Анн от „Авонлий“

Глава двадесет и седмаЕдин следобед в Стоун Хауз

— Накъде си се запътила така облечена, Анн? — поиска да узнае Дейви. — Изглеждаш върха с тази рокля.

Анн беше слязла на долния етаж за обяд, облечена в новата си рокля от бледо зелен муселин… първата цветна дреха, която бе облекла след смъртта на Матю. Тя подчертаваше съвършено всички нюанси на лицето й, чиято мекота можеше да се оприличи с тоновете на някое нежно цвете, както и блясъка и лъскавината на косите й.

— Дейви, колко пъти съм ти казвала, че не трябва да използваш тази дума — смъмри го тя. — Ще ходя в Икоу Лодж.

— Вземи ме и мене — замоли я настоятелно Дейви.

— Щях да те взема, ако бях с кола. Но аз ще ходя пеша, а мястото е доста далече за твоите осемгодишни крачета. Освен това, Пол ще дойде с мене и се страхувам, че ти няма да харесаш неговата компания.

— О, аз обичам вече Пол много повече, отколкото го обичах преди — каза Дейви, започвайки да прави страхливи набези в пудинга си. — Откакто аз самият станах много добър, нямам нищо против той да е по-добър от мене. Ако продължа така, някой ден ще мога да се премеря с него, и в краката, и в добротата. Освен това, Пол наистина е добър за нас, първокласниците в училището. Той не позволява на другите момчета да ни закачат и ни показва много игри…

— Как се случи така, че Пол падна в потока вчера по обяд? — запита Анн. — Срещнах го на игрището, от него течеше вода и затова го изпратих бързо вкъщи, за да си изсуши дрехите и дори не изчаках да разбера какво се е случило.

— Е, това донякъде беше случайно — обясни Дейви. — Той си бутна главата нарочно, но останалата част от него падна случайно. Ние всички бяхме долу на потока и Прили Роджърс полудя за нещо срещу Пол… тя е ужасно подла и противна въпреки всичко, макар и да е хубава, каза, че неговата баба всяка нощ му навива косите на парцалчета, за да ги накъдри. Пол не би имал нищо против това, което се каза, предполагам, но Грейси Андрюс се разсмя и Пол почервеня ужасно, щото Грейси е неговото момиче, разбираш, нали… Той изцяло си е пада по нея… носи й цветя и мъкне книгите й чак до крайбрежния път. Той почервеня като цвекло и каза, че неговата баба не прави изобщо такива неща, а косата си му е къдрава по рождение. И след това легна на брега и мушна главата си точно в извора, за да им покаже. О, това не беше изворът, от който пием вода — Дейви забеляза ужасеното лице на Марила. — Онова е друго изворче, което се намира малко по-надолу. Но брегът е ужасно хлъзгав и Пол просто се шмугна в извора. Казвам ти, направи едно прекрасно пльосване във водата. О, Анн, аз не исках да кажа точно това… исках да кажа… то просто ми се изплъзна от устата, преди да бях помислил. Но той изглеждаше толкова странно, когато изпълзя от водата, целият беше в кал и вода. Момичетата се разсмяха така, както не бяха се смели никога досега, но Грейси не се смя. Тя изглежда съжаляваше. Грейси е хубаво момиче, но има чип нос. Когато порасна достатъчно, за да си имам момиче, няма да го избирам с чип нос… Ще си подбера едно момиче с красив нос като твоя, Анн.

— Едно момче, което си размазва сироп по цялото лице, когато яде пудинга си, никога няма да бъде погледнато от нито едно момиче — каза сурово Марила.

— Но аз ще си измия лицето, преди да тръгна да я ухажвам — протестира Дейви, опитвайки се да промени нещата, като започна да търка петната от сладко по лицето си с опакото на ръката. — И ще се измия и зад ушите също, без да ми казвате. Не пропуснах да го направя тази сутрин, Марила. Вече не забравям и половината от онова, което забравях. Но… — Дейви въздъхна… — има толкова много сложни положения, от които човек трябва да излезе, че е ужасно трудно да си ги спомниш всичките. Е, ако аз не мога да отида до мис Лавандър, ще отида да видя мисис Харисън. Мисис Харисън е една ужасно добра жена, да ви кажа. Тя има един буркан със сладко в килера си, който е предназначен за малки момчета и тя винаги ми дава остатъците от тавата, в която приготовлява кейка със сливи. Много сливи полепват по стените на таблата, разбирате, нали… Мистър Харисън беше винаги един много добър мъж, но той е два пъти по-добър, откакто се ожени отново. Предполагам, че женитбите правят хората по-добри. Защо ти не се омъжиш, Марила? Искам да знам…

Темата за благословеното безбрачие на Марила никога не бе гореща точка в нейното съзнание, така че тя отговори дружелюбно на Дейви, след като си размениха с Анн многозначителни погледи. Нейното предположение за така стеклите се обстоятелства беше просто — никой не бе й поискал ръката.

