Алиби

2

Наистина късмет, че жената спомена за статива и другите принадлежности. Щеше да изглежда пълен глупак, ако на следващия ден се бе появил там с празни ръце. Наложи се да излезе по-рано от работа, за да си набави необходимите вещи. Беше във вихъра си. Разбира се, статив, платна, туби с бои, четки, терпентин — уж смяташе да направи няколко дребни покупки, а в крайна сметка пакетите се оказаха толкова огромни, че май се налагаше да вземе такси. Това само увеличи ентусиазма му. Трябваше да изиграе ролята си докрай. Междувременно, решил да се възползува от неочаквано пламналата страст у клиента си, продавачът непрекъснато прибавяше нови бои към списъка, а самият Фентън разглеждаше тубите, четеше наименованията им и го обземаше някакво блажено чувство и истински възторг от покупките. Позволи си да е безразсъден, разточителен. Самите думи — хром, сиена, ултрамарин, охра — го опияняваха, действаха му като вино. Най-сетне успя да надвие изкушението и заедно с всичките покупки се натовари в едно такси. Боултинг Стрийт № 8 — самото изговаряне на този необичаен за него адрес вместо името на познатия площад, където живееше, сякаш внасяше нов загадъчен елемент в приключението.

Чудно защо, ала когато таксито навлезе в квартала, редицата от почти еднакви сгради вече не му подейства толкова тягостно. Вярно, вчерашният вятър бе утихнал, слънцето проблясваше от време на време, във въздуха, макар и едва-едва, вече се усещаше, че наближава април, а с него и дните щяха да станат по-дълги, но всъщност не това бе причината за особеното усещане, което изпита. Някаква атмосфера на очакване витаеше край № 8. Когато плати на шофьора и изнесе пакетите от таксито, той видя, че тъмните опърпани завеси на прозорците долу ги няма и на тяхно място са закачени набързо скалъпени пердета от твърде ярък оранжев плат. Точно в този момент някой дръпна пердетата и жената, вдигнала на ръце детето, цялото омазано с конфитюр, му махна. Котката скочи от перваза, приближи се до него, взе да мърка и да отрива извития си гръб в крачола на панталона му. Таксито потегли, а жената вече слизаше по стъпалата да го посрещне.

— Джони и аз ви чакаме цял следобед. Това ли е всичко, което носите?

— Всичко. Не е ли достатъчно? — засмя се Фентън.

Тя му помогна да свалят нещата в сутерена и когато хвърли поглед към кухнята, Фентън отбеляза, че жената не само бе сменила пердетата, а бе се постарала да сложи и някакъв ред. Обувките и детските играчки бяха напъхани под бюфета, а масата бе застлана с покривка и подредена за чай.

— Не можете да си представите колко прашна беше вашата стая — рече тя. — Чистих я до полунощ.

— Не биваше да правите това — заяви Фентън. — Не биваше да си губите времето.

Жената спря до вратата и очите и отново се впериха в него с онзи безизразен поглед.

— Значи няма да е за дълго? — заекна тя. — От думите ви вчера предположих, че ще останете няколко седмици.

— Не заради това — отвърна бързо Фентън. — Исках да кажа, че и бездруго ще изпоцапам всичко с боите, та няма смисъл да се чисти.

Тя явно си отдъхна. Усмихна се и отвори вратата.

— Заповядайте, мистър Симс.

Той не можеше да не го признае — бе се потрудила. Стаята имаше съвсем друг вид. Миришеше другояче. Въздухът, който преди вонеше на газ, сега лъхаше на карбол — във всеки случай дезинфекциращо средство. Вехтото парче плат бе изчезнало от прозореца. Дори бе извикала някой да смени счупеното стъкло. Изчезнало бе леговището на котката, сиреч сандъкът. Сега до стената се мъдреше маса с два малки разнебитени стола, появило се бе и кресло, покрито със същия ужасен оранжев плат, който бе видял на кухненските прозорци. Над полицата на камината, където вчера нямаше нищо, висеше „Мадоната с младенеца“ — репродукция в ярки цветове, с календар отдолу. Очите на Мадоната, мечтателни и скромни, гледаха усмихнато към Фентън.

