Алиби

3

Дните се изнизваха с невероятна скорост, тези дни, които преди сякаш се влачеха и изглеждаха безкрайни. Разбира се, във всичко това се намесиха и някои нови обстоятелства. Налагаше се да лъже не само пред Една, но и в службата. Измисли си някаква неотложна работа, която уж трябваше да се върши в ранния следобед, нещо свързано с нови клиенти, нов семеен бизнес. Каза им, че засега можел да работи само половин ден. Естествено разбирал много добре, че ще се отрази върху заплатата му. Ако пък шефът смятал, че това ще пречи на работата… За негова изненада те се хванаха на въдицата. И Една също — за клуба. Всъщност той не винаги се оправдаваше с клуба. Понякога казваше, че има допълнителна работа, някъде из Сити, а от време на време говореше загадъчно, че уреждал някаква голяма сделка, твърде деликатна и сложна, за да бъде обсъждана. Една изглеждаше доволна. Тя си живееше постарому. Само животът на Фентън се бе променил. Сега редовно, всеки следобед около три и половина, той прекрачваше дворната врата на № 8 и хвърляше поглед към кухненския прозорец на сутерена, където се виждаше лицето на мадам Кауфман, която надничаше иззад оранжевите пердета. После тя се появяваше на задната врата, откъм градинката, и му отваряше. Решили бяха да не използуват предния вход. Влизането отзад им се струваше по-малко подозрително.

— Добър ден, мистър Симс.

— Добър ден, мадам Кауфман.

Беше глупаво да и вика Ана. Можеше да си помисли нещо… Без такива работи. Обръщението „мадам“ я държеше на разстояние. Тя наистина му помагаше много. Чистеше ателието — двамата винаги говореха за стаята му като за ателие, — грижеше се за четките, приготвяше всеки ден нови парцали и с пристигането му поднасяше чаша чай, съвсем пресен, а не като този, който запарваха в службата. А момченцето… момченцето му бе станало направо симпатично. След като завърши първия портрет, Фентън започна да проявява по-голяма търпимост към детето. Сякаш чрез него момчето се бе възродило. Сега то беше творение на Фентън.

Вече бе средата на лятото и Фентън бе нарисувал много портрети на детето, което продължаваше да му вика „Таа“. Ала той не се бе задоволил само с този модел. Рисуваше и майката. А това му носеше още по-голямо удовлетворение. Чувствуваше се направо всемогъщ, когато я пренасяше върху платното. Не заради очите, чертите на лицето или пък кожата и — боже опази, та нейната кожа почти нямаше цвят, — а някак си заради формите и, заради самия факт, че е в състояние да пренесе върху едно празно платно цял-целеничък жив човек, и то не просто човек, а жена. Не се вълнуваше от това, че творението му няма никаква прилика с жената от Австрия на име Ана Кауфман. Той не се и стремеше към подобно нещо. Естествено първия път, когато му позира, тя с цялото си простодушие очакваше нещо от рода на картинките върху кутиите за шоколадови бонбони. Той обаче бързо и затвори устата.

— Наистина ли ме виждате така? — попита го печално.

— Защо, какво има?

— Ами…, ами защото, мистър Симс, гледам си устата, такава една зейнала, като на голяма риба.

— Като на риба? Глупости! — Та тя да не си въобразява, че устата и е изящна и изписана като лък на купидонче. — Грешката ви е, мадам, че никога не сте доволна. И вие сте като всички останали жени.

Той гневно започна да размесва боите. Жената нямаше право да критикува работата му.

— Не бива да ми говорите така, мистър Симс — рече тя след една-две минути. — Та аз съм много доволна от петте лири, които ми давате всяка седмица.

— Нямах предвид парите.

— Ами какво имате предвид тогава?

Фентън се обърна към платното и нанесе едва забележимо розова боя, за да даде плът на ръката.

— За какво ставаше дума? — попита той. — Ето че забравих. Не беше ли нещо за жените? Наистина не си спомням. И ви казах да не ми пречите.

— Прощавайте, мистър Симс.

„Точно така — помисли си Фентън. — Какво си вреш носа, дето не ти е работата? Трябва да си знаеш мястото.“ От всичко на света най не можеше да понася жени, които спорят и се опитват да се налагат или пък все нещо мърморят и си търсят правата. Нима не знаеха, че не са създадени за това? Бог бе определил за тях по-друга роля — трябваше да се подчиняват, да са сговорчиви, нежни, слаби. Но те за жалост рядко биваха такива. Всъщност жената изглеждаше такава, каквато трябва да бъде, и живееше истинския си живот сякаш само в мечтите или зърната мимоходом, зад някой прозорец, или облегната на някой балкон, или, да речем, затворена в рамка и окачена на стената — той смени четката си с друга, ставаше все по-сръчен, — естествено и нарисувана върху платно като това пред него. А тази тук взела да плещи, че бил направил устата и като на риба…

— Като по-млад — заговори Фентън — бях изпълнен с амбиции.

— Да станете голям художник ли?

— Не, не точно това — отвърна той, — но смятах да стана голям човек. Известен. Да постигна нещо наистина забележително.

— Все още има време, мистър Симс — отбеляза жената.

