Анн от „Авонлий“

Глава седемнадесетаЕдна глава, изпълнена със злополуки

Анн се събужда три пъти през нощта и се приближава до прозореца, за да провери дали предсказанието на чичо Ейб не се е сбъднало. Най-после се сипна зората с бисерна мекота, после от небето заструи сребърно сияние и се посипаха бляскави лъчи — пробуди се един чудесен ден.

Дайана пристигна скоро след закуската, с кошница в едната ръка, а през другата бе преметнала своята муселинена рокля, тъй като нямаше да може да я облече, докато не приключеха всичките приготовления за обяда. В този миг тя бе облечена в следобедната си розова басмена рокля и с чудесно набраната, обшита с волани, ленена престилка. Изглеждаше спретната от главата до петите, хубава и настроението й беше приповдигнато.

— Ти си просто една сладурана — възхити й се Анн, когато я видя.

Дайана въздъхна:

— Но се наложи да отпусна по шевовете всяка една от моите рокли отново. Наддала съм четири паунда от юли месец. Анн, докъде ще я докарам така? Героините на мисис Морган са все високи и тънички.

— Е, хайде сега, да забравим нашите грижи и да мислим за хубавите неща — отговори Анн радостно. — Мисис Алън казва, че винаги, когато си мислим за нещо неприятно, досадно, трябва също да си припомним и нещо хубаво, което можем да му противопоставим. Макар и да си се закръглила малко, ти имаш най-милите трапчинки; какво, че моят нос е покрит с лунички, затова пък формата му е много правилна. А ти мислиш ли, че луничките ми избледняват от лимоновия сок?

— Да, наистина има полза — огледа я внимателно Дайана.

— Първо ще украсим гостната — Анн, въодушевена от този отговор, се упъти към градината, изпъстрена с ефирни сенки и златисти отблясъци. — Имаме предостатъчно време, тъй като Присила каза, че ще бъдат тука около дванайсет и половина най-късно. Значи ще обядваме в един.

Съмнявам се дали в този миг някъде в Канада или в Съединените щати имаше две по-щастливи и по-развълнувани момичета от нашите. С всяко подкастряне розите, божурите и зюмбюлите като че ли проговаряха: „Мисис Морган пристига днес“. Анн недоумяваше как мистър Морган може така тихо, кротко да си коси тревата в ливадите оттатък междуселския път, сякаш не им предстоеше такова вълнуващо събитие.

Гостната на „Зелените покриви“ бе доста неприветлива и мрачна, мебелите бяха тапицирани с конски кожи и пълни с твърд косъм, върху облегалките на столовете и канапето имаше малки покривчици, положени и изравнени като с конец, с изключение на случаите, когато те се закачваха за копчетата на нещастните гости. Но дори и Анн не би могла да окаже никакво влияние върху Марила за каквато и да е промяна в дома, тъй като тя не даваше да се чуе и дума за това. Все пак цветята освежиха невероятно стаята и след като Анн и Дайана приключиха работата си, тя изглеждаше неузнаваема.

На полираната маса момичетата сложиха голяма купа, отрупана с картофи — бели и пухкави като снежни топки; на полицата на камината изсипаха куп рози и папрат; на лавиците за украшения наредиха синчец; от двете страни на тъмната решетка на камината поставиха по една ваза с искрящо червени божури, а самата решетка освежиха с жълти макове. Цялата тази изумителна феерия от цветове проблясваше и трептеше на слънчевата светлина, която си пробиваше път през виещите се край прозореца орлови нокти, през буйната зеленина. Изобилие от ярки цветове и танцуващи сенки, които трептяха по стените и пода и преобразяваха във въображението на Анн мрачната малка стая в уютна беседка. Промяната порази дори Марила и изтръгна от гърдите й вик на възхищение в мига, когато тя влезе с намерението да ги критикува.

