Атлантида открита

32.

10 април 2001

Буенос Айрес, Аржентина

Лимузините образуваха широка дъга по алеята за коли на британското посолство в Буенос Айрес. Дами в бални рокли и мъже в смокинги излизаха от дългите черни коли и влизаха през високите бронзови врати във фоайето, където ги посрещаха английският посланик в Аржентина Чарлз Лексингтън и съпругата му Марта — висока, ведра жена с бяла, късо подстригана коса. Събитието на годината беше празненството в чест на коронясването на принц Чарлз за крал, след като майка му кралица Елизабет най-накрая бе абдикирала.

Беше поканен целият елит на Аржентина и всички се отзоваха: президентът, лидерите на партиите от Националния конгрес, кметът на града, финансисти и индустриалци и най-известните знаменитости на страната. Всеки, който влезеше в балната зала, озвучена от музиката на оркестър в костюми от осемнайсетия век, биваше привлечен от пищния бюфет със закуски, приготвени от най-добрите готвачи, специално докарани за събитието от Англия.

Когато Карл Волф и неизменният му антураж от неговите сестри влязоха величествено в просторното фоайе, всички погледи се насочиха към тях. Личният му телохранител стоеше плътно зад тях през цялото време. Спазвайки семейната традиция, прелестните му сестри бяха облечени с еднакъв модел дълги рокли, но в различни цветове. След като бяха посрещнати от английския посланик, те продължиха към балната зала, където събудиха завистта на всички присъстващи жени.

Карл бе придружаван от Гели, Мария и Луси, които бяха довели и съпрузите си, и от Елзи, завърнала се наскоро от Америка. Когато сестрите и съпрузите им се впуснаха в танци, Карл поведе Елзи към бюфета, като по пътя си взеха по чаша шампанско от таблата на един от облечените в ливреи сервитьори. От закуските двамата си сложиха в чинии различни екзотични хапки и влязоха в библиотеката, където зърнаха свободна маса с два стола до един висок до тавана библиотечен шкаф.

Елзи тъкмо поднасяше вилицата с набодено парче сирене към устата си и ръката й замръзна във въздуха, а очите й се разшириха от изумление. Карл забеляза промяната в изражението й, но не се обърна да проследи погледа й, а изчака търпеливо обяснението. То дойде от появата на висок мъж, с груби черти на лицето и една красива жена с дълга до кръста огнена коса до него. Мъжът носеше смокинг, светлокафява брокатена жилетка и златна верижка на часовник, която висеше от малкото й джобче. Жената беше облечена с джемпър от черно копринено кадифе върху елегантна черна копринена рокля, дълга до глезените и с цепки отстрани. Огърлица от кристални мъниста обточваше изящната й шия.

Двамата се приближиха до Волфови и се спряха.

— Много ми е приятно да ви видя, Елзи — каза сърдечно Пит и преди тя да отговори, той отмести поглед към Волф. — А вие трябва да сте небезизвестният Карл Волф, за когото толкова много съм чувал. — После се обърна към Пат. — Разрешете да ви представя доктор Патриша О’Конъл.

Волф загледа Пит с убийствен поглед. Макар че явно не бе го разпознал, по гърба на Пат полазиха тръпки. Милиардерът беше изключително красив, но очите му гледаха студено и заплашително, а лицето му излъчваше подчертана жестокост.

— Въпреки че никога не сме се срещали — продължи с приятелски тон Пит, — имам чувството, че ви познавам отдавна.

— Нямам представа кой сте вие — каза Волф на перфектен английски, без ни най-малка следа от тевтонски акцент.

— Името ми е Дърк Пит.

За миг Волф го изгледа с недоумение, после по лицето му бавно се изписа враждебност.

— Вие сте Дърк Пит? — попита той студено.

— Никой друг — усмихна се Пит на Елзи. — Изглеждате изненадана, че ме виждате. Напуснахте Вашингтон толкова внезапно, че нямахме възможност да си побъбрим.

— Откъде изникнахте? — процеди тя през зъби.

— От „Улрих Волф“ — отвърна любезно Пит. — След като направихме една обиколка на кораба, двамата с Пат се озовахме в Буенос Айрес и решихме да се отбием да ви кажем по едно „здрасти“.

Ако очите й бяха лазери, Пит щеше вече да е опърлен.

— Можехме да ви убием.

— Е, нали се опитахте, ама не се получи — отвърна Пит нехайно. — Не ви съветвам да опитвате отново, особено тук, в английското посолство, пред очите на толкова хора.

— Излезете ли на улицата, господин Пит, ще бъдете на територията на моята страна, а не на вашата, така че няма кой да ви защити.

— Идеята ви не е добра, Карл. Само ще разгневите американските морски пехотинци навън, които ни придружиха дотук тази вечер под закрилата на американския посланик Джон Хорн.

Един от яките телохранители на Волфови пристъпи към Пит, сякаш да го удари, но в същия момент Джордино му препречи пътя, повдигна се на пръсти и осуети намеренията му. Телохранителят, който тежеше поне с двайсет килограма повече от Джордино и стърчеше с цели двайсет и пет сантиметра над него, го последна презрително и попита:

— Какво те кара да се мислиш за бабаит, дребосък такъв?

Джордино се усмихна снизходително.

— Дали ще ти направи впечатление, като ти кажа, че току-що видях сметката на десетина от вашата паплач?

— Той не се шегува — вметна Пит.

Реакцията на телохранителя беше забавна. Той не знаеше дали да се вбеси, или да остане нащрек. Волф вдигна ръка и лениво му направи знак да се отдалечи.

— Поздравявам ви за бягството от „Улрих Волф“. Охраната ми се оказа напълно неподготвена.

— Нищо подобно — възрази с приятелски тон Пит. — Охраната ви действа много добре. Ние просто извадихме късмет.

— От рапорта, който получих, късметът ви не е имал нищо общо в случая.

Това се доближаваше до комплимент от страна на Карл Волф. Той бавно се надигна от стола си и се изправи пред Пит. Беше с около пет сантиметра по-висок от него и със задоволство погледна отвисоко към този „трън“ в търговското обединение „Съдба“. Сините му очи блестяха, но втренченият му поглед срещна същия в очите на Пит, който обаче беше повече любопитен да изучи лицето на неприятеля си, отколкото да се опитва да подражава на детската игра „Кой пръв ще отмести поглед“.

— Правите голяма грешка, като се опълчвате против мен, господин Пит. Положително знаете, че съм се посветил на идеята да използвам всеки инструмент под моя власт, за да направя света толкова чист и незамърсен, колкото е бил преди девет хиляди години.

— Прилагате доста странен начин, за да я осъществите.

— Защо сте дошли тук тази вечер?

Пит отвърна настъпателно:

— Вашето семейство ми създаде големи неприятности и затова реших да се срещна с човека, който готви план да поеме ролята на господар на света.

— Е, срещнахте ме, и какво сега?

— Струва ми се, че сте заложили на феноменално явление, което няма да се случи. Откъде сте толкова сигурен, че близначката на кометата, която е заличила съществуването на аменеите, ще се върне и ще се сблъска със земята? Откъде сте сигурен, че няма да я подмине, както е станало навремето?

Волф погледна замислен Пит, после се усмихна злобно. Беше очевидно, че той, който притежава несметно богатство и власт, не е свикнал хората да не се страхуват от него и да не угодничат в неговото божествено присъствие.

— Предстоящият катаклизъм е повече от сигурен. След това светът, какъвто е познат на всяко живо същество днес, вече няма да съществува. С изключение на моето семейство, всички присъстващи в тази зала, включително вие, ще загинете. — Той се наведе напред с лукава усмивка. — Но аз се опасявам, господин Пит, че това ще се случи доста по-скоро, отколкото предполагате. Програмата бе изтеглена малко напред, нали разбирате. Краят на света… ще настъпи точно след четири дни и десет часа, считано от този момент.

Пит се опита да прикрие изумлението си. По-малко от пет дни?! Как е възможно?

Пат обаче не направи опит да прикрие тревогата си.

— И как ще го постигнете? Защо полагате такива усилия, за да го запазите в тайна? — попита тя нетърпеливо. — Защо не сте предупредили всяко живо същество на земята да се подготви за онова, което ще се случи? Толкова ли нямате съвест и вие, и сестрите ви? Нима сте лишени от чувство за състрадание? Нима смъртта на милиарди деца няма да измъчва съзнанието ви като всеки нормален човек? Вие сте същите като прадедите ви, които унищожиха милиони…

Елзи скочи на крака.

— Как смеете да обиждате брат ми? — изсъска тя злобно.

Пит обгърна с ръка талията на Пат.

— Не си хаби напразно думите за подлеци като тях — каза той с изопнато от гняв лице. Срещата ставаше все по-напрегната. Въпреки това той не можа да устои да не подметне още нещо и се обърна към Елзи с хладна усмивка. — Знаете ли, Елзи, обзалагам се, че да се люби човек с вас или с която и да е от сестрите ви е все едно да се люби с ледена скулптура.

Елзи замахна да го удари, но Пат успя да хване ръката й. Елзи се отскубна от хватката й вбесена, че някой извън семейството й се осмелява да се държи грубо с нея. За миг Пит и Карл помислиха, че двете жени ще се хванат за косите, но Пат се усмихна надменно и се обърна към Пит и Джордино.

— Много се отегчих тук. Защо някой от вас двамата, господа, не ме покани на танц?

Пит реши, че ще е по-разумно да поостане още малко и да се опита да изкопчи допълнителна информация от Волфови, като леко се поклони на Джордино.

— Първо ти.

— С удоволствие. — Джордино хвана Пат за ръка и я поведе към дансинга, където оркестърът свиреше „Нощ и ден“.

Пит заговори Карл.

— Много умно е от ваша страна, че скъсихте крайния срок. Как го постигнахте?

— О, господин Пит, нека запазя някои тайни за себе си.

Пит пробва друга тактика.

— Моите поздравления за корабите ви. Те са истински шедьоври на морската архитектура и инженерство. Единствено „Фридъм“, морският град, построен от Норман Никсън от „Енджиниъринг солюшънс“, се доближава донякъде до техния величествен мащаб.

— Така е. — Волф не успя да скрие изненадата си. — Смело мога да призная, че много от качествата на „Улрих Волф“ са заимствани от този проект.

— Наистина ли вярвате, че вашите огромни плавателни съдове ще се задържат на вода по време на потопа?

— Инженерите ми ме уверяват, че изчисленията им са съвсем прецизни.

— Ами ако грешат?

Изражението на Волф показа, че подобна мисъл никога не беше минавала през ума му.

— Катаклизмът ще се случи точно когато съм казал и нашите кораби ще оцелеят.

— Едва ли ще ми се прииска да съм наоколо, след като земята бъде опустошена и повечето от хората и животните изчезнат от лицето й.

— Това е разликата между вас и мен, господин Пит. Вие гледате на всичко това като на край, а аз — като на ново начало. А сега, лека нощ! Нас ни чака още работа. — Той обгърна с ръка кръста на сестра си и двамата се отдалечиха.

Пит отчаяно искаше да повярва, че Волф е просто един лунатик, но страстта на мъжа и на цялото му семейство надхвърляше границите на чистия фанатизъм. Пит остана на мястото си, изпълнен с тревога. Никой толкова интелигентен човек не би създал империя на стойност милиарди долари, за да я хвърли на вятъра заради такъв чудат план. Зад това положително се крие нещо толкова ужасяващо, че беше трудно да се вмести в представите на човек. Но какво? Според програмата на Волф на Пит му оставаха само четири дни и десет часа, за да намери отговорите. И защо Волф беше толкова откровен относно крайния срок? Като че ли изобщо не го беше грижа, че го издава на Пит. Дали просто мисли, че това вече няма значение и че никой не може да направи нищо? Или в коварния му ум се таеше някаква друга причина?

Пит се обърна и излезе от библиотеката. Отиде до бара и си поръча текила с лед. Посланик Хорн се доближи до него. Той беше светлокос човек с изражение на сокол, който кръжи над гората и е заинтересован повече да брани суверенитета си, отколкото да дебне плячка.

— Как мина разговора ви с Карл Волф? — попита той.

— Не много добре — отвърна Пит. — Той се вживява в ролята си на Бог, а пък аз така и не се научих да раболепнича.

— Странен тип е той. Не познавам човек, който да е успял да се сближи с него. Интересното е, че няма никакви признаци, които да подсказват защо той толкова вярва в тази фантастична история за края на света. Разказах я на колегите си и тук, и във Вашингтон и те ме увериха, че не съществуват факти за предстоящо подобно явление… поне в скоро време.

— Какви сведения имате за Карл Волф?

— Не са много. Само онези, за които четох в разузнавателните доклади. Дядо му е бил изявен нацист, избягал от Германия в края на войната. Дошъл тук със семейството си и група приятели нацисти, сред които били и най-добрите немски учени и инженери. Скоро след като пристигнали в Аржентина, за по-малко от две години те създали огромен финансов конгломерат, като купили и разработили най-големите чифлици и скотовъдни ферми, банки и корпорации в страната. Когато укрепили властта си, започнали да откриват клонове в чужбина с най-различни дейности — от химическа промишленост до електроника. Човек може само да предполага откъде е дошъл първоначалният им капитал. Слуховете говорят, че това е златото от германската хазна и авоарите, откраднати от евреите, загинали в лагерите. Какъвто и да е източникът обаче, той трябва да е представлявал неимоверно голям запас, за да се постигне всичко това за толкова кратко време.

— Какво можете да ми кажете за семейството му?

Хорн се спря, за да си поръча мартини от бармана.

— Предимно слухове. Аржентинските ми приятели понижават гласове, когато в разговора стане дума за Волфови. Говори се, че доктор Йозеф Менгеле, „Ангелът на смъртта“ в Аушвиц, бил свързан с Волфови, допреди да се удави преди няколко години. Трябва да призная, че историите звучат доста невероятно, но в тях се твърди, че Менгеле продължил с генетичните си експерименти и работил с първите поколения на Волфови, за да създаде потомство с висока интелигентност и изключително здрава физика. След това тези деца пък възпроизвели дори още по контролирана жилка, която вие виждате в изключителната прилика между всички от третото поколение Волфови, като Карл и сестрите му, които между другото, изглеждат досущ като братята и братовчедите им. Един от невероятните слухове е, че спермата на Адолф Хитлер била измъкната тайно от Берлин часове преди края на войната и била използвана от Менгеле, за да оплоди жените от семейство Волф.

— Вие вярвате ли в това? — попита Пит.

— Естествено, че не ми се иска да вярвам — отвърна Хорн и отпи глътка мартини. — Английското разузнаване мълчи по този въпрос. Но един офицер от разузнаването към посолството ми, майор Стив Милър, с помощта на компютър сравни снимки на Хитлер и на Волфови. Колкото и противно да звучи, с изключение на косата и цвета на очите, приликата в лицевата структура е поразителна.

Пит се изправи и протегна ръка.

— Господин посланик, нямате представа колко съм ви благодарен, че ме поканихте тази вечер и ми предоставихте закрила. Да дойда в Буенос Айрес беше безумен план от моя страна, а вие бяхте толкова щедър, като отделихте от времето си, за да ми помогнете да се срещна с Карл Волф.

Хорн стисна ръката на Пит.

— Извадихме късмет, че Волфови дойдоха на приема. Но трябва да ви кажа, че за мен беше истинско удоволствие да видя как натрихте носа на този арогантен и зъл човек. Като дипломат аз не мога да си позволя лукса да го направя лично.

— Той твърди, че оставали само четири дни до Армагедон. Значи семейството съвсем скоро ще се качи на своите суперкораби.

— Така ли? Странно — каза Хорн. — От добре осведомен източник знам, че Карл възнамерява да пътува вдругиден за Антарктида, за да провери съоръженията за извличане на минерали.

Пит присви очи.

— Доста е сгъстил програмата си.

— Антарктическият им проект си остава донякъде загадка. Доколкото знам, ЦРУ изобщо не е могло да внедри там агент.

Пит се усмихна на Хорн.

— Вие наистина сте в крак с разузнавателните въпроси, господин посланик.

Хорн сви рамене.

— Струва си понякога човек да си пъха носа навсякъде.

Пит завъртя текилата в чашата си и загледа замислен как течността се завихри около кубчетата лед. Какво толкова важно има в Антарктида, че се налага Волф да замине за там въпреки малкото дни, с които разполага, запита се Пит. Предположи обаче, че новият лидер на Четвъртата империя ще отлети все пак към корабите си, за да се приготви за великото събитие, вместо към полярния континент. Само пътуването дотам и обратно щеше да отнеме два дни… Нещо не се връзваше.

33.

На следващия ден двайсет и седем души от двестачленната династия Волф — главните директори на обединението „Съдба“ и главните архитекти на Четвъртата империя, се срещнаха в административната сграда на „Съдба“. Те се събраха в просторната заседателна зала с красиво резбована тикова ламперия, също от тиково дърво заседателна маса, дълга дванайсет метра. Голям маслен портрет на Улрих Волф висеше над полицата на камината в единия край на залата. Семейният патриарх стоеше изправен като бастун в черната си есесовска униформа, с издадена напред челюст и черни очи, които гледаха към някакъв далечен хоризонт отвъд картината.

Дванайсетте жени и петнайсетината мъже изчакваха търпеливо да им бъде поднесено петдесетгодишно порто в кристални чаши. Точно в десет часа Карл Волф излезе от председателския апартамент и зае челното място на масата. В продължение на няколко секунди той огледа едно по едно лицата на братята, сестрите и братовчедите си, насядали около масата. Баща му, Макс Волф, седеше от лявата му страна, Бруно Волф — от дясната. Устните на Карл се разтвориха в лека усмивка — явно, че беше в добро настроение.

— Преди да започнем нашето последно събрание в сградата на търговско обединение „Съдба“ и в любимия ни град Буенос Айрес, искам да изразя възхищението си за начина, по който вие и вашите любими същества свършихте толкова много работа за толкова кратко време. Всеки член на семейство Волф даде от себе си повече от очакваното и ние трябва да сме горди, че никой не ни разочарова.

— Браво! Браво! — възкликна пръв Бруно, а след него заръкопляскаха и останалите.

— Без ръководството на моя син — съобщи Макс Волф, — замисълът на великия поход, предприет от дедите ни, никога нямаше да бъде осъществен. Горд съм с вашия забележителен принос към предстоящия нов свят и съм въодушевен, че нашето семейство, в чиито вени тече кръвта на фюрера, е вече пред прага да превърне Четвъртия райх в реалност.

По-гръмки ръкопляскания избухнаха около масата. Един страничен наблюдател би казал, че всеки от присъстващите в залата, с изключение на Макс Волф, е бил клониран — толкова много си приличаха: еднакви черти на лицето, еднакво телосложение, еднакви очи и коси. Сякаш заседателната зала бе облицована с огледала.

Карл отмести поглед към Бруно.

— Всички ли, които не присъстват тук сега, са на борда на „Улрих Волф“?

Бруно кимна.

— Всички членове на семейството са настанени вече удобно в жилищните им помещения.

— А продоволствията и съоръженията?

Вилхелм Волф вдигна ръка и докладва:

— Хранителните запаси са натоварени и складирани в трюмовете на четирите плавателни съда. Целият корабен персонал е на борда. Всички съоръжения и електронни системи бяха изпробвани. Всички функционират безотказно. Нищо не беше пропуснато и недогледано. Корабите са в пълна готовност да издържат и на най-яростните вълни. На нас ни остава само да отлетим до „Улрих Волф“ и да чакаме възкресяването.

Карл се усмихна.

— Ще трябва да отлетите без мен. Аз ще се присъединя към вас по-късно. Налага се да направя проверка на последните приготовления на минералодобивните ни операции в залива Окум.

— Гледай да не закъснееш — усмихна му се Елзи, — че да не отплаваме без теб.

Карл се засмя.

— Бъди спокойна, мила ми сестричке, няма да изпусна кораба.

Роза вдигна ръка.

— Успя ли онази американка да дешифрира аменейските надписи, преди да избяга от кораба?

Карл поклати глава.

— За жалост, каквато и информация да е открила, тя я отнесе със себе си.

— Не могат ли нашите агенти да й я отнемат? — попита Бруно.

— Опасявам се, че не. Тя е под закрилата на американското посолство тук. Докато съставим план да я заловим и предприемем осъществяването му, ще стане твърде късно. Крайният срок ни притиска.

Алберт Волф, палеоекологът на семейството, специалист по древната околна среда и нейното влияние върху предисторическия растителен и животински свят, поиска думата.

— Щеше да е от голяма полза, ако бях изучил писмените сведения на онези, които са оцелели от последния катаклизъм, но вярвам, че нашите компютърни проекции ни дават доста точна картина какво да очакваме.

— Веднъж бъдат ли тласнати нашите кораби към открити води — обади се Елзи, — първата ни задача ще бъде да проверим дали те са здраво споени срещу замърсявания от пепел, вулканични газове и дим.

— Не се безпокой за това, братовчедке — каза Бернт Волф, инженерният гений на семейството. — Вътрешните помещения на кораба са проектирани така, че за секунди да станат въздухонепроницаеми. После започва да действа специално филтриращо устройство. Всички системи бяха изпробвани и показаха коефициент на полезно действие сто процента. Осигурен е чист въздух за много продължителен период.

— Решено ли е в коя част на света ще слезем на суша, след като това стане възможно? — попита Мария Волф.

— Все още събираме данни и изчисляваме проекции — отвърна Алберт. — Трябва да определим как точно катаклизмът и потопът ще променят световните крайбрежия. След това ще бъде само въпрос на анализиране на обстановката.

Карл огледа роднините си.

— Много ще зависи от това как ще се промени земната маса. Европа може да бъде залята чак до Урал в Русия. Вода може да запълни и пустинята Сахара. Ледове ще покрият Канада и САЩ. Първата ни задача ще бъде да издържим на яростната атака и да чакаме търпеливо, преди да решим къде да основем главния град на новия световен ред.

— Взели сме предвид няколко обекта — обади се Вилхелм. — На първо място това е пристанище като Сан Франциско например, където ще можем да закотвим корабите. За предпочитане е наблизо да има земя, подходяща за засяването на земеделски култури и овощни дървета, както и централизирана област, която да улеснява транспортирането и разпространението на влиянието ни в новия свят. Много ще зависи от продължителността на катаклизма.

— Има ли предположение колко дълго ще останем на борда на корабите, преди да слезем на суша? — попита Герда Волф, чиято специалност беше образованието и която беше избрана да отговаря за училищните системи на корабите.

Алберт й се усмихна.

— Положително не по-дълго от необходимото, сестрице. Години ще минат, но ние няма как да предвидим колко време ще мине, преди да предприемем завладяването на сушата.

— А как ще се отнесем с хората, оцелели по високите планини? — попита Мария.

— Те едва ли ще са повече от една шепа — отвърна Бруно. — Открием ли такива, ще ги настаним в безопасни райони, за да се оправят както знаят.

— Няма ли да им помогнем?

Бруно поклати глава.

— Не можем да намаляваме хранителните си припаси, преди да сме сигурни, че ще стигнат за всички нас, след като се установим на сушата.

— След време освен ние от Четвъртия райх, всичко останало от човечеството ще изчезне — вметна Макс Болф. — Ще оцелеят само най-годните. Това е пътят на еволюцията. Фюрерът беше предопределил, че един ден господстващата раса ще управлява света. А тази господстваща раса сме ние.

— Нека бъдем честни, чичо — каза Феликс Волф. — Ние не сме фанатизирани нацисти. Нацистите измряха с нашите прадеди. Нашето поколение почита Адолф Хитлер само заради неговото предсказание. Ние не боготворим свастиката, нито викаме „Хайл!“ пред портрета на Хитлер. Ние сме поколение, създадено да прочисти настоящия свят от престъпления, корупция и болести, като сложи началото на човечество на по-високо ниво, човечество, което ще изгради ново общество, пречистено от греховете на старото. Чрез нашите гени нова раса ще изникне — чиста и недокосната от злините на миналото.

— Добре казано — похвали го Ото Волф, който не се беше обаждал дотогава. — Феликс красноречиво обобщи нашата цел и посвещение. Сега единственото, което ни остава на всички нас, е да доведем нашето велико начинание до триумфалния му край.

За няколко секунди настъпи тишина. После Карл скръсти ръце пред гърдите си и заговори бавно:

— Ще бъде много интересно да видим условията около нас след една година по това време. Ще бъдем свидетели на един свят, невъобразим за онези, които ще са си отишли.

34.

Малък покрит камион, боядисан в бяло, без отличителни знаци или рекламен надпис върху каросерията му, подмина терминала на градското летище, разположено в района на федералния окръг на Буенос Айрес, и спря под сянката на хангара по поддръжка на самолети. Летището обикновено обслужваше вътрешните авиолинии на Аржентина, както и полети от Парагвай, Чили и Уругвай. Като че ли никой от летищните работници не обърна внимание на тюркоазния служебен реактивен самолет, върху чийто фюзелаж дръзко изпъкваха буквите „НЮМА“, когато той кацна и зарулира към хангара, до който беше спрял камионът.

От пътническата врата слязоха трима мъже и една жена и стъпиха на нагорещения от обедното слънце бетон. Те обаче подминаха вратата на хангара, завиха зад ъгъла и продължиха към камиона. Когато стигнаха на десетина метра от него задната му врата се отвори и оттам скочиха четирима мъже от морската пехота на САЩ, облечени в бойни екипи, и наобиколиха превозното средство. Командващият отряда сержант помогна на конгресменката Смит, адмирал Сандекър, Хирам Йегър и на другия мъж да се качат и вратата на камиона се затвори след тях.

Вътрешността на камиона беше обзаведена така, че да изпълнява едновременно ролята на удобен кабинет и на команден пункт. Превозното средство, едно от петдесетте специално изработени за американските посолства по света, имаше за цел да закриля и помага на персонала на посолството да избяга от сградата в случай на нападение — както беше станало в Иран през ноември 1979 година, когато бяха взети заложници.

Пит пристъпи напред и прегърна Лорън Смит, която се бе качила първа.

— Ах ти, прелестно създание! Най-малко теб очаквах да срещна тук.

Ревност прободе сърцето на Пат О’Конъл, когато видя Пит да прегръща Лорън. Конгресменката от Колорадо беше далеч по-хубава, отколкото си я бе представяла.

— Адмиралът ме помоли да дойда и тъй като нямах работа, която да не търпи отлагане, ето ме тук, макар и за няколко часа.

— Жалко — каза той искрено. — Щяхме да си прекараме добре в Буенос Айрес.

— Не се и съмнявам — отвърна тя със сипкав глас. После погледът й падна върху Джордино. — Ал, радвам се да те видя.

Той се приближи и я целуна по бузата.

— За мен е удоволствие да виждам правителството ми в действие.

Сандекър пристъпи навътре, следван от Йегър и непознатия мъж. Той само кимна на Пит и Джордино и продължи направо към Пат О’Конъл.

— Нямате представа колко съм щастлив да стисна отново ръката ви, госпожо доктор.

— И вие нямате представа колко съм щастлива, че съм тук — отвърна тя и го целуна по челото за негово неприкрито смущение. — Двете с дъщеря ми сме ви много задължени, задето изпратихте Дърк и Ал да ни спасят.

— Не се наложи да ги изпращам — отвърна той с кисела физиономия. — Те тръгнаха на своя глава.

Йегър поздрави приятелите си и Пат, която след това беше представена за първи път на Лорън. След това Сандекър представи на всички доктор Тимоти Френд.

— Тим е мой стар приятел. В гимназията ми помогна да си взема изпита по алгебра. После аз постъпих във Военноморската академия, а той се записа в Минно-геоложкия институт в Колорадо, за да вземе диплома за геофизик. Не се задоволи с това и продължи да учи астрономия в Станфорд. Сега е един от най-уважаваните астрономи в страната и директор на лабораторията за стратегически изчисления и симулиращи програми. Тим е магьосник в областта на техниката за получаване на видимо изображение.

Голото теме на Френд беше оградено от кичури сива коса. Дребен на ръст, той трябваше да извие леко глава назад, за да погледне двете жени, които бяха значително по-високи от него. Можеше да гледа право в очите единствено Джордино, който беше висок колкото него — метър и шейсет и пет. Мълчалив сред приятели, Френд се оживяваше и разпалваше, когато изнасяше лекции пред студенти, директори на корпорации или високопоставени държавни служители. Нямаше да е пресилено, ако се кажеше, че в такива случаи той беше в стихията си.

— Моля, настанявайте се — каза Пит и посочи удобните кожени столове и дивани, разположени в квадрат в центъра на товарната секция на камиона. След като всички насядаха, член на персонала на посолството поднесе кафе и сандвичи от малката кухничка зад шофьорската кабина.

— Лорън прие да дойде тук — заговори Сандекър без излишни предисловия, — тъй като тя и нейният помощник проучили търговско обединение „Съдба“ и се сдобили с доста любопитна информация.

— Това, което открихме през изминалите два дни, е доста обезпокояващо — започна Лорън. — Съвсем тихомълком, под пълна тайна семейство Волфови и обединението „Съдба“ са продали всеки свой бизнес, всеки дял в национални и международни корпорации, всеки финансов холдинг, всичките си ценни книжа, недвижимо имущество, както и всяка мебел в жилищата си. Всичките им банкови сметки са закрити. Милиарди долари са превърнати в златни кюлчета, които са пренесени на тайно място…

— И сега са складирани в товарните отсеци на техните кораби — довърши мисълта й Пит.

— Сякаш целият им род от двеста души никога не е съществувал.

— Никак не са глупави тия хора — вметна Пит. — За мен е немислимо те да са способни на неразумни постъпки. И тъй, наистина ли се очаква падане на комета, или не?

— Тъкмо по тази причина помолих Тим да дойде — поясни Сандекър.

Френд сложи върху масичката между столовете и диваните няколко тънки папки. Взе първата и прелисти няколко страници.

— Преди да отговоря на въпроса ви, позволете ми да се върна малко назад, за да разберете за какво всъщност се готвят Волфови. Най-добре е да започна с падането на кометата върху земята преди близо седем хиляди години преди Христа. За щастие това явление не се случва периодично. Земята всекидневно е атакувана от малки астероидни частици, но те не са по-големи от юмрук и се стопяват още при навлизането си в атмосферата. Почти всеки век астероид с приблизителна големина от четирийсет и пет метра в диаметър се удря в Земята — като онзи, направил кратера в Уинслоу, Аризона, и другия, разпаднал се, преди да падне в Сибир през 1908 година и „бомбардирал“ площ от две хиляди квадратни километра. Веднъж на всеки милион години астероид, широк около осемстотин метра, се удря в Земята със сила, равна на едновременното детониране на всички съществуващи ядрени устройства. Над две хиляди от тези големи небесни „снаряди“ редовно пресичат на определени интервали нашата орбита.

— Доста страшничко звучи — вметна Пат.

— Това не бива да ви тревожи — усмихна се Френд. — Вероятността да загинете от паднал астероид е двайсет хиляди на едно. Ние обаче не можем да отхвърлим логическата вероятност, че е само въпрос на време, преди късметът да ни изневери.

Пит си наля кафе.

— Предполагам, че говорите за истински разрушителен удар.

— Да — закима енергично Френд. — Веднъж на всеки сто милиона години огромен астероид или комета се удрят в Земята. Така е станало преди шейсет и пет милиона години, когато астероид пада във водите край Юкатан и причинява изчезването на динозаврите. Този удар бил причинен от небесно тяло с диаметър десет километра и оставил кратер, широк близо двеста километра.

Френд замълча и хвърли поглед на отворените пред него страници.

— Това небесно тяло е било по-малко от онова, което е паднало на Земята преди девет хиляди години. Нашият компютърен модел показва, че то е имало диаметър около шестнайсет километра и е паднало в Хъдсъновия залив в Канада. Последвалата верижна реакция унищожила близо деветдесет процента от растителния и животинския свят на планетата, което е с двайсет процента повече от последствията, оставени от падането на астероида, довело до изчезването на динозаврите шейсет и пет милиона години по-рано.

Лорън гледаше с огромен интерес Френд.

— Какъв вид бедствия причинява една такава верижна реакция?

