Алиби

5

Фентън седеше в кабинета на полицейския инспектор — самият инспектор беше зад бюрото си, а в стаята бяха още цивилният, униформеният полицай и някакъв друг човек, медицинско лице. Една също. Той изрично бе помолил жена му да присъства. Алхюсънови чакаха отвън, но като че ли нямаше по-ужасно нещо от изражението на лицето на Една. Личеше, че тя не му вярва. Нито пък полицаите.

— Да, това продължава вече шест месеца — повтори той. — Когато казвам „продължава“, имам предвид, че от шест месеца рисувам, нищо друго, нищо друго въобще… Изпитвах непреодолимо желание да рисувам… Не мога да го обясня. Никога няма да мога. Ей тъй, желанието просто ме обхвана. И без да се замислям, прекрачих прага на Боултинг Стрийт номер осем. Жената излезе и аз я попитах дали дава стая под наем. Поговорихме няколко минути и тя каза, че имала стая в сутерена — нейна била, нямала нищо общо с хазаина. Споразумяхме се да не казваме нищо на хазаина. Нанесох се и от шест месеца ходя там всеки следобед. Не споделих това с жена си. Мислех, че няма да ме разбере…

Той се обърна отчаяно към Една, а тя просто седеше и го гледаше настойчиво.

— Признавам, че излъгах — продължи Фентън. — Излъгах всички. Излъгах у дома, излъгах в службата. Съобщих им, че имам контакти с друга фирма и ходя там следобед, а на жена си казвах… моля те, потвърди това, Една… казвах и, че оставам да работя до късно или пък, че играя бридж в клуба. А всъщност всеки ден отивах на Боултинг Стрийт номер осем. Всеки ден.

Та той не бе сторил нищо лошо. Защо го гледаха така? Защо Една се бе вкопчила в креслото?

— На колко години е мадам Кауфман ли питате? Не знам. Около двайсет и седем… може би трийсет, трудно е да се каже точно… има малко момченце, Джони… австрийка е, животът и е една много тъжна история… съпругът и я напуснал… Не, никога не съм виждал други хора в къщата, никакви мъже… Hs знам, казвам ви, не знам… Ходех там, за да рисувам. Не за друго. Тя ще ви каже. Ще ви каже истината. Смятам, че е много привързана към мене… По-точно не, нямам предвид това, привързана в смисъл, че е благодарна за парите, които и плащам…, тоест за наема, петте лири, които и давам за стаята. Между нас нямаше абсолютно нищо друго, не би могло и да има, и дума не можеше да става за друго… Да, точно така, разбира се, че нищо не знаех за нейното положение. Аз не съм много наблюдателен… обикновено не забелязвам такива неща. И тя не е споменавала нищо, нито дума. Фентън се обърна отново към Една:

— Ти ми вярваш, нали?

— Никога не си ми казвал, че искаш да рисуваш — рече тя. — Откакто сме женени, не си говорил нито за рисуване, нито за художници.

Сините и очи го пронизваха с леден поглед и това той наистина не можеше да понесе. Попита инспектора:

— Не може ли да отидем на Боултинг Стрийт сега, веднага? Горката женица, сигурно е много отчаяна. Трябва да я прегледа и лекар, някой трябва да се погрижи за нея. Не можем ли да отидем там заедно, и съпругата ми също, тъй че мадам Кауфман да обясни всичко?

Слава богу, съгласиха се. Решиха да отидат на Боултинг Стрийт. Извикаха полицейска кола, в която се качиха той, Една и двама полицаи. Алхюсънови ги последваха със собствената си кола. Чу ги как обясняват на инспектора, че не искали да оставят мисис Фентън сама, и то след такъв удар. Много любезно от тяхна страна, разбира се, но всъщност нямаше от какво да се опасяват — нали щом се приберат у дома, той щеше тихо и спокойно да и обясни всичко. Нещата изглеждаха така ужасно заради атмосферата в полицейския участък, която го караше да се чувствува виновен, направо престъпник…

Колата спря пред познатата къща и те слязоха. Фентън ги поведе през портата, зави към задната врата и я отвори. Щом се озоваха в коридора, усетиха миризмата на газта.

— Пак изпуска отнякъде — поясни Фентън. — От време на време е така. Тя вика майстори, но те все не идват.

Никой не реагира на думите му. Той тръгна бързо към кухнята. Вратата беше затворена и тук миризмата на газ бе още по-силна.

Инспекторът прошепна на подчинените си:

— По-добре ще е мисис Фентън да остане в колата при приятелите си.

— Не — рече Фентън, — искам жена ми да чуе истината.

Но Една тръгна обратно по коридора с един от полицаите. Алхюсънови я чакаха със сериозни изражения на лицата. После като че ли всички наведнъж влязоха в спалнята на мадам Кауфман. Вдигнаха транспаранта, за да влезе въздух, но това не разсея непоносимата миризма на газ. Наведоха се над леглото. Тя спеше там заедно с Джони. И двамата спяха дълбоко. Пликът с двадесетте лири лежеше на пода.

— Не можете ли да я събудите? — попита Фентън. — Не можете ли да я събудите и да и кажете, че мистър Симс е тук? Мистър Симс.

Един от полицаите го хвана за ръката и го изведе от стаята.

Когато съобщиха на Фентън, че мадам Кауфман е мъртва, Джони също, той поклати глава и промълви:

— Ужасно е… ужасно…, ако ми беше казала, ако знаех само какво да направя… — Но като че ли първоначалният шок бе тъй голям (полицаите в дома му, внезапното разкритие, съдържанието на пакета), че сега самото нещастие не му подействува със същата сила. То сякаш бе нещо неизбежно.

