат е загинал млад, чиято майка е опозорена и отхвърлена от обществото, чийто баща е стар скъперник, който се е скарал с двамата си стари приятели, чиято съпруга е в такова състояние, че трябва да бъде постоянно под въздействието на приспивателни. Има ли друг мъж в Англия, сполетян от толкова неприятности? Но ако даде Бог, това няма да бъде все така!

— А сега да поиграем на „музикални столове“! — Хенри Колдър Ракъм пляска силно с месестите си длани. — Кой иска да играе на „музикални столове“?

На известно разстояние от дома на семейство Ракъм, в една скромна къщица, натъпкана до покрива с боклуци и излишни мебели, Емелин Фокс яде захаросани плодове, а котаракът мърка, притиснат към босите й крака.

За да не стигате до погрешни изводи, трябва да се подчертае, че днес са боси само краката й — нагоре тя е облечена напълно, безукорно, всъщност дори още не е свалила шапката си, защото преди малко се прибра у дома. Била е на гости у баща си, за да му връчи коледния подарък — напълно безсмислено занимание, като се има предвид, че той не празнува нищо и няма нужда от нищо, но все пак й е баща, а тя — негова дъщеря, и това е неоспоримият факт. Така че всяка година по Коледа двамата си подаряват книги, които ще си останат непрочетени, и си честитят Рождество Христово, въпреки че докторът не вярва в Христа, а Емелин не е убедена, че Спасителят е бил роден на 25 декември. Такива глупави компромиси правим всички, за да поддържаме добрите си отношения със собствената си плът и кръв.

Откакто се е върнала от дома на баща си, Емелин не си е направила труда да свърши каквото и да било освен да свали обувките си, защото те й стягат в пръстите. Имаше време, когато тя не можеше да разбере как най-бедните хора могат да ходят боси през цялата година, без това видимо да им пречи — всъщност и неуморните старания на госпожа Тимпърли да събира обувки от хората, облагодетелствани от съдбата, и да ги разпределя сред босоногите сякаш не намалиха дори с един броя на хората, които ходят боси по улиците. Сега вече Емелин е наясно — крака, привикнали да бъдат боси, не се чувстват добре в обувки. Все едно да обуеш в обувки котка.

— Какво ще кажеш за чифт елегантни черни чизми, Писане? — пита тя. — Точно като в приказката!

Двамата седят на любимото й място — на половин път нагоре по стълбите. Коледният ден вече е наполовина отминал, а любимият й Хенри е мъртъв от три месеца. Три месеца по календара, три мигвания на Божието око, три вечности, прекарани в глухата самота на нейния дом, където вече не влиза никой, освен нея.

„Три кокошки, четири пойни птици, пет златни жълтици…“ пеят весели гласове в съседната къща, изреждайки тези странни доказателства за истинска любов. Защо чува гласовете на тези хора толкова ясно днес? Никога досега не ги е чувала… Висок женски глас, чудесно подчертан от баритона на мъжа…

Преди три месеца Хенри още ходеше по тази земя, три месеца изминаха, откакто бе погребан в нея. Колкото повече време минава, откакто той си отиде, толкова по-често мисли тя за него, толкова по-изпълнени с вълнение са тези мисли. Сравнени с него, всички останали мъже изглеждат като лукави егоисти; в сравнение с високата, мускулеста фигура на Хенри, останалите мъже й се струват смехотворни и сгърчени. Как страшно боли — сякаш остри нокти се забиват в нежното й сърце — когато си представя как той гние в гроба, как скъпото му лице се смесва с пръстта, как черепът му, приютил някога толкова страст и искреност, сега се превръща в дом за червеите. Емелин знае, че няма право да допуска в мислите си ужасните картини, които въображението й рисува, че не бива да се самоизмъчва, вместо да очаква щастливия миг, когато двамата с Хенри ще бъдат отново заедно… Но възможно ли е Второто пришествие да настъпи, докато тя е още жива? Надали. Хиляда години могат да минат, преди да види отново лицето му.

Миналата Коледа двамата вървяха по улиците, един до друг, и обсъждаха евангелските текстове, докато повечето хора си седяха у дома и се забавляваха със салонни игри. Хенри току-що беше прочел… какво бе прочел всъщност? За него това беше обичайно състояние — току-що прочел нещо, той винаги гореше от желание да го сподели с нея, преди мислите му да се отклонят в друга посока… О, да, ставаше дума за едно есе, написано от някакъв специалист по старогръцки, в което се решаваше окончателно водения в продължение на столетия спор за значението на 25-ти стих от първа глава на Евангелие от Матея. Католическото тълкувание бе несъмнено погрешно — новите изследвания доказваха, че когато свети Матей е писал „докле“, е имал предвид именно това. Хенри казваше, че би било по-добре вестниците да разпространят новината за едно такова доказателство с огромно значение, вместо да изпълват страниците си със сензационни описания на убийства и реклами на боя за коса.

А тя? Как отвърна тя на сериозния му идеализъм? Ами както винаги — започна да спори с горкия човек. Каза, че този спор никога няма да бъде разрешен, тъй като ако някой тъй или иначе не вярва, че девица може да роди, той надали ще обърне внимание на писанията на някакъв си специалист по старогръцки, и че на нея самата също й било все едно, тъй като поначало предпочитала евангелията от Марка и Йоана — защото като разумни хора те обсъждали много по-важни неща от състоянието на интимните части на Дева Мария.

— Но вие все пак вярвате, че нашият Спасител се е въплътил от Светия Дух, нали? — каза Хенри и се смръщи по онзи свой очарователен начин.

В отговор тя невъзмутимо смени темата, какъвто й беше обичаят.

— За мен — каза тя категорично, — истинският разказ започва едва с кръщението в реката Йордан.

Господи! Как смръщваше вежди Хенри в такива случаи! Колко сериозно започваше да размишлява, за да се убеди, че тя не богохулства и не върви срещу вярата, която ги свързваше! Приятно ли й беше да го дразни? Да, сигурно е било така. През колко много слънчеви следобеди тя го отпращаше да си върви у дома озадачен, а е трябвало да го целуне, да го обвие с ръце, да притисне буза до неговата и да му каже, че го обича…

Тя изтрива лицето си с ръкав и се надява, че Бог ще я разбере.

— Мяу? — намесва се въпросително котаракът и бута голия й глезен с косматата си глава. Не го е хранила от сутринта, а спуснатите завеси на долния етаж вече тлеят кехлибарено-жълти в светлината на залеза.

— Ядеш ли захаросани плодове, Писане? — пита тя и му предлага една лъжица лепкава смес от буркана, който държи в скута си. Той подушва сместа, дори я докосва с нос, но… отказва да яде.

— Жалко — мърмори под нос Емелин. — Има още много.

Това са излишъците от захаросани плодове на госпожа Борли — всяка членка на Дружеството за спасение получи по един буркан с ясната уговорка, че ще използва съдържанието за пълнеж на коледни пайове. Несъмнено другите спасителки са посрещнали това предизвикателство — или собственоръчно, или са прехвърлили задачата на прислужниците си, но времената, когато Емелин правеше коледни сладкиши, са потънали в мъглите на времето, когато беше съпруга на Бърти. Суровата смес също е много вкусна. Тя гребе с лъжицата направо от буркана, съзнавайки, че или ще й стане лошо, или ще получи разстройство, но въпреки това се наслаждава на ароматните, сладки късчета.

Баща й скоро ще седне на коледна вечеря с колегите си. От учтивост, а може би и защото имаше някаква смътна представа от състоянието на домакинството й напоследък, той повтори многократно поканата си тя да се присъедини към тях, но Емелин отказа. И по-добре! Последния път, когато прие поканата на баща си за коледната вечеря, го посрами ужасно с лекцията си на тема „защо проститутките отбягват лекарските услуги“, и на всичкото отгоре настоя пред колегите му, че е редно те да обслужват тези отчаяни жени безплатно веднъж седмично. Ако днес бе отишла на вечерята с него, сигурно щеше да измънка няколко пъти „приятно ми е да се запознаем“, щеше да издържи десетина минути безсмислени светски разговори и после щеше да се прояви в истинската си светлина. Познава се прекалено добре.

От друга страна, колко хубаво би било да се възползва от храната! Само като си помисли, ястие след ястие, цвърчащи и димящи в сребърните чинии… Не, разбира се, тя не може да приеме чревоугодничеството, на което се отдават привилегированите класи по време на този свят някога празник; тя не забравя огромната пропаст, която зее между онези, които тъпчат с купища месо и без това издутите си шкембета и другите, които се редят на опашка, за да получат паница разредена супа. Тя не е особено лакома — ако бе седнала на масата с коледна вечеря, би хапнала само малко печено пиле или пуйка, малко задушени зеленчуци и нищо повече, докато не сервират пудинга. Не, тя наистина не обича да си угажда — но приготвянето на топла храна, особено на печено, е толкова досадно и сложно, ако трябва да го правиш само за себе си!

— Горкият Писан — казва тя нежно и гали котарака по главата. — На теб две сочни гугутки ще ти дойдат добре, нали? Или може би някоя яребица? Да видим какво мога да намеря за теб.

Тя започва да рови из кухнята, но не намира нищо. Немитата дъска за рязане лъщи от слой рибна мазнина, с която котаракът се справя за две минути, но Емелин не открива никъде остатъка от мляна шунка — след малко си спомня, че е изяла и него. Какво бе казал веднъж Хенри: „Изтръпвам, като си помисля колко лесно човек може да прекара целия си живот, задоволявайки животинските си инстинкти!“ А Емелин вероятно ще прекара остатъка от живота си в спомени за нещата, които е казвал Хенри.

— Мяу! — казва с укор котаракът и тя се съгласява, че добрите намерения не могат да заместят делата. Затова взема обувките си и решава да излезе отново. Какво като е Коледа — все ще намери откъде да купи месо, ако е склонна да слезе до по-низшите социални кръгове, за да го намери. Почтените люде може и да затварят магазините си в чест на новородения Младенец, но бедняците трябва да хранят гладни гърла, пък и за тях всеки ден е еднакъв. Емелин закопчава високите си обувки и отупва прахта от полите си, с което пропъжда Писан под една кула от натрупани един върху друг столове. Тя взема чантичката си и проверява колко пари има още в нея. Предостатъчно.

Емелин се пита дали не е злоупотребила с доверието на госпожа Ракъм, обсъждайки нейния случай с последния човек, комуто тя самата би се доверила. В своя защита тя може да каже само, че се постара да не издаде нещастницата, като се поинтересува от професионалното мнение на баща си за случаите на психически заболявания при жените, които се отличават с халюцинации и видения.

Разбира се, той веднага я попита:

— Защо се интересуваш?

Груб както винаги, без помен от дипломатичност! Но Емелин не може да го обвинява за това, тъй като самата тя е напълно лишена от умението да увърта.

— О, от чисто любопитство — отвърна тя. Опитваше се да наподоби безгрижното безразличие, което бе забелязвала у много жени, но вероятно старанията й не се бяха увенчали с успех. — Обичам да научавам разни неща.

— И какво по-точно би желала да научиш?

Тя продължи да се опитва да запази тайната на госпожа Ракъм.

— Ами… например: по какъв начин може една душевноболна жена да бъде убедена, че дадено нейно убеждение е налудничаво.

— Не може да бъде убедена — отвърна баща й незабавно.

— Аха.

Навремето това би приключило разговора, но напоследък баща й вече не е толкова рязък с нея — откакто бе повярвал, че ще я загуби. Болестта й почти накара обичта към нея (в която Емелин никога не се е съмнявала) да излезе на бял свят — като обрив, избил по кожата, и оттогава той все още не е възвърнал обичайната си хладна въздържаност.

— Такова нещо не е необходимо, скъпа — продължи да обяснява той днес сутринта. — Каква полза би имал един душевноболен човек, ако го принудим да каже: „Да, признавам, че страдам от халюцинации“? Само след час пак ще твърди обратното. Това, което е необходимо, е да бъде излекуван болният й мозък, така, че халюцинациите вече да станат невъзможни. Да вземем например един човек със счупена ръка — той може да твърди, че ръката му не е счупена, или пък да знае, че е счупена, но това няма никаква връзка с необходимото лечение.

— Добре, но какви са шансовете такава жена да бъде излекувана?

— Съвсем прилични, ако жената е на зряла възраст и е била трезвомислеща, преди, да кажем, някоя трагична загуба да размъти съзнанието й. Но ако се отдава на фантазии и самоизмами от ранната си младост, бих казал, че шансовете са минимални.

