Аленото цвете и бялото

Двайсет и девет

Обгърната от райска топлина, тя се рее — гола и безтегловна — далеч над фабричните комини и камбанариите, високо в знойните небеса. Във въздуха се носят опияняващи аромати, нежен ветрец и меки облаци прииждат на вълни, на приливи и отливи. Не, това няма нищо общо с прозрачната неподвижност на нейните представи за Рая. Тя има по-скоро чувството, че се носи в огромен океан, чиято вода може да вдишва, плава из плътния въздух, стеснява разстоянието между собственото си тяло и тялото на мъжа, който лети до нея. Когато достига до него, тя разтваря бедра, обвива го с ръце и крака и разтваря устни, за да приеме въплътената му любов.

— Да, о, да — шепне тя и се притиска в слабините му, за да приеме повече от него в себе си; целува го нежно; телата им се неразривно вплетени — те са едно цяло. Облаци се кълбят наоколо и обвиват телата им като мека завивка, докато двамата се носят по благоуханните вълни на вечността, движени също като плувци от въздушните течения и от тласъците на собствените си тела.

— Кой би си помислил, че ще бъде така? — казва тя.

— Не говори — казва той с въздишка и плъзва ръце от раменете й надолу към задника. — Постоянно говориш…

Тя избухва в смях, защото знае, че той е прав. Допирът на гърдите му в нейните е нежен, но възбуждащ; зърната й са набъбнали, тя чувства как устните между краката й се разтварят и всмукват жадно. Преплетените им тела се движат в общ ритъм по хълбока на огромния облак, докато страстта му пронизва нейното тяло като огън, и тя отмята глава, задъхана от възторг…

— Емелин!

Дори в конвулсиите на страстта тя успява да съобрази, че това не е гласът на Хенри, чийто дъх все още изгаря шията й — гласът се носи отдалеч, от някакъв невидим източник.

— Емелин, у дома ли си?

„Колко странно“, мисли Емелин, докато облаците се разтварят и тя започва да пада стремително надолу, към земята. „Ако това е гласът на Бог, той би трябвало да знае, че съм у дома!“

Тя се приземява в леглото си, при това удивително меко, като се има предвид стремителността на падането й и сяда в него, задъхана, докато чукането по входната врата продължава упорито.

— Емелин!

Бог да й е на помощ, това е баща й! Тя скача от леглото, котаракът се търкулва по гръб с вирнати нагоре лапи. Озърта се из стаята за нещо подходящо, с което да прикрие голотата си, но единственото, което вижда, са палтото и ризата на Хенри, които от скоро — заедно с още негови дрехи, измъкнати от чувала с печат „Тътъл и син“ — тя държи в леглото си за утеха. Намята топлото, измачкано палто като мантия, завързва ръкавите на ризата около кръста си, така че се получава нещо като престилка, и хуква надолу по стълбите.

— Тук съм, татко — подвиква тя през преградата от дърво и матово стъкло. — Извинявай, че не те чух — бях… заета.

Светлината е доста силна — Емелин предполага, че е поне единайсет сутринта, прекалено късно, за да си признае, че е спяла.

— Емелин, извинявай, че те безпокоя — казва настоятелно баща й, — но въпросът е спешен.

— Аз… много съжалявам, татко, но не мога да ти отворя. — Какво му става на този човек! Тя отдавна вече не приема посетители — не е възможно той да не е наясно! — Не мога ли да дойда при теб малко по-късно тази сутрин? Или следобед?

Разкривените очертания на главата му, увенчана с тъмен цилиндър, се приближават още повече към стъклото.

— Емелин! — По тона му личи, че никак не му се нрави да привлича погледите на минувачите, блъскайки по вратата на дъщеря си. — Става дума за живота на една жена!

Емелин се замисля за миг. Добре й е известно, че баща й няма никаква склонност към мелодраматични изказвания, значи вероятно животът на някаква жена наистина е изложен на опасност.

— Ако… ако почакаш няколко минути, ще изляза при теб!

Тя хуква обратно нагоре по стълбите и започва да се облича толкова бързо, колкото не го е правила никога досега — дълги гащи, риза, рокля, жакет, чорапи, жартиери, ръкавици и шапка, за толкова време, колкото лейди Бриджлоу отделя за правилното поставяне на един фуркет.

— Ето ме, татко — застава тя задъхана на прага. — Готова съм да се поразходим.

Тъмният му силует отстъпва назад и тя се измъква през открехнатата врата, заключвайки я здраво, за да скрие прахоляка и хаоса, които царят в дома й. После поема глътка свеж, студен въздух. Баща й не откъсва поглед от нея, докато тя превърта ключа, но се въздържа от коментари.

— Готово! — казва тя весело. — Можем да тръгваме.

После се обръща към него; той е облечен безукорно, както винаги, но смръщеното му лице й подсказва, че за нея не може да се каже същото. Да, той е представителен, достолепен възрастен мъж, въпреки че лицето му е прорязано от бръчки. Толкова много болести има по този свят, какво може да направи против тях един мъж, въоръжен само с лекарската си чанта… Ако имаше нещо в онова жално писмо на госпожа Ракъм, което убеди окончателно Емелин, че нещастната женица се е побъркала, то бе именно твърдението, че доктор Кърлоу е злодей; в представите на Емелин баща й винаги е бил въплъщение на добронамереност, човек, който лекува рани и намества счупени кости, докато единственото, което прави тя в опита си да тръгне по стъпките му на филантроп, е да пише писма до политици и да спори с проститутки.

Всичко това минава през ума й през краткия миг, докато високата му фигура се извисява над нейната на прага на къщата й; после Емелин забелязва признаци на нервност в държанието му, вижда как той се озърта нагоре–надолу по улицата, и най-сетне осъзнава, че се е случила някаква голяма неприятност.

— Какво има, татко? Какво се е случило?

Той й дава знак да тръгнат по алеята, по-далеч от някаква фигура, която вече се е появила на прага на една от съседните къщи — любопитна стара клюкарка, натруфена с лисича кожа и шапка, украсена с препарирани синигери.

— Емелин — казва той, когато двамата тръгват забързано, оставяйки преследвачката си да крета далеч зад тях, — това, което ще споделя с теб, е тайна, макар че надали ще може да бъде запазено в тайна още дълго време. Госпожа Ракъм е изчезнала. Тя трябваше да бъде отведена вчера в санаториум. Когато пристигнах в дома й, защото трябваше да я съпроводя, нея я нямаше. Беше изчезнала.

Емелин, макар че го слуша много внимателно, продължава да поглежда към небето, а се озърта и към останалите минувачи с надеждата, че ще успее да прецени колко е часът.

— Да не би да е отишла при някоя приятелка? — опитва се да предположи тя.

— Изключено.

— Защо? Няма ли приятелки?

Небето започва да тъмнее; възможно ли е вече да се смрачава? Не, това са дъждовни облаци, които се канят да се облекчат от бремето си, изливайки го върху тях.

— Струва ми се, че ти все още не разбираш какво е положението. Тя е напуснала дома си посред нощ, в състояние на пълно умопомрачение. Всички нейни дрехи са си по местата — рокли, жакети, палта, блузи — всичко с изключение на един чифт обувки и малко бельо. С други думи, тя е тръгнала по улиците полугола. Вече може да е премръзнала до смърт.

Емелин знае, че би трябвало да е обзета от съчувствие, но слабостта й към спора надделява.

— Много жени ходят полуголи по улиците през зимата и не умират, татко — отбелязва тя.

Той отново хвърля поглед през рамо, за да се убеди, че метачите, момчетата за поръчки и изисканите дами с глезените си кученца не могат да го чуят, и продължава:

— Емелин, интересува ме следното. Споменава ли тя в онова свое писмо до теб къде се намира мястото, до което така отчаяно иска да се добере? Някакво географско наименование?

Емелин не знае дали да се смее или да изрази съжаление.

— Разбираш ли, татко, тя по-скоро разчиташе на мен да я упътя.

— А ти какво й отговори?

— Не й отговорих — напомня му Емелин. — Ти ме разубеди.

Доктор Кърлоу кимва, видимо разочарован.

— Бог да й е на помощ — промърморва той. Край тях минават една талига и един екипаж, оставяйки широка диря от конски фъшкии след себе си.

— Нямах представа, че госпожа Ракъм е стигнала дотам — казва Емелин. — В умопомрачението си, искам да кажа.

Кърлоу отново проверява местонахождението на най-близкия метач, но той не е помръднал от мястото си, защото смята да премете земята пред друга, по-щедра наглед двойка, която наближава към друга купчина конска тор.

— Избягала още веднъж преди това, в коледната нощ — продължава той. — Половината прислужници я търсили навън до зори, в снега, но накрая гувернантката, госпожица Шугър, я намерила да се крие в конюшнята.

Емелин наостря уши, когато чува името на гувернантката — наистина доста необичайно, и при все това е убедена, че го е виждала някъде наскоро, по-скоро го е прочела — но къде?

— Колко тъжна история — а аз нямах никаква представа! — казва тя. — Ами мъжът й, Уилям, той няма ли някаква идея накъде може да е тръгнала?

Доктор Кърлоу клати глава.

— Нашият виден индустриалец — умореният му глас прозвучава иронично, — бе докаран едва тази сутрин у дома от една болница в Съмърсет. Бил нападнат от „дървеници“ във Фроум.

Емелин изпръхтява от смях по начин, напълно недопустим за дама.

— Нападнат от какво?

— „Дървеници“ — така наричат крадците, които се навъртат около кръчмите, за да обират безпомощните пияници. Наистина, Емелин, от толкова време си в Дружеството за спасение и се движиш сред утайката на обществото, възможно ли е да не знаеш този израз?

— Затова пък знам много други изрази, които ти не знаеш, татко — отвръща тя. — Как е сега господин Ракъм?

Доктор Кърлоу въздъхва с раздразнение:

— Липсват сребърният му часовник, палтото и доста пари; освен това е целият в синини, има мозъчно сътресение, замъглено зрение, и няколко счупени пръста. Изглежда, че един от бандитите е стъпил върху ръката му. Голям късмет има, че не са го намушкали.

Емелин вижда пред себе си месарския магазин — напоследък е станала постоянен посетител там. Ако се беше сетила да си вземе чантичката, можеше да купи закуска на Писан. А може би месарят ще се съгласи да й даде на кредит…

— Това е по-скоро работа за полицията — казва тя, забавяйки крачка, и се пита дали баща й ще продължи да върви с нея още дълго, или скоро ще разбере, че тя не може да му бъде полезна и ще я остави на спокойствие. Ако можеше да си поговори приятелски с месаря, насаме…

— Ракъм и дума не дава да се издума. Нещастният глупак се страхува от скандал.

— Но все пак, след като жена му е изчезнала от два дни…

— Да, да, разбира се, ще му се наложи да се обърне към полицията, и то скоро. Но в неговите представи това е последната възможност.

Емелин забавя още повече крачка и спира пред една витрина, на която са провесени заклани агнета и прасета, а зеещите кухини на труповете са украсени с гирлянди от наденици.

— Предполагам, това означава — казва тя, че аз съм била предпоследната?

Доктор Кърлоу се взира внимателно в жената до себе си — тази небрежно облечена, неподдържана, дръглива купчина от кости и плът, която самият той е създал преди трийсет години. Тя израсна много висока — и не особено красива поради несполучливото съчетание от неговото длъгнесто лице и неравния череп на жена му. Внезапно той си спомня деня, когато тя се роди и жена му почина — и двете кървави събития се случиха в едно и също легло, в една и съща нощ, и внезапно съзнава, че въпреки лошото си здраве Емелин е достигнала доста по-напреднала възраст от собствената си майка. Майка й почина като млада, розовобузеста, безгрижна жена, преди челото й да бъде прорязано от бръчки на угриженост, преди да се появят ветрила от ситни бръчици в ъгълчетата на очите й, преди по лицето й да се изпише този израз на мъдро примирение и стоически понасяна скръб.

Доктор Кърлоу свежда глава и в този миг небесата се разтварят. Първите капки дъжд започват да пръскат по главите им.

— Да сключим примирие, дъще — казва той с въздишка.

— Полицията — казва Уилям — Ще трябва да се обадя в п-п-полицията.

И той се свива от притеснение заради проклетото заекване, от което не може да се отърве, откакто му счупиха главата. Като че ли са му малко останалите неприятности!

Двамата с Шугър седят в неговия кабинет, късно вечерта на 30-ти декември. Ако прислужниците искат да клюкарстват, несъмнено ще си намерят повод, но в този случай никой не нарушава добрите нрави, дявол да го вземе — гувернантката просто му помага като секретарка, докато господарят още не се е възстановил достатъчно, за да пише сам писмата си. Защо, Господи, да не може да се възползва от способностите на единствената грамотна жена в цялото домакинство, без онази клюкарка Клара веднага да започне да го подозира в разврат? Нека вре любопитния си нос в кабинета, колкото си иска — няма да забележи нищо друго, освен постоянното прехвърляне на шумолящи листа!

— Какво ще кажеш? — обръща се той към Шугър от другия край на стаята. (Той се е проснал на дивана с превързана шава; подпухналото му, мораво лице е изпъстрено със следи от засъхнала кръв; дясната му ръка е провесена в превръзка; Шугър седи с изправен гръб зад писалището му, стиснала [ шашката в очакване той да започне да диктува). — Много си мълчалива.

Шугър обмисля внимателно отговора си. Откакто се прибра от Съмърсет, той е страшно капризен; ударът по главата му се е отразил зле. Първоначалният й възторг, задето той реши да й повери кореспонденцията си и й позволи да сяда на собствения му стол зад полираното кормило, откъдето управлява кораба на парфюмериите „Ракъм“, се охлади бързо от крайно непостоянното му настроение. Дори удоволствието от позволението му да фалшифицира личния му подпис, след като двамата се съгласиха, че това е за предпочитане пред детската драсканица, която той успява да постигне с лява ръка, престана да бъде удоволствие, след като той й се скара, че губи прекалено много време с подписа.

— Полицията ли? Ти можеш да прецениш най-добре, Уилям — казва тя. — Макар че признавам, не виждам как Агнес би могла да стигне много далеч. Жена, която едва ходи на ранените си крака, на всичкото отгоре само по риза, ако можем да вярваме на Клара…

— Но вече минаха т-три дни! — избухва той, като че ли това доказва или оборва нещо.

Шугър избира между различни възможни препоръки, но за съжаление всяка от тях крие някакъв, по-голям или по-малък, риск Агнес да бъде открита.

— Ами… — предлага тя, — вместо да пуснеш по петите й цели орди полицаи и да разпращаш съобщения по вестниците, не може ли да наемеш… частен детектив? (Представите на Шугър за частните детективи се покриват с това, което е чела за тях в „Лунния камък“, но тя се надява, че такива като тромавият и недосетлив Сийгрейвз се срещат много по-често от подобията на проницателния Къфс).

— Прокълнат съм — и да го сторя, и да не го сторя! — провиква се Уилям, посяга с лявата си ръка, за да стисне шепа коса, но пръстите му намират само превръзки.

— Какво искаш да кажеш, скъпи?

— Ако н-н-направя съдбата на Агнес публично достояние, ще я опозоря неп-п-поправимо. Името й — и моето име — ще станат за посмешище от-т-тук до Т-тунис! Но ако реша да проява дискретност, и почакам още един ден, а тя е в с-с-смъртна опасност?

— Но как би могла да се озове в смъртна опасност? — възразява Шугър с най-мекия си, най-вразумителен тон. — Ако е премръзнала още през нощта, когато избяга, тя… нищо повече не може да й се случи, остава само някой да намери тялото й. А ако е жива, това ще рече, че е намерила някъде подслон. Което означава, че ще бъде на сигурно място още известно време, докато ти наредиш провеждането на дискретно разследване…

— Тя м-м-ми е жена, дявол да го вземе! — избухва той отново. — Става дума за жена ми!

Шугър веднага навежда глава с надеждата, че яростта му ще премине, преди прислужниците или Софи да разберат какво става. На листа пред нея пише: „Уважаеми господин Уулуърт“ и нищо повече; капчица мастило се е стекла незабелязано от перото и е изцапала гравирания фирмен знак в горната част.

— Толкова ли н-н-не можеш да разбереш, че тъкмо сега Агнес може да има нужда от п-п-помощ? — продължава да крещи Уилям и сочи обвинително света отвъд прозореца.

— Но, Уилям, нали току-що ти казах…

— Т-т-тук не става дума за избор между живота и смъртта й — има съдби, к-к-които са п-п-по-лоши от смъртта!

Шугър вдига невярващо глава.

— Н-н-не ми се прави на невинна! — беснее Уилям. — Докато ние си г-г-говорим тук, н-н-някоя гнусна стара вещица като твоята г-госпожа К-кастауей м-може да я въвежда в гнусния си б-б-бардак!

Шугър прехапва устни и му обръща гръб. Вперила поглед в потъмнелия от тютюнев дим тапет, тя диша равномерно и не се опитва да избърше сълзите, които се стичат по брадичката й, а оттам — в якичката на роклята.

— Убедена съм… — казва тя, когато може да бъде сигурна, че гласът й няма да затрепери и да я издаде, — че сега Агнес е прекалено слаба и… болна, за да се възползва някой от нея по начина, за който говориш.

— Прелиствала ли си „Повече забавления в Лондон?“ — отговорът му изплющява като камшик. — Върти се прекрасна търговийка с умиращи момичета — или може би си забравила!

И Уилям изпъшква от отвращение, като че ли крехката черупка на неговата невинност е била строшена току-що и до ноздрите му за първи път достига смрадта на човешките пороци.

Шугър седи безмълвна и го чака да заговори отново, но пристъпът на ярост като че ли е отминал, раменете му се отпускат и след няколко минути тя започва да се пита дали не е задрямал.

— Уилям? — пита тя плахо. — Ще започваме ли с писмото до господин Уулуърт?

Време е да се сбогуваме с 1875-а година.

Ако в дома на Ракъмови на 31 декември се провеждат някакви празнични ритуали, то те се провеждат тайно и господарят определено не взема никакво участие в тях. Може хората в другите къщи, из целия голям град, не, всъщност из целия цивилизован свят, да тръпнат в очакване на новата година, но за обитателите на къщата в Чепстоу отлистването на новия календар е незначително събитие в сравнение с това, което те очакват. Животът е застинал в ничия земя, на вододела между две епохи — времето преди изчезването на госпожа Ракъм, и мигът, когато най-сетне ще се разбере каква е съдбата й и домът ще може свободно да си поеме дъх.

На първи януари 1876 година прислужниците се заемат с обичайните си задължения, сякаш това е ден като всички останали. Формите за хляб са намазани с мазнина, независимо от това дали хлябът ще потрябва някому или не, чаршафите са изгладени и прибавени към купчините излишни чаршафи; в килера е открито развалено патешко месо и е предадено на Шиърс, за да го ползва при приготвянето на органична тор, но като изключим това, навсякъде се работи съвестно и енергично. Дори Клара постоянно тича нагоре-надолу по стълбите, влиза и излиза от стаята на госпожа Ракъм, а смръщената й физиономия предупреждава останалите прислужници да не поставят под въпрос действията й.

Що се отнася до гувернантката, никой не би могъл да я обвини, че не изпълнява задълженията си. Първата половина от новогодишния празник тя прекарва в учебната стая с госпожица Софи, хапва набързо, и след това работи два часа с господаря в кабинета.

Шугър и Уилям се хващат на работа без встъпителни фрази и размяна на учтивости. Промишлеността не чака никого — няма никакво значение дали са ти счупени пръстите, дали те боли главата или жена ти е изчезнала; сметките трябва да се плащат, да се издирват неизпълнителните доставчици, трябва да приемем смело провала на „Ароматните възглавнички“ на „Ракъм“.

Шугър пише писма, адресирани до определен брой господа, осмелява се тактично да съветва Уилям, когато се налага да смекчи войнствения и мнителен тон, и прави всичко по силите си текстът да не прозвучи несвързано. Почти без да се замисля, тя видоизменя фразата „и да се задави дано, мръсникът му с мръсник!“ в „Искрено Ваш“, и коригира сметките му винаги, когато търпението му се изчерпва. Днес той вече имаше един гневен пристъп по адрес на някакъв производител на боя от Уест Хам, а сега се е проснал на дивана и хърка гръмотевично поради подутия си, запушен от съсиреци нос.

— Уилям? — казва тихо Шугър, но той не чува. Тя вече знае, че ако повиши глас и го събуди, той съвсем ще побеснее, а ако го остави да спи, ще й се размине само с кротко мъмрене.

За да убива времето, докато различните болежки събудят Уилям, или докато стане време да се върне при Софи, Шугър започва да чете „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, прелиствайки безшумно страниците. Тя знае, че междувременно полицията е била уведомена за изчезването на Агнес, но Уилям е настоял за възможно най-голяма дискретност при търсенето — и желанието му явно е зачетено, защото във вестника не се споменава нищо за госпожа Ракъм. Но вестникът предлага на читателите си друга сензационна новина, наречена (като че ли вече се е превърнала в легенда) „Голямата северна железопътна катастрофа“. Гравюра „по скица на очевидец“ изобразява група набити мъже в дебели палта, струпани около обърнат вагон от влака „Летящият шотландец“. Авторът на гравюрата не е особено умел, или пък е проявил известна деликатност, защото това, което измъкват спасителите, прилича по-скоро на тежки чували с поща — така че на читателите е останал спестен действителният ужас на събитието. Тринадесет мъртви, двайсет и четирима тежко ранени в ужасната катастрофа при Абътс Риптън, на север от Питърбъроу. Вината е в стрелката на семафора, която е замръзнала на позиция „свободно“. Нещастие, достойно за регистъра на полковник Лийк!

Разбира се, първата мисъл на Шугър е за Агнес. Представя си как измъкват разкъсаното й тяло от останките на влака. Възможно ли е пътят от Нотинг Хил до града да е отнел толкова дълго време на Агнес, а после, когато е стигнала до гарата, да се е качила на влака за Единбург? Шугър не може да прецени накъде е тръгнала Агнес — ако изобщо е успяла да се добере до гара „Падингтън“; „Прочети какво пише на дъската със заминаващи влакове и истинското име ще ти се разкрие“ — такъв беше единственият съвет, който й даде „Светата сестра“; единственият съвет, който тя би могла да даде, като се вземе предвид пълното непознаване на железопътната мрежа и гарите в Англия. Ами ако Агнес е била привлечена от църковното звучене на името „Абътс Риптън“, и е решила да тръгне натам?

Под статията, посветена на катастрофата, е отпечатана кратка бележка, озаглавена „Сигурността на железопътния транспорт“.

Докато Уилям хърка и пъшка, преследван от тежки сънища, Шугър си представя как Агнес пада в шахта на мина, как трупът й се носи с лицето надолу по водите на някакво мръсно езерце; как пищи, попаднала в зъбите на вършачка, как попада под копитата на подплашен кон или под колелата на карета; как пада от някаква скала, как се гърчи, агонизирайки сред море от пламъци. Може би наистина щеше да е по-добре да отиде в онзи санаториум…

Не, не е така. Агнес не е била в катастрофиралия влак, нито пък я е сполетяла някоя от описаните страшни съдби. Тя е изпълнила дословно нарежданията на Светата сестра. Още привечер на 28 декември тя е била далеч от всяка опасност, на сигурно място, намерила някое пасторално убежище. Шугър се опитва да си представи някакъв селянин, който се труди на полето… прави това, което сигурно правят по полето селяните. Вижда непознатата жена, която идва към него през нивята — или ливадите, или каквото и да е там; бедно облечена, накуцваща жена, която явно е на края на силите си. Той я пита какво търси. „Манастира“, казва тя и припада в краката му. Фермерът я отнася в дома си, където жена му тъкмо е приготвила супата…

— Мфф! Мфф! — чува се откъм дивана, където Уилям отпъжда с лявата си ръка несъществуващи нападатели.

Във въображението на Шугър започва друга история: обърканата госпожа Ракъм излиза, препъвайки се, от някаква селска гара, осветена от луната, озовава се на потъналия в сенки селски площад и веднага върху нея връхлитат банда грубияни, вземат й парите, които й даде Шугър, разкъсват дрехите й, разтварят краката й…

Часовникът отмерва два удара. Време е за следобедните уроци на Софи Ракъм.

— Извинявай, Уилям — казва тя едва чуто. Той трепва с цялото си тяло.

Дните минават, и новата година, която не можа да бъде наречена нова, върви плахо напред. По всичко личи, че единственият човек в дома на Ракъмови, незасегнат от отсъствието на Агнес, е Софи. Несъмнено детето има някакви свои преживявания във връзка с това, скрити някъде в неговото набито, скрито под стегнатите рокли телце, но в думите й не личи нищо друго, освен любопитство.

— Мама още ли е избягала? — пита тя всяка сутрин. Не само синтаксисът на въпроса е спорен, но и изражението й е напълно неразбираемо.

— Да, Софи — отговаря гувернантката, както се отговаря на въпроси от катехизиса, и след това започват ежедневната си работа.

Шугър не е пропуснала да забележи резкия контраст между поведението на Софи, която е образец на старание, спокойствие и въздържаност, достойни за зрял човек, и поведението на Уилям, който се цупи, пелтечи, реве с пълно гърло и заспива насред думата, също като капризно дете. Софи изучава всичко, което може да се узнае за Австралия със старанието на човек, комуто предстои да се пренесе да живее там, и запаметява различните слабости и предразсъдъци на английските крале, като че ли това са най-необходимите познания за едно шестгодишно момиченце.

Дори начинът, по който си играе, показва твърдото й решение да изкупи греховните си прояви на невъздържаност по Коледа. Прекрасната френска кукла, която би могла да очаква натоварена със светски ангажименти програма, прекарва по-голямата част от времето в ъгъла в размисъл над собствената си суета, докато Софи седи кротко зад писалището и рисува с пастели все една и съща картина — тъмнокож прислужник на слон, и всяка картина е по-старателно изпълнена от предишната.

Тя чете и „Алиса в страната на чудесата“ — всеки път по една глава, и препрочита всеки епизод по няколко пъти — докато го запомни или докато го разбере, в зависимост от това кое се случи първо. Това е най-странната история, когато е чела някога, но гувернантката сигурно си има причина да й я подари — и колкото повече чете, толкова повече привиква към ужасните случки в книгата, а животните започват да й изглеждат почти толкова дружелюбни, колкото онези от стихчетата на господин Лиър. Ако може да се съди по илюстрациите в онази част, до която още не е стигнала, нищо чудно краят да е страшен, но това вече ще разбере, когато стигне дотам, освен това последните три думи са „щастливите летни дни“ — което я кара да се надява, че не я очаква нещо много ужасно. Някои от илюстрациите й харесват много — онази например, на която Алиса плува заедно с Мишката (само там изражението й е безгрижно), има и една друга, която я разсмива винаги, когато я погледне — някакъв невероятно дебел човек, който лети във въздуха. Човекът, който е нарисувал тази картинка, сигурно е магьосник — как иначе да си обясни въздействието на тези тъмни линийки, които сякаш всеки път я гъделичкат по корема и я карат да избухва в смях, колкото и да се опитва да остане сериозна. А що се отнася до онова място, на което Алиса казва: „Но коя, за Бога, съм аз? Това е истинската загадка!“, всеки път, когато го прочита, Софи си поема дълбоко дъх — толкова силно я плаши това огласяване на една от най-дълбоко скритите й мисли.

— Толкова се радвам, че харесваш книгата, която ти подарих за Коледа, Софи — казва госпожица Шугър, когато за пореден път я вижда, че чете.

— Много ми харесва, госпожице — уверява я Софи.

— Напоследък се държиш много добре и се радвам, че четеш и рисуваш, когато те оставям сама, за да помагам на баща ти.

Софи се изчервява и навежда глава. Тя рисува непрекъснато горката черна кукла, яхнала слон, и чете историята на Алиса, повтаряйки „ИЗЯЖ МЕ“ и „ИЗПИЙ МЕ“ на глас, когато никой не слуша, не от желание да бъде добра. Прави тези неща, защото не може да постъпи по друг начин; нечий властен глас я кара да ги прави, но Софи не е уверена, че това е гласът Божи.

— Скоро ли ще започнем да учим за Нова Зеландия, госпожице? — пита тя с надежда в гласа.

На осмия ден от отсъствието на Агнес Шугър забелязва, че Софи вече не си прави труда да пита дали мама е още избягала. Очевидно в представите на едно дете човек не може да остане скрит повече от една седмица и никой да не го намери. Никоя игра на криеница не продължава толкова дълго. Нито една лоша постъпка не може да остане ненаказана толкова дълго време. Госпожа Агнес Ракъм е отишла да живее в друга къща и толкова.

— Ръката на татко още ли го боли? — пита вместо това Софи, когато двете с Шугър приключват с обяда и Шугър се кани да отиде в кабинета.

— Да, Софи.

— Трябва да я целуне и после да я подържи така — детето демонстрира маневрата със собствената си дясна ръка и лявата си мишница. — Аз винаги правя така.

И тя отправя към Шугър особен, умолителен поглед, сякаш се надява гувернантката й да предаде нейния лечебен метод на баща й и ще предизвика неговата благодарност.

Шугър, разбира се, не прави нищо подобно, когато се появява пред Уилям. Видимите следи от травмите му вече почти изчезват, но нравът му не става по-благ. При това по нищо не личи заекването да отминава, което го докарва до бяс. Весели разкази за съветите на дъщеря му е последното, което той би желал да чуе.

Предстои събирането на третата и четвъртата поща за деня, а на писалището се е събрал застрашителен куп писма, които чакат отговор, но работа почти не може да се върши, защото Уилям постоянно се разсейва и се оплаква от предателството и нелоялността на търговските си партньори. Постоянно говори и за Агнес — веднъж заявява, че къщата е празна без нея и че би дал всичко, за да чуе отново сладкия й глас; само след миг твърди, че е страдал седем дълги години и че сега има право да получи отговор на въпроса си.

— Какъв въпрос, любов моя? — пита Шугър.

— Имам ли ж-ж-жена или н-нямам? — казва той с жално стенание. — С-с-седем години си задавам т-т-този въпрос. Не можеш да си п-п-предс-тавиш каква мъка е т-т-това — да искаш да й бъдеш просто съпруг, а д-д-да те вземат за к-к-какво ли не друго — чудовище, г-глупак, т-т-тъмни-чар, и п-п-прилично облечено чучело, с което да се пок-казва по време на сезона — дявол да го вземе т-т-това заекване!

— Става по-лошо, когато се вълнуваш, Уилям. Когато говориш спокойно, почти не заекваш.

Като че ли лъжата е прекалено нагла. Но не, той приема думите й за чиста монета.

Като изключим заекването, Ракъм е на път да оздравее напълно. Превръзката за ръката често виси неизползвана на врата му, той вече не захърква толкова често на дивана, а редовно скача на крака и започва да кръстосва кабинета. Започнал е отново да вижда ясно, и всеки път, когато избърсва с кърпа потното си лице, от него се белят корички засъхнала кръв и разкриват отдолу нова, здрава плът.

— Да поработим ли още малко, скъпи? — пита Шугър и той изръмжава в знак на съгласие. В продължение на няколко минути е напълно спокоен, и дори си тананика весело, докато тя препрочита написаното, кима одобрително, когато изслушва цифрите, но след малко някаква зле подбрана фраза го вбесява и оскъдното му търпение се изчерпва.

— Пиши на този мошеник да изплете въже от лена си и да се обеси! — крясва той, и после, десет минути по-късно, по адрес на друг търговец:

— Мръсната му свиня! Да не би да си въобразява, че ще му се размине?

Шугър се е научила да посреща такива избухвания с продължително, тактично замълчаване, след което предлага по-смекчено оформяне на фразата.

Но ако Уилям реагира невъздържано на писанията на своите делови партньори, тази негова реакция е въплъщение на здравия разум в сравнение с реакцията му на визитните картички, оставяни в салона от познатите на Агнес.

— Госпожа Гууч, а? Само да ми падне! В тлъстото й шкембе има повече д-д-джин и опиум, отколкото в д-д-десет уличници от Чийпсайд, взети заедно. Какво иска тази грозотия, да покани Агнес на някой от нейните с-с-сеанси?

— Това е само една визитна картичка, Уилям — увещава го Шугър. — Оставена от обикновена учтивост.

— Мътните да я вземат тази крава! К-к-като е т-т-такава ясновидка, б-б-би трябвало да знае к-к-какво ще й се случи, ако п-п-продължи да се навърта тук!

Шугър замълчава. На сребърния поднос, донесен от Роуз, има още няколко визитни картички.

— Ако искаш — предлага тя, — мога да не споменавам пред теб пощата, която не се отнася до парфюмериите „Ракъм“?

— Не! — крясва Уилям. — Искам д-да знам всичко! Искам д-д-да ми казваш всичко, ч-ч-чуваш ли?

На десетия ден след изчезването на Агнес слънцето надниква през облаците и Шугър решава да изведе Софи в градината за следобедния урок.

Тъкмо сега градината не е особено красива или приятна за разходка — навсякъде има мръсен сняг, киша и кал, оцелели са само най-издръжливите растения — но все пак създава приятно разнообразие в сравнение с къщата, където атмосферата постоянно е натегната като пред буря, просмукана от страх и лошо настроение; гръмотевици се силят от висините на господарския етаж, заплашителен вихър фучи из коридорите, където шета прислугата.

Сега, когато надеждите госпожа Ракъм да бъде намерена жива и здрава избледняват, прислужниците имат друг повод за тревога; вместо да се безпокоят от суматохата, която ще предизвика завръщането на господарката, те се тревожат за собствените си работни места. Ако госпожа Ракъм не се върне у дома, част от прислужниците в дома стават излишни. Първа ще трябва да напусне Клара, но тя няма да бъде единствената. Господин Ракъм постоянно е в лошо настроение, заканва се и обвинява всеки, който не успее да предвиди поредния му каприз. Успял е вече няколко пъти да разплаче Лети, а пък когато новата, по-невъздържана кухненска прислужница, бе предизвикана да изтърси: „Да не би аз да съм скрила жена ви!“, той й нареди да си стяга багажа, само за да отмени заповедта си няколко часа по-късно.

Общо взето, това е нещастен дом, в който витаят тежки предчувствия. Затова госпожица Шугър и госпожица Софи излизат навън, в градината, добре навлечени с дебели зимни палта, с високи обувки, подплатени с вълна, и ръкавици. Ако човек се облече топло, може да открие цял нов свят отвъд стените на къщата.

Първо отиват в конюшните, където Шугър е принудена да изтърпи наглия поглед на Чийзмън, за да се порадва на плахата усмивка, плъзнала по лицето на Софи, докато гали единия от конете по хълбока.

— Внимавайте тази ваша гувернантка да не ви научи на разни номера, госпожице Софи! — подвиква весело Чийзмън на сбогуване.

Следващата спирка е при парниците. Обхождат ги под зоркия поглед на Шиърс, който не им позволява да докоснат нищо. В стъклените кутии, почти невидими заради кондензиралата по тях влага, се отглеждат извънсезонни зеленчуци — първият плод на грандиозния план на Шиърс „да си имаме от всичко през цялата година“.

— За какво ще учите днес, госпожице Софи? — пита градинарят и сочи с глава учебника по история, който гувернантката е притиснала към гърдите си.

— За Хенри Осми — отвръща детето.

— Много добре, много добре — казва Шиърс, за когото единствената полза от учението се изразява в това да може да разчита етикетите на шишетата с отрова за вредители. — Човек никога не знае какво може да му потрябва.

След като приключват с официалните визити, Шугър и Софи отиват в градината и започват да обикалят покрай оградата — точно както правеше Шугър, когато наблюдаваше къщата, само че сега се движат от другата страна на железните решетки. Докато оглежда къщата, без да трябва да наднича през преградата от ковано желязо, Шугър си припомня, че навремето копнееше да разбере какво се крие зад тези четири стени, а сега вече знае. Чийзмън може да се хили нагло, колкото си ще; тя се е издигнала по-високо, отколкото някога е можела да си представи, а ще върви и още по-нагоре.

Докато се разхождат, Шугър разказва историята на Хенри VIII във възможно най-сензационни краски, без да изпитва каквито и да било притеснения, че разкрасява фактите. Само понякога се ограничава малко, когато възпроизвежда разговорите между главните герои — от страх, че надценява привидно безграничната доверчивост на Софи. Историята на този страшен крал, със своя простичък сюжет и шест съпровождащи епизода, прилича толкова много на приказка, че Катерина Арагонска, Ан Болейн и Ан дьо Клев биха могли със същия успех да бъдат трите малки прасенца или трите мечки в горската къщичка.

— Ако Хенри Осми е искал толкова много да има син — пита Софи, — защо не си е взел жена, която вече е имала момченце, госпожице?

— Защото синът трябвало да бъде негов.

— Но нали дамата би станала негова, след като се оженят, госпожице?

— Да, но за да бъде наследник на краля, синът му трябвало да бъде от неговата кръв.

— От това ли са направени бебетата, госпожице? — пита Софи — тук, в градината на Ракъмови, на осми януари 1876 година, в два и половина следобед. — От кръв?

Шугър отваря уста и веднага я затваря отново.

„Малко слуз от мъжа, едно рибешко яйце в жената, и готово: ще го нарекат Емануил“, подсказва гласът на госпожа Кастауей.

Шугър прокарва ръка по челото си.

— Не… не, мила, бебетата не са направени от кръв.

— Ами от какво тогава, госпожице?

За миг Шугър обмисля някакви безумни фантазии с участието на феи и елфи. След като отхвърля този вариант, си спомня, че може да намеси Бог, но идеята, че Бог е лично отговорен за създаването на всяко отделно дете, след като впоследствие проявява толкова слаб интерес към по-нататъшната му съдба, й се струва неубедителна.

— Знаеш ли, Софи — казва тя накрая, — това става така… бебетата… ъъъ… се посяват и израстват.

— Като растенията ли? — пита Софи и хвърля поглед през моравата, към подобните на стъклени ковчези парници в царството на Шиърс.

— Да, предполагам, че е донякъде като при растенията.

— Затова ли закопаха чичо Хенри в земята, за да поникнат от него бебета?

— Не, не, Софи — възразява припряно Шугър, стъписана от детската способност да пусне едновременно духовете на смъртта, раждането и зачеването от бутилките, в които са били запечатани. — Бебетата израстват в… растат…

Безсмислено е да се измъчва. Нищо подходящо не й идва на ум, а и да се сети за някакви думи, те не биха означавали нищо за детето.

— Ето тук — казва тя и поставя ръка върху корема си. Известно време Софи се взира безмълвно в разперените й пръсти, преди да зададе неизбежния въпрос.

— Как, госпожице?

— Ако имах съпруг — започва предпазливо Шугър, — той би… посадил в мен едно семенце, и тогава от него в мен ще започне да расте бебето.

— А откъде се вземат семенцата, госпожице?

— Татковците ги правят. Те знаят как. Само че Хенри Осми явно не си е знаел работата — и с това разговорът се насочва отново към спокойните води на епохата на Тюдорите; или поне така си мисли Шугър.

Обаче часове по-късно, когато Софи, изкъпана и напудрена, е вече в леглото, а Шугър придърпва завивките до брадичката и шеговито подрежда русите й кичури като ореол около сънливото лице, се оказва, че има още нещо, което трябва да се изясни, преди да угасят лампата.

— Значи аз съм излязла от мама.

Шугър застава нащрек.

— Да — казва тя предпазливо.

— А мама е излязла от…

— Нейната майка — съгласява се Шугър.

— А нейната мама е излязла от своята мама, и тя от нейната, и тя от нейната… — полузаспала, Софи продължава да реди думите като в безсмислена детска залъгалка.

— Да, Софи. И все така, откак свят светува.

Шугър е обзета от необяснимо желание да се пъхне в леглото до Софи, да я прегърне здраво и да почувства как детето се притиска в отговор към нея, да я целуне по косите и бузите, а после да започне да я полюлява в прегръдките си, докато и двете заспят.

— Чак до Адам и Ева ли? — пита Софи.

— Да.

— Ами коя е била майката на Ева?

Шугър е преуморена и вече не е в състояние да измисля решение на религиозни загадки, особено като има предвид, че Уилям вече я чака с куп недовършена кореспонденция, и сигурно няма да й бъдат спестени гневните му избухвания.

— Ева е нямала майка — казва тя с въздишка.

Софи не отговаря. Или вече е заспала, или е приела обяснението, защото то се покрива с познанията й за света.

— Кажи ми — започва Уилям неочаквано, докато Шугър пише писмо до Гроувър Панкий, пълно с оплаквания от чупливостта на слоновата кост. — Вие с Агнес бяхте ли в… интимни отношения?

Шугър вдига глава и поставя внимателно писалката върху попивателната.

— Интимни отношения ли?

— Да, интимни — казва Ракъм. — П-п-полицаите п-п-роявиха особен интерес към някакви нейни по-б-б-близки приятелства с д-други жени, к-к-огато разпитваха прислугата.

— Детективи тук, в къщата? Кога са идвали? — но още когато задава въпроса, тя си спомня как Софи, застанала на прозореца на учебната стая с далекоглед в ръка, й съобщава, че са дошли още „продавачи“, сигурно за да получат със закъснение коледния си подарък. — Никой не е разговарял с мен.

— Така е — Уилям отвръща лице. — П-п-помислих си, че ще е най-добре да не се занимават с теб — защото б-б-беше заета със Софи и з-з-защото може вече — п-п-по някаква причина — д-д-да си позната на п-полицията.

Шугър се взира в него иззад писалището. Вече се е уморил да кръстосва кабинета и от един час лежи на дивана. Единственото, което тя вижда от него, е чалмата от бинтове, превръзката за ръката, вече доста изпоцапана, и краката, още по-къси от нейната гледна точка, които той постоянно кръстосва и отпуска. Трудно й е да повярва, че някога му е била любовница, че е отделяла толкова часове на Прайъри Клоуз, за да къпе и парфюмира тялото си специално заради него.

— А-агнес е имала н-н-якакви к-крайно странни о-отношения с жени, к-к-оито ед-два е познавала. Н-н-аучихме, че е писала на Емелин Фокс с м-молба тя да й п-покаже пътя към Рая.

— Но аз въобще не познавах жена ти — казва спокойно Шугър.

— К-к-когато д-детективите разпитваха К-клара, тя разказа как Агнес настоявала, ч-че жената, която я п-п-прибрала от конюшнята, била нейният а-ангел п-пазител и единствената й п-приятелка на този свят.

Шугър усеща как й прилошава от чувство на вина, ледени тръпки плъзват по гръбнака й и същевременно я обзема лудо желание да се изкиска — колкото и да е привикнала на необичайни усещания, трябва да си признае, че никога досега не се е сблъсквала точно с това съчетание.

— Но това ми отне не повече от пет минути — казва тя на Уилям. — Чух я да вика за помощ, влязох в пристройката за карети, намерих я и й помогнах да се прибере. Дори не съм й казала коя съм, а и тя не попита.

— И все пак прие помощта ти?

— Предполагам, че не се е усъмнила в мен — казва Шугър, — именно защото не ме беше виждала дотогава.

Уилям се извръща и я поглежда право в очите. Тя среща погледа му, без да мигне, с невинно изражение, призовавайки на помощ същото присъствие на духа, което навремето й помагаше да убеждава по-опасните клиенти, че за тях е по-изгодно да остане жива и да изпълнява желанията им, отколкото да я удушат и да си имат работа с неподатлив труп.

Часовникът бие веднъж — часът е десет и половина. Уилям се отпуска отново на дивана и въздъхва уморено.

— Не бива да те задържам повече — казва той.

На следващия ден, когато влиза забързано в кабинета на Уилям в обичайния час след обяда, Шугър установява, че вътре няма никого.

— Уилям? — подвиква тя тихо, като че ли той може да изскочи като механична играчка от някое чекмедже или кутия за пури. Не, няма никой — тя е сама.

Шугър сяда на мястото си зад писалището, откъдето се управлява концернът „Ракъм“, подрежда купчините документи, и започва да прелиства „Таймс“. Една параходна линия предлага пътуване до Америка и обратно за двайсет и пет дни, в което са включени посещения на Ню Йорк и Ниагарския водопад. Всеки четвъртък по маршрута потегля кораб от Ливърпул. „Сол Аурин“ произвежда и предлага толкова популярната боя за коса със златист оттенък само срещу пет шилинга и шест пенса. Статия, озаглавена „Изобилие от злополуки“ обобщава всички експлозии, пожари и останалите злополуки от седмицата за удобство на полковник Лийк. Водят се граждански войни — в Испания и в Херцеговина. Положението във Франция е нестабилно. Шугър установява, че си задава въпроса по какъв начин една победа на републиканците в изборите би се отразила на френската парфюмерийна индустрия.

На бюрото има и малък куп неотворени писма. Дали да не започне работа, преди Уилям да е объркал всичко с поредното си избухване? Би могла да прочете писмата на деловите му партньори, да обмисли подходящите отговори, и после, когато Уилям пристигне, да се престори, че отваря за първи път писмата, разрязвайки шумно плика от другата страна с ножа за писма…

Часовникът тиктака. След още няколко минути, прекарани в безделие, тя започва да се чуди дали да не повика някоя от прислужниците и да попита къде е Уилям, но не може да събере смелост, за да дръпне шнура на звънеца. Вместо това излиза от кабинета и тръгва надолу — нещо, което прави рядко, ако не съпровожда Софи. За първи път забелязва избелели петна по килима — петна от кръвта на Агнес. Не, не точно петна, а отсъствие на петна на мястото, където кръвта е била съвестно изтъркана, и чистата тъкан е бледорозова.

Шугър минава на пръсти покрай всички стаи и надниква във всяка поред, докато най-сетне открива Роуз — една доста гузна Роуз, изненадана на местопрестъплението, докато чете евтино романче в приемната, подпряла крака върху сандъка за въглища. За секунди близостта, породила се между двете по Коледа, се изпарява, и те са отново гувернантка и прислужница.

— Доколкото знам, господин Ракъм днес нямаше никакви ангажименти — започва с превзет тон Шугър. — Чудя се дали…

— Отведоха господин Ракъм рано тази сутрин, госпожице Шугър — казва Роуз. — Полицаите го отведоха.

— Полицаите… — повтаря Шугър като слабоумна.

— Да, госпожице Шугър — Роуз притиска здраво книгата към гърдите си, така че пъстрата корица с припадналата робиня не се вижда, но за сметка на това се чете рекламният текст на гърба, който възхвалява чудотворните качества на таблетките „Бийчъм“. — Дойдоха още в девет часа.

— Разбирам — казва Шугър. — Знаеш ли защо са го повикали, Роуз?

Роуз облизва смутено устни.

— Моля ви, не казвайте, че го знаете от мен, госпожице, но доколкото разбрах, са открили госпожа Ракъм.

