Атлантида открита

1.

22 март 2001 г.

Пандора, Колорадо

Гледани от височина 2 750 метра над морското равнище, чезнещите звезди на небето в ранното утро блещукаха като лампите в театрален салон. Луната обаче излъчваше особено призрачно сияние и беше оградена от необичаен оранжев ореол. Луис Маркес излезе от малката си сглобяема дървена къща и се спря да погледа този странен феномен, какъвто не бе виждал досега, после продължи през двора към пикапа си „Чеви Шайен“ 4х4 от 1973 година.

Облечен в работните си дрехи, той се измъкна тихомълком от къщата, за да не събуди жена си и двете си дъщери. Жена му Лиза с охота щеше да стане, за да му приготви закуска и сандвич за обяд, но той бе успял да я убеди, че четири часа сутринта е прекалено рано за всеки нормален човек да броди в тъмното.

Маркес и семейството му живееха скромно. Той бе ремонтирал със собствените си ръце къщичката, строена през 1882 година. Децата му ходеха на училище в близкия град Телърайд, а онова, което двамата с жена му не успееха да купят в процъфтяващия като зимен курорт град, те си го набавяха от по-голямата фермерска община Монтроуз, намираща се на стотина километра на север, откъдето пазаруваха веднъж в месеца.

Както винаги, докато пиеше бавно кафето си, погледът му не преставаше да пробягва върху вече напълно изоставения град. Под призрачната светлина на луната малкото останали постройки наподобяваха надгробни камъни в гробище.

След откриването на златоносна скала през 1874 към долината Сан Мигел започнали да прииждат рудокопачи, които построили селище и го нарекли Пандора — на името на красивата девойка и нейната кутия, пълна със загадъчни духове от гръцката легенда. Заинтересовани банкери от Бостън закупили минните участъци, финансирали минната операция и изградили голяма обогатителна фабрика за благородни метали само на три километра от по-известния миньорски град Телърайд.

Те нарекли рудника „Рай“ и скоро Пандора се превърнала в малко градче с двеста жители и собствена пощенска станция. Бели огради се издигали около старателно боядисаните къщи с окосени зелени морави и въпреки че Пандора била разположена в каньон само с един път за влизане и излизане, селището не било изолирано. Пътят за Телърайд се поддържал добре, а южната железопътна линия „Рио Гранде“ имала разклонение до Пандора, по което се превозвали пътници и продоволствия за рудниците, а обработената руда — през вододела в Скалистите планини до Денвър.

Някои хора се кълнели, че рудникът е прокълнат. Човешката цена за изкопаването на злато на стойност петдесет милиона долара в продължение на четирийсет години била много висока. Общо двайсет и осем рудокопачи загинали във влажните и опасни шахти — от тях четиринайсет само при една злополука — а близо сто души били осакатени завинаги след странни произшествия и свличания на скали.

Още докато били живи, първите заселници на Телърайд твърдели, че чували стоновете на призрака на един от мъртвите рудокопачи из празните шахти, с обща дължина от шестнайсет километра, прорязващи стръмните, злокобни сиви скали, издигащи се на 4 000 метра към ленивото синьо небе над Колорадо.

До 1931 година всичкото злато, което могло да се извлече от рудата с помощта на химикали, било изчерпано. Рудникът „Рай“ бил затворен. През следващите шейсет и пет години той се превърнал в спомен и в бавно зарастващ белег върху красивата местност. Едва през 1996 година празните шахти и тунели чули отново стъпки на ботуши и удари на кирки.

Маркес отмести поглед към планинските върхове. Бушувалата в продължение на четири дни буря бе отминала преди седмица и бе увеличила с още метър и двайсет снежната им покривка. Покачващата се температура, съпровождаща настъпващата пролет, превръщаше снега в консистенция, наподобяваща картофено пюре. Беше сезонът на лавините. Във високата местност условията бяха изключително опасни и на скиорите се препоръчваше да не се отклоняват от установените ски писти. Доколкото знаеше Маркес, Пандора не е била затрупвана от лавини. Той беше спокоен, че семейството му е в безопасност, но подминаваше риска за себе си всеки път, когато шофираше по стръмните заледени пътища през зимата и работеше съвсем сам дълбоко в недрата на планината. С наближаването на топлите дни лавината беше нещо, което се очакваше.

Само веднъж през годините, прекарани в планината, Маркес беше виждал лавина. Неизразимата й красота и мощта, с която помиташе надолу към долината скали, дървета и сняг във вид на огромни облаци заедно с оглушителен тътен, беше гледка, която той никога нямаше да забрави.

Най-сетне Маркес сложи предпазната си каска на главата, седна зад кормилото на пикапа и запали двигателя. Остави за няколко минути на празен ход, за да загрее, преди да потегли предпазливо по тесния черен път, водещ към рудника, който навремето е бил главното златно находище в щата Колорадо. Гумите на колата оставяха дълбоки коловози в снега, донесен от последната буря. Той караше внимателно по виещия се нагоре път и много скоро височината на стръмния склон встрани от пътя стигна до неколкостотин метра. Едно неовладяно поднасяне на колата, и спасителите щяха да вадят натрошеното тяло на Маркес от усуканата ламарина на прекатурения в дола товарен автомобил.

Местните хора намираха постъпката му да купи стария рудник „Рай“ за глупава. Колкото и злато да е имало в него, то отдавна бе изкопано. И все пак никой освен един банкер от Телърайд не беше и сънувал, че вложението на Маркес го беше направило богат човек. Той далновидно бе вложил доходите си от рудника в недвижимо имущество и с процъфтяването на зимния курорт беше реализирал близо два милиона долара.

Маркес не проявяваше интерес към златото. В продължение на десет години той бе обикалял по света, за да търси скъпоценни камъни. В Монтана, Невада и Колорадо бе влизал в старите изоставени златни и сребърни рудници, за да търси минерални кристали, които могат да бъдат изсечени в скъпоценни камъни. В една от галериите на рудника „Рай“ беше открил жила от розови кристали, която тогавашните рудокопачи взели за безстойностен камък. Още в естественото му състояние Маркес разпозна този камък като родохрозит — ефектен кристал, който се среща в различни части на света в нюансите от розов до тъмночервен.

Родохрозитът рядко може да се види в изсечена или шлифована форма. Големите кристали са особено търсени от колекционерите, които предпочитат да ги притежават във възможно най-естествената им големина, а не нарязани на парчета. Чистите и прозрачни камъни от рудника „Рай“, които били изсечени в безупречни камъни от осемнайсет карата, били много скъпи. Маркес съзнаваше, че вече може да преустанови тази работа и да прекара остатъка от живота си без никакви лишения, но той беше решен да вади камъни от гранита, докато не изчерпи докрай жилата му.

Маркес спря очукания си стар пикап, с издраскани и хлътнали на места брони, пред огромна ръждясала желязна врата с четири вериги, заключени с четири катинара, и излезе от колата. Отвори катинарите с ключове с големината на човешка длан и свали веригите. После избута с двете си ръце тежката врата. Лунните лъчи проникнаха на късо разстояние навътре в наклонената шахта и осветиха чифт релси, които се изгубваха в тъмната вътрешност.

След като запали мотора на голям преносим генератор, той дръпна лоста на съединителна кутия. Шахтата изведнъж се обля от светлината на дълги по стотина метра редици от голи крушки. Върху релсите имаше една вагонетка, свързана със стоманено въже, водещо към лебедка. Предвидената за дълъг живот вагонетка беше напълно здрава и единственият признак, говорещ за усилна употреба, беше ръждата по външните стени на кофата.

Маркес се качи в кофата и натисна бутона на устройство за далечно командване. Лебедката зажужа, започна да размотава въжето и вагонетката потегли по коловоза, задвижвана единствено от силата на тежестта. Слизането под земята не е препоръчително за хора със слаби сърца или страдащи от клаустрофобия. Тясната шахта едва побираше кофата. Дървените греди, скрепени като рамки на врати, бяха поставени през няколко метра и служеха за подпори на тавана срещу срутване. Много от подпорните греди бяха лошо изгнили, но останалите бяха яки и здрави, като в деня на поставянето им от отдавна споминалите се рудокопачи. Вагонетката набираше скорост по наклонената шахта и на дълбочина 360 метра спря. На това ниво имаше непрестанно капене на вода от тавана на тунела.

Маркес взе раницата си и кутията с обяда, слезе от вагонетката и тръгна към една вертикална шахта, спускаща се на дълбочина 670 метра в долните участъци на стария рудник „Рай“. Там главният тунел и ортите прорязваха гранита като спици на велосипедно колело. Според старите архиви и подземни карти общата площ на тунелите под и около Пандора се изчислява на близо сто и шейсет километра.

Маркес пусна камък в зейналата черна паст. Само след две секунди се чу плисък на вода.

Скоро след като рудникът бил затворен и помпите на помпената станция в подножието на планината били изключени, долните нива започнали да се наводняват. С течение на времето водата на дълбочина 360 метра, където Маркес копаеше родохрозитната жила, се беше покачила до близо пет метра. Бавно увеличаващото се ниво на водата, за което особено бе допринесъл и много влажният сезон в Сан Хуанс, му подсказваше, че е само въпрос на седмици, преди старата шахта да бъде залята догоре и водата да прелее в главния тунел, което щеше да сложи край на операцията му.

Маркес насочи вниманието си към изкопаването на възможно най-много камъни за краткото време, което му оставаше. Той все по-дълго се застояваше в шахтата, за да откъртва червените кристали единствено с кирка и ръчна количка, с която пренасяше рудата до вагонетката.

Докато навлизаше в тунела, той заобикаляше ръждясалите колички и пробивни машини, оставени навремето от рудокопачите, когато са напускали рудника. Тогава не е имало пазар на съоръжения, тъй като по същото време започнало затварянето един след друг и на намиращите се наблизо рудници. Затова те просто стояха захвърлени там, където са били използвани за последен път. След седемдесет и пет метра навътре в тунела Маркес стигна до тясна пукнатина в скалата, достатъчна, за да се промуши през нея. На пет-шест метра отвъд нея се намираше родохрозитовата жила, която той копаеше. Една изгоряла крушка висеше от тавана на пукнатината и той я смени с една от новите, които носеше със себе си. После взе кирката си и започна да атакува пълната с ценни минерали скала. В естественото си състояние те имаха матовочервен цвят и приличаха на изпечени в сладкиш череши.

От горния край на пукнатината застрашително бе надвиснало парче скала и ако Маркес искаше да работи спокойно, без да се опасява, че може да падне върху него, трябваше да го взриви. Той взе портативната си пневматична пробивна машина и направи дупка в скалата. После пъхна в нея малък заряд от динамит, който свърза с детонатор. Зави зад ъгъла на пукнатината, влезе в главния тунел и задейства детонатора. Глух тътен проехтя в мината, последван от звука на падащи камъни и облак прах, който изпълни главния тунел.

Маркес изчака прахта да се слегне и влезе предпазливо в естествената пукнатина. Висящото парче скала го нямаше. Беше се превърнало в купчина скални отломки върху тесния под. Той докара ръчната количка и започна да я пълни с отломките. Когато разчисти напълно пукнатината, вдигна поглед, за да провери дали не е останало някое откъртено парче скала, което да падне отгоре.

Зяпна от почуда, когато видя внезапно появилата се дупка точно над кристалната руда. Насочи лъча на лампата на каската си към нея. Лъчът навлизаше през дупката в нещо като кухина. Изпълнен с любопитство, той се втурна тичешком обратно в тунела. На петдесетина метра навътре, сред изоставените миньорски съоръжения, намери ръждясали остатъци от висока метър и осемдесет желязна стълба. Върна се в кливажа, подпря стълбата, изкачи се внимателно по стъпалата и разчисти няколко скални отломъка, за да разшири дупката. Вмъкна горната половина на тялото си в кухината и изви главата си от едната на другата страна, за да освети с лампата на каската си цялата вътрешност.

Маркес се беше озовал в същинска стая, изсечена в скалата. Тя имаше формата на съвършен куб с приблизителни размери четири и петдесет на четири и петдесет метра и също толкова от пода до тавана. В отвесните гладки стени бяха издялани странни знаци. Те в никакъв случай не бяха работа на рудокопачите от миналия век. После изведнъж лъчът на лампата му освети каменен пиедестал, върху който проблесна някакъв предмет.

Маркес се смрази от изумление, когато видя страховитата гледка на черен череп, чиито празни очни кухини гледаха право в него.

2.

Двумоторният самолет „Бийчкрафт“ на „Юнайтед еърлайнс“ направи вираж покрай два пухкави облака и започна да се спуска към късата писта на стръмната скала, издигаща се над река Сан Мигел. Въпреки че стотици пъти бе кацал и излитал от малкото летище на Телърайд, пилотът винаги съсредоточаваше вниманието си върху маневрата за кацане, а не върху невероятната гледка на заснежените върхове на планината Сан Хуан, която се разкриваше от въздуха. Спокойната красота на назъбените върхове и склоновете, покрити със сняг под яркосиньото небе, направо взимаше дъха.

Докато самолетът се снижаваше към долината, планинските склонове се извисяваха величествено от двете му страни. Те изглеждаха толкова близо, че пътниците имаха чувството, че крилете му ще докоснат трепетликовите дървета върху оголените скали. След малко колесникът бе спуснат и минута по-късно колелетата докоснаха тясната асфалтова ивица.

Бийчкрафтът превозваше само деветнайсет пътника и бързо бе разтоварен. Патриша О’Конъл слезе последна. Вслушала се в съветите на приятелите й, които бяха летели до курортното градче, за да карат ски, тя бе поискала място в опашката на самолета, за да може да се наслаждава на фантастичната гледка, без да й пречи някое от крилете му.

На височина 2 700 метра въздухът беше рядък, но невероятно чист и свеж. Пат вдъхна дълбоко, докато вървеше към терминала. Тъкмо прекрачи прага на вратата, и един нисък, набит мъж, с бръсната глава и тъмна брада й препречи пътя.

— Доктор О’Конъл?

Моля, наричайте ме Пат — отвърна тя. — Вие навярно сте доктор Амброуз.

— Моля, наричайте ме Том — усмихна се сърдечно мъжът. — Добре ли пътувахте?

— Чудесно. Малко друсаше над планините, но красивият пейзаж бързо разсея неприятното чувство.

— Телърайд е прелестно място — каза той замислен. — Често изпитвам желание да живея тук.

— Не си представям, че има достатъчно археологически обекти за проучване от човек с твоя опит.

— На тази височина, не. Древните индиански руини се намират много по-ниско.

Доктор Томас Амброуз може и да не се вместваше в стереотипа на прочут антрополог, но беше един от най-уважаваните хора в тази област. Заслужил професор в щатския университет на Аризона, той беше квалифициран изследовател, известен с подробните си писмени доклади за проучваните си обекти. Вече наближаващ шейсетте — Пат му даде десет години по-малко — той можеше да се похвали с трийсетгодишна практика в проучване развитието на първия човек и неговата култура из целия югозападен район на страната.

— Доктор Кид говореше доста загадъчно по телефона и не даде почти никаква информация за находката.

— Аз също няма да ти дам — рече Амброуз. — Най-добре е ти сама да я видиш.

— Как я откри?

— Озовах се на точното място в точното време. Дойдох да покарам ски с една стара приятелка, когато ми се обадиха по телефона от колежа към Колорадския университет и ме помолиха да хвърля поглед на артефактите, намерени от един рудокопач. След бърз оглед на обекта разбрах, че това не е работа за мен.

— Трудно ми е да повярвам, че го казва човек с твоя опит.

— За жалост моята квалификация не включва епиграфиката. И тъкмо тук идва твоят ред. Единственият специалист в разчитането на древни надписи, когото познавам лично, е доктор Кид от Станфорд. Но той беше възпрепятстван да дойде и горещо те препоръча да заемеш мястото му.

Амброуз се обърна, когато наклонената багажна лента бе включена.

— Голямата зелена чанта е моя — каза Пат вътрешно благодарна, че има до себе си мъж, който да й помогне за тежката чанта, натъпкана предимно със справочна литература.

Амброуз изпъшка, но не каза нищо, когато вдигна чантата и я понесе към джипа „Чероки“, чакащ на паркинга. Пат се спря за миг, преди да се качи в колата, за да погълне великолепната гледка на боровите и трепетликовите гори, обрасли склоновете на планината Уилсън, и на върха Съншайн оттатък долината. Докато стоеше прехласната, Амброуз използва случая да я огледа. Пат имаше дълга до кръста лъскава рижа коса и будни зелени очи. Тялото й беше като изваяно от скулптор. Раменете и ръцете й изглеждаха малко по-мускулести за жена, което без съмнение се дължеше на дълги часове, прекарани в гимнастически салон. Амброуз предположи, че е висока около метър и седемдесет и два и тежи малко над шейсет килограма. Беше хубава жена, макар и не поразително красива, но той си представи колко привлекателна би изглеждала с по-съблазнителни дрехи от тези джинси и мъжки тип кожено яке.

Доктор Кид му бе казал, че няма по-способен човек от Патриша О’Конъл, който да разчита древно писмо. Беше му пратил по факса биографични бележки за нея, които възхитиха Амброуз. Трийсет и пет годишна, с докторат по древни езици от колежа „Сейнт Андрюс“ в Шотландия, тя преподаваше ранна лингвистика в Пенсилванския университет. Имаше издадени три книги за древни надписи върху камък, открити в различни части на света, които бяха приети с голям интерес. След като се развела със съпруга си адвокат, тя сама отглеждала вече четиринайсетгодишната си дъщеря. Заклета дифузионистка, прегърнала теорията, че всички култури заимстват една от друга, а не са възникнали поотделно, тя твърдо вярваше, че древните мореплаватели са стъпили на бреговете на Америка стотици години преди Колумб.

— Уредил съм ти чудесна квартира със закуска в града — каза Амброуз. — Ако искаш, мога да те оставя първо там, за да си починеш час-два.

— Не, благодаря — усмихна се Пат. — Ако нямаш нищо против, предпочитам да идем направо на обекта.

Амброуз кимна, извади клетъчния телефон от джоба на якето си и набра номер.

— Ще предупредя Луис Маркес, собственика на рудника, който открил находката, че пристигаме.

