Анн от „Авонлий“

Глава петаЕдна напълно квалифицирана учителка

Когато Анн се отправи за училището тази сутрин, за първи път в живота си тя прекоси Брезовата Пътека няма и сляпа за красотата й. От всякъде я обгръщаше тишина. Предишната учителка беше научила децата да бъдат вече на местата си в мига, в който тя се появи и когато Анн влезе в класната стая, се озова с лице към предната редица от „блеснали утринни физиономии“ и ярки, изпитателни очи. Тя окачи шапката си и застана с лице към учениците, надявайки се, че не изглежда толкова уплашена и глупава, колкото самата се чувстваше и че те няма да забележат как се е разтреперила.

Беше седяла до дванайсет часа през изминалата нощ, за да съчини речта, с която искаше да се представи пред учениците си при откриването на училището. Беше я проверявала и подобрявала старателно, а след това я бе научила наизуст. Речта беше хубава и съдържаше много интересни идеи, особено идеята за взаимопомощта и сериозния стремеж към знания. Единствената неприятност беше тази, че в този момент тя не можеше да си спомни и дума от нея.

След като десетте секунди в реалността й се сториха цяла година, тя каза с отпаднал глас:

— Извадете си Заветите, моля — след това се отпусна, останала без дъх, на стола си, замаяна от шума и тропота на капаците на чиновете, които последваха думите й. Докато учениците четяха своите стихове, Анн подреди мислите си и огледа спретнатата армия от малки пилигрими, устремени към Земята на Възрастните.

Повечето от тях, разбира се, й бяха добре познати. Нейните собствени съученици бяха завършили училище през предходната година, но останалите всички бяха влезли в това училище заедно с нея, с изключение на учениците от първи клас и на десетте новодошли в Ейвънли. Анн почувства, че интересът й към десетимата е по-голям, отколкото към онези, възможностите на които тя познаваше добре. Разбира се, можеше да се окаже, че те са толкова обикновени, колкото и всички останали, но от друга страна, би могло да има и гений сред тях. А това беше една вълнуваща мисъл.

Ученикът, който седеше сам на чина в ъгъла, беше Антъни Пай. Лицето му беше малко, тъмно и мрачно. Момчето се взираше в Анн с черните си очи и изражението му беше враждебно. Анн на мига реши, че трябва да спечели чувствата на това момче и да обърка плановете на семейство Пай напълно.

В другия ъгъл, на чина до Арти Слоун, седеше едно непознато момче, много хубаво на вид малко момче, с чип нос, луничаво лице и големи, блестящи сини очи, обрамчени с бели мигли… вероятно това беше момчето на семейство Донъл. И ако можеше да се вярва на приликата, неговата сестра седеше в другата редица на един чин с Мери Бел. Анн се замисли — каква ли е тази майка, която бе изпратила дъщеря си на училище, облечена в такива дрехи. Момичето носеше избеляла рокля от розова коприна, която в краищата бе поръбена с памучна дантела, износени бели детски пантофи и копринени чорапи. Пясъчнорусите му коси бяха пресилено накъдрени на множество фалшиви и безвкусни къдрици, събрани с една крещяща яркорозова панделка, която беше по-голяма от главата на детето. Ако се съдеше по изражението на момичето, то се чувстваше превъзходно от вида си.

Онова бледо малко същество с меките вълнисти и фини като коприна светлобежови коси, които се пилееха по раменете му, трябваше да е Анета Бел, помисли си Анн, нейните родители някога бяха живели в училищния район на Нюбридж, но сега, понеже къщата им бе преместена с петдесет ярда на север от старото й място, се падаха в района на Ейвънли. Трите бледи малки девойки, които бяха се натъпкали на един чин, бяха наистина представителките на семейство Котънс и нямаше никакво съмнение, че малката красавица с дългите кафяви къдрици и с лешниковите на цвят очи, която хвърляше кокетни погледи към Джак Гилис над ръба на своя Завет, беше Прили Роджърсън, чийто баща наскоро се бе оженил повторно и беше довел Прили от дома на баба й в Крафтън, за да живее в Ейвънли. Висока и тромава на вид девойка на един от задните чинове като че ли имаше прекалено много крака и ръце. Анн не можеше да определи точното й местонахождение изобщо. По-късно тя откри, че името на момичето бе Барбара Шоу и че тя беше дошла да живее с една своя леля в Ейвънли. Тя откри също, че ако Барбара някога успееше да премине по пътеката между чиновете, без да се строполи на пода, препъвайки се сама или спъвайки се върху краката на някого, учениците от Ейвънли правеха една резка по стената на верандата, за да ознаменуват този факт.

Но когато погледът на Анн срещна погледа на момчето от първия чин, чието лице беше точно срещу нейното, една весела тръпка премина през тялото й: като че ли бе открила своя гений. Анн знаеше, че това трябва да е Пол Ървинг и че мисис Рейчъл Линд е била права в онзи миг, в който бе пророкувала, че той няма да прилича на тукашните деца. Нещо повече от това: Анн проумя, че той се различаваше от всички други деца по света и че тя бе срещнала една изящна сродна душа, която се взираше в нейната през доста тъмносините му очи, които я наблюдаваха така напрегнато.