С кимване и нечленоразделно изръмжаване Уилям Ракъм дава знак на подхваналите го от две страни полицаи, че могат да го пуснат. Отново може да стои сам на краката си. Краткото замайване е преминало и вече няма нужда да го подкрепят.

— Ако можете, сър — съветва го служителят в моргата, — съсредоточете се върху най-запазените части на тялото.

Уилям пристъпва напред и се озърта. Това, което вижда, затвърждава убеждението му, че се е озовал в ада — в някаква фосфоресцираща, екнеща, съскаща камера, която сякаш произвежда трупове. Той се опитва да не вдишва дълбоко ледения въздух, пропит с ужасна смесица от миризми — камфор и нещо като оцет, налага си да наведе глава и поглежда към голия труп на каменната маса пред себе си.

Трупът е женски, на много слаба жена с ръста на Агнес, това може да каже със сигурност. Измито наскоро от служителите в моргата, тялото блести като стъклено, и отразява безмилостно ярката светлина на лампите.

Лицето… лицето е с отпусната челюст, полуизгнило; някакво далечно подобие на човешко лице, прилично по-скоро на сурово пиле, нарязано на късове и подредено във формата на лице — безвкусна кулинарна идея, останала несготвена. Три дупки зеят в лицето — уста без устни и език и очни кухини без очи; всеки от тези отвори е пълен с вода, която също отразява светлината. Уилям си представя как Агнес се носи по морските вълни, представя си как рибите се осмеляват да доближат трупа и започват да гризат очите с порцелановосини ириси — и отново залита, а от двете му страни се разнасят грубовати възгласи:

— Спокойно, спокойно!

Уилям прави опит да се възползва от получения съвет и търси с поглед някоя запазена част на тялото. Косата на това момиче… на тази жена… е потъмняла от водата и сплъстена; ако можеше да я види измита и сресана, за да се разпознава истинският й цвят…

Гърдите й са пълни и заоблени като гърдите на Агнес, но между тях зее дълбока рана от остра подводна скала, която е разкъсала кожата и оголила гръдната кост. Като че ли няма нито една част от тялото, на която да може да спре поглед, без да се ужаси от вида на кървави кости, провиждащи се през разкъсаната плът — ярки, грозни петна върху някогашното алабастрово съвършенство. Някои от пръстите по изгризалите ръце са по-запазени от другите, не се вижда венчална халка — но инспекторът вече го предупреди, че това не означава нищо, колкото и богато да е бил облечен трупът, преди да бъде повлечен от водите на Темза, всякакви скъпи предмети изчезват от него много преди той да се озове в моргата.

Погледът на Уилям се замъглява; струва му се, че главата му всеки момент ще се пръсне. Какво искат тези хора? Какъв отговор очакват от него? Кой съпруг, изправен пред такива останки, би се справил по-добре? Има ли мъже, които могат да идентифицират жените си по три квадратни инча запазена плът — по съхранената извивка на рамото, по течната линия на глезена? Ако това е така, то тези съпрузи са имали доста по-продължителен и постоянен достъп до телата на жените си! Може би, ако пред него лежеше трупът на Шугър…

— Ще проявим, разбиране, сър, ако… — започва полицейският инспектор, и Уилям изпъшква притеснено: настанал е часът на истината, и той не бива да се провали! Оглежда за последен път трупа, но този път очите му се спират върху окосмения триъгълник на венериния хълм — миниатюрно убежище от прасковена кожа, покрита със златисто руно, останало като по чудо незасегнато. Той стисва здраво клепачи и извиква в съзнанието си спомена за Агнес през тяхната първа брачна нощ — единственият случай, когато тя е лежала гола пред очите му в същата поза.

— Това е т-т-тя — казва той пресипнало. — Това е жена ми.

Думите, макар и произнесени от самия него, му въздействат като страшен удар; той залита, доловил как се раздира тъканта на миналото и настоящето. Образът на жената върху каменната маса се размива, после контурите му стават неестествено остри, като на снимка, току-що извадена от проявителя, докато му става ясно, че това наистина е Агнес, и че той не може да понесе мисълта за гибелта й. Неговата Агнес е мъртва! Неговата нежна съпруга с ангелския глас — смазана, захвърлена като отпадъци от касапница на тази каменна плоча! Ако тя беше умряла преди седем години, докато той я ухажваше, през същия слънчев следобед, когато той я помоли да седи неподвижно, за да я снима, а тя му отправи поглед, с който сякаш казваше „Да, аз съм твоя“, ако час по-късно беше паднала в Темза, и той я бе търсил отчаяно през изминалите седем години, гмуркайки се в една и съща част на реката; ако чак сега, след седем години, бе успял да извади безжизненото й тяло, Уилям не би бил по-съсипан от скръб.

Разтърсван от ридания, пелтечейки проклятия и богохулства, той позволява на двамата мъже да го отведат от моргата — вече като вдовец.

Трийсет

Шугър се е превила над нощното гърне, вперила поглед в лъскавите му порцеланови стени, и бърка с три пръста в устата си. Много й е трудно, налага се да одраска гърлото си, за да предизвика повръщане. И пак излиза само слюнка.

Да му се не види! От една седмица, дори по-отдавна — всъщност откакто изчезна Агнес — всяка сутрин й се повдига и се налага да се извини и да напусне учебната стая, след като вече са започнали с уроците, за да повърне закуската си. (Какво чудно има в това, след като постоянно се измъчва от страхове, че ще открият Агнес, че ще се разкрие нейното участие в цялата история, от ужасните избухвания на Уилям, а освен това е пребита от умора, защото работи от зазоряване до полунощ!). Днес я измъчва притеснението, че ако не повърне сега тук, в стаята си, ще й се наложи да го направи на публично място, когато няма да има къде да се скрие.

Тя поглежда към часовника; всеки момент ще пристигнат каретите за погребалното шествие, но закуската й явно няма намерение да освободи сегашното си място. Шугър се изправя и забелязва с ужас, че черната й траурна рокля вече се е смачкала. Отвратителният плат се мачка при всеки допир, корсажът е толкова тесен, че когато си поема дъх, я заболяват ребрата, а двойният шев, който съединява корсажа с полата, се забива в талията й. Възможно ли е шивачките в „Питър Робинсън“ да са объркали мерките? На капака на кутията, в която пристигна роклята й, бяха надраскани с молив мерките й — същите, които тя самата бе дала на Уилям, когато предаваха поръчката, но роклята въпреки всичко не й е по мярка.

Шугър никога досега не е била на погребение, макар да е чела за доста погребения в книгите. В досегашния й живот някои от познатите й уличници просто изчезваха, без излишен шум и церемонии; трупът оставаше проснат на леглото в стаята със спуснати завеси в продължение на един ден, а на следващия ден слънцето вече огряваше непокрития дюшек, изпраните чаршафи се ветрееха на въжето. Къде ли отиваха труповете? Никой никога не бе казал на Шугър. Вярно, тя си спомня случая, когато продадоха горката малка Сара Мактийг на един студент по медицина, но това като че ли не се случваше толкова често. Може би хвърляха тайно телата на всички уличници в Темза. Едно обаче е сигурно — никой не им организираше погребения.

— Трябва ли да идва и Софи? — осмели се тя да попита Уилям, когато той издаде нарежданията си. — Не е ли необичайно за едно дете…

— Все ми е едно к-к-какво ще кажат хората! — избухна той и веднага се зачерви от ярост. — Агнес беше част от семейство Ракъм. Прекалено малко членове на семейството са останали, за да не се съберем и да й отдадем подобаващата почит.

— А не може ли да отиде само в църквата, но да не я водим на гробищата?

— Ще дойде и на двете места! Агнес б-б-беше моя жена, Софи е м-м-моя дъщеря. К-к-казват, че ако имало повече жени на п-п-погребението, м-м-можело да се стигне и до сълзи. К-к-какво лошо има в т-т-това да се плаче на погребение? Та нали някой е починал, да му се не види! А с-с-сега п-п-престани да усукваш и н-н-напиши мерките си ето тук…

Шугър едва диша в тясната рокля. За стотен път разгъва откъснатата страница от вестник и прочита съобщението за смъртта на Агнес. Думите са се вдълбали в съзнанието й, но тя продължава да се впечатлява от ужасяващата власт, която добиват в отпечатан вид; лъжите са вплетени невъзвратимо в тъканта на вестника. Хиляди повторения на трагичната история за изтощената от болестта дама, станала жертва на любовта си към музиката, са се изсипали от печатарските преси и са достигнали до хиляди семейства в страната; наистина перото е по-силно от меча — то довърши Агнес Ракъм и я въведе в историята.

За да не продължава да препрочита съобщението, Шугър взема един от луксозно подвързаните томове с произведенията на Шекспир. Честно казано, откакто ги получи тя само веднъж ги е попрелистила — беше прекалено заета с детски книжки и крадени дневници. Крайно време е да даде на мозъка си малко по-… литературна храна.

Тя прелиства томовете, търсейки „Тит Андроник“, пиеса, която навремето считаше за неоснователно подценявана — всъщност дори си спомня как разгорещено защитаваше кървавите изстъпления пред някой си Джордж У. Хънт в „Камината“. Сега, след като намира „Тит“ и започва да чете, изпада в пълно недоумение — тогава, в „Камината“ трябва да е изпаднала в умопомрачение. Тогава Уилям й, каза, че рано или късно ще оцени преимуществата на „Крал Лир“, и се оказа прав. Тя прелиства нататък, прочита по няколко думи тук-там, спира само за да разгледа илюстрациите. Какво става с интелекта й? Нима грижите за Софи са й размекнали мозъка? Тя, която някога приемаше многословието на „Клариса“ като пиршество за мозъка, която поглъщаше на едно сядане последните книги на Матилда Хюстън или Елизабет Ейлуърт… Ето я сега, седи и се взира тъпо в една гравюра, на която лейди Макбет се кани да скочи от някакъв парапет — като че ли този подвързан с кожа сборник от литературни произведения е детска книжка с картинки.

Отвън се чува тропот на конски копита и хрущене на чакъл; каретите са пристигнали. Тя трябва да тръгва незабавно за детската стая, готова да съпровожда госпожица Ракъм, но Шугър първо отива до прозореца и опира нос в стъклото. Несъмнено Софи прави същото.

Долу се виждат две карети с четворни впрягове. Единият от конете е застанал точно под прозореца на спалнята й и тя го вижда как пристъпва на място и пръхти нервно. Навремето, когато бе по-склонна да се поддава на весели и пакостливи настроения, би хвърлила нещо върху украсената с китка пера глава на коня, а нищо чудно и да се бе опитала да отмъкне някой от цилиндрите на кочияшите. Оттук се виждат поне шестима служители на погребалното бюро с мрачни физиономии, които надничат от прозорците на каретите. Картината пред очите й е изпълнена изцяло в черно — мъжете, конете, сбруите, каретите, колелетата им, тапицерията, дори чакълът по алеята, след като снегът се стопи; всичко е черно. Шугър разсеяно се опитва да избърше с ръкав запотеното стъкло, но се сепва, защото осъзнава едновременно две неща — че платът на роклята й не е непромокаем и оставя сива диря по стъклото; и че хората долу могат да решат, че им маха за поздрав.

Тя отстъпва назад, пъхва нощното гърне обратно под леглото, измъква ръкавиците от кутията с надпис „Питър Робинсън“ и излиза забързано, за да намери Софи.

Софи стои край прозореца в учебната стая и оглежда конете и каретите с помощта на далекогледа си. Френската кукла стои в ъгъла, розовата й бална рокля и голите й ръце са скрити под импровизирано черно наметало от разтегателна хартия, шапката с перо е покрита с някакво подобие на черен шал, измайсторен от черна носна кърпа. Траурните дрехи на Софи обаче не са импровизирани — те обвиват плътно тялото й като черна какавида.

— Дойдоха да ни вземат, госпожице — казва тя, без да обръща глава.

— Аз малко се страхувам, Софи — казва Шугър и протяга облечената си в черна ръкавица ръка към рамото на Софи, но не се осмелява да я докосне. — Ти страхуваш ли се?

Когато казаха на детето, че майка му е мъртва, то не се разплака, и оттогава нито е плакало, нито е буйствало. Невъзмутимият й стоицизъм е малко прекален, за да бъде истински. Възможно ли е човек да загуби майка си и да не изпита нищо?

— Бавачката ми е разказвала всичко за погребенията, госпожице — казва Софи, завърта се на пета и застава с лице срещу гувернантката си. Тя отпуска далекогледа и започва да го свива — добре смазаните тръби влизат една в друга с леко щракване. — Никой няма да ни кара да правим нищо, само ще гледаме.

Шугър се привежда напред, за да завърже по-добре шапката на детето. Надява се нежното докосване на пръстите й по шията на Софи да й подскаже, че ако се чувства зле или е тъжна, трябва само да каже, и госпожица Шугър ще й осигури цялото съчувствие и нежност, от които има нужда. Но прекалено нежното завързване на панделките няма очаквания резултат — само възелът става прекалено свободен, като че ли гувернантката е толкова несръчна, та не може да облече едно дете както трябва.

— Какво тъжно начало на годината! — въздъхва Шугър, но Софи не налапва въдицата.

— Да, госпожице — казва тя от уважение към авторитета на гувернантката.

В черната, влажна пръст е изкопана яма — широка четири фута, дълга шест фута и дълбока шест фута. Около тази спретнато изкопана дупка в земята са се стълпили близките на Агнес Ракъм и нейните познати. Те стоят един до друг, рамо до рамо, толкова близо, колкото приличието позволява. Доктор Крейн вече е застанал в горната част на гроба и е започнал да говори с обичайния си тръбен глас. В църквата той вече държа дълга проповед; по всичко личи, че сега смята да я повтори за благото на малцината опечалени, които дойдоха направо на гроба.

Мъничкият, елегантен ковчег, покрит с черно кадифе и украсен с гирлянди от бели цветя, беше донесен до гроба от служителите на погребалното бюро — близките, които би трябвало да го носят, образуваха само нещо като почетен ескорт. Сега ковчегът е поставен до ямата в очакване на думите, които трябва да произнесе свещеникът. Има нещо неестествено напрегнато в този ковчег — сякаш всеки момент ще се разтвори и оттам ще излезе жив човек, или вътре ще има непознат труп — или дори чувал с картофи. Такива страховити фантазии се въртят в главите на доста от присъстващите — не само на тези двама, които имат основателни причини да подозират, че в ковчега не се намират тленните останки на Агнес Ракъм.

— Тя ли беше? Сигурен ли си? — попита Шугър веднага щом Уилям се върна от моргата.

— Аз… ами д-д-да, сигурен съм — отвърна Уилям. Очите му бяха помътени, брадата — мокра от пот. — Т-т-толкова сигурен, колкото м-м-може да бъде сигурен ч-ч-човек.

— В какво беше облечена? — „каквото и да е, Господи, моля те, само не тъмносиня рокля със сива имитация на престилка отпред и светло-синьо наметало…“

— Б-б-беше г-г-гола.

— Но гола ли са я намерили?

— Боже милостиви, т-т-ти д-д-д-а не мислиш, че бих задал т-т-т-акъв въпрос? Ако само можеше да видиш това, к-к-което видях днес…

— Какво видя, Уилям? Какво видя?

Но той само потрепери и стисна здраво очи, оставяйки Шугър да прибегне до въображението си, за да си представи в какво състояние е било тялото на Агнес.

— О, Б-б-боже, дано с т-т-това свърши всичко!

Тогава тя пристъпи към него и го целуна, вдъхвайки тежката миризма, която се бе просмукала в дрехите му. Започна да го гали по мокрия от пот гръб, дълго шепна успокоителни думи в ухото му, и дълго го убеждава, че това наистина е краят, че той е видял Агнес, че всяка година се давят хиляди, че много повече хора загиват при удавяне отколкото по каквато и да било друга причина, че така пишело във вестника дори миналата седмица, че той не бива да забравя какво е било времето през нощта, когато Агнес избяга, и колко тежко беше състоянието й тогава. И продължи да дърдори каквото й идваше на ум, докато той постепенно престана да хлипа и да трепери, и най-сетне притихна.)

Сега той е застанал край гроба, мрачен, но с изправени рамене, като восъчна фигура — лицето му, лесно за разпознаване от емблемата на парфюмерийните продукти „Ракъм“, е като залепено върху яката на траурния му костюм. Следите от удари и рани по лицето му са умело замаскирани от Шугър с пласт козметични препарати „Ракъм“, а върху дясната му ръка — единствената част от него, която не може да бъде облечена в съответствие със строгите изисквания за случая — е нахлузена широка черна ръкавица; превръзката, в която е пъхната ръката, също е от черен плат. Под стегнатия кръг на шапката главата му пулсира болезнено.

За разлика от погребението на Хенри, когато валя дъжд, прощалната церемония за Агнес е благословена с ясно небе и лек ветрец, макар лъчите на слънцето да не топлят особено. Две птички чуруликат в клоните на близкото дърво, обсъждат хода на зимата и шансовете си да доживеят, пролетта. Опечалените не будят интереса им — тези струпани черни същества наистина имат наперения, алчен вид на врани, а някои от тях дори са окичени с пера, но явно са доста глупави — кой знае защо са се събрали на това място, там няма дори трошичка храна.

Но няма ли да погледнем, поне от чисто любопитство, кой е дошъл днес на гроба? Кои човешки същества са напуснали уютните си гнезда, за да видят как тялото на Агнес Ракъм ще бъде предадено на земята?

Разбира се, тук е лорд Ънуин — макар да не е много ясно как би постъпил, ако не се намираше по чиста случайност в Англия, а на някое от предпочитаните от него места — в Италия или в Тунис. Независимо от това, сега той е тук, заедно с красивата си съпруга, въпреки че по нещастно стечение на обстоятелствата те двете с госпожа Ракъм така и не се запознаха.

Патриархът на рода от страна на Уилям е Хенри Колдър Ракъм — не е чак толкова изискан като втория баща на Агнес, но се държи за възрастта си. Горкият човек — надеждата му да се сдобие с внук избледнява с течение на годините; първоначално имаше двама сина, единият от които бе твърдо решен да стане свещеник и да не се жени, а другият — решен да си остане безделник и да не се жени. После единият загина, а другият се ожени за жена, която успя да роди само едно дете, и то не от мъжки пол; а сега и тя почина. Естествено е старецът да е толкова мрачен.

Кой още е тук? Ако погледнем представителките на нежния пол, виждаме лейди Бриджлоу, както и извънредно много познати на Агнес дами, сред които госпожа Канъм, госпожа Батърсли, госпожа Амфлет, госпожа Максуел, госпожа Фицхю, госпожа Гууч, госпожа Мар — а това там не е ли госпожа Абърнети? О, Божичко, наистина е интересно да се знае. Тази дама прилича на госпожа Абърнети, но нали госпожа Абърнети щеше да заминава за Индия? Едва след като церемонията приключи, тези малки загадки ще могат да бъдат изяснени.

Ами детето? Какво е това дете, застанало пред върлинестата гувернантка (която е същинско плашило с това бледо лице)? Софи Ракъм, така ли? Някои от присъстващите днес дами знаят, че госпожа Ракъм е имала дъщеря, други — не. Те се взират любопитно в малкото момиченце и забелязват колко прилича на баща си във фигурата, и че има очите на майка си.

Колко странно погребение е това! Толкова много жени и почти никакви мъже? Нима госпожа Ракъм е била напълно лишена от роднини от мъжки пол? Никакви братя, братовчеди или племенници? Очевидно е така. Шушука се, че имала даже няколко живи чичовци, но те… те са католици, и поне да бяха от по-въздържаните, а не такива… ексцентрични и налудничави.

А къде е доктор Кърлоу, личният лекар на госпожа Ракъм? Човек би могъл да очаква да го види тук, нали? Но той не е в Англия, в момента се намира в Антверпен, за да представи пред един симпозиум своите виждания за лечението на микседем. Това там е дъщеря му, Емелин Фокс, застанала ненатрапчиво в най-задните редици. И тя е вдовица! Божичко, случвало ли ви се е някога да бъдете на такова погребение — пълно е с вдовци и вдовици! Дори лейди Ънуин не е първата лейди Ънуин, не, дори майката на Агнес не е първата — имало е друга, трета, или може би трябваше да кажа първа; тази, първата лейди Ънуин, починала почти веднага след сватбата си и после, само седмици след погребението, лорд Ънуин се запознал с Вайълет Пигот, която също била вече вдовица — следите ли мисълта ми? Наистина, бракът им предизвика голям скандал, и затова е по-добре тези неща да си останат забравени в мъглите на миналото, особено пък когато сме се събрали по такъв тъжен повод; на такова място клюките звучат неприемливо, но нека не забравяме, че ако Вайълет Пигот е въртяла кокетно чадърчето си пред лорд Ънуин, още преди тялото на горката му жена да е изстинало, кой би могъл да съди един полупобъркан от скръб мъж за погрешната му преценка?

Така или иначе, всичко това е минало, и няма защо да се занимаваме вече с него, особено като се има предвид, че никой от нас не е запознат с всички факти около тази история, дори и госпожа Фицхю, въпреки че по-голямата й сестра е била много близка с първата лейди Ънуин.

Но докъде бяхме стигнали? Ах, да, до госпожа Фокс. Добре изглежда, нали? Само преди половин година всички бяха убедени, че няма да присъства на други погребения, освен на своето собствено — а ето я тук, което доказва, че човек никога не може да бъде сигурен в предвижданията си. Но те бяха ли близки с госпожа Ракъм? Никой не си спомня да ги е виждал заедно. Може би пък присъства тук като заместничка на баща си? Изглежда натъжена, но същевременно — да се осмеля ли да отбележа? — на лицето й е изписано едва забележимо неодобрение. Тя е твърд защитник на кремацията, знаете ли? Доктор Крейн не може да я понася. Веднъж станала посред една негова проповед и заявила: „Извинете, сър, но това, което казвате, не отговаря на истината“. Представяте ли си? Да можеше да сме били там…

Тъй или иначе, госпожа Фокс е тук и се въздържа от коментари, докато доктор Крейн говори. Очите й са сухи, държи се с достойнство — всъщност очите на всички дами са сухи и всички те се държат с достойнство. Единствено госпожа Гууч прави опит да се разподсмърча, но когато установява, че няма последователки, се отказва.

А мъжете? Те как се държат? Уилям Ракъм изглежда измъчен и объркан; несъмнено още не е осъзнал колко дълбока е раната, причинена от смъртта на жена му. Скръбта на лорд Ънуин е толкова овладяна, че напомня по-скоро на отегчение. Хенри Колдър Ракъм стои неподвижно, с тъжно изражение, без да откъсва очи от свещеника; всеки път, когато някоя пауза в речта му бъде прекратена от нов изблик на многословие, гърдите на Ракъм Старши се надигат във въздишка.

Монологът на доктор Крейн като че ли наближава своята кулминация — току–що спомена нещо обнадеждаващо за „пръст при пръстта“, което би трябвало да означава, че гробарите скоро ще спуснат ковчега в ямата. Преподобният напомня на опечалените, че само тленните ни останки са пръст и пепел, но че те нямат никакво значение в сравнение с безсмъртния дух. В ярката светлина на смъртта душите ни се разкриват в действителната си същност, лишени само от една дребна, незначителна частица на личността — тялото. Загубата на тленната й обвивка не е действителна загуба за госпожа Ракъм, защото тя продължава да живее — не само в спомените за нрава и делата й, които присъстващите тук несъмнено помнят с добро, но — което е по-важно — и в лоното Божие.

„Всички, които имаха щастието да я познават, ще я помнят с обич — това, което загуби светът, спечелиха небесата“ — надписът на надгробния камък е почти същият като на надгробната плоча на Хенри, която е в съседство. Кой би могъл да очаква от един изтерзан от мъка човек да съчинява оригинални нови фрази? Да не би да искат да съчинява някакви метафизически излияния в стила на Хърбърт? И кой на негово място би се справил по-добре? Смъртта е прекалено ужасна, за да се възпява в красиви стихове.

Уилям се взира в ковчега, докато гробарите го повдигат с въжетата. Той е стиснал здраво зъби, за да устои на изкушението да попие потта от челото си. Опасява се, че в такъв случай „Покривният крем на Ракъм“ и „Прасковеният руж на Ракъм“ ще останат по носната кърпа и ще разкрият синините и белезите. Най-сетне настъпи моментът; елегантният, полиран до блясък сандък най-сетне е спуснат в гроба, а доктор Крейн подема прастарите прощални думи. Уилям не се чувства ни най-малко утешен; „пепел и пръст“ звучи много добре в надгробната проповед, но от чисто научна гледна точка за „пепел“ може да се говори при кремация, а не при погребение. Тялото в този ковчег е вече в напреднал стадий на разложение, и Уилям може да предположи, защото го е виждал на онази каменна маса в моргата, че крайният резултат няма да бъде пепел, по-скоро нещо като течност или каша.

Според Уилям тялото в ковчега вече се е променило в сравнение с видяното от него миналата седмица, и докато гробарите спускаха ковчега, той си представяше как разкъсаната, разложена плът вътре трепти като желе.

Той преглъща с усилие, за да потисне напиращия стон. Странно как не може да повярва, че от Агнес е останала поне някаква неразложена част, а когато си помисли за Хенри, който е в земята от месеци и следователно би трябвало да бъде в далеч по-лошо състояние, си го представя мумифициран, цял, като статуя от дърво. Дори в гроба брат му се съпротивлява на гниенето, не е загубил своята непреклонност и праволинейност, докато (поне така мисли Уилям) лекомислието на Агнес, типично женската й лабилност по някакъв загадъчен, алхимичен път я осъжда на разложение.

Той отклонява поглед; силите му са на изчерпване. Има ли някой тук, край гроба, който да не е убеден, че е докарал жена си до самоубийство? Те го презират, всички тези жени, тези клюкарстващи „близки приятелки“ на Агнес; в сърцето си всяка от тях обвинява него за смъртта й; към кого да погледне за утеха? Не може да обърне очи към Шугър, защото тя стои до Софи, а той не иска да мисли какво ще стане с дъщерята на Агнес след смъртта на майка й. Вместо това в отчаянието си Уилям поглежда към лейди Бриджлоу. Той е удивен — и дълбоко трогнат — защото и нейните очи блестят от сълзи. „Какъв смел мъж сте вие!“ — казва тя. Не на глас, разбира се, но очите й, изражението й са достатъчно красноречиви. Той притваря очи и се олюлява леко, заслушан в меките тупвания на буци пръст в пръстта.

Някой леко го подръпва за ръкава. Той отваря очи, убеден, че ще види женско лице, но се оказва, че до него е застанал един от служителите в погребалното бюро.

— Насам, ако обичате, сър.

Уилям го гледа неразбиращо.

Служителят сочи към света отвъд гробищната ограда с ръка, облечена в черна ръкавица.

— Каретите чакат, сър.

— Да… аз… — заеква той, после млъква. От сутринта го преследваше страхът, че ще се наложи да говори, че ще трябва да се оправдава, да обяснява, пелтечейки, защо Агнес вече не е между живите. Изведнъж осъзнава, че никой не го кара да обяснява каквото и да било. Той е извинен, никой не задава въпроси. Време е да се прибере у дома.

Още на следния ден Клара Тилотсън е уволнена. Или, по-дипломатично казано, тя е освободена с разрешението на господин Ракъм, за да може да си потърси подходящо назначение в дом, чийто господар не е вдовец.

„При възникналата промяна на обстоятелствата“ — това е фразата, която Уилям употреби, когато й съобщи новината. Разбира се, това всъщност не беше никаква новина и тя бе напълно наясно какво предстои; защо поне не му спести неприятностите и не изчезна незабавно ведно с тънката си талия и остроносата си муцуна? Ах, да — защото имаше нужда от препоръчително писмо. А не можеше ли Уилям просто да остави писмото в преддверието, да го окачи с панделка на закачалката например? Не, разбира се, така не се прави. Колкото и ненавистна да му е била винаги Клара, наложи се да понесе един последен разговор с нея.

Трябва да се отбележи, че през последния й работен ден в дома на Ракъмови Клара претърпя някаква забележителна метаморфоза — внезапно стана любезна като продавачка на цветя и раболепна като ваксаджийче. Веднъж дори почти се усмихна! Още рано сутринта тя бе упражнила едно от най-ценените умения на всяка камериерка — способността си да опакова дрехи и всякакви други принадлежности така, че когато бъдат извадени отново от куфара, да не бъдат смачкани или пострадали по някакъв начин. Багажът, в който побра всички свои вещи, беше значително по-малък от багажа, с който Агнес замина за една седмица във Фолкстън — за да бъдем съвсем точни, става дума за един сандък, един малък платнен куфар и една кутия за шапки.

Ракъм не си дава труд да я изпрати; всъщност, когато се появи наемният файтон, с който Клара трябваше да отпътува, нито един от обитателите на къщата не отдели поне минута, за да се сбогува с нея. Появи се единствено Чийзмън, услужлив и ухилен, качи багажа й на файтона, увери я на висок глас, че днес е първият ден от новия й живот и опря голямата си лапа ниско под кръста й, докато й помагаше да се качи. Тъй като бе разкъсвана от противоречиви желания — дали да се разплаче, увиснала на врата му, или да му се изплюе в лицето, в крайна сметка Клара не направи нищо, позволи му да прибере провисналите й през вратичката на файтона поли и остана така, с каменно изражение, докато колата най-сетне потегли.

В чантичката в скута й се крие препоръчителното писмо, написано от Уилям Ракъм, което тя още не е прочела. Етикецията изисква при представяне на препоръки на новото работно място пликът с писмото да бъде неразпечатан — това придава по много дискретен начин предимство на кандидата, защото намеква за пълната му увереност, че не е възможно писмото да съдържа друго, освен възторжени похвали. След като Клара успее да се настани в дома на сестра си, ще има време да отвори плика на пара — и тогава ще установи, че Ракъм я описва като прислужница с приемлив интелект, безкрайно предана на господарката си, но недотам на господаря си, сръчна и компетентна камериерка, чийто недружелюбен нрав не би трябвало да се отрази на вярната й служба при един бъдещ толерантен работодател. Тогава Клара ще избухне в гневни тиради и ще изрази съжаление за пропуснатата възможност да каже на онзи надут простак и грубиян Ракъм искреното си мнение за него. Сестра й ще се съгласи тактично, съзнавайки, че Клара никога не би посмяла да отвори уста от страх, че Ракъм би могъл да си вземе писмото обратно и да го накъса на парченца.

— Чума да тръшне всички в този дом! — ще извика тогава Клара. — Дано всички измрат и дано гният в ада!

Да, така ще каже Клара по-късно. А засега тя само хапе долната си устна, брои дърветата в парка Кенсингтън, покрай които минава файтонът, и се пита дали духът на госпожа Ракъм ще я преследва, задето е отмъкнала няколко от по-незабележителните й скъпоценности. Че за какво са му на нейния дух някакви си гривни и обици, особено тези, които тя и без това почти не носеше, и не би забелязала липсата им, докато беше живя? Ако на този свят има някаква справедливост, тази кражба не би трябвало да има никакви последици — освен възможността Клара да припечели нещо. Да, но казват, че духовете на мъртвите били отмъстителни… Клара се надява госпожа Ракъм, където и да е сега, да си спомни дългите години, през които камериерката беше единствената й съюзница срещу противния й съпруг, и да намери сили в нематериалното си сърце да каже: „Правилно си постъпила, вярна моя прислужнице“.

Времето е необичайно меко за сезона. Никой не би могъл да си пожелае по-прекрасен слънчев ден от този, на който Шугър навършва двайсет години.

Макар 19 януари да се пада в средата на зимата, и последните остатъци от киша вече са изметени от улиците, небето над главата на Шугър е синьо-лилаво като лавандулов цвят, облачетата са бели като на картинка в детска книжка. Тревата в парка е влажна, но не от сняг или дъжд, а от разтопен скреж — дори не е толкова мокра, че да овлажни обувките й, докато Шугър пристъпва по нея. Единственото сигурно доказателство за сезона е дългият език от помътнял лед, провиснал от устата на каменния дракон на празното фонтанче в градината. Но дори тази висулка е обсипана с блестящи като пот капчици и бавно се поддава на голямото топене.

„Родила съм се в ден като този“, мисли си Шугър.

Софи поглежда каменния дракон, после отправя очи към гувернантката си с надеждата тя да й позволи да огледа по-отблизо каменното чудовище. Шугър кимва в знак на съгласие, и Софи се покатерва на ръба на каменното корито — с известно затруднение, защото траурните й дрехи са много стегнати и неудобни. Детето успява да запази равновесие на ръба, опряло ръка в сивия каменен хълбок на дракона. Старите й вълнени ръкавички не са особено елегантни, но миниатюрните ръкавици от свинска кожа, които баща й подари за Коледа, изобщо не й ставаха, а когато госпожица Шугър ги сложи на обтегачи за големи ръкавици, шевовете им се пръснаха.

Софи мушва глава под муцуната на дракона и плахо протяга език към блестящата ледена висулка.

— Не, Софи! Това е мръсно!

Детето се отдръпва рязко, като че ли му е ударила плесница.

— Защо вместо това не отчупиш висулката? — смутена от съзнанието колко е лесно да уплашиш едно дете, Шугър се опитва да върне веселото настроение на Софи. — Хайде, удари я здраво!

Софи протяга плахо облечената си в ръкавица ръка и тупва висулката, но тя не пада. После, окуражавана от гувернантката си, тя я удря по-силно, и ледът се отчупва. Тъничка струйка жълтеникава вода протича с бълбукане от оголения железен чучур.

— Видя ли, Софи? — казва Шугър. — Успя да пуснеш водата!

Под зоркия поглед на гувернантката Софи обикаля фонтанчето, вървейки по ръба на коритото като по въже. Широките поли на траурната рокля й пречат да вижда къде стъпва, но тя продължава да върви бавно и тържествено, разперила ръце като криле, за да пази равновесие.

Дали етикецията на траура позволява дъщерята на наскоро починала жена да бъде извеждана на публични места? Шугър няма никаква представа, но дори да се окаже, че е нарушила етикета, кой ще я упрекне? Всички прислужници в дома на Ракъм ходят на пръсти и не смеят да отворят уста, а Уилям се е усамотил в кабинета си — нека целият свят види колко тежко го е поразила скръбта (макар всъщност светът да не може да го види) — така че и той няма никаква представа какво прави Шугър, когато не е с него.

А дори той да научи истината, какво от това? Необходимо ли е наистина те двете със Софи да се свиват зад спуснатите завеси в онази къща, където смехът е забранен и всичко тъне в черно? Не, Шугър няма да позволи погребалният покров да се спусне и над тях. Ще провежда уроците на Софи навън винаги, когато времето позволява — в парковете и градинките на Нотинг Хил. Горкото дете и без това през по-голямата част от живота си е било укривано като позорна тайна.

— Време е да започнем с историческите стихчета, детето ми — казва Шугър, и лицето на детето светва. Ако има нещо, което Софи да обича повече от игрите, то е учението. Тя поглежда надолу към земята, канейки се да скочи; но ръбът на каменното корито е доста висок и тя надали ще се справи с тези тежки и неудобни дрехи. Какво да прави?

Внезапно Шугър изтичва напред, поема детето в ръце и го завърта весело. Всичко става само за секунди, колкото човек да си поеме веднъж дъх, но в този дълъг миг Шугър изпитва по-голяма физическа наслада, отколкото е изпитвала през целия си живот, прекаран в прегръдки. Краката на Софи докосват мократа трева, тя стъпва на земята; Шугър се отдръпва, задъхана. Слава Богу, слава Богу, детето сияе от възторг — очевидно не би имало нищо против това да се повтори някой път.

По-късно Шугър преценява с удивление и дори с известно смущение, че чувствата й към Софи са станали извънредно силни. Това, което при пристигането й в дома на Ракъмови беше твърдо решение да не тормози злочестата си ученичка, се е просмукало в кръвта й и сега пулсира в цялото й тяло — но това вече е съвсем различен порив, страстно желание да направи Софи щастлива.

На този деветнайсети ден от януари, на двайсетия си рожден ден, застанала сред градинката, все още развълнувана от докосването на детското телце, Шугър си представя как Софи се е гушнала при нея, в леглото й; двете са облечени в еднакви бели нощници, а главата на детето почива на гърдите й — представа, която би й се сторила смешна само преди няколко месеца, включително защото само преди няколко месеца тя кажи-речи нямаше гърди. Но напоследък гърдите й са наедрели, като че ли на прекалено дълго проточилото се юношество е сложен край и тя най-сетне е станала жена.

Софи започва да марширува бавно и тържествено около фонтанчето, и рецитира стихчетата:

— Много добре, Софи — казва Шугър, преди да се отдалечи. — Упражнявай се сама, а ако си забравила нещо, ела да ме попиташ.

Софи продължава да марширува и да рецитира напевно, съчинявайки инстинктивно някаква своя мелодия към стиховете, така че те се превръщат в песен. Ръцете й, стегнато увити в черен креп, отмерват такта, удряйки се равномерно в хълбоците.

Шугър отива встрани от фонтана и сяда на една пейка от ковано желязо на двайсетина фута по-нататък; песничката на Софи я изпълва с гордост, защото стиховете са съчинени лично от нея — тя ги измисли, за да бъде по-лесно на детето, което в час по история срещаше големи затруднения да различи един коварен и кръвожаден крал от другия, особено като се вземе предвид, че повечето от тях се наричат или Уилям, или Хенри. Тези стихчета, колкото и да са наивни и тромави, са първите литературни опити на Шугър, след като тя се примири с мисълта, че романът й няма да види бял свят. Да, тя съзнава колко са жалки, но те все пак запалиха пламъчето на надеждата, че може би все пак от нея ще излезе писател. И защо пък да не пише за деца? Да достигне до тях, докато са още малки, да оформя душите им… Нима някога е вярвала искрено, че някой възрастен човек би прочел романа й, че би отхвърлил веригите на предразсъдъците, би споделил справедливия й гняв? И срещу какво бе насочен този гняв всъщност? Тя вече почти не може да си спомни…

Шугър се обляга назад, протяга крака и за да не замръзнат пръстите й, ги размърдва в обувките. Всички останали части на тялото й са топли. Тя премрежва очи, така че Софи преминава пред тях като тъмно петно всеки път, когато заобикаля фонтанчето.

— Добро дете… — промърморва Шугър толкова тихо, че Софи не би могла да я чуе. Каква наслада е да чуваш собствените си думи, произнесени от друг — пък дори да става дума за наивни детски стихчета:

— Виж ти, та това е малката Софи Ракъм! — провиква се непознат женски глас наблизо. Шугър трепва и се озърта, за да види жената, на която принадлежи гласът. До градинската ограда е застанала Емелин Фокс и маха с всички сили. Колко странно е да видиш почтена жена да ръкомаха така! При това, докато маха, големите й гърди се полюляват видимо под корсажа на роклята, което означава, че тя не носи корсет. Шугър не познава в подробности изискванията на добрите нрави, но има смътното чувство, че тези неща са неприемливи…

— Вие сте госпожица Шугър, нали? — пита Емелин Фокс, която е прекосила бързо разстоянието, което ги делеше.

— Д-да — отвръща Шугър и става от пейката. — А вие, струва ми се, сте госпожа Фокс.

— Да, така е. Приятно ми е да се запознаем.

— О! На мен също — отвръща Шугър със закъснение от две-три секунди. Госпожа Фокс, застанала съвсем близо до нея, явно няма намерение да продължи по пътя си; ако е забелязала смущението на Шугър, то тя не му обръща внимание. Вместо това кимва към Софи, която бе спряла за миг, но сега продължава да марширува и да рецитира.

— Това е наистина новаторски подход към историята. Признавам си, че предметът щеше да ми се стори по-интересен навремето, ако някой ми беше дал да уча такива стихчета.

— Аз ги написах за нея — изтърсва Шугър.

Госпожа Фокс се взира право в лицето й с присвити очи, което много я притеснява.

— Виж ти, каква умна идея — казва тя и се усмихва някак странно.

Шугър чувства как потта избива под мишниците й и започва да се стича под черната рокля. Какво, по дяволите, иска тази жена? Да не би да е побъркана? Или крои нещо лошо?

— Аз… струва ми се, че някои от книгите, които се дават на децата, са направо убийствени — продължава Шугър, измъчвайки мозъка си в опит да поддържа учтив разговор. — Убиват у тях всякакъв интерес към учението. Но сега вече Софи разполага с някои наистина добри книги, по-съвременни, които У… господин Ракъм й купи по мое настояване. Но трябва да кажа — тя си отдъхва облекчено и чувства как потта по челото й охладнява, защото внезапно си е припомнила нещо, — трябва да кажа, че Софи все още много обича книжката с приказки, която й е била подарена за една Коледа от чичо й Хенри; доколкото знам, той е бил ваш близък приятел.

Клепачите на госпожа Фокс трепват, тя пребледнява леко, като че ли някой внезапно й е ударил шамар или я е целунал.

— Да — отвръща тя, — така беше.

— Когато й е надписвал книгата — упорства Шугър, — се е подписал „досадният ти чичо Хенри“.

Госпожа Фокс поклаща глава и въздъхва, сякаш до нея е достигнала клюка, която е ставала все по-злостна, минавайки от уста на уста.

— Той съвсем не беше досаден. Беше най-милият човек, когото познавах — и тя се отпуска тежко на пейката без никакво предупреждение, без каквато и да било учтива фраза.

Шугър сяда до нея. Ходът на разговора предизвиква у нея лека възбуда — след неувереността си в началото тя като че ли успява да се справи. След секундно колебание тя решава да улучи с един куршум два заека — да докаже колко отблизо познава библиотеката на Софи, за да подчертае пред госпожа Фокс доколко е подходяща за гувернантка на детето, и да узнае някои любопитни подробности.

— Кажете ми, госпожо Фокс — надявам се, че няма да изтълкувате това като излишно любопитство, но вие ли сте „добрата приятелка“, която Хенри Ракъм споменава в същото посвещение? Приятелката, която го упрекнала, че е подарил на Софи Библия, когато тя била само на три години?

Госпожа Фокс се засмива тъжно, но очите й не загубват проницателния си блясък и не се отклоняват от лицето на Шугър.

— Да, наистина ми се стори, че детето не е дорасло за „Второзаконие“ и „Плач Йеремиев“ — отвръща тя. — А що се отнася до дъщерите на Лот, Онан и други подобни… едно дете заслужава да изживее няколко невинни години, не мислите ли?

— О, да — съгласява се Шугър, която не е много наясно какво има предвид госпожа Фокс, но пък приема изцяло идеята. После, за да не би незнанието да проличи по изражението й, тя продължава: — Но все пак аз чета на Софи откъси от Библията; по-вълнуващите истории — за потопа и Ноевия ковчег, за блудния син, за Даниил в ямата на лъвовете…

— Но не и за Содом и Гомора — казва госпожа Фокс и се привежда по-наблизо, примигвайки.

— Не.

— Правилно постъпвате — казва госпожа Фокс. — Аз обикалям нашия Содом по няколко пъти седмично. Там децата се развращават също така лесно, както и всички останали.

Що за странна личност е тази госпожа Фокс с това нейно длъгнесто лице и прозорливия си поглед! Дали е безопасна? Защо се е вторачила така в нея? Шугър внезапно е обзета от желанието Софи да седи между тях двете, за да се съхрани невинният тон на разговора.

— Ако искате, мога да повикам Софи при нас, след като я познавате толкова отдавна. Да й кажа ли да дойде?

— Не, недейте — отговаря веднага госпожа Фокс. Тонът й е дружелюбен, но затова пък абсолютно категоричен. — Не познавам Софи толкова добре, колкото си мислите. Когато двамата с Хенри посещавахме дома на Ракъмови, Софи никога не се появяваше; трудно би било да се предположи, че тя изобщо съществува. Виждах я само на църква, и то когато госпожа Ракъм не присъстваше на службата. Това съвпадение — или може би трябва да употребя думата, която означава точно обратното на съвпадение — започна да ми се струва доста странно след време.

— Не съм убедена, че разбирам какво имате предвид.

— Това, което имам предвид, госпожице Шугър, е че госпожа Ракъм определено нямаше слабост към деца. Или, за да се изразя още по-ясно, тя като че ли изобщо отказваше да приеме съществуването на дъщеря си.

— Не е моя работа да преценявам как е разсъждавала госпожа Ракъм — казва Шугър. — Аз почти не я виждах; тя беше вече доста зле, когато постъпих на работа при тях. Но… — начинът, по който госпожа Фокс е повдигнала едната си вежда, я смущава; изражението й намеква, че гувернантка, която твърди, че не е била запозната с тези факти, или е глупава, или лъже. — Но ми се струва, че вие сте права.

— А вие, госпожице Шугър? — пита госпожа Фокс, поставя ръце на коленете си и се привежда напред; като че ли сега вече пристъпва към темата, която действително я интересува. — Вие обичате деца, нали?

— О, да. Със сигурност съм много привързана към Софи.

— Да, това се забелязва. Тя първата ви ученичка ли е?

— Не — отвръща Шугър с невъзмутимо изражение, но мислите й се въртят вихрено като бенгалски огньове. — Преди Софи се грижех за едно малко момче в Дънди. Казваше се Кристофър.

Проточилата се дълго война между Уилям и търговците на юта от Дънди е запечатала много имена и факти, свързани с Дънди, в паметта й, така че не рискува много, ако се наложи да цитира нещо; да й прости Бог, че използва името на горкия Кристофър, за когото не само че не се погрижи, ами го остави в бърлогата на звяра…

— Дънди ли? — повтаря госпожа Фокс. — Много отдалеч сте пристигнали. Но не говорите като шотландка, а по-скоро като коренячка-лондончанка.

— Живяла съм на много места.

— О, така предполагам и аз.

Настъпва неловка пауза. Шугър се пита как е могла да си внуши, че владее положението. Но за да възстанови поне донякъде позициите си, решава да премине в нападение.

— Толкова се радвам, че сте избрали за разходка същата сутрин, която избрахме и ние със Софи — казва тя. — Доколкото знам, доскоро здравето ви е било в много лошо състояние?

Госпожа Фокс накланя леко глава на една страна и се усмихва уморено.

— Много, много лошо — съгласява се тя. — Но ми се струва, че аз не страдах толкова, колкото хората, които ме наблюдаваха отстрани. Разбирате ли, бяха убедени, че ще умра, а аз знаех, че това няма да стане. И ето ме сега — тя махва с разперени пръсти, сякаш подканя невидима редица от хора да започнат да преминават пред тях, — наблюдавам как цели тълпи нещастници вървят към гроба си много преди мен.

„Но вие не разбирате; Агнес е жива!“ мисли възмутено Шугър.