Двамата пътуваха в мълчание през сърцето на Телърайд. Пат наблюдаваше скиорите, които се спускаха по стръмните писти на планината Вилидж на юг, свършващи в периферията на града. Подминаха стари постройки, останали от миналия век, сега реставрирани и приютяващи малки магазинчета вместо безброй кръчми. Амброуз посочи една от постройките вляво.

— Това е мястото, където Бъч Касиди ограбил първата си банка.

— Изглежда, Телърайд има богата история.

— Така е — отвърна Амброуз. — Точно там, пред хотел „Ню Шеридан“, Уилям Дженинг Брайън произнесъл известната си реч за „златния кръст“. А по-нататък, край долината Саут Форк, се е намирала първата електроцентрала, която подавала променлив ток към рудниците. Оборудването й било проектирано от Никола Тесла.

Амброуз продължи да кара през града, оживен от скиори, и след малко навлезе в каньон по павиран път, който свършваше в Пандора. Пат гледаше прехласната стръмните скали, ограждащи старото миньорско градче, поглъщайки с очи красотата на водопада Брайдъл Вейл, който се изливаше заедно с изобилните потоци от топящите се снегове, предвещаващи идването на топла пролет.

Те стигнаха до страничен път, водещ към руините на няколко стари сгради. Пред тях бяха паркирани една покрита товарна кола и един джип, боядисани в тюркоазносиньо. Двама мъже във водолазни костюми разтоварваха, както предположи Пат, водолазни съоръжения.

— Какво търсят водолази насред планините на Колорадо? — подметна Пат.

— Вчера се спрях и разговарях с тях — отвърна Амброуз. — Били екип от Националната агенция за морски и подводни изследвания.

— Но доста са далеч от морето, не е ли така?

— Казаха ми, че проучвали комплексна система от древни водни пътища, които навремето снабдявали с дренажна канализация западния склон на планината Сан Хуан. Тук има лабиринт от пещери, свързани със старите минни галерии.

На половин километър по пътя Амброуз мина покрай огромна изоставена обогатителна фабрика. Близо до нея, под входа на също стар и изоставен рудник, до река Сан Мигел, бяха паркирани едно голямо полуремарке и камион с ремарке. Около тях бяха издигнати палатки, между които сновяха неколцина мъже. Отстрани на ремаркетата беше изписано името на фирмата „Джио събтерениън сайънс корпорейшън“ и адресите й във Финикс, Аризона.

— Още една група учени — поясни Амброуз, без да бъде питан. — Това е екип от геофизици, проучващ старите шахти на мината със специални съоръжения, за които се предполага, че могат да открият всяка златна жила, останала незабелязана от някогашните рудокопачи.

— Мислиш ли, че ще се натъкнат на такава? — попита Пат.

Амброуз сви рамене.

— Съмнявам се. Тия планини са били прокопавани доста надълбоко.

След малко Амброуз спря колата пред живописна малка къща до стар пикап „Чеви“. Предупредени за пристигането им, Маркес и съпругата му Лиза излязоха да ги посрещнат. Амброуз им представи Пат.

— Завиждам ви, че живеете сред такава приказна природа — каза Пат.

— Тъжно ми е да го призная — отвърна Лиза, — но с течение на годините човек престава да я забелязва.

— Не вярвам, че лично аз бих могла.

— Да ви предложа нещо? Кафе, бира?

— За мен нищо — каза Пат. — Искам възможно най-скоро да видя онова, което сте открили.

— Разбира се — отвърна Маркес. — Все още имаме на разположение пет часа дневна светлина. Повече от достатъчно, за да видите скалната кухина и да се върнете, преди да се е мръкнало.

— Тъкмо дотогава ще съм приготвила вечерята — вметна Лиза. — Какво ще кажете за месо от лос на скара?

— Звучи чудесно — отвърна Пат, чувствайки вече първите признаци на глад.

Маркес посочи с брадичка към стария товарен автомобил.

— Ще пътуваме по-удобно до рудника, ако вземем вашия джип, докторе.

Петнайсет минути по-късно тримата седнаха във вагонетката и заслизаха в стария рудник „Рай“. За Пат това беше ново изживяване, защото никога не бе влизала в минна шахта.

— Като че ли става по-топло, колкото по-надълбоко влизаме — отбеляза тя.

— Така е — потвърди Маркес. — Температурата се увеличава с пет градуса след всеки трийсет метра надолу в земята. На по-ниските нива, които сега са наводнени, топлината достигаше над трийсет и пет градуса.

Вагонетката спря. Маркес слезе и бръкна в една голяма дървена кутия за инструменти. Подаде на Пат и Амброуз по една каска.

— За предпазване от падащи камъни ли? — попита Пат.

Маркес се засмя.

— Преди всичко да предпазва главите ви от удари в ниските дървени подпори.

Мъждивата жълтеникава светлина на крушките, висящи от гредите, потрепваше, докато те вървяха след Маркес през влажния тунел. Когато някой заговореше, гласът му отекваше глухо в скалните стени. Пат се препъна няколко пъти в траверсите на старите ръждясали релси, но успяваше да се задържи права. И през ум не й бе минало, когато рано тази сутрин се обличаше за пътуването до Телърайд, колко разумно бе избрала да си сложи удобни спортни обувки. След време, което й се бе сторило цял час, а всъщност бяха десет минути, те стигнаха до пукнатината, през която се влизаше в кухината, и Пат и Амброуз се провряха след Маркес през тесния вход.

Маркес застана пред стълбата и им направи знак нагоре, където през отвора в каменния таван се разливаше ярка светлина.

— Прокарах осветление вчера, след като си тръгнахте оттук, доктор Амброуз. Отвесните стени играят ролята на отражатели, така че няма да ви е трудно да виждате надписите. — Той се отдръпна настрани и помогна на Пат да се качи по стълбата.

Тъй като не й бяха казали какво да очаква, Пат се стъписа.

Почувства се като Хауърд Картър, когато за първи път е влязъл в гробницата на Тутанкамон. Очите й мигом се заковаха в черния череп и с благоговение се приближи до постамента му и се загледа в гладката повърхност, която блестеше на светлината.

— Изключително… — промълви тя от възхищение, когато Амброуз се вмъкна през отвора и застана до нея.

— Съвършена изработка — съгласи се той. — Издялан е от обсидиан.

— Виждала съм кристален череп на човек от маите, намерен в Белиз. Но този тук е много по-вълнуващ. Другият беше доста груб.

— Казват, че кристалните черепи излъчвали аура от светлина и от него се чували странни звуци.

— Сигурно съм била потънала в летаргичен сън, когато съм учила за това — усмихна се Пат. — Защото онзи просто стоеше и гледаше.

— Не мога да си представя колко години — или по-вероятно колко поколения, без съвременните инструменти — са полирали този красив предмет от толкова чуплив минерал. Само един удар с чук и той ще се пръсне на хиляди парченца.

— Повърхността е толкова гладка, без нито един дефект — отбеляза тихо Пат.

Амброуз обхвана с поглед кухината.

— Самото помещение е цяло чудо. За надписите по стените и тавана сигурно са били нужни петима души, чийто цял живот е отишъл в дълбаене на скалата. А колко неимоверни усилия са били хвърлени за полирането на вътрешните повърхности. Кухината като цяло също е отнела години, за да се издълбае в солидния гранит на тази дълбочина. Измерих размерите й. Четирите стени, подът и таванът затварят съвършен куб. Ако вътрешните повърхности са криви някъде, то разликата е не повече от един милиметър. Като в стар класически загадъчен роман имаме драма, която се е разигравала в стая без прозорци и врати.

— А отворът на пода? — попита Пат.

— Маркес го е взривил случайно, докато е копаел минералната скала — отвърна Амброуз.

— Тогава как е изградена тази стая, след като няма нито вход, нито изход?

Амброуз посочи тавана.

— Единственото, което открих в почти невидимата цепнатина около границите, е в тавана. Мога само да предполагам, че който е изградил този куб, е дълбал отгоре и после го е затворил с прецизно издялана плоча.

— С каква цел?

Амброуз се усмихна.

— Тъкмо по тази причина си тук — да намериш отговора.

Пат извади от малката си чантичка, закачена за колана й, бележник, малка художническа четка и лупа. Приближи се до една от стените, избърса внимателно вековната прах и се взря през лупата в писмените знаци. След няколко минути вдигна глава и погледна към тавана. После извърна безизразно лице към Амброуз и рече:

— Таванът като че ли се явява небесна карта на звездите. Символите са… — Тя замълча за миг. — Всъщност това може и да е някаква измислица на златотърсачите, които са прокопавали тунела.

— Какво те доведе до това заключение? — поинтересува се Амброуз.

— Символите нямат никаква прилика с нито един от древните надписи, които съм проучвала досега.

— Можеш ли да разчетеш някой от тях?

— Единственото, което мога да кажа, е, че това не е пиктографика като йероглифи или логографични знаци, които изразяват отделни думи. Нито са символи, предполагащи думи или срички. По-скоро е азбука.

— Значи са комбинация от отделни звуци — каза Амброуз.

Пат потвърди с глава и допълни:

— Това е или някакъв писмен код, или изкусна система на писане.

Амброуз я загледа проницателно.

— Защо според теб е цялата тази измислица?

— Надписите не се вместват в нито един познат образец, сътворен от човек, вписан в историята — отвърна Пат с тих авторитетен глас.

— Спомена думата „изкусна“.

Пат подаде на Амброуз лупата.

— Виж сам. Символите са забележително прости. Използването на геометрични изображения в комбинация с отделни черти е много ефикасна система за писмено общуване. Затова не мога да повярвам, че нещо от това идва от древна култура.

— Могат ли да се разчетат символите?

— Ще разбера, когато ги препиша и ги дам в компютърната лаборатория в университета. Малко от древните надписи са толкова ясни и различими като тези. Символите като че ли имат строго определена структура. Главният проблем е, че ние нямаме други подобни епиграфи никъде другаде в света, които да ни служат като пътеводител. Засега плувам в непознати води, докато компютърът не открие нещо.

— Как се справяте вие там, горе? — извика Маркес от пукнатината под тях.

— Всичко е наред засега — отвърна Пат. — В града има ли книжарница?

— Дори две.

— Чудесно. Ще ми трябва топ копирна хартия и прозрачна лента, за да слепя дълги листове, които да мога да навия… — Тя млъкна, когато от тунела се разнесе слаб тътен и подът на куба се разтресе под краката им. — Земетресение ли е това? — подвикна тя на Маркес.

— Не — отвърна той през отвора. — Предполагам, че някъде в планината падна лавина. Вие продължавайте работата си, аз ще се кача горе да проверя.

Последва ново разтрисане на кухината, този път по-силно.

— Май ще е по-добре да тръгнем с вас — предложи Пат със свито сърце.

— Подпорните греди на галерията са много стари и доста от тях са изгнили — предупреди ги Маркес. — Прекомерно движение на скалата може да причини срутването им, а оттам и свличания. По-безопасно е да чакате тук.

— Не се бавете — каза Пат. — Започвам да чувствам признаци на клаустрофобия.

— Връщам се след десет минути — увери я Маркес.

Когато стъпките на Маркес заглъхнаха, Пат се обърна към Амброуз.

— Не ми каза каква е преценката ти за черепа. Древен ли е, или съвременен?

Амброуз се загледа в черепа с разсеян поглед.

— Само в лаборатория ще може да се установи дали е изсечен и полиран ръчно, или със съвременни инструменти. Единственото, което знаем със сигурност, е, че това помещение не е изкопано и изградено от рудокопачи. Все някъде трябва да съществуват счетоводни документи за такъв голям проект. А Маркес ме увери, че в архивите на стария рудник „Рай“ и на картите на тунелите никъде в този участък не е отбелязана вертикална шахта, водеща към подземна кухина. Което значи, че тя трябва да е била изкопана преди 1850 година.

— Или много по-късно.

Амброуз сви рамене.

— Всички минни операции са били преустановени през 1931 година. Оттогава операция от такъв мащаб не би могла да мине незабелязано. Не ми се ще да залагам на карта репутацията си, но ще заявя недвусмислено твърдото си убеждение, че тази стая и черепът датират отпреди хиляда години, а вероятно и повече.

— Може би са дело на индианците — настоя на своето Пат.

Амброуз поклати глава.

— Не е възможно. Първите американци са построили голям брой комплексни каменни структури, но подобна прецизна работа е извън техните умения. И после, вземи предвид надписите. Те едва ли са плод на хора без писменост.

— А тези носят белезите на висока интелигентност — рече кротко Пат, прокарвайки леко пръсти по символите в гранита.

Тя започна да преписва необикновените символи в малкия си бележник, които после изчисли, че са общо четирийсет и два на брой. После измери дълбочината на гравюрите и разстоянието между редовете и символите. Колкото повече изучаваше очевидната формулировка, толкова по-объркана ставаше. Имаше загадъчна логика в надписите, която само най-щателен превод можеше да разгадае. Тя правеше снимки на надписите и звездните символи на тавана, когато Маркес се промуши през дупката в пода.

— Изглежда, ще останем още малко тук, приятели — съобщи той. — Лавина е затрупала входа на рудника.

— О, мили боже! — промълви Пат.

— Не се притеснявайте — успокои я Маркес с лека усмивка. — Жена ми е свикнала със закъсненията ми. Ще предположи, че сме изпаднали в затруднение и ще се обади за помощ. Спасителният екип от града ще тръгне веднага с необходимите съоръжения, за да ни извади.

— Колко време ще престоим тук? — попита Амброуз.

— Трудно е да се каже, след като не знаем колко сняг е затрупал отвора на шахтата. Може да отнеме няколко часа, а може би и цял ден. Но те ще действат, докато не изчистят снега. Бъдете спокойни.

Чувство на облекчение изпълни Пат.

— Е, в такъв случай, докато има осветление, ние с доктор Амброуз можем да използваме времето, за да препишем всички надписи.

Още не бе довършила изречението, когато силен тътен се разнесе някъде от дълбините под кухината. Последва стържещ звук от разцепващи се дървени греди, а след това екот от падащи камъни. Силен порив на въздух нахлу през пукнатината в каменната стая и запокити всички на каменния под.

После осветлението угасна.

3.

Грохотът дълбоко в недрата на планината отекна зловещо в скритите участъци на тунела и бавно заглъхна в задушаваща тишина. Невидим в непрогледната тъмнина, прахът, вдигнал се от разтърсването, нахлу през тунела в скалната пукнатина и проникна в кухината като невидима ръка. Всички започнаха да кашлят, когато прахта напълни носовете и устата им и заскърца между зъбите им.

Пръв Амброуз успя да изрече свързани думи.

— Какво, за бога, беше това?

— Срутване на скала — отвърна хрипливо Маркес. — Сигурно се е срутило горнището на тунела.

— Пат! — извика Амброуз, опипвайки в тъмнината. — Ранена ли си?

— Не — отвърна Пат през пристъпи на кашлица. — Въздухът ми бе изкаран, но съм добре.

Той напипа ръката й и й помогна да се изправи на крака.

— Ето, вземи носната ми кърпа и си закрий лицето.

Пат застана неподвижна, докато се опитваше да си поеме въздух.

— Имах чувството, че земята се взриви под краката ми.

— Защо така изведнъж поддаде скалата? — отправи въпроса си Амброуз към Маркес, без да го вижда.

— Не знам, но ми се струва, че беше взрив на динамит.

— А възможно ли е последицата от падналата лавина да е причинила срутването на тунела? — попита пак Амброуз.

— Готов съм да се закълна, че беше динамит — рече Маркес. — Не мога да не го позная. Използвал съм го години наред. Винаги съм слагал по малко количество, за да сведа до минимум ударната вълна. Някой явно е поставил заряд с концентрирано взривно вещество в някой от тунелите под нас, и то голямо количество, като съдя по силата на разтърсването.

— Но нали мината е изоставена.

— Така е. Освен аз и жена ми никой не е стъпвал тук от години.

— Но как…

— Не как, а защо? — Маркес блъсна краката на антрополога, докато лазеше на четири крака, търсейки пипнешком каската си.

— Да не искате да кажете, че някой нарочно е сложил експлозиви, за да запечата мината? — попита изумена Пат.

— Ще го разбера, ако излезем оттук. — Маркес намери каската си, сложи я върху покритата си с прах коса и включи лампата й. — Е, така е по-добре.

Малкият светлинен лъч осветяваше символично помещението. Слягащият се прах имаше зловещия и тайнствен вид на крайбрежна мъгла. И тримата приличаха на прашни статуи, лицата и дрехите им бяха добили цвета на заобикалящите ги гранитни стени.

— Не ми хареса това „ако“, което употребихте.

— Употребих го, защото зависи от коя страна на пукнатината се е срутил тунелът. Ако е навътре в мината, добре, но ако горнището му е паднало някъде между тази кухина и изхода на шахтата, ще имаме проблем. Отивам да проверя.

Преди Пат да каже нещо, рудокопачът се измъкна през дупката и стаята отново потъна в пълен мрак. Амброуз и Пат стояха смълчани, отново ги обзеха първоначалните тръпки на ужас и паника. Не минаха и пет минути, и Маркес се върна. Те не виждаха лицето му, тъй като лампата на каската му светеше в очите им, но усещаха, че пред тях е човек, видял и докоснал се до гибел.

— За съжаление новините са лоши — заговори той бавно. — Срутването е станало близо до изхода на шахтата. По моите изчисления то е с дължина най-малко триста метра. Ще са нужни дни, а може би и седмици за разчистването на отломъците от камъни и греди.

Амброуз се вгледа отблизо в лицето на рудокопача, търсейки да открие някакъв израз на надежда.

— Но ще бъдем извадени, преди да сме умрели от глад, нали?

— Не гладът е проблем — рече Маркес, неспособен да прикрие тона на отчаяние в гласа си, — а водата. Тя се покачва непрекъснато, нивото й в тунела е достигнало вече към деветдесет сантиметра.

Едва сега Пат забеляза, че панталоните на Маркес са подгизнали до коленете.

— Значи сме затворени тук без излаз отникъде?

— Не съм казал това! — сопна се рудокопачът. — Има голяма вероятност водата да се оттече в някой травербан, преди да стигне до кухината.

— Но не сте напълно сигурен — вметна Амброуз.

— Ще го разберем след няколко часа — отговори уклончиво Маркес.

