Алиби

4

Бе се договорил с Една да отложат годишната почивка за средата на септември. Така щеше да има време да завърши автопортрета, върху който работеше и с който според него щеше да приключи настоящия цикъл. Очакваше го приятна почивка в Шотландия. Приятна за първи път от години насам, защото имаше за какво да се завърне в Лондон.

Вече почти не обръщаше внимание на кратките сутрини в службата. Надве-натри позакърпваше нещата и никога, не се връщаше след обяда. На колегите си казваше, че имал много други задължения, които от ден на ден ставали по-неотложни и че всъщност бил решил през есента да се раздели с досегашната си работа.

— Ако не ни бяхте предупредили — заяви сухо старшият съдружник на фирмата, — ние щяхме да ви предупредим.

Фентън сви рамене. Изглежда, се готвеха да му създават неприятности, тъй че по-добре бе да избърза и да напусне. Можеше да уреди това с едно писмо от Шотландия. Тогава цяла есен и през цялата зима щеше да се отдаде на рисуване. -Щеше да си наеме и прилично ателие. Това тук в края на краищата беше само нещо временно. Едно голямо ателие с подходящо осветление и кухненски бокс — само през няколко улици в момента се строяха подобни — щеше да разреши въпроса му за през зимата. Там наистина щеше да твори и да постигне нещо голямо. Нямаше да се чувствува повече като аматьор, който краде оттук-оттам време за работа.

Изцяло бе погълнат от автопортрета. Мадам Кауфман изнамери огледало и го закачи на стената, така че началото не беше трудно. После разбра обаче, че му е невъзможно да нарисува очите си. Примижа, сетне пробва как ще излезе, ако ги нарисува затворени, и тогава се получи портрет на спящ мъж. Може би болен. Видът му будеше безпокойство.

— Значи не ви харесва? — отбеляза Фентън пред мадам Кауфман, когато тя влезе да му каже, че часът е вече седем.

Жената поклати глава.

— Като го погледна, тръпки ме полазват. Не, мистър Симс, това съвсем не сте вие.

— Доста е напредничав портретът за вкуса ви — каза и с усмивка той. — Мисля, че най-точно ще е, ако го нарека авангарден.

А самият Фентън бе направо очарован. Автопортретът беше истинско произведение на изкуството.

— Е, засега толкова — допълни той. — Следващата седмица заминавам на почивка.

— Заминавате?

В гласа и прозвуча такава тревога, че той се обърна и вдигна очи към нея.

— Да, ще трябва да заведа старата си майка в Шотландия. Защо?

Тя впери тревожен поглед в него, цялото и изражение се промени. Човек би помислил, че и е нанесъл непоносим удар.

— Но аз нямам другиго освен вас. Ще остана съвсем-сама.

— Ще ви платя, бъдете спокойна — отвърна бързо той. — Ще си получите парите предварително. Ще отсъствам само три седмици.

Жената продължи да се взира в него, а после изведнъж очите и се наляха със сълзи и започна да плаче.

Прекаляваше. Какво, по дяволите, искаше да каже? Какво щяла да прави и къде щяла да се дене. Нали обеща да и даде парите! Ще продължи да си живее както досега. Наистина, ако тя смяташе да се държи така, за него щеше да е по-разумно да побърза да си намери ателие. За нищо на света не би позволил мадам Кауфман да се превърне в бреме за него.

— Скъпа мадам Кауфман, та вие знаете, че аз не съм тук за постоянно — рече натъртено той. — След време, тъй или инак, ще се преместя. Вероятно още тази есен. Нужно ми е по-голямо пространство. Естествено ще ви уведомя предварително. Но трябва да помислите за бъдещето, да настаните Джони в детска градина и да си намерите някаква работа. В края на краищата така и за вас ще бъде по-добре.

Сякаш и бе зашлевил шамар. Стоеше като попарена, бе напълно съкрушена.

— Ами сега какво ще правя? — повтори тя глупаво и после, като че ли все още не можеше Да повярва на ушите си, попита: — Кога заминавате?

— В понеделник. Потеглям за Шотландия. Ще прекараме там три седмици. — Изрече последните думи много категорично, за да не остави място за съмнения.