— Вземете тяло с диаметър шестнайсет километра и тегло няколко милиарда тона и го метнете през вакуум към огромна мека топка със скорост двеста хиляди километра в час. Ще предизвикате огромен взрив, който не може да се побере в представите ви. Земята вероятно е прокънтяла като камбана, когато сътресението от удара се е разнесло до всяко нейно кътче. Като използвахме компютърно симулиране и техниката за визуализация, които бяха много сложни процедури и ще ми отнеме два часа да ви ги обясня, ние стигнахме до заключението, че кометата е паднала под ъгъл и се е врязала в югоизточната част на Хъдсъновия залив, като е образувала кратер с диаметър триста и седемдесет километра. Цялото количество вода в залива се изпарило, когато масата на вече разпадналата се комета се забила в Земята на дълбочина над три километра. Астронавтите направиха снимки, които показват съвършена сфера там, където брегът огражда останките от кратера.

— Как разбрахте, че е било комета, а не астероид или метеорит? — попита Йегър.

— Астероидът е малко тяло или по-малка планета, която се движи във вътрешната слънчева система и се върти около слънцето. Някои от тях са богати на въглерод, други съдържат минерали, богати на желязо, силиций и други елементи. Метеоритите пък в по-голямата си част са отломъци от астероиди, които са се сблъскали един в друг и са се натрошили. Най-големият, намерен досега, тежи седемдесет тона. Кометата е доста по-различно нещо. Тя често се нарича „мръсна снежна топка“, състояща се от лед, газ и скални прахообразни частици. Обикновено кометите се движат в много дълга овална орбита във външния край на слънчевата система, а нерядко и отвъд него. Поради гравитационното взаимодействие от слънцето и планетите някои се отклоняват и се въртят около слънцето. Когато се приближат до него, повърхностният им лед се изпарява и образува грамаден удължен конус или опашка. Обикновено кометите се смятат за остатъци от формации на планетите. Като сондираха, а после анализираха състава на микроскопичните отломъци, открити във и около кратера в залива Хъдсън, геофизиците се натъкнаха на мънички частици, в които те разпознаха част от комета, която се е сблъскала със Земята през седем хилядната година преди Христа. Пробите не разкриха никакви следи от обичайните минерали и метали, свързвани с астероидите.

— Какви са последиците от този сблъсък на кометата със Земята? — попита Сандекър.

— Ужасни. Обърнат наопаки конус от нажежена скала, пара, прах и отломки били изхвърлени високо над атмосферата, след което се посипали обратно върху Земята, предизвиквайки необуздани горски пожари из цялото земно кълбо. Огромни количества сяра, нагорещен азот и флуориди изпълнили атмосферата. Ветрове със силата на урагани задухали над суша и вода, озоновият пласт се разкъсал и небето се закрило. Нашето компютърно симулиране показва, че този облак от отломъци и дим се е задържал най-малко година и два месеца. Само той е бил достатъчен да унищожи по-голямата част от живота на Земята.

— Умът ми не го побира — промълви Лорън.

Френд се усмихна леко.

— За жалост това е само началото. Тъй като Хъдсъновият залив е отворен към Атлантическия океан, вълни, достигащи височина дванайсет-тринайсет километра, залели сушата. Флорида е била залята цялата заедно с повечето острови в света. По-голямата част от Европа и Азия потънали под вълни, нахлули със стотици километри навътре в сушата. Тъй като повечето от древните жители на Австралия живеели на брега или близо до него, деветдесет процента от населението загинало само за минути. Югоизточна Азия също била покрита с вода. Огромна част от морския свят бил изхвърлен навътре в сушата и загинал там, след като вълните започнали да се отдръпват. Химическият баланс на океаните бил нарушен. Онова, което наводнението не унищожило в океаните, сторили го дънната утайка, калта и отломките.

Френд замълча за миг и продължи:

— Вследствие на удара от кометата земетресения, надхвърлящи стойностите, измервани по скалата на Рихтер, разтърсили земята и завинаги променили размерите на планини, равнини и пустини. После вулкани, спящи или действащи, изригнали, разтопена лава на огромни пластове, високи над километър, заляла останалата ненаводнена суша. Ако астронавт, излетял за Марс преди катаклизма, се върнел след две години, той нямало да може да познае света, нито е щял да завари познати или любимите си същества живи. Щял е вероятно да се окаже единственият човек на Земята.

Пит прекъсна астронома.

— Не рисувате много приятна картина.

— Последиците наистина са били ужасяващи. След като водите от потопа се оттеглили, по сушата били пръснати каменни блокове с различна големина и форма, запазени и до днес и продължават да са загадка за геолозите, които иначе няма как да обяснят появата им там. Огромни наноси от прекършени дървета, наред с трупове на животни и морски свят, били отнесени навътре в сушата. Те все още могат да се видят в студените области на света и служат като доказателство, че са били изхвърлени там от гигантски катаклизъм. Огромни количества неоттеглила се вода образувала езера. В порядъка на един миг ивицата суша, разделяла Атлантическия океан от долината и реките на Средиземноморието, била разрушена и се образувало морето. Стари глетчери се разтопили, образували се нови. Тропически гори започнали да никнат в области с умерен климат, които някога били брулени от ледени ветрове и сковавани от ниски температури. Районите на Гоби, Сахара и Мохаве — тогава тропически горски площи — пресъхнали и се обезводнили. Континенталните шелфове, които навремето се издигали над водата, потънали. Магнитните полюси обърнали полярността си. Съществувалите цивилизации били погребани на сто и петдесет метра под земната повърхност. Поне двайсет години вероятно е трябвало да минат, за да се възстанови светът. Малцината оцелели по някакъв начин хора били изправени пред тежко съществувание и цяло чудо е, че някои от тях са издържали и са станали наши предци.

Пат остави чашата си на масичката.

— Като изключим скалните надписи на аменеите, повечето от които са били разрушени или заровени дълбоко под земята, почти няма писмени спомени за катаклизма от древните хора. Повечето са се предавали устно. Едва след като египетската, шумерската и индийската цивилизации съчинили отново писмения език, започнали да се разпространяват писмени сведения за потопа.

— Кой знае какви градове, какви места с техните археологически съкровища лежат пръснати из дълбокото морско дъно или са заровени под стотици метри дънна утайка и скали — вметна Пит. — Освен чрез надписите, оставени от аменеите, ние няма как да оценим величието на далечното минало, преди цивилизациите да са започнали да се изграждат наново.

Френд помълча малко, докато всички присъстващи си представяха кошмара. Погледът му пробяга из вътрешността на камиона — команден пункт, и с любопитство се замести от лице на лице, забелязвайки ужаса в очите им. Като че ли единствено Пит изглеждаше спокоен. Той сякаш размишляваше за нещо много по-различно, нещо съвсем далече оттук.

— Значи така свършва катаклизмът — отбеляза мрачно Сандекър.

Френд бавно поклати глава.

— Още не съм стигнал до най-лошото — рече той, без помен от предишната му усмивка. — Едва през последните няколко години учените осъзнаха резките промени, на които е била подложена Земята със или без влиянието на небесни тела от дълбокия космос. Сега знаем, че значителен удар от голяма комета или астероид е в състояние да причини разместване на земната кора. Чарлз Хапгуд излезе с теорията, че тъй като земната кора или черупка, която е само между трийсет и шейсет километра дебела, буквално плава върху вътрешно течно ядро, тя може и се върти около оста на ядрото, като причинява огромни крайности в климата и движението на континентите. Това се нарича разместване на земната кора и последствията му могат да бъдат катастрофални. Отначало мнозина геофизици се присмяха на теорията на Хапгуд. Алберт Айнщайн обаче съсредоточи вниманието си върху нея и накрая подкрепи Хапгуд.

— Все едно да напластиш тефлон върху футболна топка — подметна Йегър.

— Да, принципът е същият — потвърди Френд. — Компютърното ни възпроизвеждане показа, че ударът на кометата е упражнил такъв огромен натиск, че е бил достатъчен да размести земната кора. В резултат някои континенти, острови и други земни маси се преместили по-близо до екватора, а други пък се отдалечили от него. Същевременно земните полюси също изменили местата си и попаднали в зони с по-топъл климат. Това довело до отприщването на трилиони тонове вода, при което повърхността на океаните се повдигнала до сто и двайсет метра. Ще ви дам и пример: преди потопа човек е можел да прекоси пеша Ламанша от Лондон до Франция, без изобщо да си намокри краката.

— Накрая — продължи след кратка пауза Френд — целият свят се пренаредил. Северният полюс, който се намирал в центъра на Канада, сега е много по̀ на север, в днешното Антарктическо море. Сибир също се изместил на север за невероятно кратко време, както личи по плодните дървета с листа и мамонтите с козина, които били намерени замръзнали мигновено, с несмляна в стомасите им растителност, каквато вече не вирее на хиляди километри от това място. Понеже Северна Америка и по-голямата част от Европа се завъртели на юг, големият ледников период изведнъж свършил. Антарктида също се изместила на юг, с около три хиляди километра от мястото, което е заемала преди това в южното море, между по-долните части на Южна Америка и Африка.

— Това повлияло ли е на земната орбита? — поинтересува се Йегър.

— Не, орбитата запазила днешния си път около слънцето, както и земната ос. Екваторът останал там, където е бил в началото. Четирите сезона идвали и си отивали както винаги. Само външният облик на глобуса се променил.

— Това обяснява много неща — вметна Пит, — като например как аменеите са могли да начертаят карта на Антарктида без ледени маси.

— А какво е станало с въртенето на земната ос? — попита Джордино. — И то ли се е променило?

Френд поклати глава.

— Наклонът на Земята от двайсет и пет точка четири градуса останал постоянен. Екваторът също не се променил. Само земната кора над течното ядро се изместила.

Намеси се и Сандекър:

— Ако може да се върнем за момент на въпроса за кометата, време е да отговориш на въпроса на Дърк. Дали аменеите и семейство Волф са прави, като предвиждат катастрофален сблъсък с близначката на кометата, паднала на земята преди седем хиляди години преди Христа?

— Може ли още една чаша кафе? — попита Френд.

— Разбира се. — Лорън се пресегна за каната в средата на масата и му наля.

Френд отпи няколко глътки и остави чашата си.

— Преди да отговоря на този въпрос, адмирале, искам да опиша накратко новата система за сигнализиране на опасност от астероиди и комети, която влезе в действие миналата година. Няколко телескопа и специално конструирани уреди бяха поставени в различни райони на света за откриване на астероиди и комети, чиито орбити се приближават до Земята. Астрономите, обслужващи тези съоръжения, вече откриха над четирийсет астероида, които ще се доближат опасно близо до Земята в определени точки от орбитата й. Но подробните изчисления показват, че всички те ще минат на безопасно разстояние от нея през идущите години.

— Имат ли данни за приближаването на втората комета — попита Лорън със свито сърце — и дали не са премълчали някакво предупреждение за опасността?

— Не — заяви твърдо Френд. — Въпреки че астрономите са се договорили да запазят в тайна новината за евентуална среща до четирийсет и осем часа, докато компютърните проекции не потвърдят твърдо, че сблъсъкът е неминуем. Едва когато бъдат сигурни, че това ще стане, чак тогава ще го огласят пред обществеността.

— Значи искате да кажете, че… — започна Йегър.

— Че засега подобно нещо не се очаква.

Пит погледна Френд право в очите.

— Я повторете.

— Явлението, станало през седем хилядната година преди Христа — доуточни Френд, — се случва веднъж на милион години. Кометата, паднала на Земята, и другата след нея, която я е подминала дни по-късно, не са близначки. Те са отделни небесни тела, движещи се в различни орбити, които случайно са пресекли пътя на Земята в почти едно и също време. Невероятно съвпадение, нищо повече.

— Колко скоро се предполага, че ще се върне втората комета? — попита Пит с мрачно лице.

Френд се замисли за момент и отвърна:

— Нашите най-смели предположения са, че тя ще се приближи на разстояние не по-малко от дванайсет хиляди километра от земята… и то след десет хиляди години.

35.

Настъпи гробно мълчание, докато насядалите около доктор Френд осмисляха думите му. Пит изпусна ругатня под носа си, после се вторачи в лицето на астронома, сякаш искаше да прочете нещо в очите му — известна несигурност може би. Но не откри нищо подобно.

— Кометата… — започна той.

— Казва се Болдуин, на името на астронома, който я преоткри — прекъсна го Френд.

— Казвате, че кометата Мърфи и втората комета от сведенията на аменеите са една и съща, така ли?

Френд закима енергично.

— Няма съмнение в това. Изчисленията потвърждават, че орбитата й съвпада с тази на кометата, причинила катаклизма в седем хилядната година преди Христа.

Пит отмести поглед към Сандекър, после към Пат и отново към Френд.

— Не е ли възможно да има грешка?

Френд сви рамене.

— Допустима граница на грешка може би от двеста години, но със сигурност не повече. Единственото друго небесно тяло, навлязло в атмосферата около нашата планета в писмената история, е онова, което е изравнило със земята двете хиляди квадратни метра площ от Сибир. Едва сега астрономите започнаха да вярват, че вместо да нанесе колосален удар, на практика то само е блъснало земната кора.

— Волфови положително са се сдобили с тези данни — вметна Лорън объркана. — Иначе не виждам смисъл защо ще ликвидират всяко семейно притежание, след като са похарчили милиарди долари, за да построят флот от кораби, за да оцелеят в катаклизъм, за който знаят, че няма да се случи.

— Всички ние сме съгласни с вас — каза Сандекър. — Може би семейство Волф са чисто и просто една банда мошеници.

— Не само семейството им — обади се Джордино, — но и още двеста и седемдесет хиляди души, които работят за тях и очакват с нетърпение пътуването за никъде.

— Това не ми звучи като действия на побъркани хора — каза Лорън.

— Съвсем правилно — съгласи се Пит. — Когато Ал и аз проникнахме в суперкораба, открихме от какъв невероятен фанатизъм са водени всички, за да оцелеят от потопа.

— И аз стигнах до същото заключение — добави Пат. — Разговорите, които дочух, се отнасяха предимно за предстоящия катаклизъм. В съзнанието им нямаше капка съмнение, че бедствието ще унищожи света и че на тях им се предоставя възможността да създадат нова цивилизация без останки от старата.

Джордино погледна Пат.

— Отглас от Ной и неговия ковчег.

— Но от далеч по-огромен мащаб — уточни Пит.

Сандекър поклати бавно глава.

— Трябва да призная, че цялата тази работа е пълна загадка за мен.

— Семейство Волф трябва да имат някакъв основателен мотив. — Пит замълча, като видя, че всички погледи се отправиха към него. — Друго обяснение няма. Ако те са убедени, че цивилизованият свят ще бъде пометен до основи и заровен завинаги, те трябва да знаят нещо, което никой друг на Земята не знае.

— Мога да те уверя, адмирале — намеси се Френд, — че бедствието не се задава от нашата слънчева система. И със сигурност няма да се случи до няколко дни. Нашата мрежа за следене не е открила никакви големи астероиди или комети, които да се приближават до земната орбита в обозримото бъдеще, поне не и преди края на следващия век.

— Тогава какво друго може да причини такава катастрофа? Има ли начин да се предвиди разместване на земната кора или на полюсите? — обърна се Йегър към Френд.

— Вижте, за земетресенията, вулканичните изригвания и вълните цунами е имало свидетели и за тях има писмени сведения. Колкото до раздвижването на земната кора или изместването на полюсите, те не са се случвали, откакто науката за земята води началото си от гърците. Така че ние нямаме никакви солидни данни, от които да вадим достатъчно заключения, за да направим дори опит да ги предвидим.

— Съществуват ли условия на Земята, които могат да причинят подобни неща? — попита Пит.

— Да — отвърна Френд. — Има природни сили, които могат да нарушат равновесието на Земята.

— Какви например?

— Най-вероятният сценарий би могъл да бъде изместване на ледена маса около един от полюсите.

— Възможно ли е наистина?

— Земята е като огромен детски пумпал или жироскоп, който се върти на оста си и обикаля около слънцето. И тя като пумпала не е в пълно равновесие, тъй като земната маса и полюсите не са разположени идеално, за да се постигне пълна стабилност. Така че Земята се поклаща, докато се върти. Ако един от полюсите увеличи прекомерно размера си, той ще повлияе на поклащането, подобно на „играенето“ на небалансирано колело на колата ви. Познавам уважавани учени, които вярват, че това се случва на равни интервали от време.

— Колко често?

— Приблизително на всеки шест до осем хиляди години.

— Кога е било последното изместване?

— Като анализираха проби, извлечени дълбоко изпод дънните утайки на моретата, океанографите установиха, че последното изместване датира отпреди девет хиляди години, приблизително по времето, когато кометата е паднала на Земята.

— Значи скоро предстои да се случи — подметна Пит.

Френд разпери ръце в знака на безпомощност.

— Не можем да кажем със сигурност. Знаем само, че когато дойде денят, изместването ще стане внезапно. Няма да има никакво предупреждение.

Лорън погледна Френд с безпокойство.

— Каква ще бъде причината?

— Ледената формация, която се натрупва върху Антарктида не е разпределена еднакво. Едната страна на континента получава по-дебел пласт от другата. Всяка година над петдесет милиарда тона лед се напластяват само върху Бариерата на Рос — увеличаващ масата си шелфов ледник, който съответно увеличава и поклащането на Земята. В резултат, след време изместването на тежестта и на полюсите, както самият Айнщайн е предрекъл, трилиони тонове вода и лед, с височина хиляди метра, ще се понесат от двата полюса към екватора. Северният полюс ще тръгне на юг, а Южният — на север. Бедствените стихии, отприщени от сблъсъка на кометата навремето, ще се повторят. Главната разлика е, че вместо население на света от около милион души преди девет хиляди години, сега имаме свят, населен от седем милиарда души, които ще изчезнат от лицето на историята. Ню Йорк, Токио, Сидни, Лос Анджелис ще бъдат изцяло потопени, докато градове, много навътре в сушата, ще бъдат сринати до основи и унищожени. Едва ли парче бетон ще бъде запазено там, където милиони хора са вървели по него само допреди дни.

— А ако Ледената бариера Рос внезапно се откъсне от континента и заплава свободно към морето? — попита Пит.

Лицето на Френд помръкна.

— Това също вече е взето предвид. Компютърното симулиране показа, че рязко движение от страна на Бариерата на Рос ще причини нарушаване на равновесието толкова значително, че ще е достатъчно да доведе до внезапно изместване на земната кора.

— Какво разбирате под „рязко движение“?

— Нашето симулиране показа, че ако целият шелфов ледник се откъсне и навлезе на стотина километра навътре в морето, новото положение на ледената маса ще увеличи поклащането на Земята дотолкова, че ще се стигне и до полюсно изместване.

— Според изчисленията ви за колко време ще бъдат изминати тези стотина километра?

Френд се замисли за момент, преди да отговори:

— Като се вземе предвид скоростта на теченията в тази част на Антарктика, бих казал за не повече от трийсет и шест часа.

— Има ли начин да бъде предотвратено това движение? — попита Лорън.

— Не виждам как — поклати глава Френд. — Не, съмнявам се, че дори хиляда ядрени бомби не ще са в състояние да стопят достатъчно маса от Бариерата на Рос. Но вижте, това все пак е теория. Какво друго би могло да откъсне шелфовия ледник и той да заплава към открито море?

Пит погледна Сандекър и срещна погледа му. Всеки от двамата мъже си представи един и същ кошмар, всеки прочете мислите на другия. Погледът на Пит се отмести към Лорън.

— Колко далече от Бариерата на Рос се намира нанотехническото съоръжение на Волфови, което извлича минерали от морската вода? — попита я той.

Очите на Лорън се разшириха от ужас.

— Ти нали не мислиш, че…

— Колко далече? — прекъсна я любезно, но настоятелно Пит.

Накрая тя изпусна дълбока въздишка.

— Съоръжението се намира точно в периферията на шелфовия ледник.

Пит върна вниманието си към Френд.

— Докторе, знаете ли какъв е размерът на Бариерата на Рос?

— Огромен — отвърна Френд, разпервайки ръце за по-голям ефект. — Не мога да ви кажа точните му размери. Знам само, че това е най-огромната маса лед в света.

— Дайте ми няколко минути — каза Йегър, като отвори портативния си компютър и пръстите му затанцуваха по клавиатурата.

Всички седяха мълчаливо и наблюдаваха как Йегър се свърза с компютърната мрежа в главната квартира на НЮМА. След минути данните се появиха на екрана.

— Площта на ледената маса възлиза на петстотин и четирийсет хиляди квадратни километра. Горе-долу площта на щата Тексас. Обиколката, без да се смята периметърът, гледащ към морето, е близо две хиляди и двеста километра. Дебелината на леда върви от триста до седемстотин метра. Глациолозите го сравняват с гигантски плаващ сал. — Йегър огледа лицата, попиващи сведенията му. — Има, разбира се, още цяла планина от допълнителни данни за Ледената бариера Рос, но тези са най-съществените.

— Възможно ли е — заговори Пат — човек да разтроши и откъсне петстотин и четирийсет хиляди квадратни метра ледена площ?

— Нямам представа — отговори Пит. — Но се обзалагам, че семейство Волф е планирало и се готви да направи именно това.

— Мили боже! — промълви Френд. — Това е немислимо.

— Парченцата от мозайката — вметна Джордино навъсен — се подреждат.

— Каквото и да значи това, те възнамеряват да откъснат шелфовия ледник от континента и да го избутат навътре в морето, което ще наруши въртенето на Земята и ще увеличи поклащането й. Веднъж стигне ли нарушеното равновесие до критичен стадий, полюсите ще изменят местата си и ще се получи разместване на земните пластове. Тогава мегакорабите на Волф, след като оцелеят от водната стихия, ще поемат към открито море, където ще легнат на дрейф, за да изчакат катаклизмът да свърши, преди да поемат неколкогодишното си пътешествие около променената Земя. Когато се уверят, че Земята е станала отново обитаема, те ще хвърлят котва край някой бряг и ще установят нов ред — Четвъртата империя — върху труповете на седем милиарда души и напълно унищожения животински и морски свят.

Всички в камиона седяха неподвижни; по лицата им беше изписана тревога и отчаяние. Никой не беше в състояние да си представи такъв ужас. Никое съзнание не можеше да обхване размера на подобен нечовешки акт.

— Бог да ни е на помощ! — смънка под носа си Лорън.

Пит погледна към Сандекър.

— Трябва да уведомите президента.

— Държах в течение научния съвет и началника на администрацията Джо Флин за нашите разследвания, но никой не взе заплахата на сериозно.

— Не е зле да я вземат на сериозно час по-скоро — вметна Джордино.

— Не е зле и ние да преосмислим възможностите си — каза Пит — и да излезем с план за действие. Оставащите ни три дни никак не са много време… ако искаме да попречим на Волфови да причинят нов апокалипсис.

36.

Пилотът приземи плавно реактивния самолет на търговското обединение „Съдба“ на дългата ледена писта. Построеният по поръчка японски двумоторен реактивен самолет „Драгонфайър“, последният останал от разпродадения самолетен парк, нямаше никакви опознавателни знаци и тъй като беше боядисан целият в бяло, се сливаше със заснежената местност, докато рулираше към стръмната стена на покрита с лед висока планина.

Когато летателният апарат се приближи на по-малко от двеста метра, създавайки впечатлението, че ще се блъсне в планината, леденият скат като по чудо се разтвори и разкри огромна пещерообразна вътрешност. Пилотът бавно спря машината в средата на хангара, прокопан в планината с робски труд преди близо шейсет години. Воят на реактивните двигатели стихна и турбините им постепенно спряха да се въртят. Зад тях масивните ледени врати върху няколко солидни гумени колела се затвориха плътно.

В хангара имаше паркирани още два други самолета, и двата военни версии на А340-300 на „Еърбъс индъстри“. Единият от тях можеше да превозва до 295 пътника и двайсет тона товар. Другият беше построен само като транспортьор. И на двата в момента се извършваха последни проверки на двигателите и се зареждаха с гориво за предстоящата евакуация на Волфовия персонал до убежището на големите суперкораби, които чакаха в безопасните води на чилийския фиорд.

В огромния хангар кипеше трескава дейност. Работници в разноцветните униформи на Волф се движеха безшумно и разговаряха тихо, докато пълнеха над стоте дървени сандъци с ценни предмети и богатства на аменеите, заедно с плячкосаните през Втората световна война съкровища и свещени нацистки реликви, и ги подреждаха за транспортирането им до „Улрих Волф“.

Петдесет мъже в стандартните черни униформи на охраната на търговско обединение „Съдба“ застанаха мирно в редица, когато Карл Волф и сестра му Елзи слязоха от самолета. Карл беше облечен в скиорски клин и широко кожено яке с вълнена подплата от алпака8. Елзи носеше скиорски гащеризон под три четвърти кожено палто.

Мъжът, който отговаряше за транспортирането, ги чакаше в подножието на спуснатата от самолета стълба.

— Братовчеде Карл и братовчедке Елзи, оказвате ни голяма чест с идването си тук.

— Братовчеде Хорст — подаде му ръка Карл, — чувствам за свой дълг да видя последните етапи преди задействането на системата за второто пришествие.

— А то скоро ще настъпи — отбеляза Елзи.

— Как върви евакуацията? — заинтересува се Карл.

— По график товарът и пътниците трябва да пристигнат на „Улрих Волф“ десет часа преди катаклизма — увери го Хорст.

В този момент брат им Хуго и сестра им Блонди се приближиха да ги поздравят.

— Добре се завърнал във Валхала! — каза Блонди на Карл.

— Непредвидени неща ме забавиха толкова дълго време — поясни Карл.

Хуго, който беше началник на семейната охрана, посочи към малък електрически автомобил, един от няколкото такива, предназначени за работа в пещерата, за да се избегне натрупване на въглероден окис във въздуха.

— Елате да ви заведа в командния център, където ще видите със собствените си очи как започваме да слагаме край на стария свят.

— Преди това обаче искам да направя проверка на охраната ти — каза Карл и последван от Елзи, тръгна покрай редицата от мъже в черни униформи, които стояха с изпъчени гърди, с автомати Р-10 на кръста и с картечни пистолети „Бушмастер-М17S“ през рамо. От време на време той се спираше пред някого от тях и го разпитваше за националността и военната му история. Когато стигна до края на редицата, кимна със задоволство и рече:

— Това се казва група от храбреци! Добре си се справил, Хуго. Момчетата създават впечатлението, че могат да се справят с всякакво нашествие.

— Те имат заповеди да стрелят на месо по всеки неидентифициран нашественик, навлязъл в територията ни.

— Надявам се да покажат повече умения от хората на Ерих в корабостроителницата.

— От наша страна няма да има провал — заяви твърдо Хуго. — Обещавам ти го, братко.

— Да се е опитвал някой да проникне дотук?

— Не, никой — отвърна Блонди. — Системата ни за контрол и откриване на цели не е сигнализирала за никакво движение в радиус от двеста и четирийсет километра от съоръжението ни.

Елзи отбеляза:

— Двеста и четирийсет километра съвсем не е голямо разстояние.

— Толкова е разстоянието до „Малка Америка“ номер шест, американската научноизследователска станция на янките. Откакто е построена, оттам не са проявявали никакъв интерес към нашите операции. Досега въздушното ни наблюдение не е открило никакъв опит за доближаване до минералодобивния ни комплекс.

— Американците си кротуват — допълни Хуго. — Не ни създават никакви проблеми.

— Не съм много сигурен — отбеляза Карл. — Бъдете нащрек с тях. Опасявам се, че тяхното разузнаване е може би на ръба да разкрие тайната ни.

— Всеки опит да ни попречат ще бъде закъснял — увери го Хуго. — Четвъртата империя е неизбежна.

— Искрено се моля да е така — отвърна Карл и се качи преди жените в електромобила. Макар в повечето случаи Карл да проявяваше галантност в присъствието на жени, той все пак излизаше от стара немска школа, която не възпитаваше мъжете да отстъпват на жените.

Шофьорът на електрическата кола напусна района на хангара и навлезе в тунел. След около четиристотин метра стигнаха до широка ледена пещера, приютяваща малко пристанище с дълги плаващи докове, които се поклащаха нагоре-надолу от течението на море Рос. Водните канали с високи покриви, които излизаха от закритото пристанище и стигаха до морето, извиваха леко и позволяваха на големи кораби да плават по пасажа, а надвисналите ледени скали скриваха от поглед отвън цялата гледка. Комплексът се осветяваше от монтирани на тавана десетки халогенни крушки. Четири подводници и един малък товарен кораб бяха закотвени до доковете. Целият пристанищен комплекс беше пуст. Товарните кранове стояха изоставени в близост до малък парк от товарни камиони и съоръжения. Жива душа не се виждаше нито на доковете, нито в превозните средства. Сякаш обслужващият персонал си беше отишъл завинаги.

— Жалко, че нашите подводници, които ни вършиха такава полезна работа през всичките тези години, ще потънат — отбеляза замислена Елзи.

— Може и да оцелеят — опита да я утеши Блонди.

Хуго се усмихна.

— Когато му дойде времето, аз лично ще се върна във Валхала, за да видя какво е положението им. Те заслужават да бъдат съхранени заради службата им за Четвъртата империя.

Старият тунел, дълъг петнайсет километра, който минаваше през скритото пристанище, самолетния хангар и стигаше до съоръжението за добив на минерали от морето, също бе прокопан от роби, докарани от бившия Съветски съюз, чиито трупове лежаха замръзнали в масов гроб в шелфовия ледник. От построяването му през 1985 година тунелът биваше разширяван и непрекъснато претрасиран поради изместването на леда.

В началото опитите да се добият ценни минерали от морето бяха неуспешни, но след революцията в нанотехнологията, извършена от Ерик Дрекслър в Калифорния и съпругата му Крис Петерсън, търговското обединение „Съдба“ хвърли огромните си богатства и ресурси в проект за контролиране структурата на материята. Като пренаредиха атомите и създадоха невероятно мънички двигатели, те поставиха производствените процеси на съвършено нова основа. Волфови обаче насочиха усилията си в извличането на ценни минерали, като злато например, от морската вода — процес, който постигнаха и продължиха да усъвършенстват, докато не започнаха да произвеждат хиляда тройунции злато на ден от море Рос, наред с платина, сребро и много други редки метали. За разлика от рудата, изкопавана от земята, а после преработвана скъпо чрез трошачки и химикали, минералите, добити от морето, излизаха в почти чист вид.

Инженерният център на минералодобивното съоръжение на търговско обединение „Съдба“ представляваше огромно помещение със сводест таван и наподобяваше просторната командна зала на космическия център на НАСА. Електронни пултове за управление се обслужваха от трийсет учени и инженери, които наблюдаваха компютризираната електроника на нанотехническата операция. Този ден обаче всички дейности по извличането на редки минерали от морето бяха преустановени и целият персонал на Волф беше съсредоточил работата си върху предстоящото разцепване на шелфовия ледник.

Карл Волф влезе в просторната зала и се спря пред широко електронно табло, което висеше от средата на сводестия таван. На него бе изобразена голяма карта на Росовия ледник. Около периферията й редица от тръби, подобни на неоновите, разграничаваха ледената бариера от заобикалящата я суша. Тръбите, които обточваха минералодобивното съоръжение върху шелфовия ледник и свършваха на 480 километра в отсрещния край, бяха зелени. Секторът, откъдето зеленият цвят свършваше, до ръба на морето, беше оцветен в червено.

— Районът в червено предстои да се програмира, нали? — обърна се Карл към главния инженер Юрген Холц, който се приближи до него и компанията му и кимна рязко в знак на поздрав.

— Да, точно така. — Холц вдигна ръка и посочи таблото. — Ние сме в процес на монтиране на молекулно задействащи се механизми. Остава ни да програмираме още около осемстотин километра до края на тунела в морето.

Карл огледа непрекъснато променящите се червени букви и цифри на дигиталните дисплеи, разположени на разстояние един от друг около картата.

— Кога ще настъпи критичният момент?

— До финалния процес на откъсването на шелфовия ледник остават шест часа… — Холц замълча и погледна няколкото цифри, показващи времето до началото на второто пришествие. — Двайсет минути и четирийсет секунди, считано от този момент.

— Някакви проблеми, които биха могли да доведат до забавяне?

— Не, не знаем да има такива. Всички компютризирани процедури и техните помощни системи бяха проверени десетки пъти. Тепърва трябва да открием и най-малкия признак за евентуална неизправност.

