Аленото цвете и бялото

Тринайсет

Навлизайки в града по непознат маршрут, заслепена от утринната мъгла и парата, която се вдига над муцуната на пръхтящия файтонджийски кон, елегантната млада жена има чувството, че никога не е идвала тук. Винаги е мислела, че познава тези улици като собствената си длан, но всъщност и дланите й се струват малко непознати, обвити в нови, белоснежни ръкавици от кучешка кожа.

Сезонът скоро ще започне, и все повече представители на Доброто общество се връщат от провинциалните си имения в Лондон; Оксфорд Стрийт се задъхва от коли и пешеходци, затова файтонджията отклони колата по странични улички, движейки се умело из сложните плетеници на обществения лабиринт. В продължение на няколко минути файтонът с елегантната млада жена минава край елегантни нови къщи, строени за новобогаташите, малко след това тя се привежда, за да огледа по-добре по-стари, по-тежки сгради, притежание на по-стари и тежки хора; веднага след това файтонът изтрополява край много стари постройки, обитавани някога от лордове и политици, но сега, мръсни и пренаселени, те дават подслон на безбройните хора, чиято работа е да обслужват другите. Мъже и жени с хлътнали очи надничат от дворовете и прозорците на стълбищата, полумъртви от глад, едва преживели дългото очакване на Сезона, алчни за работата, която той им създава. Умират от нетърпение да могат най-сетне да премитат конските фъшкии от пътя, по който ще минават дами, и да вземат прането на младите господа.

Най-сетне файтонджията насочва колата по Грейт Марлбъроу Стрийт и всичко вече започва да й се вижда познато.

— Дотук! — извиква младата дама.

Файтонджията дърпа юздите.

— Нали казахте Силвър Стрийт, госпожице?

— Да, но искам да сляза тук — повтаря Шугър. Смелостта й изневери. Ще й трябва повече време, за да събере сили да застане лице в лице с госпожа Кастауей. — Почувствах се малко замаяна, предпочитам да повървя.

Файтонджията я изглежда хитро, докато слиза. Непринуденото й държание говори в неин ущърб; не може да е такава, за каквато я взе първоначално.

— Гледайте къде ходите, госпожице — ухилва се той.

Тя му се усмихва в отговор, докато му плаща, на върха на езика й трепти закачлив отговор — защо да не се наслади докрай на този момент на взаимно разпознаване, на разбирателство между хора от улицата? Но не, нали може някой ден да го срещне, когато е заедно с Уилям?

— Ще внимавам — казва тя малко превзето, обръща се и тръгва.

Междувременно слънцето се е измъкнало изпод завивката от облаци и облива с лъчите си целия Уест Енд. Въздухът вече не е мразовит, времето омеква, но Шугър трепери, защото под палтото и роклята бельото й, изпрано надве-натри във ваната и сушено пред камината, е още влажно. На всичкото отгоре й се случи и друга неприятност — докато гладеше единия чаршаф, прогори дупка в него — ще трябва да прецени дали сумата, която й отпуска Уилям (първият плик с пари пристигна днес сутринта по пощата), ще бъде достатъчна за покриване на такива разходи. Пратил й е ужасно много пари — ако една не толкова елегантно облечена жена носи толкова пари със себе си, това би бил достатъчен повод да я арестуват незабавно, освен ако не обмени банкнотите за монети — но може би няма да праща по толкова много занапред, може би това е само за начало. Може би, за да си спести унижението да признае пред Ракъм, че в крайна сметка наистина има нужда от перачка, би могла да си купува ново спално бельо всяка седмица и да изхвърля употребяваното. Мисълта е изкусителна, но я кара да се засрами от себе си.

Карнаби Стрийт гъмжи от просяци, много от тях са деца. Някои стискат в ръце повехнали букетчета или връзки кресон; други изобщо не се преструват, а просто протягат мръсни длани, голи, изподраскани и насинени ръце. Шугър познава всички номера; гниещ къс месо, пъхнат в ризата, която се разтваря точно толкова, че да осигури ужасяваща гледка; фалшивите струпеи, които се правят с помощта на овесено брашно, оцет и сок от боровинки; сажди за сенки под очите. Но тя знае също, че мизерията, в която живеят те, е съвсем истинска, и че у дома ги чакат пияни родители, които не биха се спрели да ги пребият, ако не донесат достатъчно пари.

— Пол’вин пени, госпожице, пол’вин пени — хленчи едно сакато момиче. Дрехите му са мръсни, с цвят на кал, шапката е прекалено голяма за него. Но Шугър няма дребни — само няколко новички, лъскави шилинга и банкнотите от Ракъм. Тя се колебае, пръстите й, стегнати в новите ръкавици, ровят несръчно; после тръгва отново; моментът е пропуснат.

Когато стига до заведението на госпожа Кастауей, влиза през задния вход. Макар да й изглежда глупаво да се вмъква потайно като крадец, й се струва също толкова неподходящо да почука на вратата без клиент до себе си. Ако само къщата можеше да се опразни по магия от обитателите си, докато тя си свърши работата тук! Но тя знае, че майка й почти никога не напуска приемната, че Кейти е прекалено болна, за да излиза, и че Ейми спи до обяд.

Шугър се прокрадва нагоре по стълбите, към своята стая. Долавя познатия мирис на къщата — тежък и натрапчив, излъчван от старите, кърпени водопроводни тръби, от ронещите се, криво-ляво залепени гипсови украси, мирис на пури, на алкохол и пот, на сапун, лой за свещи и парфюм.

В стаята й я очаква изненада. Вътре има четири огромни дървени сандъка, готови да бъдат напълнени, с подпрени на тях капаци, обковани с гвоздеи. Ракъм наистина е помислил за всичко.

— Донесе ги един великан — казва Кристофър, който се появява на прага. Детското му гласче стряска Шугър. — Каза, че ще се върне да ги вземе, когат’ поръчаш.

Шугър се обръща към момчето. Кристофър има обувки на краката си и косата му е сресана, но иначе изглежда както винаги — стои на прага така, както е свикнала да го вижда, голите му ръце са зачервени и подпухнали, готов да вземе днешната купчина мръсни чаршафи.

— Здравей, Кристофър.

— На едно рамо ги носеше, ама наистина, ей тъй, крепеше ги само с пръст. ’Се едно, че са плетени кошници!

Очевидно за момчето е много важно да не бъде въвличано в сложните взаимоотношения на възрастните. Внезапното изчезване на Шугър от живота му не е тема, подлежаща на обсъждане — за разлика от удивителната сила на непознатия гигант, който вдига сандъци с един пръст. Кристофър я гледа право в очите — точно както онзи изследовател на Африка, нарисуван на кутията за чай, гледа диваците. Ако Шугър е мислела, че той е от хората, които се привързват към този или онзи, много е сбъркала.

Времето тече, Шугър хапе смутено устни, а Кристофър явно няма намерение да мръдне от мястото си.

— Хубави сандъци са тез — отбелязва той, като че ли за краткия си живот е добил и познания по дърводелство, редом с всичко останало. — Качествено дърво.

Шугър му обръща гръб, за да скрие смущението си, и започва да прибира вещите си. Установява, че ръкописът й си е на мястото — по нищо не личи някой да го е пипал в нейно отсъствие. Тя го притиска към гърдите си и го поставя бързо на дъното на най-големия сандък. Въпреки това момчето ококорва очи при вида на толкова много изписана хартия.

— Защо не си ги пращала тез писма? — пита то.

— Има време — въздъхва Шугър.

После започва да реди книгите си в сандъците — истински, отпечатани книги, писани от други хора. Ричардсън, Балзак, Юго, Йожен Сю, Дикенс, Мери Уулстънкрафт, госпожа Прат. Следва дебел плик, пълен с изрезки от вестници. Един наръч евтини криминални романи с пъстри корици — припаднали или мъртви жени, бягащи мъже, покриви и канавки. Памфлети за венерическите болести, за размерите и естеството на мозъка на престъпниците, за женската добродетел, съвети как да предотвратим петна по кожата и други признаци на стареене. Порнография — в стихове и в проза. Едно томче с произведения на Едгар По, на чиято корица е ясно отпечатано: „Собственост на обществена библиотека У. Х. Смит“, както и строго предупреждение, че всички книги, съдържащи карти или илюстрации „ще бъдат внимателно проверявани за потвърждение, че са върнати в същото състояние“. Един екземпляр от Новия Завет, дарен на Кейти Лестър от Дружеството за спасение. Тънка книжка, озаглавена „Съвременни ирландски поети, 1873 г.“ (още непрочетена) — подари й я един клиент от графство Корк. И така нататък, докато сандъкът се напълва наполовина.

— ’Сичките ли си прочела?

Шугър трупа обувки и пантофки върху книгите.

— Не, Кристофър.

— Повече време за четене ли ще имаш на новото място?

— Надявам се да е така.

Всичко необходимо за промивките й тя увива в хавлиена кърпа и пъхва под едни сиви боти, на които трябва да се сменят подметките и копчетата. Няма нужда да взема легена — нали си има вече собствена вана.

— Легенът си го бива.

— Нямам нужда от него, Кристофър.

Той продължава да я наблюдава, докато тя пълни втория сандък — продълговат, приличен на ковчег, който още не е лакиран. Много подходящ за роклите й — както вероятно е преценил и Ракъм. Тя реди дрехите една по една, подрежда пластовете внимателно, така че бухналите турнюри и елегантните корсажи да се трупат на равномерни купчини. Забелязва, че тъмнозелената й рокля, същата, която носеше през дъждовната вечер, когато се запозна с Уилям, е леко плесенясала по гънките.

Роклите напълват два сандъка и половина. Шапките ще заемат по-голямата част от останалото пространство. Когато се навежда, за да подреди кутиите за шапки по-плътно една до друга, тя долавя, че още някой е застанал до вратата.

— Какъв е той, този твой господин Хънт?

Ейми прекрачва прага, скривайки Кристофър зад полите си. Тя не е напълно облечена — явно гъстата й несресана коса и гърдите с тъмни зърна, провиснали свободно под ризата, не я смущават. Както винаги, тази щедра майчина гръд само подчертава твърдостта, с която е отхвърлила сина си — нежелания плод на утробата й.

— Не по-лош от повечето — отвръща Шугър, но тежките сандъци опровергават твърдението й. — Много е щедър, сама виждаш — принудена е да добави тя.

— Сама виждам — повтаря Ейми, без следа от усмивка.

Шугър се опитва да се сети каква тема на разговор би заинтригувала проститутка, която се е специализирала да възбужда клиентите си с мръсни думи и да капе горещ восък върху гениталиите на почтените господа, но в мислите й се въртят само неща, които е научила в леглото от Уилям. Аналогията между ароматите и клавишите на пианото? Разликата между прости и съставни миризми? „Ейми, знаеш ли, че от есенциите, които човек може да произведе, той е в състояние при правилното им съчетаване да наподоби почти всички природни аромати, с изключение на жасмина?“.

— Е, как са всички тук? — пита Шугър с въздишка.

— Както обикновено — отвръща Ейми. — Кейти се държи, още не е ритнала камбаната. Аз пък събирам при себе си боклуците, да не ходят по улиците.

— Какви са ви намеренията?

— Намерения ли?

— За тази стая.

— Нейно величество от Долния етаж смята да пипне Дженифър Пиърс.

— Дженифър Пиърс? От заведението на госпожа Уолъс?

— Точно това казах.

Шугър диша дълбоко и копнее да се измъкне. Разговорите с Ейми никога не са били леки, но този става непоносим. Пот избива под бретона й, тя се бори с изкушението да се престори, че й се е завил свят и да слезе долу.

— Е — казва внезапно Ейми, — време ми е да се наглася за собствените си обожатели. Може пък днес и аз да срещна своя принц, а?

И тя се измъква лениво от стаята, бутва Кристофър като кегла и той залита.

Шугър отпуска рамене, както си стои права, и опира уморено длани на единия сандък.

— Знаеш ли, Кристофър — признава тя пред детето, — никак не ми е лесно.

— Да ти помогна, искаш ли — казва той, застава до нея, и веднага хваща единия накован с гвоздеи капак. — Човекът остави чук, а вътре има и пирони.

И той издърпва енергично капака върху съответния сандък, като едва не набожда пръстите на Шугър.

— Да, да… закови ги… моля те — казва тя и отстъпва. Боли я сърцето от собствената й неспособност да го докосне, да го целуне, да поразроши косата му или да го погали по бузата; срамува се, задето се измъква на пръсти от стаята и застава отвън, на площадката — на същото място, където той толкова пъти е оставял ведрото с топла вода за нея.

— Пази си пръстите!

Той започва да блъска доволно с чука — заслушана в шума, тя тръгва надолу по стълбите.

Обзета от колебание, застанала на задния вход на къщата със съмнителна репутация, известна като „Заведението на госпожа Кастауей“, Шугър си дава сама позволение да я напусне завинаги, без да се сбогува. Но нищо не се случва; тя продължава да се колебае. После решава да се насили да си тръгне. Но не успява. Насилието е нещо, което тя е опознала само като обект. Обръща се и тръгва към приемната.

Майка й се е разположила на обичайното си място, посветена на обичайното си занимание — лепи изрезки от вестници с образи на светци в албумите си. Заниманието й не учудва Шугър, но някак я обезкуражава. Ножиците тракат в кокалестите, хищни пръсти на майка й, гърненцето с лепило е готово до нея. Тя е превила гръб, гръбнакът й е сведен над масата като стъбло на увехнало цвете, покритите с ален плат гърди са провиснали и почти докосват малката купчина изрезки — безброй девици с ореоли, сивкави, синкави и розови отпечатъци на гравюри.

— Моята работа край няма — въздъхва тя на себе си, а може думите й да са отправени към влизащата Шугър.

Шугър чувства, че челото й се смръщва от раздразнение. Знае отлично какви усилия полага майка й, за да осигури тази безкрайност; всеки месец се харчи цяло състояние за купуването на книги, списания, гравюри и картички с образи на светци, получавани от всички краища на света. Издателите на религиозни книги от Рим до Пенсилвания вероятно са убедени, че най-набожната християнка на света живее тук, на Силвър Стрийт, в Лондон.

— Такаааа… — мърка нежно госпожа Кастауей и насочва зачервените си очи към поредната Мария Магдалена, изпратена този път от Библейското общество в Мадрид. — Чашата на щастието ти е препълнена, а?

Шугър не обръща внимание на заяждането. Старата жена не може да преодолее склонността си да повтаря едно и също — колко лек е животът за младите, и да изтъква собствената си печална съдба. Ако ще Бог да слезе от небето, да падне на едно коляно пред нея и да й предложи ръката си, тя ще го отхвърли, твърдейки, че това е нищожна компенсация за понесените страдания; ако къщата се запали и Шугър изгори в нея, госпожа Кастауей би казала само, че дъщеря й е привилегирована — толкова много ценни вещи да бъдат пожертвани за нея.

Шугър си поема дълбоко дъх и хвърля поглед към виолончелото на Кейти Лестър, подпряно на празното кресло.

— Кейти като че ли вече не става от леглото — отбелязва тя, повишавайки малко тон, за да надвика шума, който вдига Кристофър на горния етаж.

— Тя слезе вчера, скъпа — отбелязва под нос майка й, и върти ловко ножицата, оформяйки поредната изрезка с формата на човешка фигура.

— И свири чудесно този път, така ми се струва.

— Тя… още ли… работи?

Госпожа Кастауей поставя изрезката върху вече претрупаната страница на албума, търсейки подходящо място за нея. Принципите й, съгласно които подрежда образите на светците, са много сложни — изрезките не бива да се застъпват, освен там, където трябва да се прикрие някаква непълнота в картината… Тази нова разплакана красавица може да се залепи така, че да прикрие липсата на ръка у друга, и тогава ще остане едно съвсем тясно свободно място, което може да се запълни с… къде беше онази от френския календар?

— Мамо, Кейти още ли работи? — повтаря Шугър, този път по-високо.

— О… извини ме, скъпа. Да, да, разбира се, че работи — госпожа Кастауей бърка замислено в гърненцето с лепило. — Знаеш ли, колкото повече наближава часът на смъртта й, толкова по-търсена става. Налагало ми се е да отпращам клиенти, можеш ли да си представиш? Дори ужасно високите цени не ги отблъскват — очите й се замъгляват, докато тя мисли за извратеността на този несъвършен свят, обзета от съжаление, че е прекалено стара, за да се възползва и лично от нея. — Хората, които държат санаториуми, биха натрупали богатства, ако само знаеха…

Внезапно чукането от горния етаж спира и настава тишина. Деветнадесет години минаха, откакто госпожа Кастауей и Шугър заживяха заедно в онзи порутен мравуняк, скърцащата отвсякъде съборетина на Чърч Лейн; шест години от онази нощ, когато вятърът виеше през пролуките и госпожа Кастауей (тогава много по-бедно облечена, осветена от трептящия пламък на свещта) дойде на пръсти до леглото на Шугър и й каза, че вече нямало да трепери от студ, дошъл бил един любезен джентълмен, който щял да я стопли. От тази нощ нататък образът на госпожа Кастауей доби кошмарни измерения; човешкото у нея е почти незабележимо. Шугър се опитва да си припомни как изглеждаше тя преди — една не толкова студена, нелишена от доброта майка, митична фигура, наричана просто „мама“, която е оправяла завивките й вечер и не е повтаряла постоянно откъде идат парите, с които живеят. Но през цялото време пред нея е госпожа Кастауей, която разбърква лепилото, вади от време на време четката и размазва капка от гъстата каша по страниците на албума.

— Разбрах… — Шугър полага усилие да не се задави, — разбрах от Ейми, че смяташ да ме замениш с Дженифър Пиърс.

— Теб никой не може да те замени, скъпа — усмихва се старицата. По зъбите й има яркочервени петна.

Шугър прави гримаса на отвращение и се опитва да я прикрие, сбръчквайки нос.

— Доколкото ми е известно, госпожица Пиърс няма слабост към мъжете.

Госпожа Кастауей свива рамене.

— Никой няма слабост към мъжете, скъпа. Но те владеят света и ние трябва да коленичим пред тях, нали?

Ръцете на Шугър започват да сърбят — особено дланите и долната част, до лактите. Тя едва се удържа да не ги разчеше до кръв, но насочва разговора отново към Дженифър Пиърс.

— Тя е добре позната в средите на садистите, мамо. Питам се дали не смяташ да промениш… стила на заведението.

Госпожа Кастауей се навежда над творенията си и побутва рамото на последната Магдалена, така че да се доближи още малко към бедрото на последната светица, докато лепилото още не е засъхнало.

— Всичко на този свят се променя, скъпа — мърмори тя. — Ние с госпожа Уолъс имаме опит… търгуваме на пазара на страстите, и сме длъжни постоянно да търсим някоя незапълнена ниша.

Шугър кръстосва ръце и забива здраво пръсти в плътта си над лактите. „Защо направи това?“ иска да попита тя. „Защо причини това на собствената си дъщеря? Защо?“ Никога не се е осмелявала да зададе този въпрос. Тя отваря уста.

— Защо… как се уговорихте? — пита Шугър. — Как се уговорихте с господин Хънт?

— Хайде, хайде, Шугър — казва госпожа Кастауей с лек укор в гласа. — Ти си млада, целият живот е пред теб. За какво ти е да си измъчваш мозъка с делови въпроси? Остави това на мъжете — и на съсухрените старици като мен.

Лъже ли се, или сълзящите, зачервени очи на старицата наистина я гледат умолително? Проблясък на страх ли беше това? Шугър обаче е прекалено потисната и прекалено раздразнена от сърбежа, за да се опита да разбере нещо повече.

— Трябва да тръгвам, мамо — казва тя.

— Разбира се, разбира се, скъпа. Нищо не те задържа вече тук, нали? Напред и нагоре, рамо до рамо с господин Хънт! — и тя оголва отново оплесканите си с червило зъби в нерадостна прощална усмивка.

След няколко минути, когато вече излиза на Риджънт Стрийт, Шугър смъква ръкавиците си, издърпва ръкавите си до лактите и започва да чеше ожесточено ръцете си, докато кожата й добива цвета на варено цвекло. Единствено опасението, че това може да раздразни Уилям Ракъм, я възпира да се чеше до кръв.

— Да бъде проклет Бог — скимти тя, а елегантно облечените минувачи я заобикалят смутено, — и цялото му ужасно, отблъскващо творение.

Озовала се обратно в апартамента в Мерилебоун, който си е неин, само неин, Шугър напълва ваната и се отпуска, потъвайки почти напълно под покривката от ароматна пяна. Стаичката е изпълнена с влажна пара, която омекотява очертанията и цветовете. Жълтият цвят на стената, обикновено с оттенък на горчица, сега е златист като яйчен жълтък. Дузини мънички букви „Р“ по шишенцата, бурканчетата, и къде ли не другаде, блещукат из ухаещата на лавандула омара.

„Тринайсет“, мисли си тя. „Бях само на тринайсет години“.

Кожата на ръцете й, потопени във водата, щипе и смъди — далеч по-поносимо усещане от сърбежа. Тя държи гъба в едната си ръка и я поднася към лицето си всеки път, когато търкалящите се по бузите й сълзи я загъделичкат по-силно.

„Нали разбираш“, бе казала навремето госпожа Кастауей, „че за да можем всички да живеем в щастие и хармония в този дом, не мога да се отнасям с теб по-различно, отколкото с другите момичета. Всички участваме в тази работа“. В коя работа, мамо?

Шугър стиска здраво клепачи и притиска сюнгера към тях. Някога това малко сюнгерче е било живо и е плувало в морето. По-мекичко ли е било тогава, или по-твърдо и по-плътно? Тя не знае нищо за сюнгерите, никога не е виждала морето, никога не е напускала Лондон. Какво ще стане с нея? Дали Уилям няма да реши, че му е омръзнала, и да я изрита обратно на улицата?

Не я е посещавал нито веднъж, откакто я настани в това жилище, а оттогава изминаха доста дни. Вярно, каза, че ще бъде ужасно зает… Но възможно ли е да е толкова зает, че да не намери време за своята Шугър? Може вече и да му е омръзнала. А ако е така, още колко време би могла да задържи това малко гнездо? Апартаментът е платен, в банката е постъпило нареждане да й се отпуска ежеседмично определена сума, така че няма от какво да се бои освен от самия Уилям. Може би няма да събере кураж да я изхвърли оттук? Може би ще й позволи да остане тук, ако се държи много, много ненатрапчиво… А може да плати на някой убиец да й пререже гърлото…

Шугър се разсмива въпреки притесненията си. Коя ли дата е днес? Сигурно скоро ще й дойде мензисът, щом се отдава на такива налудничави размишления.

Колко много пяна — само от едно малко шишенце „Lait de Lavage“ на „Ракъм“! Трябва да не пропусне да направи комплимент на Уилям, когато дойде следващия път. Дали обаче ще й повярва, когато е искрена? По какъв начин да му каже, че се възхищава на нещо, свързано с него, ако възхищението й е искрено? Какъв тон би трябвала да използва?

— Твоят лосион за вана е прекрасен, Уилям — казва тя на глас, сама в будоара, потънал в ароматна мъглица. Думите й звучат фалшиво — измамни, като целувки на уличница.

— Твоят лосион за вана е ненадминат — тя се намръщва, загребва шепа пяна от повърхността на водата. Опитва се да хвърли трептящите мехурчета във въздуха, но те лепнат по дланта й.

— Обичам твоя лосион за баня — гука тя. Но думата обичам звучи по-фалшиво от всички останали, взети заедно.

Дни наред Шугър очаква появата на Уилям. Той не идва. Защо не идва? Каква част от деня му може да бъде ангажирана с ръководенето на един вече утвърден, преуспяващ концерн? Какво толкова сложно има в това да написва от време на време по някое писмо? Нали не му се налага да бди над растежа на всяко цветенце и да оценява качеството му?

Вечерта, когато той й даде това жилище, тя имаше чувството, че й е било отредено кътче от Рая. Миналото бе заличено като на избърсана черна дъска, и тя бе твърдо решена да се наслаждава на всичко в новия си живот — на самотата, на тишината, на липсата на мръсотия, на чистия въздух, на малката си градинка, на разходките по обвитата в зеленина Прайъри Клоуз, на това, че щеше да се храни в най-добрите хотели. Щеше да довърши своя роман до вълнуващия му край, да пише, заслушана в песента на птиците.

Но ореолът на луксозната светая светих много скоро започна да избледнява и на петия ден е вече едва забележим. Тишината на това място опъва нервите й; всяка сутрин се буди много по-рано, отколкото й се е случвало някога на Силвър Стрийт, заобиколена от гробната тишина, царяща в предградията, заобиколена от невидими съседи, които със същия успех биха могли да бъдат мъртви. На дневна светлина малката й градинка се оказва потънала в сенки и разположена под уличното ниво, оградена отвсякъде с желязна ограда, завършваща с шипове. Ако надникне като къртица над розовите храсти, вижда каменния бордюр на тротоара, по който като че ли никой никога не минава, независимо от часа. О, да, една-единствена сутрин тя чу гласове — плътни мъжки гласове, и дори изтича към прозореца, за да чуе какво си говорят, но мъжете се оказаха чужденци.

Всяка сутрин тя се измива и се облича, и после вече няма какво да прави; книгите, с които Уилям е напълнил библиотеката — колкото да не е празна, са посветени на парфюмерийната технология, в тях пише разни неща за стриване, прибиране на цвета и дестилация, които не я интересуват ни най-малко… Тя трябва да допише романа си, разбира се, и ще го стори веднага след като пристигнат сандъците. Но кога ще пристигнат те? Когато Уилям Ракъм нареди. Междувременно тя прекарва удивително голяма част от времето си в банята.

Възможността да се храни в хотелите по „Мерилебоун Стрийт“, която й се струваше толкова привлекателна първоначално, не оправда очакванията на Шугър. Като начало, всеки път, когато излезе от къщата, тя се бои, че Уилям ще почука на вратата точно в мига, когато тя сяда да закусва или да обядва. Освен това храната в „Уорик“ и „Олдсуърт“ не е кой знае колко хубава, пък и там няма такива сладкиши, каквито харесва тя, сервират само бисквити от овесено брашно, които изобщо не стават за ядене. Освен това е убедена, че прислужниците в „Уорик“ я гледат странно и си шушукат, докато тя се преструва, че не се интересува от нищо друго, освен от омлета или херингата. А що се отнася до „Олдсуърт“ — Божичко, само като си припомни изражението на онзи келнер, когато му поиска допълнително сметана! Откъде би могла да знае, че само една паднала жена би си поискала допълнително сметана! Не, тя не може да стъпи отново там — никога, освен ако не я съпровожда Уилям…

Какво, в името Божие, го задържа толкова време? Може би е идвал през онзи ден, когато тя отиде в дома на госпожа Кастауей — беше отлагала това посещение много дълго именно от страх да не се размине с него. Може би, заради тези нейни излизания — за да яде или да си купува от близките магазини шоколад, минерална вода и нови чаршафи, са се разминавали вече кой знае колко пъти!

Най-сетне, слава Богу, на шестия ден не идва Уилям, но й идва мензисът. Колкото и досадно нещо да е месечното кръвотечение, настроението на Шугър значително се подобрява — мрачните облаци се вдигат от бъдещето, и тя най-сетне вижда пътя напред.

Това, което трябва да стори, е да подреди така нещата, че за Ракъм да бъде невъзможно да се отърве от нея, и то още преди изобщо да му е минала през ума подобна мисъл. Тя трябва да се вплете в тъканта на живота му като неразделна негова част, така че той да не я възприема като приятна възможност за прекарване на свободното време, а като приятел, да му е скъпа — като сестра. Разбира се, за да си извоюва такова място в живота му, тя трябва да знае всичко, наистина всичко за Уилям Ракъм; трябва да го познава по-добре, отколкото го познава собствената му жена, по-добре, отколкото той сам познава себе си.

Но откъде да започне? Очевидно чакането сред пустотата и тишината в този апартамент не е решение на въпроса; така само изкушава съдбата да се озове отново на улицата. Трябва да действа, и то незабавно!

В призрачната светлина на друг облачен предобед, когато се очаква всеки момент да се разрази предвидената в прогнозите буря, Агнес Ракъм стои на прозореца на спалнята си и примигва усилено. Видението е изчезнало. То ще се върне, но за момента е изчезнало.

Не се е чувствала така, откакто бе дете и й се привиждаше любимата й светица, света Тереза от Авила. Всичко се обърка през онзи ужасен ден, когато лорд Ънуин й каза, че отсега нататък той ще й бъде баща, и че се слага край на всякакви Деви Марии, разпятия, броеници и изповеди. Колко отчаяно се молеше тя тогава за сила, за да може да съхрани вярата си въпреки застрашителното ръмжене на този голям и страшен протестантски вълк! За съжаление, тъй като беше едва десетгодишна, не съумя да се бори като мъченица за вярата си. Всеки опит за съпротива срещу нарежданията на осиновителя й беше изтръгван от корен от новата й гувернантка, която се числеше към лагера на англиканската църква, не можеше да разчита за помощ и на майка си, която бе сякаш омагьосана от злия си втори съпруг. Отчаяните молитви, които Агнес отправяше към Света Тереза — молитвите, които навремето бяха нещо като приятелски разговори, скоро започнаха да звучат като самотния шепот на дете, уплашено от тъмното.

Сега, тринайсет години по-късно, тя има чувството, че е станала отново свидетел на някаква тайнствена намеса на провидението. Сякаш всеки момент може да се случи чудо.

Тя блуждае из горните етажи на семейния си дом, и влиза във всяка стая, освен в Тези, В Които Не Бива Да Влиза Никога. Прислужниците са някъде долу, заети с ежедневната си работа, така че стаите са празни. Агнес влиза във всяка от тях, застава до мъничките прозорчета и оглежда градината на Ракъмови от десетки различни гледни точки. Лети например има много приятен изглед към сляпата уличка зад вилите в Чепстоу. Но видението не се явява отново.

Замислена, Агнес се връща в собствената си стая. И ето че я вижда отново — от собствения си прозорец, ето там, в страничната уличка, само на петдесетина ярда разстояние! Да! Да! Ето я жената в бяло, която стои, сякаш на пост, и се взира право към къщата на Ракъмови през железните решетки! Този път, преди видението отново да се разтопи във въздуха, Агнес започва да маха с ръка.

В продължение на няколко секунди жената в бяло остава напълно неподвижна, но Агнес не спира да маха, поклаща енергично нагоре-надолу ръката си, огъвайки тънката си китка — както се размахва детска дрънкалка. И най-сетне жената в бяло й махва в отговор — жестът е толкова деликатен и колеблив, като че ли никога досега не й се е случвало да маха с ръка на друго човешко същество. Гръмотевица разтърсва облаците. Жената в бяло се стапя между дърветата.

По обяд възбудата на Агнес още не е стихнала; от възторг кръвта пулсира по-силно в слепоочията и китките й. Буйството на природните сили сякаш споделя този възторг; дъждът плющи по прозорците, ветровете фучат в комините, сякаш я подканят да разпери ръце и да се завърти лудо. Но тя знае, че трябва да се владее, да се преструва, че светът днес не се различава по нищо от това, което бе вчера, защото съпругът й е мъж, а ако има нещо, което дразни мъжете, то е щастието в неподправен вид. Така че краката на столовете стържат по пода и чиниите потракват както винаги, когато двамата с Уилям сядат на обичайните си места в трапезарията, и измърморват под нос благодарност за благата, с които Бог ги е дарил. През мокрите отблясъци от бурята прониква много малко дневна светлина, и въпреки че Лети е дръпнала докрай завесите, тя се оказва недостатъчна. Така че в крайна сметка трирък свещник със запалени свещи бива поставен между съпруга и съпругата, осветявайки подчертаната разлика в храната им.

— Имам си ангел-пазител, скъпи — казва Агнес веднага щом прислужниците приключват със сервирането — още преди да е набола с вилицата първата хапка от своето студено гълъбово месо в гнезда от марули и артишок.

— Какво си имаш, скъпа? — Уилям е още по-разсеян от обикновено, потънал е до ушите в работа (както твърди непрекъснато пред всеки, който е склонен да го слуша).

— Ангел-пазител — заявява Агнес, грейнала от щастие.

Уилям вдига поглед от собствената си чиния, препълнена с горещи банички с гълъбово месо и картофени крокети с масло.

— Клара ли имаш предвид? — предполага той. Наистина, няма настроение за изблици на женска закачливост — тъкмо сега, когато трябва да реши по някакъв начин проблема с „Хопсъм & Ко.“

— Не ме разбираш, скъпи — настоява Агнес, привежда се напред, сияеща, напълно забравила за яденето в страстното желание да сподели преживяното. — Имам си истински ангел-пазител. Божествена покровителка. Тя бди над дома ни — над нас — денем и нощем.

Устата на Уилям трепва в гримаса на разочарование, която той мъжествено се опитва да превърне в усмивка. Беше останал с впечатлението, че състоянието на Агнес се е подобрило значително — след катастрофалната сцена в кухнята и двата дни, прекарани в сън след конската доза приспивателно, което й бе дал Кърлоу.

— Е — въздъхва той, — дано само не влезе и не открадне новите прибори.

Настава мълчание, докато Уилям реже баничките и се съсредоточава в задачата да пъха късчетата в уста, без да изцапа брадата си, която междувременно е станала извънредно пищна. Погълнат от това занимание, той не забелязва, че атмосферата в трапезарията е претърпяла някаква промяна — химическа реакция, не по-малко забележителна от тази, в резултат на която от смачканите цветни венчелистчета се извлича гъстото, ароматно масло, което служи за основа на парфюма.

— Мисля си, че тя сигурно идва от Манастира на здравето — продължава Агнес с треперлив гласец, премества встрани чинията с почти непобутнатата храна, стиснала салфетката в бялото си юмруче.

— Какъв е този Манастир на здравето? — Уилям вдига поглед към нея, без да спира да дъвче. Трептящата светлина на новия сребърен свещник (може би е малко прекалено голям за тяхната маса?) разкривява леко образите и очите на жена му изглеждат различни — дясното му се струва малко по-кръгло и блестящо от лявото.

— Нали съм ти разказвала — казва тя, — мястото, където отивам в сънищата си.

— Аз… признавам си, че не бях наясно къде отиваш, когато спиш — казва той, смутено усмихнат.

— Монахините в онзи манастир всъщност са ангели — пояснява Агнес, сякаш се опитва да изясни отдавнашно недоразумение. — Отдавна го подозирах.

— Аги… — казва меко Уилям, но с леко укорителен тон. — Не искаш ли да сменим темата?

— Тя ми махна с ръка — упорства Агнес, разтреперана от възмущение.

— Аз й махнах, и тя ми помаха в отговор!

Уилям оставя рязко ножа и вилицата си и вперва в нея поглед, по бащински строг; търпението му е на изчерпване.

— Твоят ангел пазител има ли криле? — пита той саркастично.

— Разбира се, че има — изсъсква Агнес в отговор. — Ти за каква ме имаш? — Но тя може да прочете съвсем ясно в очите му отговора на въпроса си. — Не ми вярваш, нали, Уилям?

— Не, скъпа — казва той с въздишка. — Не ти вярвам.

Пулсиращата вена на слепоочието й се вижда съвсем ясно — прилича на насекомо, пленено между полупрозрачната кожа и извивката на черепа.

— Ти не вярваш в нищо, нали? — пита тя с нисък, грозен глас, какъвто той никога не е чувал да излиза от устата й.

— Аз… какво искаш да кажеш, скъпа? — заеква той.

— Ти не вярваш в нищо — казва тя, вперила яростно поглед в него през пламъка на свещите. Гласът й става все по-груб с всяка сричка, всяка следа от обичайната му напевност и мелодичност изчезва, докато думите й зазвучават като отвратено ръмжене. — В нищо, освен в Уилям Ракъм. — Тя оголва съвършените си зъби. — Какъв измамник. Какъв глупак.

— Не те разбирам, скъпа — той е прекалено стъписан, за да се ядоса; ако трябва да кажем истината, всъщност е уплашен — този нов неин глас звучи странно и плашещо, когато излиза от устни, наподобяващи розова пъпка — подобен на кучешко ръмжене, той му напомня на пороя от непознати езици, на който внезапно заговорили според библейското предание хората по Петдесетница.

— Разбирай каквото искаш, глупако — тя почти изплюва думите. — Повдига ми се от теб.

Той скача на крака. Храна и посуда се разхвърчават на всички страни. Свещникът се катурва с трясък сред пламъци, разтопен восък и сребърни отблясъци. Уилям изревава уплашено и се хвърля към свещите, гасейки ги с длани.

Когато се успокоява, че няма да загинат сред адски пламъци, Агнес вече се е проснала на пода — но този път не лежи в елегантен припадък, а прилича на раздърпана парцалена кукла, разперила на всички страни омекналите си крайници, с разпилени фусти, като че ли някой опитен стрелец току-що е пронизал с куршум гръбнака й.

Още когато звънецът отеква за първи път на сенчестата веранда пред къщата на Прайъри Клоуз номер двайсет и две, вратата се отваря и Уилям Ракъм бива приет незабавно. За момент той спира зашеметено — не може да разпознае облечената в бяло жена пред себе си; току-що измитата коса на Шугър се спуска на влажни, по-тъмни къдрици по обсипания с дантели корсаж, бузите й, обикновено бледи, са зачервени. Изненадал я е в уханното й неглиже, докато се приготвя, за да бъде хубава за него.

— Влез, влез — настоява тя с умолителен тон, защото дъждът плющи косо в гърба му и нахлува в антрето.

— Крайно време е да престана с тези глупости и да наема кочияш — мърмори той, докато тя го въвежда вътре. — Това е непоносимо… — той трепва изненадано, когато тя посяга забързано да му помогне, ахкайки загрижено, поставя ръце на раменете му и се опитва да свали подгизналото палто.

— Роклята нова ли е? — пита той.

— Да — признава тя и се изчервява още повече. — Купих я с парите, които ми изпрати. — Опитът й да закачи палтото се проваля, тежкото, мокро палто катурва елегантната закачалка. Тя улавя палтото в ръце, а металът изтраква на пода. — Не исках да харча излишни пари — казва тя смутено, повдига високо палтото и го окача за кожената яка на една кука, забита в стената. — Само че старите ми рокли още не са пристигнали…

Ракъм плясва челото си с длан.

— О! Извинявай! — изпъшква той. — Затънал съм до уши в работа.

— Уилям, ръката ти… — тя я взема в своите и я обръща с дланта нагоре. Дланта е обгорена, виждат се излезли съвсем наскоро мехури. — Ооо, колко ужасно… — и тя започва да целува нежно изгорените места с меките си, сухи устни.

— Нищо особено — казва той. — Малка неприятност с един свещник. Но как съм могъл да те оставя така толкова дълго време… Ще наредя да изпратят сандъците още утре. Ако знаеше колко много неща се струпаха…

Палтото му се откъсва от куката и тупва глухо на пода.

— Дявол да го вземе! — избухва той. — Трябваше да ти купя прилична закачалка! Проклетият му евреин каза, че била по-солидна, отколкото изглеждала. Нестабилен боклук! — той ритва падналата закачалка и предизвиква звън от вибриращата мед.

— Няма нищо, няма нищо — успокоява го припряно Шугър, вдига палтото от пода и го понася към дневната. В камината гори огън; тя отдавна е установила, че столът с права облегалка, който стои пред писалището, е много подходящ за сушене на дрехи.

Ракъм върви по петите й, притеснен от мисълта, че това елегантно създание, потънало в бяла коприна, трябва да върши работа, далеч по-подходяща за някоя прислужница, облечена в черна памучна рокля. Колко е очарователна! Иска му се да я притисне към себе си и… и… Ако трябва да бъдем честни, тази вечер не му се иска да прави нищо повече. Дори повече му се иска тя самата да привлече главата му към гърдите си — към облечената си в бяла коприна гръд, и просто да погали нежно косите му.

— Никакъв благодетел не съм аз — въздъхва той, докато тя простира палтото му върху импровизираната сушилка. — Оставям те тук без дрехи в продължение на дни. После нахлувам в дома ти в такъв вид, като че ли току-що са ме извадили от Темза — и веднага започвам да се държа като магаре, ритам мебелите ти…

Шугър се изправя и поглежда Ракъм право в очите за първи път, откакто той влезе. Едва сега тя осъзнава, че нещо не е наред; нещо по-сериозно от нестабилната закачалка или лошото време. Изкривеното му лице, приведената му фигура… Почти й заприличва на онзи Уилям Ракъм, с когото се запозна през онази първа вечер в „Камината“, изгърбен, недоверчив като наскоро бито куче — само че днес желанията, които тя долавя у него, не са толкова ясно определими.

— Нещо те измъчва — започва Шугър със своя най-нежен, най-почтителен глас. — Ти не си човек, който допуска да бъде тормозен от дреболии.

— О, няма нищо, нищо особено — отговаря той със сведени очи.

(Колко е проницателна! Сякаш душата му е разголена пред погледа й!)

— Нещо свързано с работата?

Той се отпуска тежко в креслото и примигва замаяно към чашата с бренди, която тя му подава — точно това, което му трябва. Поема чашата от ръката й, а тя се отдръпва заднешком към другото кресло.

— Да, работата — казва Уилям.

Започва да говори с натежало сърце, въздишайки тежко при мисълта, че сега ще трябва да й обяснява най-елементарните неща. Но за негово учудване нищо подобно не се налага — тя разбира всичко! Само след минути двамата с Шугър обсъждат проблема с Хопсъм — и то в подробности, сякаш тя е негов делови съдружник.

— Как е възможно да знаеш всичко това? — прекъсва се той след време.

— Започнах да чета книгите, които ти си оставил в библиотеката — усмихва се тя. (Разбира се, че започна да се рови в тези ситно напечатани, досадни страници — скуката ставаше поносима единствено при мисълта, че може да се възползва от наученото тъкмо в такава ситуация).

Ракъм поклаща глава в нямо възхищение.

— Възможно ли е… просто да те сънувам?

Шугър се протяга леко в креслото си и си поема дълбоко дъх, така че гърдите й се надигат пред погледа му.

— О, аз съм съвсем истинска — напомня му тя.

И двамата незабавно се връщат към проблема с „Хопсъм & Ко.“. Шугър успява да подава репликите много по-добре, отколкото бе предполагала, но от друга страна, всичко, което Уилям знае за парфюмерийния бизнес, като че ли е прочетено в книгите, нищо не се основава на личен опит. Така или иначе, залегналите в основите му търговски принципи са толкова елементарни, че може да ги схване и последният идиот: убедете клиентите си, че продавате на безценица, докато всъщност ги карате да плащат прекалено висока цена за нещо, чието производство ви е излязло много евтино. Разговорът със скучен мъж също се основава на твърдо установени закони. Закон Първи: извинявайте се смирено за собственото си незнание, дори ако това, което се кани да ви обясни, ви е напълно ясно. Закон Втори: в момента, в който му омръзне да обяснява, се престорете, че внезапно сте разбрали всичко.

— По природа не съм делови човек, имам по-скоро артистичен темперамент — казва Уилям с измъчена въздишка. — Но в крайна сметка това може и да е за добро. Роденият търговец не е склонен на авантюри, страхува се да променя утвърдените закони, просто се придържа към общоприетото. Човекът с по-артистичен дух е готов да предприеме нещо по-рисковано.

Блеейки кротко, той я гали, като очевидно няма намерение да предприеме каквото и да било тази вечер. Какво му става днес наистина? Добре, че поне пие брендито…

Най-сетне, след дълги, нежни увещания и уверения, проблемът с Хопсъм излиза на бял свят. И това ми било проблем! Компанията е дребен производител на тоалетни артикули, нищожна в сравнение с „Ракъм“, също както „Ракъм“ е нищожна в сравнение с „Пеърс“. Досега „Хопсъм“ са продавали лавандулови продукти, но наскоро господин Хопсъм се обърнал към Уилям с питане дали може да наеме лавандулови полета под аренда, ако има свободни. Уилям обещал да обмисли въпроса, но още щом Хопсъм му обърнал гръб, му хрумнало нещо много по-радикално от отдаване на земя под аренда. Защо пък „Ракъм“ да не снабдява Хопсъм с лавандулови продукти в завършен вид — сапуни, тоалетни води, масла, пудри и така нататък — на цена, много по-ниска от себестойността, която би постигнал Хопсъм в собствената си, далеч по-малка фабрика? После Хопсъм може да ги продава с марката на собствената си компания. И каква, пита Шугър, би била ползата за „Ракъм“ от такава организация на сделката? Ами нали така ще се реши въпроса с тази част от реколтата и продукцията, които могат да бъдат определени като… ами, хм… незадоволителни. Всяка година изхвърлят огромно количество прибрана лавандула, която може все пак да се преработи и да се види какво може да се изкара от нея. Струва му се истинско разсипничество да се изхвърля готова продукция (сапуни и такива неща), които са с недобра форма, на мехури или с неравномерен цвят.

Това не означава, че лавандуловите продукти, които ще се продават на Хопсъм, ще бъдат задължително по-нискокачествени; напротив, както винаги, ще се полагат всички усилия реколтата да бъде висококачествена до последния стрък, както и продукцията да бъде безукорна. Напълно е възможно девет от десет пъти да не съществува видима разлика, например между лавандуловата тоалетна вода с етикета на Хопсъм и тази с етикета на Ракъм.

Но… ах, но… Какво да правим в десетия случай? Какво ще стане, ако (просто в името на спора) предположим, че Хопсъм получи партида нискокачествен парфюм, или някоя нова партида сапуни съдържа за нещастие прекалено висок брой видимо деформирани продукти? Какво ще стане, ако — грубо казано — господин Хопсъм реши, че е измамен, и се оплаче? Какво ще стане, ако (подтикнат — нека предположим в името на спора — от извратена неблагодарност, предвид щедростта на контрагента му) той рече да хвърли кал по почтеното име Ракъм?

— Не се тревожи, Уилям, открих изход — казва Шугър.

— Не е възможно да има задоволителен изход — пъшка той и приема четвърта чаша бренди. — Всичко е въпрос на късмет…

— Ни най-малко, ни най-малко — успокоява го тя. — Този господин Хопсъм… случайно да знаеш дали малкото име е Матю?

— Да, казва се Матю — Уилям се мръщи от усилие да си припомни къде в изхвърлените от него книги тя би могла да открие този факт.

— Известен между приятели и като „Коня“ Хопкинс?

— Ъъъ… да.

Шугър се изкисква злобно, и бързо се отпуска на колене пред креслото му.

— Тогава, ако господин Хопсъм реши някога да ти създава проблеми — казва тя и отпуска тънките си бели ръце върху черния му панталон, — ти предлагам да прошепнеш в ухото му само две думички. — Тя се привежда към него, потупва бедрото му в нежна имитация на по-сериозни удари, и прошепва: — Ейми Хаулет.

В продължение на няколко секунди Уилям се взира в ясните й очи, обзет едновременно от съмнение и почуда, после започва да се смее на глас.

— Господи! — крещи той. — Това наистина минава всички граници!

— Ни най-малко — мърка Шугър и търка буза в скута му. — Няма граници за стремежите на мъж като теб…

Тя плъзва ръка към мястото, където по правило сега би трябвало да се напипва ерекцията му, но установява, че се е излъгала. Проведе разговора изключително успешно, проблемът с Хопсъм е разрешен, и все пак… все пак Ракъм нервничи при докосването й, смутен и отпуснат.

— Скъпи Уилям — проронва тя съчувствено, отпуска се назад, сключила скромно ръце в бухналите си поли. — Нещо продължава да те измъчва. Да, така е, виждам го ясно. Какво още има? Какво е това ужасно нещо, което те е разстроило така?

Цели двайсет секунди той се взира в Шугър със смръщено чело и се колебае. Дали пък тя не прояви прекалена настоятелност? Уилям кашля, прочиствайки гърлото си, за да произнесе следващите думи.

— Жена ми е луда — казва той най-сетне.

Шугър отдръпва леко назад глава в безмълвен израз на ужас и удивление, след като е обмислила и отхвърлила реакции от рода на: „Възможно ли е?“, „Виж ти!“ и „Какъв ужас!“. Откакто е станала проститутка, мъжете споделят с нея, че жените им са луди, но тя още не е успяла да открие подходящия отговор за такъв случай.

— Когато се оженихме, тя беше мило, добросърдечно момиче — оплаква се той, — жена, за която всеки би могъл да мечтае. Имаше някои странности, но кой ли ги няма? Не можех да предположа, че ще се превърне в кандидат за лудницата; че ще се стигне дотам, та в собствения ми дом… — той се прекъсва и притваря измъчено очи. — Беше толкова щастливо същество, когато се запознахме. А сега ме презира.

— Каква трагедия — Шугър се осмелява колебливо да положи ръка на коляното му в израз на съчувствие. Той приема жеста й. — Предполагам, че още би те обичала, ако можеше.

— Най-влудяващото е… искам да кажа, най-много ме озадачава това, че тя се изменя с всеки изминал ден. Има дни, през които е нормална като теб и мен, а после изведнъж прави или казва нещо напълно недопустимо.

— Като например…?

Гласът на Шугър е тих и ненатрапчив.

— Убедена е, че насън посещава някакъв католически манастир. Убедена е, че я пазят ангели. Казва дори, че й махали с ръка.

Шугър притиска горещата си буза към кръста му, прегръща го приятелски с надеждата, че докато вдигне отново лице, изчервяването ще е изчезнало. След като бе забелязана да се навърта около дома на Ракъмови, какво друго би могла да стори, освен да помаха в отговор на госпожа Ракъм?

— Миналата седмица се държа направо срамно, пълзеше по пода на кухнята заедно с някаква слугиня — продължава потиснато Уилям. — Наложи се да викаме лекаря. Той счита, че аз самият съм луд, щом я държа все още у дома… Но той няма представа колко мила беше тя навремето! А напоследък Агнес прекарва половината си живот в сън — или опиатите й въздействат много силно, или просто е станала ленива… И аз не знам вече, нищо не мога да разбера…

Шугър гали коляното му с равномерни движения, в които няма никаква чувственост — както би галила някое домашно животно. Чувства как между бедрата й се стича струйка кръв, но тъй или иначе явно не е съдено да разбере днес какво е отношението на Уилям Ракъм към месечното кръвотечение при жените.

— Откога… откога Агнес е толкова зле? — пита тя.

— О, кой знае какво се е въртяло в главата й дори още преди да се запознаем! Но трябва да призная, че лудостта й не беше толкова… — той стиска и разтваря пръстите на обгарялата си ръка, търсейки подходящата дума — толкова изявена преди раждането на детето.

— О? — гласът на Шугър продължава да е почти недоловим, като шумолене на листа. — Не знаех, че имаш дете…

— Само едно — казва Уилям с въздишка. — За съжаление дъщеря.

Възмутеното трепване на Шугър е прекалено рязко, за да може да го прикрие напълно, Уилям сигурно го е почувствал — толкова плътно е притиснала буза към корема му; дано дрехите го омекотят. Наистина е странно, тя е привикнала да изслушва всевъзможни оскърбления по отношение на женския пол, да чува, че тялото й е мерзко, че дверите към ада се крият между бедрата й — но и до днес дори най-невинната забележка за безполезността на децата от женски пол я докарва до ярост. Стиснала зъби, тя се притиска по-силно към мъжа, сякаш по-силната проява на чувства ще й послужи като заклинание, с което да пропъди гнева.

— Предполагам — подема тя, за да наруши настаналото мълчание, — че заболяването на жена ти е станало причина да прекъсне връзките с повечето си приятелки?

Той хлътва още по-дълбоко в креслото, наслаждавайки се на прегръдката й.

— Знаеш ли, именно това е чудното… Така предполагах и аз, но явно съм се лъгал… Сега, точно преди откриването на сезона, тя е затрупана с покани. Направо удивително, като се има предвид колко отдавна не се е появявала в обществото…

— А в какво точно се изразява лудостта й?

— О, в какво ли не. Смее се, когато няма нищо смешно, не се смее, когато наистина има повод за смях. Говори всякакви глупости на висок глас, предупреждава хората срещу някакви невидими опасности. Веднъж се скри под масата, защото по месото, което бе сервирано за вечеря, имало кръв. Непрекъснато губи съзнание. Божичко, като си припомня колко пъти е трябвало да я отвеждам преждевременно от приеми и балове… — Шугър долавя, че той клати недоумяващо глава. Но ето, че това не е направило лошо впечатление. Върви, че разбери висшето общество!

Тя потрива ухо в корема му. Ако се съди по къркоренето, което чува, той сигурно не е ял нищо; значи алкохолът ще му развърже по-бързо езика.

— Не ти ли е минавало през ума — пита тя, — че тези покани идват заради теб?

— Заради мен ли? — Той въздиша толкова дълбоко, че главата й се повдига поне на три инча. — Никога не съм имал слабост към балове, пикници и вечеринки. Предпочитам да осигурявам сам забавленията си. Тъй или иначе, тази година съм чудовищно претрупан с работа, и надали ще имам време да се отзовавам на покани.

— А не ти ли минава през ума, че има хора, които следят твоето… стремително издигане? Ти се превърна в забележителна личност, Уилям, и то изключително бързо. Забележителните личности са търсени навсякъде. А що се отнася до поканите… хората не могат да канят само теб и да пропускат жена ти, нали?

Уилям плъзва ръце по гърба й, дланите му се отпускат върху издутината от турнюра. Шугър чувства, че е успяла да го убеди.

— Какъв наивник съм… — мърмори той. Гласът му е станал по-плътен от брендито и обзелото го успокоение. — Не съм се замислял колко много са се променили нещата…

— Не бива никога да забравяш хората, които наистина държат на теб — поучава го Шугър, която отново е започнала да гали дремещата му мъжественост. — Колкото по-богат ставаш, толкова повече хора ще се намират, които няма да се спрат пред нищо, за да спечелят благоволението ти.

Той притиска със стон главата й към скута си.

По-късно, когато след геройски извоюваната ерекция членът му се е свил отново до незначителни размери, Шугър продължава атаката си, с надеждата да постигне още нещо.

— Откога копнея за този божествен вкус — ахка тя след преживяната наслада, за да предотврати подобно спадане на повдигнатия му дух. — Толкова време те нямаше! Не можа ли да се сетиш поне веднъж за твоята малка наложница, останала тук сам–сама, без нито една рокля за смяна, примираща от копнеж по теб?

— Затрупан съм до уши… — но тя прекъсва със смях извиненията му и започва да го целува по ушите — порой от закачливи милувки, предназначен да му покаже, че не я е наскърбил. Той се кикоти, явно има гъдел — двойната му гуша се вижда ясно през брадата, когато се присвива. — Такъв ръководен пост отнема много повече време, отколкото предполагах първоначално. Историята с Хопсъм беше само едно от нещата, с което се занимавах през последните дни. А и следващите седмици няма да се по-леки. Скоро трябва да посетя моите лавандулови плантации в Мичъм, за да разбера защо…

— Лавандулови полета? — възкликва тя възбудено.

— Да…

— Местата, където наистина расте лавандулата?

— Ами да, разбира се…

— О, Уилям! Така ми се иска да ги видя! Знаеш ли, че никога не съм виждала как нещо расте — освен, разбира се, растенията в лондонските паркове? — Тя се отпуска назад, на пети, така че погледът му да пада право върху възторженото й лице. — Цяло поле с цъфнала лавандула! За теб това може да е нещо съвсем обикновено, но за твоята малка Шугър звучи като приказка! О, Уилям, би ли ме взел със себе си?

Той се гърчи, усмихва се и се мръщи едновременно. Смътни предчувствия се борят да си проправят път в замаяното му от алкохол и плътска наслада съзнание.

— Нищо не би ми било по-приятно, ти си толкова сладка… — фъфли той. — Но помисли си какъв скандал ще стане — ти, непозната млада жена, да се разхождаш сама с мен из полята, където ще ни видят всички работници…

— Но това място не е ли на другия край на Англия?

— Мичъм ли? О, това е в Съри, скъпа — той се усмихва, забелязал неразбирането, изписано по лицето й. — Достатъчно близо, за да стигнат клюките и до Лондон.

— Но тогава аз може да не дойда сама! — настоява тя оживено. — Може да ме съпровожда друг мъж! И… или — тя не е пропуснала недоверието, трепнало за миг в очите му, — аз мога да съпровождам някого — някой старец. Да, да, дори познавам такъв човек — един сакат старец, когото мога да представя като дядо си. Той е глух и сляп… е, почти. Изобщо няма да ни пречи. Мога просто да тикам инвалидната му количка, все едно, че возя бебе.

Ракъм примигва и я гледа удивено.

— Не говориш сериозно, нали?

— Никога не съм била по-сериозна! — настоява тя. — О, Уилям, кажи, че ще ме вземеш със себе си!

Той се изправя, залитайки, и се смее на собствената си несръчност, на абсурдния вид, който е придобил светът около него, оцветен от брендито.

— Не бива да заспивам тук — мънка той, докато закопчава панталона си. — Имам среща с Хопсъм утре сутринта…

— Кажи да, Уилям — моли се Шугър, докато му помага да прибере ризата си в панталона. — Искам да кажа, на мен, не на него.

— Трябва да обмисля всичко — казва той, и се изправя, залитайки, пред креслото, взел в ръка палтото, от което все още се вдига пара.

И той хваща палтото за яката, позволявайки й да му помогне да пъхне ръце в непокорните ръкави. Дрехата е тежка, нагорещена отвън, но още влажна отвътре, и мирише някак странно; Уилям и Шугър, свели глави един към друг, се кискат на тази дребна неприятност.

— Обичам те! — казва той през смях, а тя се притиска силно към него, опряла буза в бодливата му брада.

Навън бурята е утихнала. Нощ се е спуснала над Прайъри Клоуз, дъждът е спрял, няма вече и вятър. Черното небе е обсипано с ярки звезди, мокрите улици блестят като сребърни на светлината на фенерите. Пълната луна сияе над хоризонта, поръбен с черни силуети на комини, и привлича като сирена погледите на лудите — от тези, които обитават копторите на Шордич, до другите, в кралските спални в двореца Уестминстър.

— Внимавай къде стъпваш, скъпи! — подвиква Шугър от осветената веранда на неговия втори дом.

Уилям слиза от файтона, и той се отдалечава, подрънквайки със звънците, с които е окичен. Над Чепстоу цари такава тишина, сякаш се е озовал в гробища — къщата на Ракъмови се извисява, подобна на мавзолея на някоя видна фамилия, чието родословно дърво е изсъхнало поради липса на наследници. Уилям влиза в двора, потръпвайки от студ, към който се добавя и раздразнение, когато скърцането на градинската порта отеква неестествено високо в нощната тишина. Вече е изтрезнял наполовина, изпаднал е в извънредно мрачно настроение, а неприветливият вид на собствения му дом го потиска допълнително. Няма го дори кучето, което обикновено се навърта наоколо, а пътеката, която се вие по ниско остриганата морава, излъчва някакво призрачно сияние на лунната светлина. Видът на конюшнята, все още празна и полускрита от дърветата, му напомня за едно от многото неща, които трябва да се свършат.

Позвънява веднъж, после, съобразявайки се с късния час, започва да рови из джобовете си за ключ. Слаба светлина се процежда през орнаментирания прозорец над пищно украсения горен праг на вратата — точно колкото да хвърля сянка върху пръстите му, докато той свежда глава към постоянно убягващите му джобове. (Господи! Ако той се занимаваше с производството на дрехи, а не на парфюми, би въвел сериозни промени в работата!).

Точно в мига, когато открива ключа и почти е успял да го пъхне в ключалката, вратата се отваря и на прага застава Лети — с подпухнали от сън очи, вероятно е спала седнала. Дори на слабата светлина от свещта, която тя държи, Уилям вижда червения отпечатък от ръкава на униформата върху едната й буза; несъмнено и тя вижда също толкова ясно подутия му, червен нос и потното му чело.

— Къде е Клара? — пита той, докато Лети му помага да се съблече. (Ръцете й са по-силни от ръцете на Шугър, но е по-несръчна).

— Легна си, господин Ракъм.

— Добре. Лягай си и ти, Лети — той има още едно задължение, което трябва да изпълни, преди да си легне, и ще му бъде много по-лесно да го стори в отсъствието на Клара.

— Благодаря, господин Ракъм.

Той я проследява с поглед, докато се качва по стълбите, и я изчаква да се прибере в таванската си стаичка. После и той тръгва нагоре, право към спалнята на Агнес.

Когато влиза, установява, че стаята е непроветрена и задушна — все едно, че се е озовал в запечатан буркан. Някога, когато ухажваше Агнес, тя тичаше по зелените морави на Риджънт’с Парк, полите на пъстрите й рокли пърхаха на вятъра; а сега обитава тази гробница, изолирана с плътни завеси от околния свят. Той започва да души предпазливо въздуха; ако не беше изпил толкова много бренди, щеше да долови мириса на спирт, който неопитният нов лекар разля по пода, докато напояваше с него топка памук.

Вдигнал високо свещта, Уилям тръгва към леглото. Вижда лицето на жена си, полускрито в прекалено големите, прекалено високи възглавници. Устните й трепват плахо, когато чува стъпките му; нежните ресници на клепачите й започват да трепкат.

— Клара? — проплаква тя.

— Аз съм, Уилям.

Клепачите й се повдигат само наполовина, оголвайки невиждащи склери, в които ирисите, сини като китайски порцелан, ту се появяват, ту изчезват като рибки в аквариум. Тя очевидно вече е на половин път към своята приказна страна, зашеметена от упойката, и се рее из лабиринтите на онези манастири или замъци, които толкова обича да посещава.

— Къде е Клара?

— Отвън, пред вратата — лъже той. Колко се страхува тя да остане насаме с него! Какъв ужас изпитва от докосването му! Обзема го силно съжаление, иска му се да разполагаше с магическа пръчка, с която да прогони завинаги слабостта й; но тя извиква у него и раздразнение — също толкова силно, то би могло да го накара да я удари по главата с тази магическа пръчка, пръсвайки крехкия й череп като яйчена черупка.

— Как се чувстваш сега, скъпа?

Агнес извръща лице към него; за миг очите й се спират върху лицето му, после тя притваря уморено клепачи и прошепва:

— Като понесена от вятъра шапка, която се плъзга по тъмна река.

Гласът й е възвърнал обичайната си мелодичност; колко прекрасно звучи той, наистина, дори когато тя говори глупости!

— Помниш ли какво ми каза, преди да припаднеш? — пита той, поднасяйки свещта към лицето й.

— Не, скъпи — тя отвръща лице и заравя нос в топлата вдлъбнатина, изпълнена с косите й. — Нещо лошо ли беше?

— Да, много лошо.

— Съжалявам, Уилям, ужасно съжалявам — гласът й се разнася приглушено от гнездото й сред възглавниците. — Ще можеш ли някога да ми простиш?

— С теб съм и в здраве, и в болест, Аги, както съм се клел пред Бога.

Той остава пред леглото й още минута-две; наслаждава се на извиненията й като на глътка бренди, която се плъзга в гърлото и постепенно стопля вътрешностите му. После, приемайки това като най-добрия изход, на който би могъл да се надява, най-сетне се обръща, за да си тръгне.

— Уилям?

— Ммм?

Лицето й се появява отново, но този път уплашено и мокро от сълзи, които блестят на светлината на свещта.

— Още ли съм твоето малко момиченце?

Той изохква болезнено. Напълно неочаквано тя е нанесла своя удар право в слънчевия сплит на носталгията. Капчици разтопен восък капят по изгорената му ръка и той присвива едновременно очите и пръстите си.

— Заспивай, мое безценно съкровище — казва той с пресипнал глас, и излиза заднешком от стаята. — Утре те чака нов-новеничък ден.

Четиринайсет

През един слънчев следобед към края на април 1875-та година, в едно огромно поле с полюляваща се на вятъра лавандула, разпилените из лехите работници спират да работят за миг. Потънали до колене в лавандуловото езеро, те отпускат греблата и кофите, в които събират плужеци, и зяпват красивата млада жена, която крачи по синора.

— Коя е таз? — питат се те един друг шепнешком, ококорили любопитно очи. — Коя е?

Дамата е облечена в рокля, лилава като лавандулов цвят; ръцете й в бели ръкавици и покритата с бяла шапка глава приличат на цветчета, разцъфнали на китките и шията й. Роклята е ситно плисирана, украсена навсякъде с тесни рюшове, които приличат на разръфани въжета — така че дамата заприличва отдалеч на една от онези сламени кукли, които се горят напролет, за да бъде добра реколтата.

— ’Ми тоз с нея пък кой е?

Защото дамата не върви безцелно. Тя бута извънредно предпазливо инвалидна количка с трудно определим товар в нея. Това е някакъв престарял, сакат човек, затрупан с одеяла и шалове, с шал е увита и главата му, въпреки мекото време. А до дамата, бутаща инвалидната количка, върви и третият посетител — Уилям Ракъм, собственикът на всичко наоколо. Той почти не млъква; старецът проговаря от време на време; жената почти не говори; но работниците успяват да доловят само няколко думи, преди процесията да продължи нататък.

— Коя ли е, ти как мислиш? — пита една спаружена от слънцето жена своя спаружен от слънцето съпруг.

— Ще да е дъщеря на стареца. Или внучка, знам ли? Старецът сигурно е някой богаташ. Къдравия Бил сигур търгува с него.

— Че да побърза тогава. Дъртакът всеки момент ще опъне петалата.

— Хопсъм поне можеше да върви.

И двамата се залавят отново за работа, тръгвайки по две различни лехи.

По-нататък други работници спират да работят и зяпват. По времето на стария Ракъм — бащата на Уилям — такова нещо не можеше да се види. Ракъм старши предпочиташе да спестява на дамите гледката на полската работа, считайки, че това ще засегне чувствителните им сърца. Последната жена, минавала по тези полета, бе собствената му съпруга — преди да му бе сложила рога.

— Ама колко е хубаваа! — ахва една мургава жена, присвивайки очи подир нежния женствен силует.

— И ти щеше да си хубава — изсъсква друга, — ако не работеше по цял ден на полето.