Лицето на Пат пребледня, дишането й стана бавно. Смразяващ страх я обзе, когато чу първите звуци на бълбукаща навън от кухината вода. Отначало количеството не беше голямо, но бързо се увеличаваше. Тя срещна погледа на Амброуз. Той не можеше да скрие ужаса, изписан на лицето му.

— Какво ли изпитва човек — прошепна тя едва чуто, — когато се дави.

Минутите се нижеха като години, а следващите два часа се проточиха като векове. Водата неотклонно се покачваше и накрая нахлу през дупката на пода и образува локви около подметките им. Парализирана от ужас, Пат притисна гръб в стената, опитвайки се напразно да спечели още няколко секунди свобода пред неумолимата атака на водата. Замоли се наум да стане чудо и нивото да се задържи, преди да стигне до раменете й.

Ужасяващата мисъл да умре на триста метра под земята беше кошмар, който трудно можеше да възприеме. Спомни си, че беше чела някъде за трупове на загубили се в лабиринта от подводни пещери изследователи, чиито пръсти били остъргани до костите в опитите им да дерат с нокти твърдата скала, за да си пробият път през нея.

Двамата мъже стояха смълчани и потиснати. Маркес не можеше да повярва, че някакви незнайни хора са се опитали да ги убият. Не виждаше никаква причина, нито мотив за такова деяние. Мисълта за огромната скръб, в която скоро щеше да се потопи семейството му, го разчувства.

Пат си мислеше за дъщеря си и се изпълни с дълбоко отчаяние, че няма да доживее да види как единственото й дете ще порасне и ще стане жена. Не беше честно да умре дълбоко в недрата на земята, където тялото й никога нямаше да бъде намерено. Искаше й се да заплаче, но сълзите й отказваха да закапят.

Разговорите замряха напълно, когато водата стигна до коленете им, а не след дълго заля краката им догоре. Беше леденостудена и пронизваше плътта им като хиляди иглички. Пат започна да трепери, зъбите й затракаха неудържимо. Амброуз разпозна първите признаци на хипотермията, преджапа до нея и я прегърна. Беше мил и смислен жест от негова страна и тя почувства облекчение. Изпълненият й с ужас поглед не се откъсваше от противната черна вода, която се вихреше под жълтеникавата светлина на лампата на Маркес, отразяваща се върху студената и страховита водна повърхност.

Изведнъж на Пат й се стори, че чу или по-скоро почувства нещо.

— Изключете лампата си — прошепна тя на Маркес.

— Какво?

— Изключете лампата си. Мисля, че има нещо долу.

И двамата мъже бяха сигурни, че тя халюцинира от страх, но Маркес кимна, вдигна ръка и изключи малката си лампа. Каменната стая мигом потъна в непрогледна тъмнина.

— Какво мислиш, че си видяла? — попита я тихо Амброуз.

— Проблясък на светлина — едва чуто отвърна тя.

— Аз не виждам нищо — рече Маркес.

— Трябва да го видите — настоя тя възбудено. — Беше слаба светлина във водата.

Амброуз и Маркес се вторачиха в покачващата се вода, но не видяха нищо освен воден мрак.

— Видях я, кълна се, че видях светлина да проблясва в скалната пукнатина под нас.

Амброуз я притисна по-близо до себе си.

— Няма никой — опита да я успокои той. — Сами сме.

— Ето я пак! — ахна тя. — Не я ли виждате?

Маркес потопи лице под водата и отвори очи. И тогава и той я видя — слаба светлина, идваща откъм тунела. Докато задържаше въздуха си с нарастващо мрачно предчувствие, светлината започна да се приближава и да става по-силна. Той повдигна лице над повърхността на водата и извика с глас, изпълнен с ужас.

— Да, има нещо долу. Призракът! Това е призракът, за който се говори, че обитава минните шахти. Човек не може да върви в залят от вода тунел.

И малкото сили, които им бяха останали, ги напуснаха. Те гледаха като в транс как светлината се издига и минава през отвора на кухината. Маркес включи отново лампата си и тогава и тримата се смразиха на място, когато видяха как призракът, с черна качулка на главата, бавно се показа над повърхността на водата.

После една ръка се вдигна нагоре, свали накрайника за дишане с регулатор и повдигна водолазната маска над челото си. Светлината на малката лампа на рудокопача падна върху чифт матовозелени очи и устни, разтегнати в широка усмивка, разкриващи равни бели зъби.

— Излиза — заговори дружелюбен глас, — че съм пристигнал в пословично критичния момент.

4.

Пат не можеше да не се запита дали съзнанието й, сковано от ужас и от мъчението, на което бе подложено тялото й от ледената вода, не си правеше някакви злокобни шеги с нея. Амброуз и Маркес гледаха като втрещени и не бяха в състояние да издадат и звук. Постепенно обаче шокът им премина и огромна вълна на облекчение ги заля, когато осъзнаха, че най-неочаквано си имат компания и че непознатият има връзка с външния свят. Страхът им мигом се изпари и се замени с огромна надежда.

— Откъде, за бога, се появихте? — избъбри развълнуван Маркес.

— От съседния рудник „Пират“ — отвърна непознатият, осветявайки с подводната си лампа стените на кухината, преди да фокусира лъча върху обсидиановия череп. — Какво е това място? Мавзолей?

— Не — отвърна Пат, — загадка.

— Познавам ви — рече Амброуз. — Вчера разговарях с вас. Вие сте от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Да, а вие сте доктор Амброуз, нали? Приятно ми е да ви видя отново. — Мъжът отмести поглед към рудокопача. — А вие трябва да сте Луис Маркес, собственикът на тази мина. Обещах на съпругата ви да ви закарам навреме за вечеря. — Той погледна към Пат и плахо й се усмихна. — А тази очарователна дама вероятно е доктор О’Конъл.

— Откъде знаете името ми?

— Госпожа Маркес ви описа как изглеждате — поясни той.

— Как стигнахте дотук? — попита все още слисаната Пат.

— След като научихме от шерифа, че входът на рудника е затрупан от лавина, екипът ми от инженери от НЮМА решиха да опитат да стигнат до вас през един от тунелите, водещи от рудника „Пират“ до рудника „Рай“. Не бяхме изминали и стотина метра, когато експлозия разтърси планината. Като видяхме, че водата нахлу в шахтите и започна да залива и двата рудника, разбрахме, че единственият начин да стигнем до вас, е чрез подводно плуване през тунелите.

— Нима сте плували от „Пират“ дотук? — не можеше да повярва Маркес. — Та това са близо осемстотин метра!

— Всъщност водата прииждаше много по-силно, отколкото предполагах. Влачех зад себе си вързана за въже водонепропусклива раница с храна и аптечка, но водата я отнесе, когато ме заля и отхвърли в една стара пробивна машина.

— Ранен ли сте? — попита загрижено Пат.

— Само съм натъртен тук и там, но не си заслужава да говоря за това.

— Цяло чудо е, че не сте се изгубили в лабиринта от тунели, докато сте ни търсили — отбеляза Маркес.

Непознатият повдигна високо малък монитор, чийто екран излъчваше неземна зелена светлина.

— Този подводен компютър е програмиран да изобразява всяка шахта, орт и тунел в каньона Телърайд. Тъй като вашият тунел бе затрупан от срутване, трябваше да заобиколя на по-ниско ниво, да се върна обратно и да тръгна насам от противоположната посока. Както плувах през тунела, мярнах слабата светлина на миньорската ви лампа и ето ме тук.

— Значи никой над земята не знае, че срутване препречи пътя ни — каза Маркес.

— Напротив, знаят — отвърна водолазът. — Екипът ми се обади на шерифа още щом разбрахме какво се е случило.

Лицето на Амброуз издаваше нездрава бледост. Той не можа да се присъедини към ентусиазма на другите.

— Следва ли ви някой друг от екипа ви? — попита той бавно.

Водолазът поклати глава.

— Не, сам съм. Другите изразходваха кислорода си и аз реших, че ще е доста рисковано повече от един да прави опити да ви открие.

— Изглежда, че напразно сте губили време и усилия да дойдете дотук. Не виждам как ще ни спасите.

— Може и да ви изненадам — отвърна простичко мъжът.

— Няма начин аквалангът ви да съдържа достатъчно въздух за четирима, за да ни изведете над земята през катакомбите от залети тунели. И тъй като ние или ще се удавим, или ще умрем от хипотермия до един час, няма да имате време да идете да повикате помощ.

— Много сте проницателен, докторе. Двама души може и да могат да се върнат до рудника „Пират“, но само двама.

— Тогава трябва да вземете дамата.

Водолазът се усмихна иронично.

— Много благородно от ваша страна, приятелю, но в случая не пълним спасителните лодки на потъващия „Титаник“.

— Моля ви — настоя Маркес, — водата продължава да се покачва. Изведете доктор О’Конъл на безопасно място.

— Щом това ще ви облекчи — каза водолазът с видима безчувственост и хвана Пат за ръката. — Използвали ли сте водолазна екипировка?

Тя поклати глава.

Непознатият насочи лампата си към двамата мъже.

— А някой от вас?

— Има ли значение? — попита мрачно Амброуз.

— За мен, да.

— Аз съм професионален водолаз.

— Надявам се да е така. А вие?

Маркес сви рамене.

— Мога само да плувам.

Водолазът се обърна към Пат, която грижливо увиваше фотоапарата и бележника си в найлонов плик.

— Вие ще плувате до мен и двамата ще се редуваме да си поемаме въздух с регулатора. Аз си поемам въздух и ви подавам накрайника, вие си поемате въздух и ми връщате накрайника. Щом излезем оттук, ще се хванете за колана ми с тежести и ще се държите за него.

Той се обърна към Амброуз и Маркес.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но ако възнамерявате да мрете, откажете се. Ще се върна да ви взема след петнайсет минути.

— Моля ви, постарайте се да е малко по-рано. — Маркес го гледаше с посивяло лице. — След двайсет минути водата ще ни залее догоре.

— Тогава се повдигнете на пръсти.

Мъжът от НЮМА хвана Пат за ръката, гмурна се под водата и двамата изчезнаха в мътната вода.

Водейки се по една от осветените линии, изобразени на малкия му компютър, водолазът насочи право напред светлинния лъч на подводната си лампа и заплува през тунела към зловещия мрак, теглейки Пат зад себе си. Водата бе стигнала до тавана, но силата на прилива беше намаляла.

Той хвърли бегъл поглед назад и видя, че жената е затворила плътно очи и се държи здраво за колана му с тежести. Тя не отвори очи дори когато той й подаде накрайника за дишане.

Решението му да предпочете обикновената маска за лице „Скан“ и стандартния регулатор за въздух „Акуеъриъс“ пред старата си и надеждна цяла маска за лице „Марк II“ се оказа разумно. Това улесни плуването му през близо осемстотинметровия лабиринт от подводни тунели от рудника „Пират“, повечето от които бяха затрупани с паднали скални отломъци и подпорни греди. Имаше обаче и сухи тунели, до които водата още не бе стигнала, и там двамата трябваше да пълзят или да вървят изправени. Но за него ходенето по релсите и прескачането на камънаците, както бе екипиран с комплект обемисти бутилки под налягане, с различни измервателни уреди, нож и колан с тежести, съвсем не беше лека работа. Иначе сухото му подводно облекло „Норсман“ го предпазваше от студената вода, когато се наложеше да плува. Беше избрал норсмана, тъй като с него можеше да се движи по-лесно извън водата.

Водата беше мътна и лъчът от водолазната му лампа проникваше едва на три метра във водния мрак. Той разчиташе на подпорните греди, покрай които минаваха, за да добие представа на какво разстояние са се отдалечили. Най-накрая стигнаха до място, където тунелът правеше остър завой и свършваше в галерия, отвеждаща към вертикална шахта. Той влезе в нея и изпита чувството, че е погълнат от някакво чудовище, обитаващо дълбините. След две минути двамата излязоха на повърхността и водолазът насочи лампата си към тъмнината над главите им. Друг хоризонтален тунел отвеждаше към следващото ниво на рудника „Рай“, на дванайсет метра над тях.

Пат приглади назад полепналите по лицето й кичури коса и го погледна с широко отворени очи. Едва тогава мъжът видя, че те имаха прекрасен маслиненозелен цвят.

— Успяхме! — изрече задъхано тя и започна да кашля и плюе вода. — Знаехте ли за тази шахта?

Той вдигна високо направляващия компютър.

— Това малко съкровище ми сочеше пътя — отвърна той и постави ръцете й върху едно от покритите с тиня стъпала на силно ръждясала стълба. — Ще можете ли да се изкачите сама до горното ниво?

— Дори ще литна, ако трябва — отвърна Пат, преливаща от радост, че се е измъкнала от онази противна кухина и от мисълта, че има шанс, макар и незначителен, да доживее до старини.

— Като се качвате, дръжте се отстрани на стълбата и гледайте да стъпвате в края на стъпалата, защото са стари и вероятно са прогнили от ръждата. Така че бъдете внимателна.

— Ще се справя. Няма да допусна провал, не и след като ме изведохте дотук.

Той й подаде малка газова запалка.

— Вземете това, намерете някое сухо място и запалете огън. Прекалено дълго се задържахте в студената вода.

Докато той нагласяше маската върху лицето си и се приготвяше да се гмурне отново, тя изведнъж го сграбчи за китката. Почувства се запленена от матовозелените му очи.

— Ще се върнете ли за останалите?

Той кимна и й хвърли насърчителна усмивка.

— Ще изведа и тях. Не се безпокойте. Все още има време.

— Така и не ми казахте кой сте вие.

— Името ми е Дърк Пит — отвърна той, после налапа накрайника за дишане, помаха й веднъж и се загуби под кафявата вода.

В древната кухина водата беше стигнала до раменете на двамата мъже. Ужасът им от клаустрофобия като че ли нарастваше с покачването на водата. Паниката им бе отстъпила пред примирението със съдбата им в техния малък частен Хадес, дълбоко под земята. Маркес предпочете да се преборва с последния си дъх, докато Амброуз безмълвно се бе приготвил да прегърне неминуемата смърт. Възнамеряваше да си поеме дълбоко дъх и да се гмурне през пукнатината в тунела и да плува, колкото издържат дробовете му.

— Той няма да се върне, нали? — промълви Маркес.

— И аз тъй мисля. Или пък няма да успее навреме. Вероятно просто е сметнал за добре да ни вдъхне напразни надежди.

— Странно, имах чувството, че можем да му вярваме.

— Може би все още можем — каза Амброуз, като забеляза една светлинка, мъничка като светулка, да се приближава към тях под водата.

— Слава богу! — възкликна Маркес, когато лъчът от халогенната водолазна лампа се пречупи и затанцува по тавана и стените на камерата, миг преди Пит да подаде глава над повърхността. — Върнахте се все пак!

— Нима сте се съмнявали? — подметна безгрижно Пит.

— Къде е Пат? — попита го Амброуз, срещайки очите му през маската.

— На безопасно място. В една суха шахта на около двайсет и пет метра навътре в тунела.

— Знам го — потвърди Маркес, заваляйки думите. — Той води към следващото ниво на „Рай“.

Пит разпозна видните признаци на хипотермия у рудокопача — сънливост, неясен говор — и реши да вземе първо него вместо Амброуз, който изглеждаше в по-добра форма. Но трябваше да побърза, тъй като вледеняващата вода затягаше прегръдката си и изсмукваше живота от двамата мъже.

— Вие сте следващият, господин Маркес.

— Може да се паникьосам и да издъхна, когато се гмурна — изстена рудокопачът.

Пит го хвана за рамото.

— Представете си, че се носите по течението край слънчев плаж.

— Успех! — пожела им Амброуз.

Пит се усмихна и потупа антрополога по рамото.

— Да не вземете да избягате!

— Няма да мърдам оттук.

Пит кимна на Маркес.

— Хайде, приятел, да потегляме!

Плуването мина гладко. Пит напрегна всичките си сили, за да стигне възможно най-бързо до шахтата. Беше наясно, че ако рудокопачът не се подсуши и стопли скоро, ще изпадне в безсъзнание. За човек, който се плаши от водата, Маркес се справяше отлично — поемаше си дълбоко въздух от регулатора и веднага го връщаше на Пит, без нито миг закъснение.

Когато стигнаха до стълбата, Пит му помогна да изкачи първите няколко стъпала и го изчака да излезе целият от студената вода.

— Ще можете ли да се качите сам до следващия тунел?

— Налага се — отвърна Маркес през тракащи от студ зъби. — Нямам намерение да се предавам точно сега.

Пит го остави и се върна за Амброуз, който бе започнал да прилича на мъртвец от ледената вода. Началният стадий на хипотермия бе свалил телесната му температура до пределната граница; спаднеше ли с още един-два градуса, той щеше да изпадне в безсъзнание. Само след пет минути щеше да е вече много късно. Водата беше стигнала до брадичката му и на десетина-петнайсет сантиметра под тавана. Пит не загуби време в приказки, пъхна накрайника за дишане в устата на антрополога и го избута надолу през пукнатината в тунела.

Петнайсет минути по-късно всички се събраха около огъня от дървени отломки, накладен от Пат. Пит претърси наоколо и събра няколко паднали греди, запазили се сухи в годините след изоставянето на рудника. Скоро тунелът се освети ярко от лумналия силен огън и спасените от наводнената кухина започнаха да се отпускат. Маркес отново заприлича на човешко същество, Пат изглеждаше като възродена и пъргаво масажираше премръзналите крака на Амброуз.

Докато тримата се наслаждаваха на топлината на огъня, Пит се зае да търси чрез компютъра заобиколни пътища, по които да излязат на повърхността. Телърайдската долина беше цялата прорязана от стари рудници. Шахтите, ортите, хоризонталните галерии и тунелите имаха обща дължина от близо шестстотин километра. Пит се почуди как тъй долината не се е огънала като мокър сюнгер. Остави всички да си починат и да се подсушат за около час, след което им напомни, че още не са напълно в безопасност.

— Ако искаме да видим отново синьо небе, ще трябва да следваме план за измъкване оттук.

— Не е толкова спешно — сви рамене Маркес. — Остава ни само да вървим по този тунел до входа на шахтата, където да изчакаме спасителите да изринат снега от лавината.