— Но може би ти никога не си помолила никого да ти я поиска — протестира Дейви.

— О, Дейви — каза Дора, ужасена от онова, което бе изречено, без да бе необходимо да бъде изречено. — Мъжът е този, който трябва да поиска ръката…

— Не зная защо мъжете трябва винаги да го правят — избухна Дейви. — Като че ли всичко е струпано в този свят върху мъжете. Може ли да си взема още малко пудинг, Марила?

— Ти си взе толкова, колкото ти е необходимо — каза Марила, но все пак му подаде едно умерено по големина парче сладкиш.

— Бих искал хората да можеха да се препитават с пудинг. Защо не могат да се препитават с пудинг, Марила? Искам да знам.

— Защото много скоро ще се уморят да ядат пудинг.

— Бих искал да опитам това върху себе си — каза, изпълнен с недоверие Дейви. — Предполагам, че е по-добре да ти поднесат пудинг върху риба, когато си на гости, отколкото да няма пудинг изобщо. В дома на мистър Баултър никога няма пудинг. Милти казва, че когато идват гости, майка му им предлага сирене и им го нарязва сама… по едно малко парченце… и по още едно колкото да не е без нищо…

— Ако Милти Баултър говори по този начин за своята майка, ти поне няма нужда да говориш така — каза със суров глас Марила.

— Бога ми! — Дейви беше заел този израз от мистър Харисън и го използваше с голямо удоволствие. — Милти го разказва това като един комплимент. Той страшно се гордее с майка си, защото хората казват, че тя може да ти изкара прехраната и от една скала.

— Аз… аз предполагам, че тези досадни кокошки са в лехата ми с теменугите отново — извика Марила, надигна се от мястото си и излезе бързо навън.

Оклеветените кокошки ги нямаше изобщо около лехата с теменужки и Марила дори не погледна в тази посока. Вместо това, тя приседна на капака на мазето и се смя, докато не я досрамя от самата себе си.

Когато Анн и Пол стигнаха до каменната къща през същия следобед, намериха мис Лавандър и Шарлота Четвърта в градината да чистят бурените. Те подравняваха пръстта, подкастряха клоните и оправяха лехите отчаяно. Самата мис Лавандър, която бе обсипана с любимите си финтифлюшки и дантели, отпусна своите градинарски ножици и се втурна радостно да посрещне гостите си, докато Шарлота Четвърта се смееше весело.

— Добре дошла, Анн. Аз си мислех, че ще дойдеш днес. Лъчезарна си също като този следобед. Нещата, които си приличат, сигурно се търсят едно друго. Колко много неприятности биха си спестили хората, ако знаеха това. Но те не го знаят… и така те си прахосват енергията, движейки се между небесата и земята, за да събират неща, които не си схождат. А ти, Пол… о, колко си порасъл! Ти си с една глава по-висок от онзи път, когато идва тук.

— Да, започнах да раста като куча лобода през нощта, както се изразява мисис Линд — каза Пол, изпълнен със задоволство от същия факт. — Баба ми мисли, че това е от овесената каша. Вероятно е така. Бог знае как е… — въздъхна дълбоко Пол. — Изял съм такова количество овесена каша, от което биха пораснали всички. Наистина се надявам, че вече започнах да раста, ще продължа да раста, докато не стана висок, колкото е баща ми. Той е висок шест стъпки, мис Лавандър…

Да, мис Лавандър наистина знаеше този факт, червенината върху хубавите й бузи се сгъсти малко, тя пое с едната си ръка Пол, а с другата Анн и ги повлече мълчаливо към дома.

— Днес добър ден ли е за ехо, мис Лавандър? — запита развълнувано Пол.

Денят, в който беше дошъл за първи път тук, бе прекалено ветровит за ехо и Пол се бе почувствал малко разочарован.

