Алисия

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато стъпиха на английска земя, Стивън веднага усети разликата. Дори на границата с Шотландия хората не бяха свикнали да срещат планинци. Някои зяпаха безсрамно дрехите им, други ги изпращаха с ругатни, защото имотите им бяха нападнати от шотландци. Алисия яздеше с гордо изправен гръб и високо вдигната глава. Нито един англичанин не успя да я предизвика да му отговори, както заслужаваше. Реагира само веднъж, когато Стивън спря в двора на един селянин, за да попълни запасите им от вода. Селянинът излезе от къщата си и ги прогони с вдигната вила. Алисия едва успя да възпре мъжа си, който се нахвърли да бие непознатия селянин. Часове след това Стивън ругаеше глупостта на англичаните и Алисия не можеше да сдържи усмивката си. Това бяха нейните думи, нейните мисли.

След това обаче двамата се скараха. Преди две нощи Стивън беше споделил с нея плана си да посети един приятел от детинство и да се пошегува с него.

— Не прави това — повтори може би за стотен път Алисия. — Планът ти не ми харесва.

— Ние с него често сме си устройвали такива шеги — обясняваше търпеливо Стивън. — Приеми го като вражда. Ти би трябвало да знаеш какво е вражда между семействата.

— Онова, което разделя Макгрегърови и Макарънови, е истинско. То е израсло и се е утвърдило в многото години враждебност и гняв. Те убиваха хората ми, крадяха добитъка ни. Някои от жените ми отглеждат копелета на Макгрегърови. — Тя го погледна умолително. — Онова, което възнамеряваш ти, е детска игра. Моля те, откажи се от този дързък план. Толкова ли е важно дали приятелят ти ще те познае или не?

Стивън я погледна мрачно. Нямаше намерение да отговаря на въпроса, който беше чул поне десет пъти. Нямаше как да й обясни отношенията си с Хю. Често си спомняше дните, прекарани с него, и всеки път го обземаше неловкост и срам.

Двамата патрулираха заедно по равнинната граница с Шотландия по заповед на крал Хенри. Един ден пристигна вест, че Стивън е определен за съпруг на господарката на клана Макарън и Хю избухна в луд смях. Дни наред му описваше ужаса, който го очаква в прегръдките на грозната, кокалеста шотландка. Много скоро целият лагер заговори за бъдещата съпруга на лорд Стивън и всички оплакваха нещастието му.

Стрелите на Хю бяха много болезнени за Стивън, защото по онова време той беше влюбен. Името на жената беше Маргарет, накратко Мег. Пълно розовобузо момиче с буйна руса коса, дъщеря на един търговец от равнината. Малката имаше големи сини очи и мъничка уста, която изглеждаше винаги готова за целувки. Беше плаха, почти не говореше, само гледаше с обожание Стивън — или поне той си въобразяваше, че е така. Нощ след нощ той я държеше в прегръдките си, милваше мекото й тяло и си представяше страшното бъдеще, което го очакваше в прегръдките на шотландката.

След няколко безсънни нощи Стивън реши, че е по-добре да отклони кралското предложение. Щеше да се ожени за дъщерята на търговеца. Тя не беше богата, но баща й имаше магазини, а Стивън разполагаше е малко имение, което му носеше приличен доход. Колкото повече размишляваше, толкова повече му харесваше тази мисъл. Опитваше се да забрави гнева на краля и все повече се ожесточаваше срещу него.

Хю беше този, който унищожи мечтите му. Той разказа на Мег, че Стивън е длъжен да сключи брак по волята на краля, и бедното дете беше толкова отчаяно, че се хвърли на врата на приятеля му, за да се утеши за загубата. Хю не се колеба дълго, а я прие в обятията и леглото си. Това беше историята, която Мег разказа на Стивън.

Една нощ Стивън залови приятеля си в леглото с момичето, което обичаше, и едва не обезумя от болка. Странно, но болката не се превърна в гняв. Видяното му даде доказателство, че не е обичал истински Мег. Вероятно тя също не го обичаше, след като бе побързала да си намери нов любовник. Тогава Стивън затърси средство да излекува Хю със собственото му лекарство, но само след няколко дни пристигна вест от Гевин. Брат му имаше нужда от помощ и Стивън трябваше да замине за Лондон, без да е успял да се реваншира.