— Разбирам — отвърна Емелин. — Мисля, че това задоволява напълно любопитството ми. Благодаря.

Видимото й разочарование от ограничените възможности на медицината като че ли го засегна, защото той допълни:

— Убеден съм, че един ден фармацията ще може да предложи лечение и на най-тежките душевни заболявания. Например нещо като ваксина. Сигурен съм, че през идущия век ни предстои да видим много чудеса.

— Това е слаба утеха за тези, които боледуват сега.

— Не — усмихна се той, — тук грешиш, моето момиче. Неизлечимо лудите са неизлечимо луди, защото предпочитат да останат такива. Те не желаят да бъдат излекувани! И в това отношение — извини ме, че го казвам — те много приличат на твоите паднали жени.

— Да не започваме отново, татко — каза Емелин с предупредителен тон. — И без това трябва да тръгвам. Благодаря ти за подаръка и весела Коледа.

Но обезпокоен от мисълта, че се разделят с остри реплики, той реши да направи последен помирителен жест.

— Моля те, Емелин, кажи ми, защо ме разпитваш за тези неща? Може би ще успея да ти кажа нещо по-конкретно, ако знам нещо повече за случая…

Тя се поколеба, обмисляйки внимателно думите си — но както винаги се оказа, че не е била достатъчно предпазлива.

— Една дама ми изпрати писмо, в което ме моли да й разкрия тайната на вечния живот. Става дума за вечен живот на плътската обвивка. Тя като че ли е убедена, че знам мястото, където… се съхранява и я очаква безсмъртното й тяло.

— Много е мило от твоя страна да се безпокоиш за госпожа Ракъм — отвърна баща й тихо и поверително. — Мога да те уверя, че тя скоро ще бъде в добри ръце.

— Мяу! — извива Писан и забива нокти в полите й.

— Добре, добре, тръгвам — отвръща Емелин.

Нощ е паднала над дома на семейство Ракъм и според Уилям коледното празненство продължава да се развива по най-добрия възможен начин, като се вземат предвид обстоятелствата.

Призивът на баща му да играят на „музикални столове“ предизвика кратко объркване, когато доброволците установиха, че никой тук не може да свири на пиано — тоест никой от присъстващите в приемната. Тогава Шугър спаси положението — Бог да я благослови — с идеята да ползват вместо това музикалната кутия. Всички си отдъхнаха облекчено, а машинката работеше чудесно! Уилям възложи на Клара да сваля и спуска капака на кутията, убеден, че това занимание й подхожда повече, отколкото да тича и да се блъска из салона с останалите прислужници. И е прав. Дали не забеляза усмивка по устните й, когато Лети едва не падна? Клара определено успява да затвори капака така, че да прекъсне нотата наполовина и да обърка и най-ловкия играч. Единственият, който винаги успява да се добере до стол, е Хенри Колдър Ракъм, защото не го е грижа кого ще бутне по задника, и колко грубо ще е бутването.

Старият участва и в играта „Измами дракона“, която е следваща в списъка. Когато угасят светлините и запалват купата с бренди, три поколения Ракъмови се нареждат около нея, готови да пъхнат ръце в пламъците. Хенри Колдър Ракъм е първи. Късите му, сбръчкани пръсти се стрелват за миг под трептящите пламъци по повърхността, и също толкова бързо пъхват стафидата в устата му.

— Не се страхувай, детето ми — казва той окуражително на внучката си. — Няма да се опариш, ако пипаш бързо.

Но Софи продължава да се колебае, вперила плахо поглед в голямата, широка купа, над която се издигат синкави пламъци, и Уилям, притеснен, че алкохолът може да прегори, докато се колебае, бръква на свой ред и измъква стафида.

— Хайде, Софи, миличка — нарежда той с мек глас, докато Ракъм Старши се възползва от възможността да си измъкне още една стафида.

Софи покорно протяга ръка и изпищява от страх и възбуда, когато успява да извади една стафида от пламъците. Тя оглежда набързо мъничкия, тъмен и сбръчкан плод, който е стиснала в пръсти, и когато се убеждава, че по него не се виждат никакви пламъци, го пъхва предпазливо в устата си, докато двамата по-възрастни Ракъмови продължават да търсят останалите стафиди.

Следващото забавление е вечерята. Бащата на Уилям се заема с нея с присъщия си замах. Ястията следват едно след друго, а той изяжда също такива количества, каквито погълна лорд Ънуин на вечерята у лейди Бриджлоу, макар менюто, разбира се, да е различно. Готвачката на Ракъмови няма слабост към това, което нарича „дивашки рецепти“, но пък произведенията й винаги са много вкусни, а Хенри Колдър Ракъм им отдава дължимото. Пуйка, пъдпъдъци, говеждо печено, банички със стриди, баница с месо, коледен пудинг, желирани плодове с вино и ябълков сладкиш — порции от всичко това се сервират пред него и изчезват незабавно в неговия тресящ се от смях търбух.

Затова и когато, настава време за по-нататъшни забавления, и Ракъм Старши се разполага до магическия фенер, за да пъха изрисуваните плаки в бронзовия му процеп, той се възползва от тъмнината и факта, че всички гледат в обратната посока, за да разкопчае жилетката и панталона си.

— Букетче си купете от малкото дете — започва да рецитира той хрипливо, четейки на Софи текста, докато прожектираната картина свети от стената — бузесто, но парцаливо момиченце позира на измислена лондонска улица, ловко разкрасена от четките на художниците, които работят за производителите на магически фенери.

Детето, разбира се, умира в осмия кадър. Тъй като и без това прилича на ангел още докато продава минзухарите, лицето му съумява да изглежда само малко по-лъчезарно, когато красивите серафими подхващат тялото му и го понасят нагоре, към Рая.

Уилям, привикнал по-скоро към порнографските изображения, прожектирани от приятелите му Бодли и Ашуел, скучае, но не се издава, защото баща му си е направил труда да купи три комплекта плаки, и дори му се извини полугласно преди прожекцията: „Много малко от проклетите неща са подходящи за деца — пълно е с убийства и изневери“.

Следва втори разказ с прожекция — за героизъм, проявен по време на корабокрушение. Разказът е приет добре от публиката, въпреки че в историята няма женски роли. Третата, последна приказка, за една малка продавачка на зеленчук, която умира, за да спаси пияния си баща, става причина Лети и Джейни да избухнат в плач, и завършва с думата „ВЪЗДЪРЖАНИЕ!“, която остава да трепти на стената — малко неподходящ финал, тъй като междувременно и Уилям, и баща му са закопнели да пийнат нещо по-силно.

— Лека нощ, мъничка Софи — казва Уилям, когато Роуз запалва отново лампите, а магическият фенер е изгасен. За миг Шугър се поколебава, без да разбира какво точно означава това, а после стреснато разбира, че коледният празник е приключил — поне за детето и гувернантката.

— Да, лека нощ, мъничка Софи — казва Хенри Колдър Ракъм и разгъва чиста салфетка на коленете си. — Бягай при хубавите си нови играчки — преди някой крадец да е дошъл да ти ги отмъкне!

Шугър се озърта и забелязва, че подаръците са изнесени от дневната, че по пода вече няма и помен от опаковъчна хартия, нито следа от късчетата лъскави панделки. Като изключим Роуз, която е заета да отпушва бутилките, прислужниците са потънали някъде из дълбините на къщата, и всеки вече се е заел със задълженията си. Двамата Ракъмовци са се отпуснали в креслата си и почти дремят, уморени от усилията да създадат толкова много радост.

Шугър спира за миг на прага на салона, стиснала в ръка ръчичката на Софи и хвърля поглед към Роуз. Успява да срещне очите й, но прислужницата не реагира и се привежда по-ниско, за да вдигне капака от подноса, където сладкишът с ром е подготвен за сервиране. Каквато и да е била споделената близост между нея и Шугър, каквито и весели приключения да са преживели заедно, бариерата между тях двете отново се е издигнала.

— Лека нощ — казва Шугър, но толкова тихо, че никой не я чува, и повежда Софи нагоре по стълбите, към безмълвието на къщата — там, където ги очакват подаръците, подредени в тъмните им стаи.

Изключено е Софи да заспи толкова скоро; детето е превъзбудено, пък и има толкова чудесни нови играчки, с които може да се забавлява! Шугър се чуди как да постъпи и наблюдава детето, което, коленичило на пода, вози напред-назад френската кукла. Тук, в мътната жълтеникава светлина на лампата, куклата изглежда по-загадъчна, отколкото беше в салона; по-загадъчна, но и по-истинска, като същинска дама, току–що напуснала бала или театъра, която прекосява покритата с килим улица, за да се качи в собствения си екипаж.

— Къде ли е този човек? — мърмори Софи с превзето безпомощен тон, и върти куклата на 360 градуса. — Казах му да ме чака тук…

Тя вдига далекогледа, разтяга го докрай и го повдига към дясното си око.

— Ето как ще го открия — заявява детето, вече с по-момчешки, самоуверен тон. — Дори ако е много, много далече — и тя продължава да се върти с далекогледа, като спира, когато попадне на нещо по-обещаващо — тъмно петно върху дъските, полюшващият се пискюл в края на лентата, с която прибират завесите, размазаните очертания на полите на гувернантката.

Станала внезапно сериозна, Софи вдига поглед към Шугър и пита:

— Мислите ли, че ще мога да стана изследовател, госпожице?

— Изследовател ли?

— Когато порасна, госпожице.

— Аз… не виждам защо не.

Шугър би искала Софи да спомене и ако може, да се зарадва мъничко на тънката книжка, която се търкаля захвърлена на пода — на титулната й страница пише „На Софи, от госпожица Шугър, Коледа, 1875“.

— Може да не е позволено, госпожице — Софи бръчка чело. — Да не може да има дами изследователки.

— Живеем в нови времена, скъпа Софи — казва с въздишка Шугър. — Какво ли не правят жените в наши дни.

Бръчките по челото на Софи стават още по-дълбоки, защото убежденията на бавачката и на гувернантката й по този въпрос са абсолютно противоположни — умът й не може да се справи с това противоречие.

— Кой знае — казва тя замислено, — може пък да ми позволят да изследвам разни места, които господата изследователи не искат да изследват.

До тях достига някакъв шум отвън — цяла процесия от непознати минават край дома на Ракъмови и пеят „Желаем ви весела Коледа“. Грубоватите гласове звучат неясно, отвявани от пристъпите на вятъра. Софи отива до прозореца, застава на пръсти и се опитва да погледне, но в мрака не се вижда нищо.

— Още хора! — заявява тя с такъв тон, сякаш казва „Невероятно!“ — като някоя домакиня от приказките, която е поканила шестима гости, а вместо тях в дома й нахлуват хиляди. Шугър вижда, че детето е полузаспало от умора и преценява, че е крайно време да го убеди да си легне.

— Хайде, Софи — казва тя. — Време е да си лягаш. Ваната ще отложим за утре. Ще ти трябва поне цял нов ден, за да опознаеш всичките си подаръци.

Софи се откъсва с неуверени стъпки от прозореца и се оставя на грижите на госпожица Шугър. Макар че не се противи, когато Шугър я съблича, тя не е толкова склонна да й помага, а само се взира замаяно пред себе си, докато гувернантката смъква дрехите през неподатливите й крайници. На лицето й се е изписало странно, тревожно изражение — голото й тяло като че ли реагира обидено, когато Шугър я побутва леко, за да повдигне ръце и да си облече нощницата.

… продължава долу коледната песен.

— Сега вече няма защо да будим мама, нали, госпожице? — изтърсва внезапно Софи. — Тя и без това проспа празника.

Шугър отмята завивките, изважда грейката, която Лети е пъхнала вътре, и потупва с длан по затопленото място.

— Тя не е добре, Софи — казва Шугър.

— Мисля си, че тя ще умре скоро — решава Софи, докато се наглася в леглото. — И тогава ще я закопаят в земята.

Долу се хлопва врата и гласовете млъкват, вероятно певците са получили желаното. Шугър се опитва да потисне ледената вълна, която се надигна в нея, когато чу думите на детето, завива Софи и наглася възглавницата й. Като преценява колко важни ще бъдат първите впечатления на другата утрин, тя събира подаръците и се заема да ги подрежда внимателно върху скрина. Царствената френска кукла стои точно до отпуснатата фигурка на ухиленото тъмнокожо момче. Новият несесер на Софи, четката, шнолата и огледалото са подредени в една редица, а далекогледът стои накрая като удивителна. Най-отзад, изправена, стои книгата.

„Алиса в страната на чудесата“ — така пише на корицата. Но Софи вече е паднала в заешката дупка на съня и се е озовала в своята собствена страна на обезпокоителни чудеса.