— Не ми е приятно да бъда преносител на лоши вести — каза Пит с мрачно лице, — но освен че за спасителите се оказа трудно да пренесат тежките си съоръжения през дълбокия шест метра сняг до рудника по тесния път, те бяха и изтеглени от спасителната операция поради покачващата се температура на въздуха, която увеличава вероятността от падането на нова лавина. Не е нужно да ви казвам колко дни или седмици ще са им нужни, за да разчистят пътя до входа на рудника.

Загледан в огъня, Маркес си представи условията на повърхността.

— Всичко върви против нас — измърмори той.

— Имаме огън и питейна вода, макар и тинеста — вметна Пат. — Положително ще можем да издържим колкото е нужно.

Амброуз се усмихна леко.

— Човек издържа на глад не повече от седемдесет дни.

— Или да опитаме да се измъкнем, докато сме още в добро физическо състояние — предложи Пит.

Маркес поклати глава.

— Вие поне знаете, че единственият тунел, който води от рудника „Пират“ до Пандора, е наводнен. Не можем да минем по пътя, по който вие дойдохте.

— Особено без водолазна екипировка — добави Амброуз.

— Така е — призна Пит, — но осланяйки се на компютризираната пътна карта, прецених, че има най-малко двайсет други сухи тунела и шахти на по-горните нива, които можем да използваме, за да излезем над земята.

— Това звучи смислено — каза Маркес. — Само че повечето от тези тунели са се срутили през изминалите деветдесет години.

— И все пак — намеси се Амброуз — е по-добре да опитаме, отколкото да седим тук и да играем шаради още един месец.

— Подкрепям те — обади се Пат. — Цял един ден в стари минни шахти ми стига.

Думите й подтикнаха Пит да отиде до ръба на шахтата и да надникне надолу. Трепкащите пламъци на огъня се отразяваха във водата, която бе достигнала около деветдесет сантиметра от пода на тунела.

— Нямаме друг избор — каза той. — След двайсетина минути водата ще залее шахтата догоре.

Маркес застана до него и погледна към мътната вода.

— Но това е лудост — смънка той под носа си. — След всичките тези години да видя вода да залива до това ниво рудника! Изглежда, че дните ми на изкопаване на скъпоценни камъни свършиха.

— Вероятно един от тези водни канали, които текат под планината, се е отклонил през рудника по време на земетресението.

— Това не беше земетресение — сопна се Маркес, — беше взрив.

— Искате да кажете, че експлозиви са причинили наводнението и срутването? — попита Пит.

— Повече от сигурен съм. — Рудокопачът се втренчи в Пит с присвити очи. — Готов съм да се обзаложа, че в рудника има още някой.

Пит се загледа в заплашително покачващата се вода.

— Ако наистина е така — заговори той замислен, — значи някой иска смъртта на вас тримата.

5.

— Вие водете — каза Пит на Маркес. — Ние ще вървим след лъча от вашата лампа, докато се изтощят батериите й. После ще продължим да осветяваме с моята.

— Изкачването до горните нива през шахтите ще бъде трудната част — каза рудокопачът. — Засега имахме късмет. Съвсем малко от шахтите са снабдени със стълба. В повечето са били използвани подемни машини за превоз на руда и хора.

— Ще мислим по този проблем, когато се изпречи пред нас — каза Пит.

В пет часа следобед групата тръгна през тунела в западна посока, както сочеше водолазният компас на Пит. Той изглеждаше странно със сухото си подводно облекло, ръкавици и ботуши „Сървъс“ с метални върхове. Носеше със себе си само компютъра, компаса, лампата и ножа, завързан за десния му крак. Другите си водолазни принадлежности бе оставил до догарящите въглени на огъня.

В тунела нямаше отломъци и първите стотина метра не им създадоха никакви трудности. Маркес вървеше начело, следван от Пат, Амброуз и най-отзад Пит. Между вагонетките и стените на тунела имаше достатъчно място да вървят, без да става нужда да прескачат траверсите на коловоза. Оставиха зад гърба си една шахта, после втора, които бяха празни и нямаха никакви средства за изкачване на следващото ниво. Стигнаха до малка галерия с три тунела, които се загубваха в тъмнината.

— Ако правилно съм запомнил плана на рудника — каза Маркес, — трябва да поемем по левия тунел.

Пит погледна верния си компютър.

— Съвсем правилно.

След петдесет метра се натъкнаха на купчина свлечени камъни. Тя беше доста рехава и те се заловиха да разчистят част от нея, колкото да могат да се проврат. След едночасов труд и обилна пот отворът беше готов. Тунелът водеше към друга камера с шахта, в която имаше стара подемна машина, останала на някогашното си място. Пит насочи светещата си лампа нагоре във вертикалния проход. Все едно че гледаше в бездънна яма, обърната наопаки. Светлинният лъч изобщо не можеше да достигне горната й част. Шахтата обаче вдъхваше надежда. В една от стените й имаше вградена стълба и въжетата й, които навремето са повдигали и спускали подемните клетки, висяха на местата си.

— Какво повече можем да очакваме! — подметна Пит.

— Дано да е здрава стълбата — каза Амброуз, като я хвана отстрани и я разтърси. Тя затрептя като лък от основата до върха си, който се изгубваше от поглед. — Времето ми, когато се катерех ръка над ръка по стари хлъзгави въжета, отдавна отмина.

— Аз ще тръгна пръв — предложи Пит и завърза с ремък за китката си дръжката на водолазната си лампа.

— Внимавайте с първото стъпало — предупреди го Пат с лека усмивка.

Пит я погледна в очите и съзря в тях искрена загриженост.

— Повече ме безпокои последното стъпало.

Той се хвана отстрани за стълбата, изкачи няколко стъпала и се спря — не му хареса клатенето, което усети. Продължи нагоре, държейки под око подемните въжета, които висяха на две педи от него. Ако стълбата не издържеше, той поне щеше да се пресегне и хване за едно от въжетата, за да не падне. Изкачваше се бавно, стъпало след стъпало, като първо го пробваше, преди да стъпи на него с цялата си тежест. Можеше да се движи и по-бързо, но трябваше да е сигурен, че другите ще могат да го следват невредими.

След като се издигна на петнайсет метра над главите на хората, които го гледаха сковани от напрежение, Пит се спря и освети шахтата нагоре. Стълбата рязко свършваше само на метър и половина над него, но близо четири метра под пода на горния тунел. Той изкачи още две стъпала, пресегна се и хвана едно от въжетата. Дебелината му беше съвсем удобна за изкачване по него. Пусна се от стълбата и започна да се катери по въжето, докато стигна до метър и двайсет над пода на тунела. Тогава се залюля няколко пъти и скочи върху твърда скала.

— Как е? — извика Маркес.

— Стълбата е счупена малко под пода на тунела, но ще мога да ви издърпам от края й. Да тръгва първо доктор О’Конъл.

Докато се изкачваше към лампата, обърната с лъча надолу, Пат чу Пит да удря нещо с камък. Когато стигна до последното стъпало, той спусна една стара дървена греда, в която междувременно бе издълбал две дупки за дръжки.

— Хванете здраво с двете ръце средата на дървото.

Тя направи каквото й бе казано, без да възрази, и бързо бе изтеглена до твърда почва. Минути по-късно Маркес и Амброуз стояха в тунела до нея. Пит насочи лампата си към вътрешността му и видя, че дотам, докъдето проникваше светлинният лъч, паднали камъни нямаше. Тогава я изключи, за да пести батериите.

— След теб, Маркес.

— Проучвах този тунел преди три години. Доколкото си спомням, той води право към входа на „Рай“.

— Но оттам не можем да излезем, защото е затрупан от лавината — напомни Амброуз.

— Можем да го заобиколим — каза Пит, изучавайки екрана на компютъра. — Ако тръгнем по следващия орт, след сто и петдесет метра ще стигнем до тунел на рудник, наречен „Северна звезда“.

— Какво точно значи орт? — попита Пат.

— Хоризонтално разклонение от тунел или шахта, прокарано под прав ъгъл към рудния пласт. Използва се за проветрение и връзка между изкопните работи — поясни Маркес, после се обърна и погледна Пит със съмнение. — Изобщо не съм виждал такъв проход, което, разбира се, не значи, че не съществува, но вероятно е запълнен.

— Тогава си отваряйте очите на четири покрай стената ви отляво — посъветва го Пит.

Маркес кимна безмълвно и закрачи в тъмнината, следвайки пътя, който осветяваше лампата на каската му. Тунелът като че ли нямаше край. По едно време рудокопачът спря и помоли Пит да освети с по-силната си лампа един каменен насип между гредите.

— Май точно това търсим — каза той и посочи свод от твърд гранит над рехаво наредени камъни.

Мъжете веднага се заеха да разчистят отломъците. След малко отворът беше готов и Пит се наведе и освети прохода, през който едва можеше да се мине. Тогава погледна компаса си.

— Води право там, закъдето сме тръгнали. Дайте да го поразчистим още малко, колкото да минем и да продължаваме напред.

Този тунел беше по-тесен от другите и те трябваше да стъпват по траверсите, което забавяше и затрудняваше движението им. Единият час безкрайно ходене по коловоза в тъмнина, прорязвана едва-едва от лампата на рудокопача, изсмука и малкото им останали сили. Те започнаха все по-често да се препъват по неравния път.

Друго срутване, което не можеше да се преодолее, ги принуди да минат по заобиколен път, което им отне още два часа. Накрая успяха да минат през странична шахта, която се изкачваше на три нива и свършваше в широка галерия, където се натъкнаха на ръждясали останки от парна подемна машина. С мъка се покатериха върху огромните парни цилиндри и макари, на които още имаше навити въжета и продължиха да вървят.

Напрежението започваше да проличава по лицето и тялото на Маркес. Той беше в добра форма за възрастта си, но не беше подготвен за изтощението и емоционалния стрес, на който бе подложен през последните няколко часа. Амброуз обаче изглеждаше така, сякаш се разхождаше в парк. Имаше забележително спокоен и невъзмутим за студентски преподавател вид. Ако нещо ги развеселяваше, то бяха ругатните, които Пит изричаше от време на време под носа си. Поради високия си ръст и каската, която му отстъпи Пат, той се удряше с дразнеща регулярност в горните греди.

Вървейки най-отзад, Пит не можеше да види лицата на останалите в сумрака, но знаеше, че и тримата притежават упоритост, която ги подтикваше да вървят, и гордост, която не позволяваше на никого от тях да бъде първият, предложил почивка. Усещаше, че и дишането им ставаше все по-трудно. Въпреки че се чувстваше бодър, той нарочно започна да диша тежко, за да го чуят всички.

— Вече изнемогвам. Какво ще кажете да си починем малко?

— Аз съм съгласен — обади се Маркес, облекчен, че друг направи предложението.

Амброуз се облегна на едната стена.

— Мисля да продължим, докато се измъкнем оттук.

— Няма да те подкрепя този път — каза Пат. — Краката ми плачат за малко отмора. Сигурно сме стъпвали върху хиляди железопътни траверси.

Едва когато тримата се свлякоха на пода на тунела, а Пит остана прав, стана ясно, че той им е скроил номер. Никой обаче не възрази; бяха доволни, че могат да си починат и разтрият възпалените си глезени и колене.

— Още колко ни остава? — попита Пат.

За стотен път Пит направи справка по компютъра.

— Не мога да съм напълно сигурен, но ако изкачим още две нива и не се натъкнем на срутване, след час ще сме вън оттук.

— Откъде смятате, че ще излезем? — поинтересува се Маркес.

— Според мен някъде точно под центъра на Телърайд.

— Това ще рече старият рудников периметър „О’Рейли“. Беше шахта, изкопана недалече от мястото, откъдето сега тръгва лифтът за ски пистите на планината Вилидж. Но пак ще се натъкнете на проблем.

— Още един ли?

— Хотел „Ню Шеридан“ и ресторантът му сега са разположени точно върху входа на стария рудник.

— Ако се окажете прав — усмихна се Пит, — вечерята е от мен.

Следващите две минути те вървяха в мълчание, всеки погълнат от мислите си. Единственият звук идваше от дишането им и от постоянните капки вода, капещи от тавана на тунела. Отчаянието им отстъпи място на надеждата. Съзнавайки, че краят може би се вижда, те чувстваха, че умората им започва да изчезва.

Пит винаги е подозирал, че жените имат по-развит слух от мъжете. Съдеше по това, че различните му приятелки, които идваха в апартамента му, все се оплакваха, че звукът на телевизора е прекалено силен. Подозренията му се затвърдиха и сега, когато Пат каза:

— Струва ми се, че чувам шум от мотоциклет.

— „Харли Дейвидсън“ или „Хонда“? — попита Маркес, разсмивайки се за първи път, откакто бе напуснал дома си.

— Говоря сериозно — отвърна Пат твърдо. — Кълна се, че чух шум от мотоциклет.

Тогава и Пит чу нещо. Той се обърна с лице към посоката, откъдето бяха дошли, и сложи длани зад ушите си. Различи безпогрешния звук на мотоциклет с висока проходимост. Погледна със сериозно лице Маркес и попита:

— Да не би местните жители да организират мотокросове из тунелите на старите рудници, от любов към силните усещания?

Маркес поклати глава.

— Нищо подобно. Те ще се загубят в лабиринта от тунели и галерии, ако преди това не пропаднат в някоя шахта. Освен това има опасност шумът от изгорелите газове да предизвика вибрации, които да срутят изгнилите греди и те да бъдат затрупани от срутване на скали. Не, господине, никой не е толкова глупав, че да си прави такива рисковани забавления под земята.

— Тогава откъде може да са влезли? — попита Пат, без да се обръща конкретно към някого.

— От другия рудник, който е все още достъпен. Един господ знае как са се озовали в същия тунел, в който сме и ние.

— Странно съвпадение — каза Пит, оглеждайки тунела. Обзе го чувство на притеснение. Защо? Не можеше да си отговори. Стоеше, без да помръдва мускул, заслушан в пърпорещия звук, който се усилваше. Беше неприсъщ за лабиринта от стари минни изработки звук. Той остана неподвижен, докато не видя първия проблясък на светлина в далечния край на тунела.

Пит още не можеше да каже дали един или повече мотоциклети идваха към тях. Стори му се напълно разумно да приеме мотоциклетиста или мотоциклетистите като заплаха. По-добре да си предпазлив, отколкото да съжаляваш после. Колкото и древни да бяха тези думи, те все още имаха смисъл и като предпазлив по природа човек, той неведнъж се бе отървавал невредим.

Обърна се и бавно подмина Амброуз и Маркес. Погълнати от приближаващите се шум и светлини, те не обърнаха внимание, когато той продължи покрай една от стените в посока към мотоциклетистите. Единствено Пат го видя как безпрепятствено се промъкна в тъмнината на един портал, водещ към къса взривна дупка между подпорните греди. И изчезна като призрак.

Бяха трима мотоциклетисти. Предницата на машините им беше снабдена с редица от халогенни фарове, които заслепиха изтощените оцелели хора. Те засенчиха с ръце очите си и извърнаха глави. Моторите спряха и запърпориха на празен ход. Двама от мотоциклетистите слязоха и закрачиха към тях. На фона на силната светлина телата им се виждаха като силуети. Приличаха на извънземни с черните си лъскави каски и трикотажните си облекла в две части под предпазните жилетки. Носеха ботуши, високи до средата на прасеца, и черни, ребрести ръкавици. Третият мотоциклетист остана на мотора си. Двамата повдигнаха лицевия щит на каските си.

— Нямате представа колко се радваме да ви видим — каза развълнувано Пат.

— Да бяхте ни се притекли по-рано на помощ — въздъхна уморено Амброуз.

— Моите поздравления, че сте стигнали толкова далече — отвърна стоящият вдясно с дълбок и злокобен глас. — Ние мислехме, че сте се удавили в камерата на аменеите.

— На аменеите ли? — изуми се Пат.

— Откъде идвате, момчета? — попита Маркес.

— Няма значение — отвърна сприхаво мотористът.

— Значи знаете, че заседнахме в камерата след срутването в рудника и наводняването му?

— Да — отвърна студено същият моторист.

— И не направихте нищо? — попита смаян Маркес. — Не се опитахте да ни спасите или да повикате помощ?

— Точно така.

Я, колко разговорлив човек, помисли си Пит. Ако допреди малко имаше слаби съмнения, сега се увери напълно, че тези мъже не бяха местни смелчаги, търсещи приключения. Те бяха убийци, и то тежковъоръжени. Не знаеше защо, но беше сигурен, че те няма да ги оставят да излязат от рудника живи. Той измъкна водолазния си нож от ножницата и го хвана здраво. Това беше единственото му оръжие и то трябваше да свърши работа. Пое си дълбоко въздух и раздвижи пръстите си. Сега или никога.

— Насмалко щяхме да се удавим — обади се Пат, чудейки се какво ли е намислил Пит, ако изобщо кроеше някакъв план. После са запита дали пък не е страхливец и просто се е скрил.

— Знаем. Това беше целта.

— Целта ли? Каква цел?

— Всички вие трябва да умрете — заяви спокойно мотоциклетистът.

Думите му бяха посрещнати с потискащо мълчание.

— За жалост желанието ви да оцелеете надделя над срутването и наводнението — продължи мъжът. — Ние не предвидихме упоритостта ви. Но това е без значение, просто отложихте с известно време неизбежното.

— Динамитният взрив — промълви Маркес потресен — ваше дело ли е?

Отговорът беше откровен.

— Да, ние сложихме заряда.

Пат заприлича на сърна, вторачена във фаровете на приближаващ се камион. Тя съзнаваше, че мотоциклетистите не знаят за присъствието на Пит, затова и тя се държеше така, сякаш него го няма. Маркес и Амброуз предполагаха, че той е някъде зад гърбовете им и просто стои, онемял от изненада като тях.

— Защо искате да ни убивате? — попита Пат с треперещ глас. — Защо напълно непознати хора ще искат да ни убиват?

— Защото видяхте черепа и надписите.

Маркес имаше вид на човек, разкъсван между страха и гнева.

— Е, и какво от това? — попита той.

— Откритието ви не бива да се разчува извън пределите на този рудник.

— Не сме сторили нищо лошо — намеси се Амброуз с изненадващо спокоен глас. — Ние сме учени, изследващи исторически феномени. Не става дума за някакво съкровище, а за древни артефакти. Лудост е да бъдем убити за това.

Мотоциклетистът сви рамене.

