Атлантида открита

22.

4 април 2001 г.

Буенос Айрес, Аржентина

Оперните певци и музиканти съдят за оперните театри в цял свят по тяхната акустика, качеството на звука, който се разнася от сцената до ложите, а оттам до галерията, високо в стратосферата. Любителите на операта, които си купуват билети, ги оценяват и им се възхищават според тяхната елегантност и пищна украса. Някои оперни театри са известни с бароковия си стил, други с помпозността си, трети с декорацията и фестоните си. Никой оперен театър обаче не може да се сравни с грандиозността на Театро Колон на „Авенида 9 де Хулио“ в Буенос Айрес.

Строежът започнал през 1890 година, като не се спестявали никакви разноски. Завършена през 1908 година, когато Пучини властва като абсолютен господар, сградата на Театро Колон заема площта на цяло каре в града — от тротоар до тротоар. Със завладяваща смесица от стиловете френски арт деко, италиански ренесанс и гръцка класика, на сцената й са танцували Павлова и Нижински, от пулта й е дирижирал Тосканини, всички оперни певци от световна величина — от Карузо до Калас — са участвали в постановките й.

Интериорът й във форма на подкова е украсен така, че направо ти взима дъха. Невероятно сложна плетеница от месингови отливки на горните парапети, широки балкони с плюшени столове, завеси, бродирани със златна сърма, падат от тавани, всеки сам по себе си истинско произведение на изкуството. На ослепителните премиери каймакът на висшето общество на Аржентина минава тържествено през фоайето с под от италиански мрамор и красив купол от тъмно стъкло и изкачва великолепните стълбища, за да заеме луксозните си места.

Сега, шейсет секунди преди увертюрата на операта „Коронясването на Попея“ от Клаудио Монтеверди, всяко място в залата беше заето с изключение на специалната ложа от дясната страна на сцената. Тя все още беше празна. Попея била любовница на римския император Нерон по време на славата на Рим, но въпреки това оперните артисти бяха облечени с костюми от седемнайсети век и за да се сложи сол в раната, всички мъжки роли се изпълняваха от жени. Някои любители на операта окачествяваха представлението като изключителен шедьовър, други го намираха за четиричасова скука.

Няколко секунди преди лампите да угаснат, група от един мъж и четири жени влязоха дискретно в единствената празна ложа и се настаниха на тапицираните с кафяв плюш столове. Невидими зад завесите на ложата застанаха двама телохранители, облечени в елегантни смокинги. Всички погледи в залата, всички театрални бинокли автоматически се насочиха към хората, които влязоха в ложата.

Жените в нея бяха ослепително красиви — не просто хубави и екзотични, а красавици в класическия смисъл на думата. Еднаквите им светлоруси коси, покриващи раменете, падаха на масури, които се спускаха от плитчици, захванати от средата на темето. Те седяха царствено, с ръце в скута, и гледаха към мястото за оркестъра през еднакви синьо-зелени блестящи очи. Лицата им имаха високи скули и загар, добит или по време на ски в Андите, или на някоя яхта, закотвена край Байа Бланка. Всяка от жените изглеждаше на двайсет и пет години, макар и четирите да бяха трийсет и пет годишни. Не беше нужно голямо въображение, за да бъдат оприличени на сестри, каквито бяха в действителност. Дрехите им изтъкваха достатъчно от пропорциите на телата им, за да се види, че са стройни и стегнати от редовна гимнастика.

Дългите им лъскави копринени рокли бяха съвършено еднакви като модел, само цветовете им бяха различни. Седнали в полукръг, всяка от жените излъчваше блясъка на жълт, син, зелен и червен скъпоценен камък. И четирите носеха диамантени колиета, обици и гривни. Изглеждаше немислимо, но всички бяха омъжени и имаха по пет деца. Жените посещаваха оперните премиери като семейно задължение и грациозно кимаха и се усмихваха на мъжа, седнал в средата. Мъжът имаше същия цвят коса като на сестрите си, но приликата му с тях свършваше дотук. Той също завладяваше с мъжествената си красота. Имаше тесен ханш, широки рамене и мускулести ръце и крака като на атлет. Чертите на лицето му бяха ясно изразени, гъстата му светла коса сякаш приканваше жените да прекарат пръсти през нея. Беше по-висок с двайсет сантиметра от сестрите си, чийто ръст достигаше метър и седемдесет и седем.