— Това е удивително постижение на инженерната мисъл — каза тихо Карл, докато оглеждаше двуцветните тръби, ограждащи шелфовия ледник. — Жалко, че светът никога няма да узнае за него.

— Наистина удивително постижение е това — потвърди Холц, — да се пробие в леда тунел с диаметър тринайсет метра и дължина две хиляди двеста и петдесет километра само за два месеца.

— Заслугата е твоя и на твоите инженери, които проектираха и изобретиха тази молекулна машина за прокопаване на тунели — отбеляза Елзи и посочи голяма снимка на стената, изобразяваща машината: кръгъл борверк, дълъг трийсет сантиметра, с хидравличен таран, конвейер за отпадъци и странен на вид механизъм отпред, който разкъсваше подбрани молекулни връзки в леда до буци, достатъчно малки, за да бъдат транспортирани до края на конвейера и изхвърляни в морето. Друг спомагателен механизъм спояваше отново мъничките буци в лед с почти кристална плътност, които се използваха за облицоване на тунела. При пълен режим на работа минният комбайн можеше да пробива по осемдесет километра за двайсет и четири часа. Сега, след като бе изпълнила предназначението си, огромната машина бе оставена под увеличаващ се пласт лед извън минералодобивния комплекс.

— Може би след като ледът се стопи, ние ще имаме възможност да използваме този комбайн за прокарване на подземни хоризонтални изработки — каза замислен Карл.

— Мислиш, че ледът ще се разтопи? — попита го изненадана Елзи.

— Ако изчисленията ни са деветдесет и пет процента точни, два месеца след катаклизма този участък от Антарктида ще свършва на две хиляди и осемстотин километра на север оттук.

— Още не мога да проумея как тази машина ще откърти целия този шелфов ледник и ще го прати в морето — каза Елзи.

— Забравих — усмихна се Волф, — че през последните три години ти беше нашият разузнавателен агент във Вашингтон и не беше запозната с подробностите около проекта „Валхала“.

Холц посочи огромното табло.

— Казано с възможно най-прости думи, госпожице Волф, нашата нанокомпютризирана машина създаде голям брой молекулно изкопирващите асемблери, които на свой ред произведоха над милиони и милиони мънички молекулни машини за разтваряне на лед.

— С други думи — каза замислена Елзи, — чрез молекулното инженерство изкопирващите асемблери могат да създадат машини, произвеждащи почти всичко.

— Именно в това е красотата на нанотехнологията — отвърна Холц. — Асемблерът може да се самоизкопира за няколко минути. За по-малко от двайсет и четири часа тонове изкопирани машини, размествайки трилиони атоми, пробиваха дупки в леда през петнайсет сантиметра една от друга над и под тунела. След като ледените тръби бяха пробити до предварително определена дълбочина, нанокомпютърът затвори всички по-нататъшни инструкции на машините. След шестнайсет часа, в момента, когато нашите метеоролози са предвидили силен вятър откъм морето в комбинация със значително силно течение, ще бъде изпратен сигнал, който ще активира отново машините. Те ще свършат работата по разтварянето на леда и отцепването на ледената бариера Рос от континента, която вече освободена, ще заплава свободно към морето.

— Колко време ще продължи това? — попита Елзи.

— По-малко от два часа — отвърна Холц.

— Тогава, десет часа след крайното откъсване — поясни Карл — разместената тежест на Бариерата Рос ще се измести много далече от Антарктическия континент и ще наруши крехкото балансирано въртене на Земята дотолкова, че да причини изместване на полюсите в унисон с раздвижването на земната кора, вследствие на което ще последва катастрофална разруха на света.

— Света, който ние можем да премоделираме по наш образец — допълни Елзи победоносно.

Един мъж с черната униформа на охраната се приближи почти тичешком към тях.

— Сър. — Той подаде на Карл лист хартия.

Лицето на Карл помръкна за миг, после доби замислен израз.

— Какво има? — попита Елзи.

— Съобщение от Хуго — бавно отвърна Карл. — Някакъв неидентифициран самолет лети насам над Амундсеново море и отказва да отговори на сигналите ни.

— Вероятно е самолетът за доставка на продоволствия, който отива към полярната станция на „Малка Америка“ — предположи Холц. — Няма причина за тревога. Той идва и отлита на всеки десет дни.

— И винаги ли прелита над Валхала? — поинтересува се Карл.

— Не точно над нас, но започва да снижава към станцията на няколко километра оттук.

Карл се обърна към охранителя.

— Ако обичате, кажете на брат ми да не изпуска от очи приближаващия се самолет. Ако види, че се отклонява от обичайния си летателен път към „Малка Америка“, нека веднага ме уведоми.

— Обезпокоен ли си, братко? — попита Елзи.

Карл я погледна; по лицето му беше изписана загриженост.

— Не съм обезпокоен, а просто предпазлив. Нямам вяра на американците.

— Съединените щати са далече оттук — опита да го успокои Елзи. — На някоя десантна част ще й са нужни повече от двайсет и четири часа, докато се съберат и прелетят разстоянието от над шестнайсет хиляди километра до залива Окума.

— Все пак си струва да сме бдителни — каза Карл и се обърна към Холц. — Ако се появи опасност, възможно ли е сигналът за разцепване на шелфовия ледник да бъде изпратен по-рано?

— Не, ако искаме да постигнем пълен успех — отвърна твърдо Холц. — Времето е разчетено до последната секунда. Трябва да чакаме, докато върховият момент на прилива активира молекулните машини за разтваряне на леда. Тогава отливът ще понесе огромната маса лед към открито море.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваме — вметна оптимистично Елзи.

Карл промълви бавно:

— Дано си права, сестрице.

В този момент друг охранител се приближи и подаде на Карл ново съобщение от Хуго. Карл го прочете, вдигна поглед и се усмихна плахо.

— Хуго съобщава, че американският снабдителен самолет лети по обичайния си курс на осемнайсет километра извън нашия периметър, на височина единайсет хиляди метра.

— Доста високо, за да стовари десантна част — отбеляза Холц.

— Никоя държава в света не би се осмелила да изстреля ракети в нашето съоръжение, без нейни разузнавателни агенти да са проникнали в нашата операция. А подобно нещо не се е случило. Охраната на Хуго е завардила всички пътища към Валхала.

— Завардила — повтори Карл, но вътрешно не беше много сигурен. Спомни си за мъжа, който вече бе осуетил много от целите на семейство Волф и се запита къде ли може да е в момента той.

37.

Под небе, закрито от плътен слой облаци, реактивният самолет на НЮМА кацна на замръзналата писта, зарулира към постройка с куполовиден покрив и спря до нея. „Малка Америка-5“ беше петата от американските полярни станции, носещи това име, откакто адмирал Бърд бе основал първата през 1928 година. Разположена навремето на няколко километра от ръба на Бариерата Рос, близо до Кейнанския залив, сега тя се намираше на един хвърлей от морето поради откъсването на ледени блокове с течение на годините. Базата служеше като крайна точка на дългия хиляда километра проходим леден път до надземния лагер „Бърд“ върху платото Рокфелер.

Мъж с лимоненозелена шуба и качулка, обточена с кожа, свали слънчевите си очила и се усмихна, когато Пит отвори пътническата врата и стъпи на замръзналата земя.

— Вие Пит ли сте, или Джордино? — попита той с гръмък глас.

— Пит. А вие сигурно сте Франк Каш, шефът на полярната станция.

Каш само кимна.

— Не ви очаквах толкова рано.

— Трябваше да побързаме.

Пит се обърна, когато слезлият от самолета Джордино се присъедини към тях, сам се представи, после додаде:

— Благодарим ви, че ще ни съдействате въпреки обаждането ни в последния момент, но въпросът наистина не търпи отлагане.

— Нямам причина да се съмнявам в това — отвърна Каш, — макар че не съм получил никакви инструкции от по-горе.

Тъй като Пит и Джордино не успяха да си издействат да бъдат включени в ударната група от екипи от специалните сили, сформирана за нападение на Волфовия комплекс, и да възпрепятстват предстоящия катаклизъм, адмирал Сандекър им нареди да останат в Буенос Айрес. Пит беше изтъкнал, че двамата с Джордино ще изиграят особено важна роля за нападението, тъй като именно те бяха открили ужасяващата истина за катаклизма, който щеше да бъде предизвикан от човешка ръка, и знаеха повече за Волфови и тактиките на охранителите им от всекиго другиго. И понеже така и така, беше допълнил той, се намират в Буенос Айрес — с осем хиляди километра по-близо до мястото на конфликта, те могат да стигнат там преди ударната група и да разузнаят съоръжението.

Молбата му обаче бе пренебрегната. Аргументът от страна на висшите военни беше, че те не са професионалисти, обучени и подготвени за такава напрегната и трудна операция. Колкото до Сандекър, той пък не беше склонен да разреши на най-опитните си мъже да извършат самоубийство в ледените води на континента на Южния полюс. Пит и Джордино обаче, както се очакваше, взеха един от самолетите на НЮМА и вместо да се върнат във Вашингтон, както им бе наредено, заредиха машината с гориво и отлетяха за Антарктида с надеждата да навлязат в минералодобивното съоръжение на Волфови през задната врата, без дори да имат план как ще прекосят близо стоте километра открито ледено пространство до мястото на Волфовата операция, след като кацнат в „Малка Америка“.

„Ще измислим нещо, като стигнем там“ — пак употреби любимата си фраза Пит. „Аз пък ще те следвам по петите, тъй като не мога да предложа нищо по-добро“, беше отговорът на Джордино.

— Да влезем вътре — покани ги Каш, — преди да сме се превърнали в ледени скулптури.

— Каква е температурата? — попита го Джордино.

— Доста поносима днес, тъй като няма вятър. Термометърът показваше двайсет градуса под нулата, когато го погледнах последния път.

— Е, поне няма да се налага да поръчвам лед за текилата си — вметна Пит.

Куполовидната постройка, осемдесет процента от която бе покрита с лед, се подаваше едва метър и половина над земята. Жилищните и работните помещения представляваха лабиринт от стаи и коридори, изсечени в леда. Каш ги поведе към трапезарията, съединена с кухнята, и им поръча гореща лазаня, а после донесе бутилка бургундско вино „Гало“.

— Не е марково, но върши работа — каза той усмихнат.

— Всички удобства на дома — отбеляза Джордино.

— Не съвсем — усмихна се тъжно Каш. — Човек трябва да е малоумен, за да иска да води такъв живот.

— Тогава защо не си намерите работа някъде на по-умерен климат? — попита Пит; беше му направило впечатление, че всички мъже в станцията носеха бради, а жените бяха без грим и прически.

— Мъжете и жените идват да работят на доброволни начала в полярните райони поради тръпката от опасностите, които крие изследването на неизвестното. Малцина са тук, за да избягат от проблемите си вкъщи. Повечето са научни работници, които искат да изпитат на практика свои хипотези, независимо в коя част на света ще ги отведат те. След година, прекарана тук, вече са нетърпеливи да се завърнат у дома. Дотогава или ще са се превърнали в зомбита, или ще са почнали да халюцинират.

Пит огледа Каш. Не забеляза блуждаещ поглед в очите му, поне засега.

— Човек трябва да има силен характер, за да живее в такова сурово обкръжение.

— До голяма степен зависи от възрастта — поясни Каш. — На хора под двайсет и пет години им липсва издръжливост, на хора над четирийсет и пет им липсва енергия.

След като изчака търпеливо, докато Пит и Джордино се нахранят, Каш попита:

— Правилно ли разбрах, когато ми се обадихте от Аржентина, че искате да прекосите шелфовия ледник до залива Окума?

Пит кимна.

— Да. Нашата цел е да стигнем до мястото на минералодобивната операция на търговско обединение „Съдба“.

Каш поклати глава.

— Тия хора са фанатици на тема охрана. Никоя от нашите научни експедиции не успя да стигне и на петнайсет километра от мястото, преди да бъде пропъдена от охраняващите го бандити.

— Ние сме много добре запознати с тия техни бандити — каза Джордино, отпускайки се на стола, след като беше напълнил стомаха си.

— Как смятате да се придвижите дотам? Ние не разполагаме с хеликоптер.

— Ще имаме нужда единственото от два сноумобила — отвърна Пит и забеляза, че лицето на ръководителя на полярната станция някак помръкна.

— Опасявам се, че двамата сте пропътували този дълъг път напразно. Два от сноумобилите ни са в ремонт и чакаме да ни докарат резервни части. Другите четири ги взеха изследователите, за да идат да проучат леда около остров Рузвелт, на север оттук.

— Кога очаквате да се върнат? — попита Пит.

— Не по-рано от три дни.

— Друг транспорт нямате ли? — попита Джордино.

— Един булдозер и десеттонен снокет.

— Какво ще кажете за снокета?

Каш сви рамене.

— Едно звено от гъсеничната верига се счупи от студа и чакаме да ни доставят резервно от Окланд.

Джордино хвърли поглед към приятеля си.

— В такъв случай нямаме друг избор, освен да продължим със самолета и да се надяваме, че ще намерим място, където да кацнем.

Пит поклати глава.

— Не можем да рискуваме да застрашим мисията на специалните сили, като се спуснем от небето. Надявах се, че със сноумобилите ще можем да изминем разстоянието дотам, да ги паркираме на два-три километра от комплекса и да се промъкнем незабелязано в него.

— Вие двамата говорите така, сякаш въпросът е на живот или смърт — вметна Каш.

Пит и Джордино си размениха погледи, после и двамата се обърнаха към ръководителя на станцията с мрачни лица.

— Да — потвърди Пит, — наистина е въпрос на живот или смърт, и то за много повече хора, отколкото можете да си представите.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Не — отвърна Джордино. — Освен това едва ли ще искате да узнаете. Отговорът може да провали целия ви ден.

Каш си наля чаша кафе и се загледа замислен в тъмната течност. После каза:

— Има една друга възможност, но е доста несигурна.

Пит го гледаше очаквателно.

— Слушаме ви.

— Имам предвид сноукруизера на адмирал Бърд — отвърна Каш така, сякаш изнасяше лекция, което не беше далеч от истината. — Това е една огромна кола, пригодена за полярни условия, със задвижване на четирите колела, най-голямото превозно средство за времето си.

— Кое време?

— Хиляда деветстотин трийсет и девета година… — отвърна Каш и замълча за миг. — Тя е била вдъхновението на Томас Поултър, полярен изследовател, който проектирал и построил чудовищно голяма машина с надеждата да превози петима души и кучето му до Южния полюс и обратно. Тя спокойно може да мине и за първото огромно превозно средство за развлечение. Само гумите й са широки над деветдесет сантиметра и имат диаметър три метра. Дължината й от броня до броня е седемнайсет метра, широчината й е шест метра, а теглото при пълно натоварване — трийсет и седем тона. Повярвайте ми, страхотна кола е!

— Звучи ми като прекомерно усъвършенствана — отбеляза Пит — за превозно средство, проектирано за пътуване до Южния полюс.

— Тъкмо това е било предназначението й. Освен повдигнатата отпред огромна кабина, колата има свой собствен механичен цех, жилищни помещения за пътниците и малка кухничка, която служи едновременно и за тъмна стаичка за промиване на филми. В задната част е предвидено пространство за склад, където могат да се държат продоволствия, резервни гуми и достатъчно гориво за пробег до осем хиляди километра. На всичкото отгоре е пригодена и да превозва на покрива си самолет „Бийчкрафт“, снабден с шейна за кацане.

— И с какво се задвижва това чудовище?

— С дизелови двигатели с мощност две хиляди и петдесет конски сили, свързани с електрически тягови мотори със седемдесет и пет конски сили, които захранват всичките или едно от колелата. И четирите колела могат да бъдат завъртани за бавен ход, за остри завои и дори за обратно движение, когато се пресичат пукнатини в леда. Всяко колело тежи две хиляди и седемстотин килограма. Гумите имат дванайсет подпротекторни слоя и са произведени от „Гудиър“.

— Искате да каже, че тази чудовищна машина не само съществува, но е и на разположение тук? — не можеше да повярва Пит.

— О, че съществува, съществува, но дали е на разположение и дали е в състояние да пропътува стотината километра по шелфовия ледник, това не мога да ви кажа. Сто километра може и да не са голямо разстояние, но след като сноукруизерът беше завършен, пренесен по Атлантическия океан с кораб и разтоварен в „Малка Америка-3“, добре обмислените планове на конструктора отидоха по дяволите. Двигателите имаха мощност, но се оказа, че Поултър погрешно е изчислил предавателните отношения. „Бегемотът“ достигаше скорост четирийсет и осем километра по равен път, но не можеше да пътува по лед и сняг, особено по наклон. И тъй, този „бял слон“, както я нарекоха, бе изоставен. През последните години превозното средство бе покрито с лед и забравено. Понеже се смята, че шелфовият ледник се движи към морето, всички приеха, че машината най-накрая ще бъде отнесена и ще потъне в дълбините, когато леденият блок, върху който се намира, се стопи.

— Къде е сега колата, още ли е скована от леда? — попита Пит.

Каш поклати глава и се усмихна.

— Не, в момента се намира на около три километра оттук, опасно близо до ръба на шелфовия ледник. Един богат възрастен минен инженер си науми да я открие и извади от леда, а после да я транспортира обратно в Щатите и да я изложи в музей. Той и екипът му я намериха затрупана под деветметров пласт лед, който изсякоха във вид на палатка около нея. Това им отне цели три седмици. Последното, което чух, беше, че дори вече са я привели в движение.

— Дали ще се съгласят да ни я заемат?

— От питане глава не боли — каза Каш, — но не знам дали си струва.

— Трябва да опитаме — каза твърдо Пит.

— Имате ли полярни екипировки?

— Да, в самолета са.

— Не е зле да ги облечете. Ще се наложи да вървим пеша до мястото, където се намира сноукруизерът — каза Каш и изведнъж възкликна: — О, щях да забравя. Наредих на двама от механиците по поддръжката да метнат покривало върху самолета ви и да пуснат резервното отопление, за да поддържа двигателите, горивото и хидравличните системи топли. Иначе фюзелажът и крилете ще се заледят. Оставите ли самолет за една седмица тук, той ще започне да изчезва от поглед под бързо натрупващия се лед.

— Добре сте направили — каза Джордино, — защото може да се наложи набързо да излетим, ако нещата се объркат.

— Ще ви чакам тук след половин час и ще ви заведа до превозното средство.

— Кой е възрастният човек, който ръководи спасителната операция? — попита Пит.

Каш като че ли не се сети веднага за кого става дума.

— А, да. Не знам. Той е голям ексцентрик. Хората от екипа му го наричат „тате“.

Водени от Каш, в продължение на близо половин час те вървяха по пътека на ледения блок, маркирана с оранжеви флагчета. След малко Пит видя фигури да се движат около голяма синя палатка, заобиколена от няколко други по-малки оранжеви палатки. Валеше лек сняг и образуваше тънка бяла пелена върху палатките. Колкото и да е странно, на Антарктида рядко има обилен снеговалеж. Той е един от най-сухите континенти на Земята и само на няколко сантиметра под повърхността снегът на практика е древен.

Вятър почти нямаше, но тъй като още не се бяха аклиматизирали към ниските минусови температури, Пит и Джордино мръзнеха под тежките си полярни облекла. Слънцето блестеше през остатъците от озоновия слой и блясъкът би ги заслепил, ако не носеха очила с тъмни стъкла.

— Тук е толкова красиво и тихо — отбеляза Пит, поглъщайки с поглед величествената гледка. — Няма коли, няма смог, няма шум.

— Не се подмамвайте — предупреди го Каш. — Времето изведнъж може да се промени и да докара такъв циклонов ад, какъвто не познавате. Пръстите на ръцете и краката ми няма да стигнат, за да изброя загиналите от студа! Замръзнали тела се срещат непрекъснато. Затова всеки, който работи на Антарктида, е задължен да носи специални очила и табелка с данните си на врата. Човек никога не знае кога ще се наложи да бъдат идентифицирани останките му.

— Доста страшничко звучи.

— Върлият убиец тук е леденият вятър. Достатъчно е малко да повървиш и силният вятър така те обгръща и заслепява, че измръзваш до смърт, преди да си намерил обратния път за станцията.

Последните четиристотин метра извървяха в мълчание, стъпвайки по втвърдения и на места издълбан от вятъра лед. Пит започна да чувства пипалата на изтощението от малкото часове сън и напрежението през последните няколко дни, но и през ума не му минаваше мисълта да си легне. Залозите бяха прекалено големи, фантастично големи. И все пак стъпките му не бяха енергични, както би трябвало. А забеляза, че и Джордино не върви бодро.

Стигнаха до лагера и влязоха направо в главната палатка. В първия момент сноукруизерът ги изуми така, както когато видяха за първи път гигантските кораби на Волфови. До огромните колела и гуми механиците изглеждаха като джуджета. Изравнената с предницата кабина беше висока пет метра и почти докосваше тавана на палатката. Покривът на каросерията зад нея беше равен, за да може да носи самолета „Бийчкрафт“, който така и не е бил изпратен в Антарктида заедно с огромното превозно средство през 1940 година. Колата беше боядисана в ярко огненочервено с хоризонтална оранжева лента от двете страни.

Силният шум, който бяха чули, докато се приближаваха, идваше от два верижни триона, с които двама мъже дълбаеха шарки против хлъзгане в масивните гуми. Възрастен човек с прошарена коса и брада надзираваше работата им. Каш се приближи до него и го потупа по рамото. Мъжът се обърна, позна го и направи знак на всички да го последват. Излязоха от палатката и влязоха в съседната, в която се помещаваше кухничка с малка готварска печка. Предложи им да седнат на столовете около дълга сгъваема метална маса.

— Тук вече е по-тихо — усмихна се той сърдечно и огледа лицата на мъжете със синьо-зелените си очи.

— Това са Дърк Пит и Ал Джордино от Националната агенция за подводни и морски изследвания — представи ги Каш. — Изпълняват спешна мисия от името на правителството и се надяват да им окажете съдействие.

— Името ми е малко странно и затова хората от екипа ми, които са с четирийсет години по-млади от мен, ме наричат просто „тате“ — рече той, докато се ръкуваше. — С какво мога да ви помогна?

— Не сме ли се срещали някъде? — попита го Пит, вглеждайки се в лицето на възрастния мъж.

— Възможно е. Аз често пътувам къде ли не.

— Интересува ни — започна направо на въпроса Пит, — дали сноукруизерът е в състояние да ни закара до Южния полюс.

— Той точно за тази цел е построен, но ако ми бяхте задали този въпрос преди шейсет години, та дори преди седмица, отговорът ми щеше да е „не“. На сух път той се оказа забележителна машина, но на лед се провали. Първо, гумите му бяха гладки и се въртяха без необходимото триене. В зъбната предавка в редуктора имаше нещо сбъркано. Изкачването дори по малък наклон беше проблем. Затова решихме да сменим предавките и да направим дълбоки шарки на външните гуми и сега се надяваме колата да оправдае очакванията ни и да стигне наистина до Южния полюс.

— Какво ще стане, ако попадне на ледникова пукнатина, прекалено широка, за да мине през нея? — поинтересува се Джордино.

— Конструкторът й Томас Поултър е измислил едно находчиво решение. Огромните колела са разположени по-близо до средата на шасито, което увеличава дължината на предницата и задницата с по пет и половина метра. Колелата са в състояние да се прибират нагоре и да се изравнят с пода на каросерията. Когато шофьорът стигне до пукнатина, той прибира предните колела и с теглителната сила на задните колела избутва предната част над пукнатината. Веднъж стъпи ли стабилно предницата оттатък пукнатината, предните колела се спускат. После пък задните колела се прибират, а предните изтеглят круизера от другата страна на пукнатината. Умно измислена система, която върши много добра работа.

— Къде намерихте шейсетгодишни зъбни предавки, които да паснат на редуктора?

— Още преди да дойдем тук, ние анализирахме проблема и начина за разрешаването му. Оказа се, че първоначалният производител е все още в бизнеса, така че успяхме да съберем цял сандък стари резервни части от складовете му. За щастие открихме и зъбните предавки, които ни бяха нужни за съответните смени.

— Изпробвахте ли вече колата? — попита Джордино.

— Пристигате в подходящ момент. Тъкмо се готвехме да я разходим по леда за първи път, откакто е в покой от 1940 година, та да видим на какво е способна. Дойдохте и точно навреме. Защото след още две седмици леденият блок ще се е откъснал и щеше да я отнесе навътре в морето, където сигурно щеше да потъне.

— Как смятате да я закарате обратно в Щатите? — продължи да разпитва Джордино.

— Наех малък товарен кораб, който е закотвен край Бариерата Рос. Ще я подкараме по леда до товарната рампа и ще я качим на кораба.

— Ако работи според очакванията — намеси се Пит, — може ли да я наемем за два дни?

Възрастният мъж го погледна озадачен, после се обърна към Каш.

— Той се шегува, нали?

Каш поклати глава.

— Не, не се шегува. Тези мъже отчаяно имат нужда от транспорт до съоръжението на Волфови.

Татето присви очи към Пит, докато пълнеше с вино чашата си.

— Отговорът ми е „не“. До края на дните си аз ще съм изхарчил повече от триста хиляди долара, за да я изровя от леда, да я пусна отново в движение и да я върна на „Смитсониън“ във Вашингтон. Когато за първи път споменах за мечтата си да спася това превозно средство, всички ми се изсмяха. Екипът ми и аз прокопавахме леда при възможно най-тежките атмосферни условия. Беше огромно постижение да я извадим отново на повърхността и всички сме невероятно горди от това. Не съм склонен да я давам на двама непознати, които искат да си правят с нея кръгчета за удоволствие върху леда.

— Повярвайте ми — настоя Пит, — не възнамеряваме да си правим никакви кръгчета за удоволствия с нея. Трябва ни, за да предотвратим световна катастрофа.

— Отговорът ми е твърдо „не“!

Пит и Джордино се спогледаха. После Пит бръкна във вътрешния джоб на шубата си, извади малък бележник и го плъзна по масата към татето.

— Вътре има списък на няколко телефонни номера. Първият е на Овалния кабинет в Белия дом, под него са номерата на Комитета на началник-щабовете в Пентагона, на главния директор на НЮМА и на Комисията по национална сигурност към Конгреса. Ще видите и имената на други важни хора, които ще потвърдят думите ни.

— А какви по-точно са думите ви, ако смея да попитам? — Тонът на гласа му беше скептичен.

И Пит му разказа всичко.

Час и половина по-късно под погледите на татето, екипа му и Франк Каш, огромното червено превозно средство потегли тромаво по заледената местност, изхвърляйки черен дим от тръбите за изгорелите газове в кристалносиньото небе.

— Така и не разбрах името на татето — подметна Пит, приведен над волана и оглеждайки пътя напред за ледникови цепнатини и препятствия.

Джордино стоеше зад него в тясното командно помещение и изучаваше топографска карта на покритото с ледени блокове пространство.

— На плика, който стърчеше от джоба му, беше изписано името Клайв Къслър.

— Защо ли ми звучи познато?

— Знам ли — отвърна с безразличие Джордино.

— Дано не навлезем в минно поле, че нали обещах да върна превозното му средство за труднопроходими местности в същото състояние, в което го наехме.

— Ако го одраскаме, кажи му да прати сметката на адмирал Сандекър.

— Какво става, определи ли маршрута ми?

— Къде ти е устройството за глобално позициониране?

— Забравих да го взема в бързината. Освен това през 1940 година такава система не е съществувала.

— Просто карай все в тая посока — каза Джордино, като посочи неопределено напред.

Пит повдигна вежди.

— Само това ли можеш да ми предложиш?

— Засега толкова. Според теб за колко време ще стигнем дотам?

— Ами стотина километра, при скорост едва трийсет километра в час — замънка под носа си Пит, — прави три часа, ако не се натъкнем на препятствие, което да трябва да заобиколим. Надявам се поне да стигнем преди ударната група. Една мащабна атака може да принуди Карл Волф да откърти шелфовия ледник по-рано от определеното време.

— Имам неприятното чувство, че няма да успеем да се промъкнем незабележимо, както в корабостроителницата.

— Надявам се да грешиш, приятел, защото страшно много хора ще пострадат, ако се провалим.

38.

Слънцето блестеше ослепително в безоблачното синьо небе и огряваше огромния червен сноукруизер, който пълзеше по заледената площ като дървеница по смачкан бял чаршаф. Двата дизелови двигателя оставяха след себе си леки струйки синкава мъгла от изгорелите газове, които се извиваха нагоре във въздуха. Огромните колела хрущяха силно по снега и леда, дълбоките напречни шарки на протекторите им зацепваха здраво, без да се хлъзгат. Превозното средство се движеше с лекота, дори величествено, както е било предвидено от хората, които не са доживели да видят очакванията си оправдани.

Седнал удобно на седалката на шофьора, Пит държеше здраво голямото като на автобус кормило и караше в права линия към планинската верига, която се извисяваше в далечината. Беше си сложил силно поляризирани слънчеви очила. Ослепяването от снега беше огромна заплаха в районите със студен климат. Причиняваше се от конюнктивно възпаление на очите от слънцето. Всеки, имал нещастието да пострада от това заболяване, изпитва отначало чувството, че очите му са натрити с пясък, след което идва и ослепяването, което трае някъде между два и четири дни.

От измръзване обаче за двамата с Джордино опасност нямаше. Отоплението в сноукруизера поддържаше в шофьорската кабина приятните осемнайсет градуса. Единственият малък, но дразнещ проблем на Пит беше непрестанното натрупване на скреж върху трите предни стъкла. Обдухвателите за стъклата не подаваха достатъчно въздух, за да ги размразяват. Макар да шофираше само по дебел пуловер от ирландска вълна, той държеше до себе си и шубата, в случай че се наложеше да напусне колата непредвидено. Колкото и да беше хубаво времето, всеки, запознат с атмосферните условия на един от двата земни полюса, знаеше, че то може да се развали за части от секундата.

Равносметката сочи, че повече от сто и петдесет са жертвите в Антарктида, откакто беше започнало изследването на континента от първия човек, стъпил на брега му през 1895 година — норвежкия моряк от китобоен кораб Карстен Борхгревинк. Повечето са мъже, загинали от студа — като капитан Робърт Фалкон Скот и екипа му, които замръзнали на връщане от Южния полюс. Други изгубили пътя и вървели напосоки, докато не ги застигнала бялата смърт. Мнозина пък станали жертва на самолетни катастрофи и на други злополуки.

Пит нямаше никакво намерение да умира, не и докато двамата с Джордино са на път да попречат на семейство Волфови да осъществят ужасяващия си план, насочен срещу човечеството. Освен да управлява сноукруизера по шелфовия ледник, основната му задача беше да стигне до миннодобивното съоръжение час по-скоро.

Той подвикна на Джордино, който стоеше на по-ниското ниво зад кабината, надвесен над масата, и изучаваше топографска карта на Бариерата Рос.

— Няма ли да ми дадеш някаква посока на движение?

— Просто карай направо към най-високия връх на онези планини насреща. А, да, и гледай морето да бъде винаги от лявата ти страна.

— „Гледай морето да бъде от лявата ти страна“ — повтори Пит раздразнен.

— Добре де, нали не искаме да изскочим от ръба на ледника и да цопнем в морето, а?

— Ами ако времето се развали и намали видимостта ни?

— Поиска ми посока на движение, нали? — сопна му се Джордино. — Тогава можеш да вземеш всяка посока от деленията на компаса. Имаш триста и шейсет избора.

— Приемам критиката — каза отегчен Пит. — Умът ми е другаде и забравих, че тук всички показания на компаса сочат север.

— Трудно ще спечелиш на някое викторинно шоу.

— Въпросите им и без това надхвърлят границите на слабите ми умствени способности. — Пит се обърна назад към Джордино и му се усмихна лукаво. — Обзалагам се, че ще има да приспиваш дечицата с ужасяващи приказки.

Джордино го изгледа с недоумение, опитвайки се да вникне в смисъла на думите му.

— Какво ще правя?

— Ами мисля си, че ако не пропаднем в някоя пукнатина или не се изгубим, или не премръзнем до смърт в някоя снежна виелица, остава вероятността ледът, по който се движим, да се откъсне и ни понесе навътре в морето. Тогава единственото, което ще можем да направим, е да седим и чакаме потопа, причинен от изместването на полюсите, да ни помете.

— Пред твоите ужасии, които ми разправяш — вметна саркастично Джордино, — моите приспивни приказки ще звучат като забавни научнофантастични разкази.