Най-после той имаше благоприятен случай да навакса пропуснатото. Ако успееше да се промъкне незабелязано в къщата на Хю и да я напусне също така незабелязано, това щеше да бъде достатъчен реванш за него. Хю не обичаше чужди хора в къщата си. Не се осмеляваше дори да язди сам, а излизаше винаги с придружители. Точно така, каза си усмихнато Стивън, ще имам възможност да му се отплатя за приятелската услуга.

Двамата пристигнаха в дома на сър Хю малко преди залез слънце. Алисия погледна с учудване високата каменна постройка с решетки на прозорците. Дворът беше пълен с хора, които се разхождаха бавно, и с други, които тичаха, за да изпълнят възложените им задачи. Слугите на Хю бяха добре обучени и не си губеха времето в приказки.

Стивън и Алисия трябваше да отговарят на въпросите на стражите още на няколко мили преди господарския дом. Стивън се възползва отново от тежкия си шотландски акцент и попита дали ще им позволят да изразят почитанията си към господаря по време на вечерята. Двамата трябваше да чакат дълго, докато стражата се осведоми дали това ще бъде приятно на сър Хю.

Стивън знаеше, че Хю е много горд с умението си да свири на лютня и не пропуска възможност да оцени критично изпълненията на други музиканти. Затова посрещна с развеселена усмивка новината, че господарят им е позволил да оставят конете си в обора и да се нахранят в кухнята.

По-късно, когато седнаха край голямата дъбова маса, отрупана с разнообразни ястия, Алисия започна да се примирява с плана на Стивън. Нямаше представа точно какво е замислил мъжът й. Не беше свикнала с номерата, които си погаждаха английските благородници.

— Що за човек е този сър Хю? — попита с пълна уста тя. Прясно опеченият английски хляб беше много вкусен.

Стивън изпухтя презрително.

— Ако имаш предвид външния му вид, трябва да знаеш, че много се харесва на дамите. Макар че е доста дребен, дебел и с много тъмна коса. Освен това е невероятно тромав и за придружителите му е цяло мъчение да препускат заедно с него по опасната граница с Шотландия. Движи се като охлюв. Когато служехме заедно, живеех в постоянен страх, че ще го убият, преди да е успял да се събуди и да облече бронята си.

— Женен ли е?

Стивън я погледна остро. Сър Хю правеше силно впечатление на жените и можеше да стане опасен.

— Искам този път да си държиш главата наведена — проговори предупредително той. — Само този път, моля те! Опитай се да се държиш като послушна и покорна съпруга.

Алисия вдигна предизвикателно едната си вежда.

— Нима някога съм била друга?

— Алисия, предупредих те! Това е нещо, което засяга само Хю и мен. Дръж се настрана, ако обичаш.

— Това прозвуча някак си страхливо — продължи дяволито тя. — Нима приятелят ти е толкова красив, че никоя жена не може да му устои?

Тя говореше на шега, но когато погледна мрачното лице на Стивън, усети, че се е доближила до истината. Разбира се, тя нямаше да се хвърли на шията на някакъв си англичанин, камо ли в краката му, макар че помнеше някои пози, в които главата й се намираше между краката на Стивън. Споменът я накара да се усмихне.

— Няма нищо смешно! — отряза я остро Стивън. — Ако не ме слушаш, ще… — Той млъкна изведнъж, защото един от слугите на сър Хю застана пред тях и съобщи, че господарят желае да чуе изпълнението му.

В голямата зала бяха наредени дълга маси, поставени върху грамадни пънове. Вечерята беше започнала. Стивън бутна Алисия към едно столче, поставено до най-отдалечената стена. Тя потисна с мъка хихикането си, когато бе удостоена и с мрачно-предупредителен поглед. Един ден щеше да му се отплати за тази глупава детинска игра.

Стивън взе подадената му лютня и приседна на един стол на няколко крачки от господаря на дома. Изпълнението му беше много добро. Гласът му беше дълбок и силен и стигна до най-отдалечените кътчета на залата.

Алисия се оглеждаше скришом. Тъмнокосият мъж, който седеше начело на масата, не обръщаше внимание на певеца. Стивън го бе описал много точно. Сър Хю поднасяше ястията към устата си толкова бавно, сякаш трябваше да обмисли всяко движение.