Когато се обръщаше към някоя от тях и се усмихнеше, разкриваше ослепително бели зъби между добродушни устни, които като че ли никога не можеха да се изкривят в гримаса. Очите обаче не излъчваха топлота. Те гледаха така, сякаш принадлежаха на пантера, дебнеща плячка.

Карл Волф беше много заможен и могъщ човек. Главен изпълнителен директор на огромната семейна финансова империя, която се простираше от Китай през Индия и Европа до Атлантическия океан и от Канада и Съединените щати до Мексико и Южна Америка, той беше смайващо богат. Личното му състояние надхвърляше сто милиарда долара. Огромният му конгломерат, занимаващ се с множество научни и високотехнологични програми, беше известен на бизнесмените в света под името „Дестини ентърпрайз лимитед“. За разлика от сестрите си Волф не беше женен.

Волф и другите от семейството можеха лесно да влязат в новото аржентинско елитно общество. Той беше изтънчен, уверен и преуспяващ. Въпреки това обаче и той, и другите членове на семейството му живееха пестеливо, като се имаше предвид огромното им състояние. Но династията Волф, която, колкото и невероятно да беше, се състоеше от двеста души, рядко посещаваше модни ресторанти или прояви на висшето общество. Жените Волф почти никога не стъпваха в скъпите магазини и бутици в Буенос Айрес. Освен Карл, който по-често се излагаше на показ, семейството се стараеше да не привлича внимание, живееше в своя затворен кръг и беше огромна загадка за аржентинците. Никой от членовете му не се сприятеляваше с външни хора. Никой, дори знаменитости и висши правителствени служители, не беше успял да пропука черупката на рода Волф. Мъжете, които се женеха за жените в рода, като че идваха от някое далечно и непознато място и нямаха никаква история. Колкото и странно да беше, те приемаха името Волф като жените. Семейство Волф се явяваше нещо като елитно братство.

Когато Карл и четирите му сестри се появяваха на оперни премиери, това веднага ставаше клюката на деня. Увертюрата свърши, завесата се разтвори и публиката с неохота върна вниманието си от главната ложа към певците на сцената.

Мария Волф, сестрата, която седеше непосредствено от лявата страна на Карл, се наведе към него и прошепна:

— Защо беше нужно да ни подлагаш на това ужасно изпитание?

Волф се обърна към нея и се усмихна.

— Защото, скъпа ми сестричке, ако не показваме семейството си на различни обществени прояви, правителството и хората може да започнат да гледат на нас като на гигантска съзаклятническа група, обгърната в загадъчност. По-добре е да ни виждат от време на време, за да им покажем, че не сме някакви извънземни, поставили си за цел да управляват тайно държавата.

— Трябваше да изчакаме Хайди да се върне от Антарктика.

— И аз съм на това мнение — прошепна Гели, сестрата, седнала отдясно на Волф. — Единствено на нея щеше да й хареса тази ужасна скука.

Волф я потупа по ръката.

— Ще й се реванширам с премиерата на „Травиата“ следващата седмица.

Те не обръщаха внимание на публиката, която разкъсваше вниманието си между онова, което ставаше на сцената, и загадъчните членове на семейство Волф в ложата. Завесата за трето действие тъкмо се беше вдигнала, когато един от телохранителите влезе в ложата и зашепна в ухото на Волф. Волф се стегна на стола си, прибра усмивката си и лицето му доби мрачен вид. После се наведе към сестрите си и им каза тихо:

— Скъпи мои сестри, непредвидено обстоятелство ме принуждава да си тръгна. Вие останете. Запазил съм частния салон на „Плаза грил“ за малка вечеря след оперното представление. Ще се видим направо там.

И четирите жени извърнаха глави от сцената и го загледаха с овладяна тревога.

— Не можеш ли да ни кажеш какво е станало? — попита Гели.

— Искаме да знаем — допълни Мария.

— Щом разбера, ще ви кажа — обеща им той: — Дотогава, приятно прекарване!

Волф стана и напусна ложата, придружен от единия телохранител; другият остана в коридора пред ложата. Волф забързано излезе през един страничен изход и се вмъкна в чакащата го лимузина „Мерцедес-Бенц 600“ от 1969 година — автомобил, който след повече от четирийсет години продължаваше да се нарежда сред едни от най-скъпите и луксозни автомобили в света. Движението беше натоварено — нещо обичайно за Аржентина. Улиците оставаха оживени от късно вечер до ранните часове на утрото. Шофьорът пое към испанския квартал Реколета, разположен около пищните градини на Плаза Франсиа и Плаза Интенданте Алвеар, които се считаха подобие на Мичиган авеню в Чикаго и Роудио Драйв в Бевърли Хилс — широки трилентови булеварди, известни с елегантните си магазини, скъпи хотели и великолепни къщи.