— Да, това е най-добрият ден — отговори мис Лавандър, отърсвайки се от замислеността си. — Но първо ще отидем да хапнем нещо. Знам, че и двамата не сте изминали целия този път през брезовата горичка, без да огладнеете, а Шарлота Четвърта и аз можем да ядем по всяко време на деня… ние имаме такъв добър апетит. Така че ще нападнем килера. За щастие той е пълен и си го бива. Предчувствах, че ще си имам компания днес и двете с Шарлота се подготвихме.

— Мисля, ме вие сте една от онези жени, които винаги имат хубави неща в кухненските килери — заяви Пол. — На баба ми са същите. Но тя не одобрява леките закуски между обедите и вечерите. Чудя се — добави той замислено, — дали аз трябва да ги ям извън дома, след като зная, че тя не ги одобрява.

— О, не мисли, че тя не би одобрила, след като ти си направил толкова дълга разходка. Това е доста различно — каза мис Лавандър и размени весели погледи с Анн, над кафявите къдрици на момчето. — Предполагам, че закуските са изключително нездравословни. Това е така, защото толкова често закусваме в Икоу Лодж. Ние… Шарлота Четвърта и аз… живеем с предизвикателство срещу всички познати закони за диетите. Ядем всички видове несмилаеми неща, когато и да ни се случи да си помислим за тях само, било то през деня или през нощта и затова разцъфтяваме като зелени лаврови дървета. Винаги имаме намерение да се променим. Когато четем някоя статия във вестника, която ни предупреждава да не употребяваме нещо, което ние много харесваме, ние я изрязваме и я забождаме на кухненската стена, така че да ни напомня за предупреждението. Но никога не можем да си го спомним, до мига, в който вече не сме изяли същото нещо. Все още нищо не ни е убило, но Шарлота Четвърта вече знае, че сънува лоши сънища, след като, преди да си отиде в леглото, се е нахранила с понички и пай с кайма, и с плодов кейк…

— Баба ми позволява чаша мляко и една филийка хляб, намазан с масло, преди да си отида в леглото, а в неделя вечер тя ми намазва и конфитюр върху хляба — каза Пол. — Толкова се радвам винаги, когато дойде неделната вечер… по много причини, не само заради това. Неделята е много дълъг ден за крайбрежната улица. Баба казва, че за нея тя е прекалено къса и че баща ми никога не е мислил, че неделите са уморителни, когато е бил малко момче. Не би ми изглеждала неделята толкова дълга, ако можех да се виждам с моите хора от скалата, но аз никога не мога да направя това, защото баба не одобрява да се срещам с тях в неделя. Аз мисля много, но се страхувам, че мислите ми са много земни. Баба казва, че ние никога не трябва да мислим за нещо друго, освен за религиозните неща в неделя. Но учителката ми каза веднъж, че всяка наистина хубава мисъл е религиозна, без значение за какво се отнася тя или в кой ден ти е хрумнала. Чувствам, че баба ми наистина мисли, че литургиите и уроците в неделното училище са единствените неща, които могат да те изпълнят само с религиозни мисли. И когато се стигне до разлика в гледищата между баба ми и учителката, аз не зная какво да правя — Пол положи ръка на гърдите си и вдигна сините си сериозни очи към внезапно изпълнилото се със съчувствие лице на мис Лавандър. — Аз съм съгласен с учителката. Но в такъв случай, разбирате ли, баба ми е отгледала баща ми по свой собствен начин и е постигнала великолепен успех с него. А учителката не е отгледала никого все още, въпреки че тя помага на Дейви и Дора. Но човек не може да каже какви ще станат те, когато пораснат. Затова понякога чувствам, че трябва да се придържам към мнението на баба ми.

— И аз мисля, че така трябва — съгласи се тържествено Анн. — Във всеки случай, смея да кажа, че ако твоята баба и аз разгледаме онези неща, които наистина имаме предвид и се изразяваме по свой собствен и различен начин, ще открием, че и двете имаме предвид едно и също нещо. Ти по-добре следвай нейния опит, след като той има такива добри постижения. Ще трябва да почакаме, да видим какви ще се окажат близнаците, за да можем да кажем, че моят начин е толкова добър, колкото е нейният.

След закуската те се върнаха в градината, където Пол с удоволствие и възхищение се запозна с ехото, докато Анн и мис Лавандър седяха на каменната скамейка под тополата и си приказваха.

— И така, ти ще заминеш през есента? — мис Лавандър погледна към Анн замислено. — Трябва да се радвам за тебе, Анн, но аз ужасно, егоистично… съжалявам. Ще ми липсваш толкова много. О, понякога аз мисля, че не си струва да завързваш приятелства. Те просто си отиват от живота ти и ти оставят по-голяма болка от онази, която празнотата, преди те да са се появили, ти е създавала.