— За нещастие се въвлякохте в неща, които са далече от вашите представи.

— Как разбрахте, че сме влизали в камерата? — попита Маркес.

— Съобщиха ни. Повече не е нужно да знаете.

— Кой ви съобщи? Не повече от петима души знаеха, че сме тук.

— Губим си времето — изръмжа другият мотоциклетист. — Хайде да си свършим работата и да ги хвърлим в най-близката шахта.

— Но това е лудост — смънка под носа си Амброуз с почти безчувствен глас.

Пит тихо излезе от взривната дупка — стъпките му се заглушаваха от лекото пърпорене на мотоциклетите — и се промъкна до мъжа, който беше останал седнал на мотора си и вниманието му бе насочено към разговарящите. Пит умееше да убива, но не беше в природата му да забива нож в гърба на противник, независимо колко опасен можеше да бъде той. Затова преобърна ножа си, хвана го за острието и заби с всичка сила тъпата дръжка в тила на мъжа точно под каската му. Сантиметър по-нагоре, и ударът щеше да бъде смъртоносен. Мъжът се свлече и падна назад към Пит, като издаде само тих стон. Пит клекна ниско и бързо обгърна с ръце тялото, задържа го за миг, после го свали безшумно заедно с мотоциклета върху коловоза, оставяйки мотора да работи на празен ход.

После с бързи движения повдигна предпазната му жилетка и издърпа от презраменния му кобур 45-калибров автомат „Пара-Орднанс“ 10+1. Насочи мерника в гърба на стоящия вдясно мотоциклетист и запъна ударника. Никога преди не беше стрелял с П-10, но по тежестта му усещаше, че е пълен и притежава много от характеристиките на неговия верен колт.45, останал заключен в колата на НЮМА, която бе карал от Вашингтон до Колорадо.

Фаровете на мотоциклетите осветяваха ярко двамата убийци и те не можеха да видят фигурата, промъкваща се зад гърба им. Когато обаче Пит пристъпи по-напред, мина пред фара на третия мотоциклет, който лежеше върху коловоза, и попадна в полезрението на Амброуз.

Като го видя, антропологът посочи с ръка зад мотоциклетистите и избъбри:

— Как стигнахте дотук?

При тези думи Пит се прицели по-точно и обви пръст около спусъка.

— На кого говориш? — попита единият от мъжете.

— На мен — отвърна нехайно Пит.

Мъжете явно бяха изключителни професионалисти. Не показаха капка изненада. Не последваха никакви въпроси, не проявиха колебание, нито нерешителност. Действията им бяха светкавични. С добре премерени движения и за части от секундата те извадиха автоматичните си оръжия от кобурите и се завъртяха на пети. По лицата им се четеше студена неумолимост.

Пит не застана право лице с лице към убийците, не подви леко колене и не изпъна напред двете си ръце, държащи оръжието точно пред носа, както учеха в полицейската академия или правеха във филмовите екшъни. Предпочете класическата стойка — с тяло, извърнато настрани, с поглед през рамо и с оръжие в едната изпъната напред ръка. Така не само че ставаше по-малка мишена, но и прицелът му беше по-точен. Знаеше, че стрелците от Дивия запад, доживели до дълбока старост, не са били задължително най-бързите по изваждане на оръжието, но са били най-точните и са си оставяли време да се прицелят, преди да натиснат спусъка.

Първият изстрел на Пит улучи десния мотоциклетист в тила. След съвсем леко, почти незабележимо изместване на оръжието си, докато натискаше отново спусъка, вторият мъж получи куршум в гърдите почти в същия миг, когато неговото оръжие гръмна в посока на силуета на Пит. Пит не можеше да повярва, че двамата мъже реагираха като един само след едно мигване. Ако им беше дал само две секунди повече, сега тялото му щеше да се просне тежко върху гранитния под на тунела.

Изстрелите проехтяха оглушително, като масиран артилерийски огън, в каменните стени. В продължение на десет или двайсет секунди, които им се сториха повече от час, Пат, Амброуз и Маркес гледаха втрещени, с широко отворени очи труповете в краката си. После плахата надежда и осъзнаването, че са все още живи развалиха страшната магия.

— Какво, за бога, става? — попита Пат с нисък глас и се обърна към Пит. — Вие ли ги убихте? — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— По-добре те, отколкото вие — отвърна Пит и обгърна с ръка раменете й. — Преживяхме ужасен кошмар, който почти свърши.

Маркес прекрачи релсите и се наведе над мъртвите убийци.

— Кои са тези хора?

— Това е загадка, която трябва да разкрият блюстителите на закона — отвърна Амброуз и протегна ръка. — Искам да ви стисна ръката, господин… — Той млъкна и загледа тъпо. — Не знам дори името на човека, който спаси живота ми.

— Дърк Пит — подсказа Пат.

— Много съм ви задължен — продължи антропологът, който изглеждаше повече развълнуван, отколкото облекчен.

— Както и аз — добави Маркес, потупвайки Пит по рамото.

— Според вас през кой рудник са стигнали дотук? — попита го Пит.

Рудокопачът се замисли за миг.

— Най-вероятно през „Рай“.

— Това означава, че те съзнателно са си преградили пътя за измъкване, когато са взривили динамита, за да причинят падането на лавината — каза Амброуз.

Пит поклати глава.

— Напротив, знаели са, че ще могат да излязат на повърхността по друг път. Голямата им грешка е, че са използвали прекалено много заряд. Те не са имали намерение да причинят земни трусове, срутване на тунели и отваряне на подземни цепнатини, през които да нахлуе вода и да наводни тунела.

— Така е — съгласи се Маркес. — Тъй като са се намирали на отсрещната страна на срутването, са смятали, че лесно ще излязат с моторите си по наклонената шахта преди наводняването на входа. Но като са видели, че той е запушен от снега, са започнали да търсят свързващи тунели за излаз…

— И след като са се изгубили в рудника, са попаднали на нас… — довърши мисълта си Амброуз.

— Да — кимна Пит. — Стигайки от входната шахта на „Рай“ до това ниво, те са изкачили вертикалните шахти, през които ние минахме с големи усилия.

— Те като че ли са ни търсили — подметна под носа си Маркес.

Пит не изрази гласно мислите си, но беше сигурен, че мотоциклетистите са тръгнали по следите им, след като са се изкачили на по-горните нива, за да избегнат наводнението.

— Цяло безумие е всичко това — обади се Пат, продължавайки да гледа смаяна мъртвите мъже. — Какво искаше да каже единият от тях с това, че сме се били набъркали в неща извън нашите представи?

Пит сви рамене.

— Това е работа за други хора. Въпросът, който се върти в ума ми, е кой ги е изпратил? Кого представляват те? Извън това, аз съм само един морски инженер, който не издържа вече на влагата и студа тук и иска час по-скоро да си поръча някъде колорадски ребърца на скара и чаша текила.

— За морски инженер се справяте доста добре с оръжие — усмихна се Амброуз.

— Не е нужно особено умение да застреляш човек в гръб — отвърна му цинично Пит.

— Какво ще правим с онзи? — Маркес посочи мотоциклетиста, когото Пит бе зашеметил с дръжката на ножа си.

— Понеже нямаме въже, за да го завържем, ще събуем ботушите му. С боси крака няма да може да стигне далеч през тунелите.

— Значи ще го оставим тук?

— Няма смисъл да влачим с нас инертно тяло. За времето, докато уведомим шерифа и той изпрати заместниците си в рудника, той все още ще е в безсъзнание — отвърна Пит, после попита: — Някой от вас кара ли мотоциклет?

— Преди десет години съм карал „Харли“ — каза Маркес.

— Аз пък имам стар „Хонда“, който ми остана от дядо — отвърна Пат.

— Карате ли го?

— Само него карах, докато учех в колежа. Но продължавам да излизам с него през почивните дни.

Пит изгледа Пат с ново уважение.

— Значи сте опитна мотоциклетистка.

— Точно така — потвърди гордо Пат.

Тогава Пит се обърна към Амброуз.

— А вие, докторе?

— Никога в живота си не съм се качвал на мотоциклет. Защо питате?

— Защото разполагаме с три мощни мотоциклета „Сузуки“ RM 125, които изглеждат в отлично състояние, и не виждам защо да не ги използваме, за да излезем от рудника.

По лицето на Маркес се разля широка усмивка.

— Подкрепям ви.

— Аз ще остана тук, докато се появи шерифът — каза Амброуз. — Вие тръгвайте.

— Не ми се ще да ви оставям сам с този жив убиец, докторе. Ще седнете зад мен, докато излезем на повърхността.

Амброуз не склони.

— По нищо не личи, че тия мотори са предназначени да возят пътници. Проклет да съм, ако се метна на някой от тях. Освен това вие ще карате по релсов път, което ще е още по-трудно.

— Както искате — примири се Пит с желанието на антрополога.

Пит клекна и взе автоматичните оръжия П-10 от труповете. Той беше всичко, само не и роден убиец и при други обстоятелства не би постъпил така. Но тези хора възнамеряваха да убият трима невинни, които никога не бяха виждали в живота си.

Пит подаде единия пистолет на Амброуз.

— Стойте най-малко на половин метър от нашето приятелче и само да мигне, дръжте го на мушката. — Пит му подаде и водолазната си лампа. — Батериите би трябвало да издържат до идването на шерифа.

— Съмнявам се, че ще мога да стрелям по човек — възрази Амброуз, но в гласа му се долавяше студенина.

— Не гледайте на тези типове като на хора. Те са хладнокръвни убийци, които са способни да прережат гърлото на жена и после да идат да ядат сладолед. Предупреждавам ви, докторе, погледне ли ви намръщено, разбийте му черепа с камък.

Сузукитата продължаваха да работят на празен ход, така че на Пит, Маркес и Пат им беше нужно по-малко от минута да огледат ръчките за скоростта и газта и спирачките. Пит помаха за довиждане на Амброуз и потегли пръв, следван плътно от Пат и Маркес. Тъй като тунелът беше тесен, той караше в средата на коловоза. Непрекъснатото подскачане по траверсите правеше пътуването доста неприятно и мъчително. Пат имаше чувството, че вътрешностите й се въртят като в центрофуга на перална машина. Пит откри, че номерът е да налучка определена скорост, при която вибрациите няма да са чак толкова силни. Той намали под четирийсет километра в час — скорост, която за павиран път щеше да е бавна и безопасна, но не и за тесен минен тунел.

Поради акустиката от скалните стени изгорелите газове проглушаваха ушите им. Лъчите на фаровете подскачаха нагоре-надолу и той за малко щеше да се блъсне в една вагонетка, която стърчеше от релсите на страничен тунел. Движейки се с бързината на асансьор, те стигнаха до рудник, отбелязан на упътващия компютър на Пит с името „Гражданинът“. Пит спря на място, където тунелът се разклоняваше в две посоки и погледна монитора.

— Загубихме ли се? — попита Пат.

— След още двеста метра по лявото разклонение ще стигнем края на тунела, който излизал под хотел „Ню Шеридан“.

— Входът за „О’Рейли“ е бил запечатан преди сто години — каза Маркес. — Изобщо не можем да излезем оттам.

— Нищо не пречи да погледна — предложи Пит, като превключи на скорост, но беше принуден да спре внезапно след две минути, когато се натъкна на тухлена стена, която солидно затваряше входа на стария рудник. Той слезе, опря машината на една греда и огледа тухлите на светлината на фара.

— Ще трябва да потърсим друг път — обади се Маркес, когато спря до него и стъпи с двата крака на земята, за да задържи мотоциклета си изправен. — Стигнали сме до основите на сутерена на хотела.

Пит като че ли не го чу. Умът му сякаш беше на хиляди километри. Той бавно протегна ръка напред и прекара длан по старите, изсушени в пещ червени тухли. Обърна се, когато Пат също спря и изгаси мотора.

— Накъде ще продължим сега? — попита тя с глас, издаващ пълната й изнемога.

Пит отвърна, без да обръща глава.

— Там — и посочи към тухлената стена. — Предлагам вие двамата да подпрете мотоциклетите си на стената на тунела.

Пат и Маркес не го разбраха. Продължаваха да гледат в недоумение и когато Пит яхна отново сузукито, запали двигателя и потегли рязко на заден ход, при което задното колело изхвърли настрани малки камъчета. След по-малко от минута той отново се засили с мотора към тях и лъчът на фара затанцува като бесен по подпорните греди.

Маркес прецени, че Пит кара със скорост близо петдесет километра в час и в същия момент го видя как на десетина метра пред тухлената стена разпери крака, заби пети в релсите и пусна ръчките за газта, оставяйки машината да продължи сама изпод него. Тогава той направи няколко крачки заднешком, за да компенсира инерцията си и да се задържи прав, след това се сви на кълбо и се затъркаля навътре в тунела като футболна топка.

Мотоциклетът продължи напред и тъкмо когато започна да се накланя на една страна, се блъсна в тухлената стена. Придружена със силен трясък на метал и облак прах, машината се вряза в старите, ронливи тухли и изчезна в празното пространство отвъд тях.

Пат се втурна към Пит, който бе спрял да се търкаля и лежеше проснат на земята. Тя беше готова да се закълне, че е мъртъв, но той отвори очи и й се захили като смахнат; по брадичката му се стичаше кръв.

— Хайде да видим дали Ивъл Нивъл2 би опитал да направи същото — рече той.

Пат го гледаше смаяна.

— Не мога да повярвам, че не сте си потрошили кокалите.

— Нямам нищо счупено — отвърна той, докато мъчително бавно се изправяше на крака, — но мисля, че имам навяхвания на няколко места.

— Това е най-безумното нещо, което съм виждал — измърмори Маркес.

— Възможно е, но пък се получи по-добре, отколкото очаквах. — Пит притисна ръка в дясното си рамо и кимна към зейналата в тухлената стена дупка. Стоеше изправен, поемайки си въздух и изчакваше болката от натъртените му ребра и изкълченото му рамо да стихне, а в това време Маркес се залови да разчиства разклатените тухли, за да разшири отвора.

Рудокопачът огледа пробитата дупка и насочи миньорската си лампа във вътрешността. След секунди обърна глава назад и рече:

— Мисля, че здравата сме го загазили.

— Защо? — попита Пат. — Не можем ли да излезем оттук?

— Можем — отвърна Маркес, — но ще ни коства много време.

— Ще ни коства?

Пит закуцука към отвора и надникна вътре.

— О, не… — изстена той.

— Какво има? — попита нетърпеливо Пат.

— Мотоциклетът се е разбил във винарската изба на хотелския ресторант — поясни Пит. — Вероятно най-малко сто счупени бутилки марково вино сега изтичат през канала на пода.

6.

Шериф Джеймс Игън младши ръководеше спасителната операция в рудника „Рай“, когато получи съобщение от диспечера си, в което се казваше, че Луис Маркес е задържан от заместниците му в хотел „Ню Шеридан“ за проникване с взлом в мазето на хотела. Игън не можеше да повярва. Как е възможно? Та нали съпругата на Маркес настоятелно твърдеше, че съпругът й и други двама души били останали затворени в рудника от паднала лавина. Против убеждението си Игън даде нареждане за прекратяване на спасителната операция и потегли към хотела.

Последното нещо, което очакваше да види, беше смачкан мотоциклет сред няколко каси строшени бутилки с вино. Изумлението му нарасна, когато влезе в заседателната зала на хотела, за да се срещне с нарушителите и там завари трима души — мъж и жена с мокри, изкаляни дрехи и още един мъж с разкъсано и мърляво подводно облекло. И тримата бяха с белезници и се охраняваха от двамата му заместници, които стояха с мрачни лица. Единият от тях кимна към Пит.

— Онзи там носи цял арсенал.

— Взехте ли му оръжията? — попита с официален тон Игън.

Заместникът потвърди с глава и му подаде три 45-калиброви автомата „Пара-Орднанс“.

Удовлетворен, Игън върна вниманието си към Луис Маркес.

— Как, по дяволите, се измъкнахте от рудника и се озовахте тук? — не скри пълното си недоумение шерифът.

— Това не е важно! — сопна му се Маркес. — Ти трябва веднага да слезеш с твоите заместници долу в тунела. Там ще откриете два трупа и университетския преподавател доктор Амброуз, когото оставихме да пази третия убиец.

По лицето на шерифа се изписа скептицизъм и пълно съмнение, докато сядаше на стола си и изваждаше бележник от външния джоб на ризата си.

— Надявам се да ми кажеш какво точно е станало — каза той и се облегна назад заедно със стола.

Отчаян, Маркес му разказа накратко за срутването и наводнението в рудника, за случайната поява на Пит, за измъкването им от скалната камера, за срещата с тримата убийци и принудителното им нахлуване във винарската изба на хотела.

Отначало Маркес говореше бавно, преборвайки се с напрежението и изтощението си. После, когато долови явното съмнение от страна на Игън, думите му тръгнаха по-бързо. Накрая го замоли настоятелно да отиде да спаси Том Амброуз.

— По дяволите, Джим, престани да упорстваш! Надигай си задника и иди там лично да се увериш!

Игън добре познаваше Маркес и го уважаваше заради честността му, но разказът му звучеше прекалено неправдоподобно, за да му повярва.

— Така значи, череп от черен обсидиан, неразгадаеми надписи в скална камера, издълбана на дълбочина триста метра в планината, убийци, преброждащи минните шахти с мотоциклети… Ако всичко това е истина, то вие тримата ще бъдете заподозрени в убийства.

— Господин Маркес ви казва самата истина — заговори бавно и за първи път Пат. — Защо не му вярвате?

— А вие коя сте?

— Патриша О’Конъл — отвърна тя уморено, — от Пенсилванския университет.

— И с каква цел сте влезли в рудника?

— Моята специалност е древни езици. Повикаха ме да дойда в Телърайд, за да разчета странните надписи, на които се е натъкнал господин Маркес в рудника си.

Игън изгледа мълчаливо жената за момент. Сигурно щеше да изглежда хубава, ако се облечеше и гримираше както подобава. Но сега му беше трудно да повярва, че тя е дипломиран преподавател по древни езици. С мократа коса и изкаляното лице тя приличаше на бездомна просякиня.

— Това, което знам със сигурност, е, че вие сте строшили мотоциклет, който вероятно сте откраднали, и сте нахлули с взлом в избата на хотела.

— Остави това, ами върви да спасиш доктор Амброуз — подкани го отново Маркес.