— Тълпи ли? — казва тя на глас. — Признавам, че е ужасно, двама души от едно и също семейство толкова скоро един след друг, но…

— О, не, нямам предвид Ракъмови — казва госпожа Фокс. — Божичко, наистина се извинявам. Предполагах, че знаете — аз работя в Дружеството за спасение.

— Дружеството за спасение ли? Признавам си, че никога не съм чувала за него.

Госпожа Фокс се разсмива с особен, гърлен смях.

— Ах, госпожице Шугър, колко потиснати, колко разочаровани биха били останалите членки на дружеството, ако ви чуеха! Но аз ще ви обясня: ние сме дамско дружество, организация, която реформира, или поне се опитва да реформира проститутки — и тя отново се вторачва безмилостно в Шугър. — Извинете, ако съм ви засегнала.

— Не, не, съвсем не — казва Шугър, но чувства как бузите й пламват.

— Моля ви, продължете; бих искала да науча нещо повече.

Госпожа Фокс вдига театрално поглед към небесата и възкликва (Шугър не може да прецени иронично или сериозно):

— Ах! Това е гласът на бъдещето на нашия пол! — тя се привежда още по-близо към Шугър, сякаш подтикната от желание да сподели нещо интимно. — Моля се да дойде времето, когато всички образовани жени ще настояват да обсъждат тази тема без лицемерие и увъртания.

— А-аз също се надявам да стане така — мънка Шугър, и се моли Софи по някакъв начин да й дойде на помощ, дори ако трябва да падне и да се разплаче. Но Софи продължава да марширува около фонтанчето, защото далеч не е приключила с кралете на Англия:

— Проституцията безспорно е ужасен проблем — казва Шугър, обърнала лице към Софи. — Но дали вие — искам да кажа, Дружеството за спасение — ще успеете да ги заличите?

— Не и докато съм жива аз — отвръща Емелин Фокс, — но може би по нейно време.

Тази абсурдна представа изкушава Шугър да се разсмее, но тогава Софи се появява иззад завоя на фонтанчето, пеейки:

И полъхът на нейната невинност достига толкова отчетливо до Шугър, че тя е почти склонна да повярва в мечтата на госпожа Фокс.

— Най-голямата пречка — заявява госпожа Фокс, — са лъжите, които се разпространяват упорито по този въпрос. Злонамерени и страхливи хора твърдят, че проституцията се корени в порочността на жените. Чувала съм това хиляди пъти, включително и от проститутки!

— А в какво се корени тя според вас? В порочността на мъжете ли?

Сивкавобледото лице на госпожа Фокс е зарозовяло; тя се разгорещява, когато се засегне тази тема.

— Само дотолкова, доколкото мъжете са отговорни за създаването на закони, определящи какво може да прави една жена и какво — не. И когато говоря за закон, нямам предвид само юридическите законници! Проповедта на един свещеник, който не може да намери любовта в сърцето си също е закон; унижаването и опростеното обрисуване на нашия пол във вестници, романи, дори по етикетите на най-незначителните стоки за домакинството, това също е закон. А най-страшният закон е бедността. Ако един мъж затъне, понякога една банкнота от пет лири и нов костюм могат да му помогнат да се измъкне от блатото, но падне ли една жена… — тя изпухтява вбесено, бузите й пламтят, вече е силно развълнувана. Гърдите й бързо се повдигат и отпускат, зърната им се очертават при всяко вдишване. — Ако една жена пропадне, от нея се очаква да си остане уличница. Знаете ли, госпожице Шугър, никога досега не съм срещала проститутка, която предпочита да си остане такава. Всички те биха си сменили занаята, стига само да можеха.

— Но какво предприема вашето… Дружество — пита Шугър, изчервена от якичката до корена на косите — когато искате да… ъъъ… спасите някоя проститутка?

— Посещаваме всички къщи със съмнителна репутация, публичните домове, обикаляме парковете… всички места, на които могат да бъдат срещнати проститутки, и ги предупреждаваме каква съдба ги очаква — ако ни се предостави такава възможност.

Шугър кимва привидно заинтригувана, а всъщност изключително доволна, че нито веднъж не стана от леглото си в случаите, когато представителки на дружеството се появяваха в дома на госпожа Кастауей.

— Предлагаме им подслон, макар за съжаление да разполагаме с извънредно малко жилища за тази цел — продължава госпожа Фокс. — Ако само полупразните църкви в тази страна можеха да бъдат използвани по-разумно! Но тъй или иначе, правим каквото можем с това, с което разполагаме… А как постъпваме после? Ами ако момичетата са изучили някакъв занаят, правим всичко възможно да им създадем възможност да го упражняват отново, осигуряваме им препоръчителни писма. Аз самата съм писала много такива писма. Ако не знаят нищо, започваме да ги учим на нещо полезно — да готвят или да шият например. В някои от най-изисканите домове има прислужници, изпратени там от Дружеството за спасение.

— Божичко!

От устните на госпожа Фокс се откъсва въздишка.

— Разбира се, фактът, че единствената почтена работа, която можем да предложим на такава млада жена, е да бъде прислужница, не говори добре за нашето общество — за английското общество, искам да кажа. Но не можем да се преборим с всички злини едновременно. А положението е много тежко. Всеки ден измират проститутки.

— Но от какво? — пита Шугър, подтикната от внезапно любопитство, макар да знае отговора.

— Болести, раждане, убийства, самоубийства — започва да изрежда отчетливо госпожа Фокс. — „Много късно“ — това е ужасната фраза, която ни преследва през цялото време. Вчера например посетих едно такова заведение, известно като „домът на госпожа Кастауей“. Търсех едно момиче, за което бях чела в някаква противна брошурка, озаглавена „Повече забавления в Лондон“. Казаха ми обаче, че момичето отдавна е изчезнало, и че госпожа Кастауей е мъртва.

Вътрешностите на Шугър се вкаменяват и сякаш единствено желязната пейка, на която е седнала, им пречи да се изсипят от тялото й.

— Мъртва? — прошепва тя.

— Мъртва — потвърждава госпожа Фокс. Големите й сиви очи следят внимателно и най-дребния проблясък от вълнение по лицето на жертвата й.

— От какво… е умряла?

— Новата съдържателка не ми каза. Прекъсна разговора, хлопвайки вратата в лицето ми.

Шугър не издържа на вперения в лицето й поглед на госпожа Фокс. Тя свежда глава. Вие й се свят, повдига й се, тя се взира в изпомачкания си черен скут и се чуди какво да направи, какво да каже. Ако животът беше такъв, какъвто го описват в евтините романчета на Роуз, тя би могла да прониже госпожа Фокс с кама в сърцето, а после да накара Софи да й помогне да заровят тялото; би могла също така да падне на колене пред госпожа Фокс и да я помоли да не издава тайната й. Вместо това обаче тя продължава да се взира в скута си, дишайки едва доловимо, докато изведнъж осъзнава, че нещо бълбука в ноздрите й, избърсва нос и вижда ръкавицата си — мокра и лепкава от кръв.

Пред очите й изплува бяла носна кърпичка, държи я госпожа Фокс. Нейната ръкавица е доста излиняла и изпомачкана. Смутена, Шугър я поема и се избърсва. Завива й се свят, тя залита, както е седнала, а кърпичката се превръща за миг от меко късче бял памучен плат в мокър, аленочервен парцал.

— Не, облегнете се назад — чува тя гласа на госпожа Фокс в момента, когато отпуска напред глава.

Госпожа Фокс опира ръка в гърдите на Шугър и я избутва назад, докато главата й се отмята, провесена зад облегалката, която се забива болезнено в плешките й. Шугър се взира, примигвайки, в синьото небе. Кръвта изпълва главата й, дави я, дразни гърлото й.

— Опитайте се да дишате нормално, за да не припаднете — казва госпожа Фокс, когато Шугър започва да се задъхва. — Можете да ми вярвате; знам какво е.

Шугър се подчинява и продължава да се взира в небето, притиснала лявата си ръка със стиснатата в нея кърпичка към носа, а с дясната, колкото й да е невероятно, е стиснала ръката на госпожа Фокс. Твърдите й, кокалести пръсти стисват успокоително пръстите на Шугър през двата слоя козя кожа, които ги разделят.

— Простете ми, госпожице Шугър — разнася се гласът на госпожа Фокс. — Сега разбирам, че трябва да сте били много близки със съдържателката на дома, в който сте работили. Постъпих прекалено самонадеяно и пропуснах да преценя и тази възможност. Всъщност не прецених и много други неща.

Главата на Шугър виси толкова назад, че тя може да вижда минувачите по Пембридж Скуеър, обърнати с главата надолу. Една обърната с главата надолу майка подръпва за ръката малкото си момченце, което също е обърнато надолу с главата, и му се кара, задето се е вторачило в дамата с окървавеното лице.

— Софи — прошепва тревожно Шугър. — Не чувам вече гласа й.

— Софи е добре — успокоява я госпожа Фокс. — Облегнала се е на фонтанчето и спи.

Шугър примигва. Стичащите се настрани сълзи гъделичкат ушите й и овлажняват косата по слепоочията й. Тя облизва окървавените си устни и се опитва да събере смелост, за да попита каква ще е съдбата й.

— Моля ви да ми простите, госпожице Шугър — повтаря госпожа Фокс. — Аз съм страхливка. Ако бях проявила малко смелост, бих ви спестила тази игра на котка и мишка, бих ви казала от самото начало за каква ви считам. А ако случайно се беше оказало, че греша, вие просто щяхте да решите, че съм побъркана, и с това всичко щеше да приключи.

Шугър повдига предпазливо глава, все още притиснала подгизналата от кръв кърпичка към носа си.

— Но… как ще приключи всичко сега? И за каква ме считате вие всъщност?

Госпожа Фокс гледа някъде встрани, към фигурката на спящата Софи. Профилът й е ясно очертан и доста привлекателен, макар Шугър да не може да не забележи кафеникавото петно ушна кал в извивката на ушната мида.

— Считам ви — започва госпожа Фокс, — за млада жена, която е открила своето призвание и смята да му остане вярна, и това няма никаква връзка с начина, по който си е изкарвала прехраната досега. Дружеството за спасение не би могло да се надява на нещо по-добро за момичетата, на които намира работни места в почтени домакинства, а много от тях за съжаление се връщат отново на улицата. Но вие няма да се върнете на улицата, нали, госпожице Шугър?

— По-скоро бих умряла.

— Убедена съм, че няма да се наложи — отвръща госпожа Фокс, която изведнъж е придобила крайно изтощен вид. — Господ не е толкова кръвожаден.

— О! Кърпичката ви… — възкликва Шугър, припомнила си съсипаното късче плат, провиснало от пръстите й.

— В къщи имам пълна кутия — казва с въздишка госпожа Фокс и се изправя. — Те са ми спомен от времето, когато щях да умра от туберкулоза. Довиждане, госпожице Шугър. Сигурно ще се видим отново.

Тя й обръща гръб и тръгва.

— Аз… надявам се да е така — отвръща Шугър, защото не знае какво друго да каже.

— Разбира се, че ще се видим — казва госпожа Фокс, когато се обръща, за да й помаха, този път доста по-благоприлично отпреди. — Светът е малък.

Когато госпожа Фокс изчезва, Шугър започва да бърше лицето си и усеща, че по бузите, устните и брадичката й има засъхнала кръв. Опитва се да попие с кърпичката малко влага от тревата, но без особен успех, защото разтопилата се скреж се е изпарила под слънчевите лъчи. Пропитата с кръв кърпичка й припомня нещо, за което тя се опитва да не мисли напоследък — това, че от няколко месеца нито капка менструална кръв не е изтекла от тялото й.

Шугър се изправя на крака, залитайки.

„Мъртва е“, мисли си тя. „Мъртва е, проклета да е дано“.

Опитва се да си представи мъртвата госпожа Кастауей, но това се оказва невъзможно. Майка й открай време приличаше на труп, гримиран и съживен с някаква богохулна или сензационна цел. Как ли би могла да я промени смъртта? Най-доброто, което може да направи Шугър, е да промени посоката на образа, извикан в съзнанието й — от вертикална на хоризонтална. Зачервените очи са отворени; ръката й е протегната с дланта нагоре, за да бъдат поставени в нея монети. „Елате, сър“, казва тя, готова да представи на поредния джентълмен момичето на неговите мечти.

— Софи — прошепва тя, защото междувременно е отишла до фонтанчето. — Софи, събуди се.

Детето, отпуснало глава на рамото си като парцалена кукла, веднага се стряска и се събужда, ококорило очи — уплашено, че е заспало без разрешение.

Но Шугър започва първа да се извинява:

— Съжалявам, Софи, заговорих се с тази дама.

Тя предполага, че вече наближава обяд. Най-добре е да побързат да се приберат, за да не би Уилям да се разгневи, задето е лишен от секретарката, любовницата или болногледачката си, или от тази комбинация от трите, която ще му бъде необходима днес.

— Хайде, детето ми, кажи ми докъде стигна с кралете на Англия?

Софи отваря уста да отговори, но внезапно очите й се разширяват от учудване.

— Ударил ли ви е някой, госпожице?

Шугър прокарва нервно ръка по лицето си.

— Н-не, Софи. Просто ми протече кръв от носа, това е всичко.

Софи е доста възбудена от това разкритие.

— И на мен ми се случи веднъж, госпожице! — казва тя с тон, който намеква, че събитието е било страховито, но вълнуващо.

— Така ли, мила? — Шугър се опитва да си припомни със замъгленото от собствените й тревоги съзнание кога може да се е случило това, за което говори Софи. — Кога?

— То беше преди — казва детето след кратък размисъл.

— Преди какво?

Софи приема ръката на гувернантката си, която се опитва да я изправи на крака; задната част на надиплената й черна рокля е влажна, измачкана, с полепнали по нея клечки, пръст и стръкчета трева.

— Преди татко да ви купи за мен, госпожице — казва Софи. Ръката на Шугър, която тя е протегнала, за да отупа полата на Софи от мръсотията, замръзва във въздуха.

Трийсет и едно

Тук има прекалено много хора! Сякаш са с милиони повече! И да можеха да застанат поне за миг на едно място! Господи, направи тъй, че да спрат да се блъскат и бутат поне за една минута, да застинат като в жива картина, та тя да може да премине!

Шугър се е сгушила на прага на аптеката „Ламплъф“ на Риджънт Стрийт и чака човешкото море да се раздели, но не се случва нищо подобно. Непрестанният, безмилостен шум на уличното движение, крясъците на уличните продавачи, бърборенето на минувачите, пръхтенето на конете, лаят на кучетата — всички тези звуци й бяха добре познати някога, но само няколко месеца отшелничество са били достатъчни, за да я превърнат в чужденка.

Как е възможно в продължение на толкова години да е бродила по тези улици, потънала в мислите си, съчинявайки някоя част от романа си, и никой нито веднъж да не я е блъснал или съборил на земята? Как е възможно да има толкова много човешки същества, наблъскани на едно място, как може толкова много човешки животи да се развиват успоредно с нейния? Тези дърдорещи неспирно жени в рокли на зелени и морави райета, перчещите се франтове, всички тези евреи и ориенталци, мъжете, залитащи под тежестта на рекламните табла, намигащите собственици на магазинчета, веселите моряци и мрачните чиновници, просяците и проститутките — всеки един от тях иска своя дял от съдбата и държи тя да се отнесе с него поне толкова щедро, колкото се е отнесла с Шугър. Благата, които можем да изсмучем от света, не са безкрайни, а цялото това прегладняло множество се блъска и боричка, за да получи своето.

Ами миризмите! Откакто се пренесе в дома на Ракъмови и заживя в Нотинг Хил, е станала свръхчувствителна — започва да се дави и очите й се насълзяват, когато е принудена да вдишва острата смесица от парфюм, конска тор, пресни сладкиши и развалено месо, прегоряла овнешка лой и шоколад, печени кестени и кучешка урина. Домът на Ракъмови, макар и собственост на парфюмерист, всъщност не мирише на нищо — като изключим миризмата на пури в кабинета и на овесена каша в учебната стая. Дори вазите — огромни, претенциозни копия на антични урни — сега стоят празни, след като букетите, изпратени в памет на Агнес, бяха сполетени от съдбата на всичко тленно.

Разбрала погрешно колебанията на Шугър, една хубава млада продавачка на цветя измъква букетче от поувехнали розови рози от количката си и го размахва подканващо към нея. Фактът, че момичето си има количка, както и това, че предлага стоката си на жена, доказва, че тя вероятно наистина е цветарка, а не проститутка. Въпреки това Шугър се стряска и това я подтиква да предприеме нещо. Тя си поема дъх, навлиза в човешкия поток, и веднага е въвлечена в стремителното движение на тълпата.

Тя съзнателно избягва да гледа хората в лицата и се надява, че те ще бъдат така добри да й отвръщат със същото. (Ако не се страхуваше толкова много, че някой може да я блъсне така, че да падне на земята, тя би спуснала плътната си черна воалетка). От всеки магазин, край който минава, от всяка странична уличка всеки момент може да изскочи някой, който я познава, някой, който може да я посочи с пръст и да приветства на висок глас завръщането й по тези места, които е кръстосвала толкова често.

Тя самата неволно забелязва някои хора, които са се превърнали в неразделна част от тези улици — точно пред сладкарница „Локхарт“ е застанал Хю Бантън, латернаджията — дали я е забелязал? Разбира се, че я е забелязал, старият хитрец! Но се прави, че не познава своята „малка сладуранка“, когато тя минава край него. Ето го и Надир, върви право към нея, залитайки под тежестта на двете рекламни табла, които носи провесени на гърдите и на гърба си — но той я подминава, без да я забележи; очевидно счита, че една дама в траурен тоалет надали би пожелала да присъства на представянето „за първи път в Англия!“ на жива горила.

Край входовете на магазините и редиците наемни файтони се навъртат проститутки, които Шугър познава само по лице, не и по име. Те я оглеждат с лениво безразличие; тя е същество, толкова чуждо на техния свят, колкото и чудовището, описано в рекламните табла на Надир, но далеч не толкова интересно. Единственото в тази облечена в черно непозната, което може да задържи погледа им за малко по-дълго от секунда, е странната й, вдървена походка.

Само ако знаеха защо Шугър накуцва днес! Накуцва, защото снощи, когато си легна, вдигна нагоре крака, като че ли за да я чукат отзад, и наля във вагината си цяла чаена чаша топла вода, смесена с цинков сулфат и боракс. После се уви здраво с импровизирана превръзка и заспа, изпълнена с надежда, че химикалите, макар и престояли доста дълго в куфара й, са съхранили нещо от унищожителната си сила. Тази сутрин обаче, вместо да бъде зарадвана от спонтанен аборт, откри, че вулвата и вътрешната част на бедрата й са аленочервени и възпалени — дотолкова, че едва успя да облече себе си, да не говорим пък за Софи.

В девет часа, стиснала здраво зъби от усилие да се държи естествено, тя се появи в кабинета на Уилям и помоли за позволение да ползва за първи път правото си на свободен ден — с възможно най-спокоен и безразличен тон.

— Защо ти е да излизаш? — попита той. Гласът му не звучеше подозрително, а по-скоро сякаш не можеше да си представи какви желания би могла да има Шугър, които да не могат да бъдат задоволени между четирите стени на неговия дом.

— Имам нужда от нови обувки, трябва да купя глобус за Софи, и някои други неща…

— А кой ще се грижи за детето, докато те няма?

— Тя се справя много добре сама. Установила съм, че мога да разчитам на нея да изпълни обещанията си. Освен това Роуз ще я наглежда от време на време. Ще се върна към пет.

Уилям изглеждаше доста объркан. Започна да прехвърля демонстративно писмата, които бе отворил и прочел, но все още не можеше да им отговори лично поради превързаните си пръсти.

— Онзи човек, Бринсмийд, ми писа за амбрата. Очаква отговор от мен още днес, с третата поща.

— Какво ще спечелиш, ако веднага отговориш на настояванията му? — отвърна тя. — Той за какъв се мисли, Уилям? Кой от вас двамата е по-високопоставен? Нека почака няколко дни, за да осъзнае, че ти му правиш услуга, а не той на теб.

За щастие това подейства, и само след минути тя излезе от къщата, пребледняла от старание да не започне да куца, преди да се е добрала до омнибуса, където вече никой не би й обърнал внимание.

Болката като че ли е понамаляла; може пък „Подмладяващият крем“ на Ракъм, с който намаза обилно слабините си, наистина да помага. Това, което далеч не съумява да стори за женските лица (въпреки неумерените претенции на рекламата), кремът може би успява да постигне, въздействайки върху някои части на тялото, които не се споменават в прилично общество. Но тя трябва да се възстанови колкото е възможно по-бързо, в противен случай ще се наложи да откаже на Уилям, когато той поиска от нея други услуги, по-различни от писането на писма.

Шугър тръгва, накуцвайки, по Силвър Стрийт, и се моли наум никой да не я повика по име. Проститутките тук са по-грубовати от онези, които работят на Риджънт Стрийт, вехтошарки, които се нахвърлят на по-второстепенните мъже — на тези, които не могат да си позволят луксозната стока, предлагана на елегантната търговска улица. Те са по-ярко гримирани, лицата им са мъртвешки бели, а устните — кървавочервени, също като на вещиците от пантомимите, които плашат децата. Колко ли време е минало, откакто самата тя цапотеше лицето си така? Шугър си спомня съвсем ясно брашнения вкус на пудрата, помни как тя се разхвърчаваше навсякъде във въздуха при всяко бръкване с пухчето в кутията… но сега лицето й е чисто и измито, на пипане кожата й е гладка като добре обелен портокал. Ежедневните й занимания пред огледалото вече не включват извиване на миглите, поставяне на руж по бузите, оскубване на непокорни косъмчета от веждите, почистване на езика, и обелване на парченца суха кожа от устните. Напоследък тя просто хвърля сутрин поглед в огледалото, убеждава се, че изглежда уморена и изтормозена; подрежда косата си и се хваща на работа.

Ето го и дома на госпожа Кастауей. Шугър не тръгва право към него, а бави крачка, изчаквайки пътят да се разчисти. Само на няколко крачки от входа стои един човек, който многократно я е виждал да се прибира от „Камината“, съпроводена от клиент. Той продава нотни свитъци, и точно в момента изпълнява някакъв тромав танц, съпровождайки изпълнението си на акордеон, гримасничи като луд и тъпче с все сили по калдъръма.

— „Горила Кадрил“! — обявява той с хриплив глас, когато танцът приключва, и размахва лист със запис на музиката. (От мястото, на което е застанала Шугър, рисунката на предната страница наподобява удивително образа върху продуктите на „Ракъм“). Три млади контета аплодират и окуражават продавача да повтори изпълнението, но той свива рамене уклончиво — да не би да танцува за удоволствие?

— Познавате ли някоя дама, дет’ да свири на пиано, господа? — пита той със скимтящ глас. — Мойте песни са толкоз евтини, все едно без пари ги давам.

— Ето ти един шилинг — казва един от елегантно облечените господа и пъхва монетата в джоба на продавача с тънките си пръсти. — Задръж си мърлявите листчета — само потанцувай пак.

Продавачът се сгърчва над инструмента и отново започва да имитира горила, разкривил уста в угодническа усмивка. Шугър изчаква контетата да се насладят на изпълнението и когато те най-сетне се отдалечават наперено, в търсене на нови забавления, а продавачът хуква в обратната посока, за да изхарчи шилинга, Шугър най-сетне може спокойно да доближи някогашния си дом.

Когато се изкачва към входната врата, сърцето й е в гърлото. Тя посяга към старото желязно чукче, за да похлопа по условния код, който означава „Шугър е тук, сама“. Но познатият железен Цербер е изчезнал; дупките от винтовете са запълнени със стърготини и лакирани отгоре. Не се вижда и звънец, затова Шугър е принудена да почука с кокалчетата на присвитите си пръсти по лакираното дърво на вратата.

Чакането е ужасно, но стържещият звук на плъзгащото се резе й действа още по-зле. Тя свежда надолу очи, очаквайки да види на прага Кристофър, но когато вратата най-сетне се отваря, мястото, на което би трябвало да види розовото личице на момчето, се оказва заето от юрната част на черен мъжки панталон. Шугър плъзва бързо поглед нагоре, по елегантната жилетка и копринената вратовръзка, отваря уста, за да обясни присъствието си, но изведнъж млъква, осъзнала, че лицето на мъжа всъщност е женско. Наистина, косата е ниско подстригана и пригладена с помада, но е невъзможно Шугър да не познае това лице.

Амелия Крозиър (защото това е тя), се наслаждава на смущението на посетителката с хищна усмивка.

— Струва ми се — заявява тя, — че сте сбъркали адреса.

При всяка произнесена от нея дума от устните и ноздрите й излиза на спирали цигарен дим.

— Не… не… аз… — Шугър не знае как да продължи. — Исках да попитам какво е станало с малкото момче, което отваряше вратата тук.

Госпожица Крозиър повдига едната си тъмна, старателно оскубана вежда.

— Тук не идват малки момчета — отбелязва тя. — Само големи.

Някъде отвътре — вероятно от приемната — долита гласът на Дженифър Пиърс.

— Малки момчета ли иска? Дай му адреса на госпожа Талбът!

Госпожица Крозиър обръща грубо и невъзмутимо гръб на Шугър. Ниско подстриганите косъмчета на тила й приличат на мазен патешки пух.

— Не е мъж, скъпа! — подвиква тя. — Дошла е някаква дама, облечена в черно.

— О, надявам се да не е Дружеството за спасение — възкликва измъчено госпожица Пиърс отвътре и допълва с ироничен тон. — Моля ви, пощадете ни.

След като преценява, че двете поклоннички на Сафо ще продължат играта, докогато им е забавно, Шугър решава да се представи, колкото и да не й се ще да загуби ореола на добродетелността, която й бе приписана без миг колебание.

— Казвам се Шугър — казва тя високо, за да привлече вниманието на госпожица Крозиър. — Някога живеех тук. Май…

— Ама наистина е Шугър! — лицето на Амелия светва от напълно женско оживление. — Никога не бих предположила! Когато те видях за последен път, изглеждаше съвсем различно!

— Ти също — парира Шугър с измъчена усмивка.

— А, да — госпожица Крозиър плъзва ухилено ръце по елегантния си костюм. — В крайна сметка дрехата прави човека — бил той мъж или жена, нали? Но влез, скъпа, заповядай. Някой питаше за теб само преди няколко дни. Нали виждаш, радваш се на трайна слава!

Шугър пристъпва вдървено през прага и бива въведена в приемната на госпожа Кастауей, или по-скоро в приемната, която някога беше на госпожа Кастауей.

Дженифър Пиърс е променила изцяло помещението и от гротескно претрупаното обиталище на една старица то се е превърнало в образец на модна въздържаност. Стилната ненатрапчивост на обзавеждането го прави достойно да бъде представено в някое от скъпите дамски списания, издавани отвъд Ламанша.

— Добре дошла, добре дошла!

Сега, когато го няма писалището на госпожа Кастауей и образите на Мария Магдалена са изчезнали от стените, наскоро облепени с бледорозови тапети, стаята изглежда много по-просторна. По стените няма картини, а само две ветрила от оризова хартия, изрисувани с ориенталски мотиви. Някакво бодливо стайно растение заема почетно място до дивана, на който се е излегнала Дженифър Пиърс. Вероятно държат парите в елегантното мъничко шкафче от бледозлатисто дърво с оттенък на пчелен мед — защото наоколо не се вижда нищо друго, в което биха могли да ги слагат. Недопушената цигара на Амелия Крозиър е поставена върху сребърен пепелник на висока стойка. От нея се вие тънка струйка дим, която потрепва при захлопването на вратата.

— Седни, скъпа — пропява Дженифър Пиърс и смъква крака от дивана. Движението й е съпроводено от шумолене на копринени фусти. Тя оглежда Шугър от глава до пети и потупва дивана до себе си. — Виждаш ли, затоплила съм ти мястото.

— Няма да сядам, благодаря — казва Шугър. Непоносима е дори мисълта за грубите шеги, които ще последват, ако си признае, че не може да сяда.

— За да огледаш промените, които сме направили, а? — отвръща Дженифър Пиърс и отново се отпуска назад.

За Шугър е очевидно, че от звезда на заведението Дженифър се е издигнала до негова съдържателка. Всичко в нея намеква за новото й положение — като започнем със сложния тоалет, който не би могъл да бъде свален за по-малко от час, и свършим с лениво-презрителното й изражение. Но може би най-показателни за промяната са ръцете й — те са така отрупани с огромни пръстени, че сигурно бодат на пипане. Пенисът може да е описван в литературата като меч и жезъл, но една шепа бодливи бижута биха накарали мъжката гордост незабавно да се свие ужасено.

— Мога ли да поговоря с Ейми? — пита Шугър.

Мис Пиърс сплита пръсти с леко изтракване на пръстени.

— За съжаление и тя, както госпожа Кастауей, вече не е при нас. — Забелязала ужасеното изражение на Шугър, тя се усмихва и без да бърза, поправя недоразумението. — О, не, скъпа, като казах, че не е сред нас, не го казах в смисъла, който влагам в думите, когато говоря за госпожа Кастауей. Искам да кажа, че отиде на по-добро място.

Амелия се изхилва с ужасен смях, подобен на цвилене.

— Както и да го кажеш, Джен, все на смърт прилича.

Дженифър се нацупва в нежен упрек към приятелката си, и продължава:

— Ейми реши, че нашето заведение е станало прекалено… специализирано за нейните таланти. Затова реши да представя талантите си другаде. Но съм забравила името на заведението… — тя въздъхва. — Напоследък са се нароили толкова много, че човек наистина не може да ги следи всичките.

Внезапно изражението й се променя, чертите й се изострят и тя се привежда напред сред шепота на безбройните си фусти.

— Честно казано, Шугър, напускането на Ейми, както и това, че аз вече не работя, ни оставя с две момичета по-малко. Момичета, които с удоволствие изпълняват над мъжете напълно заслуженото от тях наказание. Ако си търсиш работа…

— Имам работа, благодаря — отвръща безразлично Шугър. — Дойдох да попитам за моята… за госпожа Кастауей. Как почина тя?

Дженифър Пиърс отново се обляга назад и клепачите й се спускат, прикривайки наполовина очите й.

— Почина в съня си, скъпа.

Шугър чака да чуе още нещо, но повече сведения няма. Амелия Крозиър взема цигарата си, решава, че е прекалено къса, за да бъде елегантна, и я пуска в кухината на стойката. В стаята е толкова тихо, че се чува как угарката тупва в металната основа на пепелника.

— Тя… остави ли нещо за мен? Може би някое писмо — или съобщение?

— Не — отвръща небрежно Дженифър Пиърс. — Нищо.

Отново настава мълчание. Амелия изважда от вътрешния джоб на сакото си сребърна табакера. Елегантната й китка се плъзва по извивката на гърдите, очертани под жилетката.

— И… какво стана с нея? — пита Шугър. — След като намерихте тялото, искам да кажа.

Погледът на Дженифър Пиърс помътнява и става безжизнен, като че ли я питат за събития, случили се преди раждането й, или дори датиращи отпреди първите писмени паметници за човешката история.

— Ами отнесоха я погребалните агенти — казва тя колебливо. — Така беше, нали, любов моя?

— Така мисля — Амелия докосва новата си цигара с пламъчето на кибритената клечка. — Рукс, Брукс — погребалната агенция имаше някакво такова име…

Шугър поглежда първо едната, после другата, и преценява, че няма смисъл да разпитва повече.

— Трябва да тръгвам — казва тя и пръстите й стисват чантичката, натъпкана до пръсване с лекарства и отрови.

— Толкова съжалявам, че не можахме да ти бъдем от полза — мърка лениво съдържателката, която в новото издание на „Повече забавления в Лондон“ несъмнено ще бъде спомената като „госпожа Пиърс“. — Обещай ми да кажеш някоя добра дума за нас, ако попаднеш на момичета, които искат да сменят заведението.

По целия път до Риджънт Съркъс Шугър си повтаря какво трябва да направи. Извънредно важно е да не тръгне да се прибира, преди да си е купила нови обувки, глобус и още някакви дреболии, за да успее да убеди Уилям, че е прекарала деня в покупки. Но мисълта, че ще влезе в някакъв магазин и ще подхване разговор с продавачката за размера на краката си й се струва също толкова абсурдна, колкото и идеята да прескочи луната например. От време на време тя хвърля поглед към табелата над входа на някой магазин, към някой рекламен афиш, спира пред някоя витрина, и се опитва да си представи с какво един производител на венецианско стъкло, преподавател по музика или лечител на косопад може да й помогне да се върне у дома с покупка, която да оправдае отсъствието й.

Други минувачи я настигат и заобикалят, демонстративно избягват опасността да се блъснат в нея и възкликват „О, извинете!“, но очевидно искат да кажат: „Няма ли да решите най-сетне ще влезете ли в тази книжарница или не!“ Очите на Шугър са насълзени; надяваше се да може да ползва тоалетната в дома на госпожа Кастауей, и сега я терзае мъчителна нужда от облекчение.

— Ох! Внимавайте къде вървите! — подвиква една дебела възрастна жена — тя също е в траур, но това очевидно я прави раздразнителна. Тя й напомня малко на госпожа Кастауей. Съвсем малко.

Шугър се колебае пред витрината на магазин за куфари. Зад стъклото е изложен куфар, чийто капак е повдигнат и стои отворен, задържан от невидими жици, за да се види луксозно тапицираната вътрешност. В куфара, загнезден като огромна перла, лежи глобус — в намек, че такава елегантна вещ автоматично превръща света в стрида, която собственикът може да отвори с меча си. Достатъчно е да влезе в магазина и да попита дали са склонни да й продадат глобуса; какво им пречи да си купят нов, при това само за част от стойността, която тя би платила за този. Покупката ще й отнеме не повече от пет минути — а може да са и пет секунди, ако й откажат. Тя стисва юмруци и издава брадичка напред, но подметките на обувките й сякаш са залепени за паважа; няма смисъл. Шугър продължава напред.

Когато се озовава на Оксфорд Стрийт, омнибусът за Бейзуотър тъкмо потегля. Дори да е склонна да предложи на минувачите странен спектакъл — жена в траур, която тича подир омнибус — болките не й позволяват да тича. Трябваше да купи глобуса; или поне можеше да не зяпа като глупачка пред разни витрини на вносители на пури и придворни шивачи. Каквото и да стори днес, ще бъде погрешно; като че ли е осъдена да взема неправилни решения. Какво успя да стори, след като излезе от дома на Ракъмови? Нищо — само купи лекарствата от „Ламплъф“, но за тях е късно, прекалено е късно. А пък докато отсъства от къщи, Уилям ще бъде обзет от подозрения, ще се вбеси, ще претърси стаята й, ще намери дневниците на Агнес… и о, Божичко! Ще намери романа! Да, в същия този момент Уилям вероятно седи на леглото й, стиснал яростно зъби, и чете ръкописа — сто страници, изписани със същия почерк, с който са написани тактичните писма до деловите му партньори; само че тук същата ръка описва отчаяните молби на обречени мъже към една отмъстителна проститутка на име Шугър, която си е наумила да им отреже топките.

Болката в пикочния й мехур става непоносима. Тя прекосява площада, защото доколкото си спомня, от другата му страна има обществена тоалетна; но когато стига дотам, установява, че става дума за мъжки писоар. Хвърля поглед назад към Оксфорд стрийт и вижда как друг омнибус се изнизва под носа й. „Подмладяващият крем“ се е разлигавил между краката й, кожата пулсира болезнено, като че ли са я насилили цяла група мъже, които не искат да спрат, не искат да си тръгнат и не искат да платят. „О, я стига си хленчила!“ изсъсква гласът на госпожа Кастауей. „Нямаш представа какво е истинско страдание“.

Шугър стои насред улицата, хлипа, подсмърча и се тресе от плач. Стотиците минувачи я заобикалят и й хвърлят погледи, изпълнени със съжаление, но и с неодобрение. Израженията им говорят, че е подбрала извънредно неподходящо място, за да прави сцени; наблизо е църквата „Ол Соулс“, а би могла да намери поне някоя градина или дори пусто гробище, ако си беше направила труда да повърви още половин миля.

Накрая някакъв мъж я заговаря — необикновено дебел, подобен на клоун, с подпухнал нос и рошава бяла коса. Веждите му също са ужасяващо дебели и приличат на смачкани мишки. Човекът пристъпва плахо към нея, кършейки ръце.

— Хайде, хайде — казва той. — Положението не може да е чак толкова лошо, нали?

Реакцията на Шугър се изразява в безпомощен кикот през сълзи и сополи, който постепенно, въпреки опитите й да се въздържи, преминава в истеричен смях.

— Браво на момичето — старецът примижава добродушно. — Това исках да чуя.

И той потъва в тълпата, кимайки доволно на себе си.

Собственикът на парфюмериите „Ракъм“, още замаян от следобедния сън, стои в приемната на собствения си дом, взира се в пианото и се пита дали някой някога ще свири отново на него. Повдига капака и гали меланхолично клавишите със здравата си ръка — докосва същата повърхност от слонова кост, която за последен път е била докосвана от ръката на Агнес. Това създава някакво усещане за близост. Но неговото докосване е много грубо — един от пръстите му успява да събуди скритото чукче. Отеква самотен звук и Уилям отстъпва смутено, надявайки се, че някой от прислугата няма да се появи, за да провери каква е причината.

Той отива към прозореца, дръпва шнура и разтваря докрай завесите. Навън вали — колко потискащо. Шугър е там някъде, и нищо чудно да е забравила да си вземе чадър. По-добре щеше да е да си беше останала вкъщи и да му беше помогнала с кореспонденцията; пристигна втората поща, а с нея и неоспоримо доказателство, че Хенри Колдър Ракъм така и не е изплатил на „Уулуърт“ дължимите 500 лири стерлинги, което поставя Уилям в единия от ъглите на страшно притеснителен триъгълник.

В мислите му се мярва образът на голата жена в моргата. С други думи, на Агнес. Той искрено се надява, че тя вече почива в мир. Дъждът се усилва, плющи по прозорците, преминава в градушка, плиска, кискайки се, по френските прозорци, въздиша в тревите.

Той се опитва несръчно да си запали пура. Счупените му пръсти заздравяват бавно; единият от тях е зараснал накриво, но това е нещо, което биха забелязали само те двамата с Шугър.

Неясни звуци се носят от някакъв отдалечен край на къщата — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, защото пороят ги заглушава. Дали някога ще успее да напише онзи фейлетон за „Пънч“, в който ще се обяснява как дъждът се отразява на прислугата? Сигурно не — през изминалата година не е написал и ред, който да не е бил свързан по някакъв начин с делови въпроси. Всички философски въпроси и шеговити коментари са отпратени в забвение. Да, действително успя да спечели империя, но какво загуби?

Лек пристъп на замайване го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Дали е от мозъчното сътресение? Не, по-скоро е гладен. Роуз не се е осмелила да смути съня му по обяд; сега трябва само да й позвъни и тя ще му донесе нещо. Би могла да му донесе и „Таймс“ от кабинета; засега само го е прегледал, колкото да се увери, че сензацията на деня е свързана с някаква горила, а не с откритието, че Агнес Ракъм е жива.

Каква глупост. Едва когато тези налудничави фантазии престанат да го измъчват, ще се убеди, че главата му се е възстановила напълно след побоя. Агнес си отиде навеки; тя съществува вече единствено в спомените му; двамата ги няма заедно дори на снимка, жалко наистина, че единствената им обща снимка е сватбената, направена от онзи италиански мошеник, на която лицето на Агнес се вижда като размазано петно. Панцета, да, така се казваше онзи тип, а прояви и нахалството да поиска цяло състояние за снимката…

Уилям седи отпуснато в креслото и се взира в дъжда навън. През пъстрия воал на годините той вижда Агнес, изненадана от летен порой — тя тича да се скрие в една беседка, розовата рокля и бялата шапка подчертават здравата руменина по бузите й. Спомня си как тичаше до нея, замаян от щастие, че е могъл да сподели с нея този миг, че от всички нейни ухажори тъкмо той я е видял такава — сияйно красива, на прага на зрелостта, зачервена, с кожа, обсипана с блестящи капчици дъжд, задъхана като преследвана сърна.

Сега си спомня, че тя нито веднъж не му се присмя. Нито веднъж! Нито дори когато бе заобиколена от обожатели от собствената си класа, всички до един богати и от висшите кръгове, които извиваха презрително устни дори само при появата на сина на обикновен търговец. Но те нямаха никакъв шанс пред Агнес, тези женствени глупаци. Агнес създаваше впечатлението, че рядко забелязва присъствието им, като че ли всеки миг можеше просто да си тръгне и да ги изостави като домашни животни, които някой неблагоразумно е поверил на грижите й.

Но тя никога не обръщаше гръб на Уилям Ракъм. Той не я отегчаваше — там беше разликата. Останалите й обожатели обичаха най-много от всичко звука на собствените си гласове; а той предпочиташе звука на нейния глас. Но не само мелодичният й глас го привличаше — тя не беше толкова глупава, колкото останалите момичета, които той познаваше. Разбира се, беше напълно несведуща по темите, които поначало са загадка за момичетата (тоест всичко, което има някакво значение), но за Уилям бе ясно, че тя има нетрадиционен и оригинален начин на разсъждение. И нещо особено впечатляващо — имаше инстинктивен интерес към метафизиката, който бе останал напълно неразвит поради повърхностното й образование; тя действително бе в състояние да види „света като пясъчно зрънце, а Рая като полско цвете“.

Припомняйки си тези неща, седнал в приемната, под затихващия шум на дъжда, отпуснал глава на плетена от Агнес покривчица, Уилям внезапно кихва. Дори това му напомня онази сияеща Агнес Ънуин — колко вбесяващо и очарователно суеверна беше тя! Когато я питаше защо тя всеки път възкликва „Бог с вас!“, щом някой наоколо кихне, тя обясняваше, че някой от невидимите демони, гъмжащи наоколо, може да се възползва от кратката конвулсия и да влезе в тялото на кихащия. Само ако някой съобразителен присъстващ спомене името Божие, докато ние сме заети да викаме „апчхи“, можем да бъдем сигурни, че сме предпазени от нахлуването на демони.

— Е, в такъв случай ви дължа живота си — каза й той.

— Вие ми се присмивате — отвърна Агнес меко, — но Бог трябва да предпазва хората — нали затова е Бог?

— О, госпожице Ънуин, трябва да внимавате, в противен случай ще ви обвинят, че споменавате напразно името Божие.

— Вече са ме обвинявали. Но тези хора — очарователна усмивка се появи на устните й, — говорят с устата на демоните, настанили се в тях.

— Заради многото кихавици, които никой не е благословил.

— Именно.

Тогава Уилям се смя с глас; да му се не види, това момиче беше и забавно! Необходима е била появата на умен и проницателен мъж, за да оцени нейното закачливо остроумие. Всеки път, когато се срещнеха, тя го проявяваше, говорейки винаги с иронично тържествен тон, преди лицето й да грейне в усмивка иззад ветрилото; върху нестабилните основи на шеговитите им разговори се изгради годежът им.

Разбира се, той я желаеше. Сънуваше я, и то в мокри сънища. И все пак, дълбоко в сърцето и слабините си, той не изпитваше отчаяна страст към нея; в крайна сметка за тази цел си имаше цяла категория жени. Когато си представяше Агнес като своя съпруга, фантазиите му почти нямаха физическа страна — виждаше нея и себе си да спят прегърнати в огромно като сал бяло легло.

Когато вече бяха годеници, тя сподели с него колко я ужасява мисълта, че може да загуби фигурата си. Уилям, разбира се, предположи, че тя мисли за възможно раждане и незабавно реши да взема предпазни мерки, за да й спести тази неприятност.

— Деца ли? — каза той наслаждавайки се на съзнанието, че нарушава още един от каноните на общоприетото, защото по онова време не даваше пет пари за надеждите на баща си и плановете на всякакви многознайници. — И без това по света има прекалено много деца! Хората искат деца, за да осигурят собственото си безсмъртие, но дълбоко се заблуждават — малките чудовища са съвсем различни и обикновено нямат нищо общо с тях. Ако човек иска безсмъртие, трябва да го постигне приживе сам!

Беше хвърлил поглед към лицето й, обезпокоен, че решението му да спечели безсмъртна слава с писанията си може да й се стори суетно, но тя изглежда беше обзета от възторг.

В мечтите си, и на сън, и наяве, той виждаше Агнес редом със себе си, не само като новобрачна двойка, но и в зрелите им години, в зенита на общата им слава.

— Ето семейство Ракъм — щяха да казват минувачите, когато двамата излязат на разходка в парка „Сейнт Джеймс“. — Наскоро издадоха новата му книга.

— Да, а тя току-що се върна от Париж. Казват, че си поръчала трийсет нови рокли при петима различни моделиери!

Един типичен ден от бъдещето, което той бе изградил в мечтите си, щеше да започва в обления от слънце парк на семейния им дом. Той ще седи на плетен стол, ще прехвърля коректурите на последната си книга и ще преглежда писмата от читатели (почитателите ще получават незабавно сърдечен отговор, а писмата на зложелателите просто ще подпалва с пурата си). А сигурно зложелателите няма да бъдат малко, защото той има намерение да отправи не едно предизвикателство! Така че на моравата до него ще тлее немалка купчина — това ще е останало от досадниците, които са се осмелили да му дотягат с възраженията си. Агнес ще се появи, плъзгайки се като видение по моравата, във великолепен люляков тоалет и ще му се скара, че непрекъснато създава проблеми на градинаря.

Сега, отпуснат в креслото в своята дневна, през януари 1876 година, наскоро овдовял, Уилям се присвива измъчено, когато си припомня онези фантазии. Какъв глупак е бил! Колко малко е разбирал сам себе си!

И колко малко е разбирал Агнес! Колко трагично е подценявал безмилостния натиск, на който щеше да ги подложи баща му през първите години от техния брак! От самото начало поличбите сочеха към моргата в Пийчкот и към онази нещастница, просната на каменната маса.

Уилям задрямва отново и вижда пред себе си Агнес такава, каквато беше през първата им брачна нощ. Той повдига нощницата й — тя наистина е най-красивото същество, което е виждал през живота си. Но е вцепенена от ужас, съвършената й кожа е настръхнала. Толкова месеци вече той възпява красотата на очите й, с която очевидно й доставя удоволствие; но колкото и да би желал да посвети по двеста години на съзерцание на двете й гърди и трийсет хиляди за всичко останало, Уилям изпитва желание за спонтанно сливане, за да ознаменуват подобаващо взаимната си любов. Може би трябва да цитира стихове? Да я нарече своя Америка, своя новооткрита земя? Гърлото му съхне от неловкост и смущение; немият ужас, изписан по лицето на жена му, го кара да продължи да действа безмълвно. Той продължава, съпровождан само от собственото си задъхано дишане, вкопчил се в надеждата, че по някаква магия на сливането, по силата на някаква емоционална осмоза, тя ще получи вдъхновение да сподели екстаза му; че страстният му изблик ще бъде последван от топлия балсам на облекчението и новооткритата взаимност.

