Алисия

ПЪРВА ГЛАВА

Алисия Макарън стоеше до прозореца на английската господарска къща и гледаше мрачно към просторния двор. Прозорецът беше отворен, лятното слънце нахлуваше в стаята и тя се наведе навън, за да подиша малко чист въздух. Един от войниците в двора я забеляза и се ухили предизвикателно.

Алисия отстъпи бързо назад и затръшна силно прозореца. Обърна се ядно и тропна с крак.

— Тези английски свине! — изруга тихо тя. Ала гласът й беше мек и изпълнен с тъмен копнеж като високото плато, над което се спускаха гъстите шотландски мъгли. Пред вратата й се чуха тежки стъпки и тя затаи дъх. Изчака стъпките да отминат и въздъхна облекчено. Беше пленница, оставена на произвола на грубите мъже от северните гранични области на Англия, които беше мразила през целия си живот и които сега й смигаха заговорнически, сякаш познаваха най-интимните й мисли.

Тя отиде до малката маса в средата на стаята и стисна ръбовете й с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Англичаните бяха врагове. Те бяха убили баща й и тримата му помощници и тя беше присъствала на убийството. Беше преживяла как брат й, който отчаяно се опитваше да се отплати на англичаните за стореното зло, едва не полудя от отчаяние. През целия си живот беше помагала на хората от клана да се снабдяват с храна и дрехи, защото англичаните унищожаваха реколтата и палеха къщите им.

Само преди месец англичаните я заловиха в плен. Тя се усмихна при спомена за раните, които беше нанесла на английските войници. Четирима от тях не можаха да се възстановят и умряха.

Накрая я принудиха да се подчини, защото бяха много повече от шотландците. Доведоха я тук по лична заповед на английския крал Хенри VII. Той твърдеше, че иска в страната му да цари мир и че за тази цел кланът Макарън трябва да бъде предвождан от англичанин. Смяташе да постигне целта си, като омъжи Алисия за един от рицарите си.

При тази мисъл Алисия се усмихна подигравателно. Английският крал беше глупак. Тя беше господарка на клана Макарън и никой мъж не можеше да й отнеме тази титла. Нима кралят си въобразяваше, че верните й хора ще се подчинят на някакъв си англичанин само защото е мъж, а тя жена? Англичаните нямаха представа от шотландския характер и не можеха да проумеят същността на планинците. Затова и никога нямаше да го покорят.

В този момент Раб изръмжа и Алисия се обърна бързо към вратата. Раб беше ирландски вълчак, най-големият представител на расата си, строен, но невероятно силен, с гъста, твърда козина. Баща й го донесе от едно пътуване в Ирландия, за да го дресира като защитник на дъщеря си. Оказа се, че дресировка не е нужна, защото Алисия и кучето се харесаха от пръв поглед и скоро станаха неразделни приятели. Оттогава Раб беше доказвал многократно, че е готов да пожертва живота си за любимата си господарка.

Кучето замлъкна и напрежението на Алисия изчезна. Това беше знак, че към стаята й идва приятел. Когато вратата се отвори, тя погледна с очакване към изхода и се усмихна. Влезе Мораг.

Мораг беше дребна, сбръчкана женица. Фигурата й приличаше повече на разкривена лоза, отколкото на човешка снага. Очите й бяха като черно стъкло и пронизващият им поглед виждаше не само онова, което беше на повърхността. Тя използваше дребния ръст и незабележимостта си, за да помага на господарката си. Очите и ушите й бяха постоянно нащрек. Мораг се придвижи безшумно през стаята и бързо отвори прозореца.

— Е? — попита нетърпеливо Алисия.

— Когато затворихте прозореца, войниците избухнаха в смях Казаха, че много им се иска да ви обезщетят за пропуснатата сватбена нощ.

Алисия се обърна гърбом, за да скрие изчервяването си.

— Вие не преставате да им давате поводи за клюки. Дръжте главата си изправена и не им обръщайте внимание. Те са само англичани, а вие сте от клана Макарън.

Алисия се обърна като вихър и я изгледа сърдито.

— Нямам нужда от поучения! Знам как да се държа! — изфуча тя. Раб застана до нея, усетил вълнението й, и тя зарови пръсти в гъстата му козина.

