Анн от „Авонлий“

Глава четиринадесетаПреодоляна опасност

По пътя от пощата за вкъщи в един петъчен ден към Анн се присъедини мисис Линд, която, както обикновено, се беше нагърбила с грижите по църквата и общината.

— Току-що бях в дома на Тимоти Котън, за да видя дали бих могла да взема Алис Луис, за да ми помага няколко дни — каза тя. — Миналата седмица тя ми помогна, въпреки че е доста мудничка. По-добре тя да ми помага, отколкото никой друг. Но е болна и не може да дойде. Тимоти си седи там и също кашля и се оплаква. Той умира от десет години и ще продължава да умира още десет години. Този тип хора не могат дори да умрат и не могат да се справят с каквото и да било… не ги бива за нищо, дори да се разболеят така, че болестта да ги довърши. Те се ужасно некадърно семейство и какво ще излезе от тях, не знам — вероятно Провидението ще покаже.

Мисис Линд въздъхна, тя като че ли се съмняваше в това доколко Провидението съзнаваше всичките тези работи.

— Марила ходи да си прегледа очите отново във вторник, нали? Какво каза специалистът за очите й? — запита тя.

— Беше много доволен — оживи се Анн. — Каза, че има голямо подобрение на очите и мисли, че опасността да загуби зрението си е напълно отминала. Но каза още, че тя не трябва никога да чете дълго или да се занимава отново с ръкоделие. Как върви подготовката за твоя предстоящ базар?

Дамското общество за взаимопомощ подготвяше панаир и тържествена вечеря и мисис Линд беше начело в това начинание.

— Много добре… тъкмо се сетих. Мисис Алън мисли, че ще бъде хубаво да подготвим павилион, да направим нещо като една от едновремешните кухни и да сервираме вечеря от печен фасул, понички, кейк и така нататък. Събираме стари прибори отвсякъде. Мисис Саймън Флетчър ще ни даде сърмените си черги, а мисис Мери Леви някои стари столове, лелята на Мери Шоу ще ни даде бюфета си със стъклените вратички. Предполагам, че Марила ще ни даде нейните медни свещници… Имаме нужда и от много стари чинии. Мисис Алън има намерение да се сдобием с един истински син старовремски поднос, с изрисувани по него плачещи върби, ако можем да намерим някъде такъв, де. Но никой в Ейвънли като че ли няма подобен. Знаеш ли, откъде можем да се сдобием с такъв поднос?

— Мис Джоузефин Бари има такъв. Ще й пиша и ще я запитам дали не би ни го отстъпила за случая — каза Анн.

— Е, бих желала да успееш. Предполагам, че вечерята ще бъде след четиринайсет дни. Чичо Ейби Андрюс предвещава дъжд и бури по това време, което е доста добър знак, че ще имаме хубаво време.

За споменатия „Чичо Ейб“ би трябвало да се каже, че беше от онези пророци, които се ползваха с малък авторитет в родното си място. За него се говореше винаги като на шега, защото малко от предсказанията му се бяха сбъднали. Мистър Илайша Райт, който живееше с впечатлението, че самият той е местен мъдрец, често казваше, че никой в Ейвънли не си е мислил да поглежда във всекидневниците на Шарлоттаун, за да види какво ще бъде времето. Не, хората просто питаха Чичо Ейб какво ще бъде времето утре и очакваха точно обратното. Без да обръща внимание на подигравките, Чичо Ейб продължаваше да вещае.

— Ние трябва да проведем панаира, преди да започнат изборите — продължи мисис Линд, — защото кандидатите сигурно ще дойдат и ще похарчат много пари. Торите ще хвърлят бакшиши наляво и надясно, така че трябва да им се даде възможността да си похарчат парите веднъж честно.

Анн бе запалена поддръжница на Консервативната пария от лоялност към паметта на Матю, но не каза нищо. Тя бе достатъчно благоразумна да позволи на мисис Линд сама да навлезе в политиката.

Анн носеше писмо, адресирано до Марила, чието клеймо бе ударено в Британска Колумбия.

— Вероятно е за децата от чичото — каза тя възторжено, когато се прибра у дома. — О, Марила, чудя се какво ли говори той за тях.