— Е… ама наистина… — понечи да каже нещо, но за да скрие вълнението си, защото всичко това бе наистина много трогателно. Тази нещастница бе положила огромни усилия в един от своите може би последни земни дни. Той се обърна я започна да разопакова багажа си.

— Дайте да ви помогна, мистър Симс — обади се жената и преди да успее да и възрази, тя вече бе коленичила сред пакетите.

Взе да развързва възлите, да маха амбалажната хартия, нагласи статива му. После заедно извадиха тубите с боите от кутиите, подредиха ги на масата и подпряха платната на стената. Беше забавно, сякаш играеха на някаква абсурдна игра, и колкото учудващо да бе, тя се включи в тази игра, като през цялото време остана съвсем сериозна.

— Какво ще нарисувате най-напред? — попита жената, когато всичко беше подредено и дори върху статива бе поставено платно. — Сигурно си имате нещо наум, нали?

— Да, имам нещо предвид, разбира се. — Той се усмихна на безграничното и доверие към него и неочаквано, жената също се усмихна.

— Аз отгатнах темата ви — каза тя.

Фентън почувствува, че пребледнява. Как бе отгатнала? За какво намекваше?

— Какво сте отгатнали? Какво искате да кажете? — попита я той рязко.

— Ще започнете с Джони, нали?

Как така да убие детето преди майката? Какво чудовищно предложение! И защо се опитваше тя да го подтикне към това? Време имаше достатъчно, а и плана си все още не бе изработил…

Жената мъдро клатеше глава. Постепенно и не без усилие Фентън се върна към действителността. Всъщност тя му говореше за картината, която ще рисува. Ами разбира се.

— Умна жена сте вие — рече Фентън. — Точно така, ще рисувам Джони.

— Той ще слуша, няма да мръдне. Ако го вържа, ще седи при вас с часове. Ще ви трябва ли сега?

— Не, не — отвърна раздразнено Фентън. — Аз никак не бързам. Най-напред трябва да обмисля всичко.

Лицето и помръкна. Явно бе разочарована. Огледа още веднъж стаята, която тъй ненадейно се бе превърнала в истинско, според нейните представи, ателие на художник.

— Тогава да ви предложа чаша чай — каза жената и за да избегне пререканията, той я последва в кухнята. Настани се на стола, който тя му предложи, пи чай и яде сандвичи, докато мърлявото момченце го гледаше, без да мига.

— Та… — промълви неочаквано детето и протегна ръка.

— Той на всички мъже вика Та — обясни жената, — макар че собственият му баща не му обръща никакво внимание. Не така, Джони. Недей да безпокоиш мистър Симс.

Фентън направи усилие и се усмихна любезно. Децата поначало го дразнеха. Продължи да яде сандвича си, посръбвайки от време на време и от чая.

Жената също седна на масата и взе да разбърква разсеяно чая си, докато той навярно толкова изстина, че надали можеше да се пие.

— Хубаво е, когато човек има с кого да си поговори — отбеляза тя. — Знаете ли, мистър Симс, преди да дойдете, бях толкова самотна… С тая празна къща отгоре. Да имаше поне работници, да сноват напред-назад, а то никой не се мярка. Пък и кварталът е един такъв… нямам никакви приятели.

Значи всичко се нарежда, помисли си той. Никой няма да забележи отсъствието и когато изчезне. Щеше да му бъде трудно да се измъкне, ако в къщата живееха хора. А при това положение можеше да действува по всяко. време и никой нямаше да разбере. Нещастна хлапачка, надали бе на повече от двадесет и шест-седем години, а изглежда, много бе изпатила.

— … отиде си, без да каже дума — говореше тя. — Само три години бяха минали от пристигането ни в тази страна, ама непрекъснато се местехме, все без постоянна работа. По едно време бяхме и в Манчестър, Джони се роди там, в Манчестър.

— Отвратително място — отбеляза съчувствено Фентън. — Вечно вали.

— Казвам му: „Трябва да си намериш работа!“ — продължи жената и удари с юмрук по масата, пресъздавайки отново момента. — „Така не можем да продължаваме, казвам. Това не е живот, нито за мен, нито за детето ти.“ Че ние, мистър Симс, нямахме пари дори за наема. Какво да обясня, когато дойде хазаинът? А пък нали сме и чужденци, винаги си имаме разправии с полицията.

