Ангелски свят

9

Не след дълго писъците стихват. Поначало няма достатъчно оцелели скорпиони, но сега съм готова да се обзаложа, че вече не е останал нито един.

Мъжествени красавци излитат от ямата и изчезват в облачната покривка. Един от тях носи отпуснат ангел — дотук само той наистина ми изглежда мъртъв.

Някъде в далечината отеква гръмотевица. Вятърът свисти по улея от сгради.

Чакаме, докато ни се струва безопасно да излезем и да огледаме по-отблизо. Бих се изумила, ако е останало дори парче от ангелска кожа, която да върнем в лагера.

Приближаваме руините, като се стараем да се придържаме под прикритие, доколкото е възможно, макар да не се забелязват противници.

На един хвърлей сме от димящите останки, когато по склона на купчината отпадъци издрънчава бетонна канара. Застивам, наострила уши и очи.

Още едно парче се сурва и се претъркулва в същинско свлачище.

Нещо се опитва да излезе от затрупаното подземие. Всички се прикриваме зад колите и проследяваме внимателно случващото се.

Сипят се още камънаци и минава известно време, преди нечии ръце да се заловят за купчината останки. Появява се глава. В началото си мисля, че е демон, излязъл право от ада. Но постепенно съществото успява да се измъкне цялото, без да спира да трепери и да хрипти.

Оказва се старица.

Никога обаче не съм виждала подобно нещо. Тя е спаружена, крехка и кльощава. Най-поразителното е кожата й — толкова изсъхнала, че прилича на пастърма.

Споглеждаме се с Ди-Дум. И двамата се чудим какво прави старицата там. Тя се покатерва на върха на купчината бетон и подема несигурното си спускане надолу. Движи се така, все едно я мъчи артрит.

Носи прокъсана лабораторна престилка, с пет размера по-голяма за нея. Толкова е петносана с прахоляк и ръждиви лекета, че е трудно да се повярва някога да е била бяла. Докато колебливо се спуска по руините, старицата я придържа плътно увита, все едно държи себе си да не се разпадне.

Вятърът издухва кичури дълга коса в лицето й и тя завърта глава, за да я отметне назад. Има нещо странно в гъстата й коса и движението й. Отнема ми известно време да се досетя какво.

Кога за последно видях някой да отмята глава, за да махне косата от лицето си? Пък и тя е черна чак до скалпа, въпреки че последната постапокалиптична мода е по-възрастните жени да имат поне няколко пръста сиви корени.

Излизаме иззад колите. Старицата застива като стреснато животно и вдига очи към нас. Въпреки спаруженото лице, нещо познато в нея гризе паметта ми.

Спомен погъделичква ума ми.

Две малки деца са сграбчили оградата и гледат как майка им крачи към гнездото. Майката се обръща да им прати въздушна целувка.

Тя свърши като вечеря в ембрионалната цистерна на един от ангелите скорпиони. Счупих стъклото с меча си и я оставих там, да се оправя сама, понеже не можех да я измъкна навън.

Жената е жива.

Само дето има вид на състарила се с петдесет години. Някога прекрасните й очи са хлътнали в орбитите. Почти виждам костите под спаружените й бузи. Ръцете й са като нокти на хищна птица, покрити с тънка кожа.

Тя ни забелязва да се надигаме от скривалищата си и трескаво побягва, обзета от внезапен ужас. Драпа да се измъкне на четири крака и сърцето ми се къса, като си спомням здравето и красотата й, преди чудовищата да я докопат. В това състояние няма как да стигне далеч и разтреперана се скрива зад една пощенска кутия.

Жената е само сянка от предишното си аз, но е оцеляла и трябва да уважа силата й. Тя заслужава да се махне от мястото, където е била погребана жива и за целта има нужда от енергия. Преравям якето си и напипвам забравения сникърс. Обръщам си джобовете да проверя дали няма нещо не толкова ценно, но не намирам друго.

Правя няколко крачки към бедната жертва и тя се сгушва в скривалището си.

В този тип дела сестра ми има повече опит от мен. Но, предполагам, все съм научила едно друго, докато съм гледала как Пейдж се сприятелява с всичките онези изоставени котки и увредени деца. Оставям шоколадовото блокче на пътя, та жената да го вижда добре, и отстъпвам няколко крачки, за да оставя достатъчно разстояние помежду ни.

В течение на цяла безкрайност жената ме гледа като пребито животно. После грабва шоколадчето по-бързо, отколкото бих могла да предположа, че е способна. Разкъсва опаковката за части от секундата и натъпква десертчето в устата си. Напрегнатото й изражение се отпуска под влияние на вкуса на наситената сладост от Предишния свят.

— Децата ми, мъжът ми… — казва тя с дрезгав глас. — Къде отидоха всички?

— Не знам — отвръщам. — Но доста хора са прибрани в лагерите на Съпротивата. Много е вероятно да са там.

— Какъв лагер?

— Именно Съпротивата нападна ангелите. Събират поддръжници навсякъде.

Жената примигва срещу мен.

— Помня те. Ти умря.

Възразявам:

— И двете не сме умирали.