— Най-добре е да го отвориш и да видиш — каза кратко Марила. Внимателният наблюдател би си помислил, че също е възбудена, но тя по-скоро би предпочела да умре, отколкото да покаже това.

Анн разкъса плика и хвърли един поглед върху някак си разхвърляното и лошо написано писмо.

— Той пише, че не може да вземе децата тази пролет… бил е болен през по-голямата част от зимата и женитбата му била отложена. Иска да узнае дали ние можем да ги задържим до есента, когато ще се опита да ги вземе. Ние ще ги задържим, разбира се, нали, Марила?

— Не виждам какво друго ни остава да направим — каза Марила доста мрачно, въпреки че сама изпита тайно облекчение. — Кой знае защо те вече не ни доставят толкова неприятности сега, колкото в началото… пък и ние свикнахме с тях. Дейви се е поправил много…

— Неговите обноски наистина са много по-добри — каза предпазливо Анн, като че ли тя не беше много подготвена да каже нещо повече за възпитанието на момчето.

Анн се бе прибрала от училището у дома предишната вечер и откри, че Марила я няма, бе отишла на нейната среща на жените в Обществото за взаимопомощ. Дора бе заспала на кухненската кушетка, а Дейви в килера до кухнята, блажено се тъпчеше със съдържанието на прочутия буркан с конфитюр от жълти сливи, с който Марила се гордееше. „Приятелчето буркан“ Дейви наричаше конфитюра, който му беше забранено да докосва. Той изглеждаше доста гузен, когато Анн се нахвърли върху му и го измъкна от килера.

— Дейви Кийт, не знаеш ли, че е много лошо от твоя страна да ядеш от този буркан, след като ти е казано никога да не се докосваш до нищо в този килер?

— Знам, че не е хубаво — призна Дейви с недоволство, — но конфитюрът е ужасно вкусен, Анн. Просто надникнах в него и той изглеждаше толкова вкусен, че си помислих просто да го опитам. Бръкнах с пръст… — Анн въздъхна — и си облизах пръста. И то се оказа много по-вкусен, отколкото дори си бях мислил, че ще е и тогава взех една лъжица и се залових с него…

Анн му изнесе една доста сериозна лекция за греха от кражбата на буркани със сливи, че Дейви получи угризения и обеща, обсипвайки я с целувки на разкаяние, да не прави никога отново така.

— Във всеки случай, на небето ще има много буркани, това е цяло удоволствие — каза самодоволно той.

Анн потуши усмивката си с усилие.

— Вероятно ще има, ако ние искаме това… — каза тя. — Но какво те кара да мислиш така?

— Е, така е в катехизиса — каза Дейви.

— О, не, в катехизиса няма нищо такова, Дейви.

— Но аз ти казвам, че има — настоя Дейви. — Имаше го във въпроса, който Марила ми преподаде последната събота. „Защо трябва да обичаме Бог?“, казано е: „Защото той прави конфитюри1 и ни спасява.“ Конфитюр е просто свещената дума за буркан…

— Трябва да пийна малко вода — каза припряно Анн.

Отне й доста време, докато възвърне самообладанието си и обясни на Дейви, че една запетайка, поставена в катехизиса пред думата променя до голяма стенен значението й.

— Е, и аз си мислех, че е прекалено хубаво, за да е истина — каза най-накрая Дейви и въздъхна, убеден в разочарованието си. — И освен това… аз не виждам кога ТОЙ намира време, за да пълни буркани, след като неделният ден е безкраен, както се казва в химна. Не вярвам да ми се ходи в небесата. Там изобщо ли няма съботи, Анн?

— Да, има съботи и всички други красиви дни. И всеки ден в небесата ще бъде по-красив от предхождащия го, Дейви — увери го Анн, която беше доста доволна от факта, че Марила я нямаше у дома, защото би се ужасила от случилото се. Марила, то не е и необходимо да се казва, но все пак… отглеждаше близнаците съобразно златните стари канони на теологията и не одобряваше всички онези въображаеми размишления. Дейви и Дора научаваха по един химн, един въпрос от катехизиса и два стиха от Библията всяка неделя. Дора учеше кротко и рецитираше като малка машинка и вероятно като такава малка машинка и проумяваше смисъла на заученото. Дейви напротив, беше много любопитен и често задаваше въпроси, които караха Марила да тръпне за целостта на вярата си.