Бедата е в това, че е неинтелигентна, реши той, докато миеше ръцете си на кухненската мивка. Бива я да ти свари чаша хубав чай и да почисти четките, но само толкова.

— И вие трябва Да си починете — предложи весело Фентън. — Разходете Джони по реката до Саутенд или до някое друго място.

Думите му увиснаха във въздуха. Само един тъжен взор и безпомощно свиване на раменете.

Следващият ден — петък — бе краят на работната му седмица. Сутринта той осребри един чек, за да и предплати за трите седмици. Добави още пет лири за собствено успокоение.

Когато пристигна на № 8, Джони бе вързан на старото си място до стъргалката пред входа. От доста време не бе постъпвала така с момчето. Фентън влезе през задната врата в сутерена; радиото не свиреше и кухнята бе затворена. Отвори и погледна вътре. Вратата към спалнята също беше затворена.

— Мадам Кауфман! — извика той. — Мадам Кауфман!…

Тишина, сетне жената отговори, но гласът и бе глух и изнемощял:

— Кажете.

— Какво ви е?

Отново пауза и след това:

— Не се чувствувам много добре.

— Съжалявам. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не.

Ето, че си показваше рогата. Нима досега бе изглеждала добре? Но поне си мълчеше. Не се опита да му свари чай, дори не беше приготвила подноса. Фентън остави плика с парите на кухненската маса.

— Донесох ви парите — извика и. — Двайсет лири. Защо не излезете да си купите нещо? Такъв прекрасен следобед. Въздухът ще ви ободри.

Наистина, трябваше малко да я стресне. Нямаше да и позволи да проси от него съчувствие с такива номера.

Той влезе в ателието, като си подсвиркваше високо. Стресна се, когато откри, че всичко бе така, както го беше оставил, предната вечер. Четките, неизмити, сплъстени от засъхналата боя, лежаха върху изцапаната палитра. Стаята непипната. Е, това вече наистина бе прекалено. Мина му през ум да си прибере плика от кухненската маса; Кой го би по главата въобще да споменава за почивката. Трябваше в края на седмицата да и изпрати парите по пощата заедно с бележка, че е заминал за Шотландия. А сега какво? Ще го вбесява с тия свои цупеници, при това занемарила задълженията си. Ами чужденка, от тях не може друго да се очаква, не можеш да им се довериш. В края на краищата ще ти изиграят някакъв номер.

Отнесе, в кухнята четките си, палитрата, терпентина и няколко парцала и колкото може по-шумно взе да пуска крановете и да действува наоколо, за да и покаже, че е принуден да се заеме с нейната работа. Разтрака се с чашата и чинийката за чая, разтърси кутията, в която тя държеше захарта. Ала от стаята не се чуваше и звук. „По дяволите — помисли си той, — нека да се цупи…“

Върна се в ателието и без особен ентусиазъм се зае да доизкусурява автопортрета, но му беше трудно да се съсредоточи. Нищо не се получаваше. Платното сякаш не искаше да оживее. Тази жена бе опропастила днешния му ден. Накрая реши да си върви — час и повече преди обичайното време. Не можеше да разчита, че тя ще изчисти, след като снощи бе постъпила така. Ами ако се заинатеше да не пипне нищо през целите тези три седмици?

Преди да подреди платната едно върху друго, Фентън ги вдигна, строи ги покрай стената и се опита да си представи как биха изглеждали, окачени в изложбената зала. Веднага се набиваха на очи, несъмнено. Човек не можеше ей тъй да ги подмине. Имаше нещо… носеха нещо в себе си картините в цялата тази колекция! Не знаеше какво е то. Естествено не можеше той сам да преценява творбите си. Ето… главата на мадам Кауфман например, онази, която тя бе оприличила на риба… може би наистина имаше такъв момент, във формата на устата… или пък в очите, твърде изпъкналите очи? И все пак беше прекрасна картина. Убеден бе, че е направо изключителна. Ами автопортретът, този спящ мъж — макар незавършено, произведението имаше своя стойност.