— Ъъъъ! — ръмжи старецът в инвалидната количка. Миризмата на рядко сменяни дрехи и немито тяло е по-поносима на открито, когато се смесва с уханието на цели акри влажна, старателно отглеждана лавандула.

Шугър свежда глава, без да спира да бута количката, устните й почти докосват увитата му в шал глава — близо до мястото, където трябва да е ухото му.

— Хайде, хайде, полковник Лийк — казва тя. — Не забравяйте, че сме дошли тук да се забавляваме.

Но полковник Лийк не се забавлява, или поне прави всичко възможно да убеди Шугър в това. Единствено желанието да получи обещаното заплащане — шест шилинга и повече уиски само за един ден, отколкото госпожа Лийк би му позволила да изпие за месец — го възпира да се разбунтува. Той решително не изпитва желание да изпълнява ролята на нечий дядо.

— Пикае ми се.

— Може и в панталоните — казва Шугър с нежен глас. — Все едно, че сте си у дома.

— Добра душа си ти, няма що — той извива глава, обръщайки към нея едно сълзящо, зло око и част от беззъбата си, сбръчкана уста. — Имаш се за прекалено изискана, не си за Сейнт Джайлс, а, кучко?

— Не забравяй, дядо — шест шилинга и уиски.

И така, те продължават полека напред, а слънцето ги обсипва с лъчите си, докато обхождат грижовно поддържаните ниви — опората на парфюмериите „Ракъм“.

Уилям Ракъм върви спокойно, почтен и безукорен, облечен в най-хубавия си неделен костюм, въпреки че днес е сряда. Никога не би допуснал да се появи с раздърпан панталон и високи ботуши, както правеше някога баща му; съвременните парфюмерийни заводи се ръководят с умствени, а не с физически усилия, и се поддържат с помощта на писалката. Всичко, което става по тези поля, всяко навеждане на всеки работник, отрязването и на най-малкото клонче, е ръководено от неговите мисли и писмено изразени нареждания. В това поне се опитва да убеди той гостите си.

Разбира се, за него е повече от ясно, че отношенията между Шугър и стареца в инвалидната количка далеч не са толкова приятелски, колкото ги бе описала тя, но вече й е простил. Всъщност, ако двамата с полковник Лийк демонстрираха приятелска привързаност, сърцето му би се свило от ревност. Така е по-добре; астматичното хъркане на стареца не позволява работниците да чуят ясно думите му; фактът, че Шугър бута количката му, доказва близостта между двамата повече от всякакви думи.

— Би трябвало да се радвате на слънцето — упреква тя полковника, докато тримата се изкачват по лекия наклон на Бийви Хил.

Старецът кашля, опитвайки се да откърти слузта, задръстила белите ум дробове.

— Слънчевата светлина е вредна — хрипти той. — От нея се развъждат червеи в раните на войниците. А в мирно време избеляват тапетите.

Шугър продължава да търкаля този говорещ Сизифов камък нагоре по хълма и се усмихва успокоително на Уилям. „Не му обръщай внимание“, говори усмивката й. „Ние с теб разбираме истинското значение на това място — и на този ден от твоя и моя живот“.

— Точно както и предполагах — биха живели на мой гръб, като паразити, ако не ги следя какво вършат — мърмори Уилям. — Мислят си, че ще повярвам на всяка лъжа, която ми сервират.

Шугър кима съчувствено, подканяйки го да продължи.

— Били започнали да подкастрят старите храсти още преди седмици — казва той иронично. — Мен ако питат, почнали са вчера следобед! Вижте колко са хилави и неподдържани!

Шугър хвърля поглед през рамо. Според нея работниците изглеждат доста по-хилави и неподдържани от лавандуловите храсти.

— На мен всичко тук ми изглежда прекрасно — казва тя.

— Трябваше вече да са започнали да пресаждат разсада — настоява той.

— Тъкмо сега пуска най-лесно корени.

— Кхъ-кхъ-кхъ! — обажда се полковник Лийк.

— Твоите полета са много по-големи, отколкото предполагах — Шугър насочва разговора обратно към обичайните ласкателства. — Изглеждат безкрайни.

— О, но не всичко тук е мое — казва Ракъм. И тъй като са застанали на върха на хълма, той посочва надолу, към дългата редица белосани колове край един от синорите. — Това е границата, която разделя нашите от чуждите насаждения. Лавандулата расте най-добре в съседство с друга лавандула. Пчелите не правят разлика между едни плантации и други. Тези земи са собственост на шест парфюмерийни концерна — моята част е около четиридесет акра.

— Четиридесет акра! — Шугър има много смътна представа какво означава това, но може да прецени, че става дума за пространство, несравнимо по-голямо от Голдън Скуеър, да кажем. Всъщност, ако някой откопае с гигантска лопата всички улици, на които някога е живяла, от замърсената почва под основите им, и ги изсипе насред този обраснал с лавандула рай, те просто ще изчезнат в меката кафява пръст и никой никога няма да ги види отново.

При това Уилям не пропуска да й напомни, че тази ферма е само част от неговата империя. Има други ферми, на други места, и всички те са посветени единствено на лавандулата; китоловни кораби в Атлантика осигуряват спермацет и амбра от убитите китове за парфюмериите „Ракъм“. Шугър оглежда лавандуловото море в краката си и го сравнява с няколкото листенца, скрити в ароматизираните висулки, които носят дамите. Такова изобилие, такова излишество! Есенцията, която се продава срещу значителна сума в миниатюрно шишенце, тук, където се произвежда, е в такова изобилие, че несъмнено се разлива по земята, докато я наливат в цистерни, и работниците газят из нея — поне тя така си мисли. Това е вълшебна и гротескна картина — все едно да си представи как бижутерите газят из купчини скъпоценности, как те хрущят под краката им, докато ги изсипват с лопати в големи чували.

— Наистина, полковник Лийк — обръща се тя към стареца — отчасти умолително, отчасти шеговито. — Всичко това… това е такова великолепие! Признайте поне, че ви осигурих приятно разнообразие в сравнение с пансиона на госпожа Лийк.

— Какво? Приятно разнообразие ли? — Старецът се върти неспокойно на скърцащата седалка, припомняйки си подходящи факти от енциклопедията на злополуките, която носи в главата си. — Овощните градини „Гренвил“ изгоряха до последната клонка само преди две години и половина! — възкликва той тържествуващо. — Загинаха дванадесет души. На 27-ми миналия месец имаше пожар във фабрика „Луцифер“ в Гьотеборг, Швеция — четиридесет и четирима погълнати от пламъците и още девет загинали от раните си! Миналата Коледа изгоря цяла една памучна плантация във Вирджиния, заедно с всички диваци в нея — той млъква за миг, хвърля поглед към Уилям Ракъм и се ухилва злорадо. — Хубав огън може да се накладе от всичко това, а?

— Всъщност, сър — отговаря Уилям с надменно снизхождение, — тук действително се кладе хубав огън, при това всяка година. Както виждате, насажденията са разделени в зависимост от възрастта си. Някои от тях са садени преди пет години, вече за изтощени, и ще бъдат изгорени през октомври. Мога да ви уверя, че огньовете са забележителни — цял Мичъм мирише на лавандула!

— О, каква прелест! — ахка Шугър. — Колко бих искала да съм тук по това време!

Уилям се изчервява от гордост, застанал изпъчен на хълма, вирнал брадичка към своята империя. Какво чудо е съумял да сътвори — той, който до неотдавна бе само един превзет, мизерстващ безделник, а сега е господар на тази огромна ферма, из която дребните кафеникави фигури на работниците се стрелкат сред лавандулата като полски мишки. Звуците от техния труд също му принадлежат, както му принадлежи и ароматът на милионите цветчета, дори и самото небе над тези поля — та ако той не е собственик на всичко това, кой тогава? Е, вярно, Бог все още е считан за универсален собственик на всичко, но нали все пак трябва да се спазват някакви разумни граници? Само някой луд би могъл да твърди, че Бог е собственик на гара Падингтън например, или на някоя купчина оборски тор — защо тогава да се заяждаме с правото на собственост на Уилям Ракъм — върху тази ферма, както и върху всичко, що е над земята и под нея? Уилям си припомня онези редове от Светото писание, които баща му обичаше да цитира пред съмняващия се Хенри: „Плодете се и се множете, и пълнете земята и я владейте’, да се боят и да треперят от вас всички зверове земни“.

Толкова ясно чува думите на стария, та за миг му се струва, че е отново седемгодишен, дошъл за първи път във фермата, и се влачи по петите на по-големия си брат. Баща им, тогава едър тъмнокос мъж, бе избрал лавандуловите поля с надеждата, че това е най-привлекателната част от империята, която синът му щеше да наследи един ден.

— Ами на тези дами и господа позволено ли им е да си занесат у дома по малко от лавандулата, която прибират, татко? — Уилям чува ясно отвъд завесата на годините звънкия като камбанка глас на Хенри — да, това е Хенри, защото Уилям не би задал никога такъв глупав въпрос, никога, дори когато беше седемгодишен.

— Защо им е да си я носят у дома — пояснява Ракъм-старши добродушно на първородния си син, — те и без това са целите просмукани от миризмата й.

— Сигурно им е много приятно да получават такова хубаво възнаграждение за труда си.

Ама че магаре! Хенри винаги си е бил такъв!

Баща им избухва в смях.

— Надали биха се съгласили да работят само срещу такова възнаграждение, моето момче. Освен това трябва и да им се плаща.

Удивлението, изписано по лицето на Хенри, още тогава трябваше да подскаже на стария, че не е подбрал подходящия наследник. Но както и да е… Времето показва кой е по-достоен.

— Ъъъъъ!

Без да обръща внимание на животинското мучене на полковник Лийк, Уилям оглежда още веднъж гордо владенията си, преди да тръгне обратно надолу по Бийви Хил. Всичко изглежда точно така, както когато го видя като малко момче — макар че тези работници не може да са същите, които обработваха земите на Хенри Колдър Ракъм преди двайсет и една години; защото и хората, също като изтощената растителност, биват изкоренявани и унищожавани, когато вече не вършат работа.

Едно набито момиче със сбръчкано лице, нарамило наръч клони, минава край Уилям и гостите му и кимва раболепно, но мрачно.

— Разказвахте ни за петгодишните насаждения, господин Ракъм — разнася се гласът на Шугър.

— Да — казва той на висок глас. Втора работничка с наръч клони на гръб идва след първата. — Някои парфюмерийни фабрики може и да ползват реколта от шестгодишни растения, но такова нещо не може да се случи в „Ракъм“.

— А колко време трябва да мине от засаждането им, за да станат годни за употреба, сър?

— Трябва да са поне двегодишни, но най-качествена е продукцията от преработката на тригодишни храсти.

— А какво количество лавандулова тоалетна вода се произвежда от тях, сър?

— О, няколко хиляди галона.

— Удивително, нали, дядо? — обръща се Шугър към стареца.

— Дядо, а? Че ти нямаш представа кой е дядо ти!

Шугър извива глава, за да се убеди, че момичетата са достатъчно далеч и не могат да ги чуят.

— Ще ни вкараш в някоя беля — съска тя предупреждаващо и разтърсва количката за дръжките. — Да бях взела някой просяк от улицата!

Старецът се озъбва, тръсва грозната си глава и смъква шала.

— Много важно! — хили се той. — От измама полза няма. Маскаради! Преструвки! Ха! Разказвал ли съм ти какво се случи с лейтенант Карп, с когото служихме заедно в последната голяма война? — Той няма предвид потушаването на бунта на племената ашанти, нито дори бунта на сипаите, а Кримската война. — Да видиш какво излиза от разните му там дегизировки. Карп навлече женска рокля и шапка и се опита да мине отвъд противниковата линия — ама духна вятър и му вдигна фустите над главата, та му се видя пушката, дето му се кандилкаше между краката. Направиха го на решето. Ха, ха, ха! Дегизировки!

Този изблик става причина няколко любопитни глави да надникнат над храстите по съседните полета.

— Много любопитен анекдот, сър — казва Уилям с леден тон.

— Не му обръщай внимание, Уилям — казва Шугър. — Скоро ще заспи. Следобед винаги заспива.

Полковник Лийк върти възмутено посивялата си брада.

— Това беше преди години, кучко, когато бях болен! Сега ми няма нищо!

Шугър се привежда ниско над него и забива облечените си в ръкавица пръсти в дясното му рамо, докато с другата ръка милва нежно лявото.

— Уисссски! — припява тя тихо в ухото му. — Уисссски!

Само след минути полковник Лийк хърка в инвалидната количка. Уилям Ракъм и Шугър са застанали на сянка под един дъб и наблюдават полската работа от разстояние. Шугър сияе, лицето й е пламнало не само поради непривичното усилие да тика инвалидната количка; тя е истински щастлива. През целия си живот се е имала за градски човек, мислела е, че природата (за която е можела да съди по черно-бели гравюри и от произведенията на поетите-романтици) няма какво да й предложи. Сега отхвърля радостно и категорично това свое убеждение. Трябва да направи всичко възможно, та това да не се окаже първи и последен път, когато се разхожда под прекрасното синьо небе и стъпва по меката зелена трева. Това е въздухът, който се надява да диша колкото е възможно по-често.

— О, Уилям — казва тя, — нали ще ме доведеш отново тук, за да видя големите огньове?

— Разбира се, ще те доведа — отвръща той, защото може да разпознае сиянието на истинското щастие и съзнава, че това щастие се дължи на него.

— Обещаваш ли?

— Давам ти думата си.

Доволна, тя се обръща и поглежда на североизток; някъде далеч вали дъжд, в небето се е издигнала дъга. Засенчил очи с ръка, Уилям се взира към нея, както е застанала гърбом. Дългите поли на любовницата му шумолят леко на вятъра, лопатките на гърба й се раздвижват леко под опънатия плат на роклята, когато вдига ръка, за да засенчи и тя лицето си. Внезапно той си припомня чувството, което го обзема, когато обхване гърдите й с ръце, спомня си как острите кости на таза й се забиват в меката плът на отпуснатия му корем, възбуждащото плъзгане на сухите й, белещи се пръсти по члена му. Спомня си как пищно се стели косата й по тялото, когато е гола, тигровите шарки по кожата й, които напомнят схема, по която да се движат пръстите му, когато обхваща кръста или задника й, за да проникне в нея. Копнее да я прегърне, иска му се да можеше да изпъди всички от лавандуловите поля, за да прекара с нея половин час на тревата. Какво му пречеше да я посещава всяка вечер? Кой мъж на място не би се възползвал от възможността да има това прекрасно тяло до себе си колкото е възможно по-често? Да, той си обещава, знае, че трябва да я посещава колкото е възможно по-често занапред — но не и днес; днес го чака толкова много работа!

Шугър се обръща към него. В очите й има сълзи.

Обратният път към Лондон в наетата пощенска кола с четворка коне, е дълъг като престой в чистилище, а облаците, които бяха толкова далеч, когато двамата с Шугър стояха на полето, сега са ги пресрещнали и дъждът барабани по покрива. Колата се движи по-бавно, заради лошото време, и спира по някакви неясни съображения в различни селца по пътя. Кочияшът слиза и изчезва някъде — за две, пет или десет минути.

Когато се върне, започва да оправя сбруята на конете, изтръсква водата от гривите им, проверява дали инвалидната количка на стареца е все още добре закрепена под чергилото на покрива, после започва да върши нещо под колата, в резултат на което се разтърсва цялото купе. Очевидно не е привърженик на излишното бързане.

Вътре в купето, Шугър трепери цялата и стиска зъби, за да не тракат. Облечена е само с лилавата като цвят на лавандула рокля — и нищо друго, няма дори шал. Тъй като знаеше, че ще трябва да бута количката на полковник Лийк цял ден, а и държеше да очарова Уилям, тя реши да се откаже от връхни дрехи — и сега страда от тяхната липса. В никакъв случай не би се притиснала до стареца, за да се стопли — той мирише ужасно, пък и, както не може да се опира на страничната облегалка на инвалидната количка, нищо чудно да се изтърси в скута й.

— При един такъв порой през 1867 година падна мостът край Хауик — ръмжи той в мрака. — Загинаха трима души, без да броим издавения добитък.

Шугър обгръща тялото си с ръце и се взира навън, през калното стъкло, блъскано от вятъра. Природата, толкова пъстра и привлекателна допреди малко, когато тя крачеше редом с Уилям из лавандуловите поля, сега е посивяла — навън се вижда само пустош, стотици квадратни мили, които приличат на внезапно опустял Хайд Парк, без фенерите и развеселените минувачи. Колата се търкаля бавно напред, към загубения в далечината столичен град.

Полковник Лийк се оригва. Студеният въздух се изпълва с неприятния мирис на уиски и ферментирали стомашни сокове.

Пътуването с влак щеше да бъде далеч по-бързо и приятно, а да не споменаваме пък, че щеше да излезе и доста по-евтино (въпреки че Уилям го спомена); но инвалидността на стареца щеше да им създава много проблеми по гарите, а тъй или иначе трябваше да наемат файтон, за да го закарат до гара Чаринг Крос, и още един, когато пристигнеха в Мичъм, така че наемането на пощенска кола за цялото пътуване им се стори по-разумно. Така им се стори.

— Най-много след шест месеца ще те изрита — казва полковник Лийк.

— Не съм искала да чуя мнението ти — сопва се Шугър. (Лукавият стар мръсник насочи стрелата си право в изгарящата я рана на тревогата. Редно бе Уилям Ракъм да седи до нея сега, да разговаря весело с нея, да топли ръцете й в своите — но защо, о, защо той не пожела да се върне с нея?).

Полковникът прочиства алчното си гърло, за да поднови рецитала.

— Фани Грешъм — през 1834-та става любовница на Ансти, корабния магнат, живее в Мейфеър; през 1835-та той я изхвърля; понастоящем обитава килия в затвора Холоуей; Джейн Хъбъл, известна и като „Наташа“ — през 1852-ра става любовница на лорд Финбар, живее в дома му; през 1853-та изваждат трупа й от устието на Темза…

— Спести ми подробностите.

— Никому нищо не бива спестено, никога! — излайва той. — Ето какво научих през дългия си живот, откакто ходя по тази земя.

— Ако можеше да ходиш, старче, щяхме да се качим на влака и досега да сме се върнали в Лондон.

Настава мълчание, докато той осмисля обидата.

— Наслаждавай се на пейзажа, кучко — присмива се той и кима с грозната си глава към прозореца. — Приятно разнообразие, а? Великолепно!

Шугър му обръща гръб и обгръща още по-плътно тялото си с ръце. Уилям държи на нея, това е сигурно. Дори казва, че я обича — наистина, когато го каза, беше пиян, но не и мъртвопиян! Освен това й позволи да го съпроводи до фермата, макар че можеше на трезва глава да откаже да обсъжда тази възможност. Освен това обеща да я доведе отново — през октомври, което е след… почти седем месеца!

Опитва се да си придаде смелост, като си припомня какъв огромен брой хора получават заплата от Ракъм. Привикнал е големи суми да изтичат от джоба му всяка седмица; не може да се каже, че единствено издръжката на Шугър е някакво изключително и извънредно перо, обременяващо бюджета му. Тя би трябвало да не се възприема като зависеща от сумите, които той отделя за харчене, а по-скоро като част от огромната схема на приходи и разходи, утвърждавана в продължение на поколения. Необходимо е само да вплете своите няколко бода в общата картина, да стане неразделна част от общата тъкан на гоблена. Вече е отбелязала огромен напредък — като си помисли човек, само преди месец беше най-обикновена проститутка! А след половин година, кой знае…

— Той е празнодумец — обажда се полковник Лийк изпод купчината шалове, — и страхливец. Противна личност.

— Кой? — пита раздразнено Шугър и й се иска да бе така добре увита като него, без, разбира се, да споделя и останалата част от съдбата му.

— Твоят парфюмерист.

— Не е по-лош от повечето мъже — отвръща тя. — И е много по-мил от теб.

— Фукльо — киска се старият заядливец. — Никого не обича той, а само мисълта за собствения си тлъст задник на върха на дървото. Готов е да убие човек, за да се издигне, не виждаш ли? Би те проснал в някоя кална локва и би минал по теб, за да не си изцапа обувките.

— Ти не го познаваш изобщо — повишава тя тон. — Какво ли разбира човек като теб от неговия свят?

Вбесен, полковникът се надига така рязко, че Шугър се уплашва да не падне с главата надолу на пода.

— Не съм бил цял живот портиер в бардак, нещастна пачавро! — хрипти той. — Преживял съм повече неща, отколкото би могла да си представиш!

— Добре де, извинявай — казва тя припряно. — Хайде, пийни си още — и тя му подава бутилката с уиски.

— Пих достатъчно — пъшка той и се наглася в гнездото от завивки.

Шугър хвърля поглед на бутилката. Съдържанието й трепти и блещука в мрака.

— Почти нищо не си пил.

— И толкова ми стига — мърмори старият човек, изпаднал в потиснато настроение след избухването си. — Пийни си ти, да спреш да трепериш.

Шугър си припомня начина, по който той пие — смуче уиски, налапал в беззъбата си уста гърлото на бутилката като стъклен биберон.

— Не, благодаря.

— Избърсах гърлото.

— Уффф! — Шугър неволно се потърсва погнусено.

— Добре, пачавро — хили се той. — В твойта уста нищо мръсно не е влизало.

Тя изпъшква от раздразнение — звукът е почти същия като онзи, който използва, за да имитира екстаз — и отново притиска ръце към гърдите си. Стиснала плътно устни, за да не се чува тракането на зъбите й, тя преброява до двайсет, после, все още ядосана, започва да изрежда на ум месеците на годината. Запозна се с Уилям Ракъм през ноември; сега, през април, вече е негова държанка, има собствено жилище, разполага с достатъчно пари, за да си купува каквото й се прииска. Април, май, юни… Но защо той не е тук, при нея, в колата? Не й трябва да си купува нищо, освен неговата неувяхваща привързаност…

Полковник Лийк започва да хърка шумно. За нея той е отблъскващо въплъщение на всички звуци и миризми, които свързва със Сейнт Джайлс. Не бива никога да се връща отново там — никога! Но какво ще стане, ако Ракъм реши, че му е омръзнала? Само преди три дни, когато дойде при нея (при това след тридневно отсъствие), я люби толкова набързо, че дори не си даде труда да я съблича. („Трябва да бъда при адвоката си след един час“, бе пояснил той. „Ти ми каза, че онзи тип, Гринлинг, ти се струвал съмнителен, и наистина се оказа такъв“). Ами предишния път? В какво странно настроение беше тогава! Когато я попита дали харесва статуетките, които бе избрал, и когато тя си призна, че не харесва лебеда на полицата над камината, той пречупи с усмивка шията на порцелановата птица. Тогава тя се смя заедно с него, но какво, по дяволите, си мислеше, че прави той? Дали това не беше безмълвно разрешение да бъде искрена с него — или бе по-скоро предупреждение, че би извил врата на всяко живо същество, което вече не представлява интерес за него?

Би могло да се очаква, че мисълта за жилището в Мерилебоун, към което пътуват така досадно бавно, ще топли съзнанието й като представа за топло огнище, но тя не си го представя така. Това са мъртви стаи, застинали в очакване на оживени разговори, на любовни сцени, които да им вдъхнат живот. Когато кръстосва из тях сама, заобиколена от мълчание, и няма какво друго да прави, освен да си мие косата и да прелиства напълно безинтересни книги, тя сякаш е заобиколена от невидим ореол от безпокойство. Може да повтаря на висок глас: „Всичко това е мое“, но няма кой да й отговори.

Сандъците с вещите й бяха доставени най-сетне, но междувременно тя изхвърли по-голямата част от съдържанието им — книги, които надали би препрочела, памфлети, чиито полета са изпъстрени с нейни забележки, които биха вбесили Уилям, ако случайно ги видеше. Какъв смисъл би имало да ги трупа по гардеробите и шкафовете, за да развъжда хлебарки (уф!) — все едно да складира барут, който всеки момент може да предизвика експлозия! И без това постоянно се тревожи да не би Уилям да открие романа й. Всеки път, когато излиза, се притеснява, че той ще дойде в нейно отсъствие, и че ще почне да рови из всички скрити ъгълчета. Едва когато й прималее, тя излиза забързано, приела очевидното — че ако продължава да го чака, ще умре от глад. В хотелите и ресторантите, които посещава, келнерите й сервират безмълвно, като че ли знаят, че скоро вече няма да я виждат.

Само да можеше да си припомни точно колко чаши бе изпил Уилям, когато й каза, че я обича!

— Хррр… — ръмжи насън полковник Лийк, измъчват го съновидения от далечното минало. — Хайде, човече, казвай! Какво става с краката ми… какво? Ще куцам, нали… какво има, кажи! Ще ми трябва бастун, така ли… Говори, дяволи те взели!… Ммм… Казвай!

На сутринта няма и следа от дъжда. Носи се звън на черковни камбани. Усукан в разбърканите, ярко осветени от слънцето чаршафи, окъпан от златистото сияние, което нахлува през прозореца, Хенри Ракъм се пробужда от своите позорни, еротични кошмари. Независимо от това Бог му е дарил прекрасен нов ден — Бог е наредил всичко да се обновява, и това дава сили срещу злото, надигнало се в часовете на нощта. Бог никога не губи надежда, въпреки човешката низост…

Хенри се измъква с усилие от чаршафите, мокри от същата течност, която е замърсила и нощната му риза. Той я съблича, отблъснат, както винаги, от животинските черти на голото си тяло — защото то е извънредно окосмено, а космите по тялото му са по-тъмни и по-твърди от мекото златисто руно, което покрива главата му. Половата невъздържаност е причина за телесното окосмяване — Хенри знае това. Адам и Ева не са били окосмени, докато са били в рая, същото важи и за идеалните фигури на античните статуи, а така изглежда и голотата в съвременното изкуство, доколкото тя е допустима. Ако някога се озове сред множество мъж, лишени от дрехи, маймуноподобното му тяло ще разкрие склонността му да злоупотребява със себе си — като същински звяр. Сигурно има зрънце истина в еретичната теория на Дарвин; разбира се, човекът не е произлязъл от животно, но всяко човешко същество разполага с възможността да се върне на нивото на животното.

Камбаните продължават да бият, докато Хенри се отправя, залитайки, към банята. Да не би да има погребение? За сватба е прекалено рано. А някой ден камбаната ще бие за него… дали тогава той най-сетне ще бъде готов?

Той се изтърква с кърпа, натопена в студена вода — плът като неговата не заслужава да бъде глезена. Окосмяването му е станало по-силно с годините и когато са мокри, космите залепват по тялото му в сложни плетеници. Пенисът му виси — огромен и отпуснат, като влечуго, тестисите му се свиват раздразнено, докато се мие — картината въобще не наподобява спретнатите, ненатрапчиви форми на статуите от класическата древност.

Бодли и Ашуел твърдят, че похотливите жени били по-силно окосмени — може би именно благодарение на бившите му съученици сънищата му и досега са пълни с космати нимфи. Но може ли да обвинява Бодли и Ашуел за това, че в сънищата му госпожа Фокс се държи като женски демон, смее се, насочвайки с пръсти пениса му, за да влезе между краката й, хлъзгайки се по топлите, влажни косми…

„О, само да можех да порасна най-сетне!“ стене той, установил, че отново е обзет от възбуда. „Кой мъж на моята възраст се държи, като че ли още не е излязъл от пубертета? Кога най-сетне написаното в първото послание на апостол Павла до Коринтяни, 13:11, ще се сбъдне и за мен? Приятелите ми ме съветват да предприема нещо, за да бъда ръкоположен, да не би да «прехвърля определената възраст»! Господи, ако знаеха! Аз съм просто едно малко момче, затворено в тази чудовищна, позорна плътска обвивка като в капан…“.

Гол до кръста, Хенри се отпуска тежко на стола пред камината. Чувства се уморен, преди денят му да е започнал истински. Иска му се да можеше някой да му донесе чаша чай и топла закуска, но… не, в никакъв случай не може да наеме прислужница. Може да си го позволи, защото баща му е далеч по-щедър, отколкото говори мълвата — но за прислужница и дума не може да става. Само като си помисли — жена от плът и кръв да живее под един покрив с него, да се съблича, за да си легне, да се къпе гола…! Като че ли си няма достатъчно проблеми и без това!

— Прислужниците са истинска благословия за всяко момче в пубертета — бе казал веднъж Бодли на едно от онези събирания, чиято единствена цел бе да накарат изчервилия се Хенри да побегне, съпровождан от смеха на приятелите си. — Особено когато са доставени направо от село. Узрели на слънце, чисти и непресторени.

Котката на Хенри влиза с мека стъпка и прави опит да поведе разговор с него, бутайки крака му с глава. Но той няма какво да й даде, остатъците от месото са се развалили.

— Не можеш ли да почакаш? — мърмори той, но невинното животно го гледа, като че ли той е лишен от разум.

Неговият стомах също се бунтува. Може би ще бъде безопасно, ако наеме някоя много стара прислужница? Но колко стара трябва да бъде всъщност? На петдесет години? Но жената на месаря — която винаги му се усмихва и пази най-хубавите късчета за неговата котка — не е ли към петдесетте? А той нерядко се е питал как ли изглежда тя гола. На седемдесет?

Той свежда очи към огъня, към големите си крака, обути в старателно закърпени чорапи, прилични на корени, покрити със засъхнала кал. Оглежда голите си ръце, скръстени на гърдите. Зърната на собствените му гърди не събуждат у него никакъв чувствен интерес — и все пак представата за същите зрънца плът върху женска гръд може да го накара да омърси тялото си. Ако видеше собствените си гърди да се издуват от нараснали млечни жлези, той би потръпнал от отвращение — но види ли ги на жена, тези полукълба от плът стават невероятно привлекателни. Ако картините от изложбите на Кралската академия — всички онези Марии Магдалени, антични героини и християнски мъченици — все му е едно кои са изобразените жени, стига плътта им да е изложена на показ. Взира се в тях толкова дълго, че другите посетители в галерията сигурно го вземат за познавач — или може би долавят истината, че той всъщност зяпа изобилието от розови гърди и седефенобели бедра? А какво е всъщност това, в което се вторачва? Пласт розова боя! Пласт засъхнала маслена боя, покрита с лак — а той е в състояние да стои пред картината кой знае колко дълго — сякаш само със силата на волята си би накарал ефирната сребриста материя да се хлъзне по бедрото на жената, обзет от желание да я сграбчи, да я скъса, за да открие… какво да открие? Един триъгълник боядисано платно? Заради един триъгълник бездушно платно той е готов да изложи на опасност безсмъртната си душа! Всички тайнства на християнската вяра, енигмите, надхвърлящи човешкия разум, са напълно приемливи, ако човек се позамисли малко, но това…!

Котката няма намерение да проявява повече търпение и започва да мяука, защото знае от опит, че това е сигурен начин да го откъсне от размислите му на теми, които нямат никакво отношение към котешкия й свят. Само след петнайсет минути Хенри е принуден да излезе — облечен, сресан и избръснат, за да търси месо.

Когато се връща, той вече се е овладял донякъде. Движението и свежият въздух са му са се отразили добре; дрехите са се постоплили от допира с тялото му и са се превърнали в част от него, една втора кожа, която той спокойно може да представи на заобикалящия го свят, а не неумела дегизировка. Улиците и къщите в Нотинг Хил са непроменени и по местата си — за да му напомнят, че действителният свят почти няма връзка с изменчивите, нетрайни селения, които вижда в сънищата си. Съприкосновението на краката му с каменните плочи му подейства ободряващо — това е истината, а не някакви си безплътни фантазии. Но най-добре му се отрази това, че видя жената на месаря, и слава Богу, не я пожела. Тя му се усмихна, подаде му обрезките за котката и телешкия език, който купи за себе си, но той не си я представи незабавно как се съблича със сладострастен поглед, разкривайки тяло на богиня. Тя си беше жената на месаря — ни повече, ни по-малко.

— Ето, писано — казва той и хвърля закуската на котката на кухненския под. — А сега ме остави да помисля.

Хенри мисли, докато си приготвя омлет — почти по памет, макар от време на време да хвърля поглед върху един прастар екземпляр на „Нова система за готвене у дома“ от госпожа Ръндел (подарък на Хенри от госпожа Фокс — името „Емелин Фокс“ е написано с избледнели букви и детински почерк на първа страница, а с по-тъмно мастило, с по-уверен почерк над името е добавено: „На моя скъп приятел Хенри Ракъм, Коледа, 1874, от…“). Той пуска щипка от необходимите подправки в цвърчащата локва от разбити яйца, преди те да са се запържили, а после бива погълнат дотолкова от съзерцанието на завъртулките в подписа на младата Емелин, че загаря леко омлета отдолу, преди да успее да го прегъне. Няма значение, става за ядене. Много бедняци в Лондон биха били благодарни да получат и нещо далеч по-неприятно на вкус.

— Работата е проста, писано — пояснява той на животното, докато яде, а то го наблюдава с огромни очи, застанало пред него като чирак на вещица. — Бракосъчетанието между мъж и жена води до възпроизводство. Така си е от хиляди години. То е същото, както когато цветята и другите растения избуяват, щом са добре напоявани. Това е необходим процес, така е дадено от Бога — и това няма нищо общо с трескави, мокри сънища, страст и похот.

Котката на Хенри продължава да го гледа — явно все още не е убедена в правотата му.

— Мъж като мен, посветил живота си на една мисия, не би трябвало да отделя на възпроизводството на човешкия род нещо повече от някоя мимолетна мисъл — той набожда късче пържено яйце, пъхва го в устата си и започва да дъвче. — Освен това — допълва той, след като е глътнал хапката, — единствената жена, за която бих искал да се оженя, няма желание да се омъжва повторно.

Котката накланя глава на една страна.

— Мяу?

Той въздъхва и хвърля парче омлет пред косматите й лапи.

— Хей! Преподобни!

Думите, макар и извикани, едва се чуват, всмукани и погълнати от тъмните отвори по улицата — зейналите прозорци, мрачните странични улички, изпотрошени капаци, които водят към бездънни ями. Посивял мъж на неопределена възраст, който наблюдава от известно време приближаващия Хенри, се надига от някакъв задимен сутеренен вход като Лазар от гроба си. Мръсните му, възлести пръсти стискат здраво въжето, което служи за перило на стълбата; зачервените му очи, хлътнали под веждите като на вълк, гледат подозрително.

— Търсиш някого май?

— Може и вас да търся — отвръща Хенри и събира смелост да приближи, защото мъжът е мускулест, а и вече е смъкнал сакото си и е останал по риза, така че нищо не би могло да възпре внезапното нападение.

— Но защо ме наричате „преподобни“?

— На такъв мязаш — посивелият мъж застава пред Хенри, отпуснал ръце на хълбоците си, облечени в мръснокафяв панталон. В мрака на сутерена зад него се чува как някакво куче скимти нервно и драска с нокти по камъка и гнилото дърво, без да може да последва господаря си нагоре по стълбата, към земната повърхност.

— Но не съм — отвръща Хенри със съжаление. — Простете настоятелността ми, сър, но вие имате вид на човек, който много е страдал — и всъщност още страда. Ако това не ви прозвучи много натрапчиво, бихте ли ми разказали историята на живота си?

Очите на мъжа се присвиват, така че рошавите му вежди заемат съвсем различна позиция. С едната си широка, мазолеста ръка той приглажда косата си, разрошена от повея, който разнася мръсотия и тежки миризми.

— Афтур да не си? — пита той.

Хенри повтаря на ум непознатата дума, и се опитва да схване значението й, но накрая се вижда принуден да попита:

— Моля?!

— Ми афтур — повтаря мъжът. — От тез, дето пишат книги за бедните хора, дето бедните не могат да ги четат.

— Не, не, нищо подобно — успокоява го припряно Хенри. Това очевидно го издига в очите на събеседника му, защото той отстъпва назад. — Аз съм… просто човек, който знае прекалено малко за живота на бедните хора, както не го познават и всички останали, които не са бедни. Може би вие ще ми кажете какво според вас би трябвало да знам.

Човекът се ухилва, накланя глава на една страна и се почесва по брадичката.

— Пари даваш ли? — пита той.

Хенри стисва зъби, защото знае, че трябва да проявява неотстъпчивост, особено ако смята да става свещеник, когато този въпрос несъмнено ще му бъде задаван постоянно.

— Първо трябва да съм запознат с положението ви.

Човекът отмята глава и започва да се смее.

— Виждаш ли сега? — подема той. — Ето ти го положението на бедняка — при таквиз като вас парите си идват, ако ще да сте мързеливи, и лоши, и какви ли не, пък нашего брата трябва да глади старите гащи, да слага пердета на потрошените прозорци и да пее псалми в църква, за да прибере някое пени!

И той продължава да се смее, отворил толкова широко уста, че се виждат почернелите му кътници.

— Ама вие работа нямате ли? — възразява Хенри.

Човекът става отново сериозен и присвива очи.

— Мож’ и да имам — свива той рамене. — Ами ти?

Хенри е очаквал такава провокация и е решил да не се остави да бъде посрамен.

— Вие ме имате за човек, който никога през живота си не е вършил черна работа — казва той, — и сте напълно прав. Но аз че съм виновен, задето съм роден в моята класа, а същото важи и за вас. Не можем ли въпреки това да си поговорим като мъже?

Другият започва отново да се чеше по брадичката, докато тя почервенява.

— Ама и тебе си те бива, а? — казва той под нос.

— Може и така да е — Хенри се усмихва за първи път, откакто е отворил уста. — А сега ще ми кажете ли това, което искам да знам?

Така започва посвещаването на Хенри — загубата на религиозната му девственост. За първи път той се заема сериозно да върши това, за което е призван.

В продължение на повече от час двамата мъже стоят там, сред мръсотията на Сейнт Джайлс, докато миазмите на квартала се носят към небето, а миризмата на канавките се издига над тях като пара над вряща супа. Край тях от време на време минават мъже, жени и кучета; някои от мъжете правят опит да се включат в разговора, но прошареният мъж ги срязва незабавно.

— Тъкмо съм загрял — признава той под нос пред Хенри, преди да изреве отново към навъртащите се любопитни „да си чакат шибания ред“, ако искат да говорят „с преподобния“.

— Но нали ви казах, не съм свещеник — възразява Хенри всеки път, след като е бил пропъден поредният зяпач.

— Слушай сега, идва най-интересното — ръмжи прошареният мъж и продължава с проповедта си. Той има какво да каже по всевъзможни въпроси, макар Хенри да знае, че са важни не подробностите, а принципите. По-голямата част от речите на събеседника му може да бъде открита в различни книги и памфлети, но решението на проблемите, което с изглеждало толкова очевидно на Хенри, когато е седял пред бюрото си, осветен от настолната лампа, тук далеч не изглежда лесноосъществимо. Хенри, приел добродетелта за свой висш идеал, установява с потрес, че за този нещастник добродетелта е напълно безполезна, докато порокът е не само привлекателен, но представлява и начин за оцеляване. Очевидно всеки, който има намерение да спасява душите на тези хора, няма да постигне нищо, ако първо не разбере това, и Хенри е благодарен, че отрано е получил този урок.

— Пак ще си поговорим, сър — обещава той, когато човекът вече е изчерпал всички възможни теми. — Задължен съм ви за всичко, което ми разказахте. Благодаря — той докосва с пръст периферията на шапката си и си тръгва, оставяйки зад себе си объркания източник на сведения.

По-нататък по Чърч Лейн Хенри забелязва четири малки момчета, скупчени заговорнически край страничния вход на някаква кръчма. Окуражен от първоначалния си успех, той подвиква:

— Хей, момчета! Какво правите там? — но реакцията им го разочарова — те се разбягват незабавно като плъхове.

Малко след това вижда как някаква жена завива по същата улица. Тя очевидно идва насам от по-приличните квартали — почтена жена, доколкото Хенри може да прецени, облечена в светлокафява рокля. Тя пристъпва предпазливо по калдъръма, свела очи, и заобикаля старателно кучешките лайна — но когато вижда Хенри, придърпва полите си високо — той никога не е виждал толкова високо вдигнати поли. Виждат се не само носовете на обувките й, а целите обувки с копчетата, до горния ръб, и част от дантелите, които покриват прасеца. Тя му се усмихва, сякаш иска да каже: „Какво да правя, като се налага да вървя по тази мръсна улица?“

Първата мисъл на Хенри е да я подмине колкото е възможно по-бързо, но после си казва, че ако смята някога да приеме съдбата си, не бива да загърбва такива възможности. Той си поема дъх, изправя рамене и пристъпва към нея.

Едва отворил уста за поздрав, Ракъм бива обсипан с порой от целувки.

— Хей! — смее се той, докато влажните устни на Шугър се стрелкат възторжено от ушите към бузите, очите и шията му. — С какво съм заслужил такова посрещане?

— Знаеш много добре — отвръща тя, притиснала здраво ръце към гърба му, сякаш иска да отпечата следите им през пластовете дрехи. — Ти промени всичко.

Уилям се измъква от палтото и го окачва на масивната закачалка от ковано желязо, която бе доставена вчера.

— Това ли имаш предвид? — пита той закачливо, побутвайки солидната мебел, за да й припомни колко нестабилна беше предишната закачалка.

— Знаеш какво имам предвид! — казва тя и отстъпва заднешком към спалнята. Облечена е в зелената си рокля, същата, която носеше, когато се запознаха — плесента е почистена старателно с увит на клечки памук, натопен в „Универсалния разтворител на Ракъм“. — Никога няма да забравя деня, който прекарахме на твоята ферма.

— Нито пък аз — отбелязва той, тръгвайки след нея. — Човек трудно може да забрави твоя полковник Лийк.

Шугър трепва смутено.

— О, Уилям, съжалявам; надявах се да се държи по-добре — той ми беше обещал — тя сяда на крайчеца на леглото, сключила ръце в скута си, свела скромно глава, така че буйните къдрици на бретона почти покриват очите й.

Уилям се разполага до нея и поставя голямата си ръка върху нейните.

— О, той с нищо не се различава от немалкото отчаяни пияници, с които си имам вземане-даване по време на работа. Светът е пълен с противни стари мошеници.

— Когато бях малко момиче, го приемах почти като свой дядо — казва тя натъжено. Дали това е подходящият момент да се опита да предизвика съчувствие? Тя хвърля изкосо поглед към него, за да прецени дали стрелата й се е отклонила много от целта, но по неговото лице е изписано съчувствие, ръката му стиска по-здраво нейната, и по това тя съди, че е успяла да трогне сърцето му.

— Детството ти трябва да е било същински ад — казва той.

Тя кимва, и без да й се налага да се преструва, от очите й рукват истински сълзи. Ами ако Уилям е от мъжете, които не могат да понасят женски плач? Откъде й хрумна сега това? Но нещо като че ли се е повредило в гърдите й — там, където се вземат подобни решения — клапата на самоконтрола й е поддала, и тя е понесена от поток неподправени чувства.

— За Сейнт Джайлс се разказват ужасни неща — продължава Уилям.

— Беше още по-зле — отвръща тя, — преди да го разполовят с Ню Оксфорд Стрийт.

По неизвестни причини последните думи й се струват ужасно смешни, и тя избухва в толкова силен смях, че от носа й потичат сополи. Какво й става наистина? Той ще се отврати от нея… но не, ето че й подава собствената си носна кърпа — квадрат от бяла коприна, украсен с монограм, истинска джебчийска мечта — за да се избърше.

— Ти… имаш ли сестри? — пита той смутено. — Или братя?

Тя поклаща глава, заровила лице в меката коприна, и се опитва да си възвърне присъствие на духа.

— Сама съм — отвръща тя и се моли сълзите й да не са отмили напълно трудно забележимата кафява боя, с която подчертава бледо-червеникавите си ресници. — А ти?

— Аз ли?

— Имаш ли сестри?

— Нямам сестри — отвръща той с видимо съжаление. — Баща ми се е оженил късно, и скоро след това отново останал без жена.

— Как така останал без жена?

— Тя го опозорила и той я прогонил.

Шугър отново се владее напълно и устоява на изкушението да продължи да разпитва — преценила е, че ще се добере до отговорите на много повече въпроси, ако не е прекалено настоятелна.

— Колко тъжно — отвръща тя. — Ами жена ти, Агнес — голямо ли е нейното семейство?

— О, не — казва Уилям, — тя има дори по-малко роднини от мен. Истинският й баща починал, когато била малка, а майка й — точно когато Агнес завършила училище. Вторият й баща е лорд, пътува много, й междувременно се е оженил за някаква дама, която изобщо не познавам. А иначе Агнес е щяла да има три или четири сестри, но те всички са умирали още при раждането си. Самата тя едва е оцеляла.

— Може би затова е болнава?

Болка се изписва в погледа на Уилям — той чува отново гласа на Агнес, обезумяла от омраза, която крещи: „Повдига ми се от теб!“.

Шугър започва да гали ръката му, плъзва пръсти нагоре под ръкава, потърква със загрубялата си кожа китките му с движение, за което знае, че му действа възбуждащо — ако нещо изобщо може да го възбуди.

— Всъщност имам един брат — отбелязва той сухо.

— Брат? Наистина ли? — отвръща тя с тон, който подсказва, че Уилям трябва да е извънредно умен и изобретателен, за да е успял да се обзаведе с такъв роднина. — Що за човек е той?

Уилям се отпуска по гръб на леглото, вперил поглед в тавана.

— Що за човек ли? — повтаря той, когато Шугър отпуска глава на гърдите му. — Интересен въпрос…

— Здрасти — подвиква проститутката — дружелюбно, но без особена настоятелност. Би се постарала да му достави удоволствие, но не би преживяла тежко и отказа му. — Трябва ли ви мило момиче — и евтино?

Тя е хубава, и видимо в доста по-добро здраве от луничавото момиче, което преди седмици му се бе предложило срещу един шилинг по същите тези улици. Но за голямо облекчение на Хенри въздействието на тази отракана малка изкусителка не е по-силно от това на по-опърпаната й посестрима — към тях той изпитва единствено съжаление. Желанията, терзаещи плътта му, когато върви редом с госпожа Фокс, сега са много далеч от мислите му; той иска само да й вдъхне доверие, за да научи от това нещастно създание също толкова, колкото научи и от онзи сивокос мъж.

— Искам само да си поговорим — уверява я той. — Аз съм джентълмен.

— Толкоз по-добре, сър — оживява се жената. — Не ща да си имам вземане-даване с хора, дето не са джентълмени. Ама да си поговорим у дома. Елате с мен, сър, наблизо е — говори простовато, но не с акцента на коренна лондончанка — може да е някоя опозорена прислужница, дошла да си търси късмета в големия град, или изобщо да е станала по някакъв начин жертва на условностите в провинцията.

— Не, стой тук — настоява той. — Искам точно това, което казах — да си поговорим.

Тя смръщва подозрително чело — докато го вземаше за възможен съучастник в греха, не я измъчваха съмнения.

— Не ме бива много в приказките, сър — казва тя и хвърля плахо поглед през рамо. — Пък и бързам.

— Не, не — настоява Хенри, досетил се каква е причината за нейните колебания. — Ще ти платя за изгубеното време. Ще ти дам толкова, колкото вземаш обикновено.

Тя накланя озадачено глава встрани, като дете, на което са обещали нещо, но то е достатъчно голямо, за да съзнава, че обещанието звучи неубедително.

— Един шилинг, моля — казва тя неуверено. Хенри бръква незабавно в джоба на жилетката си, вади не един, а два шилинга, и й ги подава.

— Да вървим тогаз, сър — казва тя и стисва монетите в малката си ръка. — Ще ви заведа на едно място, дето можем да си говорим колкото ни душа иска.

— Не, не — Хенри е категоричен. — Тук, на улицата, си е много добре.

Тя се разсмива хрипкаво, без да прикрива отворената си уста. (Госпожа Фокс е права — падналата жена се разпознава лесно).

— Много добре, сър. Какво искате да чуете?

Той си поема дълбоко дъх, съзнавайки, че тя го има за глупак, моли се да не потвърди с държанието си предположенията й. Тя е сключила ръце зад гърба си, несъмнено за да изтъкне прелестите на тялото си. Има голям бюст и тънък кръст — прилича много на момичетата от рекламите на боя за обувки, или дори на парфюмите, които произвежда брат му. Но за него тя си остава нещастница, която рискува да погуби душата си. Сърцето му се блъска силно в гърдите, но това е единствено от страх да не би тя да се присмее на вярата и искреността му, да не би да си тръгне, обзета от презрение, и да го остави да пелтечи подир нея. Като изключим сърцебиенето, той не осъзнава останалите части на тялото си — сега то не е нищо повече от дим, от пиедестал за душата му.

— Ти си… проститутка — уточнява той.

— Да, сър — тя стисва по-здраво ръце и застава по-изправена, като ученичка на изпит.

— Кога загуби добродетелта си?

— Когато бях на шестнайсет, сър — бях с мъжа си.

— С мъжа си ли? — отвръща той, трогнат от нейното непознаване на моралните принципи. — Тогава значи не си я загубила!

Тя поклаща глава и отново се усмихва.

— Тогаз не бяхме женени, сър. Живеехме в позор, дето викат.

Да не би да му се присмива? Хенри стисва зъби, решен да докаже, че и той знае едно-друго за проститутките.

— Значи после си го напуснала — предполага той. — А може би той те е прогонил?

— Е, всъщност бях прогонена, сър. След като той умря.

— А какво те кара да водиш такъв живот? На лоши съветници ли попадна? Обществото ли затвори вратите си пред теб? Или… от… плътски желания?

— От плътски желания, сър — потвърждава тя. — Желание да ям. Като мине цял ден, без да съм турила нещичко в уста, и ми се приисква, сър. Да ям, така де — тя свива рамене, нацупва се и облизва устни. — Слаба жена съм аз, така си е.

Хенри чувства, че се изчервява. Тази жена не е никак глупава — нищо чудно да е и по-умна от него. Има ли бъдеще за свещеник, чийто ум е по-муден от умовете на енориашите му? (Госпожа Фокс настоява, че е не по-малко проницателен от който и да било друг, и че щял да стане чудесен викарий, но тя е прекалено мила…). Според него, ако човек със съвсем обикновен разум като неговия желае да бъде пастир на цяла енория, той би трябвало да бъде благословен поне с изключителна душевна чистота, с божествена простота на…

— Привършихте ли с мен, сър?

— Ъъъ… не! — той трепва и се вглежда в очите на проститутката — сега забелязва, че на цвят те са същите като очите на госпожа Фокс — а и формата им е почти същата. Той се прокашля и пита: — Би ли се отказала от този живот, ако ти предложат работа?

— Че това си е работа, сър — ухилва се тя. — Тежка работа.

— Еее, да — съгласява се той, но веднага се отмята: — Не… но… — и млъква, смръщил озадачено чело. Сега си спомня какво бе казал навремето онзи стар циник Маклийш за безполезността да спориш с бедняците. „Последното нещо, от което имат нужда“, бе заявил Маклийш, „е допълнително образование. И без това са в състояние да надхитрят някой философ, и изпълняват същински циркови номера с помощта на логиката. Прекалено отракани са даже!“. Но госпожа Фокс го обори, каза… Какво каза тя тогава?

Проститутката отново накланя глава и се доближава до него, като че ли се опитва да разбере какво се крие зад замечтания блясък на отнесения му поглед. Тя размахва шеговито ръка пред очите му, сякаш му маха от някой далечен бряг.

— Особняк си, а? — казва тя. — От тез, невинните. Харесваш ми.

Хенри усеща, че бузите му пламват от нов прилив на кръв, значително по-силен от предишния. Кръвта пулсира по цялото му лице, чак до ушите — кой знае колко глупаво изглежда.

— Аз… познавам един човек — заеква той, — който ръководи голяма компания, цял концерн, който се разраства с всеки изминал ден. Аз… аз… мога да уредя — (нали Уилям бе казал, че има нужда от още работници, при това бързо?) — сигурен съм, че мога да ти уредя някаква работа.

За негов ужас усмивката изчезва от лицето й и за първи път, откакто разговарят, тя го поглежда така, сякаш го презира. Изведнъж той установява, че се бои от нея; бои се така, както се бои всеки мъж — да не види как угасва искрицата одобрение в очите на жената пред него. Страхува се да я пусне да си върви. Копнее да може по някакъв начин да й обясни щастливата вест за Божията щедрост към хората в нужда, да й вдъхне убеждението, че вярата облекчава и най-тежкото положение. Това желание е толкова силно, че едва не го задушава, но той знае, че думите не са достатъчни за тази цел, особено пък неговото безсилно слово. Ако само можеше да предава Божието благоволение с ръцете си, да го влее в нея с едно докосване!

— Каква работа? — пита проститутката. — Във фабрика ли?

— Ами… да, предполагам, че да.

— Сър — заявява тя възмутено. — Работила съм във фабрика и знам, че за да спечеля два шилинга като ей тези тук — тя показва монетите, които й даде той, — трябва да работя много часове, да се претрепвам в онази смрад, да се излагам на опасност, да нямам минутка да си почина, и кажи-речи да не спя.

— Но нали ще се спасиш от вечното проклятие! — избухва Хенри, обзет от отчаяние. Още в мига, когато произнася думата „проклятие“, той получава заслуженото си наказание — проститутката отклонява поглед от него и пъхва монетите някъде из диплите на роклята си, очевидно решила, че му е отделила вече предостатъчно време. Вперила поглед някъде в далечния край на улицата, тя отбелязва:

— Свещенически номера са тез, сър, знам ги аз — и го изглежда подозрително. — Свещеник сте, нали?

— Не, не, не съм — възразява той.

Тя подсмърква.

— Не ви вярвам.

— Наистина не съм — настоява той и си спомня за отричането на свети Петър, преди да пропее петелът.

— Е, значи такъв трябва да станете — казва тя меко, пресяга се и докосва леко възела на вратовръзката му, сякаш за да подчертае, че трябва да бъде заменен със свещеническа якичка.

— Бог да те благослови! — възкликва той.

Възторженото му възклицание увисва за миг във въздуха. После проститутката се привежда напред, опира ръце на коленете си, започва да се киска и се киска кажи–речи цяла минута.

— Голям веселяк сте, сър — успява да произнесе тя хрипливо. — Ама вече трябва да вървя…

— Чакай! — вика той умолително, в главата му със закъснение нахлуват жизненоважни въпроси — ако не й ги зададе, никога няма да си прости. — Вярваш ли, че имаш душа?

— Душа ли? — повтаря тя невярващо. — Някакъв дух с криле вътре в тялото ми? Ами… — тя отваря уста да продължи, извила присмехулно устни, но като вижда жалното му изражение, преглъща хапливите думи и омекотява удара. — Ами… всичко, което имате вие, го имам и аз, в това съм сигурна. — Тя приглажда роклята си отпред, дланите й се плъзгат по очертанията на корема. — Хайде, трябва да вървя. Последен въпрос, моля!

Хенри залита сякаш от удар, установил с ужас, че отново е попаднал в плен на Злото. Само преди минути бе в Божиите ръце; а какво стана сега? Изгуби присъствие на духа и сякаш отново се мята в лепкавите прегръдки на съня. Хубавичката проститутка ще отговори само на още един въпрос; един последен въпрос — какъв да бъде той? И Хенри чува ужасен собствените си думи:

— Ти… космата ли си?

Тя присвива удивено очи.

— Космата ли, сър?

— Косми по тялото — той махва неопределено с ръка към корсажа и полата й. — Имаш ли косми по тялото?

— Косми ли, сър? — усмихва се тя лукаво. — Че разбира се — също като вас!

И внезапно сграбчва с една ръка фустите си и ги придърпва чак до гърдите, стискайки намачкания плат, а с другата ръка дърпа надолу дългите си гащи, разкривайки тъмния триъгълник на венериния хълм.

Някъде надолу по улицата избухва силен смях. В продължение на един безкраен миг Хенри се взира в нея, после стисва здраво очи и се обръща гърбом. Възпитанието му не позволява да обърне гръб на жена, преди да е приключил разговора с общоприетите фрази на учтивост, но той успява да преодолее себе си. С пламнало лице, той върви, препъвайки се, по улицата, сякаш отликите на нейния пол са се забили дълбоко в тялото му, като меч.

— Исках само да ми отговориш! — вика той пресипнало през рамо, долавяйки как все повече и повече гласове се надигат от подземията на Чърч Лейн и се присъединяват към смеха, без дори да разбират каква е причината.

— Божичко, сър! — подвиква тя след него. — Ми нали ви се полагаше нещичко за тоз допълнителен шилинг!

— Такъв е той — приключва Уилям, докато Шугър плъзга пръсти през гъстите косми по гърдите му. — Съвсем различен от мен. Но не е лош човек. Пък кой знае? Може би някой ден ще удиви всички ни и най-сетне ще вземе съдбата си в свои ръце.

Шугър спира за миг усилията си, насочени към нарастването на неговата мъжественост.

— Искаш да кажеш… да ти отнеме парфюмериите „Ракъм“?

— Не, не, те вече са мои завинаги, никой не може да ми ги отнеме — казва той, но мисълта явно го стряска, защото ерекцията му спада и се налага тя да му придаде нови сили. — Не, имах предвид, че Хенри може да се заеме с… откъде да знам, с нещо, което човек като него би желал да прави… — от устните му се изтръгва стон, когато Шугър се надига и го възсяда.

Отдавна е установила, че това е сигурен път към успеха. През всички тези години, от опита си с толкова много мъже, е стигнала до един извод — мъж с повехнал пенис е нещастен мъж, а нещастните мъже могат да бъдат опасни. Осигуриш ли им топъл подслон и те се оперват. Когато ерекцията им е несигурна, когато многото пиене си е казало думата, когато тъга или грижи притискат сърцето на мъжа, когато съмнения налягат душата му, когато се види гол в огледалото и реши, че изглежда грозно или смешно, когато хвърли поглед към мъжествеността си и бъде обзет от страх, че това е последният път, когато тя надига глава, във всички тези случаи единственият сигурен начин е да направиш всичко възможно, за да може пенисът му да стои изправен без чужда помощ само за миг — докато го поемеш на сигурно място в себе си. Оттам нататък природата встъпва в правата си.

Петнайсет

Пролетта е дошла и всички познати на Агнес Ракъм наблюдават удивено завръщането й от света на мъртвите. Съвсем наскоро тя лежеше като труп зад спуснатите завеси в задушната си стая. А сега, облечена в светли цветове, оживява дома с нежния си ангелски глас, докато се подготвя за откриването на Сезона.

— Дръпни завесите, Лети — нарежда тя при влизането си във всяка стая.

И репетира по цял ден: стой изправена, не се обръщай рязко, усмихвай се очарователно; пристъпвай така, че краката ти да не се показват изпод полите. Да вървиш така, сякаш се движиш на колелца, е цяло изкуство, овладяно само от един крайно ограничен елит.

— Сложи книгата на главата ми, Сара — нарежда тя на камериерката си, — и се отдръпни!

При това усилията на Агнес не са ограничени единствено зад четирите стени на семейния дом; тя непрекъснато прескача до Оксфорд Стрийт и Риджънт Стрийт, и се завръща от тези експедиции с всевъзможни малки и големи пакети, опаковани като бонбони в хартия на пъстри райета. Наистина, Уелският принц е още на Ривиерата, но за Агнес Ракъм „празненството, което трае сто дни“ вече е започнало. Наистина, чувства се тъй, сякаш отново е дебютантка!

Разбира се, всичко това се дължи на нейния ангел-хранител. Колко окуражаващо е съзнанието, че на този свят има едно същество, което я обича и иска тя да се чувства добре! Какво облекчение е мисълта, че някой те разбира истински! Нейният ангел-хранител знае, че тя има Сериозни Причини да се бори за светски успехи през този сезон — това не е някакъв лекомислен каприз, а истинска битка на Доброто срещу Злото! Злото стана причина тя да се поболее, Злото отне полагащото й се по право място в доброто общество; и сега Агнес се опитва да прогони Злото от своя живот с помощта на духовния си спасител, както и с помощта на мъничките розови хапчета, които й препоръча госпожа Гууч. Хапченца, не по-големи от пайетите по роклите й, а всяко от тях се справя така успешно с главоболието!

Поръчаните две дузини ръкавици от ярешка кожа пристигнаха вчера. Ще й стигнат за начало, макар да й е ясно, че ще й трябват много повече — защото тези глупави ръкавици не могат да се перат. (Наистина, Клара, не мога да разбера защо вдигат толкова пара за напредъка на науката, след като ние, жените, сме принудени непрестанно да подменяме такава елементарна вещ!). Агнес е наредила да сложат един чифт от новите ръкавици на обтегачите, за да станат по-удобни за нахлузване, но все още не може да напъха вътре пръстите си, дори след като ги напудри. Смешна работа! Нали пръстите й не са станали по-дебели? Клара твърди, че са все така тънки, каквито са били и преди.

Ръкавиците са само един от стотици проблеми. Налага се например да реши съвсем скоро какъв парфюм смята да употребява през сезона. През изминалите години избягваше да употребява парфюми, произведени от „Ракъм“, защото се боеше, че ако се превърне в жива реклама на парфюмериите на свекъра си, това би било оскърбление спрямо Добрия Вкус. Обаче напоследък във всички дамски списания пише, че истински изисканата жена ограничава употребата на аромати и ползва само одеколон и лавандулова тоалетна вода — а тъй като те миришат по един и същи начин, независимо от производителя, какво лошо би имало в това да ползва продукцията на „Ракъм“? В крайна сметка, това ще бъде известно единствено на нея — което придава на избора й чисто морални измерения. Освен това още не е решила дали да облече роклята от бяла коприна за играта на крокет в „Каркажу“. Не може да разчита, че времето ще е хубаво, има опасност да намокри и изкаля полите си, но бялото ще е толкова подходящо, при това нито една от другите дами няма да бъде в бяло! Разбира се, може да поиска от мадам Льо Кере (новата й шивачка) да прибави към новата й рокля така наречения port-jupe20, но дали това ще реши проблема? Агнес предполага, че ще й бъде трудно да играе крокет, като същевременно придържа полите си, прикрепени с верижка към колана.

Скорошното посещение на госпожа Гууч, отличните й съвети за чудесни лекарства и любезни аптекари (Онази стара киселица Гозлинг сигурно ще започне да ви чете проповеди — но другите не създават никакви проблеми. Достатъчно е да затрепкате с клепачи и да ги изгледате мило) промениха до такава степен живота й, че Агнес Ракъм е твърдо решена да се вижда занапред с колкото е възможно повече дами. Нека всички чуят новината: госпожа Агнес Ракъм приема отново!

Агнес е изхвърлила визитните картички, които са оставяли посетителите й през отминалите мрачни времена, времената, белязани с болест и унизително безпаричие. Мястото им е заето от други — картичките на нови лица, дошли да посетят новата Агнес Ракъм.

Днес например се отби госпожа Амфлет. Тази любезна дама бе решила да я посети между четири и пет следобед, а не между три и четири — което доказваше, че тя не се отнася към Агнес като към човек, който се връща в обществото след прекарана болест, а приема посещението си при нея като съвсем традиционна поредна визита. Колко мило от нейна страна!

Погледната отблизо, госпожа Амфлет се различаваше подчертано от жената, която Агнес си спомняше, видяна за кратко в някаква бална зала преди две години. Тогава госпожа Амфлет беше (защо да се лъжем) пълничка и луничава. Днес, в салона на Агнес, тя е тънка като тръстика, с безукорно бяла кожа. Разбира се, Агнес изгаря от любопитство и копнее да пренебрегне изискванията на етикецията и просто да я попита, но в края на краищата госпожа Амфлет доброволно споделя тайната си, а именно: 1) Диета, състояща се от вода, сурови моркови и само по няколко лъжици говежди бульон. 2) Лосион „Калидор“ на Роуландс, плюс една идея пудра.

— Никога не бих ви познала! — поздравява я Агнес.

— Прекалено сте любезна.

— О, съвсем не!

(Но всъщност, макар госпожа Амфлет наистина да изглеждаше великолепно, Агнес беше мъничко притеснена от факта, че милата женица спомена на няколко пъти „бебето“, както и думата „майчинство“ — очевидно страдаше от заблудата, че това са подходящи теми за разговор. А и не беше ли малко прекалено рано за госпожа Амфлет изобщо да се появява в обществото след раждането? Агнес наистина се поколеба, но отхвърли съмненията си в пристъп на човеколюбие. В края на краищата не може да вирне нос пред една възможна съюзница през предстоящия сезон!).

— Но вие също изглеждате прекрасно, госпожо Ракъм. Каква е вашата тайна?

Агнес само се усмихна в отговор. Междувременно си беше взела поука и знаеше, че не трябва да говори за своя ангел-пазител пред никого, освен пред човек, комуто би поверила и живота си.

Сега Агнес стои край прозореца на спалнята си и се надява ангелът да се появи под дърветата — ето там, пред градинската врата. Иска й се отново да му махне с ръка. Но чудесата не стават по поръчка; само понякога, когато Бог отклони за миг строгия Си поглед, Светата Дева се възползва от невниманието Му, за да дари някому някоя непозволена милост. Агнес е решила за себе си, че Бог се числи към англиканската църква, докато Светата Дева изповядва истинската вяра; отношенията между Тях Двамата са напрегнати, трудно им е да се споразумеят по който и да било въпрос, но не могат да се разделят, защото Сатаната незабавно би се възползвал от такова нещо. Така че се търпят взаимно и се грижат за света според силите си.

Агнес пристъпва към огледалото и се взира в лицето си. Вече е на половин път към трийсетте и призракът на старостта я дебне. Тя трябва да направи всичко по силите си, за да се съхрани от страдания и упадък, но има неща, които сънят не може да поправи. Наистина, всяка нощ тя посещава Манастира на здравето, където добрите сестри я успокояват и лекуват, но понякога, когато пристигне в прекалено тежко състояние пред обвитите в бръшлян порти, те клатят глави и я упрекват нежно. Тогава Агнес знае, че на сутринта, когато се събуди, болката няма да е преминала.

Болката я измъчва и сега. Пред дясното й око въздухът трепти, сякаш вижда падащи снежинки, а зад очната ябълка нещо пулсира болезнено. Възможно ли е да е изплюла последното розово хапче, без да забележи, когато й се случи онази дребна неприятност с пилешкия бульон? Дали да не вземе още едно… но след онази неприятност й остана горчив вкус в устата и би предпочела да пийне малко от „Укрепващия сироп на Годфри“.

