Ангелски свят

62

Успяваме да се доберем до плажна вила в редицата къщи, скрити в мъглата. В Предишния свят това каре беше сравнително недалеч от водата, но все пак не се водеше „плажна собственост на първи ред“. В Ангелския свят вилите са затънали в море от смет и са най-близките до водата. Много от тях още изглеждат непокътнати, с все знамената с морски кончета и дървени шезлонги по верандите, сякаш чакат обитателите си да се приберат у дома.

Препъвам се в дневната след Рафи, от изтощение въобще не обръщам внимание къде се намирам. Вътре сме защитени от вятъра. Къщата не се отоплява, но имам чувството, че е направо пещ в сравнение с температурата отвън. Подгизнала съм и съм цялата в пясък, а рокличката ми е полепнала по тялото като мокри салфетки.

За разлика от мен Рафи е в пълна бойна готовност. Проверява всяко ъгълче на къщата, преди да свали гарда.

Няма ток и в стаите е тъмно, като изключим мътното сияние на луната, която нахлува през панорамните прозорци. Все пак изваждаме късмет. Има камина с наредени до нея дърва, а на решетката отгоре — кибрит и декоративни свещи.

Опитвам се да запаля една свещ. Ръцете ми треперят толкова силно, че чупя три клечки и най-сетне драсвам четвъртата успешно. Рафи кладе огън. Веднага щом малкото пламъче плъзва по дървата, усещам как натегнатата пружина в мен се отпуска, сякаш дълбоко в себе си съм се притеснявала да не би жизнените ми функции всеки момент да се изключат, преди огънят да пламне.

При все, че трепери, Рафи става и затваря щорите на прозорците. Не знам как успява да го постигне. Аз лично едва се въздържам да не се напъхам право в камината, за да се доближа възможно повече до топлината.

Рафи дори съумява да изнамери одеяла и кърпи някъде от тъмните ъгълчета на къщата, и ме увива с едно одеяло. Кожата ми е толкова замръзнала, че почти не усещам меката топлина на ръката му, която се плъзва по шията ми.

— Как се чувстваш? — пита ме той.

Отговарям през тракащи зъби:

— Добре, доколкото може да се очаква след плуване в гъмжащи с ангели води!

Рафи докосва челото ми с длан.

— Вие, хората, сте толкова крехки! Ако времето не ви убие, ставате жертва на зарази, акули или хипотермия.

— Или на кръвожадни ангели.

Той поклаща глава:

— Както сте добре, така след миг изчезвате завинаги… — и се взира мрачно в сиянието на огъня.

От косата още капе ледена вода и по врата, и по гърба ми, а роклята е залепнала по мен, все едно е направена от мокър пясък. Явно и Рафи се чувства по същия начин, защото увива около кръста си плажна хавлия и я връзва на плоския си като дъска за гладене стомах, за да я държи на място.

След това си сваля ботушите. И си смъква панталоните.

— Какво правиш? — питам нервно.

Той не спира да се съблича под хавлията.

— Опитвам се да се стопля. И ти трябва да направиш същото, ако не искаш мокрите дрехи да изсмучат безценната ти топлина…

Панталоните му цопват влажно на килима.

Колебая се, а Рафи сяда близо до мен пред огъня.

Разтваря демонските си крила. Вероятно го прави, за да ги изсуши, но създава ефект, все едно сме в палатка. Мускулите по гърба и раменете ми се отпускат, веднага щом усещам топлината да се завихря зад мен.

Треперя и се опитвам да отърся възможно повече от студа. Рафи притваря обръча на крилата си и така топлината на огъня расте помежду ни.

— Добра работа свърши! — Той ме гледа с кротко одобрение.

Примигвам изненадано срещу него. Не е да не съм чувала и друг път подобна похвала. Но тази някак си е различна. Неочаквана.

— Ти също.

Ще ми се да кажа нещо повече. Открехвам предпазливо тъмницата в главата си, за да проверя дали мога да надникна вътре и да намеря нещо стойностно за споделяне, ала цялото й съдържание натиска вратата отвътре и иска да се излее оттам. Трясвам вратата и се облягам на нея, за да не зейне рязко изпод мен. Междувременно езикът ми се заплита от всичко, което напира да бъде изречено.

— Ами да, ти също.

Рафи кима, сякаш разбира, сякаш наистина съм казала всичко, втурнало се да излети от трезора, и той е приел всяка думица.

Известно време просто се вслушваме в припукването на огъня.

Стоплила съм се достатъчно, за да ми се прииска да се отърва от мократа, потънала в пясък рокля, която изсмуква таящата се в кожата ми топлинка. Увивам се с одеялото и захапвам припокриващите се краища, за да го крепя на място като щит.