— Едва след като се уверя във фактите, ще изпратя хората си в рудника.

Джим Игън беше шериф на областта Сан Мигел от осем години и работеше в съгласие с полицията, която поддържаше реда в Телърайд. В областта Сан Мигел рядко ставаха убийства. Проблемите на полицията обикновено се свеждаха до пътни произшествия, дребни кражби, пиянски сбивания, вандализъм и арести за притежание на наркотици, като в повечето случаи виновните бяха млади хора, идващи в Телърайд през летния сезон, за да вземат участие в различни прояви от рода на фестивали на кънтри музика и джаз. Игън бе уважаван от жителите на малкото си, но красиво владение. Той имаше приятен характер, гледаше сериозно на работата си и умееше да се весели на чаша бира в някоя от местните кръчми. Беше среден на ръст и тегло, но често при изпълнение на служебния си дълг лицето му добиваше строго изражение, което целеше да сплаши всеки арестуван заподозрян.

— Мога ли да ви помоля за една услуга? — запита насиненият и уморен мъж в разкъсания водолазен костюм, който имаше вид на човек, въртян от работните колела на водна помпа.

На пръв поглед Игън му даде четирийсет и пет години, но вероятно беше поне с пет години по-млад, отколкото предполагаше обветреното му и сбръчкано лице. Прецени, че е висок над метър и осемдесет и пет и тежи малко над осемдесет килограма. Имаше черна къдрава коса с посребрени нишки по слепоочието. Под тъмните му и гъсти вежди гледаха живи зелени очи. Прав, тесен нос се спускаше над решителни устни, чиито ъгълчета се извиваха в лека усмивка. Не толкова безразличието, което излъчваше мъжът, обезпокои Игън — той познаваше много престъпници с апатично изражение — а по-скоро смайващата липса на всякакъв интерес. По всичко личеше, че на мъжа от другата страна на масата не правеше никакво впечатление властта, която представляваше Игън.

— Зависи — отвърна накрая Игън и се приготви да пише с химикалката си. — Името ви?

— Дърк Пит.

— И с какво се занимавате, господин Пит?

— Ръководител съм на специални проекти на Националната агенция за подводни и морски изследвания. Минавах оттук и реших, че ще е забавно да изпробвам късмета си в златотърсачеството.

Вътрешно Игън кипна от гняв, че изпадна в неизгодно положение.

— Може да минем и без хумор, господин Пит.

— Ако ви дам телефонен номер, ще бъдете ли така любезен да го наберете? — Пит говореше кротко, без капка враждебност в гласа.

— Искате да се свържете с адвокат ли?

Пит поклати глава.

— Не, нищо подобно. Имах предвид, че едно най-обикновено обаждане може да потвърди думите ми.

Игън се замисли за миг, после плъзна бележника и химикалката по масата към Пит.

— Добре, напишете номера.

Пит го написа и плъзна обратно бележника към шерифа.

— Ще бъде извънградски разговор, така че ако искате, предупредете, че ще говорите за тяхна сметка.

По устните на Игън се появи кратка стегната усмивка.

— Ще ви се обади адмирал Джеймс Сандекър — продължи Пит. — Номерът е на частната му линия. Кажете му името ми и обяснете положението.

Игън отиде до телефона върху бюрото, поиска от телефонистката външна линия и набра номера. След малко заговори:

— Адмирал Сандекър, обажда ви се шериф Джим Игън от областта Сан Мигел, Колорадо. Имам проблем, свързан с човек, който твърди, че работи за вас. Казва се Дърк Пит. — След това Игън разказа набързо за какво става дума, като изтъкна, че има вероятност Пит да бъде задържан и обвинен в престъпление втора степен за незаконно влизане в чужда собственост, кражба и вандалщина. От този момент нататък той престана да говори, лицето му доби смаян израз, който не се промени в продължение на десетина минути. После, сякаш общуваше с Господа, изрече няколко пъти: „Да, сър“. Накрая затвори телефона и погледна към Пит.

— Ама че сприхав човек е шефът ви!

Пит се разсмя.

— Той плаши повечето хора по този начин.

— Впечатляваща биография сте имали.

— Предложи ли ви да заплати щетите?

Игън се захили.

— Заяви, че ще удържи сумата от заплатата ви.

Пит прояви любопитство.

— Какво друго ви каза?

— Наред с останалите неща изтъкна, че ако господин Пит твърди, че Югът е спечелил Гражданската война, трябвало да му повярвам.

Пит и Маркес заедно с Игън и един от заместниците му минаха през разрушената стена на винарската изба и почти тичешком продължиха навътре в тунела.

Пит нямаше как да прецени точно разстоянието в затъмнения тунел до мястото, където бяха оставили Амброуз и пленения убиец. Предположи, че е приблизително километър и двеста метра от хотела. Той осветяваше пътя с джобно фенерче, взето от един от заместниците на шерифа, и го изключваше след всеки три метра, за да се взира в мрака за светлина от водолазната си лампа, която бе оставил на антрополога.

След като изминаха предполагаемото от него разстояние, Пит спря и насочи лъча на фенерчето навътре в тунела. После го изключи. Пред тях се простираше само непрогледен мрак.

— Тук бяхме — каза Пит на Маркес.

— Не е възможно — отвърна рудокопачът. — Доктор Амброуз ще чуе гласовете ни да отекват в стените, ще види и светлините ни и ще извика или ще ни даде някакъв сигнал.

— Нещо не е наред. — Пит обходи със светлинния лъч един отвор в стената на тунела. — Това е порталът за взривната дупка, в която се бях скрил, когато мотоциклетистите дойдоха.

Игън застана до него.

— Защо спряхме?

— Може да ви прозвучи странно — отвърна Пит, — но те са изчезнали.

Шерифът освети с фенерчето си лицето на Пит.

— Сигурен ли сте, че не са били плод на въображението ви?

— Кълна се в Бога — намеси се Маркес, — че оставихме два трупа, един убиец в безсъзнание и доктор Амброуз, въоръжен с пистолет, да го пази.

Пит подмина въпроса на шерифа и коленичи. Още веднъж много бавно разходи лъча на фенерчето си из тунела в двете посоки, оглеждайки внимателно всеки сантиметър от земята и коловоза.

— Какво… — понечи да заговори Маркес, но Пит го възпря с ръка, правейки му знак да замълчи.

Размишлявайки, Пит стигна до заключението, че ако Амброуз и убиецът са си отишли, те трябва да са оставили макар и малка следа от присъствието си тук. Първото му намерение беше да огледа за гилзи от куршумите, които бе изстрелял в убийците от автомата П-10. Но никъде не проблясваше медна гилза. Космите по тила му започнаха да настръхват. Беше напълно сигурен, че точно това е мястото. И тогава като че ли по-скоро почувства, отколкото видя една безкрайно тънка черна жица, толкова тънка, че дори не хвърляше сянка от светлината на лъча. Той проследи с лъча жицата, която минаваше по релсите, изкачваше се нагоре по стената и стигаше до пакет, увит в черен брезент, завързан за една от дървените греди, подпиращи тавана.

— Кажете ми, шерифе — заговори Пит със странно тих глас, — обучен ли сте в сапьорското дело?

— Водих такъв курс в полицейското управление — отвърна Игън и повдигна вежди от почуда. — В армията бях специалист по подривни работи. Защо питате?

— Склонен съм да вярвам, че сме били подготвени да идем на оня свят на парченца. — Той посочи пътя на жицата. — Защото, ако не се лъжа, това е умело замаскирана бомба.

Игън се наведе ниско, за да проследи черната жица и внимателно огледа черното пакетче. После се обърна към Пит, в очите му се четеше засилено уважение.

— Напълно сте прав, господин Пит. Някой не ви обича.

— Включително и вас, шерифе. Този някой трябва да е знаел със сигурност, че вие и хората ви ще ни придружите до мястото, където оставихме доктор Амброуз.

— А той къде е? — попита Маркес. — Къде може да са отишли той и убиецът?

— Има две вероятности — каза Пит. — Първата е, че убиецът се е свестил, преборил се е с доктор Амброуз, убил го е и е хвърлил тялото му в най-близката шахта. После е поставил заряда и е избягал през друг тунел, извеждащ на повърхността.

— Имате дарба за писане на приказки — вметна Игън.

— Тогава обяснете наличието на умело прикритата бомба.

— Откъде да знам, че не сте я поставили вие?

— Нямам никакъв мотив.

— Стига, Джим! — намеси се Маркес. — Господин Пит не е изчезвал от полезрението ми през последните пет часа. Той просто спаси живота ни.

— Не сме сигурни, че пакетът съдържа взривно вещество — продължи да упорства Игън.

— Тогава пипнете жицата и вижте какво ще стане — усмихна се Пит. — Лично аз нямам намерение да стоя повече тук. Тръгвам си! — Той се изправи на крака и закрачи по коловоза на път за хотела.

— Един момент, господин Пит. Не съм приключил с вас.

Пит се спря и се обърна.

— Какви са намеренията ви, шерифе?

— Да проверя пакетчето, завързано горе за гредата и ако се окаже взривно вещество, ще го обезвредя.

Пит се върна няколко крачки, лицето му беше напълно сериозно.

— На ваше място, не бих го сторил. Това не е бомба, направена в двора на някой начинаещ терорист. Обзалагам се, че всичко това е сглобено от специалист и ще избухне при най-малкия допир.

— Ако имате по-добро предложение, бих желал да го чуя — каза Игън.

— Нали подминахме една вагонетка на коловоза. Тя е на около двеста метра оттук — отвърна Пит. — Предлагам да я бутнем насам и тя ще детонира експлозивите.

— И таванът на тунела ще рухне и ще го затвори завинаги — обади се Маркес.

Пит сви рамене.

— Е, няма да е като да разрушим тунел, за да забраним достъп до него за бъдещите поколения. Ние сме първите, минали през този участък на рудника от трийсетте години насам.

— Звучи разумно — съгласи се най-накрая Игън. — Не бива да оставяме взривно вещество за следващите златотърсачи, които ще влязат тук.

Петнайсет минути по-късно Пит, Игън, Маркес и заместник-шерифът избутаха вагонетката и я спряха на петдесетина метра от жицата. Първите няколко метра тежките железни колела заскърцаха силно, но после, когато застоялият грес смаза лагерите им, те тръгнаха гладко по ръждясалите релси. Накрая четиримата мъже стигнаха до върха на един лек наклон надолу.

— Дотук — нареди Пит. — После ще я бутнем силно и тя ще измине по инерция най-малко километър и половина.

— Или ще падне в следващата шахта — подметна Маркес.

Мъжете се напрегнаха едновременно и забутаха вагонетката, тичайки редом с нея, за да я засилят. После я пуснаха и се спряха на място, дишайки тежко. На светлината от фенерчетата си видяха как тя продължи по релсите и се загуби от поглед зад широк завой на тунела.

Не минаха и десет минути, и оглушителен взрив разтърси тунела. Ударната вълна почти ги отхвърли от земята. Последва облак прах, който ги обгърна, и след миг от тавана започнаха да се сипят камъни.

Грохотът продължаваше да кънти в ушите им, ехото му отекваше в стария рудник, когато Маркес извика на Игън:

— Това би трябвало да разсее всяко твое съмнение.

— В бързината да докажеш правотата си, недогледа едно нещо — отвърна му Игън на висок глас, който прозвуча сух и провокативен.

— Какво е то? — попита Пит.

— Ами доктор Амброуз. Той сигурно все още е жив някъде оттатък срутването. Но дори и да е мъртъв, няма начин да извадим тялото му.

— Ще бъдат напразни усилия — рече Пит кратко.

— Одеве споменахте за две възможности — продължи Игън. — Това има ли нещо общо с втората?

Пит кимна почти незабележимо.

— Доктор Амброуз не е мъртъв.

— Да не искате да кажете, че раненият мъж не го е убил? — попита Маркес.

— Той едва ли би убил шефа си.

— Шефа си ли?

Пит се усмихна и отвърна твърдо:

— Доктор Том Амброуз е един от убийците.

7.

— Извинете, че толкова закъснях за вечерята — каза Пат, докато прекрачваше входната врата на семейство Маркес. — Но се нуждаех отчаяно от гореща вана, прекалено дълго стоях мокра до кости.

Лиза Маркес я прегърна сърдечно.

— Нямате представа колко се радвам да ви видя отново — жената отстъпи крачка назад и лицето й засия като на херувимче, когато видя, че след Пат влизаше и Пит. — Не знам дали ще мога някога да ви се отблагодаря, задето върнахте съпруга ми жив и здрав у дома.

— Постъпих нечестно — каза Пит с типичната си усмивка. — За да спася Луис, трябваше първо да спася себе си.

— Недейте да скромничите.

Пат се изненада, като видя, че Пит леко се смути и заби поглед в килима. Тя добави:

— Вашият съпруг не беше единственият, когото Дърк спаси.

— Луис беше много пестелив на думи относно преживелиците ви. Ще трябва да ми разкажете подробностите по време на вечерята. — Лиза беше облечена елегантно. — Дайте да ви закача палтата.

— Дали не надушвам лосово месо върху барбекюто? — попита Пит, излизайки от неловкото си положение.

— Луис се занимава с опушването на месо в гаража — каза Лиза. — Понеже е доста студено да се храним навън, подредих масата в остъклената част от задната веранда. Луис монтира там отопление, тъй че става приятно топло и уютно. Можете да си вземете по една бира, докато минавате през кухнята.

Пит се самообслужи с бутилка „Пасифисо“ от хладилника и отиде при Маркес в гаража. Маркес се беше навел над двесталитров тенекиен бидон, който бе приспособил за опушване на месо.

— Ухае прекрасно — каза Пит. — Не използваш ли скара с въглища?

— Далеч по-вкусно става животинското и птиче месо, както и рибата, когато се опушат — каза Маркес. — Отстрелях лоса миналия сезон. Насякох го на парчета в Монтроуз и го замразих. Почакай само да го опиташ със соса морней, който приготвя Лиза.

Не след дълго всички седяха около дългата чамова маса, скована от Маркес, в остъклената част от верандата и се наслаждаваха на лосовите пържоли, залети с приготвения от Лиза вкусен сос. Гарнитурата се състоеше от спаначено пюре, печени картофи и огромна купа салата. Маркес беше предупредил Пат и Дърк да не разказват с големи подробности за перипетиите им в рудника. Не искаше да разстройва излишно жена си, която и без това достатъчно силно се бе притеснила, преди да получи съобщението, че той е излязъл от рудника здрав и читав. Затова Пат и Дърк пропуснаха най-мъчителните за тях моменти, като изобщо не споменаха за убийците и обясниха отсъствието на Амброуз на вечерята с това, че срещнал приятели и тръгнал с тях.

Макар да се държаха така, сякаш се връщаха от разходка в парка, Лиза подозираше, че крият нещо, но си замълча. След вечерята Пат й помогна да раздигне масата и се върна при мъжете, а Лиза отиде първо да нахрани малките си дъщери, преди да направи кафе и да го поднесе с кейк.

— Извинете ме за малко. — Пит стана, влезе в къщата, размени няколко думи с Лиза и отново се върна при Пат и Маркес на верандата.

Като се увери, че жена му е достатъчно далече и няма да чува разговора им, Маркес погледна Пит право в лицето и рече:

— Не мога да приема теорията ти за доктор Амброуз. Сигурен съм, че е бил убит, след като го оставихме.

— И аз съм на същото мнение — добави Пат. — Нелепо е да твърдиш, че Том е нещо друго освен уважаван учен.

— Отдавна ли се познаваш с Амброуз? — попита я Пит.

Тя поклати глава.

— Не, запознахме се днес, но го знаех като уважавано име.

— И никога не си го виждала преди?

— Не.

— Тогава откъде си сигурна, че мъжът, който ни се представи за Том Амброуз, не е самозванец?

— Добре — намеси се Маркес, — да предположим, че е бил мошеник и работи с тия побъркани мотоциклетисти. Как тогава ще обясниш факта, че и той щеше да се удави, ако не се беше появил ти?

— Точно така — подкрепи го Пат. — Няма начин да е свързан с престъпен заговор, щом убийците се опитаха да убият и него.

— Съучастниците му се провалиха — каза Пит с подчертана сигурност. — Те може и да са били специалисти по подривни работи, но понеже не са били професионални рудокопачи като Луис, са поставили повече от необходимото за плана им взривно вещество. И вместо само да причинят срутване и да затворят тунела, те разрушиха скалата, задържаща подземна река, която се отприщи към по-долните нива на рудника. Погрешната им сметка обърка плановете им. Шахтата и камерата с черепа се наводниха, преди ония да заобиколят срутването с мотоциклетите си и да спасят шефа си.

Маркес се загледа в планинските върхове, заобикалящи Талърайд, които се очертаваха на фона на вечерните звезди.

— Защо им е трябвало да срутят покрива на тунела? Какво са щели да спечелят от това?

— Съвършеното убийство — отвърна Пит. — Те са имали предвид да убият вас двамата, като ви счупят черепите с камъни. После са щели да заровят телата ви под скалните отломки. Когато — или ако — някой ден останките ви бъдеха намерени, смъртта ви е щяла да мине за минна злополука.

— А защо са искали да ни убият? — попита изумена Пат. — С каква цел?

— Защото сте представлявали опасност.

— Луис и аз сме представлявали опасност? — По лицето й се изписа пълно объркване. — За кого?

— За добре финансиран, добре организиран таен интерес на някого, който не е искал откриването на камерата с черния череп да стане публично достояние.

— Защо някой ще иска да прикрие такава ценна археологическа находка? — попита Пат все тъй смутена.

Пит разпери ръце в жест на безпомощност.

— Именно тук предположението прекъсва. Но аз съм готов да се обзаложа, че това не е отделен случай. И че една следа от трупове води до други находки от тази величина.

— Единственият археологически проект, обгърнат от такъв род загадка, за който се сещам, е една експедиция преди време, водена от доктор Джефри Тафет от щатския университет в Аризона. Той и няколко студенти загинаха, докато проучваха една пещера в северния склон на планината Ласкар в Чили.

— Какво е причинило смъртта им? — поинтересува се Маркес.

— Намерили ги замръзнали — отвърна Пат. — Което според спасителния екип, който ги открил, било много странно, защото времето било чудесно, нямало бури и температурата на въздуха била много малко под точката на замръзване. Разследването не открило никаква причина Тафет и студентите им да са се споминали от хипотермия.