Колата мина покрай подновеното гробище на квартала с тесни каменни пътеки, виещи се между повече от седемте хиляди богато украсени големи гробници със статуи и ангелчета. В гробницата, принадлежаща на рода Дуарте, почиваше Ева Перон. На чуждестранните туристи обикновено им прави впечатление епитафията й върху портата за към криптата, която гласи: „Не плачи за мен, Аржентина. Аз оставам съвсем близо до теб“.

Колата влезе през охранявания портал, мина покрай разкошна ограда от ковано желязо и по кръгла алея за коли спря пред входа на огромна къща от деветнайсетия век с високи колонади и покрити с бръшлян стени, в която се е помещавало германското посолство преди Втората световна война. Четири години след войната германското правителство премества дипломатите си в шикозния квартал Палермо Чико. Оттогава в къщата се помещава корпоративното главно управление на „Дестини ентърпрайз лимитид“.

Волф излезе от колата и влезе в къщата. Обстановката вътре беше повече от разкошна. Мраморните подове и колони, пищно облицованите стени и инкрустираният с плочки таван бяха остатъци от славно минало, но мебелировката беше оскъдна и никъде нямаше и следа от пищна украса. Бяло мраморно стълбище водеше към канторите, но Волф се качи в малък асансьор, прикрит в една от стените. Кабината се движеше безшумно и вратата й се отвори към просторна заседателна зала, където десет члена от семейство Волф — четири жени и шестима мъже — бяха насядали около дългата девет метра маса от тиково дърво.

Всички станаха и поздравиха Карл. Едва трийсет и осем годишен, той се считаше за най-проницателният и най-находчивият от огромното му семейство и всички го приемаха и уважаваха като директор и главен съветник на семейството.

— Извинете ме, че закъснях, мои братя и сестри, въпреки че тръгнах веднага щом ми съобщиха за трагедията — каза той, после се приближи до един мъж с прошарена коса и го прегърна. — Вярно ли е, татко, че U-2015 е потънала заедно с Хайди?

Макс Волф кимна тъжно.

— Вярно е. Сестра ти заедно със сина на Курт, Ерик, и целия екипаж на подводницата сега лежат на дъното на морето край Антарктида.

— И Ерик?! — изуми се Карл Волф. — В операта не ми съобщиха, че и той е загинал. Дори не знаех, че е бил на борда. Напълно ли си сигурен?

— Прехванахме сателитните трансмисии на Националната агенция по подводни и морски изследвания до Вашингтон — обади се висок мъж, седнал от другата страна на масата, който спокойно можеше да мине за близнак на Карл. Лицето на Бруно Волф беше изкривено от гняв. — Записите казват всичко. Докато е провеждала плана ни да отстраним всички свидетели на артефактите на аменеите, нашата подводница открила огън срещу научноизследователски кораб на НЮМА. Точно тогава обаче пристигнала американски ядрена подводница и изстреляла ракета, която разрушила подводницата ни и тя потънала с всички на борда й. Не се споменава за оцелели.

— Жестока загуба — измърмори мрачно Карл. — Двама членове на семейството ни и добрата ни стара U-2015. Да не забравяме, че след войната тя е превозила от Германия дотук нашите баба и дядо, както и ядрото на империята ни.

— Да не забравяме също и колко добре ни служеше през годините — добави Ото Волф, един от осмината физици в семейството. — Много ще ни липсва.

Мъжете и жените около масата се смълчаха. Очевидно това беше група, която никога дотогава не бе претърпявала провали. За петдесет и пет години от основаването си „Дестини ентърпрайз лимитид“ отчиташе успех след успех във всяко свое начинание. Никаква случайност не се пропускаше да се предвиди. Очакваха ли се проблеми, те винаги се преодоляваха. Небрежност и некомпетентност просто не съществуваха. Досега семейство Волф властваше като абсолютен господар. За тях беше почти невъзможно да приемат поражение извън контрола им.

Волф се настани на челното място на заседателната маса.

— Какви са загубите в семейството и сред наетия персонал през последните две седмици?