Над лявата й вежда, почти невидим сред златистия полумесец от косми над окото, има мъничък белег, останал от едно падане в детските й години. Този белег не може да бъде премахнат — това е непоправим дефект. Колко ужасна е мисълта за ранимостта на плътта! Тя се смръщва, но незабавно изопва чело, за да не би бръчките да се вкопаят неизличимо в него.

Агнес притваря очи и си представя, че ангелът пазител е зад гърба й. Хладни длани, гладки като алабастър, докосват слепоочията й и започват да ги масажират полека. Безплътни пръсти проникват през кожата вътре в черепа й, неосезаеми и все пак успокояващи, като нокът, почесващ сърбящото място. Пръстите намират сърцевината на болката, подръпват и една бучица от Злото се откъсва от душата на Агнес, както се отлепва бялото подкорие от портокала. Усещането за пречистване на душата я кара да потръпва от блаженство.

Тя отваря очи и установява учудено, че лежи по гръб на пода — таванът над нея бавно се върти, а точно над себе си вижда обезпокоеното лице на Клара.

— Да повикам ли помощ, мадам? — пита камериерката.

— Разбира се, че не — отвръща Агнес и примигва усилено. — Нищо ми няма.

— Този доктор Харис ми се струва много приятен човек — отбелязва Клара, имайки предвид лекарят, който бе повикан при последния пристъп на госпожа Ракъм. — Изобщо не се държи като доктор Кърлоу. Ако искате…

— Не, Клара. Помогни ми да стана.

— Беше много обезпокоен от разказа за вашите припадъци — упорства прислужницата, докато помага на господарката си да стане от пода.

— Той е млад… и хубав, ако не се лъжа — казва задъхано Агнес, борейки се със световъртежа. — Убедена съм, че ще ти е приятно… да го видиш пак. Но не бива да си губим времето, нали?

— Безпокоя се само за здравето ви, мадам — настоява нацупено Клара. — Господин Ракъм каза да го уведомяваме, ако се почувствате зле.

Агнес забива пръсти в ръката на Клара.

— Няма да казваш за този случай на Уилям — прошепва тя.

— Но господин Ракъм каза…

— Не е необходимо „господин Ракъм“ да знае всичко, което се случва тук — казва твърдо Агнес, внезапно обзета от прозрение как да си осигури подчинението на Клара. — Не е необходимо например той да разбере откъде си намерила пари, за да си купиш корсет, нали? Корсетът наистина ти отива, но… ние, жените, имаме правото на своите малки тайни, нали?

Клара пребледнява.

— Да, мадам.

— А сега — казва с въздишка Агнес, докато оправя гънките по ръкавите си, — бъди така мила да ми донесеш „Укрепителния сироп на Годфри“.

Лек ветрец повява игриво от време на време пред френските прозорци, сякаш призрачни деца си играят със страниците на романа на Шугър. Тя отдавна е оставила перодръжката, а ветрецът подръпва най-горния лист под натопеното в мастило перо, създавайки свои неразбираеми плетеници. Шугър не забелязва нищо, тя продължава да се взира разсеяно, присвила леко очи, в осветената от слънцето зеленина на малката си градинка.

Надяваше се, че ако избута писалището съвсем близо до отворените прозорци, съвсем близо до свежия въздух, който нахлува откъм Прайъри Клоуз, ако може да долавя свежия мирис на разкопаната пръст под розовите храсти, вдъхновението й ще се върне. Засега обаче няма никакъв резултат — освен че е все още будна, което е значително подобрение в сравнение с това, което се случва, когато реши да вземе ръкописа в леглото…

Навън, по тротоара, който се намира почти на нивото на главата й и по който не минава почти никой, подскачат две врабчета и събират сламки за гнездото си. Колко хубаво би било, ако свият гнездото си в розовия храст, точно пред нея! Но не, те проявяват интерес към сенчестата градина на Шугър единствено поради възможността да отмъкнат оттам някое и друго клонче. Явно имат намерение да се настанят другаде.

Най-горната страница отново потръпва под повея на вятъра и този път писалката се търкулва и изтраква върху писалището. Шугър инстинктивно се привежда напред, но успява само да бутне и мастилницата, така че три-четири капки черно мастило пръсват върху полите на бледозелената й рокля.

— Да бъде проклет… — започва тя гневно, но млъква с въздишка. В края на краищата, това не е кой знае каква катастрофа. Може да се опита да изпере мастилото — а ако петната не излизат или я домързи, винаги може да си купи нова рокля. Тази сутрин пристигна нов плик от банката на Уилям, който тя пъхна при другите в най-долното чекмедже на тоалетната си масичка. Щедростта му не е намаляла, а може би просто не му е дошло на ум да промени инструкциите, които е дал на банкера си; тъй или иначе, тя е успяла да натрупа повече пари, отколкото би могла да изхарчи, дори ако развие навик да полива непрекъснато мастило по роклите си.

Трябва да довърши романа си. Никога досега не е било издавано нещо подобно; появата му ще предизвика сензация. Ако надути глупци като приятелчетата на Уилям могат да разбунят духовете с жалките си опити да богохулстват, помислете само какъв ефект би имала тази книга — първата, която разказва истината за проституцията! Светът е готов да научи истината; настават нови времена; всяка година се появяват нови доклади за нивото на бедността, които почиват на статистически изследвания — вече не е необходимо хората да разчитат на романтични измишльотини. Тъкмо сега е необходима появата на един голям роман, който да плени въображението на публиката — да трогне читателите, да ги вбеси, да ги накара да изтръпнат от ужас, да ги скандализира. Един разказ, който да ги хване за ръка и да ги поведе по улици, където никога досега не са се осмелявали да стъпят, история, която да отметне завесите от укривани досега деяния, пред гласове, които никой не е чувал до днес. Една история, която смело посочва с пръст истинските виновници. Докато не се появи такава книга, проститутките ще бъдат прикривани под общия саван, наречен „Голямото социално зло“, а истинските виновници за страданията им ще останат необезпокоявани.

Шугър се взира в мастилените драсканици на вятъра. Време е тя да ги замести с нещо смислено. Всички паднали жени на света разчитат на нея да огласи истината.

— В тази книга — казваше тя навремето на своите приятелки, които можеха да четат, — не се разказва само за мен, а за всички нас.

Сега, в слънчевия си кабинет на Прайъри Клоуз, тя чувства, че я избива пот.

— Аз умирам, Шуш — така каза Елизабет през последната й нощ на тази земя — нощта, преди вие да видите за първи път Шугър в онзи магазин за канцеларски принадлежности на Грийк Стрийт. — Утре ще бъда труп. Ще почистят стаята, а мен ще хвърлят в реката. Змиорки ще ядат очите ми.

— Няма да те хвърлят в реката. Аз няма да позволя — ръката на Елизабет стискаше нейната учудващо силно, макар тя да бе само кожа и кости.

— И какво смяташ да предприемеш? — попита Елизабет с присмех. — Ще повикаш мама и татко, и всичките ми роднини, на лъскаво християнско погребение, на което викарият ще разказва колко добра съм била?

— Така ще сторя, Елизабет, ако наистина го искаш.

— Боже мили, Шуш, как можеш да си такава безсрамна лъжкиня. Поне да се беше изчервила.

— Говоря сериозно. Ако искаш погребение, мога да го уредя.

— Боже Господи, Боже Господи… какви глупости дрънкаш. С това ли успя да пробиеш в Уест Енд? Като казваш на всеки от клиентите си, че никога през живота си не си виждала по-надарен мъж?

— Това, че умираш, не е повод да ме обиждаш.

Смехът поразведри малко атмосферата, но пръстите на Елизабет продължаваха да я стискат здраво като кучешка захапка.

— Никой няма да си спомня за мен — продължи умиращата, облизвайки потта, която се стичаше по лицето й. — Змиорки ще ядат очите ми, и никой няма да знае, че съм живяла на тази земя.

— Обречена съм още от първия път, когато разтворих краката си. „От днес нататък нямам дъщеря“, така каза тогава баща ми.

— Цял един живот, изхвърлен като помия в канавката — поради болезнената жълтеникава светлина и потта, която обливате лицето на Елизабет, беше трудно да се прецени дали тя плаче. — Опитвах се, Шуш. Направих, каквото можах, за да не вляза в черния списък на Господа. Дори след като станах уличница, пак се стараех, надявах се, че ще имам втори шанс. Ако вземеш кой да е ден от последните двайсет години и видиш какво съм вършила през него, ще се убедиш, че не съм се предала толкова лесно.

— Разбира се, че е така. Всички го знаят.

— Никой не дойде да ме види, нали знаеш? Никой, освен теб.

— Сигурна съм, че щяха да дойдат, ако можеха. Страхуват се, това е всичко.

— Да бе, разбира се. „Никога не съм виждала такива размери…“

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, не искам да пия. Ще ме опишеш ли в книгата си?

— Каква книга?

— Онази, която пишеш. Дето се казваше „Жени срещу мъжете“.

— Това беше преди години. Оттогава съм сменила заглавието десетина пъти.

— Ще ме опишеш ли в нея?

— Ти искаш ли да те опиша?

— Не е важно какво искам аз. Ще ме опишеш ли?

— Ако ти искаш.

— Господи, Шугър! Наистина ли никога не се изчервяваш?

Шугър става от писалището и отива до прозореца, за да се отърси от спомена за ръката на Елизабет — лепкава от пот, здраво вкопчена в нейната. Започва нервно да свива и разпуска пръсти, има чувството, че потта на умиращата още лепне по тях, макар да съзнава, че собствената й пот избива през пукнатините на загрубелите й длани. Тя вдига ръце и извива длани така, че да бъдат огрени от слънчевите лъчи. Отскоро кожата й е станала ужасна, въпреки че всяка вечер маже ръцете си с Ракъмовия Crème de Jeunesse. О, да можеше да намери отнякъде буркан с меча мас — какъвто имаше винаги на разположение в дома на госпожа Кастауей! Но тя няма представа откъде може да се купи меча мас в Мерилебоун.

Шугър хвърля поглед надолу и забелязва, че петната по роклята й са се разширили и са се слели в едно наистина много голямо петно. Няма да е зле да се преоблече — за в случай, че Уилям реши да намине. Тя покрива разръфаната купчина листове с картонените корици на папката. Погледът й пада върху колоната отхвърлени заглавия; първите няколко ситно задраскани, така че вече не се четат, по-новите са драснати само с по една линия. „Жени срещу мъжете“ още се чете, както и следващото „Гневен вик от един безименен гроб“. Последното, „Възходът и падението на Шугър“, е надраскано плахо и неуверено. Отваря на първа страница, прочита „Всички мъже са еднакви…“ и двайсетте или петдесетте думи след това — само за миг. Колко странно е, че един четен и препрочитан пасаж се прочита толкова бързо, а нещо ново трябва да бъде прочетено бавно, дума по дума. Цялата първа страница започва да тече автоматично в съзнанието й, както се задейства автоматична латерна, когато маймунката на латернаджията завърти дръжката.

От смущение Шугър прехапва устни до кръв.

Два часа по-късно, след като е прибрала в чекмеджето недовършения роман и е прочела вместо това новия брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, Шугър отново е в банята. Напоследък тя като че ли прекарва половината си живот в банята, в подготовка за възможното посещение на Уилям. Не че го счита достоен за такива старания — сами разбирате; естествено, тя го презира, или по-скоро, за да не си служи с толкова груба дума, в никакъв случай не го одобрява… Работата е там, че, естествено, постоянният му интерес към нея е ценно предимство, и тя смята да го поддържа колкото е възможно по-дълго. Ако може да направи така, че привързаността му — която той веднъж дори нарече любов — да се окаже трайна, Шугър ще има шанс — едничкия шанс през живота си — да измами Съдбата. Всичко е възможно под крилото на Ракъм…

От всички кътчета на апартамента на Прайъри Клоуз, тази баня в жълто и черно, тази остъклена малка стаичка е мястото, на което Шугър се чувства наистина като у дома. Останалите помещения са прекалено големи и прекалено пусти; таваните са прекалено високи; стените и подовете прекалено голи. Иска й се стаите да бяха уютни, отрупани със собствените й мебели и украшения, но досега не се е осмелявала да си купи нещо, пък и не й и идва на ум какво точно да бъде то. Само мъничката баня, въпреки призрачния си блясък, създава впечатление на завършеност — черната лента тапет, която очертава цокъла, е изключително подходяща, за да се взираш в нея; дървеният под сияе на светлината на лампата; кърпите на бронзовите окачалки са меки и пухкави, а множеството шишенца и бурканчета с най-различни продукти на „Ракъм“ са забавни като играчки. Но най-успокояващо е въздействието на влажната мъглица от парата, която се вдига над ваната и се върти полека, бавно като облак.

Тя знае, че не би трябвало да се къпе толкова често. Честото къпане вреди на кожата й — затова и ръцете й са толкова болезнено напукани; не й трябват нито Crème de Jeunesse, нито меча мас — просто не трябва да прекарва толкова време, потънала до шия в топлата сапунена вода! Но въпреки че знае това, всеки ден, понякога дори два пъти дневно, тя пълни ваната и се потапя в нея — защото обича ваната си. Или… може би „обича“ не е подходящата дума… е, тогава тя просто я успокоява. Напоследък е много изнервена, плаче безпричинно, обземат я пристъпи на необяснима тревога, сънува кошмарите от детството си, които смяташе, че е забравила. Тя, която доскоро бе в състояние да обезоръжи с едно невъзмутимо намигване всеки мъж, който й кажеше: „Какво би ми попречило да те убия точно сега?“, тъкмо тя като че ли се превръща в момиченце, което не може да понесе дори едно по-нагло подсвиркване на улицата.

— Разкисваш се — казва си тя, и гласът й, толкова грозен в сравнение с гласа на Агнес Ракъм, отеква сред парата в банята, която разполага с добра акустика. — Разкисваш се — повтаря тя, като се опитва да изтъни звука, който излиза от устните й. Напевно, трябва да се опита да говори напевно. Единственото, което постига, е че започва да фъфли. Запраща гъбата към пръстите на краката си и отбелязва: — Сега пък прозвуча като содомит.

Дясната ръка я щипе ужасно; когато изстиска гъбата, сапунената вода проникна в пукнатините по дланите й — разранените, почти разкървавени процепи в плътта й. Поне в това отношение няма спор, че е далеч по-разкисната от когато и да било преди.

— О, Уилям, каква изненада! — тя продължава да се упражнява с надеждата да постигне желаната напевност, после се разсмива. Ехото на резкия й смях отскача от плочките.

Тя знае, че Уилям надали ще дойде днес. Сезонът вече започва, и (както й обясни със съжаление самият той по време на последното си посещение), той ще бъде изтормозен от ангажименти, ще го мъкнат от един прием на друг, ще го влачат „насила“ по театри и опери.

— Но кой ще те „влачи насила“? — осмели се да попита тя. — Агнес ли?

Вече станал от леглото, той въздъхна и продължи да навлича панталоните си.

— Не, не е редно да обвинявам нея. Тази сложна игра, в която участваме всички, танцът, чиито правила спазваме, независимо от това дали ни харесва или не… това са норми, установени от далеч по-висши авторитети, не от малката ми женица. Виновно е… — в опит да се извини за прибързаното си тръгване, той се навежда, за да погали наскоро измитата й коса, — виновно е Обществото!

В спалнята на Агнес Ракъм, в леглото на Агнес Ракъм, са подредени дузини картички — приблизително във формата на човешко тяло.

— Знаеш ли какво е това? — пита Агнес Клара, която е влязла току-що и оглежда изложението, видимо озадачена.

Клара се привежда по-наблизо, питайки се дали господарката й се шегува с нея, или просто пак са я прихванали.

— Ами… покани, мадам.

И действително, фигурата с неестествено тънка талия и прекалено голяма глава е подредена като мозайка изцяло от покани, във всяка от които някой моли да има удоволствието да приеме Агнес по време на предстоящия сезон.

— Това е нещо повече от покани, Клара — окуражавайки прислужницата да развие заложената у нея способност да оценява символи. Прислужницата продължава да се съмнява, че я разиграват, докато най-сетне госпожа Ракъм се смилява над нея.

— Това е опрощение, Клара — заявява тя.

Клара кима и получава с облекчение разрешението на господарката си да се оттегли.

Въпреки това, макар Клара да не го осъзнава, госпожа Ракъм е напълно права и съвсем не е луда. За немалко дами и господа, стремящи се да участват в забавленията през сезона, месецът, който започва с Деня на лъжата е белязан с убийствено унижение, след като установят, че са сред тези, на които обществото Не Прощава. Поканите за приеми и други светски увеселения през май, които те са разпратили, получават в отговор купчина откази със стандартната фраза, че еди-кой си „съжалява, но няма да може да присъства“, а ответни покани изобщо не пристигат. И така, през удължаващите се априлски вечери все повече мъже седят до късно, вперили поглед в умиращата жарава на огнищата си, с каменни лица, които традиционно се свързват с банкрут или измяна на съпругата; все повече жени леят сълзи и кроят отмъщения, обзети от безсилен гняв. Ако балът на лейди Еди-коя си ще се състои на 14 май, а някой не е получил поръбената с винетки carte d’invitation до 14-ти април, то този човек със сигурност е осъден на изгнание.

Разбира се, падението не следва веднага. Малцина от тези, които през някой сезон са грели в най-отбраните съзвездия на обществото, са изцяло отхвърлени още през следващия; по-често, за да преценят самите те докъде са изпаднали, им се налага да се занимават с дяволски сложни изчисления на санове и рангове. Но на Агнес Ракъм подобни изчисления не са необходими; всички врати са широко отворени пред нея.

Затова пък Хенри и госпожа Фокс са от хората, на които април не е донесъл никаква радост. Всеки от тях е получил по няколко покани — което е по-добре от нищо, но броят им никога не е бил толкова малък.

Всеки от двамата е пъхнал поканите в някое чекмедже, и е изпратил своя отговор — че „съжалява, но няма да има възможност да присъства“. За госпожа Фокс причината за отказ е лошото здраве — тя вече не е в състояние да се опита да понесе стоенето на крака с часове, всички разходки, игри на крокет и тям подобни, които изисква сезонът. Силите я напускат толкова бързо, че дори по-далечните познати забелязват промяната и казват шепнешком: „Няма да е още дълго на този свят“. Приятелите и роднините са все още заслепени от отражението на някогашната й енергия, и си говорят тихичко, че Емелин „не изглежда добре“ и че „трябва да си почива повече“. Съветват я да се възползва от пролетното слънце, че нищо друго не прогонвало така лесно бледността. „Мислиш ли“, питат те тактично, „че е редно да прекарваш толкова много време в бедняшките квартали?“.

Сутринта на втората неделя от месец април госпожа Фокс и Хенри Ракъм вървят, както обикновено, по опасаната с дървета алея, след края на неделната служба.

— Е — заявява сухо Хенри, — аз поне не съжалявам ни най-малко, че няма да взема участие в предстоящите празненства.

— Нито пък аз — отвръща госпожа Фокс. — Но нас не ни дразни това, нали? Работата е там, че ние няма да отсъстваме по извинителни причини, ние сме отхвърлени. И защо, питам се? В такива парии ли сме се превърнали? До такава степен ли сме нарушили границите на приличието?

— Очевидно — мръщи се Хенри и продължава да крачи бавно и потиснато. Както винаги, той не е в състояние да долови иронията в тона й — една от най-очарователните му слабости според Емелин.

— Ах, Хенри — подема тя отново, — редно е да погледнем истината в очите. Ние просто няма какво да предложим на по-високопоставените от нас. Да вземем вас — вие можехте междувременно да сте директор на внушителен концерн, а вместо това сте се отказали от всичко и получавате само една оскъдна издръжка, при това живеете в къщичка с размерите на работническо жилище. Несъмнено високопоставените особи са решили, че ако допуснат да прекрачите прага им, кой знае какви човешки отрепки биха похлопали на вратите им след това?

Тя наблюдава Хенри, който се изчервява. О, защо се изчервява така! Та той струва колкото десетима представители на така нареченото „добро общество“!

— Освен това — допълва тя, — вие не сте готов да приемете тезата, че няма нищо лошо в това да обърнем за кратко гръб на Бога в името на приятното прекарване на времето. Е, трябва да признаете, че това ви превръща в не особено подходящ гост на някое празненство.

Той изръмжава нещо и става още по-червен.

— Е, всъщност бях поканен на един куп приеми — все в дома на брат ми. Помолих това да ми бъде спестено.

— Но, Хенри, госпожа Ракъм държи толкова много на вас!

— Така е, но на вечерите у Уилям винаги ме слагат срещу някой, когото не мога да понасям, и цяла вечер съм осъден да поддържам възможно най-досаден разговор. Тази година реших — никога повече. Стига ми и това, че непрекъснато се натъквам на Бодли и Ашуел.

— Скъпият Хенри — усмихва се госпожа Фокс. — Бихте могли просто да не им обръщате внимание. Те са чакали, а вие — лъв. Лъв от по-кротък и уравновесен вид, признавам, но все пак…

— Но не съм казвал на Уилям да не канят вас — гневът го кара да върви по-бързо и тя трябва да полага усилия, за да не изостава. Малките й обувчици, толкова по-малки от неговите, потропват по калдъръма.

— Е, какво от това — казва тя и повдига полите си, за да не й пречат да върви. — Струва ми се, че непривлекателните вдовици никога не са били особено търсени. Особено пък вдовица, която работи. Ако пък работата й е да връща в правия път паднали жени… какво да говорим!

— Но това е благотворителна дейност — заявява Хенри. — Много хора от висшите кръгове се занимават с благотворителност.

Това, че тя описа себе си като непривлекателна, го кара да върви още по-бързо, сякаш да избяга от желанието си да изрази на глас възхищението си от нейната красота.

— Дружеството за спасение може да се определи като благотворително, предполагам — съгласява се госпожа Фокс. — Доколкото трудът ни не се заплаща. — Подтичвайки до него, тя започва да рови в ръкава си, за да измъкне пъхнатата в него носна кърпичка. — Въпреки че съм разговаряла с някои дами, които предполагаха, че получавам заплата… Като че ли никоя жена не би работила, ако бедността не я принуждава да го стори. Разбирате ли, никой не знае какво състояние ми е оставил Бърти — малко или голямо. Ах, слухове, слухове… Да поседнем за малко.

Стигнали са до един каменен мост, чиито извити перила са ниски, гладки и достатъчно чисти, та да може да се седи на тях. Едва сега Хенри забелязва, че госпожа Фокс диша много тежко, а по бледото й лице е избила пот.

— Пак ви накарах да вървите прекалено бързо, как може да съм такъв дръвник! — казва той.

— Не, съвсем не — отвръща тя и попива с кърпичка слепоочията си. — Денят е чудесен за една по-бърза разходка.

— Изглеждате уморена.

— Настинала съм, струва ми се — тя се усмихва, за да го успокои. — Настинка в това топло време! Нали виждате? Винаги правя всичко наопаки! — Гърдите й се повдигат бързо като на птиче, но, съзнавайки впечатлението, което прави, тя замълчава за миг, за да може да си поеме дъх. — Вие също ми се струвате уморен.

— Напоследък спя зле.

— Баща ми предписва много… ефикасни лекарства против безсъние — казва тя. — А може да опитате и с топло мляко.

— Предпочитам да оставя всичко в ръцете на природата.

— Напълно правилно — госпожа Фокс притваря очи, за да отпъди пристъп на замайване. — Кой знае? Още тази вечер може да спите като младенец.

Хенри кимва, отпуснал сключените си ръце между коленете.

— Дай Боже.

Продължават да седят така още известно време. Невидима, водата бълбука някъде под тях. След време други двама богомолци минават край тях и ги поздравяват с почти незабележим жест.

— Знаете ли, Хенри — казва госпожа Фокс, след като те са отминали.

— Сестрите от Дружеството за спасение настояват… да не работя толкова много… по време на сезона… да си позволя малко почивка, да се възползвам от… предстоящите забавления. — Тя гледа на изток, присвила очи, сякаш може да види оттук порутените къщи на лондонските бедняшки квартали. — Но когато стоя надалеч от онези улици, аз не постигам нищо… а всеки ден по някоя жена там достига до този момент, след който вече не може да се надява на добър живот — или на добра смърт.

Тя хвърля поглед към приятеля си, но той е свел очи надолу.

Хенри се взира в призрачните сцени, които се редят във въображението му. Безименна жена, останала незасегната от хиляди съвкупления, най-сетне е достигнала „този момент“, за който говори госпожа Фокс — фаталното съвкупление, когато червеят на Смъртта влиза в тялото й. От този миг нататък тя е обречена. Косми поникват по тялото й, тя дегенерира и се превръща от човек в звяр. На смъртния си одър, непокаяна, тя е чудовищно окосмена, не само между краката и под мишниците, но и по ръцете и гърдите. Хенри си представя някаква маймуна с женствени форми, която се мята и бълнува в агония върху мръсен сламеник, а ужасените лекари я наблюдават на светлината на фенери, които държат в треперещите си ръце. Онези „диви жени“, докарани от Борнео — ами това най-вероятно са жертви на сексуални ексцеси! Нали диваците от островите са известни с тяхната…

— Е, какво пък — въздъхва госпожа Фокс, изправя се и започва да чисти турнюра си с малката четка за дрехи, която вади от чантичката си. — Не ни остава нищо друго, освен да си устроим наш личен светски сезон, Хенри — само вие и аз. Най-забележителните събития в него ще бъдат нашите разговори, разходките ни и здравословните слънчеви лъчи.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — казва твърдо Хенри, доволен, че тя вече не изглежда толкова уморена. Но въпреки че слънцето ги обсипва със здравословните си лъчи, лицето на госпожа Фокс си остава ужасно бледо, а устата й е все така отворена, колкото и това да не е прието в доброто общество — един природен закон, който не се съобразява с добрите нрави, е разтворил устните й.

Шугър хвърля поглед през рамо към отражението си в огледалото, за да насочва правилно ръцете си, докато закопчава роклята си на гърба. Тя държи две дълги метални куки, извити на края, известни и като „куките на уличницата“ — защото дават възможност на жената да облече роклята си без помощта на прислужница.

Когато и последното копче на тила е закопчано, Шугър плъзва пръсти по копринената подплата на тясно прилепналата якичка, освобождавайки няколко притиснати под нея кичура. Избра тази демодирана сива рокля, защото Уилям никога не я е виждал в нея, така че, ако случайно попадне пред погледа му на известно разстояние, той надали би я познал. Косата си е сресала също по необичаен начин — на среден път, и я е навила на стегнат кок, така че и косъм не може да се измъкне изпод шапката.

— Така може — преценява тя най-сетне.

Вече няма сили да чака Уилям. Чака го с дни, докато се появи най-сетне, а ако изобщо дойде, умът му е зает с неща, които са част от неговия таен живот — таен, защото го държи в тайна от нея. Приятелите и роднините му го познават по-добре от нея, а на тях тези познания не са им необходими — просто не е честно!

Е, тя не възнамерява да остава в неведение. Не може да изпълни съдбата си, ако продължава да линее в този апартамент, да суши непрекъснато косата си пред огъня в камината, да чете вестници, да изучава акцизни нормативи, за да бъде подготвена за разговори, които така и не се осъществяват, да се убеждава, че не изпитва глад, да се бори с изкушението да напълни отново ваната. Колкото по-лесно Уилям се справя без нейна помощ в онзи външен свят, в който тя не играе никаква роля, толкова по-малко е склонен да споделя с нея. От неговите стари наръчници по парфюмерия Шугър е успяла да научи всичко, каквото може да се знае за есенцията от тубероза, знае също и че маслото от касия е евтин заместител на канелата, но тя има нужда от съвсем различни познания във връзка с Уилям Ракъм! Иска да знае много повече, отколкото той е склонен да разкрие!

Затова е взела решение: ще започне да го следи. Ще го следва на всички места, които посещава. Ще вижда това, което вижда и той. Ще среща същите хора, които среща и той — макар да ги вижда на разстояние. Неговият свят ще стане и неин; тя ще поглъща всяка капка познание за него, до която може да се добере. И тогава, когато Уилям най-сетне намери време да я посети и тя притисне смръщеното му чело към гърдите си, той ще остане удивен от начина, по който Шугър инстинктивно разбира проблемите му, от непогрешимата й интуиция, с която ще отгатва от какво се нуждае. Споделяйки потайно неговия живот, тя смята да се сдобие с привилегията да го сподели и законно.

Шугър спира за миг пред огледалото, преди да излезе от къщи. Станала е напълно неузнаваема, дори в собствените си очи.

— Чудесно — казва тя и взема чадър от удивително грозната, но стабилна закачалка. Какво ли е станало с онази, по-леката, която Уилям изрита така гневно? После той я изнесе на улицата, а на другия ден я нямаше. Дали не са я отмъкнали вехтошарите? Възможно ли е такива неща да се случват и тук, сред благоприличието на Мерилебоун?

Тя излиза навън, на чист въздух, и се оглежда наоколо. Не се вижда жива душа. В продължение на следващите три дни и половина — или, както изчисли тя, цели петдесет и пет часа, ако изключим времето, прекарано в сън — Шугър се стреми да следи Уилям Ракъм като негова сянка.

Огромна част от това време тя е прекарала в безцелно скитане в близост до дома му в Чепстоу, очаквайки той да се появи. Шугър крачи нагоре–надолу по улиците и алеите около градината на Ракъмови, за да не й изтръпнат краката и да не полудее от стоене на едно място, и върти нетърпеливо с пръсти чадърчето си. Какво може да прави Уилям там, вътре? Повече от сигурно е, че не се забавлява с жена си и дъщеря си. Да не би да се занимава с фирмената кореспонденция? Дори и така да е, колко време може да му отнеме написването на няколко писма — сега, след като проблемът с Хопсъм отпадна? Парфюмериите „Ракъм“ са голям концерн, разполагащ с огромна служебна йерархия — нима не съществуват някакви — как им е името? — подчинени? Заместници? — които да поемат върху себе си ежедневните задачи? Възможно ли е да се бави толкова много на масата за закуска? Нищо чудно, че е напълнял толкова, ако прекарва половината сутрин в ядене. За разлика от него, откакто го следи, Шугър започва всеки ден с по някоя кифла или ябълка, купени от уличен продавач на път насам.

За щастие по време на тези първи утрини, докато тя наблюдава дома на Ракъмови, времето е меко. Градинарят постоянно рови нещо навън, следи да не набодат растения на места, където поява на зеленина не се предвижда — още една причина Шугър да не се застоява на едно място. Надяваше се хубавото време да подтикне Уилям да изведе дъщеря си да поиграе навън, но бавачката на детето не му дава да подаде носа си навън. Шугър още не знае дори името му; една сутрин градинарят подвикна „Добър ден, госпожице Софи!“, гледайки към един прозорец на първия етаж — и скоро след това някаква достолепна на вид жена от прислугата се появи и го скастри така, че градинарят се сгърчи от старание да покаже колко съжалява. Вероятно това е името на детето — освен ако градинарят не е имал предвид бавачката. Колко унизително е да познава всяка веничка по члена на Уилям, а да не знае как се казва дъщеря му! Всички нейни опити да изтръгне името на детето от него, без той да разбере, че подпитва, пропаднаха — а сега не бива да рискува да го произнесе, защото той може да не го споменава умишлено. Така че, докато бавачката не реши, че времето най-сетне е достатъчно хубаво, за да може малката да излезе на разходка, Софи Ракъм си остава само едно предположение.

На втория ден самата госпожа Ракъм излиза от градината, и тръгва целеустремено нанякъде, съпровождана от камериерката си. Шугър се изкушава да я последва, защото Агнес очевидно се е упътила към града, очарователното й гласче долита до нея — много отдалеч, така че отделните думи не се различават — звънко като песен на сирена. Но Шугър решава да остане в сенчестото си скривалище под клоните на дърветата — целта й е да следи Уилям, а освен това напоследък много често се случва завесите на някой прозорец в къщата на Ракъмови да се разтворят и между тях да се появи Агнес, вперила поглед навън — и то най-често в мястото, на което е била допреди миг Шугър. Добре, че Шугър винаги е със спусната воалетка на шапката, а носи и чадърче — в противен случай госпожа Ракъм досега щеше да е запаметила чертите й.

Не, тя трябва да чака Уилям. Уилям е този, чиито навици и ежедневие трябва да опознае отблизо. А това, което Шугър разбра през тези първи петдесет и пет часа от следенето е, че въпреки всичките му декларации как държи в напрежение по-скучните си съперници със своя индивидуализъм, Уилям е човек на навика.

Той винаги се качва в два следобед на омнибуса, който отива в центъра на града. През всеки от тези три дни той пресреща голямата, тромава кола, покатерва се по стълбите и сяда на предпочитаното си място, откъм слънчевата страна на улицата. По това време на деня й се спестява неудобството да се блъска с куп обикновени чиновници с бомбета; вместо това споделя твърдите пейки и хладния въздух с други несретници, които по една или друга причина не влизат в купето на омнибуса. В първия случай това бяха бъбриви, дебели майки с малки дечица, прекалено палави, за да бъдат държани долу; през втория ден спътникът й беше някакъв старец, понесъл пакет, дълъг повече от два метра, овързан с канап; на третия ден горе се качиха отново една майка с дете, четирима навлечени туристи, които разговаряха оживено на някакъв непознат език, и един млад мъж, стиснал книга в тъмна подвързия в кокалестите си ръце.

По време на това трето пътуване Шугър прави грешката да свие чадърчето и да се отпусне на облегалката, уверена, че Уилям ще слезе на обичайното място, възможно най-близо до кантората му на Еър Стрийт. Така и става, но преди това бледият млад мъж вече е паднал жертва на красотата на облечената в сиво жена с воалетката, и решил, че в тази отпусната поза е достойна за четката на някой от прерафаелитите, той скача галантно, за да й помогне, когато тя решава да слезе.

— Позволете — казва той и й предлага ръката си в леко оръфан ръкав, а в очите му проблясват желания от най-различно естество.

Шугър, обезпокоена, че Уилям Ракъм ще се обърне и ще погледне нагоре, към тях, се колебае пред стълбичката.

— Няма нужда, няма нужда — шепне тя, съзнавайки, че мекият й хрипкав глас само ще затвърди недоразумението. Омнибусът потегля, преди да е слязла.

Но това не променя нищо. Шугър слиза на следващата спирка и тръгва пеш, обратно към кантората на Уилям Ракъм, която се намира в мрачна сива сграда. На входа се вижда месингова табела с гравирано на нея „Р“, обградено с пищни орнаменти.

Тук Уилям прекарва всеки ден точно по два часа. Бог знае какво прави вътре. Иска й се да можеше да се превърне в муха, за да проникне в тази светая светих, но вместо това трябва да продължи да кръстосва улиците и да брои файтони, за да пропъжда скуката.

В пет часа, след като изяжда парче кейк, всеки път в една и съща сладкарница, изчаквайки движението да не бъде толкова натоварено, Уилям се отправя към дома. Иска й се вместо това той да се насочи към Прайъри Клоуз (случи ли се нещо подобно, тя смята да го последва и да се постарае да го срещне на улицата, обяснявайки, че е искала да се пораздвижи). Но Уилям не слиза на друга спирка; слиза от омнибуса чак при вилите в Чепстоу.

Въпреки това, след като Уилям се завърне у дома, Шугър получава някои дребни възнаграждения за търпението си.

Първата вечер Уилям и Агнес излизат — поканени са на вечеря у лейди Бриджлоу, и тъй като нейният дом е отделен само с десетина други къщи от техния, те тръгват пеш — което позволява на Шугър да ги последва на дискретно разстояние. Тя отбелязва, че мъжът и жената вървят редом, но без да се докосват — те не само че не вървят подръка, но сякаш единият почти не забелязва присъствието на другия. Уилям върви с леко присвити юмруци и изправени рамене, като че ли събира сили да се изправи пред сериозно изпитание.

Часове по-късно той и съпругата му вървят отново към дома в мрака, пронизан от лъчите на фенерите. Разстоянието между тях като че ли е станало още по-голямо. Шугър, доволна, че дъждецът й дава повод да се скрие под чадърчето си, продължава да ги следва.

— Е, това беше извънредно приятна вечер — казва неловко Уилям, — както винаги.

Агнес не отговаря, продължава да върви механично до него, притиснала с ръка дясното си слепоочие.

— Главата ли те боли, скъпа? — пита Уилям.

— Не е нищо особено — отвръща тя.

В продължение на една минута вървят мълчаливо, после Уилям се разсмива.

— Онзи човек, Бънс — много е забавен, нали? Констанс действително има някои извънредно странни приятели.

— Да — съгласява се Агнес, и тъй като двамата са стигнали пред входната врата на дома си, Шугър ги подминава, прошумолявайки с полите си край тях. — Жалко само, че аз не мога да я понасям. Не е ли странно, че една аристократка може да се държи толкова раболепно и долнопробно?

Шугър е убедена, че Уилям не знае какво да отговори.

На следващата вечер Ракъмови си остават у дома. Шугър крачи наоколо, докогато й стигат силите, после спира файтон и се връща на Прайъри Клоуз. Когато се прибира, установява, че часът е едва осем и половина — тя бе убедена, че е към полунощ. Може би Уилям все пак ще дойде при нея! Тя крачи напред–назад из стаите като нервно животно, кръстосва по меките килими също така неспокойно, както кръстосваше улиците, докато накрая се предава и потъва в успокояващата прегръдка на топлата, обвита в пара вана.

На третата вечер обаче решението й да прекрати безделието и да се заеме със следене бива богато възнаградено. Уилям излиза от къщи по тъмно, сам, и спира файтон. Боговете са на страната на Шугър, защото втори файтон се появява почти незабавно след първия, така че не й се налага да се безпокои дори за миг, че Уилям ще й се изплъзне.

— Следвай файтона пред нас — нарежда тя на кочияша и той докосва ухилено с пръст периферията на шапката си.

Пътуването приключва в Сохо, пред един малък театър, наречен „Тюксбъри Палас“. Уилям слиза без да забележи Шугър, която също слиза на двайсетина ярда зад него; той плаща на своя файтонджия, а тя — на нейния. После тръгва напред под светлината на фенерите, оглежда се предпазливо, да не би наоколо да се навъртат джебчии, но не забелязва жената с воалетката зад себе си.

Какво ли търси Уилям тук, пита се Шугър. Всеизвестно е, че „Тюксбъри“ е място за срещи на хомосексуалисти, а ето че и двама добре облечени господа се насочват с протегнати ръце към него. За миг устните й се изкривяват от отвращение, но тя недоумява: възможно ли е тези червендалести мъже да са го примамили, та да избяга от леглото й? Невъзможно! Нейните изпълнения на беззвучна флейта са ненадминати!

Но само след минути недоразумението се изяснява. Въпросните двама мъже са Бодли и Ашуел, и тримата приятели са тук тази вечер, специално за да видят широко рекламираната атракция на „Тюксбъри“ — Унтан, „Паганини на педалите“, известен и като „единственият безрък цигулар на света!“.

Шугър се смесва с пъстрата тълпа от работници и елегантни познавачи, които чакат реда си, за да си платят входните билети. Въпреки че само двама души я делят от Ракъм и приятелите му, тя дочува само откъси от разговора им през шума на тълпата.

— … ако аз нямах ръце — тъкмо казва Ашуел, — … импресионист!

— Да! — възкликва Бодли. — Специални протези на мястото на ръцете, и едната стиска уверено четката!

Тримата започват да се смеят гръмогласно, въпреки че Шугър не намира нищо остроумно в дочутото. Изобразителното изкуство никога не е било една от силните й страни; всички онези Деви Марии и Марии Магдалени, събирани от госпожа Кастауей, по-скоро я отблъснаха от него. Сега, докато чака реда си да влезе в този долнопробен театър в Сохо, тя си казва, че трябва да поработи върху познанията си за живописта.

Всъщност „Тюксбъри“ е някогашен покрит пазар за вълна, с размери, подходящи най-много за камерни концерти, но вместо това се използва за представления на илюзионисти и хора с вродени аномалии. Шугър се промушва през телата, притиснати плътно едно към друго. Колко ужасно миришат! Никой от тях ли не се къпе? Не си спомня явното отсъствие на всякаква хигиена у простите хора да й е правило впечатление преди. Тя внимава да не вдишва дълбоко тежкия въздух и сяда един ред зад Уилям и приятелите му.

На сцената многобройни изпълнители губят времето на публиката — всъщност изострят апетита й със своите посредствени песни и елементарни трикове, в очакване на основната атракция. Бодли и Ашуел мърморят доста високо и си разменят остроумия; Уилям мълчи търпеливо, като че ли приятелите му са малки деца, които е извел на разходка.

Най-сетне се надига вълна от аплодисменти и подсвирквания. Един сценичен работник изнася на сцената столче, което поставя близо до светлините на рампата. Малко по-късно изнасят цигулка с лък и ги поставят на червена кадифена възглавничка до столчето, което предизвиква нови аплодисменти и подвиквания. Най-сетне се появява и Унтан. Той е дребничък мъж в обичайното вечерно облекло на музикант от оркестър, само че фракът му няма ръкави. По гладко обръснатото му лице с малко маймунски черти личи ясно, че той не е англичанин. Очите му имат меланхолично изражение, което усилва приликата с маймуна. Къдравата му коса е старателно опъната и загладена с помощта на много помада.

Унтан се разполага на стола тържествено и невъзмутимо, и се заема да сваля чорапите и обувките си, като събува единия крак с помощта на другия. Кикотът, който се надига сред публиката, явно не го смущава.

Той сгъва старателно чорапите и поставя всеки в съответната обувка, после взема цигулката с пръстите на единия крак и ловко я поставя на рамото си, придържайки я с брадичка. Отпуска левия си крак на пода, а пръстите на десния плъзва полека по цигулката, докато успява да ги опре на долните ключове на грифа. Без видимо затруднение Унтан усуква тялото си, взема лъка с левия си крак и го опира на струните. Откъм оркестрината се чува някакво изтракване и оркестърът започва да свири — тихо и тъжно, мелодия, която звучи почти познато на присъстващите — докато най-сетне Паганини на педалите започва своето изпълнение.

Унтан свири ужасяващо, предизвиквайки тръпки на отвращение и дори искрено възмущение сред публиката. Това е оскърбление спрямо музиката. Но хората явно са обзети и от съжаление, като гледат как дребничкият инвалид скрибуца по струните, а на сериозното му маймунско личице е изписана гордост. Загладената му къдрава коса се отпуска и пада върху смръщеното чело. Когато Унтан изчерпва скромния си репертоар — след около двайсет минути — настроението на публиката се е променило. Много от посетителите — сред тях и Шугър — седят с насълзени очи, без сами да разбират защо. На фона на финалното кресчендо откъм оркестъра Унтан изскърцва със замах вибратото и с един замах на крака пуска цигулката и лъка в скута си. От устните му се откъсва странно възклицание — неясно дали болезнено или тържествуващо, и тялото му се отпуска, последните прибрани кичури също падат. Следват бурни овации, които продължават цели три минути.

— Ха-ха! — реве възторжено Бодли. — Страшно забавно!

След известно време господата Бодли, Ашуел и Ракъм могат да бъдат видени да кръстосват улиците на Сохо, забележително пияни. Въпреки ситния дъждец и тримата са във великолепно настроение; единодушни са, че изкуството на Унтан си е струвало парите за билета — нещо все по-рядко срещано в един свят, в който удоволствията невинаги съответстват на предварителните обещания.

— Е, приятели — заявява Уилям, — след този в… въ… връх фшя… фшякакфи други пре… пживявания ще блед… бледнеят. Аш ши… отивам… у дома.

— Божичко, Бодли! — възкликва Ашуел. — Чуваш ли го какво говори!

— Няма ли да се изкушиш да изчукаш някого, Бил?

— Ако штава дума за теб, определено не, Филип.

— Какъв жесток удар!

Мъжете почти спират, а Шугър се прокрадва в сенките, все по-близо до тях, докато най-сетне се сгушва в едно тъмно ъгълче, толкова тясно, че едва побира вътре полите си. Воалетката й е овлажняла от дъха й, гърбът й е мокър от пот, тя отчаяно се опитва да чуе разговора.

— Пролет е, Бил — казва Бодли. — В Лондон въздухът ухае на женска плът. Не долавяш ли характерната миризма на онзи влажен процеп?

Ракъм вирва нос и започва да души престорено.

— Фъшкии — обявява той авторитетно, като че ли анализира съставките на някой нов парфюм. — Кучешки лайна. Бира. Дим от пури. Шшш… шажди. Лой. Гнило зеле. Бира… това май го… кажах. Помада… от косата ми. Но няма и помен от онзи влажен процеп, господа — нито капчица.

— Тъй ли? Това ми напомня нещо, Бил — започва Ашуел. — Двамата с Бодли все се каним да ти го кажем от известно време. Нали помниш онази вечер, когато гледахме Великия Флатели? После прегледахме „Повече забавления в Лондон“, и попаднахме на възторжени отзиви за едно момиче…

— Шшшугър, ако си… шпомням, а?

Колкото и да е пиян, Уилям полага усилия да се държи безразлично.

— Е, странното е, че когато двамата с Бодли отидохме в онова заведение и обяснихме какво ни трябва, ни уведомиха, че тя отсъствала.

— Горките глупаци — казва присмехулно Уилям. — Нали ви пре… предупредих, че може да… штане така?

— Да, помня — продължава Ашуел. — Но ние опитахме втори път, по-късно същата вечер…

— … а после и трети — намесва се Бодли, — след няколко седмици…

— … и накрая ни казаха, че тази Шугър „напуснала“ окончателно! „Един богат господин я взе за държанка“, така каза съдържателката.

Внезапно Шугър изпитва чувството, че ще се задуши от собствения си влажен дъх под воалетката и започва да я дърпа несръчно с пръсти, за да я отметне и прикрепи към шапката.

— Шшшрамота — отбелязва Уилям с присмехулно съчувствие, — така да ви преше… пресече ентусиазма.

Много бавно, сантиметър по сантиметър, Шугър привежда лице напред, благодарна на дъжда, който охлажда страните й и не позволява дъхът й да излиза на издайнически облачета от мрачния вход, в който се е свила.

— Да, но кой е той… човек не може да не се запита! Кой?

Мъжете са застанали почти редом с нея, но за щастие гледат в друга посока. Уилям се смее — колко естествено прозвуча! Забележително актьорско постижение!

— Който и да е, не е от моите пож… познати, това е… шигурно — отбелязва той. — Фшички богати мъже, кои… които познавам са… опо… опори на благоприличието. Жа… затова прибягвам към ваш… двамата, за разнообразие!

— Сериозно, Бил… ако чуеш нещо…

— … къде се намира това момиче…

— Ако не сега, когато омръзне на сегашния собственик…

— … и двамата умираме да си опитаме късмета.

Уилям отново се разсмива.

— Мили Боже, такъв ентуши… ентусиазъм — само от няколко реда в „Повече забавления в Лондон“! Каква е влаштта на рек… рекламата!

— Не обичаме да имаме пропуски — признава Бедли.

— Проклятието на съвременния мъж — рецитира Ашуел.

— А сега, приятели… лека нощ — казва Ракъм. — Чудешна вечер беше!

Мъжете стискат облечените си в ръкавици ръце и почти се прегръщат на сбогуване, а после Бодли, който свирка най-добре от тримата, сваля едната си ръкавица, поставя палеца и показалеца си в уста, и призовава покрит файтон за Уилям.

— Мно… много шъм ти задължен — казва Уилям. — Наиштина трябва… да се прибирам.

— Разбира се, разбира се. А ние наистина трябва… какво трябва да направим наистина, Ашуел?

Фигурите на двамата приятели вече започват да потъват в мрака. Ракъм стои, подпрян на един фенер, и очаква приближаването на спасителния файтон. Шугър оглежда оценяващо гърба на мъжа, който я издържа. Ръцете му са скръстени на гърба, точно на мястото, където стърчи необичайно издадената опашна кост, когато е гол. Струва й се по-висок, отколкото обикновено; удължената му сянка, катраненочерна на фона на осветения калдъръм, пада точно към нея.

— Време е и ние да си лягаме — казва Бодли — или това е Ашуел?

Фигурите им вече са неразличими, а и гласовете постепенно отслабват.

— Именно. Някакво предложение?

— Мислех да посетим госпожа Тремейн.

— Виното там не е кой знае колко добро.

— Вярно, но момичетата са първа категория.

— Ще ни позволят ли да внесем свое?

— Какво, момиче ли?

После изчезват.

В продължение на няколко секунди Уилям стои неподвижен, вдигнал глава към небето, като че ли се ослушва да долови приближаването на файтона. После, внезапно, той се хваща с една ръка за стълба на фенера и започва да се върти около него, както си играят уличните хлапета. Киска се и се върти в кръг, размахвайки свободната си ръка във въздуха.

— Надежда всяка оставете, тъпанари! — провиква се той. — Няма я… тя е на ши… шигурно мяшто! Далеч от такива като вас! Никой друг няма да я докосне вече! — и продължава да се върти около стълба. — Никой!

Докато той продължава да се смее, се чува тракане на колела и един файтон приближава към него.

Шугър изчаква той да се качи, преди да излезе от скривалището си. Възторженият му вик: „Вилите в Чепстоу, Нотинг Хил!“ й подсказва, че няма защо да бърза. Той си отива у дома, да спи — и най-сетне тя също може да стори същото.

Докато тропотът на конските копита бавно заглъхва, тя излиза, накуцвайки, под светлината на фенера. Мускулите й, които досега са били напрегнати като тетива на лък, я болят, единият й крак е напълно изтръпнал. Мръсотията от стените е полепнала от двете страни на полите й — блестящ слой от сажди по светлия плат. Но тя ликува. Ракъм е неин!

Тръгва, все така накуцвайки, надолу по улицата, пъшкайки и стенейки, докато мускулите й болезнено оживяват, мечтае да се отпусне в топлата вана у дома, убедена, че тази нощ ще спи като младенец. Опитва се да подсвирне за файтон, но едва свила устни, ги разтяга в широка усмивка и тя започва да се смее пресипнало. Продължавайки да се киска, тя тръгва бързо към главната улица.

По пътя натам среща някакъв мъж, който върви, залитайки, в обратната посока — едър мъж, конте във всяко отношение, толкова пиян, че въздухът около него мирише на алкохол. Когато сведените му надолу очи попадат върху фустите на жена, които се влачат по тъмния паваж пред него, той вдига любопитно лице. Незабавно подпухналото му лице светва възторжено, макар Шугър да не помни да го е виждала някога.

— Шугър… нали ти си Шугър! — заеква той и се опитва да стъпи по-стабилно на краката си. — Моя невярно сирено, къде изчезна! Моля те, приеми ме в леглото си, където и да е то, твърд съм като дърво!

— Съжалявам, сър — казва Шугър и му кимва леко, подминавайки го забързано, отправила очи към по-силните светлини на главната улица. — Реших да стана монахиня.

Шестнайсет

— Между бездънната пропаст на вечното проклятие и светлия път към Рая — ехти плътен женски глас, — сме застанали ние!

Емелин Фокс се присвива притеснено и крие гримасата си зад димящата чаша чай. Госпожа Борли пак се увлича.

— Можем само да протегнем ръце — о, нека се помолим някоя отчаяна душа да ги поеме!

Останалите членки на Дружеството за спасение в залата се споглеждат, очевидно недоумяващи дали ръководителката им ги призовава към молитва в буквалния смисъл на думата, или това е просто вдъхновена реторична форма. Дванайсетте прилично облечени дами, повечето дори по-невзрачни от болезнено бледата госпожа Фокс, стигат до мълчаливо споразумение — не притварят очи и не събират длани за молитва. Отвъд помътнелите от сажди прозорци на седалището на Дружеството в Джърмин Стрийт гъмжат многомилионните лондонски тълпи, неоткрили още верния път — безброй неуловими, трепкащи сенки, които преминават от другата страна на стъклото.

Госпожа Наш пристъпва към госпожа Фокс с чайник в ръка. Наивна душа е госпожа Наш — надява се, че в тази почивка между Дискусията и Потеглянето ще намери време да налее на останалите Спасителки по чаша чай.

Нищо подобно.

— Време е да тръгваме, сестри — обявява госпожа Борли и дава личен пример, като се упътва, клатушкайки се, към антрето. Полите на насядалите дами зашумоляват, когато те се раздвижват с видимо нежелание — не защото се боят от предизвикателствата на евангелизацията, а защото госпожа Хибърт бе забравила да купи бисквити днес и се наложи да излезе, за да купи нови — което означава, че повечето Спасителки са изяли само по една бисквита — някои дори са отхапали само по веднъж от своята. Но какво да правят, след като ръководителката им ги призовава да станат? Те може да са готови да се сражават с Порока в мрачните свърталища на Шордич, но имат ли сили да се осмелят да ядат бисквити на улицата? Изключено.

Госпожа Борли долавя спадането на ентусиазма, но го отдава на неувереност.

— Моля ви да не забравяте, сестри — провиква се тя, че спасяването на една душа от вечното проклятие е далеч по-важно, отколкото да изтръгнеш тялото на човек от ноктите на див звяр. Ако успеете да спасите човек от диво животно, ще се гордеете с това, докато сте живи, нали? Но вие вече има с какво да се гордеете, сестри!

Госпожа Фокс е първата, която става, следвайки примера на госпожа Борли — въпреки че не понася такива самовлюбени изстъпления. Според нея няма никакво значение каква е Спасителката — горда или обезкуражена, ентусиазирана или уморена. Това са преходни неща. Милиони християни в миналото са били горди, други милиони са били обезкуражени, а това, което е останало сега от тях, са душите им — и душите, които те са съумели да поведат по верния път. „Важно е спасението, а не спасителят“ — такъв е бил винаги девизът на Емелин, такъв би бил и девизът на Дружеството, ако го ръководеше тя. Но тя никога не би се заела с това; родена е да бъде носител на съмнение сред единодушните тълпи — и знае това много добре.

— Да тръгваме тогава — казва тя весело, за да хвърли някакъв мост между дивите зверове и недоядените бисквити.

И Спасителките потеглят — цели осем на брой. Вървят заедно, както винаги, еднакви като войници в униформи. Но по-малко от час след Потеглянето Емелин Фокс е успяла да се отдели от групата и старателно издирва едно бременно момиче, самото то още дете, в някаква воняща сляпа уличка.

Шугър, от своя страна, седи в една спретната, ярко осветена чайна на Уестборн Терас, върти чашата с изстиналия специалитет на заведението и чопли кифла, заета да подслушва една прислужница. Прислужницата е седнала на една близка маса, хапва и пийва, и клюкарства оживено с една приятелка; Шугър седи сама на друга маса, гърбом към говорещите; взира се разсеяно в светлото отражение на лампата в чая; ушите й са пламнали.

Нека не съдим прибързано; това не е обичайният начин, по който Шугър прекарва вторничните следобеди — всъщност, случва й се за първи път. Не, наистина! Разбирате ли, Уилям Ракъм е в Кардиф до четвъртък, Агнес Ракъм е неразположена. Така че, вместо да бездейства, какво лошо има в това да проследи Клара, камериерката на Агнес, която днес има свободен следобед, и да види какво ще излезе от цялата работа?

Действително, засега има изгледи начинанието да се окаже плодотворно. За щастие Клара е удивително бъбриво същество, поне когато се намира в компанията на тази ирландка, която нарича (ако Шугър е чула правилно) „Шнайд“ — ирландката очевидно също е камериерка и е облечена почти по същия начин като Клара. В чайната е тихо, има само петима посетители. Увеличаването на заведенията около гара Падингтън е предизвикало отлив на клиентелата. Това е добре за Шугър, която надали би могла да чуе нещо от разговора сред шумотевицата и тракането на чаши в заведенията около гарата. Но Клара и „Шнайд“ са единодушни, че тук е далеч по-приятно, защото няма миризливи чужденци и шумни деца. Шугър отпива много бавно от чая си и държи ушите си отворени, за да може изобилието от клюки и недоволство да се влее в тях.

Тя научава следното: Уилям Ракъм е противна личност и тиранин. Напоследък отношението му към ръководенето на домакинството се е променило и от случайни, лениви и отегчени намеси е преминало към управление с железен юмрук. Навремето не смеел „да те погледне в очите“, а сега „те гледа, като че ли не съществуваш“. Миналата седмица обяснил на всички как човек с неговите възможности може веднага да си осигури по-добро обслужване, но че той нямал такива намерения, защото знаел колко се стараят момичетата. Разбира се, сега всички на приземния етаж умирали от ужас.

Но Уилям Ракъм не е най-тежкият проблем; не, Клара говори с най-голяма ненавист за своята господарка — лукаво, двулично същество. Един ден се прави на болна и безпомощна, за да й е по-лесно на другия да тормози нищо неподозиращата прислуга с изблици на лошо настроение и неосъществими изисквания.

— Миналия декември — казва Клара, — бях убедена, че умира. А сега понякога ми се струва, че аз ще умра преди нея.

Клара заявява, че се чуди дали да не потърси друго място, при по-непретенциозни господари, но се бои, че Ракъмови няма да й дадат добри препоръки.

— Точно това бих могла да очаквам от тях — съска тя. — Ако се справям с работата, няма да ме пуснат; ако не им се понравя, ще ме изритат на улицата.

— Робини, ето какво сме ние — съгласява се „Шнайд“. — Същински робини.

Разговорът се прехвърля към приятелите на Клара и „Шнайд“; излиза, че и двете имат любовници. Този факт предизвиква леко стъписване у Шугър; тя постоянно забравя, че свободните жени проявяват желание да поддържат връзки с мъже, дори когато обстоятелствата не им налагат. Тя може да разбере нуждата от сводници; може да разбере и нуждата от богати благодетели. Но приятели? Мъже без пукната пара, които живеят по разни пансиони, като Джони, приятелят на Клара, и Алфи, приятелят на „Шнайд“? Нима в такава връзка може да има нещо привлекателно? Шугър наостря уши, но до момента, в който двете прислужници си разменят целувки и стават, за да си вървят, тя не е успяла да разбере нищо. Как е възможно тези две злобни, дребнави клюкарки да твърдят, че изпитват „любов“ към когото и да било? (Особено ако този „някой“ е мъж — с грубо, зле миришещо тяло, с бодлива брада, помада по косата и мръсни нокти…)

— Не забравяй какво ти казах — заявява на сбогуване ирландката. — Не го оставяй да ти се качи на главата.

Но кого има предвид? Уилям Ракъм или така наречения „Джони“? Клара се смее превзето, като че ли сега е напълно уверена, че може да се справи с всеки мъж, бил той Джони или Уилям Ракъм. „Глупачка такава!“ иска да извика Шугър. „Този твой любим сто на сто се търкаля някъде с някоя уличница, а Уилям Ракъм ще те изхвърли като последен боклук, ако само се опиташ да се озъбиш!“ Само за миг я обзема неудържим гняв; той избухва като пламък от мрака, като пожар в дъсчена барака. Тя прехапва устни, докато двете прислужници тръгват, бърборейки, към външната врата и излизат на слънчевата улица; стисва здраво чашата между пръстите си и се моли да не я счупи, макар донякъде да й се иска да го стори.

— Чаят май ви хареса, а? — пита иронично собственикът на чайната, когато Шугър плаща незначителна сума за привилегията да подслушва в уютна обстановка в продължение на цял час.

„Я внимавай!“ съска наум Шугър. Главата й е пламнала от ярост. „Ще си изгубиш и малкото шибани клиенти, които са ти останали!“

— Да, благодаря — казва тя на глас и кимва благоприлично като въплъщение на дама от доброто общество.

Два часа по-късно Агнес Ракъм стои край прозореца в спалнята на Клара — тя рядко идва тук, но напоследък никога не може да предвиди къде точно ще се появи ангелът, а тези тавански стаи са отлични наблюдателници, от които лесно може да види женската фигура. Присвила очи, Агнес оглежда озарените от слънчеви лъчи корони на дърветата, под които понякога се явява нейният ангел-хранител — в източната част на градините около дома на Ракъмови. Там няма никой — по-скоро никой, който да представлява някакъв интерес за Агнес. Шиърс се щура из градината, увива стъблата на цветята с метална тел, за да растат право нагоре, скубе бурени и ги тъпче в джобовете на панталона си. Ако можеше да се махне оттам, ангелът сигурно би се появил. Агнес вече е установила, че женският силует рядко се явява в присъствието на непознати.

Стаята на Клара мирише неприятно на парфюм. Колко странно — това момиче се старае да не излъчва никакви миризми, докато работи, а вечер като си легне, явно се маже с някакви помади. Агнес се отдръпва от прозореца и се навежда, за да подуши възглавницата. Мирише на нещо вулгарно; от парфюмите на Хопсъм може би, или от по-евтината продукция на „Ракъм“. Колко жалко, че Уилям трябва да дава името си на такива боклуци; занапред, ако работите му продължават да вървят все така добре, той може би ще произвежда само най-скъпите и изискани парфюми — парфюми за принцеси.

Агнес залита леко. Болката в главата отново я измъчва; ако не внимава, ще падне и ще я открият заспала в леглото на Клара, положила глава на тази противно миришеща възглавница. Тя се изправя и отива към прозореца. И там, в пъстрата сянка на дърветата, едва забележим зад лъскавите решетки на наскоро боядисаната ограда, се вижда трептящият силует на нейния ангел-хранител. Само след миг той изчезва, погълнат от етера; не остава време дори Агнес да му махне с ръка. Но нали беше тук!

Агнес излиза забързано от стаята на Клара и си поема дълбоко дъх. Сърцето й пърха, гърдите й пулсират, сякаш обхванати от нечии ръце, болката в главата отстъпва място на блажено облекчение, заглъхва и се свива до малка ледена бучица зад лявото око, напълно поносима. Леденият юмрук, който блъскаше черепа й, се е стопил; останало е малко късче от него, не по-голямо от гроздово зърно.

Тя слиза надолу по стълбите — охлузените, непокрити с килим стълби за прислугата — и се упътва натам, където започва истинската къща. Както винаги, когато влиза в приемната, я обзема учудване и възторг при вида на новите тапети. Агнес сяда на пианото. Пред нея са разтворените ноти на „Здравейте, минзухари!“, изподраскани със собствените й забележки да внимава с осминките. Тя изсвирва встъпителните тактове, повтаря ги — още веднъж, и още веднъж, и още веднъж. После започва да тананика тихо и нежно, акомпанирайки си на пианото — нова мелодия, само нейна, родила се в собствената й глава. Започва да записва нотите — първо колебливо, но после вижда как те се свързват в очарователна мелодия. Колко изобретателна е днес! Истинска малка композиторка! Решава да пее тази своя песен колкото е възможно по-често, да я изпраща към небесата, да я запечата в Божията памет, докато мине време и се намери кой да я запише, да я отпечата и разпрати по всички краища на света, за да я пеят и други жени. Тя продължава да пее, докато наоколо прислугата почиства дискретно, а в кухнята, скрита някъде в подземията, на голяма дъска е проснато оскубаното, отпуснато тяло на една патица, разперила пъпчивите си бутове. Над нея се вие пара.

По-късно, когато й омръзва да композира, Агнес отива в спалнята си и започва да си играе с новите си шапки. Тя ги сменя пред огледалото, внимава да държи главата си изправена, оглажда гънките на коприната по бедрата си. В огледалото вижда отражението на самоуверена млада жена (това определение е последен вик на модата във всички женски списания, значи може спокойно да го употребява), защитена в лъскавия си корсаж като в броня; горда, елегантна жена, която няма от какво да се срамува.

— Отново съм красива — чува тя собствения си глас.

Вдига най-близката кутия за шапки, повдига капака и изважда намачканата копринена хартия. Стъклените очи на един препариран дрозд блещукат като изумруди на фона на тъмнозелената филцова шапка, към която е прикрепен. Агнес изважда това съкровище от шапката, държейки го за периферията, и погалва плахо перцата на дрозда. Само преди година би изпитала страх, би си внушила, че птицата може внезапно да оживее на главата й; а сега просто си представя как ще се покаже с шапката в обществото — наистина ще бъде много красива.

— Не се страхувам от нищо.

Да, Агнес наистина не се страхува — и напоследък го доказва, при това навсякъде. Също като човек, който успява да мине край зло куче, като му махва весело с ръка, и тя влиза в бални зали и приемни, изпълнени с опасности, но успява да лавира със замах между различните заплахи. Несъмнено много от дамите, които я призовават толкова възторжено при себе си, таят омраза като кинжал, и с удоволствие биха я проболи с него, но Агнес не се безпокои от това. Тя може да се справи с всяка една от тях.

Тя вече е регистрирала триумфални успехи — защото „Празненството, което трае сто дни“ вече е в ход, и Агнес Ракъм неочаквано се оказва една от звездите на сезона, още по-привлекателна поради лекото вълнение от риска, на който се излагат отегчените търсачи на разнообразие, които трепкат с крилца, полетели към нейното сияние.