— Какво ценно от археологическа гледна точка е имало в пещерата? — попита Пит.

— Никой не знае със сигурност. Двама любители планински катерачи от Ню Йорк, и двамата преуспяващи адвокати, открили и проучили пещерата, докато слизали от върха на планината. Малко преди да бъдат убити, те описали древни артефакти, прилежно подредени.

— И те са загинали? — почуди се Пит.

— Частният им самолет катастрофирал при излитане от летището на Сантяго на път за вкъщи.

— Загадката се задълбочава.

— Следващите експедиции не открили нищо вътре — продължи Пат. — Предполага се, че адвокатите или са преувеличили…

— Или някой е прибрал находките — довърши Пит.

— Интересно, дали адвокатите са видели черен череп? — изрази гласно мислите си Маркес.

Пат сви рамене.

— Никой никога няма да узнае.

— Успя ли да спасиш записките си от камерата? — попита я Маркес.

— Намокриха се, докато плувах в рудника, но след като ги изсуших със сешоара за коса, станаха отново четливи. А ако ще ми задавате въпроси относно значението на надписите, откажете се. Символите не отговарят на нито една позната писмена форма, която съм виждала досега.

— Мислех, че писмените символи преминават от една култура в друга, както древна, така и съвременна… и че имат подобни изображения — каза замислен Пит.

— Не е задължително. Има много древни надписи, които се отличават от другите без паралелни символи. Повярвайте ми, знаците върху стените на камерата с черния череп са уникални.

— Възможно ли е да са нечия измислица?

— Не мога да кажа, преди да съм ги изследвала по-задълбочено.

— Уверявам ви — вметна Маркес, — че от много дълго време никой не е влизал в камерата преди мен. Околните скали не показват никакви белези от скорошни разкопки.

Пат приглади назад падналия над очите й дълъг кичур червена коса.

— Остава загадката кой я е изградил и защо.

— И кога — добави Пит. — Камерата и убийците са свързани по някакъв начин.

Внезапен порив на вятър изсвири в каньона и раздрънча стъклата на остъкленото помещение. Пат потрепери.

Застудява се. Мисля да си наметна палтото.

Маркес се обърна към кухнята.

— Къде се бави Лиза с кафето и десерта…

Пит го прекъсна, като изведнъж скочи на крака. С внезапно движение той наведе главата на рудокопача под масата, после сграбчи ръката на Пат и я блъсна на дървения под, като закри тялото й със своето, падайки върху нея. Някакво непривично движение в тъмнината до къщата го извести за заплаха — чувство, изострено в него с течение на годините. В следващия миг два изстрела се разнесоха от тъмнината навън, които явно бяха толкова близо един след друг, че проехтяха като един.

Пит лежеше проснат върху Пат и я чуваше как се мъчи да си поеме въздуха, който бе изкарал от гърдите й. После, когато чу познат глас да вика във вечерния мрак, се претърколи от нея и стана.

— Улучих го! — прозвуча уверено гласът.

Пит помогна на Пат да седне на стола и издърпа Маркес да се изправи.

— Това бяха изстрели… А този глас…? — заговори несвързано Маркес.

— Не се безпокой — успокои го Пит. — Хайката е на наша страна.

— Ами Лиза, децата ми… — смънка Маркес и се втурна из къщата.

— Те са на сигурно място в банята — хвана го за ръката Пит.

— Но как…

— Защото аз им казах да се скрият там.

Едър и набит мъж изникна от планинските шубраци около къщата. Носеше полярно облекло от бял комбинезон с качулка. Влачеше по снега тяло, облечено с черен костюм на нинджа, чието лице бе покрито със скиорска маска. По небето все още имаше малко светлина, за да се види разчорлената черна коса, тъмните етруски очи и широката усмивка на облечения в бяло мъж. Той влачеше тялото за единия му крак с такава лекота, сякаш беше петкилограмов чувал с картофи.

— Някакви проблеми? — попита Пит, излизайки навън в покрития със сняг двор.

— Никакви — отвърна непознатият. — Беше все едно да нападнеш в гръб слепец. Въпреки майсторския му опит да се промъква крадешком, последното нещо, което очакваше, беше засада.

— Да подцени набелязаната си жертва е най-опасното нещо, което може да допусне професионалният убиец.

Пат гледаше Пит с пребледняло лице.

— Нима ти си планирал това? — изрече тя механично.

— Разбира се — призна си чистосърдечно Пит. — Убийците са… — той млъкна и погледна към лежащия в краката му мъж — или по-точно бяха фанатици. Няма да се мъча да предполагам какво лежи зад мотива им да убиват всеки, който влезе в скалната камера. Колкото до мен, аз бях начело в списъка им на убийствата, когато се появих изневиделица и пъхнах гаечен ключ в колелата на добре смазания им план. Освен това те се страхуваха от мен, че мога да се върна в камерата и да взема черния череп, а от Пат — че може да разчете надписите.

След като излязохме от тунела и бяхме освободени от шериф Игън, този тук се е спотайвал и ни е наблюдавал, изчаквайки удобен момент. Тъй като те вече бяха направили усилие да скрият находката в камерата, като унищожат свидетелите, не беше трудно да се досети човек, че нямаше да оставят работата си недовършена и да пуснат някой от нас да си тръгне жив от Телърайд. Затова хвърлих въдицата и зачаках.

— Значи си ни използвал за примамка — смотолеви Маркес. — И можеше да бъдем убити.

— Беше по-добре да поема този риск сега, когато картите са на наша страна, отколкото да чакам да станем уязвими.

— Възможно ли е шерифът да има пръст в тази работа?

— Докато си говорим, той би трябвало да е задържал другия убиец в квартирата на Пат.

— Стрелец в стаята ми? — промълви изумена Пат. — Докато съм била в банята?

— Не — отвърна търпеливо Пит. — Той е влязъл едва след като тръгна с мен за дома на Маркес.

— Но той е могъл да влезе направо и да ме убие.

— Едва ли. — Пит й стисна ръката. — Вярвай ми, когато ти кажа, че има малка опасност. Не забеляза ли, че пансионът ти е почти празен? Затова шерифът нареди на група от неколцина местни жители да вървят нагоре-надолу по коридорите и да се хранят в трапезарията на пансиона, за да дават вид, че пребивават там. Трудно е за един убиец да вземе жертва сред тълпа от хора. Когато разбраха, че двамата с теб отиваме на вечеря у семейство Маркес, убийците разпределиха действията си. Единият реши да ни изпрати на гробището по време на вечерята, а другият — да претърси стаята ти за бележника и фотоапарата ти.

— Този не ми прилича на никого от работещите в шерифството — каза Маркес, сочейки към мускулестия и набит непознат.

Пит се обърна и обгърна с ръка рамото на мъжа, който бе усмирил убиеца.

— Да ви представя моя най-скъп и стар приятел Албърт Джордино. Ал е мой заместник-ръководител на специални проекти в НЮМА.

Маркес и Пат стояха неподвижни и не знаеха как да реагират. Оглеждаха Ал като микробиолог, който се взира през микроскоп в рядък екземпляр. Джордино просто пусна крака на убиеца, пристъпи напред и се ръкува с двамата.

— Приятно ми е да се запознаем. С радост ще бъда на вашите услуги.

— Кой стреля? — попита Пит.

— Този юнак имаше реакции, направо да те смаят — отвърна Джордино.

— Едва ли.

— Сигурно е душевноболен. Изстреля куршум в същия миг, в който и аз натиснах спусъка. — Джордино посочи малко откъснато парче плат от комбинезона си. — За малко да ожули кожата ми. Моят куршум го улучи в десния бял дроб.

— Извадил си късмет.

— О, кой знае — отвърна надменно Джордино. — Аз се целех, а той — не.

— Жив ли е?

— Мисля, че да. Но скоро няма да може да се включи в някой маратон.

Пит се наведе и свали маската от лицето на убиеца.

— Пат ахна от изумление. Разбираема реакция, като се имаше предвид обстоятелствата, помисли си Пит. На нея все още й беше трудно да повярва на всичко, което й се случи, откакто беше слязла от самолета на летището на Телърайд.

— О, мили боже! — В гласа й имаше смесица от шок и отчаяние. — Това е доктор Амброуз!

— Не, уважаема — възрази тихо Пит. — Това не е доктор Томас Амброуз. Както ти казах преди, истинският Амброуз вероятно е мъртъв. Това нищожество тук вероятно е възнамерявало да убие теб, мен и Луис, защото единствено той би могъл да ни разпознае със сигурност.

Истината в думите на Пит я прониза с неописуема жестокост. Тя коленичи и се вгледа в отворените очи на убиеца.

— Защо е трябвало да убиеш доктор Амброуз?

Очите на убиеца не трепнаха. Единственият признак, че е ранен, беше струйката кръв, стичаща се от устата му — сигурен знак, че е засегнат белият му дроб.

— Защото… — промълви раненият — той беше заплаха и трябваше да умре, както и всички вие.

— И имаш дързостта да оправдаваш действията си — вметна Пит с леден глас.

— Нищо не оправдавам. Дългът ми към Новата съдба не изисква никакви оправдания.

— Кой или какво е тази „Нова съдба“?

— Четвъртата империя. Но вие ще сте мъртви, преди да я видите. — В тона му нямаше омраза и надменност. Убиецът говореше с европейски акцент.

— Какво е значението на камерата и на черния череп?

— Те са послания от миналото. — За първи път мъжът се опита да се усмихне. — Това е най-голямата тайна на света. Само това можете да знаете.

— Сигурно ще станеш по-словоохотлив, като полежиш известно време в суровите условия на затвора за убийство.

Мъжът почти незабележимо поклати глава.

— Никога няма да стигна дотам.

— Ще се възстановиш.

— Грешите. Няма да имате възможност да ме разпитвате повече. Аз умирам с удовлетворението, че скоро ще ме последвате и вие, господин Пит.

Преди Пит да успее да му попречи, мъжът вдигна ръка към устата си и пъхна капсула между зъбите си.

— Това е цианид, господин Пит. Функционален и бързодействащ, както при Херман Гьоринг, който погълна такава капсула преди шейсет години — и той сдъвка отровата.

Пит бързо допря устни до ухото на убиеца. Трябваше да му втълпи няколко последни думи, преди душата на убиеца на Том Амброуз да отлети в отвъдното.

— Съжалявам те, нищожество такова. Ние вече знаем за вашата слабоумна Четвърта империя.

Това беше грозна лъжа, но Пит се почувства удовлетворен. Тъмните очи на мъжа се разшириха, после бавно угаснаха и се изцъклиха с невиждащ взор.

— Умря ли? — попита Пат.

— Като египетска мумия — отвърна студено Пит.

— Прав му път! — сви безразлично рамене Джордино. — Жалко, че не можем да хвърлим органите му на лешоядите.

Пат се обърна към Пит.

— Ти си знаел — рече тя тихо. — Никой друг не забеляза, но аз те видях как изпразни оръжието му.

— Той щеше да убие всички ни — смънка Маркес. — Как го заподозря?

— Въпрос на практика — отвърна Пит, — нищо повече. Мнимият доктор Амброуз не се държеше като човек, подложил живота си на риск.

Телефонът в кухнята иззвъня. Маркес вдигна слушалката, послуша малко, каза няколко думи и затвори.

— Беше шериф Игън — съобщи той. — Двама от заместниците му били сериозно ранени в престрелка в квартирата на Пат. Неразпознат въоръжен мъж бил смъртно ранен и починал, преди да проговори.

Пит се загледа замислен в трупа на мнимия доктор Амброуз.

— Кой казва, че мъртвите не говорели.

— Безопасно ли е да се излиза навън? — попита Лиза Маркес с глас малко по-висок от шепот, като надникна плахо в кухнята и се стресна от трупа на пода.

Пит отиде при нея и я хвана за ръката.

— Напълно безопасно.

Маркес обгърна покровителствено раменете й с ръка.

— Как са децата?

— Спаха почти през цялото време.

— Срутването запечата завинаги тунела — изрече той бавно. — Изглежда, че дните на изкопните ни работи в рудника свършиха.

— Няма да си загубя съня заради това — отвърна усмихната Лиза. — Ти си заможен човек, Луис Маркес. Време е да започнеш нов начин на живот.

— Освен това е и задължително… — посъветва го Пит и замълча, като чу воя на сирените на шерифската кола и на линейката, които се приближаваха насам. — Докато не разберем кои са тези хора и каква е била целта им — той загледа гневно трупа на убиеца, — ти и семейството ти ще трябва да напуснете Телърайд и да се покриете някъде.

Лиза погледна съпруга си с мечтателен поглед.

— Може би в онзи малък хотел, заобиколен от палми на брега на Кабо сан Лукас, който отдавна искаме да купим…

Той кимна.

— Май точно сега му е времето.

Пат докосна Пит по ръката; той се обърна и й се усмихна.

— А аз къде да се покрия? — попита тя тихо. — Не мога току-така да изоставя академическата си кариера. Работих усилно, за да стигна до мястото, което заемам в университета.

— Животът ти няма да струва и пукната пара, ако се върнеш там и продължиш изследователската си работа — отвърна Пит. — Поне докато не знаем пред какво сме изправени.

— Но аз съм специалист по древни езици, а ти се подводен инженер. Не е наша работа да преследваме убийци.

— Права си — съгласи се той. — Правителствените следствени управления ще поемат нещата оттук. Но експертизата ти по разрешаването на загадката няма да има цена.

— Значи не смяташ, че това е краят?

Той бавно поклати глава.

— Наречи го сложна конспирация или макиавелски заговор, но става въпрос за нещо, което далеч надхвърля обикновени убийства. Не е нужно да притежавам дарба на психолог, за да разбера, че надписите и черният череп в кухината таят нещо много повече, отколкото можем да си представим.

Когато шериф Игън пристигна и започна да разпитва Джордино, Пит излезе навън в студената нощ и вдигна поглед към черното небе, на което ясно се открояваше Млечният път. Къщата на Маркесови се намираше на височина около три хиляди метра над морското равнище и оттук звездите се виждаха по-едри и обсипваха небето като с безчет блестящи кристали.

Той се загледа отвъд небето и прокле нощта, прокле безпомощността си, незнайните убийци и себе си, задето се чувстваше изгубен сред водовъртеж от загадки. Кои бяха тия безумци и тяхната Нова съдба? Отговорите се губеха в нощта. Той не можеше да види очевидното, а неизбежното ставаше все по-далечно.

Беше напълно сигурен, че някой щеше да плати, и то много скъпо.

Изведнъж обаче започна да му олеква на душата. Отвъд гнева му лежеше ледена увереност, а отвъд нея — засилваща се яснота. В съзнанието му вече се оформи мисъл, която запрепуска и все повече се утвърждаваше, докато накрая му стана ясно какво трябва да направи.

Още на сутринта ще се върне в рудника и ще вземе черния обсидианов череп.

8.

Тъй като не можеха да използват пътя, по който се бяха измъкнали от рудника след експлозията, Пит, Джордино, Игън, Маркес и двамата заместник-шерифи тръгнаха по пътя от рудника „Пират“, по който беше влязъл Пит преди двайсет и четири часа. Следвайки указанията на компютъра на Пит, мъжете бързо стигнаха до наводнената шахта, която се спускаше към тунелите и отвеждаше към рудника „Рай“.

Пит застана на ръба на шахтата и погледна надолу към черната заплашителна вода, запитвайки се дали идеята беше добра. От вчера водата бе заляла още две нива на рудника.

Шериф Игън го смяташе за луд, Пат О’Конъл го смяташе за луд, Луис и Лиза Маркес също. Единствено Джордино се въздържа да го нарече луд, и то само защото самият той настоя да тръгне с него и да му се притече на помощ, в случай че приятелят му изпаднеше в беда.

Водолазната екипировка на Пит беше почти същата, каквато бе използвал предишния път, само че сега смяташе да си сложи сухо подводно облекло. Мокрото се бе оказало по-практично за движенията му извън водата и го предпазваше от студа в минните галерии, но сухото облекло изолираше повече тялото от вледеняващите температури на подземната вода. За сухия път до шахтата обаче той се бе облякъл с топли и удобни дрехи, като възнамеряваше да се преоблече със сухия водолазен костюм едва когато станеше време да се гмурне.

Луис Маркес се бе присъединил към групата, след като нае трима от съседите си рудокопачи да помагат в носенето на водолазната екипировка, която включваше въжена стълба за по-лесно спускане през вертикалните шахти. Шериф Игън, от своя страна, твърдо вярваше, че неговата помощ е необходима, за да ръководи спасителната операция, до каквато според него щеше неизбежно да се стигне.

Пит и Джордино съблякоха всекидневните си дрехи и за по-голяма термична защита първо си сложиха цели трика от полиестер и найлон, наподобяващи дълги гащи, съшити с фланелка с дълги ръкави, а след това „скочиха“ в мокрите си хидрокомбинезони „Викинг“, изработени от вулканизирана гума, с херметически съединени качулка, ръкавици и ботуши. След като провериха водолазните апарати и измервателните си уреди, Пит погледна Джордино в лицето. Ниският италианец изглеждаше спокоен и невъзмутим, сякаш щеше да се гмурка в плувен басейн, дълбок два и половина метра.

— Аз ще водя, като следвам пътя по направляващия компютър, а на теб оставям да наблюдаваш декомпресионните таблици.

Джордино вдигна декомпресионния компютър, стегнат с ремъци за лявата му ръка.

— Като взех предвид приблизително време под водата трийсет минути, на дълбочина трийсет и три метра и на височина три хиляди метра над морското равнище, доста се потрудих, докато изчисля престоите ни за декомпресия. Но мисля, че ще мога да те върна обратно в тази скална градина, без да си се упоил или без да си хванал емболизъм или кесонова болест.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен.

Пит си сложи цялата маска за лице „Марк II“ с вградена система за подводна комуникация и попита Джордино:

— Чуваш ли ме?

— Сякаш си в главата ми.

Екипът беше донесъл в рудника десет бутилки със сгъстен въздух. За гмуркането Пит и Джордино носеха по комплект от две бутилки, завързани за раниците им, и по една резервна бутилка между тях. Останалите четири бутилки трябваше да бъдат спуснати от Маркес и приятелите му на предварително определена дълбочина за декомпресионните престои, която щеше да покаже компютърът на Джордино. Двамата не носеха никакво оръжие освен водолазните си ножове.