— Уилям?

Той трепва, събужда се и се оглежда объркано. Пред него, насред дневната, е застанала Шугър. Траурната й рокля блести, защото е вир-вода, дъждовна вода се стича от шапката й, лицето й е смутено.

— Нищо не успях да направя — признава тя. — Моля те, не ми се сърди.

Той се поизправя в креслото и потрива очи с пръстите на здравата си ръка. Вратът му е схванат, главата го боли, а членът му лежи отпуснато в овлажнялото си гнездо от косми.

— Няма значение — изпъшква той. — Кажи ми какво искаш и аз ще уредя да ти го доставят тук.

Три дни по-късно, докато тя пише до Хенри Колдър Ракъм писмо, чието обръщение „Скъпи татко“ й бе продиктувано след известно колебание, Уилям внезапно я пита:

— Умееш ли да работиш с шевна м-м-машина?

Шугър вдига поглед. Мислела е, че е готова да посрещне всякакви изненади през днешния ден; възпалението й е преминало достатъчно, за да не се налага да отказва на Уилям, ако бъде обзет ненадейно от желание, стига да не бъде груб; стомахът й вече се е пооправил след повръщането, причинено от настойката от пелин и вратига, и тя е решила да даде почивка на измъченото си тяло, преди да опита последното средство — бирена мая и див джоджен.

— Съжалявам — отвръща тя. — Не съм пипвала шевна машина през живота си.

Той кимва, явно разочарован.

— А можеш ли да шиеш по об-б-бичайния начин?

Шугър оставя писалката върху попивателната и се опитва да прецени по изражението му дали би приел шеговития й тон.

— Умението да си служа с игли и конци — отбелязва тя, — никога не е било сред големите ми таланти.

Той не се усмихва, а само кимва отново.

— Значи няма да можеш да промениш някоя рокля на Агнес така, че да ти става?

— Не мисля — казва тя, сериозно притеснена. — Дори да бях шивачка, надали щях да успея — фигурите ни бяха… много различни, нали?

— Жалко — отвръща той и я оставя да се гърчи от напрежение в продължение на няколко минути. Какво, по дяволите, има предвид? Подозира ли я в нещо? Той беше вчера в града, за първи път след погребението, а вечерта не спомена къде е ходил… Да не би да е бил в полицията?

Най-сетне той се откъсва от размислите, в които беше потънал, и казва с ясен и заповеднически тон, почти без да заеква:

— Уредих да поизлезем малко всички з-з-заедно.

— Кои… ние?

— Ти, аз и Софи. В четвъртък ще отидем до града, за да ни снимат. Ще трябва да носиш траурните си дрехи, докато стигнем дотам, но те моля да си вземеш някоя красива рокля в по-свежи цветове, и за Софи също. В ателието на фотографа има стая за преобличане, вече проверих.

— Аха — тя чака някакви пояснения, но той вече е обърнал глава, което означава, че темата е приключена. Шугър вдига писалката от изцапаната попивателна. — Кажи ми, ако предпочиташ някоя определена рокля.

— Просто някоя рокля, в която да изглеждаш достатъчно привлекателна, но въпреки това напълно почтена жена — отвръща Уилям.

— Къде ще ни заведе татко, госпожице? — пита Софи на утринта на големия ден.

— Вече ти казах — в ателието на един фотограф — казва с въздишка Шугър и се опитва да не й проличи раздразнението от възбудата на Софи.

— То голямо ли е, госпожице?

„Ох, защо не млъкнеш, дърдориш, без да мислиш“.

— Не знам, Софи, и аз никога не съм била там.

— Мога ли да си сложа новата шнола от китова кост, госпожице?

— Разбира се, скъпа.

— А да взема ли новата си чанта, госпожице?

„Дори звуците, които издаваш, малко съкровище“, просъсква госпожа Кастауей, „са извънредно досадни“.

— Да… да, не виждам защо да не я вземеш.

От глава до пети в траур, опаковали по една своя рокля в карираната пътна чанта, която някога принадлежеше на госпожа Ракъм, Шугър и Софи излизат на алеята, където екипажът със запрегнатия в него кон вече ги очаква.

— Къде е татко? — пита Софи, когато Чийзмън я вдига и я поставя в купето.

— Сигурно си прибира играчките, госпожице Софи — смигва кочияшът.

Шугър се качва забързано, докато Чийзмън е зает с пътната чанта, за да се измъкне от опипващите му лапи.

— И умната, госпожице Шугър! — подвиква той така, че думите му прозвучават като рефрен на мръсна песничка.

Уилям се появява на прага, закопчавайки тъмносивото палто, което е облякъл над любимото си кафяво сако. Когато го закопчае до яката, само някой много наблюдателен минувач би могъл да забележи, че не е в пълен траур.

— Да тръгваме, Чийзмън! — подвиква той, когато се качва в купето при дъщеря си и госпожица Шугър — и за голяма радост на дъщеря му думите му незабавно се превръщат в дело; конете тръгват в тръс, колелетата на екипажа се завъртат по чакъла, пред тях е пътят към широкия свят. Приключението започва — това е първа страница.

В купето тримата спътници се оглеждат един друг, доколкото е възможно, без взирането да изглежда натрапчиво — нещо трудно постижимо, като се има предвид, че коленете им почти се докосват — мъжът на едната седалка, жената и момиченцето на отсрещната.

Уилям забелязва, че Шугър изглежда зле и че е много бледа. Забелязва, че под очите й има тъмни кръгове, че чувствената й уста трепва в измъчена полуусмивка, и че траурната рокля никак не й отива. Но това не е важно — при фотографа нещата ще се променят.

Шугър преценява, че поне външно Уилям напълно се е възстановил от травмите си. Два бели белега прорязват челото и едната му буза, ръкавиците му са доста широки, но иначе той си изглежда като преди — дори малко по-добре, защото докато се възстановяваше, шкембето му е изчезнало, лицето му също е отслабнало и скулите му се очертават. Наистина не беше честно от нейна страна да сравнява лицето му с онази карикатура на корицата на „Горила кадрил“; може да не е такъв красавец, какъвто беше брат му, но у него вече се забелязва известна изисканост, благодарение на преживените страдания. Избухливостта и заекването му намаляват постепенно, и той продължава да я оставя да води кореспонденцията му, макар че пръстите му са вече заздравели и той може да пише сам. Така че… така че тя наистина няма причини да го ненавижда и да се бои от него, нали?

Телом Софи е кротка и седи напълно неподвижно, защото това се очаква от едно дете, но всъщност е извън себе си от възбуда. За първи път седи в семейния екипаж, при това заедно с баща си, с когото не е излизала никога досега. Толкова й е трудно да възприеме тези две неща, че просто се чуди откъде да започне. Баща й изглежда стар и мъдър, точно както е нарисуван на опаковките на „Ракъм“, но когато се обръща към прозореца или облизва устни, й прилича на по-млад човек, който си е залепил брада. По улицата се разхождат дами и джентълмени, и всички те са различни — трябва да са стотици и стотици. Разминават се с друг екипаж — кабина от полирано дърво и метал, пълна със загадъчни непознати, теглена от животно с копита. Но Софи съзнава, че в момента на разминаването единият екипаж е нещо като огледално отражение на другия — за тези тайнствени непознати тя е загадъчна непозната, а те са това, което е за себе си Софи. Дали баща й разбира това? А госпожица Шугър?

— Толкова си пораснала — казва изненадващо Уилям. — Станала си м-м-много висока. К-к-как го правиш, а?

Софи не отклонява очи от коленете на баща си. Въпросът му е като въпросите от „Алиса в страната на чудесата“ — просто няма отговор.

— На много неща ли те учи госпожица Шугър?

— Да, татко.

— Добре, добре.

Ето, той отново й казва, че е добра, също както в деня, когато до него вървеше онази дама, която прилича на Усмихнатия котарак!

— Софи обича най-много от всичко да учи — казва госпожица Шугър.

— Много добре — казва Уилям, сключвайки и отпускайки ръце в скута си. — Можеш ли да ми к-к-кажеш къде се намира Бискайският залив, Софи?

Софи се вцепенява. Единственият, най-важен факт от живота, а тя не е подготвена и не го знае!

— Още не сме учили за Испания — намесва се гувернантката. — Досега учехме за колониите.

— Много добре, много добре — повтаря Уилям и отново отклонява поглед към прозореца. На една от сградите, край които минават, е окачен огромен плакат с реклама на сапун „Пеърс“, и това го кара да се смръщи.

Ателието на фотографа се намира на последния етаж в една сграда на Кондюит Стрийт — по права линия разстоянието оттук до дома на госпожа Кастауей не е много голямо. На бронзовата табела пише „Тоуви и Скоулфийлд — художници-фотографи“. На половин път нагоре по мрачните стълби на стената е окачена фотография в рамка — на нея се вижда съвсем млад войник с устни, извити като лъка на Купидон, силно ретуширан, който държи пушката си така, сякаш е букет цветя. „Загинал в Кабул — БЕЗСМЪРТЕН в паметта на тези, които го обичаха“ пише под снимката; а малко по-надолу, на прилично разстояние, виси бележка с текст „За сведения заповядайте в ателието“.

В ателието Ракъмови са посрещнати от някакъв висок, мустакат индивид в редингот.

— Добър ден, господине, госпожо — казва той.

Очевидно двамата с Уилям вече се познават, но Шугър трябва да гадае кой е Тоуви и кой — Скоулфийлд — трябва да избира между този господин, който прилича по нещо на импресарио, и дребния човек по риза, когото виждат през открехнатата врата да прелива някаква безцветна течност от една малка бутилка в друга, по-голяма. Навсякъде по стените висят снимки в рамки — мъже, жени и деца, снимани сами или семейно, всички съвършени на вид, без никакви дефекти. Има и една огромна картина — портрет на закръглена дама, елегантно облечена в тоалет от времето на Регентството, в комплект с ловни хрътки и кошница, преливаща от необходимите за натюрморт отпадъци. В единия ъгъл на картината, точно върху опашката на един мъртъв фазан, блести надпис: „Е. Х. Скоулфийлд, 1859“.

— Виж, Софи — казва Шугър. — Тази картина е нарисувана от господина, който стои сега при нас.

— Така е — казва Скоулфийлд. — Но се отказах от първата си любов — въпреки многобройните поръчки от дами като тази на картината, за да се посветя на фотографското изкуство. Винаги съм вярвал, че всяко ново изкуство, ако наистина трябва да бъде изкуство, има нужда от малко… акуширане — в последния миг той се досеща, че изпълнява любимия си етюд пред представителка на нежния пол, — моля да ме извините за израза.

Шугър и Софи незабавно са упътени към една малка стаичка, в която има умивалник, две огледала в цял ръст, и елегантен порцеланов ватерклозет. По стените стърчат безброй окачалки за дрехи и за шапки. Единственият зарешетен прозорец гледа към покрива, който свързва ателието на Тоуви и Скоулфийлд със съседната къща, в която има дерматологичен кабинет.

Пътната чанта вече е отворена и пъстроцветният, лъскав, мек, копринен товар е измъкнат на дневна светлина. Шугър помага на Софи да свали траурните дрехи и да си облече най-хубавата синя рокля, със златните брокатени копчета. После сресва отново косата й и поставя шнолата от китова кост.

— А сега се обърни с гръб към мен, Софи — казва госпожица Шугър.

Софи се подчинява, но накъдето и да насочи погледа си, той попада върху огледало, което отразява всичко наоколо до безкрайност. Притеснена, да не би да види госпожица Шугър само по бельо, Софи свежда поглед към пътната чанта на мама. Вижда смачкан билет, на който пише „Психо, сензацията на сезона — представления само във Фолкстън Павилиън“! Билетът й дава материал за размисъл, докато навсякъде около нея се движат отраженията на разсъблечената й гувернантка. Софи чете и препрочита датата, часът на представлението, предупреждението, че то не е препоръчително за дами с по-слаби нерви, и от време на време мярва неволно късчета от бельото на госпожица Шугър, извивката на розовата плът над деколтето на долната й риза, голите ръце, които се борят с отпуснатите дипли тъмнозелена коприна.

Софи поднася билета към носа си, за да провери дали мирише на море. Наистина, струва й се, че долавя мирис на море, но това сигурно се дължи само на въображението й.

Същинското ателие на Тоуви и Скоулфийлд, в което преминават сега Шугър и Софи, не е много голямо — не по-голямо от трапезарията на Ракъмови например, но те са съумели да се възползват по най-изобретателен начин от три от стените, като са ги превърнали в подходящи фонове, с които могат да отговорят на всевъзможни изисквания. Едната стена е пейзаж, подходящ за фон на мъжки портрети — гори, планини, облачно небе, и като възможно допълнение — преносими колони в античен стил. Втората стена изпълнява ролята на елегантна приемна, облепена е с тапети по последна мода. Третата е разделена на три различни фона — най-лявата част е заета от висок библиотечен шкаф, от чиито лавици позиращият клиент може да извади някой от подвързаните с кожа томове и да се престори, че чете, стига да не прекрачи надясно, защото тогава ще излезе извън фона на библиотеката и ще застане пред прозореца на селска къща с дантелени перденца. Селската идилия също се разпростира на една много тясна ивица от стената, не по-широка от старомоден дамски кринолин, и преминава в друга сцена — детска стая с тапети на червеношийки и полумесеци.

Пред частта, изобразяваща детска стая (очевидно тя се ползва най-рядко) е натрупан всякакъв реквизит; не само люлеещото се конче, локомотивът-играчка, чинът и високото столче, които вървят с детската стая, но и всевъзможни принадлежности, с които клиентите позират пред останалите фонове: туристически бастун — за артистични натури и философи; голяма ваза от папиемаше, залепена върху шперплатов пиедестал, всевъзможни часовници на месингови поставки, две пушки, бюст на Шекспир, на чийто врат е провесена огромна връзка ключове, снопчета щраусови пера; различни по големина столчета за крака; фасада на стенен часовник, както и много други вещи, по-трудни за разпознаване. Софи забелязва с удивление, примесено с ужас, че сред реквизита има и един препариран кокер-шпаньол, който гледа с големи, тъжни очи и би седнал безропотно в краката на всеки господар.

С ъгълчето на окото си Шугър забелязва как Уилям оглежда нея и Софи. Вижда й се малко притеснен, сякаш се безпокои да не би непредвидени усложнения да провалят заплануваното за деня, но не изглежда разочарован от тоалетите им; ако е забелязал, че тя носи роклята, с която беше облечена, когато се запознаха, поне не се издава. Загадъчният Тоуви най-сетне се появява, застава зад кокилите на фотоапарата и нахлузва плътната черна качулка на заплашително извисяващия се механизъм върху главата и раменете си. Тоуви си остава така забулен до мига, в който Ракъмови си тръгват — само от време на време завърта задник като куче, което върти опашка, но краката му са неподвижни като краката на триножника.

Снимките стават за минути. Скоулфийлд успява да разубеди Уилям, който първоначално иска само една снимка — за един сеанс могат да бъдат заснети четири пози, които може да не бъдат заплащани или увеличавани, ако не отговарят на изискванията на клиента.

Така че Уилям застава пред нарисуваното небе, взирайки се в това, което Скоулфийлд нарича „далечината“ — тоест, предвид размерите на ателието, към решетката на отдушника. Скоулфийлд бавно издига юмрук и произнася патетично:

— На хоризонта, пробило облаците, се появява слънцето!

Ракъм неволно се заглежда в указаната посока и Тоуви се възползва незабавно от мига.

След това Уилям трябва да застане пред библиотеката, с разтворен екземпляр на „Основи на оптиката“ в ръце.

— Ах, да, тъкмо тази прословута глава — отбелязва Скоулфийлд, поднасяйки текста малко по-близо до лицето на клиента. — Кой би си помислил, че такава суха научна книга може да съдържа толкова пикантни разкрития!

Безизразното лице на Уилям тутакси се оживява и той наистина започва да чете; Тоуви веднага пристъпва към действие.

— О, това беше просто шега! — възкликва привидно разкаяно Скоулфийлд. Колкото по-дълго клиентът е в негова власт, толкова по-ексцентрично става поведението му, като че ли пийва тайничко от някоя плоска бутилка, скрита в джоба му, или вдишва по малко райски газ.

Шугър и Софи седят встрани и чакат да им дойде редът. Шугър се пита дали към това ателие няма и някакво друго помещение — тайна стаичка, където се правят порнографски снимки. Дали в края на деня, когато Тоуви и Скоулфийлд останат сами, те проявяват само образи на почтени дами и господа, или вадят и снимки на голи проститутки от смрадливите течности в тъмната стаичка, и ги окачат да съхнат? Какво по-артистично в крайна сметка от комплект снимки с размерите на карти за игра, които се продават в кутии с надпис: „Само за артистични личности“?

— А сега очарователното малко момиченце — заявява Скоулфийлд и с почти танцови движения разчиства набързо реквизита пред фалшивата детска стая, докато там остават само играчките. След кратко колебание той маха и локомотива; размисля още малко, решава, че господин Ракъм не е от бащите, които биха изпаднали във възторг при вида на дъщеря си, яхнала дървено конче, и маха и кончето. Отвежда Софи до една масичка с вретеновидни крака и й показва каква поза да заеме до нея; отстъпва ловко назад, оглежда сцената и отново пристъпва напред с подскок, за да махне една излишна табуретка.

— А сега ще повикам един слон да скочи от небето — заявява той и вдига нагоре ръце, — и ще го закрепя на върха на носа си!

Софи не вдига брадичка нагоре и дори не отваря по-широко очи; единственото, което й идва на ум, е сцената от „Алиса в страната на чудесата“, когато Алиса казва: „Тук всички сме луди“. Дали пък Лондон не е пълен с луди фотографи и с носачи на реклами, които приличат на карти за игра, също като придворните на Кралицата на сърцата?

— Слоновете не дойдоха — казва с тържествен тон Скоулфийлд, защото Тоуви още не е снимал, — затова смятам от отчаяние да си откъсна главата.

Единственият резултат на това заплашително обещание, съпроводено с жест, който подсказва, че изпълнението му е непосредствено, е че Софи се смръщва.

— Господинът би искал да повдигнеш малко брадичка, Софи, и да държиш очите си отворени, без да мигаш — обажда се тихо Шугър.

Софи изпълнява нареждането, Тоуви получава желания ефект и веднага го заснема.

За груповата снимка Уилям, Шугър и Софи позират пред имитацията на съвършена дневна — господин Ракъм е застанал в центъра, госпожица Ракъм стои пред него, но малко вляво, така че главата й достига до верижката на часовника, която се подава от джобчето на жилетката му; неназованата дама седи на елегантен стол вдясно. Тримата образуват нещо като пирамида, чийто връх е главата на господин Ракъм, а полите на госпожица Ракъм и дамата представляват основата.

— Идеално, идеално — отбелязва Скоулфийлд.

Шугър седи напълно неподвижно, сключила скромно ръце в скута си, с изправен гръб, и се взира, без да мига, във вдигнатия показалец на Скоулфийлд. Качулатото същество — хибрид между Тоуви и неговата машина — е отворило окото си; точно в този момент невидими химикали реагират на силния приток на светлина, запечатвайки все по-дълбоко образите на трите внимателно подредени човешки същества. Тя чувства едва доловимото дишане на Уилям над главата си. Все още не й е казал защо правят всичко това; беше очаквала да й обясни доста по-рано. Дали да се осмели да го попита, или това е тема, която би предизвикала поредното му избухване? Колко странно — тъкмо този случай, който би трябвало да я изпълва с надежди за общото им бъдеще, тъкмо поръчването на този семеен портрет, в който тя заема мястото, принадлежащо по право на съпругата, буди в нея лоши предчувствия.

За какво му е притрябвал този портрет? Не може да го постави в рамка в приемната — какво смята да прави с него тогава? Да го съзерцава, когато остане сам? Да й го подари? Какво, в името Божие, прави тя тук, и защо се чувства по-зле отколкото навремето, когато трябваше да заема гола всевъзможни унизителни пози „само за артистични личности“?

— Струва ми се, че сме готови — отбелязва Скоулфийлд. — Нали, господин Тоуви?

Партньорът му отговаря с изръмжаване.

Часове по-късно, отново в Нотинг Хил, когато нощта се е спуснала отдавна и вълненията са утихнали, всички членове на домакинството се оттеглят да спят — всеки в своето легло. Светлините в къщата са угасени, дори лампата в кабинета на Уилям.

Уилям леко похърква, отпуснал глава на възглавницата. Той вече сънува и вижда в съня си как най-голямата фабрика на „Пеърс“ е погълната от пламъци и наблюдава безнадеждните опити на пожарникарите да я спасят. В съня си той чувства ясно странната миризма на горящ сапун — миризма, която никога не е долавял наяве, и която ще забрави, когато се събуди, макар насън да я разпознава незабавно.

Дъщеря му също спи дълбоко, изтощена от много приключения и от упреците на госпожица Шугър, защото беше много невъздържана, а след вечеря дори повърна не само говеждия бульон, но и сладкиша и какаото, които й бяха сервирани в сладкарница „Локхарт“. Странно място е светът — никога не си е представяла, че е толкова голям и че в него има толкова много хора, а при това е пълен с всякакви явления, които явно са неразбираеми и за гувернантката й, но пък баща й каза, че е добро момиче, освен това тя вече знае, че Бискайският залив е в Испания и ще може да му отговори, ако отново й зададе този въпрос. Утре я очаква нов ден, когато тя ще си научи уроците толкова добре, че госпожица Шугър няма изобщо да се сърди.

Шугър е будна, стиска с две ръце нощното гърне и повръща отвратителната смес от бирена мая и див джоджен. Но дори посред най-ужасните спазми, когато устата и ноздрите й горят от отровата, физическото й страдание изобщо не може да се сравнява с болката от думите, с които Уилям днес я отпрати от кабинета: „Занимавай се със собствената си работа! Ако това те засягаше по някакъв начин, щях досега да съм ти го съобщил! За каква се имаш всъщност?“

Тя допълзява до леглото, притиснала ръце към корема си. Не смее дори да изскимти от страх, че звукът ще проникне отвъд стените на стаята й. Мускулите на корема я болят от конвулсивното свиване — не е възможно вътре да е останало нещо — освен…

За първи път, откакто е забременяла, Шугър си представя бебето като… бебе. Досега тя съзнателно избягваше да го вижда по този начин в представите си. То започна съществуванието си като безлика тревога, с липсата на менструация; после се превърна в червей, гризящ цветна пъпка, в паразит, който тя се надяваше тялото й да изхвърли. Дори когато то отказваше да излезе, вкопчено в нея, тя не си го представяше като живо същество, което се бори за живота си; то си оставаше някакъв тайнствен предмет — неподвижен, но нарастващ; буца плът в утробата й, която се увеличаваше по неразбираем начин. Но сега, в полунощната самота; легнала в леглото си, притиснала ръце към корема си, тя изведнъж осъзнава, че ръцете й лежат върху нещо живо — че в нея расте човешко същество.

Как ли изглежда това бебе? Дали има лице? Да, разбира се, сигурно има лице. Дали е момче или момиче? Има ли някаква представа колко майчински се отнасяше Шугър с него досега? Дали е сгърчено от страх, дали кожата му е обгорена от цинков сулфат и боракс, дали устата му не се разтваря в отчаяно желание да се добере до чиста храна сред отровите, които се въртят във вътрешностите на Шугър? Дали ненавижда деня на раждането си, макар този ден да е предстоящ?

Шугър отделя длани от корема си и ги полага върху трескавото си чело. Не трябва да допуска такива мисли. На това бебе — на това същество — на този къс месо не бива да му се позволява да живее. Собственият й живот е в опасност — ако Уилям открие, че тя е бременна, това ще бъде краят, краят на всичко. „Вие няма да се върнете на улицата, нали, госпожице Шугър?“ Така беше попитала госпожа Фокс. А Шугър й отвърна „По-скоро бих умряла“.

Шугър се завива, готвейки се за сън; гаденето вече не е толкова силно и тя успява да отпие глътка вода, за да промие вкуса на див джоджен и стомашен сок от устата си. Коремът още я боли — от ребрата до слабините, сякаш е подложила рядко използваните му мускули на убийствено тежки упражнения. Тя поставя ръка на корема си — като че ли долавя някакъв пулс. Това, разбира се, е собственият й пулс — по същия начин се долавя и на шията и слепоочията й. Онова нещо вътре вероятно няма още сърце. А може би има?

Скоулфийлд и Тоуви също са будни — всъщност, макар часът да е много напреднал, те още не са напуснали ателието на Кондюит Стрийт. Освен всичко останало, те работят и върху поръчаните от Ракъм снимки и се опитват да сътворят чудо.

— Главата излезе много малка — мърмори Тоуви и се взира с примижаване в блестящото женско лице, което току-що се е материализирало в мрака. — Не ти ли се струва, че е прекалено малка?

— Така е — отвръща Скоулфийлд, — но и без това не върши работа. Много е ярка — като че ли в черепа й гори лампа.

— Нямаше ли да е по-просто да снимаме тримата отново, но навън, на ярка дневна светлина?

— Да, любов моя, би било просто — казва с въздишка Скоулфийлд, — но пък е напълно изключено.

Двамата продължават да работят до малките часове на нощта. Поръчката на Ракъм е много по-сложна от обичайните им задачи — да залепват момчешко лице към тялото на някакъв войник, за да създадат за опечалените родители почти автентичен образ на войнската слава на починалия им син. Това, което иска от тях Ракъм, предполага съчетаване на две практически несъчетаеми неща — лице от снимка, направена на ярка слънчева светлина, при това от любител, който силно надценява способностите си, трябва да бъде преснето, увеличено няколко пъти и залепено на раменете на снимка на жена, правена в ателие, при това от професионалисти.

В три часа достигат до най-добрия възможен резултат от наличните материали. На Ракъм ще му се наложи да се задоволи с това, ако пък не му хареса, ще плати обикновените снимки, които направиха на него и на дъщеря му, и няма да приеме неумелия монтаж.

Фотографите си лягат в една малка стаичка до ателието; вече е прекалено късно да търсят файтон, който да ги откара до къщата им в Кларкънуел. На една тел в тъмната стаичка висят плодовете на днешния им труд — хубава снимка на Уилям Ракъм, вперил романтично поглед във вечния планински пейзаж; хубава снимка на Уилям Ракъм, потънал в четене насред библиотеката, хубава снимка на замечтаната Софи Ракъм в детската стая, както и една извънредно странна снимка на цялото семейство Ракъм — главата на Агнес е трансплантирана, взета от едно далечно лято. Лицето й е неестествено светло — като на онези тайнствени фигури, които според спиритистите са истински духове, запечатани в желатиновата емулсия на филма, макар да не са били видими с просто око.

Трийсет и две

Софи Ракъм е стъпила на едно столче до прозореца и върти полека дупето си, за да провери дали столчето се клати. Наистина се клати, но съвсем малко. Тя мести внимателно крака, защото не може да ги види от широките си поли, докато успява да постигне равновесие.

„Аз ще стана по-висока от мама“, мисли тя, но не предизвикателно, нито амбицирано, а просто защото е преценила, че тялото й е по-различно от тялото на майка й, и няма никакви изгледи да остане миниатюрно. Все едно, че е получила парченце от кейка, който Алиса изяжда в Страната на чудесата, но вместо да израсне незабавно до тавана, расте по мъничко през всяка секунда от живота си — растеж, който няма да спре, докато тя не стане много висока, колкото госпожица Шугър или баща си.

Скоро Софи няма да има нужда от това столче, за да гледа света навън. Скоро госпожица Шугър — или някой друг, който и да е той — трябва да й осигури нови обувки, ново бельо, всякакви нови неща, защото Софи е пораснала толкова много, че повечето дрехи не й стават. Може би отново ще я заведат в града, в някой от онези магазини, в които се продава само една стока — но те явно успяват да продадат всеки ден по нещо, защото хората, които заливат улиците, наистина са безкрайно много.

Софи вдига далекогледа, свивайки пръсти около набраздената повърхност на тръбата, разтяга го докрай — в пълната му дължина от четиринайсет инча, и започва да оглежда Чепстоу. Минувачите са малко на брой, навън не се случва нищо особено. Не е като в града.

Зад нея дръжката на вратата скръцва. Възможно ли е госпожица Шугър вече да се връща, въпреки че току-що тръгна да помага на татко с писмата? Софи не може да се обърне прекалено бързо, защото рискува да падне от столчето; за себе си е решила, че ако далекогледът се счупи, я чакат седемстотин седемдесет и седем години лош късмет.

— Здравей, Софи — разнася се плътен мъжки глас зад гърба й.

Учудената Софи вижда баща си, застанал на прага. Последният път, когато той влезе тук, Биатрис беше още нейна бавачка, а мама беше на море. Тя се пита дати един реверанс ще му направи добро впечатление, но клатушкането на столчето под краката й я кара да се откаже.

— Здравей, татко.

Той затваря вратата зад себе си, прекосява стаята и я изчаква да слезе на земята. Нищо подобно не се е случвало досега. Застанала в сянката му, тя примигва и вдига поглед към брадатото му лице — едновременно смръщено и усмихнато.

— Донесъл съм ти нещо — казва той и крие ръце зад гърба си.

Радостното вълнение на Софи е примесено с известен страх; не може да не се пита дали баща й няма да й съобщи, че ще я изпрати в дом за лоши момичета, както я заплашваше бавачката.

— Ето, заповядай — той й подава една рамка с размерите на голяма книга. Под стъклото се вижда снимката, направена от човека, който твърдеше, че може да сложи слон на носа си. Запечатаната от него на хартия Софи Ракъм е благородна и безцветна, цялата в сиво и черно, като статуя, но пък изглежда ужасно изискана и много голяма. Фалшивият фон се е превърнал в истинска стая, а очите на младата дама са красиви и почти като живи, в дълбочините им проблясват мънички светлинки. Каква красива снимка! Ако беше оцветена, би било направо като картина.

— Благодаря ти, татко — казва Софи.

Той й се усмихва в отговор, обтягайки рязко устни, като че ли е отвикнал да ползва необходимите за усмивка мускули. После, без да казва нищо, изважда иззад гърба си друга фотография в рамка — този път на нея се вижда самият той, застанал пред нарисуваната планина и нарисуваното небе, вперил поглед в бъдещето.

— Какво ще кажеш? — пита той.

Софи не може да повярва на ушите си. Никога досега баща й не я е питал за мнението й по какъвто и да било въпрос, възможно ли е вселената да допуска такова нещо? Той е голям, а тя е малка; той е висок, тя — ниска; той е мъж, а тя — момиче; той й е баща, а тя — само негова дъщеря.

— Много е хубаво, нали, татко? — казва тя. Иска й се да му каже колко истинска изглежда илюзията, как човек може да повярва, че той наистина стои пред планината, но не се осмелява, защото се страхува да не се обърка, а и като че ли не й достигат подходящите думи. Но баща й като че ли разбира какво мисли тя.

— Странно е, нали, ние с т-т-теб знаем, че тази снимка беше направена в една претъпкана стая, в к-к-къща, която се намира на оживена градска улица, но все пак ето ме тук, в сърцето на дивата природа. Но така трябва да постъпваме всички, Софи — д-д-да се п-п-представяме във възможно най-добра светлина. Т-т-това е целта на изкуството, и на историята също.

Заекването му се усилва, защото способността му да поддържа разговор на такова ниво се изчерпва. Софи разбира, че той се кани да си върви.

— Ами другата снимка, татко? — не успява да се въздържи тя, когато баща й се упътва към вратата. — Онази, на която бяхме всички?

— Т-т-тя… не стана хубава — казва той със смутен вид. — М-м-може някой път да отидем пак там и да опитаме да се снимаме отново. Н-н-но не м-м-мога да ти го обещая.

И без нито дума повече той се обръща и напуска стаята с вдървена походка.

Софи се взира в затворената врата и притиска снимката към гърдите си. Гори от нетърпение да разкаже всичко на госпожица Шугър.

Много късно същата вечер, когато Софи отдавна спи, и дори прислужниците се готвят да си легнат, Шугър и Уилям продължават да обсъждат делови въпроси на светлината на лампите в неговия кабинет. Темата е неизчерпаема, сложността на въпросите се задълбочава дори когато и двамата са прекалено уморени, за да продължат да говорят. Ако някой беше запитал преди година Шугър какво е необходимо, за да се заемеш с производство на парфюми, тя би отговорила така: да отглеждаш цветя, да ги береш, да ги смесваш в нещо като каша и да прибавяш получената есенция в шишета с вода или в сместа, от която се прави сапун. Върху резултата залепяш етикети, товариш го на някаква кола и го разпращаш по магазините. Но днес тя знае, че се налага да отделят поне по двайсетина минути на трудни въпроси като например дали може да се разчита на оценката, която дава онзи мошеник Кроули на разноските по увеличаването на мощността на фабричните машини от дванайсет на шестнайсет конски сили, и дали си струва да се харчат още пари за ухажване на пристанищните власти в Хъл — и едва тогава първото писмо, чакащо отговор, бива вдигнато от купчината. Шугър вече приема всички професии по този начин — елементарни за хора извън професията и невероятно сложни за тези, които я практикуват. В крайна сметка дори проститутките са в състояние да обсъждат работата си с часове.

Тази вечер Уилям е в странно настроение. Не е избухлив както обикновено, държи се по-разумно, но същевременно сякаш го измъчва някаква меланхолия. Предизвикателствата на търговията, които приемаше първоначално с бурен ентусиазъм, а напоследък с раздразнение и войнствено настроение, сякаш внезапно са изтощили духа му. Думите, които най-често употребява, са „ненужен“, „безполезен“, „безсмислен“ — при това ги произнася с тежка въздишка, обременявайки допълнително Шугър със задачата да му вдъхва нова увереност.

— Така ли мислиш? — отвръща той на уверенията й, че звездата на „Ракъм“ е още в зенита си. — Каква малка оптимистка си ти!

Шугър, съзнавайки, че трябва да е благодарна, че той вече не й се гневи, е обзета от неразбираемото желание да му отговори сопнато. След всичко, което изтърпя днес в разговорите си със Софи, тя си има свои проблеми и няма никакво намерение да бъде негов ангел, който ще го окуражава да върви напред. Няма ли да се намери някой, който да увери нея, че всичко ще бъде наред?

„Аз нося детето ти, Уилям“, изкушава се да му каже тя. „И съм уверена, че ще бъде момче. То може да бъде наследникът, за който копнееш, наследникът на парфюмериите «Ракъм». Не е необходимо някой да знае, че то е наше — ще го знаем само двамата с теб. Можеш да кажеш, че си ме наел, след като са ме препоръчали от Дружеството за спасение, и че си нямал представа, че съм бременна. Можеш да кажеш, че съм се грижила добре за Софи и че не можеш да ме съдиш за отминали прегрешения. Нали винаги си казвал, че пет пари не даваш за общественото мнение? А когато минат години и синът ти заприлича на теб, и клюкарите се уморят да се занимават с нас, тогава вече ще можем и да се оженим. Това е дар на съдбата, нима не разбираш?“

— Струва ми се, че трябва да оставиш нещата такива, каквито са — казва тя, връщайки се към действителността и към фабричните машини. — За да получиш достатъчна печалба, която да оправдае инвестицията, са ти необходими десет поредни години с добра реколта, при това за същото време нито един от конкурентите ти не бива да разширява дейността си. Рискът е прекалено голям.

Напомнянето за конкуренцията хвърля Уилям в още по-голяма потиснатост.

— О, те ще ме оставят да им дишам прахта, Шугър — казва той и имитира почти безразлично как тича подир някого с изплезен език. — Двайсети век принадлежи на „Пеърс“ и „Ярдли“, чувствам го.

Шугър прехапва долната си устна и потиска въздишка на раздразнение. Ако можеше да остави и него да рисува австралийско кенгуру или да му възложи да се поупражнява в смятането! Дали тогава би я възнаградил с щастлива усмивка?

— Нека първо се погрижим за остатъка от нашето столетие, Уилям — предлага тя. — В края на краищата живеем в него.

За да подчертае колко е важно да се работи системно с кореспонденцията, по реда, по който са пристигнали писмата, тя вдига следващия плик от купчината и прочита на висок глас името на подателя:

— Филип Бодли.

— Остави това писмо — изпъшква Уилям и си позволява да се наклони още малко назад, така че заема почти хоризонтално положение. — То няма нищо общо с теб, искам да кажа, с „Ракъм“.

— Надявам се, не съдържа нищо неприятно? — пита тя със съчувствен тон, опитвайки се да подскаже с гласа си, че той може да сподели и най-тайните си скърби с нея, че тя ще го изслуша и подкрепи като най-съвършената съпруга на този свят.

— Неприятно или не, то не те засяга — подчертава той, този път не войнствено, а с тъжно примирение. — Не забравяй, че водя все пак някакъв живот далеч от това писалище, скъпа.

Тя приема милото обръщение като проява на добри чувства — или поне се опитва да го приеме така. Нима той не намеква, че тя е незаменим помощник в работата му? После взема следващия плик и прочита:

— Финеган и Ко, Тайнмаут.

Той покрива лицето си с длани и казва със стон:

— Кажи ми най-лошото.

Тя прочита писмото, спирайки всеки път, когато Уилям изсумтява вбесено или започва да мърмори скептично, което му пречи да чува думите й. После, докато той обмисля чутото, тя седи безмълвно зад бюрото, диша едва чуто и чувства как нещо притиска застрашително чувствителния й стомах, чувства как засегнатата й гордост се надига нагоре, към устните.

— Софи беше невъзможна днес следобед — изтърсва тя най-сетне.

Уилям, погълнат от достойната за цар Соломон задача да реши кой е виновен за закъсненията на пратките — мързеливите докери в Тайнмаут или лъжливият доставчик, примигва неразбиращо.

— Софи? Невъзможна ли?

Шугър си поема дълбоко дъх, така че шевовете на роклята й се притискат в издутите й гърди и изпъкналия корем. За миг си припомня възбудата на Софи, предизвикана от неочакваното посещение на баща й; гордостта и перченето й, когато й показа снимката си; щастливото бърборене и разсеяността, която с напредването на деня доведе до раздразнение и сълзи, защото не можеше да си реши задачите и объркваше имената на цветята; липсата на апетит по време на вечеря и гладния хленч на лягане — общото впечатление, което детето създаваше; сякаш я бяха натъпкали с непозната храна, която стомахът й отказваше да смели.

— Тя настоява, че ще отидем в ателието на фотографа отново, при това много скоро — така си й казал — казва Шугър.

— Аз… аз… нищо подобно не съм казвал — възразява Уилям и се намръщва, стигнал до извода, че целият живот е тресавище от недоразумения и измама; дори родната ти дъщеря ти причинява неприятности в отплата за твоята проява на щедрост!

— Софи твърди, че си й обещал — казва Шугър.

— Е, з-з-начи греши.

Шугър потрива уморените си очи. Кожата на пръстите й е толкова груба, а клепачите й толкова раздразнени, че тя се притеснява да не ги нарани.

— Струва ми се — започва тя, — че ако си решил да отделяш повече внимание на Софи, е по-добре да го правиш в мое присъствие.

Уилям се надига на лакът и впива невярващ поглед в нея. Първо Софи, а сега и Шугър! Тези създания от женски пол наистина причиняват само усложнения и неприятности!

— Да не искаш да ми кажеш — започва той остро, — че ти ще определяш къде и кога да виждам собствената си дъщеря?

Шугър навежда покорно глава и смекчава тона си, доколкото й стигат силите.

— О, не, Уилям, моля те, не си мисли такива неща. Ти се справяш чудесно с нея, и аз ти се възхищавам.

Но той продължава да я гледа мрачно. Господи, какво друго да каже? Дали пък да не си затваря устата, ако не може да свърши с нея нещо по-полезно. „Виж ти, виж ти, научила си цял речник думи, тъй ли е, скъпа?“ разнася се присмехулно гласът на госпожа Кастауей от миналото. „А при това само две от тях ще ти вършат работа в живота — «да» и «пари»“.

Шугър си поема дъх и продължава.

— Изискванията на Агнес са усложнявали живота ти — подема тя съчувствено, — в продължение на толкова години, че сега ти е трудно да промениш нещата, съзнавам. А Софи наистина изпитва дълбока благодарност при всяка твоя проява на интерес към нея — и аз също. Чудя се само дали няма да бъде възможно ти… ние… да бъдем по-често заедно. Като… като семейство — така да се каже.

Тя преглъща с усилие, уплашена, че е прекалила. Но нали тъкмо той пожела тримата да се снимат заедно? За какво друго би могъл да намеква този жест?

— П-п-правя всичко по силите си — напомня й той, — за да може в т-т-този нещастен дом всичко да върви нормално.

Самосъжалението му я предизвиква да му отвърне остро, но тя устоява; ето, вече е стиснал юмруци, кокалчетата му са побелели, лицето му пребледнява — тя трябваше да действа по-предпазливо, сега съвместното им бъдеще ще се разбие на късчета като чаша, запратена в стената. Боже, помогни й да намери подходящите думи и тя никога няма да моли за нищо друго! Тя скача от стола си сред шумолене на фусти и коленичи до него, поставяйки нежно длан върху ръката му.

— О, Уилям, моля те, не наричай дома си нещастен. Ти постигна нещо забележително през тази година, нещо великолепно — сърцето й се блъска в гърдите, тя плъзва ръка около шията му — слава Богу, той не я отблъсва и не избухва. — Разбира се, това, което се случи с Агнес, беше истинска трагедия — продължава тя, галейки го по рамото, — но в известен смисъл то бе и милостиво избавление, нали? Всички тези тревоги и… и скандалите през изминалите години… сега вече си свободен от всичко това — той се успокоява; поставя на талията й първо едната си ръка, а после и другата. Размина й се на косъм! — Освен това годината беше прекрасна за „Ракъм“ — не спира Шугър. — Половината от проблемите ни са свързани с разрастването, не забравяй това. Освен това домът ни е щастлив, наистина е така. Всички прислужници се държат много дружелюбно, Уилям и мога да те уверя, че по това, което чувам, те са много доволни от работата си и те уважават дълбоко…

Той вдига поглед към лицето й — объркан, натъжен, нуждаещ се от помощ — като куче, изоставено от господаря си. Тя го целува по устата, гали вътрешната част на бедрата му, плъзва кокалестата си китка по меката издутина на гениталиите.

— Помниш ли какво ти казах първия път, когато се видяхме, скъпи — шепне тя. — Готова съм да направя всичко, което поискаш от мен. Всичко.

Уилям възпира нежно ръката, с която тя се опитва да повдигне фустите си.

— Късно е — казва той с въздишка. — Отдавна трябваше да сме в леглото.

Тя взема ръката му и я пъхва под меките, топли пластове памучен плат към голата си плът.

— Точно това имам предвид.

Достатъчно е да го накара да пъхне ръка между краката й и е неин. Нищо не го възбужда така, както влагата на женското желание.

— Не, говоря сериозно — отвръща Уилям. — Погледни колко е часът.

Тя покорно извръща глава към часовника, а докато гледа в другата посока, той се измъква от прегръдките й. Единайсет и половина. По това време в дома на госпожа Кастауей работата беше в разгара си. Дори когато Шугър живееше на Прайъри Клоуз, Уилям нерядко я посещаваше към полунощ и донасяше шум и оживление в тихото й жилище, когато връхлиташе забързан от улицата, мокър от дъжда, с глас, предрезгавял от желание. Тогава двамата бяха в такава пълна хармония, че тя бе в състояние да прецени още по първата му прегръдка кой отвор на тялото й ще предпочете.

— Господи, колко съм уморен — изпъшква той, а стенният часовник отмерва половината на часа. — Край на писмата, моля. Ще продължим утре, нали?

Шугър го целува по челото.

— Както кажеш, Уилям — отвръща тя.

На следващата сутрин Шугър се заема както обикновено със Софи. Помага й да се облече, закусва с нея, а после я отвежда в учебната стая, където Софи сяда зад писалището. Само минути след като започват с урока, на Шугър й призлява и тя е принудена да излезе пред вратата, където се опитва да вдишва дълбоко въздуха, станал внезапно задушен и просмукан с нетърпима миризма на прекалено сладка овесена каша и хлор. Тя спира в коридора. Толкова й е зле, че се бои да не би да повърне, преди да стигне до стаята си, но тогава въздухът около нея като че ли се променя и гаденето изчезва.

Тя стои на стълбищната площадка. В къщата цари пълна тишина — само стените и таванът продължават бавно да се въртят. Зрителна измама. Тази сутрин е мрачно и следите от кръвта на Агнес не се виждат. Колко ли стъпала има това стълбище? Много, прекалено много. Фоайето е някъде долу — далече, много далече. Шугър стои неподвижно, притиснала две ръце към заобления си корем. Налага си да ги отпусне. Къщата диша полека — вдишва и издишва. Тя иска да помогне на Шугър; знае в каква каша се е забъркала, знае и какво е най-добре за нея. Тя пристъпва напред, но забелязва, че отново прикрива с ръце корема си. Тогава ги разперва широко, като криле, а кръвта пулсира така ожесточено в главата й, че и газените лампи започват да пулсират в същия ритъм. Шугър затваря очи и се оставя да падне напред.

— Господин Ракъм! Господин Ракъм! — Бум, бум, бум — някой блъска по вратата на кабинета. — Господин Ракъм! Господин Ракъм!

Бум, бум, бум!

Уилям изскача иззад писалището и отваря вратата толкова рязко, че свитата в юмрук ръка на Лети едва не попада върху неговите бързо повдигащи се гърди.

— О, господин Ракъм! — възкликва тя уплашено. — Госпожица Шугър е паднала по стълбите!

Той я блъсва, за да му направи място, изтичва по коридора и поглежда надолу, погледът му се плъзва по дългата извивка на покритото с килим стълбище. Тялото на Шугър е проснато долу, много далече — вижда се някаква бъркотия от черни поли, бяло бельо, разпилени червеникави коси и разперени крайници. Тя лежи неподвижно като кукла.

Поставил ръка на перилото, за да не го сполети същата злополука, Уилям хуква надолу, прескачайки по две-три стъпала.

Малко по-късно едно леко тупване по бузата изтръгва Шугър от дълбините на безсъзнанието. Тя лежи в собственото си легло, над нея се е надвесил Уилям. Последното, което помни, е как летеше във въздуха, зашеметена от ужас.

— Как се озовах тук?

Лицето на Уилям е мрачно, но не и гневно. Струва й се дори, че забелязва по него следи от нежна загриженост — а може би просто е измъчен от положеното усилие.

— Двамата с Роуз те донесохме — отвръща той.