— Честър Слоун казва, че ние няма да правим нищо на небето, а само ще се разхождаме в бели роби, ще играем или ще свирим на арфа. Той казва също, че се надява да не му се наложи да отиде на небето дотогава, докато не остарее е, защото може би тогава той ще го хареса повече. Той мисли, че ще бъде ужасно да носиш роба и аз също мисля така. Защо хората ангели не могат да носят панталони, Анн? Честър Слоун се интересува от тези неща, защото техните искат да го направят проповедник. Той е решил да стане проповедник, защото баба му е оставила пари, с които да го изпратят в колеж и той не може да ги получи, ако не стане проповедник. Баба му мисли, че проповедник е нещо много уважавано в едно семейство. Честър казва, че той няма нищо против… въпреки че би искал да стане ковач, но му се ще да се забавлява много, преди да е започнал да става проповедник, защото предполага, че след това няма да може. Аз няма да ставам проповедник. Аз ще ставам магазинер, като мистър Блеър и ще имам цели купища бонбони и банани. Но бих предпочел да отида в онези небеса, за които ти ми говориш, ако ми разрешат да свиря на устна хармоничка, вместо на арфа. Предполагаш ли, че ще ми разрешат?

— Да, мисля, че ще ти разрешат, ако ти искаш — беше всичко, което Анн вярваше, че може да се каже в този случай.

Обществото на Подобрителите се събра в дома на мистър Хармън Андрюс тази вечер, присъствието на всички бе задължително, предвид на въпросите, които предстояха да бъдат обсъждани. Обществото процъфтяваше и вече беше извършило чудеса. Рано през пролетта мистър Мейджър Сиенсър беше изпълнил своето обещание и бе отъпкал, нивелирал и засял целия път пред фермата си. Дузина други мъже, някои от които просто не искаха да позволят на Спенсър да мине с едни гърди пред тях и, подтикнати да се раздвижат от Подобрителите в собствените си домакинства, бяха последвали неговия пример. Резултатът беше една дълга ивица от кадифено гладки чимове там, където преди време избуяваха само неприятни за окото шубраци и храсти. Лицевите страни на фермерските сгради, които не бяха оправени, изглеждаха толкова зле, за разлика от техните собственици, които тайничко изпитваха срам, когато им идваше на ум какво биха могли да направят през следващата пролет. Триъгълното парче земя между пресечките, вече беше изчистено и посадено, а лехата с герании на Анн, опазена от нахалството на някоя крава мародер, вече беше избуяла в центъра й.

Общо взето Подобрителите мислеха, че биха могли да се справят още по-добре, макар и мистър Леви Баултър, който бе посетен от един грижливо подбран комитет във връзка с фермата му, която се намираше в горния край на селището, да бе им заявил безцеремонно, че нямало да се разправя с нея.

По време на тази специална среща те възнамеряваха да напишат една петиция до училищните настоятели, в която смирено да помолят за ограда, която да отдели двора на училището от останалото пространство, планирано бе също да се обсъди засаждането на няколко декоративни дървета край църквата, ако фондовете на Обществото позволяха това, както самата Анн каза, нямаше защо да започват друга подписка, след като сградата на залата си остана боядисана в синьо. Членовете се събраха в гостната на семейство Андрюс и Джейн вече беше на крака, за да открие срещата на Комитета, на която трябваше да се изнесе доклад за цената на споменатите вече декоративни дървета, когато Гърти Пай се втурна с прическа тип мадам Помпадур и както винаги наперена до край. Гърти имаше противния навик да закъснява винаги: „За да направи появяването си по-величествено!“ — казваха злословниците.

Появата на Гърти в този момент наистина беше поразителна, защото тя се спря драматично в средата на стаята, вдигна ръцете си във въздуха, завъртя очи и възкликна:

— Току-що чух нещо съвършено ужасно! И какво мислите? Мистър Джадсън Паркър ще даде под наем цялата ограда край пътя на фермата си на една патентна медицинска компания, за да я изрисуват с реклами.

