Ангелски свят

27

В началото роякът ни се струваше хаотичен, но се оказа, че има стройна система на полета.

Е, горе-долу.

Повечето скорпиони летят след ангел, който се издига, после се рее и накрая се спуска. Тварите го следват в кръг като недооперени пиленца. Е, поне по-голямата част.

Някои изостават твърде много и кажи-речи ще се изпречат на пътя на ангела, когато завърши кръга от упражнението по летене. А това определено е урок. Той повтаря един и същ маршрут на полета, така че да не се отдалечава от острова. Упражнението варира тук-там, но като цяло последователността му е предвидима.

Ако не бях наясно, щях да кажа, че ангелът учи скорпионите на летене.

Малките пиленца се учат да летят, а бебетата делфини — да дишат въздух. Изглежда бебетата чудовища се учат как да са чудовищни. Бебетата обикновено вземат уроци от майките си, но тези твари си нямат такава.

Ангелът обаче не се справя добре с обучението. Много от скорпионите направо се мъчат да го догонят. Дори аз виждам колко бързо пляскат с крила. Те не са колибрита и най-вероятно ще капнат или ще си докарат сърдечен удар, ако приемем, че имат сърце, разбира се.

Един от тях пада право във водата. Джапа вътре и пищи.

Друг скорпион се спуска твърде ниско край падналия. Не виждам кой от двамата сграбчва другия — дали този във въздуха се опитва да помогне на другарчето си, или онзи във водата посяга към летящия — но, каквато и да е причината, вторият също цопва в морето.

Те трескаво вършеят и се мъчат да се покатерят един върху друг. И двамата се борят за по още няколко секунди въздух, които ще спечелят като застанат върху другарчето си. Но победителят печели дъх колкото за последен писък, преди да потънат и двамата.

Най-напред видях тези твари в подземието на гнездото, потопени в цистерни с течност. Най-вероятно са имали пъпна връв или са се променили, когато са се „родили“, понеже сега очевидно се давят.

Нечии стъпки ме карат да се обърна и да залегна по-ниско. Майка и Клара също се скриват при мен зад строшения сандък.

Из старата търговска част на кея има толкова много сенки, че дори към нас да марширува цяла армия, пак няма да я видим. Сгушваме се по-плътно в мрака.

Още стъпки. Вече топуркат.

От тъмното изникват хора и изтичват на открито, право под издайническата лунна светлина. Малко човешко стадо отчаяно бяга от нещо.

По време на бягството неколцина се озъртат през рамо с ужасени изражения.

Като изключим трополящите им крака по изкорубените дървени дъски, не издават други звуци. Няма писъци, не си подвикват един на друг.

Дори когато една жена пада, очевидно с изкълчен глезен, не се чува друг звук, освен мекото тупване от падането й. Лицето й се изкривява от болка и ужас, но от устата й не излиза нито звук. Тя става и закуцуква възможно най-бързо, мъчи се да тича и подскача на един крак, за да не изостава от другите в групата.

Паниката им отеква в гърдите ми. Изпитвам желание да се втурна с тях, макар че нямам представа от какво бягат.

Точно когато кракът ми се разтреперва от нерешителност, иззад ъгъла изникват тварите, които преследват хората.

Три са. Три скорпиона се носят ниско над земята и бръмчат с насекомските си крила. В средата куца ангел с вид на създание, вземало стероиди.

Огромен ангел със снежнобели крила.

Крилата на Рафи.

Белиал.