Ангелски свят

21

В притъмняващата горичка Ави привиква един от хората си.

— Моля те, отведи госпожица Йънг при майка й и се увери, че са на сигурно място и обезопасени за през нощта.

— Арестуваш ли ме? — питам. — За какво?

— За твоя защита — отвръща Ави.

— Защита от какво? От Конституцията на САЩ?

Той въздъхва:

— Не бива да ви оставяме с близките ти да обикаляте и да всявате паника. Мой дълг е да поддържам реда.

Войникът на Ави насочва пистолета си със заглушител към гърдите ми.

— Тръгвай по улицата и не ми създавай проблеми!

— Тя се опитва да спаси човешки живот! — обажда се треперлив глас. Това е Клара, стиснала здраво лешовете на прекалено голямото палто, в което се е увила, сякаш й се иска да изчезне.

Никой не й обръща внимание.

Хвърлям на Ави поглед в смисъл „Ти сериозно ли?“. Но той е зает да маха на още един от войниците.

Посочва жертвения проект на майка.

— Защо тази ужасна купчина тела е още тук? Нали ти казах да ги махнеш.

Човекът на Ави нарежда на двама други да свалят разпнатия. Явно не иска да го прави лично.

Онези поклащат глава и отстъпват заднешком. Единият се кръсти. Обръщат се и побягват към училището, възможно по-далеч от телата.

Докато моята охрана ме изпровожда през касапницата, чувам как Санджей обяснява на хората да прибират непотърсените трупове в един бус за аутопсия.

Отдалечавам се с препъване. Просто ми е непоносимо да гледам. Може би всички жертви са наистина мъртви. Определено се надявам да е така.

Войникът на Ави ме натиква върху задната седалка на полицейска кола, спряна насред пътя. Майка е вече вътре.

Метална мрежа разделя предните седалки в полицейската кола от задната. На прозорците има решетки. Под задния прозорец са сложени одеяла и няколко бутилки с вода. С крак събарям ниска кофа с капак, заедно с няколко пакета мокри кърпички.

Отнема ми известно време да проумея, че няма да ни откарват никъде. Това ще бъде нашата килия.

Страхотно.

Поне пазачът не ми взе меча. Дори не ме претърси за оръжия, така че, предполагам, не е бил ченге в Предишния свят. Но при все това сигурно щеше да ми вземе острието, ако не изглеждаше като постапокалиптично мече за утеха.

Отпивам от една бутилка с вода, глътвам само колкото да утоля жаждата си, но не толкова, че скоро да ми се наложи да пишкам.

Хората трескаво търчат в опит да довършат задачите си преди падането на мрака, независимо дали става дума да влачат тела към буса за аутопсии, или да погребват роднини. На всеки няколко минути хвърлят поглед към небето, но със спускането на мрака започват да се озъртат и през рамо, сякаш се притесняват дали нещо не ги дебне.

Разбирам ги. Има ужасяваща тръпка да останеш самичък в тъмното, особено с хора, мъртви според теб.

Старая се да не мисля как ли се чувстват жертвите. Парализирани, но в съзнание, оставени безпомощни в тъмното с чудовищата и семействата си.

Най-после набутват в буса и последното непотърсено тяло, работниците хлопват вратите и го откарват.

Хората, останали извън него, притичват през улицата към училището. Семействата, независимо дали са свършили да зариват с пръст жертвите си, захвърлят лопатите и се втурват след работниците — очевидно не желаят да изостават.

От притеснение майка започва да скимти като животно, докато наблюдава как всички си отиват. Когато си параноик, последното място, където искаш да се намираш, е в капан в автомобил, откъдето не можеш нито да избягаш, нито да се скриеш.

— Всичко е наред — казвам. — Те ще се върнат. Ще ни пуснат оттук, когато всичко се успокои. И тогава ще идем да намерим Пейдж!

Мама дръпва дръжката на вратата, после прескача от моята страна да изпробва другата. Блъска по прозореца. Раздрусва мрежата между предната и задната седалка. Започва да се задъхва.

Спуска се по спирала към наистина изкукало състояние.

Остава да изпадне в сериозна истерия в пространство, по-малко от диван.

Последните гробари притичват покрай прозореца ми и аз им изкрещявам:

— Сложете ме в друга кола!

Те дори не поглеждат към мен, докато припкат през улицата в тъмнината.

И ме зарязват натикана в много тясно пространство заедно с мама.