За първи път в живота си Гърти Пай предизвика такова вълнение със сензацията си, каквото желаеше. Ако тя беше хвърлила бомба сред равнодушните Подобрители, едва ли щеше да предизвика по-голямо вълнение.

— Това не може да е истина — заяви категорично Анн.

— Така казах и аз, когато го чух за първи път, ще знаеш — отбеляза Гърти, която се забавляваше във висша степен. — Казах, че не може да бъде истина, че Джадсън Паркър не би имал сърце да направи това, ще знаеш… Но татко го срещнал този следобед и го запитал за това и онзи потвърдил, че е истина. Просто си представете! Неговата ферма е от страната на пътя, който води за Нюбридж и колко съвършено ужасно ще изглежда той с тези реклами за хапчета и гипсове по цялото си протежение, нали съзнавате?

Подобрителите наистина съзнаваха всичко много добре. Дори и най-слабото въображение можеше да си представи какъв гротесков ефект ще има дългата половин миля ограда, украсена с такава една реклама. Всички мисли за църквата и училищната ограда изчезнаха пред тази нова опасност. Правилата за вежливост и наредбите бяха забравени и Анн, която беше изпаднала в отчаяние, се опита да опази тишината. Всички бяха заговорили в един глас внезапно и врявата заплашваше да се усили.

— О, хайде да запазим спокойствие — замоли се Анн, която беше по-възбудена от всички останали. — И да се опитаме да измислим някакъв начин, по който да предотвратим това.

— Не зная как ще го предотвратиш — възкликна Джейн с горчивина в гласа. — Всеки знае какъв е Джадсън Паркър. Той би направил всичко за пари. Няма и искрица обществен дух и каквото и да било чувство за красота.

Перспективата изглеждаше твърде обезкуражителна. Джадсън Паркър и неговата сестра бяха единствените Паркър в Ейвънли, така че никакви средства за постигане на целта не можеха да бъдат приложени по фамилна линия. Марта Паркър бе лейди на пределна възраст, която не одобряваше младите хора и особено пък Подобрителите. Джадсън бе общителен, гладко изразяващ се мъж, така унифицирано добре възпитан и любезен, че беше чудно защо имаше толкова малко приятели. Вероятно той бе надхитрял партньорите си в много сделки… нещо, което рядко можеше да създаде добър авторитет. Имаше репутацията на „хитър“ и общото мнение беше, че няма „много принципи“.

— Ако Джадсън Паркър има шанс да „спечели честно пени“, както сам казва, той никога няма да го загуби — заяви Фред Райт.

— Някой сред нас няма ли влияние над него? — запита отчаяно Анн.

— Той посещава Луиза Спенсър в Уайт Сандс — обади се Гари Слоун. — Вероятно тя би могла да го склони да не си дава оградата под наем.

— Не и тя — каза остро Гилбърт. — Познавам Луиза Спенсър добре. Тя не вярва в нашето движение, но вярва в доларите и центовете. Тя по-скоро ще подтикне Джадсън, отколкото да го разубеди.

— Единственото нещо, което може да се направи, е да насрочим среща на Комитета, да го изчакаме и да протестираме — каза Джулия Бел. — И трябва да изпратите момичета, защото той ще бъде твърде официален с момчетата, но аз няма да отида, така че никой няма защо да ме предлага.

— По-добре Анн да отиде сама — каза Оливър Слоун. — Тя може да говори с Джадсън така, както никой друг.

Анн протестира. Тя искаше да отиде и наистина да говори, но около нея трябваше да има други младежи, за „морална поддръжка“. Дайана и Джейн бяха назначени да я подпомогнат морално и Подобрителите се разпръснаха, жужукайки като разгневени пчели от искрата на новината. Анн бе толкова разтревожена, че не можа да заспи почти до сутринта, а след това започна да сънува, че съветниците бяха поставили ограда около училищния двор и бяха написали с боя върху нея: „Три пурпурни хапчета“.

Комитетът изчака Джадсън Паркър през следващия следобед. Анн красноречиво пледира срещу неговото нечестно намерение и Джейн и Дайана я подпомогнаха морално и войнствено.