Усмихна се, като си представи как влизат заедно с Една в някоя от малките галерии из уличките край Бонд Стрийт и той и казва между другото: „Някакъв нов художник, има изложба тук. Голям шум се вдигна около него. Критиците не могат да решат гений ли е или луд.“ А Една, естествено: „Ти сигурно за първи път посещаваш подобно място.“ Какво усещане за надмощие, какъв триумф! Сетне, когато и разкриеше истината, тя щеше да го погледне другояче, В очите и щеше да се чете уважение. Щеше да разбере, че макар и след много години, съпругът и все пак си е извоювал слава. Нали всъщност това му се искаше най-много от всичко. Да изненада хората наоколо, да ги смути.

Фентън огледа за последен път познатата стая. Платната бяха вече събрани, стативът разглобен, четките и палитрата изчистени, избърсани и опаковани. Ако решеше да се изнесе след връщането си от, Шотландия — а той беше напълно сигурен, че това се налага при идиотското поведение на мадам Кауфман, — всичко беше готово за преместването. Трябва само да извика такси, да изкара навън нещата и да потегли.

Затвори прозореца и вратата и като понесе под ръка седмичния си пакет, съдържащ, както той ги наричаше, отхвърлените варианти — ненужни рисунки, скици и други боклуци, — отиде отново в кухнята и се провикна през затворената врата на спалнята:

— Аз си тръгвам. Надявам се, че до утре ще се оправите. Ще се видим след три седмици.

Забеляза, че пликът бе изчезнал от масата. Значи не беше чак толкова болна.

После я чу, че ходи из стаята, сетне вратата се открехна малко и тя се показа през тесния процеп. Потресе го. Изглежда ужасно — бяла като платно, с мазна права коса, която не бе видяла нито гребен, нито четка. От кръста надолу се беше увила с одеяло и въпреки горещия душен ден се бе навлякла с дебела вълнена жилетка.

— Ходихте ли на лекар?

Тя поклати глава.

— На ваше място бих отишъл. Не изглеждате добре. — Спомни си за момченцето, което продължаваше да стои завързано за стъргалката. — Да ви доведа ли Джони?

— Ако обичате.

Очите и напомняха очи на страдащо животно. Изпита безпокойство. Беше отвратително да си тръгне и да я остави така. Но какво пък можеше да направи? Изкачи стълбите на сутерена, мина през пустото преддверие и отвори вратата. Детето седеше отвън свито. Изглежда, не бе мръднало, откакто Фентън влезе в къщата.

— Хайде, Джони — подкани го. — Ще те заведа долу при мама.

Момченцето се остави да го развърже. То бе също тъй унило и безразлично, както и жената. Колко безпомощни са и двамата, помисли си Фентън. Някой наистина трябваше да се погрижи за тях, трябваше някаква социална служба да ги поеме. Вероятно имаше места, където се занимават с подобни хора. Фентън свали детето долу и го настани на обичайното му място до масата.

— Няма ли да хапне нещо?

— Сега ще приготвя чай — отговори мадам Кауфман.

Тя се измъкна от стаята все така увита с одеялото и се дотътра до него. В ръцете си държеше някакъв пакет, загърнат в хартия и вързан с канап.

— Какво е това? — запита я Фентън.

— Боклук. Бихте ли го хвърлили заедно с вашия? За сметта ще дойдат чак другата седмица.

Фентън взе пакета и се спря за миг, като се чудеше с какво друго би могъл да и помогне.

— Да си кажа право — рече той неловко, — доста съм неспокоен. Сигурна ли сте, че от нищо друго нямате нужда?

— Не. — Не го нарече мистър Симс. Не се опита да се усмихне или да му подаде ръка. В очите и дори не се четеше укор. Гледаше го безмълвно.

— Ще ви изпратя картичка от Шотландия — заяви Фентън и погали Джони по главата. — До скоро виждане. — Глупав израз, не обичаше да го използува.

Измъкна се от задната врата, заобиколи къщата, мина през портата и закрачи по Боултинг Стрийт. Нещо го гнетеше, някакво чувство, че не се е държал добре, не е проявил човещина. Може би трябваше да поеме инициативата и да я накара да отиде на лекар.

Септемврийското небе бе прихлупено я по Имбанкмънт се вдигаше прахоляк, бе някак мрачно. Дърветата отсреща в Батърси, в парковете отвъд реката, бяха унили и посърнали съвсем като в края на лятото. Изгубили свежия си цвят, потъмнели. Хубаво бе, че заминаваше за Шотландия, където щеше да диша чист, прохладен въздух.