Мораг се усмихна разбиращо. Тя беше държала Алисия в прегръдката си още като мокро от раждането бебе. Люлееше я и й пееше, когато майка й умря. Намери й кърмачка и се грижеше всеотдайно за нея, докато навърши шест години и с възпитанието й се зае бащата, господарят на клана.

Сега Мораг наблюдаваше с гордост своята любимка. Скоро Алисия щеше да навърши двадесет години. Беше висока, по-висока от повечето мъже, стройна и гъвкава като тополка. Не носеше боне и воал като англичанките, гарвановочерната коса се спускаше на разкошни вълни по раменете и гърба й. Мораг често се чудеше как крехката й шия е в състояние да носи тази тежест. Днес Алисия беше облечена по английска мода, ала сатенът на роклята й имаше кремавия цвят на шотландските поля. Правоъгълното деколте се опъваше над младите гърди и подчертаваше закръглеността им. До хълбоците роклята беше тясна и я обхващаше като втора кожа. Полата беше силно разкроена и падаше на тежки дипли. Корсажът беше украсен с шарка от златни конци, която продължаваше до талията.

— Сигурно така ти харесвам повече? — попита остро Алисия, все още раздразнена от спора, който бяха имали заради роклята. Тя предпочиташе облеклото на родината си, но Мораг бе успяла да я убеди, че за сватбата си е по-добре да се облече с английски одежди, за да не дава повод за подигравки. Англичаните много обичаха да се шегуват с „варварската мода“ на шотландците.

Мораг се изкиска сухо.

— Жалко е, че няма кой да ви съблече тази великолепна рокля.

— Ти забравяш, че ще се омъжа за англичанин! — изсъска вбесено Алисия. — Нима кръвта на баща ми вече е избледняла пред очите ти?

— Много добре знаете, че не е така — отвърна спокойно Мораг.

Алисия се отпусна тежко на пейката под прозореца и несъзнателно подреди лъскавите поли. Прокара пръсти по златната везба и въздъхна. Роклята беше толкова скъпа. По-добре да беше дала тези пари за клана си. Но тя не можеше да допусне да й се подиграват, затова си беше купила тоалети, с които можеше да се гордее и самата кралица.

Кремавата рокля беше сватбената й одежда.

Тя стисна зъби и дръпна силно един от златните конци.

— Не бива така! — укори я сърдито Мораг. — Не е нужно да разваляте хубавата рокля само защото ви е яд на англичанина, който вероятно е имал сериозни причини да закъснее за сватбата си.

Алисия скочи толкова рязко, че Раб светкавично се втурна да я защити.

— Какво ме е грижа? По-добре изобщо да не идва! Дано сега лежи в някой крайпътен ров с прерязано гърло!

Мораг вдигна рамене.

— Тогава ще ви изберат друг. Каква полза, ако първият умре? Колкото по-рано се сдобиете с английски съпруг, толкова по-скоро ще се приберем в планината.

— Лесно ти е да говориш! — изфуча Алисия. — Ти няма да се омъжиш за него, нито ще… ще…

Тъмните очи на Мораг заблестяха.

— Нито ще отида с него в леглото, нали? Това ли ви смущава? Само да можех, щях с удоволствие да се сменя с вас. Смятате ли, че Стивън Аскот ще открие замяната, ако се пъхна в леглото му?

— Аз не знам нищо за Стивън Аскот. Знам само, че ме накара да го чакам тук, облечена в сватбената си рокля, и ме направи за посмешище пред проклетите англичани! — Тя погледна към вратата. — Ако влезе сега, сигурно ще го посрещна с изваден нож!

Мораг се усмихна с обич. Джейми Макарън можеше да се гордее с дъщеря си. Макар и пленница, тя запазваше гордостта и куража си. Брадичката й беше вирната, очите й блестяха като добре наточени ками.

Алисия беше необикновено красива. Косата й беше черна като най-тъмната нощ в шотландските планини, очите светеха тъмносини като високопланинско езеро. Контрастът беше зашеметяващ и мъжете, които виждаха Алисия за първи път, занемяваха. Ресниците й бяха черни и гъсти като косата, кожата нежнорозова, устните тъмночервени и фино изрязани, а енергичната брадичка с остър ръб и трапчинка по средата напомняше за баща й.

