Алиби

1

Фентънови правеха обичайната си неделна разходка по Имбанкмънт. Стигнаха до Албърт Бридж и както винаги спряха, за да решат дали да прехвърлят моста и да тръгнат към парковете, или да продължат пътя си покрай живописните шлепове-жилища. Като си мислеше за нещо, от което Фентън бе твърде далеч, жена му изведнъж каза:

— Напомни ми, щом се приберем, да се обадя по телефона на семейство Алхюсън. Ще ги поканя да пийнем по нещо. Техен ред е да дойдат у нас.

Фентън бе вперил безразличен поглед в движението по улицата. Машинално регистрира камион, който профуча твърде бързо по моста, спортна кола с трещящ ауспух и една детегледачка в униформен костюм, която пое наляво към Батърси — тя буташе количка с близнаци, чиито личица бяха еднакви и кръгли като питки холандско сирене.

— Сега накъде? — попита жена му, а той я погледна безучастно, сякаш нямаше нищо общо с нея, обхванат от непреодолимото и наистина отвратително чувство, че както тя, така и всички останали хора, които вървяха по Имбанкмънт или по моста, са малки кукли на конци. Дори крачките им бяха отсечени; те подскачаха и се клатушкаха, сякаш не бяха истински, а гротескна имитация на онова, което трябваше да бъдат. Ами лицето на жена му — сивкавите очи, силно начервените устни, с новата пролетна шапка, килната наперено над едната вежда, — то не беше нищо друго, а маска, нарисувана набързо от нечия ловка ръка, ръката, която управляваше куклите, закачени на дървена летвичка. И самите кукли бяха измайсторени от същото това мъртво дърво, дърво за кибритени клечки.

Фентън бързо отмести поглед от лицето на жена си и сведе очи към земята, прокара припряно бастуна си по очертанията на един квадрат, образуван от плочите на уличната настилка, и заби върха му в някакво петно; точно в центъра. Сетне чу собствения си глас:

— Не мога да вървя нататък.

— Какво има? — запита жена му. — Да нямаш пак бодежи?

Веднага му стана ясно, че трябва да бъде нащрек. При всеки опит да обясни, тези големи озадачени очи щяха да се втренчват в него с недоумение и последвалите въпроси щяха Да бъдат също тъй настоятелни и изпълнени с недоумение. Щяха да тръгнат обратно по омразния булевард — за щастие вятърът този път духаше в гърбовете им, но затова пък още по-неумолимо щеше да ги тласка към безсмислието на предстоящите часове, тъй както реката край тях, която носеше плаващи дървета и празни кутии, неизбежно запращаше товара си във вонящата тиня край някой от отсрещните докове.

Той ловко извъртя думите си, за да я успокои:

— Исках да кажа, че щом подминем шлеповете, по-нататък няма къде да вървим. Пътят свършва там. И твоите токчета… — Фентън погледна обувките и — не са удобни за тази дълга обиколка из Батърси. — Имам нужда от движение, а ти не можеш да вървиш бързо. Защо не се прибереш у дома? Пък и днес следобед времето, не е много приятно.

Жена му извърна очи към небето. То бе натежало от облаци, мрачно, а и за щастие в този миг духна силен вятър, който я накара да потрепери под тънкото палто. Тя вдигна ръка, за да задържи шапката си.

— Мисля тъй да направя — рече му и после продължи с колебание в гласа: — Наистина ли нямаш бодежи? Изглеждаш бледен.

— Не, добре съм. Сам ще вървя по-бързо.

В този миг видя свободно такси и побърза да махне с бастуна.

— Качвай се — подкани я той, — няма смисъл да настиваш.

Преди да успее да му възрази, Фентън вече бе отворил вратата и бе съобщил адреса на шофьора. Време за спорове нямаше. Набута я вътре и докато таксито се отдалечаваше, видя как тя се опитва да смъкне прозореца, вероятно, за да му извика да не закъснява и да не забрави за Алхюсънови. Таксито се скри от погледа му надолу по Имбанкмънт и докато го гледаше, имаше чувството, че наблюдава онзи период от своя живот, с който е приключил завинаги.

Обърна гръб на реката и на Имбанкмънт, остави зад себе си шума и движението и потъна в плетеницата от тесни улички и площадчета, която се простираше между него и Фулам Роуд. Вървеше с единствената цел да заличи всичко, с което го бе белязал досадният живот, и да изтрие от съзнанието си мисълта за неделния ритуал. Този ритуал го караше да се чувствува като пленник.