Чук-чук.

— Госпожице Шугър?

Чук-чук-чук.

— Госпожице Шугър?

Чук-чук-чук-чук.

— Госпожице Шугър!

Тя се изправя рязко в леглото, задъхана, уплашена и объркана, докато онзи звяр, който беше дошъл да я „стопли“, потъва някъде и оставя на мира детското й тяло, и тя отново остава сама — по-голяма, по-зряла, някъде другаде, в тъмнината.

— К-кой е? — пита тя.

— Клара, госпожице.

Шугър потрива очи с грубите си длани, убедена, че ако примигне още няколко пъти, ще види дневната светлина.

— Успала ли съм се?

— Моля ви, госпожице Шугър, господин Ракъм ме праща и каза да вляза при вас.

Вратата се отваря широко и прислужницата влиза с високо вдигната лампа, с измачкана униформа, а около главата й се очертава като ореол разбърканата, несресана коса. Лицето на Клара, обикновено безизразно или самодоволно, е набраздено от трептящите сенки и разкривено от непресторен страх.

— Трябва да проверя дали някой не е влязъл в стаята ви, госпожице.

Шугър примигва неразбиращо през червеникавата маса на собствената си разплетена коса. Тя дава с жест позволение на Клара да огледа мъничката й стая и прислужницата незабавно насочва лампата към четирите ъгъла — светлините и сенките трептят драматично. Изпълнявайки дословно заповедите, Клара напомня на католически свещеник, размахващ кадилница.

— Извинете, госпожице — казва тя и открехва вратата на гардероба.

— Софи добре ли е? — пита Шугър, която междувременно е запалила лампата на масичката до леглото си. Сега вече вижда, че часът е три след полунощ.

Клара не отговаря, а вместо това прави дълбок, церемониален реверанс, все едно че се покланя пред кралицата. Чак в последния миг Шугър осъзнава, че това не е реверанс, а прислужницата се готви да погледне под леглото.

— Нека видя и аз — казва тя припряно и се протяга от едната страна на леглото така, че дългата, й несресана коса се повлича по пода. Подпряна на лакът, тя мушва ръка в сенките под леглото и бутва небрежно дневниците към стената, за да подчертае, че каквито и боклуци да има отдолу, за човек и дума не може да става.

— Извинете, госпожице — измънква Клара и излиза забързано от стаята.

Щом тя затваря вратата зад себе си, Шугър скача от леглото и започва да се облича. Сега вече съзнава, че из цялата къща цари суматоха, чува се силен шепот, отварят се врати, през пролуката на собствената си врата тя вижда движещи се светлини, които ту се усилват, ту почти изчезват. Бързо, бързо! Косата й е невъзможна, трябваше да бъде подстригана още преди седмици, но кой би могъл да я подстриже? Вече няма и следа от някогашния накъдрен бретон, кичурите се задържат в порядък с дузини фуркети и цяла шепа фиби. Къде ли са обувките й? Защо не може да се пребори с копчетата на корсажа? Сигурно ризата й отдолу се е набрала!

— В тъмната стаичка! — чува се някъде отдолу викът на Уилям. — Да не си глуха?

Тънък женски глас, трудно е да се разбере чий, отвръща с хленч, че всички стаи са тъмни.

— Не, не! — продължава да крещи Уилям, който явно е извън себе си. — Стаята, където… О, не, това беше преди ти да почнеш работа тук!

И Шугър чува тежките му стъпки да се отдалечават по коридора.

Добила горе-долу приличен вид, Шугър излиза забързано в коридора със свещ в ръка. Отива първо в стаята на Софи, но когато се промъква вътре, вижда, че детето спи дълбоко — или поне се преструва, че спи.

Едва когато Шугър тръгва обратно по коридора, тя забелязва нещо извънредно необичайно — вратата на Агнес е отворена. Тогава хуква надолу, натам, откъдето се носят гласовете.

За място на срещата е избрана кухнята. Насядали са тук, мрачни и сънливи, сред стените, от които повява хлад като в мавзолей. В кухнята далеч не присъстват всички обитатели на къщата — готвачката е оставена да хърка на таванския етаж, а когато внезапно разразилата се суматоха събуди любопитството на по-новите прислужници, на чиято дискретност все още не може да се разчита, бе им казано да си лягат и да не се месят. Така че тук, треперещи от студ и напълно облечени, седят Уилям, Лети, Роуз и Клара. О, да, тук е всъщност и Джейни — стои на прага на миялната, потънала в сълзи, защото не успя да намери госпожа Ракъм в сандъка с лед, където държат месото, въпреки гневните настоявания на госпожица Тилотсън.

Лети обгръща тялото си с ръце и стиска здраво конските си зъби, за да не тракат. Бялата й униформена престилка блести от влага — веднъж вече й се е наложило да излезе в градината, за да почука на вратата на пристройката, където живее Шиърс. Но Шиърс се оказа толкова пиян, че тя така и не можа да го събуди, а Чийзмън очевидно не е успял да устои на настояванията на „майка си“ да остане до сутринта. Така че отново Уилям Ракъм е единственият мъж, който трябва да се справи с възникналото положение.

Той посреща Шугър с недружелюбно смръщване; лицето му изглежда ужасно на светлината, отразена в масата за рязане и каменния под — те са още мокри от здравото миене преди няколко часа.

— Тя е някъде навън, сър — настоява Роуз, а гласът й трепери от опасения, които не смее да изтъкне пред господаря си — че той губи ценно време и може би дори осъжда жена си на смърт, като отказва да пренесе търсенето извън стените на къщата.

— А мазето? — упорства Уилям. — Лети, ти влезе там само за миг.

— Празно е, сър — хленчи настоятелно момичето, а медните тигани по стените прозвънтяват от възмутено извисения й глас.

Уилям прокарва пръсти през косата и вперва поглед през прозореца. Черните стъкла са напръскани със суграшица и обрамчени със сняг. Не е възможно това да се случва с него!

— Роуз, донеси огнеупорните фенери — казва той с несвой глас след дълго, мъчително мълчание. — Трябва да претърсим градината. — Внезапно очите му се проясняват, като че ли в тях със закъснение лумва пламък — или го връхлита треска. — Сложете дебели палта! И не забравяйте ръкавици!

Още първия оглед на градината потвърждава най-лошите им опасения — откриват стъпки в снега, които водят от входната врата към градинската порта, а оттам — на улицата. Портата е широко отворена. Уличните лампи на Чепстоу мъждукат слабо в снежния мрак — около всеки фенер има само един малък кръг светлина, на петнайсетина фута над земята. Улицата тъне в черен мрак, само в далечината се виждат едва забележими очертания на неосветени сгради и тесни улички. Жена в тъмни дрехи лесно може да бъде погълната от такава тъмнина.

— Знаеш ли дали е облечена в бяло? — обръща се Уилям към Клара, докато групата се кани да излезе навън. Тя го изглежда така, сякаш го смята за идиот — като че ли я е попитал коя от балните си рокли е избрала госпожа Ракъм за това изключително събитие.

— Искам да кажа дали е по нощница, Бог да й е на помощ! — сопва се той.

— Не знам, сър — отвръща Клара намръщено, потискайки желанието си да му каже, че ако госпожа Ракъм е умряла от премръзване, това вероятно се е случило, докато тя по негово нареждане претърсваше шкафовете за метли и се завираше под леглото на гувернантката.

Трудно подвижен в тежкото си палто, Уилям тръгва напред, обвит в облак пара от собствения си дъх, а подир него вървят две жени. Тъй като успяха да открият само три работещи огнеупорни фенера, те бяха разпределени между Уилям, Клара и Роуз. Лети и Джейни са толкова слисани, че и без това няма да свършат никаква работа и е най-добре да си легнат, а що се отнася до госпожица Шугър, тя изобщо не е трябвало да си прави труда да става.

Шугър стои на входната врата и ги изпраща с поглед. Докато те минават през градинската порта и тръгват в различни посоки, по улицата минава наемен файтон, който подчертава възможността въпреки късния час Агнес да е спряла кола и вече да се намира на мили оттук, изгубена в огромния, враждебен град, да се лута из непознати улици с непознати къщи, пълни с непознати хора. Пиянски смях се разнася от файтона и й напомня, че смъртта от премръзване далеч не е единствената опасност, на която се излага беззащитната жена, тръгнала сама по широкия свят.

Така, както стои, треперейки, на верандата, й минава през ума, че в момента никой не пази къщата на Ракъмови — ако предположим, че останалите прислужници изпълнят заповедите и останат по леглата си, никой не би я видял как отваря забранени врати, никой не може да я спре, ако реши да се рови, където пожелае. Съзнавайки, че не бива да пропуска такава златна възможност, тя си представя как стои пред писалището на Уилям и чете някакъв секретен документ. Да; време е да изтича на горния етаж и да осъществи тази фантазия, вместо да я вижда в мислите си като прожектирана от магически фенер… Но не; Шугър вече няма сили за това; омръзнало й е да следи и да подслушва; не й трябва да разкрива нищо повече; иска само едно — да бъде член на семейството, да не бъде прицел на подозрения, да бъде приета в уютното му лоно, завинаги.

Внезапно, като гръм от ясно небе — или от черно небе, ако трябва да бъдем точни — я връхлита мисълта, че Агнес е някъде наблизо. Тази сигурност нахлува в съзнанието й като религиозно убеждение, обзета е от просветление като апостол Павел по пътя към Дамаск. Колко глупаво постъпиха Уилям и останалите — тръгнаха по следите на певците на коледни песни, които просто не са се постарали да затворят градинската порта! Разбира се, че Агнес не е навън, из улиците, тя е тук, крие се някъде наблизо — съвсем наблизо!

Шугър влиза бързо в къщата, намира лампа, и след минути излиза с мъничък светилник, предназначен да осветява няколко ярда от покрития с килим под на коридора — от една спалня до друга. Тя изнася предпазливо лампата навън, на студа и вятъра, предпазвайки с длан отвора на стъкленото шише, за да не угасне пламъчето. Суграшицата плюе бузите й с ледена плюнка — толкова студена, че сякаш я изгаря, като неизгаснали въгленчета, понесени от вятъра. Постъпката й е налудничава, но тя няма да се върне в къщата, докато не намери Агнес.

Къде да потърси първо в тази криеница, при която залогът е човешки живот? Тя излиза на пътя към конюшните, чува се тихо „хрус, хрус, хрус“, когато обувките й хлътват в замръзналия сняг. „Не, не“, обажда се някакъв глас в главата й, докато тя върви покрай страничната стена на къщата, покрай издадените прозоречни ниши на приемната и трапезарията, „Не, не е тук. Дори не е «топло». По-надалеч от къщата — далеч от светлината. Вече е «топло», да, «топло»!“

Тя се осмелява да отиде към непознатата част на малкия парк, отвъд парниците за зеленчуци, чиито покрити със сняг черупки светят като мраморни саркофази в тъмното. На всеки две-три стъпки, поради постоянните й усилия да пази пламъка, тя пропуска да погледне къде стъпва и едва не пада, препъва се — ту в някое градинско сечиво, ту в чувал за въглища, но успява да стигне до конюшнята, без да падне.

„Много горещо“, отбелязва гласът в главата й.

Вратата на пристройката за карети е затворена, но не е заключена; инстинктът, който я доведе дотук, е толкова силен, че тя е убедена в това, още преди да опита да отвори. Вдига резето, побутва леко вратата, тя се открехва и Шугър промушва високо вдигнатата лампа в пролуката.

— Агнес?

Никакъв отговор, но интуицията гори все така силно в гърдите й. Тя отваря вратата на пристройката малко по-широко и влиза вътре. Вижда неподвижните очертания на екипажа в мрака — той изглежда по-висок и по-голям, не такъв, какъвто си го спомня. Лъскав, целият в стоманени гвоздеи, той я изпълва с необяснимо безпокойство. Вериги и кожени каиши са се стекли от едната му страна като в локва.

Шугър отива до прозорчето на купето и повдига лампата до него. Вътре се раздвижва някаква белезникава фигура.

— Агнес?

— Благословена… сестро…

Шугър отваря вратата и открива Агнес, сгушена на пода на купето, притиснала колене към брадичката си. Брадичката й е зацапана, защото Агнес е повръщала. Трудно й е да държи очите си отворени, примигва слабо, но в процепите се виждат само млечнобелите еклери. Тя вече не трепери, обзета е от летаргията на премръзването, но поне не е започнала да посинява — устните й, намазани с мехлем, са все още розови като майска пъпка. Слава Богу, не е само по нощница — дрехата не може да я стопли, но още не е пропуснала студа, който би пръснал сърцето й. Върху нощницата си има лилав пеньоар от дебела коприна с ориенталска кройка. Пеньоарът покрива донякъде памучната нощница, макар да е закопчан накриво от несръчните й пръсти. Краката на Агнес са увити в превръзки до глезените, а върху тях тя е нахлузила широки плетени пантофи — те са подгизнали от разтопения сняг и бодливи от закачилите се по тях съчки и сухи листа.