— Това звучи като че ли го е казала мис Елайза Андрюс, а не мис Лавандър — възпротиви се Анн. — Нищо не е по-болезнено от празнотата… пък и аз не си отивам от вашия живот завинаги. Има такива изобретения на човека като писмата и ваканциите. Скъпа моя, лейди, страхувам се, че изглеждаш бледа и уморена.

— О-хо-хоу! — Пол продължаваше да вика от дигата, където гласът му звучеше най-ясно, невинаги много мелодичен по време на напъните му, но възвръщащ се, превърнат от феите алхимици край реката в истински златни и сребърни звуци.

Мис Лавандър раздвижи малко нетърпеливо ръцете си:

— Уморявам се просто от всичко… дори и от ехото. Няма нищо в моя живот, освен ехо… ехото, това са загубени надежди, мечти и радости. Те са хубави, но са подигравателни. О, Анн, ужасно е от моя страна да говоря така, след като си имам компания. Това е така, защото просто остарявам и това не ми харесва твърде. Зная, че ще бъда ужасно свадлива жена, когато стана на шейсет. Но вероятно всичко, от което се нуждая, са онези сини хапчета…

В този момент Шарлота Четвърта, която беше изчезнала някъде след закуската, се върна и обяви, че североизточният край на пасището на мистър Джон Кимбал се е зачервило от зрели ягоди и запита не би ли искала мис Шърли да отиде и да си набере от тях.

— Ранни ягоди за чая! — възкликна мис Лавандър. — Не съм толкова стара, колкото си мисля… и няма нужда от никакви сини хапчета! Момичета, когато се върнете с ягодите, ще пием чай тук, под сребърната топола. Ще приготвя всичко, ще има и домашно приготвен крем.

Анн и Шарлота Четвърта се отправиха към пасището на мистър Джон Кимбал, едно отдалечено място, цялото в зеленина, където въздухът бе мек като кадифе, уханен като леха с виолетки, и златист като кехлибар.

— О, не е ли хубаво и свежо тук отзад? — пое си дълбоко дъх Анн. — Просто се чувствам пияна от слънчевата светлина…

— Да, мадам, така се чувствам и аз. Точно така се чувствам и самата аз, мадам — обяви Шарлота Четвърта, която би казала точно същото нещо, дори Анн да беше обявила, че се чувства като пеликан сред пустинята.

След всяко гостуване на Анн в Икоу Лодж Шарлота Четвърта се качваше в малката си стая, която се намираше над кухнята и се опитваше пред огледалото си да говори, да оглежда света и да се движи като Анн. Самата Шарлота не можеше да се похвали, че е успяла в тези си усилия, но с онези неща, които бе научила в училището, тя се справяше перфектно и горещо се надяваше, че след време ще усвои магията на това изящно повдигане на брадичката, този остър, припламващ блясък в очите, този начин на ходене, при който ти се струва, че си един клон от дървото, който се полюшва на вятъра. Всичко това изглеждаше толкова лесно, когато наблюдаваше Анн.

Шарлота Четвърта се възхищаваше от Анн от цялото си сърце. Но това не бе съвсем така, защото тя си мислеше, че Анн е някаква голяма красавица. А красотата на Дайана Бари, с нейните румени бузи и черни къдрици, беше много по-близка до вкуса на Шарлота Четвърта, отколкото лунният чар на Анн с нейните лимоненосиви очи и бледо, винаги променящо розовия си цвят, лице.

— Но по-хубаво да изглеждам като тебе, отколкото да бъда красива — беше казала тя съвсем искрено на Анн.

Анн се засмя, отпи меда от халбата и изхвърли жилото от нея. Често приемаше комплиментите с всевъзможни примеси в тях. Обществото никога не беше на същото мнение, на което бе самата Анн. Хората, които бяха чули, че е красива, когато я срещнеха, се разочароваха. Хората, които бяха чули, че не е нищо особено, когато я видеха, се чудеха къде са били очите на онези, които не са я оценили заслужено. Самата Анн никога не би повярвала, че може да има претенции за красавица.

Когато се оглеждаше в огледалото, онова, което виждаше, бе едно леко бледо лице със седем лунички по носа. Нейното огледало никога не й разкриваше неуловимата, винаги променяща се игра на чувства, които осеняваха или освобождаваха чертите й, припламвайки с розов оттенък, нито пък разкриваше чара, който проблясваше в големите й очи с магията на мечтателността или със силата на смеха.