Досега не бе му хрумвало, че може да избяга. Сякаш нещо прищрака в мозъка му, когато Една заговори за Алхюсънови. „Напомни ми, щом се приберем, да им се обадя по телефона. Техен ред е да дойдат у нас.“ Най-сетне можеше да разбере как се чувствува един удавник, пред чиито очи лъсва целият му скучен живот миг преди морето да го погълне. Звъни се на входната врата, чуват се веселите гласове на Алхюсънови, питиета са подредени на бюфета, кратка суетня, всички се настаняват — това бяха само частици от онова, което превръщаше съществуването му в доживотен затвор. Всеки ден започваше с дърпането на завесите и сутрешния чай, с отгръщането на вестника, закуската, сервирана в малката трапезария, където газовата камина гореше с нисък син пламък (намален за икономия), после идеше ред на пътуването с метрото до Сити, на дългите часове в службата с досадното прехвърляне на книжа, сетне обратно с метрото, където, притиснат от тълпата, разгръщаше вечерния вестник, и отново у дома — оставяше шапката, балтона и чадъра, а откъм дневната идеше шумът на телевизора, примесен може би с гласа на жена му, която говореше по телефона. Дали беше зима или лято, пролет или есен, се разбираше по това, че със смяната на сезоните калъфките на столовете и на канапето в дневната се изпираха и на тяхно място се появяваха други, а дърветата на площадчето отвън бяха ту разлистени, ту голи.

„Техен ред е да дойдат у нас.“ И като гримасничеха и подскачаха на конците си, Алхюсънови идваха, покланяха се и изчезваха, а домакините, които ги бяха приели, на свой ред ставаха гости, поклащаха се, усмихваха се престорено — сякаш бяха две двойки, играещи старинен танц.

Сега, когато спряха край Албърт Бридж и Една заговори, времето внезапно престана да тече. Или по-точно то продължаваше да си тече по същия начин, но за нея, за Алхюсънови, които щяха да вдигнат телефона, за другите участници в кукления танц. Ала за него всичко се бе променило. Имаше чувството, че е обладан от някаква вътрешна сила. Сега той командваше. Негова беше сръчната ръка, която движеше тези кукли. А Една, горката Една, която таксито отнасяше в този момент към къщи, за да изпълни предопределената и роля — да подреди питиетата, да оправи възглавничките, да напълни чинийките със солени бадеми от кутията, — нямаше и представа за това, че той се е измъкнал от зависимостта и с една решителна крачка се е озовал в ново измерение.

Неделна апатия владееше улиците. Къщите бяха затворени, смълчани.

„Тези хора вътре не знаят — помисли си той — как само един мой жест ей сега, в този миг, би могъл да промени живота им. Едно почукване на вратата, някой ще отвори — прозяваща се жена, старец с плюшени чехли, дете, изпратено от раздразнени родители — и цялото им бъдеще ще зависи от това, което аз пожелая да направя. Размазани мутри. Неочаквано убийство. Кражба. Пожар.“ Всичко бе толкова просто.

Погледна часовника си. Три и половина. Реши да действува по своя система, свързана с имената на улиците и с номерата. Ще повърви още три преки нататък и тогава в зависимост от името на третата улица, от броя на буквите, съдържащи се в него, ще определи номера на къщата, с която ще започне.

Усети как интересът му расте и ускори крачка. „Каквото се падне, няма да хитрувам“ — рече си. Можеше да се случи жилищна кооперация или магазин за млечни продукти — все едно. Оказа се, че третата улица е дълга, от двете и страни се редяха мрачни викториански къщи, които напълно бяха загубили фасона си отпреди петдесетина години и сега отделни апартаменти или стаи от тях се даваха под наем. Улицата се казваше Боултинг. Осем букви, значи номер 8. Закрачи уверено, като оглеждаше входните врати, без да се смущава от стръмните каменни стъпала пред всяка къща или пък от боядисаните порти, тъмните сутерени и мрачната атмосфера, която лъхаше на нищета и разруха — пълен контраст с излъсканите врати и сандъчетата с цветя по прозорците около площад Риджънси, където той самият живееше.