Алисия загуби бързо интерес към мъжа, който се хранеше с дразнеща бавност, облегна глава на каменната стена и затвори очи. Имаше чувството, че Стивън свири само за нея. По едно време отвори за миг очи и забеляза, че той я наблюдава. Погледът му беше толкова горещ, че сякаш я докосна с ръка. Като видя израза в очите му, тя се разтрепери и коленете й омекнаха. Стивън пееше галска песен и тя се изненада дори само от факта, че знаеше наизуст дългия текст. Сигурно го беше научил от Там. Сладката музика и любовните думи, произнесени на родния й език, я накараха да забрави къде се намира — да забрави, че е в залата на един английски господарски дом, обкръжена от врагове. Потънала в мечтите си, тя повярва, че е отново в Ларенстън, при мъжа, когото обичаше.

При тази мисъл тя се усмихна, но само след миг забеляза, че Стивън е запял по друг начин. Отвори бързо очи и видя, че той се е обърнал към господаря на дома. Алисия извърна бавно глава и забеляза, че сър Хю я наблюдава.

По свой начин той беше много красив — и много земен. Тъмни очи, тъмни коси и твърде голяма уста. Алисия го погледна с интерес. Голямата му уста й направи силно впечатление, макар и само заради несъответствието й с другите части на тялото. Като забеляза интереса й, сър Хю се усмихна самодоволно и Алисия неволно се запита дали и в любовния акт е толкова бавен, колкото и в останалите си действия.

При тази представа тя се усмихна иронично. Това беше тайната на Хю. Стивън вероятно не я беше открил, но тя беше жена и тази бавност й се струваше доста интересна. При мисълта как ще сподели откритието си със Стивън тя се усмихна отново.

Погледна към мъжа си и се смая от мрачното му лице. Той ревнува, каза си изненадано тя и това й хареса много повече от горещите погледи на сър Хю.

Тя сведе глава и приглади полите си. Не биваше да се чувства така, но не можеше да се възпротиви на радостта, която я бе обзела от откритието, че Стивън ревнува. Нямаше да му каже, че Хю изобщо не я интересува, защото съзнанието, че мъжът й е силно привързан към нея и не желае да я дели с друг, беше много ласкателно за самочувствието й.

Хю каза нещо на войника, който стоеше зад него, и мъжът се запъти към Стивън. Стивън го изслуша с потъмняло от гняв лице, после му подаде лютнята, прекоси залата с бързи крачки, сграбчи Алисия за рамото и буквално я извлече навън.

Когато излязоха в градината, потопена от луната в сребърна светлина, той заговори през здраво стиснатите си зъби:

— Чудесно се забавляваш, нали?

— Стивън, причиняваш ми болка!

— Би трябвало да те набия!

Алисия го погледна и очите й заискриха от гняв. Това вече беше прекалено!

— Типична мъжка логика! Ти беше този, който държеше да дойдеш тук! Ти настоя за тази детска игра. А сега искаш да увенчаеш собствената си глупост и детинските си номера с един хубав бой!

Стивън впи нокти в рамото й.

— Заповядах ти да седиш тихо и да не се излагаш на мъжките погледи, а какво направи ти? Усмихваше се прелъстително на Хю и той те забеляза! Та ти буквално му обеща, че може да има всичко, което би поискал от теб!

Долната й челюст увисна смаяно.

— Това е най-абсурдното твърдение, което някога съм чувала!

— Лъжеш! Нали те видях!

Алисия го изгледа с разширени от смайване очи, но гласът й прозвуча спокойно:

— Какво ти става, Стивън? Погледнах твоя бивш приятел, както бих погледнала всеки друг човек, все едно мъж или жена. Бях любопитна, защото ми разказа колко е бавен и че тази бавност правела впечатление на жените.

— И ти ли искаш да се наредиш в харема му?

— Ти си подъл и ме обиждаш — отговори рязко тя. — На всичкото отгоре продължаваш да ми причиняваш болка.

Стивън нямаше намерение да я пусне.

— Сигурно искаш кралят да беше определил него за твой съпруг. Или може би Роджър Чатауърт. Щом успях да победя единия, ще се справя и с другия.

Това беше толкова детинско, че Алисия избухна в смях.

— Господи, каква логика! Само го погледнах, нищо повече. Ако се усмихнах, то беше защото мислех за нещо друго. Още веднъж ти припомням, че не съм искала да идваме тук.