— Каква полиция? — стресна се Фентън.

— За документите — обясни тя, — толкова неприятности си имаме с документите. Нали знаете как е — трябва да се регистрираме. Мистър Симс, моят живот е нещастен от много години насам. В Австрия известно време бях прислужничка при един отвратителен човек. Просто трябваше да избягам. Бях само на шестнайсет години, а когато се запознах с мъжа си, ама той тогава още не ми беше мъж, струваше ми се, че най-сетне виждам някаква надежда и ако заминем за Англия…

Тя продължи да нарежда, като през цялото време го гледаше и разбъркваше чая си, а гласът и който звучеше много приятно и напевно, може би поради това, че говореше по-бавно и с немски акцент, му действуваше някак си успокоително и заедно с тиктакането на будилника върху бюфета и ударите на детската лъжица по чинията бе нещо като приятен акомпанимент на собствените му мисли. Оглеждаше се и с огромно задоволство установяваше, че не е нито в службата си, нито у дома си, а е Маркъс Симс, художникът — безспорно голям художник, може би недотам майстор, що се отнася до багрите, но затова пък истински талант в областта на предумишленото престъпление. А жертвата седеше срещу него и сама слагаше живота си в ръцете му, гледаше го почти като спасител — всъщност то така си и беше.

— Чудно нещо — рече тя бавно, — вчера не ви познавах, днес ви разказвам живота си. Вече сте ми приятел.

— И то искрен приятел — потупа я той по ръката. — Уверявам ви, така е. — Усмихна се и се надигна от стола.

Жената се пресегна, взе чашата, остави я в мивката, после изтри устата на детето с ръкава на жилетката си.

— Е, сега, мистър Симс — рече тя, — какво бихте предпочели най-напред? Да си легнем или да рисувате Джони?

Той впери в нея недоумяващ поглед. Да си легнат? Добре ли беше чул?

— Не можах да ви разбера — каза Фентън.

Тя стоеше и търпеливо го чакаше да тръгне.

— Както желаете, мистър Симс. За мене е все едно. Аз съм на ваше разположение.

Усети как вратът му взе да гори и лицето му пламна. Нямаше място за съмнение — нейната недвусмислена усмивка и погледът, и това кимване с главата в посока към спалнята. Нещастното момиче явно му правеше предложение, убедена, че той наистина го очаква… иска го… Отвратителна работа.

— Вижте какво, мадам Кауфман — обърна се към нея с „мадам“, защото му звучеше по-добре от мисис и като че ли повече прилягаше на чуждата и националност, — страхувам се, че има някаква грешка. Вие, струва ми се, криво ме разбрахте.

— Моля? — рече тя, объркана от неговите думи, и отново опита да се усмихне. — Не се бойте. Тук никой няма да дойде. Ще завържа Джони.

Всичко звучеше толкова нелепо. Да завърже детето… Не бе казал нищо, което би могло да я накара да направи такова обидно заключение. Ала ако дадеше воля на естествения си гняв и речеше да напусне къщата, това би означавало край на всичко, край на безупречно скроените му планове. Щеше да се наложи да започва някъде всичко отначало.

— Много любезно… извънредно любезно е от ваша страна, мадам Кауфман — каза той. — Благодаря ви за предложението. То е наистина великодушно. За нещастие работата е в това, че всъщност аз от години съм напълно негоден… още от войната, една стара рана… Много отдавна трябваше да се простя с подобни радости в живота. Впрегнах всичките си усилия в изкуството, отдадох се изцяло на картините си. Затова така се радвам, че най-сетне намерих това малко убежище. То е от огромно значение за мене. И ако отсега нататък ще сме приятели…

Търсеше думи, за да се измъкне. Жената сви рамене.

Лицето и не показваше нито облекчение, нито разочарование. Явно и беше все едно.