— А сега трябва да подредим масата — каза Анн с интонацията на жрица, готова да пристъпи към свещен ритуал в чест на някое божество. — Ще сложим една голяма ваза с диви рози в центъра на масата и по една роза над чинията на всеки… ще има и един специален букет от току-що разтворили се розови пъпки само над чинията на мисис Морган… като алюзия за „Градината на розите“, нали разбирате.

Аранжираха масата във всекидневната, като използваха най-финия ленен комплект на Марила, най-хубавия порцеланов сервиз и най-хубавите чаши и сребърни прибори. Можете да сте напълно сигурни, че всяка чиния, чаша и прибор бяха излъскани до съвършен блясък.

После момичетата припнаха към кухнята, изпълнена с апетитни аромати от фурната, в която пилетата вече се бяха опекли и месото цвъртеше приятно. Анн приготви картофите, а Дайана — граховите и бобените зърна. След това, докато Дайана приготвяше в малкото килерче, в което имаше и чешма, салатата от марули, Анн, чието лице бе пламнало до яркочервено, както от вълнение, така и от горещия огън, приготви хлебния сос за пилетата, накълца лука за супата и накрая разби сметаната за лимоновите сладки.

А какво правеше Дейви през цялото това време? Дали спазваше обещанието си да бъде послушен? Да, наистина. Той настоя да остане в кухнята — любопитството го караше да наблюдава всичко, каквото ставаше там. Но тъй като седеше тихо и кротко в ъгъла, зает с развързването на възлите на парче мрежа за херинга, намерено по време на последното му спускане до брега, никой не възропта срещу присъствието на малчугана.

В единайсет и половина салатата от марули бе готова, златистите тестени кошнички за лимоновите сладки бяха напълнени с разбитата сметана и всичко, което трябваше да цвърти и бълбука, наистина цвъртеше и бълбукаше вкусно.

— Най-добре ще е вече да отидем да се преоблечем — каза Анн, — защото те могат да се появят преди дванайсет. Трябва да обядваме точно в един часа, тъй като е задължително супата да бъде сервирана веднага щом стане готова.

Церемонията по обличането в източното крило се оказа сериозна работа. Анн често-често се вторачваше загрижено в огледалото, за да се увери и да се зарадва, че луничките й съвсем не се забелязват — било от лимоновия сок или от необичайната руменина по лицето й. Когато двете момичета се приготвиха, те бяха също толкова хубавки, гиздави и женствени, каквито бяха всичките героини на мисис Морган.

— Много се надявам да мога да казвам от време на време по някоя дума, а не просто да седя като глухоняма — каза Дайана разтревожена. — Всяка една героиня на мисис Морган умее да води разговор така добре, а аз се страхувам, че езикът ми ще се заплете и ще изглеждам кръгла глупачка. И сигурно ще кажа: „Аз съм се схванала“. Не съм употребявала често тези думи, откакто мис Стейси бе учителка тук, но в моменти на вълнение те със сигурност ще ми се изплъзнат. Анн, ако кажа и пред мисис Морган „Аз съм се схванала“, ще умра от срам. И това би било още по-зле, отколкото нищичко да не кажа.

— Притеснявам се за много неща — Анн също изказа своята тревога, — но не мисля, че съм изплашена чак дотолкова, че да не мога да приказвам.

Трябва да бъдем справедливи към нея и да признаем, че думите й бяха искрени.

Анн покри своето муселинено великолепие с голямата престилка и слезе в кухнята да наглежда супата. Марила също се бе облякла според случая и бе пременила близнаците. Изглеждаше по-развълнувана от всякога. В дванайсет и половина дойдоха семейство Алан и мис Стейси. Всичко вървеше според предвижданията, но Анн започна да се нервира: време беше вече да пристигне също и Присила с мисис Морган. Момичето изтичваше често до портата и поглеждаше неспокойно към пътеката, както правеше в приказката „Синята брада“ нейната съименница, като надничаше тревожно от прозорчето на кулата.