— Сигурно ще ви сметнат за страхливка, ако продължавате да се криете в стаята. Ние сме шотландци и не бива да се засягаме от хиленето на англичаните.

Алисия се изправи като свещ и огледа внимателно роклята си. Беше я облякла само защото очакваше днес да я венчаят. Ала беше станало много късно за венчавка. Най-добре беше да съблече роклята, за да я запази за деня, когато щеше да се омъжи истински. Може би за друг мъж. При тази мисъл на лицето й изгря усмивка.

— Помогни ми да сваля тази рокля — нареди строго тя.

— Какво ще правите? — попита Мораг, докато откопчаваше мъничките копченца на гърба. — Изведнъж ми заприличахте на котка, открила гърне със сметана.

— Не ми задавай въпроси, а извади зелената рокля от брокат. Много скоро англичаните ще разберат, че шотландските жени са много по-смели от техните. Ако си мислят, че ще седя в стаята си като засрамена невеста и ще си изплача очите, много се лъжат.

Макар да беше пленница, която бе живяла тук повече от месец, тя имаше позволение да се движи свободно из къщата на сър Томас Крайтън. Ако пожелаеше да поязди в околността, трябваше само да си избере придружители. Къщата и имотът се охраняваха строго и постовете се сменяха ден и нощ. Крал Хенри беше предупредил клана й, че ако се опитат да освободят водачката си, тя ще увисне на въжето. Алисия не се страхуваше от смъртта, но не можеше да понесе мисълта, че кралят ще сложи на нейно място англичанин. Хората й бяха дълбоко засегнати от смъртта на Джейми Макарън и тримата му помощници. Затова се оттеглиха в неизбродните гори по неспокойната граница между Англия и Шотландия, като не престанаха да държат под око затвора на новата си господарка и непрестанно се съветваха какво биха могли да сторят, ако кралските хора се опитат да покорят могъщия клан.

Докато слизаше бавно по стълбата, Алисия мислеше за мъжа, определен от баща й за неин съпруг. Той беше един от тримата водачи, които паднаха заедно с Джейми Макарън. Баща й лично я бе определил за водач на клана и тя предпочиташе да умре, вместо да се ожени за английското куче, изпратено от краля. Ала смъртта й щеше да има опустошителни последици за клана. Ако си отидеше, без да остави наследници, щеше да се разгори кървава вражда и мъжете от клана щяха да се изтребят помежду си.

— Отдавна знаех, че Аскотови са дръзки мъже — заговори през смях един рицар, който се намираше само на няколко крачки от нея, но не можеше да я види зад дебелия стенен килим. — Най-големият се ожени за наследницата на Рейвдаун и едва успя да стопли леглото й, когато старият сър Робърт умря и земите станаха негови.

— Сега и Стивън върви по стъпките на брат си. Тази Алисия е не само красива, а притежава и стотици хектари земя.

— Приказвайте си, колкото искате — намеси се трети и Алисия видя, че му липсва лявата ръка. — Аз обаче не завиждам на Стивън Аскот. Жената е великолепна, но дали ще му остави време да й се наслаждава? Аз загубих ръката си в бой срещу шотландците. Те са зверове, казвам ви! Бият се като дяволи. Никога не съм виждал толкова див и жесток народ.

— Чувал съм, че жените им вонят — засмя се мъжът, който беше говорил пръв.

— Ако ми дадат чернокосата Алисия поне за една нощ, с удоволствие ще си стискам носа.

Алисия направи крачка напред, готова да се намеси в разговора, но една мъжка ръка я задържа за рамото. Тя се обърна стреснато и погледна в лицето на красив млад мъж с тъмни очи и тънки устни. Очите им бяха на еднаква височина.

— Позволете, милейди — проговори решително той и излезе срещу тримата мъже. Силните му крака бяха обути в английски клин, кадифеният жакет подчертаваше широките рамене. — Нямате ли си работа, та сте се разбъбрили като стари баби? Говорите за неща, които не разбирате. — Тонът му беше на високопоставена личност.

Тримата мъже се спогледаха недоверчиво.

— Я виж ти — промърмори единият. — Какво ти стана изведнъж, Роджър? — Той погледна зад рамото му и видя Алисия. Очите й святкаха гневно, ръцете й бяха стиснати в юмруци.