Гневът на Стивън отлетя също така внезапно, както се беше появил. Той я притисна до гърдите си и костите й изпукаха.

— Понякога ми се иска да не си толкова красива — прошепна задавено той. — По дяволите, умирам от глад. Ела да видим има ли още нещо в кухнята.

Двамата се запътиха към кухнята прегърнати. Алисия се чувстваше особено близо до Стивън. Онова, което ги свързваше, беше истинска любов, не само плътска страст. Прислужниците в кухнята ги изгледаха недоволно, когато им поискаха още ядене, но Стивън намигна на готвачката и Алисия забеляза как дебелата старица буквално се разтопи под погледа му. Сега и тя изпита ревност. Нямаше да дели красивия си мъж с никоя друга жена, камо ли пък с някаква си готвачка.

Двамата седнаха на дългата маса и се нахвърлиха върху пресния ябълков сладкиш.

— Тези хора никога ли не пестят? — учуди се Алисия.

Стивън понечи да защита английската кухня, но не можа. Беше прекарал достатъчно дълго време в Шотландия, беше живял при родителите на Кирсти и беше разбрал какво е бедност. Дори в Ларенстън хората се задоволяваха с малко и гледаха на храната като на ценно имущество, което всеки ден може да свърши.

— Права си — отговори решително той, — при нас е различно.

Алисия го погледна с безкрайна любов и приглади назад непокорните къдрици, нападали по челото му. Дългата коса и загорялата от слънцето кожа го правеха още по-красив. Тя се огледа бързо и видя, че половината млади прислужнички са се загледали с копнеж в голите му крака. Намръщи се грозно и стана от мястото си. Улови ръката на Стивън и каза:

— Хайде да излезем пак навън. Не съм свикнала с такива тесни и задушни помещения.

Стивън кимна в знак на съгласие. Изобщо не беше забелязал погледите на момичетата.

След час се разрази силна буря, придружена от студен дъжд, и двамата се принудиха да влязат отново в господарската къща. Алисия искаше да продължат пътя си, тъй като шотландците не се страхуваха дори от потопа, но Стивън се страхуваше да не се разболеят от белодробно възпаление. Затова си потърсиха място за нощувка.

Подът в голямата зала беше покрит със сламеници. Винаги имаше гости и нуждаещи се, които нощуваха там. Стивън потърси усамотено местенце, но такова просто нямаше. Когато най-после се настаниха и ръката му се плъзна към коляното й, тя изсъска предупредително. Макар и неохотно, Стивън се отказа от намерението си. Алисия се сгуши в него и в следващия миг заспа.

Стивън не можеше да заспи. Отдавна не беше нощувал под покрив и високите каменни стени го потискаха. Даже Раб ръмжеше неспокойно и се мяташе насам-натам. Стивън си припомни коварството на Хю и отношенията му с търговската дъщеря и реши, че трябва да изпълни плана си докрай — така, както го беше замислил първоначално. Въпреки предупрежденията на Алисия Хю трябваше да узнае, че Стивън е бил в къщата му.

Той се измъкна тихо изпод наметалото на Алисия, заповяда на Раб да се грижи за господарката си и се запъти към източната врата на голямата зала.

Като дете беше посещавал много пъти имението на семейство Ласко с братята си и познаваше къщата. Един ден, докато си играеха, двамата с Хю откриха таен проход към горния етаж. Когато стигнаха до вратата в другия край на коридора, двете момчета трепереха от вълнение. Учудиха се, че вратата е добре смазана, а когато излязоха, установиха, че е скрита зад тежък стенен килим. Чуха шумове и любопитството победи страха. Дядото на Хю се забавляваше в леглото с една съвсем млада слугиня. За съжаление той откри двете седемгодишни момчета много скоро и Стивън потреперваше и до днес, като си припомняше как ги беше напердашил. Дядото им обеща още по-страшни мъчения, ако издадат тайната на прохода. Преди четири години, когато старецът почина, Стивън присъства на погребението му и си пожела и той да бъде в състояние да задоволява младите момичета до толкова почтена възраст. Той се засмя тихо, благодарен, че Алисия не е тук, за да прочете мислите в очите му.

Излезе в преддверието и се вмъкна зад един параван. Извади ножа си колана и разряза ленената материя. Трябваше да пъхне ръка през гъстата мрежа от паяжини, преди да отвори ръждясалата врата. Промъкна се през тесния отвор и грижливо издърпа паравана.