— Моля — измънква с усилие Агнес, едва повдигайки глава от коленете си. — Кажи ми, че вече е време.

— Време за какво?

— Да замина… за Манастира… с теб — и тя облизва устни, опитвайки се неуспешно да прочисти с език мръсотията, полепнала в мехлема.

— Времето още… не е дошло — отвръща Шугър, полагайки въпреки крайното си нежелание усилия да говори с авторитета на ангел.

— Те се опитват да ме отровят — проплаква Агнес. Главата й отново клюмва надолу и влажни кичури руса коса започват да се хлъзгат един по един от раменете й. — Клара се е съюзила с тях. Тя ми дава хляб и мляко… напоени с отрова.

— Излез оттук, Агнес — казва Шугър и протяга вътре ръка, за да погали ръката на Агнес, сякаш тя е ранено животно. — Можеш ли да вървиш?

Но Агнес като че ли не я е чула.

— Угояват ме за жертвоприношението — продължава тя с тревожен, висок шепот. — Жертвата се принася бавно… цял живот. Всеки ден ще идва различен демон, за да гризе плътта ми.

— Глупости, Агнес! — казва Шугър. — Ти ще оздравееш.

Агнес обръща глава към светлината. Изпод завесата на косата примигват сините й зачервени очи.

— Виждала ли си краката ми? — казва тя внезапно с ясен, гневен глас. — Като натъртен плод. А натъртените плодове не стават пак здрави.

— Не се страхувай, Агнес — казва Шугър, въпреки че самата тя е много уплашена — бои се, че налудничавият блясък в очите на Агнес и силата на страданието й ще разбият собствените й нерви. Тя си поема дъх — дълбоко, но полека, както може да се очаква от ангел, и заявява с нежен глас, който би трябвало да прозвучи убедително:

— Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Ще видиш, че всичко ще е за добро.

Но уверенията й не впечатляват Агнес — въпреки че звучат точно като в приказките, те само й напомнят за още неприятности.

— Червеи са изяли дневниците ми — проплаква тя отново. — Скъпите ми спомени за мама и татко…

— Червеите не са изяли дневниците ти, Агнес. Те са на сигурно място — при мен — Шугър отново се привежда напред, за да погали Агнес по ръката. — Дори дневниците от Абътс Лангли, с всички истории за френския език и гимнастиката. Всички са на сигурно място.

Агнес повдига високо глава и изплаква облекчено. Бялата й шия потръпва от вика, косата й се отмята назад и разкрива сълзите по бузите.

— Вземи ме — умолява тя. — Вземи ме със себе си, преди да са ме взели те.

— Не сега, Агнес. Времето още не е дошло — Шугър поставя лампата на пода и започва да се качва бавно по стълбичката към купето. — Скоро ще ти помогна да се махнеш оттук. Скоро, обещавам ти. Но сега трябва да си легнеш на топло, в чистото си, меко легло, и да си починеш.

Тя обвива с ръка раменете на Агнес, после плъзва пръсти под мишниците й, които са горещи и потни от треската.

— Ела — казва тя и повдига госпожа Ракъм.

Връщането към къщата се оказва не чак такъв кошмар, какъвто си представяше Шугър. Наистина, трябва да вървят през градината без лампа, защото тя не може да носи и лампа, и да помага на Агнес. Но суграшицата и вятърът вече не са толкова силни, тревожна тишина е надвиснала под тежките, пълни със сняг облаци. Освен това Агнес не е съвсем безпомощна — тя се е посъвзела малко, куца и залита редом с Шугър, без да се оплаква, съвсем като пияна уличница. А сега, когато пред тях се извисява крайната цел — огромният силует на къщата, чиито прозорци на долния етаж за щастие греят от светлини, вървенето става по-лесно, отколкото докато Шугър търсеше опипом пътя.

— Уилям ще ми се сърди — казва тревожно Агнес, докато двете вървят по алеята — под стъпките на четирите им крака се разнася тихо „хрус, хрус, хрус“ и „хссс, хссс, хссс“.

— Той не е тук — отвръща Шугър. — Нито пък Клара.

Агнес поглежда удивено спасителката си, представяйки си Уилям и Клара избутани встрани като двете части на разделилото се Червено море, вижда ги как размахват ръце в безсилна ярост, докато непобедимата сила на магията ги изтласква от картината. Тя спира като закована и започва да оглежда критично къщата, през чийто праг ще я преведе след малко нейният ангел-пазител.

— Знаеш ли, никога не съм харесвала това място — отбелязва тя замислено, с унесен глас, докато нови снежинки започват да прехвърчат и да падат, блещукайки, по главата и раменете й. — Мирише… Мирише на хора, които ужасно много се стараят да бъдат щастливи, но нито за миг не успяват.

Двайсет и осем

А сега, скъпи мои деца — защото аз приемам за свои деца всички вас, читателите на моята книга по целия свят — вече ви преподадох всички уроци, които знам. Но въпреки това чувам гласове — някои много отдалеч, чак от Африка и Америка, толкова далечни, колкото са и идущите векове, и всички те викат, викат, викат разкажи ни, разкажи ни твоята история.

О, неразумни! Нима не ви казах, че подробностите, свързани с мен, не са от значение! Нима не ви казах, че тази Книга не е дневник? И все пак настоявате да знаете повече за мен!

Така да бъде. Сега ще ви разкажа една история. Предполагам, че вече сте прочели всички мои уроци и сте размишлявали над тях, следователно сте си я заслужили. А може би и за книгата е добре да не е прекалено тъничка — макар да съм убедена, че в тази моя тънка книжка се крият много по-важни неща, отколкото в дебелите томове, които са дело на непросветени умове. Но да оставим това. Сега ще ви разкажа как можах да видях с очите си нещо, което не е дадено да видим преди Възкресението — и то защото бях непослушна!

Това се случи един път, когато бях отведена в Манастира на здравето, за да ме лекуват. Пристигнах там в ужасно състояние, но след като Светата сестра отдели час или два, за да се погрижи за мен, се почувствах много по-добре и бях обзета от изгарящо любопитство да надникна и в останалите килии в манастира, въпреки че ми беше изрично забранено да правя това. Но аз се чувствах много добре и започнах да се отегчавам. Любопитството, както презрително наричат мъжете жаждата на жената за познание, винаги е било най-големият ми порок, признавам. И така, скъпи читатели, аз напуснах своята килия.

Движех се крадешком, както постъпват Злосторниците, и когато стигнах до съседната килия, надникнах през ключалката. Дотогава мислех, че само представителки на нашия пол получават убежище в манастира, но в килията видях Хенри, брата на моя мъж! (Това не ме раздразни, защото Хенри беше най-почтеният мъж на света!) Но се кълна, че не бих погледнала през ключалката, ако знаех, че няма никакви дрехи по себе си! Тъй или иначе — аз го видях само за миг. Една от светите сестри беше при него и се грижеше за раните му. Веднага отклоних поглед.

По коридора зад мен се разнесоха стъпки, но вместо да се върна в собствената си килия, аз се уплаших и забързах напред. Стигнах точно до Най-забранената стая, онази, на чиято врата има една златна буква „А“, и влязох вътре!

Как бих могла да се престоря, че съжалявам за греха на неподчинението? Бих могла да кажа хиляда пъти „Аве Мария“ за покаяние, и пак ще се усмихвам, обзета от блаженството на спомена. Спрях, зашеметена от удивление, когато съзрях Видението е средата на стаята. Това беше гигантски стълб от пламъци, който нямаше видим източник — той сякаш избликваше от въздуха малко над пода, и потъваше в него високо горе. Струва ми се — макар никога да не ме е бивало в изчисленията — че стълбът беше висок поне двайсет фута, а ширината му бе около четири фута. Пламъците бяха ярко-оранжеви, не грееха и нямаха никаква миризма. В самото сърце на стълба, като птица, носена от вятъра, трептеше голото тяло на младо момиче. Не можех да видя лицето й, защото тя бе с гръб към мен, но плътта й беше толкова чиста и съвършена, че надали имаше повече от тринайсет години. Пламъците бяха толкова прозрачни, че я виждах как диша — и по това познах, че е жива, но спи. Огънят не й причиняваше нищо лошо, тялото й просто се носеше върху него, косата й леко се повдигаше от раменете. Осмелих се да протегна ръка към пламъка, предполагайки, че той прилича донякъде на пламъка над чиния, пълна със запалено бренди. Но истината се оказа далеч по-странна — когато пъхнах пръсти в огъня, той се оказа хладен като течаща вода — всъщност точно така и го почувствах, като вода, която се стича по пръстите ми. Не разбирам защо се стреснах от това повече, отколкото ако се бях опарила, но аз извиках от изненада и отдръпнах ръка. Стълбът от пламъци се раздвижи, затрептя по-силно, и за мой ужас тялото на момичето започна да се обръща към мен!

Стоях като вцепенена, без да помръдна и на косъм, докато тялото в огнения стълб се завъртя напълно и аз видях… самата себе си!

Да, скъпи читатели, това беше моето Второ тяло, Слънчевото ми тяло — и то беше самото съвършенство! Всички белези от понесените страдания бяха изчезнали. Бях обзета от такова силно желание да се насладя на новото си, безукорно тяло, че мушнах глава право в пламъците, което ме накара да изпитам безкрайна наслада.

Особено се зарадвах на гърдите си — толкова малки и гладки, на долните си части, по които не се забелязваха онези отвратителни косми и, разбира се, на лицето си, от което се бяха изтрили всички следи от грижи. Признавам си, изпитах облекчение, че момичето спи, защото сигурно не бих се осмелила да погледна в собствените си очи.

Най-сетне, обзета от страх — или от задоволство — напуснах стаята и побягнах към килията си, колкото ме държаха краката!

Шугър обръща страницата, но очевидно с този възторжен епизод свършва всичко, което Агнес е успяла да напише под общото заглавие „Прозрения и разсъждения върху свръхестественото на Агнес Пигот“, преди да вземе фаталното решение да изкопае отново старите си дневници.

— Е, какво ще кажеш? — пита Уилям, защото те двамата са в кабинета му — той е седнал на ръба на писалището си, а Шугър стои права пред него и държи в ръце отворената книга.

— Аз… н-не знам — казва тя и продължава да се опитва да разбере с каква цел я е повикал тук толкова рано сутринта. И двамата с Уилям са като пребити от умора, и със сигурност имат далеч по-важни задачи за изтощените си мозъци от това да се опитват да разтълкуват бълнуванията на Агнес. — Ами… бива я като разказвач, нали?

Уилям я зяпва озадачено, очите му са зачервени и смъдят. Преди да е отворил уста, коремът му започва да къркори — позволил е на тези от прислужниците, чиито нощен сън беше смутен, да поспят до късно.

— Шегуваш ли се? — пита той.

Шугър затваря дебелия тефтер и го притиска към гърдите си.

— Не, разбира се, че не, но… Това описание, това е… тя разказва сън, нали? Просто описва някакъв сън…

Уилям изкривява лице в раздразнение.

— Ами останалото? Предишните записки? Тези… — той цитира с подчертано отвращение — уроци?

Шугър затваря очи и се старае да диша дълбоко. Обзема я мъчително изкушение да се разсмее на глас или да каже на Уилям да остави проклетата си жена на мира.

— Нали знаеш… не съм особено религиозна — казва тя с въздишка, — и не мога да преценя…

— Тя е луда! — избухва той и удря с длан по писалището. — Напълно луда! Не разбираш ли?

Тя трепва и инстинктивно отстъпва назад. Той не е говорил така грубо с нея никога преди! Шугър се чуди дали да не избухне в сълзи и да заяви с треперлив глас „Уп-плаши ме“, за да може той да я обвие с ръцете си, обзет от разкаяние. Един бърз поглед към въпросните ръце, свити в юмруци, я кара да отхвърли идеята.