„Агнес Ракъм ли? Не, наистина, скъпа — беше очарователна! Да, наистина, кой би си помислил? Трябва да ти разкажа за вечерята, която бе организирала! Всичко беше в черно и бяло — наистина всичко! Черни маси и столове, бели покривки, черни свещници, бял порцелан, приборите бяха боядисани в бяло, бели салфетки, черни купички за измиване на пръстите. Дори храната беше в черно и бяло, разбираш ли! Имаше калкан, но почернялата му от печенето кожа не беше свалена, черни бяха и гъбите, и печената тиква… в бял сос! Алфред, разбира се, се нацупи, защото нямаше червено вино, а само бяло! Но се поободри с напредването на вечерта. Госпожа Ракъм беше толкова оживена, постоянно си тананикаше, с такъв очарователен глас! Първоначално всички се чудехме как да реагираме — дали да не се направим, че не я чуваме? — но после господин Кавана, адвокатът, започна да припява басово «пум-пум-пум» — като че ли свиреше на туба, и решихме, че всичко е наред! А за десерт имаше сладолед с черен сироп от сладник! Тогава вече всички се чувствахме толкова неконвенционално — като лоши деца, и ни беше все едно. Толкова странна жена е госпожа Ракъм! Но прекарахме наистина чудесно! Беше ми толкова весело, че едва не припаднах!“

Нововъведенията като вечерята в черно и бяло са една от причините за нарастващата популярност на Агнес. Главата й е пълна с оригинални идеи; единственият проблем е как ще успее да ги смести в ограничения брой увеселения през сезона. Свещите с аромат на канела? Хрумването да се вържат очите на гостите и да си разменят подаръци? Тези идеи трябва да почакат до 24-ти и 29-ти съответно…

Във всяко отношение тя е най-модерната сред модерните. Гърбовете на роклите й падат в идеални, елегантни извивки, ненарушени от панделки и волани; носят се слухове, че дните на стегнатия като броня корсаж са преброени, и че в салоните скоро отново ще се танцува полонеза; нека стане и така — тя е готова! Що се отнася до шапките, тя даде старите на госпожица Джордан, да ги даде в някое благотворително дружество. Новите са украсени с колибри, врабчета и канарчета; онази от сиво кадифе (с която тя ще се яви в „Роял Албърт Хол“ на 12-ти юни) е окичена с гугутка — това със сигурност ще накара публиката да ахне. (Но ахкащите надали ще осъзнаят колко леко се носи тази сравнително голяма птица. Очевидно с птиците става нещо при препарирането, Агнес не може да разбере какво точно, но в резултат тя би могла да носи спокойно и пет-шест гълъбици на шапката си — само че това, разбира се, би изглеждало вулгарно. Една е напълно достатъчно). Що се отнася до яркосинята шапка с гълъба, е… вроденият й добър вкус я кара да се колебае. След дълъг размисъл е решила да накара да махнат гълъба и да го подменят със синигер, защото… ами защото има нещо просташко в пъстротата на гълъбовите пера, дори да са обработени от най-именития препаратор.

Ах, решения, решения! Но не само смелостта на решенията й помага да грее така ярко на небосклона през този сезон; късметът също е на нейна страна. И това става най-ясно, като си помисли човек кой е най-модният цвят за коса през този сезон: нейният! Тя притежава русите къдрици, които са обект на копнеж от страна на толкова жени, както и достатъчен набор изкуствени плитки, с помощта на които могат да се осъществят сложните прически, които са de riguer21 в Доброто общество. Всичките й съперници срещат ужасни затруднения в търсенето на руси плитки, защото повечето коси, купувани от фабриките за перуки, са тъмни плитки на френски селянки.

А и фигурата й доказва изключителния й късмет! Ръцете и талията й, тънки като на скелет поради прекараната дълга болест, отговарят до съвършенство на изискванията на модата — тя дори надхвърля изискванията с някой и друг грам. Докато останалите дами се измъчват с диети, осъждащи ги на гладна смърт, тя е постигнала желаната линия без никакви усилия. Какво чудно има тогава в това, че тя избягва да яде и сега, въпреки че вече е оздравяла?

Да се тъпче сега, когато е постигнала най-тънката талия нашир и надлъж, би било истинско престъпление — кралицата, Бог да я благослови, е предупредителен пример за това, което се случва с дребните жени, ако си позволят да си угаждат. Парченце плод и един-два резена студено месо засищат напълно задоволително според Агнес, особено ако се вземат с онази сладка синкава тинктура, препоръчана й от госпожа Гууч. Нощем, останала сама в леглото, Агнес изпитва особено удоволствие да си брои ребрата.

Миналата седмица реши да пробва една рокля, която двете с Клара бяха ушили през декември — и се оказа, че талията и ръкавите са широки и се набръчкват! Но вместо да се опита да я стесни, тя се отказа от нея, и поръча нова на новата шивачка. Какво разхищение! Но сега вече не й се налага да пести: Уилям е богат, и парите, които й отпуска за лични разходи, като че ли никога не свършват. Укоризнените погледи и назидателните речи от изминалите години са изчезнали без следа; той дори я поощрява да харчи, и се усмихва доброжелателно всеки път, когато я види да се качва по стълбите, следвана от цяла процесия прислужници с пакети.

Уилям прави всичко по силите си да я обезщети за някогашното си поведение — Агнес е принудена да признае това. Нищо не може да я накара да забрави преживените страдания, но… поне няма съмнение, че сега той се грижи да не й липсва нищо. Пък и е добил представителен вид с тази брада, и се облича елегантно.

Агнес е забелязала, че той съумява да поддържа толкова необходимата при разговор във висшите кръгове илюзия, че парите му са натрупани отдавна, вместо да признае, че в момента се занимава с увеличаване на богатството си. Подръпвайки полека от пурата си, отпуснал глава назад, сякаш заслушан в глас от небесата, той излъчва властта, в която са го облекли парите, но никога не споменава парфюмерийните фабрики „Ракъм“ — предпочитаните от него теми са книги, живопис и войните, които се водят в Европа. (Агнес, разбира се, и пет пари не дава за войните в Европа; ако питат нея, Париж може да изгори до основи — тя ще поръчва роклите си по свои модели!) На последните приеми всевъзможни именити личности започнаха да се навъртат в този край на помещението, където е Уилям. Невероятно! Уилям Ракъм, вечният студент, безделникът, е покорил върховете на обществото!

Що се отнася до собственото й представяне, тя се справя великолепно, много по-добре, отколкото би могла да предположи. Досега не е припадала нито веднъж, няма и неприятни инциденти както по време на предишните сезони, когато някоя съвсем естествена нейна забележка или постъпка биваха тенденциозно изкривявани от злонамерени клюкари, и тя беше в немилост. Тези случаи я научиха на нещо много важно — да се владее винаги и по всяко време.

Агнес се взира в огледалото в спалнята — любимото й огледало, защото може да го върти и накланя под всякакъв ъгъл, а ако коленичи и погледне нагоре, може да се види така, както би я видял някой отвисоко. Тъй като почти всички на този свят са по-високи от нея, това огледало е безценно. Сега тя коленичи, вдига поглед и вижда това, което биха видели Бог или зрителите от балконите в Роял Албърт Хол — очарователна дребна женичка, украшение на своя пол. Тя отваря широко очите си, сини като китайски порцелан, за да пропъди малката бръчица от челото си. „Минаваш“, се разнася някакъв глас откъм огледалото.

Привела очи към пъстрите ориенталски мотиви по килима, Агнес чувства, че отново й призлява, и се изправя със залитане. Няколко глътки чист въздух на прозореца са й достатъчни, за да пропъди световъртежа.

А това й напомня, че програмата на този сезон е идеална! Все едно, че някой я е съставял специално за нея! Много малко от ангажиментите й предвиждат да прекарва дълго време в задушни и претъпкани помещения; вместо това през по-голямата част от времето тя е на открито — в градини, паркове, павилиони и по улиците. Дори само свежият въздух е достатъчен, за да я ободрява, а всеки път, когато й се завие свят, тя има възможността да се опре на някоя колона и да се престори, че се наслаждава на гледката. А пък когато всички вдигнат очи към небето, за да се възхищават на фойерверките, никой не забелязва как миниатюрната таблетка изчезва между устните й!

Не й пречат и посещенията на опери и концерти, макар че тогава трябва да прекарва дълги часове на закрито — затова пък може да освободи съзнанието си и да остави мислите си да блуждаят, освен по време на антрактите. Отпуснала се в креслото до съпруга си, тя оставя там тялото си, а духът й отлита високо горе, така че тя наблюдава сама себе си от нивото на полилеите.

(Изгледът оттам е забележителен не само за Агнес. Напоследък тя е поръчала да използват за роклите и ръкавиците й една нова материя, която излъчва леко сияние на слабата светлина. Така че, когато залата в театъра или операта потъне в мрак в очакване на трагедията, която ще се разиграе на сцената, Агнес Ракъм остава видима. Зрителите от балконите могат да видят как тя поднася мъничкия бинокъл към очите си, и са забелязали, че госпожа Ракъм нерядко се насълзява от вълнение — защото в бинокъла има скрито шишенце с ароматични соли, а изпаренията от тях дразнят очите, когато шишенцето е много наблизо).

По този начин Агнес седя от началото до края на Вагнеровия „Лоенгрин“ в Кралската италианска опера, на „Хугеноти“ от Майербер, както и на „Реквием“-а на Верди в „Роял Албърт Хол“, дирижиран лично от самия синьор Верди, който имаше обезпокоително чуждестранен вид. Всички я видяха и на представлението на „Хамлет“ в театър „Лайсиъм“ със самия господин Хенри Ървинг в главната роля, въпреки че на нея й се понрави много повече едноактната подгряваща пиеса, „Риба на сухо“ от госпожа Комптън — но Агнес не би направила вече грешката да сподели това с когото и да било. В името на разнообразието, а и за да набере повече теми за разговор, Агнес отиде да види и другата постановка на „Хамлет“, на синьор Салвани, в „Тиътър Роял“, изцяло на италиански — и реши за себе си, че тя й осигури далеч по-приятно прекарване на вечерта — особено заради дуелите, които бяха далеч по-енергични, а и Офелия имаше подчертано вулгарен вид, поради което заслужаваше да умре много повече от английския й вариант. (Агнес още изтръпва, когато си спомни как преди години, по време на посещение в една художествена галерия, застана неочаквано пред онази ужасна картина — „Офелия“ на Милей; помни с какъв потрес видя образа на невинно младо момиче на нейната възраст, което дори приличаше на нея — за щастие поне не беше русо — удавено, мъртво, да се носи по водата с отворени очи, а цяла тълпа мъже се бутаха наоколо и коментираха колко добре била „изпълнена“ картината).

Сама в стаята си, Агнес се прекръства, после се озърта плахо, да не би все пак някой да я е видял какво прави.

— Клара? — пита тя за всеки случай, но Клара още я няма, сигурно клюкарства някъде с Шинийд, камериерката на госпожа Максуел, или си е намерила някакво друго занимание през свободния следобед.

„Трябва да се поогледам за камериерка, която да ми е по-близка духом“, казва си внезапно Агнес. „Наистина, когато се опитах да й обясня значението на Психо, тя нямаше и най-смътна представа за какво говоря“.

(За сведение на нещастниците, пропуснали въпросната атракция — Агнес си припомня премиерното представяне на „Психо“ в „Лайсиъм“ — „Психо“ е механична фигура с размерите на дете, която, за да цитираме програмата, „танцува и изпълнява номера без външна помощ, без конци и кукловоди“).

За Агнес Психо е върхът на театралния сезон досега. Тя всъщност бе толкова дълбоко развълнувана от представлението, че не обърна никакво внимание на разочарованото мърморене на Бодли и Ашуел, които седяха някъде отляво на съпруга й. Беше напълно убедена, че Психо се движи независимо от господина, който стоеше близо до него на сцената, и че някаква незнайна сила, дошла от Отвъдното, му вдъхва живот. Номерата, които куклата изпълняваше със своите безшумно движещи се крайници, сами по себе си нямаха никакво значение за нея; тя бе като наелектризирана от убеждението, че този дребен, механично задвижван човек е безсмъртен. Докато нейната душа би се отправила към чистилището, ако тялото й бъде унищожено (например в случай на пожар в театъра), Психо би оцелял. Дори да се сплескат, металните му крайници могат да бъдат претопени и отлети наново, а душата просто ще се вмъкне отново във възстановеното тяло. Какво щастливо създание!

Сега Агнес стои на прозореца, стиснала носната си кърпичка в юмрук, и оглежда градината с надеждата, че ще зърне някъде своя ангел-хранител. Шиърс й маха с ръка, застанал край лехите с хортензии. Агнес му се усмихва и свежда очи към стиснатия си юмрук. Разтваря пръсти и колосаната кърпичка разцъфва на дланта й като цвят, напълно невредима. О, да можеше да бъде и тя като нея!

Напоследък Агнес размишлява много за Смъртта и Възкресението. Странни теми за размисъл насред светското оживление, но какво да се прави — очевидно тя има склонност към философски размишления. Може да се държи жизнерадостно и да очарова гостите с пеенето си, но какво всъщност е по-важно в този живот от мисълта за това, което става с тялото ти след смъртта?

Не споменавайте това дори шепнешком, но Агнес всъщност изпитва съмнения по отношение на Рая — такъв, какъвто го представя традиционната религия. Тя не изпитва желание да се озове в някакви послесмъртни селения, обитавани от духове. Иска да се събуди отново, от плът и кръв, в Манастира на здравето, готова да започне един по-добър живот от предишния. Почти всяка нощ тя сънува един и същи сън, и в него прекрачва обвитите с бръшлян порти на манастира — тогава тя вече не е Агнес Ракъм от Чепстоу в Нотинг Хил, но не е и призрак.

Колко хубаво би било да можеше да си поговори за тези неща с брата на мъжа си, с Хенри. В няколко от спиритическите брошури, скрити под леглото й, се споменава някакъв „Рай на Земята“. В библейските писания се съдържало обещанието (така твърдят поне авторите на въпросните брошури), че праведниците ще получат един ден възкресените си тела обратно… Несъмнено Хенри би могъл да й каже много нови неща, след като познава толкова добре Библията и други мистични произведения? (Освен това той й се нрави. Не прилича на повечето й познати, изповядващи англиканската религия; около него витае някаква неопределима католическа атмосфера. Напомня мъничко на някой светец или мъченик. Веднъж Уилям й каза, че Хенри още не е пожелал да бъде ръкоположен за свещеник, защото счита, че духът му още не е достатъчно пречистен и извисен, но според Агнес това са глупости, а истинската причина е, че англиканското вероизповедание не е достатъчно чисто и извисено за Хенри).

— Хенри поканен ли е? — пита тя Уилям всеки път, когато отиват на някакъв прием.

— Не — отговаря обикновено Уилям, или „Проклет да съм, ако знам“, или „И да беше, надали би дошъл“. И наистина Хенри Ракъм не се появява на нито едно от тези места.

— Ами тук? — настоява Агнес, когато посещават театрални и оперни салони. — Тук може да дойде всеки.

— Хенри ненавижда операта — отбелязва под нос Уилям, кисел, защото светските задължения отнемат от ценното му време. Или:

— Хенри не одобрява кълченията на актьорите. Честно казано, не мога да го виня за това.

— Поизправи глава, Уилям, скъпи — ето я и госпожа Абърнети.

Решена да гледа оптимистично на нещата, Агнес си поема дълбоко дъх, притиска скритото в бинокъла шишенце с ароматни соли към гърдите си и се отправя през грейналото в светлини фоайе, за да заеме мястото си сред… е, ако не сред най-видните десет хиляди, то сред най-видните двайсет хиляди в страната.

Колкото и да се надява Агнес, че някой път, на някое светско събиране, ще обърне глава и ще види Хенри Ракъм, упътил се към нея, желанието й не се сбъдва. Но има някой, който я следва вярно навсякъде, само че тя не знае това — има някой, който се блъска в тълпите, за да се озове по-близо до нея, има един човек, който не се побоява от лошото време, за да посети театъра, в който същата вечер е и Агнес, има някой, който плаща луди пари, за да седи близо до нея и да я наблюдава, потънала в меко сияние, на приглушената светлина в залата.

Това е първият сезон на Шугър.

Тя, разбира се, не участва официално в него — не и така, както участват хората от Доброто общество. Но въпреки това участва, доколкото го позволяват възможностите й, дотам, докъдето парите могат да й осигурят достъп. Има прагове, които могат да бъдат прекрачени само от малцина избраници, дарените с благороднически ореол притежатели на покани от госпожа Еди-коя си или от баронеса Не-знам-си-коя. Когато Ракъмови прекрачат някой от тези прагове, Шугър не може да ги проследи. Но когато посещават не толкова елитно събиране, като някое градинско увеселение на открито например, където винаги се събира огромна тълпа бърборещи хора, Шугър задължително се навърта някъде наоколо, попива атмосферата, описва широки кръгове из тълпата, както носените от водата тресчици се влачат в дирята на лодката.

В стремежа си да привлича колкото е възможно по-малко внимание, Шугър е решила да се облича изключително скромно. Гардеробът й, който някога се отличаваше с пищни и наситени зелени, сини и златисти тонове, избледня и навлезе в сиво-кафявата гама. Подбираните от нея рокли напомнят на елегантни траурни одежди. На фона на тези мрачни тонове червеникавата коса не се откроява, а изглежда непривлекателно, а и кожата й добива болезнено блед оттенък. Всички се обръщат към нея с „мадам“ и й помагат да слиза от превозните средства, като че ли глезените й биха се пречупили от непривично твърдия калдъръм под краката й. Само преди няколко дни едно улично хлапе на Пикадили Съркъс й предложи да избърше мокрия й чадър с ризата си срещу половин пени, а тя се слиса дотолкова, че му даде шест пенса.

Странно нещо е почтеността; особено като се има предвид, че на местата, където тя успява да последва Ракъмови, Шугър определено не е единствената уличница в тълпата. По време на сезона театралните и оперните салони, парковете и хиподрумите са любимо място за високоплатените проститутки, защото тук се срещат достатъчно самотни господа, лутащи се по балконите и под тентите, копнеещи да бъдат спасени от скуката. Някога Ейми Хаулет ходеше на такива места, но после се изнерви дотолкова, че не можеше да понася чакането.

Скрила лице зад ветрилото си или под воалетката, Шугър играе своята игра и й се наслаждава. Защо никога досега не й е хрумвало да направи нещо такова? Разбира се, парите, които получава от Ракъм, са повече, отколкото е печелила някога в дома на госпожа Кастауей, но не може да твърди, че е била толкова бедна, та да не може да стъпи в концертна зала. Въпреки това през всички тези години е била доброволна затворничка в онази стая на втория етаж! Да, разбира се, наистина написа своя роман — или поне по-голямата част от него, но въпреки това, нима едно отиване на театър щеше да й се отрази толкова зле? Колко странно е, че в романа Шугър успява да привлече една от жертвите си на представление на „Мяра за мяра“ в театър „Хеймаркет“ — пиеса, която Шугър е чела и препрочитала сред тишината на своята стая, на светлината на свещта, но никога не си е правила труда да прекоси няколко улици, за да я види изпълнена на сцена. Какво си е въобразявала през цялото това време?

Е, сега може да навакса пропуснатото. Докато следва Ракъмови, които изпълняват своята програма за сезона, тя успява да посети по няколко пъти всички театри и опери в Лондон — или поне така й се струва. В претъпканите гардеробни помещения на тези украсени с пищна позлата сгради, докато сваля наметката или палтото си, тя се оглежда и вижда около себе си истинските дами, които правят същото. Дали им прави впечатление, че ги наблюдава? И ако е така, дали някоя от тях се досеща, че Шугър е привикнала повече да се движи сред жени, облечени само в дълги долни гащи и корсети, които прикриват с пудра синините по голите си гърди?

Не, тези богати жени я приемат, без да се усъмнят нито за миг, и Шугър никога не би повярвала, че това може да й достави такова удоволствие. Предполагаше, че ще ги наблюдава с презрение, както ги бе презирала винаги досега, но когато ги вижда отблизо, омразата й се изпарява. Всъщност, ако трябва да кажем истината, Шугър изпитва удоволствие, нещо много подобно на нежност, всеки път, когато някоя от тях направи и най-дребния жест на любезност по отношение на нея… Някоя любезна усмивка, докато стоят край закачалките за шапки, например, едно прошепнато „След вас“ в тоалетните, една стъпка назад, за да мине Шугър първа по покритите с килим стълби… Такива дребни прояви на уважение я карат да изтръпва от задоволство.

А какво да кажем за случаите, когато върви сред тълпите купувачи в хаоса, който настава около три часа следобед на Риджънт Стрийт, следвайки Агнес Ракъм? Непрекъснато се блъска неволно в бъбрещи, натоварени с пакети дами, които я обсипват с извинения. Когато влезе в „Билингтън & Джой“, продавачките се струпват около нея, настояват да я обслужат, да й бъдат от полза, и на Шугър й се налага да се оттегли, за да не би Агнес да се обърне и да види съперницата си. Усмихвайки се зад воалетката, Шугър се опитва да отклони вниманието на продавачките, пояснявайки, че е просто компаньонка на една млада дама, която в момента е на друг щанд.

И по дяволите, те като че ли са склонни да й повярват!

Да, Шугър се наслаждава на участието си в Сезона. Суматохата не я изтощава ни най-малко; всъщност за нея тя е приятно разнообразие. Всички самотни, пусти дни, прекарани на Прайъри Клоуз, са я излекували от стремежа й към самота; чарът на тишината, толкова привлекателна за нея, когато бе по-млада, вече е избледнял. Сега предпочита оживлението.

Не че на някои от местата, които посещава, вървейки по петите на Ракъмови, цари кой знае какво оживление. Пиесите и концертите понякога й се струват въздлъжки, особено когато изпълненията са на италиански, а седалките — твърди. Задникът й неведнъж изтръпва по време на маратонските актьорски изстъпления на разни Хамлетовци и Малволиовци с внушителни бакенбарди, или докато слуша героичните трели на солидни дами с огромни бюстове. Но дори задникът й да изтръпне, вниманието й не отслабва и тя не изпуска от поглед семейство Ракъм, което обикновено е някъде наблизо.

Най-често проявяваното от Уилям чувство по време на по-продължителните спектакли е отегчението; той чете програмата, едва успява да потисне прозявките си, погледът му се рее, прескачайки от хората наоколо чак до полилеите, провисени от потона. Нерядко очите му попадат и върху Шугър, но той не я разпознава в полумрака, с тази прибрана под шапката коса и в безличната й рокля сред толкова много елегантни тоалети. Понякога дреме, но най-често нервничи в очакване на края на сезона.

За разлика от него Агнес обръща голямо внимание на всеки миг от публичните си появи, поднася редовно бинокъла към очите си, усмихва се, когато е необходимо, и ръкопляска с нервното ожесточение на котка, която си чеше бълхите. През останалото време седи напълно неподвижна, а лицето й сияе, спокойно и загадъчно — такива са лицата на статуите, представляващи светици в молитвен екстаз. Дали се наслаждава на спектакъла? Как би могла да прецени Шугър? Удоволствието е нещо вътрешно — най-лесно поддаващото се на симулиране чувство на света.

Но удоволствието, което изпитва самата Шугър, е искрено. Не може да не е така, защото никой не я следи, а тя въпреки това се наслаждава.

Най-ценното й откритие през този неин първи сезон е хубавата музика. През целия си живот е била безразлична или дори враждебно настроена към музиката. За нея музиката винаги е била непоправимо осквернена от бедност, религия, пиянство или болести — досадното, хленчещо припяване на просяците; скърцането на латерните, чиито ръчки се въртят от маймунки, пиянските балади, изпълнявани от размахващите халби посетители на „Камината“, престорено набожният звън на черковните камбани. Що се отнася до изпълненията на Кейти Лестър на челото през годините, прекарани при госпожа Кастауей, тя едва сега осъзнава колко ги е ненавиждала. „Прекрасно, Кейти“, казваше тя обикновено, когато момичето приключеше поредната мрачна пиеса. А всъщност й се искаше да каже: „Много се радвам, че си тук, при нас, а не горе с някой мъж, но не можеш ли да спреш да скрибуцаш по тези проклети черва?“

През този свой първи сезон Шугър чува за първи път музиката — така, както никога не я е чувала досега. Величествена, възвисяваща, вдъхновяваща музика, изпълнявана от големи ансамбли на блестящи инструменти, повечето от които тя дори не е в състояние да назове по име. Музиката, извадена от рамката на отчаянието, което цареше при госпожа Кастауей, от уличната мизерия — музика, изпълнявана, за да достави радост и с никаква друга цел, така, както би трябвало да бъде. Дори виолончелите изглеждат внушителни, когато на тях не свири Кейти Лестър; вместо един очукан стар инструмент, прогорял тук-там от въглени, отхвръкнали от камината, в оркестъра има цели осем, сияещи с богат, наситен блясък, и лъковете се плъзгат по струните им точно и уверено. Колко странно й се струва да вижда цял ред мъже — не, всъщност цял оркестър, състоящ се от мъже, заети да вършат нещо, което е не просто невинно, но и… възвишено. В момента тези хора не мислят за нищо друго, освен за музиката, която изпълняват. Възможно ли е това? Толкова много мъже на едно място и от това да не произлезе нищо лошо? Тя ги наблюдава как нежно докосват инструментите си, как прелистват припряно страниците на партитурите в кратките паузи, преди да започнат отново да свирят, а през цялото време, непрекъснато, великолепните звуци се носят нагоре и навсякъде наоколо.

„Браво!“ крещи Шугър заедно с всички останали, когато изпълнението приключи. Вълнението й е толкова силно, че тя напълно забравя защо е тук; застанала сред ликуващата тълпа на балкона, където местата струват пет шилинга, тя ръкопляска и се взира възторжено в изпълнителите на сцената, а не в Уилям и Агнес на техните скъпи места на партера, точно под нея.

Тези спонтанни изблици, тази самозабрава, постепенно се превръщат в част от преживяванията на Шугър. По време на първия концерт, който посети заедно с Ракъмови, тя беше прекалено притеснена, за да може дори да отвори уста, въпреки че всички около нея крещяха; всъщност едва събра сили да аплодира. Но след като можа да присъства на повече музикални финали, тя привикна да изпада в такава самозабрава и това вече започва да й харесва. Предната вечер, когато последният удар на цимбалите в „Хугеноти“ отекна чак до тавана на „Ройъл Албърт Хол“, Шугър скочи от мястото си и се развика не по-зле от всички наоколо. Поглеждайки встрани, тя срещна поглед на едни възрастен господин с бакенбарди, явно също дълбоко развълнуван. В този единствен миг те узнаха един за друг всичко, което им бе необходимо; това беше миг на възможно най-голяма интимност, макар че най-вероятно никога повече нямаше да се срещнат.

„Браво!“ крещеше възрастният господин, и тя продължи да вика заедно с него, избягвайки да погледне отново в същата посока, за да не види угасването на тази искрица на споделен възторг.

Разбира се, тя не забравя, че е заобиколена от хора, които, ако узнаят истинското й положение, биха се отдръпнали от нея незабавно, от страх да не се омърсят. За тях тя е отрепка, случайно озовала се в средите им. Няма значение, че повечето от тези почтени дами приличат много повече на проститутки, отколкото самата Шугър; няма значение, че сред тълпата е пълно с прекалено ярко и безвкусно облечени дами, които миришат на тежък парфюм и крият някоя и друга синина под пудрата — въпреки това именно тя, неизменно скромна и ухаеща на свежест, е скрито оскърбление за присъстващите — сякаш е купчина изпражнения в човешка форма. Те й се усмихват, всички тези дами; извиняват се, когато докоснат полите й — но само защото не знаят коя е тя всъщност. О, какво блаженство е да бъде сред много хора, когато никой от тях не я познава!

— Не е ли божествено? — възкликва възторжено една сбръчкана матрона, седнала до Шугър в „Ройъл Албърт Хол“. Очите й са зачервени от дима на пурата, която пуши съпругът й, сивеещата й коса е преплетена с няколко не съвсем подходящи руси плитки. — И е дошъл тук чак от Италия!

Дамата има предвид синьор Верди, който е на сцената там, долу — жизнерадостен старец с дяволит поглед, който в момента насочва диригентската палка към хора на „Ройъл Албърт Хол“, подканвайки публиката да аплодира усилията им да изпълнят наскоро написания от него реквием.

— Да, божествено — отвръща Шугър. Тази дума се отронва с усилие от устните й, но не я дразни. Синьор Верди я е развълнувал — и то не само със звуците на своя Requiem. В мислите й се заражда разбирането, че това монументално музикално произведение, тази архитектурна конструкция от звуци, сравнима с „Ройъл Албърт Хол“, е била написана на обикновени листове хартия от един-единствен човек — същият този възрастен италианец, чиято коса пада постоянно пред очите. Грохотът на басите, който я пронизваше чак до вътрешностите, бе следствие на едно докосване на писалката му до хартията — вероятно късно през нощта, както си е седял по риза, а синьора Верди е похърквала в съседната стая. Това е сила на мъжествеността, за която тя никога досега не се е замисляла, мъжественост, която няма никакъв интерес или желание да я подчини, да я ползва или да я изпрати в затвора — сила, чиято единствена цел е да накара въздуха да трепти от наслада.

Затова и Шугър казва „Да, божествено“, обръщайки се към сбръчканата си съседка със злополучната прическа, а тя я възнаграждава с усмивка. Едва когато аплодисментите най-сетне стихват и по-възрастните сред публиката стават, за да си вървят, тя се сеща за Ракъмови. Дали са все още в залата? От тях няма и следа. Може би е пропуснала някакъв особено значителен момент, някоя пантомима между Уилям и Агнес, от която би могла да научи много неща — ако само я бе видяла. А може би Агнес е направила нещо непростимо на публично място?

След малко Шугър решава, че няма нищо лошо да се поразсееш под въздействието на прекрасна музика. В края на краищата, не може да следи Ракъмови всяка секунда; някои неща неминуемо ще й убягнат. Пък й не може да се каже, че не се старае — ако не слуша музика (или ако музиката е слаба), не би изпуснала от поглед Ракъмови, дори на сцената изпълнителите да размахват яростно мечове, или метални човечета да изпълняват различни номера, танцувайки на невидими конци.

А какво е научила тя, взирайки се в Ракъмови, докато те наблюдаваха всички тези представления? Не кой знае колко. Малко вероятно е Уилям да скочи от мекото си кресло в „Сейнт Джеймс Хол“ и да сподели най-скритите си страхове с публиката, крещейки колкото му глас държи. От своя страна Агнес, независимо от твърденията на Уилям, че е способна на възмутителни прояви, не изпада в амок дори в сградите с най-страховита готическа атмосфера. Независимо от това Шугър продължава да вярва, че ако споделя публичните появи на семейство Ракъм — ако вижда това, което виждат те, ако чува това, което чуват и те — рано или късно ще сподели и личния им живот. Пък и тя никога не знае кога нещо, което Уилям е видял или чул по време на някой концерт или някое представление, ще проблесне в съзнанието му, докато споделя леглото й. Например „Прометей в Албион“ на господин Уолтър Фаркуър — накрая Уилям беше напълно буден, нещо, което рядко му се случва, и викаше „браво“… Ако може да намери отнякъде поемата, на която се основава пиесата, и после да спомене колко я харесва… тогава Уилям ще има възможността да й разкаже пиесата, а тя пък ще му прочете поемата — каква възможност за приятен интимен разговор!

На друга премиера тя забелязва, че на излизане от театъра Агнес върви много близо до Уилям. И като че ли се опира на ръката му? Сигурно е уморена или й е зле; не може да бъде проява на чувства. „Отведи я у дома и я сложи да си легне, за Бога, Уилям“, мисли Шугър, „а после ела при мен“. Но в момента, когато семейство Ракъм излизат от залата, те биват заобиколени от куп усмихнати непознати, и Шугър прекарва нощта сама.

Но определено най-приятното и полезно следене, което я кара да се чувства така, сякаш наистина е близка позната на Ракъмови, е по време на градинските увеселения. Тази година времето е необичайно меко. Дори след залез-слънце не става много студено, а безбройните пъстри фенери създават и нощем илюзията за топлина, както и мангалите на уличните продавачи, мекият блясък откъм прозорците на кръчмите, и тълпите от пищно облечени дами, които могат да бъдат видени навсякъде. (Е, не съвсем навсякъде, разбира се. Чърч Лейн в Сейнт Джайлс вероятно е все така тъмна и воняща. Но кому ли е потрябвало да ходи там!).

На Голямото Градинско Увеселение в Мъзуел Хил, срещу половин крона Шугър получава правото да влезе в осветените от луната градини на новопостроения Александра Палас, секунди след като Уилям и Агнес са минали през същите врати. (Само простолюдието идва тук през деня). Така че, стига да не попада точно под светлината на окачените по дърветата фенери, тя може да върви почти непосредствено след Ракъмови, без да рискува да бъде разпозната.

Шугър следи Уилям и Агнес от няколко седмици. Познава отпуснатата линия на раменете на Уилям и начина, по който поклаща задника си, когато върви, така добре, както познава… например собствената си длан. Знае точно колко полюлява ханша си Агнес (почти незабележимо), и начина, по който турнюрът й подскача, когато ходи (много бързо). Агнес Ракъм е жената, която най-трудно може да бъде сбъркана с проститутка, сред каквато и да било тълпа от минувачи. Всеки сантиметър от миниатюрното й тяло излъчва почтеност и недосегаемост. И колко е красива! Кожата й не е загрубяла и обсипана с лунички като кожата на Шугър, а гладка като току-що разопакован сапун. Цветът на косата й е такъв, за какъвто копнее всяка жена, кичурите й са нежни като копринени конци за бродиране. Фигурата й е съвършена — невъзможно е Шугър да върви след нея и да не се чувства като чудовище. Като си помисли само за плоските си гърди и ги сравни с красивия бюст на Агнес; за собствените си неестествено големи лапи, почти подобни на мъжки, и ги сравни с нежните ръчички на Агнес; за походката си — крачи почти като мъж, но и като проститутка, а Агнес се плъзга грациозно напред. О, да можеше да има глас като нейния — не нисък и пресипнал, а мелодичен и напевен! Възможно ли е жена с такъв глас да бъде досадно бреме за някого — а при това Уилям я описва точно така!

Откакто следи постоянно семейство Ракъм, Шугър започна да разчита признаците на дисхармонията, която цари между двамата. Телата им, дори напълно облечени, избягват взаимното докосване като анатема. Понякога, когато все пак се налага да вървят подръка, Уилям е видимо изнервен и поглежда към жена си така, сякаш се опасява, че тя всеки момент може да се разпадне и тогава всички погледи ще се насочат към него с упрек, задето е замърсил обществено място. От своя страна Агнес продължава да се плъзга равномерно, без никакво отношение към съпровождащия я Уилям, сякаш задвижвана от механизъм, който не може да промени зададената му скорост. Затова пък, ако нещо в далечината привлече вниманието й — например някоя дама, която тя държи да заговори — тогава Агнес все пак ускорява крачка и го дърпа със себе си — като трамвай, чиято кука за окачане на чувалите с поща се е закачила за ръкава на минаващ наблизо господин.

На едно място в парка над множеството тенти виси голям син балон, който предизвиква оживление и бурни жестикулации сред тълпата. Агнес не забелязва нищо. Шугър вижда как Уилям казва нещо на жена си, подканва я да вдигне поглед към осветения от луната любопитен предмет. Агнес кимва, сякаш иска да каже: „Много интересно, скъпи“, но не благоволява да вдигне очи нагоре. Очевидно някакъв си син балон не е в състояние да я трогне.

Още по-забележителен обаче е случаят на конните състезания в Сандаун Парк — още една блестяща възможност за Шугър да бъде много близо до Ракъмови, при това посред бял ден.

От самия Сандаун Парк Шугър не вижда почти нищо; тъй като паркът е претъпкан със зрители. Сякаш тук се е стекло половината население на Лондон, представители на всички класи (освен най-бедните, признава Шугър… но като изключим тях, всички останали като че ли са тук). Няма квадратен сантиметър земя, останал неотъпкан от нахлуващите орди — мъж, жени, деца и кучета. Шугър вижда за миг и много отдалеч това, което поне теоретично привлича тук тези тълпи — конете и техните ездачи. Дръгливите стари кобили и късокраки товарни кончета теглят каруците с разхладителни напитки, без да имат представа, че някъде наблизо галопират вихрено техни събратя, представители на по-висша каста. От време на време се надигат възгласи и Шугър решава, че някое от надбягванията е започнало, или пък е спечелено от някого, но когато тълпата се разстъпи, се оказва че някой някъде е припаднал, че някъде са се сбили или колелото на каруца е минало през нечий крак.

Макар да не успява да види състезанията, Шугър има възможност да наблюдава Ракъмови до насита. Агнес, дребничка като жокей, стои настрани от блъсканицата, от страх да не я смажат. Горкият Уилям! Как безсилно кърши ръце! Колко отчаяно гледа към небесата, сякаш ги умолява да го научат с какво вълшебство може да разтопи сърцето на жена си! Мож би му се иска да я качи на рамото си като малко дете, за да мож тя да вижда състезанията… Вместо това се опитва да провре собственото си едро тяло по-напред, да освободи пространство, в което да се промуши Агнес. Дори да не види конете, би могла с негова помощ да види поне султана на Занзибар, а той знае, че това ще й бъде интересно!

— Дяволска блъсканица е тази година! — възкликва Уилям в опит да установи някаква близост, споделяйки собствените си мисли. Но тя отвръща лице от него, а в очите й проблясва ужас, задето той призовава демоничните сили, без дори да се замисли.

Така че Ракъмови си остават встрани от тълпата, а Шугър, вместо да наблюдава състезанията, наблюдава „па де дьо“ на една семейна двойка. Съпругата се стреми да не се отделя от своя защитник, но трепва при всяко негово докосване; съпругът, вдървен от галантно отегчение, губи надежда да намери в тази тълпа от груби, блъскащи се хора място за такова крехко същество. Те като че ли разполагат с неограничен диапазон от движения, с които изразяват недоловимото несъответствие между двамата.

След известно време Шугър забелязва, че в танца се е включил и нов изпълнител — един джебчия. Първоначално го взема за франт, прекалено елегантен, за да се осмели да изложи на риск костюма си в навалицата, но после забелязва как той се навърта край всички, останали настрани от тълпата, почти сладострастното движение, с което се плъзва много близо до някого и после се отдръпва, като опрашващо насекомо — или като най-нежния изнасилвач на света. Несъмнено денят е изключително плодотворен за него.

Шугър не би трябвало да се вълнува от въпроса дали гъвкавите движения на джебчията няма да го отведат близо до Уилям и Агнес; в края на краищата, нищо няма да им стане, дори да ги оберат, а пък реакциите им в такава ситуация биха осигурили на Шугър нови познания, които да добави в своята съкровищница. Тя се убеждава с един поглед, че меката розова кесийка на Агнес виси на гърба на роклята й, съгласно изискванията на последната мода — дар Божи за крадците. Така че госпожа Ракъм си го проси (както казват хората от занаята). Защо пък Шугър да не остане невъзмутимо на мястото си, наблюдавайки как работи един професионалист? Този човек се движи значително по-грациозно от балетистите в „Кристъл Палас“ миналата седмица…

И все пак, все пак… Докато Шугър наблюдава как професионалистът се промъква към жертвите си, угризенията на съвестта й стават почти непоносими, като че ли някой е притиснал тъп нож към гърлото й. Трябва да предупреди госпожа Ракъм! Как би могла да не го стори! Може ли да остане безучастна, като безмълвен съучастник на този паразит! Шугър прочиства гърлото си (кашлицата й се изгубва в шума на тълпата), и обмисля какво да извика на Агнес. Когато крещи, гласът й става още по-грозен. „Коя ли може да бъде тази проста жена, която крещи така пресипнало?“ — така ще си каже сигурно Агнес…

Вече е късно; моментът е пропуснат. Джебчията се е плъзнал ловко край полите на госпожа Ракъм, спирайки само за миг. Шугър знае, че този миг му е бил достатъчен, за да разреже меката кесийка с нож, остър като хирургически скалпел, и да измъкне оттам това, което му е харесало. Той подминава Уилям — очевидно е събрал вече предостатъчно часовници.

Шугър чувства как й призлява от срам, докато наблюдава джебчията, който потъва с танцови движения в тълпата и се изгубва от поглед. Сега вече много хора се надигат на пръсти и въртят глави насам-натам — състезанието върви към своя край. Уилям прави последен неуспешен опит да проправи път за Агнес и да я изтика на предна линия; ръката му се колебае зад гърба й, той не смее да я побутне. Точно тогава забелязва, че чантичката й е провиснала като спукан балон. Той се привежда към нея и прошепва нещо в ухото й.

Агнес се обръща гърбом към тълпата зяпачи. Лицето й е бяло като мрамор. Тя отстъпва няколко крачки назад, по-далеч от шумотевицата, и спира на едно празно място, на десетина фута разстояние от Шугър, която остава незабелязана, скрита от воалетката и чадърчето си. Очите на Агнес са широко отворени, вперени в празното пространство, и плувнали в сълзи. Зад нея тълпата приветства възторжено победителя — каскети хвърчат във въздуха, размахват се и цилиндри.

Уилям отива бързо до Агнес и обвива успокоително раменете й с ръка.

— Хайде, кажи ми, какво е взел? — пита той, едновременно умолително и настоятелно, сякаш няма търпение да подмени загубеното, за да се приключи с трагедията.

— Снимката на майка ми — казва Агнес, потръпвайки от докосването му. — Останалото не е важно.

— Каква снимка? — пита удивено Уилям, като че ли Агнес току-що си е признала, че разнася със себе си препарирана зебра или желязна преса за сирене.

— Снимката на майка ми — повтаря Агнес, а по страните й проблясват сълзи. — В медальон. Винаги я нося със себе си.

Уилям отваря уста, за да подчертае колко глупаво е това, но размисля. След няколко секунди се осмелява да предложи:

— Бих могъл да се опитам да намеря фотографа. Ако е прибран човек, може и още да пази оригиналните плаки…

— О, недей да бъдеш такъв идиот, Уилям — казва Агнес и притваря подпухналите си клепачи. — Снимката е била направена много преди изобщо да се срещнем. Тогава ти изобщо не си съществувал.

Уилям отдръпва длани от раменете й, и поставя едната си ръка зад тила, взирайки се назад, към тълпите, докато се опитва да проследи унищожителната логика на Агнес. Състезанието е приключило и известен брой елегантно облечени зрители вече се отправят към чакащите файтони и екипажи. Още една възможност за публично представяне е отметната в календара на сезона, и докато се разотиват, елегантните дами хвърлят скрито поглед към полите си, да не би да са ги изцапали с калта на хиподрума.

— Да се прибираме у дома, скъпа — казва Уилям.

Агнес стои като вкаменена на това късче ничия земя и продължава да плаче.

— У дома ли? — повтаря тя, сякаш изобщо не може да си представи къде се намира това въображаемо място, за което говори съпругът й.

— Да — казва Уилям и повежда мъничката си женица към изхода, покрай навъртащата се наоколо жена с евтино чадърче. — Оттук.

И тъй, Ракъмови повикват файтон, Шугър наема друг. Толкова често всичко свършва така, че вече се е превърнало почти в ежедневие — семейство Ракъм си тръгва от едно или друго светско събитие, и се упътва към „дома“, а в сенките зад тях Шугър се отправя забързано към собственото си жилище на Прайъри Клоуз, залагайки на надеждата, че тъкмо тази вечер Уилям ще реши да се отбие при нея. Не може вечно да върви на двайсет стъпки зад него или да кръстосва край градината на къщата му; понякога трябва да бъде и там, където се очаква да бъде, готова да го посрещне.

Досега инстинктивните й пориви кога да се занимава със следене и кога да се насочи незабавно към Прайъри Клоуз не са се оказали безпогрешни. През изминалите три седмици Уилям дойде при нея само два пъти. Единия път я изненада — тя току-що беше влязла и миришеше на цигарен дим от същия театър, който бе посетил и той. (След миг колебание тя реши, че честността е най-добрата политика, и успя да го накара да се чуди по силата на какво съвпадение и двамата са гледали една и съща пиеса. Това се превърна в повод за много приятен разговор, а после, в леглото, Уилям бе доста по-страстен от обичайното за него). Втория път, когато Шугър се прибра, завари на пода в приемната ръкописна бележка:

(Дни наред тя обмисляше това наивно стихче, подлагаше го на подробен литературен анализ, опитваше се да разбере истинските чувства, подтикнали автора да го напише).

Сега, завръщайки се от конните състезания, Шугър влиза в неосветеното любовно гнездо, и в ушите й незабавно нахлува дразнещата тишина, която й дава възможност да чуе собственото си дишане. Боли я глава; тя дръпва рязко от главата си грозната шапка, изважда гребените от косата си и плъзва пръсти през нея. Косата е била опъната толкова жестоко на среден път, че сега скалпът я боли, когато се опитва да я отпусне. Нежната кожа зад ушите й е раздразнена от стеклата се там пот. Когато хвърля поглед към огледалото в антрето, забелязва, че лицето й е посивяло от уличната мръсотия.

Докато ваната се пълни, Шугър се опитва да намери нещо за ядене. Не е яла нищо цял ден — само една ябълка сутринта, и кифлата, която успя да изгълта във файтона, на път към Сандаун Парк, и една хапка наденица на хиподрума. Горещата наденица, която си купи от някаква сергия, се оказа грешка — приличаше досущ на любимите й наденици от времето, когато живееше на Чърч Лейн; тогава господин Бинг, продавачът на наденички, минаваше с количката си от врата на врата, те двете с Каролайн скачаха от леглата и бързаха да си купят най-дебелите, най-мазните, най-препечените в целия казан. Но на вкус тази наденица изобщо не се покриваше със спомена й за наденичките на господин Бинг; имаше вкус на свинска карантия, пържена в гранясала мазнина. Кой би могъл да яде такъв боклук? Тя изплю хапката, а после й се повдигаше в продължение на часове.

А сега е гладна. Умира от глад! А в този проклет апартамент никога не се намира нищо за ядене! Всички стаи миришат леко на лавандулов сапун, а жилището трябва да мирише на храна, на вино и на любов. (Шугър е толкова раздразнена, че нищо не може да я успокои — освен ако по чудо не види Уилям, заспал след едно хубаво чукане в леглото й, докато тя поглъща големи хапки сочно печено пиле. Откъде би се появило това пиле… е, щом Уилям може да нареди да докарат и засадят половин дузина японски дюли в градината му, какво остава да осигури появата на едно печено пиле в апартамента в Мерилебоун?).

На писалището в кабинета — там, където романът й вече изобщо не се появява, има парче хляб, голямо колкото юмрук. Толкова е останало от самуна, който си купи в петък, когато се връщаше от „Кристъл Палас“. Уличната продавачка присви очи и изгледа изненадано Шугър, защото обичайната й клиентела се състоеше от бедняци. Не й се бе случвало пред сергията й да застане дама с дълга кожена наметка.

Ваната вече е пълна. Шугър дъвче изсъхналия хляб — между другото, формата му е доста странна; дали не са го гризали мишки? По-добре да не се занимава с такива мисли. Тя преглъща с усилие хапките. Това ли е животът в лукс и изобилие, към който се бе издигнала в представите си, когато напусна госпожа Кастауей? И какво точно грачеше Уилям, когато се въртеше около уличния фенер? „Далеч от такива като вас!“ — така бе казал… „Никой друг няма да я докосне вече!“ — защо тогава не дойде да я докосне той, по дяволите? Нима трофеят, който извоюва, вече му е омръзнал? Ами онази проклета бележка? „Избързах ли, не зная, ти ли закъсня?“ Какво е искал да каже?

Шугър ляга във ваната. Както обикновено, остава прекалено дълго в нея, упреква се, но се отпуска все по-дълбоко под сапунената пяна, опитва се да не се движи, за да не размества пластовете в изстиналата вече вода. Когато излиза от ваната, вече е много късно, а докато изсуши косата си, минава полунощ. Тя седи върху безукорно опънатите завивки на огромното си легло, чиста и ароматна, облечена в снежнобяла нощница.

„Хайде, свиня такава“, мисли Шугър. „Ела да ме спасиш“.

Седемнайсет

Красивият и благороден Хенри Ракъм, който навремето бе предопределен да стане „Онзи Ракъм, собственикът на парфюмериите“, а сега е само братът на тази видна личност, стои сам насред осеяната с кучешки лайна улица, в намокреното си от дъжда палто, и чака проститутка.

Не, случаят не е толкова тежък, колкото изглежда на пръв поглед — той чака една определена проститутка.

Не, не, пак не разбирате! Той се надява да поговори отново с жената, която срещна тук преди известно време, за да… за да доведе разговора им до по-подходящ завършек. Или, за да си послужим с думите на госпожа Фокс, да поправи стореното, защото тогава се е държал като магаре.

След като обмисли сериозно случилото се, той реши, че грешката, а респективно и грехът му, не е в това, че заговори жената. Не, грехът дойде по-късно. Всичко вървеше толкова добре до момента, когато вниманието му бе отвлечено под въздействието на плътско любопитство, и после, предизвикана от неговата болезнена похотливост, тя вдигна полите си… е, останалото е запечатано завинаги в паметта му, като триъгълна стигма в мозъчната му тъкан. Но той бе не по-малко виновен от нея, а освен това остава и въпросът какво да се прави оттук нататък! Душата й е в опасност, и ако тя бъде изоставена в обществото на злонамерени мъже, ако почтените християни й обърнат гръб, това би означавало оскверняване на Христовото учение.

Затова и Хенри стои сега насред Чърч Лейн в Сейнт Джайлс. Вече е успял да раздаде съдържанието на кошницата с храна на уличните хлапета (наистина гладни хлапета — или поне той се стреми да се убеди в това), успял е и няколко пъти да нагази в мръсотията. Отхвърли предложението на един хилав мъж, който приличаше в лицето на пор, да му почисти обувките. Вместо това клекна насред улицата и сам свърши тази работа; опитвайки се, докато чистеше, да въвлече подобния на пор мъж в разговор на религиозни теми. (Но не успя; човекът изсумтя удивено и му обърна гръб). Няколко души вече му подвикнаха „Ей, преподобни!“, но се скриваха с кикот в тъмните входове или зад прозорците веднага, щом той се обърнеше. Засега обаче никой не се е опитал да го нападне или да го обере. Той може да се опре дори на нещо толкова дребно по своя път към призванието си.

И тъй, Хенри чака на ъгъла на Чърч Лейн и Артър Стрийт. Дъждът е спрял, слънцето напича, а той се взира с присвити очи в минувачите. За сравнително краткото време, откакто е тук, са го заговорили четири проститутки — или по-скоро четири жени, които той счита за проститутки. Предложиха му съответно: китки кресон, да го упътят, сенчесто местенце, където да си почине, и „най-облекчаващата прегръдка в цял Лондон“. На което той отговори респективно: „Не, благодаря“, „Не, благодаря“, „Не, благодаря“ и „Не, благодаря, Бог да ти е на помощ“. Хенри чака жената в кафеникавата рокля. Едва след като изкупи прегрешението си към нея, може да се заеме с останалите.

Най-сетне се появява и тя, но изглежда толкова различна, че ако сърцевидното й личице не се бе запечатало така ясно в съзнанието й, той би и оставил да го подмине. Дори сега той се привежда напред и се взира в нея, за да се убеди, че става дума за едно и също лице. Разбирате ли, работата е там, че тя е облечена по друг начин, и този феномен го смущава, защото в мислите му тя вече се е превърнала в символичен образ с точно определен външен вид, като картина, окачена в църква. Тъй или иначе, ако изключим протритата синя рокля и розовия шал, това е тя, идва към него, пристъпвайки внимателно по мръсната улица, както преди. Хенри прочиства гърлото си.

Жената (да, не би могъл да не разпознае това симпатично вирнато носле!) не го забелязва или се преструва, че него забелязва — поне до мига, когато е толкова близо до него, че почти го докосва. Но тогава тя накланя глава встрани, удостоява го с поглед, и се усмихва широко.

— Живо-здраво, сър — казва тя. — Още въпроси ли има?

— Да — отговаря той твърдо. — Ако си съгласна да отговаряш.

— За два шилинга съм съгласна кажи-речи на всичко, сър — казва тя закачливо. — Е, поне на всичко, което бихте поискали вие.

Той стисва здраво челюсти. Какво намеква тя, че той не е толкова мъжествен в сравнение с мъжете, с които обикновено си има работа? Или просто че не е толкова развратен? И защо сега говори с толкова подчертан акцент на лондончанка? Миналия път гласът й звучеше като на хората от северните графства…

Тя подръпва ръкава му с приятелски укор, вече запозната със склонността му да се отплесва и решена да не допусне това да стане сега.

— Хайде тоз път да не го правим на улицата — предлага тя. — Знам едно тихо място, където можем да си поговорим.

— Така да бъде — отвръща Хенри незабавно. Сега е неин ред да се учуди. По лицето й преминава странно изражение — наполовина покровителствено, наполовина уплашено — но това е само за миг.

— Решено, значи — казва тя.

Той тръгва редом с нея. Тя го води и постоянно се озърта, като че ли води куче, на което не може много да се разчита, че ще я следва. За глупак ли го взема? Всъщност би трябвало да му е все едно какво си мисли тя. Важното е, че Бог вижда истинската причина той да приеме поканата й.

— Не е кой знае какво — отбелязва тя, посочвайки му една къща в джорджиански стил с рушаща се фасада. Първото впечатление на Хенри е, че фасадата има вида и цвета на свинска кожа; мазилката се лющи на мехури, тук-там се вижда и плесен. Но преди той да е успял да я огледа по-внимателно, тя вече го е повела през двора, пълен с оскубани кокоши пера, и го въвежда през вратата в едно мрачно антре. Той, Хенри Ракъм, може би бъдещ свещеник на тази енория, е прекрачил прага на дом, обитаван от проститутки.

На пода има ориенталски килими, но те са протрити, дъските скърцат тихо под стъпките му. Едната стена на коридора е хлътнала, а другата — издута. Раираните тапети са набръчкани като зле подбрани дрехи, по тях има окачени някакви картини в рамки, но стъклата са запотени и не се вижда нищо. От вътрешността на къщата се долавя миризма на нещо влажно и застояло, което напомня на… напомня на какви ли не неща, които Хенри Ракъм не е познал досега.

— Горе въздухът е по-свеж — казва жената до него, очевидно притеснена, че той ще се откаже и ще си тръгне. Ако само знаеше убеждението му, че сблъсъкът с тази мизерия е полезен за него! Неведнъж Хенри е молил госпожа Фокс да му опише как изглежда отвътре един такъв дом със съмнителна репутация, но въпреки нейната откровеност, по този въпрос той съхрани розовия оттенък на представите си за някакви вакханалии. Нито здравият разум, нито съвестното изучаване на статистически изследвания, нито думите на госпожа Фокс — нищо не успя да пропъди от мислите му фантазиите, в които виждаше публичния дом като пищно обзаведено хранилище на плътски наслади. Сега, отрезвен от мириса на истината, той влиза в приемната; жалко помещение, обзаведено с тъмни, разнебитени мебели. Тук–там се виждат украшения от пожълтял порцелан и военни отличия. Стаята е осветена с газени лампи, въпреки че слънчевите лъчи се опитват да проникнат през дебелите завеси с цвят на бекон.

Точно пред стълбите, които водят нагоре, седи някакъв съсипан старец на инвалидна количка, почти незабележим под купчините шалове и плетени завивки.

— Седем пенса за ползване на стаята — казва той под нос, без да се обръща конкретно към някого. Хенри трепва, проститутката примигва и отправя смутен поглед към него, сякаш не е предполагала, че той може да е толкова неопитен, та да мисли, че тя притежава собствена стая.

— Само седем пенса, сър — шепне тя. — За човек като вас…

Още докато Хенри бърка за монети в джоба си, той бива озарен от прозрение: тази жена осигурява услуги за бедните. Не е предвидено да бъде ползвана от хора като него; най-вероятно нито един джентълмен от неговата класа не е прекрачвал прага на тази рушаща се, вмирисана дупка. Дори само дрехите на гърба му струват повече от обзавеждането на цялата стая — мебели, украшения, медали и всичко останало, взето заедно.

— Нямам седем пенса, ето ви един шилинг — мърмори той смутено, докато подава монетата. Разкривените пръсти на стареца се сключват около монетата, един вълнен пласт шалове се смъква от лицето му, разкривайки подут червен нос, бузи, осеяни с червени жилчици, и противна беззъба уста.

— Ресто не очаквай — хрипти старецът и се оригва. Наоколо замирисва на алкохол и вкиснала храна, той завърта инвалидната количка и се оттегля встрани, позволявайки на Хенри и проститутката да минат край него.

— Така — започва Хенри, след като си поема дълбоко дъх, докато двамата тръгват нагоре по стълбите. — Как се казваш?

— Каролайн, сър — отвръща тя. — Внимавайте къде стъпвате, сър. По тези дъски стърчат пирони, та е опасно.

Двата шилинга осигуряват на Хенри двайсет минути. Каролайн седи на крайчеца на леглото си. Обещала е тържествено на Хенри да не си прави лоши шеги. Хенри стои прав, опрял се на отворения прозорец. Почти не поглежда към Каролайн, докато задава въпросите си; като че ли се обръща към почернелите от сажди покриви или към задръстената от боклуци Чърч Лейн. От време на време се обръща към нея по за половин секунда, и тя му се усмихва. Той отвръща на усмивката й от учтивост. Тя си мисли, че усмивката му е неочаквано мила. Той си мисли, че леглото й прилича на ясли, застлани с парцали.

През тези двайсет минути Хенри научава доста неща за различните видове проститутки, както и за населяваните от тях райони. Каролайн е „уличница“ — живее под наем в стая, за чието ползване тя (или за предпочитане клиентът) плаща при всяко влизане. Тя го уверява, че жалкият и мрачен вид на тази къща се дължи единствено на „стиснатостта“ на съдържателката, госпожа Лийк, и че имало други подобни къщи, чиито собственици ги поддържали „съвсем прилично“. Дори самата тя знаела за една такава къща, чиято собственица била майка на едно от момичетата, които предлагали услугите си там. Къщата била „като същински дворец, сър“ — въпреки че Каролайн никога не е стъпвала там, а така погледнато, не е стъпвала и в дворец; но тя е убедена, че това е така, защото същата жена навремето държала заведения на Чърч Лейн, само през три входа оттук — там сега живеели лоши хора, но когато госпожа Кастауей държала къщата, тя била толкова чиста, че можело да се храниш направо от пода. А дъщеря й вече била станала държанка на някакъв богаташ, но дори когато живеела тук, била като принцеса — не че Каролайн някога е виждала истинска принцеса, но пък е виждала картинки, и това момиче, Шугър изглеждало като принцесите от картинките. Така че, сам виждате какво може да се направи, когато хората проявяват интерес към работата си. Да вземем например спалнята на Каролайн — тя сама знае, че няма причини да се гордее с нея. „Ама ако вие бяхте на мойто място, сър, да работите тук, а долу да се разпорежда онзи, и цялата къща да мирише толкова лошо, ще ви се иска ли да лъскате таблите на леглото и да сложите някъде ваза с букетче цветя? Не ми се вярва“.

Хенри продължава да разпитва за публичните домове, и научава от нея, че те са „най-различни“. Някои са „като затвор, сър, същински затвор“, където разни грубияни и дърти вещици тормозят момичетата, „държат ги полуголи и полугладни“. Други пък са собственост на „важни хора“ и момичетата „се надигат от леглата само ако ги търсят крале и епископи“ — на Хенри му се налага да обмисли по-сериозно последното изявление. Едно нещо му става ясно; точните разделения, съществуващи в книгите, нямат кой знае каква стойност в действителния свят. При публичните домове явно също съществува йерархия, но те не се делят на категории, по-скоро всеки е различен, различна е и всяка отделна проститутка, и подвижността, с която преминават от една в друга категория, е удивителна.

Той научава доста неща и за Каролайн през откупените за два шилинга двайсет минути. За негов ужас тя говори за своята изгубена добродетел единствено с презрение. Добродетелта не може да ти плати наема, казва тя с насмешка; ако хората, които държат толкова на добродетелта на една жена, са готови да я подслонят, хранят и обличат, вместо просто да наблюдават мъчителните й усилия за оцеляване, тя сигурно би съхранила добродетелта си доста по-дълго време.

Ами Раят? Какво е мнението на Каролайн за царството небесно? Е, тя знае отлично, че няма да се озове там, но пък не вярва да отиде и в Ада, който е „само за истински лоши хора“. За Господ и за Иисус Христос няма мнение, но за сатаната смята, че „върши работа“, когато трябва да бъдат наказани „лошите“, и искрено се надява, че лошите хора, с които се е сблъсквала самата тя, и най-вече собственикът на една шивашка работилница, ще бъдат подложени на страшни мъчения след смъртта си. Но от друга страна, Каролайн подозира, че пак ще успеят да се измъкнат по някакъв начин.

— Мислила ли си някога да се върнеш у дома? — пита Хенри, защото, уморена от много говорене, тя отново забравя да прикрива северняшкия си акцент.

— И къде според вас е това „у дома“? — сопва се тя.

— Някъде в Йоркшир според мен — отвръща Хенри меко.

— Били ли сте в Йоркшир?

— Гостувал съм на приятели.

Леглото скръцва, когато тя става от него. Той преценява по нетърпеливата й въздишка, че по нейна преценка двайсетте му минути са изтекли.

— Там си имат достатъчно уличници според мен — казва тя с горчивина.

На раздяла и двамата изпитват известна неловкост; и двамата съзнават, че Хенри е прекрачил някаква граница, че й е причинил болка. Когато си тръгва, той с ужас забелязва мъката, която е легнала като сянка на лицето й — действително, той дойде тук с надеждата да й вдъхне страх Божи, но мисълта, че е станал причина тя да страда от носталгия, му се струва непоносима. Тя е жизнерадостна по природа — това му е ясно; колко ужасно постъпи той, като пропъди усмивката от лицето й! Тя от своя страна се чуди как да се раздели с него. Горкият дръвник! Ако го целуне, това би нарушило уговорката им. Но да затвори вратата на стаята пред сериозното му, смръщено лице би било страшно грубо.

— Да вървим, сър, ще ви изпратя до долу — казва тя с по-мек тон.

След минута Хенри Ракъм се озовава отново на уличката, вперил поглед в къщата, която току-що е напуснал, към прозореца на горния етаж, през чието мръсно стъкло е гледал със собствените си очи. Тежко бреме е паднало от плещите му, толкова тежко, че мисълта за спасението от него предизвиква у Хенри леко главозамайване. Иисус стои редом с него тук, в мръсната уличка, Господ Бог го гледа от небесата.

Какво облекчение го обзема! Ако не беше мръсотията, би коленичил още тук, за да каже своята благодарствена молитва. Защото тя — тази жена, тази Каролайн — докосна ръката му на раздяла, и го погледна в лицето, а той изобщо не бе обзет от похотливи желания — нито към нея, нито към която и да било от посестримите й. Обичта, която изпита към нея, когато отвърна на усмивката й, бе същата обич, с която се обръща към всеки човек, озовал се в опасност, бил той мъж, жена или дете; тя беше просто една нещастница, несъзнаваща, че пред нозете й се е разтворила пропаст.

Сега вече няма никакви пречки за това, което трябва да се случи между него и всички посестрими на Каролайн в целия този огромен град. Нека другите мъже се стремят към телата им — той и госпожа Фокс ще се стремят да спечелят душите им!

— Прости ми, отче, защото съгреших.

С тези думи, произнесени с детинска припряност, Агнес Ракъм се връща отново в онова тяло, което седеше тук преди тринайсет години. Тя свива несъзнателно рамене, сякаш да отрече няколкото сантиметра, с които е израснала, за да може пред очите й да стои същата част от решетката на изповедалнята, в която се е взирала като дете. Решетката е същата, до последната, ясно запечатана в паметта й подробност — дървените летвички не са нито по-захабени, нито по-лъснати; завеската от избродирана със златни нишки тъкан е все толкова изнищена — нито повече, нито по-малко.

— Колко време е минало от последната ти изповед?

Сърцето на Агнес се блъска в гръдния й кош (пред който в представите й вече не се издига женска гръд), когато тези думи проникват през решетката; блъска се не защото тя се бои от въпросите или от отговорите, които трябва да даде, а защото тя се надява искрено гласът от другата страна да е същият, който я укоряваше и й прощаваше навремето. Същият ли е? Дали е същият? Трудно й е да прецени само по осем произнесени думи.

— Тринайсет години, отче — произнася тя шепнешком. Сензационно признание!

— Защо не си се изповядвала толкова дълго, дъще?

Ухото й почти докосва преградата, но въпреки това тя не може да бъде сигурна дали разпознава гласа.

— Бях много млада, отче — пояснява тя и сега устните й почти докосват решетката, — и баща ми… искам да кажа, моят баща… не вие, отче… и не моят Небесен отец… и не моят…

— Да, да — гласът я подтиква малко раздразнено да продължи, и едва сега Агнес може да бъде сигурна — това е той! Самият отец Сканлън!

— Вторият ми баща настоя да се прехвърлим към англиканското вероизповедание — обобщава тя развълнувано.

— Да не би вторият ти баща да е починал? — пита отец Сканлън.

— Не, отче, той е в чужбина. Но аз съм вече голяма жена, достатъчно възрастна, за да направя сама избора си.

— Много добре, дете мое. Помниш ли с какви думи започва изповедта?

— О, да, отче — възкликва Агнес, малко разочарована задето свещеникът очевидно не споделя убеждението й, че изминалите години са само един кратък миг. Тя едва се удържа да не започне Confiteor на латински (за да му докаже обратното), но все пак решава да се придържа към английския вариант.

— Изповядвам се пред Всемогъщия Бог, пред Благословената Дева Мария, пред благословения Архангел Михаил, пред благословения Йоан Кръстител, пред светите апостоли Петър и Павел, пред всички светии и пред теб, отче, защото съм съгрешавала често с мисъл, слово и дело, и моя е вината, моя, моя е тежката вина. Затова моля Пресветата Дева Мария, и свети Архангел Михаил, и свети Йоан Кръстител, и светите апостоли — на това място отец Сканлън се закашля и подсмърква — Петър и Павел, и всички светии, и теб, отче, да молите Всемогъщия Бог за мен грешната.

Едва чуто мърморене от другата страна на преградата я подканя да започне с изповедта. Агнес се е подготвила за този момент. Тя вади от новата си чантичка един лист, на който предната вечер е записала всичките си грехове по реда на съгрешаването, както ги е отбелязвала в дневниците си през последните тринайсет години. Тя се кашля деликатно и започва:

— Това са моите грехове. На 12 юни 1862 година подарих един пръстен, който ми бе подарен от приятелка. На 21 юни същата година казах на същата приятелка, в отговор на нейния въпрос, че още пазя пръстена. На трети октомври 1869 година, когато по розовите ни храсти имаше някаква болест, откраднах една съвършено красива роза от градината на съседите, но по-късно през същия ден я изхвърлих от страх, че някой ще ме попита откъде съм я взела. На 25-ти януари 1873 година умишлено настъпих едно насекомо, което не ми бе сторило зло. На 14-ти юни 1875 — миналата седмица — се държах грубо с един полицай, защото ме болеше глава, и му казах, че не си върши работата и трябва да бъде уволнен.