— Не се притеснявайте, мистър Симс — рече тя, — аз просто си мислех, че може би сте самотен. Знам какво е самотата. А сте толкова мил. Ако някога почувствувате, че бихте искали…

— О, веднага ще ви кажа — прекъсна я бързо Фентън. — Непременно. Но уви, боя се, че… Е, да оставим тези неща. Работа, работа ме чака… — Той се усмихна отново, давайки си вид, че бърза, и отвори вратата на кухнята. Слава богу, че междувременно бе закопчала жилетката си, че както бе започнала да я разкопчава, току-виж, всичко свършеше злополучно. Тя вдигна детето от стола и тръгна след него.

— Винаги съм искала да видя как работи истинският художник — заговори жената — и ето на, усмихна ми се късметът. Джони ще оцени този шанс, когато поотрасне. Как ще обичате да го сложа, мистър Симс? Прав ли да стои, или по-добре да седне? В каква поза ще поискате да го рисувате?

Е, прекаляваше вече. От трън, та на глог. Ами че тя взе да му се качва на главата. Да не мисли, че ще я остави да му се мотае наоколо. За да може да се справи с отвратителния малчуган, майката не биваше да му се пречка.

— Позата е без значение — солна и се Фентън. — Аз не съм фотограф. И ако има нещо, което не мога да понасям, то е да ме наблюдават, когато работя. Сложете Джони там, на стола. Предполагам, че ще седи мирно.

— Ще донеса въжето — каза жената и се запъти обратно към кухнята, а той унесено се загледа в платното, опънато на статива. Очевидно трябваше да направи нещо с това платно. Чист провал, ако го остави празно. Ще и се види подозрително. Ще вземе да си мисли, че нещо не е наред. Би могла дори да повтори ужасното си предложение отпреди пет минути…

Фентън взе една-две туби и изстиска по малко боя върху палитрата. Натурална сиена. Неаполитанска жълта… Хубаво ги бяха нарекли. Бяха ходили веднъж в Сиена, той и Една — беше преди години, малко след сватбата. Спомни си ръждиво розовата зидария и онзи площад — как му беше името?… — където провеждаха прочутите конни състезания. Неаполитанска жълта. Така и не стигнаха до Неапол тогава. Виж Неапол и умри. Жалко, че не обиколиха повече места. Сетне по навик все отиваха в Шотландия, защото Една искаше да бяга от горещините. Лазурносиня… човек би помислил, че трябва да е най-наситеното или пък може би най-чистото синьо. Лагуни покрай Южните морета, летящи риби. Колко прекрасни бяха боите върху палитрата…

— Започваме… И да слушаш, чуваш ли, Джони.

— Фентън вдигна очи. Жената бе сложила детето на стола и го галеше по главичката.

— Ако се нуждаете от нещо, трябва само да ме повикате, мистър Симс.

— Благодаря ви, мадам Кауфман.

Тя се измъкна от стаята и внимателно затвори вратата. Художникът не трябваше да бъде обезпокояван. Художникът трябваше да бъде оставен насаме с творението си.

— Таа — обади се неочаквано Джони.

— Мълчи — сряза го Фентън. Точно разчупваше един въглен на две. Бе чел някъде, че художниците най-напред скицират главата. Намести счупеното парче между пръстите си, сви устни, очерта върху платното един кръг, огромна луна. После отстъпи и присви очи. Сам се зачуди, но кръгът наистина напомняше на заоблено лице, само че още не личеше физиономията… Джони го наблюдаваше, ококорен срещу него. Фентън разбра, че ще му трябва много по-голямо платно. Това върху статива щеше да побере само главата на детето. Много по-сполучлив щеше да стане портретът, ако можеше да сложи и рамене под главата, защото тогава и лазурносинята боя щеше да влезе в употреба. С нея щеше да оцвети жилетката на детето.

Смени платното с по-голямо. Да, този размер беше много по-добър. Сега предстоеше да скицира лицето отново… очите… две точици там, където трябваше да бъде носът, и една чертичка за устата… две отвесни линии за врата и още две — приличаха на закачалка — за раменете. Ето че се получи лице, човешко лице. Засега не точно като на Джони, но по-късно… Важното бе да нанесе боя върху платното. Непременно трябваше да използува част от боята. Взе трескаво да си избира четка, топна я в разредителя, после боязливо мацна няколко пъти в лазурносиньото и в снежнобялото, за да ги размеси, и се нахвърли със замах върху платното.