— Заоблачава се — смени темата Пит, загледан нагоре през предното стъкло.

— Как мислиш, дали ще стигнем навреме?

Пит погледна километражния брояч.

— За последния час сме изминали трийсет и четири километра. Ако нещо непредвидено не ни забави, ще стигнем там след по-малко от два часа.

Налагаше се да стигнат навреме. Ако ударната група се провалеше, тогава те двамата щяха да останат единствената надежда, което щеше да е толкова недостатъчно, колкото могат да бъдат двама души. Пит не беше обзет от оптимизъм. Той добре знаеше, че теренът напред е пълен с препятствия. Най-големите му страхове бяха от незабелязани навреме пукнатини в леда. Ако не беше непрекъснато нащрек, огромната кола можеше да пропадне в някоя широка пукнатина и да потъне в морето. Засега обаче заледената площ беше сравнително гладка — не по-различна от повечето набраздени коларски пътища. От време на време той забелязваше напред пукнатина и тогава спираше внезапно и след като преценеше ситуацията, намираше начин да я заобиколи.

Мисълта, че кара трийсет и пет тонно летаргично чудовище от стомана през заледена равнина с трудно забележими дълбоки ледени цепнатини във всички посоки, не беше никак приятна. Малко думи от речника можеха да опишат това чувство. Изведнъж видя пред себе си пукнатина и в същия миг се озова почти върху нея. Изви рязко кормилото настрани и спря на метър и половина от ръба й. После продължи напред, карайки успоредно на пропастта, и след около осемстотин метра най-накрая стигна отново до равна почва.

Погледна скоростомера и установи, че скоростта леко се е увеличила до трийсет и осем километра в час. Ниско зад него Джордино се суетеше около огромните дизелови двигатели, като внимателно нагласяваше клапаните на горивовпръскателните помпи, за да увеличи притока на гориво. Това се налагаше, тъй като въздухът в областта на земните полюси е по-рядък поради по-бързата скорост на въртене на Земята и поради изключително сухото и студено време. При по-новите дизелови двигатели впръскването на гориво ставаше равномерно и постоянно, но при тези огромни шейсетгодишни двигатели се налагаше подаването на гориво към разпръскваните да се регулира — работа, която „татето“ и хората му още не бяха извършвали.

Ледената пустиня беше сурова, пуста и застрашителна и в същото време представляваше красива и величествена гледка. Но както в един момент излъчваше спокойствие, така в следващия коренно се променяше и всяваше страх и ужас. И ето че изведнъж в съзнанието на Пит тя вся страх и ужас, когато в последния миг той видя една хоризонтална пукнатина на не повече от стотина метра пред него, която се простираше настрани в двете посоки, докъдето му стигаше погледът. Той рязко натисна съединител и спирачка.

Слезе по вътрешните стълби на кабината, отвори вратата, скочи навън и тръгна към ръба на пукнатината. Гледката беше ужасяваща. Цветът на леда на вътрешните стени, които се изгубваха от поглед надолу, се променяше от бял в красив сребристозелен. Широчината на ледената бездна достигаше почти пет метра. Той се обърна, като чу стъпките на Джордино зад гърба си.

— Ами сега? — попита Джордино. — Това нещо като че ли няма край.

— Франк Каш спомена, че колелата могат да се прибират за преминаване през пукнатина. Хайде да проверим как действа на практика наръчникът, който ни даде татето.

Както им бе казал възрастният минен инженер, конструкторът на круизера Томас Поултър изнамерил находчиво решение за преодоляване на ледникови пукнатини. Отдолу подът на каросерията на превозното средство беше плосък като тепсия, дължините на предницата и задницата от броните до колелата бяха по пет и половина метра. Следвайки инструкциите на наръчника, Пит натисна лостовете, прибиращи предните колела. После, като използва задните колела за триене, подкара бавно круизера напред. Предницата мина над зеещата пропаст и се плъзна по отсрещната й страна до безопасно разстояние от ръба. След това той спусна отново предните колела и прибра задните. Използвайки предното предаване, той изтегли и задната половина на колата над пукнатината и стъпи на сигурна твърда почва. Тогава спусна и задните колела и продължи напред.

— Смело мога да заявя, че това е брилянтна техническа новост — отбеляза с възхищение Джордино.

Пит превключи на по-висока предавка и насочи круизера към ледената планина напред.

— Учудва ме обаче как е могъл конструкторът да бъде прозорлив за един механизъм, а да не е догледал зъбната предавка и протекторите на външните гуми.

— Никой не е безупречен… освен мен, разбира се.

Пит прие самохвалството с тренирано търпение.

— Разбира се.

Джордино взе наръчника и преди да продължи към мястото на двигателите, посочи към двата температурни датчици на арматурното табло.

— Двигателите се нагряват повече от нормалното — предупреди той. — Не е лошо да следиш редовно уредите.

— Как е възможно да се нагряват повече от нормалното при тези минусови температури навън? — изненада се Пит.

— Защото радиаторите им не са открити. Монтирани са пред двигателите вътре в отсека.

Пит се надяваше тъмнината да прикрие пристигането им в района на минната операция, но по това време на годината в Антарктида залезът траеше съвсем кратко и бързо се съмваше. Той се стараеше да не се заблуждава, че ще навлязат в района незабелязано с тази гигантска червена кола. Знаеше, че трябва да измисли нещо през следващия час и половина. Скоро, много скоро постройките на съоръжението за извличане на минерали от морето щяха да се появят на хоризонта в подножието на планините.

Тъкмо почувства тръпки на надежда, и в следващия миг сякаш невидима сила се опълчи срещу него. Въздухът изведнъж натежа и се сгъсти като дантелена завеса. От вътрешността на континента внезапно задуха вятър със силата на огромна приливна вълна. Както в един момент Пит можеше да вижда на стотина километра пред себе си, така в следващия видимостта му рязко се намали. Небето изчезна от поглед, слънцето се скри напълно. Светът се превърна в гъста, чисто бяла вихрушка.

Той беше натиснал педала за газта до металния под и държеше здраво кормилото, без да го върти. Двамата с Джордино бързаха и никоя яростна прищявка на майката природа нямаше да забави темпото им.

Човек се върти в кръг, когато попадне в напълно неразличим поради атмосферните условия релеф, не защото е десняк или левичар и е склонен да се движи в едната или другата посока, а защото единият крак на почти всички хора е по-къс с милиметър от другия. Същият фактор се отнасяше и до сноукруизера. Нито една от гумите му не бе излязла от калъпа съвършено еднаква с другата. Ако воланът се оставеше изправен в движение, превозното средство постепенно щеше да започне да завива на една страна.

Навън светът като че ли беше престанал да съществува. Снежната хала сякаш бе заличила цвета на всяко нещо. Тя вилнееше с огромна сила и бомбардираше защитната преграда срещу вятър с ледени прашинки. Звуците от ударите им наподобяваха барабанене на хиляди нокти по стъкло. В един момент Пит си помисли дали яростната им атака няма да надраска старото предвоенно предпазно стъкло. И той залитна напред, когато круизерът подскочи върху една замръзнала ледникова издутина, невидима поради бялата вихрушка. Стисна още по-здраво кормилото в очакване на следваща, но такава не се появи. Заледената повърхност напред беше гладка.

Старата приказка „Едно зло никога не идва само“ му мина през ума, когато Джордино извика от мястото за двигателите:

— Провери температурните датчици. Двигателят продължава да се нагрява. Тъй като тук няма циркулация на въздуха, пара започва да излиза от преливните тръби на радиатора.

Пит отмести поглед към арматурното табло. Така се беше съсредоточил да управлява огромната кола по прав курс, че забравяше да поглежда уредите си. Налягането на маслото леко се бе понижило, но температурите на водата в охладителните уредби вече навлизаха в червената зона. За време, по-малко от необходимото, за да се свари едно яйце, радиаторите щяха да закипят и да пръснат маркуча за вода от двигателя. След това нямаше начин да се каже колко дълго щяха да работят двигателите, преди буталните пръстени да се запекат и замръзнат вътре в цилиндрите.

— Навличай пълната си екипировка — извика Пит — и когато си готов, отвори външната врата. Нахлуването на студен въздух ще охлади двигателите.

— И ще ни превърне в ледени висулки — допълни Джордино.

— Ще трябва да издържим, докато възвърнат нормалната си температура.

Пит също облече топлата си шуба с качулка, без обаче да пуска волана, за да поддържа прав курс на круизера в снежната буря. Когато и двамата бяха готови да посрещнат студа, Джордино отвори вратата. Виелицата мигом нахлу в кабината. Пит се наведе ниско над кормилото и притвори очи от силния леден вятър, чийто пронизителен вой изпълни кабината и заглуши всички шумове от дизеловите двигатели.

Трудно му беше да се нагоди към внезапната промяна на температурата в кабината, която за трийсет секунди рязко спадна. Когато човек е подходящо облечен за силен студ, той може да издържи на много ниска температура в продължение на двайсет-трийсет минути, без да замръзне. Но когато факторът леден вятър смъкне с още десет градуса тази минусова температура, рязкото застудяване може да го убие само след няколко минути. Облеклото на Пит го предпазваше от студа, но леденият вятър на халата изсмукваше телесната му топлина.

Джордино седеше долу между двигателите, като се възползваше от малкото топлина, която изпускаха нагревателите на отработената пара и вентилаторите на радиатора и с безпокойство си мислеше как Пит ще издържи на студа, докато се охладят двигателите. Говорната връзка между тях бе преустановена поради силния вой на вятъра.

Следващите няколко минути се сториха на Пит най-дългите в живота му. Той никога досега не бе подлаган на такъв студ. Имаше чувството, че вятърът минава през него и срязва всичките му вътрешности. Отмести поглед към стрелките на измервателните уреди за температурата и видя, че те пълзят надолу мъчително бавно. Ледените кристали се набиваха в предните стъкла като безброен рояк пчели. Те проникваха през вратата, изпълваха кабината и бързо затрупваха и Пит, и арматурното табло. Отоплението не можеше повече да се преборва с ледения въздух и стъклата отвътре се заскрежиха, а удебеляващият се леден пласт все повече затрудняваше движението на чистачките и накрая те спряха да работят. Останал без видимост отвъд кормилото, Пит седеше като пън, докато бялата виелица се виеше около него. Имаше чувството, че е погълнат от призрак, който забива в него хилядите си мънички остри зъби.

Той стисна зъбите си, за да не тракат. Не беше никак лесно да се преборва със сили извън контрола му, но мисълта, че може би е отговорен за спасяването на милиарди човешки живота, го заставяше да продължава напред срещу виещия вятър и щипещия студ. Най-много го плашеше вероятността да се натъкне на пукнатина, която нямаше как да види, преди да е станало късно. Най-разумното нещо, което можеше да стори, е да пълзи с колата като охлюв и да изпрати Джордино да върви напред, за да проверява състоянието на пътя. Но така освен че щеше да рискува живота на приятеля си, щеше да изразходва ценно време, а подобно разточителство на време те не можеха да си позволят. Скованият му десен крак вече не можеше да се движи нагоре и надолу, затова той го остави да натиска докрай педала.

Пътуването им по това измамно и коварно ледено поле се оказа същински кошмар.

И дума не можеше да става за връщане. Те трябваше или да довършат мисията си, или да умрат.

Пронизителният вой на ледената буря не даваше никакви признаци, че отслабва. Най-сетне Пит избърса натрупания леден пласт върху арматурното табло. Стрелките на температурните датчици вече бавно се изместваха под червената граница. Но ако двамата с Джордино искаха да стигнат до целта си без по-нататъшно прекъсване, стрелките трябваше да паднат с още десет градуса.

Той се чувстваше като слепец в свят на слепци. Дори краката и ръцете си не чувстваше. Тялото му като че ли вече не беше част от него и отказваше да се подчинява на командите му. Сгъстяването на кръвта, студът, който проникваше през кожата му, щипещата болка, измъчваща плътта му въпреки изолацията на екипа, изсмукваше силите му. Никога не си бе представял, че човек може да загине от студ толкова бързо. Нужно му беше съсредоточено усилие на волята, за да не се предаде, и нареди на Джордино да затвори вратата. Озлобяването му срещу провала се равняваше по сила със силата на бушуващия вятър.

Пит стисна зъби. Докато все още дишаше и беше способен да мисли, имаше шанс. Само да спреше тази противна хала! Знаеше, че бурите могат да стихнат така мигновено, както се появяват. Защо и тази да не стихне изведнъж? Почувства ужасна празнота в себе си. В крайчеца на очите зрението му започваше да се замъглява, а тия проклети стрелки още не бяха стигнали границите на нормалната температура.

Той живееше с някаква безсмислена надежда. Вярваше в себе си, в Джордино и в късмета. Всевишният също можеше да се присъедини към тях, ако пожелаеше. Пит винаги е смятал, че е бил воден или от ангели, или от демони. Още не можеше да се каже дали добрите му качества щяха да надделеят над лошите. Единствената неоспорима реалност в момента беше, че той не е в състояние да направи много и че минути го деляха от замръзване.

Ако се задаваше бедствие, Пит за нищо на света не знаеше какво щеше да е то. Съзнанието му беше ясно и той все още можеше да преценява шансовете и последиците. Избута мрачния кошмар, който започваше да го обсебва, в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Физическата болка и мрачното предчувствие вече нямаха значение за него. Той отказваше да приеме неизбежния край и пропъждаше всяка мисъл за смърт.

За малко да се остави на надделяващия инстинкт да се предаде, но се стегна и положи усилия да издържи поне още десетина минути. В съзнанието му нито за момент не се прокрадваше съмнение, че той и Джордино ще преодолеят трудностите, нито пък го обземаше паника. Да спаси двигателите, да спаси себе си и после да спаси света — това беше първостепенната му цел. Избърса скрежа от стъклата на очилата си и видя, че стрелките на температурните датчици се спускат по-бързо и доближават нормалните показания.

Още двайсет секунди, каза си той, после още двайсет. И ето че дойде облекчението и ликуването — датчиците най-сетне отчетоха нормалната температура.

Не беше нужно да извика на глас съобщението на Джордино. Ниският италианец почувства разликата, като постави за миг ръка върху радиатора. Той мигом затръшна вратата, препречвайки пътя на опасната сила на вятъра и ледените прашинки, като преди това обаче включи на максимум вътрешното отопление. После се втурна в кабината, избута Пит и се настани на мястото му.

— Ти направи достатъчно за каузата — рече той и сърцето му се сви, като видя, че Пит е пред прага на смъртта от хипотермия. — Ще ти помогна да слезеш при двигателите, за да се стоплиш.

— Не оставяй… — промълви Пит през посинели от студ устни — колата да се движи без контрол.

— Бъди спокоен. Мога да управлявам този механичен мастодонт не по-зле от теб.

След като настани Пит на пода между огромните двигатели, Джордино се качи отново в ледената кабина, седна зад волана и включи на първа скорост. След не повече от шейсет секунди масивното превозно средство запердаши през снежната буря със скорост трийсет и осем километра в час.

Ритмичната работа на двигателите беше нещо повече от музика за ушите на Пит, беше символ на възобновена надежда. Никога в живота си не бе изпитвал такова удоволствие от топлина, както от топлината, излъчвана от двигателите и поглъщана от полузамръзналото му тяло. Кръвта му отново се разреди и зациркулира нормално и той си позволи лукса просто да се отпусне напълно за половин час, докато Джордино беше зад кормилото.

Най-неочаквано черни мисли минаха през ума му: дали мъжете от специалните сили са се приземили? Дали не са се изгубили и загинали в същата тази коварна виелица?

39.

Самолетът „Макдонел Дъглас C-17“, боядисан в антрацитносиво и без никакви опознавателни знаци освен малко американско знаме на вертикалния си стабилизатор, като оскубан гигантски птеродактил над мезозойска местност, пореше въздуха над океана от перленобели облаци, закриващи блестящия лед на Антарктида.

Капитан Лайл Стафорд от Военновъздушните сили се чувстваше като у дома си в пилотската кабина, докато прелиташе над заледения континент. Обикновено той извършваше полети между Кристчърч, Нова Зеландия, и американските полярни станции, пръснати из Антарктида, за да превозва научни работници, апаратура и продоволствия. Този полет обаче имаше съвсем друга цел — да превози набързо събрана ударна група до Росовия ледник и да я стовари над минералодобивното съоръжение на търговско обединение „Съдба“.

Стафорд приличаше повече на директор за връзки с обществеността, отколкото на пилот. Имаше прошарваща се, грижливо поддържана коса и усмивка, която рядко слизаше от лицето му, и винаги беше готов да предложи помощта си за мисии на Военновъздушните сили и на благотворителни организации. По време на повечето полети той четеше книга, а вторият пилот лейтенант Робърт Бранън, калифорниец с дълги крайници, чиито колене стигаха почти до брадичката му, докато седеше на мястото си, наглеждаше и боравеше с приборите на арматурното табло. Сега Стафорд с неохота вдигна поглед от четивото си и погледна първо през прозореца си, а после към индикатора на системата за глобално позициониране.

— Време е да се връщаме на работа — съобщи той и остави книгата настрана. Обърна се и се усмихна на майор Том Клири, седнал зад пилотите на високо столче.

— Дойде моментът да започнете да се подготвяте за аклиматизиране към кислородните маски, майоре.

Клири погледна през челното стъкло над главите на пилотите, но не видя нищо освен облаци. Предположи, че шелфовият ледник се задава невидим под самолета.

— С какво време разполагам?

Стафорд посочи с брадичка към арматурното табло.

— След час ще стигнем над разчетната ви точка. Навярно хората ви са готови и вече горят от нетърпение да скочат.

— Може би са готови, но дали горят от нетърпение, това ми е трудно да кажа. Всички те са скачали с парашут от реактивен самолет, летящ на височина десет хиляди и шестстотин метра, но не и при скорост шестстотин километра в час. Ние сме свикнали да чувстваме, когато самолетът намалява скорост преди спускането на рампата.

— Съжалявам, че няма да мога да ви закарам по-близо, нито пък да намаля скоростта и височината — каза Стафорд съчувствено. — Там е работата, че всички вие трябва да се приземите, без парашутите ви да бъдат забелязани във въздуха. Изрично ми бе наредено да следвам обичайния си курс до пролива Макмърдо. Аз минах над него възможно най-близо, без да събудя подозрения.

— Вятърът духа откъм морето, което е във ваша полза — вметна Бранън.

— Както и облачната пелена — добави бавно Клири. — И ако радиолокационната им система действа, на оператора й ще му трябват четири очи, за да ни прехване от момента, в който скочим, до отварянето на парашутите ни.

Стафорд извърши лека корекция на курса, после каза:

— Не ви завиждам, майоре, че ще напуснете приятно затопления самолет, за да се озовете в този леден вятър.

Клири се усмихна.

— Добре поне че не ми цитирахте изтърканата авиаторска поговорка „скачане от съвършено здрав аероплан“. За което ви благодаря.

Всички се разсмяха на познатата и често подхвърляна в тези среди шега. От десетилетия насам пилотите задаваха на парашутистите въпроса: „Защо скачате от съвършено здрав аероплан?“. Неизменният отговор на Клири беше: „Когато наистина се построи съвършено здрав аероплан, ще престана да скачам“.

— Колкото до студа — продължи Клири, — нашите електрически отоплени термични гащеризони няма да ни позволят да се превърнем в ледени шушулки, докато се спуснем до по-топла височина.

— Ще пробиете облаците едва на триста метра от земята, така че почти през цялото време ще извършвате свободното падане слепешката, тъй като компасите и другите ви прибори за ориентиране няма да са ефективни — поясни Бранън.

— Да, момчетата са добре обучени за това и ще се справят.

— Само дето няма да се чувстват като на излет.

— Естествено — отвърна мрачно Клири. — Сигурен съм, че в първите минути, след като скочим, ще предпочетем да падаме в огнен ад.

Стафорд провери отново арматурното табло.

— След малко ще декомпресирам кабината. Веднага след това ще започна да съобщавам по вътрешната телефонна връзка на вас и на хората от моя екипаж минутите, оставащи до скока. Ще започна първо с предупреждение за двайсет минути, след това за десет минути. После ще ви уведомя, когато сме на шест минути от точката на разчета. Две минути преди скока ще спусна рампата.

— Разбрано.

— Когато остане една минута — продължи Стафорд, — ще задействам алармения звънец. После, когато сме точно над точката на разчета, ще включа зелената светлина. При скоростта, с която ще се движим, вие ще трябва да напуснете самолета бързо и в пакет.

— Точно такива са намеренията ни.

— Желая ви успех — каза Стафорд, като се обърна на седалката си, за да се ръкува с майора.

Клири се усмихна леко.

— Благодаря за возенето.

— Удоволствието беше наше — отвърна сърдечно Стафорд. — Но се надявам да не се налага да го повтаряме скоро.

— Аз също.

Клири се изправи, напусна пилотската кабина и тръгна към товарния отсек на самолета. Шейсет и петимата мъже, седнали вътре, имаха сериозни лица и излъчваха завидно спокойствие, като се имаше предвид опасността, пред която щяха да се изправят. Бяха млади, на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Не се чуваше смях или празни приказки, нито мърморене или оплакване. Всеки съсредоточено проверяваше екипировката си. Това беше група от най-добрите американски бойци, събрана набързо от специалните части, намиращи се най-близо до Антарктида, които извършваха операции „Антидрога“ из цяла Южна Америка. Тя беше съставена от екип от военноморски „тюлени“, членове на елитното армейско съединение „Делта“ и група от разузнавателно поделение на морската пехота. Този смесен отряд от тайни бойци беше натоварен с мисия, много по-различна от която и да е друга дотогава.

След като в Пентагона се получи сигнал за тревога от Белия дом, единственото, което не им достигаше, беше времето. Едно по-голямо подразделение на специалните сили веднага тръгна от Щатите, но се очакваше да стигне до залива Окума едва след три часа, което можеше да се окаже твърде късно и с фатални последици. Предупреждението на адмирал Сандекър бе прието с резерва от помощниците на президента, както и от началник-щаба на Въоръжените сили. Отначало никой не се осмели да повярва на невероятната история. Едва когато Лорън Смит и различни учени също настояха да се предприемат спешни действия, президентът се принуди да нареди на Пентагона да изпрати специална войска, която да възпре бързо приближаващия се катаклизъм.

Въздушно нападение с ракети бързо бе отхвърлено поради липсата на каквито и да е разузнавателни данни. Освен това Белият дом и Пентагона не бяха напълно сигурни, че няма да изпаднат в неловко положение пред света, ако нападнат и унищожат невинно съоръжение и стотици работници. Не знаеха също така къде точно е разположен командният център за разрушаването на Земята. Можеха само да предполагат, че той е скрит в някоя подземна ледена камера на километри от съоръжението за добив на минерали. Комитетът на началник-щабовете реши, че стоварване на десант от жива сила ще е най-добрият шанс за успех, а и по този начин ще си спестят международни протести, ако се окажеше, че са допуснали грешка.

Момчетата седяха до тежките си раници, които съдържаха снаряжение и боеприпаси за новия тип четирикилограмово смъртоносно оръжие „Спартан Q-99 Иредикейтър“. Резервните пълнители и снарядите тежаха близо девет килограма и се носеха в малка раница отпред. Горното й отделение съдържаше морски компас „Силва“ и дигитален висотомер, чиито показания щяха да бъдат ясно видими за парашутиста по време на спускането му под разтворен купол.

Капитан Дан Шарпсбърг ръководеше екипа от армейското съединение „Делта“, лейтенант Уорън Гарнет — морските пехотинци, а лейтенант Майлс Джейкъбс — „тюлените“. Смесената ударна група се командваше от Клири. Ветеранът от специалните сили Клири беше на почивка със съпругата си в Южна Африка, когато му бе наредено да поеме командването на сформираната набързо елитна щурмова част.

Клири огледа двете редици от млади мъже. Най-близкостоящият офицер — Дан Шарпсбърг наклони глава и се усмихна. Червенокос, с огромно чувство за хумор и негов стар приятел, той беше един от малкото, които наистина очакваха с нетърпение самоубийствения скок. Дан от години „преследваше аероплани“ и впоследствие бе станал инструктор по свободно падане в престижната военна школа към специалните сили на армията в Юма, Аризона. Когато не изпълняваше мисия или не тренираше, Дан можеше да бъде намерен на полигона за въздушни спортове да скача с парашут за развлечение заедно с цивилни.

Клири нямаше време да се запознае задълбочено със служебните досиета на Джейкъбс и Гарнет, но го бяха уведомили, че са най-добрите от най-добрите, излезли от военноморските сили и морската пехота и подготвени за специални мисии. Макар да беше от старата армейска генерация, той добре знаеше, че „тюлените“ и екипите от разузнавателното поделение на морската пехота са едни от най-добрите в света.

Докато местеше поглед от лице на лице, през ума му мина мисълта, че ако се приземят благополучно, после им предстоеше да се преборят със силите за охрана на Волфови — малка армия от убийци, както му бяха казали, повечето от които били служили в същите специални части, откъдето излизаха и мъжете в самолета. Да, заключи в себе си Клири, наистина няма да сме като на излет.

— Колко ни остава? — попита Шарпсбърг.

— По-малко от час — отвърна Клири, като продължи покрай редицата от мъже, за да предупреди Джейкъбс и Гарнет. После се изправи пред всички и им даде последни инструкции. Всеки носеше в един от джобовете на термичния си гащеризон сателитни въздушни снимки, които трябваше да почне да изучава, след като скочи. Участъкът за приземяване представляваше обширно ледено поле, намиращо се непосредствено до съоръжението на Волфови, но пресечената и неравна местност нямаше да им предостави достатъчно прикритие, когато щяха да се прегрупират след приземяването. Следващата част от плана беше нападение над главния инженерен център на съоръжението, където се надяваха да бъдат бутоните за второто пришествие. Експертни военни умове бяха преценили, че жертвите ще бъдат по-малко, ако ударната група се приземи извън огражденията вместо насред лабиринта от постройки, антени, машинария и електрически инсталации.

Координацията щеше да стане, след като всеки от трите екипа е вече на земята и се събере за нападението. Ако имаше ранени при приземяването, те щяха да бъдат изоставени на място и за тях щяха да бъдат положени грижи по-късно, след обезвредяване на системите на съоръжението, предназначени за отцепване на шелфовия ледник.

Удовлетворен, че всеки от младите мъже знаеше какво се очаква от него, Клири продължи към задната част на товарния отсек, където си сложи парашута и раницата с боеприпасите. После накара един от хората на Шарпсбърг да направи пълна проверка на екипировката му, и особено на апарата за вдишване на кислород по време на дългото свободно падане.

Най-накрая той се обърна с гръб към затворената товарна рампа и размаха ръце, за да привлече вниманието на мъжете. От този момент нататък общуването с цялата ударна група щеше да става чрез подаване на сигнали с ръце, каквато беше стандартната процедура. Говорна връзка до момента на скока щеше да се осъществява единствено между Клири, Шарпсбърг, Гарнет и Стафорд в пилотската кабина. Едва след като всички скочеха, общуването помежду им щеше да става по личните им радиостанции „Моторола“ на обезопасена честота.

— Пилот, тук ръководителят на скоковете.

— Чувам ви, майоре — отвърна гласът на Стафорд. — Заехте ли местата си?

— В пълна готовност сме.

Клири седна на една свободна седалка и огледа мъжете. Под каските си „Джентекс“ те носеха качулки като допълнителна защита срещу суровите минусови температури и очила с жълти стъкла за мъгла и облачно време. Засега всичко върви добре, помисли си той. Сега е моментът, когато можеше да се промъкне Законът на Мърфи, но Клири нямаше намерение да дава никакъв шанс на господин Мърфи.

След като момчетата взаимно провериха дали всяка част от екипировката им е на място и включиха радиостанциите си, за да ги изпробват, Клири стана и се приближи до най-близката рампа. Още веднъж той вдигна палци на най-близкостоящия от лявата му страна парашутист.

В пилотската кабина капитан Стафорд беше съсредоточил цялото си внимание в компютризирания курс и програмираната цел, за да осигури на мъжете, чакащи в задната част на самолета, скок над точно определения участък, с което щеше да им предостави всякаква възможност за оцеляването им. Главната му грижа беше да не им нареди да се отделят от самолета десет секунди по-рано или пет секунди по-късно и да ги разхвърля из цялата скована в лед местност. Той изключи автоматичния пилот и нареди на Бранън да приеме ръчното управление. После включи вътрешната разговорна уредба и заговори през кислородната си маска на втория пилот.

— Отклоним ли се с един градус, застрашаваме живота им.

— Аз ще стигна точно над целта — отговори самоуверено Бранън. — Ти обаче трябва да ги пуснеш над нея.

— Нима не вярваш в навигационните способности на командира си? Как не те е срам!

— Хиляди извинения, капитане.

— Това вече е друго нещо — засмя се сърдечно Стафорд и натисна бутона за връзка с товарния отсек. — Майоре, готови ли сте?

— Готови сме — отвърна кратко Клири.

— Екипаж, готови ли сте?

Мъжете от екипажа, завързани с коланите за товарните халки на отсека, и с кислородни маски на лицата, стояха на крачка встрани от рампата.

— Сержант Хендрикс е в готовност, капитане.

— Ефрейтор Джокин е в готовност, сър.

— Остават двайсет минути, майоре — съобщи Стафорд. — След това започваме да понижаваме налягането на кабината.

Хендрикс и Джокин пристъпиха предпазливо до рампата, приготвяйки се да изпълнят едно от най-необичайните си задължения във военната си служба досега.

Когато кабината се декомпресира, мъжете почувстваха спадане на температурата дори през защитните си топлинни облекла. Въздухът в товарния отсек засвистя, докато бавно се изравняваше с външната температура.

Времето минаваше бързо. Гласът на Стафорд се разнесе отново по вътрешната разговорна уредба.

— Майоре, десет минути.

— Разбрано. — Последва миг мълчание, после Клири се пошегува саркастично: — Не може ли да ни пуснете малко отопление тук, отзад?

— Ама аз не ви ли предупредих? — отвърна в същия дух Стафорд. — На нас ще ни трябва лед за коктейлите, след като ни напуснете.

През следващите две минути Клири прехвърли в ума си плана за проникване в съоръжението. За да сведат до минимум засичането й от детекторите, групата трябваше да извърши свободно падане до височина 7600 метра, след което да отвори куполите си, да се събере във въздуха и да се спусне до участъка за приземяване.

Пръв щеше да напусне самолета екипът от „Делта“, ръководен от Шарпсбърг, веднага след него Джейкъбс и „тюлените“ и накрая Гарнет и неговите морски пехотинци. Клири щеше да скочи последен, за да може да вижда всички и да съобщава за корекции на курса, ако се наложеше. В случая Шарпсбърг се явяваше „квачката“ — така обикновено наричаха водещия парашутист, а „пиленцата“ щяха да я следват. Накъдето Шарпсбърг, натам и те.

— Шест минути до скока — прекъсна мислите му гласът на Стафорд.

Очите на Стафорд бяха приковани в монитора на компютъра, свързан с наскоро инсталирана фотосистема, която разкриваше земната повърхност през облаците до най-малките подробности. Бранън управляваше големия самолет точно по курса, очертан от линията, която минаваше по монитора и свършваше в малко кръгче, изобразяващо мястото на скока.

— Да вървят по дяволите заповедите! — изведнъж изсумтя Стафорд. — Бранън?

— Сър?

— Когато остане една минута до скока, намали въздушната скорост до 135 възела. Ще дам на тези момчета всяка възможност за оцеляване, която мога. Когато сержант Хендрикс докладва, че и последният човек е напуснал самолета, увеличи скоростта до двеста възела.

— Наземният радиолокатор на Волфови няма ли да засече намалението на скоростта ни?

— Свържи се със станцията „Макмърдо“ по отворена честота и ги уведоми, че поради повреда в един от двигателите се налага да намалим скоростта и малко ще закъснеем.

— Добра заблуда — отбеляза Бранън. — Ако от земята ни подслушват, няма причина да не ни повярват.

Бранън взе радиото си и съобщи лъжливата история на всеки, който слушаше. После посочи числата, мигащи на компютърния монитор, показващи приближаващото място за скока.

— Две минути.

Стафорд кимна.

— Започни да намаляваш скоростта, ама много плавно. Една минута преди скока, веднага след сигнала на звънеца, намали до 135 възела.