Макар и Анн да не беше красива в онзи твърде банален смисъл на думата, тя притежаваше едно наистина неуловимо и променливо очарование, което оставаше у хората приятното усещане на задоволство от девическата й закръгленост с всичките й потенциални възможности. Онези, които познаваха Анн, най-добре бяха почувствали, без да осъзнават чувството си, че най-голямата привлекателна сила на Анн беше аурата от възможности, които тя излъчваше… силата на бъдещото й развитие, което си бе заложено у нея. Тя като че носеше атмосферата на нещата, които щяха да се случат.

След като набраха ягодите, Шарлота Четвърта довери на Анн страховете си за мис Лавандър. Сърдечната дребничка прислужница беше искрено разтревожена за състоянието на обожаваната от нея господарка.

— Мис Лавандър не е добре, мис Шърли. Сигурна съм, че не е добре, въпреки че не се оплаква. Тя не изглежда на себе си от много отдавна, мадам… от онзи ден, в който вие и Пол идвахте миналия път. Аз чувствам, че тя е настинала през онази вечер, мадам. След като вие и Пол си отидохте, тя излезе в градината и се разхожда дълго по здрач, без да си бе наметнала нещо, освен един малък шал. Имаше много сняг по пътеките и аз съм сигурна, че тя е настинала, мадам. Оттогава насам забелязах, че движенията й са уморени и тя се чувства някак си самотна. Не проявява интерес към нищо, мадам. Тя не иска дори да има гости, нито се подготвя за тях, мадам. Само когато вие дойдете, тя се оживява малко. А най-лошият знак от всичко, мис Шърли — Шарлота Четвърта понижи гласа си, като че ли се готвеше да каже нещо извънредно съдбовно и ужасно симптоматично, — е това, че тя не се ядосва, когато аз счупя нещо. Е, мис Шърли, вчера счупих нейната купа, онази, която е в зелено и жълто и винаги стои на библиотеката. Нейната баба я е донесла от Англия и мис Лавандър много я пазеше. Аз бършех праха много грижливо, мис Шърли, но… тя се изхлузи от ръцете ми… и преди да мога да я задържа… се разби на четирийсет милиона парчета. Казвам ви, така се изплаших… Мислех, че мис Лавандър ще ме наругае страхотно, мадам, и аз предпочитах да го направи, отколкото да се отнесе по начина, по който тя се отнесе. Тя просто влезе в стаята, погледна парчетата уморено и рече: „Няма значение, Шарлота. Вдигни парчетата и ги изхвърли навън!“ Само това, мис Шърли… „Събери парчетата и ги изхвърли навън!“, като че ли нейната баба не беше донесла тази купа от Англия. О, тя не е добре и аз се чувствам ужасно зле от това. Не позволява на никой друг да се грижи за нея, освен на мене…

Очите на Шарлота Четвърта се изпълниха със сълзи.

Анн потупа съчувствено малката кафява ръка, която държеше напуканата розова купичка:

— Мисля, че мис Лавандър се нуждае от промяна, Шарлота. Тя прекалено дълго остава тук сама. Не можем ли да я накараме да замине на малко пътешествие?

Шарлота поклати глава неутешимо и разлюля яростно панделките си:

— Не мисля така, мис Шърли. Мис Лавандър мрази да ходи по гости. Тя поддържа връзка само с трима души, които винаги посещава и казва, че отива само, за да ги навести от чисто семейно задължение. Миналия път, когато се върна у дома, каза, че няма да ходи вече на гости, защото няма повече семейни задължения. „Аз се върнах у дома от любов към самотата, Шарлота! — каза ми тя, — и никога не бих искала да се отделя от моите лози и от моите смокинови дървета. Моите родните се опитват да направят от мен една стара лейди и това ми се отрази много зле.“ — точно така каза, мис Шърли. „Това ми се отрази много зле.“ Затова ми се струва, че никой няма да може да я склони да тръгне по гости…

— Трябва да видим какво може да се направи — каза Анн решително, когато постави последната ягода в розовата си купичка. — Още щом изляза във ваканция, ще намина и ще прекарам тук цяла седмица с вас. Ще си правим пикници всеки ден, ще правим куп интересни неща и ще видим дали мис Лавандър няма да се ободри.