Той разтвори пакета си и започна да се разделя с „отхвърлените варианти“, като ги мяташе един по един в реката. Глава на Джони, много слаба работа наистина. Несполучлив опит с котката. Платно, което бе изцапал с нещо и вече не можеше да използува. Те полетяха от моста, сетне се понесоха по течението. Платното заплава като кибритена, кутийка, бяло, безпомощно сред водите. Натъжи се, като го гледаше как изчезва.

Тръгна обратно по Имбанкмънт към дома си и точно щеше да пресече, когато се усети, че все още носи увития в хартия пакет, който му бе дала мадам Кауфман. Беше забравил да го хвърли заедно с другите неща. Увлякъл се бе да наблюдава как изчезват собствените му боклуци.

— Понечи да метне пакета в реката, ала видя, че един полицай го гледа от отсрещния тротоар. Почувствува някакво неудобство — не беше редно така да се хвърлят боклуци — и погледна през рамо. Полицаят все още зяпаше след него. Кой знае защо, нещо го караше да се чувствува виновен. Може би силната ръка на закона. Продължи, като полюшваше безгрижно пакета и си тананикаше. По дяволите, защо пък точно в реката — ще пусне пакета в едно от кошчетата за боклук в парка на болницата „Челси“.

Сви към парка и пусна пакета в първото кошче, там имаше два-три вестника и куп портокалови кори. Това вече не бе нарушение. Видя как глупавият полицай го наблюдава през парапетите, но умело се престори, че не го е забелязал. Човек би помислил, че се опитва да се отърве от бомба. После пое бързо към къщи и докато се качваше по стълбите, си спомни, че Алхюсънови бяха поканени на вечеря. Традиционната вечеря, преди да заминат на почивка. За разлика от друг път сега това не му се стори толкова досадно. Щеше да им приказва за Шотландия, без да си мисли, че са го хванали в капан и не може да диша. Как би се опулил Джак Алхюсън, ако можеше да узнае по какъв начин Фентън прекарва следобедите си! Нямаше Да повярва на ушите си!

— Здравей, подранил си — рече Една, която нареждаше цветя в дневната.

— Да. Успях навреме да приключа всичко в службата. Рекох си: защо да не взема да обмисля маршрута? Нямам търпение, ще ми се час no-скоро да тръгнем на север.

— Радвам се — отбеляза жена му. — Боях се, че след като ходим там толкова години, в Шотландия ти е вече скучно. Но въобще не изглеждаш отегчен. Отдавна не си изглеждал тъй добре.

Целуна го по бузата, а той, успокоен и доволен, отвърна на целувката и. С усмивка се захвана да разглежда картата. Та Една не знаеше, че е омъжена за гений.

Алхюсънови пристигнаха и точно сядаха да вечерят, когато някой позвъни на предната врата.

— Кой може да бъде? — възкликна Една. — Да не се окаже, че сме поканили и други хора и в залисията сме забравили за това?

— Не съм платил сметката за електричеството — обади се Фентън. — Сега ще ни прекъснат тока и няма да ядем суфле.

Той спря да разрязва пилето и Алхюсънови се разсмяха.

— Аз ще отворя — рече Една. — Мей има важна работа в кухнята. Вече знаете гвоздея на вечерята — суфле.

Върна се след няколко минути, развеселена, но и доста изненадана.

— Не е инкасаторът, ами направо полицията.

— Полицията? — повтори Фентън.

Джак Алхюсън му се закани с пръст:

— Знам те аз теб, ама този път те пипнаха, братко.

Фентън остави ножа.

— Наистина ли, Една, какво искат?

— Нямам понятие — отвърна тя. — Един униформен полицай и някакъв друг човек, вероятно също полицай, но в цивилни дрехи. Искат да говорят със собственика на къщата.

Фентън сви рамене.

— Ти оправи пилето — каза той на жена си. — Ще се опитам да ги отпратя. Вероятно са сбъркали адреса.

Излезе в антрето, но щом видя човека в униформата, лицето му се промени. Това бе точно този полицай, който го зяпаше на Имбанкмънт.

— Добър вечер — поздрави ги. — С какво мога да ви бъда полезен?