— Стивън трябва да побърза, иначе ще му откраднат невестата — рече вторият мъж и се засмя злобно.

— Изчезвайте! — заповяда Роджър. — Трябва ли да извадя меча си, за да се вслушате в думите ми?

— Бог да ме пази от горещата кръв на младежта — изръмжа сърдито безръкият. — Хайде да излезем. Навън е по-хладно.

Когато тримата излязоха в двора, Роджър се обърна към Алисия:

— Бих желал да се извиня за поведението на сънародниците си. Грубостта им идва от неразбирането. Те не искаха да ви сторят зло.

Алисия не можеше да се успокои толкова бързо.

— Боя се, че и вие нямате представа за какво говорите! Или смятате, че убийството на шотландци не е грях?

— Протестирам! Не сте справедлива. Убил съм твърде малко мъже в живота си и между тях нямаше нито един шотландец. — Той направи кратка пауза и продължи: — Ще позволите ли да се представя? Името ми е Роджър Чатауърт. — Той свали кадифената си барета и се поклони дълбоко.

— А аз, сър, съм Алисия Макарън, пленница на англичаните и отскоро опозорена невеста.

— Искате ли да се поразходим в градината, лейди Алисия? Може би слънцето ще успее да прогони поне малко от срама, който ви причини Стивън.

Тя се обърна и го последва навън. В компанията на този англичанин поне щеше да бъде защитена от грубите шеги на стражите.

— Говорите за този Аскот, сякаш го познавате лично.

— А вие не сте го виждали никога, така ли, милейди?

Алисия отново се разсърди.

— Как мислите, дали вашият крал би ми оказал честта да си избера сама съпруг? Баща ми ме уважаваше достатъчно, за да ме направи водачка на клана си. Вашият крал обаче ме мисли за толкова глупава, че не ми позволява дори да си избера съпруг. Не, никога не съм виждала Стивън Аскот. Една сутрин ми заявиха, че трябва да се омъжа за него, но уважаемият ми годеник не сметна за нужно да ми се представи.

Роджър я наблюдаваше с високо вдигнати вежди. Гневните й очи пламтяха като сини диаманти.

— Убеден съм, че той има извинение за закъснението си.

— Може би просто иска да ми покаже още отсега кой е господарят в къщи. Моите шотландци трябва да се научат да му се покоряват.

Роджър помълча малко, защото обмисляше грижливо думите си.

— Много хора твърдят, че братята Аскот са най-дръзките мъже в Англия.

— Казахте, че го познавате лично. Що за човек е той? Аз нямам представа дори как изглежда. Едър ли е или дребен? Млад или стар?

Роджър вдигна рамене. Мислите му бяха другаде.

— Мъж като мъж. — Той се поколеба, после тръсна глава и продължи: — Лейди Алисия, бихте ли ми оказали честта да излезете утре на езда с мен? Можем да си направим пикник на брега на реката, която тече през имението на сър Томас.

— Не се ли боите, че ще използвам излизането ни, за да ви убия и да избягам? От един месец насам не ми разрешават да излизам извън границите на имота.

Роджър се усмихна.

— Изпитвам потребност да ви докажа, че има и англичани, които никога не биха оставили една жена сама в деня на сватбата й.

Като си припомни унижението, на което бе подложена, Алисия застина на мястото си.

— С удоволствие ще изляза на езда с вас.

Роджър Чатауърт кимна с усмивка и поздрави учтиво мъжа, който ги срещна на алеята. Мислите се надпреварваха в главата му.

След три часа Роджър се върна в покоите си, които се намираха в източното крило на господарската къща. Беше пристигнал преди три седмици в дома на сър Томас, за да преговарят за наемането на новобранци. Ала сър Томас беше твърде зает с делата на шотландската наследница и Роджър не беше имал време да заговори за своите работи. Сега беше готов да повярва, че се е намесила съдбата.

Той ритна столчето, на което беше облегнал глава пажът му, и когато съненото момче скочи и разтърка очите си, заговори строго:

— Имам задача за теб. Някъде по двора се мотае стар шотландец на име Ангъс. Ще го намериш на място, където се пие, без да се плаща. Доведи го тук. Налей и половин кана ейл. Разбра ли ме?