— Боя се, че те изобщо няма да дойдат — каза тя огорчена.

— Не си мисли такива неща. Би било прекалено неучтиво — отговори Дайана, макар самата тя да изпитваше вече неприятни предчувствия.

— Анн — провикна се Марила от прага на гостната, — мис Стейси иска да види порцелановия поднос с върбата.

Анн забърза към шкафа във всекидневната, за да вземе подноса. Според уговорката им с мисис Линд, тя бе писала на мис Бари в Шарлоттаун, за да я помоли да ползва скъпоценната вещ известно време. Мис Бари бе отдавнашна приятелка на Анн и веднага даде съгласието си, като изпрати подноса заедно с една бележка, в която предупреждаваше Анн да бъде много внимателна с него, тъй като бе платила двайсет долара за него. Подносът бе използван по предназначение на благотворителната разпродажба, след което отново бе прибран на мястото си в шкафа в „Зелените покриви“, защото Анн не би се доверила на никого, освен на себе си, когато се наложеше да го върне в града.

Момичето понесе внимателно подноса към входната врата, към гостите, насядали на верандата, за да се радват на прохладния бриз откъм потока. Когато всички огледаха детайлно чудото и му се възхитиха, а Анн току-що го бе поела обратно в ръцете си, откъм килера на кухнята долетя силен трясък. Марила, Дайана и Анн побягнаха натам. Анн се забави, само за да подпре скъпоценния поднос на второто стъпало на стълбището.

Когато трите стигнаха до килера, пред очите им се появи наистина една картина на пълно опустошение: малкото момче с виновно изражение се бе прекатурило от масата, чистата му щампована блузка бе изцяло изпоцапана от жълтия крем, а на масата се пилееха остатъците от чудесните лимонови сладкиши.

Дейви бе приключил заниманието си с парчето мрежа за херинга и бе навил канапа на кълбенце. След това бе отишъл в килера, за да сложи кълбенцето на рафта над масата, където той отбелязваше с резки колко такива кълбенца си има. Те, както можеше да се разбере, не служеха за нищо друго, освен, за да го радват, че и той си има нещо. На Дейви му се бе наложило да се качи на масата и да се протегне към рафта под много опасен ъгъл — нещо, което му бе забранено от Марила, след един горчиво завършил опит преди време. Резултатът и в този случай бе катастрофален. Дейви се бе подхлъзнал и се бе проснал върху сладкишите с лимон. Чистата му блуза се бе изцапала непоправимо, а сладкишите бяха напълно съсипани. Последствията от този случай не вещаеха нищо добро и може би единствена полза от злощастната постъпка на Дейви щеше да има само свинята.

— Дейви Кейт — разтърси раменете му Марила, — не ти ли забраних веднъж да се катериш по масата? Не ти ли забраних?

— Забравих — смотолеви Дейви. — Вие ми казахте да не правя толкова много неща, че аз не мога да ги запомня всичките.

— Тогава марш горе и ще останеш там чак до края на обяда. Може би през това време ще си ги припомниш. Не, Анн, изобщо да не си помислила да се застъпваш за него. Не го наказвам заради това, че съсипа сладкишите ти… това е било злощастен случай. Наказвам го заради непослушанието му. Казах да вървиш, Дейви.

— Ама няма ли да имам нищо за обяд? — проплака Дейви.

— Можеш да дойдеш, след като обядът приключи и да се нахраниш в кухнята.

— О, много добре — каза Дейви успокоен. — Аз знам, че Анн ще ми запази няколко хубави парчета от месото, нали Анн. Щото много добре знаеш, че аз съвсем не исках да падна върху твоите сладкиши. Кажи Анн, щом като те вече са смачкани, не може ли да взема няколко парчета с мен на горния етаж?

— Не, никакви лимонови сладкиши за тебе, млади господин Дейви — каза Марила, побутвайки го към хола.