— Да? — окуражава я свещеникът, също както правеше, когато тя беше малка.

— Това е всичко, отче — уверява го Агнес.

— Всичките ти грехове за изминалите тринайсет години?

— Ами да, отче.

Свещеникът въздъхва и се чува как се върти на стола си.

— Хайде, дете мое, сигурно има още нещо.

— Ако има, отче, то аз не съм го осъзнала.

Свещеникът въздъхва отново, този път по-силно.

— Нарушения на морала? — подсказва той. — Грехът на гордостта?

— Може да съм пропуснала нещо — приема Агнес. — Случвало се е да ми се спи толкова много, или да съчувствам толкова зле, че да не попълня дневника си.

— Много добре… — мърмори под нос свещеникът. — Покаяние, покаяние… не е много това, което можеш да сториш, след като е изминало толкова дълго време. Ако все още си близка с тази приятелка, която ти е подарила пръстена, кажи й истината и й поискай прошка. Що се отнася до цветето… — той изпъшква, — хайде да забравим за цветето. Колкото до насекомите, имаш право да стъпваш върху колкото си искаш от тях — в Библията е писано, че всички зверове земни трябва да се боят и да треперят от човека. Ако можеш да откриеш полицая, когото си наскърбила, извини му се. А сега: за покаянието. За лъжата и грубите думи трябва да кажеш три пъти „Аве Мария“. Освен това трябва да се опиташ да се вгледаш по-надълбоко в душата си. Малцина са тези от нас, които са в състояние да преживеят тринайсет години, без да сторят почти никакъв грях.

— Благодаря ти, отче — шепне Агнес, стисва здраво листа в свитата си длан и се привежда напред, за да получи опрощение.

— Dominus noster Iesus Christus te absolvat — мърмори старческият глас, — et ego auctoritate ipsius te absolvo… — Сълзи потичат изпод притворените клепачи на Агнес и се търкалят една подир друга по бузите й.

— … ego te absolvo a peccatis tuis, in nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti. Amen22

Агнес Ракъм излиза със своята плъзгаща се походка от изповедалнята. Чувства се по-лека от въздуха. Тя избързва и сяда на една от скамейките в дъното. За днешното си тайно посещение в църквата тя е сложила шапка с воалетка и обикновена тъмносива рокля — този тоалет със сигурност се различава много от онези, които носи на светските събирания, но пък тук, в църквата „Света Тереза“ в Крикълууд, тя съвсем не желае да прави впечатление някому. Задните редове на скамейките, далеч от местата, където обикновено седят редовните посетители, далеч от олтара и свещниците около него, са потънали в мрак. Всъщност тук е толкова тъмно, че когато се промушва между редиците, Агнес едва не се препъва в една молитвена възглавничка, която не е била поставена обратно на мястото си. Високо над главата й се издига наскоро боядисаният в синьо таван, но златните звезди, с които е изпъстрен, не хвърлят никаква светлина.

Сега Агнес е доволна — седи в мрака, лицето й е скрито в сянката на надвисналия над нея корниз. Службата ще започне всеки момент; отец Сканлън излезе от изповедалнята и се упъти към амвона. Той сваля лилавото расо от раменете си, подава го на един от клисарите, и навлича друго. Изобщо не се е променил! Най-важната му отличителна черта — брадавицата на челото — си е все толкова голяма.

Тя следи с увлечение подготовката за литургията. Иска й се да можеше да вземе участие, но съзнава, че не бива. Това, че тя не познава никого от присъстващите, не означава, че никой от тях не би я разпознал (в края на краищата, тя е съпруга на Уилям Ракъм, на онзи Уилям Ракъм) — не може да си позволи да става обект на клюки. Още не е настанало време светът да узнае за Завръщането й към Правата Вяра.

— Introibo ad altare Dei23 — подема отец Сканлън, и ритуалът започва. Агнес наблюдава от скривалището си в сенките, и повтаря шепнешком латинските думи на молитвите. Духом се пренася в озарения от свещи център на вниманието; когато свещеникът се привежда да целуне олтара, тя също свежда глава; повтаря всеки кръстен знак върху своите гърди; в устата й се насъбира слюнка от въображаемото причастие; влажните й устни се разтварят, за да приемат тялото Божие.

— Dominus vobiscum — шепне тя унесено заедно с отец Сканлън. — Et cum spirito tuo.24

После, когато църквата се опразва, Агнес се осмелява да излезе на светло, за да остане за малко насаме с религиозната украса на своето детство. Минава край скамейките, където сядаше обикновено с майка си. Въпреки че днес тук седяха други хора, тя все още може да ги разпознае по драскотините и шарките на дървото. Постоянните декорации са си по местата, нова е само една мозайка в абсидата, на която е изобразено възшествието на Дева Мария на небесния престол, но цветовете й са много ярки, а и носът на Светата Дева не е добре изпълнен. Затова пък Възнесението точно зад олтара е непроменено, което й въздейства успокояващо — Светата Дева все така отлита от пухкавите ръчички на грозноватите херувими, които се вият на ята в краката й.

Агнес се пита още колко време ще й е необходимо, за да обърне публично гръб на англиканската църква и да си осигури запазено място тук, близо до олтара. Надява се да не е много дълго. Проблемът е, че тя не знае към кого да се обърне, колко ще струва запазеното място, и дали се плаща седмично — или може би годишно? Уилям го бива за такива неща, но тя не смее да му се довери.

Но първо има да се свършат по-важни неща; трябва да стори нещо, та да скъси времето, през което майка й ще се терзае в чистилището. Дали някой се е молил за Вайълет Ънуин от мига на смъртта й досега? Надали. Ако се съди по погребението й, на което присъстваха само приятелите на лорд Ънуин, на покойната не й бяха останали приятели католици.

Агнес винаги е била убедена, че майка й ще прекара дълго време в чистилището, най-вече за наказание, задето се е омъжила за лорд Ънуин; и после, защото му позволи да отнеме вярата на дъщеря й и на нея самата. Наистина се налага сериозна намеса.

Агнес отваря чантичката си на светлината на олтарните свещи и изважда изпод пудриерите, шишенцата с ароматни соли и копчетата, една много измачкана и протрита молитвена картичка. От едната страна има отпечатана гравюра с изображение на Иисус Христос, а от другата — молитва за индулгенция, която гарантира намаляване на дни, седмици и дори месеци от посмъртната присъда. Агнес прочита инструкциите. Надява се предвид обстоятелствата Господ да си затвори очите пред неизпълненото изискване да е получила Свето причастие; всички други изисквания са изпълнени; изповядала се е; застанала е пред разпятието, и знае наизуст „Отче Наш“, „Аве Мария“, както и „Слава на Всевишния“. Започва да чете бавно и отчетливо молитвите, а после прочита и молитвата от обратната страна на картичката.

— … Пробиха ми ръцете и нозе — завършва тя. — Можеше да се изброят всичките ми кости25.

Притваря очи в очакване на лекото изтръпване на дланите и стъпалата, което винаги съпровождаше в детството й прочита на тази молитва — тогава се молеше за някои позабравени лели, както и за любими исторически личности.

За да усили ефекта от молитвата си, тя отива до онзи ъгъл в кораба, където се палят свещи, и запалва една. Месинговият поднос със стотици отвори за свещи е съвсем същият — Агнес има чувството, че дори непочистените капки разтопен восък не са почистени от последния път, когато е стояла тук.

Тя застава под амвона — като дете никога не смееше да стои тук, защото отпред на него има масивна резбована фигура на орел, на чиито разперени криле свещеникът поставя разтворената Библия. Главата на орела е насочена надолу, точно към човека, който би застанал под амвона. Безстрашно, или почти безстрашно, Агнес вдига глава и среща помътнелите дървени очи на птицата.

Точно тогава църковната камбана започва да бие и Агнес трябва да се взира още по-внимателно в очите на орела, защото точно в такива случаи вълшебните същества оживяват. Камбаната продължава да бие, но дървената птица не помръдва. Ударите заглъхват и Агнес отвръща поглед.

Иска й се да можеше да погледне разпнатия Христос зад амвона, за да се убеди в правотата на спомена си — средният пръст на лявата Му ръка беше счупен и залепен отново. Но знае, че вече е късно и трябва да се прибира. Уилям ще се пита къде ли се е дянала.

Докато върви по страничната пътека, тя си припомня поредицата картини, изобразяващи пътя на Христа към Голгота. Само че сега минава край тях в обратен ред — от „Свалянето от кръста“ до „Присъдата на Пилат“. Тези мрачни изображения също са останали непроменени през изминалите тринайсет години, съхранили са запечатаната под лака заплаха. Като дете Агнес се боеше да гледа тези сцени, изобразяващи страдания, на фона на мрачни небеса с буреносни облаци; затваряше очи, за да не вижда кървавите следи от бичуването по мъртвешки сивата кожа; тънките струйки тъмна кръв, стекла се от челото, избодено от трънения венец, и най-вече приковаването на дясната ръка на Христа. В онези дни бе достатъчно само погледът й да падне случайно върху палача, замахнал с чука, и собствената й ръка се свиваше в юмрук, а тя я скриваше в гънките на полата си, сякаш да се запази.

Днес Агнес приема картините по съвсем различен начин, защото оттогава е преживяла немалко мъчения и знае, че има и по-лоши неща от мъчителната смърт. Нещо повече, вече разбира това, което не можеше да схване, когато беше дете — а именно защо Иисус, щом не е бил обикновен човек, се е оставил да бъде убит? Сега му завижда за мъченичеството, защото Той, също като Психо и мюсюлманските мистици, за които пише в брошурите на спиритистите, е можел да бъде убит, и след това да се върне към живот в непокътнатото си тяло. (В случая с Христос не съвсем непокътнато, защото са Му останали раните по дланите и нозете, но това за един мъж това не е толкова сериозен проблем — не колкото за една жена).

Тя спира пред вратата, която води към преддверието, и преди да излезе, оглежда лицето на Иисус на картината, на която се вижда как Пилат произнася присъдата си. Да, сега го вижда ясно — невъзмутимото спокойствие, което говори за вътрешно убеждение: „Невъзможно е да бъда унищожен“. Напомня й на изражението на онзи африкански племенен вожд, застанал на кладата (гравюрата била дело на очевидец — или поне така твърдеше авторът на „Чудесата и как се осъществяват те“ — брошура, която в момента е скрита под леглото й). Толкова хора в историята на човечеството са се върнали след смъртта, а тя, въпреки старанията си да изучи как става това, все още е изключена от този елит! Защо? Тя не моли за слава — нали не е син Божи — не е необходимо някой да разбере как го е направила, никому няма да казва!

Но не е редно да помрачава този прекрасен ден с мрачни мисли. Не и днес, когато е получила опрощение на греховете си, и е повтаряла латинските молитви заедно със свещеника, когото помни от детските си години. Тя излиза забързано от църквата, без да поглежда нито вляво, нито вдясно; устоява на изкушението да спре, за да разгледа изложените за продан религиозни принадлежности, да сравнява различните миниатюри, за да реши къде Агнецът Божи е най-добре, кой е най-красивият образ на Светата Дева, на Иисус Христос, и така нататък. Време е да се върне в Нотинг Хил и да си почине малко.

Навън е паднал мрак. За миг тя се пита озадачено как ще се прибере. И веднага си спомня прекрасния подарък, който й направи наскоро Уилям — неин собствен екипаж. Тя още не може да повярва, че е неин; но наистина — ето го там, пред каменоделската работилница срещу църквата. Тъмнокафявите коне с капаци на очите обръщат спокойно глави към нея, когато тя наближава, а на капрата, обвит в дима на лулата си, седи…

— Чийзмън? — подвиква тя, но тихо, почти на себе си, защото още не може да привикне към новата си собственост.

— Чийзмън? — този път Агнес вика по-високо, за да може той да я чуе.

Към къщи, моля.

— Много добре, госпожо Ракъм — отговаря кочияшът, и само след миг тя се озовава в купето, облягайки се плахо на тапицерията, а конете потеглят. Какъв красив екипаж! Много по-хубав от онзи на лейди Бриджлоу, и струвал цели 180 лири според Уилям. Значителен разход, разбира се, но си струва — и съвсем навременен, защото не остава много време до края на сезона.

Вече е простила на Уилям, че не се допита до нея за избора — екипажът наистина е безукорен, а и тя самата трудно би намерила по-подходящ кочияш от Чийзмън (като начало, той е и по-висок, и по-красив от кочияша на госпожа Бриджлоу). Явно Уилям много е държал да го запази в тайна, за да я изненада. И каква изненада беше, наистина, когато преди седмица Агнес спомена, че трябва да отиде за нещо в града и го попита кога ще мине следващият омнибус. Тогава Уилям каза:

— Защо не ползваш екипажа, скъпа?

— Чий екипаж? — попита тя.

— Ами нашия, разбира се, скъпа — каза той, взе я за ръка и я поведе, за да й покаже подаръка за рождения й ден.

Сега чудотворно появилият се Чийзмън я вози към дома — този жив подарък за рождения й ден, мълчалив и дискретен човек, комуто може да разчита, Агнес вече знае това. Миналата неделя той я откара на църква — англиканската църква в Нотинг Хил, и идущата неделя ще стори същото, но тази вечер я докара на литургия, и тя знае, че скоро ще му се наложи да направи отново същото. В края на краищата, тя може да му нареди да я откара до някоя джамия или синагога, и той само ще потупа мълчаливо с камшика конете по хълбоците, и ще потеглят!

Утре Чийзмън ще я откара до Кралската опера, където госпожа Аделина Пати ще пее в „Динора“. Всички ще я видят (Агнес, не госпожа Пати) как слиза от новия си екипаж. „Коя е тя?“ ще се питат хората, когато нежната фигурка се появи, подобно на Пепеляшка, от лакирания екипаж, а дантелите по полите й ще трептят като морска пяна… Обзета от еуфорията на приятното очакване, все още потръпваща от щастието, което я обзе, когато отец Сканлън й даде опрощение, полюлявана в уютната прегръдка на собствения си екипаж, Агнес дреме, отпуснала глава на кадифената възглавница, украсена с пискюли, която Уилям е поръчал именно за тази цел, докато конете я отвеждат към дома.

Това, че семейство Ракъм разполагат вече със собствен екипаж, не е тайна за Шугър. Тя помогна на Уилям да го избере, двамата прехвърляха папката с рисунки на различни модели, и го подсещаше за нуждите и желанията на жена му.

Да, слава Богу, очакваният обрат настана и Ракъм отново я посещава редовно. Казва, че вече не издържа да го влачат от едно префърцунено зрелище на друго, докато го чака толкова много работа. Появил се е там, където е трябвало, изтърпял е лекция за птеродактили в Кралския институт, изтърпял е „Хамлет“ на италиански, и сега вече, Бог му е свидетел, смята, че е понесъл достатъчно изпитания в името на Доброто общество.

Всевишният знае също, че Уилям присъстваше на половината от тези събития само защото се опасяваше, че с Агнес може да се случи някоя от обичайните „неприятности“, и в такъв случай той трябваше да е до нея, за да се намеси. Но тя като че ли е успяла да се справи с това, което я бе обсебило (каквото и да е било то), вече не припада и не получава пристъпи на публично място, всъщност дори се справя великолепно, така че Уилям няма никакво намерение да я съпровожда на всички концерти, пиеси, градински увеселения, благотворителни банкети, конни състезания, изложби на цветя и на какво ли не друго чак до септември. Във вторник във фермата в Мичъм са загинали шестима работници — някакво отравяне, което няма никаква връзка с парфюмерийните фабрики „Ракъм“, но полицията е провеждала разпити, а къде беше Уилям по това време? Хъркаше на мястото си в „Лайсиъм“ — ето къде, докато никакъв дебел последовател на Теспид с картонена корона се преструваше, че умира от отрова. Какъв тежък урок бе това за границата между фантазията и действителността, която никога не бива да се изпуска от очи (не че Уилям има нужда от такива поуки). Затова е решил отсега нататък да съпровожда Агнес единствено в случаите, когато това е абсолютно наложително.

О, разбира се, освен това Шугър му е липсвала ужасно. Думите са бедни, за да опишат доколко му е липсвала.

Шугър грее от щастие, възвърнала си е увереността благодарение на страстните му прегръдки, благодарение на новия прилив на интимност между двамата. Боеше се, че е изгубила контрол над положението, но се оказа, че не е така, той е склонен да споделя с нея повече от всякога. Страховете й са били напразни; тя е успяла да се вплете здраво в тъканта на неговия живот.

— Ах, какво ли бих правил без теб! — казва той с въздишка, когато се отпуска в прегръдките й, затоплен и задоволен. Шугър придърпва завивките нагоре, за да го завие по-добре, и вдъхва мириса на любов, който се надига от чаршафите — защото няма частица от тялото й, която Уилям да не е пожелал.

Работата с Хопсъм се уреди по възможно най-добър начин — самият Хопсъм е доволен, а репутацията на Ракъм — ненакърнена; и това се дължи до голяма степен на разумните съвети, давани от Шугър. Новият каталог на „Ракъм“ има блестящ успех, след като грубоватите фрази на стария Ракъм бяха напълно изчистени от текста, а стилните предложения на Шугър дотолкова промениха духа му, че броят на поръчките от аристократичните среди нарасна осезаемо. Само преди седмици се случваше Уилям да каже: „Но това не може да представлява интерес за теб“ или „Извинявай, но каква тема за разговор може да бъде това!“; сега обаче той споделя свободно всички свои планове и тревоги, и е очевидно, че цени високо нейното мнение.

— Не завиждай на „Пеърс“, скъпи — мърка тя успокояващо в ухото му една нощ, когато след страстните изблици той бе обзет от пристъп на меланхолия и си призна колко незначителен се чувства в сравнение с въпросния индустриален гигант. — Те имат повече земи и суровини от теб, и това е. Защо не помислиш в какво отношение можеш да бъдеш конкуренция на „Пеърс“ — например… ами вземи например красивите рисунки на техните рекламни плакати и етикети. Знаеш ли, те са изключително популярни; хващам се на бас, че склонността на хората да си купуват продукти на „Пеърс“ се дължи до голяма степен на привлекателността на тези рисунки.

— „Ракъм“ също използва рисунки, за да рекламира продукцията си — напомня й той и бърше мокрите от пот косми по гърдите си с чаршафа. — Рисува ги някакъв човек в Глазгоу, а ние поръчваме гравюрите по тях. Струва цяло състояние.

— Да, но модата се мени много бързо, Уилям. Вземи например рекламата ви в „Илюстрейтид Лъндън Нюз“ — не искам да кажа нищо лошо за вашия човек в Глазгоу, но фризурата на момичето е демодирана. Бретонът й е прилепнал на къдрички към челото, вместо да пада меко и свободно. Жените обръщат внимание на такива неща…

Тя обхваща с шепа гениталиите му, чувства как тестисите се раздвижват в меката си торбичка, докато мъжествеността му се събужда отново. Явно е, че той приема правотата й.

— Ще ти помогна за рекламните рисунки, Уилям — гука Шугър. — Жената, която ползва козметичните продукти „Ракъм“, ще отговаря на последните модни изисквания.

През следващите дни Уилям спазва обещанието си и все по-често обръща гръб на светската суматоха, оставяйки жена си да се занимава с нея, и прекарва освободеното по този начин време с Шугър — или се занимава с делата на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, но най-добре се чувства, ако успее да съчетае двете занимания. Три пъти в продължение на една седмица той споделя леглото й — едната нощ дори остава да спи при нея! Освен това сутрин изобщо не бърза да си върви; Шугър е складирала запаси от сапун за бръснене, купила е бръсначи, сирене, изобщо всичко, от което Уилям може да има нужда на ставане от леглото.

Но един петък се налага той да замине за Бирмингам — там се продава една фалирала пакетажна фабрика, при това на подозрително ниска цена — трябва да проучи положението на място. Затова същата вечер, която Уилям трябва да прекара в някакъв бирмингамски хотел, Шугър съпровожда Агнес на представление в Кралската опера, за да чуе „Динора“ от Майербер.

Двете жени се срещат във фоайето — Шугър се озовава толкова близо до Агнес, колкото й позволява смелостта. В тълпата, очакваща спектакъла, Шугър застава така, че да ги дели само един човек, крие се ту зад един, ту зад друг, наднича над черните рамене на фракове или над бухнали ръкави на вечерни рокли.

Госпожа Ракъм е облечена в кремаво и маслиненозелено, и ако трябва да говорим истината, изглежда много отпаднала. Реши ли, че някой я наблюдава, веднага му се усмихва, но погледът й е отсъстващ, пръстите й стискат прекалено силно дръжката на ветрилото, а когато върви, залита едва забележимо.

— Колко се радвам да ви видя! — чурулика тя, когато срещне госпожа Тази и госпожа Онази, но е явно, че го прави без сърце, извинява се, след като е разменила само няколко фрази със събеседника си, и потъва отново в тълпата. В седем часа вече е седнала на мястото си в залата, отказвайки се от възможността да демонстрира елегантния си тоалет пред възторженото множество. Вместо това седи, разтрива с пръсти слепоочията си, и чака.

Два часа по-късно, след края на спектакъла, Агнес аплодира бездушно, докато залата около нея избухва в овации. Сред виковете „Бис!“ тя се измъква от редицата седалки и тръгва забързано към изхода. Шугър незабавно става да я последва, макар мъничко да се притеснява да не би хората около нея да си помислят, че представлението не й е харесало. А при това тя е във възторг! Беше величествено, ненадминато! Може ли да ръкопляска и да крещи „Бис!“, докато се препъва край коленете на хората, и ги настъпва в бързината, за да не изпусне от поглед госпожа Ракъм? Не, това би изглеждало абсурдно; ще трябва да се примири, че ще направи лошо впечатление.

Във фоайето вече са наизлезли и разговарят удивително много зрители. Това са все представители на преситения елит — барони и баронеси, полузаспали от скука, критици с монокли, които си палят взаимни пурите, лекомислени младежи, нетърпеливи да отлетят към друго забавление, престарели вдовици, чиито крайници са изтръпнали от дългото седене. Навсякъде се носи шум от разговори — обсъждат се времето, файтоните, общи приятели; няколко мъжки гласове коментират пренебрежително спектакъла и го сравняват с други представления на „Динора“, изнесени в други страни през други години; женски гласове осъждат вкуса на Аделина Пати по отношение на тоалетите; други, с трудно определим пол, я възхваляват. През цялата тази тълпа Агнес Ракъм се опитва да си пробие път.

— Ах! Агнес! — провиква се една тлъста дама във впечатляващо грозна виненочервена копринена рокля. — Трябва да чуя и вашето мнение!

Агнес застива на място и се обръща, заставайки лице в лице с жената, която й пречи да излезе.

— Нямам никакво мнение — отвръща тя с необичайно нисък, немелодичен глас. — Исках само да изляза на чист въздух…

— Божичко, наистина изглеждате зле, скъпа! — възкликва госпожа Еди–коя си. — Сигурна ли сте, че се храните достатъчно, скъпа?

Застанала зад Агнес, Шугър забелязва тръпката, която се плъзва по дългата редица копчета на гърба й. Настава кратка пауза, а междувременно разговорите наоколо затихват — по-скоро случайно, отколкото поради всеобщ интерес към мнението на госпожа Ракъм.

— Вие сте грозна и дебела, и аз никога не съм ви харесвала — думите отекват отчетливо, произнесени със сух, монотонен, неприсъщ на Агнес глас, който сякаш излиза от дълбочините на тялото й, а не от нежното й гърло. Шугър чувства как от този глас косите й настръхват; госпожа Еди-коя си стои като вкаменена; гласът наподобява на яростно кучешко ръмжене.

— Съпругът ви ме отвращава — продължава Агнес, — с лигавите си червени устни и старческите си зъби. Загрижеността ви за мен е фалшива и прикрива злобата ви. Имате косми по брадичката. Освен това на дебелите жени не трябва да им се позволява да носят коприна.

С тези думи Агнес се обръща рязко и напуска забързано фоайето, притиснала силно челото си с ръка, облечена в бяла ръкавица.

Шугър хуква след нея, минавайки край унизената госпожа Еди-коя си и зяпналите от удивление хора около нея — те се отдръпват плахо, сякаш правилата на играта дотолкова са се объркали, че те не биха се изненадали, ако тази непозната жена ги нападне.

— Извинете — шепне хрипливо Шугър, и ги оставя да зяпат.

Тя има основание да бърза; Агнес дори не минава през гардероба, а направо излиза тичешком от сградата на улицата, осветена от газени фенери. Портиерът, протегнал врат през вратата, едва е успял да прибере глава, когато Шугър профучава през тясното пространство край него и обърсва носа му с облеченото си в кадифе рамо.

— Извинете! — възкликват и двамата едновременно, но няма кой да приеме извиненията.

Шугър се взира в блъсканицата по Боу Стрийт — улицата прелива от амбулантни търговци, уличници, чужденци и почтени минувачи. За миг я обзема страх, че Агнес е потънала в това пъстро множество, особено като се има предвид, че по платното на улицата постоянно минават карети и файтони, така че отсрещната страна често се губи от поглед. Но опасенията й се оказват неоснователни; без тъмнозеленото си палто и тъмния чадър, които така и не взе от гардероба, госпожа Ракъм се забелязва отдалеч — светлите й поли се плъзгат по тъмния тротоар и се промушват през тълпата минувачи. Достатъчно е Шугър да следва най-светлото петно в тълпата — това със сигурност е Агнес.

Преследването трае не повече от половин минута; госпожа Ракъм хлътва в една странична пряка на Боу Стрийт — една от тези улички, които съществуват сякаш за удобство на крадците и проститутките, или на господата, изпитали нужда да се изпикаят. Веднага щом Шугър се шмугва в тъмния проход, до носа й долита миризма на изпражнения, а дочува и шум от стъпки — някой изчезва бързо нанякъде.

Стъпките обаче със сигурност не са на Агнес; малко по-надолу по уличката госпожа Ракъм се е проснала по лице в мръсотията и лежи неподвижно — като мъртва. Полите й се белеят в тъмнината като купчина сняг, оцелял по чудо след идването на пролетта.

— Дявол да го вземе… — прошепва под нос Шугър, обзета от страх и нерешителност. Хвърля поглед назад и се уверява, че от гледна точка на минувачите по Боу Стрийт, макар да е само на пет ярда от тях, тя вече се намира в друг свят, в някакво населено със сенки чистилище. Двете с Агнес са напуснали окъпания в светлина човешки поток и той продължава да тече без тях, без да отбелязва липсата им. От друга страна, Шугър знае отлично, че Скотланд Ярд се намира някъде зад близкия ъгъл; и че тъкмо тук вероятността да я спипат патрулиращи униформени полицаи и да я разпитват какво знае за дамата, която лежи безжизнена в краката й, е най-голяма.

— Агнес? — неподвижното тяло на земята не реагира. Кракът на госпожа Ракъм е изкривен под невъзможен ъгъл, дясната й ръка е отметната встрани, като че ли е паднала от голяма височина.

— Агнес? — Шугър коленичи до нея. Тя протяга ръка в мрака, подпъхва я под меките руси кичури и докосва с длан бузата на Агнес, усеща топлината на плътта й — тя е дори гореща — гладка и жива като собствените й голи гърди. Повдига главата на Агнес от студения, мръсен калдъръм, и чувства как пръстите й леко изтръпват.

— Агнес? — устните, опрели в дланта на Шугър, се раздвижват, устата мълви нещо беззвучно през пръстите й — като че всеки момент ще засмуче палеца й. — Агнес, ела на себе си!

Госпожа Ракъм потръпва леко, като сънуваща котка, ръцете и краката й помръдват безсилно в мръсотията.

— Клара? — проплаква тя.

— Не — шепне Шугър, навела се ниско над ухото на Агнес. — Още не си у дома.

С големи усилия, подпомогната от Шугър, Агнес застава на колене. В тъмнината е невъзможно да се прецени дали лъскавите тъмни петна по носа, брадичката й гърдите й са от кал или от кръв, или от двете.

— Не ме гледай в лицето — нарежда меко Шугър, хваща здраво Агнес за раменете и я изправя на крака. — Ще ти помогна, но ти не бива да ме гледаш в лицето.

Постепенно разбуждащото се съзнание на Агнес започва да осмисля сложността на ситуацията.

— Божичко, аз… аз съм мръсна! — тя потръпва от отвращение. — Цялата съм покрита с мръсотия!

Малките й ръчички трепкат безпомощно, плъзгат се по корсажа и се отпускат в мръсните дипли на полите й.

— Как… как да изляза пред хората в такъв вид? Как да стигна до вкъщи?

Тя обръща лице към спасителката си в инстинктивна молба, но Шугър незабавно се отдръпва в сенките.

— Не ме гледай в лицето — повтаря тя и стисва здраво Агнес за раменете. — Аз ще ти помогна. Чакай ме тук.

И тя хуква отново, този път към светлините на Боу Стрийт.

Озовала се отново в потока от хора и коли, Шугър се озърта и оглежда критично минувачите; има ли в това шумно гъмжило човек, който може да й даде това, което й трябва? Онези продавачки на кафе, потънали в облаци пара край сергията си? Не, много са опърпани — с тези… шапки и покрити с петна престилки… Дамите, които чакат да пресекат улицата, въртят чадърчетата си и демонстрират гордо кожените си наметки, докато чакат файтоните да преминат? Не, те току-що са излезли от операта; възможно е да познават Агнес; пък и при всички положения те по-скоро биха умрели, отколкото да… Онзи войник с хубавата черна пелерина? Не, той ще настоява да извикат полиция… Жената с дългия лилав шал — тя сигурно е проститутка и само ще създаде нови проблеми…

— Извинете! — подвиква изведнъж Шугър, и се упътва забързано към една едра жена, която мъкне кошница, пълна с презрели ягоди. Жената е бедно облечена — или е ирландка, или слабоумна, преценява Шугър, но независимо от това има едно ценно притежание, като изключим кошницата с полусмачканите плодове — голяма, старомодна бледосиня наметка, която я покрива от глава до пети.

— Чудесни ягоди — отвръща жената и се ухилва угоднически.

— Наметката ви — казва Шугър, отваря чантичката си и започва да рови из нея, за да намери най-лъскавите монети. — Продайте ми я. Ще ви дам десет шилинга за нея.

Още докато Шугър брои монетите — шест, седем, осем — жената започва да отстъпва назад и облизва плахо устни.

— Говоря сериозно! — настоява Шугър, вади още монети и ги поставя на дланта си така, че да блеснат на светлината.

— Сигурно е тъй, мадам — отвръща жената и прави опит за реверанс. Зачервените й очи се въртят смутено наоколо. — Но виждате ли, мадам, не мога да си продавам дрехите. Ягодите са…

— Но какво ви става? — възкликва отчаяно Шугър. Всеки момент някой от мародерите, които се крият в сенките на тъмните улички, може да се натъкне на сгушилата се наблизо Агнес; нищо чудно някой да й пререже гърлото с надеждата да се сдобие с някоя огърлица или сребърен медальон! — Това е евтино памучно наметало, винаги можете да си купите същото от вехтошарите на Петикоут Лейн!

— Да, мадам — настоява продавачката на ягоди, стиснала здраво наметалото за якичката. — Ама таз вечер е много студено, а под наметалото съм само с една тънка рокля.

— За Бога! — съска Шугър, вече на ръба на истерията, и си представя как някой прерязва с бляскаво острие врата на Агнес, как от него бликва кръв, а главата й отскача. — Десет шилинга! Вижте ги само! — тя протяга ръка и поднася лъскавите новички монети почти под носа на жената.

След миг сделката е сключена. Продавачката на ягоди взема парите, Шугър й смъква наметалото и под него се виждат голи ръце и отпуснати едри гърди; корсажът е изцапан там, където е избивало млякото на жената; тя явно кърми. Това предизвиква погнусеното потръпване на Шугър като финален акцент на сделката. Тя обръща гръб и си тръгва, без да каже и дума, притискайки сгънатата наметка към собствения си елегантен, покрит с кадифе бюст, и хлътва отново в тъмната уличка.

Агнес стои точно на мястото, където я остави — изглежда дори, че тя не е помръднала и на косъм, като че ли под въздействието на вълшебно заклинание. Послушно, без да трябва да й се напомня, тя отвръща лице при наближаването на ангела — висок, почти мъжки силует, а пред него се забелязва някакво тайнствено белезникаво сияние. Плъховете, които се навъртат около фустите й и душат меките й кожни обувки, се разбягват уплашено и потъват в мрака.

— Донесох ти нещо — казва Шугър, когато спира пред Агнес. — Не мърдай, за да го наглася.

Раменете на Агнес потръпват, когато наметалото се спуска върху тях. Тя възкликва едва чуто — не може да се разбере дали от удоволствие, от болка или от страх. После плъзва ръка нагоре по гърдите си, като че ли не мож да прецени къде да подхване непознатата дреха… не, не е това, тя се кръсти.

— … Светия Дух… — чува се треперливият й глас.

— А сега — казва Шугър, стисвайки Агнес за лактите, през бледосинята тъкан на наметалото, — ще ти кажа какво да правиш. Трябва да излезеш от тази уличка и да завиеш надясно. Чуваш ли ме?

Агнес кимва и издава звук, който много напомня на сладострастната въздишка, с която Шугър обикновено приема навлизането на втвърдения мъжки член в тялото си.

— Когато излезеш на голямата улица, повърви малко, само стотина крачки, не повече — продължава Шугър и побутва леко Агнес към светлината, стъпка по стъпка. — Когато стигнеш до количката на цветарката, завий надясно и ще видиш Чийзмън, който те чака. Аз ще те следвам, за да се убедя, че няма да ти се случи нищо лошо.

Тя се привежда през рамото на Агнес, вижда едно влажно петно от кръв и кал, и го избърсва с тъмния си ръкав.

— Благословена да си… — казва Агнес и пристъпва, залитайки, напред, но пак накланя назад тялото си, като че ли се е изкривила телта, която поддържа право малкото й телце. — Уилям к-казва, че си… п-плод на въображението ми.

— Не обръщай внимание на това, което казва Уилям. — Как трепери Агнес в ръцете й! Като малко дете… Разбира се, представите си за треперещи малки деца Шугър черпи единствено от романите. — Не забравяй, при количката на цветарката завиваш вдясно!

— Тази прекрасна б-бяла мантия — казва Агнес, възвръщайки си смелостта и равновесието с всяка нова стъпка. — Сигурно той ще каже, че и т-това съм си измислила…

— Не му казвай нищо. Нека това си остане наша тайна.

— Т-тайна ли?

Двете почти са стигнали края на уличката — отвън човешкият поток си тече, а те сякаш все още се намират в някакво друго измерение.

— Да — потвърждава Шугър, и обзета от моментно вдъхновение, произнася най-подходящите за случая думи. — Разбираш ли, Агнес, на ангелите не им е позволено да вършат… това, което аз направих за теб. Мога да си имам страшни неприятности.

— С Приснодева Мария ли?

— Присно… — Какво, по дяволите, има предвид Агнес? Шугър се колебае, но после в съзнанието й изпъква споменът за изрезките в албумите на госпожа Кастауей, и пъстроцветното ято от лъснали от лепило мадони. — Да, с нея.

— О, бъди благословена!

Викът на Агнес кара един елегантен господин да забави за миг крачка; нослето на госпожа Ракъм отново е насочено по течението на Живота.

— Тръгвай, Агнес — нарежда й Шугър и я побутва леко.

Госпожа Ракъм излиза с неуверена стъпка на Боу Стрийт и потегля в правилната посока, с изправено и стегнато тяло, като автомат. Не поглежда нито вляво, нито вдясно, въпреки че някъде по-надолу по улицата внезапно настава суматоха, появява се полиция, насъбират се ръкомахащи зяпачи; но Агнес извървява необходимите сто крачки, и стига до пиацата за файтони и завива вдясно съгласно инструкциите. Едва тогава Шугър напуска наблюдателния си пост и тръгва след нея; когато стига до количката на цветарката и надниква зад ъгъла, госпожа Ракъм вече е настанена удобно в своя екипаж, Чийзмън се качва на капрата, а конете пръхтят в очакване на заповед да потеглят.

— Слава Богу — казва под нос Шугър, и залита леко назад. Внезапно я връхлита умора. А сега трябва да потърси файтон и за себе си.

Суматохата на Боу Стрийт е утихнала. Гъстата тълпа зяпачи се разотиват от мястото на събитието. Двама полицаи вдигат една носилка, върху която се очертава отпуснато тяло, увито в бял чаршаф. Внимателно, но все пак припряно, за да не пречат на движението, те натоварват отпуснатото тяло в покрит файтон, и дават сигнал на файтонджията да потегля.

Чак след два часа, в тишината на апартамента си на Прайъри Клоуз, когато Шугър се е отпуснала в топлата вана и се взира в обгърнатия с пара таван, една мисъл я връхлита изневиделица.

Трупът е бил на продавачката на ягоди.

Тя трепва и надига глава над водата. Мократа й коса е толкова тежка, че едва не я дръпва обратно, лактите й, хлъзгави от сапунена пяна, не се задържат по гладкия емайлиран ръб на ваната.

Глупости, казва си тя. Бил е някой пияница. Или просяк.

Изправя се във ваната и започва да се плакне, обливайки се с кани чиста вода. Сапунената вода прави малки водовъртежи около коленете й, посивяла от мръсотията на големия град.

Всички крадци и бандити по Боу Стрийт са ме видели как й давам онези монети. Дрипава жена, която се разхожда нощем с десет шилинга в джоба си…

Тя излиза от ваната, увива се в любимата си снежнобяла хавлиена кърпа — най-доброто, което можа да намери в магазина на Питър Робинсън последния път, когато отиде да пазарува там. Ако си легне веднага, косата й ще изсъхне в неправилна форма; редно е първо да я изсуши пред камината, като при това я реши непрекъснато, докато тя придобие обема и блясъка, на които Уилям толкова се възхищава. Утре може да спи цял ден; Уилям още няма да се е върнал от Бирмингам.

Всеки ден някой старец умира от глад по улиците на Лондон. Пияници попадат под колелата на екипажите. Не е била продавачката на ягоди. Тя вече си хърка в леглото с десетте шилинга под възглавницата.

Гола, Шугър коленичи пред запалената камина, спуска мократа си грива пред лицето си, и започва да я реши, и реши, и реши, и реши. Струйки вода, тънки като огърлици, се стичат по ръцете и раменете й и се изпаряват от топлината на огъня. Отвън се надига остър вятър, свисти и вие около къщата, вдига боклуци и ги запраща по френските прозорци на кабинета. Коминът кашля, дървеният скелет на постройката, скрит под мазилка и тапети, поскърцва.

Внезапно Шугър подскача стреснато — чула е почукване на входната врата. Дали не е внушение? Не, ето пак! Уилям? Кой друг би могъл да бъде? Тя скача на крака, обзета едновременно от страх и възбуда. Защо се е върнал толкова скоро? Какво ли е станало с фабриката? „На половин път към Бирмингам се отказах“ — Шугър вече почти дочува обясненията му. „Не може нещо толкова евтино да си струва труда“. Господи, къде ли е напъхала нощницата си?

Подтикната от внезапен импулс, тя хуква гола към вратата. Защо не? Той ще бъде във възторг да я види така — своята смела и непресторена куртизанка, прилична на току-що разопакован подарък — мека, чиста плът, ухаеща на парфюм „Ракъм“. Едва ще успее да се удържи, докато тя ще го примамва, отстъпвайки гъвкаво назад, към спалнята…

Тя отваря вратата, и вътре нахлува леден вятър, от който кожата й настръхва. Отвън, в мастиленочерния мрак на верандата, няма никой.

Осемнайсет

Хенри Ракъм дръпва втори път шнура на звънеца, опипвайки с пръсти визитната си картичка — бои се, че ще се наложи да остави нея, вместо да му бъде позволено да се види лично с госпожа Фокс. Възможно ли е през краткото време, което е изминало от последната им среща, да е била обявена за смъртно болна? Месинговата табелка на вратата на бащиния и дом, която доскоро в неговите очи представляваше обикновено сведение за собственика на дома, сега изведнъж се е превърнала в символ на друг свят, където владеят болестите и смъртта: ДЖЕЙМС КЪРЛОУ, ХИРУРГ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА.

Вратата се отваря и на прага застава възрастната прислужница на доктора. Хенри сватя шапка и я притиска към гърдите си, внезапно лишен от дар слово.

— Влезте, моля, господин Ракъм.

Когато влиза след прислужницата в антрето, той вижда доктор Кърлоу, който се качва нагоре по стълбите. От страх, че той може да изчезне нанякъде, Хенри едва се удържа да не се дръпне грубо от ръцете на прислужницата, докато тя се бори несръчно с палтото му.

— Докторе! — вика той, измъквайки рязко ръцете си от ръкавите.

Кърлоу спира на най-горното стъпало, обръща се и тръгва надолу по стълбите, мълчаливо, без да показва с нищо, че е видял госта си — човек би казал по-скоро, че се връща за нещо, което е забравил.

— Сър — започва отново Хенри. — Как… как е госпожа Фокс?

Кърлоу спира, докато е още доста над главата на Хенри.

— Диагнозата е потвърдена; има туберкулоза — казва той с безцветен глас. — Какво друго бих могъл да ви кажа?

Хенри стисва две колонки от перилата с големите си ръце и вдига поглед към зачервените, подпухнали очи на доктор Кърлоу.

— Няма ли нищо… — пита той с умолителен тон. — Чел съм… имаше нещо, струва ми се, наричаха ги пулмонални стабилизатори?

Докторът се засмива, по-скоро на себе си, отколкото на Хенри.

— Това са боклуци, Ракъм. Безполезни измишльотини и пенкилери. Предполагам, че вашите молитви биха имали по-добър практичен ефект.

— Мога ли да я видя? — продължава Хенри все така умолително. — Ще се постарая да не я преуморявам…

Кърлоу тръгва отново нагоре по стълбите, прехвърлил небрежно бремето на гостоприемството върху раменете на прислужницата.

— Да, да, разбира се — подхвърля той през рамо. — Тя се чувства отлично, както ще ви каже и сама.

И той изчезва нанякъде.

Прислужницата превежда Хенри през голите коридори и спартански обзаведената дневна в къщата на лекаря — дом, който, за разлика от къщата на брат му Уилям, е лишен от каквато и да било следа от женско присъствие. Никъде не се забелязва отстъпка от абсолютната практичност, докато той не стига до френските прозорци, които водят към градината — там на природата й е било позволено да изпъстри голата земя, макар и в определени граници. През безукорно чистото стъкло Хенри вижда осветена от слънчевите лъчи квадратна морава, оградена от вечнозелени храсти, а в средата й — най-важният за него човек на света след Иисус Христос.

Тя се е отпуснала на плетен люлеещ се стол — облечена така, като че ли очаква гости, със стегнат, закопчан догоре корсаж, високи боти, а не ниски пантофки, със сложна прическа — всъщност е обърнала по-голямо внимание на външния си вид от обикновено. В скута й лежи отворена книга, която тя чете съсредоточено. По-красива е от когато и да било.

— Госпожо Фокс?

— Хенри! — възкликва тя радостно и пуска книгата да падне на тревата до стола й. — Колко хубаво е, че ви виждам! Бях почти полудяла от скука.

Хенри тръгва към нея. Не може да разбере как доктор Кърлоу е в състояние така уверено да произнася смъртната присъда на жена, която е самото въплъщение на живота. Но те не са всезнаещи, тези лекари! Нима не може да има някаква грешка! Но госпожа Фокс, забелязала объркването, изписано по лицето му, решава да не го държи в неведение.

— Зле съм, Хенри — казва тя усмихнато. — Затова и този път наистина си седя на едно място. Тази сутрин дори полегнах за малко — и това е наистина максималното, което съм в състояние да приема. Седнете, Хенри, тревата е съвсем суха.

Хенри се подчинява, макар да установява, че тя е сбъркала в преценката си и панталоните му веднага се намокрят.

— Да видим — продължава тя с много странен тон — смесица от небрежна жизнерадост и горчива умора. — Какви други новини имам за вас? Може би вече знаете, че съм… как да се изразя… деликатно изключена от редиците на Дружеството за спасение. Останалите членки стигнаха до заключение, че силите ми вече не достигат, за да изпълнявам задълженията си. Разбирате ли, един ден отидох пеш от Ливърпул Стрийт до един публичен дом, и ходенето ме изтощи дотолкова, че се наложи да седна на стъпалата пред входната врата, за да си почина, докато останалите влязоха вътре. Постарах се да бъда полезна, като отправих сериозни упреци към портиера, но сестрите очевидно бяха на мнение, че не съм изпълнила това, което се е очаквало от мен. Затова и миналия вторник получих писмо, в което те ме съветват да ограничавам занапред усилията си до кореспонденция с парламентаристи. Всички членки на дружеството ми пожелават бързо оздравяване с най-прочувствени фрази. А междувременно явно са решили да умра от скука.

Смутен от лекотата, с която тази ужасна дума излиза от устните й, Хенри едва намира сили да разпитва за повече подробности.

— Баща ви — казва той плахо, — обсъждал ли е с вас… какво точно би могло да бъде… ъъъ… това, от което… сте болна?

— О, Хенри, как увъртате, както винаги! — упреква го тя с приятелски тон. — Болна съм от туберкулоза. Или поне това е диагнозата, която ми бе съобщена, и аз нямам причини да се съмнявам в нея — в очите й пламва огънят на вдъхновението — същият, който е забелязвал в погледа й, когато спорят по въпросите на вярата, когато се прибират след църква. — Но не съм съгласна с всеобщото убеждение, което споделя и баща ми, че съм обречена да умра — това няма да стане, поне не сега. Имам в себе си… как да го опиша? — нещо като календар на дните, които са ми отредени, поставен там от Бог, и на всеки лист от този календар са записани задачите, които трябва да изпълня, служейки Нему. Не знам точно колко страници има в календара, нито пък искам да знам, но съм убедена, че той не е такава тъничка тетрадка, каквато всички си представят. Значи съм болна от туберкулоза, така ли? Добре, нека да е туберкулоза. Но аз ще се преборя с нея.

— О, какъв несломим дух! — възкликва Хенри, внезапно се отпуска на колене пред нея и взема ръката й в своята.

— Глупости — отвръща тя, но не отблъсва ръката му, а сплита студените си пръсти с неговите и ги стисва леко. — Господ има още работа за мен, това е всичко.

В продължение на една минута двамата остават мълчаливи. Стиснатите им ръце са проводник на недвусмислени, макар и неизказани чувства между двамата; това, което невинният порив е съединил, приличието не може да разедини. Слънчевата светлина се лее над градината, една голяма пеперуда прелита над високия жив плет около градината и започва да пърха над храстите в търсене на цвете. Госпожа Фокс измъква пръстите си от ръката на Хенри с мил жест, който е достатъчен да го убеди, че това не е израз на желание да го отблъсне. После отпуска ръка на гърдите си.

— Кажете ми, Хенри — казва тя и си поема дълбоко дъх. — Какво ново има във вашия живот?

— В моя живот? — той примигва, замаян от зашеметяващата наслада да докосва плътта й. — Аз… ъъъ… — но после той си припомня какво трябва да каже и си възвръща дар слово. — Всъщност мога да кажа с радост, че има доста нови неща. Провеждах — той се изчервява и свежда поглед към тревата между коленете му, — провеждах проучвания сред бедните и окаяните, с оглед на подготовката ми да стана най-сетне, той се изчервява още по-силно, после се усмихва. — Е, вие знаете какъв.

— Значи сте прочели онази книга на Мейхю, която ви дадох?

— Да, но направих и нещо повече. Аз… през последните седмици започнах освен това и да разговарям с бедняците, из улиците, където живеят.

— О, Хенри, наистина ли? — очевидно е, че тя не би се гордяла повече с него, ако й бе разказал, че се е запознал с кралицата и я е спасил от убийци. — Кажете ми, кажете ми, какво се случи?

И така, коленичил пред нея, той й разказва всичко — или почти всичко. Пълни описания на съответните квартали и на разговорите си с безделници, улични хлапета, както и с проститутката (пропуска само единственото си отклонение към похотта). Емелин го слуша внимателно, с грейнало лице, тялото й е напрегнато, защото явно се чувства неудобно, върти се в стола, като че ли костите й се трият в плетената седалка. Докато говори, той неволно забелязва колко е отслабнала. Ключиците й ли са тези кости, изпъкнали под плата на роклята? И какво значение имат всички негови амбиции, ако това наистина са ключиците й? В представите си за бъдещето, когато се виждаше като свещеник, госпожа Фокс бе винаги до него, напътствате го, подканяше го да споделя неуспехите и скърбите си. Амбицията му е силна единствено когато е облечена в бронята на нейната подкрепа; лишена от нея, тя си остава една крехка и ранима мечта. Госпожа Фокс не бива да умира!

Със свръхестествена проницателност тя подбира точно този миг, за да протегне ръка към него, да стисне неговата и да каже:

— Дано даде Бог в бъдеще двамата, рамо до рамо, да изнесем тази битка!

Хенри вдига поглед и среща очите й; само преди минути й казваше, че падналите жени нямат власт над него; че в тяхното жалко положение, сред мизерията, той вижда само и единствено душите им. Всичко това е така, но внезапно Хенри съзнава, докато ръката му тръпне в нейната, че тази почтена и възвишена жена, повалена от жестокия удар на болестта, все още пали в него сатанински желания.

— Дано даде Бог да стане така, госпожо Фокс — прошепва той пресипнало.

— Чърч Лейн, задния вход на рая, благодаря ви ’ного!

Докарал елегантно облечената дама в тази отблъскваща част на Стария град, файтонджията изсумтява презрително; не по-малко надменният му кон оставя купчина димяща тор на калдъръма във финален жест на презрение. Потискайки изкушението да постави файтонджията на мястото му, Шугър плаща мълчаливо, после се отправя, пристъпвайки внимателно, придърпала нагоре поли, към дома на госпожа Лийк. Какво мръсно блато е тази улица! Конските фъшкии са най-малката неприятност. Така ли вонеше тук и преди? А може би просто тя живее от доста дълго време на място, където се долавят единствено уханията на рози и на парфюмерийните продукти „Ракъм“?

Шугър чука на вратата на госпожа Лийк, и чува приглушения глас на полковника, който подвиква „Влез!“. Тя влиза, както толкова много пъти преди, когато беше съвсем младо момиче. Миризмата не се променя към по-добро, а и гледката на противния стар инвалид и струпаните мръсни и непотребни вещи в приемната не е по-окуражаваща от отблъскващия уличен пейзаж.

— Охо, държанката! — грачи злорадо старецът, без да я удостои с друг поздрав. — Още ли се мислиш за голяма късметлийка, а?

Шугър си поема дълбоко дъх, сваля ръкавиците си и ги натъпква в чантичката си. Вече искрено съжалява, че вчера, когато случайно се сблъска с Каролайн на Ню Оксфорд Стрийт, обеща да я посети, водена от желанието да се отърве от дълъг разговор на улицата. Какво странно съвпадение — Каролайн се изпречва на пътя й вече втори път през тази година, в град, в който живеят няколко милиона души, и то тъкмо в момента, когато Шугър бързаше към гара „Юстън“, за да посрещне влака от Бирмингам! Сега, като се замисли, й се струва, че би било по-разумно да пожертва няколко минути за разговор с Каролайн на улицата, защото Уилям така или иначе не беше в онзи проклет влак; а ето че сега съществува опасност той да се върне днес сутринта, да тръгне право към нея, да почука на вратата й, а тя няма да бъде там, за да му отвори, защото си губи времето в този гаден публичен дом, вмирисан на старческа пикня!

— Свободна ли е Каролайн, полковник Лийк? — пита тя невъзмутимо.

Доволен, че може да се възползва от правото си да укрие сведения, старецът се обляга назад в инвалидната количка, най-горният пласт на шаловете се свлича от устата му. Шугър разбира, че той се кани да избълва нещо от гнусния си каталог на нещастията.

— Късмет, а? — подема той насмешливо. — Сега ще ти разкажа на какво му се вика късмет! Някаква жена от Йоркшир, на име Хобърт, наследява целия имот на баща си през 1852 година; три дни по-късно е премазана от срутил се свод. Идит Клъф, прочута с рисунките си за ботанически енциклопедии, избрана сред хиляди кандидати да съпровожда професор Ейд по време на експедицията му в Гренландия през 1861 — пада в морето и е разкъсана от някаква голяма риба. Дори миналия ноември Лизи Прайс, държанката на лорд Прайс, бе открита мъртва в апартамента си в Мерилебоун — вратът й…

— Да, много тъжна история, полковник. Но не разбрах дали Каролайн е свободна.

— След две минути — изръмжава старецът и потъва отново в шаловете.

Шугър скрито избърсва седалката на най-близкия стол и сяда. Възцарява се благословена тишина, полковникът дреме под слънчевите лъчи, които са успели да проникнат през плътните завеси, Шугър оглежда ръждясалите мускети по стените, но само след трийсет секунди полковникът отново нарушава спокойствието.

— Е, как е парфюмерийният гигант?

— Обеща да не споменаваш за него пред никого — сопва се тя. — Това е част от споразумението ни.

— На тези тук нищичко не съм казал — той почти изплюва думите и подбелва очи, насочвайки поглед нагоре — към гълъбарника, до който той никога не може да стигне, където живеят и спят три проститутки, а мъжете, които идват при тях, изпълняват атлетически подвизи с младите си, непокътнати крайници и органи, докато госпожа Лийк чете евтини романчета в леговището си. — Уличница си оставаш ти, след като имаш толкова малко вяра в честната дума на един мъж.

Шугър свежда поглед към пръстите си. Те са в много лошо състояние, кожата е напукана и я боли. Не е зле да попита Каролайн дали тук има меча мас.

— Той се чувства отлично, благодаря — отвръща тя. — Никога не е бил по-добре.

— И току вземе, че ти подпъхне по някой сапун, а?

Шугър се взира в зачервените му очи и се чуди дали е имал намерение думите му да прозвучат като гаден цинизъм. Доколкото й е известно, похотливостта не се числи сред интересите на полковник Лийк.

— Не бих могла да си представя по-голяма щедрост от неговата — свива тя рамене.

— А пък ти не харчи всичко наведнъж.

До задушната приемна долита глухият шум от хлопването на задната врата. Задоволеният клиент се е появил отново в обления от слънчева светлина външен свят.

— Шугър!

Каролайн, само по риза, се е появила на горната площадка. На тази светлина, под този ъгъл, белегът, получен в работилницата за шапки, се откроява ярко на гърдите й.

— Избутай полковника, ако не мръдне сам — нали е на колелца!

Вместо да допусне такова непочтително отношение, полковникът избутва сам количката встрани от стълбите.

— … вратът й бил почти прерязан от копринения шал, с който била удушена — довършва той рецитала, докато Шугър се качва нагоре по стълбите, за да се види с приятелката си.

След като е предложила на Шугър единствения стол в стаята си, Каролайн явно се колебае дали да седне на леглото. Шугър незабавно разбира какъв е проблемът и предлага да й помогне да сменят чаршафа.

— Няма чисти чаршафи — отвръща Каролайн, — ама може да прострем този, че поне малко да се проветри.

Двете заедно издърпват чаршафа от леглото и го простират през прозореца с най-мократа част отпред. Още щом приключват с тази задача, слънцето сякаш започва да грее два пъти по-силно.

— Късметлийка съм днес, нали? — казва усмихнато Каролайн.

Шугър отвръща смутено на усмивката й. В Прайъри Клоуз решението на същия проблем е далеч по-просто: всяка седмица тя издебва подходящия момент, за да не я види някой, влиза през портата на близката градина с голям пакет мръсни чаршафи, и малко след това излиза без него. Какво друго би могла да направи, след като не разполага с перачка? В мислите й ясно се откроява образът на Кристофър, натопил малките си зачервени ръце в сапунената вода…

— Добре ли си, Шуш?

Шугър си възвръща спокойното изражение.

— Малко ме заболя глава — отвръща тя. — Слънцето е много силно.

Откога по прозореца на Каролайн се е натрупал такъв отвратителен пласт сажди? Не е възможно последния път, когато ги видя, да са били толкова мръсни! И откога стаята й мирише така ужасно?

— Ще ме извиниш ли, Шуш? Още не съм се подмила.

Каролайн отнася порцелановия леген от другата страна на леглото, скривайки се зад него от уважение към гостенката. Тя кляка и се заема с обичайния противозачатъчен ритуал — налива водата, вади тапите от шишенцата. Шугър чувства как я побиват тръпки, докато гледа как приятелката й вдига невъзмутимо изпомачканата си риза, стиснала в ръка дървената дръжка с навития на нея парцал. Задникът й е по-закръглен, отколкото си го спомня Шугър, на трапчинки и изцапан със сперма.

— Досадна работа, ама няма как — отбелязва Каролайн и се заема със задачата си.

— Ммм — мънка Шугър в знак на съгласие и отклонява поглед. Самата тя не е изпълнявала от доста време този ритуал — всъщност откакто се пренесе на Прайъри Клоуз. Не е осъществимо, когато Уилям остава да нощува, а и дори да не остане… нали всеки път взема вана и се кисне дълго, дълго в нея? Потънала в топлата, чиста вода, разтворила крака под бялата завивка от ароматна пяна — това несъмнено е най-доброто възможно почистване на всичко излишно, нали?

— Почти свърших — обажда се Каролайн.

— Няма защо да бързаш — казва Шугър и се пита дали тъкмо в този момент Уилям не чука на вратата на любовното им гнездо. Загледана в чаршафа, издуващ се на лекия ветрец, тя вижда как петната по него засъхват като следи от гол охлюв. Божичко, колко мръсен е този чаршаф! Пробожда я чувство на вина при мисълта, че всяка седмица изхвърля почти неупотребявани чаршафи, докато Каролайн работи и спи на тези парцали! „Донесла съм ти почти нови чаршафи, Кади, трябва само да се изперат!“… Не, и дума да не става.

Каролайн отива към прозореца, понесла в ръце тежкия леген. После фигурата й се скрива от кръста нагоре зад ветреещия се като призрак чаршаф.

— Пазете си главите! — казва тя шеговито и помията се излива в разрез с предписанията по фасадата на къщата.

— Трябва да ти разкажа — започва тя след няколко минути, седнала вече наполовина облечена на голия дюшек, докато реши косата си, — трябва да ти разкажа за новия си постоянен клиент — май вече четири пъти се виждаме. На теб ще ти хареса, Шуш. Много изискано говори.

И тя започва да разказва за досегашните си срещи с мрачния, сериозен мъж, комуто е дала прякора „Свещеника“. Банална история, нищо ново в света на проституцията. Шугър едва прикрива нетърпението си; убедена е, че знае края на историята.

— И после те вкарва в леглото, нали? — подсказва тя, за да накара Кади да приключи.

— Не! — възкликва Каролайн. — Точно там е странното!

Едва прикривайки задоволството си от изненадващия финал, тя размърдва босите си крака. Колко са мръсни, мисли си Шугър. Как може една жена да се надява да се измъкне от Чърч Лейн, ако ходи с толкова мръсни крака?

— Може да е още по-сбъркан, отколкото изглежда на пръв поглед — въздъхва тя.

— Неее, ако мислиш, че е обратен, не е — познавам ги аз! — казва със смях Каролайн. — Миналата седмица направо го попитах — толкова ли ще е страшно да легне с мен, само веднъж, колкото да разбере дали ще му хареса — или поне да си изясни защо другите хора вдигат такава дандания около цялата работа — тя присвива очи от усилие да си припомни точния отговор на „Свещеника“. — Ей тук, до прозореца стоеше, както винаги и хич не ме и поглеждаше. Тогава каза… как беше точно? Каза, че ако всички мъже като него се поддават на изкушението, винаги щяло да има бедни вдовици като мен, които ще тръгват по пътя на порока, винаги щяло да има гладуващи деца, както беше мойто момченце, и винаги щяло да има лоши господари и убийци, защото хората не обичали достатъчно Бог, въпреки че би трябвало да знаят колко нередно постъпват.

— А ти какво му отговори? — пита Шугър разсеяно, обхождайки с поглед безбройните признаци на мизерията, в която живее Каролайн — рамката на прозореца, прекалено изгнила, за да може да бъде боядисана, стените, прекалено напукани, за да може отгоре да се залепят тапети, пода, прекалено надупчен от дървояд, за да има смисъл да се полира; тук нищо не може да се разкраси и почисти — къщата трябва да се изгори и на нейно място да си строи наново.

— Казах му, че хич не ми е ясно как мъже като него ще спрат жени като мен да не тръгват по пътя на порока или пък ще сторят така, че децата им да не измират — освен ако вземат да се оженят за тях и да ги издържат.

— И да не би да е предложил да се ожени за теб и да те издържа?

— Кажи-речи! — Каролайн избухва в смях. — Втория път, когато дойде, предложи да ми намери почтена работа. Попитах го работа във фабрика ли има предвид. Той рече „да“, пък аз му казах да забрави. Е, рекох си, с това приключихме, ама миналата седмица пак подхвана — рече, че поразпитал тук-там, че можел да ми намери някакво място, дето не било във фабрика, в някакъв магазин ли, нещо такова. Само да река, щял да каже една дума на когото трябва, а за да не мисля, че ме лъже, каза и името на фирмата — парфюмериите „Ракъм“. Рече, че трябва да съм ги чувала.

Шугър трепва като подплашена котка, но за щастие Каролайн стои гърбом към нея, с лице към прозореца, и плъзга лениво ръка по чаршафа.

— А ти какво каза?

— Ами казах, че каквато и работа да ми намери, ще трябва да се преуморявам до смърт, и то за по-малко от шилинг на ден. Рекох му, че за една бедна жена „почтената“ работа е като да умира бавно — без разлика.

Тя отново се засмива и с няколко леки движения на ръцете наглася сресаната си коса така, че да бухне. После разтваря широко ръце, обхващайки с жеста си цялата стая и това, което тя символизира.

— Ах, Шугър, с коя друга работа може да получаваш всичко необходимо в тоя живот, хем почти без усилия, че и достатъчно почивка и време за сън?

„И красиви дрехи, и бижута“, допълва на себе си Шугър. „И книги с кожени подвързии, и гравюри в сребърни рамки, и файтони, които спират при теб, само да махнеш с ръкавица, и посещения на операта, и вана «Жар» и лично мое жилище“. Тя поглежда Каролайн и се запитва: „Какво търся аз тук? Защо ми се усмихваш? Защо се радваш на посещението ми?“.

— Трябва да тръгвам — казва тя на глас. — Имаш ли нужда от пари?

Всъщност не, тя не казва това — не я пита има ли нужда от пари.

— О! Колко жалко!

„Да, жалко е. Жалко, жалко, жалко. Искаш ли пари? Хайде, попитай я! Имаш ли нужда от пари?“

— Аз… аз… оставих стаята си страшно разхвърляна. Тръгнах направо насам, нали разбираш.

„Попитай я, страхливке. Имаш ли нужда от пари? Пет прости думички.

В чантичката си носиш повече, отколкото Кади би спечелила за един месец. Кажи й го де… страхливка… мръсница… курва!“

Но Каролайн се усмихва и прегръща приятелката си, и Шугър си тръгва, без да й е дала каквото и да било — освен една целувка.

По обратния път към Прайъри Клоуз (ще ти дам един шилинг допълнително, ако побързаш) Шугър се измъчва от собствената си порочност. Подметките на обувките й вонят; тя копнее да ги избърше в сочната зелена трева на парка, в който оставя всяка седмица мръсните чаршафи. Всеки път, когато отиде там, установява, че предишният пакет е изчезнал — може би бедняците ги вземат? Ако пък ги намери пазачът на парка, чаршафите несъмнено пак ще бъдат раздадени на бедняци — нали? Божичко, при толкова добротворци, които са плъзнали из Лондон, не е възможно някой от тях да не се занимава с тези неща — нали? „Страхливка. Мръсница“.

Когато Шугър беше бедна, винаги си представяше как ще помага на нещастните си посестрими, ако някога забогатее — или поне на тези, които познава лично. Отдадена на мечти в стаята си в дома на госпожа Кастауей, подпряла лакти върху страниците на романа си, тя си представяше как посещава приятелките си и им носи топли одеяла за зимата или баници с месо. Колко лесно би било да стори нещо такова без неприятния привкус на благотворителността! Няма да поднася демонстративно подаръците си, както го правят превзетите дами, които раздават блага на по-нискостоящите, ще им ги дава весело, с наслада, както улично хлапе дели с приятелите си придобитото по съмнителен път.

Но сега, когато има начин да осъществи тези свои фантазии, неприятният привкус на благотворителността е също толкова осезаем, колкото и вонята, надигаща се от изпоцапаните й обувки.

Озовала се отново на сигурно място, в собствения си апартамент, Шугър се подготвя да посрещне Уилям. Но после, когато следобедът напредва, а той все не се появява, тя започва да се шляе безцелно из стаите, влиза и в кабинета и, подтикната от угризения на съвестта, изважда романа си от скривалището му. Поема си дълбоко дъх и поставя раздърпаната, тежка купчина хартия върху писалището. После сяда пред нея.

Светлината пада под такъв ъгъл, че в момента стъклата на френските прозорци са заприличали почти на огледано. Сред зеленината на градината отвън тя вижда собственото си лице, над едно почти безплътно тяло, което трепти като дим над земята. Тъмните листа на розовите храсти хвърлят странни шарки върху това лице; косата й, която всъщност е напълно неподвижна, в отражението трепти и се развява под всеки пристъп на вятъра вън; призрачни азалии трептят върху гърдите й.

„Възходът и падението на Шугър“. Така гласи заглавието на нейния роман, болезнено познато като стар белег.