Номер 8 не се различаваше от останалите къщи. Портата бе дори по-занемарена и като че ли увисналите дантелени пердета на грозния продълговат партерен прозорец навяваха още по-голяма тъга. Тригодишно дете, момченце, седеше на площадката на стълбите — бледо, с безизразен поглед, то бе вързано по някакъв особен начин за желязната стъргалка за обувки, явно, за да не тръгне нанякъде. Вратата бе само притворена.

Джеймс Фентън изкачи стъпалата и се огледа за звънеца. Върху него бе залепено листче хартия с думите: „Не работи.“ Отдолу висеше старовремска камбанка, закачена на канап. Можеше, разбира се, да се справи с плетеницата от възли, да освободи детето — въпрос на секунди, и да го понесе под мишница надолу по стъпалата, а сетне да реши как ще го ликвидира в зависимост от настроението си, от онова, което ще му хрумне. Но моментът за такова насилие все още не бе дошъл. Той не го желаеше сега, защото чувството за неограничена власт над всичко, което го изпълваше, му подсказваше, че няма нужда от припрени действия, че времето е пред него.

Дръпна канапа на камбанката. Слабото подрънкваме отекна в дългото преддверие. Неподвижните очи на детето го наблюдаваха равнодушно. Фентън се обърна назад и погледна към улицата — чинарът на края на тротоара се разлистваше, кафявата му кора бе нашарена с жълтеникави петна, а една мършава черна котка лижеше ранената си лапа. Мигът на очакването го опияняваше, тъй като в него се криеше някаква тайна.

Чу как открехнатата врата зад гърба му се отвори и някакъв женски глас с чужд акцент попита:

— С какво мога да ви услужа?

Фентън свали шапката си. Много му се искаше да каже: „Дойдох, за да ви удуша. Заедно с детето ви. Не изпитвам никакви лоши чувства към вас. Изпраща ме просто съдбата, натоварен съм да извърша това.“ А всъщност се усмихна. Жената бе бледа като детето на площадката, със същите безизразни очи, със същата права коса, някъде между двадесет и тридесет и пет. Вълнената жилетка, която носеше, бе твърде голяма, а тъмната, силно набрана пола, провиснала до глезените и, я правеше трътлеста.

— Давате ли стаи под наем? — попита Фентън.

В тъмните и очи проблесна светлинка, някаква надежда. Сякаш бе копняла за този въпрос с чувството, че никога няма да и го зададат. Миг след това лицето и отново помръкна и погледът и стана безизразен като преди.

— Къщата не е моя — обясни тя. — Преди хазаинът даваше стаи под наем, но сега се говори, че ще събарят всичко наоколо, за да строят блокове.

— Значи хазаинът не дава вече стаи под наем?

— Не. Каза мм, че не си струвало, тъй като заповедта за събаряне се очаквала всеки момент. Аз живея в сутерена.

— Разбирам — рече той.

С това разговорът като че ли приключи. Но Фентън продължи да стои там. Момичето или, да речем, жената — защото тя можеше да бъде и едното, и другото — погледна към детето и му заповяда да мълчи, макар че то само похлипваше едва чуто.

— Всъщност — подхвана Фентън, — дали пък няма да можете да ми дадете под наем една от стаите в сутерена? Бихме могли да уредим въпроса помежду си. Хазаинът няма нужда да знае.

Видя я как напряга ума си. Едно такова предложение изневиделица, при това от човек с неговия външен вид, и звучеше тъй невероятно, че просто главата и не можеше да го побере. И тъй като изненадата е най-добрата форма за настъпление, той побърза да се възползува от преимуществото си:

— Трябва ми само една стая за няколко часа на ден. Няма да спя тук.

Явно не бе по силите и да го претегли — костюм от туид, от онези, които се виждат често из улиците на Лондон, пък и по други места, мека шапка, бастун, поддържано лице, възраст между четиридесет и пет и петдесет. Забеляза как безизразните и очи се разшириха още повече, докато се опитваше да намери някаква връзка между външния му вид и неочакваното предложение.

— За какво ви трябва стаята? — попита колебливо жената.

„Там е работата, че ми трябва много, драга моя. За да убия и теб, и детето ти, да разкова дъските на пода и да ви напъхам там. — Но засега ще почакате.“

— Трудно ми е да ви обясня — рече бързо той. — Аз съм служител и работният ми ден е дълъг. Но напоследък настъпиха някои промени и се нуждая от стая, където да прекарвам по няколко часа съвсем сам. Нямате представа колко е трудно да се намери нещо подходящо. Това тук ми се вижда идеално за целта. — Фентън премести поглед от празната къща към детето и се усмихна. — Ето например вашето, момченце. Възрастта му е толкова подходяща. Няма да ми създава никакви неприятности.