Шугър се озърта, за да види Роуз, но в стаята няма никой, тя е сама със своя… любовник, работодател… или какъвто й е сега Уилям.

— Залитнах — казва тя за оправдание.

— На този дом му върви на злополуки, няма спор — казва той с горчиво шеговит тон.

Шугър опитва да се повдигне на лакти, но пада безпомощно назад, пронизана от жестока болка в ребрата. Привежда глава напред, така че брадичката й опира в гръдната кост, и забелязва две неща — първо че косата й се е измъкнала от фуркетите и е разпиляна около лицето й, и че полите й са вдигнати така, че се вижда бельото й.

— Прислужниците — казва тя притеснено. — Да не би да са ме видели така раздърпана?

Уилям се засмива неволно.

— Наистина си склонна да се безпокоиш за много странни неща, Шугър.

Тя също се разсмива, а очите й се насълзяват. Такова облекчение е да го чуе да произнася името й! Опитва се да си го представи как я е носел на ръце до стаята й — но после си припомня, че не я е носил сам и че качването вероятно е било трудно, лишено от всякакъв романтичен ореол.

— Уилям, толкова съжалявам, аз… аз… загубих…

— Доктор Кърлоу ще пристигне всеки момент.

При мисълта, че тук всеки миг може да се появи доктор Кърлоу, когото познава единствено от дневниците на Агнес, Шугър изтръпва. Представя си го как се плъзга по улиците със свръхестествена бързина, очите му горят, сякаш зад тях има запалени свещи, дългите, хищни нокти на ръцете му са скрити в ръкавиците, а в черната му чанта гъмжат и се гърчат червеи. След като госпожа Ракъм, желаната жертва, му беше отнета, той ще трябва да се задоволи с Шугър, която да измъчва вместо нея.

— Н-наистина ли е нужно? — казва тя. — Виж — нищо ми няма.

Тя повдига леко ръце и крака и ги раздвижва, задъхана от болка. В отговор Уилям й хвърля поглед, изпълнен със съжаление и отвращение, като че ли Шугър е някаква огромна хлебарка, или пък внезапно се е побъркала.

— Не мърдай от леглото — казва той, а в гласа му прозвънтява стомана.

Шугър лежи и чака. Диша съвсем леко, за да не предизвиква болката. Какво ли е успяла да си причини в онзи пристъп на лудост? Десният глезен я боли и й е трудно да го движи; усеща пулса си в него; изпитва чувството, че целият й гръден кош е натрошен — сякаш нацепените бели кости се забиват в меката червена плът на вътрешните й органи. И защо й беше всичко това? Познава ли поне една жена, която да е помятала след падане по стълби? Още една измислица, врели-некипели, които си разказват проститутките… Хариет Пейли наистина пометна, когато я пребиха, но това беше нещо съвсем различно; не съществува вероятност Уилям да започне да я бие с юмруци и да я рита в корема, нали? (Макар понякога да добива такова изражение, че Шугър се пита дали не замисля нещо подобно…)

На вратата се чука, дръжката се завърта и в стаята влиза някакъв висок мъж.

— Госпожица Шугър, нали? — пита той с делови, но любезен тон. — Аз съм доктор Кърлоу — ако позволите…

Притиснал чантата към гърдите си като дипломат, който се кани да поднесе официален подарък, той пристъпва към нея. Протритите му кожени обувки надали крият разцепени копита, очите му не греят със сатанински блясък, брадата му е прошарена. Той съвсем не прилича на дявол, но затова пък й напомня много на Емелин Фокс — но длъгнестото лице изглежда много по-добре на него, отколкото в женския си вариант.

— Спомняте ли си — пита той внимателно, докато се отпуска на колене край леглото й, — на какво разстояние паднахте и коя част от тялото ви понесе удара?

— Не, не си спомням — отвръща тя и си спомня зловещата, безкрайно дълга секунда, през която духът й се бе отделил от тялото и се рееше във въздуха, а безжизненото чучело от плът и плат се търкаляше надолу по стълбите. — Случи се толкова неочаквано…

Доктор Кърлоу отваря чантата си и вади оттам остър метален инструмент — оказва се, че това е кука за копчета.

— Позволете, госпожице — казва той тихо и тя кимва в знак на съгласие.

Доктор Кърлоу започва прегледа на пациентката. Ръцете му са груби, но пипат внимателно, той съвсем очевидно не се интересува от нищо друго, освен от състоянието на костите под плътта. Сваля или набира нагоре отделни части от облеклото й и после отново ги поставя на мястото им — с изключение на дясната й обувка. Когато смъква гащите и поставя ръце върху корема й, Шугър пламва до уши, но той само натисва тук-там с пръсти, установява, че тя не изпитва болка, и се заема с бедрата, като й нарежда с безстрастен глас да изпълнява различни движения.

— Вие сте щастливка — заявява той накрая. — Нерядко хората си чупят не само ръцете, но и вратовете при падане по стълби. Вие, въпреки че сте паднали по стълба, имате само две пукнати ребра, които ще се възстановят сами след време, и няколко натъртвания, които вероятно още не чувствате. Дори глезенът ви не е счупен, а само навехнат. До утре той ще се подуе и ще добие размерите на юмрука ми — той вдига свития си юмрук, за да може тя да го огледа, — и предполагам, че няма да можете да го движите така, както го движите сега. Това не бива да ви плаши.

Кърлоу бръква отново в чантата си, вади оттам голямо руло дебел бял бинт, и скъсва хартиената лентичка, с която е пристегнат.

— Сега ще пристегна здраво глезена ви с този бинт — пояснява той, вдига крака й и го поставя върху коляното си, без да обръща внимание на болезненото й изохкване. — Трябва да ви помоля да не сваляте превръзката, колкото и да ви се иска да го сторите. С увеличаването на отока превръзката ще става все по-стегната, и вие може дори да си въобразите, че тя ще се пръсне. Уверявам ви, че няма да се случи нищо подобно.

Когато приключва с крака й, доктор Кърлоу придърпва роклята и надолу — все едно, че става дума за завивка или погребален саван.

— Не правете глупости — казва той, докато се изправя, — останете на легло колкото е възможно по-дълго, и ще се възстановите бързо.

— Но… но аз трябва да изпълнявам задълженията си — възразява с отпаднал глас Шугър, надигайки се в леглото.

Той свежда поглед към нея. Тъмните му очи блещукат закачливо, сякаш подозира, че задълженията й към Уилям Ракъм могат да се изпълняват и в хоризонтално положение.

— Ще направя каквото е необходимо — казва той със сериозен тон, — за да ви бъде осигурена патерица.

— Благодаря ви, много ви благодаря.

— Няма защо.

Закопчалката на чантата щраква и мъжът, описан в скритите под леглото на Шугър дневници като „Демон-инквизитор“, „Господар на пиявиците“, Велзевул и „Доставчик на червеите“, се сбогува любезно с нея, спира само колкото да размаха пръст в предупредителен жест, който означава „Не забравяйте: никакви глупости“, и я оставя на спокойствие.

Точно както предсказа доктор Кърлоу, на другия ден след падането Шугър се събужда, обзета от мъчителното желание да свали бинта от крака си. Тя изпълнява това, което си е наумила, и веднага решава, че се чувства по-добре.

Но много скоро освободеният от превръзката крак се подува и става почти два пъти по-дебел от здравия, и Шугър изобщо не може да стъпи на пода с него, без да изпита ужасна болка, а за ходене и дума не може да става. Дори куцането е почти невъзможно; подскачането на един крак е напълно изключено, защото дори ако оставим настрани унизителната гледка, която би представлявала, от такова сътресение натъртванията ще я болят още повече. Влачейки се мъчително из стаята с отчаяни усилия на волята, тя е принудена да признае, че в това си състояние не може да изпълнява задълженията си на гувернантка.

Но преди страхът й да прерасне в паника, тя се успокоява от появата на подарък от господаря, донесен от Роуз — лакирана чамова патерица. Тя не се осмелява да попита дали Уилям е разполагал вече с нея или е изпратил да я купят. Вместо това започва да накуцва напред-назад на три крака, удивена как нещо толкова просто може да промени света, да разведри мрачните перспективи и да превърне катастрофата в обикновена неприятност. Тази дървена тояга с напречна дръжка е напълно достатъчна, за да може тя отново да се движи! Истинско чудо! Малко след обяд, пропуснала само половин ден от заниманията си със Софи, тя излиза от стаята си с книгите под едната мишница и патерицата под другата, готова да се заеме с работата си.

Тя е опознала достатъчно добре Софи, за да не се учуди, когато я заварва седнала на писалището в учебната стая. Детето чака търпеливо, сякаш Роуз го е довела тук преди четири минути, а не преди четири часа. Веднага се разбира, че Роуз е приготвила днес Софи — тя реши и прибира косата й по различен начин, така, че Софи заприличва повече на Агнес. На писалището пред нея са подредени доказателствата за сутрешните й занимания половин дузина рисунки на сини къщи с червени прозорци, над които се вие сив дим. Софи ги покрива с длани, като че ли е била заловена да прави нещо непозволено по времето, когато е трябвало да изучава войните на Испания с маврите.

— Съжалявам, госпожице.

— Няма за какво, Софи — отвръща с въздишка Шугър и се отпуска разочаровано върху патерицата. Колкото и налудничава да беше тази надежда, тя би предпочела да бъде посрещната с облекчено възклицание и порой от детски целувки.

— Вземи книгите, Софи — казва тя, повдигайки леко едното си рамо. — Имам чувството, че всеки момент мога да ги изпусна.

Софи скача от стола си, за да изпълни нареждането, без да показва с нищо, че е забелязала нещо необичайно у гувернантката си. Тя протяга ръце, за да извади книгите, стиснати под мишницата на Шугър, пръстите й се плъзват по гърдите на Шугър и докосват зърното през плата. Шугър се опитва да запази равновесие и изохква от болката в крака.

— Благодаря — казва тя.

Седнала отново на мястото си, Софи чака инструкции. Явно е решила твърдо да не показва с нищо, че забелязва някаква промяна в гувернантката си; когато Шугър, залитайки на патерицата, се отпуска несръчно на един стол, детето отвръща очи, за да не стане свидетел на смущаващата гледка.

— За Бога, Софи — възкликва най-сетне Шугър, — не те ли интересува поне малко какво се е случило с мен?

— Да, госпожице.

— Щом те интересува, защо не питаш?

— Аз… — Софи се смръщва и вперва поглед в скута си. Тя създава впечатлението, че е била надхитрена от по-умел противник, натикана в логически капан в името на образованието. — Роуз ми каза, че сте паднали по стълбите, госпожице, и ми каза да не се вторачвам, за да не ви притеснявам…

Шугър стисва здраво очи, за да призове на помощ куража, който ще й е необходим, за да преживее следобеда. „Прегърни ме, Софи, моля те“, мисли тя. „Моля те, прегърни ме“.

А на глас казва:

— Лекарят каза, че всичко ще се оправи съвсем скоро.

— Да, госпожице.

Шугър хвърля поглед към картините върху писалището на Софи. До всяка от къщите има изобразени три човешки фигури — една малка и две големи. Дори така, както ги вижда Шугър, с главите надолу, тя може да прецени, че мъжът с тъмен костюм и цилиндър е Уилям, а мъничкото като кукла момиченце с недостатъчен брой пръсти е Софи. Но коя е майката? Жената от рисунката има сърцевидното лице и сините очи на Агнес, но пък е висока, висока колкото Уилям, а буйната й коса е нарисувана с червен молив. За миг Шугър изтръпва от възторг, но после забелязва, че на масата на Софи няма жълт молив — само син, червен и черен. Освен това кой би могъл да каже дали всички възрастни не са еднакво високи в нейните очи?

— Добре тогава — казва госпожица Шугър и сключва пръсти. — Започваме с аритметика.

През същия този следобед Уилям Ракъм се заема сам да отговори на пристигналите писма. Той пише бавно и малко несръчно, но се справя. Прегъва безименния си пръст над средния, за да не размазва мастилото, и държи писалката изправена почти вертикално между палеца и показалеца — така успява да пише сравнително бързо.

„Прочетох писмото Ви“, пише той. „И Ви пращам проклетия отговор“, допълва на себе си. Макар и мъчително, пряката връзка между писалката и мозъка му е възстановена.

Но неудобството не го притеснява особено. Колко приятно е да бъде отново независим — и какво облекчение изпитва при мисълта, че ще може да каже на онзи разбойник Панкий точно какво мисли за него, без Шугър да смекчава остротата на изразите му. Някои хора заслужават възможно най-острите думи! Особено Гроувър Панкий! Ако парфюмериите „Ракъм“ оцелеят до идния век и по-нататък, това ще се дължи на здравата ръка, която ще ги управлява — без увъртания и отстъпки. Как смее Панкий да твърди, че слоновата кост ще се напука, ако я издълбаят толкова тънко, колкото е необходимо за бурканчетата на „Ракъм“?

„Не бих се учудил, ако напоследък ползвате слонове от по-ниска класа“, пише той. „Бурканчетата, които ми показахте в Ярмут, бяха достатъчно здрави. Предлагам ви да се ориентирате към животни с проверен произход!

Искрено Ваш…“

Е, може скоро и да не бъда „Ваш“ — не сте единственият търговец на слонова кост на този свят, господин Ментърджия Панкий!

Уилям изписва името си и се смръщва. Подписът изглежда фалшив — детински опит да се наподоби някогашния му почерк, по-лош от най-слабата фалшификация на Шугър. Какво от това? Когато пое управлението на парфюмериите „Ракъм“, подписът му се промени в сравнение с начина, по който се подписваше преди това, а ученическият му подпис по нищо не напомня на подписа, който постави под брачното си свидетелство. Животът си върви. Промяната, както казва премиер-министърът, е нещо постоянно41.

Той запечатва писмото и е обзет от желание да го изпрати незабавно, да отиде бързо до Портобело Роуд и да го пусне в най-близката пощенска кутия, преди Шугър да се е появила в стаята и да го е видяла. При това свежият въздух ще му се отрази добре. От вчерашната суматоха насам се чувства неспокоен, търси си повод да се измъкне от потискащата атмосфера на къщата, да повърви сред хора, да възвърне жизнеността на походката си. Да излезе ли или не?

Уилям отлага още известно време и задоволството, че е насолил Панкий, се изпарява като аромат на тубероза от носна кърпичка. Той потъва в размисъл, припомняйки си дългия, труден път, който е извървял от деня, когато пое в ръцете си юздите на „Ракъм“. Призракът на Уилям Ракъм — писател и литературен критик — се връща, за да го преследва; пронизва го болка при мисълта за човека, който така и не се появи на бял свят, човекът, от чието перо щяха да се боят и да му се възхищават, човекът, който щеше да пали пурата си с писмата на досадните си опоненти. Онзи човек щеше да има съвършено оформени пръсти, дълга златиста коса, сияйно красива жена и носът му щеше да надушва безпогрешно голямото изкуство и литературата на бъдещето, а не некачествената жасминова есенция. На негово място е той — заекващ вдовец, запъхтян от усилията, с които изписва собственото си име под писма, отправени към търговци, които ненавижда. Къде са връзките, които някога му доставяха удоволствие — със семейството, с приятелите и съмишлениците? Всички те са променени до неузнаваемост. А може би и непоправимо? Ако не се постарае да поправи нещата сега, докато все още има тази възможност, едно някогашно приятелство може да се изроди в отчуждение и дори във враждебност.

Затова Уилям преглъща гордостта си, излиза от къщи и нарежда на Чийзмън да го отведе в града — право до Торингтън Мюз в Блуумзбъри, с надеждата, че ще открие господин Филип Бодли у дома.

Пет часа по-късно Уилям Ракъм вече е щастлив човек. Да, за първи път, откакто загина Агнес, а дори — да, защо да не си го признае? — и отпреди това, той е наистина щастлив. През изминалите пет часа той се откъсна от бездната на отчаянието и се добра до брега на задоволството.

Сега, малко след залез-слънце, той крачи по една тясна уличка в Сохо, леко пийнал, обсаждан отвсякъде от амбулантни търговци, улични хлапета и проститутки — всички те му предлагат мърлявата си стока, която не струва и два пенса. Захилените им беззъби усти и облечените в дрипи ръце, които размахват, би трябвало да го изпълват с безпокойство, като се има предвид, че съвсем наскоро бе пребит едва ли не до смърт от подобни грубияни в тъмните улички на Фроум. Но не, Уилям не се бои, че може да бъде нападнат — той е безстрашен, защото го съпровождат приятели. Да, не само Бодли, но и Ашуел! Наистина нищо, нищо на този свят не може да се сравнява с близостта между мъже, които се познават от детинство!

— Ще основем собствено издателство, Бил — казва Ашуел и обръща любопитно глава подир един уличен продавач, който си е нахлупил дванайсет шапки, и върти още две с пръстите на ръцете си.

Бодли замахва шеговито с бастуна си към една от проститутките, които им махат, застанали пред входовете. Едно малко момче, полузаспало край количка, пълна с евтини кани и тенджери, които трябва да продаде, се свива уплашено, защото бастунът минава близо до сополивия му нос.

— Не можахме да убедим никой да издаде новата ни книга — пояснява Бодли.

— … „Изкуството във възприятията на работника“…

— … затова решихме да си я издадем сами и толкова.

— „Изкуството във…“? Да я издавате сами? Но защо…? — пита Уилям и поклаща объркано и развеселено глава. — Ако съдя по заглавието, книгата няма да бъде толкова… предизвикателна, колкото предишните…

— Нищо подобно! — заявява възторжено Ашуел.

— Идеята ни е гениално проста! — продължава Бодли. — Насъбрахме всевъзможни представители на работещата класа — коминочистачи, търговци на риба, кухненски прислужнички, продавачи на пури и кибрит, и така нататък, и се заехме да им четем „Академичните бележки“ на Ръскин…

— Показвахме им гравюри по живописни картини…

— … и ги питахме за мнението им! — Бодли разкривява лице в гримаса, която демонстрира ограничен интелект и се преструва, че държи в ръце гравюра и я разглежда. — „Как й беше на тая името? Фродита?“

— Дамата е гъркиня, сър — пояснява с ироничен тон Ашуел, поемайки ролята на нормалния човек, за да партнира на Бодли, вживял се в ролята на шута. — Богиня.

— Бре, гъркиня значи? Че къде са й тогаз мустаците?

После Бодли променя изражението си, за да влезе в друга роля — замислен човек, който колебливо почесва глава.

— Миии… аз мож’ да съм прост… ама на таз Фродита циците й нещо не са наред, мен ако питате. На жените по нашата улица циците им не са на туй място — пък малко ли съм ги гледал аз!

Ракъм избухва в гръмогласен смях — смее се от сърце, така, както не се е смял, откакто… откакто за последен път излезе с приятелите си.

— Но защо, за Бога — пита той, — досегашните ви издатели отказват да издадат тази книга? Тя сигурно ще им донесе също толкова пари! Уверен съм в това!

— Точно там е проблемът — казва ухилено Бодли.

— Всяка от книгите ни е причинила загуби на издателите! — казва гордо Ашуел.

— Не е възможно! — възразява Уилям.

— Напротив! — възкликва Ашуел. — И още как! — и започва да се хили като хиена.

Уилям залита настрани. Подхлъзнал се е по калдъръма, но Бодли го задържа да не падне. Май е малко по-пиян, отколкото си мислеше.

— Загуби ли? Невъзможно! — настоява той. — Познавам толкова много хора, които са чели книгите ви…

— О, несъмнено познаваш абсолютно всички, които са ги чели — казва весело Ашуел.

На двайсетина фута от тях добре насмукана с джин жена цапва своя дребничък и крехък на вид съпруг по покрития с оредяла коса череп. Той се просва незабавно на земята под съпровод от бурни смехове.

— „Голямото социално зло“ може да покрие разноските след известно време — казва замислено Бодли, — благодарение на мастурбиращите студенти и незадоволените вдовици като Емелин Фокс…

— Но пък така и никой не си купи „За ползата от молитвата“, освен нещастните дърти глупаци, които цитирахме вътре.

Уилям продължава да се хили, но умът му, изострен от дългия едногодишен опит на делови човек, среща затруднение при изчисленията.

— Я да видя дали ви разбирам правилно — казва той. — Вместо да оставите издателя да губи, вие имате намерение да пилеете собствените си пари…

Бодли и Ашуел едновременно махват с ръка, отхвърляйки темата като нещо, което вече са обсъждали.

— Смятаме да издаваме и порнография — казва Ашуел, — за да покриваме загубите от по-стойностните ни книги. При това най-долна порнография. Търсенето е огромно, Бил — цяла Англия копнее за содомия!

— Да, от край до край, отзад и отпред — допълва образно Бодли.

— Ще издаваме наръчник за светски мъже, който ще бъде осъвременяван всеки месец! — продължава Ашуел, а страните му пламтят от ентусиазъм. — Няма да е като онзи проклет и безполезен „Повече забавления“ — четеш за някое момиче, докато получиш ерекция, а като отидеш на адреса, излиза, че тя е умряла, или пък заведението е закрито, или дори че къщата е пълна с някакви сектанти.

Усмивката на Уилям избледнява. Споменаването на „Повече забавления в Лондон“ му напомня една от причините, поради които се отчужди от приятелите си; Бодли и Ашуел знаеха за съществуването на някаква проститутка на име Шугър — проститутка, която внезапно бе излязла от обращение. Какво биха си помислили, ако му дойдат на гости и чуят някоя от прислужниците да споменава „госпожица Шугър“? Вероятността е нищожна, но въпреки това Уилям сменя темата.

— Знаете ли — казва той — от толкова време съм прикован към бюрото си, че изпитвам истинско блаженство от тази разходка с приятели из града.

(Сега забелязва, че изобщо не заеква — ето какво е било необходимо; няколко чашки и подходяща компания!)

— Fidus Achate!42 — възкликва Бодли и тупва Уилям по гърба. — Помниш ли как прислужниците на декана ни гониха от моравата „Паркърс Пийс“ чак до нашата стая?

— Помниш ли как отговорникът по дисциплината намери онази Лизи, хубавката уличница, заспала в кабинета на директора.

— Щастливи дни, щастливи дни — казва Уилям, въпреки че изобщо не си спомня подобен случай.

— Така е — усмихва се възторжено Ашуел. — Но и днешните дни могат да бъдат също толкова щастливи, Бил, ако им позволиш. Твоите парфюмерии се развиват със страхотна бързина, доколкото разбирам. Не е необходимо да бдиш неотклонно над тях, нали?

— Нямаш представа колко е необходимо — въздъхва Уилям. — Всичко постоянно заплашва да се разпадне. Всичко и постоянно! На този проклет свят нищо не се оправя от само себе си.

— Спокойно, човече, спокойно. Има неща, които са очарователно прости. Пъхнеш ли пениса във вагината, оттам нататък всичко се развива автоматично.

Уилям изръмжава в знак на съгласие, но в душата си не е толкова уверен. От известно време подканите на Шугър да се любят събуждат у него страх, защото членът му изобщо не реагира, когато е изпълнен с желание да го употреби. Дали все още всичко му е наред? Наистина, понякога получава ерекция, в най-неподходящо време, обикновено когато спи, но когато моментът назрее, не се случва нищо. Още колко време ще съумее да крие от Шугър, че вече не е пълноценен мъж? Още колко вечери може да се преструва на уморен и да се оправдава с късния час?

— Ако не съм постоянно нащрек — пояснява той, — в края на века парфюмериите „Ракъм“ ще бъдат част от миналото. А няма и кой да наследи делото ми.

Ашуел спира, за да си купи ябълка от едно момиче, чийто вид го е привлякъл. Дава й шест пенса — много повече, отколкото е поискала, и тя се покланя така, че едва не изсипва останалите ябълки от кошницата.

— Благодаря ти, хубавице — смигва той, захапва здравата плът на ябълката и отминава. — Такааа… — обръща се той към Уилям и продължава малко неясно, защото устата му е пълна със сдъвкана ябълка, — значи не искаш да се ожениш за Констанс?

Уилям спира като закован и зяпва.

— Констанс?

— Нашата скъпа лейди Бриджлоу — пояснява Ашуел, полагайки усилия да говори отчетливо, като че ли Ракъм е озадачен единствено поради неясното му произношение.

Уилям залита напред и се взира в земята — ту вижда всичко размазано, ту нещата идват на фокус. Очите му попадат на някаква настъпена космата мръсотия — или е конска фъшкия, ако предположим, че конят е ял повече магарешки тръни, или останка от кожата на смачкано куче.

— Аз… нямах представа, че Констанс има такова желание.

Бодли и Ашуел изпъшкват в хор, после Бодли го сграбчва за рамото, дръпва го и пита с демонстративно отчаяние:

— Виж какво, Бил, нали не очакваш от нея да падне пред теб на колене и да поиска ръката ти? Нашата Констанс все пак си има гордост!

Продължават напред, а Уилям обмисля чутото. Току-що са свърнали по Кинг Стрийт — по-широка и оживена улица. От двете страни стоят проститутки и им махат, напълно спокойни, че и тази вечер полицаите са били надлежно убедени да се посветят на преследването на джебчии и побойници.

— Най-доброто чукане в Лондон! — подвиква една пияна уличница.

— Печени кестени — само при мен! — крещи някакъв мъж от другата страна на улицата.

Бодли спира — не заради кестените или уличницата, а защото е стъпил върху нещо смачкано. Оглежда подметката си и се опитва да определи какво е настъпил — лайно или просто някакъв смачкан плод.

— Какво ще кажеш, Филип? — пита Ашуел и оглежда ухилено пияното момиче, което му изпраща въздушни целувки. — Готови ли сме да се позабавляваме?

— Както винаги, Едуард, както винаги. Какво ще кажеш за прелестната Аполония? — после, обърнат към Уилям, Бодли пояснява: — Открили сме невероятно момиче, Бил — огън и пламък е. Къдрава африканка — в дома на госпожа Джардайн. Вагината й е тъмнолилава. А пък са я научили да говори като някоя дебютантка от Белгрейвия — голям смях пада!

— Опитай я, докато имаш възможност, Бил; току-виж си я харесал някой дипломат или посланик, и ще потъне в дебрите на Уестминстър!

Бодли и Ашуел свеждат цилиндри един към друг и се консултират с джобните си часовници; обмислят възможността да прескочат до госпожа Джардайн, но се отказват, убедени, че в този час Аполония ще бъде заета. Освен това, въпреки възторзите им, Уилям остава с впечатлението, че са я опитали прекалено скоро и сега търсят нещо ново.

— Какво ще кажеш? — пита Ашуел. — Да опитаме при госпожа Терънс — къщата е наблизо…

— Девет и половина е — възразява Бодли. — Бес и онази, как й беше името, момичето от Уелс, вече ще са ангажирани, а пък другите не са нещо особено. Пък и знаеш каква е госпожа Терънс — влезем ли, няма измъкване.

— При госпожа Форд тогава?

— Прекалено скъпо — изсумтява Бодли, — за качеството, което предлага.

— Да, но пък обслужването е бързо.

— Да, ама е чак на Пантън Стрийт. Ако ще търсим бързо обслужване, да прескочим до мадам Одри — ето там, на ъгъла.

Заслушан в разговора им, Уилям осъзнава, че страховете му са неоснователни — тези мъже вече са забравили Шугър, забравили са я напълно и изцяло. Тя е част от древната история, името й е заличено от стотици по-нови имена; момичето, чието име светеше някога като фар в мрака на огромния Лондон, сега се е превърнало в дребна светлинка сред безброй подобни мъждукащи светлинки. Животът продължава и хората, които преминават през него, са безброй.

— Какво ще кажеш за онези трите там? — пита Бодли. — Струват ми се весели момичета.

Той кимва към три проститутки, които се кискат под фенера пред една бакалница. — Тази вечер нямам настроение за превземки, нито пък за бедност и мизерия.

Двамата се отправят към жените, а Уилям, притеснен, че може да остане сам и беззащитен, се повлича подир тях. Опитва се да се озърта из тъмната улица, за да не зяпа жените, но очите му са неудържимо привлечени от вулгарното зрелище — осветена от лампите тафта и розови деколтета над нея. Трите момичета са доста отракани, облечени са добре, макар и натруфено, гъстите им коси са се измъкнали изпод претрупаните с украса шапки. Уилям изпитва неприятното чувство, че вече ги е срещал някъде.

— Днес времето е хубаво — започва да се превзема първата.

— Друга като мен не си виждал, миличък — заявява втората.

— Ама и като мен не си — допълва третата.

Дали това не са същите три момичета, които му досаждаха в „Камината“, когато за първи път видя Шугър? Тези изглеждат по-млади и по-слаби, роклите им май не са чак толкова натруфени, но нещо в тях… Небеса, възможно ли е съдбата да му е подготвила такова отвратително стечение на обстоятелствата? Дали не съществува опасност някоя от тези напудрени уличници да го нарече внезапно „господин Хънт“ и да го попита вървят ли книгите му — или как е завършила срещата му с Шугър?

— В устата — колко? — пита Бодли момичето, чиито устни са най-плътни. Тя се привежда напред и му прошепва нещо в ухото, отпуснала ръка на рамото му.

След секунди сделката е сключена и пристъпват към реализацията. Ашуел, Бодли и съпротивляващият се Уилям се насочват към една тъмна сляпа уличка, толкова тясна, че в нея трудно могат да се поберат един изправен мъж и една клекнала жена. Ашуел наблюдава как обслужват Бодли и бърка под фустите на другата жена, която гали извадения му пенис. Един поглед е достатъчен на Уилям да прецени, че мъжествеността на приятеля му е потискащо по-внушителна от неговата. Третата жена стои на ъгъла и наблюдава, за да ги предупреди, ако се появи нежелана публика. Междувременно Уилям почти се е успокоил и е уверен, че никога досега не е виждал тези три жени. Той оглежда гърба на онази, която е на пост и се опитва да си представи как повдига фустите й, дръпва надолу дългите й гащи и я чука, но тя му се струва напълно лишена от еротична привлекателност — като боядисаните манекени на мадам Тюсо; с безинтересната си рокля, турнюра, натъпкан с конски косъм, прекалено дебелата шия, и този ред блещукащи копчета по гърба, едното, от които е дразнещо провиснало. Мъжествеността му лежи отпусната; най-хубавите години от живота му са отминали; ще трябва да прекара остатъка от живота си в грижи около парфюмериите „Ракъм“; когато порасне, дъщеря му ще бъде грозна, няма да се омъжи и ще бъде неблагодарна, ще служи за посмешище на все по-оредяващия кръг от негови приятели; и най-сетне ще се стигне до деня, когато, докато пише някакво писмо с осакатената си ръка, ще се хване за сърцето и ще издъхне. Кога успя всичко да се обърка така? Всичко се обърка, когато се ожени за Агнес. Всичко се обърка, когато…

Внезапно той чува как Бодли стене от задоволство. Жената почти приключва с него; в предчувствие за наближаващия оргазъм той протяга трепереща ръка във въздуха, сякаш иска да я притисне към тила й. Тя хваща ръката му в движение, стиска го за китката, а после сплита пръсти с неговите. Този жест говори за взаимно овладяване, за изравняване на силите и същевременно излъчва нежност и взаимност на желанието. Внезапно Уилям е овладян от силна, мощна възбуда и това, което доскоро изглеждаше непостижимо, се осъществява с невероятна настоятелност.

— О, Боже! — възкликва Бодли в кулминационния момент. Момичето не го пуска, стиска здраво ръката му, притиснала чело към корема му. Едва когато Бодли се обляга изтощено на стената, тя се отдръпва и отмята глава, облизвайки устни.

Сега! Сега е моментът! Уилям пристъпва напред и изважда набъбналата си мъжественост от панталоните.

— Сега е мой ред! — заявява той пресипнало; от вълнение по цялото му тяло е избила пот, защото чувства как приливът на кръв във втвърдения орган вече започва да отслабва. За щастие проститутката се колебае само миг, преди да го поеме в устата си и да се притисне към него. Уилям залита — само това не, едно падане в този момент би било равносилно на катастрофа! Но не, за щастие тя го държи здраво, пръстите й се забиват в плътта му, устата и езикът й си вършат умело работата.

— Хайде, сър, не се колебайте — друг женски глас зад гърба му се обръща към Ашуел. — Можете да си го позволите, сър, пък няма и да съжалявате.

— Нямам презерватив.

— Аз се грижа за себе си, сър. Миналата седмица бях на лекар и той ми каза, че съм чиста като новородено котенце.

— И така да е — пъшка Ашуел, — предпочитам отвън…

— Ама пък отвътре съм като коприна, сър — настоява жената. — Само за познавачи…

— Въпреки това…

Уилям, замаян от нарастващата възбуда, не може да разбере колебанията на Ашуел. Да я изчука и толкова! Да изчука всички жени на тоя свят, докато може! Той е обзет от чувството, че може да се справи и с трите жени, отпред, отзад, в устата — за да паднат изтощени, в голяма, мека изпомачкана купчина… ох!

Само след няколко секунди Уилям Ракъм вече лежи по гръб на земята, в безсъзнание. Петима души са се надвесили над него и го оглеждат.

— Отстъпете назад, да има въздух — казва Ашуел.

— Какво му е? — пита тревожно една от уличниците.

— Прекали с пиенето — отговаря Бодли, но тонът му е неуверен.

— Наскоро беше нападнат и пребит — казва Ашуел. — Струва ми се, тогава му счупиха и главата.

— О, горкичкият! — ахва жената с пълните устни. — Все така ли ще си остане?

— Хайде, Бодли, помогни ми да го вдигна.

Двамата мъже мушват ръце под мишниците на приятеля си и го издърпват нагоре. Засегната, защото вече не й обръщат внимание, водачката на групата подръпва първо единия, а после и другия за ръкава, за да привлече вниманието на господата, преди те да се заемат с нещо друго.

— Платихте само за един — напомня им тя. — Чисти сметки, добри приятели.

— Пък на мен изобщо не сте платили — проплаква момичето, което стоя на пост, като че от трите тъкмо тя е била обект на най-крайни изстъпления. Третата мръщи чело, защото не може да се сети как да се присъедини към оплакванията, защото Ашуел беше прекъснат, преди да получи желаното удовлетворение.

— Ето… ето… — Ашуел вади шепа монети, предимно шилинги, от джобовете си, и ги натиква в ръцете на едната, а другите две проточват шии, за да видят колко са монетите. — Нали можете сами да си ги разделите?

Притеснен за припадналия Ракъм, той няма желание да се пазари. Боже справедливи — първо Хенри, после Агнес… Още една смърт в това нещастно семейство! И какъв отвратителен удар ще им нанесе съдбата, ако известните лондонски франтове Филип Бодли и Едуард Ашуел бъдат забелязани в зората на издателската си кариера да влачат труп из улиците на Сохо в търсене на най-близкия полицейски участък!

— Бил! Бил! Чуваш ли ме? — излайва Ашуел, потупвайки Уилям по бузата.

— Чу… вам ви — отвръща Ракъм, след което петимата присъстващи въздъхват в хор от облекчение — да, дори и уличниците, защото сърцата им не са толкова закоравели, че да се измъкнат веднага.

— Е… — казва най-възрастната от трите, оправяйки шапката си и хвърляйки поглед към блещукащите светлини на голямата улица. — Лека нощ на всички — и тя извежда посестримите си вън от тъмната уличка.

Бодли и Ашуел остават още няколко минути в сляпата уличка, оправят дрехите си, решат се, като се използват един друг вместо огледало. Огледайте ги и вие за последен път, защото няма да ги видите повече.

— Отведете ме у дома — разнася се измъчен глас в близост до маншетите на панталоните им. — Искам да си легна.

Трийсет и три

Отпратена позорно в стаята си, Шугър най-сетне си позволява да избухне. Позволява си безмълвен, самотен пристъп на гняв, далеч от всички в неугледната си малка стаичка, но избухването си е избухване.

Как можа Уилям да й каже, че не е нейна работа в колко часа се прибира! Как смее да твърди, че не е длъжен да й обяснява откъде е калта по дрехите му! Как можа да й каже, че занапред сам ще води кореспонденцията си и вече няма нужда от нейните умилквания и фалшификации! Как се осмели да й каже, че вместо да го дебне кога ще се прибере от едно напълно невинно излизане с приятели, би било по-добре да си отспи, защото очите й са постоянно зачервени, а тъмните кръгове под тях ги загрозяват още повече!

Шугър е коленичила пред леглото си, осветена от газената лампа, и къса страниците на скъпия коледен подарък от Уилям — в скута й е разтворен томът с трагедиите на Шекспир и тя къса страниците, мачкайки ги в шепи, къса всичко наред, и текст, и илюстрации, дращейки с начупените си нокти фината хартия. Колко тънки и гладки са страниците — като страниците на Библията или на някой речник, все едно, че са колосани и полирани, или направени от онези хартийки, с които се свиват цигари. Тя ги мачка в юмрук — „Макбет“, „Крал Лир“, „Хамлет“, „Ромео и Жулиета“, „Антоний и Клеопатра“, всички тези безсмислени брътвежи на някогашни аристократи падат жертва на изпотрошените й нокти. Тя бе повярвала, че Уилям ги е купил като признание, дори в знак на уважение към интелекта й; бе ги приела като послание, шифровано, за да не го разберат прислужниците, с което доказваше, че е разбрал колко по-извисена е нейната душа от техните. Глупости! Той е празноглав простак, невеж дръвник, който със същия успех би могъл да й купи позлатен слонски крак или инкрустирано със скъпоценности нощно гърне, ако това „ръчно подвързано“ издание на Шекспир не бе привлякло погледа му. Проклет да бъде! Ето какво мисли тя за жалките му опити да купи благодарността й!

Докато тя драска и къса, тялото й се разтърсва от детински хлипове, в бърза поредица от спазми, а сълзите текат неспирно по бузите й. Какво си въобразява той — да не би тя да е сляпа, да не би да е била внезапно лишена от обоняние? Когато влезе, препъвайки се, в къщата, подкрепян от Бодли и Ашуел, от него се разнасяше миризма, която нямаше нищо общо с уличната кал — вонеше на евтин парфюм, от парфюмите, които употребяват уличниците. Вонеше на секс и сперма — нещо, за което сигурно би казал, че „не я засяга“ — любимата му фраза напоследък! Проклет да бъде Уилям, който сега си отспива след развратните си похождения, хърка в спалнята, където Шугър не бе допусната нито веднъж! Би трябвало да нахлуе вътре с нож в ръка, да му разпори шкембето и да гледа как ще се изсипят кървавите му вътрешности!

Постепенно хлиповете затихват, а ръцете й се уморяват да късат страниците. Тя се обляга на скрина, затрупана от накъсана и смачкана хартия — толкова много, че босите й крака не се виждат. Ами ако Уилям влезе и види всичко това? Тя запълзява на колене, започва да събира хартията и да я хвърля в камината. Страниците изгарят веднага, пламват за миг и веднага се превръщат в пепел.

По-разумно би било да изгори дневниците на Агнес вместо коледния подарък от Уилям. Томовете на Шекспир не могат да й причинят неприятност, докато дневниците представляват постоянна заплаха за нея. За какво й е да продължава да ги крие под леглото, след като вече е научила всичко, което може да се научи от тях? Агнес няма да се върне, за да си ги поиска — това е сигурно.

Шугър измъква един от дневниците. През изминалите месеци спечената и засъхнала пръст по тях се е изронила и вече по нищо не личи, че тънката тетрадка е била изровена от гроба си във влажната пръст. Тя изглежда по-скоро стара, много стара, като реликва от някой отминал век. Шугър я отваря. Парчетата от скъсаната верижка и абсурдно елегантното катинарче се увиват като бижу около пръстите й.

Шугър прелиства страниците и отново става свидетел на усилията, положени от Агнес Пигот да привикне към новото си име.

Шугър оставя тетрадката настрани; ще унищожи всички с изключение на тази, първата — тя е достатъчно малка, за да успее да я скрие на безопасно място. Не може да преодолее усещането си, че в изгарянето на първите думи, които Агнес е поверила на идните поколения, би имало нещо… отблъскващо. Все едно да се престори, че Агнес никога не е съществувала — или по-скоро че е започнала съществуванието си едва когато смъртта й стана повод за кратко съобщение във вестника.

Шугър измъква нов дневник изпод леглото. Оказва се, че това е финалът на хрониките от Абътс Лангли, написан от петнайсетгодишната Агнес, която се готви да се върне у дома, за да се грижи за майка си, докато тя оздравее. Изсушени листенца от цветя се посипват от страниците — алени и бели, почти безтегловни. Следва прощалното стихотворение, написано от Агнес Ънуин:

Шугър стисва зъби и хвърля дневника в пламъците. Тетрадката започва да тлее и съска. Шугър отвръща лице.

Още един дневник е измъкнат от скривалището. От първата записка става ясно, че от „Швейцарската поща“ не се е получил отговор на запитването на какъв адрес Агнес би могла да изпрати албума с котенцата на „госпожица Юджийни, която скоро ще бъде госпожа Шлезвиг“. И тази тетрадка ще последва първата в пламъците.

Шугър взема трета тетрадка. Liebes Tagebuch… прочита тя на първа страница. Още храна за огъня.

Четвърта тетрадка. Тя датира от ранните години на брачния живот на Агнес. Започва с напълно нечетими описания на халюцинации и демони, а полетата се изпъстрени с подобни на йероглифи очи, рисувани със засъхнала менструална кръв.

Няколко страници по-нататък възстановилата се Агнес разсъждава:

Стаята се изпълва с миризмата на порозовялата парфюмирана хартия. Шугър поглежда към камината. Дневникът все още не се е разпаднал, само краищата му тлеят в ярко оранжево. Тя изважда друг дневник и го отваря напосоки. Попада на записка, която не е чела преди — без дата, написана с яркосиньо мастило, тя като че ли е не е отдавнашна.

С измъчен стон Шугър хвърля и този дневник в огъня. Когато тетрадката пада в жаравата, се разхвърчават искри; тя попада върху тлеещите останки от предишния дневник, но остава изправена. От гледна точка на науката това е най-удобната позиция за бързо изгаряне — пламъците я лизват и веднага се издигат нагоре наоколо й.

Шугър започва отново да рови под леглото, но това, което измъква този път, не е някой от дневниците на Агнес, а собственият й роман. Как се свива сърцето й при вида на ръкописа! Тази раздърпана купчина листа, чийто краища стърчат вън от картонената папка, е истинско въплъщение на безполезността. Всички тези задраскани заглавия — „Картини от улицата“, „Гневен вик от един безименен гроб“, „Жени срещу мъжете“, „Смърт в къщата със съмнителна репутация“, „Кой има думата сега?“, „Феникс“, „Ноктите на феникса“, „Прегръдката на феникса“, „О, вий, кои прекрачвате тоз праг“, „Цената на греха“, „Целувка в преизподнята“ и накрая „Възходът и падението на Шугър“ — всичко това носи отпечатъка на младежките й илюзии.

Тя закрепя папката на оръфания й гръб и я оставя да се отвори произволно.

Шугър изпъшква, засрамена от истеричните изстъпления на някогашната Шугър. Редно би било да хвърли и романа в пламъците, но не може да се принуди да го стори. При това двата пожертвани вече дневника на Агнес горят толкова бавно! Освен това миризмата става много силна, а живите въглени се покриват с късове разкривен, почернял картон. В тази стая има прекалено много забранена литература; ще й трябват часове, ако не и дни, за да изгори всичко, а димът и миризмата биха привлекли вниманието на прислугата. С примирена въздишка Шугър тиква романа заедно с няколкото спасени от унищожение дневници обратно под леглото.

В най-дълбоката нощ, от сърцето на мрака се протяга нечия ръка, хваща Шугър за бедрото и започва леко да я разтърсва, за да я събуди. Тя простенва тревожно на сън, в очакване да чуе как майка й казва: „Вече няма да трепериш от студ…“. Но майка й мълчи. Вместо това в тъмнината се разнася плътен мъжки глас:

— Съжалявам, Шугър — казва той. — Моля те, прости ми.

Шугър отваря очи, но установява, че се е завила презглава, главата й е увита в чаршафа и е прегърнала корема си с ръце. Измъква глава навън, задъхана, примижавайки в светлината на лампата.

— Какво? Какво? — мънка тя.

— Прости ми, задето се държах така грубо с теб — повтаря Уилям. — Не бях на себе си.

Шугър сяда в леглото и прокарва пръсти през разчорлената си коса. Дланта й е гореща и потна, а скритият й под завивките корем е обзет от внезапен хлад, защото ръцете й ги няма, за да го топлят. Уилям поставя лампата върху скрина и сяда на леглото, до краката й. Челото и носът му хвърлят черни сенки над очите и устата му, докато говори.

— Припаднах в града. Бях прекалил с пиенето. Трябва да ми простиш.

Въпреки настоятелното желание да сподели нещо с нея, гласът му остава равен и потиснат, сякаш я съветва да не мисли лошо за покойници.

— Да, да, разбира се, любов моя — отвръща тя и се привежда напред, за да поеме ръката му.

— Обмислих мнението ти — продължава той глухо, — че за Софи ще е добре да излиза по-често заедно с… нас двамата.

— Така ли? — пита Шугър. Поглежда часовника над главата му — два и половина сутринта. Какво, в името Божие, е намислил по това време? Разходка с екипаж — те тримата по нощници се наслаждават на осветените от газени фенери улици на предградието, а Чийзмън им пее някаква мръсна песенчица вместо серенада?

— Т-т-така че уредих — Уилям измъква ръка от нейната и започва да рови с пръсти в брадата си, разбрал, че заекването му се връща, — да п-п-посетим м-м-моята фабрика за сапун. Ще дойдете двете със Софи. Утре с-с-следобед.

Внезапно духът на Шугър се повдига — излита нагоре, понесен от балона на оптимизма. Обзема я замайване, почти неразличимо от сутрешното прилошаване. Най-сетне всичко си идва по местата! Той най-сетне е прозрял истината! Разбрал е, че единственият начин да изтръгнат малко щастие от зъбите на злата съдба е да останат заедно, и да плюят на това, което си мислят хората! Сега е моментът да се хвърли в прегръдките му, да вземе ръката му и да я постави върху леко издутия си корем, да му каже, че безсмъртието на името Ракъм — неговото безсмъртие — е осигурено. „Мислиш, че в стаята сме само двамата“, би могла да му каже тя, „но не е така — трима сме!“.

Тя се колебае на ръба на изблика, думите трептят на върха на езика й, тя търси очите му в мастилените сенки под веждите, но вижда само отблясъка им, когато той отбягва погледа й. Тогава си припомня последните му думи.

— Утре следобед — повтаря тя. — Искаш да кажеш… днес?

— Да.

Тя примигва няколко пъти. Има чувството, че под клепачите й има пясък.

— Не може ли това да стане някой друг ден? — казва тя, много тихо, за да остане гласът й все така нежен. — Не мислиш ли, че за теб ще е по-добре да полежиш утре, след… след такава нощ?