Бруно Волф, който беше женен за сестрата на Карл, Гели, отвори папката пред себе си и прегледа колона от цифри.

— Седем агента в Колорадо, седем на остров Сен Пол, включително братовчеда ни Фриц, който ръководеше операцията от хеликоптера, четирийсет и седем подводничари в U-2015 плюс Хайди и Ерик.

— Шейсет и седем от най-добрите ни хора и трима от семейството ни за по-малко от десет дни! — обади се Елзи Волф. — Направо не е за вярване!

— Не е, като се има предвид, че отговорните за това хора са група океанографи, които едва ли могат да бъдат оприличени на нещо повече от медузи — вметна злобно Ото.

Карл разтри уморено очите си.

— Нека ти напомня, драги Ото, че тези „медузи“ са убили дванайсет от най-добрите ни агенти, без да се включват двамата, които бяхме принудени да елиминираме, за да им затворим устите.

— Морските биолози и инженери не са професионални убийци — каза Елзи. — Нашият агент, който работи под прикритие в управлението на НЮМА във Вашингтон, ми изпрати личните досиета на мъжете, отговорни за смъртта на хората ни в Колорадо и остров Сен Пол. Те не са най-обикновени хора. Подвизите им по време на операции на НЮМА могат да се четат като приключенски роман. — Елзи замълча и раздаде на присъстващите по няколко снимки. — Първото лице, което виждате, е на адмирал Джеймс Сандекър, главен директор на НЮМА. Сандекър е много уважаван сред политическия елит на американското правителство. След завидно военно досие от Виетнам, той е избран лично да създаде и ръководи агенцията. Думата му тежи сред членовете на Американския конгрес.

— Срещал съм го веднъж на една океанографска конференция в Марсилия — каза Карл. — Той не е противник за подценяване.

— Следващата снимка е на Рудолф Гън, заместник-директор на НЮМА.

— Какъв невзрачен на външен вид дребен човек — вметна Феликс Волф, корпоративен адвокат на семейството. — Никога няма да кажеш, че има силата да убива.

— Не е нужно да използва силата на ръцете си, за да убива — възрази Елзи. — Доколкото можем да твърдим със сигурност, именно той е геният на мисълта, който стои зад загубата на хората ни, изпратени на остров Сен Пол. Възпитаник на Американската военноморска академия, той постига блестяща кариера във Военноморските сили, преди да постъпи в НЮМА и да стане дясната ръка на адмирал Сандекър.

Бруно вдигна третата снимка.

— А този тук прилича на човек, който може да измъква монети от корема ти и да ти връща ресто.

— Албърт Джордино, помощник-ръководител на специални проекти — поясни Елзи. — Завършил Военновъздушната академия на САЩ. За службата си във Виетнам е получил високи отличия. Бруно е прав, Джордино е известен като много суров тип. Досието му от НЮМА е забележително. Папката с проектите, които е ръководил до успешно приключване, е доста дебела. Обучен е да убива и от малката информация, която успяхме да съберем, той, заедно с Гън, е отговорен за изтребването на групата ни на остров Сен Пол.

— И последната снимка — обади се Ото, подканвайки любезно Елзи да продължи.

— Името му е Дърк Пит. Считан е за легенда сред океанографските среди. Ръководител е на специални проекти в НЮМА и на него гледат като на човек от Ренесанса. Неженен, колекционер на класически автомобили. Той също е завършил Военновъздушната академия и има няколко медала за храброст от Виетнам. И неговите постижения представляват сериозно четиво. Той е този, който е осуетил плановете ни в Колорадо. Освен това е бил на Антарктида по време на потопяването на 2015 от американската ядрена подводница.

— Колко жалко за нея! — изрече с тих гняв Ото, оглеждайки едно по едно лицата около масата. — Беше грешка да използваме нея вместо някой съвременен надводен съд.

— Погрешен опит от наша страна изобщо — уточни Карл — да объркаме враговете си.

Бруно удари с юмрук по масата.

— Трябва да отмъстим за нашите хора! Всички тези мъже трябва да умрат!

— Ти поръча опита за убийството на Пит без одобрението на останалите от нас — остро го скастри Карл. — Опит, който се провали, бих добавил. Не можем да си позволим лукса за възмездие. Имаме си график, който да следваме, и аз не искам вниманието ни да се отклонява към отмъщение на дребно.