Яркият цвят, блестящ, сияещ, го гледаше настойчиво, сякаш искаше още и още. Жилетката на Джони не беше точно такъв син цвят, но какво от това? Той набра смелост и нанесе още от боята, при което цялата долна част на платното се покри с енергично намацани сини ивици, а това по свой начин създаваше своеобразен вълнуващ контраст с лицето, скицирано с въглен. Сега то вече беше истинско лице и стената зад главата на детето, която не бе нищо повече от стена, когато за първи път влезе в стаята, изведнъж придоби цвят, розово зеленикав. Той трескаво грабваше туба след туба и изстискваше по малко от всяка, избра друга четка, за да не цапа четката със синьото… по дяволите, тази загоряла сиена нямаше нищо общо с града, в който беше ходил, а no-скоро приличаше на кал. Трябваше да я изтрие, трябваха му парцали, нещо, с което да я махне… Тръгна бързо към вратата.

— Мадам Кауфман! — извика той. — Мадам Кауфман! Можете ли да ми дадете някакви парцали?

Жената се появи веднага, като разкъсваше една долна дреха. Фентън дръпна парчето плат от ръцете и и започна да чисти четката от кафеникавата боя, която го дразнеше. Обърна се и я видя, че наднича в платното.

— Недейте! — сопна и се той. — Никога не бива да се гледа творението на художника, когато то е още в съвсем начална фаза.

Жената отстъпи разочарована.

— Извинете — каза му, сетне колебливо добави: — Много е модернистично, нали?

Той се взря в нея изпитателно, после премести поглед към платното и от платното към Джони.

— Модернистично? Да, разбира се. Какво, си въобразявате, че ще бъде? Нещо такова? — И посочи с четката глуповато усмихнатата Мадона над полицата. — Аз съм съвременен човек. Имам собствено виждане. Сега ме оставете да работя спокойно.

На една палитра нямаше достатъчно място за всички бои. Слава богу, че бе купил две. Изстиска останалите туби на втората палитра и взе да ги размесва. Богатство от пищни цветове — невиждани залези и зори, които го омайваха с ненадминатата си прелест. Венецианската червена не беше като червеното в двореца на дожите, а малки капчици кръв, които сякаш се разпръскваха и се запечатваха в мозъка, за да си останат завинаги там, цинквайсът не бе белият цвят на смъртта, а излъчваше някаква девствена хубост. Ами светлата охра… светлата охра носеше изобилието на живота, възраждането, пролетта, тръпката на април дори когато не бе пролет, и не само тук, а и на което и да било друго място…

Какво от туй, че се смрачаваше и трябваше да запали лампата. Детето бе заспало, но той продължаваше да рисува. След малко жената дойде и му каза, че е осем часът. Иска ли да вечеря?

— Това няма да ме затрудни, мистър Симс — рече тя.

Изведнъж Фентън осъзна къде се намира. Осем часът, а те винаги вечеряха в осем без петнадесет. Една вероятно го чакаше и се чудеше какво се е случило с него. Остави палитрата и четките. По ръцете и сакото му имаше боя.

— Ами сега какво ще правя? — не можа да скрие паниката си Фентън.

Жената разбра. Грабна разредителя и някакво парцалче и взе да трие сакото му. Той отиде с нея в кухнята и настървено започна да търка ръцете си на мивката.

— Занапред трябва винаги да си тръгвам в седем.

— Да. Ще ви подсещам. Утре ще дойдете ли?

— Разбира се, — отвърна с раздразнение Фентън, — разбира се. Не пипайте нещата ми.

— Няма, мистър Симс.

Той изкачи бързо стълбите на сутерена, излезе от къщата и се затича по улицата. По пътя започна да обмисля какво ще каже на Една. Отбил се е в клуба и там са го склонили да поиграе бридж. Не искал да прекъсва играта, пък и не разбрал как е минало времето. Звучеше правдоподобно. И утре пак щеше да каже същото. Една трябваше да свикне с тези отбивания в клуба след работа. Той не можеше да измисли по-добро прикритие за очарователните мигове от двойствения си живот.