— Да — съгласява се той, но посещението б-б-беше уредено п-п-п-ре-ди доста време.

Шугър продължава да примигва и се опитва да разбере за какво става дума.

— Но нали ти си този, който решава…

— Ще д-д-дойде и друго лице, на к-к-което не искам да създавам з-з-затруднения.

— Така ли?

— Да — той не може да я погледне в очите.

— Разбирам.

— Аз… надявах се да ме разбереш.

Той протяга ръка, за да я докосне. Мирис на алкохол все още се излъчва през порите на кожата му и я лъхва от мишницата му, когато той се привежда през леглото и полага ръка върху рамото й. Късите му пръсти миришат на сперма и долнопробен парфюм.

— Н-н-не съм т-т-ти казвал д-д-достатъчно често — казва той, — че си истинско съкровище.

Шугър въздъхва и стисва леко ръката му, но я пуска, преди той да успее да преплете пръсти в нейните.

— Тогава да поспим — казва тя и му обръща гръб, отпускайки буза на възглавницата. — Очите ми, както ти вече отбеляза, са зачервени и грозни.

Тя лежи неподвижно, като че ли незабавно е потънала в съня на изтощението, и се взира в сянката му, очертана на стената пред нея. Вижда увеличения черен силует на ръката му, която се задържа за кратко над главата й, треперейки във възпряния си порив да пропъди с милувка гнева й. Застоялият въздух в малката й стая, достатъчно тежък от мириса на изгоряла хартия и изгоряла платнена подвързия, от мириса на изневярата, става непоносимо задушен от желанието му да се извини по някакъв начин. Ако тя можеше да се насили да седне в леглото, само за секунда, да разроши косата му и да го целуне по челото, това сигурно би разведрило атмосферата. Тя притиска по-здраво буза към възглавницата и стисва в юмрук ръката, свита под нея.

— Лека нощ — казва Уилям и става.

Тя не отговаря. Той взема лампата и изнася светлината от стаята й, като затваря тихо вратата зад себе си.

На следния ден, веднага след обяда, Софи излиза от учебната стая, готова да съпроводи баща си и госпожица Шугър до фабриката, в която се прави сапун, същия, с който Роуз изми тази сутрин лицето й (защото госпожица Шугър не е в състояние да мие и облича някого тъкмо сега). Роуз реши и подрежда косата на Софи по различен начин и госпожица Шугър, когато я види, веднага иска да извади фуркетите и да я среши по своя начин. Но не може да го направи, защото Роуз я гледа, татко чака, а госпожицата се бори с патерицата си, опитва се да върви така, като че ли почти няма нужда от нея и я е взела само за в случай, че се измори.

Напоследък Софи мисли много за госпожица Шугър. Стигнала е до извода, че госпожицата има и друг живот извън задълженията си на гувернантка и секретарка на татко, и че този друг живот е много объркан и нещастен. Тя стигна доста бързо до това заключение, по-точно преди няколко дни, когато надникна през открехнатата врата на учебната стая и видя как татко и Роуз носят госпожицата нагоре по стълбите. Веднъж, много отдавна, Софи не се подчини на заповедта на бавачката да не наднича през вратата на детската стая, и тогава видя да носят мама нагоре по същите стълби. Тогава мама изглеждаше точно като госпожица Шугър — никак не приличаше на дама, полите й бяха изпомачкани, краката и ръцете й бяха провиснали, и се виждаше само бялото на очите й. Софи реши, че съществуват две госпожици Шугър — спокойната и самоуверена пазителка на познанието, и едно прекомерно израсло дете, което си има неприятности.

Когато стига до стълбите, госпожица Шугър се опитва да слезе по две-три стъпала с патерицата, но после я предава на Софи, а тя се обляга тежко на перилото и продължава така до долу. Лицето й е лишено от всякакво изражение — освен може би нещо, което може да се опише като четвърт усмивка (Софи отскоро се запозна с дробите). Тя успява да стигне до последното стъпало без видимо усилие, но по челото й блестят капчици пот.

— Чувствам се много добре — казва тя на татко, който я оглежда от главата до петите. После той кимва и позволява на Лети да му помогне с палтото, а после тръгва навън, без да погледне назад.

Татко се настанява в екипажа, преди Софи да е мигнала с очи. Те двете с госпожица Шугър се движат по-бавно. Гувернантката куца по алеята със същата четвърт усмивка на лицето, което бавно поаленява. Чийзмън се е вторачил в нея, наклонил голямата си глава на една страна, пъхнал ръце в джобовете. Погледът му среща погледа на госпожица Шугър, и Софи незабавно разбира, че госпожица Шугър го мрази.

— Хайде, госпожице Софи — казва Чийзмън, когато Софи идва близо до него, вдига я от земята, пъхва я през вратата на купето и я поставя на седалката с едно-единствено движение на силните си ръце.

— Позволете, госпожице Шугър — казва той ухилено, като че ли има намерение да вдигне и нея, но не прави нищо подобно, само протяга ръка, за да може госпожицата да се облегне на нея. Тя вече е почти в купето, но залита леко назад и ръцете на Чийзмън незабавно обхващат кръста й, а после изчезват някъде под задника й. Чува се леко шумолене откъм разместения турнюр от конски косъм, когато кочияшът я избутва в купето.

— Внимавайте, Чийзмън — изсъсква госпожица Шугър, вкопчвайки се в тапицерията на купето, за да се вмъкне вътре.

— О, аз винаги внимавам, госпожице Шугър — отвръща той и се покланя така, че ироничната му усмивка се скрива във високата яка.

И след миг те вече са на път — сбруята на конете подрънква, а екипажът се подрусва по неравната земя. Ще отидат чак до някакво място, наречено Ламбет! Госпожица Шугър й го показа на карта (картата не беше много хубава, нито пък много ясна — като че ли хората, които правят учебниците, се стараят много повече, когато рисуват карта на древна Месопотамия от времето на Ашурбанипал, отколкото когато правят картата на Лондон такъв, какъвто е сега). Тъй или иначе, Ламбет се пада от другата страна на река Темза — не тази страна, в която се намира къщата на Ракъмови, паркът, фонтанчето и фотографското ателие на господата Скофийлд и Тофи, както и сладкарницата „Локхарт“, в която й сервираха тортата, от която й стана лошо, и цялата останала част от познатия свят.

— Много си елегантна, Софи — казва татко. Тя се изчервява от удоволствие, макар че госпожица Шугър се смръщва и поглежда надолу, към обувките си. Едната обувка я стяга много, защото болният крак вътре се е подул. Кожата е опъната и лъскава като на пушен бут. Госпожица Шугър има нужда от нови обувки, или поне от една нова обувка. Софи също има нужда от нови обувки; едва успя да напъха краката си в старите, макар че не е падала по стълби; нищо от този род, само е пораснала — това е от възрастта. Би било чудесно, ако госпожица Шугър предложи да посетят магазин за обувки след татковата фабрика за сапун? Ако времето не им стига, би било по-разумно да отидат в такъв магазин, вместо в сладкарницата — защото храната престава да съществува веднага, щом я погълнеш, докато един чифт хубави обувки са трайно благо за краката.

— А след като ти покажа моята фабрика, ще отидем в сладкарница „Локхарт“ — казва татко, кимва на Софи и кокори неестествено очи. — Идеята ти харесва, нали?

— Да, татко — отвръща Софи. Дори само фактът, че се е обърнал към нея, е такова благоволение, че си струва всякакви разочарования.

— Казах на онзи глупак Полток да вземе решение до края на месеца — продължава татко. — Крайно време беше, не мислиш ли?

Софи обмисля за миг въпроса, но после осъзнава, че нейното участие в разговора е приключило.

Госпожица Шугър си поема дълбоко дъх и поглежда през прозореца.

— Убедена съм, че ти можеш да прецениш най-добре — казва тя.

— Когато казвам „този глупак“, това не означава, че съм го нарекъл така в писмото си, разбира се.

— Надявам се — Шугър замълчава и се заема да хапе мъничките късчета белеща се кожа по напуканите си устни. След малко продължава: — Той ще отиде при конкуренцията ти без каквито и да било скрупули — това е сигурно, при това ще го направи точно във възможно най-неудобния за теб момент.

— Това е още една причина да го пришпоря сега, преди началото на сезона.

Софи обръща глава към прозореца. Ако татко прояви отново желание да разговаря с нея, той ще намери начин да привлече вниманието й.

Пътуването през града е удивително интересно. Всичко освен Кенсингтън Гардънс и Хайд Парк, които тя познава по дърветата, когато минават край тях, и голямата мраморна арка, е непознато за нея. На Чийзмън беше наредено „да не се завира в най-натоварените улици“, затова той прекарва екипажа по странични, непознати улички, и излиза на Оксфорд Стрийт само когато няма как да я заобиколи. Когато стига до така наречения „Съркъс“43, където миналия път Софи преживя голямо разочарование, защото не видя нито лъвове, нито слонове, той не завива надясно — към пъстротата и оживлението, а продължава да кара направо.

Скоро внушителните сгради и пъстрите витрини изчезват — къщите и магазините добиват занемарен вид; така изглеждат и минувачите. Всички мъже приличат удивително много на господин Уобърн, точиларя, който идва понякога в дома на Ракъмови, а всички жени приличат на Лети, само че не са чисти и спретнати като нея. Никой наоколо не пее, не подвиква, не свирка и не съобщава на висок глас, че продава за половин пени нещо, което всъщност струва половин крона. Хората се движат като сиви призраци из сивия студ, а когато вдигат лица, за да проследят с поглед преминаващия екипаж на Ракъмови, Софи среща очи, черни като въглени.

Паважът, по който се търкалят колелетата на екипажа, става все по-неравен, а улиците — все по-тесни. Сега вече къщите изглеждат ужасяващо, струпани са съвсем безразборно и сякаш всеки миг могат да се разпаднат, навсякъде са опънати въжета, провиснали под тежестта на прани чаршафи и бельо — простряни са така, че всеки може да ги види, като че ли тук никой не се срамува, че се напикава в леглото. Мирише ужасно на разни мръсни неща, които Шиърс би могъл да използва, за да му растат по-добре цветята или да убива с тях бурените, а жените и децата, които виждат, са почти без дрехи.

Когато екипажът минава с трополене по най-ужасната улица, Софи вижда едно малко момиченце, застанало босо до голяма желязна кофа. Детето, облечено в огромна блуза без копчета, чийто парцалив подгъв стига до мръсните му глезени, почуква лениво с пръчка по кофата. Но въпреки че в това отношение момичето се различава от Софи толкова, колкото и троловете в книжката с приказки от чичо Хенри, лицата им — лицето на Софи и лицето на непознатото момиче — толкова си приличат, че Софи е обзета от любопитство и надниква през прозореца, за да види другото момиче по-добре.

Уличното хлапе, забелязало, че е обект на нежелано внимание, бръква в кофата и с едно-единствено, решително движение хвърля нещо към екипажа. Софи не се отдръпва навътре в купето; трудно й е да повярва, че тъмното нещо, което лети във въздуха, съществува в същия свят, в който се намират собственото й тяло и екипажът, където е седнала; тя е неудържимо привлечена от злонамереното изражение на тази нейна близначка — но очарованието трае само миг. Предметът я удря точно между очите.

— Какво, по дяволите… — възкликва Уилям, когато дъщеря му се просва по гръб на пода на купето.

— Софи! — извиква Шугър и залита рязко, когато Чийзмън дръпва юздите. Тя поема детето в прегръдките си, и забелязва с облекчение, че то е по-скоро зашеметено — кръв не се вижда. Слава Богу, не е ранена сериозно; на челото й има мръсен кафяв отпечатък. Когато Софи падна назад, в опита си да запази равновесие тя е успяла (по силата на неотменимия закон на лошия късмет) да размаже кучешкото лайно между дланта си и обувката на татко.

Шугър сграбчва инстинктивно първото нещо, което й попада — бродираната покривчица от седалката до Уилям, и започва да бърше с нея лицето на Софи.

— Нямаш ли кърпичка! — излайва Уилям, който е изпаднал в яростна възбуда. Стиснал юмруци, задъхан, той подава гневната си физиономия през прозореца, но хлапето се е шмугнало някъде като плъх. После, забелязал, че ръката на Софи е все още кафява от лайното, той се притиска назад към стената на купето, за да не се изцапа повече.

— Престани да се мяташ, глупаво дете! — изревава той. — Шугър, махни й първо ръкавицата! Господи — не виждаш ли… — жената и детето, уплашени от гневния изблик, се опитват несръчно да изпълнят нарежданията му. — И за какво ти беше изобщо — продължава той да крещи на Софи, — да си подаваш главата навън, като последен кретен? Напълно ли си лишена от разум?

Той трепери; Шугър съзнава, че избухването му се дължи до голяма степен на уплаха, а и нервите му не са се възстановили напълно след побоя. Тя почиства Софи, доколкото й е възможно, а Уилям изскача от екипажа и измива обувката си с парцал, който Чийзмън му подава.

— Малко бира върши работа в такива случаи, сър — любезничи кочияшът. — Винаги имам едно шише подръка.

Докато мъжете са заети с това, Шугър се взира в лицето на Софи. Детето хлипа едва забележимо, диша плитко и бързо, но от очите му не текат сълзи, то не хленчи и не се оплаква.

— Боли ли те, Софи? — прошепва Шугър, близва върха на показалеца си и изтрива някаква последна следа от мръсотия по бледата кожа на детето.

Софи издава брадичка напред и примигва силно няколко пъти.

— Не, госпожице.

До края на пътуването Софи седи неподвижно като восъчна фигура или багаж. Тялото й реагира единствено на подрусването на екипажа. След като яростта му е преминала, Уилям осъзнава какво е сторил, и решава да покаже разкаянието си с реплики от рода на: „Едва се измъкнахме, н-н-н-али, Софи?“ и „Ще т-т-т-трябва май да ти купуваме нови ръкавици, к-к-к-какво ще кажеш?“, произнесени с изкуствено весел глас, който звучи едновременно жалко и вбесяващо.

— Да, татко — отговаря тихо Софи, показвайки добро възпитание, но нищо повече. Погледът й е замъглен — или по-скоро вперен в някаква точка от вселената, която остава невидима за груби същества като Уилям Ракъм. Приликата й с Агнес никога не е била толкова видима.

— Виж, Софи! — казва Уилям. — Сега ще минем по моста „Уотърлу“!

Софи покорно поглежда през прозореца, но главата й е отдръпната доста назад в купето. Но след минута-две — за голямо облекчение на Уилям — вълшебството на толкова много вода, гледана толкова отвисоко, си свършва работата, и Софи се привежда напред, облегнала лакът на прозоречната рамка.

— Какво виждаш, ммм? — пита Уилям с театрално любопитство. — Лодки, предполагам?

— Да, татко — отвръща Софи, вперила поглед надолу, в пенещата се сиво-зеленикава вода. Трудно й е да свърже гледката с тънката синя панделка на картата, която госпожица Шугър й показа тази сутрин. Но ако в момента прекосяват моста „Уотърлу“, значи и гара „Уотърлу“ трябва да е наблизо — там се е изгубила мама, когато търсела Музикалната академия. Софи се взира в далечните води на реката и се пита къде ли точно майка й е потънала във вълните и е изпила повече вода, отколкото може да поеме тялото на жив човек.

Пред железните порти на фабриката за сапун в Ламбет чака карета, в която са впрегнати два кротки сиви коня. А в нея седи — я виж ти, лейди Бриджлоу! Разположила се удобно в лакираната кабина, като бледо-синкава перла в мида на четири колела, тя привлича всички погледи дори още преди да слезе от каретата.

— Божичко, този дим… — тюхка се Уилям, когато слиза от собствения си екипаж и се взира със съжаление в небето, зацапано от мръсния дим, бълван от фабричните комини на „Долтън и Ко.“, „Стиф и синове“, и безброй много фабрики за стъкло и керамика, пивоварни и фабрики за сапун, които се намират в съседство. Той поглежда гузно към собствените си комини и вижда със задоволство, че димът, който излиза от тях, е полупрозрачен и чист.

— О, Уилям, ето ви и вас!

В каретата отсреща са раздвижва нещо като бледа морска звезда, облечена в свинска кожа.

Уилям тръгва към лейди Бриджлоу, след като е направил знак на пазача да разтвори широко и двете порти, и се разлива в извинения за закъснението си и за евентуалните неудобства, които може да й е причинил, на което тя отговаря, че вината е нейна, защото е пристигнала по-рано от уречения час.

— Бях толкова нетърпелива да ви видя, нали разбирате — чурулика тя и му позволява да й помогне да слезе от каретата.

— Трудно ми е да повярвам — казва Уилям и прави неопределен жест, с който обхваща практично грозната сграда на фабриката и околния пейзаж, толкова различни от пищните градини, които в представите му са естествената среда на лейди Бриджлоу.

— Така значи, съмнявате се в думите ми! — казва тя закачливо, и притиска уж обидено нежната си ръчичка към гърдите, покрити със син атлаз. — Наистина, Уилям, не е редно да ме възприемате като някаква останка от миналото. Нямам никакво намерение да прекарам остатъка от дните си в копнеж по неща, които са преминали в историята. Можете ли да си представите как бих следвала стадо престарели аристократи из провинцията, докато стрелят по фазани и се оплакват от реформите? Това е съдба, по-лоша от смъртта!

— Знам — казва Уилям и се покланя шеговито, — и мога да се надявам, че ще ви спася от тази съдба, като ви разведа из скромната си фабрика…

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие!

И те минават през портите.

(Питате къде остава Шугър? О, тя също влиза, накуцвайки, подпряна на патерицата, редом със Софи. Колко е странно, че лейди Бриджлоу, която се отнася с такава насмешка и отрицание към патрицианската надменност, сякаш изобщо не забелязва съществуванието на гувернантката. А може би вродените й изисканост и такт я възпират да коментира злополучния изглед на човек с физически недостатък. Да, сигурно това е причината — тя не иска да притеснява нещастната гувернантка с въпроси за това неприятно накуцване).

Шугър наблюдава поразена как Уилям и лейди Бриджлоу вървят един до друг през тълпата от подмазващи се служители, които се кланят и отстъпват, за да им направят път. Същите тези служители обаче отново събират редиците си след господин Ракъм и благородната му гостенка — сякаш им е било наредено да не допускат външни лица, които могат да се намъкнат подир тях. Шугър полага отчаяни усилия да върви изправена, с високо вдигната глава, като почти не се обляга на патерицата, но освен всичко останало я измъчват и остри стомашни болки, и тя едва намира сили да не притисне ръце към корема си и да не изохка.

Когато малката група посетители влизат във фабриката, виждат, че тя е ярко осветена, и отвътре изобщо не отговаря на представите на Шугър. Беше си представяла огромна сграда, подобна на гара или църква, в която всеки звук отеква надалеч, изпълнена с чудовищни машини, които тракат и блестят. Беше си представяла, че самата изработка на сапуна е невидима, че се осъществява в тръби и огромни цистерни, преливащи се една в друга, а хората, прилични на джуджета до тях, смазват движещите се части. Но фабриката „Ракъм“ няма нищо общо с тези представи — тя е скромна постройка, с ниски тавани като кръчма, и навсякъде се виждат толкова много полирани дървени плоскости, че все едно са се озовали в „Камината“.

Недорасли момичета с изпити лица и червени ръце — цяла дузина копия на Джейни, миячката — работят тук, сред задушливите миризми на лавандула, карамфил, рози и бадеми. Те носят селски дървени обувки с назъбени подметки, защото каменните подове са покрити с подобен на восък, полупрозрачен слой сапун.

— Внимавайте къде стъпвате! — казва Уилям, когато въвежда гостите в ароматните си владения. На яркото осветление лицето му изглежда съвсем различно — косата му е златиста, устните — сребристи, той поема ролята на церемониал майстор. Забравил всякакво смущение и заекване, той сочи наляво и надясно и обяснява всичко.

— Разбира се, това, което виждате тук, не е производство на сапун — това е мръсна работа, недостойна за един парфюмерист. Истинското наименование на нашите, далеч по-уханни процеси, е „претопяване“.

Той произнася думите с преувеличена отчетливост, като че ли очаква посетителите да извадят бележници и да започнат да записват. Лейди Бриджлоу върти насам-натам глава и любезно изразява удивлението си; погледът на Софи се стрелка от татко към лейди Бриджлоу и от лейди Бриджлоу към татко, озадачена от необяснимата химическа реакция, която сякаш протича във въздуха между тях.

Късовете сапун, които в представите на Шугър падат напълно оформени от някакъв накрайник или по улей в края на сложен автомат, съществуват само като локвички желирана течност, която блещука в дървените корита. Над ароматната каша се спускат телени мрежи, които я нарязват на правоъгълници, когато се втвърди.

Всяко корито съдържа различна на цвят слуз, която излъчва различен аромат.

— Това, жълтото, ще бъде „Орлови нокти“ — казва Уилям. — Есенцията от билка в него облекчава сърбежа, и търсенето му нарасна пет пъти през изминалата година. — Той потапя пръст в блестящата емулсия. Когато го изважда, по него се очертават два пласта. — Горният пласт се обира — това е алкална основа — по времето на баща ми не я отделяха, но сапун с такова съдържание дразни чувствителната кожа.

Той отива към друго дървено корито, чието съдържание е синкаво, със сладникава миризма.

— А това е „Съвършен аромат Ракъм“ — смес от салвия, лавандула и сандалово дърво. Ето това — той пристъпва към друго корито — е „Вечна младост“. Зеленият цвят се дължи на екстракт от краставица, а лимонът и лайката действат освежаващо и изглаждат кожата на лицето.

После ги повежда към залата за обработка, където стотици готови калъпи сапун лежат във форми от метал и дърво.

— Те престояват тук точно двайсет и един дни, нито ден по-малко — заявява Ракъм, като че ли някой зложелател е заявил току-що обратното.

В помещението за опаковане двайсет момичета с лилави престилки седят край огромна маса — по десет от двете й страни. Мъж с лисича физиономия надзирава работата им, крачейки бавно около масата, пъхнал в джобовете на жилетката пръстите на ръцете си, обрасли в рижи косми. Момичетата се привеждат едновременно напред така, че челата им почти се докосват, докато увиват сапуните в навосъчена хартия. Върху всяко пакетче има отпечатък от гравюра с лика на Уилям Ракъм, както и надпис със ситни букви — негова авторка е Шугър, съчини го една вечер през май, когато двамата с Уилям седяха един до друг в леглото.

— Добро утро, момичета! — казва Уилям и те отговарят в хор:

— Добро утро, господин Ракъм.

— Те често си пеят — смигва Уилям към лейди Бриджлоу и останалите, — но сега се смущават от нас.

Той отива по-близо до масата и се усмихва на лавандуловите момичета.

— Изпейте ни някоя песен, момичета. Ето, дъщеричката ми е дошла да ви види, и една много благородна дама също. Не се срамувайте — ние отиваме към стаята със сандъците и няма да ви гледаме, но много ще се радваме, ако чуваме сладките ви гласчета — и допълва шепнешком, със заговорнически тон: — Постарайте се заради мен — извръщайки многозначително очи към Софи, за да въздейства на майчинските им чувства.

Уилям и гостите му продължават към голямо помещение в задната част на фабриката, където жилести мъже със запретнати ръкави товарят готовите и опаковани сапуни в набързо сковани сандъци. Действително, веднага след като лейди Бриджлоу, Шугър и Софи прекрачват прага, зад тях, от стаята, която току-що са напуснали, се разнася мелодично пеене — първо запява един плах глас, към него се присъединява още един, още един, и скоро вече пеят всички:

— Ето тук — казва Уилям, сочейки открехнатата масивна двойна врата, отвъд която се вижда външният свят, — свършва фабриката и започва другата част на историята.

Шугър, прекалено заета с тройната задача да прикрива колкото е възможно накуцването си, да потиска желанието си да изпъшка от болката в стомаха и порива да шамароса превзетата физиономия на лейди Бриджлоу, усеща, че някой подръпва плахо полата й.

— Да, какво има, Софи? — пита тя шепнешком и се привежда несръчно, за да може детето да говори на ухото й.

— Пишка ми се, госпожице — казва детето.

„Не можеш ли да стискаш?“ кани се да отвърне Шугър, но осъзнава, че и тя има същия проблем.

— Извинете, господин Ракъм — казва тя. — Има ли във фабриката помещение, където… можем да си измием ръцете?

Уилям примигва. Не може да повярва на ушите си — какво е това; някакъв глупав въпрос за условията на работа във фабриката, несръчен опит да припомни представянето си в лавандуловите полета, или настоява за официална обиколка на тоалетните във фабриката? После, за щастие, разбира за какво става дума и нарежда на една от работничките да покаже пътя на госпожица Шугър и госпожица Софи — през това време лейди Бриджлоу разучава увлечено списъка с адресите за доставки.

Лейди Бриджлоу подминава недискретното поведение на детето с благосклонността на жена, чийто благороден произход я спасява от подобни долнопробни слабости. Тя взема един сапун и се заглежда в любопитния текст на опаковката.

Според Софи и Шугър тоалетната за служителите е много по-модерна и елегантна от останалата част на фабриката. Тук има редица еднакви пиедестали, облицовани с бели фаянсови плочки и свързани с блестящи метални казанчета, окачени високо под тавана — цяла фаланга от футуристични механизми, на които блести гордо гравираното име на производителя. Седалките са от тъмнокафяво дърво, добре полирани и сякаш съвсем нови — но разбира се, фабриката на Долтън е само на няколко крачки оттук.

Пиедесталите са толкова високи, че когато Софи се изкатерва на една от тоалетните чинии, краката й провисват във въздуха, на разстояние от пода, покрит със сини плочки. Шугър обръща гръб и се отдалечава на няколко крачки, изчаквайки Софи да свърши. Болката във вътрешностите й е толкова силна, че дъхът й спира и я побиват тръпки; има отчаяна нужда да се облекчи, но се притеснява от детето и се пита дали с някакво свръхестествено усилие на волята не би могла да удържи още известно време.

Ако трябваше само да се изпикае в присъствието на Софи, това не би било толкова страшно — дори би създало известно усещане за близост, което би си струвало нарушеното достойнство. Но спазмите в стомаха й са нетърпими и тя се опасява, че това ще доведе до ужасни шумове и миризма в помещението, които ще разрушат непоправимо образа на госпожица Шугър, недосегаемата пазителка на познанието, в представите на Софи, и ще запечатат на негово място образа на госпожица Шугър като… болно животно.

Тя обгръща тялото си с ръце, хапе устни, за да се пребори със спазмите, и се взира в стената. Някой недоволен служител се е опитал да надраска посланието си на плочките, но се е отказал поради неподатливостта на материала.

Внезапно Шугър осъзнава, че се налага — просто се налага — да седне. Нещо раздира отвътре корема й, студена пот избива по цялото й тяло; тя придърпва с отчаяна бързина полите си нагоре и когато смъква рязко дългите си гащи, усеща, че кожата отдолу е мокра и хлъзгава като обелена круша. Отпуска се тежко на седалката, присвива се и привежда тяло напред с потиснат стон. Шапката й пада на плочите, косата й се разпилява. Кръв и някакви горещи, хлъзгави късове изригват от тялото й и се стичат надолу, между бедрата.

— Господи! — проплаква тя. — Господи, помогни ми… — връхлита я силно замайване, изведнъж всичко се обръща с краката нагоре и тя загубва съзнание.

Миг по-късно — не може да е било повече от миг, нали? — тя идва на себе си и вижда, че лежи на пода, на влажните, студени плочи, бедрата й са хлъзгави на пипане, сърцето й бие така, че цялото й тяло се тресе, глезенът й пулсира от болка, като че ли е захапан от стоманените зъби на капан. Тя извива глава и вижда Софи, която се е свила в един ъгъл, лицето й е бяло като плочките, очите й са разширени от ужас.

— Помогни ми, Софи — моля Шугър с тревожен шепот.

Детето трепва и пристъпва напред като кукла на конци, но лицето му е разкривено от съзнанието за собственото му безсилие.

— Аз… ще отида да повикам някого, госпожице — заеква то смутено и сочи към вратата, зад която е пълно със силни мъже и услужливи жени — във фабриката на татко има много такива.

— Не, не! Софи, моля те — продължава да шепне трескаво Шугър, подпира се на длани и се препъва в собствените си поли. — Трябва да опиташ да ми помогнеш сама.

Софи за последен път хвърля поглед към външния свят с надеждата, че оттам ще дойде спасение. После изтичва напред, хваща гувернантката си за китките и дръпва нагоре с все сили.

— Така — казва Уилям, след като са се сбогували с лейди Бриджлоу и каретата й е потеглила, — хареса ли ти тук, Софи?

— Беше много интересно, татко — отвръща детето без особено въодушевление.

Тримата седят в екипажа на Ракъмови. Дрехите им излъчват сладникав мирис на сапун, коленете им почти се докосват, докато екипажът напуска Ламбет, умело насочван от Чийзмън. Посещението на фабриката се увенча с бляскав успех — такава е поне оценката на лейди Бриджлоу, която сподели с Уилям, че никога не е имала такова преживяване, вълнуващо различни сетива едновременно. Можела да предположи, отбеляза тя, че такива силни усещания могат да се отразят тежко на човек в недобро здраве. Сега Уилям отново е сам — с Шугър, която действително е презеленяла, и Софи, която пък дава вид, че е била подложена на тежко изпитание, вместо да се радва, че й е било осигурено такова рядко удоволствие.

Уилям се обляга назад и потрива натъжено кокалчетата на едната си ръка. Дъщеря му наистина е много опърничава! Само да й се поскарат малко, и тя се цупи цял ден. Колкото и да е тъжно, той трябва да признае, че детето вероятно е наследило злопаметността на Агнес.

Що се отнася до Шугър, тя дреме на мястото си — наистина дреме! Главата й е отметната назад, устата й — полуотворена, честно казано, направо неприятна гледка. Роклята й е омачкана, цели кичури от косата й са се измъкнали и висят изпод шапката, а самата шапка е сложена малко накриво. Добре би било Шугър да вземе пример от лейди Бриджлоу — изискана и безукорна от мига, в която слезе от каретата, до последната минута, когато се сбогува с Уилям. Констанс наистина е необикновена личност! Образец на достойнство и изисканост, а същевременно прелива от жизненост! Такава жена се среща рядко…

— Ето го пак моста „Уотърлу“, Софи — казва Уилям, с доброто желание да предложи на дъщеря си още веднъж през този ден чудесната гледка на най-забележителната река на света.

Софи надниква през прозореца, подпира отново брадичка на ръцете си и оглежда кипналите, мътни води, в които дори големите кораби изглеждат застрашени.

Тя вдига поглед нагоре и вижда нещо наистина невероятно — слон, който се рее в небето, неподвижен като статуя. На едрия му хълбок пише с огромни букви ЧАЙ „СОМЪН“. Слонът се полюшва над покривите й комините, на път към онази част на града, където наистина живеят хора.

— Какво ще кажеш, Софи? — пита замислено Уилям. — Дали да купя такова нещо и за „Ракъм“?

Същата вечер Уилям се заема с писмата, натрупали се през деня, а останалите обитатели на къщата правят всичко по силите си, за да се върнат към обичайния ход на живота.

Зад една от вратите малко по-нататък по коридора Шугър отхвърля любезно предложението на Роуз да помогне на Софи да си легне. Вместо това тя моли да качат вана с топла вода в собствената й спалня. Роуз проявява пълно разбиране към молбата й, защото госпожица Шугър наистина изглежда тъй, сякаш са я влачили по корем по калдъръма.

Колко дълъг беше този ден — дълъг, дълъг, дълъг. С неволна жестокост Уилям, неосъзнал желанието на Софи и Шугър да се приберат у дома, удължи изтощително престоя им в града. Първо — обяд в един ресторант на Странд, където Шугър едва не припадна от горещина и задух и беше принудена да яде полусурови агнешки котлети, защото Уилям настояваше, че били божествени; после отидоха в една работилница за ръкавици, после в още една, защото в първата не намериха достатъчно мека кожа за ръкавиците на Софи; после, в работилницата на един обущар, Уилям най-сетне бе възнаграден с усмивка от дъщеря си, когато тя пристъпи с новите си обувки към огледалото. Поне да беше се задоволил с това! Но не — окуражен от усмивката на Софи, той ги помъкна към винарския магазин на Бери и Ръд на Джеймс Стрийт, за да претегли Софи на огромните везни.

— Шест поколения крале — и английски, и френски, са се мерили на тези везни, Софи! — заяви той тържествено, докато собствениците на магазина се хилеха в ъгъла. — Те са само за важни личности!

Накрая, като последно забавление за деня, дойде обещаната кулминация на следобеда — посещение на сладкарница „Локхарт“.

— Колко ни е весело днес така, тримата заедно! — заяви Уилям и за миг заприлича досущ на баща си, застрашително преливащ от празнично благоволение. После, докато Софи бе погълната от изучаването на менюто, зад което се скри цялата, той се приведе към Шугър и прошепна в ухото й:

— Мислиш ли, че е доволна!

— Много, сигурна съм — отвърна Шугър. Но когато се приведе напред на мястото си внезапна болка й напомни, че космите между краката й са залепнали към гащите от спечената кръв. — Но ми се струва, че за днес е достатъчно.

— В какъв смисъл достатъчно?

— Това са предостатъчно удоволствия за един ден.

Изпитанията им не приключиха дори когато се прибраха у дома. За да се възпроизведе докрай денят на нейното първо отиване в Лондон, Софи повърна отново същата смес от какао, торта и несмлян обяд, а после последваха сълзи.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви помогна, госпожице Шугър? — попита Роуз, когато дойде време за лягане.

— Не, благодаря ти, Роуз — отвърна Шугър.

След което — най-сетне — седем часа и четиридесет минути след като Шугър се свлече от опръсканата с кръв тоалетна чиния на пода в сапунената фабрика на „Ракъм“ — двете със Софи се възползват от правото да си легнат.

Шугър няма сили да направи нищо друго, освен да извади нощницата на Софи и да й я подаде; после се обляга тежко на леглото и чака детето да се съблече и да си легне.

— Много ти благодаря, Софи — казва тя с хриплив глас. — Ти си моята малка спасителка.

В момента, в който произнася думите, тя вече съжалява, че ги е казала, упреква се, че омаловажава смелостта на детето. Това е точно такава покровителствена забележка, каквато би направил Уилям — като че ли Софи е умно малко кученце, което е изпълнило правилно заучения номер.

Софи отпуска глава на възглавницата. От изтощение по бузите й са избили червени петна, носът й също е червен. Дори не си е казала молитвата. Езикът я сърби да зададе един въпрос.

— Какво е кретен, госпожице?

Шугър гали косата на детето и я отмята от горещото му чело.

— Кретен е много глупав човек — отвръща тя. И нея я сърби езикът да зададе няколко въпроса на Софи. „Погледна ли в тоалетната чиния, преди да пуснеш водата? И какво видя там?“. Но тя устоява на изкушението.

— Баща ти не искаше да каже това — продължава тя на глас. — Беше ядосан, а и доскоро не се чувстваше добре.

Софи притваря очи. Не желае да чува нищо повече за неразположенията на възрастните. Крайно време е светът да започне отново да функционира нормално.

— Не се тревожи за нищо, детето ми — казва Шугър и примигва, за да пропъди сълзите от очите си. — Всичко ще се оправи.

Софи се обръща на една страна и заравя буза във възглавницата.

— Нали няма вече да падате, госпожице Шугър? — пита тя с особен глас — едновременно нежен и сърдит.

— Ще внимавам много, Софи, обещавам.

Тя докосва леко рамото на Софи с безпомощен жест, но преди да тръгне към вратата, детето внезапно скача от леглото и обвива с ръце шията й.

— Не умирайте, госпожице Шугър! Не умирайте! — изплаква то, а Шугър залитва и едва не пада в леглото.

— Няма да умра — заклева се тя, опитвайки се да запази равновесие, и целува Софи по косата. — Няма да умра, обещавам ти!

Десет минути по-късно Софи вече спи, а Шугър седи в голяма вана, пълна с гореща вода, поставена до запалената камина. В стаята вече не мирише на изгоряла хартия и разтопено лепило, а на лавандулов сапун и влажна пръст — Роуз, Бог да я благослови, най-сетне е успяла да отвори прозореца, разчупвайки запечаталата го боя.

Шугър се мие упорито, основно, ожесточено. Изстисква от сюнгера вода, която се хлъзга успокояващо по гърба и гърдите й, стиска скелета на морското животно, докато той заприличва на мокро пухче за пудра, а после го притиска към очите си. Клепачите я болят от плач — крайно време е да спре.

От време на време тя поглежда страхливо надолу, но многото пяна укрива розовия оттенък на водата, а ако има съсиреци, те са потънали на дъното. Навехнатият й крак е много подут, но поне не го вижда, а освен това й се струва, че болката е понамаляла. Пукнатите ребра са почти зараснали (тя плъзва по тях ръката си, покрита със сапунена пяна), но синините са още ярки. Най-лошото мина, кризата е зад гърба й.

Тя се отпуска колкото може по-надълбоко във ваната и отново започва да хлипа. Прехапва до болка долната си устна и най-сетне успява да овладее скръбта си; вълничките във водата се успокояват и повърхността й остава неподвижна — толкова, колкото може да бъде повърхността на вода, в която има живо тяло. В мътния канал, проблясващ между краката й, ударите на сърцето й разпращат едва забележими приливни вълни.

Зад една врата малко по-нататък по същия коридор, по същото време, когато Шугър най-сетне си ляга, Уилям отваря едно писмо от доктор Кърлоу, което започва така:

Предисловието е по-дълго от самото разкритие, което се съдържа само в едно изречение.

Много хора са наобиколили в тъмното леглото на Шугър и й говорят в съня й.

Хайде, Шугър, разкажи ни някоя история с оня, превзетия ти глас.

Каква история? — пита тя и се взира през озарените от слънцето води на съня, за да разпознае лицата, които вижда под тях.

Някоя за отмъщение, кискат се гласовете, непоправимо груби, обречени да изживеят живота си в ада. И да има мръсни думи — много смешно звучат, когато ти ги казваш, Шугър.

Кикотът отеква в ушите й, звуците се наслагват в безкрайна какофония. Шугър продължава да плува, отдалечавайки се от тях, плува из улиците на някакъв подводен град, и дори насън това й се струва странно, защото знае, че не умее да плува. Но това умение идва сякаш без да трябва да го изучаваш — тя може да плува дори без да свали нощницата си, оттласква тялото си напред през мръсни и криви улички и пъстри, широки, полупрозрачни улици. Ако това е Лондон, то водата е отмила населението му както отмива плаващи отломки, и то е изплавало на повърхността като пяна от човешки тела, скрила небето. Като че ли само хората, които имат някакво значение за Шугър, са останали долу.

Клара? разнася се наблизо нечий глас — най-красивият и мелодичен глас, който Шугър е чувала.

Не, Агнес, отвръща тя и завива зад един ъгъл. Аз не съм Клара.

Коя си ти тогава?

Не ме гледай в лицето. Ще ти помогна, но ти не бива да ме гледаш в лицето.

Агнес лежи по гръб върху калдъръма на една тясна уличка — гола е, тялото й е бяло като мрамор. Едната тънка ръка е прегъната върху гърдите, а другата, почти детска длан прикрива венериния хълм.

Вземи, казва Шугър, сваля нощницата си и я намята на раменете на Агнес. Нека това си остане наша тайна.

Благословена да си, благословена да си, повтаря Агнес, и внезапно подводният Лондон изчезва и двете с Агнес се озовават в някакво легло. Легнали една до друга като сестри, завити до шията, те се оглеждат взаимно.

Уилям казва, че си плод на фантазията ми, шепне Агнес и протяга ръка, за да докосне Шугър, за да пропъди съмненията. Била си измамно видение.

Не обръщай внимание на това, което казва Уилям.

Моля те, сестро, кажи ми името си.

Шугър чувства как нечия ръка се плъзва между краката й и гали нежно измъчената плът.

Името ми е Шугър, отвръща тя.

Трийсет и четири

На другия ден Шугър открива на пода в спалнята си два неадресирани плика, които са били пъхнати под вратата — на единия не пише нищо, а на другия пише „За сведение“.

Часът е дванайсет и половина на обяд. Току-що е приключила със сутрешните уроци и се е прибрала от учебната стая. Още от сутринта Софи показа с поведението си, че Шугър не бива да допуска някакво разсейване, объркване или отпускане да нарушат сериозните им учебни занимания. Вчерашният ден беше много интересен, но днешният трябва да е по-различен — или по-скоро не трябва по нищо да се различава от останалите обикновени дни.

— Петнайсети век — рецитира Софи с тона на човек, комуто е била поверена задачата да спаси тази епоха от престъпно занемаряване, — е бил изпълнен със знаменателни събития — било открито книгопечатането, Константинопол бил превзет от турците, в Англия имало гражданска война, която продължила трийсет години; испанците пропъдили маврите обратно в Африка; Америка била открита от Христофор… Христофор… — тя поглежда към Шугър, но не иска от нея нищо особено, само името на един италиански мореплавател.

— Колумб, Софи.

Цяла сутрин, въпреки постоянното желание да избухне в сълзи и постоянното стичане на кръв, която попива в импровизираната превръзка между краката й, Шугър е съвършената гувернантка и изпълнява ролята си точно в съответствие с изискванията на ученичката й. Като напълно подходящ завършек на сутрешните си занимания двете със Софи току-що споделиха обяда, състоящ се от задушени зеленчуци и оризов пудинг — най-безинтересното ядене, което им е било сервирано някога, което навежда на мисълта, че кухненският персонал е бил уведомен за нарушеното храносмилане на госпожица Софи. Разочарованите погледи, които Софи и Шугър си размениха, когато Роуз постави димящата каша пред тях, бяха единственото доказателство за някаква по-голяма близост между тях тази сутрин.

Шугър се връща в стаята си, предчувствайки блаженството, което ще изпита, когато смени подгизналата превръзка с чиста. За съжаление ваната е била изнесена. Разбира се, тя не би могла да очаква от Роуз да я остави в стаята й, пълна с изстинала вода и с червена утайка по дъното.

Отлагайки мига на физическата наслада, тя се навежда и вдига писмата от пода. Ненадписаният съдържа вероятно бележка от Роуз, която я уведомява, че прозорецът най-сетне е поправен. Шугър отваря плика. От него изпада банкнота от десет лири и неподписана бележка, надраскана на обикновена хартия. Съдържанието, изписано със ситен детински почерк, и като че ли с лявата ръка, гласи:

Шугър сгъва листа по първоначалните гънки и го връща в плика с известно затруднение, защото пръстите й са се вледенили и отказват да й служат. После отваря бледолилавия плик, на който пише „За сведение“ — отлепя го внимателно, за да не наруши официалния му вид. Острият ръб на плътната хартия порязва пръста й, но тя не чувства болка — безпокои се само да не изцапа плика или съдържанието му. Подпирайки се на патерицата, тя ближе пръста си на всеки две-три секунди, та тънката кървава линийка да не набъбне в капка, измъква писмото и го прочита. Написано е старателно на хартия с фирмения герб на „Ракъм“, а подписът е толкова сполучлив, колкото някоя от най-добрите й фалшификации.

Шугър сгъва и това писмо по първоначалните гънки и го прибира в плика. Засмуква за последен пръст палеца си, но раната вече на кърви. Тя оставя писмата върху скрина и отива с накуцване до прозореца, където пренася тежестта на тялото си от патерицата върху рамката на прозореца. Долу, в градината, Шиърс се рови доволно в пръстта, шета около дръвчетата, оцелели през зимата. Щраква с ножицата и прерязва канапа, с който една фиданка е била привързана към дървения кол — такива глезотии вече не са й нужни. Видимо доволен, той отстъпва да я огледа, опрял юмруци в покритите от престилката хълбоци.

След като обмисля известно време идеята, Шугър решава, че ако разбие с юмрук стъклото, това ще й създаде само излишни неприятности, а облекчението, което ще изпита, ще бъде мимолетно. Вместо това се принуждава да предприеме нещо разумно, взема хартия и писалка, и както си стои права, използвайки перваза на прозореца за писалище, написва следното:

Тя чете и препрочита бележката и се вслушва в звуците, отекващи в главата й. Дали Уилям ще възприеме правилно написаното? Той очевидно е уплашен — дали ще приеме думите „както можеш сам да се убедиш“ като израз на желанието й да оспори думите му, или ще забележи еротичния намек, който е вложила в тях? Тя си поема дълбоко дъх, и си казва, че от всичко, което е написала, тъкмо тези думи трябва да успеят да постигнат желаната цел. Дали шеговитият тон би проличал по-ясно, ако вмъкне едно „за свое удовлетворение“ след „убедиш“? А може би прекалената закачливост няма да е подходяща, може би трябва да промени текста така, че да звучи увещаващо и успокояващо?

След секунди обаче тя решава, че е прекалено развълнувана, за да напише нещо друго, и че най-разумно ще бъде да предаде това писмо, преди да е направила някаква глупост. Така че сгъва бележката, излиза с накуцване в коридора, отива право до вратата на Уилям и пъхва листа под нея.

Следобеда гувернантката и ученичката посвещават на аритметиката, после Шугър проверява дали събитията от петнайсети век не са потънали вече в забрава, и се заемат с минералогия.

Часовниковите стрелки пълзят по циферблата, слънцето се измества и постепенно огрява картата на света. Слънчевите лъчи озаряват един къс от нея с формата на прозореца, части от пастелно-сините морета и есенните цветове на континентите засияват, други пък потъват в сянка.

Шугър е подбрала темата „минералогия“ съвсем произволно от „Въпросите“ на Мангнал — според нея предметът е безопасен, не буди никакви емоции, и ще задоволи нуждата на Софи от нещо подредено и осезаемо. Тя изрежда имената на основните метали, а Софи ги повтаря след нея: злато, сребро, платина, живак, мед, желязо, олово, цинк, калай, алуминий. Златото е най-тежко, калаят — най-лек, желязото — най-полезно.

Когато поглежда следващия въпрос, „Какви са свойствата на металите?“, Шугър е обзета от искреното желание да си беше подготвила урока предварително, и неволно изпъшква от раздразнение.

— Ще ми трябва малко време, за да преведа тези думи на разбираем за теб език, детето ми — обяснява тя, поглеждайки Софи, която е извърнала в очакване лице към нея.

— Те не са ли на английски, госпожице?

— Да, но трябва да ги направя по-простички, за да ги разбираш.

По лицето на Софи преминава сянка на обида.

— Нека опитам да ги разбера така, госпожице.

Шугър съзнава, че трябва да отклони предизвикателството с кротък, тактичен отговор, но не може да се сети какъв да бъде той. Затова започва да чете със сух, ораторски глас:

— Блясък, ковкост, тегло, проводимост, шупливост, разтворимост.