— Не виждам нищо дребно в подобно отмъщение — възрази Бруно. — Тези четирима мъже са пряко свързани със смъртта на нашите братя и сестра ни. Не бива да минат безнаказано.

Карл изгледа Бруно с леден поглед.

— Не ти ли е хрумвало, драги братко, че когато проектът „Нова съдба“ достигне връхната си точка, те всички ще умрат от насилствена смърт?

— Карл е прав — каза Елзи. — Не можем да си позволим отклонения от главната ни цел независимо от трагедията, сполетяла семейството ни.

— Въпросът е решен — заяви твърдо Карл. — Ще се съсредоточим върху настоящата ни работа и ще приемем скръбта като част от цената.

— Сега, когато скалните камери в Колорадо и на остров Сен Пол са разкрити от външни хора — заговори Ото, — не вярвам да спечелим много, като хвърлим време, пари и повече хора, за да прикрием съществуването на древните ни предци.

— Съгласен съм — каза Бруно. — След като надписите са в ръцете на американските официални власти, ние трябва да останем в сянка, докато те разчетат съобщението и огласят чрез международните медии предупрежденията на аменеите за бедствието. Така ще ни спестят усилията.

Карл гледаше в масата замислен.

— Най-сериозната ни грижа е да направим така, че историята да излезе наяве възможно най-скоро, преди проекта „Нова съдба“ да бъде пуснат в ход и дезинформацията стигне до прага ни.

— Тогава ние трябва да размътим водата, преди научните изследователи да разберат за хитростта ни.

— Благодарение на онези мошеници от НЮМА светът ще бъде наш след две седмици. — Бруно погледна към Карл. — Има ли възможност, братко, нашите хора във Валхала да променят графика?

— Ако им поясня колко е спешно и ги уведомя за опасностите, които се надигат около нас, да, вярвам, че ще мога да ги въодушевя да скъсят времето до датата за пускането в действие на проекта с десет дни, считано от днес.

— Десет дни — повтори развълнувана Криста. — Само десет дни, преди старият свят да рухне и Четвъртата империя да възкръсне от пепелта.

Карл кимна важно.

— Ако всичко върви по плана, внимателно съставен от нашето семейство още през 1945 година, ние напълно ще променим човечеството през идните хиляда години.

23.

Пит пристигна със самолет в Кейптаун, където се срещна с Пат О’Конъл, която беше дошла от Вашингтон заедно с доктор Брадфорд Хатфийлд — патолог археолог, специализирал в изследването на древни мумии. После тримата излетяха за остров Сен Пол с хеликоптер със завъртащи се двигатели. Силен вятър, примесен с обилен дъжд от враждебните облаци, брулеше откритите им лица. Посрещна ги група „тюлени“ от елитната част на военния флот на САЩ. Всички бяха едри, мълчаливи мъже, чиито камуфлажни облекла се сливаха със сивите вулканични скали на острова.

— Добре дошли в един малък ад! — приветства ги висок, дългурест мъж със сърдечна усмивка. От едното му рамо висеше огромно оръжие — комбинация от автоматична пушка, бомбомет, снайперистка пушка и дванайсеткалибров пистолет. — Аз съм лейтенант Майлс Джейкъбс, вашият водач.

— Явно, че адмирал Сандекър не иска да поеме риска от повторно появяване на терористи — отбеляза Пит, докато се ръкуваше с Джейкъбс.

— Независимо че отдавна е в оставка от Военноморските сили — каза Джейкъбс, — адмиралът все още има голямо влияние сред горните ешелони. Заповедите да ви закриляме ми бяха спуснати лично от командващия ВМС.

Без повече разговори Джейкъбс и четирима от хората му — двама отпред и двама отзад — поведоха групата на Пит по древната пътека към тунела в склона на планината. Пат беше подгизнала под дъждобрана си и нямаше търпение да се подслони на сухо. Когато стигнаха до сводестия вход, Джордино излезе да ги посрещне. Изглеждаше много изморен, но пъчеше гърди така, сякаш беше капитан на току-що спечелил мача футболен отбор.

Пат леко се изненада, като видя как двама сурови и яки мъже се прегръщат сърдечно, потупвайки взаимно гърбовете си. В очите им се четеше такова вълнение, че тя очакваше едва ли не и сълзите им да закалят.

— Радвам се да те видя жив, приятел — рече Пит със сияещо лице.

— И аз се радвам, че си оцелял — отвърна Джордино, захилен до уши. — Чух, че си замерял немска подводница със снежни топки.