— Виж това — погледни само! — продължава да беснее Уилям и посочва една нестабилна купчина от книги и брошури на писалището — кориците им са скрити в подвързии от парчета стари тапети или някакъв плат. Той грабва най-горната, отваря я на титулната страница и започва да чете високо и насмешливо:

— „От материя към дух: резултати от десетгодишен опит в областта на спиритизма със съвети към новопосветените“, от Силия Е. Де Фой! — той хвърля рязко книгата като непоправимо зацапана носна кърпичка и грабва втора — „Пръст в раната Христова: изследване на загадките в Светото писание“ от доктор Тибет! — после хвърля и тази книга. — Претърсих спалнята на Агнес, за да изнеса оттам всичко, с което би могла да се нарани. И какво, смяташ, открих? Двайсетина такива боклуци, скрити в кошничките й за ръкоделие! Поръчвани чак от Америка и дори крадени — да, крадени! — от някаква спиритистка заемна библиотека на Саутхемптън Роу! Книги, които никой здравомислещ човек не би издал, и нито една нормална жена не би чела!

Шугър примигва объркано, защото все още не може да схване какъв е поводът за тази тирада, но е потресена от ожесточението, с което говори Уилям. Внезапно и без това нестабилната купчина книги, сякаш също потресена от яростта му, се заклаща и рухва. Книгите се разпиляват по писалището. Една от тях пада на килима — малка книжка, подобна на сборник с църковни химни, подвързана с къс дантела.

— Уилям… какво искаш от мен? — пита Шугър, като много се старае да не й проличи раздразнението. — Повика ме тук, за да ми показваш тези книги на Агнес, които си… конфискувал, оставям Софи да безделничи в занималнята; признавам, че тези брошури са доказателство за… сериозно разстроен ум. Но как бих могла да ти помогна?

Уилям прокарва ръка по косата си, после стисва цяла шепа кичури и притиска юмрук към главата си — за последен път Шугър го е виждала да прави този нервен жест по времето, когато течеше спорът с търговците на юта от Дънди.

— Клара заяви — казва той със стон, — че категорично отказва да дава на Агнес каквито и да било… лекарства.

Шугър си прехапва езика, за да не сподели откровеното си мнение за мъже, които държат жените си под постоянното въздействие на опиати; тя отново си поема дълбоко дъх и вместо това съумява да каже:

— Толкова лошо ли е това, Уилям? Мисля, че Агнес вървеше доста уверено, докато я прибирах обратно в къщи. Вероятно най-страшното вече е минало, нали?

— След това, което се случи тази нощ, ти твърдиш, че най-опасното е преминало?

— Имах предвид, че раните по краката й са започнали да зарастват.

Уилям свежда поглед. Едва сега Шугър забелязва, че той се държи така, сякаш крие нещо, нещо в поведението му напомня куче, което съзнава, че е сторило пакост — тя не го е виждала в такова състояние от онзи ден, когато за първи път вдигна полите й в дома на госпожа Кастауей и я помоли да му позволи това, което останалите проститутки му бяха отказали. Какво ли ще поиска от нея сега?

— И така да е — започва да мънка той, — Клара е прислужница — назначена от мен… осмели се да ми противоречи. Наредих й да продължи да дава лекарствата на Агнес, докато… докато не й наредя нещо друго, а тя отказа.

Шугър чувства как по лицето й се изписва упрек и бърза да възстанови спокойното си изражение, доколкото може.

— Клара е лична камериерка на Агнес, Уилям — напомня му тя. — Как искаш да изпълнява задълженията си, ако Агнес не й се доверява?

— Много уместен въпрос — отбелязва Уилям и кимва важно; изражението му говори, че и според него по-нататъшното присъствие на Клара в този дом е неоснователно. — На всичкото отгоре тя отказа твърдо да заключва вратата на Агнес.

— Докато я мие и обслужва ли?

— Не, след това.

Мозъкът на Шугър се опитва да преработи това сведение, но като че ли залъкът е прекалено голям за него.

— Искаш да кажеш, че ти… ъъъ, че се предвижда… Агнес да бъде държана като… — тя преглъща с усилие, — … да бъде държана под ключ в спалнята си?

Уилям й обръща гръб с пламнало лице; после махва възмутено с ръка в посока към прозореца, показалецът му сякаш пробива дупки във въздуха.

— Да не искаш всяка нощ да излизаме да я прибираме от конюшнята или Бог знае още откъде?

Шугър притиска здраво дебелия тефтер към гърдите си; иска й се да може да го остави, но съзнава, че би било неразумно да откъсва очи от Уилям дори и за миг. Какво иска той всъщност? Каква проява на покорност е необходима, за да изпусне гнева от изкуствено надутата си фигура? Може би трябва първо да упражни върху нея юмруците си, за да излее след това разкаянието си между краката й?

— Агнес ми се струва… съвсем спокойна, не мислиш ли? — казва тя меко. — Когато я доведох вкъщи, беше съвсем премръзнала и единственото, което я интересуваше, беше една топла вана и чаша чай. „Най-хубаво си е у дома“, така ми каза накрая.

Той я гледа с подчертано подозрение. Хващал се е на всевъзможни лъжи — за несравнимите предимства на члена му пред тези на другите мъже; за еротичното излъчване на космите по гърдите му, вярвал е дори когато му е казвала, че несъмнено един ден „Ракъм“ ще бъде най-големият производител на парфюмерийни продукти в Англия; но това — това вече е нещо, на което отказва да повярва.

За миг я обзема страх, че той ще я сграбчи за раменете и ще започне да я разтърсва, за да я принуди да каже истината, но Уилям се обляга отново на писалището и прокарва ръце по лицето си.

— Откъде разбра всъщност къде ще я откриеш? — пита той с малко по-спокоен тон. Нямаше възможност да й зададе този въпрос сутринта, когато се върна мокър до кости, обезумял от тревога, и установи, че жена му дреме спокойно в леглото си. („Божичко, Уилям, на какво приличаш!“ беше единственото, което каза Агнес, преди да притвори отново очи).

— Аз… аз… чух я да вика — отвръща Шугър. Дълго ли смята да я държи тук Уилям? Софи я чака в учебната стая; днес е доста разсеяна и кисела, има нужда да се върне към познатата дневна програма и уроците, а се съпротивлява… Ще има проблеми, най-малкото сълзи — ако нормалният ход на ежедневието не се възстанови възможно най-бързо…

— Извънредно важно е — заявява Уилям, — тя да не избяга отново през следващите няколко дни.

Шугър не издържа и избухва:

— Уилям, защо ми казваш всичко това? Доколкото си спомням, ти държеше да не поддържам никакви контакти с Агнес. Какво искаш сега от мен, да й стана пазач ли? Може би тя трябва да седи в някой ъгъл на занималнята, докато преподавам на Софи, за да съм сигурна, че не крои някоя беля?

Още докато думите се изплъзват от устните й, тя съзнава грешката си; един мъж трябва да бъде обсипван постоянно, неуморно с ласкателства, за да не започне да се държи зле; дори само една небрежна забележка може да сложи край на и без това оскъдното му търпение. Ако едно момиче държи на острия си език, единственият й шанс е да изгради кариерата си върху това — като Ейми Хаулет.

— О, Уилям, прости ми, моля те — казва тя умолително и покрива лицето си с ръце. — Ужасно съм уморена — а и ти също.

Най-сетне той пристъпва към нея и я прегръща. Притиска я здраво, книгата на Агнес пада на пода; скулите им се удрят една в друга. И двамата се притискат все по-силно един в друг, докато остават почти без дъх. Долу се разнася остър звън.

— Кой може да бъде? — ахва Шугър.

— О, търговци и всякакви хрантутници — отвръща той, — идват да си вземат коледните подаръци. Ще им се наложи да дойдат още веднъж, когато Роуз е успяла да се посъвземе.

— Сигурен ли си? — пита тя, защото звънът продължава упорито.

— Да, да — казва нервно Уилям. — Клара е при Агнес — наблюдава я неотклонно, така отблизо, както аз виждам теб сега.

— Но нали каза, че си разрешил на прислужниците да…

— На всички с изключение на Клара; щом тази кучка отказва да даде сънотворно на Агнес и да я заключи в стаята, най-малкото, което може да стори, е да остане при нея! — преценил, че думите му прозвучават доста коравосърдечно, той допълва: — Не виждаш ли, че не е възможно нещата в тази къща да продължават по същия начин!

— Съжалявам, Уилям — казва тя и започва да го гали по рамото. — Единственото, което мога да направя, е да се старая да изпълнявам ролята си възможно най-добре.

За свое облекчение тя вижда, че е налучкала верния тон. Той продължава да я притиска здраво към себе си и да въздиша тежко, докато напрежението постепенно напуска тялото му и той решава да се изповяда.

— Имам нужда от твоя съвет — прошепва той настоятелно. — Трябва… трябва да взема едно извънредно важно решение. Най-тежкото решение в моя живот.

— Да, любов моя?

Обвил с ръка кръста й, той се прокашля и най-сетне думите рукват от устата му толкова бързо, че звучат почти нечленоразделно:

— Агнес е луда, луда е от години, положението вече е извън контрол и накратко казано… да, накратко казано, мисля, че трябва да се махне оттук.

— Как да се махне?

— Да я пратя в лудница.

— Аха — тя отново започва да гали раменете му, но чувството за вина го прави толкова мнителен, че краткото й трепване му въздейства като плесница.

— Там могат да я излекуват — казва той с настоятелността на човек, който се опитва да се убеди сам в това, което говори. — Там ще бъде под постоянно наблюдение, има лекари, има медицински сестри. Ще се върне у дома като нов човек.

— И за кога си… уговорил…

— Прекалено дълго отлагах! За двайсет и осми, дяволите да го вземат! Доктор Кърлоу предложи да… ъъъ… съпроводи Агнес до това място. Казва се санаториум „Лабоуб“ — и добавя със странно сладникав тон: — в Уилтшър — като че ли самото споменаване на местността отхвърля всякакви подозрения в благонадеждността на санаториума.

— Но ти вече си взел решение — казва Шугър. — Какъв съвет искаш тогава от мен?

— Искам да знам… — той скрива със стон лице в шията й. — Искам да ми кажеш… всъщност… че не съм… — тя чувства как челото му се сбръчква, чувства през тъканта на роклята как той стисва челюсти. — Искам да ми кажеш, че не съм чудовище! — изплаква той, разтърсван от мъчителни конвулсии.

Шугър започва да милва косата му много нежно, едва доловимо, и да го обсипва с целувки.

— Стига, стига — гука тя. — Направил си всичко по силите си, любов моя. Постарал си се да направиш най-доброто, както си правил винаги, от мига, когато си се запознал с нея, убедена съм в това. Ти… ти си добър човек.

От гърдите му се откъсва висок стон, изпълнен едновременно със скръб и с облекчение. Точно това искаше от самото начало — затова я повика тук от занималнята, за да чуе от нея тези думи. Шугър го притиска здраво към себе си, а душата й изгаря от срам; тя знае, че никога — нито когато е допускала доброволно да я унижават, нито когато се е преструвала, че приема с наслада някакво извращение, не е падала толкова ниско.

— Ами ако Клара разкаже на Агнес какво си намислил? — гаден въпрос, но тя трябва да го зададе, и без това е затънала в предателството, какво значение има дали ще утежни вината си? В устата си чувства парещия вкус на съучастничеството — облизва устни, по които е полепнала отровната слюнка на лейди Макбет.

— Тя не знае — измънква Уилям, заровил лице в косите й. — Не съм й казал.

— Но какво ще стане, ако на двайсет и осми…

Уилям се изтръгва от прегръдките й и започва да крачи напред-назад. Погледът му е мътен, раменете — превити, той постоянно трие нервно ръце.

— Ще дам на Клара малко почивка — казва той. — И без това не си е взела много от свободните следобеди, а пък напоследък няма възможност и да спи спокойно нощем. — Той поглежда към прозореца и примигва силно няколко пъти. — Аз… аз също няма да бъда тук на двайсет и осми. Да ми прости Бог, Шугър, но не бих понесъл да гледам как отвеждат Агнес. Затова ще замина… по работа. Заминавам утре сутринта. Някакъв човек от Съмърсет твърди, че е изобретил метод за извличане на растителни аромати, за който не е необходим алкохол. Праща ми писма от месеци и ме кани да видя сам доказателствата. Вероятно е измамник, но все пак… Е, ще му отделя някой и друг час. А когато се върна… тогава вече ще е двайсет и девети декември.

Две картини се открояват извънредно ясно и живо във въображението на Шугър. На едната се вижда как някакъв ухилен шарлатанин въвежда Уилям в бърлогата си, пълна с бълбукащи и съскащи стъкленици и реторти. На другата Агнес върви подръка с доктор Кърлоу — с човека, описан в дневниците й като Слуга на сатаната, Демонът мъчител, Повелителят на пиявиците; той води пленницата си към екипажа, както баща води дъщеря си към олтара.