Джадсън бе любезен, учтив, ласкателен, направи им няколко комплимента за красотата на слънчогледите и наистина не му беше приятно да отпрати такива очарователни млади дами, но бизнесът си е бизнес, той не можеше да си позволи чувствата да застанат на пътя му в тези трудни времена.

— Но аз ще ви кажа какво ще направя — каза той и някаква светлинка проблесна в светлите му очи. — Ще кажа на агента, че той трябва да използва само хубави, приятни цветове… червени и жълти, и така нататък. Ще му кажа, че трябва да боядиса рекламите непременно в синьо.

Победеният комитет отстъпи, обладан от съвсем неиздържани в духа на закона мисли, които в никакъв случай не можеха да бъдат изказани.

— Ние направихме всичко, което можахме и просто трябва да оставим другото в ръцете на Провидението — каза Джейн, имитирайки тона и маниерите на мисис Линд.

— Мисля си дали мистър Алън не може да направи нещо — замисли се Дайана.

Анн поклати глава:

— Не, няма смисъл да тревожим мистър Алън, особено сега, когато бебето е толкова болно. Джадсън би се измъкнал от него така гладко, както и от нас се измъкна, въпреки че ходи на църква всеки божи ден. Това е просто така, защото бащата на Луиза Спенсър е по-възрастен и много удобен за обработка по отношение на неща от подобен род.

— Джадсън Паркър е единственият човек в Ейвънли, който е сънувал оградите си, дадени под наем — каза с възмущение Джейн. — Дори Леви Баултър или Лоренцо Уайт няма да прибегнат до това, каквито и циции да са. Те много повече уважават общественото мнение.

Общественото мнение наистина се отрази зле на Джадсън Паркър, когато фактите излязоха наяве, но това не промени с нищо нещата. Джадсън се подсмихна на себе си и устоя на вълната, а Подобрителите се опитваха да се помирят с перспективата, че ще видят най-хубавата част от пътя към Нюбридж облепена с рекламите, когато Анн се надигна в един миг кротко по време на избора за председател, за да докладва на комитета по време на следващата сбирка на Обществото, че мистър Джадсън Паркър я е упълномощил да информира Обществото, че той няма да дава оградите си под наем на медицинската компания.

Джейн и Дайана гледаха така, като че ли им беше много трудно да повярват на ушите си. Вежливият етикет, който обикновено бе поддържан стриктно в Обществото на Подобрителите, им забраняваше да си позволяват изблици на любопитство, но след като Обществото приключи работата си, Анн беше обсадена и всички искаха обяснения от нея. Тя не можеше да даде никакво обяснение, защото Джадсън Паркър я беше застигнал на пътя предишната сутрин и й бе казал, че е решил да отстъпи пред Обществото на Подобрителите и пред неговото решение да се бори против патентните медицински реклами. Това беше всичко, което Анн можеше да каже, по-късно тези думи си останаха единствената истина, но когато Джейн Андрюс по пътя за дома си, довери на Оливър Слоун твърдото си убеждение, че зад мистериозната сърдечна промяна на Джадсън Паркър се крие нещо много повече, отколкото Анн Шърли бе разкрила, тя също каза истината.

Анн беше ходила надолу при старата мисис Ървинг, която живееше на пътя край брега, предишната сутрин и се беше прибрала у дома по пряката пътека, която я изведе първо над нивята в подножието край брега, а след това през брезовата горичка, намираща се под фермата на семейството на Робърт Диксън, това беше една малка пътечка, която се отбиваше от главния път точно над Езерото на Блестящата Вода, което хората без всякакво въображение наричаха Локвата на Бари.

Двама мъже седяха в кабриолета си и се движеха от едната страна на пътя, точно до мястото, от което се отбиваше пътеката. Единият бе Джадсън Паркър, другият — Джери Коркоран, един човек от Нюбридж, за когото мисис Линд би казала с красноречиви изрази, че никога не било възможно да му се лепне никаква сянка на позор. Той бе агент, който представяше земеделски сечива и бе известен в областта на политиката. Имаше пръст — някои хора говореха — всичките му пръсти във всеки скалъпен политически пай; и понеже Канада беше в навечерието на големите си избори, Джери Коркоран беше зает от много седмици насам, защото обхождаше страната в интерес на кандидата на собствената си партия. Точно когато Анн се появи изпод надвисналите над пътеката брезови клони, тя чу Коркоран да казва:

— Ако ще гласуваш за Еймсбъри, Паркър… е, аз имам една забележка относно този чифт брани, който ти получи през пролетта. Предполагам, че няма да имаш нищо против да ги върнеш обратно, а?