— А може би така е най-добре — рече Фентън. — Тя, беше съвсем сама на света. Тя и детето. Нямаха си нийде никого.

Не му беше ясно какво чакат всички. Линейка може би или там нещо друго, за да отнесат бедната мадам Кауфман и Джони. Попита:

— Ние с жена ми можем ли да си вървим?

Инспекторът се спогледа с цивилния и после каза:

— Боя се, че не, мистър Фентън. Вие ще трябва да се върнете с нас в участъка.

— Но аз ви казах всичко, цялата истина — рече уморено Фентън. — Друго няма. Аз нямам нищо общо с тази трагедия. Абсолютно нищо. — После се сети за картините си. — Не погледнахте картините ми. Те са всички тук, в съседната стая. Моля ви, нека жена ми се върне заедно с приятелите ни. Нека да ги видят. Освен това след случилото се искам да изнеса вещите си оттук.

— Ще се погрижим за тях — заяви инспекторът. Изрече го с безразличен, но нетърпящ възражения тон. „Държи се неприветливо — помисли си Фентън. — Важничи, представител на закона.“

— Смятате да се погрижите, добре — рече Фентън, — но те са моя собственост и са ценни. Не виждам какво право имате да се разпореждате с тях.

Той погледна инспектора, сетне колегата му с цивилните дрехи. Лекарят и другите полицаи бяха все още в спалнята и от неподвижните им лица ставаше ясно, че всъщност не проявяват никакъв интерес към творчеството му. Смятаха, че то е само оправдание, трябвало му е за алиби, и единственото нещо, което искаха сега, бе да го върнат в полицейския участък и да продължат да го разпитват за тази жестока, ужасяваща трагедия в спалнята, за мъртвото недоносено дете.

— Готов съм да дойда с вас, инспекторе — рече примирено Фентън, — но имам една молба — да ми позволите да покажа картините на жена си и на приятелите отвън.

Инспекторът кимна на подчинения си, той излезе от кухнята и групичката се отправи към ателието. Фентън сам отвори вратата и ги покани да влязат.

— Трябва да имате предвид — рече той, — че работя при окаяни условия. И светлината, както виждате, е лоша. Нямам никакви удобства. Чудя се как се задържах тук толкова време. Впрочем възнамерявах да се изнеса, щом се върна от почивката. Казах го на бедната женица и тя сигурно много се е притеснила от това.

Запали лампата и докато те стояха и оглеждаха наоколо — разглобен статив, платна, внимателно опрени на стената, — мина му през ум, че тази очевидна подготовка за изнасяне оттук сигурно им се струва подозрителна, сякаш наистина е знаел какво се е случило в спалнята зад кухнята и е имал намерение да избяга.

— Естествено бях наел това само временно — каза Фентън, продължавайки да се извинява за малката стая, която никак не приличаше на ателие, — но се оказа, че ми върши работа. В къщата нямаше никой друг, нямаше кой да ме разпитва. Тук бяха само мадам Кауфман и момченцето.

Забеляза, че Една е влязла заедно с Алхюсънови и другите полицаи и всички го гледат със същите неподвижни, сериозни лица. Защо се държеше така Една? Пък и семейство Алхюсън. Нима платната, опрени на стената, не им правеха впечатление? Нима не, разбираха, не всичко, което бе сътворил през изминалите пет месеца и половина, е тук, в тази стая, подготвено за изложба? Той прекоси стаята, взе първото платно, което му попадна, и го вдигна да го видят. Беше портретът на мадам Кауфман, който най-много харесваше — онзи, дето тя, горката, бе казала, че приличала на риба.

— Това не е традиционно изкуство — обясни Фентън, — знам, че картините ми не приличат на илюстрациите по книгите. Но са силни. Самобитни. — Грабна друго платно. Отново мадам Кауфман, този път с Джони на скута. — „Майка и дете“ — каза той полу усмихнат, — най-старата тема. Поглед назад, там, откъдето сме дошли. Първата жена, първото дете.

Вдигна глава нагоре, опитвайки се за първи път да види платното, както биха го видели те. Потърси с очи одобрението на Една, нейната почуда, но се сблъска със същия безучастен, леден поглед, изпълнен с неразбиране. После лицето и сякаш се сбърчи, тя се обърна към Алхюсънови и каза:

— Това не са картини, това са цапаници, направени надве-натри. — Една вдигна премрежен от сълзи поглед към инспектора: — Нали ви казах, че той не може да рисува. Никога в живота си не е рисувал. Искал е просто да има алиби, за да влезе в къщата при тази жена. Фентън видя как Алхюсънови я повеждат навън. Чу ги, че излизат от задната врата, сетне минаха през градината пред къщата.

— Това не са картини, а цапаници — повтори Фентън, остави платното на пода с лице към стената и каза на инспектора: — Сега мога да тръгна с вас.

Качиха се в полицейската кола. Фентън седна между инспектора и цивилния. Колата излезе от Боултинг Стрийт. Прекоси две други улици и тръгна по Оукли Стрийт в посока към Имбанкмънт. Светофарът превключи от оранжево на червено. Фентън си мърмореше:

— Не ми вярва — тя никога няма да ми повярва. После, когато светлините се смениха и колата потегли, той извика:

— Добре, ще призная всичко. Бях и любовник, разбира се, и детето беше мое. Аз пуснах газта тази вечер, преди да изляза от къщата. Аз ги убих. Щях да убия и жена си, когато отидем в Шотландия. Искам да призная, че аз го направих… аз… аз го направих.