— Това ще бъде най-хубавото нещо, което може да се направи, мис Шърли — възкликна Шарлота Четвърта възбудено. Тя се радваше заради мис Лавандър и за самата себе си също. Ако имаше възможност цяла седмица да наблюдава постоянно Анн, можеше да бъде сигурна, че ще научи как да се движи и как да се държи пред хората.

Когато момичетата се върнаха в Икоу Лодж, те откриха, че мис Лавандър и Пол бяха изнесли една квадратна маса от кухнята в градината и бяха подредили всичко за чая. Нищо не можеше да се сравни по вкус с ягодите и крема, изядени под голямото синьо небе, в което се носеха пухкави, малки и бели облачета, и край дългите сенки на дърветата, които шумоляха тихо в тишината.

След чая Анн помогна на Шарлота да измие чиниите в кухнята, докато мис Лавандър продължи да седи на каменната скамейка с Пол и да слуша неговия разказ за хората от скалата. Тя беше добър слушател, тази мила мис Лавандър, но в един миг и Пол усети, че тя загуби внезапно интерес към моряците близнаци.

— Мис Лавандър, защо ме гледате така? — запита той мрачно.

— Как те гледам, Пол?

— Като че ли просто гледате през мене към някого, за когото съм ви припомнил — каза Пол, у който от време навреме проблясваха такива вътрешни изблици на тайнственост, че не беше никак възможно човек да опази тайна, ако той беше някъде наблизо.

— Ти ми напомняш за някого, когото познавах преди много години — каза мис Лавандър замечтано.

— Когато сте била млада?

— Да, когато бях млада. Много стара ли ти изглеждам, Пол?

— Знаете ли, аз не мога да реша това — каза Пол доверително. — Вашите коси изглеждат стари… никога не съм познавал млада жена с бели коси. Но когато се засмеете, вашите очи са толкова млади и толкова хубави, колкото са и очите на учителката. Вижте какво ще ви кажа, мис Лавандър — гласът на Пол и изражението на лицето му изразяваха съдийска тържественост. — Мисля, че вие бихте могли да бъдете една много добра майка. Вие имате точно такива очи и такъв вид… такъв беше образът винаги и на моята майка. Мисля, че е жалко, че си нямате собствени момчета…

— Аз си имам едно малко момче от сънищата, Пол.

— О, наистина ли си имате? Колко е голямо то?

— Мисля, че е горе-долу на твоята възраст. Той трябва да е малко по-голям, защото аз го сънувах много преди ти да се родиш. Но аз никога не ще му позволя да порасне и да стане на повече от единайсет или дванайсет години, защото, ако му позволя един ден, той може да порасне много и аз ще го загубя…

— Зная — разтърси глава Пол. — Това е красотата на мечтателните хора… те остават на онази възраст, на която ти се иска да останат. Вие и моята хубава учителка, и самият аз сме единствените в света, които си имат хора на мечтата. Не е ли странно и хубаво, че се познаваме един друг? Но предполагам, че този тип хора винаги се откриват взаимно. Баба ми никога не си е имала хора на мечтата, а Мери Джо мисли, че съм превъртял, защото аз си имам хора на мечтата. Но аз мисля, че е великолепно да ги има човек. Вие знаете това, мис Лавандър. Разкажете ми всичко за вашето малко момче на мечтата.

— То има сини очи и къдрави коси. Промъква се при мене и ме буди с целувка всяка сутрин. След това през целия ден си играе тук в градината… играе си и с мене. На тези игри, които аз зная. Ние се надбягваме и си говорим за ехото… и аз му разказвам приказки. А когато припадне здрачът…

— Зная — прекъсна я оживено Пол. — То идва и сяда край вас… така… защото, разбира се на дванайсет то ще бъде прекалено голямо, за да се изкачи на коленете ви… и да положи главата си на вашето рамо… така… и вие го обгръщате с ръце и го притискате, притискате, и докосвате лицето си до главата му… да, това става точно така. О, вие наистина знаете, мис Лавандър.

Анн ги завари двамата на скамейката, когато самата излезе от каменния дом и нещо в лицето на мис Лавандър не й позволи да прекъсне идилията им.

— Страхувам се, че трябва да тръгваме, Пол, ако искаме да стигнем у дома, преди да се е стъмнило. Мис Лавандър, много скоро ще дойда да ви погостувам в Икоу Лодж цяла седмица.

— Ако се решиш да останеш цяла седмица, аз ще те задържа две — заплаши я ласкаво мис Лавандър.