Бранън разкърши пръстите си като пианист и се усмихна.

— Ще оркестрирам ръчната газ като концерт.

Стафорд натисна бутона за връзка с товарното отделение.

— Две минути, майоре. Сержант Хендрикс, започнете да отваряте рампата.

— Започвам отваряне на рампата — потвърди гласът на Хендрикс.

Стафорд се обърна към Бранън.

— Аз поемам приборите, за да се съсредоточа върху точния момент на скока, а ти се грижи за скоростта.

След предупреждението на Стафорд Клири стана и отиде до лявата страна на рампата. Застана с гръб към фюзелажа, за да вижда добре хората си, светлинните сигнали и рампата. Направи знак с дясната си ръка всички да станат.

Момчетата се изправиха на крака и за сетен път се заеха да проверяват екипировката си. Огромната рампа започна бавно да се отваря, пропускайки силна струя леден въздух в товарния отсек.

Следващите секунди изминаха мъчително бавно.

Всички се държаха за стоманените въжета, за да устоят на вихъра, който щеше да последва след пълното отваряне на рампата. Въпреки че си размениха насърчаващи погледи, отстрани те създаваха впечатлението, че не виждат никого до себе си. Не бяха нужни думи, за да се опише как щяха да се почувстват, когато скочеха от ръба на отворената рампа в невъобразимо студения въздух.

В пилотската кабина Стафорд се обърна към Бранън.

— Вече поемам приборите. Ръчната газ е твоя грижа.

Бранън вдигна ръце.

— Както кажеш, кап.

— Кап, а? Кап! — престори се на обиден Стафорд. — Не можеш ли да покажеш поне малко уважение към мен? — после заговори отново по интеркома. — Остава една минута, майоре.

Клири не потвърди. Не беше нужно. Аларменият звънец звънна веднъж. Тогава майорът подаде следващия сигнал с ръка — всички да се придвижат към задната част на самолета, като първата редица да спре на метър от пантите на рампата. След това той смъкна очилата си на място и започна да брои наум оставащите секунди. Изведнъж почувства, че нещо не е наред. Самолетът чувствително намаляваше скоростта си.

— Рампата отворена и застопорена, капитане — докладва Хендрикс.

Клири трепна, като чу гласа на сержанта. Мигом осъзна, че е забравил да откачи съобщителния кабел от гнездото на вътрешната разговорна уредба.

Клири сигнализира с ръце, че остават петнайсет секунди. Погледът му беше закован в червената предупредителна лампа. Шейсет и петимата мъже стояха в плътна група, а Шарпсбърг — пред тях.

Веднага щом червената светлина изгасна, светна яркозелената лампа. Клири посочи към отворената рампа.

Сякаш ударен от ток, лейтенант Шарпсбърг скочи от самолета в покритото от облаци въздушно пространство с разперени ръце и крака и мигом изчезна от поглед. Хората му, на крачка зад него, също бяха погълнати от облаците. Последваха ги Джейкъбс и неговите „тюлени“ и веднага след тях Гарнет и морските пехотинци. Когато и последният от тях напусна самолета, скочи и Клири.

Хендрикс и Джокин останаха до рампата, загледани в бялото пространство, и не можеха да повярват на какво току-що станаха свидетели. Едва ли не като хипнотизиран Хендрикс заговори по говорната уредба през кислородната си маска.

— Капитане, всички скочиха.

Бранън мигом избута ръчната газ напред, докато скоростомерът не отчете скорост двеста възела — половината от крайцерската скорост на C-17. Задната товарна врата се затвори и кислородната система в отсека се задейства отново. Следващата стъпка на Стафорд беше да превключи радиостанцията на обезопасена честота и да съобщи в американския южноатлантически команден щаб, че стоварването на десанта е преминало по графика. После се обърна към Бранън.

— Надявам се да успеят — каза той тихо.

— Ако успеят, то ще се дължи на командата ти да скочат при скорост по-ниска от нормалната ни крайцерска скорост с цели четиристотин километра в час.

— Дано съм ги облекчил с това — каза Стафорд. — Защото при такъв яростен порив на вятъра щях да ги подложа на сигурна смърт.

— Така е — отвърна с мрачно лице Бранън.

Стафорд въздъхна тежко и включи отново на автопилот.

— Оттук нататък отговорността не е наша. Стоварихме ги точно над целта. — Той замълча и се загледа в застрашителните бели облаци, които прелитаха покрай прозореца му и закриваха напълно видимостта. — Моля се да се приземят благополучно.

Бранън го погледна подозрително.

— Не знаех, че се молиш.

— Само в критични моменти.

— Ще се приземят благополучно — каза оптимистично Бранън.

— Оттам нататък обаче ще започне адът им.

Стафорд поклати глава.

— Не бих искал да се изпреча срещу мъже като тях. Сигурен съм, че атаката им ще мине като по вода.

Стафорд нямаше представа колко дълбоко греши.

Операторът на радиолокатора в щаба на охраната, в съседство с командния център, вдигна телефона, докато наблюдаваше развивката на екрана.

— Господин Волф, имате ли минута време?

След малко Хуго Волф нахълта в малката затъмнена стая, изпълнена с електронна апаратура.

— Да, какво има?

— Сър, американският снабдителен самолет изведнъж намали скоростта си.

— Да, знам. Радиото ни засече съобщение от тях, в което се казваше, че имали проблем с един от двигателите.

— Не мислите ли, че може да е заблуда от тяхна страна?

— Защо, отклониха ли се от нормалния си летателен път? — попита Хуго.

— Не, сър — поклати глава операторът, — самолетът се намира на шестнайсет километра от целта си.

— Виждаш ли нещо подозрително на екрана?

— Не, само обичайните смущения по време и непосредствено след преминаването на ледена буря.

Хуго постави ръка върху рамото на младежа.

— Следи курса му, да не би внезапно да го промени и дръж очите си отворени на четири за някое вражеско проникване по въздух или море.

— А зад нас по суша, сър?

— О, кой според теб ще има смелостта да прекоси планините или шелфовия ледник в такава виелица?

Операторът сви рамене.

— Никой. Поне не и човешко същество.

— Точно така — изхили се Хуго.

Генерал Джефри Кобърн от ВВС затвори телефона и вдигна поглед над дългата маса в стаята за телеграфна връзка, намираща се дълбоко в подземието на Пентагона.

— Господин президент, майор Клири и обединеното му командване са скочили от самолета.

Началник-щабовете и техните помощници седяха в наподобяващата театър секция на дългата стая, чиито стени бяха покрити с огромни монитори и екрани, изобразяващи сухопътни бази, военноморски кораби и военновъздушни полигони из целия свят. Настоящото положение на корабите в морето и военните самолети във въздуха се наблюдаваше непрекъснато, особено големите машини, превозващи набързо събраните от Съединените щати специални сили.

Един огромен екран върху най-отдалечената стена изобразяваше монтаж от телефотографни снимки на съоръжението на търговско обединение „Съдба“ за добив на минерали от водите на залива Окума. Снимките бяха направени от самолет, летящ на няколко километра встрани от съоръжението, тъй като военните нямаха разузнавателни изкуствени спътници в орбита около Южния полюс. Затова бяха събрани и подредени така, че да изглеждат като една снимка. Единствената пряка радиовръзка с ударната група на Клири се осъществяваше чрез цивилен съобщителен спътник, използван от американските научноизследователски станции на Бариерата Рос, който беше свързан с Пентагона.

Друг екран изобразяваше президента Дийн Купър Уолас, шестимата членове на кабинета му и екип от негови доверени съветници, насядали около маса в оперативния пункт в подземието на Белия дом. Директорите на ЦРУ и ФБР, както и Рон Литъл и Кен Хелм също бяха на пряката линия със стаята за телеграфна връзка. С тях беше и конгресменката Лорън Смит, тъй като беше добре запозната с дейностите на търговско обединение „Съдба“. Докато всички те се явяваха като съветници на президента относно проекта с кодовото име „Апокалипсис“, адмирал Сандекър седеше до началник-щабовете в стаята за телеграфна връзка в Пентагона в ролята си на консултант.

— Колко още остава, генерале? — попита президентът.

— Един час и четирийсет и две минути, сър — отвърна генерал Еймос Саут, председател на комитета на началник-щабовете. — Според нашите научни работници тогава приливните течения ще бъдат в най-високата си точка, за да откъснат шелфовия ледник и да го отнесат навътре в морето.

— Доколко е точна тази информация?

— Може да се каже, че идва направо от извора — отвърна Лорън. — Точното време беше разкрито лично от Карл Волф и потвърдено от нашите най-добри глациолози и експерти по нанотехнология.

— Откакто хората на адмирал Сандекър проникнаха в организацията на Волфови — обади се Рон Литъл, — ние събрахме още доста разузнавателни данни за така наречения от Волфови проект „Валхала“. Той напълно отговаря на тяхната заплаха да откъснат Бариерата Рос, с цел да нарушат равномерното въртене на Земята и да причинят изместване на полюсите.

— И да предизвикат катаклизъм с невъобразими разрушения — добави Лорън.

— Във ФБР дойдохме до същото заключение — вметна Хелм в подкрепа на Литъл. — Помолихме експерти в областта на нанотехнологията да изучат фактите и всички бяха единодушни, че Волфови притежават научната и инженерна способност да извършат такъв немислим акт.

Президентът се загледа в изобразеното на монитора лице на генерал Саут.

— Продължавам да настоявам да изпратите ракета и да спрете това веднага, преди да е станало късно.

— Само като крайна мярка, господин президент. Комитетът на началник-щабовете и аз сме твърдо убедени, че за момента подобен ход е твърде рискован.

Адмирал Мортън Елдридж, командващ ВМС, се намеси в разговора.

— Един от нашите самолети, оборудван със системи за радиолокационно засичане, е пристигнал на мястото. Вече ни докладваха, че съоръжението на Волфови има усъвършенстван радиолокатор, който може да засече приближаваща се ракета от самолет или близкостояща подводница с предупредително време от три минути. Това е повече от достатъчно за подаване на сигнал за тревога и всяване на паника, която може да ги накара да натиснат бутона за второто пришествие по-рано от предвиденото време — ход, който или може, или няма да може да откъсне шелфовия ледник. Но все пак рискът е огромен.

— Ако, както казвате — намеси се Уолас, — техният радиолокатор е толкова усъвършенстван, не допускате ли, че вече са предупредени за вашия самолет и са подали сигнали?

Развеселени, адмирал Елдридж и генерал Кобърн си размениха погледи. Елдридж отговори:

— Тъй като това е крайно поверително, само неколцина знаят, че нашите радиолокаторни предупредителни системи са фактически непроследяеми. Самолетът ни лети под хоризонта. Ние можем да огънем сигналите си, за да прихващаме техни сигнали, но те нашите — не могат.

— Ако нашата жива наземна сила не успее да проникне през охранителните съоръжения на Волфови — вметна Саут, — тогава, разбира се, като последна възможност, ще изпратим ракета от нашата ядрена подводница „Тускон“.

— Нима тя е вече дислоцирана край Антарктида? — изненада се президентът.

— Да, сър — отвърна Елдридж. — Щастливо съвпадение. Докато извършваше патрул за събиране на разузнавателни данни, тя разруши немската подводница на Волфови, която обстрелваше научноизследователския кораб на НЮМА „Полар сторм“. Адмирал Сандекър ме предупреди навреме и аз я изпратих в залива Окума преди крайния срок.

— А самолети?

— Два бомбардировача „Стелт“ са във въздуха и след час и десет минути ще заемат отбранителна позиция на сто и четирийсет километра от съоръжението — поясни Кобърн.

— Колко още остава до началото на щурма на майор Клири и групата му?

Саут погледна големия часовник на стената.

— В зависимост от вятъра и атмосферните условия те би трябвало да се спускат вече към целта и да се приземят след няколко минути.

— Ще получаваме ли сведения за етапите на нападението?

— Имаме пряка наземна връзка с майор Клири чрез спътника, който обслужва нашите полярни станции на Полюса и пролива Макмърдо. Но понеже той и хората му ще бъдат изключително заети през следващия един час, а и вероятно ще бъдат под обстрел, ние не мислим за разумно да се намесваме или прекъсваме полевата им връзка.

— В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да чакаме и слушаме — отвърна механично Уолас.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Никой, както в стаята за телеграфна връзка, така и в командния пункт, не продума.

След дълго проточил се момент президентът измърмори под носа си:

— Господи, какво ни дойде на главата!

40.

Скачайки от височина десет хиляди метра със скорост двеста километра в час, Клири разпери ръце и крака и полетя към гъстата пелена от облаци, които закриваха напълно хоризонта му. Съзнанието му бойкотира ледената въздушна струя, която го обгръщаше, и той положи усилия да поддържа стабилно положение на тялото си. Напомни си, че някой ден трябва да благодари лично на Стафорд, задето беше намалил скоростта на самолета. Това беше жест от негова страна, който предостави на ударната група почти идеални условия за отделянето й от самолета в пакет. В противен случай те щяха да се запремятат неконтролируемо във въздуха през първите няколко хиляди метра и да се пръснат над площ от няколко километра, което щеше да направи почти невъзможно проникването им във вид на сбита цялостна бойна част.

Той повдигна лявата си китка до очилата и погледна показанията на висотомера МА2-30, който показваше, че височината бързо се скъсява. Като се имаше предвид гъстотата на въздуха на тази височина, очакваше скоростта му значително да се увеличи.

Клири се стараеше да запази посоката си на движение — 180 градуса от курса на C-17 при скока — и обхвана с поглед заобикалящото го въздушно пространство, за да види другите мъже, извършващи свободно падане. На около десет-дванайсет метра вдясно от него мерна няколко силни, проблясващи като светулки светлини в сивото въздушно пространство, които идваха от лампите, закачени най-отгоре на каските им.

Клири се запита дали са скочили над предварително определения разчет. Но това вече нямаше значение. Единствено вярата му в пилотиращите способности на Стафорд му вдъхваше оптимизъм.

Той погледна право надолу, но не видя никого. След това отново провери височината си — наближаваше 8500 метра.

Според плана мъжете трябваше да извършат свободно падане до височина 7600 метра, след което да отворят парашутите си, да се съберат във въздуха и да се спуснат до участъка за приземяване.

В далечината Клири видя още няколко светлинни лъча — десет, а може би и дванайсет. Облачният слой беше изтънял и видимостта се беше увеличила. Висотомерът му показваше 7900 метра. Рационалните му мисли изчезнаха и връх взеха годините на обучение. Повтори в ума си командите за последователността на действията за отваряне на парашута.

Главният парашут на Клири се разтвори леко и гладко на точната височина и той почти не усети как въздушната скорост от 240 километра в час намаля почти до нулата. Сега висеше под купола и се носеше свободно по посока на въздушното течение като летаргична марионетка.

Силният вой на вятъра секна изведнъж като изключени гръмки високоговорители и за първи път, откакто бе скочил от рампата на самолета, Клири чу ясно дишането си през кислородната маска. Погледна нагоре и най-щателно огледа всеки сантиметър от купола си за някаква повреда, както и носещите въжета от горния им край до подвесната система.

— Магьосник, тук Оловно войниче. Изискайте генерална проверка. Край — разнесе се гласът на лейтенант Гарнет в наушните му слушалки. Всички можеха да общуват помежду си посредством микрофони пред устата, свързани с радиостанциите „Моторола“.

Клири предприе проверка на говорната връзка.

— До всички екипи. Тук Магьосник. Докладвайте за положението си в съответната последователност. Край. — Поради липса на видимост Клири не можеше да обхване с поглед цялата група. Трябваше да се осланя за подробности от водачите на отделните екипи.

Пръв отговори капитан Шарпсбърг.

— Магьосник, тук Лъв. Намирам се на височина седем хиляди метра. Имам визуален контакт с всички освен с двама от моите хора. В готовност съм да поведа хората си към целта.

— Прието, Лъв — потвърди Клири.

— Магьосник, тук Плашило — съобщи Джейкъбс. — Височина седем хиляди и триста метра, визуален контакт с всички от екипа ми. Край.

Накрая докладва и Гарнет от морската пехота.

— Магьосник, тук Оловно човече. Имам визуален контакт с всички от екипа ми без един.

— Разбрано, Оловно човече — отвърна Клири.

Клири разтвори купола си докрай. Почувства тласък, когато издутото платно улови въздушната скорост. В слушалките си чуваше приглушените гласове на момчетата от екипите, разговарящи с водачите си. Преговори си наум събитията, които предстояха. Ако ударната група е скочила над точните координати, тя щеше да се приземи в средата на голямо открито заледено пространство, граничещо с ограждението на минералодобивното съоръжение. Теренът щеше да им предостави относително прикритие, за да могат да се съберат и извършат последна проверка на екипировката си, преди да заемат позиция за нападение.

Почувства, че парашутът му набира скорост и разбра, че се движи по посока на вятъра, а не срещу него. На височина 5800 метра облачността се разкъса и разкри чисто бялата шир на антарктическата местност. Пред него куполите на парашутите бяха разположени в начупена стъпаловидна линия, а присветващите като светулки лампи приличаха на коледни светлини над празния хоризонт.

Изведнъж чу гласа на Гарнет.

— Магьосник, тук Оловно войниче. Един човек ми липсва. Повтарям, един човек ми липсва. Край.

По дяволите, изруга наум Клири. Всичко вървеше толкова гладко досега, а ето че Мърфи се намеси, за да заличи всяко фалшиво чувство за сигурност.

Клири не попита за името на липсващия човек. Не беше нужно. Ако е имал проблеми с главния си парашут и го е изхвърлил, човекът би трябвало да се намира някъде под колоната от куполи, увиснал под резервния си парашут. Клири не допусна мисълта, че може да е паднал и да се е пребил. Това рядко се случваше. Веднъж намереше ли се на твърда почва, липсващият мъж трябваше да разчита на уменията си за оцеляване, докато бъде изпратен спасителният отряд, което щеше да стане едва след превземането на съоръжението.

Клири се безпокоеше повече за снаряжението на липсващия мъж.

— Оловно войниче, тук Магьосник. Какви боеприпаси носеше вашият човек?

— Магьосник, липсва ни пълна чанта с експлозиви и две ЛПО.

Лоша работа. ЛПО означаваше „леко противотанково оръжие“, способно да извади от строя бронирано превозно средство. За щастие още двама от групата носеха по едно такова оръжие, така че имаха в резерва две такива. Проблемът обаче беше в липсата на чантата с експлозиви. Тя съдържаше 14 килограма пластични експлозиви C-4, детониращ шнур и дистанционни взриватели. Групата щеше да има належаща нужда от тази чанта, ако се натъкнеше на барикади или укрепления. От толкова много хора, тъкмо този, който носеше единствената чанта с експлозиви и двете ЛПО ли трябваше да изчезне!

— Тук Магьосник, до всички екипи. До разчета остават дванайсет километра. Изгасете светлините си и поддържайте пълно радиомълчание. Сгъстете колкото е възможно колоната. Край.

Намираха се на петнайсет минути парашутен полет до участъка за приземяване. Клири погледна часовника си. Все още се надпреварваха с движението на стрелките и разполагаха с малко резервно време. Той се надяваше изчезването на човек от групата да не е лошо знамение. Имаше вероятност да се случат какви ли не провали в следващия половин час. Не можеха да си позволят да загубят още някого и жизненоважни боеприпаси. Добре поне че имаха попътен вятър. Клири погледна надолу пред себе си и се изпълни със задоволство, като видя, че стъпаловидната формация беше плътна и новите модели на куполите надминаваха всички очаквания за плавно и стабилно спускане. Според плана трябваше да увиснат на 150 метра над площта за приземяване.

Вече приближаваха съоръжението на Волф. Между облаците се виждаха подробности от постройките. Намираха се на височина 2400 метра и навлизаха във фаза на операцията, в която щяха да са най-уязвими преди благополучното им приземяване.

На височина 2100 метра Клири почувства, че нещо не е наред. Губеше скорост. Куполът му започна да се опъва и плющи от внезапно появилия се незнайно откъде насрещен вятър. Той инстинктивно се пресегна към командните въжета, за да промени положението си.

Погледна надолу и видя, че заледената повърхност се приближава значително по-бавно отпреди. Но за щастие на височина 610 метра задуха попътен вятър и насрещният стихна. Той огледа съоръжението, за да види има ли движение или дейност в него. Всичко изглеждаше нормално. От отдушниците на сградите излизаха облачета бяла пара. Гледката беше измамно спокойна.

Най-накрая Клири чу съобщението, което очакваше.

— Магьосник, тук Лъв. Видях ограждението и имам визуален контакт с участъка на приземяването. Почти стигнахме.

— Разбрано, Лъв — отвърна с облекчение Клири.

Видя как челният екип от колоната се изнесе леко надясно. Приготвяше се за приземяване. Шарпсбърг, водачът на този екип, се обърна перпендикулярно на посоката на летене. Непосредствено зад него хората му направиха същото.

— Магьосник — докладва Лъв, без да се представя. — На сто и петдесет метра сме и се приготвяме за приземяване.

Клири не отговори. Нямаше нужда. Видя как първият парашутист докосна с крака земята и куполът му се надипли, след него вторият, третият… След като стъпеха на земята, мъжете се освобождаваха от парашута и бързо се подреждаха един до друг.

Малко преди да стигне височина 150 метра, Клири видя, че Джейкъбс и неговите „тюлени“ също се приземиха точно като екипа от „Делта“, а веднага след тях Гарнет и морските пехотинци. Когато стигна въображаемата точка за завъртане, той също повтори маневрите, за да застане срещу вятъра. Почувства как въздушната струя връхлетя върху тялото му и забави движението му напред. Хвърли бърз поглед към замръзналата земя и висотомера си.

Стигна бързо шейсетте метра. Земята се надигаше да го посрещне. Стъпи на скованата от лед антарктическа повърхност толкова леко, сякаш слезе от тротоар.

Бързо откопча колана си и смъкна парашута си, който го бе довел благополучно до местоназначението му. После коленичи и приготви оръжието си „Спартан Q-99“ за стрелба.

Само след секунди Гарнет, Шарпсбърг и Джейкъбс го наобиколиха и четиримата провериха местоположението си и извършиха последни приготовления за придвижването на групата към командния център на съоръжението на Волфови. След като даде инструкции на Шарпсбърг как да ръководи атаката вместо него, в случай че бъде убит или тежко ранен, Клири огледа целта на нападението им през полевия си бинокъл, но не видя никакви признаци на отбранителна дейност и тогава нареди на екипите да започнат да се придвижват тактически, а той самият застана начело на групата.

41.

С явна неохота да спре, вятърът продължаваше да фучи, докато най-накрая силите му го напуснаха. Той стихна и остави слънцето да преобразува последните издухани от него ледени кристалчета в искрящ диамантен прах. Потискащата сива светлина отстъпи пред синьо небе, под което сноукруизерът неумолимо напредваше по шелфовия ледник. Мощната машина се бе показала изключително издръжлива. Двигателите работеха безотказно, колелата се врязваха в снега, без нито веднъж да поднесат или забуксуват.

Пит най-сетне се стопли от двигателите и се почувства готов да посрещне отново реалността. Пое кормилото от Джордино, който пък намери метла в складовото отделение и започна да чисти натрупания върху предните стъкла лед. Освободени от ледената клопка, чистачките довършиха работата си. В далечината се появиха очертанията на планинската верига Рокфелер.

Пит посочи вляво от него няколко кълба черен пушек на фона на окъпания в слънце бял хоризонт.

— Ей там е съоръжението на Волф.

— Значи добре сме се ориентирали в бурята — отбеляза Джордино. — Отклонили сме се не повече от километър и половина от пътя.

— Остават ни още пет-шест километра. До двайсет минути би трябвало да сме там.

— Да не си решил да влезеш с гръм и трясък на купона, без да си поканен?

— Не, няма да е разумно при наличието на цяла армия охранители — отвърна Пит. — Виждаш ли онзи хребет, който стърчи над леда под ъгъл с подножието на планината?

— Да.

— Можем да го използваме за прикритие, за да изминем последните три километра, без да бъдем забелязани.

— Можем, стига отработените газове на колата ни да не ни издадат.

— Тогава стискай палци — усмихна се Пит.

Те напуснаха голямата ледена равнина на Бариерата Рос и продължиха покрай подножието на хребета, който стърчеше извит надолу от планината като гигантски изплезен език. След малко се озоваха под високи, стръмни сиви скали, от чиито върхове се спускаха като замръзнали водопади ледени потоци, които блестяха в синьо-зелено от яркото слънце. Пътят, по който се движеха, не беше никак равен.

Пит превключи на втора скорост, за да преодолее няколко ниски възвишения и падини. Яката машина се справяше с лекота с неравния терен, но той час по час поглеждаше към арматурното табло. Уредът за измерване на температурата показваше, че ниската скорост на високи обороти пак загряваше двигателите, но този път те можеха да държат вратата отворена, без да се подлагат на мъченията от виелицата.

Минаваха покрай входа на един тесен каньон, когато Пит рязко спря колата.

— Какво има? Видя ли нещо? — попита Джордино.

Пит посочи надолу праз предното стъкло.

— Дири в снега, отвеждащи към каньона. Могат да бъдат само от голям снокет.

Джордино се надигна да погледне.

— Ама че зорък поглед имаш! Те едва се забелязват.

— Щом виелицата не ги е заличила, значи са съвсем пресни.

— Какво ще търси един снокет в дере без изход?

— Да не би да е друг вход за съоръжението?

— Твърде е възможно.

— Дали да не проверим?

Джордино се захили.

— Изгарям от любопитство.

Пит изви докрай кормилото и под остър завой навлезе в каньона. Стръмните скали се извисяваха заплашително над дерето и колкото по-навътре навлизаше колата, толкова повече избледняваше слънчевата светлина. За щастие извивките и завоите на пътя не бяха остри и сноукруизерът безпрепятствено ги преодоляваше. Пит обаче започна да се безпокои, че не се натъкваха на нищо друго освен на скалиста стена и трябваше да излезе на заден ход от каньона, тъй като нямаше как да обърне по този тесен път. След около половин километър той спря пред солидна стена от лед.

Това беше краят на пътя. И двамата се изпълниха с разочарование.

Слязоха от колата и огледаха отвесната завеса от лед. После Пит се взря в следите от гуми, които свършваха в стената.

— Интригата се заплита. Снокетът не се е върнал по обратния път.

— Да, не се виждат други следи — отбеляза Джордино.

Пит се приближи до ледената преграда, сложи ръце отстрани на очите си, за да закрие светлината и се вгледа през нея. Различи неясни силуети оттатък ледената преграда.

— Там има нещо.

Джордино също погледна през леда и кимна.

— В такива случаи не се ли казва: „Сезам, отвори се!“.

— Съмнявам се, че това е кодът — отвърна замислен Пит.

— Както виждам, ледът е най-малко метър дебел.

— И ти ли си мислиш това, което си мисля аз?

Джордино потвърди с глава и додаде:

— Ще остана отвън, за да те прикривам с бушмастера си.

Пит се качи в сноукруизера, превключи на заден ход и измести колата с петнайсетина метра назад по следите на снокета. Спря, хвана здраво кормилото с две ръце и се изхлузи ниско на седалката, в случай че предните стъкла се строшат от удара. После включи на първа и натисна докрай педала за газта. Големият механичен голиат отскочи напред с рев, набра скорост и се блъсна в ледената стена.

Блестящи ледени парчета изригнаха и се посипаха върху сноукруизера като стъкълца от паднал кристален полилей. Отначало Джордино си мислеше, че за да разбие дебелия втвърден лед, колата трябваше да се блъсне няколко пъти в него. Но тя още от първия път се вряза в него и изчезна от погледа му от другата страна. Той се затича след нея, насочил напред оръжието си като пехотинец, използващ танк за прикритие.

След като проникна оттатък ледената преграда, Пит спря и изчисти парчетата стъкла от лицето и гърдите си. Огромен леден блок се бе врязал в предното стъкло и на косъм от него бе паднал и се разбил на пода на колата. Лицето му бе прорязано на няколко места, но само повърхностно. Единствено кръвта, която потече създаваше впечатлението, че е сериозно ранен. Той избърса с ръкав тъмночервената течност от очите си и погледна напред, за да види къде се е озовал.

Колата беше спряла в широк леден тунел, сантиметри деляха предната броня от друга ледена стена. И в двете посоки тунелът изглеждаше пуст. Като не забеляза признаци на заплаха, Джордино се качи по стъпалата за кабината на колата и видя Пит да се усмихва лукаво през маска от кръв.

— Лошо си пострадал — рече той и понечи да му помогне да слезе.

Пит любезно отблъсна ръката му.

— Само така изглежда. Но нямаме време за клинично лечение. Можеш да ми сложиш някоя и друга лепенка от аптечката в пътническата кабина. В това време предлагам да поемем наляво по тунела. Ако предположенията ми се окажат верни, той ще ни отведе до съоръжението.

Джордино знаеше, че е безсмислено да възразява. Той слезе от стъпалата, отиде в пътническата кабина и се върна с аптечката за първа помощ, която не беше отваряна от 1940 година. Почисти кръвта от лицето на Пит, после намаза драскотините с антисептичното средство на епохата — йод, чийто силно щипещ ефект накара Пит да заругае, и то на висок глас. После покри раните със стерилна марля.

— Още един човешки живот, спасен от сръчните ръце на доктор Джордино, хирурга на Антарктида.

Пит погледна лицето си във външното огледало. По него имаше толкова марли и лейкопласт, колкото сигурно бяха нужни за след трансплантация на мозък.

— Какво направи? Приличам на мумия.

Джордино се престори на обиден.

— Е, да, силата ми не е в естетическия вид.

Пит запали двигателите и направи няколко маневри напред-назад с огромното превозно средство, за да завие в тунела. За първи път свали страничния си прозорец и прецени ширината на тунела. Разстоянието между леда и главините на колелата и покрива не беше повече от четирийсет и пет сантиметра. Насочи вниманието си към широк тръбопровод, който минаваше по сводестия таван на тунела. От него се спускаха надолу и влизаха в леда малки тръби.

— Какво е това според теб? — попита той, сочейки тръбопровода.

Джордино слезе от колата, промъкна се покрай предната гума и постави ръце върху тръбата.

— Не е тръбопровод за скрита електрическа инсталация. За нещо друго служи.

— Ако е същото, което мисля, че е… — Гласът на Пит секна някак знаменателно.

— Част от механизма за откъртване на шелфовия ледник — довърши мисълта му Джордино.

Пит надникна през прозореца и погледна назад към дългия тунел, чийто край се загубваше в далечината.

— Сигурно се простира над два километра от съоръжението до другия край на ледника.

— Забележителен подвиг на инженерството е да се прокопае тунел с дължина, равняваща се на разстоянието между Сан Франциско и Финикс.

— Забележителен или не, Волфови са го направили — каза Пит. — Но не забравяй, че е много по-лесно да прокопаваш лед, отколкото твърда скала.

— Как мислиш, дали да не срежем тръбата, за да прекъснем някоя система, предназначена да разцепи ледника? — попита Джордино.

— Знам ли, това може да я задейства преждевременно. Не е желателно да поемаме този риск, освен ако не намерим друга алтернатива. Едва тогава можем да рискуваме да я прекъснем.

Тунелът приличаше на огромна зееща черна уста. Освен слабата слънчева светлина, проникваща през дебелия лед, друго осветление нямаше. По тавана минаваше електрически проводник с халогенни крушки, разположени през шест метра една от друга, но изглежда, че беше изключен от основното електрическо табло, защото нито една не светеше. Пит запали двата малки фара, монтирани в долната предна част на круизера, включи на скорост и потегли през тунела, увеличавайки скоростта до четирийсет километра в час. Макар че тази скорост можеше да се поддържа и от велосипедист, през тесните граници на тунела тя създаваше чувството за бясно движение.

Докато Пит внимаваше круизерът да не задере безчувствените ледени стени, седналият на пътническата седалка Джордино беше положил оръжието върху коляното си и се взираше напред, докъдето осветяваха фаровете, за някакво движение или друг обект освен безкрайния на вид тръбопровод и разклоненията му.