— Мисля, че е време да тръгваме — каза Пит.

— След тебе — отвърна Джордино.

Пит включи водолазната си лампа и я насочи към гладката водна повърхност. Скочи от ръба и след метър и половина цопна във водната пустош, като изхвърли взрив от мехурчета. Бързо последва втори взрив, когато и Джордино се появи от мрака до него. Той му направи знак с палеца надолу, преви се надве и зарита с плавниците в посока към дълбините на рудника.

Двамата се гмуркаха надолу и надолу, лампите им прорязваха черната вода, без да разкриват нищо освен твърди скални стени. Плуваха бавно, изравнявайки увеличаващото се водно налягане в ушите си, колкото по-надълбоко се спускаха. Ако не знаеха, че се намират във вертикална шахта, щяха да се закълнат, че плуват в хоризонтална дренажна тръба.

Най-накрая се появи подът на галерията в края на шахтата; вагонетката се надигна да ги посрещне върху смълчаните и студени под дебелия пласт ръжда релси. Мътилката, причинена от силния прилив след взрива, се бе разпръснала и водата беше спокойна и прозрачна, видимостта достигаше най-малко петнайсет метра. Пит провери дълбокомера си — стрелката сочеше 56 метра — и той изчака Джордино да се изравни с него и да мине малко по-напред.

— Колко е оттук? — попита Джордино.

— Не повече от деветдесет-сто метра — отвърна Пит и посочи с ръка, — веднага след завоя.

Той се оттласна и навлезе в тунела, лампата му отскачаше нагоре-надолу по подпорните греди. Двамата завиха над коловоза. Изведнъж Пит изпъна ръка напред и спря внезапно.

— Изключи лампата си — нареди той на Джордино.

Приятелят му се подчини и тунелът потъна в задушаващ мрак. Но не напълно. Слаба светлина се процеждаше през водата пред тях.

— Май си имаме компания от бракониери — подметна Джордино.

— Защо тия типове се материализират всеки път, когато си издухам носа? — почти изстена Пит.

В скалната камера имаше двама водолази, които съсредоточено и чевръсто снимаха надписите на стените. Подводни прожектори върху стативи осветяваха наводненото помещение като в холивудско филмово студио. Пит погледна нагоре през дупката на пода на камерата, като внимаваше да стои в тъмното, за да не зърнат водолазите отражение от лицевото стъкло на цялата му маска.

Той се възхити на начина на работа на водолазите. Те използваха апарати за дишане, които поемаха и отстраняваха въздушните мехурчета, излизащи от регулаторите им за вдишване и по този начин избягваха разбъркване на водата пред обективите на снимачните им камери. Пит особено внимаваше да не допусне неговите мехурчета да се издигнат през отвора на пода на камерата.

— Здравата работят, не мога да им го отрека — отбеляза Пит. — Каквито и да са тия надписи, явно че са им толкова необходими, че са готови да убиват и умрат заради тях.

— Добре че системата им за общуване е настроена на друга честота, иначе щяха да чуят разговора ни.

— А сигурен ли си, че не са на нашата честота и възнамеряват да ни подмамят да влезем вътре?

Джордино се усмихна леко зад маската си.

— Тогава какво, да ги разочароваме ли и да побегнем назад?

— Имали ли сме някога случай, когато сме се измъквали по лесния начин?

— Никога, доколкото си спомням.

Връзката на Джордино с Пит нито за миг не бе отслабвала през дългите им години на приятелство — приятелство, започнало още от училище. Какъвто и план да измислеше Пит, колкото и налудничав или абсурден да беше, Джордино се хващаше на хорото, без изобщо да възрази. Двамата неведнъж бяха спасявали взаимно живота си, а когато се наложеше, единият едва ли не влизаше в главата на другия. Че работеха в пълна хармония, това се подразбираше от само себе си. Приключенията им се разнасяха като легенди сред персонала на НЮМА.

— Почти ще е невъзможно да се втурнем едновременно в камерата, преди ония да реагират — каза Пит, оглеждайки тясната дупка на пода.

— Бихме могли да влезем един по един и да ги прободем в корема — предложи с тих глас Джордино.

— Ако местата ни са разменени — смотолеви Пит, — те точно това ще направят с нас. Но нещо в мен ми подсказва да ги заловим живи.

— Лесно е да се каже…

Пит се осмели да се приближи още малко до отвора и се вгледа в двамата водолази, които бяха погълнати от работата си.

— Мисля, че ни се предоставя удобен случай.

— Не ме дръж в напрежение — подкани го Джордино и извади ръцете си от ръкавиците, за по-голяма свобода на действие.

— Ножовете им са завързани за глезените.

Веждите на Джордино се повдигнаха в знак на почуда.

— Нашите също.

— Да, но не ние ще бъдем нападнати в гръб от двама гениални и пъргави мошеници.

Водолазите в камерата приключиха със снимките на надписите и символите. Докато единият прибираше снимачната си апаратура в голяма брезентова чанта, другият започна да поставя взривен заряд в единия ъгъл на камерата. Това беше добре дошло за Пит и Джордино. Веднага щом водолазът с чантата се провря през дупката в долната кухина, Джордино издърпа рязко накрайника на регулатора му за дишане между устните и прекъсна притока на въздух. Едновременно с това той обгърна набитата си ръка около врата му и не го пусна, докато не го усети, че загубва съзнание.

— Аз приключих с моя — изпъшка тежко Джордино.

Пит не си направи труда да му отговори. С мощно отритване той се стрелна нагоре в камерата към другия нищо не подозиращ водолаз, който свързваше таймер за взривното вещество. Приближи се странично, за да не му пречат бутилките на гърба на водолаза. Повтаряйки същото, каквото стори Джордино, той дръпна накрайника му и го стисна за гърлото като в менгеме. Пит обаче не си позволи лукса да загуби време, за да види, че беше нападнал мъж с огромен ръст. Само две секунди му бяха необходими да осъзнае, че е постигнал нещо повече от силите си. Противникът му имаше телосложението и набитите мускули на професионален борец. Той не реагира с безпомощна инерция, а започна да се мята и рита в тясното помещение като обезумял. Пит се чувстваше като лисица, която неразумно бе скочила върху гърба на ранена мечка и се защитаваше на живот и смърт.

Невероятната животинска сила на мъжа, който се опитваше да се извърне и сграбчи главата на Пит, беше ужасяваща. Огромните му ръце накрая успяха да обгърнат главата му. За няколко мига Пит си помисли, че черепът му започва да се пука на стотици места. Онова, което попречи на мозъка му да се превърне в пихтия, беше една месеста китка, която се плъзна до челюстта му. Той изплю накрайника си, успя по някакъв начин да извърти заклещената си глава и захапа китката с всичката сила на челюстите си. Облак кръв изригна във водата. Яките ръце рязко се отделиха от главата му и в същия миг се разнесе вик на болка, който прозвуча като противно бълбукане. Пит продължи да стиска набития врат с последни сили и накрая в последен отчаян опит успя да разкъса маската на чудовището.

Огромният мъж отскочи назад към една от стените на камерата. Водолазният апарат на Пит се удари в скалата и изкара въздуха му, но хватката му не се отпусна нито с милиметър.

Пит беше зад гърба на мъжа и леко встрани и не можеше да види лицето му. Мятайки се наляво-надясно като куче, изтръскващо подгизналата от вода козина, гигантът правеше отчаяни усилия да напипа регулатора си за въздух, но накрайникът му беше здраво усукан около ръката на Пит. Тогава мъжът се наведе напред, за да измъкне ножа си от ножницата, стегната за десния му глезен. Пит обаче очакваше подобно движение. Когато гигантът се наведе, Пит пусна ръката си, стискаща врата му, вдигна я и заби пръст в едното му око.

Ефектът беше точно такъв, какъвто го очакваше. Огромният като горила мъж се вдърви и притисна с длан окото си. Но докато повдигаше ръката си, слепешката сграбчи ръката на Пит и бавно и безмилостно започна да извива назад два от пръстите му — безимения и средния. Неописуемата болка прониза Пит като мълния и пред очите му излязоха искри. Беше на път да отпусне хватката около врата на мъжа, когато почувства осезаемо облекчение. Болката не беше отминала, но леко стихна и той разбра причината — гигантът беше започнал да поглъща вода през отворената си уста. Движенията му станаха некоординирани и спазматични. Той навлизаше в първия стадий на давенето — изпадането в несвяст. Лицето му изведнъж се изкриви от страх и ужас. Пит изчака няколко секунди, след като мъжът се отпусна, после напъха накрайника в устата му, за да му подаде въздух.

Джордино се показа наполовина от дупката.

— Защо се забави толкова?

— Ами такъв ми е късметът — отвърна Пит между глътките въздух. — Винаги избирам погрешната лента на пътя, погрешната опашка в банката и най-огромния човек в света, с когото да се сбия. Какво стана с твоя човек?

— Завързах го здраво с електрически проводник за осветлението, който отрязах от тавана. — Джордино погледна към неподвижното тяло на дъното на камерата и очите му зад маската се разшириха. Той загледа Пит с нарастващо уважение. — Треньорите на Националната футболна лига знаят ли, че съществува такъв екземпляр?

— Ако знаеха, той щеше да е номер едно в селекцията — отвърна Пит, чувствайки как сърцето му се укроти и дишането му стана равномерно. — Вземи им ножовете и всяко друго оръжие, каквото намериш. После ми намери още електрически проводник, за да завържем и този тук, преди да се е свестил и да е разцепил планината на две. Не им слагай маските, нека зрението им остане замъглено.

Джордино завърза краката и ръцете на гиганта с шнура и го спусна през отвора в пукнатината под камерата. После свали една-две тежести от коланите и на двамата, за да увеличи малко плавателността на телата им с цел да улесни влаченето им през тунела. Взе и ножовете им. У по-дребния мъж намери и един малък пистолет, който изстрелваше къса стрела с шип в единия й край.

Докато Джордино се занимаваше с пленниците, Пит свали голяма найлонова мрежеста торба от колана си с тежести и откопча металната катарама в горния й край. После вдигна поглед към зловещия черен череп с празни очни кухини. Запита се дали черепът не носи проклятие? И какви ли дълбоки тайни крие?

Въпреки че беше идеалист по природа, у Пит надделяваше практическата страна. Макар да беше мечтател, той не вярваше в митове и народни приказки. Ако предмет или схващане не можеше да се види, пипне или разбере, за него той не съществуваше. Ако не се намираше петдесет метра под вода, щеше да се изплюе в очите на обсидиановия череп. Но тъй като черепът беше брънка във веригата от загадки, той беше твърдо решен да го предаде в ръцете на хора, които могат да го изследват както трябва.

— Извинявай, приятел — прошепна Пит на черепа толкова тихо, че Джордино не го чу, — но е време да бъдеш разкрит.

Той го вдигна много внимателно от пиедестала му и го пусна в торбата. На тази дълбочина тежестта му почти не се усещаше, но излезеше ли над водата, сигурно щеше да тежи най-малко двайсет килограма, помисли си Пит. След като хвърли последен поглед на камерата, на надписите на стените и на прекатурените по време на борбата, но все още светещи прожектори, той се гмурна с главата надолу през дупката, като внимаваше да не удари и счупи черепа в твърдата скала. Джордино вече беше издърпал двамата водолази в тунела. Гигантът се бе свестил и се мъчеше да се освободи от електрическия шнур, омотан около глезените му и прилепващ плътно ръцете му за огромното му тяло.

— Нужда от помощ? — попита го Пит.

— Ти вземи черепа и чантата със снимачните камери, аз ще влача боклуците.

— Най-добре е ти да плуваш пред мен. По този начин ще мога да наблюдавам двамата и да следя великана, в случай че почне да разхлабва връзките си.

Джордино му подаде малкия пистолет.

— Стреляй в адамовата му ябълка, дори само да шавне с пръст.

— Трябва да сме много внимателни, когато спираме за декомпресия, защото въздухът може и да не стигне за четиримата.

Джордино разпери ръце в знак на безразличие.

— Съжалявам, но не съм в настроение за жертвоготовност.

Обратният път беше бавен. Джордино съкрати времето си, докато влачеше двамата водолази и техните апарати за дишане, като ходеше по коловоза, вместо да плува към шахтата. Ценен въздух бе изхабен заради удължения път. Пит не отделяше поглед от въздушния си манометър — знаеше, че въздухът му е сериозно намалял. Уредът отчиташе едва сто трийсет и шест килограма. Той и Джордино бяха изразходвали двойно повече от количеството, което бяха изчислили, преди да се гмурнат, като в сметките им не влизаше стълкновение с нашественици.

Той се оттласна до едната страна на завързаните водолази и провери въздушните им манометри. Двамата мъже имаха общо триста и седемнайсет килограма въздух. Вероятно бяха намерили по-кратък път през рудника до камерата, предположи Пит. След време, което им се стори една година и един ден, те най-сетне стигнаха до вертикалната шахта и се изправиха за първия си престой за декомпресия. Шериф Игън и Луис Маркес бяха спуснали с найлоново въже две резервни бутилки със сгъстен въздух точно на дълбочината, която Джордино бе изчислил предварително.

Следейки зорко компютъра си за декомпресия, Джордино изслуша съобщаваните от Пит данни за въздушното налягане, останало в бутилките и на двамата. Едва когато те стигнаха извън безопасното ниво, той свали бутилките и ги избута настрани. Пленниците им не даваха признаци на войнственост. Съзнаваха, че съпротивляват ли се, ще загинат. Пит обаче остана нащрек. Гледаше на тях като на две бомби с тиктакащи часовникови механизми; очакваше от тях да се възползват от първата удобна възможност за бягство, която им се яви.

Времето се точеше като лепило. Пит и Джордино употребиха всичкия си въздух и преминаха на резервните бутилки. Когато изпразниха бутилките на единия пленник, двамата започнаха да си поделят въздуха от апарата на другия, като си подаваха един на друг накрайника след всяко вдишване. Когато изчакаха да мине предварително изчисленото време, те лениво заплуваха към следващия престой за декомпресия.

Вече привършваха въздуха и от тези бутилки, когато Джордино най-накрая направи знак за „излизане“ и рече:

— Купонът свърши. Можем да се разотиваме по къщите си.

Пит се изкатери по въжената стълба, която Маркес му бе хвърлил в шахтата. Стигна до ръба на пода на тунела и подаде на шериф Игън първо бутилките си, а после торбата с черепа и снимачните камери. След това Игън пое подадената му от Пит ръка и му помогна да се качи на твърдата скала. Пит се претърколи по гръб, свали маската си за лице и остана легнал за няколко минути, поемайки с облекчение студения влажен въздух в рудника.

— Добре дошли! — каза Игън. — Какво ви забави толкова? Трябваше да сте излезли преди двайсет минути.

— Натъкнахме се на двама кандидати за затвора ви.

В този момент се появи и Джордино, който влезе в тунела, после застана на четири крака и изтегли по-дребния пленник.

— За другия ще ми трябва помощ — рече той, като свали маската си. — Той тежи два пъти колкото мен.

Три минути по-късно Игън стоеше наведен над нашествениците и ги разпитваше. Те обаче го гледаха кръвнишки и не продумваха. Пит коленичи до тях и свали качулката, закриваща главата и брадичката на по-дребния мъж.

— Я виж ти, това бил моят приятел мотоциклетистът! Как е вратът ти?

Смутеният убиец повдигна глава и се изплю в лицето на Пит. Оголи зъби като зло куче и се вторачи в Пит с очи, които бяха виждали не една смърт.

— Ах, какъв сприхав човек! — рече Пит. — Фанатичен радетел на Четвъртата империя, така ли беше? Е, ще можеш да си мечтаеш за нея, докато гниеш зад решетките.

Шерифът се наведе и стисна рамото на Пит.

— Ще трябва да ги освободя.

Пит го загледа със святкащи зелени очи.

— Как така!

— Не мога да ги арестувам, освен ако не са извършили престъпление — отвърна безпомощно Игън.

— Аз ще предявя обвинения — намеси се със студен глас Маркес.

— За какво?

— За навлизане в чужда собственост, за разрушаването й и за кражба.

— Какво са откраднали? — попита изумен Игъл.

— Системата ми за горното осветление — отвърна невъзмутимо Маркес, като посочи към шнуровете, с които бяха вързани водолазите. — Те са ги откраднали от моя рудник!

Пит постави ръка на рамото на Игън.

— Шерифе, става дума и за опит за убийство. Мисля, че ще бъде разумно, ако ги арестувате за няколко дни, поне докато трае предварителното разследване, от което ще се разбере кои са тези хора и вероятно ще се разкрият доказателства за намеренията им.

— Хайде, Джим — обади се Маркес, — можеш поне да ги държиш под ключ, докато ги поразпиташ.

— Съмнявам се, че ще изтръгна нещо от тях.

— Така е — подкрепи го Джордино, решейки косата си с малка четка. — Те не изглеждат доволни летовници.

— Тук има нещо, което далече надхвърля границите на областта Сан Мигел — каза Пит, сваляйки хидрокомбинезона си. — Няма да навреди, ако уведомите когото трябва.

Игън се замисли за миг.

— Добре, ще изпратя рапорт до следственото управление в Колорадо…

Шерифът не се доизказа — всички глави се обърнаха към вътрешността на тунела, откъдето тичешком се зададе мъж, който крещеше, подгонен сякаш от дявола. След секунди видяха, че това е един от заместниците на шерифа. Той спря и клекна, навеждайки глава между коленете, за да си поеме дъх от тичането от хотелската винарска изба дотук.

— Какво има, Чарли? — попита го Игън. — Хайде де, говори!

— Труповете… — започна Чарли на пресекулки — труповете… в моргата!

Игън го хвана за раменете и бавно го изправи на крака.

— Какво за труповете?

— Няма ги.

— Как така ги няма?

— Съдебният лекар каза, че били изчезнали. Някой ги е откраднал от моргата.

Пит изгледа продължително Игън, после рече тихо:

— На ваше място, шерифе, бих изпратил копия от рапорта си и до ФБР, и Министерството на правосъдието. Тая работа се задълбочава много повече, отколкото всеки от нас може да си представи.