Пит се разсмя.

— Доста е преувеличено. Единственото, което можахме да направим, беше да размахваме юмруци срещу тях и да ги наричаме с обидни думи, докато изневиделица не се появи наша подводница.

— Доктор О’Конъл — поклони се галантно Джордино и допря устни до облечената й в ръкавица ръка. — Имахме нужда от някой като вас да разведри това противно място.

Пат се усмихна и му отвърна с реверанс.

— Удоволствието е мое, сър.

Пит се обърна и представи един на друг Джордино и доктор Брад Хатфийлд, а после уточни:

— Брад е тук, за да изследва мумиите, които ти и Руди сте открили.

— Казаха ми, че вие и командир Гън сте се натъкнали на археологическа златна мина — отбеляза Хатфийлд. Той беше висок, кокалест човек със светлокафяви очи, гладко тясно лице и мек глас. Навеждаше се, когато говореше и гледаше през малки, кръгли очила, толкова старомодни на вид, сякаш бяха произведени през двайсетте години на миналия век.

— Хайде, стига сме стояли навън в тоя дъжд.

Джордино ги поведе през тунела към външната камера. Остра миризма на пушек и овъглена плът изпълни ноздрите им. „Тюлените“ носеха със себе си генератор, към който прикачиха маркуч, за да изведат останалия пушек навън от тунела. Електрическият му извод захранваше няколко прожектора.

Никой не бе очаквал, че ще види чак такава степен на разрушение. Цялата вътрешност беше почерняла от пламъците и покрита със сажди. Каквото е имало в камерата преди взрива, се беше изпарило.

— Какво е поразило това място? — попита Пит изумен.

— Пилотът на хеликоптера реши, че ще е много хитро да изстреля ракета право в тунела — поясни Джордино с такова спокойствие, сякаш обясняваше как се яде ябълка.

— Но ти и Руди не сте били вътре, нали?

Джордино се захили.

— Разбира се, че не. Зад тази камера има друг тунел, който води към още една камера. Ние бяхме защитени от купчина камъни от старо срутване. Двамата с Руди няма да можем да чуваме тих говор поне още няколко седмици, дробовете ни са задръстени, но нали оцеляхме…

— Цяло чудо е, че не сте се опекли като приятелчетата ви тук — отбеляза Пит, загледан в овъглените останки на нападателите.

— „Тюлените“ ще разчистят и ще превозят труповете обратно в Щатите за разпознаване.

— Ама че призрачно място — измърмори Пат с пребледняло лице. Но професионализмът й надделя и тя започна да прекарва пръсти по онова, което беше останало от скалните надписи. Тъга я изпълни, докато оглеждаше напуканата и разрушена стена. — Те са ги унищожили — промълви едва чуто тя. — Почти целите надписи са заличени. Много малко от тях може да се дешифрира.

— Не е голяма загуба — заяви невъзмутимо Джордино. — Ценните находки във вътрешната камера са непокътнати. Мумиите са покрити с малко прах, но иначе са запазени като в деня, когато са били настанени на столовете.

— На столове ли? — изненада се Хатфийлд. — Не са ли положени в ковчези?

— Не, седнали са на каменни столове.

— В плат ли са увити?

— Отговорът пак е „не“ — отвърна Джордино. — Седят така, сякаш провеждат събрание на управителен съвет. Облечени са в роби, с шапки на главите, с ботуши…

Хатфийлд заклати глава от недоумение.

— Виждал съм древни гробници, в които телата са увити стегнато с марля и са поставени в ковчези, други — свити в ембрионално положение, трети — легнали по лице или по гръб, както и в изправено положение. Но никога не бях и чувал дори за облечени с дрехи и седнали на открито мумии.

— Монтирал съм вътре осветление, така че ще можете да изследвате и тях, и всички артефакти.

Докато чакаше да пристигнат Пит и Пат О’Конъл, Джордино бе включил и „тюлените“ да помогнат в разчистването на камъните от срутването. Сега тунелът към вътрешната крипта беше отворен и можеше да се върви направо през него, без да се налага катерене по срутените скални отломъци. Прожекторите в криптата светеха по-силно от слънчева светлина и разкриваха и най-малките цветни нюанси и подробности по лицата и облеклата на мумиите.