— Какво да направим за десерт сега? — запита Анн, поглеждайки със съжаление към купчината натрошени и смачкани сладкиши.

— Извади едно гърненце от запасите с ягоди — утеши я Марила. — Остана и още много разбит каймак в купата, така че всичко ще се нареди.

Стана един часа, но от Присила и мисис Морган нямаше дори и вест. Анн изпадна в отчаяние. Всичко бе приготвено по реда си и супата бе станала точно такава, каквато трябваше да бъде, но не биваше да изстива, защото нямаше да запази вкуса си.

— Не вярвам вече, че ще дойдат — каза ядосана Марила.

Анн и Дайана потърсиха утешение една в друга, поглеждайки се.

В един и половина Марила отново се показа от гостната:

— Момичета, ние трябва да обядваме. Всички сме гладни и няма смисъл да чакаме повече. Ясно е, че Присила и мисис Морган няма да дойдат, а с чакане нищо няма да постигнем.

Анн и Дайана се заеха да слагат масата без никаква охота.

— Не вярвам, че ще мога да се храня с апетит — каза печално Дайана.

— Нито пък аз. Но се надявам, че на мис Стейси, на мистър и мисис Алън обядът ще им хареса — отговори Анн вяло.

Когато Дайана разпределяше бобената салата в чиниите, опита една лъжица от нея и изведнъж лицето й се изкриви от неочаквана гримаса.

— Анн, сложи ли захар в бобената салата?

— Да — отговори Анн, която през това време мачкаше картофеното пюре, с вид на човек изпълнил както трябва задълженията си. — Сипах една препълнена лъжица. Ние винаги така правим. Не ти ли харесва?

— Да, но аз също я подсладих с една препълнена лъжица захар, когато сложих граха и боба да се варят — добави Дайана.

Анн изпусна лъжицата си и побърза да опита грахово-бобената салата, след което и нейното лице се изкриви в гримаса.

— Ужасен вкус! И на ум не ми дойде, че ти може да си сипала захар, защото зная, ме майка ти не я приготвя така. Сетих се да го направя, както никога… иначе все забравям… и взех, че подсладих хубавичко…

— Мисля, че точно на това се казва прекалено много жени в кухнята — отбеляза Марила, която бе изслушала диалога на момичетата с доста виновно изражение на лицето. — Не допуснах, че вие можете да се сетите за захарта, Анн, тъй като зная отпреди, че не ви идва наум за нея… и аз също подсладих салатата с една препълнена лъжица захар…

Гостите дочуваха изблици от смях, който се носеше от кухнята, но не можеха да разберат от какво е породен той. Така на обяда не беше сервирана грахово-бобена салата.

— Е, — възвърна си отново настроението Анн и лицето й светна, — все пак ние имаме салата и не мисля, че е станало кой знае какво. Хайде сега да сервираме.

Не може да се каже, че обядът премина успешно. Семейство Алън и мис Стейси се напрягаха да поддържат добра атмосфера, да спасят положението, а обичайното спокойствие на Марила бе нарушено, макар тя да се стараеше да не го издава. Но Анн и Дайана, под влияние на разочарованието и всичките следобедни вълнения, не можеха нито да се отпуснат да поговорят свободно, нито да хапнат залък, без да им приседне в гърлото. Анн с героични усилия се опита да вземе участие в разговора заради гостите, но цялото й въодушевление бе погубено до този момент и независимо от нейните добри чувства към семейство Алън и мис Стейси, тя непрекъснато си мислеше колко хубаво би било, ако всички се разотидат по домовете си, а на нея най-после й се удаде възможност да зарови умората и разочарованието си във възглавниците.

Има една стара поговорка, която понякога наистина се съживява с пълна сила: „Едно нещастие никога не идва само“. Горчивата чаша на този ден все още не беше изпита до дъно. Мистър Алън приключваше с благодарностите си за обяда, когато изведнъж откъм стълбището се разнесе, като все повече се усилваше странен, зловещ звук — сякаш някакъв твърд, тежък предмет падаше от стъпало на стъпало, докато най-после се приземи на пода с трясък и се разби на хиляди парченца. Всички се спуснаха към коридора. Анн нададе ужасен вик.