Настава кратко мълчание.

— Тегло означава колко са тежки, госпожице — казва Софи.

— Да, Софи — отвръща Шугър, обзета от разкаяние, готова да даде обясненията, които й убягваха преди. — Блясък — значи колко са лъскави; ковкост — дали могат да бъдат изковавани в желаните от нас форми; проводимост… — и аз не знам какво точно е това, ще проверя в речника. Шупливост означава, че по повърхността им има мънички дупчици, макар да звучи някак невероятно, когато говорим за метали, нали? Разтворимост…

Шугър затваря уста, забелязала веднага, че този неуверен, колеблив начин на преподаване никак не е по вкуса на Софи; вместо това тя прескача няколко страници и стига до мястото, на което госпожа Мангнал съобщава за откриването на неизчерпаеми златни залежи в Австралия, което дава на Шугър възможността да се отклони в разказ за някакъв беден златотърсач, който копаел твърдата земя, а семейството му гладувало и последната надежда ги била напуснала, когато един ден…

— Защо на света има толкова дълги думи, госпожице? — пита Софи, когато урокът по минералогия най-сетне приключва.

— Една дълга и сложна дума се равнява на цяло изречение, пълно с къси и лесни думи, Софи — отговаря Шугър. — Така се пести време — и хартия. — Съзнавайки, че детето не е убедено, тя допълва: — Ако книгите бяха написани по такъв начин, че всеки човек, без значение колко е млад, да може да разбере всичко, което е написано в тях, те биха били направо огромни. Ти би ли искала да прочетеш книга от хиляда страници, Софи?

Софи отговаря без секунда колебание.

— Бих прочела хиляда милиона страници, госпожице, ако всички думи в тях са думи, които разбирам.

Когато се връща в стаята си за краткото време между последния урок за деня и вечерята, Шугър с ужас установява, че няма отговор на писмото си. Как е възможно това? Единственото обяснение, което успива да намери, е че Уилям се е успокоил, но поради егоизма си не счита за необходимо да я уведоми. Тя отново взема хартия и писалка и написва следното:

Тя чете и препрочита писмото, и се мръщи. Като че ли прекалява с това „моля“. Освен това Уилям може да се подразни от намека, че той я измъчва. Но отново преценява, че няма сили да съчинява друга версия. Отива, накуцвайки, до вратата на кабинета му, и пъхва писмото под нея.

Вечерята на Шугър и Софи се състои от безмилостно пасирана супа от ревен, задушено филе от сьомга и малко воднисто желе. Очевидно готвачката все още се безпокои за храносмилането на малката госпожица Ракъм.

След това Роуз им донася чай, за да прокарат вечерята — силен за госпожица Шугър, една част чай, две части мляко за госпожица Софи. Шугър отпива глътка, извинява се и напуска стаята. Докато горещият чай поизстине, тя решава да провери дали Уилям най-сетне не се е изтръгнал от самовглъбяването.

Тя излиза от учебната стая, тръгва забързано по коридора и отваря вратата на спалнята си. В стаята няма нищо, което да не е било тук и преди.

Шугър се връща в учебната стая и продължава да пие чая си. Ръцете й треперят едва забележимо; убедена е, че Уилям е искал да й отговори, канел се е да го стори, но нещо непредвидено го е прекъснало — или може би е отложил писането за след вечеря. Ако успее да си намери някакво занимание, с което да изпълни следващите часове, ще си спести излишни нерви.

Софи, макар и малко по-спокойна, отколкото в началото на деня, не проявява особено желание за разговори след изпълнения с уроци ден. Тя се е оттеглила в най-далечния ъгъл на стаята и си играе с куклата — опитва се с помощта на топки смачкана хартия, които тъпче под полата й, да промени старомодния кринолин и да го превърне в турнюр. Шугър преценява по сериозното й, съсредоточено лице, че тя би предпочела да бъде оставена на спокойствие, докато стане време за лягане. Какво да прави, за да убие времето? Да скучае в стаята си? Да чете останките от Шекспир? Да подготви утрешните уроци?

Обзета от внезапно вдъхновение, Шугър подрежда в стабилна купчина чиниите, приборите и чаените чаши, взема ги и излиза, накуцвайки, от стаята. Патерицата оставя опряна на рамката на вратата. Има предостатъчно време, освен това наоколо няма никой, за да я види колко бавно слиза.

Тя стисва перилото, обляга на него ръката си до лакътя, а с другата притиска здраво острите ръбове на съдовете към гърдите си. После започва да смъква полека тялото си надолу, стъпка по стъпка, едно болезнено огъване на навехнатия глезен, последвано от тежка, безболезнена стъпка на здравия крак. При всяко отпускане на тялото с шест инча по-надолу съдовете изтракват леко, но купчината не се разклаща.

Когато стига успешно до партера, тя тръгва да прекосява преддверието, доволна от равномерния, макар и не особено елегантен ритъм, с който се движи. Успява да премине без премеждия през няколко врати и накрая прекрачва прага на кухнята.

— Госпожица Шугър! — възкликва Роуз, крайно изненадана. Изненадана е на местопрестъплението да яде останала от вечерята триъгълна препечена филия с масло — по правило тя може да вечеря едва след няколко часа. Ръкавите й са запретнати, тя се е облегнала на голямата, тежка маса в средата на кухнята. Хариет, кухненската помощничка, стои в дъното и реже говежди езици в подходяща за желиране форма. През отворената врата, която води към миялната, се виждат раздърпаната пола, подутите глезени и мокрите обувки на Джейни, която търка умивалниците.

— Реших да върна съдовете сама — казва Шугър и ги поднася на Роуз. — За да ти спестя малко усилия.

Роуз е слисана, като че ли току-що е видяла гол-голеничък акробат да изпълнява двойно салто и сега той стои пред нея и очаква аплодисменти.

— Много съм ви задължена, госпожице Шугър — казва Роуз и прегръща несдъвкания хляб.

— Моля те, наричай ме Шугър — казва Шугър и оставя чиниите на масата. — Доста пъти вече сме работили заедно, нали, Роуз?

Обмисля дали да не напомни на Роуз за коледните приготовления, когато и двете бяха потънали до лактите в брашно, но преценява, че това вече ще заприлича на подмазване.

— Да, госпожице Шугър.

Хариет и Роуз се споглеждат смутено. Кухненската прислужничка не знае дали трябва да застане мирно, скръстила ръце пред престилката, или да продължи да реже и навива на руло говеждите езици — ето, единият вече се е развил и ще се желира в неправилна форма.

— Колко усилено работите всички! — възкликва Шугър, твърдо решена да разчупи леда. — Уи… господин Ракъм надали може да си представи, че се трудите непрестанно.

Очите на Роуз се ококорват все повече, когато гувернантката прекосява с накуцване кухнята и се отпуска тежко на един стол. Роуз и Хариет знаят отлично, че откакто госпожа Ракъм почина, те съвсем не се „трудят непрестанно“, тъй като в къщата вече изобщо не се посрещат гости. Всъщност, освен ако господарят не се ожени повторно в най-близко бъдеще, той сигурно ще реши, че част от персонала е излишен.

— Не се оплакваме, госпожице Шугър.

Настава мълчание. Шугър оглежда кухнята, осветена ярко като морга. Хариет е сключила ръце пред престилката си, решила да остави говеждите езици да правят каквото си щат. Роуз сваля навитите си ръкави, устните й са извити в тревожна полуусмивка. Тялото на Джейни продължава да се върти и поклаща, докато тя търка чиниите, измачканата й пола се полюшва наляво-надясно.

— Така — продължава Шугър с възможно най-приятелски тон, — а какво ще вечеряте вие? Къде е готвачката? Всички тук ли ядете, на тази маса? Сигурно звънците ви прекъсват във възможно най-неподходящи моменти.

Очите на Роуз се замъгляват от усилие да осмисли този несмилаем порой от въпроси.

— Готвачката се качи горе, а ние… ще хапнем малко желе, госпожице. Има и говеждо печено, от вчерашното и… искате ли малко от сливовия сладкиш, госпожице?

— О, с удоволствие — отвръща Шугър. — Ако има достатъчно и за вас.

Донасят сливовия сладкиш. Прислужниците стоят прави и гледат как гувернантката яде. След като подрежда измитите чинии на сушилката, Джейни също се появява, за да види какво се случва по широкия свят.

— Здравей, Джейни — казва Шугър между хапките. — Не сме се виждали от Коледа, нали? Не мислиш ли, че е много неприятно едната част на къщата да е напълно изолирана от другата?

Джейни се изчервява като рак, така че цветът на лицето й почти се изравнява с този на ръцете. Тя прави някакво подобие на реверанс, изблещила очи, но не обелва нито дума. Два пъти вече й се е случвало да пострада заради членове на семейство Ракъм, с които няма право да общува на равна нога — първия път заради госпожица Софи, когато от носа й потече кръв, а втория, заради горката побъркана госпожа Ракъм, когато тя се появи в кухнята и предложи да й помогне; но този път е решила твърдо да си спести неприятностите.

— Е — казва весело Шугър, след като е погълнала и последната хапка от сливовия сладкиш, а прислужниците продължават да я зяпат удивено и недоверчиво, — време е да тръгвам. Софи трябва да си ляга. Довиждане, Роуз; довиждане, Хариет; довиждане, Джейни.

И тя се изправя с усилие на крака. Иска й се да можеше да се издигне във въздуха, леко и безболезнено като дух, напускащ сцената на физическата смърт на тялото; или поне да можеше каменният под на кухнята да се разтвори и да я погълне милостиво.

Когато се връща в стаята си, най-сетне намира писмо от Уилям. Ако „писмо“ е подходящата дума за бележката, на която пише само.

Решението ми не подлежи на обсъждане.

Шугър смачква бележката в юмрук и отново е обзета от желанието да чупи прозорци, да крещи, докато изплюе дробовете си, да блъска с юмруци по вратата на Уилям. Но тя съзнава, че не това е начинът да го накара да промени решението си. Вместо това надеждите й се насочват към Софи. Уилям си е направил сметката без дъщеря си. Той има само смътна представа от близостта, която съществува между детето и гувернантката, но скоро ще му се наложи да разбере истината. Софи ще го накара да промени решението си — мъжете не понасят мисълта, че са станали причина за женски сълзи!

Както обикновено, когато идва време за лягане, Шугър помага на Софи и подрежда равномерно фината й златисторуса коса на възглавницата, докато тя заприличва на слънцето от картинките в детските книжки.

— Софи? — проговаря тя с пресипнал глас след известно колебание.

Детето вдига поглед към нея, доловило веднага, че предстои да се обсъжда нещо по сериозно от шиенето на рокля за куклата.

— Да, госпожице?

— Софи, баща ти… Баща ти скоро сигурно ще ти съобщи една новина. Предполагам, че това ще стане много скоро.

— Да, госпожице — казва Софи и мига с все сили, за да не заспи преди госпожицата да е успяла да й обясни за какво става дума.

Шугър облизва устни, които са сухи и грапави като зебло. Не й се иска да повтори на глас ултиматума на Уилям, защото съзнава, че това ще го превърне в необратима реалност, като повтарянето на написани с молив букви с мастило.

— Най-вероятно — продължава тя смутено, — той ще нареди да те отведат при него… и тогава ще ти каже нещо.

— Да, госпожице — казва Софи озадачено.

— Тогава… — продължава Шугър и взема ръката на Софи в своята, за да си даде кураж. — Тогава, когато те повика, за да ти съобщи новината, аз… искам да те помоля и ти да му кажеш нещо.

— Да, госпожице — обещава Софи.

— Искам да му кажеш — продължава хрипкаво Шугър и примигва, за да спре напиращите сълзи, — да му кажеш… какви чувства изпитваш към мен.

В отговор Софи протяга нагоре ръце и я прегръща, също както направи и вчера, само че този път, за голямо учудване на Шугър, тя започва да гали и потупва косата на гувернантката си в детинско подражание на майчина грижа.

— Лека нощ, госпожице — казва тя сънливо. — А утре ще започнем да учим за Америка.

Тъй като няма какво друго да прави освен да чака, Шугър чака. Уилям неведнъж се е отмятал от веднъж взети решения. Заплашваше да скъса отношения със „Суон и Едгар“; казваше, че ще отиде на доковете, където се разтоварват корабите на Източноиндийската компания, че ще хване за яката един от търговците, и че ще го раздруса така, че да му изпадат зъбите; казваше, че ще посъветва Гроувър Панкий да ползва по-доброкачествени слонове за продукцията си. Всичко това е само перчене. Остави ли го сам, надутата му решителност ще спадне като спукан балон и ще се сгърчи, докато изчезне напълно. От нея не се изисква нищо друго, освен… свръхчовешко търпение.

Утринта на следващия ден минава без сътресения. Всичко се развива нормално. Пуританите-преселници са пристанали на американския бряг и са сключили мир с диваците. Те секат дървета, за да строят къщите си. Обядът пристига и не е толкова безвкусен като вчерашния — пушена треска с ориз и още от сливовия сладкиш.

Когато Шугър се прибира в стаята си след обяда, намира някакъв пакет, оставен за нея — дълъг, тесен пакет, увит в кафява хартия и овързан с канап. Подарък от Уилям в знак на помирение? Нищо подобно. В единия край на пакета е прикрепена малка визитна картичка — Шугър я поднася близо до очите си и прочита:

Шугър сваля хартията и изважда солиден, лъскав бастун.

Когато се връща в учебната стая, доволна, че ще може да покаже на Софи новото средство, което ще й помогне да се движи с много по-голямо достойнство, Шугър намира детето да хлипа и ридае отчаяно, захлупило лице върху писалището.

— Какво има? Какво е станало? — пита тя. Бастунът й удря глухо по дъските, докато тя куца забързано през стаята.

— Та-а-тко каза, че ще… ще трябва да си отидете! — проплаква Софи с почти обвинителен тон.

— Уилям… баща ти тук ли дойде? — пита Шугър, макар че долавя миризмата на помадата, с която той заглажда косата си.

— Казах му, госпожице — проплаква пискливо Софи. — Казах му, че ви о-о-обичаам!

— Да? А той? — пита Шугър и гали безпомощно мокрите бузи на детето, докато солената влага прониква в пукнатините по кожата й. — Какво каза?

— Ни-ни-нищо не каза — хлипа детето, раменете му се тресат. — Но мно-о-ого ми се ра-разсърди!

С яростно възклицание Шугър притиска Софи към гърдите си и започва да я целува, шепнейки несвързани, успокоителни думи.

„Как смее да постъпва така“, мисли тя, „с моето дете!“

Когато Софи се успокоява достатъчно, за да може да говори, тя разказва следното: госпожица Шугър е много добра гувернантка, но има много неща, които една дама трябва задължително да знае, а госпожица Шугър не може да я научи на тях — като например да танцува, да свири на пиано, да знае немски, да рисува акварели и още много необходими умения, които Софи не може да си припомни. Ако Софи иска да стане истинска дама, трябва да бъде обучавана от друга гувернантка, и обучението трябва да започне скоро. Лейди Бриджлоу, една дама, която разбира тези неща, е потвърдила, че това е абсолютно необходимо.

През остатъка от следобеда Софи и Шугър работят, задушавани от мъка. Продължават с уроците — аритметика, първите заселници, качествата на златото — но го правят, съзнавайки с тъга, че на една бъдеща дама не е необходимо да знае каквото и да било за тези неща. Когато Софи си ляга, двете не смеят да се погледнат в очите.

— Господин Ракъм ме помоли да ви предам, госпожице — казва Роуз, която се появява в спалнята на Шугър, преди да тръгне към кухнята, за да вечеря, — че не е необходимо да ставате утре рано.

Шугър стисва с две ръце чашата с какао, за да не я разлее.

— Не е необходимо да ставам ли? — повтаря тя глупаво.

— Не било необходимо да излизате от стаята си преди обяд, така каза господин Ракъм. Госпожица Софи няма да има уроци сутринта.

— Няма да има уроци ли? — повтаря отново Шугър. — Господин Ракъм каза ли защо?

— Да, госпожице — Роуз очевидно бърза. — Госпожица Софи ще има гост в учебната стая, но не знам кой ще я посети, нито пък кога точно, госпожице.

— Разбирам. Благодаря ти, Роуз — и Шугър оставя прислужницата да си върви.

След минути тя вече стои пред вратата на кабинета на Уилям. Задъханото й дишане се чува ясно в тишината и мрака на коридора. Слаба светлина се процежда през ключалката; когато Шугър притиска ухо към тежката дъбова врата, й се струва, че чува някакво шумолене — или си въобразява?

Тя почуква на вратата.

— Кой е? — това е неговият глас.

— Шугър — отговаря тя, опитвайки се да вложи в тази единствена дума цялата нежност, цялата близост, приятелството и обещанието за еротични наслади, които могат да се вложат в един-единствен прошепнат звук; обещание за хиляда и една нощи на плътски наслади, които ще го съпътстват, докато стане много, много стар.

Няма никакъв отговор. Цари пълно мълчание. Тя стои пред вратата, трепери цялата и събира сили да почука отново, да го повика с по-уверен, по-убедителен тон, по-настоятелно. Ако реши да извика, той ще бъде принуден да й отвори, за да не чуят прислужниците. Шугър отваря уста, но езикът й се гърчи в устата като езикът на немия идиот, който продава изпотрошени порцеланови съдове на улицата. Обръща се и тръгва боса към спалнята си. Зъбите й тракат, тя има чувството, че се задушава.

Четири часа по-късно, в съня си, тя е отново в дома на госпожа Кастауей. Наскоро е навършила петнайсет години, но познанията й за плътските наслади могат да изпълнят цяла книга. В полунощната тишина, когато и последният залитащ мъж е бил отпратен към дома си, госпожа Кастауей разучава новите постъпления на религиозни брошури — чак от град Провидънс, Роуд Айлънд. Преди майка й да бъде напълно погълната от изрезките си, Шугър събира смелост да й зададе един въпрос.

— Мамо…? Много бедни ли сме сега?

— О, не — усмихва се лукаво госпожа Кастауей. — Разполагаме със съвсем прилични средства.

— Няма опасност да бъдем изхвърлени на улицата — или нещо подобно?

— Не, не, не.

— Но тогава защо трябва… защо аз трябва… — Шугър не успява да довърши въпроса. В съня, както и в истинския живот, смелостта й изневерява при сблъсъка със сарказма на госпожа Кастауей.

— Наистина, дете, нима очакваш, че ще допусна да израснеш в безделие? Нима не знаеш, че така най-лесно можеш да паднеш в бездната на порока?

— Мамо, моля те! Аз… говоря съвсем сериозно! Ако положението ни не е отчаяно, защо тогава…?

Госпожа Кастауей се откъсва от своите памфлети и отправя към дъщеря си поглед, изпълнен с неподправена злост; очите й сякаш фосфоресцират от ненавист.

— Бъди разумна, дете мое — усмихва се тя. — Какво право имаш да искаш моето падение да даде на теб възможност да се издигнеш? Защо аз да трябва да горя в ада, докато ти пърхаш горе, в рая? Накратко казано, от къде на къде светът да бъде по-добро място за теб, отколкото е бил за мен!

И тя топва със замах четката в бурканчето с лепило, завърта я, и една прозрачна перличка слуз капва върху страницата, богато отрупана с Марии Магдалени.

На другата сутрин Шугър натиска дръжката на една врата, която никога досега не е докосвала. Слава Богу, дръжката поддава. Шугър се промъква в стаята.

Това е стаята, за която Софи някога каза: „Там не живее никой, госпожице, има само разни неща“. С други думи, нещо като килер, разположен непосредствено до учебната стая, и претъпкан с потънали в прах вещи.

Тук е шевната машина на Агнес, някога лъскавите месингови части са покрити от праха на забравата. Зад нея има някаква странна апаратура — след пребиваването си в ателието на фотографите Шугър може да предположи, че става дума за някакви фотографски пособия. Има и кутии с химикали — доказателства за някогашната любов на Уилям към фотографията. На стената има подпрян статив. Дали е бил на Уилям или на Агнес? Шугър не знае. На статива има окачен голям лък — останка от поредната приумица на Агнес, към която скоро е изгубила интерес. Едно гребло от лодка е паднало на килима — на него пише „Гребен клуб Даунинг — 1864 г.“. На пода, пред претъпкани с книги шкафове, има още купчини книги, за които вътре е нямало място — книги за фотография, книги за изкуство, философски книги. Има и книги на религиозни теми. Учудена — Шугър вдига една „Зима преди жътвата, или израстването на душата за спасение“, от Дж. С. Филпот — и прочита надписа на заглавната страница:

На перваза на прозореца са натрупани още книги, потънали в паяжини. „Древното познание, разбираемо обяснено“, от Мелампус Блайтън; „Чудесата и как се случват те“, от госпожа Танър; „Сродството на примитивното християнство със спиритизма“, от доктор Кроуел, няколко романа от Флорънс Мариът, както и многобройни по-тънки книжки, сред които „Дамски наръчник за тоалета“, „Еликсир на красотата“, „Как да съхраним красотата“, или „Здраве, красота и тоалети — писма от една лекарка до дамите“. Шугър отваря последната книжка и открива, че Агнес е изпълнила полетата с бележки: „Изобщо не помага! Няма никаква полза от това! Абсолютни измама!“

„Съжалявам, Агнес“ мисли Шугър, докато връща книгата в купчината. „Направих, каквото можах“.

Една голяма дървена конструкция, подобна на гигантски гардероб без дъно, прикрепена направо към стената, изпълнява функциите на мавзолей за по-рядко носените от Агнес рокли. Когато Шугър отваря вратата, я лъхва миризма на лавандулов препарат против молци. Шугър преценява, че ако влезе в този гардероб, ще бъде възможно най-близо до учебната стая, която е от другата страна на стената. Поема си дълбоко дъх и влиза вътре.

Пищните редици от рокли висят, ароматни и неповредени. Никой молец не би имал надежда да оцелее в тази страна на чудесата, изтъкана от скъпи платове, сред тази пъстрота от ръкави, корсажи и поли с турнюри. Наистина — едно насекомо се търкаля мъртво на пода, съвсем близо до един прозрачен къс сапун, върху който се вижда, разбира се, буквата „Р“ — гербът на „Ракъм“.

Всички Агнеси, които Шугър си спомня, са тук. Тя е следила по страниците на дневниците създаването на тези тоалети — знае кога са обвивали в копринените си прегръдки стегнатото дребно телце на Агнес — в претъпкани театрални фоайета, в облени от слънце градини и в осветени от пъстроцветни фенери беседки. Ето ги, сега висят тук — недокоснати, но празни. Шугър импулсивно заравя нос в най-близкия корсаж, за да изключи всепроникващата миризма на отровата с надеждата, че ще долови слабия аромат на самата Агнес, но тежката миризма на лавандула не може да бъде пропъдена. Шугър пуска роклята, тя се залюлява и се връща на мястото си с изскърцване на закачалката.

Тя влиза по-навътре в мрачния гардероб, краката й се заплитат в мек, шушнещ плат. Навежда се да види какво е това, и повдига огромен куп тъмно лилаво кадифе. Забелязва с учудване, че пръстите й се промушват през дупки в плата. Роклята е прорязана на десет, двайсети, трийсет места с ножици — рязани са парчета, сякаш на някой му е хрумнало да прави плюшени животни за нов ковчег. Другите рокли от същия куп са обезобразени по същия начин. Защо? Шугър няма представа. Вече е много късно да се опитва да разбере Агнес. Много е късно, за да разбере каквото и да било.

В дъното на гардероба Шугър се отпуска на пода и сяда, протегнала внимателно напред болния си крак. Тя сяда върху куп от нарязани рокли на Агнес, и опира буза и ухо в стената. Затваря очи и чака.

Половин час по-късно, когато е почти задрямала и вече й се гади от миризмата на лавандулова отрова, тя чува това, за което е тук: непознат женски глас от съседната стая се преплита с гласа на Уилям.

— Изправи се, Софи — казва той добродушно. — Нали не си…

Не си какво? Последната дума не се чува. Шугър притиска по-силно ухото си към стената, толкова силно, че я заболява.

— Хайде, дете, не се притеснявай — казва непознатата. — Какво си учила през всички тези месеци?

Софи отговаря толкова тихо, че Шугър не успява да чуе нищо — но говори доста дълго, Бог да я благослови!

— Учила ли си френски, детето ми?

Настава кратко мълчание, после се намесва Уилям.

— Френският език не беше сред предметите, които госпожица Шугър бе подготвена да преподава.

— А пиано, Софи? Знаеш ли къде да слагаш пръстчетата си на пианото?

Шугър си представя лицето, което би отговаряло на такъв глас — остроноса физиономия с гарвановочерни очи и хищна уста. Образът във фантазията й е толкова жив, че тя си представя как юмрукът й среща този остър нас превръщайки го в каша от кости и кръв.

— Можеш ли да танцуваш, дете?

Уилям отново се намесва, за да подчертае, че госпожица Шугър не е била подготвена и в това отношение. Проклет да е! Как й се иска да забие нож в… Но какво е това? Нима той най-сетне се изказва в нейна защита? Осмелява се да намекне, че Софи е може би прекалено малка, за да се заеме с танци и пиано. В крайна сметка, те ще й трябват едва когато стане на години за женене!

— Дори да е така, сър — отвръща със сладък глас новата гувернантка, — аз съм убедена, че тези занимания са полезни сами по себе си. Някои учители са склонни да подценяват способността на едно дете да възприема, както и да не отчитат факта, че децата могат да бъдат обучавани от много ранна възраст. Струва ми се, че можем да окуражим това малко момиченце да разцъфне години по-рано от останалите… И това би било по-добре за нея!

Шугър прехапва устни и се успокоява, като си представя как реже тази жена на късове.

— Искаш ли да изсвирим една мелодия на пианото, Софи? То е много по-лесно, отколкото сигурно си мислиш. Мога да те науча да изсвириш нещо само за пет минути. Искаш ли, Софи?

Тази жена просто се натрапва; изтъква всичките си способности, направо настоява да получи мястото на гувернантка. Отговорът на Софи не се чува, но какво друго би могло да каже детето, освен „да“? Уилям, Софи и новата гувернантка излизат от детската стая и тръгват надолу по стълбите. Договорът е сключен; вече няма път назад, този миг прилича на мига, в който мъжът хваща проститутката за ръка.

След минута Шугър вече стои зад вратата на килера и се ослушва, за да разбере какво следва. Не й се налага да чака дълго; откъм приемната се разнасят необичайни звуци; простичка мелодия, която може да се свири с два пръста. Първо някой я изсвирва няколко пъти, бързо и уверено, а после нечии пръсти я повтарят несигурно и колебливо — явно пръстчетата на Софи.

Коя е мелодията? Е, не е „Дъбови сърца“, но е нещо от този род. И както навремето, когато в „Камината“ засвиреха „Дъбови сърца“, Шугър разбираше, че е време да си върви, така и сега мелодията, която Софи свири на пианото й подсказва, че е време да напусне дома на Ракъмови — завинаги.

Шугър се връща в спалнята си и веднага започва да си стяга багажа. Какъв смисъл има да чака изпълнението на присъдата на първи март — мъничките чукчета на пианото вече са нанесли смъртоносния удар. Отсега нататък всеки час, прекаран под покрива на този дом, би давал по шейсет възможности на Уилям да я унижава и измъчва; всяка минута, прекарана със Софи, би била непоносимо мъчителна, защото над тях ще е надвиснала сянката на неминуемата раздяла.

Тя ще оцелее, ще намери начин да се спаси от улицата. Десетте лири, които й изпрати вчера Уилям, бяха оскърбление, гавра с всичко, което тя направи за дъщеря му, но в гардероба си Шугър има скрити пари. Много пари! Натъпкала е сред бельото и чорапите пликовете, които се бяха насъбрали по време на престоя й в Прайъри Клоуз. По онова време Уилям беше много щедър, а тя пък харчеше пари единствено за неща, които биха й помогнали да спечели любовта му — така че успя да изхарчи много малка част от парите, които й бяха изпращани с точността на часовник от банката му. Изпод лекомислените дантелени части от тоалета, които не се споменават в добро общество (и които тя не е носила от месеци), Шугър измъква много пликове. Някои от тях дори не са отваряни; в тях пропуква и шумоли цяло състояние — пари, които една прислужница дори не може да си представи. Та дори ако се съберат всички монети, които Шугър е нахвърляла небрежно из чекмеджетата, се получава сума, по-голяма от това, което Джейни или някоя като нея печели за цяла година.

Тя прибира парите на сигурни места — монетите в чантичката си, банкнотите в един вътрешен джоб на палтото — и за първи път преценява, че през месеците, прекарани в дома на Ракъмови, е похарчила по-малко пари, отколкото през първите четиридесет и осем часа на Прайъри Клоуз. За проститутката, каквато беше тогава, това не бяха кой знае какви суми — обикновена проява на щедрост, чийто резултат може да изчезне за един ден с купуването на някоя особено пищна рокля или с няколко вечери в луксозни заведения. Сега, когато преценява парите с очите на почтена жена, тя съзнава, че с тях може да избере сама бъдещето си — стига да бъде пестелива и да успее да си намери работа. С тези пари би могла да стигне до края на света.

Докато прибира вещите си, Шугър се бори с угризения на съвестта. Трябва ли, редно ли е да каже истината на Софи? По-добре ли ще бъде за детето да знае истинските обстоятелства около напускането й, или това ще бъде проява на излишна жестокост? Много ли ще страда Софи, ако бъде лишена от възможността да се сбогува с гувернантката си? Шугър нервничи, почти се убеждава, че е готова да промени решението си, но дълбоко в себе си знае, че няма никакво намерение да споделя истината. Вместо това продължава да приготвя багажа, сякаш водена от животински инстинкт, а гласът на разума се губи като птиче чуруликане в ураган.

Един куфар й е напълно достатъчен. Сандъците с рокли, които Уилям нареди да отнесат от дома на госпожа Кастауей, все още са на склад някъде — той така и не й каза къде. Но това няма значение, те не й трябват. Това са одежди на уличница, пищното оперение на жена със съмнително поведение. Роклята, с която е облечена, една-две други (включително и тъмнозелената, любимата й рокля) — това е всичко, от което се нуждае. Две ризи, няколко чифта чисти гащи, чорапи, един резервен чифт обувки — куфарът е почти пълен. В карираната пътна чанта натъпква злополучния си роман и оцелелите дневници на Агнес.

Тя вдига куфара с една ръка — от страната на здравия крак, и премята чантата през рамото на другата, с която ще се подпира на бастуна. Прави три-четири крачки, пристъпвайки като животно в цирка, което е била научено да се изправя на два крака под заплахата от камшика. После свежда глава, признала пред себе си, че няма да се справи с багажа, пуска го на земята и се разплаква.

— Искаш ли днес да учим навън — предлага тя на Софи след малко. — Вътре е задушно, а навън въздухът е свеж.

Софи скача от писалището, видимо ободрена от предложението. Тя се облича припряно, защото ученето на открито е любимото й занимание, особено ако то предполага отиване до фонтанчето, и ако по пътя успеят да видят патици, врани, кучета, котки — изобщо някакво живо същество, което не е човек.

— Готова съм, госпожице — обявява тя почти веднага; и наистина е готова, само шапката й трябва да се нагласи и завърже.

— Слизай надолу детето ми; аз идвам след теб.

Софи се подчинява, а Шугър се задържа още малко в учебната стая, събира всичко необходимо за урока, както и още някои дреболии, които пъхва в една кожена чанта. После тръгва надолу по стълбите. Бастунът се удря в перилата, докато слиза.

Навън е ветровито и облачно, но не е студено. Небето е мрачно, сиво като стомана, просмукало с онази особена светлина, от която всичко — тревата по моравата, покритата с калдъръм улица, желязната ограда и човешката плът се оцветява в различни отсенки на един и същ цвят.

Шугър би предпочела да излезе направо през градинската порта, но по едно неприятно съвпадение Шиърс се оказва точно там — пресажда един розов храст до оградата, така че минувачите да не могат да се пресягат през решетката и да обират плодовете на труда му. Той е обърнат гърбом към Софи и Шугър, но какъвто е общителен, несъмнено ще ги заговори, когато минат покрай него, а Шугър иска да избегне това. По тази причина дръпва леко Софи за ръкава и двете тръгват да заобикалят къщата.

— С Чийзмън ли ще излизаме, госпожице? — пита Софи. Напълно логичен въпрос, защото отиват към конюшните. Кочияшът и конят не се виждат, но разпрегнатият екипаж е изваден навън, изтъркан до блясък с вода и сапун, готов за нова поява в мръсния, задимен свят отвъд оградата на дома.

— Не, скъпа — отвръща Шугър, без да свежда поглед към детето, вперила поглед в страничната портичка. — Този път ми се вижда по-приятен, това е всичко.

Вратата е затворена, но не и заключена; слава Богу, катинарът виси отворен на халката. Шугър се бори несръчно с бастуна си и с ръката на Софи, но успява да отвори ключалката и избутва дългата желязна греда от скобите.

— Добър ден, госпожице Шугър.

Шугър трепва и се обръща рязко, подпирайки се на здравия си крак, като едва не пада, повлечена от тежестта на багажа — карираната на рамо, куфарът в другата ръка. Чийзмън се е изправил много близо до тях, брадясалото му лице е безизразно, но очите му проблясват нагло. В меланхоличната следобедна светлина, лишен от реквизитното палто и цилиндъра, той изглежда слаб и невзрачен; хладният ветрец е разрошил косата му, на потното му чело са паднали няколко втвърдени от помада кичури, по панталоните му се виждат кръгли следи от дъното на бирена халба.

— Добър ден и на теб, Чийзмън.

Шугър кимва рязко, подчертавайки нежеланието си да подхваща разговор. Гласът й е кисел като оцет.

— Ще ви отворя портата, госпожице — предлага кочияшът и протяга напред косматата си ръка, — ако бъдете така добра да се качите с госпожица Софи в екипажа.

За миг Шугър обмисля дали да приеме предложението му. Излизането с екипажа ще й спести мъчителното ходене, и сега, след като Чийзмън тъй или иначе се е появил, би могла да се възползва от него. Би могъл да ги отведе до най-близкия парк, а оттам ще продължат… Да, за миг Шугър наистина обмисля този вариант, но после поглежда към мъжа, застанал пред нея, вижда мръсните нокти на ръката, протегната към нея, и си спомня как същите тези пръсти притискаха талията й неотдавна.

— Нямам нужда от теб, Чийзмън — казва тя категорично и прибира Софи по-близо до себе си, — няма да се отдалечаваме много.

Чийзмън отдръпва ръка, поставя длан зад врата си в карикатурно изображение на учудване и оглежда Шугър от глава до пети.

— Много ви е тежък багажът, госпожице — отбелязва той и примижава, хвърляйки поглед към издутата пътна чанта. — Доста неща сте взели като за кратка разходка, ако смея да отбележа.

— Нали ти казах, Чийзмън — тревогата кара гласа на Шугър да трепери и руши ледената й невъзмутимост, — решихме малко да се пораздвижим.

Чийзмън сваля очи към полите на Шугър и се ухилва:

— Тъй като ви гледам, не сте много за раздвижване, госпожице Шугър.

Гневът й придава смелост.

— Поведението ти е нагло, Чийзмън — сопва се тя. — Ще обърна внимание на господин Ракъм веднага щом се върна.

Но въпреки надеждите й да го стресне с тази заплаха, Чийзмън не трепва — само повдига вежди.

— Ще говорите с господин Ракъм, тъй ли? Когато се върнете? И кога точно ще бъде това, госпожице Шугър?

Чийзмън пристъпва напред. Застанал е толкова близо до нея, че я лъхва спиртният му дъх — точно пред вратата, през която тя копнее да мине.

— Ако позволите, госпожице Шугър — казва той замислено, скръстил ръце на гърдите си, и вдига поглед към мрачното небе, — струва ми се, че скоро ще завали — всеки момент ще плисне — тез облаци… — той клати обезпокоено глава. — Не им е чиста работата, не сте ли съгласна?

— Какво искаш да кажеш, Чийзмън? — пита Шугър и сваля ръка от рамото на Софи, от страх че може да го стисне прекалено силно поради обземащия я ужас. — Пусни ни да минем!

— Хайде, хайде, госпожице — увещава я кочияшът спокойно. — Какво би казал господин Ракъм, ако госпожица Ракъм — той кимва учтиво към Софи, — вземе да настине? Не мислите ли, че това е много възможно?

— За последен път ти казвам да ми направиш път, Чийзмън — казва със заповеднически тон Шугър, съзнавайки, че ако той не се подчини сега, няма да събере сили за повторна заповед. — Аз отговарям за здравето на Софи.

Но Чийзмън издува замислено устни и хвърля поглед назад, към екипажа.

— Не знам, госпожице Шугър — казва той. — Все си мисля, че другата гувернантка, дето дойде тази сутрин, няма да е на вашето мнение.

Той дори не изчаква да види ефекта от думите си, а веднага обръща длан нагоре и пита с театрален тон: — Това не беше ли дъждовна капка? — оглежда смръщено дланта си и продължава: — Наистина, нима господин Ракъм би искал дъщеря му да е навън, когато вали? И защо една гувернантка, която трябва да напусне поради лошото си здраве, държи да излиза в такова време?

Като го вижда застанал пред себе си, с обърнати нагоре длани, в очакване нещо да падне в тях, Шугър решава, че е разбрала намека му.

— Нека обсъдим това насаме — предлага тя, опитвайки се по гласа й да не проличи, че се е признала за победена. Може би, ако Софи не види с очите си как тя дава пари на Чийзмън, няма да разбере нищо. — Убедена съм, че ще стигнем до споразумение, което ще бъде изгодно и за двама ни.

— Не се и съмнявам, госпожице — съгласява се весело кочияшът и отстъпва встрани от портата. — Зад екипажа достатъчно уединено ли е според вас?

— Почакай ме тук за малко, Софи — казва Шугър и пуска багажа на земята, като избягва погледа на детето.

Когато се скриват от очите й, зад екипажа, Шугър бръква припряно в джоба на палтото си и измъква една смачкана банкнота.

— Ето, че вече се разбираме, госпожице Шугър — казва одобрително Чийзмън, със светнали очи.

— Ето, Чийзмън — казва Шугър и поставя банкнотата в протегнатата му ръка, — това са десет лири, цяло състояние за теб.

Чийзмън смачква банкнотата в юмрук и я натъпква в джоба на панталона си.

— Е, да — съгласява се той, — ще си купя с тях някоя и друга бира…

— Чудесно — казва Шугър, — пожелавам ти приятно…

— … обаче, госпожице Шугър — продължава той и я възпира, поставил пръст на рамото й, — на мен много пари не ми трябват. Искам да кажа, господин Ракъм знае колко ми плаща, какво мога да си купя с тез пари и какво — не. Няма как да се появя с някой лъскав костюм или със златна верижка на часовника, нали? Така че за мен десет лири означават само… страшно много бира, нали разбирате?

Шугър се взира в него и чувства как й призлява от ненавист. Ако изобщо съществува мъж, когото би искала да види привързан на леглото на героинята от романа си, как моли за живота си, докато тя разпаря корема му като на риба, това е именно той.

— Значи няма да ни пуснете да излезем, така ли? — казва тя с пресипнал глас.

Широко ухилен, Чийзмън размахва пръст като добродушен учител, който порицава несъобразителен ученик.

— Че казал ли съм аз подобно нещо?

Без да обръща внимание на ужасеното й трепване, той стисва ръцете й и я придърпва към себе си, така че бузата й се сблъсква с месестата му челюст.

— Искам само — прошепва той, произнасяйки подчертано отчетливо думите, — нещо повече от пари. Нещо мъничко, за спомен от вас.

Стомахът на Шугър се свива, сякаш някой я е полял с ледена вода; устата й пресъхва. „За каква ме мислиш?“ иска й се да каже възмутено. „Та аз съм дама, дама съм!“.

Но от свитото й гърло се изтръгват други думи:

— Няма време за това.

Чийзмън се разсмива, бутва я назад, за да се облегне на колелото на екипажа, и започва да събира нагоре полите й.

Когато градинската порта се затваря зад тях, Шугър и Софи успяват да се отдалечат толкова, че къщата на Ракъмови изчезва от погледа им — никой не ги забелязва, никой не ги спира.

— Къде отиваме, госпожице? — пита Софи, докато двете вървят забързано по тясната задна уличка, откъдето ще излязат на широката главна улица.

— На някое приятно място — отвръща Шугър задъхано и продължава да накуцва. Пътната чанта и куфарът се люшкат, а бастунът удря по калдъръма с такава сила, че краят му започва да се цепи.

— Може ли аз да понося чантата, госпожице?

— Много е тежка за теб.

Софи се смръщва, видимо разтревожена и поглежда назад към къщата, но тя вече не се вижда. Небето се е смрачило още повече, тежки дъждовни капки падат от облаците и удрят по калдъръма — и по шапката на Софи — като ситни камъчета. Софи продължава да оглежда вселената с надеждата, че нещо ще й подскаже дали това излизане е разумно или глупаво. Въпреки че не е в състояние да го опише с думи, тя чувства, че може да разбира инстинктивно посланията на вселената, които остават неразгадаеми за другите.

В градината на съседите (може ли да се наричат съседи хора, с които никога не си разменил и дума?) някакъв човек копае; той спира за момент и махва усмихнато на Софи. Малко по-нататък срещат уличното куче, което обикновено лае подир тях. Сега то ги наблюдава спокойно и не отваря уста — това са добри поличби. Още една такава поличба, и кой знае — дори небето може да се проясни.

В далечината се появява омнибус — движи се по Кенсингтън Парк Роуд, в посока към града.

— По-бързо, Софи — казва задъхано госпожица Шугър. — Ще се… качим на омнибуса.

Софи послушно ускорява крачка, макар да не й се вярва госпожица Шугър да е в състояние да направи същото. Издутите чанти се тръскат и клатят, госпожица Шугър пристъпва тежко и крайно тромаво, а свитата й в юмрук ръка трепери, стиснала дръжката на бастуна.

— Изтичай напред, Софи, за да може кондукторът да види, че искаме да се качим!

Софи изтичва напред, но само след миг Шугър се спъва в една разклатено паве и се просва по корем. Пътната чанта се разтваря и цялото й съдържание се изсипва на пътя — дневниците на Агнес се разпиляват в повече посоки, отколкото изглежда възможно по физическите закони, с разтворени страници като пяна на преливащо мляко; вятърът ги развява и пилее сухи цветя и молитвени картички. Романът на Шугър също се изсипва от картонената папка; гъсто изписаните страници се проточват в лента с дължина колкото три човешки ръста, вятърът ги прелиства с невероятна бързина.

За секунда Шугър протяга ръка към разпилените хартии, но после се обръща и продължава да куца подир Софи.

Шугър и Софи седят в претъпкания омнибус, но не говорят, само си поемат дъх. Шугър едва се удържа да не диша като риба на сухо, с отворена уста попива крадешком, с бяла копринена кърпичка, потта от зачервеното си лице. Останалите пътници — обичайната смесица от възрастни жени в старомодни тоалети, мъж в цилиндри с добродушни лица, напомнящи по нещо на учители; елегантни млади дами с породисти кученца, които седят в скутовете им; брадати занаятчии, дремещи домакини, полускрити под кошници, чадъри, шапки, букети и спящи деца — се държат тъй, сякаш Шугър и Софи изобщо не съществуват, като че ли никой не съществува, като че ли потракващия с колелетата си омнибус е празен и е потеглил към Лондон за собствено удоволствие. Те се взират във вестници, в собствените си ръце, сключени в скута, или ако не намерят нещо по-подходящо, в обявите, разлепени над тавите на пътниците, седящи срещу тях.

Шугър повдига брадичка. Не смее да заговори Софи. Над перата, украсяващи шапката на възрастната жена срещу нея, се вижда двуцветна реклама с лицето на Уилям Ракъм, залепена между други реклами за чай и хапчета против кашлица.

Дъжд плющи по прозорците, небето е тъмно, като че ли вече се смрачава. Шугър търси пролука между две глави и се взира през мокрото стъкло. Навън, под дъжда, нови пътници бързат към омнибуса в мокрия, сребрист мрак.

— Хай Стрийт Корррнър! — провиква се кондукторът, но никой не слиза. — Едно свободно място! — и помага на някакъв човек, мокър до кости, да се качи.

По целия път до Бейзуотър Роуд, Шугър следи минувачите, които дават вид, че искат да се качат на омнибуса. Слава Богу, не се вижда нито един полицай. Колко странно — постоянно й се струва, че вижда някой познат, припознава се във всяко обърнато към прозорците на омнибуса лице! Не беше ли това Емелин Фокс, забързана, с разтворен чадър? Не, разбира се, не е тя… Но ето там — това като че ли е доктор Кърлоу? Не, припознала се е. Ами онези две контета, които се тупат весело по раменете — не са ли Ашли и Бодуел — или както там им бяха имената? Не, не, това са млади мъже, доскоро са били студенти. Какво е това?! Шугър свива уплашено юмруци, защото към омнибуса, под дъжда, тича някакъв човек с гневно изражение. Той е без шапка и непокорната къдрава коса подскача смешно на главата му. Не, не, нали косата на Уилям е ниско подстригана, освен това човекът прекосява улицата и отива на другия тротоар.

По-нататък, между алеите за езда в Хайд Парк и гробището „Сейнт Джордж“, някаква жена се затичва към омнибуса, но макар да тича, се движи като на колелца. Главата й е скрита под чадъра, но въпреки това според Шугър тя е същинско копие на Агнес. Роклята на жената е розова — може би това я навежда на тази мисъл — розова като сапуна „Крем карамфил“ произвеждан от „Ракъм“, макар плющящият дъжд да е намокрил полите й с тъмни ивици, от което роклята заприличва на евтина конфекция.

— Ще се качите ли, мадам? — подвиква кондукторът, но тази подкана към дамата да се присъедини към простолюдието явно засяга чувствителната й душа, тя забавя крачка, спира, обръща се и продължава в обратната посока.

— Къде ще спрем за урока, госпожице? — пита тихо Софи.

— Още не съм решила — отвръща Шугър. Тя продължава да се взира през прозореца, избягвайки да погледне Софи в лицето, както би избягвала да застане на ръба на пропаст.

При Марбъл Арч в омнибуса се качва някакъв мъж, мокър до кости. Той сяда между две дами, очевидно страшно смутен, че разполага мократа си личност между сухите им поли и се свива в напразен опит да смали високата си, широкоплещеста фигура, за да заема възможно най-малко място.

— Извинете — мънка той и хубавото му лице пламва от притеснение.

„Но това е Хенри Ракъм“, казва си Шугър.