Хатфийлд се втурна напред и започна да изследва първата мумия, като почти заби нос в нея. Приличаше на човек, загубил се в рая. Местеше се от фигура на фигура, вглеждайки се в кожата, ушите, носа, устните. По едно време отвори голям кожен сгъваем куфар и извади от него хирургическа метална лента с монтирана на нея лампа и увеличително стъкло. След като я нахлузи на главата си, включи лампата, нагласи фокуса на стъклото и внимателно започна да почиства с мека художническа четка праха от клепача на една от мумиите. Другите го наблюдаваха мълчаливо. След малко той повдигна металната лента над челото си и заговори гладко и монотонно, сякаш изнасяше проповед в църква.

— През всичките си години, в които съм изследвал древни трупове, никога не съм виждал толкова запазени мумии като тези. Дори очните им ябълки не са загубили цветовете на ирисите си.

— Те вероятно са на не повече от сто години — вметна Джордино.

— Не ми се вярва. Платовете на дрехите, стилът на ботушите, прическите и украсите на главите им са ми съвършено непознати, поне в историческите сведения няма подобни описания. Какъвто и да е бил методът на балсамирането им, техниката на тези хора е била далеч по-усъвършенствана от тази, използвана за мумиите, които съм изследвал в Египет. Египтяните са разрязвали труповете, за да махнат вътрешните органи, а мозъка са изваждали през носа. Докато по тези мумии не виждам никъде такива белези. Телата им изглеждат напълно недокоснати от балсаматорите.

— Надписите, които намерихме в планините на Колорадо, датират от девет хилядната година преди новата ера — каза Пат. — Възможно ли е тези хора и техните вещи да са от същото хилядолетие?

— Без технология за датиране не мога да установя това — отвърна Хатфийлд. — Не съм в състояние да направя заключение от кое време са. Но съм готов да заложа името си, че тези хора принадлежат на древна култура, която е исторически непозната.

— Сигурно са били първокласни мореплаватели, след като са открили този остров и са го използвали, за да погребат своите вождове — вметна Пит.

— Но защо точно тук? — попита Джордино. — Защо не са ги погребали на някое по-удобно място, на някое континентално крайбрежие?

— Най-смелото ми предположение е, че не са искали те да бъдат открити — каза Пат.

Пит гледаше замислен в мумиите.

— Не съм много убеден. Мисля, че все пак са искали някой ден да бъдат открити. Оставили са нагледни съобщения в други подземни камери, отдалечени на хиляди километри. От това, което разбрах, ти и Хирам Йегър сте установили, че надписите в Колорадските планини не са послания към богове, управляващи страната на мъртвите.

— Това е така наистина. Но нас ни чака дълъг път, докато разчетем всички писмени знаци и техния смисъл. От малкото, което научихме досега, стигнахме до заключението, че надписите не са от погребално естество, а по-скоро са предупреждение за катастрофа в бъдеще.

— Кое бъдеще? — попита Джордино. — Може би са имали предвид изминалите девет хиляди години и тя вече се е случила.

— Все още не сме определили за кой период от време става дума — отвърна Пат. — Хирам и Макс продължават да работят по въпроса. — Тя се приближи до една от стените и избърса праха от нещо, което наподобяваше фигури, гравирани в камъка. Очите й се разшириха от възбуда. — Но това не са писмени знаци като онези, които открихме в Колорадо. Това са фигури, изобразяващи хора и животни.

Тогава всички се заловиха да чистят праха и мръсотията, натрупвана с векове върху гладката стена. Започвайки от четирите й ъгъла, те се придвижваха към средата, докато не остана сантиметър, който да не разкриваше до най-малките подробности на ярката светлина от прожекторите гравираните изображения.

— Какво ще кажете сега? — попита Джордино, без да има предвид някого конкретно.

— Определено това е залив или пристанище — каза спокойно Пит. — Ясно се вижда флотилия от древни кораби с ветрила и гребла, заобиколени от вълнолом, от чиито краища се издигат високи кули, които вероятно са били нещо като фарове.

— Да — съгласи се Хатфийлд, — различавам сгради около доковете, край които са закотвени няколко кораба.

— Изглеждат така, сякаш са в момент на товарене и разтоварване — обади се Пат, взирайки се през лупата си, с която никога не се разделяше. — Човешките фигури са гравирани до най-малки подробности и са облечени по същия начин, както тези мумии тук. Един кораб като че ли разтоварва стадо животни.

Джордино се приближи до Пат и се вгледа във фигурите.