По лицето и премина нещо подобно на усмивка.

— Не се безпокойте, Джони е послушен. Седи тук с часове, няма да ви пречи. — После усмивката изчезна и на нейно място отново се появи колебливото изражение. — Не знам какво да ви кажа… Живеем в кухнята и в спалнята до нея. Отзад има една стая, където съм струпала някакви мебели, но едва ли ще я харесате. Нали разбирате, зависи какво ще искате да правите…

Гласът и се сниши и тя замлъкна. Тъкмо тази нейна апатия му беше нужна. Дали спеше тежко? Или лък бе наркоманка? От тъмните сенки под очите и можеше да се допусне подобно нещо. Още по-добре. Освен това беше и чужденка. Такива като нея се бяха навъдили доста.

— Покажете ми стаята и веднага ще преценя — каза той. За негово учудване жената се обърна и без да се бави, тръгна навътре през тясното мръсно преддверие. Запали една лампа при стълбата над сутерена и поведе Фентън надолу, като през цялото време мърмореше нещо за свое извинение. Някога в тази част на къщата естествено са се помещавали слугите. Кухнята, стаичката с мивката и килерът сега служеха за дневна, кухничка и спалня на жената и при тази промяна те бяха станали по-неугледни и мръсни. Може би грозните тръби, ненужният сега бойлер и старата печка навремето са имали претенции, че служат за нещо — тръбите са били боядисани в бяло, печката — лъщяла. Бюфетът, който все още заемаше почти цялата дължина на една от стените, сигурно е бил ползван преди петдесетина години — по рафтовете му са били подредени лъснати медни тенджери, официален сервиз за хранене с орнаменти, а наоколо се е суетял готвач с престилка и брашнени ръце и е подвиквал нещо на момичето край мивката оттатък, което сигурно не само е задявал и по-щипвал. Сега мръсната, пожълтяла от времето боя се лющеше, изтритият линолеум бе съдран, а бюфетът беше празен, ако не се смятат. някои вехтории по него, които нямаха нищо общо с първоначалното му предназначение — разнебитен радиоапарат с откъсната антена, купища разпокъсани списания и вестници, недовършена плетка, счупени играчки, парчета кекс, четка за зъби и няколко чифта обувки. Жената се огледа безпомощно.

— Не е лесно — рече тя, — като имаш и дете. Човек непрекъснато трябва да разтребва.

Очевидно бе, че тук никой никога не разтребваше, че жената вече е вдигнала ръце пред житейските проблеми. Но Фентън не каза нищо, само кимна учтиво и се усмихна. През една полуотворена врата зърна неоправено легло — това потвърждаваше предположението му, че тя обича да си поспива. Сигурно я бе събудил. Жената забеляза погледа му, затвори бързо вратата и почти несъзнателно понечи да се пооправи, като закопча жилетката си и приглади косата си.

— А къде е стаята, която не ползвате? — попита Фентън.

— Да-да, ей сега, разбира се — отвърна тя уклончиво и несигурно като че ли бе забравила за какво са слезли в сутерена. Поведе го обратно по коридора покрай едно помещение за въглища. „Това тук ще ми влезе в работа“ — помисли си той. По-нататък имаше клозет — отворената му врата бе подпряна с детско гърненце, до което се въргаляше скъсан брой на „Дейли Мирър“, и накрая спряха пред една стая, чиято врата беше затворена.

— Мисля, че няма да ви хареса — въздъхна жената, вече примирена.

И наистина, стаята можеше да свърши работа само на човек като него, човек, в когото напира безмерна сила, насочена към определена цел. Тя отвори със замах вратата, прекоси стаята и дръпна опърпаната завеса, скалъпена от онзи плат, с който през войната затъмняваха прозорците. В този миг отвътре го удари миризма на влага, и то тъй силно, както понякога те блъсва в лицето крайречна мъгла. Заедно с това обонянието му безпогрешно различи мириса на изтичаща газ. Двамата сбърчиха носове и взеха да душат едновременно.

— Да, лоша работа — рече жената. — Трябваше да дойдат някакви майстори, но все ги няма.