Краката му се плъзгаха безшумно по стъпалата. Над главата му се виеха паяжини. Докато дядото на Хю беше още жив, тайната стълба се почистваше грижливо. Тъй като беше още ерген, Хю нямаше причини да крие галантните си похождения от чужди очи и беше занемарил стълбата.

Вратата в края на коридора се отвори с тихо скърцане. В края на леглото гореше свещ и Стивън се усмихна доволно. Това беше благоприятно стечение на обстоятелствата. Хю лежеше в леглото си и спеше.

Дори когато беше съвсем малък, той не искаше да спи сам. Като петгодишно момче едва не беше отвлечен от разбойници. Не обичаше да говори за тази случка, но оттогава не правеше и крачка без личната си охрана. Ако на следващата сутрин се събудеше и намереше до възглавницата си нож, това щеше да бъде успешно отмъщение за някогашното му коварство.

Стивън нави част от наметалото си около дръжката на ножа, закрепи емблемата на Макарън за плата и остави ножа на възглавницата. После се обърна с широка усмивка към стенния килим.

— Хванете го! — проговори зад гърба му дълбокият глас на сър Хю. Четирима мъже изскочиха от ъглите на стаята и се нахвърлиха върху него. Стивън се измъкна от хватката на първия и заби юмрук в лицето на втория. Двамата мъже политнаха назад и той реши да не се занимава със следващите. Втурна се към вратата и почти я достигна, когато усети върха на меча в тила си.

— Много добре — проговори с искрено възхищение Хю. — Виждам, че и в Шотландия не си престанал да се упражняваш в бойните изкуства. — Той отпусна меча си и Стивън се обърна.

Хю беше напълно облечен. Той притисна меча си в шията на приятеля си и даде знак на стражите да го заобиколят. После вдигна ножа му от възглавницата си.

— Това е знакът на Макарън, нали? — Премести ножа в дясната си, ръка и се засмя. — Много се радвам да те видя отново, Стивън.

Стивън се ухили до ушите.

— Проклятие! Как ме позна?

— Гевин ме посети преди няколко дни. Каза, че те очаква за празника. Чул слухове, че си имал трудности в Шотландия, и се разтревожил. Помоли ме да се ослушвам.

Стивън поклати глава.

— Собственият ми брат ме е предал! — Той погледна учудено стария си приятел. — Все пак не разбирам. Дори да си бил подготвен за появата ми, как ме позна в това облекло?

Очите на Хю святкаха развеселено.

— Една от песните, които изпълни в залата, ми е отдавна позната — пели сме я заедно, докато служихме в равнината. Как можа да забравиш? Толкова време упражнявахме акордите!

— По дяволите! — Стивън разбра, че е разчитал твърде много на шотландското облекло, и се е издал сам. — Алисия беше сигурна, че ще ме познаеш въпреки новата носия…

— Трябва да призная, че акцентът ти е превъзходен. Сега вече можеш да се откажеш от него.

— Какъв акцент? — попита изумено Стивън.

Хю се изсмя гърлено.

— По дяволите, Стивън, ти си станал истински шотландец! Разкажи ми как живееш там. Наистина ли се ожени за грозната шотландка? Каква беше тя, господарка на един от клановете им, нали? Кое е това възхитително същество, което те зяпаше похотливо, докато свиреше на лютнята?

Стивън смръщи чело.

— Това е Алисия — отговори рязко той.

— Аха. Името е чудесно и й подхожда. В Шотландия ли я улови? Как успя да избягаш от съпругата си?

— Алисия е господарка на клана Макарън и моя съпруга.

Хю зяпна смаяно и очите му се разшириха от изненада.

— Искаш да кажеш, че този синеок ангел заповядва на цял клан и ти си имал щастието да станеш неин съпруг?

Стивън го погледна подозрително. Защо не беше заповядал на стражите да излязат?

— Какво всъщност става тук? — попита спокойно той.

Хю се усмихна и очите му засвяткаха дяволито.

— Какво да става? Сетих се, че възнамеряваш да ми скроиш номер, и реших да ти го върна. — Той прокара пръст по острието на ножа. — Алисия значи. — Мечът в ръката му беше готов за бой. — Помниш ли какво каза, когато пристигна вестта за предстоящата ти женитба? Закле се, че никога няма да се ожениш за грозна и дебела шотландка! Искаше да вземеше онази… как й беше името?