— Да, милорд — отговори покорно момчето и тръгна заднешком към вратата.

Ангъс се яви много скоро и Роджър разбра от пръв поглед, че старият е пиян. Той беше нещо като иконом на сър Томас, но не вършеше почти нищо, само пиеше. Мръсната му коса падаше на мазни кичури по раменете, както я носеха шотландците. Беше облечен в дълга риза, стегната с колан на хълбоците. Коленете и краката му бяха непокрити.

Роджър измери варварските одежди на мъжа с кратък презрителен поглед.

— Търсили сте ме, милорд? — попита Ангъс. Гласът му беше дрезгав и дълбок. Погледът му беше устремен в каната, която носеше дребният паж.

Чатауърт изпрати пажа навън, наля си чаша бира и покани Ангъс да се обслужи. Мръсният шотландец зае място на едно ниско столче и Роджър заговори отмерено:

— Искам да узная нещо за Шотландия.

Ангъс вдигна рунтавите си вежди.

— Искате да научите къде е скрито златото? Ние сме беден народ, милорд. Ние…

— Не искам проповеди. Разказвай лъжите си на другите лордове. Искам да ми кажеш какво трябва да знае мъжът, който ще се ожени за водачката на клана.

Ангъс го погледна втренчено и надигна чашата си.

— За съпруга говорите, значи — промърмори дрезгаво той. — Никак не е лесно да бъдеш признат от членовете на клана.

Роджър скочи на крака и грабна чашата от ръцете на стареца.

— Не съм те питал за мнението ти. Ще отговориш ли на въпроса ми, или предпочиташ да те изхвърля по стълбата?

Ангъс погледна жадно чашата, която англичанинът му беше отнел.

— Трябва да станете Макарън. — Той вдигна глава към Роджър и продължи: — Нали за този клан искате да говорим?

Роджър кимна кратко.

— Трябва да приемете името на водача, или мъжете никога няма да ви признаят за един от своите. Трябва да се облечете като шотландец или хората ще ви се смеят. Трябва да обикнете шотландците и страната им.

Роджър стисна до болка металната чаша.

— А какво ще кажеш за жената? Какво трябва да сторя, за да я притежавам?

— Алисия мисли само за доброто на клана си. По-скоро би се самоубила, отколкото да се омъжи за англичанин, но знае, че смъртта й ще предизвика племенна война. Ако убедите жената, че се отнасяте с уважение към сънародниците й, можете да я спечелите.

Роджър му подаде чашата.

— Искам да знам повече. Какво е това клан? Защо са провъзгласили жена за водачка на клана? Кои са враговете на Макарън?

— Когато говоря, ожаднявам.

— Пий, колкото си искаш, но не преставай да отговаряш на въпросите ми.

Мораг помогна на Алисия да облече кафявата кадифена рокля, като не преставаше да я предупреждава да се пази от англичаните, които правят подаръци.

— Аз ще изляза на езда с него, нищо повече — отговори упорито Алисия.

— Това е добре. Но какво ще сторите, ако лордът поиска от вас някоя малка ответна услуга? Той знае, че сте обещана на друг мъж.

— Наистина ли? — попита остро Алисия. — И къде е обещаният ми съпруг? Да не искаш да седя цял ден до прозореца, облечена в сватбената си рокля, и да го чакам?

— Това би било по-добре, вместо да препускате из полята с младия граф.

— Граф? Роджър Чатауърт е английски граф?

Мораг не отговори, само приглади диплите на гърба и я избута от стаята.

— На бузите ви отново цъфтят рози! — посрещна я зарадвано Роджър.

Алисия му се усмихна и усмивката я направи много по-женствена. Тя подкара коня си в галоп и животното препусна, следвано по петите от верния Раб.

Роджър погледна бързо към мъжете, които го придружаваха. Трима бяха от личната му гвардия, освен това имаше двама пажове, а зад тях идваше товарният кон с храната и приборите. Той се обърна отново напред и смръщи чело. Алисия не преставаше да пришпорва коня си. Тя беше превъзходна ездачка, а гората без съмнение беше пълна с шотландци, които само чакаха да й помогнат да избяга.

Той вдигна ръка и даде знак на хората си да го следват отблизо.