В подножието на стълбището лежеше голяма розова раковина, разположила се точно по средата на парченцата от онова, което доскоро се наричаше подносът на мис Бари; а на горния край на стълбището стоеше на колене обърканият до смърт Дейви и втренчено гледаше надолу с широко отворени очи.

— Дейви — проговори Марила със заплашителна нотка в гласа, — ти нарочно ли хвърли тази раковина?

— Не, за нищо на света — проплака момчето. — Аз само си бях коленичил тука, от тих по-тих и ви гледах вас, възрастните, през перилата на стълбището… и тогава моят крак бутна това старо нещо… и аз съм страшно гладен… и повече ми се иска да ме бяхте напердашили и да бяхме приключили с всичко, вместо все да ме изпращате в горната стая и аз да пропускам веселбата.

— Недей да обвиняваш Дейви — каза Анн, събирайки парчетата с треперещи пръсти. — Грешката беше моя. Аз оставих тук подноса и съвсем забравих за него. Сега съм наказана както трябва заради моята небрежност. Господи, какво ли ще каже мис Бари?

— Е, както знаеш, тя е купила подноса, той не е семейна ценност — опита се да я утеши Дайана.

Много скоро след злополучния случай гостите си тръгнаха, усещайки, че това е най-доброто, което могат да направят, а Анн и Дайана измиха съдовете, като този път разговаряха по-малко от всякога. После Дайана си тръгна с главоболие, Анн отиде в стаята си в същото състояние и остана там, докато Марила се прибра от пощата по залез-слънце. Тя пристигна с писмо от Присила, написано, предния ден. Мисис Морган си била навехнала глезена много лошо и трябвало да остане на легло.

„И, о, скъпа Анн — пишеше още Присила, — аз безкрайно съжалявам, но се оказва, че ние така и няма да можем изобщо да дойдем в «Зелените покриви». Докато глезенът на леля оздравее, тя ще трябва да се връща в Торонто. Датата е отдавна определена.“

— Е — въздъхна Анн, полагайки писмото върху стъпалото от червен пясъчник на задната порта, където бе седнала да наблюдава как здрачът се спуска от доскоро изпъстреното с цветовете на залеза небе. — Винаги съм си мислила, че е прекалено хубаво, за да е истина мисис Морган да ни посети. Но като че ли тези думи звучат толкова песимистично, колкото и обичайното настроение на мис Елайза Андрюс, затова се срамувам за тях. В края на краищата тази идея не беше чак толкова хубава, за да е истинска… на мен непрекъснато ми се случват и такива, и много по-добри неща. Мисля си дори, че днешните случки си имат и своята смешна страна. Вероятно, когато Дайана и аз остареем и побелеем, ще можем да се посмеем от сърце над тях. Но дотогава няма да мога и да се усмихна, защото разочарованието ми беше наистина голямо.

— Ти със сигурност ще имаш много повече и по-горчиви разочарования от това, преди да изживееш живота си и да побелееш — отговори й Марила, която искрено се надяваше, че по този начин успокоява момичето. — Струва ми се, Анн, че ти никога няма да надраснеш навика си да се впускаш към всичко с цялото си сърце, а след това да събираш неговите разбити от отчаяние парченца, защото ти не преценяваш, не разбираш нещата.

— Зная, че имам такава способност — съгласи се момичето обезсърчено. — Когато си мисля, че хей сега ще се случи нещо чудесно, усещам как политам на крилата на предчувствието, а след това първото нещо, което осъзнавам е, че съм се върнала на земята с гръм и трясък. Но вярвай ми, Марила, онези мигове, през които летя, наистина са великолепни през цялото време… то е като да се рееш сред залеза. Направо си заслужава трясъка след това.