Анн знаеше, че Пол беше на десет години, но момчето изглеждаше на не повече от осем. Лицето му беше най-красивото малко детско лице, което някога бе виждала. Чертите му бяха изключително деликатни и префинени, бяха оградени с ореол от кафяви къдрици. Устните му бяха чувствени и плътни, без да бъдат нацупени — тъмночервени устни, леко докосващи се една в друга и завършващи с извивка в самите си краища, където почти се превръщаха в трапчинки. Изражението на лицето му беше сериозно, тежко и замислено, като че ли духът му беше много по-възрастен от тялото, но когато Анн му се усмихна меко, това изражение изчезна внезапно и лицето му отговори на усмивката й. Като че ли някаква светлина внезапно бе припламнала буйно вътре в него и го бе осветила от върха на главата до пръстите на краката. Най-хубавото от всичко в тази негова усмивка беше, че тя бе непреднамерена, родена не от напрегнато усилие или мотив, а просто от вътрешността на прикритата му индивидуалност. И това, според Анн, бе нещо рядко, хубаво и сладостно. В тази бърза размяна на усмивки Анн и Пол бяха станали мигновено приятели, преди да разменят и една дума помежду си.

Денят премина като насън. Анн никога не можа да си го припомни по-късно. Като че ли не беше тя тази, която бе преподавала, а някой друг. Тя се вслушваше в класа, смяташе и полагаше книжките механично. Децата се държаха съвсем прилично, само два случая на нарушаване на дисциплината преживя класът. Морли Андрюс беше заловен да изважда чифт обучени щурци на пътеката между чиновете. Анн остави Морли на подиума за един час и… нещо, което Морли почувства по-остро — конфискува щурците. Постави ги в една кутия и по пътя от училището до дома ги пусна на свобода във Вайлит Вейн, но Морли си втълпи тогава и завинаги, че тя си ги бе отнесла у дома и си ги бе запазила за свое собствено забавление.

Другият виновник беше Антъни Пай, който изля последните капки вода от собствената си тъмносива бутилка във врата на Орилия Клей. Анн задържа Антъни в междучасието и му разказа какво се изисква от един джентълмен, убеди го, че джентълмените никога не изливат вода във вратовете на лейдите. Искаше й се всички нейни момчета да бъдат джентълмени и тя му довери това. Малката й лекция беше съвсем любезна и вълнуваща, но за нещастие Антъни остана абсолютно равнодушен. Той я изслуша мълчаливо с все същото кисело изражение на лицето и подсвирна презрително, когато си тръгна.

Анн въздъхна и след това си каза: горе главата, напомняйки си, че да завоюваш чувствата на Пай, както и да превземеш една крепост, не беше работа за един ден. Фактически, беше съмнително дали някой от семейство Пай имаше изобщо някаква чувствителност, която можеше да бъде завоювана, но Анн се надяваше Антъни да е по-добър и зад неговата кисела физиономия се крие много по-добро момче, стига някой да успееше да достигне до него.

Когато училищните занимания свършиха и децата се бяха разотишли, Анн се отпусна уморено на стола си. Главата я болеше и се чувстваше злочесто обезкуражена. Нямаше реална причина за това обезкуражаване, защото нищо ужасно не беше се случило, но тя бе много уморена и склонна да мисли, че никога няма да се научи да обича учителстването. А колко ужасно беше да вършиш нещо, което не обичаш, ден след ден… е, да кажем четиридесет години. Съзнанието й беше раздвоено — не знаеше дали да се разплаче още там, на място, или да изчака и да се разплаче, когато се прибере у дома си, в своята собствена стая. Преди да бе решила, чу шум от стъпки и някаква копринена материя прошумоля по пода на верандата, след което Анн се озова срещу една лейди, чийто външен вид й напомни последните критики на мистър Харисън, по адрес на жените, които бе видял в магазина на Шарлоттаун. Тя изглеждаше като нещо средно между модна чиния и нощен кошмар.

Новодошлата беше величествено натруфена в бледосиня лятна копринена рокля, силно набрана, накъдрена и надиплена навсякъде, където можеше да бъде надиплена, накъдрена и набрана. Главата й беше украсена с огромна бяла шапка от шифон, в която бяха набучени три дълги, но доста оръфани щраусови пера. Воал от розов шифон, разточително осеян с огромни черни точки, висеше като волан от периферията на шапката й, спускаше се към рамената й и се раздвояваше на два ефирни потока зад нея. Появилата се носеше всички възможни бижута, които можеха да бъдат натруфени по тялото на една малка жена и от нея се долавяше силен аромат на парфюм.

— Аз съм мисис Донал… Мисис Х. Б. Донал — обяви гостенката. — Дошла съм да ви видя във връзка с едно нещо, което Кларис Алмайра ми каза, когато се върна у дома за обед днес. То ме подразни изключително.

— Съжалявам — заекна Анн, опитвайки се напразно да си спомни някакъв инцидент от сутринта, свързан с децата на семейство Донал.

