Ангелски свят

42

— Какво ти има? Да не си повредена?

— Не. Просто не мога да ходя като другите… — Пейдж протяга ръка и се примъква още няколко сантиметра напред.

— Това ще рече, че си повредена.

Сестра ми спира на твърдия под и се надига на лакти.

— Означава, че се придвижвам по друг начин.

— Аха, пълзиш по пода като червей. Хайде, покажи ми, Малко червейче. Развесели ме. Допълзи насам и ще ти позволя да си пийнеш от водата ми.

Много ми се ще да фрасна едно кроше на Белиал през телевизора.

Къде беше ти, когато Пейдж имаше нужда от теб?

Малката ми сестричка поглежда към водата и преглъща мъчително.

— Виждам, че я искаш. Сигурно гърлото ти е напукано от жажда! — И Белиал ми звучи, сякаш устата му е пресъхнала и езикът залепва за небцето. — Скоро ще получиш главоболие и ще почне да ти се вие свят. После езикът ти ще се подуе и всичките ти инстинкти ще нашепват да го прехапеш, та да пийнеш от собствената си кръвчица! Някога била ли си толкова жадна, че да си готова да убиеш човек заради чашата му с вода? Не? Скоро ще познаеш това чувство!

Белиал докосва окървавената превръзка, сякаш иска да сподели болката.

— Ела насам, Малко червейче. Покажи ми как повредените и зарязаните „ходят“ по друг начин, а аз ще ти дам нещо за пиене!

— Не съм зарязана.

Демонът прави гримаса.

— Назови поне един човек, който не те е зарязал.

Пейдж вдига към него огромните си очи и личицето на малка фея.

— Сестра ми.

— Вярно ли? И къде е тя?

— Идва насам. Ще дойде да ме спаси.

— На мен ми каза съвсем друго.

— Говорил си с нея?

Сърцето ми се къса от изписаната по лицето на сестра ми надежда.

— Ами да, говорих с нея. Защо смяташ, те даде на мен?

Стискам неистово юмрук — кокалчетата ми всеки момент ще се строшат.

— Лъжеш.

— Истината казвам. Било й съвестно, но не понасяла повече отговорността да се грижи за теб!

— Лъжеш! — гласът на Пейдж трепва. — Не го е казала!

— Беше изтощена. Толкова изтощена да се буди всяка сутрин и да знае, че трябва да ти намери храна, да те носи, да те мие, да те обслужва до безкрай. Опитала се е, но ти си такъв товар за нея!

Цялата сила ме напуска и за да остана на крака се налага да се олюлея заднешком и да се облегна на стената.

— Всички са такива. — В гласа на Белиал не липсва приятелска нотка. — Накрая непременно ни изоставят. Все едно колко ги обичаме или какво правим за тях. Никога не сме достатъчно добри. Отблъснати сме — и двамата с теб. Зарязани.

— Ти си лъжец!

Личицето на Пейдж се сгърчва и думите й се завалват. Тя хълца и се разридава, просната на каменния под, напълно безпомощна. С тона си почти моли това чудовище да я утеши.

Имам чувството, че на гърдите ми е окачена огромна тежест и ми е трудно да дишам.

— Ще видиш. Никога нищо не получаваме с лекота, както е при другите хора. Нито любов, нито уважение, нито дори приятелство. Единственият начин да се доберем до тях е да сложим всички, където им е мястото — под нас. Ние с теб не можем да си позволим да бъдем безпомощни и слаби. Трябва да сме силни и да подчиняваме другите със сила! И ако те се молят и се държат подобаващо, ще им позволим да ни служат с кучешка преданост. Отритнатите като нас не бива и да се надяват да се чувстват желани.

Достатъчно лошо е, дето той смачква крехките надежди на едно седемгодишно дете. Убива ме, че се оказа прав. Пред очите ми завинаги ще бъде запечатан образът на вързаната и теглена като диво животно Пейдж.