— Маргарет — изфуча Стивън. — Хю, нямам представа какво си замислил, обаче аз…

— Същото — отговори просто Хю.

Стивън си припомни как беше заловил приятеля си в леглото с Маргарет.

— Ако само докоснеш Алисия, ще те убия — проговори ледено той. Хю примигна изненадано.

— Ти май говориш сериозно!

— Точно така.

Хю избухна в смях.

— Ние с теб сме приятели, нали? Често сме делили жените.

— Алисия е моя съпруга! — изкрещя разярено Стивън и се нахвърли върху приятеля си.

Четиримата стражи се спуснаха едновременно върху него, но не бяха в състояние да го спрат. Хю се отдръпна колкото можеше по-бързо, но Стивън въпреки това успя да го хване за гърлото. Едва когато вратата на спалнята се отвори с трясък и вътре нахлуха още четирима стражи, той се примири с поражението си.

— Отведете го в кулата! — заповяда Хю и хвърли изпълнен с възхищение поглед към приятеля си. Този мъж беше толкова силен, че осмината войници едва го удържаха.

— Не прави това! — проговори настойчиво Стивън, когато стражите го извлякоха навън.

— Няма да я изнасиля, бъди спокоен — отговори през смях Хю. — Искам я само за един ден. Ако не я завладея до смрачаване, значи имаш вярна и предана съпруга. Ако се поддаде…

— Върви по дяволите — промърмори мрачно Стивън и напусна стаята с каменно лице.

Алисия стоеше пред голямото огледало и разглеждаше критично отражението си. Трябваше й повече от час, за да се облече като английска дама. Полата и ръкавите бяха от блестящ оранжев брокат. Раменете й бяха наметнати с хермелин. Отпред полата беше разцепена и разкриваше фустата от копринено кадифе в канелен цвят. Правоъгълното деколте разкриваше голяма част от високите й, твърди гърди.

— Изглеждате прекрасно, милейди — проговори плахо слугинчето, което й беше помогнало да се облече. — У сър Хю никога не е гостувала такава красавица.

Алисия погледна момичето и понечи да каже нещо, но се отказа. Тази сутрин едва успя да спаси сър Хю от зъбите на разярения Раб. Очевадно вярното й куче не се доверяваше на англичаните.

Сър Хю се бе появил внезапно пред сламеника й. Обяснението му беше толкова дълго и подробно, че Алисия загуби търпение. Стивън бил отишъл в един приятелски дом. Сър Хю се чувствал почетен от пристигането на съпругата му и желаел дамата да прекара поне един ден в компанията му. Въпреки широката му усмивка, Алисия го погледна недоверчиво и го засипа е въпроси. Защо Стивън се беше измъкнал тайно през нощта, без да й каже довиждане? Какво го беше накарало да постъпи така? Сър Хю смънка нещо, после очевидно му хрумна нова идея. Заяви й, че е подготвил изненада. Стивън поискал жена му да прекара един ден в компанията на стария му приятел.

Алисия го погледна смаяно, но не попита нищо повече. Най-добре беше да се престори, че е повярвала във фалшивите обяснения на англичанина. Тя се усмихна сладко и се зарадва, че сър Хю беше поне десет сантиметра по-нисък от нея и можеше да го гледа отвисоко.

— Изненада! — проговори развълнувано тя. — О, аз много обичам изненадите! Как мислите, каква ли ще бъде?

Хю се усмихна снизходително.

— Трябва да почакаме завръщането му. Искам да се погрижа за развлеченията ви, докато Стивън се върне. Заповядах да издигнат павилиони в градината и да запалят огън.

— Много ви благодаря. Толкова сте мил — отговори с детинско въодушевление Алисия и зарови пръсти в гъстата козина на Раб, за да му попречи да се нахвърли върху рицаря.

Хю я придружи до отредената й стая и й показа с гордост брокатената рокля, приготвена специално за нея. Алисия я огледа и скоро разбра, че шивачката е работила цяла нощ, за да отпусне подгъвите и да я стесни в талията. Преди да излезе, Хю я удостои с прелъстителна усмивка и тя се изкуши да му отговори с премрежен поглед. По-добре беше да се държи така, както той очакваше от нея.