Обезпокоителният факт, че тунелът е безлюден, навеждаше Пит на мисълта, че Волфови и техните работници са изоставили съоръжението и се подготвят да избягат към гигантските си кораби. Той увеличи доколкото можеше скоростта на круизера и колкото и да се стараеше да кара в средата на тунела, чувстваше как от време на време главината на някое от колелата закачаше за миг ледената стена и оставяше бразда в нея. Ужас започна да обхваща съзнанието му. Бяха загубили много време в прекосяването на шелфовия ледник.

От четирите дни и десет часа от графика, с който му се бе похвалил Карл Волф в посолството в Буенос Айрес, оставаха само един час и двайсет минути до мига, в който бутонът за второто пришествие щеше да бъде натиснат.

Според изчисленията на Пит до сърцето на съоръжението ги деляха може би километър и половина — два. Двамата с Джордино не разполагаха с план на комплекса, така че намирането на командния център щеше да се основава единствено на догадки. Въпросите, които глождеха съзнанието му, бяха дали ударната група от специалните части беше пристигнала и дали е успяла да елиминира армията от убийци, убийци които щяха да водят люта битка, тъй като Волфови положително са им обещали да спасят и тях, и семействата им от предстоящия катаклизъм. Откъдето и да погледнеше, картината не му изглеждаше розова.

След още осемнайсет минути път през тунела в мълчание Джордино се наведе и посочи с ръка напред.

— Наближаваме кръстопът.

Пит намали скоростта и спря пред мястото, където тунелът се разклоняваше в пет други тунела. Дилемата беше влудяваща. Времето не им позволяваше да направят погрешен избор. Той подаде глава през страничния прозорец и огледа ледения под на кръстопътя. Следи от автомобилни гуми се пресичаха във всички посоки.

— Както изглежда, в десния тунел е имало най-натоварено движение.

Джордино скочи от колата и изчезна навътре в тунела. След няколко минути се върна.

— На около двеста метра навътре тунелът се разширява в голяма камера.

Пит кимна и подкара круизера в дясното отклонение. Странни постройки, сковани в леда, започнаха да се появяват неясни и неразличими, но правите им линии подсказваха, че са сътворени от човешка ръка, а не от природата. Както съобщи Джордино, тунелът скоро се разшири в просторна камера, чийто извит покрив беше покрит с ледени кристали, които висяха като сталактити. През отворите на покрива струеше светлина и изпълваше вътрешността на камерата с неземно сияние. Ефектът беше вълшебен, предвечен и свръхестествен. Омаян от гледката, Пит бавно спря круизера.

Двамата с Джордино онемяха от удивление.

Бяха се озовали на някогашен главен площад, заобиколен от сковани от лед постройки на древен град.

42.

Останал без прикритието на виелицата и при стихналия вятър, Клири се почувства като гол, когато формированието му, облечено в бяло камуфлажно облекло, се развърна по различни направления и започва да напредва към съоръжението на Волфови. Те се възползваха от няколкото наподобяващи гърбици на камили възвишения, за да се промъкнат незабелязано до високата ограда, опасваща комплекса от подножието на планината до високата стръмна скала, надвиснала над морето.

Клири не разполагаше с никакви разузнавателни данни за силите на вражеската охрана, както и за самото съоръжение, тъй като ЦРУ не го бе смятало за опасност за националната сигурност. Малкото време, с което разполагаха, след като научиха за задаващата се опасност, не им бе дало възможност за тайно проникване, нито за простата стратегия на „удар и изтегляне“. Според заповедите те трябваше да неутрализират съоръжението и да извадят от строя системите за разцепване на шелфовия ледник, преди да бъдат сменени от двестачленния отряд от специалните войски, намиращ се на един час път оттук.

На Клири му бе казано само, че охраната на Волф е съставена от добре обучени професионалисти, събрани от елитни бойни части от целия свят. Тази информация му бе предоставена от Националната агенция за морски и подводни изследвания. Но Клири неоправдано се съмняваше тя да има голям опит в събирането на разузнавателни данни. Той беше уверен, че неговата елитна група ще се справи с всеки враг, който й се изпречи на пътя.

Той дори не подозираше, че им предстоеше битка с противник, който ги превишаваше по численост в съотношение три към едно.

Придвижвайки се в две колони, те стигнаха до ограда, която отдалече им се стори единична, но се оказа двойна и разделена от ров. На вид изглеждаше като строена преди десетилетия. На нея висеше табела с избелял надпис на немски „Преминаването забранено“. Беше обикновена телена ограда с няколко реда бодлива тел най-отгоре, която беше изгубила предназначението си поради натрупания покрай нея дебел пласт лед и можеше да се прескочи без никакво усилие. Втората ограда беше по-висока и все още се извисяваше два метра над леда, но и тя беше преодолима. Въпреки това загубиха ценно време, докато я срежат и се промъкнат през нея. Клири прие за добра поличба това, че никой не ги разкри до този момент.

След като се озоваха в оградения периметър, използваха за прикритие редица от постройки със слепи стени. Клири подаде команда на всички да спрат, а той се зае да изучава въздушната снимка на комплекса. Макар по време на полета си от Кейп Таун да бе запечатал в паметта си всички улици и всяка сграда, искаше да види на самия план откъде точно са минали през оградите. Със задоволство той установи, че се намират само петнайсетина метра от набелязаното им място за проникване в минералодобивното съоръжение. За първи път, откакто се бяха приземили, прегрупирали и придвижили по леда, той заговори по радиостанцията си.

— Оловно човече?

— Чувам ви, Магьосник — отвърна дрезгавият глас на лейтенант Уорън Гарнет.

— Тук ще се разделим — каза Клири. — Знаете какво се очаква от вас и хората ви. Успех!

— Тръгваме, Магьосник — потвърди Гарнет, чийто екип имаше задачата да обезвреди електроцентралата и да прекъсне цялото захранване на комплекса.

— Плашило?

— Чувам ви, Магьосник — мигом отговори лейтенант Майлс Джейкъбс.

— Вас ви чака най-дългият път. Време е да поведете хората си.

— Вече сме на половината път до целта — отвърна уверено Джейкъбс, докато той и „тюлените“ се придвижваха по един страничен път, водещ към командния център, който трябваше да нападнат откъм морето.

— Лъв?

— Готови сме за настъпление — отвърна бодро капитан Шарпсбърг.

— Присъединявам се към вас.

— За нас е радост да имаме представител на старата гвардия сред редиците ни.

— Започнете движението!

Без повече разговори екипите поеха към съответните си цели. Всички знаеха какво трябва да правят и какви ще са последствията, ако се провалят. Клири не се съмняваше, че мъжете ще се сражават като демони или ще умрат без колебание, само и само да попречат на Волфови да предизвикат апокалипсиса.

Движиха се леко в отбранителен боен ред — двама мъже на десет метра пред всеки фланг и двама, прикриващи тила им. На всеки петдесет метра се спираха, лягаха на земята или зад всяко налично прикритие, а в това време Клири изучаваше терена и се свързваше за проверка с морските пехотинци и „тюлените“.

— Оловно войниче, докладвайте.

— Засега пътят е чист. Намираме се на триста метра от целта.

— Плашило? Натъкнахте ли се на нещо?

— Ако не бях сигурен в обратното, щях да кажа, че цялото това място е изоставено — отвърна Джейкъбс.

Клири не отвърна нищо. Стана от земята и последва Шарпсбърг и хората му.

Отвън съоръжението приличаше на мрачен и неприветлив завод. И тогава тревогата му нарасна — комплексът изглеждаше напълно пуст. Нямаше никакво движение нито на работници, нито на превозни средства. Постройката бе обгърната от смразяваща неземна тишина.

Карл Волф седеше в щаба на охраната, намиращ се на етажа под главния команден център, и смаян наблюдаваше как Клири и ударната му група се придвижват по пътищата на комплекса.

— Няма да имаш проблем да им попречиш да ни прекъснат пусковото време, нали? — попита той изправения до него Хуго.

— Никакъв — увери го Хуго. — Ние бяхме предвидили подобно нашествие и сме го отработвали неведнъж. Укрепленията ни са на място, издигнали сме барикади, а нашите снокети чакат заповедите ми, за да влязат в битка.

Карл кимна в знак на задоволство.

— Добра работа си свършил. И все пак имай предвид, че това е елитна част от американските бойни сили.

— Не се тревожи, братко. Моите хора са не по-зле обучени от тях. Ние значително ги превъзхождаме по численост, а и имаме предимството, че ще се бием на наша територия, която добре познаваме. Факторът изненада също е на наша страна.

— Каква стратегия ще приложиш?

— Постепенно ще ги отклоня към пространството пред командния център, където ще ги обкръжим и ще ги ликвидираме.

— Дедите ни, които са водили героични битки срещу съюзническите сили по време на войната, щяха да се гордеят с теб.

Видимо поласкан от комплимента на брат си, Хуго удари токове и направи стегнат поклон.

— За мен е чест да служа на Четвъртата империя — рече той и се обърна да погледне на мониторите напредващата американска бойна група. — Време е да тръгвам, братко, за да поема командването на отбраната ни.

— Според теб колко време ще им трябва на твоите хора да сразят нападателите?

— Не повече от половин час.

— Няма да ви остане много време да стигнете и се качите на самолетите. Гледай да не закъснеете, Хуго. Не ми се иска да тръгнем без теб и хората ти.

— Бъди спокоен. Няма да допусна мечтата ни да станем бащи на един нов свят да не се сбъдне.

Карл посочи цифровия часовник на стената между мониторите.

— След двайсет минути ще включим системата за откъсване на шелфовия ледник на автоматично управление. После всички в командния център ще се изтеглим през подземния тунел към спалните помещения, които са извън обсега на битката. Оттам ще се качим на електрическите автомобили и ще се придвижим до самолетния хангар.

— Скоро и ние ще ви последваме — увери го Хуго.

— Пожелавам ви успех — и Карл стисна ръката на брат си, обърна се и се запъти към асансьора, който щеше да го отведе в командния център.

Клири и екипът на Шарпсбърг се намираха само на сто и петдесет метра от входа на командния център, когато гласът на Гарнет прозвуча в слушалките му.

— Магьосник, тук Оловно човече. Възникна опасност…

В същия момент Клири видя барикадата, препречваща пътя за командния център, а после и тъмните цеви на оръжията, подаващи се над нея. Отвори уста да извика, но беше вече късно. Двеста автомата откриха огън от всички посоки пред очите на мъжете от „Делта“ и изстрелите прорязаха ледения въздух с оглушителен гърмеж.

Гарнет и морските пехотинци бяха подложени на безпрепятствен обстрел, но отвърнаха с прикриващ огън и залегнаха кой където намери покрай постройките. Въпреки градушката от куршуми, те продължиха да напредват към електроцентралата, като се целеха в охранителите зад барикадата. Гарнет разпозна една ледена преграда, трудно различима на белия фон, едва когато се озова на стотина крачки от нея. Хората му предприеха огнево противодействие по охранителите зад барикадата.

Почти в същия момент намиращият се пред командния център Клири също се натъкна на подобна ледена стена и остана под обстрела, на който бе подложен Гарнет. Водачът на левия фланг на „Делта“ бе улучен в коляното и бедрото и се свлече на земята. Пълзейки по корем, Шарпсбърг го хвана за ботушите и го издърпа зад ъгъла на постройката.

Клири се наведе под едно стълбище, водещо към малък склад. Парчета лед заваляха върху гърба му, когато куршумите улучваха ледените шушулки, висящи от тавана над него. Един куршум обаче го улучи над сърцето под бронираната жилетка и той падна заднешком. Остана жив, но чувстваше в гърдите си такава болка, сякаш някой го удряше с ковашки чук. Сержант Мендоса, считан за най-добрия стрелец на екипа, се прицели през оптическия си прибор в охранителя, прострелял Клири, и натисна спусъка. Една черна фигура подскочи над ръба на барикадата и мигом изчезна зад нея. После сержантът избра следващата си жертва и стреля отново.

Над Клири куршумите продължиха да се сипят и забиват в леда от всички посоки. Той късно разбра, че охранителите на Волф са издигнали укрепления за подобна атака. Със свито сърце си помисли, че липсата на разузнавателни данни щеше да стане причина за гибелта им. Едва сега му стана ясно също, че врагът ги превъзхожда по численост.

Наруга се, задето се беше уповавал на непроверена информация. Наруга Пентагона и ЦРУ, които му бяха казали, че охраната на Волф се състои не повече от двайсет — двайсет и пет души. Наруга се, задето интуицията му изневери и задето допусна най-голямата грешка във военната си кариера — беше подценил противника си.

— Оловно човече! — извика той в микрофона си. — Докладвайте за положението ви.

— Преброих над шейсет неприятели, препречващи пътя ни — отвърна Гарнет с такъв спокоен тон, сякаш описваше пасторална картина. — Подложени сме на интензивен огън.

— В състояние ли сте да превземете електроцентралата?

— Не ни е възможно да се придвижим напред поради изключително точната им стрелба. Изправени сме пред истински професионалисти и те много добре знаят какво вършат. Можете ли да изпратите някой от другите екипи, Магьосник? Ако обединим сили, мисля, че ще можем да превземем барикадата.

— Невъзможно, Оловно човече — отвърна Клири. Той добре знаеше, че морските пехотинци бяха най-подготвените от групата и щом те не бяха в състояние да се справят, значи никой друг нямаше да може. — Ние също сме спрени от стрелбата на най-малко осемдесет охранители и не мога да ви изпратя подкрепление. Повтарям: не мога да отделя хора за подкрепление. Измъкнете се както можете и се присъединете към екипа на Лъв.

— Разбрано, Магьосник. Изтегляме се.

Напредващите към командния център Джейкъбс и „тюлените“ бяха неприятно изненадани от гърмежите и ужасяващите съобщения на Клири и Гарнет. Джейкъбс нареди на хората си да продължат напред с надеждата да проникнат в командния център отзад и да облекчат положението на другите два екипа. Намираха се на стотина метра от постройката, когато два бронирани снокета завиха от ъгъла и откриха огън срещу тях.

Джейкъбс видя как двама от хората му се проснаха безжизнени на земята. Вбесен, той вдигна оръжието си и не го свали, докато не изстреля и последния куршум. Тогава един от хората му го хвана за яката на шубата му и го избута зад един контейнер за боклук, преди ответният заградителен огън да го покоси. Стрелбата на „тюлените“ успя да спре временно снокетите, но след малко те отново продължиха настъплението си.

„Тюлените“ стреляха ожесточено, докато отстъпваха. После най-неочаквано други два снокета се появиха зад тях и откриха огън. Джейкъбс почувства как стомахът му се сви на топка. На него и хората му не им оставаше нищо друго, освен да свърнат по една странична тясна алея. Замоли се горещо в себе си да не са попаднали в засада, но алеята изглеждаше чиста, поне първите седемдесет метра от нея.

Докато тичаше след хората си, надявайки се те да стигнат до прикритие, преди снокетите да завият по алеята, той се свърза с Клири.

— Магьосник, тук Плашило. Атакувани сме от четири бронирани снокета.

— Тежко ли са въоръжени, Плашило?

— Виждам само по един човек с автоматично оръжие във всяка кола.

Използвайки стълбището за прикритие, Клири отново прегледа плана на комплекса.

— Кажете ми местоположението си, Плашило.

— Придвижваме се в посока към морето по тесен път зад гърба на нещо като ремонтни работилници, намиращи се на около сто и петдесет метра от командния център.

— Плашило, продължете още петдесетина метра напред, после завийте надясно. Ще минете между няколко резервоара за гориво. Така ще се приближите до фасадата на командния център по страничен път и ще нападнете фланга на противника.

— Разбрано, Магьосник. Тръгваме — отвърна Джейкъбс, но преди да изключи, попита: — С какви боеприпаси срещу бронирани снокети разполагаме?

— Оловното човече има две леки противотанкови средства.

— А ще са ни нужни четири.

— Момчето, което носеше другите две, изчезна по време на скока.

— Оловното човече е при електроцентралата — поясни разтревожен Джейкъбс. — Така че не той, а ние сме срещу бронираните коли.

— Наредих им да се оттеглят от обекта си поради съсредоточения огън, на който бяха подложени. Скоро ще се присъединят към Лъв.

— Кажете им да заредят, тъй като четири от тия опасни коли ще бъдат точно зад нас, когато стигнем до целта.

След малко Джейкъбс и „тюлените“ заобиколиха резервоарите за гориво, без да се натъкнат на организирана стрелба. Като се ориентираше по плана на съоръжението, той поведе хората си покрай дълга стена, която свършваше близо до фасадата на командния център. Тя изглеждаше идеално прикритие, за да могат да изненадат охранителите зад бариерата. Но едва стигнаха на петдесетина метра до края на стената и зад гърба им бе открита съсредоточена стрелба.

Група охранители беше изскочила зад тях от подземен тунел. Джейкъбс мигом разбра, че не е възможно да осъществят намеренията си и поведе хората си по друга пътека, по която за щастие не се натъкнаха на вражеска стрелба.

На осемдесет метра от тях Клири се беше проснал по корем и наблюдаваше през бинокъл барикадата, препречваща пътя за командния център, за да открие някаква пролука. Но не откри такава. И той като Гарнет също установи, че позицията му е незащитима. Въпреки това обаче остана непоколебим в решението си да атакува командния център веднага щом бъде подкрепен от пехотинците, а „тюлените“ започнат да нападат фланга на противниците.

Дълбоко в себе си обаче започна да се съмнява, че ще развее знамето на победата.

Охранителите на Волф водеха ожесточена битка. В съзнанието си те се биеха не само за своя живот, но и за живота на семействата си, които ги чакаха на борда на „Улрих Волф“. Самият Хуго беше във водовъртежа на битката пред командния център и ръководеше стрелбата, затягайки обръча около американската ударна група, както беше обещал на брат си Карл.

Той заговори по микрофона под бойния му шлем.

— Братко Карл?

Чу в слушалките си леки смущения, преди Карл да отговори.

— Да, Хуго?

— Нашествениците са спрени. Ти, Елзи и останалите можете да тръгвате за хангара веднага щом инженерите включат системите на автоматично управление.

— Благодаря ти, братко. Доскоро виждане в самолета!

Две минути по-късно, докато Хуго издаваше заповед на другите два бронирани снокета да щурмуват американците, един охранител се втурна към него зад барикадата и извика:

— Сър, получих спешно съобщение от самолетния хангар.

— Какво е то? — надвика шума от стрелбата Хуго.

Но в този момент сержант Мендоса се прицели през координатния кръст на оптическия си уред и леко натисна спусъка. Охранителят падна мъртъв в краката на Хуго, без да чуе, нито да почувства куршума, който прониза дясното му слепоочие и излезе през лявото. Съобщението, че самолетният хангар е разрушен от странно превозно средство, което той трябваше спешно да предаде, умря заедно с него.

Морските пехотинци на Гарнет се обединиха с екипа на Шарпсбърг и се прикриха, когато четирите снокета пренасочиха атаката си от Джейкъбс към тях в двойна колона зад гърба им. Тогава морските пехотинци се прицелиха в колите с двете леки противотанкови средства. Челните бронирани коли изригнаха в пламъци, летящи отломки и тела и блокираха пътя на другите две коли.

Клири бързо осъзна, че този отдих щеше да е краткотраен и временен. Щеше да е въпрос на време, преди охранителите да проумеят, че повече противотанкови снаряди няма да бъдат изстреляни поради изчерпания запас. Тогава бронираните коли щяха отново да атакуват и вече нищо нямаше да може да ги спре. Оставаше единствено надеждата предимството да мине на тяхна страна, когато Джейкъбс и екипът му нападнат барикадата откъм фланга.

Във Вашингтон рапортите от мястото на битката говореха недвусмислено, че ударната група е в сериозна беда.

Президентът и началниците на щабовете не можеха да повярват на ушите си. Те все по-ясно съзнаваха, че мисията се е провалила и че цялото човечество е под заплахата да бъде заличено от лицето на земята — кошмар, който те не бяха в състояние да приемат.

— Самолетът с главните сили… кога ще…? — заговори объркано президентът.

— Не по-рано от четирийсет минути — отвърна генерал Саут.

— А колко остава до…?

— Двайсет и две минути до най-високото ниво на прилива.

— В такъв случай трябва да изстреляме ракетите.

— Но така ще убием и нашите хора — предупреди го генерал Саут.

— Имаме ли друг избор?

— Не, господин президент, нямаме — поклати глава генералът.

Адмирал Елдридж попита:

— Да предупредим ли командира на „Тускон“ да изстреля ракетите?

— Ако ми разрешите едно предложение — намеси се генерал Кобърн. — Според мен е най-добре да изпратим бомбардировачи „Стелт“. Техните екипажи са по-точни в насочването на ракетите си в целта, отколкото неуправляема „Томахоук“, изстреляна от подводница.

Президентът бързо взе решение.

— Добре, предупредете пилотите, но им кажете да не стрелят, преди да им бъде наредено. Кой знае, може да се случи чудо и формированието на майор Клири да успее да проникне в командния център.

Когато генерал Кобърн издаде заповедта, генерал Саут смънка под носа си:

— Само на чудо може да се надяваме.

43.

Улици разделяха издигащите се от леда сгради около площада. Като архитектурно решение постройките се различаваха от всички други, които Пит и Джордино бяха виждали по време на пътуванията си. Не можеше да се определи върху колко акра или квадратни километра се простираше градът. Това беше само част от великолепието, оставено от аменеите.

В единия край на площада имаше внушително богато украсено здание с триъгълни колони, поддържащи фронтон с релефни изображения на древни кораби, а над него минаваше фриз с изваяни скулптури на животни и хора, носещи същите дрехи като мумиите на остров Сен Пол. Нито една от откритите досега древни сгради не приличаше на тази колосална постройка. За окото на архитекта щеше да е видно, че основната структурна форма е била предавана през хилядолетието и заимствана от по-късните строители на огромните храмове на Луксор, Атина и Рим. Колоните обаче бяха триъгълни и стояха някак чужди в сравнение с много по-късните заоблени и набраздени дорийски, йонийски и коринтски колони.

Зад колоните зееше широк портал. Стълби нямаше. До горните нива се стигаше по наклонени рампи. Запленени от гледката, Пит и Джордино слязоха от сноукруизера и минаха под колоните. Таванът на главната зала имаше триъгълна форма и се извисяваше над покрития с лед каменен под. Високите ниши в стените бяха изпълнени с каменни статуи, вероятно на аменейски царе — внушителни на вид хора с кръгли очи и тесни лица, изваяни от гранит, богат на кварц, който проблясваше в сумрака. В пода бяха вградени скулптурни лица на мъже и няколко жени, покрити от тънък пласт лед. Над и под тях се виждаха издялани аменейски надписи.

В средата на огромната зала върху пиедестал се издигаше скулптура в естествени размери на кораб с весла, опънати ветрила и екипаж. Гледката беше изумителна. Невероятното художествено майсторство и техническото владеене на камъка й придаваха неземно тайнство, непознато в съвременната скулптура.

— Какво според теб е това? Храм на техните богове ли? — прошепна Джордино с благоговение, сякаш се намираше в катедрала.

— По-вероятно е мавзолей или гробница — и той посочи пода. — Тези глави приличат на мемориали, може би на почитани мъже и жени, които са проучвали древния свят, както и на изчезналите в морето.

— Удивително е, че покривът не се е срутил след сблъсъка на кометата със земята или от по-късното натрупване на лед.

— Строителите им вероятно са работили с изключително високи стандарти, които се постигат единствено в резултат на дълбоки познания върху строителната техника.

Смаяните им погледи се отместиха към системата от тъмни коридори, чиито стени бяха красиво изрисувани с внушителни морски гледки, като се започнеше от спокойни води и се стигнеше до бурно море, огромни вълни, причинени от яростни урагани. Ако днешните хора вдигаха погледи към небето за своя Бог, то аменеите са отправяли поглед към морето. Статуите им изобразяваха мъже и жени, а не стилизирани версии на богове.

— Отдавна изчезнал народ, открил света — отбеляза философски Джордино. — Само че няма никакви реликви наоколо, нито следи от тленни останки на жителите му.

Пит посочи с брадичка системата от тесни проходи, изсечени в леда.

— Няма съмнение, че са били изкопани от нацистите, които са ги открили, а по-късно Волфови са ги закарали в музеите на борда на „Улрих Волф“.

— Както виждам, негодниците не са разровили повече от десет процента от града.

— Имали са да вършат по-земни неща — подметна саркастично Пит. — Като например да скрият нацистките съкровища и тайни реликви, да извличат злато от морската вода и да планират разрушаването на света, за да го направят по свой образ.

— Жалко, че нямаме време да проучим това място.

— И на мен ми се иска да направя една голяма обиколка тук, но разполагаме само с двайсет и пет минути, за да открием командния център.

Двамата с неохота обърнаха гръб на огромното здание и забързаха към площада, за да се качат на круизера. Продължавайки да кара по следите на снокета, Пит мина през сърцето на призрачния град и навлезе в тунел отвъд мавзолея на аменеите. Приклекнал под арматурното табло, Джордино държеше цевта на бушмастера си подадена през счупеното средно предно стъкло.

След един завой на около километър и половина навътре в тунела насреща им се зададе електрическа кола. Тримата слисани охранители в черни униформи загледаха с ужас как чудовището се носи бясно срещу тях. Шофьорът се паникьоса и удари спирачки, без да намалява скоростта и колата поднесе. Другите двама проявиха по-голямо уважение към чувството за самосъхранение и скочиха от колата, надявайки се да удължат живота си.

Разнесе се пронизителен звук от разкъсване и стържене на метал, когато сноукруизерът блъсна колата и я прекатури като триколка, бутната от боклукчийски камион. Шофьорът изчезна от поглед под смачканото си превозно средство, а другите двама бяха размазани на ледените стени от огромните гуми на круизера. Пит погледна в страничното си огледало и видя само усукани метални отпадъци, разхвърляни по пода на тунела.

След още двеста метра видяха група работници в червени гащеризони да товарят дървени сандъци върху няколко открити платформи, прикачени към един голям снокет. Мотокари изнасяха сандъците от ледена пещера, чиято дебела сребриста стоманена врата наподобяваше врата на банков трезор.

Двама охранители се вцепениха на място при вида на огромния сноукруизер, изскочил изневиделица от тунел, който би трябвало да е пуст. Едва когато Джордино изстреля няколко куршума през счупеното предно стъкло в един от мотокарите, работниците и охранителите се съживиха и се втурнаха презглава обратно в пещерата, за да не бъдат смазани от механичната лавина, търкаляща се към тях.

— Вратата! — изкрещя Пит и натисна спирачките.

Сякаш прочел мислите му, Джордино скочи от круизера почти едновременно с вика на Пит и се затича към стоманената врата, а Пит изстреля няколко куршума от колта си във входа на пещерата, за да го прикрива. Джордино се изненада от лекотата, с която затвори вратата. Беше очаквал да напрегне цялата си сила, но едва побутна масивното крило и то се завъртя на пантите си, сякаш висеше във въздуха. След като вратата се хлопна, той превъртя колелото на заключващия се механизъм. После откачи една верига от мотокара, омота единия й край около колелото на вратата, а другия за колелото на една от платформите — така вратата на пещерата нямаше да може да се отвори отвътре. Охранителите и работниците останаха затворени без изгледи да избягат скоро.

— Интересно, какво ли има в тия сандъци — каза Джордино, докато се качваше отново в кабината на круизера.

— Артефакти от града на аменеите, предполагам. — Пит включи предавките и бързо набра максималната скорост.

Вероятно някое ангелче на покрива на кабината им беше помагало досега, но все още им предстоеше дълъг път. Изненадващото беше, че все пак успяха да стигнат дотук, без нито един куршум да бъде изстрелян в тях. Пит обаче не се залъгваше, че това положение ще се запази дълго. Нещата щяха да станат съвсем различни, когато сноукруизерът излезеше на открито. Тогава всяко оръжие в комплекса щеше да бъде насочено към тях.

След един широк завой те изведнъж се озоваха в просторен хангар, приютил самолетите на търговско обединение „Съдба“. Без да повдига крака си от педала за газта, Пит набързо огледа двата еърбъса А340-300 — единият товарен, а другият пътнически. Фюзелажът на първия самолет се пълнеше с познатите им вече дървени сандъци, а по стълбичките на втория се качваха инженерите и работниците на Волфовото търговско обединение за отпътуването им до гигантските суперкораби. Малко встрани от двата големи летателни апарата имаше още един по-малък реактивен самолет, който беше в процес на зареждане с гориво.

Пит се успокои донякъде, като не забеляза никакви охранители наоколо.

— Виж ти на какво попаднахме!

— Аха! — изрече Джордино и се напрегна, като видя, че Пит се готви да натисне педала за газта до пода. Той хвърли благоразумен поглед върху арматурното табло и тихичко простена: — Да не би да направиш онова, което си мисля?

— Веднъж попаднеш ли в кървава битка, не можеш да останеш безразличен.

Реакцията на всички, когато видяха появилия се в хангара незнайно откъде сноукруизер, беше същата като на другите, на които се бяха натъкнали в тунела преди малко. Видът на червения механичен демон ги смрази от ужас и ги закова на място.

На Пит му трябваха три секунди, за да определи пътя си на разрушението. За същото време осъзна, че намеренията му са безпогрешни. Той продължи право напред към първия еърбъс. Самолетът стоеше доста високо над земята, но не и за сноукруизера. Предницата му се вряза в задната секция на лявото крило и смачка елерона.

Товарачите и звеното по поддръжка мигом се окопитиха и се разбягаха на всички страни, когато левиатанът завъртя самолета на деветдесет градуса. Нищо от гигантската машина не им беше познато освен шума от мощни двигатели. Те видяха достатъчно, за да повикат охраната, но беше късно да предотвратят разрухата.

Сноукруизерът вече съдираше едното крило на втория еърбъс. Този път Пит вряза машината много по-навътре в крилото. С ужасяващ стържещ звук то се пречупи под остър ъгъл върху предната част на гумата на колата и увисна там. Пит превключи на задна скорост и натисна педала за газта. Круизерът потегли назад, повличайки със себе си самолета. Пит завъртя кормилото докрай, за да се освободи от товара, но не успя и огромните гуми на круизера започнаха да буксуват върху леда.

Тогава предприе няколко маневри ту напред, ту назад, придружени с пронизителни метални писъци. Крилото най-накрая охлаби хватката си и се сгромоляса върху леда във вид на откъснато и усукано парче алуминий, чакащо да бъде откарано за скрап. После, без да трепне или да издаде каквото и да е чувство, Пит насочи круизера към реактивния самолет.

— Хич не си губиш времето, а? — подметна развеселен Джордино.

— Слушай! — озъби му се Пит. — Щом оная измет възнамерява да унищожи света, нека да остане тук и да загине заедно с всички останали.

Едва изрекъл последната дума, и очуканият сноукруизер пръсна на парчета опашната част на частния самолет на Волф. Без много усилия този път огромната машина откъсна вертикалните и хоризонталните стабилизатори така, сякаш бяха направени от шперплат. Фюзелажът се разцепи на две, крилата и носът щръкнаха нагоре като в положение на излитане.

Джордино заклати глава от възхищение.

— Никъде няма да те канят, ако навсякъде оставяш такава бъркотия след себе си.

Пит се обърна към Джордино с широка като хоризонта усмивка.

— Времето наистина лети, когато си прекарваш приятно.

Той отмести поглед настрани и изведнъж в останалите парчета на огледалото за обратно виждане видя отражението на един снокет. Не се притесни особено, все още не. Прецени, че скоростта на сноукруизера е най-малко с осем километра в час по-висока от бронираната кола.

Пришпори колата през тунела, за да увеличи разстоянието между двете превозни средства. След малко снокетът се изгуби от поглед.

— Избяга им — каза Джордино, като изтръска от раменете си стъкълцата от строшеното задно стъкло с такова спокойствие, сякаш бяха пърхот.

— Не за дълго. Веднъж излезем ли на открито, ставаме лесна плячка.

Четири минути по-късно те взеха и последния завой на тунела, подминавайки едно изоставено съоръжение с отворени врати, водещи към празни складове, а след още две минути сноукруизерът вече боботеше под синьо небе, на по-малко от осемстотин метра от центъра на комплекса.

Най-сетне стигнаха местоназначението си и за първи път видяха минералодобивното съоръжение. Тунелът ги бе извел в единия край на комплекса. За разлика от повечето полярни станции, заровени почти целите под лед и сняг, Волфови поддържаха постройките си и пътищата между тях чисти. По-малките сгради бяха разположени в кръг около двете главни, където се помещаваха заводът за извличане и добив на минерали и командният център.