— Може би… може би… — Кожата не трябваше да бъде точно розова, а малко по-мургава, в по-топъл цвят. Всъщност бащата на Една бе виновен за всичко с безкрайните си забележки към начина им на живот. От момента, в който се сгодиха, нито веднъж не каза, че Фентън е постъпил правилно. Старецът все роптаеше, все беше недоволен. „Ще се вдигнете да живеете в чужбина! — бе възкликнал той. — Човек не може да живее свястно в чужбина. А и Една няма да издържи. Далеч от приятелите си и от всичко, с което е свикнала. Главата ми не го побира.“

Той умря, и слава богу. От самото начало се навираше между тях. Маркъс Симс… Виж, Маркъс Симс, художникът, бе съвсем различен човек. Сюрреалист. Модерен художник. Старчето сигурно сега се обръщаше в гроба си.

— Седем без петнайсет е — промълви жената.

— По дяволите… — Той въздъхна и се отдръпна от статива. — Мразя така да си прекъсвам работата, пък и сега вечер е толкова светло. Бих могъл да продължа още час и дори повече.

— Ами защо не продължите?

— Ех! Домашни задължения — поясни Фентън. — Майка ми, горката старица. Ще припадне от притеснение.

Това със старата си майка го бе измислил през изтеклите седмици. Била прикована на легло. Обещал и бил да се прибира всяка вечер в осем без петнадесет. Ако не се появявал навреме, лекарите не отговаряли за последствията. А той бил много привързан към нея.

— Бих искала да я доведете да живее тук — рече моделът му. — Толкова е пусто, след като си тръгнете вечер. Знаете ли, говори се, че тази къща може и да не я разрушават. Ако е вярно, защо да не наемете апартамента на партера, тъй и за майка ви ще има място.

— Тя вече за нищо на света не би се преместила — заяви Фентън. — Знаете, като прехвърли човек осемдесетте. Тепърва няма да си промени тя навиците. — Стана му смешно, като си представи физиономията на Една, ако вземеше да и каже, че ще бъде по-удобно да продадат къщата, в която бяха живели почти двадесет години, и да наемат квартира на Боултинг Стрийт №8. Каква шеметна буря щеше да настъпи. Ами Алхюсънови, ако някоя неделя ги поканят на вечеря в тази къща!

— Освен това — рече той на глас — всичко туй не би имало никакъв смисъл.

— Какъв смисъл, мистър Симс?

Фентън премести поглед от многоцветното петно на платното, което му бе станало тъй скъпо, върху тази жена с рядка права коса и безизразен поглед, седнала да му позира, и се опита да си спомни какво го бе накарало преди толкова месеци да изкачи стъпалата на мрачната къща и да потърси стая. Сигурно някакво моментно раздразнение, предизвикано от горката Една и ветровития сив ден. с разходката по Имбанкмънт, а може би и фактът, че Алхюсънови щяха да им идват на гости. Вече беше забравил какво точно бе имал наум през онази отдавна отминала неделя — знаеше само, че оттогава насам животът му се беше променил, че в тази малка уединена стая в сутерена най-сетне го бяха оставили на мира, а жената на име Ана Кауфман и детето Джони се бяха превърнали в символ на анонимността, на спокойствието. Тя само приготвяше чая му и чистеше четките. Бе част от обстановката, подобно на котката, свита на перваза, която, щом го видеше, почваше да мърка, макар че досега не бе и дал ни една троха.

— Няма значение, мадам Кауфман — рече Фентън. — Скоро ще направим изложба и целият град ще заговори за вашите портрети и за портретите на Джони.

— Това е май нещо като да броим листенцата на маргаритките: тази година… догодина… някога… никога.

— Вие съвсем не ми вярвате — възрази той. — Аз ще ви докажа. Почакайте и ще видите.

Тя подхвана отново дългия, отегчителен разказ за мъжа в Австрия, от когото избягала, и за съпруга, който я изоставил в Лондон — Фентън вече знаеше всичко толкова добре, че можеше да и подсказва, но думите и не му пречеха. Те бяха част от обстановката, от тъй желаната анонимност. „Какво толкоз, нека да си дрънка, щом така се успокоява“ — мислеше си той. Това съвсем не му пречеше съсредоточено да рисува портокала, който тя ядеше и от който неохотно оставяше на скута си парченца и за Джони — рисуваше го по-голям от истинските, в — по-наситен цвят, по-кръгъл, огромен, ярък.

А когато вечер се прибираше към дома си по Имбанкмънт — всъщност пътят вече съвсем не му напомняше за онази неделя, а бе свързан с новия му живот, — Фентън хвърляше в реката скиците, направени с въглен, и подготвителните рисунки към картините. Сега те бяха претворени в цветове и вече не му трябваха. Заедно с тях политаха надолу и празните туби, мръсните парцали и четките, премного зацапани с боя. Хвърляше ги от Албърт Бридж и ги поглеждаше за миг как първо плават, а сетне водата ги поглъща или пък течението ги понася надолу, за да се превърнат в примамка за някоя проскубана, мърлява чайка. Сякаш и грижите му изчезваха заедно с изхвърления боклук. Всичко, което го гнетеше, потъваше в реката.