— Но ако… ако Агнес започне да се съпротивлява?

Уилям започва да кърши още по-нервно ръце.

— Би било далеч по-лесно — започва той с жалостив тон, — ако Клара не се беше заинатила по въпроса с лауданума. Сега Агнес е на себе си и е нащрек. Опитва всичко, което й се дава, с върха на езика — също като котка — той хвърля отчаян поглед към тавана, сякаш за да упрекне съдбовните сили в небесата, които му създават такива неприятности. — Но Кърлоу ще доведе със себе си още хора. Четирима здрави мъже.

— Четирима?

Шугър настръхва, защото си представя как петима непознати мъжаги се нахвърлят върху крехкото, изтощено телце на Агнес.

Уилям спира да крачи и я поглежда право в очите. Измъченият му, кървясал поглед я умолява да изтърпи само още едно безчинство, да изрази с мълчанието си своето съгласие, да даде своята благословия с пълното съзнание, че върши нещо нередно.

— Ако възникнат някакви неприятности — продължава той и измъква от джоба си кърпичка, за да попие потта от челото си, — тези хора ще бъдат от полза, за да може всичко да протече… възможно най-прилично.

— Разбира се — чува Шугър собствения си глас. Долу отново отеква звънецът, и продължава, отново и отново.

— Дявол да го вземе! — избухва Уилям. — Като казах на Роуз, че може да поспи, нямах предвид да спи цял ден!

След няколко минути, когато Шугър се връща в учебната стая, положението не е никак розово. Знаеше си, че нещата ще се объркат, и така и стана.

Софи е станала от писалището и сега стои, напълно неподвижна, на една табуретка с лице към прозореца и не дава вид да е разбрала, че гувернантката й се е върнала в стаята. Тя оглежда външния свят с далекогледа си — един свят, в който няма нищо особено забележително, само оловно-сиво небе и далечни, трепкащи силуети на пешеходци и файтони, видени през бръшляна, засаден от Шиърс за прикритие край оградата на дома. Но за едно момиче с далекоглед в ръка дори такива трудно различими образи могат да бъдат интересни, особено ако няма какво друго да прави; кой знае колко дълго ще отсъства гувернантката й, независимо от всичките й тържествени твърдения, че трябвало да научат още много неща, преди да дойде новата година?

И тъй, Софи е обърнала гръб на обещанията на възрастните и провежда свои лични проучвания. Няколко много странни на вид мъже влязоха през градинската порта тази сутрин, позвъниха и после пак си тръгнаха. Роуз като че ли днес изобщо няма да работи! Градинарят се появи и изпуши една от тези странни бели тръбички, които не са пури; после излезе от градината и изчезна нагоре по улицата; вървеше много бавно и внимателно. Чийзмън се върна от посещението при майка си; вървеше също така бавно и предпазливо като Шиърс — всъщност двамата едва не се сблъскаха при портата. Кухненската прислужница с грозните червени ръце още не се е появявала, за да излее кофите. Тази сутрин нямайте истинска закуска — нито какао, нито овесена каша, а само хляб с масло, вода и коледен пудинг. И каква бъркотия настана с подаръците! Първо госпожица Шугър каза, че те трябвало да останат в спалнята, за да не я разсейват, а после направи обратното — защо? Кое е правилно — подаръците да стоят в спалнята, или подаръците да стоят в учебната стая? И какво става с Австралия? Госпожица Шугър каза, че днес трябва да започнат да учат за Ню Саут Уелс, но засега не се е случило нищо подобно.

Общо взето, в цялата вселена явно е настанала бъркотия. Софи наглася далекогледа на окото си, стисва устни и продължава огледа. Всеки момент нещата може да си дойдат по местата — или пък вселената да експлодира в хаос.

Още в мига, в който прекрачва прага на учебната стая, Шугър долавя недоволството, което се излъчва от малкото момиче, макар Софи да стои с гръб към нея; детското безпокойство е лесно доловимо като остра миризма. Но Шугър долавя и още нещо — истинска миризма, натрапчива и плашеща. Господи, но тук нещо гори!

Тя изтичва до камината. Там, върху легло от ярка, пламтяща жарава, тлее тялото на тъмнокожата кукла на Софи — краката му вече са се превърнали в пепел, туниката се е свила като препечен къс бекон, но белите зъби още се виждат в ухилената уста, докато пламъците ближат бавно пращящата тъмнокоса глава.

— Софи! — възкликва обвинително Шугър. Прекалено уморена е, за да овладее острия си тон; усилието, което положи, за да не избухне пред Уилям, изсмука и последните й остатъци от такт. — Какво си направила!

Софи се вдървява, отпуска далекогледа и бавно се обръща върху столчето. Лицето й е разкривено от страх и вина, но в нацупената й гримаса се долавя и предизвикателство.

— Горя негърчето, госпожице — казва тя. После, за да не би гувернантката да злоупотреби с детското й лековерие, допълва: — То не е живо, госпожице; просто куп стари парцали и малко порцелан.

Шугър поглежда надолу, към разпадащото се малко телце, и се разкъсва между порива да го извади от огъня, или да сбута отвратителното нещо с ръжена, за да спре да тлее и да изгори по-бързо. Обръща се към Софи и понечва да отвори уста, но точно тогава погледът й пада върху красивата френска кукла, която наблюдава сцената от другия край на стаята, стърчаща над ноевия ковчег с голямата си шапка с пера и самодоволното, безизразно лице, обърнато точно към камината. Думите замират в гърлото й.

— Той стоеше върху един сандък с чай, госпожице — продължава Софи. — Под него трябваше да има слон, госпожице, а пък го няма, и затова той не може да стои прав, освен това е черен, а пък истинските кукли не са черни, нали госпожице? А беше и мръсен, целия в петна, откакто по него тече кръв.

Въздухът в стаята се замъглява от дим; и детето, и гувернантката търкат раздразнено насълзените си очи.

— Все пак, Софи, просто да го хвърлиш така, в огъня… — започва Шугър, но млъква; не може да се насили да произнесе думата „грях“. Тя е запечатана като с нагорещено желязо в съзнанието й от думите на госпожа Кастауей: „Ние сме порочни и не можем да бъдем други, малка моя. Думата е била измислена, за да опише такива като нас. Мъжете обичат да тънат в грях; ние сме грехът, в който те тънат“.

— Трябваше преди това да ме попиташ — казва тя и взема най-сетне ръжена; скоро и двете ще се разкашлят, а ако димът излезе през пролуките на вратата и плъзне из къщата, ще има неприятности.

Софи наблюдава как познатите очертания на куклата й се размиват и изчезват в пламъците.

— Но той си беше мой, нали, госпожице? — казва тя. Долната й устна трепери, очите й са влажни и мигат бързо. — Нали можех да правя с него, каквото си поискам?

— Да, Софи — отвръща Шугър с въздишка. Пламъците се издигат по-високо и хилещата се глава се търкулва бавно върху пепелта от тялото.

— Беше си твой.

Тя съзнава, че трябва да се постарае този случай да бъде забравен колкото е възможно по-бързо и двете да се заемат с уроците, но внезапно й хрумва един подходящ отговор и тя не успява да устои на изкушението.

— Можехме да го дадем на някое бедно дете — казва тя и рови подчертано ядосано с ръжена из пепелта. — На някое нещастно, бедно дете, което си няма никакви кукли, с които да играе.

Секунда след това Софи избухва в неистов плач — вие толкова високо, че косъмчетата по тила на Шугър настръхват. Детето скача от стола и рухва на пода, без да спира да крещи, свито на безпомощна купчинка сред разпилените като локва около него фусти. Само след миг лицето й подпухва и почервенява така, че заприличва на къс сурово месо, разлигавено от сълзи, сополи и слюнка.

Шугър стои неподвижна и я гледа, стъписана от жестоката сила на детското страдание. Стои така, залитайки леко, и иска да повярва, че всичко това е само сън, от който може да избяга само с едно обръщане в леглото. Иска й се да имаше сили да прегърне Софи сега — когато е най-грозна и най-противна, иска й се да можеше с една такава прегръдка да пропъди от гърчещото се тяло на детето всяка болка и всяка грозота, на което е било научено. Но сили не й стигат; това ревящо червено лице я плаши и я отблъсква; освен това не би понесла тъкмо днес Софи да я отблъсне — това би й попречило да запази присъствие на духа. Така че тя стои така, с писнали уши, стиснала здраво зъби, и мълчи.

След няколко минути вратата на учебната стая се открехва — може и да е имало почукване, а Шугър да не го е чула — и Клара провира вътре острата си муцуна.

— Мога ли да помогна с нещо, госпожице Шугър? — опитва се тя да надвика шума.

— Съмнявам се, Клара — казва Шугър, докато плачът започва бързо да утихва. — Превъзбуди се около Коледа, това е причината…

Ревът на Софи секва с рязко изхълцване, а лицето на Клара се вкаменява като маска в израз на възмущение и неодобрение — как смее това отвратително дете да вдига толкова шум, без да има някаква сериозна причина?!

— Кажете на мама, че съжалявам! — хленчи Софи.

Клара хвърля на Шугър поглед, който казва: „Вие ли насаждате такива глупави мисли в главата на детето?“ и излиза бързо, за да се върне при господарката си. Вратата изтраква зад нея, потъналата в дим стая притихва, само от време на време се чува тихо изхлипване.

— А сега стани, Софи — казва Шугър и се моли детето да се подчини без повече усложнения. И то се подчинява.

Безкрайният остатък от втория коледен ден, ден, белязан с песни за гугутки и незабележими приготовления за път, преминава като сън, който в безмерната си мъдрост е решил в крайна сметка да не се превръща в кошмар, а завършва с пълна, но не неприятна бъркотия.

След внезапното избухване Софи се успокоява и става много покорна. Тя насочва вниманието си към Ню Саут Уелс и наименованията на различните породи овце; научава имената на океаните, които се простират между нейния дом в Англия и континента Австралия. Отбелязва, че Австралия прилича на брошка, забодена върху водите на Индийския и Тихия океан; Шугър казва, че на нея й прилича по-скоро на глава на шотландски териер, по чийто нашийник има шипове. Софи казва, че никога не е виждала териер — ето тема за следващ урок.

Когато прислужниците най-сетне стават от леглата си и поемат ежедневните си задължения, денят поема обичайния си ход. Обядът е сервиран в учебната стая точно в един часа на обяд — парчета ростбиф с гарнитура от картофи и цвекло; и макар десертът отново да е коледен пудинг вместо нещо по-обикновено и успокояващо като оризов или сливов сладкиш, поне този път пудингът е затоплен, гарниран с крем карамел и поръсен с канела. Очевидно опасността вселената да рухне окончателно полека-лека затихва.

Роуз също функционира нормално, отваря вратата, когато онези странно облечени мъж, които си тръгнаха разочаровани преди, се връщат отново с надежда все пак да си получат традиционния коледен дар. Всеки път, когато долу се позвъни, Шугър и Софи отиват до прозореца, за да погледнат, и всеки път детето пита:

— Кой е това, моля, госпожице? — опитвайки се смирено да си изпроси прошка за предишното непослушание.

— Не знам, Софи — отговаря Шугър всеки път. У Софи започва да се оформя убеждението, че госпожица Шугър може и да знае много за историята на античния свят и за географията на далечни земи, но когато става дума за делата на семейство Ракъм, тя тъне в пълно неведение.

— Довечера, след като приключа с уроците — заявява Софи по време на една кратка пауза, докато главата на гувернантката започва да клюма към гърдите от умора, — ще започна да чета новата си книга, госпожице. Разгледах картинките и ми стана много… интересно.

Тя се взира в лицето на гувернантката си с надежда, че ще види как то грейва от одобрителна усмивка. Но вижда само една полуусмивка върху сухите й, напукани устни. По бялото на очите й има тънки червени жилчици, като пукнатини — дали ще изчезнат, или госпожицата ще си остане така цял живот? А може би е нередно да се разглеждат картинките, преди да си прочел книгата? Какво друго да каже на госпожица Шугър, за да стане всичко като преди?

— Австралия е много интересна страна, госпожице.

Вечерта, сама в леглото, Шугър лежи будна, тормозена от опасения, че на всичкото отгоре няма да може и да заспи. Това вече ще я довърши, окончателно ще я довърши. Тя изругава под нос и стисва здраво клепачи, но те се отварят сякаш напук и тя отново вперва поглед в мрака. Естественият ред на сън и бодърстване е бил нарушен, тя е прегрешила срещу установения порядък и сега трябва да си плати.