— Кларис Алмайра ми каза, че произнасяте нашата фамилия Донъл. Вижте какво, мис Шърли, точното произношение е Донъл… ударението пада на последната сричка. Надявам се, че ще помните това за в бъдеще…

— Ще се опитам да го запомня — остана за миг с отворена уста Анн, ужасена от дивото си желание да се разсмее. — Зная от опит, че е много неприятно нечие име да се изписва неправилно и предполагам, че още по-лошо е да бъде произнасяно погрешно.

— Настина е много неприятно. И Кларис Алмайра също ме информира, че наричате моя син Джейкъб.

— Той ми каза, че името му е Джейкъб — възпротиви се този път Анн.

— Можех да очаквам това — каза Мисис Х. Б. Донъл с тон, по който се подразбираше, че благодарност от децата не можеше да се очаква на тази неукрепнала възраст. — Момчето има същия плебейски вкус, мис Шърли. Когато той се роди, аз исках да го наречем Сент Клер… звучи толкова аристократично, нали?! Но неговият баща настоя да бъде наречен Джейкъб, на името на неговия чичо. Аз отстъпих, защото чичо Джейкъб беше един богат стар ерген. И какво мислите, мис Шърли?! Когато нашето невинно момче беше на пет години, чичо Джейкъб взе, че се ожени и сега вече си има три собствени деца. Чували ли сте за такава неблагодарност? В мига, в който поканата за сватбата пристигна… защото той имаше нахалството да ни изпрати покана, мис Шърли, в момента, в който поканата пристигна, аз казах: „Няма вече за мене Джейкъб, благодаря!“ От онзи ден аз наричам моя син Сент Клер и твърдо съм решила той да се нарича Сент Клер. Неговият баща упорито продължава да го нарича Джейкъб и самото момче има някакво съвършено необяснимо за мене желание да продължи да се нарича с това вулгарно име. Но той е Сент Клер и Сент Клер ще си остане. Моля ви любезно да запомните това, мис Шърли, нали… Благодаря ви. Аз казах на Кларис Алмайра, че съм сигурна… това просто е било недоразумение и че само една дума ще оправи положението. Донъл… акцентът е на последната сричка… и Сент Клер… в никакъв случай Джейкъб. Нали ще запомните! Благодаря ви.

Когато Мисис Х. Б. Донъл си беше отишла вече, Анн заключи вратата на училището и си тръгна за вкъщи. В подножието на хълма, край Брезовата Пътека, тя откри Пол Ървинг. Той й подаде едно букетче от изящни малки диви орхидеи, които децата от Ейвънли наричаха „оризови лилии“.

— Заповядайте, учителко, набрах ги в нивата на мистър Райт — каза стеснително Пол. — И се върнах да ви ги дам, защото си мисля, че вие сте от онзи тип дами, които ги обичат и защото… — той вдигна големите си красиви очи — аз ви харесвам, учителко…

— Скъпи мои — каза Анн, поемайки ароматните стръкчета, като че ли думите на Пол бяха някакво магическо очарование. Разочарованието и умората й изчезнаха, духът й се възвърна на мига, а надеждата й порасна в сърцето и избуя като буен фонтан.

Анн премина с леки стъпки Брезовата Пътека, понесена от сладостта на орхидеите си като от някакъв благослов.

— Е, как се справи? — поиска да узнае Марила.

— Запитай ме след един месец и може би ще мога да ти кажа. Сега не мога… Сама не зная… Много съм вътре във всичко. Мислите ми са като вихрушка сега, а бяха толкова тежки и мрачни. Единственото нещо, което наистина ми е ясно от извършеното днес е, че убедих Клифи Райт, че А е А. Той не го знаеше досега. Не е ли това началото на пътя, по който можеш да изведеш една душа до Шекспир и „Загубеният рай“?

Мисис Линд се появи малко по-късно с още окуражителни новини. Тази добра лейди беше пресрещала учениците пред вратата на дома си и ги бе разпитвала дали харесват новата си учителка.

— И всеки от тях ми каза, че те обичат много, Анн, с изключение на Антъни Пай. Трябва да призная, че той не те обича. Каза, че си „просто като всички други момичета учителки“. Маята на семейство Пай се проявява пред очите ти. Но няма значение.

— Няма да го запомня — каза Анн спокойно. — И ще направя Антъни Пай също като мен самата. С търпение и добри обноски сигурно ще го спечеля.

— Е, за Пай никога не може да се каже такова нещо — каза мисис Рейчъл предпазливо. — Тях винаги трябва да ги приемаш на обратно, също като сънищата… в повечето случаи. Колкото до тази жена, Донъл, да има да взема тя от мене, мога да те уверя в това. Името е Донъл и винаги е било така. Тази жена е луда, ето какво. Тя има едно куче, мопс, което нарича Куини и то се храни на масата, заедно с цялото семейство от чиния китайски порцелан. Бих се страхувала от възмездието, ако бях на нейно място. Томас казва, че самият Донъл и един много свестен и работлив човек, но не е бил с всичкия си, когато си е избирал жена, ето това е.