Когато дръпна завесата, за да влезе въздух, корнизът падна заедно с плата, и през счупеното стъкло на прозореца в стаята скочи същата черна котка с ранената лапа, която Фентън бе видял под чинара пред къщата. Жената лекичко я подритна. Свикнала с обстановката, котката се изниза към ъгъла, скочи върху някакъв сандък и се настани да спи. Фентън и жената се огледаха наоколо.

— Тук ще ми бъде много добре — заяви той. Едва ли неща като тъмните мърляви стени, неприветливият вид на стаята с форма на буква „г“ и ниският таван можеха да му направят впечатление. — Виж ти, има дори и градинка. — Отиде до прозореца и погледна навън към запустялото, покрито с камъни парче земя, някогашна градина, край която е имало и настилка. Както стоеше изправен в сутеренната стая, тази гледка бе на равнището на главата му.

— Да — каза тя, — да, има градина. — И се приближи до него, за да погледне пустошта, за която и двамата бяха избрали толкова неточна дума. После, като сви леко рамене, жената продължи: — Спокойно е, както виждате, но няма много слънце. Северно изложение.

— Обичам стаите със северно изложение — рече разсеяно Фентън и вече виждаше във въображението си тесния трап, който щеше да изкопае за трупа и — нямаше нужда да бъде много дълбок. Обърна се към нея, огледа я, преценявайки размерите и, но срещна погледа и в който се четеше силно желание да постигне разбирателство, и бързо се усмихна, за да и вдъхне увереност.

— Художник ли сте? — запита тя. — Художниците обичат светлината да е от север.

Изведнъж изпита огромно облекчение. Художник. Разбира се. Точно такова обяснение му трябваше. Ето как щеше да се измъкне от затруднението.

— Отгатнахте тайната ми — отвърна Фентън закачливо и се засмя тъй истински, че сам се изненада. Заговори много бързо: — Всъщност между другото и художник. Затова ми е нужно да се уединявам по няколко часа на ден. Сутрините ми са заети с делови задължения, но след това съм свободен. Тогава започвам истински да работя. За мен това не е просто хоби, а страст. Възнамерявам да подготвя изложба докъм края на годината. Така че вие разбирате колко важно беше мен да намеря нещо… като това.

Той посочи с ръка обстановката, която би могла примами само котката. Увереността му беше заразителна, тъй че съмнението и недоумението, които преди се четяха в погледа и, тутакси изчезнаха.

— В Челси има много художници, нали? — обади се тя. — Поне така се говори, самата аз не знам. И все си мисля, че ателиетата трябва да са нависоко, да може вътре да влиза светлината.

— Не е задължително — заяви Фентън. — Това е плод на придирчивост. И бездруго в по-късните часове не можеш да разчиташ на светлината отвън. Предполагам, че имате електричество.

— Да… — Жената отиде до вратата и завъртя ключа. Една гола крушка на тавана се оцъкли през булото на прахоляка, който я покриваше.

— Отлично — зарадва се той. — Друго не ми трябва. Погледна усмихнато към нещастното безизразно лице.

Горкичката, колко по-щастлива ще бъде, когато потъне във вечен сън. Също като котката, която спеше сега. Всъщност щеше да и стори истинска добрина, като я избави от тази несрета.

— Мога ли да се нанеса още утре? — попита я. Отново надежда в погледа и веднага след това някакво смущение, объркване или може би неудобство бе забелязал тази бърза промяна още, когато за първи път застана на вратата, търсейки квартира.

— Не попитахте за… наема — отговори тя.

— Колкото решите — заяви Фентън и махна отново с ръка, за да покаже, че парите не са пречка.

Жената преглътна, очевидно, без да знае какво му отговори, бледото и лице се покри с червенина и сетне се престраши:

— Най-добре ще бъде да не съобщавам на хазаина. Ще кажа, че сте приятел. Бихте могли да ми давате по една-две лири всяка седмица, колкото сметнете за нужно.

Тя го гледаше напрегнато. Естествено, реши Фентън, трета страна в уговорката не бива да се намесва.

— От днес нататък всяка седмица ще ви плащам по пет лири в брой.

Извади от портфейла си шумящи, нови банкноти. Жената протегна плахо ръка и не свали очи от тях, докато той ги броеше.

— Нито дума на хазаина — предупреди я, — а ако някой ви пита нещо за наемателя, кажете, че е ваш братовчед, художник, дошъл за известно време на гости.