— Е, може и така да е — не се възпротиви Марила. — Предпочитам да си вървя мирно и кротко по пътя и съм си много добре както без летенето, така и без трясъка. Но всеки живее посвоему… Доскоро си мислех, че има само един правилен начин, откакто обаче имам теб и близнаците, не съм толкова сигурна в него. Какво смяташ да правиш с подноса на мис Бари?

— Предполагам, че ще трябва да й върна двайсетте долара, които тя е платила за него. Толкова съм благодарна, че той не е семейна ценност, тъй като в противен случай никакви пари не биха могли да възмездят загубата.

— Може би ще намериш някъде подобен на него и ще го купиш.

— Едва ли ще мога. Толкова стари подноси като този са рядкост. Мисис Линд не можа да открие такъв никъде, беше й нужен за вечерните блюда. Де да можех да го открия и мис Бари отново да си има поднос като предишния, стига да е така старинен и ценен. Марила, погледни онази голяма звезда над яворовите дървета на мистър Харисън и се вслушай в святата тишина, обгърнала небето над нея. Тя ме кара да се чувствам като на молебен. В края на краищата, щом като човек може да вижда звездите и небето по този начин, малко разочарования биха могли да са от такова значение, нали така?

— Къде е Дейви? — запита Марила вместо отговор, поглеждайки безразлично към звездата.

— В леглото си. Обещах на него и на Дора да ги заведа утре на пикник край брега. Разбира се, съгласието ми дойде, след като ми обеща да се държи добре. И той наистина се стараеше… затова не ми даде сърце да го разочаровам.

— Ти един ден ще удавиш или себе си, или близнаците с това гребане в онова корито — измърмори Марила. — От шейсет години живея тук и никога още не съм ходила на езерото.

— Ами никога не е късно да го направиш — каза Анн дяволито. — Предполагам, че и ти би могла да дойдеш с нас утре. Ще спуснем кепенците на „Зелените покриви“ и ще прекараме целия ден на брега, загърбвайки света с неговите разочарования.

— Не, благодаря — отговори Марила искрено възмутена. — Добра гледка бих била, нали, аз — наблегнала здраво на греблата на онова корито в езерото? Мисля си, че още отсега чувам как Рейчъл ме разнася из цялото селище. А, виж, мистър Харисън заминава нанякъде. Допускаш ли да има някаква истина в клюката, че мистър Харисън навещава Изабела Андрюс?

— Не. Сигурна съм, че няма. Той се е отбивал само веднъж по работа с мистър Хармън Андрюс, а мисис Линд го видяла и тъй като бил с бяла колосана яка, за нея това е белег, че той се навърта там. Не вярвам мистър Харисън някога да се ожени. Той има предразсъдъци към женитбата.

— Де да знам, с тези стари ергени човек никога не може да бъде сигурен. И ако той наистина е бил с бяла колосана яка, тогава бих се съгласила с Рейчъл, че тук има нещо подозрително, тъй като никога преди мистър Харис не е слагал бяла колосана яка, сигурна съм.

— Мисля, че я е сложил, единствено защото е искал да приключи сделката си с Хармън Андрюс — каза Анн. — Чувала съм го да казва, че единствено когато има делова среща мъжът трябва да обръща изключително внимание на облеклото си: ако има вид на преуспяващ партньор, то ответната страна няма да се опитва да го мами. Наистина ми е жал за мистър Харисън. Не вярвам да е доволен от живота си. Човекът си няма никого, който да се грижи за него, освен един папагал, сигурно се чувства много самотен. Не мислиш ли така? Но забелязвам, че мистър Харисън не обича да го съжаляват. Изглежда никой не обича такова отношение.

— Виждам Гилбърт да идва по пътеката — каза Марила. — Ако иска да отидете на разходка с лодка по езерото, не забравяй да си облечеш палтото и гумените галоши. Довечера ще падне роса.