Тя си припомня разходката по лавандуловите поля в Мичъм. Как я зяпаха простите наемни работници на Ракъм, когато минаваше край тях! В техните очи тя беше дама, която е решила да види как поминават работещите по полята селяци. По нищо не личеше, че я припознават за своя — отношението им към нея бе смесица от котешка неприязън и кучешко раболепие. Всеки един от тези работници, които се отдръпваха плахо, за да не докоснат широките поли на роклята й, бе убеден, че тя няма представа какво е да трепериш, сгушен под прекалено тънко за сезона одеяло, краката ти да са изпохапали до кръв от бълхи, или пък косата ти да гъмжи от въшки.

„Но аз познавам всичко това!“ възразява на себе си Шугър. Наистина, страниците, които лежат пред нея върху инкрустираното със слонова кост писалище, бяха създадени в бедност, и в тях се разказва за бедността. Нима детството й не премина под знака на безнадеждността, също като детството на всеки от работниците, които сега се трудеха за парфюмериите „Ракъм“? Разбира се, сега съдбата й е по-добра от тяхната, но това нищо не означава; те също биха могли да подобрят своята, стига да са достатъчно съобразителни… И все пак, като си припомни само с каква безпомощна завист се взираха в елегантната дама, която се разхождаше заедно с техния работодател!

— Но нали аз съм техният глас! — настоява Шугър и когато гласът й отеква в интимната тишина на кабинета, тя забелязва някаква едва доловима разлика в начина, по който произнася гласните — гласът й не звучеше точно така преди началото на сезона. А може би винаги е звучал така нежно? „Хайде, разкажи ни някоя история, Шуш, с оня, превзетия ти глас“, така й казваха момичетата от Чърч Лейн, донякъде с присмех, но и с възхищение. „Каква история?“, питаше тогава тя, а те отговаряха: „Някоя за отмъщение. И да има мръсни думи — много смешно звучат, когато ти ги казваш, Шугър“. Но колко от онези момичета можеха да четат? А ако кажеше на работниците от лавандуловата ферма в Мичъм, че някога е живяла в най-западналите лондонски квартали, колцина биха й повярвали? Най-вероятно бе само да плюят в отговор.

Не, както всички останали кандидати да станат защитници на бедните в човешката история, и Шугър трябва да приеме унизителната истина — потиснатите може би искат да бъдат изслушани, но чуят ли как някой представител на привилегированите класи говори в тяхна защита, те само подбелват очи и се присмиват на превзетия му акцент.

Шугър прехапва раздразнено устни. Несъмнено бедняшкият й произход може да бъде изтъкнат в нейна защита? Тя си напомня, че ако Уилям реши да я изхвърли от това луксозно жилище, тя ще остане отново без покрив над главата си и без пукната пара, и тогава положението й би било по-тежко от това на работниците в лавандуловите поля. И въпреки това… въпреки всичко тя не може да пропъди от мислите си спомена за сбръчканите, дрипави мъже и жени, които й се кланяха и отстъпваха, щом я видеха; за думите „Коя е тая? Коя е, а?“ разменяни шепнешком. Шугър се взира в отражението си в прозореца, в трептящото лице, украсено с листа и цветя. „Коя съм аз?“

Името ми е Шугър. Така е написала в своя роман, малко след встъпителната тирада срещу мъжете. Знае тези редове наизуст, защото ги е преписвала и препрочитала безброй пъти.

Името ми е Шугър — а може и да не е, но не познавам друго. Аз съм това, което вие наричате „Паднала жена“.

За да не види смущаващо претенциозното изречение „Това е моето обвинение към мъжете-злодеи, към вечния Адам!“, което я дебне в края на абзаца, тя отлиства следващата страница, и още една, и още една. С все по-потиснат дух тя продължава да прехвърля плътно изписаните страници. Очаквала е да срещне тук себе си — защото тази нейна съименница споделя и лицето, и тялото й, чак до луничките по гърдите. Но в пожълтелия ръкопис Шугър вижда само букви и пунктуационни знаци — и макар тя да помни как ги е писала със собствената си ръка, как мастилото е засъхвало по една или друга замазана буква, тези йероглифи междувременно са изгубили значението си. Всички тези мелодраматични убийства — какъв е техният смисъл? Ужасяващата смърт на кой знае колко измислени мъже — каква полза би имала от това която и да било жена от плът и кръв?

Дали пък да не се откаже от този сюжет и да се ориентира към нещо не толкова сензационно? Би могла да се постарае да намери средния път между този яростен изблик и изисканата, стерилна проза на Джеймс Антъни Фрауд, Фелиша Скийн, Уилки Колинс и многото други писатели, които намекват плахо, че се срещат и проститутки, които, ако много се постараят, може и да избегнат адските огньове. Само едно поколение ни дели от новия век — нима не е назрял моментът за едно по-категорично послание? Погледнете само тази купчина хартия — делото на живота й — в нея неминуемо има стотици редове, които си струва да бъдат спасени!

Но колкото повече прехвърля купчината, толкова по-малко самата Шугър вярва в това. Предразсъдъците и невежеството са се просмукали във всеки ред, провалят всяка реплика, омърсяват всяко убеждение, но освен тях тук има и нещо по-лошо — сляпа омраза към всичко нежно и чисто.

Така свършва страницата, а Шугър няма сили да я прелисти и да продължи да чете. Вместо това затваря ръкописа и опира лакът на него, подпряла брадичка в дланта си. В паметта й е още съвсем пресен споменът за вечерта, когато присъства на изпълнението на „Реквием“-а, дирижиран от синьор Верди. Несъмнено в публиката имаше дами, за които това беше просто повод да демонстрират новите си тоалети, а после и да поклюкарстват, но имаше и други, които излизаха от залата в състояние, близко до транс, забравили собственото си физическо присъствие. Шугър знае това — нали видя лицата им! Израженията им бяха възторжени, като че ли все още слушаха музиката; когато трябваше да тръгнат, вървяха унесени, сякаш под звуците на адажиото, което още отекваше в главите им. Шугър срещна погледа на една от тези дами и двете размениха усмивки — такива искрени, сърдечни усмивки! — всяка бе видяла своята любов към музиката, отразена в очите на другата.

Преди години, не, дори преди месеци, ако някой й бе дал иконоборческия чук в ръката, тя би разрушила с радост всяка опера на света; би изгорила къщите на всички тези изискани дами и би ги пратила право в лапите на мизерията. Но сега започва да се задава въпроси… тези просмукани от омраза представи как разглезените дами се съсухрят и тънат в мръсотия по фабрики и работилници, заедно с по-простите си посестрими — за какво правосъдие може да става дума тук? Защо пък не бъдат изгорени фабриките, защо работилниците не бъдат изравнени със земята — а не оперите и елегантните домове? Защо да се принизяват хората, които вече живеят на по-високо ниво, вместо тези от низините да се издигнат до тяхното? Каква превземка има в това да можеш да забравиш тялото си, интересите на плътта, както би могло да се случи с една дама, която е в състояние да обърне повече внимание на мислите и чувствата си? Трябва ли да обвиняваме жена като Агнес, задето не е в състояние да си представи, че съществува такова нещо като дървена дръжка с навит парцал на края й, която служи за почистване на нежелана сперма от… катеричката й?

(Другата дума й звучи толкова отблъскващо, че не може да я произнесе дори наум).

Още веднъж Шугър отваря скъпоценния си ръкопис. Отваря го наслуки, с последна надежда, че може все пак да попадне на нещо, с което да има основание да се гордее.

Тя изпъшква и захлопва папката. Никой никога не би пожелал да чете подобно нещо — но никому няма и да се наложи да го прави.

Вълна от самосъжаление се надига в гърдите й, тя отпуска лице в дланите си и се оставя на сълзите. Следобедът вече преваля, Уилям не дойде, а в градината чуруликат малки сини птиченца, красиви, невинни същества, благодарение на които тя вижда отровната грозота на отвратителния си роман в цялото й безобразие… Господи, щом я налягат такива мисли, сигурно скоро ще й дойде мензисът. Започне ли да вижда чуруликащите синигерчета като предвестници на справедливо наказание, е време да приготвя превръзките…

Звънът откъм входната врата я стряска така, че тя неволно бутва с лакът ръкописа и страниците се разхвърчават из целия кабинет. Тя се хвърля отгоре им, започва да ги събира безразборно, пълзи напред-назад по пода. Едва успява да натъпче купчината листа обратно в гардероба и да го затвори с ритник, преди да чуе как Уилям отваря външната врата — той, разбира се, си има ключ.

— Уилям! — провиква се тя, обзета от искрено облекчение. — Аз съм! Искам да кажа, тук съм!

Още по първата прегръдка, в антрето до закачалката, Шугър успява да прецени, че завърналият се Одисей няма настроение за креватни подвизи. Да, разбира се, приятно му е да я види и се наслаждава, че тя го посреща като завърнал се от война герой, но когато тя притиска тяло към неговото, у него се долавя едва забележимо отдръпване, дискретно избягване на всякакво съприкосновение между нейния Mons Veneris и неговия Mons Pubis. Шугър незабавно променя позата си, отпуска прегръдката си и започва да го милва по бакенбардите.

— Изглеждаш ужасно уморен! — отбелязва тя с такова преливащо съчувствие, каквото би могъл да предизвика човек с многобройни рани от копие — или поне сериозно одраскан от котка. — Спал ли си изобщо, откакто се видяхме за последен път?

— Почти никак — признава Уилям. — Улиците около хотела гъмжаха от пияници, които пееха по цяла нощ с пълно гърло. А пък снощи не мигнах от тревоги около Агнес.

Шугър се усмихва и накланя съчувствено глава, питайки се дали да се вкопчи в споменаването на госпожа Ракъм, което е много рядък случай. Но може би Уилям ще се подразни, ако го направи. Докато се колебае, тя го повежда към… коя стая? Засега дневната. Да, решено — Агнес и спалнята могат да почакат, докато поуспокои разбунения му дух.

— Заповядай — казва тя, настанява го на дивана и му поднася чаша бренди. — Ето нещо, което ще отмие вкуса на Бирмингам от устата ти.

Той се отпуска благодарно и разкопчава издутата от шкембето жилетка, отпуска и вратовръзката си. Докато тя не започна да го обсипва с такива нежни грижи, той не бе осъзнал колко много са му липсвали те, откакто се прибра вчера у дома. Безразличната услужливост на прислужниците, неразбирането и безразличието на разстроената му съпруга не бяха посрещането, на което се бе надявал, и го накараха да очаква нещо по-добро.

— Добре, че поне някой на този свят се радва да ме види — казва той, отмята глава и облизва брендито от устните си.

— Аз винаги се радвам да те видя, Уилям — казва тя и поставя длан на потното му чело. — Кажи ми, купи ли фабриката?

Той изпъшква и завърта отрицателно глава.

Седнала до него, Шугър внезапно получава съвсем навременно вдъхновение свише.

— Нека отгатна — тя започва да имитира грубия северняшки акцент на мошеника-манифактурист: — „’Сичко тук мож’ да се оправи с малко хоросан от един добър майстор, гос’ ин Ракъм!“. Така беше, нали?

Уилям се поколебава за миг, но после избухва в смях.

— Абсолютно точно — грубото й заяждане с бирмингамския акцент наподобяваше повече говора в графство Йоркшир, но иначе прозрението й е дяволски точно. Каква съвършена малка машинка е това нейно мозъче! Мускулите на гърба и врата му се отпускат, когато го обзема съзнанието, че няма да му се наложи да й обяснява решението си за фабриката; тя го разбира — както винаги, тя го разбира.

— Е, слава Богу, сезонът почти приключи — казва той, допивайки последните капки бренди. — Скоро ще започнат горещините. Край на приемите и театрите, остава само още една проклета Музикална вечер.

— Но нали ти вече си поднесъл извиненията си и си обяснил, че няма да ходиш никъде…

— Е, да, почти никъде.

— … защото се убеди, че Агнес е по-добре.

Уилям се взира намръщено в празната си чаша.

— Наистина се справяше съвсем добре — казва той с въздишка, — поне пред хора. При всички положения много по-добре, отколкото по време на предния сезон. Макар че това не е особено трудно постижение… — осъзнал колко неубедително звучи похвалата му, той се опитва да говори по-жизнерадостно. — Тя просто е свръхчувствителна, и в това отношение с нищо не е по-лоша от повечето жени.

Той се присвива, преценил, че изказването му не е особено кавалерско.

— Но не се справя толкова добре, колкото ти си се надявал? — подсказва Шугър.

Той кимва с примиреното изражение на изтормозен съпруг.

— Поне престана да дърдори за този ангел-хранител, който бдял над нея… Но когато тръгнем нанякъде, непрекъснато се оглежда през рамо… — той се отпуска на кушетката, опрял рамо в бедрото на Шугър. — Но аз реших да престана да споря с нея; направя ли го, само я дразня. Нямам нищо против да я съпровождат някакви духове, стига това да й помага да се овладее.

— А успява ли да се овладее?

Уилям помълчава за миг, докато Шугър го гали по главата, въглените пръскат искри и се търкалят в огнището.

— Понякога — подема той отново, — се питам дали Агнес не ми изневерява. Начинът, по който непрекъснато се озърта и се вглежда в хората, като че ли търси съвсем определен човек… Чудя се дали нямам и съперник на всичкото отгоре.

Шугър се усмихва с натежало сърце, потисната от лепкавото бреме на измамата — като жена, нагазила в дълбоки води, въвличана все по-надолу от натежалите си от влага фусти.

— Може би иска да види своя ангел-пазител? — предполага тя шеговито.

— Хмм — Уилям се наслаждава на милувката й, но явно не е убеден. — Миналата седмица бях с нея на концерт и точно посред една песен от Росини Агнес припадна на стола си. Всъщност загуби съзнание само за миг, после, докато идваше на себе си, прошепна: „Да, благословен да си, вземи ме — ръцете ти са толкова силни!“ „Чии ръце, скъпа?“ попитах аз, а тя каза само: „Шшшт, скъпи, дамата пее“.

Шугър изпитва желание да се разсмее, но не е уверена, че няма да сбърка, ако го направи. В крайна сметка се разсмива. Няма никакви неприятни последици. Очевидно Уилям продължава да й има вяра.

— Но как е възможно Агнес да ти изневерява? — настоява тя. — Нали не ходи никъде без твое знание и позволение?

Уилям изсумтява в знак на съмнение.

— Чийзмън е дал клетва да ми казва къде я кара — отвръща той. — И спазва условията, Бог ми е свидетел. — Той присвива очи, докато си припомня програмата на Агнес, после примигва раздразнено, като се досеща за излизанията, които е оградил мислено в червено. — Първоначално си мислех, че скритите й посещения в католическата църква са… любовни срещи. Но Чийзмън се кълне, че тя влиза там сама и излиза също сама. Какво толкова може да направи, докато вътре се отслужва литургия?

— Не знам, никога не съм ходила на църква — отвръща Шугър. Признанието прозвучава прекалено грубо — рискован скок в опасните юди на истинската интимност, далеч по-дълбока от разкриването на гениталиите.

— Никога не си…? — започва Уилям. — Сигурно се шегуваш.

Тя се усмихва натъжено и отмята една къдрица от лицето, обърнато към нея.

— Сам знаеш, че детството ми е протекло по много… необичаен начин, Уилям.

— Но… дявол да го вземе, спомням си, че когато обсъждахме книгата на Бодли и Ашуел, ти прояви сериозни познания по религиозни въпроси…

Шугър стисва здраво клепачи. В главата й гъмжат образи на Марии и Магдалени, застрашителни като змии, и заплашват да я дръпнат обратно в мрачния хаос.

— Заслугата определено е на майка ми. В продължение на години вместо приказки за лека нощ тя ми четеше откъси от Библията. Освен това — въздъхва тя, — и аз самата съм прочела доста нещо, нали?

Уилям протяга ръка и започва да гали сънливо и отпуснато гърдите и талията й. Когато ръката му се отпуска и пада върху собствената му буза, тя решава, че е заспал. Но не — след минута мълчание плътният му глас започва да вибрира в бедрата й.

— Тя се държи непоследователно — казва той. — Това е проблемът. Един ден е съвсем нормална, на другия — напълно побъркана. Напълно непредсказуема.

Шугър обмисля моралния аспект на въпроса си, преди да се престраши да го зададе.

— Какво би сторил, ако тя… започне да се държи постоянно като побъркана?

Той стисва зъби, после засрамено ги отпуска отново.

— О, струва ми се, че тя просто още расте. Достигне ли истинска зрелост, всичко ще се оправи. Беше прекалено млада, когато се оженихме — сигурно е трябвало да изчакаме. Още играеше с кукли; а и сега избухванията й са такива — детински. Спомням си, през април, на градинското увеселение в Мъзуел Хил, имаше куклен театър. Както обикновено, Пънч размахваше тояга и пердашеше съпругата си.

Агнес се развълнува ужасно, стисна ме за ръката и ме помоли да дръпна мистър Пънч от сцената. „Бързо, Уилям“, каза тя. „Сега си богат човек, важна личност, никой няма да посмее да те спре!“. Усмихнах й се, но видях, че тя говори съвсем сериозно. Още си е дете, то е ясно.

— А това… детинско поведение, то ли е най-лошото от всичко? — пита Шугър, която си припомня проснатото в тъмната уличка тяло на Агнес, отпуснато в калта. — Няма ли някакви други проблеми?

— Ами… според доктор Кърлоу е прекалено слаба. Той все настоява, че трябвало да я пратя на санаториум, където да я хранят с повечко говеждо и прясно мляко, за да укрепне. „Виждал съм по-добре хранени жени в приютите за бедни“, така казва той.

— А ти какво мислиш?

Рискът предизвиква приятно главозамайваш — тя го подтиква да споделя своето мнение, но този път вече не по делови въпроси, а за личния си живот. И той говори откровено с нея! С всяка дума става все по-откровен!

— Не отричам — казва Уилям, — че у дома Агнес живее сякаш от марули и кайсии. Но когато отидем на гости, изяжда всичко, което й се сервира, като послушно малко момиченце.

Той свива рамене в жест, който подсказва, че според него това пак е детинщина.

— Е — подема Шугър, — този лекар би трябвало да приеме факта, че закръглените жени не са на мода. Агнес не е единствената болезнено слаба жена в Лондон.

С това заключение тя подсказва на Уилям, че може да прекратят обсъждането, но той явно има още какво да каже по темата.

— Наистина, наистина — съгласява се той, — но има още един повод за безпокойство. — Агнес отдавна няма месечно кръвотечение.

Ледени тръпки плъзват по гърба на Шугър. Тя едва се удържа да не трепне. Шокира я съзнанието, че Уилям — или който и да било мъж — познава толкова добре тялото на Агнес.

— Откъде знаеш?

— Така казва доктор Кърлоу.

Настава ново мълчание, което за Шугър е изпълнено с представи как причаква този доктор Кърлоу в някоя тъмна уличка и го промушва с кама. За нея той е само смътна фигура, никога не го е виждала, но кръвта му сигурно ще е също толкова червена, колкото и кръвта на измислените жертви във „Възходът и падението на Шугър“.

— Не си ходила никога на църква… — мърмори той, вече полузаспал. — А пък аз си мислех, че знам всичко за теб.

Тя извръща лице и чувства с ужас как топли сълзи започват да се търкалят по страните й и ги гъделичкат. Поначало пълната неосведоменост на Уилям по отношение на истинската й личност би трябвало да предизвика у нея истеричен смях, но вместо това тя е обзета от тъга и съжаление — съжалява него, съжалява себе си, съжалява и двамата, които седят тук, сгушени на дивана. Божичко! Ако знае какво чудовище милва… Ако знае каква отрова тече вместо кръв в жилите й; каква гнилост е разяла безнадеждно вътрешностите й, как е отровена от ужасните спомени и горчивината на нуждата! Ако можеше да прониже с нож сърцето си, та мръсотията да протече навън, да се излее със съскане в някой процеп на пода, и да се почувства олекнала и пречистена! Какъв невинен глупак е Уилям с червендалестите си бузи; въпреки мъжката си арогантност, похотливостта, страхливостта и кучешкото раболепие, в сравнение с нея той е неосквернен. Привилегированата среда, в която е израсъл, е запазила мекотата на душата му; спокойното детство го е опазило от разяждащия червей на омразата; тя си го представя като малко момче, коленичил край леглото си, да моли Бога да „благослови мама и татко“ под благодушния поглед на бавачката.

Господи, ако можеше да види какво крие тя в душата си!

— Пазя още някои изненади за теб! — казва тя с най-прелъстителния си глас, и избърсва бузите си с ръкав.

Внезапно разбуден, Уилям надига глава от скута й. Зачервените му очи я гледат с интерес.

— Разкажи ми някоя своя тайна — казва той с момчешки интерес.

— Тайна ли?

— Да, страшна тайна.

Шугър се разсмива, по очите й отново се появяват сълзи, които тя прикрива с вдигнат лакът.

— Нямам страшни тайни — възразява тя, — наистина нямам. Когато казах това за изненадите, имах предвид…

— Знам какво имаше предвид — изръмжава той добродушно и плъзва ръка под полите й. — Но аз искам да ми кажеш нещо, което още не знам за теб — каквото и да е то. Нещо, което не знае никой друг на света.

Шугър е обзета от мъчителен порив да му разкаже всичко, да оголи белезите от най-старите и най-дълбоки рани, като започне с любимата игра на госпожа Кастауей, когато Шугър беше още съвсем мъничка — да му разкаже как тя се промъкваше в леглото й и сваляше със замах завивките от премръзналото й телце. „Така прави Бог“, казваше майка й със същия пресилен, висок шепот, с който й разказваше истории от Библията. „Той обича да прави така“, „Студено ми е, мамо!“ скимтеше Шугър. А госпожа Кастауей стоеше изправена, обляна от лунната светлина, притиснала завивките към гърдите си, и поставяше свитата длан на другата си ръка до ухото. „Съмнявам се“, казваше тя, „че Бог те е чул. Трудно му е да чува женски гласове, нали знаеш…“

Уилям притиска нос към корема й, шепне й окуражително, очаква да чуе желаната тайна.

— Аз… аз… — мънка тя измъчено. — Мога да пръскам вода с катеричката си.

Той вдига стреснато глава.

— Какво?

Тя се киска, прехапала устни, за да овладее надигащата се истерия.

— Ще ти покажа. Това е много рядка способност — и напълно безполезна…

Той я наблюдава със зяпнала уста, докато тя скача, взема една чаша, пълна е хладка вода, и ляга на пода пред него. Без всякакви еротични превземки тя отмята нагоре фустите си, сваля дългите си гащи и вдига крака над главата си, така че коленете й почти докосват ушите. После, с неуверена ръка, излива около половин чаша в зяпналия като уста на неоперено птиче процеп.

— Боже мили! — възкликва Уилям, докато тя отпуска отново крака на килима, и пълзейки като рак, изтласква тънка струя вода във въздуха. Струята улучва дивана, на сантиметри от панталона му.

— Следващия път ще улуча — изхриптява заканително Шугър и наглася мерника си, но го изчаква да се наведе, преди да насочи отново струята.

— Не е възможно! — казва Ракъм през смях.

— Не мърдай, разбойнико! — провиква се тя преди последния, най-силен залп. Тогава Ракъм се отпуска върху нея, хваща здраво китките й и притиска леко коляно към стомаха й, който се повдига силно от тежкото й дишане.

— Всичко ли излезе? — пита той и я целува по устните.

— Да — отвръща тя. — В пълна безопасност си.

И двамата се нагласят така, че той да легне между краката й.

— Ами ти? — пита Шугър, докато му помага да смъкне дрехите си. — Нямаш ли някоя тайна, която да споделиш с мен?

Той се усмихва смутено, докато тя измъква мъжествеността му от пелените.

— Нищо, което може да се сравнява с твоята — отвръща той.

С това темата е приключена.

Далеч оттук, в една мръсна стая, в една влажна и мръсна къща, една проститутка, изненадана от неочаквания си посетител, протяга длан и той поставя на нея три шилинга.

— Още въпроси ли има, сър? — смигва тя, но гласът й трепва едва забележимо; по разкривеното лице на мъжа личи, че този път той не е дошъл да й задава въпроси.

Той се упътва, вдървено като инвалид, към леглото й, и се отпуска тежко на ръба. Светлината от прозореца пада като светъл квадрат точно до краката му, но той остава в сянка.

— Жената, която обичам — казва той с нисък глас, пресипнал от страдание, — умира.

Каролайн кимва полека, облизва устни, но не знае как да реагира; откакто загуби собственото си дете, смъртта на други човешки същества като че ли е загубила действителното си значение в нейните очи.

— Лоша работа — казва тя, стиснала здраво монетите, за да не дрънкат, от уважение към мъката му. — Много… лоша работа.

— Чуй какво ще ти кажа.

— Аз… нали чух, сър — жената, която обичате…

— Не — казва той пресипнало, вперил очи в пода, — слушай внимателно.

Той отпуска глава на гърдите си, а раменете му започват да потръпват. Притиска длани, сякаш за молитва, но толкова силно, че плътта на ръцете му става аленочервена, осеяна с бели петна. От свитото му гърло се изтръгват някакви думи, но те са прекалено тихи, прекалено накъсани от хлипове, за да бъдат разбираеми.

Каролайн се промъква смутено по-близо, а когато той започва да ридае конвулсивно, се осмелява да седне на леглото до него. Старият дюшек поддава и бедрата им се докосват, но той не забелязва нищо. Тя се привежда напред, подражавайки несъзнателно на позата му, и се заслушва внимателно.

— Да бъде проклет Бог! — ридае Хенри, и колкото повече повтаря богохулството, толкова по-отчетливо и високо го произнася. — Да бъде проклет Бог!

Забелязал, че тя го е разбрала, той губи и последните си остатъци от самоконтрол. Само след мигове реве като магаре, цялото му тяло се тресе, ръцете му все още са сключени така здраво, сякаш костите под плътта всеки момент ще започнат да се трошат.

— Да бъде проклет Бооог! — продължава да реве Хенри, а Каролайн плъзва неуверено и страхливо ръка (кой може да прецени на какво е способен един докаран до отчаяние мъж?), и го прегръща успокояващо през раменете.

Деветнайсет

— Събудете се — съска някакъв строг глас. — Не забравяйте къде се намирате!

Шугър се стряска и се събужда. Задрямала е, както си е седяла. Примигвайки на многоцветната светлина, която нахлува през стъклописите по прозорците, тя се изправя на мястото си, оправя полите на старомодната си рокля и наглася отвратителния си шал. Престарялата жена до нея, изпълнила дълга си на съвестна християнка, отново обръща помътнелите си очи към амвона. Там, в далечината, се вижда фигурата на свещеника, който продължава да лее риторични фигури над редиците скамейки.

Шугър хвърля поглед към другите хора, заели свободните места в дъното на църквата. Безпокои се, че и те са я видели да спи, но те явно не са обърнали внимание на това. Наблизо седи едно слабоумно момче, чието кривогледство става все По-подчертано поради усилията му да си почеше носа с долните си зъби. По-нататък, близо до пътеката, по която може да се измъкне навън, на слънце, седи едра, плосколика жена с две бебета — по едно във всяка ръка, и ги полюлява непрекъснато, за да не се събудят.

Всъщност доста голяма част от богомолците спят — някои с отметнати назад глави и зяпнали усти, други — забили брадички в твърдите си, високи яки, трети облегнати на рамото на някой роднина. Сънят те обзема неудържимо под въздействието на топлото време, пъстрите слънчеви лъчи и равномерния глас на свещеника — същински заговор на сънотворни средства.

Шугър потрива скрито схванатите мускули на врата си и си напомня, че присъствието й тук се дължи на една нейна блестяща идея. Уилям замина отново (този път само за един ден, до Ярмут) — какъв по-добър начин би имало тогава за прекарване на неделната утрин от това да отиде на църква заедно с останалите представители на семейство Ракъм?

Не че наоколо има кой знае колко Ракъмови. Броят им в църквата за жалост е намалял от първите дни след брака на Уилям, когато те двамата с Агнес съпровождаха Ракъм Старши на църква, с тях пристигаше и прислугата, а кудкудякащите дами от енорията намекваха на озадачената Агнес, че скоро ще идва тук с по-голямо и весело семейство.

Независимо от това дали е на път или не, Уилям вече рядко идва тук. За какво му е да слуша този дърдорко на амвона, който говори за неосезаеми неща? В света на търговията не се говори за нищо, което не може да се превърне в действителност и да остане такова — де да можеше и религията да се похвали със същото! Така че обикновено вместо него на църква идва само Агнес заедно с някои от прислужниците, които могат да се откъснат от работата си. Но тази сутрин Агнес я няма — дошла е само киселата й камериерка. (Клара е напълно будна, но това не се дължи на набожност, а на кипящата в нея ярост — защото на Лети й имат вяра, че посещава вечерната служба, което означава на практика, че в неделя следобед тя е свободна. Вбесена е и защото на Чийзмън му е позволено да се мотае извън църквата, да пуши и да чете надписите по надгробните плочи. И защо някой не сръчка тази глупачка Джейни, за да престане да хърка!)

Шугър нервничи в „бедняшката част“ на църквата. Много редове я отделят от малкото, почти невидимо дете, което може да е дъщерята на Уилям — а може и да не е. Което и да е детето, то не помръдва и с мускулче по време на цялата служба, почти напълно скрито под коравото си кафяво палто и прекалено голямата шапка. Шугър се опитва да се убеди, че може да се научи нещо и от няколкото инча руса коса, която се подава под шапката, но клепачите й отново започват да се отпускат. Копнее свещеникът да подаде знак да запеят следващия химн — макар това да означава, че трябва да стане и да пее непознат текст по непозната мелодия, поне се разбужда. Но проповедта продължава неумолимо, монотонно, без нито веднъж да се извиси в кресчендо.

На предната редица вляво седи красив, но гневен на вид мъж, и също нервничи. Очите му са подпухнали, облечен е прекалено небрежно — изобщо не прилича на човек, който има правото да стои начело на енориашите, които плащат за местата си. Всеки път, когато явно не е съгласен с думите на свещеника, той си поема дъх така дълбоко, че това се вижда от дъното на църквата — и почти може да се чуе.

Свещеникът заклеймява някой си сър Хенри Томпсън за ереси, чието естество остава неясно за Шугър, тъй като е проспала съответната част от проповедта, но доколкото разбира, въпросният Томпсън изразява публично най-долни и отблъскващи убеждения, и което е по-лошо, печели на своя страна мнозина от слушателите си. Свещеникът намеква, че дори сред неговите енориаши тази сутрин може да се таят души, отклонени от правия път от въпросния сър Хенри Томпсън. „О, Божичко“, моли се Шугър, „стори тъй, че да млъкне най-сетне“. Но когато молбата и бива най-сетне изпълнена, са изгубени всякакви надежди за помирение между нея и Господ.

След края на последното песнопение най-елегантните и богобоязливи люде в Нотинг Хил се упътват като в организирана процесия по пътеката към изхода. Мъжете героично се пекат в черните си костюми, дамите са докарани по последна мода, като са се лишили единствено от блясъка на прекалено пищни бижута. Детето, което може да е дъщеря на Уилям, а може и да не е, крета подир близките си, полускрито зад фустите на едрата бавачка. Очите на детето са сини като китайски порцелан — също като очите на Агнес, то няма очертана брадичка — също като Уилям, в погледа му се крие същият безпомощен копнеж на пленено животно, какъвто имаше и в погледа на Уилям, когато го видя за първи път в задимената зала на „Камината“. Но нима едно изражение може да бъде доказателство за бащинство? Невъзможно е да бъде направен някакъв извод — всеки може да бъде баща на детето. Но за частица от секундата очите на детето срещат погледа на Шугър и нещо преминава между двете. За първи път през този ден, в предполагаемия Божи дом, в застоялия въздух прелита искрица жив дух.

„Това си ти, нали? Ти си Софи?“ казва си Шугър, но детето вече го няма.

Веднага щом преценява, че не рискува да бъде разпозната, Шугър излиза от своя ред, и тръгва подир енориашите в обления от слънчеви лъчи църковен двор. Вижда как отвеждат припряно — трескаво дори — малкото момиченце към екипажа на Ракъмови. Чийзмън, който се мотае край една мраморна колона, прегърната страстно от два каменни ангела с човешки ръст, хвърля цигарата си и я стъпква с крак.

След като единият представител на семейство Ракъм е бил отведен, Шугър решава да проследи единствения друг представител на фамилията в църквата — Хенри, брата на Уилям, но установява, че не е единствената жена, която си е поставила такава цел. Бледа, видимо болнава жена, която Шугър видя да заема мястото си преди началото на службата, подпомогната от една прислужничка, сега излиза с помощта на същата прислужничка от църквата. Подпряла се на бастуна си, жената махва с ръка на Хенри и го повиква по име, явно решена да го настигне.

Този призив има наелектризиращо въздействие върху брата на Уилям. Той застава мирно, нахлупва шапка, за да скрие немитата си коса, сваля я и я поставя отново на главата си, но този път по-внимателно, оправя възела на вратовръзката си. Дори през плътната муселинена воалетка Шугър забелязва чудотворната промяна, която се е осъществила на лицето му — гневът и горчивото разочарование са заменени от маска на спокойствие, която той поддържа с достойни за съжаление усилия.

Болната, все така подкрепяна от прислужницата, не върви с характерната стъпка на куците (те вървят така, сякаш са привикнали да се движат на три крака), а се обляга на бастуна с все сила, като че ли той е парапет на върха на шеметно висока скала. Тя е слаба и бледа като клонка с обелена кора, а и лявата й ръка, която е отпуснала върху ръката на прислужницата си, прилича на клонче; дясната, стиснала здраво дръжката на бастуна, наподобява по-скоро възлест корен. В тази непоносима горещина, от която лицата на всички наоколо розовеят (а на някои по-натруфено облечени дами са направо яркочервени), нейното лице е бяло — само две алени петна, избили на бузите й, пламват и избледняват от усилието, с което тя прави всяка стъпка.

„Горката обречена душица“, казва си Шугър, защото разпознава недвусмислените белези на туберкулозата. Но още щом тази капчица съчувствие плъзва по вените й, след нея руква вината в бурен поток: „Защо не отидеш отново при госпожа Кастауей, за да видиш как е Кейти, страхливке? Тя сигурно вече е далеч по-зле от тази непозната — ако не е умряла междувременно“.

— Ах, Хенри, нима се надявахте да избягате от мен?

Туберкулозната е пропъдила прислужницата и върви сама, опитвайки се да прикрие какво усилие й струва това. Видът на присвитите й рамене и здраво стиснатите пръсти изтръгва Хенри от неподвижността и той хуква към нея, като едва не блъсва Шугър в гърдите, минавайки край нея.

— Позволете ми, госпожо Фокс — казва той и протяга ръце, сякаш те са тежки инструменти, с които не е привикнал да си служи. Госпожа Фокс отхвърля предложението, поклащайки любезно глава.

— Не, Хенри — убеждава го тя и спира, за да си почине. — С бастуна стъпвам съвсем здраво — опасно е само ако някой ме бутне неволно.

Хенри хвърля яростен поглед над рамото на госпожа Фокс, изразявайки възмущението си от всички зли, достойни за презрение хора, които биха могли да я бутнат, включително и стоящата наблизо Шугър.

— Не бива да се излагате на такива опасности — възразява той.

— Опасност ли? Пфу! — отвръща презрително госпожа Фокс. — Питайте някоя нещастна проститутка под аркадите на театър „Аделфи“… какво е истинска опасност.

— Предпочитам да не питам — отвръща Хенри. — Освен това предпочитам да бяхте си останали да почивате у дома.

Но сега, когато не се движи, госпожа Фокс е успяла да овладее дишането си единствено със сила на волята — като че ли изсмуква дъх от земята с помощта на бастуна си.

— Ще идвам на църква — заявява тя, — докато силите ми го позволяват. В края на краищата църквата има едно основно предимство в сравнение с Дружеството за спасение — никой няма да ми прати писмо, в което да ми препоръча да не идвам повече тук.

— Да, но баща ви каза, че трябва да си почивате.

— Да си почивам ли? Баща ми иска да тръгна на път!

— На път ли? — лицето на Хенри се разкривява от прилив на надежда, смесена със страх и неразбиране. — На път? Накъде?

— На баните във Фолкстън — тя изсумтява презрително. — Там било истински рай за болните — или може би ад?

— Госпожо Фокс, моля ви! — Хенри се озърта смутено, да не би свещеникът да я е чул. Но наблизо няма никой, освен една скромно облечена непозната жена със спусната воалетка, която им обръща колебливо гръб, сякаш не знае накъде да поеме.

— Хайде, Хенри, да повървим заедно — казва госпожа Фокс.

Хенри е ужасен.

— Нали не искате да вървите пеш по целия път…?

— Да, по целия път — до екипажа на баща ми — отвръща тя закачливо.

— Хайде, Хенри. Има хора, които всяка сутрин изминават по пет мили, за да отидат на работа.

Хенри, предизвикан по този начин, не издържа и започва:

— Не и ако… — но си прехапва езика, преди да е споменал смъртоносната й болест, и довършва неубедително: — Не и в неделя.

Двамата тръгват един до друг по познатата алея, засенчена от дървета, встрани от другите богомолци, останали под слънчевите лъчи, а след тях тръгва и бедно облечената жена със спуснатата воалетка. Тъй като е принудена да ги следва на разумно разстояние, а и гласът на госпожа Фокс е много слаб, Шугър пропуска части от разговора — думите долитат до нея по въздуха като разпилян пух от глухарчета. Затова пък изхвръкналите лопатки на гърба на госпожа Фокс, които се движат рязко при всяка крачка под тъканта на роклята й, изпращат недвусмислено послание.

— Каква полза имам от това — казва тя задъхано, — да лежа неподвижна и сама в леглото, след като мога да бъда тук в това меко време, в приятна компания… — тук няколко думи се губят — … възможността да възхвалявам Всевишния… — отново не се чува.

При думите й за „мекото“ време Шугър чувства как я побиват тръпки от съчувствие — защото по челото й, под воалетката, се стича пот на струйки. Горещината е убийствена, и Шугър съжалява, че реши да се лиши от такъв луксозен предмет като чадърчето, след като се е дегизирала като бедна жена. Колко ли се е вледенила кръвта, която тече в стопеното тяло на тази жена!

— … такъв прекрасен ден… ако остана в къщи, ще се чувствам тъжна и самотна…

Хенри вдига поглед към сипещото огън небе и се надява слънцето да бъде така милостиво, както го вижда госпожа Фокс.

— … някаква болезнена привързаност към смъртта в това да лежиш в леглото, покрит с бял чаршаф, не мислите ли? — упорства госпожа Фокс.

— Нека говорим за нещо друго — отвръща умолително Хенри. Точно в този момент вървят покрай гробищата, надгробните плочи се провиждат между дърветата.

— Е, тогава… — казва задъхано госпожа Фокс, — какво ще кажете за проповедта?

Хенри хвърля поглед назад, за да се убеди, че свещеникът не върви зад тях, но вижда само бедно облечената непозната, а малко по-назад — прислужницата на доктор Кърлоу.

— Според мен по-голямата част от проповедта беше… много хубава — казва той под нос. — Но можеше да си спести нападките по адрес на сър Хенри Томпсън.

— Така е, Хенри, напълно съм съгласна — долита задъханият глас на госпожа Фокс. — Томпсън поглежда смело злото в очите — … тук се губят няколко думи, — … време е да си го признаем… самата представа за погребение… принадлежи на един по-малък свят… отколкото е вече нашият. — Тя спира за миг, обляга се на бастуна си, и махва с ръка в посока към гробищата. — Едно малко гробище в някое от предградията — като това… не дава правилна представа за това, което ще се случи, когато населението продължи да нараства… Четохте ли онази… чудесна книга… „За ужасите, които се крият под краката ни“?

Ако въпросът й е получил отговор, то Шугър не го чува.

— А трябва, Хенри… трябва да я прочетете. Тя ще ви отвори очите. Не може да има по-красноречиво… в защита на кремацията. Авторът описва… старите лондонски гробища… преди да бъдат затворени… отровни изпарения… видими с просто око.

Тя говори вече с такова усилие, че е мъчително да я слуша човек, и Хенри Ракъм постоянно хвърля тревожни погледи през рамо — не към Шугър, а към прислужницата — явно се надява тя да дойде при тях и да поеме нещата в свои ръце.

— Бог ни е създал… — шепне хрипливо госпожа Фокс, — от шепа пръст… затова не мога да разбера… защо някои хора считат, че Той не може… да ни възкреси… от шепа прах, прибрана в урна.

— Госпожо Фокс, моля ви, не говорете повече.

— И колко съхранени са телата ни… след шестмесечен престой под земята — много бих искала да узная отговора, който биха дали защитниците на традиционното погребение… на този въпрос.

За щастие в този момент прислужницата решава да избърза покрай Шугър и да хване твърдо под ръка болната.

— С ваше позволение, господин Ракъм — казва тя, а госпожа Фокс почти припада, облегната на ръката й. Хенри кимва и се усмихва — усмивката му е ужасна, израз на безсилие, израз на признание, че той е по-негоден да я подкрепя с ръцете си, отколкото една възрастна прислужница.

— Разбира се, разбира се — казва той и отстъпва, докато двете болезнено слаби жени (стига да иска, той би могъл да вдигне двете едновременно — по една с всяка ръка) продължават нататък, кретайки, стъпка по стъпка. Неподвижен, сякаш вкаменен, Хенри Ракъм изчаква, за да се убеди, че двете са успели да се качат в мрачния екипаж на лекаря, а после се обръща с гръб и поглежда към църквата. Шугър забързва напред и минава край него. Лицето й под воалетката е зачервено от смущение, защото той не може да не съзнава, че тя е наблюдавала терзанията му.

— Добро утро — казва тя.

— Добро утро — отвръща той пресипнало, повдига неволно ръка към шапката си, но после грубо я отпуска надолу.

— О, какъв досадник е той! — пъшка Уилям в привидно отчаяние, докато лежи в леглото на Шугър същата вечер. — Защо му беше да ме избира за довереник на проблемите си?

— Сигурно няма към кого друг да се обърне — отвръща Шугър, и рискувайки един по-интимен коментар, допълва: — В крайна сметка, ти си му брат.

Двамата лежат, отметнали завивките, изложили сгорещените си, потни тела на по-хладния нощен въздух. Въпреки тревогите си около Хенри, Уилям е в доста добро настроение, самоуверен като лъв, който се припича на слънце, заобиколен от лъвици, край още димящото тяло на жертвата си. Пътуването му до Ярмут се е увенчало със забележителен успех: той и един вносител на име Гроувър Панкий са постигнали великолепно споразумение, пушейки пурите си на брега на морето, и са сключили сделка, съгласно която Панкий ще снабдява парфюмериите „Ракъм“ със смешно евтини бурканчета от слонова кост за по-скъпите кремове и балсами.

По време на акта (сексуалния акт, не сключването на сделката) Уилям все още бе под влияние на вдъхновението, обзело го по време на преговорите, и то му придаде неподозирана чувствителност — галеше необичайно нежно гърдите й, докосваше едва доловимо с устни пъпа й, милваше я постоянно, докато най-сетне нещо в нея се разтвори — скритата, здрава черупка, през която той не бе успял да проникне досега. Той не е най-лошият мъж на този свят, мисли си Шугър; може дори да се каже, че е един от най-кротките — освен това наистина е започнал да харесва тялото й, отнася се с него като с нещо живо, а не както в началото — като с празно пространство, предназначено за изливане на семенната течност.

— Брат съм му, разбира се — казва с въздишка Уилям, — и ми е мъчно, като виждам колко е нещастен. Но как да му помогна? Каквото и да му предложа да стори, той го отхвърля като невъзможно; а всичко, което предпочита да върши вместо това, ме вбесява до смърт. Прибирам се от Ярмут в чудесно настроение, от щастлив по-щастлив, че съм се отървал от поредните скучни ораторствания на доктор Крейн, и само след минути Хенри се появява в приемната ни и започва да ми рецитира цялата проклета проповед!

За да може Шугър да разбере по-ясно какво е трябвало да изтърпи, той обобщава проповедта на свещеника, насочена против кремацията.

— А какво мисли Хенри по този въпрос? — пита Шугър, след като е изслушала неговото двеминутно обобщение на многочасовото й изпитание.

— Ха! Обзет е от нерешителност, както винаги! — възкликва Уилям. — „Разумът ми е за кремацията, но сърцето — за традиционното погребение“, така казва.

Шугър потиска импулсивното желание да сподели с Уилям картината, която се явява в съзнанието й — как две длъжностни лица с мрачни физиономии режат трупа на покойника и единия отнася главата към някаква горяща пещ, а другият поставя сърцето на лопатата си.

— Ами ти? — пита тя.

— Казах му, че по принцип поддържам традиционното погребение, но не по някакви усукани религиозни съображения. Как е възможно вярващите да го усукват така, че да превръщат и най-простото нещо в сложно! Отдавна се каня да напиша някоя статия по този въпрос… — Прегръщайки я по-силно, след като потта се е изпарила от телата им, той пояснява, че предимството на традиционното погребение няма нищо общо с религиозните убеждения, а по-скоро със социални и икономически фактори; опечалените имат нуждата да се убедят, че човека, когото оплакват, си отива от тях в тялото, в което са го виждали и приживе; разпадът на тялото трябва да е бавен, също като избледняването на техните спомени за него. Да превърнеш някого в пепел, докато в мислите на хората, които го обичат, той е все още като жив — в това има нещо извратено. Освен това — какво ще стане с гробарите? Замислили ли са се по този въпрос застъпниците на кремацията? Ами кочияшите, които карат катафалките, лакеите, които съпровождат процесията и така нататък? Традиционното погребение поражда съответно производство, и осигурява толкова много работни места, колкото повечето хора не могат и да предположат. Да, дори парфюмериите „Ракъм“ ще бъдат засегнати, ако бъдат отменени традиционните погребения, защото тогава няма да има нужда от ароматните възглавнички за ковчези, нито от козметичните препарати, които „Ракъм“ продават на погребалните агенти.

— А на какво мнение беше Агнес по въпроса? — пита небрежно Шугър, надявайки се да разбере защо госпожа Ракъм не беше на църква тази сутрин, без да се налага да пита направо.

— Пропусна проповедта, слава Богу. Тя е на море.

— На море ли?

— Да, на баните във Фолкстън.

Шугър се подпира на лакът и придърпва леко завивките към гърдите на Уилям, докато се опитва да прецени докъде може да стигне в любопитството си.

— Какво прави там?

— Надявам се, че се угоява със сладкиши и разни други неща от този род — той притваря очи и си поема дълбоко дъх. — Така поне не може да се забърка в някакви неприятности.

— Защо? Какви неприятности е имала?

Но Уилям не изпитва желание да разкаже на Шугър за бала, даден от лейди Харингтън, нито пък за сензацията, предизвикана от съпругата му, когато се наложи тя да бъде изнесена от залата от двама млади флотски офицери, изчервени до уши, оставяйки зад себе си локва повръщано на полирания под — да не говорим за непоправимо скандализираната домакиня. Можеше да сподели с Шугър, ако ставаше дума за обикновено призляване, за прост пристъп на някаква болест, но в минутите преди припадъка Агнес бе казала непростими неща на лейди Харингтън, въпреки предупрежденията, които той й бе отправил шепнешком. Дори в екипажа, който ги отвеждаше у дома, тя не прояви никакви признаци на разкаяние, продължаваше да говори, произнасяйки неясно думите, а очите й блестяха диво в мрака, докато се полюляваше на седалката срещу него.

— Лейди Харингтън никога няма да ти прости това, нали знаеш — бе казал той, разкъсван между желанието да й удари такъв шамар, че да я завърти на триста и шейсет градуса, и копнежа да я прегърне, да я помилва и да отмахне влажните кичури, полепнали по лицето й.

— Ах, за какво ли ни е притрябвала — изсумтя Агнес. — Прилича на патица.

Това го принуди да се разсмее въпреки обзелото го притеснение; в известен смисъл Агнес беше права — и то не само по отношение на външния вид на лейди Харингтън. От момента, когато съдбата на Уилям се промени и той започна да се издига към върха, заеман сега от него, по-незначителните аристократи — от тези, които са пропилели състоянието си с пиене и хазарт, чиито имения скрито се рушат — направо се избиват за честта да се радват на компанията му.

— Това не е оправдание — упрекна той жена си, — да се държиш с домакинята в този дух.

— Дух, дух, дух, дух — гласът на Агнес се понесе като кашлица, отеквайки зловещо в купето, докато екипажът подрънкваше със звънци, и летеше през мрака. — Светия Дух…

— Уилям?

Това е гласът на Шугър, която лежи гола до него в леглото, и го призовава обратно към действителността.

— Ммм? — отвръща той и примигва. — А… да. Агнес. Никакви особени неприятности, просто женска слабост. — Той посяга към ризата си, измъква се от леглото и започва да се облича. — Всъщност възлагам големи надежди на времето, което ще прекара във Фолкстън. Казват, че морският въздух лекувал всякакви упорити заболявания. Ако пък болестта се окаже по-неотстъпчива, може и да последвам съвета на лейди Бриджлоу — една наша приятелка — и да я изпратя в чужбина.

— В чужбина ли? — лешниковите очи на Шугър се разширяват удивено. — Но къде?

Той спира за миг, преди да е вдигнал гащите си — членът му е още влажен от съприкосновението с вагината й, издутите топки се полюляват в горещия въздух.

— Ще реша, когато се стигне дотам — възпира той меко по-нататъшните й въпроси.

Още преди влакът да започне да намалява скорост, за да навлезе в гарата на Фолкстън, острият мирис на морето започва да нахлува през отворените прозорци на купето, крясъкът на чайките се чува дори през равномерното потракване на колелата.

— Ах, мадам, помиришете само — възкликва възторжено прислужницата, повдига щората на прозореца и вдишва дълбоко, облегнала се на отворения прозорец. — Този въздух е съживителен, не може да има никакво съмнение.

Госпожа Фокс затваря книгата си, отпуска я в скута си и се усмихва.

— Мирише много приятно, Лора, съгласна съм с теб. Но и свинското печено мирише приятно, а пък не е излекувало никого от нищо.

Въпреки това госпожа Фокс не може да отрече, че морският въздух действа ободрително. Соленият ветрец сякаш разтваря миниатюрни проходи между носа и главата й, за чието съществуване не е и подозирала, и въздействието е толкова освежаващо, че тя вече не може да продължава да чете. Преди обаче да пъхне книгата обратно в плетената кошница до себе си, тя отново оглежда корицата и прочита заглавието: „За ползата от молитвата“, от Филип Бодли и Едуард Ашуел. Колко досадна книга е това — тук изцяло се пропуска най-важното, а именно, че молитвата не е някакво магическо заклинание, посредством което човек може да се надява да постигне целите си без усилие, а начин да отправиш благодарностите си към Бога, след като си се постарал да извършиш нещо ценно и достойно, задето Той не те е изоставил. Колко типичен за мъжете — е, поне за повечето от тях — е този педантичен цинизъм, това жонглиране с думи, достойно за Сократ; колко типично за тях е да злорадстват над статистически данни, докато пред прозорците на домовете им милиони човешки същества протягат ръце в отчаяна молба да бъдат спасени.

Вагонът се разтърсва, пухтенето на локомотива се чува по-нарядко, и най-сетне скърцането на спирачките оповестява навлизането на влака в гарата. Пъстри петна прелитат край прозореца. Чува се свирка.

— Фолкстъ-ъ-ъ-н!

Емелин изчаква в купето, докато останалите пътници се блъскат в тесния коридор. Колкото и да й е тъжно да си го признае, здравето й вече не позволява да изложи на опасност крехкото си тяло в тази блъсканица от здрави тела. Спомня си с тъга един случай, когато заедно с останалите Спасителки от дружеството си проправяха път през тълпа крещящи и възторжено тропащи зяпачи, които наблюдаваха улично сбиване — оказа се, че сбиването е между мъж и жена, и тя успя да ги разтърве с голи ръце — всъщност, облечени в ръкавици. Колко изненадани изглеждаха двамата — задъхани и окървавени — колко учудено се споглеждаха!

Вагонът потреперва под тежките стъпки на носачите, които са се покатерили на покрива и свалят оттам чанти и куфари; локомотивите бълват кълба пара, която се смесва с хаотичната смесица от гласове. В тълпата се вижда как дебелите файтонджии си проправят път към най-заможните на вид пътници, как носачите накуцват и залитат, нарамили огромни куфари и плажни чадъри. Навсякъде има деца — момчета с филцови каскети и напълно излишни палта; момиченца, облечени в миниатюрни копия на роклите на възрастните, по модата от изминалото десетилетие. Те се въртят и танцуват около майките и бавачките си, които едва се движат, натоварени с кошници, кофички и лопатки. Емелин вижда как едно превъзбудено момиченце пресича тичешком пътя на някакъв човек, който го бутва неволно на земята. Вместо да ревне, детето бързо се изправя на крака — очевидно ликуването му е прекалено силно, за да бъде смутено от такава дребна неприятност. Ах, какво щастие е това — да можеш да падаш и да се изправяш отново! Емелин чувства как я пробожда завист — и продължава да наблюдава сцената на перона.

Когато морето от пътници се е отляло през големия гаров портал към осветения от слънцето булевард, Лора взема куфара и чадърчето на госпожа Фокс и поема, кретайки, по перона. Емелин, която я следва, се обляга едва забележимо на бастуна си — сега не е уморена, тъй като е седяла по целия път от Лондон дотук. Всъщност се чувства доста добре, и само съчувствените погледи на гаровите полицаи й напомнят колко очевидна за всекиго е болестта й.

Баща й е запазил апартамент в хотела, който се намира най-близо до брега на морето, и е изпратил лекарствата, още преди тя да замине, за да я чакат на нощното шкафче до още непознатото й легло. Що се отнася до храненето на Емелин, Лора е получила нареждане да се храни колкото е възможно по-често, дори да не й се яде, за да може да убеди госпожа Фокс да сподели храната й, независимо каква е тя — сервирана на масата в ресторанта, или нещо, купено от уличен продавач. Но най-важното е госпожа Фокс да си почива колкото е възможно повече, да седи на някое тихо местенце в близост до морето. В никакъв случай не бива да се допуска тя да попада на плажа или пък да се присъединява към тези авантюристично настроени хора, които стигат дотам, че газят в морето. Ако Лора забележи, че скуката я измъчва наистина нетърпимо, има благословията на доктор Кърлоу да я отведе да наблюдава онези смели жени, които скачат във водата от специални плажни машини26, облечени от глава до пети в специални бански костюми, и плуват смело на плиткото, предизвиквайки истинска сензация. Но Емелин трябва да си остане част от мнозинството на сушата — в тази безопасна зона, където децата издигат своите пясъчни замъци, за да не могат да ги достигат вълните.

Мнозинството на сушата става все по-многобройно с всеки изминал миг, сякаш се размножава под благотворните лъчи на слънцето. Докато Лора и госпожа Фокс вървят по павирания булевард към плажа, ги подминават десетки мъже и жени, облечени така, сякаш са тръгнали на конни надбягвания. Едни носят сгъваеми шезлонги, други — книги, и дори малки преносими пултове за писане. На всеки десет обикновени курортисти се пада по един амбулантен търговец. Коне, впрегнати в талиги, влачат плажни машини към тази част от плажа, която е запазена само за дами, а след тях се влачи женски духов квартет; дамите изпълняват религиозни химни под съпровода на подрънкването на монети в касичката за помощи.

— Ето едно хубаво местенце — казва Лора, когато двете с госпожа Фокс са на половин път надолу по големите каменни стълби, които свършват в пясъка. Но госпожа Фокс изобщо не вдига очи, защото е прекалено заета да внимава къде стъпва и къде опира бастуна си. Оскъдните й сили не могат да преодолеят предизвикателството, свързано с ходене по пясъка — то затруднява и напълно здрав човек — затова Емелин приема опората, която й предлага ръката на прислужницата, макар и с нежелание. Замаяна от изобилието на свеж морски въздух, тя започва да възприема хората наоколо — и тези, които са дошли да се забавляват, и другите, които са тук, за да спечелят нещичко — като образи от някакъв сън, които могат да изчезнат, ако примигне няколко пъти, и тя да остане съвсем сама край морето.

Докато извървяват последни метри до закътаното местенце, избрано от Лора, на няколко пъти се излагат на опасността да се сблъскат с амбулантни търговци, натоварени със стока. Единият продава чадърчета, другият — корабчета-играчки; третият — дървени птички с механизъм, и обяснява на висок глас, че те можели да летят; има и четвърти, който предлага парчета пудинг със сливи, увити в тънка хартия — той размахва ожесточено ръце над стоката си, за да пропъжда нахалните чайки, които кръжат над главите им.

— Ето тук, мадам — казва Лора, когато двете се озовават в сянката на едно обрасло с трева хълмче. Госпожа Фокс се отпуска с благодарност на земята, и опира гръб в наклона на хълмчето. Хоризонтът трепти пред очите й — несигурна граница между огромното синьо море и бледия аквамарин на небето.

— Остави ме сама… за мъничко — произнася тя с усилие, и отправя към прислужницата угодническа усмивка, с която гарантира доброто си поведение.

— Разбира се, мадам — отвръща Лора. — Ще отида да намеря нещо за ядене — и преди госпожа Фокс да успее да възрази, тя забързва обратно към навалицата.

Малко по-късно през същия следобед, госпожа Фокс е успяла да зарови недояденото парче пудинг в пясъка до полата си, и да убеди Лора, че може да отиде да види „Психо, невероятния механичен човек, сензацията на сезона в Лондон!“, който ще бъде представен във „Фолкстън Павилиън“, съвсем наблизо. Сега Емелин лежи, вперила поглед в лазурното небе. Тя вече не може да отличава виковете на децата от крясъците на чайките, а целият този шум бива погълнат от величествената, умиротворяваща песен на прибоя.

Тя не искаше да дойде тук, наистина не искаше, но сега, когато вече е край морето, изпитва задоволство — защото тук й е много по-лесно да се отдава на размисъл. Има чувството, че мъчителните лабиринти, из които се лутаха мислите й, са останали далеч зад гърба й, сред замърсения въздух на столицата. Тук, край безбрежното, вечно море, тя най-сетне започва да разсъждава спокойно.

Една чайка приближава предпазливо към нея — привлечена от сладкиша, който се подава от пясъка, но изпълнена със съмнения поради познатата й злина на хората. Емелин изважда от пясъка лепкавото парче пудинг и го подхвърля леко в краката на птицата.

— Какво да правя с Хенри, госпожо Чайка? — пита тя шепнешком, докато чайката започва да троши парчето с клюна си. — А може би ние сте господин Чайка? Или госпожица? Но ми се струва, че тези различия не са от такова значение във вашето общество — или греша?

Емелин затваря очи и се съсредоточава върху усилието да не се разкашля. На дъното на плетената кошница, под книгата на Бодли и Ашуел, тя е скрила смачканата си носна кърпичка, лепкава от засъхналата по нея кръв — баща й казва, че това били късчета от белите й дробове, въпреки че тя винаги си е представяла белите дробове като изпълнени с въздух, прозрачни балони. Както и да е, кръвта си е съвсем истинска, и тя не може да си позволи да губи повече от нея.

Постепенно гъделичкането в дробовете изчезва, а с него и изкушението да се разкашля. Но има едно друго, по-сериозно изкушение, което не може да бъде пропъдено толкова лесно — мисълта за Хенри. Как копнее той да бъде тук, до нея! Колко идилично биха пътували, ако можеше той да седи до нея в купето и да разговарят, вместо да се чуди за какво да говори с Лора! И колко по-хубаво би било, ако всеки път, когато коленете откажат да я държат, той я поемаше в прегръдките си — вместо възстаричката прислужница на баща й! Силните му пръсти биха намерили естественото си място във вдлъбнатините между ребрата й. Би могъл и да я носи на ръце, ако се наложи. Може да я положи внимателно на леглото й, както прави с котката си.

„Желая го“.

Ето на, каза го, макар и не на глас. Това не е и необходимо: Бог я е чул. А плътското желание, макар да не е отречено от Бога, не е и нещо, с което човек може да се гордее (както подчертава свети Павел в писмото си до коринтяните). Дори фактът, че няма опасност двамата с Хенри да нарушат морала, не успокоява тревогите й. Кой може да каже дали казаното в Евангелие от Матея, 5:28, не се отнася само до женените, а и до овдовелите, до жените, а не само до мъжете? По онова време в Галилея жените сигурно са били прекалено заети с домакинската работа и отглеждането на децата, и надали са имали време да слушат поученията на разни странстващи пророци; нима тогава можем да изключим вероятността от възвишението, откъдето е проповядвал, Иисус просто да е виждал само мъже?

„… всеки, който поглежда на жена с пожелание…“. Ако Иисус бе видял и жени в тълпата пред себе си, сигурно би добавил… „и на мъж“. За Емелин тези разсъждения водят до сериозни изводи — защото, след като е възможно един мъж да извърши прелюбодеяние в сърцето си, значи една жена може да бъде блудница в сърцето си. Недобросъвестните християни са склонни да тълкуват Светото писание така, че да оправдават провиненията си; един добър християнин би трябвало да прави точно обратното — да чете смело между редовете, за да види предупредително свъсените вежди на един любящ, но разочарован Небесен отец. Така че тя си е блудница, макар и само в сърцето си.

Да, тя желае Хенри, и не мечтае само за две силни ръце, които да я поемат, когато залитне. Копнее да почувства тежестта на тялото му върху своето; да усети как гърдите му се притискат към нейните; иска да види тялото му, освободено от тъмната черупка на дрехите; да открие тайната извивка на бедрата му — първо с дланите си, а после, като ги обгърне с краката си. Ето, всичко е казано. Тези непроизнесени думи горят като изписани с невидима ръка по стените на сърцето й — на този мъничък храм, до който погледът на Бог прониква винаги. Душата й би трябвало да бъде огледало, в което да се отразява Божият лик, а сега… сега Бог най-вероятно би видял в това огледало образа на Хенри Ракъм. Това обожавано лице…

Емелин отваря очи и се поизправя, преди да добави и идолопоклонството към списъка на греховете си. Изгърбената чайка вдига поглед към жената край себе си, питайки се дали тя не таи някакви пожелания към вкусната й плячка. След като се успокоява, че не съществува такава опасност, чайката продължава с пиршеството си.

Съществува само един сигурен начин да се разреши този проблем, казва си Емелин — като се омъжи за Хенри. Няма такова нещо като прелюбодеяние между съпруг и съпруга — било то въображаемо или не. От друга страна, да се омъжи за Хенри би означавало да злоупотреби егоистично с най-скъпия си приятел, защото Хенри няма желание да встъпва в брак — казвал й го е толкова пъти. Колко по-ясно трябва да се изрази, за да разбере тя, че той не иска от нея нищо друго, освен приятелството й?

— Плътта е егоистична — така й бе казал той веднъж, по време на един от разговорите им след неделната проповед. — Плътта е егоистична, а духът е щедър. Изтръпвам, като си помисля колко лесно човек може да прекара целия си живот, задоволявайки животинските си инстинкти.

— О, уверена съм, че Бог не би имал нищо против да пропилеете още няколко минути на слънце, докато се разхождаме — бе отвърнала тя закачливо, защото през онзи ден той беше много мрачен, и тя се надяваше да го развесели.

— Как презирам собственото си безделие! — бе изпъшкал той, сляп и глух за старанията й. — Толкова малко време ми остава!

— Не, наистина, Хенри — бе казала тогава Емелин, — що за думи от устата на трийсетгодишен мъж! Та вие разполагате практически с цяла вечност, за да осъществите амбициите си!

— Вечност! — бе повторил той потиснато. — Каква голяма дума. Доколкото знам, ние не вярваме в прераждането, та да си въобразяваме, че разполагаме с толкова животи, колкото ни потрябват.

— Един живот е напълно достатъчен — възрази тя убедено. — Всъщност, според някои от нещастниците, които срещам по време на работата си, един живот е даже прекалено дълъг…

Но след като Хенри вече поде любимата си тема, нищо не можеше да го спре; лошите страни на отлагането го вдъхновяваха за реторични постижения, достойни за някоя великолепна проповед, които му чертаеха светло бъдеще на свещеническия пост.

— Да, хората възприемат времето субективно — съгласи се той, но часовникът на Бога е ужасяващо точен. Когато сме деца, всеки миг от живота ни е изпълнен с постижения — раждаме се, учим се да ходим, да говорим, и хиляди други неща, и всичко това само в рамките на няколко кратки години. Но това, което не разбираме, е че предизвикателствата на зрялата възраст са по-различни от тези, пред които се изправяме в детството си. Изправени пред задачата да построим нова църква, не е изключено да се почувстваме така, както сме се чувствали като деца, когато сме решавали да построим пясъчен замък. Само че не е изключено след десет години още да не сме положили първия камък. — Колко странно е, мисли Емелин, че си спомня тъкмо тези негови думи сега, на плажа, докато наблюдава децата, които строят пясъчни замъци! — Така че — заключи тогава Хенри, — въпреки всичките ни възвишени надежди, въпреки амбициите ни да постигнем това, от което се нуждае така отчаяно този измъчен свят, десетилетията си текат, а ние вярваме във Вечността!

— Но, за Бога, Хенри — опита се да му припомни тя, — и най-ревностният християнин не може да постигне всичко. Всеки от нас може да направи единствено това, което е по силите му.

— Именно! — възкликна той. — И като виждам какво вършите вие според силите си, и какво върша аз, се чувствам посрамен!

Затоплена от златните лъчи, които слънцето сипе върху плажа на Фолкстън, Емелин се усмихва при спомена за сериозното лице на Хенри през онзи следобед; любимото лице, измъчено от терзанията на идеализма. Как би искала да целуне това лице, да изтрие с милувка сериозните бръчки от челото му, да го прегърне, без да отлага повече, с цялата сила, на която са способни слабите й ръце…

Но да се върнем към обсъжданата тема: бракът.

