Анн от „Авонлий“

Глава втораРазпродажба на бърза ръка и разкаяние без бързане

През следващия следобед Анн прескочи до Кармоди, за да си накупи някои неща и взе със себе си Дайана Бари. Дайана, разбира се, беше посветен член на „Общество за подобрение“ и двете девойки говориха много малко за други неща по пътя за Кармоди и обратно.

— Най-важното нещо, което сме длъжни да направим, след като започнем, е да боядисаме сградата — каза Дайана, когато минаха край Ейвънли Хол, една доста занемарена и неугледна постройка, която се издигаше сред обраслата с дървета долчинка и която смърчовете прихлупваха от всички страни. — Това място изглежда отвратително и трябва да му обърнем внимание, преди да се опитаме да убедим мистър Леви Баултър да разруши къщата си. Татко казва, че никога няма да успеем да направим това… Леви Баултър е доста стиснат, за да отдели време за такова нещо…

— Вероятно той ще позволи на момчетата да я разрушат, ако те обещаят да съберат дъските и да ги сортират вместо него по вида на дървото — каза Анн обнадеждено. — Ние трябва да направим всичко, което можем и да бъдем доволни, дори ако работата потръгне и малко. Разбира се, ще трябва да образоваме първо обществените чувства…

Дайана не знаеше какво точно означава това да образоваш обществените чувства, но фразата звучеше добре и тя се почувства доста горда при мисълта, че щеше да принадлежи на едно общество с такива цели и възгледи.

— Мислех си за нещо през изминалата нощ, което можем да направим, Анн. Ти знаеш онова триъгълно парче земя, където пътищата от Кармоди, Нюбридж и Уайт Сандс се срещат? То цялото е обрасло с млади смърчове, но не бива все пак да отсичаме всичките дървета, просто трябва да оставим две или три от брезите, които растат там.

— Великолепно — съгласи се весело Анн. — И да сковем пейка под брезите. Та когато пролетта разцъфне, да имаме цветна леха, която ще направим в средата му, а в нея ще засадим герании…

— Да, само трябва да измислим някакъв начин, по който да накараме мисис Хайръм Слоун да държи кравата си далеч от пътя… защото в противен случай тя ще ни опасе гераниите — засмя се Дайана. — Започвам да разбирам какво имаш предвид, когато казваш образование на обществените чувства, Анн. Ето там е старата къща на Баултър. Виждала ли си някога нещо толкова паянтово? И е кацнала точно край пътя при това. Когато гледам някоя стара къща, на която прозорците зеят изцъклени, винаги ме връхлитат мисли за смъртта с нейните празни очни кухини.

— Мисля, че една стара, опустяла къща е много тъжна гледка — обади се със замечтан глас Анн. — Тя винаги ме кара да си мисля за миналото й и да скърбя за радостните мигове на отминалите й времена. Марила казва, че едно голямо семейство е живяло в тази стара къща преди много години и че мястото наистина е било много хубаво, с прекрасна градина, обсипана от всички страни с рози. Къщата била пълна с малки деца, със смях и песни, а сега е празна и нищо не я раздвижва, освен вятъра. Колко ли самотна и тъжна се чувства! Вероятно всички те се връщат в лунните нощи… духовете на малките деца, които са живели тук преди много години… и на розите… и на песните… и за кратко старата къща може да сънува, че е млада и изпълнена отново с радост…

Дайана поклати глава:

— Никога не си представям такива неща за околностите, Анн. Не си ли спомняш колко се ядосваха майка ми и Марила, когато си въобразихме, че има призраци в Хаунтид Ууд? Оттогава аз не мога да мина през тези храсталаци спокойно, след като се мръкне и ако започна да си въобразявам такива неща за старата къща на Баултър, също ще ме е страх да мина край нея. Освен това, онези деца не са мъртви. Те са пораснали всичките и се чувстват добре… и едно от тях е касапин. А цветята и песните изобщо не биха могли да бъдат призраци…

Анн изпусна лека въздишка. Тя обичаше Дайана много и те двете винаги са били добри приятелки. Но Анн отдавна беше разбрала, че когато блуждаеше в царството на фантазията, трябваше да остане сама. Пътят към него беше омагьосана пътека, по която и най-скъпото й същество не можеше да я последва.