Когато остана сама, тя се втурна към прозореца. Дърводелците работеха усърдно по изграждането на някаква платформа. Вече бяха запалени седем огъня. В средата на двора беше изнесен голям мангал, където събираха жаравата. Над платформата беше опънато платнище. Алисия смръщи чело. Този англичанин беше обезумял. Защо бе решил да развлича гостенката си под открито небе насред зима? Снощният дъжд се беше обърнал в сняг, а Алисия беше много добре запозната със зиморничавостта на англичаните. Те се страхуваха от студа и дъжда като от чумата.

Камериерката дойде да й помогне и Алисия посвети цялото си внимание на обличането. Опита се да измъкне нещо от момичето, но не научи нищо особено. Сър Хю останал цялата нощ буден, за да подготви празненството. Алисия си каза, че може би няма основания да се тревожи. Може би Стивън наистина е бил извикан в съседното имение, а приятелят му желае да се представи добре пред съпругата му.

Преди да е успяла да се овладее, сър Хю дойде да я вземе. Разгледа я от глава до пети и се усмихна с искрено възхищение.

— Изглеждате невероятно красива — прошепна той и премрежи поглед. — Стивън е истински щастливец.

Алисия му благодари учтиво и пое предложената й ръка. Докато слизаха по стълбите, сър Хю я гледаше като умиращ от глад.

— Трябва да ми разкажете за клана си — заговори с усмивка той. — Сигурно сте се зарадвали много, когато кралят ви е определил за съпруг англичанин. Един ден вероятно ще се запознаете с крал Хенри и ще имате възможност да му благодарите.

Алисия стисна здраво зъби, за да не му отговори, както заслужаваше. Не биваше да разваля празника. До днес беше твърдо убедена, че суетността на Стивън преминава всяка граница, но приятелят му беше още по-ужасен. Никога не беше помисляла, че един мъж може да бъде толкова самомнителен.

— О, да! — отговори тя и сведе смирено глава. — Стивън се отнася добре с мен, а хората ми научиха много полезни неща. — Смехът я задушаваше и тя не смееше да вдигне глава. Стивън беше този, който се учеше от сънародниците й, а не обратното…

— Разбира се — отговори със снизходителна усмивка сър Хю. — Англичаните са най-добрите бойци на света. Всички нации могат да се учат от тях. — Той спря за миг и я погледна извинително. — Прощавайте. Не биваше да заговарям за оръжия. Все пак вие сте… — как се казваше? — лерд на един от най-мощните шотландски кланове.

Той говореше, сякаш даваше милостиня на просяк! Алисия не смееше да го погледне, защото беше готова да заповяда на Раб да впие зъби в гърлото му. Какъв самодоволен паун!

— О, вижте там! — извика с добре изиграно въодушевление тя. — Колко е красиво! — И посочи пъстро украсения павилион.

Хю спря, хвърли бърз поглед към стената на дома си, взе ръката й и я целуна.

— Нищо не е достатъчно добро за вас, Алисия.

Тя го наблюдаваше внимателно изпод полуспуснатите си мигли. В първия момент обмислено бавните му движения и голямата уста й се бяха сторили интересни. Сега обаче започваше да ги намира досадни. По някаква незнайна причина сър Хю си въобразяваше, че й харесва да целува ръката й.

Тя събра цялото си самообладание, за да не се изтръгне от ръцете му. Нима всички мъже се смятаха за неустоими? Огледа се безпомощно и с неохота призна, че няма никакъв опит с мъжете. Младежите от клана й не смееха да я докосват така, вероятно защото се страхуваха от гнева на баща й. Докато беше пленница, тя бе прекарала известно време с Роджър Чатауърт, но той не флиртуваше е нея, а й говореше сериозно за Шотландия. Стивън беше единственият мъж, с когото беше имала интимни отношения, единственият, на когото реагираше с тялото си. Докосванията на сър Хю Ласко й бяха неприятни.

Той я отведе до едно позлатено кресло под балдахина и я покани да седне. Недоверието й се засили. Какво означаваше това забавление под открито небе? Акробатите и танцьорките, които трябваше да ги развличат, трепереха от студ. Един паж предложи да обърнат павилиона, за да бъде по-добре защитен от вятъра, но сър Хю го изгледа унищожително и заяви, че павилионът ще си остане там, където е.