Алисия окуражаваше коня си да бърза, докато той буквално полетя. Свежият ден, вятърът в косите й, чувството за свобода я опияняваха. Когато стигна до реката, намали темпото, но само за миг. Конят правеше огромни скокове, но тя продължаваше да препуска, без да я е грижа, че се излага на опасност. Прелетя над реката, сякаш имаше криле. Едва когато се озова на другия бряг, дръпна юздите и се огледа.

Роджър препускаше след нея, следван от придружителите си.

— Лейди Алисия! — извика обезпокоено той. — Добре ли сте?

— Разбира се, че съм добре — засмя се тя и обърна коня си към мястото, където Роджър беше спрял да я почака. Потупа коня по шията и проговори с признателност: — Добро животно. Прие смело предизвикателството и го издържа с чест.

Роджър слезе от коня си и пристъпи към нея.

— Знаете ли как ме уплашихте! Можехте да си счупите врата!

Алисия се засмя щастливо.

— Една шотландка не пада лесно от коня, камо ли пък да си счупи врата.

Роджър протегна ръце, за да й помогне да слезе от седлото. В този миг Раб се хвърли между двамата, оголи страшните си зъби и изръмжа заплашително. Роджър инстинктивно се отдръпна назад.

— Раб! — Кучето се подчини веднага на господарката си и се отстрани, ала бдителните му очи не се откъсваха от Роджър. — Той искаше да ме защити — обясни Алисия. — Не понася да ме докосват чужди хора.

— Ще го запомня — обеща с усмивка Роджър и й помогна да слезе от коня. После махна с ръка и пажовете му донесоха две кресла, тапицирани с червено кадифе. — Заповядайте, седнете, милейди — покани я тържествено той.

Алисия го погледна изумено. Никой от сънародниците й не би донесъл кресла в гората. Тревата под краката им беше по-мека от кадифената тапицерия. Когато седнаха, един от младите пажове на Роджър застана пред тях и засвири на лютня. Алисия се вслуша в красивата мелодия и затвори очи.

— Сигурно изпитвате носталгия, милейди? — попита тихо Роджър.

Младата жена въздъхна с болка.

— Вие нямате представа как се чувства шотландецът, който копнее за родината си. Ако бяхте роден в планината, щяхте може би да ме разберете, но сега…

— Баба ми е била шотландка. Може би това ми дава известно право да ви задам тази въпрос.

Алисия го погледна изненадано.

— Баба ви е била шотландка? Как се казва?

— Името й беше Макферсън. От Макалпин.

Алисия се усмихна. Беше й приятно да чуе привичните шотландски имена.

— Макалпин значи. Това е добър клан.

— Да. Прекарах много вечери на коленете й, докато тя ми разказваше безкрайни истории за Шотландия.

— И какво ви разказваше? — попита предпазливо Алисия.

— Баба беше омъжена за англичанин и често сравняваше нравите и обичаите на двата народа. Казваше, че шотландците са по-гостоприемни и никога не изпращат жените в друга стая под предлог, че били глупави и не разбирали от мъжките работи, както правят англичаните. При шотландците мъжете и жените били равноправни.

— Така е — отговори спокойно Алисия. — Моят баща ме провъзгласи за водач на клана. — Тя спря за миг, после попита с интерес: — А дядо ви? Как се отнасяше той към шотландската си съпруга?

Роджър се засмя, сякаш си беше припомнил някаква шега от детството си.

— Дядо ми е живял известно време в Шотландия. Знаеше, че баба е умна жена. Не предприемаше нищо, без да се допита до нея.

— Значи сте живели при баба си и дядо си?

— Да, откак се помня. Родителите ми починаха, когато бях много малък.

— И какво е мнението ви за начина, по който англичаните се отнасят към жените? Сигурно и вие смятате, че сме годни само за леглото и за да раждаме деца.

Роджър избухна в смях.

— Ако наистина мислех така, духът на баба ми сигурно щеше да излезе от гроба и да ме напердаши, както заслужавам. — Той помисли малко и добави: — Тя искаше да ме ожени за дъщерята на една от братовчедките си, но младата дама почина доста преди определения за сватбата ден. Отраснах с името Макалпин.

— Какво? — извика смаяно Алисия.

Роджър я изгледа учудено.