Дъжд, придружен с гръмотевици, рукна, докато двете момичета бяха в Кармоди, той обаче не продължи дълго, и пътят към дома, който минаваше през ливадите, където капчиците дъжд искряха върху големите клони на дърветата и през малките, обрасли в зеленина долинки, в които мокрите папрати изпускаха дъхави аромати, беше възхитителен. Но точно когато навлизаха в ливадата Кътбърт Анн видя нещо, което, според нея, разваляше красотата на пейзажа.

От дясната страна на пътя пред тях се простираше обширната сиво-зелена нива на мистър Харисън, която бе насадена с късен овес, нивата беше тучна и плодородна, а точно в средата й, сред нейната гладка повърхност, в средата на буйните стръкове, надвесила се над завоювания си овес и премигвайки срещу девойките спокойно си преживяше една дойна крава.

Анн отпусна юздите и се изправи, стиснала устни — факт, който не предвещаваше нищо добро за четириногия хищник. Без да каже и дума, тя слезе пъргаво, стъпвайки върху спиците на колелата и се спусна към оградата преди Дайана да разбере какво се беше случило.

— Анн, върни се — извика Дайана в мига, в който се съвзе от учудването и си възвърна гласа. — Ще си скъсаш роклята в тези влажни стръкове… ще я разкъсаш. Тя не ме чува! Е, сама тя никога няма да изкара кравата. Трябва да отида и да й помогна, разбира се…

Анн напредваше през овеса лудешката. Дайана скочи бързо на земята, върза коня за един от коловете, подви красивата си пола от ленен плат на карета, така че преметна полите й върху раменете си, прескочи оградата и последва яростната си приятелка. Тя можеше да тича по-бързо от Анн, която се затрудняваше от прилепналата до бедрата й мокра пола и скоро я задмина. Зад тях оставаше една просека, която щеше да разбие сърцето на мистър Харисън в мига, в който той я откриеше.

— Анн, за бога, спри — задъха се бедната Дайана. — Наистина останах без дъх, а ти си мокра до мозъка на костите…

— Аз трябва… да… изкарам… кравата… преди… мистър Харисън… да я види — задъха се Анн. — Не ме е… грижа… ако ще и да се удавя… стига да… успеем… да свършим това.

Но дойната крава очевидно не откри добра причина да бъде изгонена от нейното толкова вкусно за паша пространство. Миг след като двете, останали без дъх, момичета я доближиха, тя се обърна и се втурна направо към срещуположния ъгъл на нивата.

— Препречи й пътя — изпищя Анн. — Тичай, Дайана, тичай…

Дайана наистина тичаше. Анн се опита да се затича и проклетото животно побягна из нивата, като че ли тя си беше нейна собственост. Честно казано, Дайана си помисли, че наистина беше нейна собственост. Отне им цели десет минути, докато успеят да препречат пътя на животно и да го отведат през пролуката в един от ъглите на нивата в ливадата на фамилия Кътбърт.

Не можеше да се отрече, че Анн беше изпаднала в нещо подобно на ангелски гняв точно в този сюблимен момент. Нито пък можеше да се отрече, че тя изобщо не видя кабриолета, който беше спрял встрани от ливадата, и в който седяха мистър Шийрър от Кармоди и неговият син — и двамата широко усмихнати.

— Предполагам, че беше по-добре да ми бяхте продали тази крава, когато исках да я купя миналата седмица, Анн — засмя се мистър Шийрър.

— Ще ви я продам сега, ако я искате — каза разчорлената собственичка. — Можете да я имате още в този момент.

— Дадено. Аз ще ти дам двайсет за нея, както ти предложих и преди това, а Джим може да я откара направо за Кармоди. Тя ще замине за града с останалите доставки тази вечер. Мистър Рийд от Брайтън иска една такава дойна крава.

Пет минути по-късно Джим Шийрър и дойната крава маршируваха по пътя, а импулсивната Анн минаваше край алеята на „Зелените покриви“ с двайсет долара в джоба си.

— Какво ще каже Марила? — запита Дайана.

— О, нея не я е грижа. Доли беше моя собствена крава, а тя вероятно няма да донесе повече от двайсет долара на разпродажбата, която ще се открие наскоро. Но, о, Боже, ако мистър Харисън види овеса си, ще знае, че Доли отново е била в него и то след като му дадох честната си дума, че няма да позволя това да се случи вече никога! Е, това ми бе добър урок да не си давам честната дума за кравите. Една крава, която може да прескочи или да изпотроши оградата на нашия обор, не заслужава изобщо доверие.