Тя вдигна очи и за първи път се усмихна като че ли шеговитите му думи и връчването на банкнотите бяха скрепили с печат някакъв съюз между тях.

— Не приличате на мой братовчед, нито пък на художниците, които съм виждала. Как се казвате?

— Симс — отвърна той веднага, — Маркъс Симс. — И се зачуди защо инстинктивно бе произнесъл името на тъста си, отдавна починал адвокат, когото при това ненавиждаше.

— Благодаря ви, мистър Симс. Сутринта ще ви изчистя стаята. — И за да потвърди своето намерение, тя вдигна котката от сандъка и я избута навън през прозореца, сетне попита: — Утре следобед ли ще си донесете нещата?

— А, нещата ли? — повтори той.

— Ами това, което ви трябва за работата. Нямате ли бои и там всичко останало?

— Да… да, разбира се — рече Фентън, — трябва да си донеса принадлежностите. — Отново огледа стаята. Не, нямаше да ги коли, и дума да не става. Никаква кръв. Никаква цапаница. Трябваше да ги удуши, докато спят, и двамата — жената и детето. Така беше много по-благородно.

— Ако ви трябват бои, няма да ви се наложи да ходите далеч — поясни тя. — На Кингс Роуд има няколко магазина за художници. Минавам покрай тях, когато ходя за покупки. На витрините им са изложени разни картони и стативи.

Фентън сложи ръка на устата си, за да не го види как се усмихва. Това, че го приемаше по такъв начин, беше наистина трогателно. Показваше, че не го подозира в нищо, че му се доверява.

Тя отново го поведе обратно по коридора и нагоре по стълбата към преддверието.

Обърна се и за втори път му се усмихна през рамо.

— Аз бях в такова положение… Ако не се бяхте появили… Не знам какво щях да правя.

Застанаха заедно на горната площадка на стълбището. Направо изумително. Нима и тя самата не казваше, че неочакваната му поява е божия воля? Потресен, Фентън впери поглед в нея.

— Значи сте били изпаднали в беда?

— Беда? — Жената вдигна ръце и безпомощността и отчаянието се изписаха отново на лицето и. — Каква по-голяма беда от това да си чужденка в тази страна, пък и бащата на детето се измъкна и ме остави без пари, без дори да знам към кого да се обърна. Честна дума, мистър Симс, ако не бяхте дошли днес… — Тя не довърши изречението си, обърна очи към момченцето, завързано за стъргалката, и сви рамене. — Горкичкото дете! Та ти за какво си виновен, Джони?

— Да, горкичкото дете — повтори след нея Фентън, — само страда. Пък и вие. Е, ще направя, каквото ми е по силите, за да сложа край на тия страдания. Повярвайте ми, ще го сторя.

— Много сте добър. Наистина, благодаря ви.

— Напротив, аз ви благодаря. — Той се поклони лекичко, наведе се и погали детето по главата. — Довиждане, Джони, до утре. — В отговор жертвата му впери в него все тъй безизразния си поглед.

— Довиждане, мисис… всъщност как ви е името? Мисис…

— Казвам се Кауфман, Ана Кауфман.

Докато слизаше надолу по стъпалата и сетне излезе през портата, тя не преставаше да го следва с поглед. Прогонената котка мина покрай краката му и се отправи отново към счупения прозорец. Фентън вдигна шапката си и с елегантен жест махна за довиждане към жената, към детето, към котката, към цялата тази смълчана, неприветлива къща.

— До утре — провикна се той и закрачи самоуверено по Боултинг Стрийт като човек, комуто предстои голямо приключение.

Въодушевлението не го напусна дори когато застана пред вратата на собствения си дом. Отключи със секретния ключ и заизкачва стълбите, тананикайки си някаква песен отпреди тридесет години. Една както обикновено беше на телефона — до ушите му достигнаха реплики от познат безконечен разговор, естествено между две жени. Бяха извадени повече чаши, което означаваше, че очакват гости. Една закри с длан мембраната на слушалката и съобщи:

— Алхюсънови ще дойдат. Поканих ги на вечеря.

Той и се усмихна и кимна. Много преди обичайното време си наля глътка шери, за да се почерпи за успешния край на конспирацията, която тъй съвършено бе изпипал през изминалия час. Разговорът по телефона приключи.

— Изглеждаш по-добре — отбеляза Една. — Разходката те е ободрила.

Наивността и му се видя толкова забавна, че едва успя да скрие напушилия го смях.