Цивилният пое инициативата.

— Днес, късно следобед, да сте минавали през парка на болницата „Челси“?

И двамата го гледаха настойчиво и Фентън разбра, че е безполезно да отрича.

— Да, минах оттам.

— Носили сте някакъв пакет?

— Всъщност да.

— И сте оставили пакета в кошчето за боклук край входа откъм Имбанкмънт, така ли, сър?

— Да.

— А бихте ли ни казали какво съдържаше пакетът?

— Нямам представа.

— Ще ви задам въпроса другояче, сър. Бихте ли ни казали откъде взехте пакета?

Фентън се поколеба. Какво всъщност искаха от него? Начинът, по който го разпитваха, не му се харесваше.

— Не разбирам какво ви засяга тази работа — заяви той. — Нима има нещо нередно в това човек да си хвърли боклука в някое кошче?

— Нищо нередно, ако става дума за обикновен боклук — рече другият. Лицата им бяха много сериозни.

— А мога ли аз да ви задам един въпрос?

— Да, сър.

— Искате да кажете, че този полицай тук, спомням си, че минах покрай него, когато патрулираше, всъщност ме е проследил и е взел пакета, след като съм отминал?

— Точно така.

— Не можех да си представя, че един полицай ще се занимава с такива работи. Според мен би било по-добре, ако изпълняваше съвестно редовните си задължения:

— Редовните му задължения изискват да наблюдава хора, които се държат подозрително.

Фентън започна да се ядосва:

— В моето поведение нямаше нищо подозрително. Днес следобед ми се наложи да разчистя това-онова в службата и имам навика на път за дома да хвърлям ненужните неща в реката. Много често храня и птиците. Днес точно се канех да хвърля пакета, когато забелязах, че този полицай тук гледа към мен. Мина ми през ума, че е може би нередно да хвърлям боклук в реката и затова реших да го пъхна в кошчето.

Двамата мъже продължиха да го гледат настойчиво.

— Току-що заявихте — започна цивилният, — че не знаете какво е имало в пакета, а сега твърдите, че вътре имало ненужни неща от службата. Кое е вярното?

Фентън усети, че го хващат натясно,

— И двете твърдения са верни — рече троснато той. — Хората в службата увиха пакета и аз не знаех какво са сложили в него. Понякога слагат и стари бисквити, а после по пътя аз го отварям и както вече ви казах, храня птиците.

Личеше, че и това не минава. Изписано бе на сериозните им лица. Усети, че обяснението му звучи доста неубедително — мъж на средна възраст ще събира боклук, за да може на път за вкъщи да го хвърли в реката. Да не искаше да го вземат за хлапе, от тия, дето мятат клечки от моста и наблюдават как ще доплават до другия бряг. Но това беше най-доброто, което му хрумна, и сега трябваше да държи на него. В края на краищата не бе извършил престъпление — в най-лошия случай щяха да го обявят за чудак. Цивилният само каза:

— Прочетете записките си, сержант.

Мъжът с униформата извади бележника си и зачете на глас:

— „В шест и пет днес вървях по Имбанкмънт и на отсрещния тротоар забелязах човек, който, изглежда, се готвеше да хвърли един пакет в реката. Той видя, че го гледам, и продължи бързо нататък, после се обърна, за да разбере дали все още го наблюдавам. Поведението му беше подозрително. Насочи се към входа на парка край болницата «Челси» и след като се огледа и реши, че наоколо няма никой, пусна пакета в кошчето и отмина. Отидох, извадих пакета и проследих мъжа, докато той влезе в дома на Анърсли Скуеър номер четиринайсет. Занесох пакета в участъка и го предадох на дежурния. Отворихме го заедно. В него бе завито мъртво, преждевременно родено бебе.“

Полицаят с рязко движение затвори бележника.

Фентън изведнъж се почувствува безкрайно отпаднал. Някаква смесица от ужас и панически страх го затисна, обви го като в гъст облак и той се строполи на един стол.

— Боже мой! Божичко, какво може да е станало?…

През облака видя Една, която го гледаше, застанала до отворената врата на трапезарията. Алхюсънови стояха зад нея. Цивилният казваше:

— Налага се да дойдете с нас в участъка и да дадете показания.