Марила бе отишла до дома на мисис Линд и когато се върна, знаеше всичко за продажбата на Доли и за сделката, защото мисис Линд беше ставала свидетелка на повече от сделките, наблюдавайки ги през своя прозорец и дотъкмявайки си останалото във въображението.

— Много добре, че кравата си е отишла, предполагам, че това е така, въпреки че ти вършиш нещата по един ужасен и безразсъден начин, Анн. Не разбирам как кравата е излязла от обора. Тя трябва да е изкъртила някоя от дъските.

— Не мислех да оглеждам — каза Анн, — но ще ида да видя. Мартин не се е върнал все още. Вероятно някоя друга негова леля е починала. Мисля, че това прилича на случая с мистър Питър Слоун и октогеронтите. Една вечер мисис Слоун четяла вестник и казала на мистър Слоун: „Пише, че още един октогеронт току-що е умрял. Какво е това октогеронт, Питър?“ А мистър Слоун казал, че и той не знае, но според него октогеронтите трябвало да са някакви много болни създания, за които не са чули да се говори, но че те умират. Така се случва и с лелите на Мартин.

— Мартин е точно такъв, каквито са и всички останали французи — каза Марила с нотка на отвращение в гласа. — Не можеш да разчиташ на тях и за един ден.

Марила разглеждаше покупките, които Анн беше направила в Кармоди, когато чу остър писък откъм оборите. Минута по-късно Анн се втурна в кухнята, кършейки ръце.

— Анн Шърли, какво става сега?

— О, Марила, какво щях да направя! Това е ужасно. И изцяло е моя грешка. О, ще се науча ли някога да се спирам и да размислям малко, преди да направя нещо ужасно? Мисис Линд винаги ми е казвала, че ще направя нещо ужасно един ден, и сега аз го направих!

— Анн, ти си момичето, което най-много ме вбесява! Какво е това, което си направила?

— Продадох дойната крава на мистър Харисън… онази, която той купи от мистър Бел, на мистър Шийрър! Доли в момента е в обора за млечните крави…

— Анн Шърли, бълнуваш ли?

— Де да беше така. Това не е сън, по-скоро прилича на кошмар. И кравата на мистър Харисън в момента е в Шарлоттаун. О, Марила, мислех, че ще си навлека неприятности и ето, сега съм затънала в най-голямата неприятност на целия ми живот. Какво да направя?

— Да направиш? Нищо не може да се направи, дете, освен да се отиде и да се каже на мистър Харисън за това. Можем да му предложим нашата дойна крава в замяна, ако той не иска да вземе парите. Тя е точно толкова добра, колкото и неговата.

— Сигурна съм обаче, че той ужасно ще се възпротиви и няма да се съгласи на това — простена Анн.

— Смея да кажа, че ще се съгласи. Той изглежда е от раздразнителния тип мъже. Ще отида и ще му обясня, ако искаш.

— Не, разбира се, не съм паднала толкова ниско — възкликна Анн. — Това изцяло си е моя грешка и аз действително няма да ти позволя да поемеш моето наказание. Ще отида сама още сега. Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото ще бъде ужасно унизително.

Бедната Анн взе шапката си и двайсетте долара, и вече излизаше, когато случайно хвърли поглед през отворената врата на килерчето за провизии. Върху масата беше сложен орехов кейк, който тя бе изпекла сутринта… една доста вкусна нейна кулинарна измислица, полята с леден розов крем и украсена с орехи. Анн беше го предназначила за петъчната вечер, когато младежите от Ейвънли щяха да се съберат в „Зелените покриви“, за да организират Обществото на Подобрението. Но можеха ли те да се сравнят с несправедливо обидения мистър Харисън? Анн си помисли, че кейкът е предназначен да смекчи сърцето на всеки мъж, особено на онзи, който е принуден да си готви сам и тя бързо го мушна в една кутия. Щеше да го занесе на мистър Харисън като символ на предложението за мир.

— Това би могло да бъде така, ако той изобщо ми даде шанс да кажа нещо — помисли си тя обезсърчено, докато прескачаше оградата на ливадата и се отправяше по една от преките пътеки, която минаваше през нивата и беше позлатена от светлината на сънливата августовска вечер. — Сега зная как точно се чувстват хората, когато отиват на екзекуция.