Гърмежи от огнестрелни оръжия изведнъж раздраха ледения въздух и в същия момент от няколко постройки изригнаха пламъци и черен дим, който се изви към небето. Последвали взривове изхвърлиха отломъци във въздуха. По улиците се виждаха проснати тела, окървавени и в грозно изкривени пози — някои с черни униформи, други в бяло камуфлажно облекло.

— Ще се окаже, че купонът е започнал без нас — каза Пит с мрачно лице.

44.

Въпреки че всички от ударната група „Апокалипсис“ бяха изключително добре обучени, въпреки смелостта и решителността, с която се опитваха да спрат катаклизма, мисията им беше на път да се провали. Мъжете получаваха куршуми, падаха ранени или мъртви за едното нищо. А и не успяха да спечелят ни най-малко предимство. Цялата група бе попаднала в капан, без никакви изгледи да се измъкне от него.

Гранатов шрапнел разцепи брадичката на Клири, а един куршум се заби в ръката му. От офицерите му Шарпсбърг бе ранен в рамото и ръката, Гарнет храчеше кръв. Само Джейкъбс бе все още незасегнат и подвикваше насърчително на мъжете, докато ръководеше стрелбата.

После най-неочаквано охранителите прекратиха огъня. Американците продължиха да стрелят, докато Клири не им нареди и те да преустановят всякакви действия, питайки се каква ли ще бъде следващата карта, която ще изиграе Волф.

Глас, ясен и изтънчен, се разнесе по високоговорителите, монтирани отвън на сградите около съоръжението, и отекна във всички посоки — глас, чието съобщение бе пренесено до Вашингтон чрез микрофоните, които носеха всички в групата от специалните войски.

— Моля за вашето внимание. Говори Карл Волф. Изпращам поздрави до американската ударна група, която се опитва да проникне в минералодобивното съоръжение на търговското ни обединение. Би трябвало да сте разбрали досега, че нямате числено превъзходство и че сте обградени и не можете да избягате. По-нататъшното кръвопролитие е безсмислено. Съветвам ви да излезете от боя и да се оттеглите обратно към шелфовия ледник, откъдето ще бъдете евакуирани от нашите хора. Ще ви бъде разрешено да вземете с вас вашите ранени и жертви. Ако не се подчините в следващите шейсет секунди, всички ще загинете. Изборът е ваш.

Съобщението дойде като шок.

Клири отказа да приеме неизбежното поражение. Той гледаше безпомощен сгърчените и надупчени от куршуми тела на убитите и окървавените ранени. Очите на останалите живи и годни да продължат битката святкаха с твърда решителност.

Вдъхващият страхопочитание досега Клири беше останал едва с двайсет и шест души в състояние да се бият. Той пропъди злъчния песимизъм и горчивина, чувства, непознати му до този момент. Колкото и да му изглеждаше безнадеждно да предприеме нов удар, той бе твърдо решен да опита. Всеки от хората му знаеше, че ако не загинат тук и сега, със сигурност щяха да загинат, когато Земята полудее. С огромни опасения Клири прегрупира колкото души бяха останали за последна атака над контролния център.

Изведнъж в тишината от временно прекратения огън до слуха му достигна далечен звук от клаксон. Звукът постепенно се усилваше и всички глави се обърнаха и загледаха като омагьосани.

И тогава го видяха.

— Какво става? — извика Лорън над тихо разговарящите мъжки гласове, като чу възбудения и объркан говор по високоговорителите.

Всички в помещението за телеграфна връзка в Пентагона отместиха погледи към мониторите със статични снимки на Волфовото съоръжение и млъкнаха като онемели, когато се заслушаха в откъслечните фрази, идващи от високоговорителите.

— Боже мой! — промълви адмирал Елдридж.

— Какво, по дяволите, става там? — попита президентът.

— Нямам представа, господин президент — смънка генерал Саут, напълно объркан от хаотичните думи на екипите от специалните войски, които като че ли крещяха в един глас.

Нещо много странно ставаше в района на бойните действия в минералодобивното съоръжение. Както мъжете от ударната група, така и охранителите на Волф се смразиха на място. Клири гледаше като хипнотизиран, без да мига, огромното червено превозно средство, което изникна пред очите му като в налудничав кошмар, и съвсем се втрещи, като го видя как заби предницата си в двата бронирани снокета, прекатури ги на една страна и ги прегази. Изумените охранители в тях бяха изхвърлени от удара във въздуха и изпопадаха върху леда във вид на купчини от натрошени кокали. Пламъци се извиха над сгромолясващите се с пронизителен метален звук откъснати врати, смачкани стоманени парчета и броневи плочи. Чудовището нито за миг не забави ход и неотклонно продължи напред.

Джейкъбс извика на хората си да се дръпнат настрани, а Шарпсбърг, забравяйки за раните си, залази, за да се махне от пътя на бързо приближаващото се чудовище. Гарнет и екипът му, които стояха като препарирани от изумление, мигом се окопитиха и отскочиха към стените на сградите.

Чудовището мина покрай тях с оглушителен рев от изпускателните тръби, чиито шумозаглушители бяха отхвръкнали при удара със снокетите. Това беше звук, който никой от бойците нямаше да забрави цял живот. После огромната машина мина през ледената бариера с такава лекота, сякаш тя беше направена от картон.

Охранителите, както и мъжете от ударната група съвсем се стъписаха, като видяха как механичният колос не се задоволи само с разрушаването на барикадата, а продължи напред към сводестия вход на командния център.

И тогава настана същинска лудница! Охранителите се съживиха и се пръснаха като обезумели на всички страни, за да спасят кожите си. Клири още не можеше да проумее дали спасението на командата му беше дело на извънземни, или на демони от халюцинациите му. Завесата в съзнанието му бързо се вдигна и той изведнъж осъзна, че благодарение на огромната машина победата най-неочаквано бе възкръснала от пепелта.

Клири завинаги щеше да запази спомена за това огромно превозно средство, боядисано в червено, което блестеше под яркото слънце, за шофьора му, който с едната ръка държеше кормилото, а с другата стреляше през прозореца с автоматичния си колт от 1911 година в охранителите, и за спътника му, който местеше бушмастера си наляво и надясно и просваше на земята всяка движеща се черна униформа.

Трийсетината охранители, оцелели от нападението на американските бойци, скоро се окопитиха и започнаха да стрелят по смъртоносното и странно превозно средство. Залповете им отекваха оглушително един след друг. Куршумите се забиваха в червената каросерия и огромните колела, разкъсваха метал и гума, но чудовището отказваше да спре. Парче стъкло не беше останало по кабината, но шофьорът и спътникът му продължаваха да стрелят.

Най-безмилостно сноукруизерът нахлу в командния център през металните стени и рамката на портала със скорост трийсет километра в час като юмрук, забит във вратата на детска къщичка. От сблъсъка покривът на кабината на круизера бе отнесен. Но той продължи напред, блъскайки се и разрушавайки електронната апаратура, мебелите и компютърните системи в командната зала. Настана същински хаос.

Със смачкана предница, с надупчена от куршумите каросерия, с кабина на път да се разпадне, с гуми нарязани на ленти и спукани, сноукруизерът загуби инерция, удари се в насрещната стена и най-накрая спря.

Обзети от въодушевление, оцелелите от ударната група, без да чакат команда, скочиха на крака и се втурнаха към командния център. Тичайки през пролома, направен от сноукруизера, те прескочиха срутената барикада, съсредоточавайки стрелбата си в изненаданите охранители, заварени неподготвени от атаката им, тъй като бяха съсредоточили вниманието си и стреляха във вилнеещото превозно средство.

Хуго Волф стоеше вцепенен от ужас. Гигантското червено чудовище, изникнало незнайно откъде, само за две минути беше успяло да помете два снокета и хората в тях и да повали мъртви близо двайсет охранители. Хуго не можеше да повярва на очите си. Обзет най-ненадейно от паника, той скочи в стоящия наблизо сноумобил, запали мотора и отпраши към самолетния хангар.

Изоставените без водач и команди охранители съзряха слаба надежда за спасение и един по един сложиха оръжие и вдигнаха ръце зад тила си. Само неколцина хукнаха през глава в опит да стигнат до хангара, преди да са излетели самолетите. Изведнъж над бойното поле се слегна необичайна тишина и спокойствие. Кръвопролитието и битката бяха приключили.

В командната зала цареше пълна бъркотия. Пултовете бяха изтръгнати от основите си и запратени в стените. Съдържанието на бюрата, лавиците и шкафовете беше пръснато по пода. Маси и столове се търкаляха изпочупени и изкривени. Сноукруизерът стоеше насред безредието като ранен динозавър, надупчен от хиляди куршуми. Колкото и да беше чудно обаче, той не беше мъртъв. Напук на всички закони на механичното инженерство дизелите му продължаваха да работят на празен ход, издавайки нисък потракващ звук от разбитите изпускателни тръби.

Пит побутна навън пронизаната от куршуми врата на кабината и нехайно я изгледа как се откъсна от счупените панти и падна на пода. За голяма изненада той и Джордино не бяха пострадали сериозно. Пит беше получил малка дупка над левия си лакът от куршум, пронизал ръкава на дебелото му облекло, а Джордино имаше кървяща рана в скалпела си.

Пит огледа командната зала за трупове или ранени, но Волфови заедно с техните инженери и учени по-отрано бяха напуснали сградата на път за хангара.

— Часовникът продължава ли да цъка? — попита Джордино с усмихнати, но замислени тъмни очи.

— Не вярвам — посочи Пит с брадичка разбития цифров часовник, лежащ сред останките. Цифрите бяха замръзнали на десет минути и двайсет секунди.

— Значи няма да има откъсване на ледника?

Пит само поклати глава.

— И няма да настъпи краят на земята?

— Няма да настъпи краят на земята — повтори като ехо Пит.

— Значи всичко свърши — измърмори Джордино, на който му беше трудно да повярва, че онова, което бе започнало в рудника в Колорадо, най-накрая бе приключило в една зала за всемирно унищожение в Антарктида.

— Почти. — Пит се облегна изтощен на разбития сноукруизер, изпълнен с облекчение, притъпено от гняв срещу Карл Волф. — Останаха още няколко свободни края, които трябва да вържем.

Джордино гледаше така, сякаш се намираше на друга планета.

— Десет минути и двайсет секунди — рече той бавно. — Нима светът е бил толкова близо до пълното забвение?

— Ако проектът „Валхала“ беше пуснат в действие, дали наистина е щял да промени планетата Земя за хиляди години напред? За щастие това никога няма да узнаем.

— Не мърдайте! Останете на местата си! — разнесе се твърд и студен като мрамор глас.

Пит вдигна поглед и видя насреща си мъж с бяло облекло, насочил оръжие в него. Непознатият имаше рана на едната си ръка, от брадичката му течеше кръв.

— Мога ли да помръдна ушите си? — попита той съвсем спокойно.

От мястото си Клири не можеше да каже със сигурност дали двете фигури пред него бяха врагове, или приятели. По-ниският приличаше на питбул. Другият беше разчорлен и почти цялото му лице беше скрито под мърляви превръзки. И двамата имаха вид на изправени на крака мъртъвци.

— Кой си ти, умнико, и откъде изникнахте двамата?

— Аз се казвам Дърк Пит, а приятелят ми — Ал Джордино. Ние сме от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— От НЮМА?! Наистина ли? — Клири сметна отговора като почти налудничав.

— Наистина — потвърди Пит. — А вие кой сте?

— Майор Том Клири от Американските специални сили. Ръководя групата, която извърши нападение над съоръжението.

— Съжалявам, че не успяхме да пристигнем по-рано и да спасим повече от вашите хора — каза искрено Пит.

Клири отпусна рамене и свали пистолета си.

— Днес загинаха едни от най-способните мъже.

Пит и Джордино не казаха нищо. Не можеха да намерят подходящи думи.

Клири отново изправи гръб.

— Не мога да повярвам, че двама океанографи от НЮМА, необучени да отблъскват противник, успяха да нанесат такива поражения — рече той.

— Да спасим вас и хората ви беше спонтанно действие. Главната ни цел беше да попречим на Волфови да причинят катаклизъм.

— И осъществихте ли я? — попита Клири, оглеждайки разрушената командна зала. — Или часовникът продължава да работи?

— Както виждате, всички електронни функции са прекъснати. Електронните команди за задействане на апаратурата за откъсването на ледника са прекратени.

— Слава богу! — въздъхна Клири и раменете му отново се отпуснаха. Той уморено свали шлема си, пристъпи напред и подаде здравата си ръка. — Господа, онези от нас, които оцеляхме, сме ви безкрайно задължени. Един бог знае колко живота спасихте с навременната си намеса… — Докато се ръкуваше, той замълча и отмести поглед към някога красивия сноукруизер, чиито дизели продължаваха да тупкат бавно като две изтощени сърца. — Всъщност каква е тази машина?

— Сувенир от адмирал Бърд — отвърна Джордино.

— От кого?

Пит се усмихна леко.

— Това е дълга история.

Мислите на Клири се върнаха към действителността.

— Не виждам никакви трупове.

— Изглежда, че всички са се измъкнали оттук по време на битката и са отишли в хангара, за да се качат на самолетите и да избягат — предположи Джордино.

— В плана ми на комплекса има отбелязана самолетна писта, но ние никъде не видяхме самолети, докато се спускахме с парашутите.

— Хангарът им не се вижда от въздуха. Той е прокопан под леда.

Лицето на Клири се изкриви от гняв.

— Да не искате да кажете, че маниаците, отговорни за този срамен провал, са се изпарили?

— Спокойно, майоре — усмихна се Джордино. — Те не са напуснали хангара.

Клири забеляза лукавите пламъчета в очите на Пит.

— И за това сте се погрижили, така ли?

— Откровено казано, да — отвърна Пит. — На път за тук случайно се натъкнахме на самолетите им. Щастлив съм да ви съобщя, че всички полети от комплекса са отменени.

Радостни викове и възгласи изригнаха необуздано в подземните оперативни пунктове в Пентагона и Белия дом, когато гласът на Клири оповести за обезвреждането на системите за откъсването на шелфовия ледник. След него лейтенант Джейкъбс докладва, че оцелелите от охраната на Волф са се предали и са в техни ръце.

Президентът не можа да сдържи въодушевлението си и грабна слушалката.

— Майор Клири, обажда се президентът, чувате ли ме?

След кратко смущение по линията, Клири отговори:

— Да, господин президент, чувам ви съвсем ясно.

— Бях предупреден да не се намесвам в съобщителните ви връзки, но сега вече всички тук искаме да чуем по-пълен рапорт.

— Разбирам, сър — каза Клири леко смутен, че разговаря лично със своя главнокомандващ. — Ще ви го предам обаче набързо, тъй като ни предстои да арестуваме Волфови, техните инженери и останалите живи от охраната им.

— Добре, но моля ви, кажете ни накратко за онова странно превозно средство, което се е появило на сцената. На кого принадлежи и кой го използва?

Клири му разказа, но доста се затрудни в опита си да опише как изглежда пригоденото за пътуване по сняг и лед чудовище, което като че ли в последния момент се бе материализирало от леда и буквално бе грабнало победата от устата на поражението.

Всички седяха и слушаха смаяни, но никой не беше по-смаян от адмирал Сандекър, когато чу, че двама мъже от неговата агенция са изминали близо сто километра по голия ледник с някакво много старо превозно средство за полярни условия и са помогнали на ударната група да разгроми малката армия от наемни убийци, охраняващи съоръжението. Още повече се изуми, когато чу и имената им — Дърк Пит и Ал Джордино, тъй като знаеше, че те трябва до час да пристигнат във Вашингтон.

— Пит и Джордино… — заклати глава той в недоумение. — Трябваше да предположа. Ако някой влезе с гръм и трясък там, където никой не го очаква, това ще са Дърк и Ал.

— Не съм изненадана — вметна Лорън с усмивка, грейнала по хубавото й лице. — Нямаше начин те да стоят със скръстени ръце и да чакат светът да свърши.

— Кои са тези хора? — попита намръщен генерал Саут. — Откога НЮМА се намесва във военни операции? Кой ги е упълномощил да отиват там?

— Щях с гордост да ви кажа, че аз съм ги упълномощил — отвърна Сандекър, гледайки генерала право в очите, без да трепне, — но просто няма да е вярно. Тези мъже, или по-точно моите мъже, са действали по своя инициатива и доколкото разбирам, са свършили адски добра работа.

Спорът бе преустановен, преди да е започнал. В крайна сметка на всички им стана ясно, че ако не е била намесата на Пит и Джордино, последиците щяха да са потресаващи.

В това време ушите на Пит и Джордино сигурно са им горели, но тъй като нямаха връзка с радиото на Клири, те не можаха да чуят нито дума от това, което се говореше за тях от разстояние половината свят. Пит седеше на стъпалото на сноукруизера и сваляше превръзките от лицето си. Няколко от раните му имаха нужда да се зашият.

Клири го попита:

— Сигурен ли сте, че Волфови са все още тук?

Пит кимна.

— Карл, главата на семейството, и една от сестрите му — Елзи — сега сигурно леят сълзи, като са видели в какво са се превърнали самолетите, с които са възнамерявали да избягат оттук.

— Можете ли вие и господин Джордино да ме заведете до хангара?

— За нас ще бъде чест и привилегия — усмихна се Пит.

Гласът на генерал Саут прекъсна разговора им.

— Майор Клири, нареждам ви да прегрупирате хората си, да направите каквото можете за ранените и да обезопасите каквото е останало от съоръжението. После изчакайте подразделението от Специалните войски, което ще се приземи до половин час.

— Слушам, сър. Но преди това имаме да довършим една малка работа. — Клири изключи връзката и се обърна към Пит. — Къде е хангарът?

— На около осемстотин метра оттук. Да не би да сте намислили да задържите сто души с малкото хора, които са ви останали?

Устните на Клири се разтеглиха в лукава усмивка.

— А вие не смятате ли, че е съвсем в реда на нещата именно хората, които преминаха през ада, да присъстват на залавянето на жертвите?

— Да, нямам какво да възразя.

— В такъв случай вие двамата ще поемете ли ролята на водачи?

— Получихте ли разрешение от Вашингтон?

— Дори не си направих труда да го поискам.

В матовозелените очи на Пит заблестяха лукави пламъчета, преди да отвърне:

— Защо пък не! Ал и аз никога не пропускаме случай да се включим в някой пъклен план.

45.

Щеше да бъде прекалено умерено твърдение, ако се кажеше, че Карл Волф беше ужасен и вбесен, когато видя превърнатите в развалини самолети. Грандиозният му план беше направен на пух и прах. Той продължаваше да си мисли, че механизмът за откъсване на шелфовия ледник ще се задейства след по-малко от четири минути.

Подведен от Хуго, който му бе съобщил, че охранителите в командния център продължават да се сражават на живот или смърт с американската група, Карл нямаше представа, че Четвъртата империя беше умряла още преди да се е родила, както и че проектът „Валхала“ бе прекратен.

Волфови стояха в група, с мрачни лица и не можеха да повярват на очите си, нито на невероятната история за някакво огромно превозно средство, което пощуряло и смачкало самолетите им, а после продължило към разразилата се пред командния център битка. Единствено Хуго не беше сред семейството. Решен да се бие докрай, той пренебрегна затрудненото им положение и трескаво започна да организира останалите невредими членове на охраната за последна съпротива срещу американците, за които беше сигурен, че всеки момент щяха да атакуват хангара.

Най-накрая Карл въздъхна тежко.

— Е, това е — и се обърна към Блонди. — Изпрати съобщение до Бруно на борда на „Улрих Волф“. Предай му ситуацията и му кажи да изпрати час по-скоро други самолети тук. Нямаме никакво време за губене.

Без да задава въпроси, Блонди се затича към радиото в командния пункт в края на пистата.

— Дали ще е възможно да кацнем на борда на „Улрих Волф“ в началния стадий на катаклизма? — попита брат си Елзи, чието лице бе пребледняло от тревога.

Карл се обърна към главния инженер Юрген Холц.

— Юрген, имаш ли отговор на въпроса на сестра ми?

Обзетият от страх Холц сведе поглед към ледения под и отвърна:

— Няма как да изчисля кога точно ще се надигнат очакваните ураганни ветрове и приливните вълни. Нито мога да предскажа първоначалната им сила. Но ако те стигнат до „Улрих Волф“, преди да сме кацнали на борда му, опасявам се, че резултатът ще е трагичен.

— Да не искаш да кажеш, че всички ще загинем? — попита Елзи.

— Казвам само, че не можем да знаем нищо с точност, докато не започне приливът.

— Изобщо няма да имаме време да прехвърлим артефактите на аменеите от разбитите ни самолети на изпратените от Бруно — каза Карл, гледайки със свито сърце частния семеен самолет, който приличаше на счупена детска играчка. — Ще вземем само реликвите от Третия райх.

— Ще имам нужда от всеки здрав и прав мъж и жена, който може да борави с оръжие — разнесе се зад гърба на Карл гласът на Хуго, чиято черна униформа беше оплескана с кръвта на охранителя, който бе прострелян пред очите му, преди да успее да предаде съобщението за нападнатия хангар. — Съзнавам, че сред нас има много изплашени и объркани хора, но ако искаме да оцелеем, докато бъдем спасени от братята и сестрите ни в корабостроителницата, трябва да се опълчим срещу американската ударна група.

— Колко от бойците ти са живи? — попита го Карл.

— Само дванайсет. Затова ми трябват всички възможни резерви.

— Имаш ли достатъчно оръжие за нас?

Хуго кимна.

— В арсенала до входа на хангара ще намерите всичко необходимо.

— В такъв случай имаш разрешението ми да призовеш за помощ всеки, който иска да види отново любимите си същества.

Хуго го погледна право в очите.

— Не е моя работа, братко, да ги карам да се бият и умират. Ти си водачът на нашата нова съдба, всички благоговеят пред теб, така че кажеш ли им ти, ще те последват.

Карл огледа последователно лицата на брат си и двете си сестри и видя в очите им отразено собственото си лошо предчувствие. Не се поколеба обаче да заповяда на хората си да дадат живота си за него и близките му.

— Събери всички — каза той на Елзи — и аз ще им кажа какво да правят.

Клири остави четирима от хората си, които не бяха сериозно пострадали, да се погрижат за ранените и да бъдат нащрек за оцелели охранители, а с останалите двайсет и двама тръгна след Пит и Джордино към хангара. Влязоха в тунела в тактическа формация, като двама от пехотинците на Гарнет вървяха най-отпред в ролята на разузнавачи.

Лейтенант Джейкъбс безкрайно се изненада, като видя Пит и Джордино отново и още повече се удиви, когато разбра, че именно те бяха вкарали в битката сноукруизера минути преди Клири и хората му да претърпят пълно поражение.

Този път, докато Пит и Джордино вървяха по обратния път, леденият тунел им изглеждаше много по-различен. Пит се усмихна в себе си, когато видя дългите бразди в ледените стени, оставени от сноукруизера, докато го караше бясно, за да избяга от бронирания снокет.

Когато стигнаха до изоставен влекач с прикачени за него четири открити товарни платформи, колоната спря и ги използва за прикритие. Клири попита двамата си водачи:

— Колко още остава до хангара?

— Около петстотин метра — отвърна Пит.

— Има ли някъде удобно място по пътя дотам, на което е вероятно да са издигнали барикада?

— Не едно, а на всеки три метра. Но се съмнявам да са успели да издигнат нещо солидно за краткото време, откакто загубиха битката за съоръжението си. — Той посочи надолу към леда; освен следите от гумите на сноукруизера, единствените други следи бяха от сноумобил и стъпките на няколко души, вероятно побягнали от сражението. — Едва ли от охранителите им са останали повече от десет-дванайсет души. Но ако са решили да издигнат преграда, то тя трябва да е на стотина метра от хангара.

— Не забравяй снокета — подсети го тихо Джордино, — онзи, който на идване не успя да превърнеш в скрап.

— Нима наоколо се навърта още някоя от ония проклети бронирани машини? — измърмори Клири.

Пит кимна.

— Твърде е възможно. Сред боеприпасите ви има ли нещо, което да може да го обезвреди?

— Нищо, което да пробие бронята й — призна Клири.

— Стройте хората си, майоре. Мисля, че виждам нещо, което можем да използваме.

Пит отиде при влекача и до кутията за инструменти намери празен бидон за гориво. После откри един лост и с него продупчи дъното на резервоара за гориво на влекача. Напълни бидона и го вдигна високо.

— Сега ни трябва само възпламенител.

Лейтенант Джейкъбс, който през цялото време наблюдаваше какво прави Пит, бръкна в раницата си и извади малък сигнален ракетен пистолет.

— Това ще свърши ли работа?

— Като красива жена и чаша отлежало каберне — отвърна Пит.

Клири направи знак на хората си и изкомандва:

— Започни движението!

Мъжете закрачиха в тунела като призраци на слабата светлина, процеждаща се през дебелия лед. Пит се почувства горд, че той и Джордино са приети като равни на тези мъже.

Изведнъж до тях долетя далечен шум от двигател на приближаващо се превозно средство. Всички замръзнаха на местата си и се ослушаха. Шумът ставаше все по-силен и след малко, преди да стигнат завоя, светлини на фарове затанцуваха по ледената стена.

— Това е снокетът — съобщи Пит спокойно и посочи към най-близкото от празните складови помещения. — Предлагам всички до един да се укрием вътре, преди да бъдем осветени от фаровете.

Двайсет секунди след кратката команда мъжете до един влязоха в склада и притвориха вратата. След малко тунелът бе облян от ярка светлина. Пит приклекна непосредствено зад вратата, държейки с двете си ръце бидона. Зад него в готовност стояха Джейкъбс със сигналния пистолет и хората му, които чакаха само команда, за да открият смъртоносен огън срещу всеки, който се намираше в снокета или го следваше пеша.

Улучването на момента беше от огромно значение. Ако Пит хвърлеше бидона по-рано или по-късно и охранителите в бойната машина останеха живи, цялата ударна група в склада щеше да се озове като в капан и за секунди щеше да бъде покосена. Джейкъбс също трябваше да се прицели точно. Не улучеше ли, всичко отиваше по дяволите.

Снокетът беше вече близо. Пит прецени, че скоростта му е около шестнайсет километра в час. Шофьорът явно караше предпазливо. Като погледна през пролуката между вратата и рамката и не видя никакви охранители да следват пешком бронираната кола, Пит прошепна на Клири:

— Доста бързо се движи, за да го следва подкрепление на крака. — Според мен това е разузнавателна мисия.

— Машината побира четирима души — измърмори Клири. — В това лично се уверих.

Пит затвори очи, за да не бъде временно заслепен от ярките фарове на снокета, който беше вече толкова близо, че чуваше хрущенето му по ледения под на тунела. С огромна предпазливост, без да прави резки движения, които биха привлекли вниманието на някого в снокета, той отвори с още няколко сантиметра вратата. Предницата на бронираната машина беше вече на метри от входа на склада. След миг Пит отвори широко вратата, изправи се с целия си ръст и хвърли бидона с горивото в отворения отсек на снокета. После веднага се наведе и се просна върху леда.

Джейкъбс беше насочил сигналния си пистолет още преди Пит да се отдръпне от вратата. Помръдна го милиметър само и натисна спусъка. Снарядът мина на два пръста над главата на Пит и миг след като бидонът полетя към снокета, пръсна съдържанието му.

Вътрешността на бронираната кола избухна в пламъци. Ужасените охранители, с подпалени униформи, започнаха да скачат от колата и като обезумели се затъркаляха по леда, за да потушат обхваналите ги пламъци. Но дори и да успееха, нямаше да могат да спасят живота си. Мъжете от командата на Клири съвсем не бяха доброжелателно настроени към тях след всичко, което бяха изтърпели. Те се втурнаха навън от склада и с градушка от куршуми на бърза ръка прекратиха мъките им. Останал без контрол, снокетът продължи по пътя си, като се удряше и ожулваше гладките ледени стени, което обаче не намали скоростта му.

Без да губи време да брои мъртвите, Клири прегрупира хората си и ги изкомандва отново да продължат движението напред. Никой не се обърна, нито се изпълни с чувство на угризение. Всички крачеха стегнато, изгарящи от нетърпение да сложат край на този кошмар и да накажат отговорните за него. Пит с мъка се изправи на крака и се облегна на твърдото като скала рамо на Джордино, за да направи първите няколко крачки, докато се отпуснат скованите му крака, след което тръгна след Клири.

Когато радиосигналите му до снокета останаха без отговор, а от тунела отекнаха звуци от стрелба, Хуго Волф предположи най-лошото. Останал без нито една бронирана машина, той нямаше каква друга карта да изиграе, когато американците стигнеха до хангара и предприемеха нова битка с единствените му осем живи охранители. Трудно можеше да разчита на малката група инженери. Те почти не знаеха как да държат оръжие, нито имаха достатъчно твърдост да стрелят по човешки същества, и то обучени професионалисти, които щяха да открият огън по тях. Не ми остава нищо друго, помисли си той съкрушен, освен да хвърля зара за последен път.

Той се приближи до Карл, Елзи и Блонди, които разговаряха с Юрген Холц. Карл се обърна и забеляза мрачното му изражение.

— Проблеми ли има, братко?

— Загубих последния си брониран снокет и още четирима стрелци.

— Трябва да издържим — каза Елзи. — Бруно е тръгнал насам с два самолета и ги очакваме да пристигнат след пет часа.

— Което прави три и половина часа след като шелфовият ледник се откъсне — отбеляза Холц. — Последователността на активиране на машините вече е започнала и не може да бъде спряна.

— Дали ще можем да удържим положението дотогава? — смънка под носа си Карл.

Хуго се загледа в тунела, водещ към минералодобивното съоръжение, сякаш очакваше оттам да се появи армия от фантоми.

— И те са останали шепа хора. Ако охранителите ми могат да ги елиминират още в тунела или поне да намалят броя им, тогава ще имаме достатъчно огнева мощ, за да ги довършим.

Карл постави ръка върху рамото на Хуго.

— Какъвто и да бъде изходът, братко, знам, че ще се държиш смело и с чест.

Хуго прегърна Карл, после се присъедини към последните останали охранители и ги поведе към тунела. След тях потегли влекач с прикачена за него товарна платформа, натоварена с 250-литров бидон и вентилатор с диаметър 1.80 метра.

Ударната група спря малко преди последния завой в тунела. Оттам до хангара оставаха петдесетина метра. Пред тях се появи лека мъгла, която постепенно ставаше все по-гъста и започна да обгръща мъжете.

— Какво според вас може да е това? — обърна се Клири към Пит.

— Нищо добро. Нямаше такова нещо, когато минахме оттук със сноукруизера. — Пит вдигна пръст във въздуха, сякаш да провери дали има вятър. — Това не е естествено явление. И не само че има странна миризма, ами и се разнася от някакъв уред, като голям вентилатор например.

— Но не е отровен газ — рече Клири, душейки въздуха. — Част от обучението ни включваше разпознаване на токсични газове. Мисля, че са ни пуснали някакъв безобиден химикал, за да прикрият действията си.

— Сигурно са останали без човешка сила и правят отчаян ход — предположи Джейкъбс.

— Приближете се — изкомандва Клири по радиото си. — Продължаваме да напредваме. Бъдете готови да използвате всяко укритие, което можете да намерите, ако те открият огън в мъглата.

— Аз не бих препоръчал подобно действие — предупреди го Пит.

— Защо? — попита Клири.

Пит се ухили на Джордино.

— Струва ми се, че сме били вече тук.

— И добре се справихме — добави Джордино.

Пит се загледа със задоволство в мъглата, после сложи ръка върху рамото на Джордино.

— Ал, вземи със себе си едно от момчетата на майора, изтичайте обратно до влекача и донесете резервната му гума.

Клири го погледна с любопитство.

— За какво може да ни послужи една гума?

— За малка хитрост и от наша страна.

Минута по-късно оглушителна детонация раздра сърцето на тунела. Нямаше пламък, нито виещ се дим, само ослепителна светлина, последвана от силна ударна вълна. Звукът от взрива изтрещя като близка мълния, отекна из целия тунел и постепенно заглъхна.