— В договора за женитба беше записано, че трябва да приема това име, за да бъда добре дошъл в клана й.

— И вие се съгласихте? Аз също казах на сър Томас, че съпругът ми трябва да приеме името Макарън, но той ми отговори, че това е невъзможно; никой англичанин нямало да се откаже от доброто си старо име и да го замени с варварското шотландско.

Очите на Роджър заблестяха гневно.

— Те не разбират! Това е проклятието на англичаните! Смятат, че само техният начин на живот е правилен. Даже французите…

— Французите са наши приятели — прекъсна го Алисия. — Те не опустошават нивите и не крадат говедата ни, както правят англичаните.

— А, да, говедата — засмя се весело Роджър. — Това е любимата тема на шотландците, нали? Макгрегърови още ли отглеждат онези прекрасни тлъсти волове?

Алисия пое въздух и се намръщи.

— Кланът Макгрегър е наш враг.

— Прощавайте — усмихна се меко той. — Въпреки това трябва да признаете, че техният ростбиф е много по-сочен от всеки друг. Още помня колко вкусно беше говеждото им. Или вие сте на друго мнение?

Алисия го гледаше мълчаливо. Кланът Макгрегър беше техен враг от столетия насам.

— Разбира се, някои неща са се променили, откакто баба ми е дошла в Англия като млада булка. Тогава любимият спорт на младите мъже е бил да ловят говеда в светлите лунни нощи.

Алисия се усмихна развеселено.

— Нищо не се е променило.

Роджър се обърна и махна на хората си.

— Искате ли да похапнете? Главният готвач на сър Томас е французин и прави истински чудеса.

Алисия го гледаше и клатеше невярващо глава. За първи път в живота си срещаше англичанин, който беше готов да приеме обичаите на родината й, да ги разбере. Тя си взе един пастет, оформен като роза върху листо от многолистно тесто. Този ден беше откровение за нея.

— Кажете ми, лорд Роджър, какво мислите за нашата система от кланове?

Роджър издуха трохичките от брокатения си жакет и заговори. Беше добре подготвен за въпросите й.

Алисия стоеше отново в стаята, в която прекарваше повечето от времето си.

— Той не е като другите мъже — говореше възбудено тя. — Знае дори няколко галски думи.

Мораг я погледна пронизващо и изкриви лице.

— Тази сутрин излязохте с омраза в сърцето, а сега се връщате и ми пеете хвалебствена песен за някакъв си англичанин. — Очите й приличаха на черни игли, забити в кора на орех. — Всеки може да научи няколко галски думи. Даже хората от равнината владеят галския език. — Това беше най-страшното обвинение в устата на Мораг. Според нея обитателите на равнината бяха предатели на шотландското дело, повече англичани, отколкото сънародници. — Какво толкова е направил този мъж, та да ви омагьоса така? Разказал ви е за шотландската си баба! И че щял да помоли крал Хенри да спре нападенията срещу шотландците. Думи, само думи!

Алисия се отпусна тежко на пейката под прозореца.

— Ти не разбираш ли, че искам само най-доброто за клана си? Щом ме принуждават да се омъжа за англичанин, по-добре да взема мъж, който е почти шотландец и мисли като такъв!

— Жената няма право на избор — отговори сърдито Мораг. — Съпругът ви е определен от краля. Нима не проумявате, че представлявате скъпоценна плячка за всеки мъж? Младите хора са готови да свалят и звездите от небето, за да се доберат до жена като вас. Първо, защото сте красива, и още повече, защото сте богата!

— Нима твърдиш, че той ме лъже?

— Откъде мога да знам? Почти не съм го виждала. Не познавам и Стивън Аскот. Може би той има майка шотландка. Може би ще пристигне тук, наметнат с тартан и с втикната в колана кама. Кой знае?

— Не смея да се надявам — въздъхна Алисия. — Никой друг англичанин не е в състояние да разбере нуждите на клана ми като Роджър Чатауърт. — Тя скочи от пейката. — Но ти си права, Мораг. Трябва да потърпя още малко. Може би Стивън Аскот ще се окаже единствен по рода си — мъж, който вярва в шотландците.

— Не бива да очаквате твърде много — промърмори предупредително Мораг. — По всичко личи, че онзи Чатауърт ви е вдъхнал неосъществими надежди.