— Искаш ли глътка вода? — пита Белиал с неутрален тон. Не е мил, но и не е откровено жесток.

Сестра ми преглъща и докосва с език напуканите си устни. Ужасно е жадна, макар че плаче.

— Допълзи до мен, Малко червейче, и ще ти дам да пиеш.

Тя лежи неподвижна на пода, свила лакти под себе си. Поглежда демона с недоверие. Изтръпвам от страх да не му се хване на номера, но и ми се ще да отиде при Белиал, понеже все пак трябва да пие.

Пейдж полека протяга ръка и мъчително се придърпва напред. Повтаря същото движение още веднъж, после два пъти, докато започва да пълзи бавно през стаята. Мъртвите й съсухрени крака се влачат зад нея.

Белиал ръкопляска.

— Браво, Малко червейче. Браво! Такова миниатюрно подобие на вида си. Вие, маймуните, сте нахитрели много и правите всичко нужно да оцелеете. В сравнение с твоя вид и нещата, които някои от хората вършат, аз съм направо готин тип, да знаеш!

Пейдж стига до масата с подноса. Придърпва се нагоре по металния стол отстрани.

— Не казах, че можеш да си вземеш — изръмжава Белиал. — Казах да дойдеш при мен, не при масата!

Започва гневно да се навежда напред, но болката го принуждава да се отпусне по гръб и да притисне кървящия си корем с длан. Изпуска дълбока въздишка.

Пейдж се протяга към чашата, загледана във водата с нескрит копнеж и жажда.

— И ти, разбира се, си като останалите — Белиал подигравателно се озъбва. — Няма същество на този свят, което да го е грижа за друг, освен за себе си. Дори малко червейче като теб. Значи си научила урока от сестра си, нали? В крайна сметка единствено собственото ти оцеляване има значение. В това хората и хлебарките са ненадминати!

Пейдж гледа към водата. После към Белиал. В нея кипи битка и я познавам достатъчно добре, за да знам за какво се двоуми.

— Недей! — прошепвам. — Първо се погрижи за себе си!

Поне веднъж!

Без да отпие, тя протяга чашата с вода, та Белиал да я достигне.

Простенвам отчаяно. Ще ми се да я грабна и да накарам Пейдж да пийне.

— Сестра ми ще ме спаси! — гласът й пресеква, сякаш не е съвсем убедена в думите си. Криви лице в опит да пребори сълзите.

Демонът се взира във водата.

После се обръща към момиченцето.

— Не си ли жадна, Малко червейче? Защо не пи първа?

Подозрението изпълва гласа му с отрова.

Пейдж подсмърча.

— На теб ти е по-нужна!

Сестра ми е упорита. Дори при тези обстоятелства не се отказва от добродетелите си.

— Не знаеш ли, че ще умреш, ако не получиш малко вода?

Тя продължава да държи чашата близо до него.

Белиал протяга ръка и я взема, без да помръдва тялото си. Подушва я, обзет от подозрения да не би вътре да има не само вода.

Близва предпазливо.

След това пие голяма глътка.

После пресушава две трети от чашата.

Спира да си поеме дъх. Сърдито гледа Пейдж, сякаш тя го е обидила.

— Какво ме зяпаш?

Тя само примигва срещу него.

Белиал поднася чашата към устата си, но този път отпива съвсем малка глътка. Поглежда към сестра ми, сякаш обмисля дали да не й даде останалото.

И гаврътва всичко наведнъж.

— Ето това ти се случва, когато се държиш мило. Най-добре да научиш урока отрано! Дори добротата да ти е вършила работа преди, вече не минава. Тази стратегия действа само когато си желан. Сега обаче не си по-различна от мен. Грозна. Отритната. Нехаресвана. Разбирам те.

Нямам търпение да го убия!

Белиал подава чашата на сестра ми. Тя я грабва отчаяно. Накланя я към устата си.

Една малка капчица навлажнява устните й.