— Моля да ме извините за момент, сър Хю — проговори със сладък глас Алисия и се надигна. Смяташе да огледа къщата. Може би Стивън изобщо не беше заминавал.

— О, не бива да ме изоставяте сега! Ако ви е много студено, ще заповядам да донесат още един мангал.

— Не ми е студено — отговори спокойно тя и това беше истината. Погледна посинелия нос на мъжа насреща си и едва не избухна в смях. — Исках само… — Тя сведе поглед към ръцете си и почервеня.

— О, разбира се! — усмихна се смутено мъжът. — Ще ви дам придружител…

— Не е нужно. Раб ще дойде с мен, а той е най-добрата стража на света.

— Вашето желание е заповед за мен — отговори с усмивка сър Хю и отново целуна ръката й.

Алисия се запъти бавно към къщата. Не биваше да събужда недоверието му. Затвори зад себе си вратата и заповяда на Раб:

— Търси! Търси Стивън!

Кучето се втурна зарадвано нагоре по стълбата. Цяла сутрин се мъчеше да покаже на господарката си, че имат работа в къщата.

Алисия се втурна след него, изкачи с мъка трите етажа и застана задъхана пред тясното прозорче на дебелата дъбова врата.

Кучето излая два пъти.

— Раб! — чу се гласът на Стивън отвътре и скоро лицето му се показа на прозорчето.

— Седни! — заповяда строго Алисия. — Стивън, ранен ли си? Защо са те затворили тук?

Мъжът й улови протегнатата ръка и я погледна студено.

— Това ли е ръката, която Хю не престава да целува?

— Сега не е време за ревност — отговори сърдито тя. — Защо те държат тук? Какво означава този глупав празник на открито?

— Глупав? — попита иронично Стивън и пусна ръката й. — А аз останах с впечатлението, че ти харесва! Я кажи, и ти ли намираш Хю неустоим, както правят другите жени?

Алисия го погледна втренчено и погали успокоително Раб. Кучето беше нервно, защото господарят му беше затворен. Мислите й работеха трескаво.

— Това не е сериозно, нали? — попита със застрашително спокойствие тя. — Това е пак някоя от английските ви игрички! Какво точно се уговорихте?

— Не е игра, когато става въпрос за жена ми! — отговори раздразнено Стивън.

— Бъди проклет, Стивън Аскот! — изруга ядно Алисия. — Молих те да не идваме тук. Сега обаче искам да узная за каква игра става думи и как мога да те измъкна от този затвор!

Стивън присви очи.

— Ако се поддадеш на ласкателствата му и той спечели, ще ти извия врата като на пиле!

Алисия започваше да разбира.

— Това означава ли, че сте се обзаложили?

Когато Стивън не отговори, тя продължи бавно и отчетливо:

— Мисля, че разбрах. Хю е убеден, че може да ме прелъсти, а ти не си уверен в мен. Кога най-после затлъстелият ти английски мозък ще проумее, че аз също съм човек и имам право на мнение? Нима смяташ, че съм глупава като англичанките и съм готова да последвам в леглото всеки мъж, който ми се усмихне? Би трябвало да знаеш от собствен опит, че ще опита ножа ми. Не чу ли, че Раб ръмжи всеки път, когато приятелят ти докосне ръката ми?

— Но той не престава да те ухажва!

Алисия погледна през решетките и откри прозорчето в отсрещната стена. Значи затова сър Хю бе отказал да обърнат павилиона! Искаше Стивън да вижда и двамата, да следи как напредва ухажването. Двамата мъже я използваха за проклетите си шегички, достойни само за момчета с жълто около устата. Как смееше Стивън да се съмнява във верността й? Как смееше Хю да си въобразява, че има насреща си глупачка, замаяна от чара му?

— Вървете по дяволите и двамата! — прошепна задавено тя и му обърна гръб. — Да се махаме оттук, Раб!

— Алисия, върни се! — помоли смирено Стивън. — Кажи на Хю, че си разгадала играта му, и го помоли да ти даде ключа от килията ми!

Тя го погледна през рамо и го удостои с най-сладката си усмивка.

— И да се откажа от празненството, което според обещанията на сър Хю ще трае цяла нощ? В никакъв случай! — Тя хукна надолу по стълбите и запуши уши, за да не чува молбите и проклятията му.