Слисан от неочаквания гърмеж, с чувството, че в ушите му кънтят камбаните на десетки катедрали, Хуго поведе осемте си охранители през купчините от изпопадали парчета лед, очаквайки да види разчленените трупове на американците. Всички бяха изпълнени с надеждата, че врагът им е окончателно елиминиран.

Със запалени фенерчета, за да осветяват пътя си в мъглата и изпаренията от взрива, те излязоха от завоя и предпазливо продължиха навътре в тунела. След още няколко крачки различиха телата, проснати върху леда или заровени под ледените късове, срутени от тавана на тунела. С нарастващо задоволство и въодушевление Хуго огледа един по един мъртвите американци. Погледът му се задържа върху двама от мъжете, облечени с цивилни облекла, и той се запита кои ли може да са те. И двамата лежаха по очи, така че не можа да разпознае в тях мъжете, които бяха нахлули с огромното превозно средство в командния център, оставяйки след себе си смърт и разруха.

— Поздравления за голямата победа, господин Волф — каза един от охранителите.

Хуго кимна бавно.

— Да, но тази победа бе извоювана на много висока цена — след тези думи той обърна гръб на касапницата и поведе хората си обратно към хангара.

— Стой! — извика Клири.

Хуго и охранителите рязко се обърнаха и втрещени загледаха как мъртъвците скочиха на крака и като един насочиха оръжията си към тях. Всеки друг би се предал веднага. Хуго обаче, по-скоро по рефлекс, отколкото от здрав разум, също вдигна пистолета си, а след него и охранителите.

Оръжията на американската група гръмнаха едновременно. Охранителите успяха да изстрелят само няколко куршума напосоки, преди да бъдат покосени. Хуго политна назад, направи няколко крачки и застана неподвижен, с широко отворени от ужас очи, докато куршумите пронизваха черната му униформа от корема до гърдите. Пистолетът се изхлузи от ръката му. После с болезнена сигурност, че с него е свършено и че му остават само секунди живот, той се строполи на земята.

Стрелбата стихна и Джейкъбс, следван предпазливо от хората си, започна да претърсва труповете и да издърпва оръжията от мъртвите им ръце. Пит коленичи до Хуго. Началникът на охраната на семейство Волфови почувства присъствието му и го загледа безизразно.

— Как ви хрумна това? — промълви той.

— Вашите хора използваха същия капан за мен в рудника в Колорадо.

— Но взривът…?

Пит виждаше, че мъжът умира и побърза да му обясни как са търкулнали дотук гумата от влекача и я свързали с тяхното взривно вещество.

— Веднага след експлозията — заключи той — излязохме от склада и налягахме сред ледените отломки, преструвайки се на умрели.

— Кой сте вие?

— Името ми е Дърк Пит.

Клепачите на Хуго трепнаха.

— Не може да бъде! — прошепна той и миг след това главата му се отпусна на една страна с отворени безжизнени очи.

46.

Експлозията, последвана от стрелба, отекна през тунела до хангара като тътен от силен гръм. После шумотевицата изведнъж секна и в хангара се настани потискаща тишина. Минути минаваха, а всички стояха като вкаменени, вторачили тревожни погледи в зейналия мрак. Изведнъж неземната тишина се наруши от шума на приближаващи се стъпки по ледения под на тунела.

След малко от тъмнината се появи фигурата на висок мъж, вдигнал прът с бял парцал, завързан за върха му, и закрачи към полукръга от стотината мъже и жени, до един насочили оръжията си в непознатия, чиято долна половина на лицето беше закрита от шал. Той застана право пред Карл и сестрите му и свали шала си, разкривайки изпито от умора грубо лице с набола брада.

— Хуго ви изпраща поздрави, но не е в състояние да отпътува с вас.

За миг сред всички в хангара настъпи невероятен смут. Лицето на Елзи се изкриви от ярост. Както се очакваше, Карл пръв се съвзе.

— Това сте бил вие, господин Пит — рече той, оглеждайки го подозрително. — Същинско проклятие сте!

— Извинете ме, че съм с всекидневно облекло — заговори сърдечно Пит, — но смокингът ми е на химическо.

Гледайки го с убийствен поглед, Елзи пристъпи напред и заби цевта на пистолета си в корема му. Той изстена от болка и се преви, но усмивката не слезе от лицето му.

— Както виждате, не съм въоръжен и съм вдигнал знамето на временното примирие — каза той с непринуден тон.

Карл отмести оръжието на Елзи настрани, но тя изсъска злобно:

— Остави ме да го застрелям.

— Всяко нещо с времето си — рече брат й и погледна Пит право в очите. — Искате да кажете, че Хуго е мъртъв?

— Както казваме в нашия край, Хуго ритна камбаната.

— А хората му?

— И те са в същото положение.

— Вие ли съсипахте самолетите ми?

Пит погледна към разбитите летателни апарати и сви рамене.

— Признавам си, че действах доста безразсъдно.

— Откъде идвате? — попита рязко Карл.

Пит се усмихна, подмина въпроса му и рече:

— Съветвам ви да кажете на хората си да сложат оръжие, преди да са пострадали сериозно. Достатъчно кръв се проля днес. Ще бъде върхът на глупостта да увеличаваме жертвите.

— Колко души от вашата група останаха живи?

— Вижте сам. — Пит се обърна и направи знак с ръка. Джордино, Клири и двайсетината мъже излязоха от тъмния вход на тунела и застанаха в права редица на десет крачки един от друг, с готови за стрелба оръжия.

— Двайсет срещу сто, а? — усмихна се за първи път Карл Волф.

— Всеки миг ще пристигне подкрепление.

— Ще бъде много късно — подметна Карл, напълно убеден, че Пит прави отчаян опит да се спаси чрез шикалкавене. — Нанотехническите системи за откъсването на шелфовия ледник вече са задействани. Светът отива към катаклизъм, както ви казах преди време. Нищо не може да го спре.

— Разрешете ми да не се съглася с вас — каза Пит с подчертано неутрален тон. — Всичките системи бяха изключени десет минути преди да бъдат приведени в действие. Съжалявам, че осуетих плановете ви, Карл, но катаклизъм няма да има. Няма да има и „Нова съдба“, нито Четвърта империя. Земята ще продължи да се върти около слънцето както досега, светът ще си остане несъвършен, с всички човешки слабости и грешки. Лято и зима, синьо небе и облаци, дъжд и сняг ще продължат да се редуват, докато съществува човешкият род. А ако изчезне, то това ще стане по естествени причини, а не поради някакъв безумен план, съставен от мегаломани, имащи за цел да господстват над света.

— Какви ги говорите? — В резкия глас на Елзи се долови уплаха.

— Не се тревожи, скъпа сестро — опита да я успокои Карл. — Този човек лъже.

Пит поклати уморено глава.

— За семейство Волф всичко свърши. Ако някой заслужава да бъде изправен пред световния трибунал в обвинение за опит да извърши престъпление спрямо човечеството, това сте вие. Когато седем милиарда души научат как лично вие и вашето семейство от зли хора се опитват да унищожат всеки мъж, жена и дете на планетата, съвсем няма да гледат на вас с добро око. Огромните ви кораби, богатства и съкровища ще бъдат конфискувани. И ако някой от семейството ви избегне доживотна присъда в затвора, всяка негова постъпка ще бъде зорко наблюдавана от международното разузнаване и полицейските управления, за да се пресече всяка амбиция за създаване на Четвърта империя…

— Ако всичко това е истина — прекъсна го Карл със злобна усмивка, в която се долавяше известна несигурност, — какво смятате да правите с мен и сестрите ми?

— Това не е моя работа — въздъхна Пит. — Някой ден, някъде, вие ще увиснете на бесилото за всичките си престъпления, за всичките поръчкови убийства на хора, които са се изпречвали на пътя ви. Моето удовлетворение ще бъде да седя на първия ред и да ви гледам как се сгромолясвате.

— По-предизвикателна и по-смела илюзия не съм чувал, господин Пит. Жалко, че е само в кръга на чистата фантазия.

— Вас май трудно може да ви убеди човек.

— Подай команда за стрелба, братко — намеси се Елзи. — Застреляй тази паплач. Защото ако ти не го направиш, аз ще го сторя.

Карл Волф огледа уморените и изтощени мъже от командата на Клири.

— Сестра ми е права. Ако хората ви не се предадат в следващите десет секунди, ние ще ги застреляме.

— Това никога няма да стане — отвърна Пит с твърд и рязък глас.

— Сто пистолета срещу двайсет и няма да стане ли? Битката няма да продължи дълго и ще има само един завършек. Видите ли, господин Пит, прекалено много е заложено на карта. Сестрите ми и аз с удоволствие ще жертваме живота си в името на Четвъртата империя.

— Глупаво ще бъде да погубвате още човешки живот за една мечта, която вече е мъртва и погребана — подметна нехайно Пит.

— Напразните надежди на отчаяния човек. Е, поне ще получа удовлетворението от това, че пръв вие ще умрете.

Пит изгледа продължително Волф, после сведе поглед към автоматичното оръжие в ръцете на лудия немец, сви рамене и рече:

— Така да бъде. Но преди да се опияните от жаждата за кръв, не е зле да погледнете зад гърба си.

Волф поклати глава.

— Няма да отместя поглед от вас.

Пит се обърна леко към Елзи и Блонди.

— Защо вие, момичета, не потвърдите пред брат ви фактите на живота?

Сестрите Волф се обърнаха и погледнаха назад.

Всеки врат в хангара се изви и всеки поглед се спря върху задната стена и входа на отсрещния тунел. Ако едно нещо му липсваше на хангара, то не беше арсенал от автоматични оръжия. Към драмата, разиграваща се край разбитите самолети, беше дошло попълнение от нови двеста автомата. Цевите на двеста ужасяващи на вид пушки „Иредикейтър“ в ръцете на мъже, със скрити под шлемове и тъмни очила лица, бяха насочени в гърбовете на инженерите и учените на търговско обединение „Съдба“. Те стояха в правилен полукръг, като всички от първата редица бяха приклекнали, и бяха облечени с полярни бойни облекла, подобни на тези, които носеха Клири и хората му.

Един от мъжете пристъпи крачка напред и заговори с висок и властен глас.

— Сложете оръжията си много бавно и се отдръпнете назад! При първи признак на враждебност, ще заповядам на хората си да открият огън! Моля, подчинете се и никой няма да пострада!

Не последва никакво колебание или опит за съпротива. Ни най-малко. Мъжете и жените от научния екип към „Съдба“ сякаш само това чакаха, за да се освободят от оръжията, с които само малцина знаеха как да си служат. Те като че ли изпуснаха обща въздишка, когато отстъпиха назад далече от бушмастерите и вдигнаха ръце.

Елзи изглеждаше така, сякаш някой бе забил нож в сърцето й. Блонди, с очи, изпълнени със страх и смут, като че ли всеки момент щеше да повърне. Лицето на Карл Волф беше напрегнато и неподвижно като камък, но по-скоро от ярост, отколкото от страх, че грандиозният му план да създаде нов световен ред изведнъж рухна.

— Кой от вас е Дърк Пит? — попита командирът на новопристигналото подразделение от специалните войски.

Пит бавно вдигна ръка.

— Аз.

Офицерът се приближи до него и му кимна леко.

— Полковник Робърт Уитънбърг, командващ мисията на специалните сили. Докъде е стигнала операцията „Бариера Рос“?

— Тя приключи — заяви Пит с твърд глас. — Проектът „Валхала“ беше прекратен десет минути преди да бъде задействана системата за откъсване на ледената маса.

Уитънбърг въздъхна с облекчение.

— Слава богу!

— По-навреме едва ли бихте могли да дойдете, господин полковник.

— Щом осъществихме радиовръзка с майор Клири, следвахме упътванията ви и влязохме през разбитата от вас ледена стена на каньона. — Той направи пауза и попита: — Видяхте ли древния град?

— Да — усмихна се Пит, — видяхме го.

— Оттам продължихме по пътя за хангара и се събрахме, без никой да ни забележи.

— Беше доста рисковано, но майор Клири и аз успяхме да отклоним вниманието от вашия край на тунела, докато се прегрупирате в бойна позиция.

— Това ли са всички? — попита полковникът.

Пит кимна.

— С изключение на неколцината им ранени в командния център.

Клири се приближи и двамата с полковника се ръкуваха сърдечно.

— Боб — усмихна се Клири уморено, но широко, — нямаш представа колко се радвам да те видя.

— За кой път ти спасявам опашката, а? — подхвърли развеселен Уитънбърг.

— За втори и не ме е срам да го призная.

— Не си ми оставил много работа.

— Така е, но ако ти и хората ти не се бяхте появили навреме, сега щяхте да заварите половин акър, покрит с трупове.

Уитънбърг огледа хората на Клири, които едва стояха на краката си от изтощение, но въпреки това бяха нащрек и не изпускаха от поглед никой от персонала на Волфови.

— Съставът ми се струва намален.

— Изгубих доста опитни момчета — призна с мрачен израз Клири.

Пит посочи към Волфови.

— Полковник Уитънбърг, да ви представя Карл Волф и сестрите му Елзи и… — Той млъкна, тъй като не знаеше името на другата сестра.

— Блонди — уточни Карл. — Какво смятате да правите с нас, полковник?

— Ако зависеше от мен — изпревари полковника Клири, — щях да ви застрелям до един.

— Получихте ли заповеди какво да правите с Волфови, когато ги арестувате? — обърна се Пит към Уитънбърг.

— Нямаше никакво време да обсъждаме този въпрос.

— В такъв случай мога ли да помоля за една услуга?

— След всичко, което направихте вие и приятелят ви — отвърна Клири, — нищо няма да ви откажем.

— Бих искал временно да поема грижата за Волфови.

Уитънбърг се вгледа в очите му, сякаш искаше да проникне зад тях.

— Не ви разбирам.

Клири обаче го разбра.

— Тъй като не си получил никакви заповеди, отнасящи се до арестуваните — обърна се той към полковника, — мисля, че е редно да уважим молбата на човека, който ни избави от неописуемия ужас.

Полковникът се замисли за миг, преди да отговори:

— Съгласен съм. Военните трофеи. Предавам Волфови във ваши ръце, докато бъдат транспортирани под стража във Вашингтон.

— Никое правителство няма законна юрисдикция над хора, пребиваващи на Антарктида — каза надменно Карл. — Незаконно е да ни задържите като заложници.

— Аз съм просто войник — отвърна Уитънбърг и сви равнодушно рамене. — Ще оставя на адвокатите и политиците да решат съдбата ви, след като ви предам в техни ръце.

Докато новосформираните отряди от специалните войски отвеждаха задържаните в спалните помещения на работниците, Пит и Джордино изведоха Карл, Елзи и Блонди през една малка врата навън до самолетната писта. Внезапният леден въздух им дойде като шок след приятната осемнайсетградусова температура в хангара.

Карл Волф се обърна и се усмихна студено на Пит и Джордино.

— Тук ли ще ни екзекутирате?

Блонди имаше вид на изпаднала в транс, но Елзи гледаше Пит с унищожителен поглед.

— Хайде, застреляйте ни, ако ви стиска! — процеди тя през стиснати зъби.

Лицето на Пит изразяваше единствено отвращение.

— В името на всичко свято на света, вие и цялото ви семейство заслужавате да бъдете разстреляни. Но тази чест не се пада на мен и приятеля ми. Ще оставя природата да свърши тази работа.

Изведнъж очите на Карл светнаха.

— Ще ни оставите да избягаме?

— Да — кимна Пит.

— В такъв случай няма да видите мен и сестрите ми изправени пред съда и хвърлени в затвора.

— Семейство с богатство и влияние като вашето никога няма да стъпи в съдебна зала. Вие ще използвате всички средства, за да отървете въжето и отново да бъдете на свобода.

— Напълно сте прав — рече презрително Карл. — Никой държавен ръководител няма да поеме риска на последствията от подвеждане под отговорност семейство Волфови.

— Нито да си навлече нашия гняв — добави Елзи. — Няма нито един високопоставен служител или държавен глава, който да не е длъжник на семейството ни. Нашето разобличаване ще доведе и до тяхното разобличаване.

— Ние не можем да бъдем затворени като престъпници от простолюдието — вметна Блонди, възвърнала наглостта си. — Семейството ни е с висок дух и силна воля и ние ще се издигнем отново и следващия път няма да допуснем провал.

— Според мен — намеси се Джордино, чиито черни очи бяха изпълнени с презрение — идеята ви никак не е добра.

— Всички ние ще бъдем много по-спокойни, като знаем, че няма да сте наоколо, за да вземете участие в това — каза Пит с леден глас.

Карл присви очи, после огледа заледената местност.

— Сега разбирам — измърмори той, — каните се да ни закарате на някой плаващ леден блок и да ни оставите да загинем.

— Точно така — кимна леко Пит.

— Без подходящо облекло едва ли ще издържим и час.

— Моето предположение е двайсет минути.

— Явно, че сме ви подценили като противник, господин Пит.

— Дойдох до заключението, че светът може да се справи и без главния директор на търговско обединение „Съдба“ и семейната империя.

— Защо просто не ни застреляте и да приключите с всичко?

В зелените очи на Пит проблеснаха искри на задоволство.

— О, не, в такъв случай няма да имате време да размислите за ужаса, на който възнамерявахте да подложите милиарди невинни хора.

Слепоочните вени на Карл се издуха леко. Той покровителствено обгърна с ръце раменете на сестрите си и рече:

— Вашата лекция взе да ме отегчава, господин Пит. Предпочитам да посрещна бялата смърт, отколкото да продължавам да слушам философското ви бръщолевене.

Пит гледаше замислен него и сестрите му. Запита се възможно ли е да се направи пробив в това непоправимо семейство. Загубата на империята им разтърси и тримата, но заплахата от смърт ни най-малко не ги разстрои. Напротив, като че ли засили лудостта им.

— Отправям ви предупреждение — заговори той най-накрая. — Не правете никакви опити да се върнете в тунелите или в минералодобивното ви съоръжение. Всички входове и изходи се охраняват. — Той направи знак с колта си. — А сега, тръгвайте.

Блонди изглеждаше примирена със съдбата си, както и Карл Волф. Тя вече трепереше от студ. Но не и Елзи. Тя понечи да се нахвърли върху Пит, но бързо бе повалена на колене след светкавичен удар с опакото на ръката от Джордино. Докато се изправяше с помощта на Карл, по лицето й беше изписана такава злоба, каквато Пит никога не беше виждал по ничие женско лице.

— Кълна се, че ще те убия! — озъби му се тя през разкървавени устни.

Пит й се усмихна.

— Сбогом, Елзи! Приятен ден!

— Ако вървите бързо, ще ви е по-топло — добави цинично Джордино, после затвори вратата след Пит и себе си и я заключи отвътре.

47.

Четирийсет и осем часа по-късно минералодобивното съоръжение гъмжеше от учени и инженери, които започнаха да преглеждат нанотехнологичните системи на Волфови, за да се убедят, че мрежата за откъсване на шелфовия ледник не може да бъде активирана отново. Друга група, съставена от антрополози и археолози, слезе в древния град на аменеите. Повечето от тях доскоро бяха скептици, които отричаха съществуването на култура от типа на тази на Атлантида преди 4000-та година преди Христа. Сега те се прехласваха по необичайните форми на колоните под леда и не можеха да повярват на очите си. Не след дълго вече съставяха каталог на артефактите, намерени в разбитите самолети и складовите помещения в тунелите, излизащи от хангара. След като ги прибираха грижливо в сандъци, те ги натоварваха на самолет за Съединените щати, където щяха да бъдат съхранени и основно изследвани преди излагането им в музеи.

Университети от много държави изпратиха екипи за проучване на древния град и за свалянето на леда, който го бе покривал в продължение на девет хилядолетия. Осъществяването на този огромен проект щеше да трае близо петдесет години и щеше да доведе до откриването на нови места, обитавани от аменеите. Накрая музеите на всички по-големи градове в света щяха да се обогатят с невероятни количества ценни находки.

След като медицинският екип, пристигнал тук, за да окаже първа помощ и да евакуира ранените, се погрижи за раните по лицето на Пит, двамата с Джордино отидоха да се срещнат с тате Къслър и неговия екип, дошли в комплекса на Волфови, за да разглобят смачкания сноукруизер и да го транспортират в Щатите, за да го възстановят. Те заведоха възрастния човек до командния център и го изчакаха настрани да огледа превозното средство за първи път, откакто бе напуснало „Малка Америка-6“.

Накрая минният инженер отмести поглед и се усмихна накриво.

— Може да се поправи — рече той, подръпвайки брадата си.

— Наистина ли го вярвате? — попита го Пит с мрачно лице.

— Сигурен съм. Може да отнеме две години, но така ще я възстановя, че ще стане като нова.

— Струва ми се невероятно — вметна Джордино.

— Вие и аз не гледаме с едни и същи очи — отбеляза Къслър. — Вие я виждате като купчина метални отпадъци, а аз — като великолепна машина, на която един ден милиони хора ще се възхищават. Запознахте се с печалната й история, преди да я вземете. Но сега, след като изминахте с нея сто километра по шелфовия ледник, и то в силна виелица, вие двамата не само я утвърдихте като триумф на инженерството в ранните години на двайсетия век, но и използвахте огромните й размери и мощност, за да предотвратите световен катаклизъм. Благодарение на вас тя стана истинска историческа ценност. Някой ден ще ми разкажете какво се случи. А когато я изложа на показ — той потупа Пит по рамото, — ще изпратя и на двама ви покана за церемонията.

— Ще чакаме с нетърпение този ден.

— А, докато не съм забравил, кой е главният тук? Защото, като идвахме насам, се натъкнахме на три замръзнали тела, на около осемстотин метра от самолетната писта. Изглежда, са се опитали да се прехвърлят над оградата на съоръжението, но студът ги е сковал. Трябва да съобщя за тях.

— Телата на мъж и две жени ли са? — попита невинно Пит.

Тате Къслър кимна.

— Странна работа. И тримата са облечени така, сякаш са отивали на футболен мач в страна с топъл климат, а не за условията на Антарктида.

— Някои хора просто не зачитат рисковете от замръзване.

Възрастният човек повдигна едната си вежда, после извади от джоба си червена кърпа с големината на половин кучешка палатка и издуха носа си.

— Да, наистина — съгласи се той.

Самолети започнаха да кацат на чести интервали и да стоварват научни работници и военен персонал, а после откарваха ранените от ударната група на Клири и охранителите на Волф в Съединените щати, за да бъдат настанени в болници. В същото време и ядрената подводница „Тускон“ навлезе във водите на покритото пристанище и хвърли котва до старите нацистки подводници.

Командир Евън Кънингам беше нисък, но наперен човек с енергични движения. Имаше гладко обръснато лице с остра брадичка и светлосини очи. Той се ръкува с полковник Уитънбърг и генерал Бил Геро, който беше изпратен да смени Уитънбърг. Кънингам предложи услугите на подводния съд и екипажа си, както бе упълномощен от военноморския началник-щаб.

Уитънбърг му бе описал как изглежда Пит и командирът побърза да се запознае с мъжа от НЮМА. Приближи се до него и му се представи.

— Господин Пит, двамата разговаряхме по радиото, но всъщност не се познаваме. Аз съм Евън Кънингам, командир на „Тускон“.

— За мен е чест да се запозная с вас, командире. Сега мога лично да изразя благодарността си, задето навреме спасихте „Полар сторм“ и всички на борда му.

— По щастлива случайност се оказахме на подходящо място в подходящ момент — усмихна се той до уши. — В днешно време не всеки командир на подводница може да се похвали, че е потопил немска подводница от войната. В този порядък на мисли, знаете ли, че има още четири такива, закотвени в покритото пристанище тук?

— Да — кимна Пит. — Тази сутрин отидох да ги огледам набързо. Запазени са като в деня, когато са излезли от корабостроителницата.

— Момчетата от машинната ми команда влязоха в тях, за да ги разгледат. Направило им впечатление високите технически качества, постигнати в годините, когато дядовците им са били още гимназисти.

— За всеки, роден след 1980 година, Втората световна война сигурно му се струва, че била толкова отдавна, колкото Гражданската война за нашите родители.

Пит се извини, като видя сред слезлите от „Боинг-737“ познато лице. Жената с плетена шапка върху спускащата се като водопад по гърба й червена коса, се спря за миг и огледа хангара. Когато погледът й падна върху Пит, лицето й грейна от усмивка.

Той тръгна към нея, но бе изпреварен от Джордино, който го подмина тичешком, грабна Пат О’Конъл в прегръдките си, повдигна я като пухена възглавница от земята и я завъртя в кръг, после двамата се целунаха страстно.

Пит ги наблюдаваше озадачен. Когато Джордино я пусна, Пат извърна глава към него и му помаха с ръка. Той се приближи, целуна я леко по едната буза и отстъпи крачка назад.

— Да не би да съм изпуснал нещо? Да не би да има нещо между вас двамата?

Пат се засмя весело.

— Ал и аз се гледахме в очите, когато бяхме в Буенос Айрес и тогава нещо много красиво се случи между нас.

Пит отмести поглед към Джордино и попита сухо:

— Като какво например?

— Като това, че се влюбихме един в друг.

Пит направо онемя.

— Влюбили сте се?

Джордино сви рамене и се усмихна.

— Не мога да обясня това чувство. Никога не съм се чувствал така.

— Значи ли това, че излизаш от играта?

— Слушай, приятел, ние с теб сме преживели заедно какво ли не, впускали сме се в най-безумни приключения. Цяло чудо е, че сме все още живи и имаме повече от необходимите белези от рани като доказателство. Трябва да погледнем действителността в очите. Започваме да стареем. Ставите ми вече пукат, като ставам сутрин от сън. Време е да намалим темпото. — Джордино замълча и се усмихна. — А и трябва да имам предвид и мама Джордино.

— Ама ти имаш майка? — подразни го Пат.

— Вие двете много ще си допаднете. Мама казва, че не мога да бъда вечният ерген, ако искам да я зарадвам с малки джординовчета, които да тъпче със знаменитата си лазаня.

— Тогава да побързаме — разсмя се Пат. — Вече съм на трийсет и пет и не ми остава много време, за да възпроизведа нова кръв.

— Нали имаш Меган — вметна Пит.

— Да, и тя обожава Ал.

Пит заклати глава от почуда.

— Нима Меган одобрява този чуждоземен тип?

— Защо да не го одобрява? Та той спаси живота й.

Пит не й напомни, че и той имаше пръст в спасяването на нея и дъщеря й. Нито намекна, че изпитва чувства към нея, които са много повече от приятелски.

— Е, значи не ми остава нищо друго, освен да ви дам благословията си и да настоя да ви стана кум.

Джордино обви ръка около раменете на Пит.

— Не мога да се сетя за друг смъртен, когото бих предпочел да се застъпи за мен.

— Определихте ли вече дата?

— Няма да е по-рано от шест месеца — отвърна Пат. — Адмирал Сандекър ми уреди да ръководя проекта за дешифриране и превеждане на аменейските надписи, открити в изчезналия град. Това всъщност ще отнеме години, но не вярвам той да не ми разреши да се върна по-рано у дома за сватбата ми с Ал.

— Не, и аз не вярвам — рече Пит, мъчейки се да преглътне неочакваното решение на Ал да се ожени.

Лейтенант Майлс Джейкъбс се приближи до тях.

— Господин Пит, майор Уитънбърг иска да разговаря с вас.

— Къде е той?

— Двамата с генерал Геро разположиха команден пункт в едно от помещенията за самолетна поддръжка в другия край на хангара.

— Отивам, благодаря ви. — Пит се обърна и погледна Джордино. — Погрижи се да настаниш Пат в един от празните складове. Тя може да го ползва едновременно като квартира и база за проекта си — и след тези думи той закрачи към военния команден пункт.

Когато Пит влезе в един от кабинетите, прокопани в леда от руски роби преди близо шест десетилетия, седналият зад бюро Уитънбърг му посочи стол. Свързочният център вече работеше и се обслужваше от двама радисти. Там беше същинска лудница — цивилни и военни непрекъснато влизаха и излизаха. Генерал Геро седеше зад метално бюро в единия ъгъл, заобиколен от научни работници, които настояваха военните да побързат с къртенето на леда, за да могат те пък да започнат да разчистват отломките от древния град. Той не изглеждаше особено радостен, докато се извиняваше за забавянето.

— Намерихте ли реликвите?

— Бяхме заети с друго и нямахме време да ги търсим — отвърна Уитънбърг. — Ако ги намерите, уведомете ме и аз ще уредя транспорт, за да ви върне в Щатите.

— След малко ще бъда отново при вас — рече Пит и стана от стола. — Мисля, че знам къде са ги прибрали Волфови.

— И още нещо, господин Пит — задържа го Уитънбърг със сериозно лице. — Не казвайте на никого за тях. Най-добре е реликвите да се изнесат тихомълком, преди някои безумци да надушат за съществуването им и да обърнат земя и небе, за да се докопат до тях.

— Защо не ги разрушите и да се приключи с въпроса?

— Не е наша работа. Президентът лично нареди да ги занесем в Белия дом.

— Мисля, че разбирам — увери го Пит.

Докато вървеше през хангара, тежестта на отговорността надвисна над него като черен облак. С чувство на потиснатост той се приближи до изоставените самолети на Волфови и огледа изкривената опашна част, преди да влезе в тъмната вътрешност. На слабата светлина, която се процеждаше през дупките и прозорците, различи луксозно обзаведената с кожени кресла и дивани вътрешност. Извади джобното си фенерче и обходи с лъча пътническата кабина. Видя барче и бюфет с телевизор върху него. Задният отсек беше запълнен с двуперсонно легло. Банята беше със златни аксесоари и душ. В предната част, непосредствено зад пилотската кабина, имаше малка кухня, обзаведена с печка, микровълнова фурна, мивка и шкафчета, пълни с кристални чаши и порцеланови сервизи.

Погледът му падна върху дълъг сандък, завързан за пода до леглото. Коленичи и прокара ръка по повърхността му. Опита да повдигне единия му край, но установи, че е бронзов и много тежък. На капака имаше медна табелка. Освети я и се наведе да я прочете. Надписът беше на немски, но с малкото думи, които бе научил, разбра смисъла: „Тук лежат съкровищата на вековете и чакат възкресението“.

Той разби ключалките, пое си дълбоко дъх и повдигна капака с две ръце.

Вътре имаше четири предмета, сложени в кожени кутии и прилежно увити с тежко ленено платно. Отвори внимателно първата, в която лежеше най-малкият предмет. Той представляваше малка гравирана бронзова плочка с пукнатина от единия до другия й край и изобразяваше рицар, убиващ чудовище, подобно на дракон. По-късно Пит щеше да научи, че плочката се е считала за свещена нацистка реликва, тъй като Хитлер я носел във външния джоб на униформата си, когато дисиденти от немската армия направили опит да го убият, като хвърлили бомба в щаба му.

Другата кутия съдържаше свещеното нацистко знаме, което, както бе научил от адмирал Сандекър преди време, било пропито с кръвта на поддръжник на Хитлер, паднал убит, когато баварската полиция стреляла срещу новоизлюпени членове на нацистката партия по време на мюнхенския пуч през ноември 1923 година. Кървавите петна се виждаха ясно на светлината на фенерчето му. Той постави знамето обратно в кожената кутия.

После отвори дълго махагоново ковчеже и дъхът му секна, когато видя Свещеното копие — копието, за което се смяташе, че е било използвано от римски центурион, за да прободе тялото на Исус Христос, копието, за което Хитлер е вярвал, че ще му даде власт над съдбата на света. На Пит му беше трудно да си представи, че това е същото копие, с което е бил прободен Христос. Той внимателно го положи обратно на мястото му и отвори най-голямата от кожените кутии.

След като разгърна лененото платно, установи, че държи в ръцете си тежка урна от масивно сребро, висока близо шейсет сантиметра. Дръжката на капака представляваше черен орел, стъпил върху златен венец, ограждащ свастика от оникс. Точно под капака бяха издълбани думите Der Fuhrer, а под тях датите 1889 и 1945 над руническите символи за СС. В основата, над венеца със свастики, бяха изписани имената на Адолф Хитлер и Ева Хитлер.

Ужас обзе Пит, сякаш някой му заби юмрук в лицето. Тръпки го полазиха от това, което виждаше, стомахът му се сви на топка, лицето му пребледня. Не му се струваше възможно, че в ръцете си държи праха на Адолф Хитлер, смесен с праха на неговата любовница/съпруга Ева Браун.