— Аз умрях — уверява ме жертвата на скорпионите. — И отидох в ада…

Тя отново се сгушва между тънките си ръце.

Не знам какво да кажа. Какво значение има дали наистина е умряла или не? Определено е преживяла същински ад и изглежда съответно така.

Санджей тръгва към нас, сякаш се приближава до улична котка.

— Как се казваш?

Жената ме поглежда за подкрепа. Кимам.

— Клара.

— Аз съм Санджей. Какво е станало с теб?

Тя поглежда към съсухрената си ръка.

— Изсмука ме чудовище.

— Какво чудовище? — интересува се Санджей.

— Ангелите скорпиони, за които ти разказах — намесвам се аз.

— Адският доктор каза, че ще се освободя, ако го отведа при малките си момиченца — обяснява жената с хрипливия си глас. — Но не бях готова да му ги дам. Според него чудовището щяло да втечни вътрешностите ми и да ги изпие. Възрастните не минавали през целия процес и не убивали, ако успеят да се въздържат, но онези в период на развитие го правели… — Клара започва да трепери. — По думите му това щяло да бъде най-мъчителното нещо, което мога да си представя… — Тя стиска очи и се мъчи да удържи сълзите си. — Благодаря на Господа, че не му повярвах! — Гласът й звучи задавено. — Благодаря на Господа, че не избрах другия път!

Тя започва да плаче със сухи ридания, сякаш от нея наистина е била изсмукана цялата течност.

— Не си предала децата си и си още жива — казвам й аз. — Това е най-важното.

Клара полага трепереща ръка на рамото ми и после се обръща към Санджей.

— Чудовището беше на път да ме убие. И тогава от небитието изникна тя и ме спаси.

Санджей ме поглежда с ново уважение. Притеснявам се да не би Клара да му разкаже за Рафи, но се оказва, че е припаднала в подземието веднага щом е видяла да ме жили скорпион, така че не си спомня кой знае какво.

Съдбата на Клара ме прояжда като киселина, докато се ровим в останките. Санджей седи на тротоара до нея, говори си мило е жената и си води бележки. В Предишния свят сестра ми би утешавала човек като нея.

Намираме няколко смазани скорпиона, но нито следа от самите ангели. Нито капка кръв или парченце кожа, които биха помогнали да научим нещо за тях.

— Едно малко късче — моли се Дум, ровейки в отпадъците. — Само толкова искам. Не съм алчен.

— Аха, но освен това искаме и ядреното копче — обажда се Ди и сритва един бетонен блок. Гласът му е изпълнен с отвращение. — Сериозно, наистина ли е било нужно да крият ядрените бомби от всички ни? Не бихме ги ползвали вместо играчки и да гръмнем някое пълно е крави пасище например.

— О, човече — обажда се Дум. — Това щеше да е направо страхотно. Представяш ли си? Бум! — И имитира облак гъба. — Мууу!

Ди му отправя тежък, страдалчески поглед.

— Същинско дете си! Ядрените бомби не бива да се хабят просто така. Трябва да измислиш начин да контролираш траекторията, та когато бомбата гръмне, да засипе враговете ти с радиоактивни крави!

— Правилно, братко! — съгласява се Дум. — Смачкай част и зарази другите!

— И трябва, разбира се, така да разположиш кравите на хиксчето на картата, че да са достатъчно близо да се изстрелят във въздуха, но достатъчно далеч, за да не станат на радиоактивен прах — допълва Ди. — С малко упражнения ще успеем да прицелваме кравите направо идеално, сигурен съм!

— Израелците бомбардирали ангелите с ядрени ракети. Направо ги сваляли от небето — обажда се Дум.

— Това е лъжа — възразява Ди. — Никой не би гръмнал цялата си страна с надеждата няколко ангела да пърхат наоколо. Просто не е отговорно да се отнасяш така с бомбите!

— За разлика от ядрените говежди снаряди — уточнява Дум.

— Точно така.

— Обаче — допълва Дум, — не знаем дали ангелите няма да се превърнат в радиоактивни анти супергерои. Например просто да поглъщат радиоактивността и да я изстрелят обратно по нас.

— Те не са супергерои, идиот такъв! — възкликва Ди. — Те са само хора, които, сещаш се, могат да летят. Ще станат на кайма като всеки друг!

— Тогава как така наоколо няма никакви ангелски трупове? — пита Дум. Стоим насред руините и гледаме ямата, зейнала на мястото на някогашното подземие.

Сред пепелищата наоколо са пръснати много осакатени трупове, но нито един няма крила.

Вятърът се усилва и ни обсипва със студен ръмеж.

— Изключено е да са били само ранени, не и след такъв обстрел и рухналата сграда — пеняви се войник, пристигнал с друга кола. — Нали?

Споглеждаме се един друг, никой не иска да каже на глас какво си мислим.

— Ангелите отнесоха няколко трупа… — проточва Ди.

— Вярно — потвърждава Дум, — но не знаем дали не са били просто припаднали.

— Тук някъде трябва да има поне един мъртъв ангел! — Ди повдига парче бетон и наднича под него.

— Съгласен съм. Все трябва да намерим нещо.

Да, но не намираме.