Ами ако Уилям реши да дойде при нея, за последна успокояваща доза разврат, преди да замине? А може би ще се появи с онова изражение на бито псе, за да я моли да налее доза лауданум в устата на Агнес? Или просто ще поиска да зарови лице в любещата гръд на своята Шугър? За първи път от много, много месеци насам Шугър е обзета от отвращение при мисълта за Уилям Ракъм.

Тя лежи будна в продължение на повече от час, после пали лампата и измъква един от дневниците изпод леглото. Прочита една страница, две страници, две страници и половина, но онази Агнес Ракъм, която се разкрива в тях, е дразнещо, суетно и безполезно същество, което няма да липсва никому на този свят, ако изчезне от него.

„А какво ще правиш, когато дойде добрият доктор с неговите четирима весели другари?“ пита се Шугър. „Ще изведеш Софи на разходка в парка, докато те натикват насила Агнес в някаква черна карета, а тя вика за помощ?“

В дневника Агнес, омъжена вече от две години, се оплаква от съпруга си. Според нея той не прави нищо по цял ден, освен че пише статии за списание „Корнхил“, които никой в „Корнхил“ не публикува, и писма до „Таймс“, които също не се появяват по страниците на вестника. В собствения си дом той далеч не е толкова интересен, колкото й се струваше, когато я посещаваше в нейния. Освен това Агнес междувременно е забелязала, че брадичката му далеч не е толкова добре очертана, колкото брадичката на брат му Хенри, и че Хенри има значително по-широки рамене — и изобщо Хенри определено е по-красивият от двамата братя, а при това е и невероятно искрен — ако само не държеше да се облича като провинциален търговец…

Шугър се предава. Тя пъхва дневника обратно под леглото, гаси лампата и отново прави опит да заспи. Очите я болят и смъдят — какво толкова е сторила, с което да заслужи…? Ах, да. Няма да намери покой предателката, която съзаклятничи срещу една невинна жена…

А Уилям? Той дали спи? Заслужава да се мята потен в леглото, измъчван от угризения, но Шугър се надява да хърка блажено. Може пък утре, когато се събуди по-спокоен и отпочинал, той да се откаже от плановете си за Агнес? Надали, надали. Шугър има достатъчно опит, за да разпознае мъжа, който е преминал безвъзвратно границата — и по лицето, и по начина, по който я прегръща.

„Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Ще видиш, че всичко ще е за добро“.

Такова обещание даде тя на Агнес. Но не е ли възможно наистина да се окаже, че отиването на Агнес в болницата е за добро? Няма никакво съмнение, че съзнанието й е помътено — не е ли възможно грижите на специалистите да го… прочистят? Картината, която преследва Шугър — жена, окована във вериги, която хлипа отчаяно в тъмница, на постлания със слама под — това, разбира се, е плод на фантазията й, разпалена от евтини романчета! Този санаториум „Лабоуб“ сигурно е чисто, приятно място, където постоянно ще я наглеждат лекари и медицински сестри. Освен това е в Уилтшър… А може горката умопобъркана госпожа Ракъм да реши, че се е озовала в своя манастир на здравето и да вижда медицинските сестри като монахини?

„Скоро ще ти помогна да се махнеш оттук. Скоро, обещавам ти“.

Така бе казала тя на Агнес, когато подаде ръка на ужасената жена. Но какво са обещанията на една уличница? Само слюнка, която й помага да имитира желание! Шугър потрива очи в мрака, обзета от ненавист към самата себе си. Тя е измамница, за нищо не я бива, измисля всякакви лъжи за Австралия… и о, Божичко, ако само можеше да забрави ужасната усмивка на онази чернокожа кукла, докато пламъците ближеха лицето й!

„Нов човек“, повтаря си тя. „Агнес ще се върне у дома като нов човек“. Така каза Уилям; напълно невъзможно ли е това да бъде истина? В този санаториум ще излекуват Агнес; тя ще целуне по бузите всички сестри на сбогуване, ще стисне ръка на всички лекари, а очите й ще бъдат насълзени. И после ще се прибере у дома, и ще признае Софи за своя дъщеря…

Тази мисъл, която би трябвало да я успокои, има напълно противоположен ефект върху Шугър — цялото й тяло е разтърсено от ледена тръпка, тя има чувството, че й се гади. В последните мигове, преди душата й да потъне в сън, Шугър разбира най-сетне как трябва да постъпи.

Вечерта на двайсет и седми декември Уилям Ракъм седи пред чаша уиски в една кръчма във Фроум, графство Съмърсет, и копнее да прескочи по някакъв начин утрешния ден и да се озове направо в по-следващия.

Потегли на толкова далечен път, предвиди толкова различни занимания, за да ангажира с нещо съзнанието си (но кой би предположил, че обиколката на старата предачница за вълна в града ще се окаже толкова скучна!) — и все пак остават тринайсет, не, четиринайсет часа до мига, когато доктор Кърлоу трябва да пристигне в Чепстоу… Какво ли не може да стане през това време — включително и неговите нерви да се разнебитят окончателно! При това сега, когато Клара не е в къщата, и е оставил там само Роуз и онази глупачка Лети, съществува огромен риск Агнес да се изплъзне… тоест да се изложи отново на опасност…

Ако само имаше начин да разбере какво става в дома му тъкмо сега, да се успокои, че Агнес е на сигурно място! Миналата седмица чете във вестника за някакъв апарат, чието производство щяло скоро да започне в Америка — някакво устройство от магнити и мембрани, което преобразувало човешкия глас в електрически вибрации, и по този начин осъществявало предаването на човешкия глас на далечни разстояния. Ако само този апарат вече беше навлязъл в употреба! Само като си представи, че би могъл да каже няколко думи, които ще се предадат по жицата, и да получи отговор: „Да, тя е тук, спи“ — тогава мъката от неизвестността би му била спестена.

От друга страна може би цялата тази история с гласовия телеграф е измама, поредната измислица, с която вестник, лишен от по-стойностни публикации, запълва страниците си. Като си помисли само защо дойде чак до Фроум! Разбира се, онзи приятел с новия метод се оказа чиста проба измамник, при това дори безинтересен измамник. Уилям очакваше поне той да го позабавлява с разни бълбукащи течности, смрадливи изпарения и приглушени подвиквалия: „Вижте само!“, а вместо това бе подканен да прегледа драсканиците на някакъв си обикновен студент, който си търсеше благодетел, за да финансира изследванията му. Да ни пази Бог от тази главозамаяна младеж, която иска пари, за да строи въздушни кули!

— Не разбирам — каза Уилям на младия човек със зле прикрито раздразнение. — Ако процесът има ефект, защо да не можете да демонстрирате това на практика? Макар и на по-елементарно, грубо ниво, например с няколко цветчета в една тава?

В отговор младежът посочи с жест мизерната си квартира — искаше да каже, че в тази просяшка стая е невъзможно да се осъществят дори най-незначителните чудеса. Дрън-дрън! Нека тогава тъне в самосъжаление — и без това няма как да го убеди да не се занимава с глупости. Обеща му да го има предвид, пожела му успех в по-нататъшната работа, и се измъкна.

След тази потискаща среща Уилям обиколи набързо градските забележителности, върна се в пансиона и остана известно време в стаята си. Легнал на чуждото, прекалено меко легло, той се опита да прочете някаква брошура за отглеждането на цибетки и практическите спънки пред оцеляването им в по-студен, северен климат, от гледна точка на един специалист в производството на парфюми, но се оказа, че не е в състояние да схване нищо и съжали, че не си беше взел вместо това някакъв роман.

На всичкото отгоре и този пансион му подейства крайно деморализиращо. Собственицата настоя да й продиктува името „Ракъм“ буква по буква, като че ли го вписваше в гражданския регистър, и макар да го изгледа много внимателно, лицето му явно не й беше познато. Разбира се, всички сапуни в банята бяха на „Пеърс“. На нито един от тях не се виждаше украсената с орнаменти буква „Р“. Седнал на ръба на грозната, нашарена със сини вени вана, Уилям едва не се разплака.

Всичко вече му е ясно. През месеците, откакто пое в ръцете си юздите на фирмата „Ракъм“, той е бил тласкан напред от прилив на оптимизъм; виждаше как с всеки изминал месец състоянието му се увеличава, а опияняващите вечери на Прайъри Клоуз и среднощните разговори с Шугър го бяха накарали да повярва, че бъдещето разтваря врати пред него, че издигането на концерна „Ракъм“ до върха на славата и богатството е историческа неизбежност. Едва сега истината му смигва лукаво, надничайки през мъглите на бъдещето. Той ще изгради своята империя, лишена от наследник, ще остарее, и през последните години от живота си ще види как делото на живота му се срива. Той ще бъде един съвременен Озимандий, отчаянието е негова съдба, делото му ще рухне, ще се превърне в руини или — което е още по-лошо — ще бъде присвоено от съперниците му. Тъй или иначе, след един-два века името „Ракъм“ няма да означава вече нищо. И семето, от което ще поникне тази унизителна съдба, е тук, пред него, в една сапунерка, в един пансион във Фроум, графство Съмърсет.

Тъй като терзанията му станаха вече непоносими, той побягна от хотелската стая и тръгна да търси кръчма. Попадна на тази „Веселата овчарка“, в която седи сега пред чаша уиски. Но кръчмата не е онова уютно, весело убежище, което си бе представял — тя е мрачна и потискаща, дъските по пода имат болезнено жълтеникав оттенък, а барът е покрит с изкуствен мрамор. Вярно, в огнището гори буен огън, но това е единствената прилика между това място и „Камината“; пред огъня се е свило едно старо куче със сълзящи очи, което скимти и бръчка муцуна насън всеки път, когато някоя искра прелети през решетката. Посетителите нямат нищо общо с бъбривите провинциалисти от представите му, които щяха да го разсейват с разказите си — всички пият мълчаливо, сами или насядали по двама-трима, и само от време на време някой посочва с брадичка чашата си, което ще рече, че иска да му я напълнят. Две грозни, възрастни жени си намират някаква работа зад бара и явно са прекалено заети, за да посочат маса на Уилям. Затова той си я избра сам — в една тъмна ниша близо до вратата на тоалетната.

Часовникът над бара е спрял на полунощ, Бог знае кога и колко отдавна, изтощен от усилието да отброява максималния брой удари. Уилям изважда собствения си часовник, за да пресметне още колко часа трябва да изминат, преди да си легне, за да има известна надежда да поспи. Незабавно за него се лепва някакъв съмнителен тип, който му предлага в замяна на сребърния му часовник друг — от чисто злато. Когато Уилям не проявява интерес, човекът се ухилва и пита:

— А госпожата обича ли огърлици и пръстени, сър?

Уилям свива юмруци от двете страни на чашата с уиски и заплашва нахалника с полиция. Желаният ефект е постигнат, но Уилям забелязва, че ръцете му продължават да треперят дори след като натрапникът е изчезнал. Намръщен, той допива уискито и прави знак да му налеят ново.

Минават обаче само още няколко минути и до него сяда друг човек — този път не е крадец, а обикновен досадник. Досадникът — мрачен тип с огромни, рошави вежди и палто от туид — пита Уилям дали не са се виждали някъде преди, например на търг за коне или за старинни мебели, и подчертава, че ако Уилям има нужда от нещо в тези области, ще бъде най-добре да се обърне към него. Уилям мълчи. В мислите му седемнайсетгодишната Агнес тича с развени поли на бялата си рокля през обляна от слънчевите лъчи зелена морава в парка на баща си и гони своя обръч, който се клатушка като пиян. „О, Божичко, като че ли е редно вече да порасна, нали?“ каза тя тогава задъхано, като имаше предвид, че скоро ще се причисли към омъжените жени. О, Господи! Как сияеше заруменялото й лице! Какво й отговори той тогава?

— Вие с какво се занимавате?

— Ммм… моля? — изръмжава Уилям, а видението на годеницата му изчезва.

Досадникът се привежда към него през масата. Отблизо се забелязва изобилието от пърхот по обилно намазаната му с помада глава.

— Каква е професията ви? — пита той отново.

Уилям отваря уста, за да каже истината, но внезапно го обзема страх, че досадникът ще го вземе за лъжец; че утре ще завре мазния си нос във всички парфюмерийни магазини във Фроум и ще се убеди, че никъде не се намират продукти, произведени от някаква си фирма „Ракъм“.

— Писател съм — казва Уилям. — Пиша критически статии за някои от добрите литературни списания.

— Пари падат ли?

Уилям въздъхва.

— Свързвам двата края.

— Та как се казвахте?