По целия път до центъра на града мокрият пътник се взира неотклонно пред себе си, все така изчервен, а ръцете му нервно потупват коленете. Когато омнибусът стига до Оксфорд Съркъс, той не издържа — над раменете му е започнала да се вдига пара, и той очевидно го съзнава. Измънква отново някакво извинение, става, залитайки, от мястото си, и побягва навън, в дъжда. Шугър го проследява с поглед, докато пороят го поглъща, и въпреки собствените си тревоги намира сили да му пожелае да стигне скоро до мястото, към което се е упътил.

— Трябва да слизаме, Софи — казва тя след малко и става. Детето също става и се вкопчва в полата й. Шугър слиза, накуцвайки, от омнибуса, в поройния дъжд, който обвива и двете като облак.

Какво е това пред тях, парк ли? Не, не е парк. Веднага щом стъпват на твърда земя, госпожица Шугър спря файтон, каза нещо на файтонджията, и забързано натика Софи във вмирисаното на цигари купе. Файтонджията, макар и мокър до кости, е много весел. Той тупва коня с края на камшика и подвиква шеговито:

— Избирай сама, стара кранто — към кланицата или към гара Кингс Крос!

— Ще се приберем ли за вечеря, госпожице? — пита Софи, когато файтонът се разтърсва и потегля.

— Гладна ли си, скъпа? — пита Шугър.

— Не, госпожице.

Преценила, че не може повече да отлага момента, Шугър се осмелява да хвърли кос поглед към Софи. Очите на детето са широко отворени, то е малко объркано и явно обезпокоено — но доколкото Шугър може да прецени, няма желание да побегне.

— Ето, вземи далекогледа си — казва Шугър и придърпва кожената чанта към себе си, но така, че детето да не може да погледне в нея. После я отваря, но се привежда над нея, за да не види Софи какво има вътре — учебник по история, географски атлас, чисто бельо, снимката на госпожица Софи Ракъм, на чийто гръб има печат от ателието „Тоуви и Скоулфийлд“, както и всевъзможни гребени и четки, моливи и боички, „Алиса в страната на чудесата“, стихотворенията на господин Лиър, един смачкан шал, бурканче с талкова пудра, дебел плик, в който е натъпкала коледните картички, направени от Софи, книжката с приказки, подарена от „досадния чичо“, и най-отдолу, на самото дъно — далекогледът.

— Ето — тя подава металния цилиндър на Софи, която приема предмета без възражения, но го оставя в скута си.

— Къде отиваме, госпожице?

— На едно място, където ще ти бъде много интересно, обещавам — отговаря Шугър.

— Ще успеем ли да се приберем навреме за лягане?

Шугър обгръща с ръка телцето на Софи и отпуска длан върху извивката на кръста й.

— Предстои ни дълъг път, Софи, много дълъг път — отвръща тя и чувства как й се завива свят от облекчение, усетила как тялото на Софи се отпуска и се притиска по-близо до нейното. После Софи поставя ръка върху корема на Шугър. — Но когато пътуването приключи, ти обещавам да ти намеря легло. Ще имаш най-топлото, най-чистото, най-мекото, най-сухото, най-хубавото легло на света.

Трийсет и пет

Уилям Ракъм, собственик на парфюмериите „Ракъм“, позамаян от няколкото чисти брендита, които изпи, след като изпрати хората от полицията, стои в приемната на дома си, взира се навън, в дъжда, и се пита колко листове хартия не са били намерени; още колко от тях пърхат из вечерния въздух, залепнали са по прозорците на съседите му в Нотинг Хил, а може и да ги четат учудени минувачи, които са ги взели от някой жив плет или ограда.

— Това е всичко, което успяхме да намерим, сър — казва Лети, повишила глас, за да надвика воя на вятъра и шума на пороя. Тя добавя още няколко окаляли листа към мократа купчина по средата на килима, после се изправя, питайки се дачи господарят й наистина има намерение да изсуши всичко това и да го прочете или просто е държал да се почистят околните улици.

Уилям махва неопределено с ръка — и в израз на благодарност, и за да я отпрати. Тези последни находки от всичко, което Шугър е разпиляла така отмъстително по вятъра, не могат да добавят нищо към това, което вече е прочел.

Нежният ромон на женски гласове пред вратата подсказва, че излизащата Лети едва не се е сблъскала с Роуз. Какво домакинство! Пълен комплект прислужници, които шетат нагоре-надолу, при положение, че няма кого да обслужват, освен Уилям Ракъм, който кръжи безутешно около куп кална хартия — човек, който в рамките на една година се натовари с огромен брой тежки отговорности, и загуби жена си, брат си, любовницата си и — дай Боже поне това да не се окаже вярно! — единствената си дъщеря. Нима този човек няма какво друго да прави при тези обстоятелства, вместо да търси по улиците разпилени страници от роман, изпълнен с описания на убийства и мъчения на мъже?

Можа би трябваше да покаже драсканиците на Шугър на полицията, но му се стори, че случаят е прекалено спешен, за да им губи времето с това. Самата мисъл му се стори абсурдна — да очаква от полуграмотните полицаи да седят в приемната му и да бръчкат чела в опит да разберат нещо от трескавите бълнувания на една луда жена, вместо да излязат на улиците, за да я преследват и открият в плът и кръв!

Уилям се отпуска тежко в едно кресло. Рязкото му движение раздвижва въздуха и една от покривчиците на облегалките за ръце, покрита със сложните бродерии на Агнес, литва и пада на пода. Уилям се навежда, за да я вдигне, и я връща на мястото й, въпреки че тя е напълно ненужна. После взема една страница, изписана от Шугър — първата страница, която прочете, когато цял наръч от тези гротескни останки беше донесен в дома му. Тогава страницата беше още мокра, от нея капеше вода и можеше да се разпадне в ръцете му, но междувременно е изсъхнала в топлата приемна и сега шумоли в ръцете му като есенно листо.

„Всички мъже са еднакви“, гласят първите думи, изписани с тесни, зли букви. „Ако има нещо, което съм научила, откакто съм на тази земя, то е, че всички мъже са еднакви“.

Уилям отново издува устни, възмутен от това доказателство за леконравието на Шугър. Отново се смръщва при вида на обвинението към „мъжете-злодеи, вечния Адам“, което приема като насочено лично към него. Въпреки това, привлечен от порочния чар на клеветата, той продължава да чете:

О, Господи! О, Господи, как е възможно дъщеря му да е попаднала в ноктите на тази усойница? Как е възможно едва сега да разбира истината? Дали друг мъж би се осъзнал по-рано от него? Сега всичко е очевидно, толкова ужасяващо ясно — Шугър е луда; доказват го неестествено развитият й интелект, склонността й към сексуални изстъпления, типично мъжкия усет за търговски дела, кожата, напомняща на влечуго… Господи, като си спомни само как пълзеше към него, пръскайки вода от вагината си! Как може да е бил толкова заблуден, че да приеме това като възбуждаща игра, като еротична будоарна закачка, когато и последният глупак би разпознал в това извратеното поведение на едно чудовище?

Но как е възможно Господ да допусне съществуването на две луди жени под неговия покрив, при положение, че е спестил на толкова други мъже тези изпитания? С какво е заслужил…? Но не, няма право да изпада в самосъжаление, вместо да се опита да реши проблема си. Дъщеря му е била отвлечена, и най-вероятно я очаква жестока съдба. Дори ако Софи успее да се измъкне от ноктите на похитителката си, колко дълго би оцеляло едно невинно дете в лабиринта на лондонския престъпен свят? Хищници дебнат на всеки ъгъл… Не минава и седмица, без в „Таймс“ да се появи съобщение за добре облечено дете, примамено в някоя уличка от прилична на вид жена, за да му бъдат свалени дрехите и обувките, а то самото — пребито и изоставено? Далеч по-добре би било Шугър да задържи Софи като заложница — той е готов да плати толкова, колкото му поиска, стига това да не означава пълно разорение за него!

Уилям притиска силно очите си с пръсти. Не може да пропъди от съзнанието си спомена за разплакалата си дъщеря, която го умоляваше да не отпраща госпожица Шугър. Тя се боеше да се вкопчи в него, затова мъничките й ръце стискаха ръба на писалището, сякаш то беше борд на малка лодчица, понесена от бурно море. Това ли е образът, който ще го преследва до гроб? Никъде не успяха да открият снимката на Софи, направена в ателието на Скоулфийлд и Тоуви, когато Уилям поиска да я даде на полицаите, за да я отпечатат на плакат, с който да обявят детето за издирване. Несъмнено Шугър я е откраднала. Затова му се наложи да изреже лицето на Софи от „семейния“ портрет, макар да знаеше от собствен опит, че такава мъничка снимка, увеличена до необходимите за плакат размери, няма да даде вярна представа за лицето на дъщеря му…

Но това са второстепенни неща, подробности, с които се разсейва, за да не мисли за действителния ужас на положението си. Едва вчера дъщеря му беше тук, на сигурно място, заета с първите си плахи опити да свири на пиано, даваше вид, че скоро ще му прости, че ще разбере неговото желание да й осигури това, което е най-добро за нея — а днес вече я няма, и плачът й отеква в главата му като последен спомен.

Невероятно — с каква лекота е извършила Шугър това престъпление! Нима наистина е нямало кой да й попречи? Уилям разпита прислужниците, вероятно също толкова подробно, колкото ги разпитваха и полицаите. Жените не знаят нищо, не са видели нищо, не са чули нищо, кълнат се, че са били прекалено заети да изпълняват задълженията си, за да забележат отвличането на детето. Как могат да имат наглостта да твърдят подобно нещо? В къщата кажи–речи няма жив човек, а гъмжи от прислуга — какво правят въобще те по цял ден, освен да се търкалят по креслата и да четат евтини романчета пред огъня в кухнята? Нима поне една от тях не можа да се откъсне от лентяйството, за да попречи на една луда жена да отвлече последното момиче от рода Ракъм?

Мъжете също не помогнаха кой знае колко. Шиърс потвърди, че госпожица Шугър не е напуснала дома през главната градинска порта — безкрайно благодаря за ценното сведение, господин Шиърс! Чийзмън каза, че видял от разстояние госпожица Шугър и госпожица Софи да излизат на разходка, но не се усъмнил в нищо, защото те често излизали следобед. Когато чу думите му, Уилям изпита желание да го наругае за бездушното отношение, защото тъкмо той знаеше отлично, че гувернантката не е никаква гувернантка. Да, но тъкмо в това е проблемът — в тайната, известна само на Чийзмън. Тъй като Чийзмън е единственият член на прислугата, който е наясно откъде дойде Шугър, той би могъл да създаде големи неприятности на Уилям сега, когато се намеси полицията. Така че вместо да намекне, че всеки човек с капка ум в главата би задал на Шугър някой и друг въпрос, Уилям се задоволи да попита как е била облечена гувернантката и дали е носела багаж.

— Не разбирам много от женски дрехи, сър — отвърна Чийзмън, почесвайки грубата кожа на лицето си. — Пък за багаж… не съм видял багаж, да знаете.

Претърсването на стаята на Шугър потвърди показанията на кочияша — откриха изоставен там пълен куфар. Когато вбесеният Уилям изтърси на пода съдържанието му, се оказа, че в него има всичко необходимо за една жена, която е решила да напусне дома — тоалетни принадлежности, бельо, козметични препарати (производство на „Ракъм“), както и зелената рокля, която Шугър носеше, когато се запознаха. Но по нищо не личеше накъде е решила да тръгне.

Ръката на Уилям започва да трепери, той чува сухото шумолене на хартия в скута си — все още стиска в ръка първата страница от ръкописа на Шугър. Хвърля листа и се обляга назад. Друго произведение на Агнес — покривчица с избродирани червеношийки и букви „Р“, украсени с орнаменти в чест на променилия се съпруг — се хлъзва и пада на рамото му, Уилям я бръсва с пръсти и тя отлита върху полираната повърхност на пианото. Каква очарователна мелодия звучеше вчера тук, а днес детето, което седеше пред пианото, е всмукано в някакъв ужасен вакуум.

Той стисва зъби и се опитва да пропъди отчаянието. Шугър и Софи не са се изпарили, те са там, някъде отвън. Ако можеше само за миг да вижда града отгоре, както го вижда Бог, очите му да можеха да пронизват облаците; ако можеше тялото на Шугър да излъчва сигнал за вината й, ако имаше някакъв фосфоресциращ белег за престъпност, който да свети като фар, да го насочва така, че той да може да я посочи с пръст и да се провикне: „Ето! Ето я!“

Не, тези фантазии не помагат, светът не е устроен така. Незнаен брой полицаи кръстосват улиците, но те не виждат по-далеч от най-близкия ъгъл, вниманието им постоянно се отклонява от бягащи крадци и шумни амбулантни търговци — те търсят една дама с малко дете, която, за разлика от стотиците невинни и почтени дами с малки деца в столицата, трябва да бъде арестувана. Това ли е най-доброто, което може да стори полицията, когато животът на дъщерята на Уилям Ракъм е в опасност?

Той скача на крака, пали цигара, всмуква дима и започва да кръстосва стаята. Гневът и възбудата му се изострят от съзнанието, че той не се различава по нищо от всеки друг мъж в неговото положение — държи се точно както би се държал и всеки друг, пуши и кръстосва стаята в очакване на новини, които най-вероятно няма да са добри, и съжалява, че изпи толкова много бренди.

От купчината мокра хартия на килима започва да се вдига едва забележима пара. С отвратено изсумтяване той оглежда една от най-горните страници, установява, че буквите са размити от дъжда, и взема друга.

Стомахът, скрит в косматия корем на Уилям, се свива от ужас и той не се осмелява да продължи с четенето. В мислите му се откроява образът на Шугър такава, каквато я видя за първи път — нежно усмихната застъпница на кървавите отмъщения. „Виж, «Тит Андроник» е наистина добра пиеса“, изгука тя тогава, в „Камината“, а той не долови предупредителния сигнал, реши, че тя казва това просто така, колкото да поддържа разговора. Омагьосан от преждевременно развития й интелект, той позволи на въображението си да допълни останалото — представи си я като нежна душа, страдаща от самота, обзета от искреното желание да му достави удоволствие. Дали е сгрешил изцяло? Дай Боже поне част от качествата, които й приписа тогава, да са истински — ако у нея няма и помен от доброта, Софи е осъдена!

Уилям пуска страницата на пода и поглежда към френските прозорци; вятърът ги разтърсва, дъждът се стича на струи по стъклата. Тънка струйка се е прокраднала в стаята през някоя пролука и трепти върху дъските. А дърводелецът се закле, че такова нещо няма да се повтори! Каза, че прозорците са „затворени здраво като дамски медальон“, проклет да я! Картичката на този мошеник трябва да е тук някъде — Уилям трябва да му се обади и да го повика да си свърши работата както трябва!

— Извинете, сър — гласът на Лети го изтръгва от пристъпа на безсилна ярост, — ще вечеряте ли?

Да вечеря? Да вечеря? Как може тази глупачка да предположи, че той ще мисли за ядене в такава вечер? Той отваря уста да я наругае, да подчертае непробиваемата й тъпота, която й пречи да разбере, че на този свят, в който могат да се случват такива катастрофи, има и по-важни неща от сливов сладкиш и какао. Но тогава забелязва изписаната по лицето на Лети уплаха и съзнава кучешкото й желание да му бъде от полза. Горкото момиче — може да е слабоумна, но поне е добронамерена; тя не е виновна, че съществуват порочни жени като Шугър.

— Благодаря ти, Лети — въздъхва той и потрива лице с длани. — Само малко кафе. И препечен хляб с масло. О, и… сандвичи с аспержи, ако успееш да се справиш.

— Разбира се, господин Ракъм — изчуруликва Лети, порозовяла от задоволство, че има нещо, което е в състояние да гарантира.

На следващата сутрин Роуз донася на Уилям сребърния поднос с пощата. Той започва да прехвърля пликовете. Сред деловата кореспонденция има само три писма без адрес на подател на гърба. Прекалено нетърпелив, за да търси ножа за писма, той отваря пликовете с нокът.

Единият съдържа апел за подпомагане на прокажените в Индия; според някоя си госпожа Екълс от Пекъм Рай те можели да бъдат излекувани окончателно и до един, ако всеки делови човек във Великобритания, който реализира чиста печалба от хиляда лири годишно, дари само една от тези лири, изпращайки я на споменатия в писмото адрес. Другото писмо е изпратено от универсалния магазин на Уилям Уайтли в Бейзуотър — в него се изразява надежда, че междувременно всички обитатели на Нотинг Хил са научили, че сред изобилието на специализирани щандове в „Уайтли’с“ отскоро се предлага и железария, и че дамите, които пазаруват в магазина без кавалер, могат спокойно да обядват в обновения ресторант. Третото писмо е от някакъв господин, който живее на стотина ярда оттук, в Пембридж — в плика е приложен мръсен лист с емблема с нарисувана ружа и гравиран надпис, който вече не се чете. Надолу с псевдоготически шрифт е написано следното:

Към това господинът от вилата в Пембридж е написал на друг лист:

Когато Роуз донася на господаря втората поща, установява с объркване, че той хлипа, приведен над писалището си, заровил лице в ръце.

— Къде е тя, Роуз? — пита Уилям. — Къде се крие?

Прислужницата, непривикнала на такива прояви на близост, се стъписва.

— Възможно ли е да си е отишла у дома, сър? — пита тя, опипвайки нервно празния сребърен поднос.

— У дома ли? — повтаря той и сваля ръце от лицето си.

— При майка си, сър.

Той я зяпва удивено.

Запотен и задъхан, защото е тичал от мястото, където остави Чийзмън и екипажа — в едно задръстване на Риджънт Стрийт, Уилям Ракъм чука на вратата на къщата на Силвър Стрийт — къщата, която въпреки сведенията в „Повече забавления в Лондон“ не се намира точно на Силвър Стрийт.

След продължителна пауза, през която той си поема дъх и се опитва да успокои биенето на сърцето си, вратата се открехва. През процепа го оглежда красиво кафяво око — привлекателната точка в дългата лента алабастрова кожа, безукорно бяла риза и част от кафяв костюм.

Разнася се коприненомек женски глас.

— Имате ли предварителна уговорка?

— Искам да разговарям с г-г-госпожа Кастауей.

Клепачът прикрива наполовина окото. Виждат се дълги, гъсти мигли.

— Дали ще я видите или не — отронва гласът с нежна ирония, — зависи изцяло от това колко лошо момче сте били.

— Какво?! — избухва Уилям. — Отворете вратата, госпожо!

Странната жена отваря малко по-широко вратата, така че стоманената верига, която я задържа, се изопва. Подстриганата по мъжки коса, добре пригладена с помада, сакото и панталоните, елегантни като на истински светски мъж, колосаната яка от Морнингтън и вратовръзката карат Уилям да се потърси от отвращение

— Искам да п-п-поговоря с г-г-госпожа Кастауей — повтаря той.

— Много сте изостанали, сър — отвръща последователката на Сафо, повдига към устните си цигаре и дръпва веднъж, издула устни като за целувка. — Госпожа Кастауей почина. Сегашната собственица на заведението е госпожица Дженифър Пиърс.

— Всъщност искам да узная н-н-нещо за Шугър.

— Шугър напусна, както и останалите от миналогодишната партида — отговаря жената. От ноздрите й се вие дим. — Далеч от старото, път на новото — такава е нашата философия.

Действително, и Ракъм забелязва, че интериорът на заведението е коренно променен. Непознато лице надниква откъм приемната, а след него се появява и тялото — елегантно видение в синьо-златиста алжирска коприна.

— За м-м-мен е много важно да открия Шугър — настоява той. — Ако имате някаква п-п-представа к-к-къде мога да я открия, кажете ми, м-м-моля ви. Ще платя к-к-колкото поискате.

Съдържателката пристъпва напред, играейки си лениво със свитото ветрило като с камшик.

— Мога да ви кажа две неща, сър — подема тя, — за които не е необходимо да ми плащате. Първо, момичето, което познавате под името Шугър, се отказа от този начин на живот, доколкото ни е известно — ако държите да я намерите, трябва да се обърнете по-скоро към Дружеството за спасение. И второ, по наше мнение вашите сапуни и помади не печелят от присъствието на физиономията ви върху опаковките. Да ни даде Бог места, където не се налага да виждаме мъжки лица. Затвори вратата, Амелия.

И вратата се затваря.

След това оскърбление Уилям се занимава няколко минути с идеята да похлопа отново и да настоява да получи пълни сведения, дори да заплаши, че ще се върне с полиция. Но после си казва, че тези отвратителни същества може и да са казали истината за Шугър. Тя очевидно наистина не е в този дом — а ако не е тук, къде е? Възможно ли е Шугър да се е обърнала за помощ към Дружеството за спасение? Как иначе да обясни странното писмо на Емелин Фокс, която изпрати на Шугър бастуна си само преди няколко дни? Възможно ли е това да е още един пример за съзаклятничество на две заблудени жени? Твърдо решен да не допуска гневът да попречи на правилната му преценка, той обръща гръб на дома на госпожа Кастауей и се насочва отново към оживената Силвър Стрийт.

— Госпожата ви свири ли на пиано, сър?

След мъчителното пътуване с омнибуса, където седеше срещу една ухилена бабичка, над чиято глава висеше реклама за „Дамаска роза“ на „Ракъм“ (над неговата имаше реклама за Eau de Benzoin на Римел), Уилям слиза в Бейзуотър и тръгва покрай редицата скромни къщички на Каролайн Плейс. После събира сили за нова битка със затягащия се около него обръч на трагедията.

След като първото почукване няма резултат, Уилям започва да чука по-силно и по-настоятелно на вратата на Емелин Фокс. Завесите на прозореца на долния етаж са спуснати, но той е видял светлите ореоли (или може би ауреоли?) на две запалени лампи през протритата дантела. Котаракът на Хенри, събуден от шума, е скочил на перваза и сега търка муцуна в рамката на прозореца. Станал е два пъти по-голям, откакто госпожа Фокс го донесе тук от дома на Ракъмови.

— Кой е? — пита госпожа Фокс от другата страна на вратата. Гласът й звучи сънливо, макар да е два часа следобед.

— Уилям Ракъм. Може ли да поговорим?

Настава мълчание. Вятърът брули, Уилям нервничи — изключително вбесяващо е да стои така пред вратата, за да го зяпат минувачите. Той напълно съзнава, че посещението на мъж в дома на жена, която живее сама, е в разрез с добрите маниери, но тъкмо госпожа Фокс би могла да не се съобрази този път с етикета!

— Не съм в състояние да приемам гости — разнася се отново гласът й.

Уилям зяпва объркано месинговата цифра на номера. На уличния ъгъл някакво куче лае възторжено към друг мелез на отсрещния тротоар, едно момче по риза хвърля подозрителен поглед към набития господин с гневна физиономия.

— Не може ли аз да дойда при вас — продължава госпожа Фокс, — малко по-късно следобед?

— Въпросът е спешен! — възразява Уилям.

Отново се възцарява мълчание. Котаракът се протяга в цял ръст от другата страна на стъклото, показвайки солидно шкембе и космати тестиси.

— Почакайте, моля — казва госпожа Фокс.

Уилям чака. Какво, по дяволите, прави тя? Отпраща Шугър и Софи през задната врата? Крие ги в килера? Сега, когато вече си направи труда да дойде дотук, първоначалното подозрение, че госпожа Фокс може да знае къде е Шугър, се превръща в маниакално убеждение, че тя е скрила бегълките в собствения си дом.

Най-сетне, след безкрайно дълго чакане, госпожа Фокс отваря и той влиза в антрето, преди тя да успее да възрази.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Ракъм?

С един поглед той оценява състоянието на жилището й — тежката миризма, стелещата се навсякъде прах; желязната рамка за легло, подпряна на стената, купчините книги по стълбите, чувалът с надпис „Ръкавици за Ирландия“, затиснал вратата на килера. Госпожа Фокс го гледа спокойно, почти без да се притеснява от неподдържания си дом, и очаква някакво обяснение за грубото му натрапничество. Облечена е в дълго зимно палто с черна кожена яка и кожни маншети, закопчано наполовина. Под него, вместо блуза или корсаж, има мъжка риза, която не е никак чиста и е прекалено голяма за нея. Високите й обувки са закопчани наполовина, колкото да не се свлекат като черни бананови кори около голите й глезени.

— Дъщеря ми беше отвлечена — заявява Уилям. — От госпожица Шугър.

Очите на госпожа Фокс леко се разширяват, но не толкова, колкото би било редно при научаването на такава потресаваща новина. Всъщност все още има вид на полузаспала.

— Колко… странно — измърморва тя под нос.

— Странно?! — повтаря той, стъписан от хладнокръвието й. Защо, по дяволите, тя не припада, не пада на колене, притиснала сключени ръце към гърдите си, не притиска с отпаднал жест ръка към челото си и не прошепва: „О…“?

— Тя ми направи впечатление на мило, добросърдечно момиче.

Спокойствието и невъзмутимостта й го вбесяват.

— Впечатлението ви е погрешно. Тя е луда, злонамерена луда, и дъщеря ми е в ръцете й.

— Стори ми се, че двете са привързани една към друга…

— Госпожо Фокс, нямам намерение да споря с вас. Аз… — той преглъща, питайки се дали има начин да я уведоми за намеренията си, без да се представи като последен грубиян. Няма такъв начин. — Госпожо Фокс, дойдох да се убедя, че госпожица Шугър и дъщеря ми не се крият в дома ви.

Емелин разтваря учудено устни.

— Не мога да се съглася с такова нещо.

— Простете ми, госпожо Фокс — отвръща той с пресипнал глас, — но се налага.

И преди възмутеният й поглед да отслаби решителността му, той минава с тежки стъпки край нея, и влиза в кухнята, където незабавно се сблъсква с наредените един върху друг столове на Хенри. Помещението, и без това доста малко, е задръстено от странно повтарящи се вещи — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, два чайника, и така нататък. Има дъска за рязане на хляб с нож, забит в нея, виждат се и петнайсет, или може би двайсет консерви — сьомга и говеждо месо, подредени като войници на масата, добре измита, но с бледорозови следи от кръв по нея. Няма къде да застане човек, да не говорим пък за място, където биха могли да се скрият висока жена и едно доста голямо дете. През измития от дъжда кухненски прозорец се вижда ясно потъналата в зелени бурени градина.

Уилям започва да разбира, че греши, но не може да се спре. Излиза от кухнята и тръгва да оглежда останалите стаи. Котаракът на Хенри го следва по петите, развълнуван от оживлението в къщата, в която обикновено цари пълен покой. Уилям заобикаля прашни мебели, стреми се да не рита кутиите, купищата книги, старателно адресираните колети, които очакват някой да залепи върху тях пощенска марка, издутите чували. В приемната на госпожа Фокс се забелязват доказателства за усилена работа — купища писма в пликове, готови за изпращане, карта на столицата, разтворена върху писалището, както и многобройни бурканчета, съдържащи лепило, мастило, вода, чай, както и някаква тъмнокафява субстанция с млечнобяла пяна по нея.

Той изтрополява нагоре по стълбите — зачервен не толкова от усилието, колкото от срам. Пред спалнята има картонена кутия, пълна с котешки лайна. Леглото на госпожа Фокс е разтурено, върху завивката се търкаля мъжки панталон, по който е полепнала котешка козина. На една закачалка за шапки висят рокля, жакет и корсаж, безукорно чисти и изгладени, в тъмните цветове, които отиват най-много на госпожа Фокс.

Уилям вече не издържа; представите му как отваря рязко вратата на някакъв гардероб и издърпва оттам с тържествуващ вик Шугър и ужасената си дъщеря, избледняват и рухват. Той се връща долу, където госпожа Фокс го чака, вдигнала нагоре лице. Очите й горят от възмущение.

— Г-г-госпожо Фокс — започва той. Има чувството, че е по-отблъскващ от съдържанието на картонената кутия на горния етаж. — Аз… к-к-как… Това н-н-неоснователно н-н-н-ахлуване в дома ви… д-д-дали бихте ми п-п-простили някога?

Госпожа Фокс скръства ръце пред гърдите си и издава брадичка напред.

— Не от мен трябва да искате прошка, господин Ракъм — отбелязва тя невъзмутимо, като че ли просто му напомня, че християнското вероизповедание, към което се числят и двамата, не носи отликите на католицизма.

— Аз не б-б-бях… на себе си — настоява Уилям, измъквайки се полека към външната врата. Притеснява се, че на всичкото отгоре може да се спъне в котарака, който се усуква около глезените му и хапе леко крачолите на панталона му. — Н-н-не може ли да сторя н-н-нещо, за д-д-д-да възстановя д-д-доброто ви мнение з-з-за мен?

Госпожа Фокс примигва бавно и притиска още по-здраво ръце към гърдите си. Уилям забелязва едва сега, че издълженото й лице действително има особен, запомнящ се чар и… Боже мили, възможно ли е? — около ъгълчетата на устата й сякаш играе усмивка!

— Благодаря ви, господин Ракъм — отвръща тя учтиво. — Ще обмисля предложението ви. В края на краищата, тъкмо на човек с вашите възможности могат да бъдат възложени немалкото достойни дела, които чакат да бъдат извършени в този свят — и тя обхваща с жест дома си, претъпкан от доказателства за човеколюбиви начинания. — Както сами забелязвате, съм поела на плещите си повече задачи, отколкото бих могла да доведа до успешен край. Така че… да, господин Ракъм, ще разчитам за в бъдеще на вашата помощ.

И нарушавайки както обикновено изискванията на етикета, тя отваря вратата, вместо да изчака той да го стори, и му пожелава приятен ден.

— Мяу! — присъединява се съм нея котаракът на Хенри и се търкулва доволно в краката на господарката си.

Обзет от разкаяние — до такава степен, че би приел с радост да го изпепели гръм небесен — Уилям се прибира у дома. Обаждали ли са се от полицията? Не, не са се обаждали. Иска ли да му претоплят обяда? Не, не иска да му претоплят обяда. Кафе, да му донесат само кафе.

Колкото и да е нетърпимо напрежението, на което е подложен, Уилям няма друг избор и трябва да търпи. При това трябва да продължи да изпълнява деловите си задължения. Натрупала се е още поща — но в нито едно от писмата не става дума за Шугър или за дъщеря му. Едното писмо е от Гроувър Панкий, ескуайър, който го обвинява в лошо възпитание и го уведомява, че прекратява всякакви отношения с него. Умът на Уилям е толкова разстроен, че той обмисля сериозно да извика Панкий на дуел — дъртият грозник вероятно е опитен стрелец и ще го избави само с един изстрел от мъките. Но не, той е длъжен да запази хладнокръвие, трябва да успее да привлече онзи приятел, Чийдъл от Гламорган. Бурканчетата от слонова кост, които предлага Чийдъл, са леки като мидени черупки, и същевременно достатъчно здрави, та не се чупят дори ако човек ги стисне здраво в юмрук. Уилям знае това от собствен опит.

Той отваря едно писмо, адресирано с непознат почерк. Подателят също му е непознат: някоя си госпожа Ф. дьо Лузинян, от Фър Стрийт в Сиднъм.

Уилям примигва глупаво, и се чуди дали да се смее или да плаче. Точно такива възторжени свидетелства съчиняваха двамата с Шугър, за да ги включат в каталога, а това писмо е съвсем автентично! Госпожа Ф. дьо Лузинян, Бог да я благослови, оглежда възторжено черно-боядисаната си коса някъде в Сиднъм! Заслужава си да й изпрати цяла кутия, пълна с шишенца „Гарваново крило“ — а може би тя точно това и очаква от него.

Останалите писма се отнасят изцяло до делови въпроси, но Уилям се насилва да ги изчете докрай, макар умората му да нараства стремително, сякаш с всяко изгълтва по една лъжица пепел. И тогава, докато съчинява отговора си до госпожица Бантън от отдел „Козметика“ в „Хародс“, Уилям внезапно е обзет от прозрение — внезапен проблясък му разкрива къде трябва да е отишла Шугър и къде, без сянка от съмнение, дъщеря му очаква ужасната си съдба.

Когато Уилям най-сетне се озовава пред къщата на госпожа Лийк на Чърч Лейн в Сейнт Джайлс, слънцето е вече ниско над хоризонта и покрива с напълно неподходяща позлата покривите на старите, рушащи се къщи. Разкривените метални скелети на външните водопроводи блестят по тях като чудовищни огърлици, лепнатите тук-там кръпки мазилка жълтеят като масло, провисналото по въжетата пране се вее като вимпели на дворцов парад. Дори напуканите стъкла по прозорците, високо под покривите, блестят с отразена светлина — светлина, осъдена да погасне само след няколко минути.

Но Уилям няма никакво желание да съзерцава гледката. Това, което го интересува, е дали адресът, от който навремето един файтонджия трябваше да вземе старецът в инвалидната количка, за да го откара до фермата на Ракъм в Мичъм, е същият, и дали къщата, по чиято врата той блъска със свита в юмрук ръка, е същата. В края на краищата, той разполага единствено с уверението на Шугър, че старецът живее тук, а не е препоръчително един добре облечен мъж като него да моли да го упътят тъкмо на тази улица.

Сякаш минава цяла вечност, докато вратата най-сетне се отваря и срещу него, седнал в инвалидната количка, присвил очи зад помътнелите стъкла на пенснето, се появява полковник Лийк.

— Забравихте ли нещо? — пита той пресипнало, предполагайки, че Уилям е наскоро тръгнал си клиент. После добавя: — О, виж ти кой бил.

— Мога ли да вляза? — пита Уилям, обзет от опасения, че през това време Шугър извежда Софи през някоя задна врата.

— О, разбира се, разбира се — заявява старецът с преувеличена любезност. — За нас е чест. Толкова важен господин — с цели четиридесет акра зад гърба си! Прекрасно, прекрасно… — и той се завърта и подкарва количката по вмирисания, подгизнал от влага килим.

— 1813-а — никога не е имало по-добри перспективи за земеделието! 1814, 1815,1816 — незапомнени студове съсипват реколтата от бряг до бряг, земевладелци фалират един след друг! Адам Типтън от Южна Каролина, известен като Краля на Памука! След появата на вредители по насажденията му през 1864 си пръсва главата с пистолет.

— Дойдох да видя Шугър — казва припряно Уилям, който го следва по петите. Може би, ако изясни от самото начало защо е дошъл, и настоява твърдо, старецът ще се убеди, че не може да го залъгва и ще му каже нещо повече.

— Така и не дойде да ме вземе втори път, мръсницата му с мръсница — мърмори насмешливо полковник Лийк. — На женски обещания може да се разчита, колкото и на примирие, сключено с афганистанци. Така и не си получих обещаното енфие, така и не видях втори път прекрасната ви ферма, сър.

— Доколкото си спомням, първия път там не ви хареса — отбелязва Уилям и хвърля поглед нагоре по зле осветените стълби, преди да влезе в приемната. — Спомням си също, че постоянно се оплаквахте, че сте били едва ли не… отведен насила.

— О, все пак беше приятно разнообразие — грачи старецът, без помен от притеснение, и без всякакво намерение да влиза в спор. Разположил се е в едно уютно ъгълче на стаята, прибавяйки и собствената си масивна фигура към изобилието от старомодни порцеланови фигурки и военни отличия, с които е претъпкано помещението. — За първи път видях ферма за лавандула. Научих нещо мнооого полезно.

Той оголва потъмнелите си, редки зъби в подобие на учтива усмивка.

По скърцащите стълби слиза някаква жена и надниква в приемната. Бива си я — не е в първа младост, но е запазена, с добродушно, симпатично лице и заоблени форми. Тоалетът й е издържан в цветовете, които бяха на мода преди две години.

— Мен ли търсите, сър? — пита тя непознатия, малко учудена, че този път клиентът се е появил сам, вместо тя да го търси.

— Търся Шугър — казва Уилям. — Знам, че е идвала често в тази къща.

Жената свива натъжено рамене.

— Това беше отдавна, сър. Шугър си намери някакъв богаташ, който я издържа.

Уилям изправя рамене и свива юмруци.

— Тя отвлече дъщеря ми.

Каролайн обмисля за миг чутото, чуди се какво ли има предвид този човек, като казва „отвлече дъщеря ми“ и дали това не е от онези засукани фрази, които образованите хора ползват, за да кажат нещо съвсем различно.

— Дъщеря ви, сър?

— Дъщеря ми беше отвлечена. От вашата приятелка, Шугър.

— Знаете ли — намесва се с мрачен ентусиазъм полковник Лийк, че от всеки десет удавници в Англия и Уелс шест са деца до десетгодишна възраст?

Каролайн вижда как очите на добре облечения непознат се разширяват от възмущение, мисли си, че той й напомня на някого, и най-сетне се досеща, че този човек е Ракъм, парфюмеристът, братът на онзи мил свещеник. Споменът за онзи добър човек я връхлита изневиделица, като удар под кръста, а спомените могат да бъдат много жестоки, ако дойдат без предупреждение. Тя трепва, притиска уплашено ръка към гърдите си, и отклонява очи пред обвинителния поглед на мъжа, застанал срещу нея.

— Няма да допусна да ме правите на глупак! — избухва Ракъм. — Криете нещо, признайте си!

— Моля ви, сър… — започва тя и извръща глава.

Уилям обаче е доловил острата миризма на някаква тайна, която повече не може да бъде укривана — сякаш е вдигнал капака на някаква бъчва, пълна със застояла течност.

Най-сетне е на прав път! Най-сетне историята ще достигне вълнуващата развръзка, за която той копнее — разкритието, разтоварването на набраното напрежение, което ще накара вселената да се разтърси в мощна конвулсия, така че сетне всяко нещо да отиде там, където му е мястото, и животът да поеме нормалния си ход. Той изсумтява решително, блъсва жената, за да я отстрани от пътя си, излиза устремно от приемната и тръгва с тежки стъпки нагоре по стълбата.

— Еееей! Седем пенса! — подвиква след него полковник Лийк.

— Внимавайте къде стъпвате, сър! — провиква се Каролайн. — Някои от стъпалата…

Много късно.

Нощ се е спуснала над Сейнт Джайлс, над Лондон, над Англия, над доста голяма част от света. Хората, които поддържат уличните фенери, вече кръстосват улиците и ги палят, подобно на процесия католици, решили да издигнат запалените църковни свещи на петнайсет фута височина. Гледката би била вълшебна за всеки, който би погледнал отгоре, но за съжаление никой не я вижда.

Да, нощта вече се спусна и само хората, които са без значение, все още работят. Гостилниците все още предлагат говеждо и картофи на закъснели, дрипави работници. Кръчмите и бирариите са препълнени и кипят от оживление. Почтените собственици на магазини спускат решетките, дърпат резетата, превъртат ключовете в катинарите; гасят лампите и осъждат непродадената стока да прекара още една нощ в мрачно самосъзерцание. Представителите на по-долните обществени слоеве, бедняците, продължават да работят по домовете си, лепят кибритени кутии, шият панталони, сглобяват играчки, изстискват прането на съседите, клечат над легени, запретнали поли почти до раменете. Оставете ги да работят, нека се блъскат, нека потънат в мрака на забвението, вече нямате време да се занимавате с тях.

Изисканото общество е обгърнато от топлина, обляно от светлината на газени и парафинови лампи, прислужниците палят камините, за да осигурят уют на тези, които ще прекарат часовете до лягане в разговори край масата за вечеря, бродиране, лепене на изрезки в албуми, писане на писма, четене на романи, салонни игри или молитви. Официалните визити вече са приключили, разговорите са прекъснати като по сигнал, колкото и интересни да са били, и не могат да бъдат подновени преди определеното за целта време утре. Бавачките отвеждат добре възпитаните деца при майките им, за да могат те да си поиграят с тях и да ги поглезят за час–два, преди да ги отпратят горе по креватчетата. Неженените господа като Бодли и Ашуел, които съвсем не съжаляват, че са лишени от съпруги, тъкмо разгъват салфетки на коленете си, разположили се в „Кафе Роял“, или вече са се отпуснали по креслата в клубовете си с чаша шери в ръка. В най-богатите домове готвачки, кухненски прислужнички и лакеи се борят с тежката задача да пренасят храна по ледените коридори към трапезариите, да вземат бързо завоите и да я сервират все още гореща. В по-скромните домове семействата са насядали пред каквото Бог дал, и Му благодарят за щедростта.

На Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс, където никой не благодари за нищо на никакви богове, никой не къпе децата, а газените фенери са малко на брой и рядко срещани, водят нанякъде Уилям Ракъм. Той се препъва в почти пълен мрак, куца и се хлъзга по мокрия калдъръм. Обвил е с ръка раменете на някаква жена, и стене на всяка крачка от болка и покруса. Единият му крачол е скъсан и подгизнал от кръв.

— Нищо ми няма! — вика той и се дръпва от жената, но веднага се вкопчва отново в нея, защото кракът не го държи.

— Още малко, сър — пъшка Каролайн. — Почти стигнахме.

— Повикай файтон — ръмжи Уилям и крета напред в облак от собствения си дъх. — Трябва ми само файтон.

— Файтони не идват насам, сър — казва Каролайн. — Потърпете още малко.

Внезапен пристъп на вятъра ги обсипва със суграшица, щипе страните на Уилям. Ушите му пулсират от болка, подпухнали са, като че ли го е шамаросал гневен родител.

— Пусни ме — изпъшква той, но сам не я пуска.

— Трябва ви лекар, сър — казва настоятелно Каролайн, без да обръща внимание на цупенето му. — Ще отидете да ви прегледа лекар, нали?

— Да, да, да — сумти той. Още не може да повярва, че едно прогнило стъпало го е докарало до това състояние.

Пред тях се виждат светлините на Ню Оксфорд Стрийт. Приглушен говор долита до тях по вятъра, уморени гласове на работници, които излизат в мрака от близката пивоварна. Разкривените им силуети напомнят на плашила, докато те прекосяват под дъжда границата на Блумзбъри, и отиват там, където им е мястото.

— Ей, преподобни! — подвиква някой. Отговарят му грубовати смехове.

Каролайн отвежда Уилям Ракъм до един фенер на голямата улица, после го дръпва встрани, за да не падне в канавката.

— Ще остана с вас, сър — казва тя, — докато не се появи файтон. Иначе ще се пребиете.

Сега, на по-силната светлина, Уилям успява да огледа крака си в разкъсания крачол, противно лепкав от собствената му кръв — а после оглежда и жената до себе си. Лицето й е безизразно като маска; тя има всички основания да го презира, а вместо това седи тук, до него, и му помага.

— Ето… вземи това — казва той и измъква несръчно шепа монети от джоба си — шилинги, суверени, дребни монети, и ги пъхва в ръката й. Тя ги приема безмълвно и ги пъхва веднага в някакъв процеп на полата си, но не си тръгва.

Засрамен, той се опитва да стъпи на двата си крака, но веднага го пронизва остра болка, сякаш някой отмъстителен призрак е прострелял крака му от петата чак до сърцето. Той залита отново и жената отново го прихваща с ръка през кръста.

Очите му се насълзяват; светлините по Ню Оксфорд Стрийт се размазват и затрептяват в светла мъглявина. Уилям също трепери — страхува се от това, което го сполетя; на какво ли ще прилича, когато всичко свърши? Дали не е обречен да остане инвалид, да служи за посмешище, примъквайки се от едно до друго кресло, да пише цял живот с детински почерк и да заеква като идиот? Какво стана с мъжа, който беше някога? Подобна на призрак сянка се плъзва пред очите му от другата страна на улицата — забързан, погребално черен силует.

Той стисва здраво клепачи, но виденията следват едно след друго — висока жена в рокля от зелена коприна бърза под дъжда — тя няма нито чадър, нито дори шапка на главата. За миг, когато минава под един уличен фенер, пищната й коса пламва в златисто-оранжево. Уилям има чувството, че вятърът донася до ноздрите му аромата й, който не може да се сравни с нищо друго на този свят. Докато минава пред очите му, тя размърдва пръстите на ръката си, като че ли го подканва да ги поеме. Довери ми се, казва сякаш тя, и о, Господи, как му се иска да може да й се довери отново, да притисне трескавото си лице между гърдите й! Но не — ето я Софи, тя също му кима — собствената му дъщеря, мръсна до неузнаваемост, дрипаво, босо улично хлапе като онези, чиито образи прожектираха с магическия фенер. Спокойно, спокойно, това е плод на въображението му, обикновена зрителна измама. Тя скоро ще си дойде у дома, в лоното семейно.

След тях се появява ужасяващ призрак — гол женски труп, обезобразен, осеян с алени рани и морави петна. Огромна рана зее на гърдите й, така че живото, биещо сърце се вижда между заоблените й гърди; тя се движи с плъзгаща се, танцова походка по мръсния калдъръм. Макар очите му да са все още затворени, Уилям извръща лице и го скрива в мекото рамо до неговото.

— Само да не заспите, сър — предупреждава го кротко Каролайн, наглася се по-стабилно и стисва здраво ръката му, за да го разбуди. Той отново я поглежда в лицето; то вече не е толкова безизразно; по устните й играе уморена полуусмивка. Шалът й се е смъкнал; по ключиците й е избила пот от положеното усилие. Плътта й е още стегната, но по шията й вече се забелязват бръчки. Над извивката на лявата гърда се вижда краят на голям белег от изгаряне с формата на стрела. Този белег сигурно има някаква история, която тя би могла да му разкаже.

Ах, колко топло е тялото й, колко здраво го крепи ръката й, опряна в кръста му. Колко гъста и лъскава е косата й за жена на нейната възраст! Сега, когато стоят неподвижно един до друг, той осъзнава досега на тялото й, раздвижвано от дъха. Колко прекрасно диша тя! Той неволно се опитва да съгласува собствените си вдишвания с нейните. Стоят един до друг под уличния фенер, в мек, трептящ стълб от светлина; скъсените им сенки се сливат във формата на странно черно чудовище — женско отляво, мъжко отдясно.

— Н-н-наистина си много м-м-мила — казва й той, обзет от копнеж да се отпусне в нечие меко легло. — Не знам как да…

— Ето го и файтона ви, сър! — казва весело Каролайн, потупвайки го по задника, когато спасението най-сетне се задава. И преди той да е успял да усложни допълнително живота й, тя ловко се измъква от прегръдката му и хуква обратно към Чърч Лейн, далеч от него, далеч от вас.

— Сбогом! — пропява гласът й. Фигурата й вече е изчезнала, погълната от непрогледния мрак.

А сега — сбогом и на вас.

Знам, сбогуването е много внезапно, но нали винаги става така? Човек си въобразява, че всичко ще продължава вечно, а изведнъж се оказва, че е дошъл краят. Въпреки това беше много мило, че ме избрахте; надявам се да са задоволени всичките ви желания — или поне да сте се забавлявали добре. Колко дълго време бяхме заедно, колко неща преживяхме, а аз така и не научих името ви!

Но вече е време да ме оставите — трябва да си вървя.