Рафи се ухилва, докато ме наблюдава как шавам отдолу и се боря с мократа дреха.

— Един възпитан съвременен мъж положително ще обърне гръб, за да не надзърта, ако без да искаш покажеш нещо.

Кимам, здраво стиснала одеялото със зъби.

— Обаче ще изгубим загряващия ни параван… — За демонстрация той вдига едното си крило на няколко сантиметра. Незабавно по краката ми плъзва студен полъх. Рафи отново връща крилото на място. Свива рамене. — Е, предполагам, просто трябва да внимаваш повече.

Продължавам да шавам под одеялото и се освобождавам от левия ръкав.

— Гледай да не се засмееш — допълва Рафи, — понеже би било катастрофално…

Присвивам очи срещу него и го поглеждам сърдито в опит да го предупредя да не се опитва да ме разсмее.

— Чувала ли си шегата за…

Съдирам тънката си рокля под одеялото. И бездруго беше съсипана. Разкъсвам я и я изхвърлям изпод завивката.

Тя каца върху панталоните на килима.

Рафи избухва в смях. Прекрасен звук е — наситен и безгрижен. Заразява ме да се смея заедно с него.

— Наистина си страхотна в креативните решения! — Той още се подсмихва. — Твоите обикновено включват дране, разкъсване, ритане, мушкане, но са си креативни.

Най-сетне отварям захапката си върху одеялото, понеже вече мога да го придържам здраво и с ръце.

— Просто ми омръзна от прилепналата по мен влага, това е всичко. Едва ли е имало опасност вицът ти да се окаже наистина смешен.

— Разби ми сърцето с тази забележка! — подхвърля Рафи с усмивка. Думата „разбивам“ отеква в главата ми, а явно и в неговата, понеже усмивката му угасва.

— Какво стана там в старото гнездо? Видях, че скорпионът те ужили. Видях как умираш. Как оцеля?

Обяснявам за парализата, предизвикана от ужилването на скорпиона, как забавя сърдечния ритъм и дишането, и жертвата изглежда мъртва.

— Мислех си, че определено съм те изгубил.

Изгубил ме е?

Взирам се в огъня, без да го виждам.

— И аз мислех, че съм те изгубила…

Думите едва-едва излизат от гърлото ми.

Огънят припуква и съска, докато гризе цепениците. Напомня ми за пожара в гнездото, откъдето Рафи ме изнесе, макар да ме мислеше за мъртва.

— Благодаря ти, задето ме върна на семейството ми. Налудничав и опасен подвиг!

— Точно тогава се чувствах малко луд и опасен.

— Да, забелязах го…

Никога няма да изтрия от съзнанието си спомена как, след като ме видя да умирам, той троши гигантските цистерни на скорпионите в беса си и убива всички чудовища.

Устните на Рафи шават, сякаш се присмива сам на себе си.

— Сигурно е било забавно.

— Не, всъщност не беше. Беше… — Сърцераздирателно. — Изглеждаше направо с разбито сърце… — Примигвам, когато осъзнавам какво се е изплъзнало току-що от устата ми. — Така де…

Не ми хрумва с какво друго да заменя току-що казаното.

— Сърце… — Рафи се взира съсредоточено в пламъците. — Разбито… — Говори с тон, все едно думите са нещо ново за него, сякаш никога досега не ги е изричал. Кима. — Да, така е. Навярно и така може да се каже.

Пламъците припукват. Изненадана съм колко бързо те стопля един огън.

— Не казвам, че си бил с разбито сърце… — Звуча, като че ли тепърва се уча да говоря, заеквам на всяка дума. — Просто исках да кажа, че ми беше тежко… да те гледам…

Той нито потвърждава, нито отрича дали е страдал поне мъничко.

— Добре де, да речем изглеждаше малко покрусен…

Колко е притеснително! Признавам, че вече направо си прося комплименти. В главата ми тихо гласче ми се кара, задето съм такава глупачка. Останалите се вслушват внимателно за реакция.

Оранжевите и червени пламъци се разрастват и стават все по-горещи. Пукането и съскането им е ритмично и хипнотизиращо. Топлината е разкошна.

— Трепериш — отбелязва Рафи. Според мен сменя темата неохотно. Май дори е малко натъжен. — Иди се изкъпи. Може да извадиш късмет и да има топла вода.

Той мълчи и аз затаявам дъх в очакване.

После Рафи ми обръща гръб.

Изправя се и изчезва в мрака към вътрешността на къщата.

Веднага щом отдръпва паравана на крилата си, студът отново се връща. Гледам как ангелът изчезва в тъмнината. Тъмните му крила и сведената глава се стопяват първи, после широките рамене и ръцете. Накрая не остава нищо.