— Ние… ще… след като поставяш нещата по този начин — усмихна се Джадсън. — Смятам, че всъщност бих могъл да го направя. Човек трябва да следва интересите си в тези тежки времена…

И двамата видяха Анн в този миг и разговорът им внезапно прекъсна. Анн ги поздрави хладно и продължи по пътя си, леко повдигнала брадичката си малко по-високо от обикновено.

Скоро Джадсън Паркър я застигна.

— Ще се качиш ли, Анн? — запита я любезно той.

— Благодаря ви, не — каза Анн също любезно, но с тънка нотка на презрение в гласа, която успя да прободе дори не особено чувствителното съзнание на Джадсън Паркър. Лицето му почервеня и той размаха юздите яростно, но в следващата секунда благоразумието надделя и той спря. Изгледа с тежък поглед Анн, която крачеше с твърда крачка, загледана право пред себе си. Беше ли чула тя категоричното предложение на Коркоран и това, че той самият го прие? Дяволите го взели този Коркоран! Ако той не внимава какво говори, би си навлякъл големи неприятности. И проклетите учителки с червените шапчици, които имаха навика да изскачат от гората, където изобщо не им беше мястото. Ако Анн беше чула, (а на Джадсън Паркър му се струваше, че е така и с тази преценка излъга сам себе си, както обикновено се случваше с такива хора като него), тя вероятно щеше да го разкаже нашир и надлъж. И въпреки че Джадсън Паркър не беше човек, който много се съобразяваше с общественото мнение, той сметна за отвратително хората да го знаят като човек, който приема подкупи. Ако този слух стигнеше до ушите на Исаак Спенсър, това означаваше сбогом завинаги на надеждата да спечели Луиза Джейн с нейните приятни перспективи като наследница на заможен фермер. Джадсън Паркър знаеше, че мистър Спенсър го гледа някак си подозрително, затова не можеше да си позволи да поеме никакви рискове.

— Хей, Анн, очаквах да те срещна, за да разговаряме по въпроса, който обсъждахме онзи ден. Реших да не давам оградата си на онази компания в края на краищата. Общество, което има цел като вашата, трябва да бъде окуражено.

Анн не промени почти нищо в походката си:

— Благодаря ви — само каза тя.

— И… и… и ти не трябва да споменаваш нищо за този мой малък разговор с Джери.

— Не възнамерявам да го споменавам изобщо — каза Анн хладно, защото тя по-скоро бе готова да види всяка ограда в Ейвънли налепена с реклами, отколкото да сключи сделка с един такъв човек, който би продал гласа си при изборите.

— Точно така… точно така — съгласи се Джадсън, въобразявайки се, че двамата се разбраха добре. — Аз и не предполагах, че ще го направиш. Разбира се, само будалках Джери… той си мисли, че е най-големият хубавец и че е най-умният. Не възнамерявам да гласувам за Еймсбъри. Ще гласувам за Грант, както винаги съм правил… ти ще се увериш в това, когато свършат изборите. Просто подведох Джери, за да видя дали самият той ще се въвлече в играта. А с оградата вече е решено… можеш да кажеш на Подобрителите това.

— Всички типове хора трябва да изграждат света, това го чувам често, но си мисля, че на някои трябва да се отказва тази привилегия — каза Анн пред собственото си отражение в огледалото в източната мансарда същата вечер. — Не бих споменала отвратителното нещо дори на една душа изобщо, така че моята съвест е чиста при тази равносметка. Аз наистина не зная на кого или на какво да благодаря за това. Не съм направила нищо, за да се случи това и е трудно да се повярва, че Провидението понякога работи чрез онзи тип политически мъже от рода на Джадсън Паркър и Джери Коркоран.