— Хънт. Джордж У. Хънт.

Човекът кимва, отхвърляйки без колебание името в бездънната яма, където попадат имената, които не представляват интерес.

— Аз съм Рей, Уилям Рей. Не забравяйте — ако някога ви потрябва кон, аз съм насреща.

И той изчезва нанякъде.

Уилям се озърта предпазливо, опасявайки се от появата на нов нежелан събеседник, но като че ли възможностите на кръчмата в това отношение са се изчерпали. Едва сега той забелязва, че като изключим двете жени зад бара и овчарката от отвратителната картина, окачена над входната врата, в кръчмата няма нито една жена. Жените зад бара са грозни като смъртта, овчарката е кривогледа — не е възможно художникът да го е направил умишлено, нали? — и се хили вулгарно, показвайки всичките си зъби. Ах, колко малка и съвършена е устата на Агнес, когато се усмихва, устните й разцъфват като розова пъпка върху меката прасковена кожа… макар че последния път, когато Уилям я целуна по устата — преди пет години или повече, устните й бяха леденостудени, като парчета замразен портокал…

Той вдига чашата си, за да си поръча още уиски. Никога не е имал особена слабост към пиенето, но бирата, която се сервира тук, е от вида, която хора като Бодли и Ашуел изплюват незабавно с погнусен вид. Освен това упойката на силния алкохол е единственият начин да успокои своите бясно препускащи мисли, за да може да се прибере в пансиона и да потъне в блаженството на съня въпреки сравнително ранния час. Убийственото главоболие на сутринта ще бъде ниска цена за една нощ, прекарана в сън без сънища.

След още две уискита той решава, че алкохолът си е свършил работата и че му е време да си върви. Часовникът над бара показва дванайсет, мъмри го отново да вади своя часовник от джоба на жилетката, но е убеден, че няма да съжалява, ако положи възможно най-скоро глава върху възглавницата. Уилям става… и внезапно го връхлита неотложна нужда да повърне и да се изпикае, при това незабавно. Той тръгва с неуверена стъпка към тоалетната, решава, че някоя уличка отвън му гарантира по-голяма анонимност, излиза, препъвайки се, от „Веселата овчарка“ и потъва в тъмните улици на Фроум.

Само след секунди открива един тесен пасаж, който и без това вече мирише на урина — идеалното място, където може да осъществи намеренията си. Залитайки, той вади пениса си и започва да пикае върху натрупаната мръсотия; за съжаление още не е приключил, когато гаденето се надига в стомаха му като вълна и Уилям започва да повръща неудържимо.

— Ох, Божичко, горкия! — възкликва наблизо женски глас.

Все още плюейки, той вдига поглед и забелязва с насълзените си очи някаква жена, която идва към него — млада жена, без шапка, с тъмна, разпусната коса и сива рокля на черни райета.

— Горкият човек — казва тя и пристъпва към него, полюлявайки бедра.

Уилям й махва да си върви и продължава да се дави — ужасяваща е наистина бързината, с която лешоядите се струпват около човек, изпаднал в безпомощно състояние.

— Сега имаш нужда от меко легло, миличък — настоява жената с гукащ глас. Вече е достатъчно близо, така че Уилям вижда ясно лицето й, прилично на маска от пудрата и нарисуваната с черно мастило бенка на брадичката.

Той отново махва яростно с ръка през надигащите се миризми и изревава:

— Махай се! — след което тя, за щастие, наистина си тръгва.

Но само след половин минута няколко чифта яки, космати ръце сграбчват Уилям Ракъм за раменете и пешовете на палтото. Той се опитва да се изтръгне от хватката, но един жесток удар по главата го изпраща в бездната на безсъзнанието.

— Прекачване!

Влакът се разтърсва, спира, вратите се разтварят и пътниците се изсипват в гъмжилото на гара Падингтън. Съскането на изпуснатата пара незабавно бива заглушено от гласовете на тълпата, докато хората, които чакат да си получат складирания върху покривите на вагоните багаж се борят, за да не бъдат отнесени от перона от вълните забързани хора, които искат само да се махнат колкото е възможно по-бързо оттук.

Тук могат да се видят всевъзможни представители на човешкия род — навсякъде се въртят вихрено широките, пъстри поли на жените и се открояват на погребалния фон на мъжките костюми, но има и много деца — блъскани и тласкани от куфари и чанти. Колко сладки могат да бъдат децата, когато са добре гледани и облечени! И колко жалко, че вдигат толкова шум, когато са невъзпитани! Ето там едно вече реве с пълно гърло и не обръща никакво внимание на увещанията на майка си. Детенце, слушай майка си, немирно дяволче такова — тя знае всичко най-добре, а ти трябва да престанеш да хленчиш, да вдигнеш падналата си кошничка и да тръгваш напред.

Жената, която разсъждава така, докато наблюдава сцената, застанала малко встрани, изглежда като част от многохилядната тълпа на лондонските бедняци — тя е сама, бедно облечена, и куца. Тъмносинята й памучна рокля е измачкана, с нещо като сивкава престилка отпред — нито една дама, която държи на себе си, не е носила такъв модел от десетина години насам. Опърпаната й шапка е бежова на цвят, но някога е била бяла, а светлосиньото й наметало е толкова проскубано от старост, че е заприличало на овчата вълна, от която е било изтъкано някога. Тя обръща гръб на шумната сцена и се нарежда на опашката пред касата за билети.

— Пътувам за Лостуитиел40 — казва тя на човека зад гишето, когато идва нейният ред.

Човекът я оглежда от горе до долу.

— Влакът за Пензанс няма третокласни вагони — предупреждава я той.

Жената измъква новичка, шумоляща банкнота от някакъв процеп в роклята си.

— Ще пътувам във втора класа — и се усмихва плахо, защото всъщност е радостно възбудена от това ново преживяване.

За миг човекът зад гишето се поколебава и се пита дали пък да не се обади в полицията — редно е да се проучи откъде тази бедно облечена жена разполага с такава банкнота. Но опашката е много дълга, а пък и в лицето на тази беднячка има някаква неуловима привлекателност — като че ли, ако съдбата й бе предопределила по-лек живот, тя би могла да стане най-очарователната малка женичка, за която един мъж може да мечтае, вместо да се опитва да свързва двата края със собствени сили. Освен това кой може да прецени дали една бедно облечена жена може да притежава законно една такава банкнота или не? Светът е шарен — нали едва миналата седмица му се наложи да обслужва някаква жена във фрак и с панталон!

— Отиване и връщане? — пита той.

Жената се колебае, после отвръща с усмивка:

— Защо не? Човек никога не знае…

Човекът дъвче горната си устна, докато попълва билета.

— Седемнайсет и седем, перон номер седем — казва той. — Прекачване в Бодмин.

Бедно облечената жена взема късчето хартия в мъничките си ръце и се отдалечава, накуцвайки. Озърта се, забравила за миг, че е сама, очаквайки да види камериерката да идва забързано след нея, повлякла куфара с рокли. Тогава си припомня, че вече никога няма да има нужда от камериерка — тези жалки дрипи на гърба й са последните дрехи, които ще носи в този живот. Те служат единствено да прикриват голотата й, докато преведе старото си тяло до крайното му местоназначение.

Тя си поема дъх, за да събере смелост, и започва да си проправя път през тълпата — движи се много предпазливо, за да не би някой да я настъпи. Не е стигнала много далеч, когато някаква едра жена застава на пътя й: Те изпълняват нещо като кратък танц, като две дами, които се опитват да се разминат в тесен коридор, после спират. Лицето на по-възрастната жена е размекнато от съчувствие.

— Мога ли да ти помогна с нещо, мила?

— Не мисля — отвръща Агнес. Получила е специални инструкции да не се заговаря с непознати.

— Отскоро ли си в Лондон?

Агнес не отговаря. Наистина, споменът й за тазсутрешното тръгване на път е малко смътен — часът, когато шепотът на Светата сестра я разбуди, беше много ранен и навън беше още тъмно, но едно нещо си спомня с абсолютна яснота — нарежданията на Светата сестра да не разкрива нищо за пътуването си пред нито един от хората, които ще срещне по време на пътуването си, независимо от това колко дружелюбни изглеждат.

— Аз съм съдържателка на пансион за дами-християнки, наскоро пристигнали в Лондон — продължава достолепната непозната. — Прости ми, ако греша, но ти наскоро си овдовяла, нали?

Агнес продължава да мълчи.

— Изоставена…?

Агнес завърта отрицателно глава. Надява се, че този жест е позволен. Досега е изпълнила до последна подробност всяко нареждане на Светата сестра, по време на всички перипетии на бягството — ужасяващото разкритие за надвисналото над нея предателство; обличането на бедняшките одежди; нахлузването на обувки върху ранените крака; предпазливото промъкване надолу по стълбите, като крадец в собствената си къща; достойното, безмълвно сбогуване на входната врата — само едно махване с ръка, преди да закрета напред в снега и мрака — да, тя прие всички тези неща така смело, както бе очаквала от нея Светата сестра; би било истинска трагедия да не издържи и да извърши грешка тъкмо сега.

— Изглеждаш полумъртва от глад, скъпа — упорства настоятелната самарянка. — В моя пансион има храна, колкото си искаш, три пъти дневно, камините горят денонощно. И няма да ти искам пари; можеш да си изкарваш прехраната с шев или каквото там умееш да правиш.

Агнес, дълбоко засегната от предположението, че фигурата й би придобила по-добър вид, ако се отдаде на лакомията, на която монументалната жена пред нея дължи тлъстините си, се изправя в целия си ръст и казва с унищожителна любезност:

— Госпожо, много сте любезна, но грешите. Нямам нужда от вашите услуги и ви моля единствено да се отстраните от пътя ми. Трябва да се кача на влака.

Лицето на жената помръква, умело изиграното съчувствие потъва в появилите се дълбоки бръчки, но тя отстъпва все пак и Агнес я подминава забързано, като полага усилия да върви грациозно, сякаш е в бална зала. Краката я болят ужасно, но това е въпрос на достойнство.

На седми перон началникът на гарата подканва пътниците да се качват във влака за Пензанс, стиснал здраво езика на звънеца, и ги насочва с дръжката.

— Всички да се качват! — подвиква той и се прозява.

Агнес успява да се качи сама в своя вагон, намира място и сяда. Седалките са дървени, като в църква, без меката тапицерия, на която е привикнала, но всичко е съвсем чисто и изобщо не прилича на конюшня на колела, както винаги си е представяла второкласните вагони. Спътниците й са един брадат старец, млада майка с бебето си (което за щастие спи) и едно нацупено момче със синина на бузата и ученическа чанта. В изпълнение на инструкциите на Светата сестра Агнес се разполага на своето място до прозореца и веднага затваря очи, за да предотврати всякакви опити на спътниците й да я заговорят.

Внезапно я обзема такава умора, че тъй или иначе надали би имала сили да говори; болката пулсира в краката й като наказание за дългото скитане пеш из улиците на Нотинг Хил, докато най-сетне, на зазоряване, я спаси преминаващ файтон; дългото чакане да отключат вратите на гара Падингтън; унизителната подкана на полицая да върви по пътя си; ухажванията на някакъв пияница. Главата я боли ужасно — на обичайното място зад лявото око. Слава Богу, че това е последният ден, през който се налага да изтърпява такива мъки.

— Изпращачите да слизат!

Агнес почти не чува гласа на началник-гарата; кръвта пулсира оглушително в главата й; но това не е и необходимо, тя го е чувала толкова пъти в сънищата си. Вместо това в трескавия й мозък се разнася шепотът на Светата сестра: Не забравяй, когато стигнеш на онова място и слезеш от влака, не разговаряй с никого. Тръгни от гарата и върви, докато навлезеш сред полята. Тогава похлопай на вратата на някоя селска къща или на някоя църква, и кажи, че търсиш манастира. Не го наричай „Манастир на здравето“, защото хората там не го знаят под това име. Просто настоявай да ти посочат пътя към манастира. Не се съгласявай с нищо друго, не казвай никому коя си, и настоявай, докато те упътят. Обещай ми, Агнес, моля те, обещай ми.

Влакът се разтърсва, изпухтява и потегля. Агнес отваря едно око — това, което не заплашва да се пръсне — и хвърля поглед през прозореца, обзета от отчаяната надежда, че ще види своя ангел-пазител на перона, че Светата сестра ще й кимне окуражаващо, за да знае Агнес, че се е държала като смело момиче. Но нея я няма — тя сигурно е заета другаде, да спасява души и да се грижи за наранени тела. Агнес ще я види съвсем скоро — на края на своя път.