Ако двамата с Хенри се оженят, нима приятелството им ще пострада от това? Не може ли отношенията им да си останат същите, с изключение на това, че ще живеят под един покрив? (Ще трябва да живеят в нейната къща, не в неговата — тя е толкова малка, че двамата не биха могли да се поберат в нея!). Той може да спи в стаята до нейната, ако не възразява да я поразчисти (кога най-сетне ще дойде госпожа Лейвърс, за да отнесе вързопите с дарените дрехи? И онези мъже от Африканското Библейско общество няма ли да се върнат все пак?). В сегашното й състояние би било дори разумно да има мъж около себе си — а ако този мъж е Хенри, ще бъде дори прекрасно. Той може да внася кофите с въглища например, и да й помага с кореспонденцията. А вечер, когато е много уморена, би могъл да я вземе на ръце, да я пренесе нагоре по стълбите, и много нежно да я положи…

Тя се усмихва тъжно на несломимото упорство, с което я връхлитат позорните й страсти. Каквато и да е тази нейна болест, тя не успя да я доближи до Бога — независимо от добре познатите й красиви гравюри, на които се виждат туберкулозни жени в леглата си, озарени от неземна светлина, а над тях — реещи се ангели. А може би тя не е болна от туберкулоза, а страда от някакъв вид истерия? Грубо казано, да не би да е на път да се озове в лудницата? Вместо да става все по-ефирна, за да се възнесе по-лесно към райските порти, тя става сякаш все по-зависима от оковите на плътта, превръща се в животно — кашля кръв, по раменете и врата й избиват пъпки, поти се ужасно, а всеки път, когато се откъсва от мечтите си за Хенри Ракъм, установява, че й се налага да се измие добре между краката…

Отвратително! Но нея никога не я е бивало да се срамува. Ако трябва да избира между самобичуването и опита да поправи стореното, тя винаги избира по-практичния подход. Така че… какво би станало, ако двамата с Хенри заживеят заедно, като мъж и жена? Толкова ужасно ли би било това? Ако Хенри се опасява, че бащинството може да го откъсне от свещеническите му задължения, няма повод за тревога — тя е безплодна, както доказва брачният й живот с Бърти.

Но как се стига до предложението за брак? Каква точно е процедурата, с която се преминава от учтивото кимване до споделянето на брачно ложе, докато смъртта ни раздели? Горкият стар Бърти падна навремето на едно коляно пред нея, но той я ухажваше още от ученическите им години. Ако мисълта за брак е толкова далеч от мислите на Хенри, той надали би поискал ръката й, а пък не е редно тя да му предложи да се оженят, нали? Не защото е в разрез с добрите нрави (добрите нрави ужасно са й омръзнали!), а защото с такова поведение може да отблъсне Хенри, може да падне в очите му! Мисълта, че е изгубила уважението му, би й нанесла удар, от който няма да може да се привдигне — особено в сегашното си състояние.

— Тогава ще почакам — казва тя на глас. — Докато се почувствам по-добре.

Подплашена от гласа й, чайката хуква по пясъка и оставя последните трошици от пудинга. Емелин се отпуска отново на тревистия хълм, но шапката й се килва встрани и иглите, с които е прикрепена, се забиват в кожата на главата й. Внезапно цялото й тяло започва да я сърби от раздразнение, и тя дръпва с рязък жест шапката от главата си. После се обляга назад, въздишайки от облекчение, докато наглася освободената си глава с овлажняла от пот коса в топлата земна вдлъбнатина.

Решението, което е взела за Хенри, изпълва тялото й със задоволство и успокоение — като въздействието на лекарство или на добра храна, но усещането е още по-приятно, тъй като напоследък не й действат нито добрата храна, нито лекарствата. Колко ободряващо действа едно взето решение! Умората вече се оттича от крайниците й и попива в пясъка под нея.

Чайката, която междувременно се е убедила, че крясъкът на жената е бил някакво случайно отклонение, се връща и започва отново да кълве трохите от пудинга. Птицата вдига глава, за да може заседналата трошица да влезе по-навътре в гърлото й, после я отпуска надолу, сякаш кима в знак на съгласие. Да, Емелин трябва да почака, докато се почувства по-добре, и тогава… тогава ще вземе живота си в свои ръце, за да го предложи на Хенри Ракъм.

— Дали ще каже „да“, госпожо Чайка? — пита тя, но чайката разперва криле и, сред облак от разхвърчал се наоколо пясък, отлита към морето.

В друга част на Фолкстън, облегнала се на друга скала, Агнес Ракъм изписква стреснато, когато една дървена птица пада пред полите й със силно изтракване. Тя присвива крака и прибира полите си, мачкайки дамското списание, което лежи в скута й.

Клара, която за разлика от господарката си не е била увлечена от статията, озаглавена „Сезонът: Чия звезда грееше най-ярко, кога и къде“, е проследила полета на птицата и само примигва, когато дървената играчка се удря в земята. Спокойно, без да бърза, сякаш да подчертае излишната нервност на господарката си, тя се пресяга и вдига птицата за едното крило, направено от тънки дъсчици и хартия.

— Това е просто играчка, мадам — казва тя със сладък глас.

— Играчка ли? — повтаря учудено Агнес, докато отпуска отново краката си напред.

— Да, мадам — потвърждава Клара, вдига високо птицата, чиито криле междувременно са спрели да потракват, и я показва на Агнес. Играчката е неумело сглобена, с небрежно нарисувана главичка, месингов ключ задвижва мъничкото метално моторче в нея. — Онзи човек с количката ги продава. Нали минахме покрай него.

Агнес се обръща, за да погледне натам, накъдето сочи Клара, но вижда само едно момченце на шест или седем години, в синьо памучно моряшко костюмче, със сламена шапка, което завива, подскачайки, край скалата. Детето спира рязко пред непознатата дама и прислужницата й, която държи в ръка играчката му.

— Моля, госпожице — казва то — това е моята птичка.

— Е, тогава ще трябва занапред да се грижиш по-добре за нея — казва Клара с упрек.

— Извинете, госпожице — казва детето, — но тя не иска да лети направо — и притеснено почесва левия си прасец със стегнато завързаната висока обувка на десния крак. Прислужницата го гледа с неприязън, затова то решава да се обърне към усмихнатата дама с големите сини очи.

— Горкото дете — казва Агнес. — Не се притеснявай, тя не хапе — и прави знак на Клара да му върне играчката.

Агнес всъщност харесва децата, стига да не са бебета, да не са нейни, и да й се предлагат в малки дози. Особено малките момченца могат понякога да бъдат очарователни.

— Наистина ли може да лети? — пита тя детето.

— Ами… — то се смръщва, не му се иска да опетни доброто име на играчката. — Човекът, който ги продава, показа една, която летеше много добре, и каза че всички летят така, но и моята, и на брат ми не летят кой знае колко. Хвърляме ги колкото можем по-високо, ама обикновено падат право на земята. А сега мога ли да си вървя, мадам? Мама каза веднага да се връщам.

— Много добре, млади господине — усмихва се Агнес. — Честен човек сте вие. Ето ви играчката.

Направила е едно дете щастливо; колко проста работа е това всъщност! Тя се усмихва на момченцето, помахва му с ръка на сбогуване, и веднага щом то изчезва, се обръща към Клара и казва:

— Иди да ми купиш една такава птичка. И нещо сладко за себе си, каквото си харесаш.

— Да, мадам, благодаря ви, мадам — казва прислужницата и тръгва припряно да изпълни поръчката. При всяка нейна крачка от турнюра на тъмносинята й пола се сипе пясък.

Агнес изчаква камериерката й да се изгуби от поглед, а после се пресяга и взема книгата, която Клара е оставила върху одеялото. Любопитно й е да види какво би могла да чете една прислужница. Виж ти, роман — „Джейн Еър“. Агнес също го е чела, взела го е от библиотеката на Мууди, въпреки категоричното несъгласие на доктор Кърлоу. Когато установява, че тази книга с протрити от много четене корици сега е в ръцете на Клара, Агнес потръпва — като че ли има нещо много порочно в това една камериерка да се наслаждава на ужасния разказ за една съпруга, докарана до лудост от болестта и затворена в някаква кула от съпруга си, който през това време прави опит да се ожени за друга жена. Тя свива леко устни и оставя книгата обратно на одеялото.

Когато отново се изправя, болката в главата й се връща и започва да пулсира точно зад лявото око. Колко странно е, че това отвратително усещане има наглостта да не отзвучава, след като толкова много от розовите хапчета на госпожа Гууч са били изпратени да го пропъдят! Агнес ги гълташе по целия път от Лондон дотук, докато Клара дремеше. Сега тя опипва чантичката си и се бори с изкушението да отпие от шишенцето с лауданум, което уж съдържа лавандулова вода. Но не, трябва да пести лауданума за наистина безизходни ситуации.

„Мисли за нещо леко и приятно“, напомня си тя. Установила е, че тежките размисли усилват болката. Ако само успее да пропъди тревогите от главата си, така че в мозъка й да останат само приятни спомени и усещането, което хиндуистките мистици наричат „нирвана“, тогава би успяла да се изтръгне от челюстите на болката и да изпита малко облекчение.

В живота има толкова неща, за които трябва да бъде благодарна… Изключителният й успех през този сезон… Собствен екипаж и кочияш… Ангел-пазител, който рискува да понесе Божия гняв, за да я защити от неприятности… Онова ужасяващо кървене вече изчезна окончателно… можа да се върне към Истинската вяра на детството си, нещо, което бе крайно време да стори…

Болката се усилва, но Агнес се опитва да си представи как е отишла ма литургия, как седи сред озарения от свещи покой на старата църква и слуша скъпия отец Сканлън. Трудно й е, защото се разсейва от смеха на децата, от рева на вълните, от натрапчивите настоявания на продавачите — но успява, макар и за момент, като съзнателно приема за латинско песнопение дърдоренето на човека, който предлага магаренца за езда. Веднага след него обаче започва да скрибуца някаква латерна и вълшебството изчезва.

Горкият заблуден Уилям… Щом е толкова загрижен за здравето й, вместо да я праща да се пече като бисквита край морето, да беше й осигурил да прекара една седмица в църква — от нейната църква. Колко доволна се чувства всеки път, когато се сгуши в това свято прибежище! И колко й е тежко всяка втора седмица, когато трябва да седи в англиканска църква и да търпи проповедите на този непоносим доктор Крейн — за да не дава повод за клюки! Доктор Крейн вечно сипе огън и жупел по адрес на някакви хора, за които Агнес не е дори и чувала, гласът му е рядко немелодичен, пък и пее химните фалшиво — наистина, как е възможно да ръкополагат такива глупаци за свещеници напоследък? Крайно време е да обяви публично своето завръщане към Истинската вяра… Сега, когато вече е достатъчно богата, сигурно никой не може да й попречи… Кой би посмял да протегне ръка и да я спре? Още повече, че има ангел, който бди над нея…

Тя се взира напред, към слънчевия плаж, засенчила очи, с надеждата, че може да се случи невероятното и сред децата, магаренцата и плажните машини някъде ще се мерне високата фигура на нейната Сестра Свише. Но не, глупаво е да се надява на такова нещо. Едно е Светата Сестра да успее да се измъкне от Манастира на здравето и да се срещне с нея в лабиринтите на Лондон, по уличките, докъдето сигурно и Божият поглед трудно достига; съвсем друго би било обаче да се яви пред Агнес на плажа във Фолкстън, където няма как да избегне погледа на Небесния отец…

Ах, защо поне не взе дневника си? Остави го у дома от страх, че може да го намокри — или някаква подобна глупост. Ако дневникът беше тук, тя би могла да го разлиства и да се успокоява при вида на следите, които пръстите на Светата Сестра оставят по страниците. Защото всяка нощ, докато Агнес спи, Светата Сестра чете дневника й на светлината от своя ангелски ореол, и оставя едва забележими следи по страниците. (Това не означава, че пръстите на Светата Сестра са мръсни, разбира се; тези отпечатъци остават поради вътрешната сила, която тя излъчва. Не, Агнес не си внушава нищо — понякога, когато заспива, дневникът й е отворен, а тя го намира затворен, и обратното).

И колко време смята Уилям да я държи тук? Тя няма и най-малка представа! Управителят на хотела знае, а нея държат в неведение, въпреки че именно тя има най-голямо основание да знае това. Никога не е била от „жените с характер“, но това наистина е потъпкване на женските права. Да не би той да очаква, че тя ще остане край морето седмици наред, докато лицето й почернее, а запасите от лекарства свършат?

Не, не — трябва да призове по-ведри, по-леки мисли. Колко хубаво би било да напише писмо на Светата Сестра, да може да го пусне по пощата и да получи отговор! Дали няма да прекали, ако я помоли да й разкрие мястото, на което се намира Манастирът на здравето? Да, сигурно не е редно да разпитва за това. Ако се държи като добро момиче, накрая ще узнае всичко. И всичко ще се нареди.

Внезапно Агнес усеща някакъв горчив вкус в устата си. Облизва устни и поглежда надолу, към ръцете си, които стискат шишенцето с лауданум. Тя го прибира трескаво в чантичката си, уплашена, че Клара може да е някъде наблизо. Какви непокорни ръце — да измъкнат шишенцето със скъпоценната течност, докато тя бе потънала в мисли, и да я излеят в устата й! Колко ли е изпила? Ще стане много неприятно, ако Клара се върне и я завари да лежи в безсъзнание на пясъка.

Тя се изправя, пъшкайки от усилието, и се опитва да отупа пясъка от полите си. Колко грубо драскат дланите й песъчинките — бодат като натрошено стъкло. Всъщност нали стъклото се прави от пясък — а може би Уилям й се е присмивал, като й разказваше това? Тя оглежда бледата бяла плът на дланите си, като че ли очаква да види мрежица от кървави драскотини, но не — или Уилям я е излъгал, или тя е по-жилава, отколкото е мислела досега.

Агнес решава, че една разходка ще разведри главата й и ще я разсъни. Това седене на слънцето й действа приспивно, а и вече й е много горещо, особено там, където роклята й е по-стегната. Убедена е, че на самия бряг, там, където се разбиват вълните (ако рецептата на океаните не е била променена от последния път, когато беше на море), въздухът ще бъде влажен от морската пяна, подобна на хладна, солена мъгла — точно това й трябва сега.

Агнес се упътва към водата и тръгва покрай плискащите се вълни, там, където пясъкът е по-тъмен и влажен. Елегантно, като че ли изпълнява някакъв салонен танц, тя отбягва сребристата пяна всеки път, когато тя се разлее по пясъка, опитвайки се да привикне към ритъма. Но морето не е лесен партньор за танц, започва да обърква движенията, и скоро започва да се надига приливът. Плитката вода образува малки водовъртежи около обувките й, просмуква се през тънката кожа, процежда се през дупките на връзките, подръпва края на полите й. Какво от това… В хотела я чакат два огромни куфара, пълни с рокли и обувки. А студената вода между пръстите на краката й действа като освежителен шок, който веднага достига до мозъка й и я разбужда — разбира се, тя всъщност не спи, как би могла да спи, когато танцува с вълните?

Все пак, за да не се препъне в някой полускрит в пясъка камък и да се удави още преди да е разбрала, че е паднала (кой знае колко бързо може да се случи такова нещо?), Агнес решава да избяга от прилива, и тръгва назад… назад към… към мястото, откъдето е дошла. Подгизналите й поли са натежали, прекалено тежки са, за да ги влачи надалеч. Най-разумното би било да спре тук, да разпростре полите си по пясъка, и да тръгне отново, когато те изсъхнат.

Тя притваря за миг очи, и в този миг светът се преобръща, земята и небето си сменят местата. Земята, която сега се е издигнала над нея, протяга към тялото й невидими пипала, притиска я към себе си, на сигурно място, към големия си, топъл корем, за да не пропадне в нищото. Тя виси от преобърналата се суша като паяк от таван и се взира в безбрежната яркосиня бездна под себе си. Разтваря по-широко заслепените си очи и се изправя с лице срещу празното пространство. Ако земята разтвори ръце и я пусне, тя би падала цяла вечност, като парцалена кукла в бездънен кладенец.

Зашеметена и уплашена, Агнес извръща глава встрани и притиска буза към влажния пясък, притваря едното си око, за да не я заслепи светлината. За щастие постепенно вселената отново започва да се намества, завъртайки се обратно на часовниковата стрелка. В далечината Агнес вижда някаква фигура, която се е упътила към нея — трябва да е видение, защото й прилича на монахиня с черно расо и бяла пребрадка. С всяка стъпка на жената всичко наоколо се раззеленява, слънцето грее сякаш през прозрачно зеленикаво стъкло. По пясъка плъзва мъх, а небето постепенно се скрива зад клоните на чудотворно израснала гора. Крясъците на децата и чайките постепенно заглъхват и се превръщат в чуруликане на дроздове; огромният океан е опитомен, и най-сетне шумът му се превръща в успокоителния ромон на горски ручей. Когато Светата Сестра наближава достатъчно, за да може Агнес да я разпознае без колебание, плажът на Фолкстън е изчезнал напълно, заменен от далеч по-добре познатия й пейзаж, който вижда в сънищата си — тихата местност, в която се гуши Манастирът на здравето.

— О, Агнес — казва Светата Сестра с нежен упрек, — пак ли си тук? Какво ще правим с теб?

И тя отстъпва, за да даде път на две неясни фигури.

Агнес се опитва да отговори, но езикът й се е превърнал в безчувствено парче месо. Успява само да простене, когато силни ръце я подхващат под коленете и раменете — ръцете на онези жилави старци, които помагат в тежката работа на монахините от Манастира на здравето. Те я повдигат без усилие, като че ли е бебе, и я поставят внимателно на носилката.

А как реагира Агнес? За съжаление не както трябва. Сгърчва се конвулсивно, отваря широко уста, и започва да повръща, оплисквайки с жълтеникавата течност спасителите си.

След като вижда името си записано с молив в полицейски бележник, Клара Тилотсън започва да лее сълзи на възмущение и страх.

— Тя ми нареди да я оставя — повтаря Клара умолително. — Прати ме да й купя това — и тя представя на полицая някаква играчка от дърво и телени жици, със стърчащ от гърба месингов ключ.

Госпожа Ракъм току-що е била натоварена на носилката от двама яки мъже, служители на фирмата, която дава под наем плажни машини. Повикан е и лекар, който вече е успял да постави длан на влажното й от пот чело и е поставил термометър в устата й. След като поставя диагноза — силно главоболие, предизвикващо повръщане — а не изключва и туберкулоза, лекарят преценява, че не е необходимо да я изпраща в болница, но нарежда припадналата да почива в хотела и да не се излага на слънчевите лъчи.

— Най-близък родственик? — обръща се полицаят към Клара, докато мъжагите отнасят припадналата Агнес.

— Уилям Ракъм — подсмърча прислужницата.

— Онзи Уилям Ракъм ли?

— Че отде да знам — продължава да подсмърча Клара и се взира уплашено в петното от повръщано на пясъка, изтръпнала от страх при мисълта какви последици може да има това повръщане за работното й място.

— Парфюмите „Ракъм“? „Едно шишенце е достатъчно за година“?

— Ами така е май — Клара няма никаква представа от продукцията на фирмата, управлявана от господаря й; господарката се отнася с презрение към такива парфюми.

— Имате ли някаква връзка с него, госпожице?

Клара избърсва нос в кърпичката си. Какво иска да каже той? Да не очаква тя да литне към Нотинг Хил и да съобщи новината на Уилям, кацнала на рамката на прозореца? Въпреки това кимва.

— Чудесно — полицаят затваря бележника си. — В такъв случай оставям нещата във ваши ръце.

Небето се е покрило с облаци, всеки момент може да завали. Родителите влачат за ръка съпротивляващи се дечица, които не искат да се разделят с пясъчните си градежи; разхождащите се по крайбрежната улица контета бързат да намерят подслон; морски нимфи в странни одежди се появяват от вълните и се скриват в плажните машини; продавачите тътрят напред-назад количките си с все по-голяма скорост, пресипнали от усилия да убеждават с крясъците си оттеглящото се множество, че всичко се продава кажи-речи срещу нищо.

Госпожа Фокс отдавна се е прибрала в хотела си, оплаквайки се, че тази почивка я изтощава до смърт. Тя няма никаква представа, че госпожа Ракъм е във Фолкстън, и тъй като не тя е добрата самарянка, която откри Агнес, просната в безсъзнание на брега, ще се прибере в Лондон, без да я зърне дори веднъж.

А Шугър? Да не би Шугър да е била жената, която Агнес видя да върви към нея в онзи обърнат наопаки свят? Не, Шугър си е в апартамента на Прайъри Клоуз, и се насилва да чете „Парфюмерийното изкуство“ от Дж. У. Септимъс Пийс. Най-големият водоем близо до нея е неизпразнената й вана. В нещастния й мозък няма никакво свободно местенце, където би могла да се промуши мисълта за госпожа Ракъм, дотолкова е задръстен с подробности за лавандулата и етеричните масла. Дали някога ще има полза от новопридобитото познание, че ананасовото масло е всъщност бутират на етиловия окис? Има ли някакъв смисъл да се опитва да запамети рецептата за нощен крем с розово масло (един фунт бадемово масло, един фунт розова вода, половин драм розово масло, една унция спермацет и бял восък)? Чуди се какви ли са тези хора, които могат да пишат за сперма и да мислят само за китове.

— Боже мили — стряска се тя, защото се е унесла и книгата се е хлъзнала между коленете й. — Събуди се!

Двайсет

— Е, как беше морето? — пита лейди Бриджлоу, поставяйки безшумно чашата с чай обратно върху чинийката. — Тази година реших да не ходя — няма курорт, който да не е превзет от простолюдието. Ах, благодаря ти, Роуз.

Роуз, новата прислужница на Ракъмови, налива още чай в чашата на лейди Бриджлоу — струята тече право, макар и отвисоко. Ръката на Роуз не трепва, докато стиска дръжката на тежкия чайник, червендалестата й, месеста китка се откроява на фона на белия маншет, около нея се носи лек лъх на дезинфектант — това се нрави на лейди Бриджлоу.

Септемврийският следобед е слънчев, но хладен. Изминали са няколко седмици, откакто Уилям прибра от Фолкстън жена си — значително по-слаба и с по-странно поведение, отколкото когато замина. В настоящия момент тя се крие на горния етаж, и е заявила категорично, че „не приема“.

Ако трябва да бъдем честни, не само Агнес Ракъм се чувства зле напоследък; тази година пролетта дойде неестествено рано, но и още от края на август времето застудя, сякаш природата се опитва да компенсира незаслужената щедрост, която е проявила към хората. През повечето дни яркото утринно слънце избледнява, и по обяд навън вече е мрачно, а хладният вятър подсказва какво може да се очаква занапред. Листата се сипят като порой от дърветата, нощите стават все по-дълги, из цяла Англия художниците-пейзажисти се оттеглят отвратени от забулената в мъгли провинция. Търговските партньори на Уилям, които притежават и овощни градини, са принудени да обявят преждевременно прибиране на реколтата, защото плодовете едва се крепят на клоните, късат се и падат направо в ръцете на берачите — и отложи ли се брането дори само с час, те вече са изпопадали и се търкалят, натъртени и загниващи, по земята. Слава Богу, лавандулата вече е прибрана. Шугър бе разочарована, че не можа да присъства на брането, но човек не може да организира всичко, като същевременно трябва да се справя и със задълженията си по време на сезона, и с проблематичната си съпруга. Огньовете, на които се изгарят изкоренените петгодишни растения, се кладат през октомври — Уилям ще я заведе да ги гледа, това вече й е обещал.

В резиденцията на семейство Ракъм в Нотинг Хил прислужниците — и тези от горните етажи, и другите, които работят в подземията, се подготвят да посрещнат есента, която най-вероятно няма да пощади Англия; плътните завеси са извадени и се проветряват от препаратите против молци; килерът е пълен до тавана с консервирани омари, сардини, сьомга, костенурки и какво ли не още; в мазето се складират плодове и зеленчуци; комините са почистени; Джейни се разболя в най-неподходящия момент, когато чистеше печките; Чийзмън провери покрива и вратите на екипажа за евентуални пролуки; Лети и Роуз махнаха летните украси от камините и подредиха вместо това сухи дърва, готови за палене. Всички избягват Шиърс, който се щура насам–натам и мърмори под нос от сутрин до вечер.

Лейди Бриджлоу също се е примирила с преждевременното оттегляне на лятото и е променила съответно начина си на обличане — това я кара да изглежда малко по-възрастна (но не много) от своите двайсет и девет години; избрала е дебела вълнена рокля-манто, за да може да бъде сигурна, че здравето й ще остане „ненарушено“, както се изразява тя. Уилям е толкова навлечен, че изглежда направо кръгъл (това се дължи и на допълнителната тлъстина, която е натрупал по време на сезона). Брадата му, която междувременно се е сгъстила още повече и е подстригана във формата на правоъгълник, виси над вратовръзката, той е сложил вълнена жилетка, панталон от дебел туид, и сако от туид, което се опитва да разкопчае незабелязано, но няма как да се бори с копчетата пред гостенката.

— Не мога да кажа нищо за останалите морски курорти — подема той в отговор на въпроса й, — но Фолкстън се е превърнал в истински цирк, ако съдя по това, което видях. Вината е най-вече в железниците, разбира се.

— Е, така е, нови времена — отбелязва философски лейди Бриджлоу и разчупва една посипана със захар бисквита. — Тези от нас, които разполагат със собствени екипажи, ще трябва просто да потърсят някое райско кътче, до което общото стадо още не се е добрало. — Тя сдъвква парченцето бисквита припряно, като че ли се бои да не изпусне реда си за изказване. — Така или иначе никога не съм намирала нищо привлекателно в крайбрежието — освен, разбира се, това, че е полезно за болни и възстановяващи се.

— Да, разбира се — съгласява се Уилям и подава празната си чаша на Роуз.

— Как е съпругата ви? — пита съчувствено лейди Бриджлоу и го поглежда над ръба на пълната си чаша.

— О, убеден съм, че няма нищо сериозно — отвръща Уилям. — Настинала е, предполагам.

— Много ни липсва в църква — уверява го лейди Бриджлоу.

Уилям се усмихва измъчено. Всеизвестно е, че Агнес присъства на литургията в католическа църква почти всяка неделя, но той не намира сили да й го забрани. Колкото и неприятно да е вероотстъпничеството й, колкото й да го притеснява неодобрението на съседите, той иска преди всичко Агнес да бъде щастлива, а тя е най-щастлива, когато й позволят да потегли с екипажа към Крикълууд и да се прави на малка папистка.

Как се надяваше тя да се върне от морето по-закръглена и по-уравновесена! Но тя остана само осем дни, въпреки че той бе предплатил апартамента в хотела за две седмици, и вместо да се върне спокойно с влака, заедно с Клара, му прати картичка, в която се оплакваше, че в хотела имало американци, водата за пиене гъмжала от микроби, и настояваше той да отиде там и да я прибере незабавно. „Умолявам те в името на всичко свято, ела, моля те!“ така завършваше посланието й на обратната страна на картичката, на която иначе се виждаше смешна снимка на магаре, с прикрепена конусовидна раковина между ушите. Отдолу пишеше: „Еднорог, Фолкстън“. Притеснен от мисълта, че пощальонът може да прочете второ такова послание, Уилям се отправи към Фолкстън колкото бе възможно по-бързо, където откри една напълно спокойна и доволна Агнес, която се държеше с него като с неочакван гост, когото възпитанието й не позволява да отпрати.

— Как се чувстваше тя? — попита той набързо Клара, докато двамата наблюдаваха товаренето на абсурдно огромните куфари на Агнес, които сумтящите носачи тътреха надолу по стълбите на хотела.

— Нямам никакви оплаквания, сър — отвърна Клара с изражение на човек, който е прекарал поне една седмица на позорния стълб, обстрелван непрекъснато с гнили зеленчуци.

Когато се прибра у дома, Агнес доказа незабавно, че морето не е успяло да упражни каквото и да било здравословно въздействие върху нея поне не по начина, на който разчиташе доктор Кърлоу. Още щом разопаковаха сувенирите от Фолкстън, Агнес демонстрира новия се каприз глупав ритуал, който за съжаление междувременно се е превърнал в утвърден навик. Всяка сутрин, още преди закуска, тя се опитва да пусне една механична птичка да полети от прозореца на спалнята й. Това, че тиктакащият автомат пада като камък, че човката му е отчупена и лявото крило — провиснало, не може да накара Агнес да се откаже от ритуала. Всяка сутрин след закуска Шиърс намира дървената птичка зарита в прясно разкопаната пръст, или заплетена в някой храст, и я връща обратно в къщата, без да каже дума. (И защо му е да говори — като че ли протестите му промениха нещо, когато госпожа Ракъм оголи изцяло розовите храсти, за да осигури „ален цветен килим“ за гостите на един от приемите си!).

— Горката жена — казва натъжено лейди Бриджлоу, — толкова я съжалявам! Хора като нас, с ненарушено здраве, би трябвало да бъдат благодарни за отреденото им щастие. Покойният ми съпруг приживе винаги подчертаваше колко благодарна трябва да бъда за това — очите и се замъгляват, тя отпуска глава на дантелената покривчица на облегалката, като че ли вижда пред себе си духа на покойния. — Ааах… горкият Албърт — казва тя с въздишка и приема парчето джинджифилов сладкиш, което Роуз й поднася. — Колко самотна се чувствам без него понякога… особено като знам каква голяма част от живота е още пред мен…

После лейди Бриджлоу изправя гръб с рязко движение, погледът й се прояснява и тя заявява, вирнала брадичка:

— Но не е редно да се поддавам на мъката, нали? Имам сина си, и Албърт продължава да живее в него. Между двамата има поразителна прилика! Знаете ли, понякога се питам… ако горкият човек беше още жив… и можех да го даря с още един син, дали и второто момче (приличало така удивително много на баща си? Не бих се учудила, ако станеше така!… Но вие трябва да ме извините, че ви отегчавам с моето бърборене. Уверена съм, че един ден и вие ще сте склонни да се занимавате с подобни наивни въпроси, когато имате син. — Тя потупва коленете си, като че ли са спящи салонни кученца, които трябва да разбуди. — Но аз ви откъсвам от вашите дела. Моля да ме извините.

— Не, не — отвръща Уилям, докато тя става, за да се сбогува. — За мен беше удоволствие.

Думите му са искрени; тя винаги е добре дошла в неговата приемна, и той я изпраща със съжаление до входната врата. Тя изобщо не се държи като другите титулувани особи от кръга на неговите познати; въпреки че се движи във висшите кръгове, у нея има нещо мило и дяволито, нещо, което според него се забелязва дори в начина, по който тя слиза забързано по стълбите и скача ловко в екипажа, преди кочияшът й да е успял да се смъкне от капрата, за да й подаде ръка. Тя махва още веднъж, прибира полите си в купето и екипажът потегля.

Докато проследява с поглед екипажа, който се клатушка по алеята към градинската порта, Уилям решава, че най-очарователната черта на лейди Бриджлоу е откритостта — тя общува съвсем открито с него, пред очите на аристократичните си приятели. Никога не го е упреквала, задето притежава това, което тя с присъщата си деликатност нарича „концерн“; дори много често казва, че бъдещето принадлежи на промишлеността. Иска му се само тя да не проявяваше такава загриженост към Агнес — най-вече защото душевната й щедрост не среща за съжаление никаква благодарност.

— На такава вяра да нямаш — бе заявила съвсем наскоро Агнес по време на един от зачестилите си пристъпи. Доста сериозно оскърбление; дори фактът, че тя отрече да е правила подобна забележка, след като пристъпът отшумя, не променя кой знае какво.

Но Агнес ще оздравее, той е убеден, че ще стане така — почти напълно убеден. Днес например нямаше никакви инциденти, нали — като изключим обичайния ритуал с дървената птичка… а вече наближава обяд…

Посетителката си е отишла, в къщата отново цари пълна тишина, а Уилям продължава да стои замислен в приемната. При всяка своя визита лейди Бриджлоу донася със себе си благотворен полъх на нормално човешко поведение, който отлита веднага след като вратата се затвори след нея, и атмосферата в дома започва отново да трепти от несигурност. Да, засега тук е тихо, но какво ли означава тази тишина? Дали Агнес седи и шие кротко в стаята си, или замисля поредната си налудничава постъпка? Дали спи със съня на праведните, или се мята в трескав припадък? Задържайки дъх, Уилям напряга притеснено слух, застанал в основата на стълбите.

Само след секунди той получава неочакван отговор на всичките си въпроси; някъде отблизо зазвъняват нежни звуци — гъвкави пръстчета танцуват по клавишите на пианото; никой мъж не би могъл да си представи нещо по-очарователно. Днес Агнес Ракъм отдава своята дан на музиката! Цялата къща сякаш грейва и се превръща в дом за всички, които живеят под нейния покрив. Уилям отпуска свитите си юмруци и се усмихва.

Кърлоу може да си говори за „болнични заведения“, колкото си иска; Уилям Ракъм не се признава толкова лесно за победен! А какво да кажем за съпружеската любов и грижа? Уилям знае отлично, че от октомври нататък опаковката на всеки произведен от фирмата му артикул ще бъде украсена с неговия лик (това е една от прекрасните идеи на Шугър). Когато трябваше да поръчва гравюрата, той избра за модел една своя снимка, на която има добродушно, почти бащинско изражение. Какво биха си казали дамите, които си купуват козметика на „Ракъм“, ако узнаят, че човекът, комуто дължат тази ароматна наслада, чийто лик е навлязъл в толкова домакинства в страната, е отпратил собствената си жена в лудница? Не, Агнес има право да й се даде още една възможност — не една, а десетки, стотици възможности! Та тя е негова съпруга, дявол да го вземе, и той се е клел да я тачи и обича, в здраве и болест.

— Повикай Чийзмън — обръща се той към Лети, бързайки да се възползва от скъпоценните мигове, докато все още се разнася тази очарователна мелодия, докато маниакално повтаряните арпежи не започнат да опъват нервите му. — Излизам.

Секунди след като пристъпът му е отзвучал, още преди горчивият прилив на разкаянието да го е върнал към действителността, Хенри Ракъм трепва изненадано. Някой чука на вратата! Кой, по дяволите…? Никой не идва тук, съвсем никой! Трябва да е някаква грешка.

Той се почиства припряно, прави всичко възможно, за да добие приличен вид, но в бързината не може да намери чехлите си, и подтикван от упоритото чукане, тръгва към вратата по чорапи.

Когато отваря, на прага му се изпречва видение — същинско олицетворение на женската красота. Две съвсем млади жени, още почти момичета, със свежи лица, облечени съвсем еднакво — в сиви тоалети, с розови шапки и наметки. До тях има някаква покрита количка — прилича на бебешка, или на количките, в които цветарките разнасят стоката си, но в нея няма нито цветя, нито бебета.

— Моля ви, сър — казва едната. — Опитваме се да направим нещо за премръзналите и гладуващи жени и деца от остров Скай.

Хенри ги зяпва неразбиращо. В дома му нахлува леден вятър и му напомня противния факт, че по челото му се стича обилна пот.

— Остров Скай, сър — пояснява втората с мелодичен глас, който по нищо не се различава от гласа на сестра й. — В Шотландия. Много семейства са пропъдени от домовете си, сър, и са обречени на гладна смърт, защото зимата сигурно ще бъде тежка. Имате ли дрехи, от които бихте могли да се лишите?

Хенри мига като идиот. По лицето му вече плъзва червенина, защото знае, че каквото и да каже, ще го каже със заекване.

— Аз… аз дадох всичките си ненужни дрехи на… ъъъ… една дама, която работи в няколко благотворителни дружества — момичетата го гледат мило, но недоверчиво, като че ли са привикнали да ги отпращат с подобни лъжи, но са прекалено добре възпитани, за да възразят. — Госпожа Емелин Фокс — допълва той отчаяно, като че ли името ще изясни всичко.

— Миналата зима, сър — започва първото момиче, — тези хора са били принудени да ядат морска трева.

— Водорасли, сър — пояснява второто, забелязало объркването му.

Красивите гърди на първото се повдигат във въздишка, то отваря уста, за да проговори отново, но Хенри вече не издържа.

— Бихте ли приели пари? — пита той пресипнало. На сцената се появява котката и започва да се търка в глезените му, привличайки вниманието към босите му крака.

Близначките се споглеждат, като че ли никой досега не им е правил такова предложение и те нямат представа как да реагират.

— Не бихме се осмелили да настояваме, сър… — започва едната и хвърля поглед назад, но Хенри приема това за съгласие и започва да рови в джобовете на панталона си.

— Ето — той изважда шепа монети, заедно с късчета изрезки от вестник и няколко забравени пощенски марки. — Два шилинга достатъчни ли са? — Той трепва неволно при мисълта, че и други неща могат да се купят с два шилинга. — Не, ето ви три.

Той измъква лъскавите монети от плявата — купчинка фартинги, пепита и всякакъв друг дребосък.

— Благодаря ви, сър — казват момичетата в хор, а това, което е по-близо, протяга ръка. — Няма повече да ви безпокоим.

— Не, не, не може да става дума за безпокойство — казва той и ги наблюдава с облекчение как се отдалечават с количката си, а турнюрите им подскачат в унисон.

Хенри затваря вратата и се връща в топлата дневна — единствената уютна стая в дома му. На пода до огнището се търкаля смачкана на топка носна кърпичка. Не е необходимо да я разтваря, за да знае, че тя е лепкава от собствената му сперма — нали я хвърли на пода само преди минути.

Той се отпуска тежко на креслото — краката и ръцете му са студени, главата му гори, слабините го сърбят; цялото му тяло е тежко, нехармонично бреме от плът, обгърнало в нежелана прегръдка една лепкава от мръсотия душа. За да увенчае позора му, Писана се появява с меки стъпки в дневната, упътва се право към мръсната кърпичка и започва да я души любопитно.

— Псст — съска той и размахва предупредително един вълнен чорап.

— Това е мръсно!

Измъква кърпичката изпод носа й, и отново я стисва в юмрук. Прането на кърпичката е изпитание, на което не иска да се подлага; склонен е да преодолее себе си, когато става дума за изцапана нощница (това е една от причините, поради които не иска да наеме перачка); но му се струва, че това евтино парцалче плат не си струва терзанията, които ще преживее, докато се опитва да изтърка упоритите петна семенна течност в сапунената вода. Как ли постъпват в такива случаи другите мъже, които злоупотребяват по такъв начин с телата си? Предават невъзмутимо тези лепкави парцали в ръцете на жени-прислужнички, което сигурно предизвиква презрението им? А може би полюцията е рядко явление при мъже с по-силна воля! Обзет от мъчителен срам, задето хаби здрав памучен плат, след като толкова бедняци зъзнат заради дупките по дрехите си (дори и в Лондон, за остров Скай да не говорим!), Хенри хвърля кърпичката в камината. Платът пада точно в средата на жаравата, започва да тлее, почернява, и после изчезва сред високо вдигналите се пламъци.

Госпожа Фокс умира и той не може да й помогне с нищо. Тази мисъл се връща постоянно, за да го измъчва — и в мигове на най-черно отчаяние, и в моменти на случайно просветление, наяве и насън. Госпожа Фокс умира и той не може да я излекува, не може да я развесели, не може да облекчи мъките й. Тя лежи вече по цял ден на един шезлонг в градината на баща си, или, ако времето е много лошо, на същия шезлонг край прозореца на мрачната приемна, и се взира в едва забележимата вдлъбнатина, която е оставил столът й на моравата. Тя не страда особено, само ужасно скучае — или поне така твърди пред Хенри, между мъчителни пристъпи на кашлица. Той я пита дали иска бульон. Не, не искала бульон, и той не би поискал, ако го беше опитал. Това, което иска, е да може да ходи, да ходи под слънчевите лъчи; но слънцето се крие, а дори да успее да пробие за малко облаците и да грейне ярко, госпожа Фокс моли Хенри да я почака, докато си поеме дъх, и възможността е пропусната. Всъщност тя изобщо не може вече да върви, а той не може да я носи. Веднъж — само веднъж — той плахо намекна нещо за инвалидна количка, но тя отказа, при това с необичайно остър тон. Ако не се опасяваше, че ще я обиди, той би й напомнил, че гордостта е грях.

И все пак — понякога тя го гледа така умолително, очите й се станали огромни и се открояват на бялото като порцелан лице, устните й са сухи и подути. Понякога млъква насред думата и започва да се взира упорито в него; чува се само дишането й, една синкава вена пулсира на шията й, и други две — на слепоочията. „Ти владееш силата да победиш Смъртта“, така казват сякаш очите й, „защо не искаш да й попречиш да ме вземе?“.

— Д-добре ли сте, госпожо Фокс? — казва той тогава — ако не това, пак някаква подобна глупост.

— Не, разбира се, че не съм добре, Хенри — казва тя и отклонява с въздишка този свой плашещ, доверчив поглед, трепкайки с изтънелите си като хартия клепачи.

В редките случаи, когато чувства прилив на сили, тя ги използва, за да го прогони. Вчера беше такъв ден — бузите й пламтяха, тя беше неспокойна, очите й бяха зачервени, настроението — непостоянно. В продължение на цял час като че ли спеше, понякога устните й се раздвижваха безмълвно, гърдите й се повдигаха едва забележимо. После се събуди рязко, надигна се на лакът и започна да го хока:

— О, Хенри, що за човек сте вие? Още ли сте тук? Каква е ползата да седите тук цял следобед… и да се блещите срещу оградата на задния двор?… Струва ми се, че достатъчно често броите коловете!

Тонът й беше странен и смущаващ, неразбираем за него — едновременно дружелюбно шеговит и изпълнен с неприкрито страдание.

— Аз… аз мога да остана още малко — отвърна той, гледайки право пред себе си.

— Трябва да живеете собствения си живот, Хенри — каза тя настоятелно, — вместо да пилеете ценно време край една дремеща жена. Не съм забравила колко ненавиждате безделието! Аз ще се оправя някой ден — но това няма да се случи утре или дори следващата седмица. Но аз наистина ще оздравея — вие ми вярвате, нали, Хенри?

— Дано даде Бог… — замънка той.

— Кажете ми, Хенри — продължи тя трескаво, — какво направихте, за да изпълните това, за което сте призван?

В този момент му се прииска наистина да си беше тръгнал по-рано.

— Аз… аз… имам известни съмнения — отвърна той, обзет от суеверен страх, че тя чува богохулните думи „Да бъде проклет Бог!“ също тъй ясно, както те отекват в неговата глава. — В крайна сметка ми се струва, че не съм много подходящ за свещеник.

— Глупости, Хенри — възкликна Емелин и стисна ръката му, за да го принуди да я погледне в очите. — Вие ще станете най-добрият… най-милият, най-искреният, най-почтеният, най-красивият… — тя се изсмя смутено и от носа й потече тънка струйка кръв и слуз.

Шокиран от този неблаговиден инцидент, той отново отклони поглед към оградата, и започна да се бори със себе си, за да произнесе своето признание:

— Аз… се съмнявам… вярата ми…

— Не, Хенри — разплака се тя тогава, а дъхът й започна да свисти мъчително. — Не бива! Не искам да чувам такива неща! Бог е неизмеримо по-важен… от болестта на някаква си жена. Обещайте ми, Хенри… обещайте ми… обещайте ми… че няма да се… откажете от призванието си.

Тогава той, какъвто си е страхливец, безгръбначен злодей и отхвърлен от Бога богохулник, й даде единствения възможен отговор — отговора, който тя искаше да чуе.

— Ах, съкровище… така ми се иска да живеехме заедно, в един дом.

Сърцето на Шугър подскача, когато чува думите на Уилям — звукът на гласа му вибрира в гръдния й кош, докато той притиска бакенбарди към гърдите й. Никога не е предполагала, че проявата на чувства от страна на който и да било мъж би могла да предизвика у нея шеметно ликуване — особено когато въпросният мъж е пълничък господин с дразнещо гъделичкащи бакенбарди; но сърцето й започва да се блъска смущаващо силно в гърдите — точно където той е опрял ухото си.

— Този апартамент е елегантен и удобен — казва тя и отчаяно се надява той да възрази. — Освен това тук никой не ни безпокои.

Той въздъхва и плъзва показалец по тигровите шарки на бедрото й.

— Знам, знам…

Ръката му се отпуска нежно върху влажната делта между краката й. (Напоследък често постъпва така — не престава да я гали, дори след като собственият му апетит е задоволен. Някой ден тя може и да събере смелост и да упъти по-точно ръката му).

— Въпреки това — продължава той с жалостив тон, — толкова често възникват неща, които искам да обсъдя с теб, а няма как да се откъсна от задълженията си и да изляза от къщи.

Шугър го гали по косата, втривайки ароматното масло в напуканите си длани.

— Но ние обсъдихме вече всичко, нали? — казва тя. — Формата на буквата „Р“ върху новите опаковки; изгарянето на петгодишните растения — ще трябва пак да доведа полковника; какво да правим с люляковите градини на Льомерсие; как да убедим сенилните приятелчета на баща ти да освободят лондонския офис…

И през цялото време си мисли: „Хайде, кажи ми колко ме обичаш, хайде, кажи го!“.

— Да, да — казва той, — но има и други неща, които не позволяват да идвам по-често тук. — Той изпъшква раздразнено, надига глава от гърдите й и потрива лицето си с ръце. — Странно е наистина, но установявам, че е далеч по-лесно да управляваш търговска империя, отколкото да ръководиш семейството си.

Шугър придърпва чаршафите нагоре и покрива корема си.

— Да не би състоянието на Агнес да се е влошило?

— Изобщо нямах предвид Агнес — отвръща той уморено, като че ли семейството му е невероятно многобройно, и всеки негов член изисква постоянното му, неотслабващо внимание.

— Тогава… детето?

„Хайде, давай. Кажи името на собствената си дъщеря — какво ти пречи да го кажеш?“.

— Да, съществува проблем с детето — признава Уилям. — Възникна ужасно затруднение. Биатрис, бавачката й, заяви, че според нейното скромно мнение, детето е достигнало възрастта, когато само бавачката вече не е достатъчна. — Той изкривява лице в гротескна пародия на женско раболепие, и започва да скимти, имитирайки бавачката. — „Нямам нужните познания, господин Ракъм. Госпожица Софи има нужда от гувернантка, господин Ракъм“. Разбира се, това, че госпожа Барет роди наскоро и има нужда от бавачка, и освен това дрънка наляво и надясно, че парите за нея не са проблем, няма нищо общо с настояванията на Биатрис да я освободя, нали?

— Такааа… На колко години е Софи? — пита Шугър и оставя чаршафа да се хлъзне от гърдите й, за да отклони мислите му от настоятелните си въпроси.

— О, само на пет! — казва небрежно Уилям. — Момент да помисля; не, на шест е; точно така, шестият й рожден ден мина, когато Агнес беше на море. Наистина, Шугър, мислиш ли, че едно шестгодишно дете се нуждае от професионален преподавател?

Шугър вижда в мислите си собствения си образ — шестгодишно дете, седнало на ниско столче до полата на майка си, левият му крак е превързан, защото е било ухапано от плъх. Детето чете старателно една опърпана книга. Това е страховит готически роман, озаглавен „Монахът“, от който тя не разбира почти нищо.

— Не мога да ти отговоря, Уилям. Аз самата съм била подложена на строга образователна програма още от мига, когато съм проходила, но детството ми… — тя се присвива, защото си спомня как четеше на глас пред госпожа Кастауей, която й се присмиваше, защото бъркаше думи, чието значение не познаваше, — детството ми беше… необичайно.

— Хммм — това не е отговорът, който Уилям очакваше, затова той променя темата. — А и брат ми Хенри — от гърдите му се отронва тежка въздишка, — ми дава постоянно поводи за безпокойство.

— Така ли?

— Прекалено тежко преживява болестта на една своя приятелка.

— Каква приятелка?

— Една много… — от уважение към тежкото състояние на госпожа Фокс той се опитва да намери някое прилагателно, което да не звучи оскърбително, — много достойна жена на име Емелин Фокс. Тя беше като пътеводна звезда в Дружеството за спасение, но се разболя от туберкулоза.

Шугър се чуди дали да излъже, че не е чувала за въпросното дружество, чиито представителки се появяваха сегиз-тогиз на Силвър Стрийт — госпожа Кастауей ги приемаше любезно, дори подканяше Кейти да им посвири — а сетне ги подлагаше на такъв присмех и убийствен сарказъм, че те си тръгваха разплакани.

— Дружеството за спасение? — повтаря тя.

— Ами едно благотворително дружество. Опитват се да връщат проститутки в правия път.

— Тъй ли? — тя успява да придърпа незабелязано ризата си от пода и започва да я навлича. — И имат ли успех?

— Нямам представа — свива рамене Уилям. — Учат уличниците на занаят… да стават шивачки… такива работи. Доколкото си спомням, помощник-готвачката на лейди Бриджлоу й беше изпратена от въпросното дружество. Момичето им е страшно благодарно и много се старае, а лейди Бриджлоу твърди, че човек никога не би могъл да предположи с какво се е занимавала преди. — Шугър не може да продължи да се облича, защото Уилям е седнал върху гащите й. — Когато търсех нова прислужница за приемната, обмислих и тази възможност — продължава замислено Уилям, — но се радвам, че не се обърнах към тях. Роуз струва собственото си тегло в злато.

Шугър побутва плахо Уилям, за да измъкне гащите си, и той се подчинява. Окуражена, тя решава да рискува.

— Ами брат ти — пита тя, — и той ли е член на същото дружество?

— Не, не — казва Уилям. — Там членуват само жени.

— А може би членува в някое друго подобно дружество?

— Не… Защо питаш?

Шугър си поема дълбоко дъх — не я тревожи това, че ще злоупотреби с доверието на Каролайн, а че може да събуди предразсъдъците на Уилям.

— Имам една позната… — започва тя предпазливо, — виждам я от време на време, когато… отивам на пазара за плодове. Тя е проститутка… — като че ли Уилям се намръщи. Дали не е надценила доверието му в нея? Но вече няма друг изход, трябва да продължи. — Последния път, когато я срещнах, тя ми разказа една много странна история…

И така, Шугър преразказва историята на Каролайн за набожния кандидат-просветител, който й плащал по два шилинга, само за да си говорят. Уилям слуша търпеливо до момента, в който Шугър стига до предложението на този човек да намери на проститутката работно място в парфюмериите „Ракъм“. Тогава той ахва удивено. Когато Шугър свършва разказа си, Уилям започва да клати невярващо глава.

— Господи Боже милостиви…! — мърмори той. — Възможно ли е? Възможно ли е да е бил Хенри? Но кой друг би могъл да бъде… сега си спомням, че ме попита дали бих дал работа на една бедна жена, която не разполагала с препоръчителни писма… Боже мили… — внезапно Уилям се разсмива. — Виж го ти хитреца! Значи си е мъж като всички останали!

Шугър е обзета от угризения, макар сама да не може да прецени кого точно е предала — Хенри или Каролайн.

— О, но той дори не я докосва — допълва тя припряно.

Уилям изпръхтява развеселено, изпълнен със съжаление към лековерието на жените.

— Може би не нея, глупаче — заявява той, — и може би не точно сега. Но кой може да докаже колко проститутки посещава?

Шугър мълчи. През угризенията се прокрадва лъч на радост, защото той я нарече „глупаче“ така нежно, почти бащински!

— Кой би си помислил? — продължава да мърмори и да се киска Уилям. — Хенри, благонравният ми брат! Пресветият Хенри! Ха-ха! Знаеш ли, признавам си, че никога не съм го чувствал толкова близък, както в настоящия момент. Бог да го благослови!

И той се навежда към Шугър и я целува по бузата с благодарност — не й е ясно точно за какво.

— Ти нали… няма да му се присмиваш? — пита тя умолително и гали притеснено раменете му.

— На родния си брат? — пита той с ироничен упрек. — При това в сегашното му състояние?! Бог да пази! Аз съм въплъщение на дискретността!

— Скоро ли ще се видите? — пита тя, надявайки се, че след няколко седмици или месеци споменът за разкритията й ще се изтрие от паметта му.

— Довечера — отвръща Уилям. — Канен е на вечеря у нас.

Същата вечер, за да пропъди мрачното настроение, което неминуемо ще се възцари след пристигането на Хенри, Уилям е наредил масата за вечеря да бъде осветена с два пъти повече свещи от обичайното, и да бъде украсена с гирлянди от цветя. Оценявайки сам резултата от решението си, застанал на вратата на трапезарията, той решава, че картината излъчва непобедима жизнерадост. И въпреки че кухнята е разположена чак в подземията, за да не достигат до господарските етажи миризми на готвено, Уилям, чието обоняние е вече така изтънчено, че може да направи разлика между Lavandula delphinensis и Lavandula latifolia, долавя уханията на великолепна вечеря. Бог му е свидетел, че ще направи всичко, което е по силите му, за да пропъди потиснатата атмосфера.

Обратно на обичая си Агнес е оповестила, че ще се присъедини към двамата братя на вечеря. Дали това го тревожи? Съвсем не, убеждава се Уилям. Агнес винаги е имала слабост към Хенри, а освен това тази вечер тя е в чудесно настроение, смее се и тананика, докато надзирава прислужничките, които окачат плътните зимни завеси.

— Знам, че няма да е лесно предвид обстоятелствата, но нека се опитаме да не споменаваме госпожа Фокс, какво ще кажеш? — предлага Уилям, докато текат последните минути преди появата на Хенри.

— Мога да се престоря дори, че сезонът е още в разгара си, скъпи — Агнес му смигва с нещо, което почти наподобява кокетство, — и да не казвам каквото и да било за каквото и да било.

Хенри пристига с малко закъснение, доста притеснен, и веднага щом прислужницата отнася палтото и шапката му, мокри от дъжда, Уилям го прегръща братски през рамо и го въвежда право в трапезарията. Там пред Хенри се разкрива видение на райско изобилие: топлина, ярка светлина, всичко е отрупано с рози, салфетките са аранжирани като разперени паунови опашки, а една хубавичка нова прислужница тъкмо поставя на масата супник, пълен със златиста супа. Госпожа Ракъм вече седи на масата и му се усмихва, обгърната от цветна пъстрота и сиянието на сребърните прибори.

— Извинете… — мънка Хенри. — Аз… ъъъ…

— Сядай, Хенри, сядай — Уилям му показва стола с великодушен жест.

— Ние тук не държим на абсолютната точност.

— Колебаех се дали да дойда — отвръща Хенри, примигвайки от това необичайно дружелюбие.

— Толкова по-радостни сме, че си се решил все пак — Агнес отново го дарява със сияйната си усмивка.

Едва когато Хенри се е разположил на мястото си, пред пълната с вино чаша, блестящите порцеланови чинии, снежнобелите салфетки и свещника, които сякаш обединяват усилия, за да осветят по-ясно лицето му, Уилям забелязва колко се е занемарил брат му. Косата на Хенри има остра нужда от подстригване, но той я прибира зад ушите — само една къдрица постоянно се измъква и пада върху потното му чело. Очевидно е, че от доста време не е употребявал нито сапун, нито някакъв ароматен балсам. Погледът му слиза надолу, към дрехите на брат му, които са изпомачкани и раздърпани — като че ли е пълзял с тях по земята, или е отслабнал много — или и двете. Вратовръзката му се е изкривила и под нея се вижда една от карфиците, с които е прикрепена яката му. Карфицата блести дразнещо на светлината на свещите и Уилям изпитва желанието да се пресегне и да я нагласи. Вместо това той дава знак да започне вечерята.

Хенри гълта лъжиците патешко консоме, без дори да погледне какво има в чинията му. Вместо това той се взира с кървясалите си очи в някакво невидимо огледало, отразяващо терзанията му, което трябва да се пада вляво от рамото на брат му.

— Не е редно да ям, не бива да се тъпча така — казва той сякаш на себе си, но продължава да гълта автоматично супата. — В Шотландия има хора, които са принудени да се препитават с водорасли.

— О, но в тази супа няма никаква мазнина — казва успокоително Агнес. — Наредила съм да я оберат много внимателно.

Надвисва застрашително и неловко мълчание, нарушавано само от сърбането на Хенри. „Дали това не е причината, поради която не беше канен никъде по време на сезона?“, пита се Агнес.

— Що се отнася до водораслите — продължава тя, обзета от внезапно вдъхновение, — и на нас ни сервираха водорасли веднъж, нали, Уилям? Струва ми се, че беше на вечерята у госпожа Олдъртън — бяха с някакъв сос. С риба-меч и миди. Опитах малко, но вкусът ми се стори странен. Толкова съм доволна, че сервирането беше a la Russe27, иначе щеше да се наложи да си изсипя чинията под масата.

Уилям се смръщва, защото си припомня притеснението, което изживя на една вечеря у госпожа Кътбърт преди две години, когато кучето на домакинята се шмугна под покривката от бяла дамаска, много близо до мястото, където седеше Агнес, и изпод масата се разнесе шумно мляскане.

— Обществото е затворило вратите си за мен — обявява мрачно Хенри, а една прислужница взема празната му супена чиния. — Нямам предвид баловете и вечерите, а обществото, нашето общество — общността на душите, от която би трябвало всички да бъдем част. Не съм в състояние да сторя нищо за никого, няма роля, която бих могъл да изиграя.

— О, Божичко! — Агнес насочва към Хенри широко разтворените си, изпълнени със съчувствие очи, докато прислужниците внасят основното ястие. — Но нали се надяваше да станеш свещеник!

— Надявах се! — възкликва Хенри с язвителен тон, от който лъха пълна безнадеждност.

— Убедена съм, че ще бъдеш много добър свещеник — настоява Агнес.

Хенри стисва здраво зъби, докато в чинията пред него се появява горещо бутче от задушена яребица.

— По-добър от онзи досаден доктор Крейн — допълва Агнес. Честно казано, не знам защо изобщо си правя труда да ходя на църква напоследък. Непрекъснато ме предупреждава да не върша неща, които и през ум не би ми минало да сторя…

И така, вечерята продължава, хапка след хапка, Агнес поддържа почти сама разговора (подкрепяйки се начесто с някоя и друга глътка червено вино), докато Уилям се взира с все по-нарастващ потрес в жалката фигура, в която се е превърнал брат му.

Когато изобщо намери сили да отвори уста, Хенри започва да сипе намеци за пълното безсмислие на човешките усилия, или поне на усилията, полагани от неговата нищожна личност. Гласът му трепери, понякога се превръща в едва чуто мънкане, но от време на време се извисява в горчива ярост и дори сарказъм — нещо съвсем необичайно за него. През цялото време големите му ръце не спират да режат месото на яребицата на все по-малки парченца, които после — за голямо раздразнение на брат му — той размесва със зеленчуците и оставя неизядени.

— Държиш се с мен по-мило, отколкото заслужавам — въздъхва той в отговор на поредните топли и окуражаващи думи на домакинята. — Ти и… и госпожа Фокс ме виждате в различна светлина, но аз знам, че това, което виждате, не отговаря на истината…

Агнес хвърля поглед към Уилям, блесналите й очи молят за разрешение да спомене забраненото име. Смръщеното му чело говори за подчертано несъгласие, но тя като че ли не го разбира и веднага възкликва:

— Госпожа Фокс е съвсем права, Хенри! Ти си човек, който се отличава с изключителна почтеност по въпросите на вярата — знам това! Аз имам особена интуиция по отношение на тези неща; виждам нещо като аура около главите на хората — не, не се мръщи, Уилям, вярно е! Вярата грее около тях като… като светлия кръг около газен фенер. Не, Уилям, това е самата истина — тя се привежда през масата към Хенри, гърдите й почти докосват недокоснатата храна в чинията й, надвесила лице в опасна близост с един свещник, и започва да говори с присмехулно затворнически тон: — Погледни само брат си, който стои там и отчаяно се опитва да ме накара да млъкна. Той няма капчица богобоязливост в тялото си… — тя млъква и се усмихва нежно. — Наистина, Хенри, не бива да мислиш такива ужасни неща за себе си. Ти си по-искрен християнин от всички, които познавам.

Хенри се сгърчва смутено на мястото си.

— Моля те — казва той, — храната ти сигурно изстива.

Агнес не обръща никакво внимание на забележката му — тя си е у дома и може да яде толкова малко, колкото си иска тоест наистина много малко.

— Навремето — продължава тя, — Уилям ми разказа една история. Каза ми, че като момче си присъствал на проповед, в която свещеникът изтъквал, че в наше време Бог говори на хората само чрез Светото писание, а не направо. Уилям каза, че ти толкова си се ядосал, че си започнал да постиш и дори да не спиш като древните пророци, само и само за да докажеш, че човек може да стане достоен да чуе Божието слово!

Тя сключва мъничките си ръце, усмихва се и кимва, подсказвайки му, че и тя е правила същото, и че е била възнаградена да долови Божия шепот като дъх, едва докоснал тила й.

Хенри се взира тревожно в брат си.

— Всички правим глупости на млади години — отбелязва Уилям, който се поти силно и се надява някой да влезе забързано в стаята, та въздушното течение да изгаси поне половината от проклетите свещи. — Спомням си как аз самият, когато бях момче, твърдях, че само мъже, лишени от емоционален живот и въображение, могат да се занимават с търговия…

Това мъжествено признание като че ли не впечатлява Агнес, която е избутала чинията си встрани и сега се е облегнала на покривката, за да може да продължи откровения си разговор с Хенри.

— Аз те харесвам, Хенри — заявява тя, заваляйки едва забележимо думите. — Винаги съм те харесвала. Трябваше да бъдеш католик. Минавало ли ти е през ума да приемеш католицизма, Хенри?

Смутен, Хенри не знае какво да направи и само рови с лъжичка из плодовия мус, докато го превръща в жълтокафеникава каша.

— Една такава промяна ще ти се отрази добре, като отиване на почивка — уверява го Агнес и отпива отново от виното. — Или всъщност по-добре. Аз отидох неотдавна на почивка, но там не се чувствах добре…

В този момент Уилям изръмжава неодобрително, и решил, че не може повече да отлага намесата си, се пресяга и отмества свещника, който стои между него и жена му.

— Струва ми се, че пи вече достатъчно вино, скъпа — казва той твърдо.

— Ни най-малко — казва Агнес с очарователно капризен тон. — От тази солена яребица ожаднях.

И тя отпива още малко от чашата си, целувайки алената течност с устните си, подобни на розова пъпка.

— В онази гарафа има и вода, скъпа — напомня Уилям.

— Благодаря ти, скъпи — отвръща тя, но не откъсва поглед от Хенри, усмихва се и му кимва, сякаш за да каже: „Да, не се притеснявай, аз разбирам всичко, не е необходимо да премълчаваш нещо пред мен“.

— Хората разправят — подема Уилям в отчаян опит да промени темата, — че доктор Крейн щял да купи къщата, в която преди живееха онези… как им беше името?

Агнес се включва в разговора, но не за да му каже търсеното име, а с нов упрек към свещеника.

— Мразя да ходя на църква, за да ми се карат, а ти? — обръща се тя нацупено към Хенри. — За какво му е на човек да пораства и да понася всички противни разочарования на зрялата възраст, ако на всичкото отгоре не го оставят и да решава сам?

Разговорът тече все в този дух, още десетина дълги минути. През това време безмълвните прислужници влизат и отнасят празните чинии, оставяйки само червеното вино и тримата зле подбрани сътрапезници. Накрая Агнес изгубва интерес към разговора и отпуска глава към свития си лакът, така че бузата й почти докосва ръкава. Челото й бавно, но сигурно се отпуска надолу.

— Заспиваш ли, скъпа? — пита Уилям.

— Затварям очи само за миг, за да си починат — казва тя едва чуто.

— Не би ли предпочела да си полегнеш?

Той прави предложението, без да се надява, че тя ще осъзнае какво й говори; ако пък случайно го разбере, най-вероятно е да получи капризен отказ. Вместо това обаче Агнес обръща бавно лице към него, клепачите на големите й сини очи потрепват, и тя казва:

— Дааа… много ми се иска.

Учуден, Уилям незабавно отмества стола и започва да сгъва салфетката си.

— Да повикам ли Клара да те съпроводи?

Агнес незабавно изправя гръб, примигва веднъж–дваж и отправя към Уилям усмивка, изпълнена със снизхождение.

— Не ми е необходима Клара, за да си легна, глупчо — казва тя закачливо и се изправя неуверено на крака. — За какво ми е тя, за да ме носи по стълбите ли?

След което, спирайки само за миг, за да пожелае на госта „лека нощ“, госпожа Ракъм се отдръпва с елегантен жест от масата, обръща се, и почти без да залита, напуска трапезарията.

— Проклет да съм… — измънква Уилям, прекалено стъписан, за да прояви съобразителност и да пропусне богохулството. Но набожният му брат като че ли не е чул думите му.

— Тя умира, Уилям — казва Хенри, вперил отново поглед в празното пространство.

— Какво? — казва стреснато Уилям. — Малко е замаяна, защото пи повече вино, това е всичко…

— Госпожа Фокс — пояснява Хенри. От дълбините на страданието си той успява да придобие глас, с какъвто би могъл да участва в обществен дебат. — Тя умира. Умира. Животът изтича с всеки изминал ден от тялото й — пред очите ми… И скоро — може би идущата седмица, или дори утре, или вдругиден, защото не ни е дадено да знаем кога точно ще бъде, нали? — скоро аз ще похлопам на вратата на баща й, и някоя прислужница ще ме уведоми, че тя е мъртва.

Всяка дума е произнесена с мъчителна яснота, всяка дума прилича на щипване с пръсти, което изгася поредното слабо пламъче надежда.

— Спокойно, спокойно — казва Уилям, обзет от изтощение след оттеглянето на Агнес.

— Да, смъртта ще дойде като крадец нощя, нали? — казва присмехулно Хенри, сякаш продължава прекъснат спор с невидим противник. — Така пише в Светото писание — че Христос ще дойде ненадейно, нали? — Той взема чашата си, изпива виното на един дъх и я оставя с кисела гримаса. — Приказки, които могат да вълнуват малките деца. Залъгалки и шарлатанство…

Въпреки че търпението му започва да се изчерпва, Уилям се старае да не избухне.

— Говориш така, като че ли горката жена е вече в гроба — та тя още не е умряла — казва той. — А докато е жива, тя си остава човешко същество, и има нужди и желания, които все още могат да бъдат изпълнени.

— Няма нищо…

— За Бога, Хенри! Престани да повтаряш едно и също нещо! Говорим за една жена, която… която се готви да се прости със земния си живот, и която досега е била най-скъпата ти приятелка. И ти искаш да ми кажеш, че няма нищо, което можеш да сториш, нищо, което би имало някакво значение за нея?

Думите му най-сетне сякаш проникват през мъката, обгърнала брат му като броня.

— Тя… имам чувството, че очите й проникват в душата ми, Уилям — шепне той, преследван от спомена. — Очите й… гледа ме така умолително… какво иска от мен? Какво иска?

— Господи Боже! — не издържа Уилям. — Как може да бъдеш толкова тъп! Иска да я чукаш! — Той става и привежда лице към лицето на брат си. — Тя само чака да влезеш в леглото й, глупако! Ожени се за нея още утре! Оженете се още тази вечер, ако успееш да събудиш някой свещеник! — с всяка изминала секунда вълнението му нараства, подклаждано от изражението на праведно възмущение, изписано по лицето на брат му. — Жалък, нещастен пуритан! Не знаеш ли, че чукането е удоволствие, и че жените също изпитват удоволствие? Твоята госпожа Фокс не може да не е забелязала това по време на работата си в дружеството! Защо не направиш така, че тя да изпита това удоволствие поне веднъж, преди да умре?

Хенри скача на крака сред трясък от чупещи се чаши, на трептящата светлина на свещите. Лицето му е побеляло от ярост, огромните му ръце са свити в юмруци.

— С твое позволение ще си тръгна — прошепва той бясно.

— Да, върви! — кресва Уилям в отговор и сочи вратата с театрален жест. — Върви си в онази твоя мизерна къщурка и продължавай да си въобразяваш, че светът е по-добър и по-чист, отколкото е в действителност. Но трябва да ти кажа, Хенри, че ти си едно лицемерно магаре — думите, потискани в продължение на дълги години, сега се леят от устата на Уилям. — Не се е родил още мъжът — продължава той, — който да не иска да се добере до това, което се намира между краката на жената. Всички онези патриарси и църковници, които пеят славословия на въздържанието и лишенията — всички те искат само едно! Защо ти е да се самозадоволяваш, след като на този свят има жени, които да ни спасят от това? Спал съм с десетки, стотици проститутки; ако изпитам нужда, достатъчно е само да щракна с пръсти, и след час тя вече е задоволена. А що се отнася до теб, братко, въпреки че изглеждаш тъй, сякаш не можеш да различиш проститутка от молитвена възглавничка — не мисли, че не знам с какво се занимаваш напоследък. О, да, твоите… твоите приключения, така наречените „разговори“ — за това говорят всички проститутки в Лондон!

От устните на Хенри се изтръгва гърлен вик и той побягва от стаята, блъсвайки толкова силно вратата, че тя се трясва в стената и започна да вибрира. Уилям тръгва по-бавно след него, но като вижда, че брат му вече почти е прекосил фоайето, само подвиква след него:

— Престани да се правиш на светец, Хенри! Покажи й, че си мъж!

След което, убеден, че е казал достатъчно, той се връща в трапезарията и се обляга задъхано на най-близката стена.

Сърцето му бие ускорено — това несъмнено е предизвикано от страховитото съчетание от яростния поглед и свитите юмруци на брат му — нещо, с което не се е сблъсквал от детските си години. Той се упътва с неуверени стъпки към масата, взема една чаша и я пълни догоре, почти изпразвайки гарафата с вино.

Сетне, изпил до капка ободряващата течност, той се упътва нагоре но стълбите. Колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-уверени стават стъпките му, и той се насочва не към собствената си спалня, а към стаята на Агнес.

Бог му е свидетел, до гуша му е дошло от хорските превземки и увъртания. Крайно време е да се сдобие със син.

В малките часове на нощта Хенри седи пред камината и хвърля в пламъците всичко, което е писал през последните десет години — всички мисли и възгледи, които се е надявал един ден да огласи от амвона на църквата, в която ще служи като свещеник.

Каква възмутително огромна купчина от надраскана с мастило хартия е натрупал! Хвърчащи листове, пликове за писма, дневници и тетрадки, подшити със здрав конец, всички изпълнени със символи от личния му шифър, които означават „необходимо е по-обширно проучване“, „наистина ли е така?“ или „по-обстойно“. И най-тъжният от всички йероглифи, който може да бъде открит в полетата на почти всеки ръкописен лист от последните три години — обърнат надолу триъгълник (символ на лисича глава), който означава: „Да се поиска мнението на госпожа Фокс“. Страница по страница, Хенри изгаря доказателствата за своята суета.

Котката мърка в краката му. Тя одобрява тази нова игра, защото благодарение на нея козината й е толкова затоплена, че сякаш всеки момент ще пламне. Въглищата не са лошо нещо, освен това горят бавно, но хартията е за предпочитане, ако само може да окуражи човека да не престава да подхранва огъня.

Сега Хенри се е заел с един дебел тефтер, изхвърлен от баща му (заедно с още дузина подобни) при едно „пролетно почистване“ на канцеларията му през 1869 година. „Не ми е приятно да се изхвърля такава качествена хартия“, каза той тогава на баща си. „Мога да ги използвам за нещо друго“. Каква суета! А какво е това? „Ликувайте и бъдете щастливи“ — така гласи надписът на корицата. Това е едно от многото заглавия, които е измислил за първото издание на своите събрани проповеди. Отново суета! С болезнено смръщване той откъсва картонените корици и хвърля всичко в пламъците.

Те се издигат още по-високо, а той се обляга в стола си и притваря очи, изчаквайки огънят да утихне. Уморен е, ужасно е уморен, и сънят го изкушава. Би заспал толкова лесно точно сега, само да не отваря очи още няколко секунди. Но не, той не бива да заспива. Трябва да унищожи всичко.

Но още преди да се заеме отново със задачата си, той се стряска така, че едва не пада от стола. Някой чука на входната врата. „Кой, по дяволите…?“ Хенри хвърля поглед към часовника над камината — точно полунощ; по това време всички почтени люде са по леглата, дори съвестните девойки, които се опитват да облекчат страданията на хората от Скай. Но чукането продължава — тихо, но настоятелно, и го примамва в тъмното антре. Ами ако нощният посетител е някой главорез, дошъл тук, за да го убие и да изнесе от къщата малкото ценни старинни вещи? И така да е — какво от това?

Застанал по чорапи зад вратата, Хенри я открехва леко и започва да се взира в тъмнината. На пътеката пред вратата, увита от глава до пети в огромно наметало с качулка, стои госпожа Фокс.

— Пуснете ме да вляза, Хенри — казва тя учтиво, като че ли в положението няма абсолютно нищо странно освен неговата несъобразителност да оставя една дама да чака навън, на студа.

Изгубил ума и дума, той отстъпва назад, тя се промъква край него в малкото антре и смъква качулката от главата си. Косата й е пусната и пада по раменете, свободна от ограниченията на гребени и игли, и е по-буйна, отколкото той е предполагал.

— Върнете се в топлата стая, глупави човече — казва тя с мек упрек, упътвайки се също натам, без да губи време за размяна на формални поздрави. — Навън е студено, а вие не сте облечен.

Той сваля поглед надолу. Не може да се отрече, че е само по нощна риза.

— Какво… какво ви води тук? — пелтечи той, докато върви по стъпките й към обляната в светлина стая. — Аз… не мога да повярвам на очите си… мислех…

Тя застава зад празното му кресло и опира ръце върху покривчицата на облегалката. Лицето й е загубило призрачната си бледност, страните й вече не са толкова хлътнали, устните й са влажни и розови.

— Те грешат, Хенри — казва тя, а гласът й е топъл и плътен, напълно излекуван от туберкулозните хрипове. — Всичко това е трагична грешка.

Той стои със зяпнала уста, ръцете му висят безпомощно край тялото, а косъмчетата по врата му са настръхнали. Писана, все още свита на кълбо край камината, му отправя поглед, изпълнен с лениво презрение, сякаш иска да каже: „Я не се превземай толкова!“

— Небесата не са пусти, не са изпълнени с мъгли, нито дори с летящи насам-натам духове — продължава госпожа Фокс, и повдига ръце от облегалката на креслото, за да имитира превзето трепкащи крилца, размахвайки весело пръсти. — Небесата кипят от живот, и са не по-малко истински от улиците на Лондон, пълни с енергия, с жизнена енергия. Изгарям от нетърпение да видите всичко това — това ще ви отвори очите, Хенри, трябва да отворите очи!

Той примигва, дъхът му спира от съзнанието, че тя е тук, истинска, осезаема, ето болезнено познатата форма на лицето, изражението й — този неин обезоръжаващ поглед — едновременно невинен и предизвикателен, с който обикновено съпровожда най-еретичните си изявления. Колко често го е карала да се чувства така — уплашен от безгрижния й флирт с богохулството; уплашен, че възгледите й ще предизвикат гнева на висшите сили; но все пак привлечен от това, което тя му говори, и което в крайна сметка се оказва най-простата истина. Той пристъпва към нея, както го е правил толкова пъти досега — за да я предупреди, да я възпре с праволинейното си смръщване, и все пак развълнуван от копнежа да може да вижда нещата така, както ги вижда тя.

— Аз бях права, Хенри — продължава тя, докато той пристъпва към нея. — В Рая хората изпитват единствено любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.

Той се отпуска — всъщност почти пада — на стола, вдигнал очи към нея, обзет от удивление и обожание. Тя разкопчава наметалото си и го оставя да се хлъзне на пода. Голите й рамене блестят като мраморни; изящните й гърди докосват за миг облегалката на стола, когато тя се навежда, за да го целуне. Той никога не е виждал така лицето й в сънищата си; всяко косъмче по веждите й се откроява ясно, вижда порите около носа й, очите й — леко зачервени, като че ли е плакала, но вече се е успокоила. Тя поставя нежно ръка на бузата му; после плъзва пръсти под брадичката му и насочва устните му към нейните.

— Госпожо Фокс… не бих могъл за нищо на света… — опитва се да възрази Хенри, но тя като че ли чете мислите му.

— В Рая женитбата не съществува, Хенри — шепне тя, привеждайки се все по-ниско над стола му, така че косите й падат по гърдите му, той чувства влажния й дъх по челото му. — Евангелие от Марка, глава дванайсета, двайсет и пети стих.28

Тя придърпва полите на нощницата над коленете му, но той стисва леко китките й, за да й попречи да разкрие голотата му. Китките й са силни, той чувства ясно с дланите си нейния пулс, ударите на кръвта й.

— О, Хенри — казва тя с въздишка и извива леко тялото си, за да седне на страничната облегалка на стола. — Престанете да увъртате. Никой не може да спре това, което е започнало; нима не разбирате?

Така, както държи китките й в ръце, той внезапно осъзнава съществуването на някакво странно, деликатно равновесие — баланс на волята, плътта и желанието; той може да затвори тялото й, покривайки гърдите й със собствените й лакти — а може и да го разтвори, да разтвори широко ръцете й; но в крайна сметка следващото им движение ще бъде решено от нея; властта е нейна и тя ще я упражни. Той пуска ръцете й и двамата се прегръщат; макар да съзнава, че това не е вярно, той ще я вземе така, като че ли е достоен за нея; като че ли грехът все още не съществува; като че ли са двойка животни на шестия ден от Сътворението.

— Всички те са чакали, Хенри — шепне тя, — а вие сте лъв.

— Госпожо Фокс… — прошепва той с усилие и внезапно усеща, че се задушава от горещина в нощницата си. Огънят в камината е затоплил стаята така, че те не се нуждаят от дрехи — и той позволява на госпожа Фокс да го съблече, за да остане гол като нея.

— Знаеш ли, Хенри, крайно време е да започнеш да ме наричаш Емелин — шепне тя в ухото му, намира с уверена ръка мъжествеността му и я въвежда в гостоприемното място, което Бог сякаш е създал единствено, за да го приеме. Когато телата им се сливат, те започват да следват естествения им порив; той се движи дълбоко в нея, тя го притиска все по-силно, опряла буза в неговата, и понякога близва като котка челюстта му.

— Дааа… любов моя — шепне тя и притиска длани към ушите му от страх, че далечният вой на пожарна ще му попречи да последва зова й към блаженството. — Ела в мен.

Двайсет и едно

След още няколко тиктакания на часовника ще бъде двайсет и девети септември, лето Господне 1875-то. Пленница в Дома на Злото, лишена от надежда за бягство, две седмици след връхлетялата двойна трагедия — смъртта на Хенри Ракъм и неописуемото нещастие, което се случи с нея под същата демонична луна, Агнес се изправя в леглото и дръпва шнура на звънеца. Отново е текла кръв — Клара трябва да дойде веднага, да я измие и да смени превръзките.

Прислужницата се явява незабавно; тя знае за какво я викат, защото носи метален леген, пълен с гореща вода. В нея плуват сапунът и сюнгерът — като две мъртви морски животни, извадени от естествената си среда.

— Още тече — шепне тревожно Агнес, но Клара вече отмята завивките, за да разкрие тялото на господарката си, увито като в пелени. Не е нейна работа да разпитва защо госпожа Ракъм се държи така, като че ли обикновеното месечно неразположение трябва да се приема като смъртно нараняване; работата й е да изпълнява нареждания.

— Това е шести ден, мадам — казва тя и свива на топка просмукалата с кръв превръзка. — До утре сигурно ще спре.

Агнес не намира основания за подобен оптимизъм — и защо ли, след като е рухнала цялата й вселена?

— Ако даде Бог — казва тя и отвратено отвръща поглед от стигмата на тялото си. Колко твърдо бе повярвала, че се е излекувала, беше убедена, че това е било някакво заболяване, характерно за по-ранната възраст, което преминава със съзряването; как ли се радва сега сатаната, задето е изгубила илюзиите си!

Агнес отклонява поглед, докато прислужницата мие и подсушава единствената част на тялото й, която тя никога не е виждала в огледалото. Агнес, която познава отлично всяко косъмче на веждите си, която следи ежедневно и най-незабележимата луничка по лицето си, която би могла, ако се налага, да нарисува съвсем точни скици на брадичката си, видяна под няколко възможни ъгъла — същата тази Агнес има съвсем смътна представа от това, което тя нарича свои „долни части“. Единственото, което знае, е, че тази нейна част, поради някаква пагубна грешка при създаването й, не е затворена, както би трябвало да бъде, и затова е изложена на нападенията на злите сили.

Несъмнено доктор Кърлоу е в съюз с тези сили — той едва прикрива радостта си от нейното падение; и то се случи тъкмо когато и Уилям вече бе започнал да не го харесва. По време на целия сезон визитите на лекаря бяха за щастие малко на брой и краткотрайни — но вчера Уилям допусна той да остане тук цял час, а после двамата мъже се оттеглиха в пушалнята и разговаряха много дълго — за какво? В кошмарите си Агнес се вижда прикована към някаква колона в двора на лудницата, заобиколена от уродливи старици и сумтящи идиоти, докато Уилям и доктор Кърлоу й обръщат гръб и си тръгват. Случва й се също да сънува, че се къпе във вана, пълна с чиста, топла вода — в съня си тя заспива във ваната, а когато се събужда, вижда, че е потънала до шия в студена, гъста, лепкава като желе кръв.

Изтощена, Агнес се отпуска отново на възглавниците. Клара е излязла, тя отново е чиста и се е сгушила под завивките. Ако само сънят можеше да я отведе в Манастира на здравето! Защо я напусна и нейната Света Сестра? От нея няма и следа, няма дори следи от пръстите й по дневника… На погребението на Хенри Агнес постоянно се озърташе с надеждата, че небесната й пазителка ще се появи отнякъде, поне отдалеч, скрита сред дърветата край гробището. Но не се случи нищо подобно. А нощем, дори ако сънят започне обещаващо, влакът никога не успява да напусне гарата; вместо това тя чака, обзета от тревога, в този потракващ, но така и не потеглящ влак, край прозореца минават безмълвни носачи, докато най-сетне й става ясно, че този влак не е превозно средство, а затвор.

— Сестро, къде си? — проплаква в тъмното Агнес.

— Тук съм, мадам — отговаря след малко Клара, провряла глава през открехнатата врата на спалнята — при това доста кисело, ако слухът не лъже Агнес.

— Пощата, господин Ракъм — казва на следващата сутрин Лети, застанала колебливо на прага на кабинета. В ръцете си държи сребърен поднос, върху който има купчина писма и съболезнователни картички.

— Само белите пликове, Лети, благодаря ти — казва Уилям, без да стане от мястото си зад бюрото, и щраква с пръсти, подканвайки прислужницата да влезе. — Отнеси картичките на госпожа Ракъм.

— Да, господин Ракъм — Лети се заема да раздели деловата кореспонденция (тъй да се каже, „зърното“) от обрамчената с черно плява, оставя реколтата на едно свободно място върху претрупаното с документи писалище на господаря си, и излиза.

Уилям потрива уморено лице, преди да се заеме с това, което му носи новият ден; очите му са зачервени от недоспиване, от тъгата по загубения брат, от скръб, че е наскърбил жена си, и от… ами от всички възникнали усложнения. Уилям е установил, че нищо не предизвиква повече усложнения от една смърт — освен, разбира се, някоя сватба.

Действително, траурният отдел на „Питър Робинсън“ осигури всичко необходимо за домакинството в невероятно кратък срок. Само двайсет и четири часа след получаването на поръчката запристигаха кутии с рокли от черен креп, траурни шапки, рединготи, шалове и какво ли още не — пощенските услуги бяха допълнително ускорени от вълшебните думи „спешно за погребение“. Но това съвсем не бе краят, а само началото на суматохата. Веднага, след като прислужниците облякоха черните си дрехи, те се защураха из цялата къща, за да покриват мебелите и украшенията, да окачат черни завеси, да връзват черни панделки на шнуровете на звънците и Бог знае още какво. После се стигна и до абсурдната задача да се избере ковчег… Едно е да избираш от петдесет закачалки най-подходящата за антрето на Шугър, но що за човек би бил този, който ще има желание непосредствено след смъртта на брат си да оглежда петстотин различни модела на ковчези? „Един изискан джентълмен като вас, сър, ако смея да съдя по високото качество на собственото ви производство, би забелязал незабавно разликата между дъбовия модел “Obbligato" и „Ех Voto“, който се изработва от бряст…" Лешояди! И защо точно Уилям трябва да поема на гърба си цялата тази оргия на безполезно разсипничество? Защо Хенри Колдър Ракъм да не се заеме с организацията? Старецът и без това не прави почти нищо напоследък. Но не — „Хората гледат теб, Уилям. Аз се оттеглих. В очите на света ти вече си символът на фамилията Ракъм“. Хитър стар мошеник! Първо действаше деспотично и с принуда, сега пък с ласкателства! И защо? За да бъде именно Уилям нещастникът, който ще се рови из купчини каталози с модели на ковчези, дюшеци за ковчези, възглавнички за ковчези, венци, траурни ленти за цилиндри и кой знае още какво — трябва да уреди всички тези неща, освен текущите си задачи, и то докато се измъчва от скръб по загиналия си брат.

Що се отнася до погребението… Ако има нещо, за което той с удоволствие би платил и най-високата цена, то е някакво чудотворно лекарство, което би изтрило цялата ужасна церемония от паметта му. Беше потискащо и същевременно лишено от всякакво емоционално въздействие, кух ритуал без стойност за когото и да било, ръководен от нетърпимия доктор Крейн под проливен дъжд. Какво тътрещо се стадо от набожни лицемери бяха присъстващите — на челно място сред тях се пъчеше Маклийш, когото Хенри изобщо не можеше да понася! Честно казано, единственият човек извън семейството, който имаше основателни причини да присъства на погребението, беше госпожа Фокс — но тя беше в болница по това време. Въпреки това край гроба се наредиха две дузини опечалени. Две дузини никому ненужни дръвници, надути глупци, служещи само за баласт! Цялото представление, като броим и заплащането на каретите с четворни впрягове, лакеите, носачите на китките черни траурни пера, и тъй нататък, ще струва на Уилям не по-малко от сто лири стерлинги. И за какво е всичко това?

Не че му тежи да даде тези пари за брат си — би дал три пъти повече за Хенри, за да му купи прилична къща вместо онази съборетина, пламнала като куп подпалки, в която загина. Работата е по-скоро там, че… По дяволите, каква полза има Хенри от тези сложни демонстрации на скръб? Тази мания да се обвива всичко в черно — и хора, и предмети! Какъв смисъл има това? Сега домът на семейство Ракъм е мрачен като църква — дори още по-мрачен! Прислужниците пристъпват на пръсти като клисари… проклетият звънец е обвит в плат, за да звучи приглушено, така че най-често изобщо не го чуват… всички тези ритуали имат някакъв оттенък на католицизъм. Наистина, цялата тази мрачна театралност би трябвало да бъде запазена само за католическата църква — тъкмо глупост, типична за папистите; като че ли всичко това би върнало покойния!

„Тези, които имаха щастието да го познават, ще пазят образа му с обич в сърцата си. Това, което загуби светът, е дар за небесата“ — ето какво съчини Уилям за надгробната плоча на Хенри, с известна помощ от страна на каменоделеца. Опечалените накланяха глави, за да прочетат текста — дали не си мислеха, че би могъл да измисли нещо по-трогателно в памет на собствения си брат? Но изразът на чувства звучи по-различно, когато го видиш облечен в студени, безчувствени букви — най-студените и най-безчувствените, които човек може да си представи.

Уилям придърпва купчината сутрешна поща и започва да прехвърля пликовете, поглеждайки имената на подателите: Стъкларска работилница „Крайбърн“; Р.Т. Арбърик, произв. на сандъци, кутии и пр.; адвокатска кантора „Грийнъм & Бот“; Хенри Ракъм Старши; Дружество за поощряване на просвещението; Дж. Панкей; Тътъл и Син, специалисти по разчистване.

Уилям отваря първо последното писмо и изважда оттам осем сгънати фирмени бланки с надпис ТЪТЪЛ И СИН, СПЕЦИАЛИСТИ ПО РАЗЧИСТВАНЕ.

Приложеното писмо гласи:

Уилям прелиства по-нататък, чете различни части от списъка:

Уилям вече не може да се удържи и изсумтява, обзет от болка и раздразнение. Леко обгорял глобус! За какво му е леко обгорял глобус — и не само на него, а на когото и да било?! В бъркотията, настъпила след смъртта на Хенри, Уилям реши, че ще прояви здрав разум, ако прибегне до услугите на тази фирма, да не би разни непочтени бедняци да нахлуят и ограбят къщата, но как да постъпи сега, след като предотврати тази неприятност? Къде да дене останките от вещите, които Хенри е притежавал приживе? Ако не може да върне брат си в плът и кръв, каква полза да притежава печката или легена му?

Уилям хвърля списъка на бюрото си, става от стола и отива до прозореца на кабинета. Оглежда градината пред къщата си, а после и улицата, по която според Агнес се разхождат ангели. Но сега по нея се виждат само невзрачни минувачи — и всички те са ниски и изгърбени в сравнение с високата, смело изправена фигура на Хенри. Ах, къде е сега високият, смел Хенри! Уилям се пита дали не е лицемерно да скърби за брат си, който толкова го дразнеше приживе. Но явно кръвта си е кръв.

Те прекараха детството си заедно — нима не е така? Уилям се опитва да си припомни мигове от детските им години, от времето, когато Хенри е бил малък и стената на набожността още не ги бе разделила. Но не си спомня почти нищо. Вижда само смътни образи, като неумело направени снимки, на две момчета, които си играят по ливади, които отдавна са се превърнали в улици, и спомените за детството им са погребани в основите на новите къщи.

Що се отнася до по-късните години, то спомените му за Хенри не се отличават с братска привързаност. Уилям си спомня брат си като студент, вижда го как крачи целенасочено по обляната от слънце морава към библиотеката, притиснал куп книги към гърдите си, и се преструва, че не чува веселите подвиквания на Уилям, Бодли и Ашуел, които са се разположили на пикник наблизо. После мислите му забързват напред и той си припомня бедната къщурка на Хенри, натъпкана до тавана с книги и вещи, съпътствали един живот, посветен на вярата. В тази къща нямаше и помен от кутии за пури, възглавници, алкохолни напитки или каквото и да било друго, което би могло да привлече посетители. Той си спомня как Хенри се отбиваше в дома им почти всяка неделя, за да разтълкува по-интересните и предизвикващи размисъл части от проповедта, които брат му би могъл да пропусне.

Уилям си налага да се върне по-назад във времето, и вижда пред себе си дванайсетгодишния Хенри — след като семейството е прочело общата молитва, момчето чете свое собствено съчинение на тема „Отношението между физическия труд и работата за извисяване на духа“. Как се въртяха само прислужниците, насядали по-назад, по своя собствена йерархия, и как се чудеха дали трябва да ръкопляскат или да запазят почтително мълчание, когато прочитът свърши!

— Много добре, много добре — заяви тогава Хенри Ракъм Старши. — Какъв умен син имам, а?

Уилям чувства болка в дясната си ръка, поглежда надолу и забелязва, че е притиснал толкова силно юмрук към перваза на прозореца, че е ожулил кожата си в дървото. Очите му са плувнали в сълзи на детинска ревност. В ушите му отекват успокоителните думи на пожарникарите, които го уверяваха, че Хенри се е задушил от дима много преди пламъците да го погълнат.

Уилям бърше лицето си с ръкав, но чувства странни конвулсии в гърдите си, които застрашават да се превърнат в хлипове. Но едно почукване на вратата отклонява мислите му.

— Да, какво има? — пита той пресипнало.

— Извинете, сър — отвръща Лети, открехвайки вратата. — Пристигна лейди Бриджлоу и пита дали вие с госпожа Ракъм приемате.

Уилям изважда часовника от джоба на жилетката си. Лейди Бриджлоу никога не се е появявала тук извън общоприетите за посещения часове. Така е, и сега е спазила изискването — неговият вътрешен часовник не е наред. Господи, та той е пропилял часове в безплодни размисли и меланхолични възпоминания! Мислеше, че си е позволил да отдели само няколко минути на спомените, а ето, че е изминала цялата сутрин, и той седи тук с насълзени очи — заради някакво предпочитание, проявено от баща му към Хенри преди осемнайсет години! Сигурно с такива размисли лудите и хипохондриците запълват своите дълги, прекарани в безделие дни. Господи Боже! Има си време и място за прояви на скръб, но в крайна сметка има хора, които трябва да поемат и отговорности, хора, от които зависи движението на живота напред!

— Да, Лети — отвръща той, след като е прочистил с прокашляне гърлото си, — кажи на лейди Бриджлоу, че аз съм си у дома.

През следващата седмица Агнес Ракъм написва следното писмо:

Ето ни малко по на изток, на Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс — по права линия разстоянието дотам не е голямо. Доволна, че около нея има някакъв източник на топлина, Шугър е обвила с длани димящата чаша какао и се усмихва смутено на домакинята. Обгърната от златистото сияние на бледожълтата си рокля, тя се откроява на мрачния, сив фон на стаята. Когато сяда отново на леглото, Каролайн почти се изгубва в сумрака. Шугър, на която е отредено почетното място, на единствения стол в помещението, има чувството, че в сравнение с Каролайн прилича на екзотична птица с пъстра перушина, която изтъква пищното си оперение пред някаква обикновена кокошка. Как съжалява, че избра тази рокля, която й се стори толкова скромна, когато я облече в собственото си жилище!

Каролайн, която е тактична душица, вече каза колко се радва да види Шугър в тези „модни красоти“, но как би могла да се радва, след като самата тя е осъдена да влачи тези ужасни, старомодни парцали? Ами мръсните боси крака на Кади, която тя е провесила от леглото? Да не би да не усещат студ? Да не би да са загрубели като животински лапи? Шугър вдига чашата към устните си, но не отпива; предпочита да чувства как парата се вие пред лицето й и да топли длани в глинената повърхност.

— Да не ти е студено на ръцете, а?

Шугър се засмива смутено и отпива против волята си глътка от долнокачествената напитка.

— Студени ръце, топло сърце — заявява тя и се изчервява, но червенината не личи под слоя „Подмладяваща пудра“ на „Ракъм“. Тя знае отлично защо й е толкова студено — защото вече е привикнала на равномерен приток на топлина, от сутрин до вечер. Вече нищо не й пречи да поддържа горящи камините във всички стаи, докато прозорците се запотят от топлина и ароматният мирис на горящи дърва проникне до последното ъгълче на къщата. Един път седмично — напоследък дори два пъти — пред вратата й се появява един човек с чувал сухи дърва; тя вече до такава степен е забравила недоимъка, че дори не помни с каква монета му плаща.

— Как е твоят господин Хънт? — пита Каролайн, докато рови наоколо, за да намери четката си за коса.

— Ммм? О, добре е, даже много добре.

— Полковникът беше в страхотно настроение дни наред след като се запозна с него.

— Да, и госпожа Лийк ми каза същото. Странно; аз бях останала с впечатлението, че се е чувствал отвратително през цялото време.

— Ами той така ще каже, има си хас — изсумтява презрително Каролайн. Тя е доволна, защото най-сетне е намерила грозната четка с дървена дръжка, цялата пълна с косми. — А като се върна, взе да пее.

Мисълта за пеещия полковник Лийк е прекалено гротескна, затова Шугър я пропъжда веднага; но това няма значение — важното е, че ще може да го ползва отново. Може би този път ще успее да го напие, преди да стигнат до полето — не е изключено това да подобри представянето му.

Каролайн продължава да се занимава с тоалета си и се взира в лицето си, отразено в огледалото на гардероба.

— Остарявам, Шуш — отбелязва тя небрежно, почти весело, и примижава, за да види по-ясно пътя на косата си.

— На всички ни се случва — отвръща Шугър. От нейната уста тези думи прозвучават като нагла лъжа.

— Да, ама аз старея по-отдавна.

Каролайн се навежда напред, започва да четка косата, която пада до коленете й, но не спира да говори тихичко иззад полюляващата се кестенява завеса.

— Нали знаеш, че Кейти Лестър умря?

— Не, не знаех — отвръща Шугър и отпива нова глътка какао. Стомахът й внезапно натежава като ледена буца от срам, въпреки че горещото какао се стича в гърлото й. Опитва се да си каже, че е мислила за Кейти всеки ден — или почти всеки — откакто напусна госпожа Кастауей. Но мислите не могат да заменят това, което тя умееше да прави толкова добре навремето: да седи по цели нощи край леглата на умиращите уличници и да държи ръцете им — толкова дълго, колкото се налагаше. Въпреки че през последните месеци интуицията й подсказваше, че на Кейти не й остава да живее много, тя не успя да се насили да отиде в дома на госпожа Кастауей — а сега вече е късно. Шугър се пита дали, ако има възможността да прекара една цяла нощ в леглото с Уилям, а през същата тази нощ Каролайн умира, тя би събрала сили да прекара нощта край леглото на Каролайн? Надали.

— Кога почина? — пита тя, а ледената буца на вината в стомаха й става все по-голяма.

— Знам ли — отвръща Каролайн, без да спира да реши. — Губя представа от броя на дните, когато са повечко. А тя умря отдавна.

— Кой ти каза?

— Госпожа Лийк.

Шугър чувства как я облива пот и се просмуква в тесните й ръкави и в корсажа, докато се чуди какъв друг въпрос да зададе — въпрос, който да докаже само с няколко добре подбрани думи дълбочината и искреността на нейната привързаност към Кейти. Но няма нищо, което тя би желала да научи. Освен може би едно:

— Какво стана с виолончелото й?

— С кое?

Каролайн вдига глава и разделя на път косата си, която се е омазнила от ресането и има видима нужда от миене.

— Един музикален инструмент, на който свиреше Кейти — пояснява Шугър.

— Ами сигурно са го изгорили — отвръща невъзмутимо Каролайн. — Изгорили всичко, до което се е докосвала, тъй рече госпожа Лийк, че да се почисти къщата от болестта.

„Цял един живот — изхвърлен като помия в канавката — проплаква един глас в главата на Шугър. — Змиорки ще ядат очите ми и никой няма да знае, че някога съм съществувала“ — Има ли други новини от… от предишното ми място? — пита тя.

Каролайн е започнала да прибира косата си в кок, но го прави на бърза ръка, без да се съветва с огледалото. Един мазен кичур се е изплъзнал и виси свободно, което дразни Шугър; тя си представя как разтърсва грубо приятелката си за раменете и я кара да започне отново.

— Дженифър Пиърс върши добра работа — отвръща Кади. — Била станала втора след шефката, тъй вика госпожа Лийк. А имало и още едно ново момиче — ама не му помня името. Ама заведението се е променило. Почти не предлагат вече обичайни услуги, нали разбираш. По-скоро камшици и разни такива.

Шугър се присвива. Странно защо новините я смущават толкова. Проституцията си е проституция — независимо от това какво точно си причиняват взаимно човешките тела, нали? Въпреки това мисълта, че познатите стени в дома на госпожа Кастауей отекват болезнени викове, а не стонове от удоволствие, по някакъв странен начин успява да обвие с носталгичен ореол платените плътски наслади, които Шугър толкова презираше в миналото. Внезапно идеята, че един мъж може да плати няколко шилинга на една жена, за да се облекчи между краката й, придобива относителна невинност и извиква у Шугър единствено меланхолия.

— Не ми се вярва мама да може да надмине госпожа Санфорд от Съркъс Роуд — казва тя.

— Ама ти и това ли не знаеш? Госпожа Санфорд се оттегля. Намерила си някакъв стар обожател и ще заживее с него в някакво имение в провинцията. Ще има прислуга, и коне, и всичко това само за да го бие с копринен шнур, когато подаграта не го мъчи прекалено много.

Шугър се усмихва, но усмивката не стига до очите й — тя сякаш вижда пред себе си малкия Кристофър, застанал пред нейната спалня, тънките му ръчички са зачервени и измокрени от сапунената вода, която носи във ведрото — а вътре в стаята някаква непозната жена плющи с камшик по разкървавения гръб на дебел мъж, който пълзи по пода на четири крака.

— Ами… ами при теб няма ли нещо ново? — пита Шугър.

Каролайн вдига поглед към покрития с петна таван, сякаш се надява да получи оттам вдъхновение, и започва да се поклаща напред-назад, както е седнала на леглото.

— Амиии — казва тя замислено и бледа усмивка плъзва по устните й, докато прехвърля на ум мъжете, които са били наскоро в тази стая. — Ами… отдавна не е идвал моят красив свещеник — дано не е решил, че съм непоправима и да се е отказал да ме спасява.

Шугър свежда очи към жълтите си поли, докато обмисля дали да каже истината или да премълчи. Мисълта за смъртта на Хенри прогаря рана в сърцето й; ако прехвърли тази мисъл на Каролайн, изгарящата болка може да утихне.

— Съжалявам, Кади — казва тя решително. — Няма да видиш вече твоя „свещеник“.

— И защо? — пита усмихнато Каролайн. — Да не си ми го отмъкнала, а?

Но тя е достатъчно проницателна, за да надуши откъде духа вятърът, и свива тревожно юмруци.

— Той е мъртъв, Кади.

— О, не, мамка му, проклета да съм! — провиква се Каролайн и започва да удря с юмруци коленете си. — Мамка му, мамка му, мамка му!

От нейната уста тези думи звучат като горчив вопъл, изпълнен с болка и съжаление, като напев на отчаянието. Тя се отпуска задъхано в леглото, свитите й в юмруци ръце треперят.

Но само след няколко секунди въздъхва, отпуска ръце и ги скръства полека върху корема си. Бързото възстановяване след тежки удари е способност, придобита през годините, които за нея са били изпълнени с трагедии.

— Откъде знаеш, че е мъртъв? — пита тя с безцветен глас.

— Аз… просто разбрах кой е той, това е всичко — отвръща Шугър.

Стресната е от бурната реакция, която новината за смъртта на Хенри предизвика у Каролайн. Очакваше обикновено любопитство, нищо повече.

— И кой е бил?

— Какво значение има това, Кади? Ти го познаваш много по-добре от мен — не знаеш само името му. Аз така и не се запознах с него.

Каролайн се надига и сяда отново. Лицето й е зачервено, бузите й са малко подпухнали, но очите й са сухи.

— Той беше свестен човек — казва тя.

— Съжалявам, че ти казах за смъртта му — казва Шугър. — Не знаех, че означава толкова много за теб.

Каролайн свива рамене, смутена, задето се е издала, че изпитва някакви чувства към клиент.

— Ех — казва тя, — че на този свят има само мъже и жени, нищо друго, нали? Не мож’ хич да не ги мислиш — ако е тъй, за какво друго да те е грижа? — Тя става от леглото и отива към прозореца. Застава до него, там, където заставаше обикновено Хенри, и вперва поглед над покривите на Чърч Лейн. — Да, свестен човек беше той. Сигурно и свещеникът е казал тъй на погребението. Ама да не са го погребали на кръстопът с кол, забит в сърцето? Така направиха с брата на баба ми, като се самоуби.

— Не ми се вярва да се е самоубил, Кади. Заспал в дневната си, а до камината имало много хартия, тя пламнала и запалила къщата. Освен ако е подредил нещата така, че да изглежда случайно, за да спести неприятности на семейството си.

— Значи не ще да е бил толкова глупав, колкото изглеждаше — Каролайн се привежда през прозореца и се вглежда в тъмнеещото небе. — Горкичкият ми хубав свещеник. Не правеше зло никому. Защо не се самоубиват тези, които вършат зло, а кротките да живеят вечно, а? Знаеш ли, аз така си представям Рая.

— Време е да си вървя — казва Шугър.

— О, не, остани още малко — възразява Кади. — Сега ще запаля свещи. — Тя забелязва как Шугър се е свила на стола, вижда, че още стиска чашата с две ръце и прибира крака под жълтите поли, които светлеят в мрака. — Може и огън да запаля.

— Моля те, не го прави заради мен — Шугър хвърля поглед към миниатюрната купчина съчки в коша. — Само ще похабиш дървата, ако… ако ще излизаш скоро.

Но Каролайн вече е клекнала пред огнището и подрежда бързо и умело съчките.

— Ами нали трябва да мисля и за клиентите — казва тя. — Че някой ще вземе да ми избяга, ако в стаята е много студено, нали така? Тогава само полковникът ще си прибере паричките, а аз — не.

— Щом не се пише на моя сметка — отбелязва шеговито Шугър и веднага съжалява, защото шегата прозвучава много меркантилно. Дано Каролайн не е чак толкова чувствителна към отсенките. Раздразнена, обзета от желание да си беше тръгнала по-рано, тя скрива недопитата чаша под стола. (Какаото тъй или иначе е изстинало; защо да се насилва да пие студено какао — студено и гадно какао при това? Честно казано, на вкус е като отрова за мишки!).

Но униженията й не приключват с това. Докато наблюдава уверените движения на Каролайн, която пали огъня, тя се упреква вътрешно, защото знае какъв е собственият й метод — да жертва огромни количества подпалки, стиска след стиска фино, сухо дърво, докато самото им натрупване става причина за подпалването на големите пънове. А само от шепа трески от сандъци и стари мебели Каролайн успява да изгради крехка конструкция, която лумва веднага, щом я близва първото пламъче. Все още обърнала гръб на Шугър, тя подхваща отново разговора.

— Е, как се чувстваш като държанка на стария Ракъм?

Шугър пламва цялата, изчервява се чак до корените на косата си. Предадена е! Но от кого? Сигурно от полковника… мръсната му свиня, толкова държи на думата си значи!

— Откъде разбра?

— Не съм толкова тъпа, Шуш — отвръща сухо Каролайн, като продължава да разбутва съчките, за да пламне огънят по-силно. — Ти сама ми каза, че те издържа някакъв богаташ; после горкият ми свещеник рече, че можел да ми намери работа в „Ракъм“; пък днес ми казваш, че си разбрала кой е бил той… И аз знам, че единият от братята Ракъм изгоря в къщата си неотдавна.

— Но откъде научи пък това? — упорства Шугър. Каролайн не чете нищо, а над Чърч Лейн винаги се стели такава мръсотия, че целият Нотинг Хил може да изгори и тук пак да не усетят дима от пожара.

— Има нещастия — въздъхва Каролайн, — за които човек научава, ще не ще. — И тя посочва драматично надолу, през разядените от дървояд дъски към приемната на госпожа Лийк, където седи полковникът със своите вестници.

— Но защо наричаш… приятеля ми… „стария Ракъм“?

— Ами той трябва да е направо древен. Родната ми майка имаше веднъж парфюм на „Ракъм“ и го вадеше, доколкото си спомням, при специални случаи — тя присвива очи, за да призове спомен, далечен като луната. — „Едно шишенце е достатъчно за година“.

— Не, не — казва Шугър, като си отбелязва наум, че трябва да каже на Уилям да премахне това вулгарно мото от продукцията си. — Този, с когото… живея, не е бащата, а синът. Този, който не загина. Той пое фирмата на баща си тази година.

— А как се държи с теб?

— Ами… — Шугър посочва стелещите се наоколо поли на скъпия си тоалет. — Както виждаш…

— Дрехите нищо не означават — свива рамене Каролайн. — Може да ти купува дрехи и да те бие с ръжена, или да те кара да му ближеш подметките.

— Не, не — казва припряно Шугър. — Аз… няма от какво да се оплача.

Обзета от внезапна нужда да облекчи пикочния си мехур, тя копнее да си тръгне — ще пикае навън, но не и тук! Но Каролайн, Бог да я благослови, още не е приключила.

— О, Шуш, какъв страхотен късмет!

Шугър се върти смутено на стола си.

— Иска ми се всяка жена да имаше такъв късмет.

— И на мен, няма дума! — изсмива се Каролайн. — Но една жена трябва да е понаучила разни неща, да знае това-онова, че да привлече късмета. Мърли като мен… че откъде ще знаем ние как да омагьосаме един джентълмен — освен ей тук — тя потупва леглото, — и то за малко. — Тя направо кръстосва очи от удоволствие, защото се е сетила да каже нещо умно. — Точно това е то, Шуш, нали — магия! Ако успея да го хвана, като е надървен, тогава е в моя власт. Гласът ми му звучи като музика, струва му се, че ходя като ангел по облаци, като види гърдите ми, се сеща за милата си дойка, погледне ли ме в очите, все едно вижда Рая. Ама щом омекне… — тя изпръхтява, имитирайки увяхването на страстта с отпусната китка. — Леле, колко се възмущават тогава от грубия ми език! Пък как съм вървяла като слугиня! Циците ми били провиснали! А рекат ли случайно да ме погледнат още веднъж в лицето, заявяват, че съм най-мърлявата уличница, която някога са пипали с голи ръце!

Веселата усмивка на Каролайн крие предизвикателство; тя се обръща към приятелката си в очакване да чуе нещо подобно и от нея, но вижда с изненада как Шугър скрива лице в дланите си и избухва в плач.

— Шуш! — възкликва тя объркано, дотичва до Шугър и обгръща с ръка конвулсивно разтърсващия се гръб на другата жена. — Какво има, какво толкова казах?

— Аз вече не съм ти приятелка! — хлипа Шугър, а думите излизат приглушено иззад дланите й. — Аз съм чужда на това място, то ме изпълва с ужас, мразя го. О, Кади, как все още ме търпиш? Ти си бедна, а аз живея в лукс. Ти си пленница тук; аз съм свободна. Ти си открита и честна, аз имам тайни. Дотолкова съм обсебена от своите планове и кроежи, че не се интересувам от нищо, което няма връзка със семейство Ракъм. Обмислям по два пъти всяка дума, преди тя да излезе от устата ми. Нито една от думите ми не идва право от сърцето… — дланите й се свиват в юмруци, тя забива яростно кокалчетата на пръстите в мокрите си бузи. — Дори тези сълзи са неискрени. Решила съм да се разплача, за да се представя за по-добра, отколкото съм. Аз съм лъжлива измамница! Лъжлива до мозъка на костите!

— Стига, момиче — казва успокояващо Каролайн и притиска главата и раменете на Шугър към гърдите си. — Хайде, стига. Всеки от нас е това, което е. Ако вече не можеш да изпитваш някое чувство… ами това е, то е загубено, няма го вече и толкова. С рев няма да станеш пак девица.

Но Шугър не спира да плаче. За първи път плаче така на женска гръд, откакто беше дете — съвсем малко дете, преди майка й да започне да се облича в алени дрехи и да се нарече „госпожа Кастауей“.

— О, Кади — хленчи тя, — ти си по-добра приятелка, отколкото заслужавам.

— И все пак не достатъчно добра, а? — пита шеговито другата жена и я сръгва в ребрата. — Видя ли сега? Мога да чета мисли, момиче, ей така, направо през черепа. И ще ти кажа едно, без да те лъжа — тя помълчава за ефект, — да знаеш, чела съм и по-лоши мисли.

Топлината на огъня започва да обхваща тъмнеещата стая, а двете жени продължават да седят прегърнати, докато Шугър успява да си възвърне спокойствието — и докато превитият гръб на Каролайн започва да я боли.

— Уф! — казва шеговито по-възрастната жена и сваля ръка от раменете на другата. — Изкриви ми гърба, да знаеш. По-зле от някой клиент, дето иска да виря задник и крака във въздуха.

— Аз… наистина трябва да си вървя — казва Шугър. Болката в пикочния й мехур вече е нетърпима. — Става късно.

— Така е, така е. Къде ли си тикнах обувките? — Каролайн измъква обувките си изпод леглото, показвайки неволно на Шугър изкусителното нощно гърне. Тя отупва прахта от краката си и нахлузва обувките. — Само едно ще те питам — казва тя, докато ги закопчава. — Все се сещам за това, след като си тръгнеш. Оня път, като те срещнах на Грийк Стрийт — помниш ли? Ти купуваше хартия за писма. Стотици, стотици листове. За какво ти беше тя?

Шугър попива сълзите от очите си, които я болят от плач. Малко й трябва, за да ревне отново.

— Не съм ли ти казвала? Аз… ами пишех книга.

— Книга ли? — повтаря невярващо Каролайн. — Честна дума? Истинска книга, като… като… — тя се озърта из стаята, но не вижда никаква книга, като изключим Новия Завет — малка книжка с размерите на кутия за тютюн, която й даде нейният свещеник — сега тя запушва с нея една миша дупка. — … като ония в книжарниците?

— Да — отвръща Шугър с въздишка. — Като онези от книжарниците.

— И какво стана, написа ли я?

— Не.

Шугър няма сили да говори повече, но по изражението на Каролайн личи, че това не й е достатъчно.

— Но… — тя се чуди какво да измисли, — скоро ще започна да пиша нова. Надявам се тя да стане по-хубава.

— А за мен ще пишеш ли?

— Още не знам — казва Шугър с измъчен тон. — Все още я обмислям. Кади, трябва… да използвам гърнето ти.

— Под леглото е, мила.

— Но недей да ме гледаш.

Шугър отново се изчервява — този път изпитва срам, задето се срамува. В онези ранни години двете с Каролайн бяха като животни в някаква запустяла райска градина; ако се наложеше, те не биха се притеснили да лежат една до друга на леглото, разтваряйки бедра за мъже като Бодли и Ашуел. Но сега нейното тяло си е само нейно — и на Уилям, разбира се.

Каролайн й хвърля особен поглед, но премълчава. Става рязко от леглото, сяда на стола и продължава да закопчава високите обувки, а Шугър кляка така, че да е скрита от погледа й.

Настава мълчание — поне вътре в стаята; навън, на Чърч Лейн, крясъците, подсвиркванията и разправиите не спират; някакви мъже се карат на непознат език, носи се груб женски смях. Шугър полага отчаяни усилия да се облекчи, коленете и юмруците й треперят, но не успява.

— Говори ми нещо — казва тя умолително.

— За какво?

— За каквото и да е.

Каролайн се замисля за миг. Отвън някой се провиква: „Мръсница!“, избухва смях и гласовете потъват някъде в приземните етажи.

— Този път полковникът не иска само уиски — започва тя. — Иска и енфие.

Шугър се разсмива и за щастие една тъничка струйка протича най-сетне под прикритието на жълтия балдахин от поли.

— Ама трябвало да бъде индийско енфие, така рече. Тъмно и лепкаво, такова, каквото имало в Делхи точно преди въстанието.

— Ако може да се купи с пари, ще го има.

Шугър се изправя. По страните й се стичат сълзи на облекчение. Скрива веществените доказателства за стореното, заобикаля леглото и застава от другата му страна.

— Знаеш ли — продължава да дърдори Каролайн, — много ми се ще да ме има в някоя книга. Ако книгата е писана от приятел, разбира се.

— Защо, Кади?

— Ами че то е ясно, дявол да го вземе; ако не е приятел, ще те опише като някоя тъпа крава…

— Не, исках да знам защо искаш да бъдеш описана в книга?

— Ами… — погледът на Каролайн става унесен. — Нали знаеш, все си мечтаех някой да нарисува портрета ми. А щом това не може да стане… — тя свива рамене и допълва с внезапно смущение: — Един вид опит за безсмъртие, така де. — Забелязала изражението на Шугър, тя избухва в бурен смях. — Ха! Не можеше да си представиш, че знам такива думи, а? — тя продължава да се смее, но смехът й постепенно утихва и на лицето й остава само една тъжна, много тъжна усмивка, докато и последните следи от духа на Хенри Ракъм изчезват като димна спирала нагоре, през комина. — Научих ги от един приятел.

За да наруши възцарилото се меланхолично настроение, тя смигва на Шугър и казва:

— Е, скъпа, трябва да поработя, че иначе хората от квартала няма да има кого да чукат освен жените си.

Двете се целуват на раздяла и Шугър тръгва сама надолу по разнебитените стълби, оставяйки Каролайн да подбира сама последните акценти на вечерния си тоалет.

— Внимавай къде стъпваш! — подвиква по-възрастната жена. — Някои от стъпалата са изгнили!

— Знам! — вика в отговор Шугър. Наистина, тя знаеше отлично на кои стъпала можеше да стъпи спокойно и кои са започнали да поддават поради тежките стъпки на безброй мъж, качвали се по тях. Но сега слиза, вкопчена в перилата, готова да се задържи, ако някоя дъска пропадне под крака й.

— Надвиснала е буря от нещастия! — разнася се хрипливият глас на полковник Лийк, който се появява от сенките, бутайки колелата на инвалидната си количка.

Стъпила на твърда земя — или поне на това, което може да бъде наречено така в гниещата къща на семейство Лийк, Шугър не изпитва никакво желание да слуша налудничавите пророчества на стареца, нито пък да си припомня характерната му миризма по-рано, отколкото е абсолютно необходимо.

— Наистина, ако имаш намерение да се държиш така и следващия път, когато те взема със себе си във фермата… — казва тя заканително, докато се промъква край него, придърпвайки полите си, за да не докосват мръсната инвалидна количка. Полковникът не си взема бележка от заплахата; засегнат, той започва да бута количката си след нея, пъшкайки от усилие. Тя забързва с надеждата да го остави далеч зад себе си, но той я следва по петите през целия коридор, който е толкова тесен, че лактите му се трият в стените, а металната конструкция на стола трака и скърца, докато той се движи упорито напред.

— Есен! — излайва той подир нея. — Есента носи нова епидемия от злополучия! Госпожица Делвиния Клъф е била пронизана с нож в сърцето на гарата в Пензанс! Убиецът успял да избяга! В Дери трима души били затрупани от рухнала новострояща се сграда! Хенри Ракъм, братът на парфюмериста, изгоря в собствения си дом! Да не би да се надяваш, че ще избягаш от надвисналото нещастие?

— Да, стари негоднико — изсъсква Шугър, вбесена задето, съзнателно или не, е станал причина да се разбере кой се крие зад загадъчния Джордж Хънт. — Смятам да избягам, и то още сега!

Тя отваря рязко вратата и побягва навън, без да поглежда назад.

— Този път няма нужда да водиш със себе си онзи… онзи старец — казва Уилям при следващата им среща.

— О, но това не е никакъв проблем — отвръща Шугър. — Всичко е уредено. Той ще кротува, не се притеснявай.

Двамата седят един до друг на дивана в приемната на Прайъри Клоуз, напълно облечени, във възможно най-почтена поза. Уилям няма време за плътски наслади. На пода, пред краката му, се търкалят два малки, изпомачкани листа опаковъчна хартия и половин дузина хартиени панделки, украсени с декоративни мотиви. Окончателното решение трябва да се вземе, преди да стане време за следващото събиране на пощата. Според Шугър панделките в маслиненозелено и златисто изглеждат най-добре, и той е склонен да се съгласи с нея, но пък синьо-зелените придават нещо свежо и чисто на опаковката — освен това цената за сто бройки е доста по-ниска. Що се отнася до самата хартия, двамата са единодушни, че по-тънката обвива калъпа сапун по много елегантен начин; опитаха се да я дърпат и късат и установиха, че хартията се къса само при условия, на които не би я подложил никой нормален собственик на магазин. Така че това поне е решено, остава само той да избере панделката — затова е отклонил за миг очи от вариантите, с надеждата, че когато ги погледне отново, инстинктът ще му подскаже верния отговор.

— Не — настоява той, — старецът да си стои у дома.

Шугър забелязва проблясъка на стомана в погледа му и изтръпва от страх при мисълта какво може да означава за нея този проблясък. Дали това не е начало на охлаждането на отношенията им? Не, не е възможно — нали само преди минута й призна с крива усмивка, че тя се е превърнала в негов „първи помощник“? Но ако просто полковникът е изпаднал в немилост, съществуват ли сред познатите й други мъж, които биха дошли с нея в Мичъм, за да й придадат известна почтеност в очите на работниците по полето?

Шугър прехвърля светкавично на ум мъжете, които е познавала през живота си; една мрачна празнина на мястото на непознатия й баща; двете огромни фигури на наемодатели с разкривени от гняв лица, които редовно разплакваха майка й (това беше много отдавна, преди майка й да задраска сълзите от репертоара си); „любезният джентълмен“, който дойде да я топли в леглото през нощта, когато тя загуби девствеността си; и после всички останали — смътно очертана верига от полуголи фигури, като изродите, които показват по панаирите — само че срасналите тела не са само две, а безчет. Спомня си един от клиентите си, който беше еднокрак, защото отрязаният крак се блъскаше постоянно в коляното й; припомня си тънките устни на онзи, който щеше да я удуши, ако Ейми не я бе спасила; спомня си идиота; със сплескана глава и гърди, по-големи от нейните; спомня си рамене, обрасли с косми и помътнели от глаукома очи; членове с размера на бобено зърно и на краставица, морави, препънати, с брадавици, родилни белези и татуировки, дори с белези от опити за самокастриране. Това са части на мъже, които е познавала, които е описала във „Възходът и падението на Шугър“ — в романа, в който всички те биват безмилостно изклани. Господи, няма ли на този свят поне един мъж, когото да не ненавижда?

— Аз… признавам си — казва тя, откъсвайки се от картината, която вижда в мислите си — как върви подръка с малкия Кристофър, — че надали ще открия друг подходящ придружител.

— Не е необходимо да водиш когото и да било, мила — казва разсеяно Уилям и насочва вниманието си отново към опаковките.

— О, Уилям — възразява тя, без да вярва на ушите си. — Но нали може да стане скандал?

Той изръмжава раздразнено — мислите му са заети с избора между синьо–зелено и маслиненозелено и златно.

— Няма да робувам на дребнавости, дявол да го вземе. Нека работниците във фермата дрънкат, ако щат! Чуя ли нещо, всеки, който си е отворил устата, ще изхвърчи… Боже мили, аз съм собственик на голям концерн, на всичкото отгоре наскоро погребах брат си; занимават ме много по-сериозни неща от клюките, разнасяни от някакви си работници. — Уилям се привежда решително напред и вдига маслинено-зелената панделка. — Не ме е грижа за парите! — заявява той. — Това ми харесва, а това, което се харесва на мен, се харесва и на клиентите.

Зашеметена от радост, Шугър го прегръща, а той я целува добродушно по челото.

— Писмото, трябва да напишем писмото — напомня й Уилям, преди да се е отдала на по-несериозни занимания.

Тя му донася хартия и писалка и той написва със замах писмото до печатаря. После, тъй като остават само десет минути до последното събиране на пощата, той се упътва към антрето, където й позволява да му помогне да навлече палтото си.

— Ти си истинско съкровище — казва той съвсем отчетливо, въпреки че стиска със зъби плика. — Незаменима — това е точното определение за теб.

И след като се закопчава припряно, докато тя четка палтото му, той излиза.

Веднага щом вратата хлопва зад гърба му, Шугър скача, разкъсала веригите на благоприличното поведение. Квичейки тържествуващо, тя танцува от стая в стая, върти се така, че полите й се вдигат, а кичурите коса се развяват около главата й. Да! Най-сетне, най-сетне тя ще може да се показва редом с него, без да обръщат внимание на мнението на обществото! Той каза така, нали? Връзката им не бива да зависи от дребнави клюкари — той не може да се примири с това! Какъв прекрасен, прекрасен ден!

Възторгът й е смутен единствено от мисълта, че се налага да отиде още веднъж до Чърч Лейн, за да уведоми семейство Лийк за промяната в плановете си. Но налага ли се наистина? Обзета от вдъхновение, тя измъква чист лист хартия от купчината, сяда зад писалището, трепереща от възбуда, и натапя перодръжката в мастилницата.

В продължение на още десет или петнайсет минути Шугър обмисля възможен послепис, така че пропуска последната поща. Би могла да напише нещо от рода на „Предайте на Каролайн, че мисля за нея с любов“ — но пък не бива да е толкова излиятелно. В английския език има ограничен брой синоними на думата „любов“ и Шугър ги прехвърля наум, но накрая вероятността госпожа Лийк да предаде някому нечии нежни чувства (особено пък на своя наемателка) й се струва толкова нереална, че тя се отказва. И тъй, слънцето залязва, над Прайъри Клоуз излиза вятър, и Шугър решава да си спести нежните чувства по адрес на Каролайн за следващия път, когато я види лично. Тя запечатва плика, за да изпрати писмото, когато небето се проясни.

— Готови! — вика Уилям Ракъм към факлоносците, които очакват напрегнато командата му. — Палете кладата!

От всички страни към огромната клада се навеждат факли — пръчки, натопени в лой и после запалени. Само половин минута след като пламъците са плъзнали по възлестите сухи клонки и посивелите листа, се разнася силен аромат на лавандула, който се смесва с мириса на горящо дърво. Мъжете се усмихват и размахват длани пред очите си, за да пропъдят дима; привилегията да започнат това масово унищожение ласкае незначителната им гордост и, макар и само за един следобед, придава блясък на мизерното им съществувание на наемни работници по тези полета — срещу девет пенса дневно плюс безплатна лимонада.

— Тоз път май няма да се размине с едно палене — казва единият и размахва горящата пръчка като шпага. Действително, по всичко личи, че вместо да обхване целия куп изкоренени растения, огънят ще загасне, ако не го подклаждат. Към облаците в небесата започват да се присъединяват димни облаци, от което става още по-мрачно.

— Това е доказателство за високите стандарти, които си поставя концернът „Ракъм“ — пояснява Уилям на Шугър. — Растенията пламват бавно, защото жизнените им сокове не са напълно изчерпани. Но ние не се опитваме да изсмучем и шеста реколта от вече изтощени насаждения.

Шугър го поглежда, но не знае как да реагира. Той говори с нея, сякаш тя е дъщеря или внучка на някой потенциален инвеститор, сякаш продължава да тика невидимата количка с полковник Лийк пред себе си. Между двамата съществува някакво отчуждение, не вървят подръка, липсва интимността, която бе виждала в представите си за този ден.

— Гледах веднъж — Уилям повишава глас, за да надвика гласовете на множеството и пукането на горящо дърво, — гледах как гори клада от шестгодишни растения. Пламна незабавно — пффт! — като куп сухи листа. Екстрактът от такава реколта би бил третокачествен, можеш да ми вярваш.

Шугър кимва и продължава да мълчи, вперила поглед в издигащите се все по-нагоре пламъци. Потръпвайки от студения вятър, който я блъска в гърба, присвила очи, защото горещината връхлита лицето й на пълни, тя се пита дали наистина е родена да живее в провинцията, както си беше въобразила. Мъжете отново и отново привеждат факли към кладата и обсъждат силата на пламъка. Тя едва разбира диалекта им; пита се дали слухът й е станал по-префинен напоследък, или те наистина деформират ужасно думите.

Те са й чужди, всички тези работници; облечени в традиционните грубо подковани обувки, кафяви панталони от дебел вълнен плат и памучни ризи без яки, те й напомнят някаква по-издръжлива порода двуноги, които не издържат и на ледения вятър, и на горещината на огъня.

Шугър е доволна, че те са толкова погълнати от интереса си към кладата, та почти не й обръщат внимание. Тъкмо днес тя няма никакво желание да привлича погледите. Сама е подбрала строгия си тоалет в тъмни тонове, много различен от елегантната рокля, лилава като лавандулов цвят, с която дойде първия път, та хората не можеха да откъснат поглед от нея. Щом не може да върви подръка с Уилям, анонимността е за предпочитане.

Към смрачаващото се небе се издигат валма дим, в които гъмжат искри и сажди като огнени попови лъжички. Мъжете се смеят и подвикват възторжено, гледайки блестящия резултат на усилията си. Но изпаренията от лавандуловото масло стават все по-силни, а с това нарастват и опасенията на Шугър, че може да й стане зле — и нищо чудно; тя е недоспала, яде много малко, а я измъчва и настинка, която според нея се дължи на посещението й в неотоплената стая на Каролайн. Какво е за предпочитане — да диша дълбоко и да поема и повече изпарения заедно с въздуха в дробовете си, или да вдишва съвсем повърхностно? Тя опитва и двата начина, докато накрая решава да се опита да диша нормално. Поне да беше хапнала нещо, преди да тръгне на път! Но още тогава й се виеше свят — вероятно от вълнение.

— Вероятно — подема Уилям, наклонил глава съвсем близо до пламналото й лице — вероятно няма да идвам при теб известно време.

Това вече не е гласът на главния церемониалмайстор, а гласът на мъжа, който лежи притиснат към голото й тяло, докато двамата се къпят в последните отблясъци на изпитаната наслада.

Шугър е прекалено замаяна, за да разбере истинското значение на тези думи.

— Предполагам — казва тя, — че по това време на годината си много зает.

Уилям махва с ръка, давайки знак на мъжете да отстъпят встрани от огъня — той вече няма нужда от подклаждане. Очевидно изпаренията не му действат така, както действат на нея.

— Така е, но не това е причината — казва той с ъгълчето на устата си, докато следи с поглед оттеглящите се мъже. — У дома възникват проблеми… Нищо никога не може да се уреди както трябва… същинско гнездо на оси, казвам ти! Господи, какво домакинство!

Шугър се опитва да се съсредоточи, главата й се мае от тежката миризма на парфюм.

— Да не е заради бавачката на Софи? — пита тя. Опитва се да говори съчувствено, но гласът й звучи тъй, сякаш всеки момент може да повърне (което си е самата истина).

— Предположението ти е вярно както винаги — казва той и се осмелява да застане малко по-близо до нея. — Да, оная дебелана Биатрис Клийв напуска. Продължава да твърди, че Софи има нужда от гувернантка, страх я е да не изпусне мястото при госпожа Барет, а освен това подозирам, че не й е приятно да живее в къща, където всички спазват изискванията на траура.

— Толкова ли е трудно да се намери гувернантка? — пита Шугър, а сърцето започва да се блъска тежко в гърдите й.

— Практически невъзможно — отвръща Уилям намръщено. — Можеш да бъдеш сигурна, че ще се занимавам само с това в обозримото бъдеще. Некадърните гувернантки с лопата да ги ринеш, а няма как да отсееш житото от плявата. Предложиш ли ниска заплата, се появяват само най-ужасните екземпляри; споменеш ли щедро възнаграждение, и сякаш всички представителки на женски пол те обсаждат, наелектризирани от алчност. Пуснах обява в „Таймс“, която излезе във вторник, и вече съм получил четиридесет писма.

— Но не може ли Агнес да се заеме с избора на гувернантка? — осмелява се да попита Шугър.

— Не.

— Не?

— Не.

Шугър залита леко, сърцето й се блъска така силно, като че ли всеки момент ще разбие на трески гръдния й кош. Тя чува сякаш отстрани отпадналия си глас:

— Уилям?

— Да?

— Наистина ли съжаляваш, че не можем да живеем под един покрив?

— От сърце и душа — отвръща той незабавно. Тонът му е по-скоро уморен и раздразнен, отколкото нежен — като че ли пречките пред съвместното им съжителство са нещо като глупавите ограничения, наложени от търговския закон. — Ако можех да променя нещо с магическа пръчка…

Дъхът й хрипти, езикът й е подут от лавандуловите пари, земята под краката й започва бавно да се върти, като отломка от кораб сред океана, който е прекалено огромен и тъмен, за да може да бъде видян.

— Аз… струва ми се, че мога да ти предложа решение, което решава… решава и нашия проблем. Нека аз стана гувернантка на дъщеря ти. Имам всички необходими познания, струва ми се — освен по музика, а теорията мога да науча от книгите, убедена съм в това. Софи може да има далеч по-лош късмет от това да учи четене, писане, аритметика и… добро поведение от мен, нали?

Тя вижда на светлината как лицето на Уилям се разкривява, очите му са зачервени; оголил е зъби, жълти на светлината на огъня — той е удивен; възмутен е. Шугър продължава да настоява отчаяно:

— Аз… мога да живея там, където е живяла бавачката на Софи… Дори стаичката да е съвсем… обикновена, пак ще съм щастлива, стига… да съм близо до теб.

Последната дума прозвучава като слаб хленч; тя стои, залитайки, дъхът й спира от вълнение. Бавно — Божичко, колко бавно! — той се обръща към нея. Господи, как презрително е свил устни!

— Не е възможно ти… — започва той, но го прекъсва груб селски глас.

— Господин Ракъм! Може ли да поговоря с вас?

Уилям се обръща, за да говори с натрапника, но Шугър вече не издържа. Пареща вълна се надига в тялото й, мрак нахлува в главата й и тя се отпуска в безсъзнание на земята. Не чувства удар, а само — колкото й да е странно — как студените стръкчета трева бодат кожата на лицето й.

После, след неизмеримо дълго време, тя чувства как я вдигат и я понасят, но кой я носи и накъде — това не може да разбере.