— Това са инорози — уточни той. — Вижте, имат само по един рог над челото си.

— Чиста фантазия — смотолеви Хатфийлд. — Фантазия като скулптурите на несъществуващи гръцки богове.

— Откъде сте толкова сигурен? — предизвика го Пит. — Може би инорозите действително са съществували преди девет хиляди години, преди да изчезнат като вид, заедно с мамонтите и праисторическите животни с дълги кучешки зъби.

— Да, и с медузите със змии вместо коси или с еднооките циклопи!

— Не забравяйте фигурите на водоливниците и драконите — вметна Джордино.

— Докато не се намерят кости или вкаменелости, които да докажат, че са съществували — настоя на своето Хатфийлд, — те си остават легенда от миналото.

Пит отказа да спори повече с Хатфийлд, обърна се и тръгна зад каменните кресла, заети от мумиите, и се загледа в широка завеса от съшити животински кожи, която покриваше едната стена. Много внимателно повдигна едното й ъгълче и погледна под нея. Лицето му доби загадъчно изражение.

— Внимавайте — предупреди го Хатфийлд. — Кожата е много крехка.

Пит не му обърна внимание и продължи да повдига завесата.

— Не бива да я пипате — рече раздразнен Хатфийлд. — Това е ценна реликва и може да се разтроши на прах. Трябва внимателно да се докосва, за да може да бъде запазена.

— Онова, което е под нея, е далеч по-ценно — отвърна Пит с нетърпение в гласа и кимна на Джордино. — Вземи две от ония копия и ела да подпираш с тях завесата.

Хатфийлд, с почервеняло лице, се опита да възпре Джордино, но все едно че се опита да спре трактор. Джордино го отблъсна, като му хвърли само един кос поглед, грабна две от древните копия, заби обсидиановите им върхове в пода и с другите им краища повдигна високо завесата. Тогава Пит измести два от прожекторите да сочат върху стената под нея.

Пат затаи дъх, когато видя четирите големи кръга, гравирани в гладката стена, чиято вътрешност бе изпълнена със странни диаграми.

— Това са някакви релефни изображения — рече тя.

— Приличат на карти — отбеляза Джордино.

— Карти на какво?

По устните на Пит цъфна весела усмивка.

— На четири различни проекции на земното кълбо.

Хатфийлд се взря през очилата си над рамото на Пат.

— Глупости! Тези изображения не приличат на нито една от древните карти, които съм виждал. Прекалено са подробни и със сигурност нямат нищо общо с географията, която ми е позната.

— Именно затова плиткият ви мозък не може да си представи континентите и бреговете такива, каквито са съществували преди девет хиляди години.

— Аз трябва да се съглася с доктор Хатфийлд — каза Пат. — Единственото, което виждам тук, е нещо като няколко големи и малки острови с назъбени крайбрежни ивици, заобиколени от вълнообразни линии, които предполагат просторно море.

— Аз пък виждам нещо като пеперуда, осакатена от противосамолетен огън, като от теста с мастилените петна на Роршах — вметна подигравателно Джордино.

— Ти току-що смъкна петдесет точки по скалата на сивото си вещество — не му остана длъжен Пит. — Мислех, че мога да разчитам единствено на теб от всички нас тук да разрешиш загадката.

— А ти самият какво виждаш? — попита го Пат.

— Виждам света, гледан от континента Антарктида преди девет хиляди години.

— Шегата настрана — обади се отново Джордино, — но имаш право.

Пат отстъпи крачка назад за по-обхватен поглед.

— Да, сега и аз започвам да различавам други континенти. Но те са разположени по-различно. Сякаш светът се е наклонил на една страна.

— Не разбирам как Антарктида се вписва в картината — не отстъпваше Хатфийлд.

— Тя е точно пред очите ти.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Пат.

— Ще ми е любопитно да узная как стигнахте до това заключение — присмя се Хатфийлд.

Пит погледна към Пат.

— Носиш ли тебешир в тази огромна твоя чанта?

Тя се усмихна.

— Тебеширът отдавна отпадна от употреба. Вече използваме талк, който поръсваме върху надписите, за да изпъкнат.

— Добре, дай го, дай ми също и книжни кърпички. Всяка жена носи в чантата си такива.

Тя бръкна в джоба си и му подаде малко пакетче книжни кърпички. После зарови в обемистата си чанта, пълна с бележници, фотографски принадлежности и инструменти за изследване на скални древни символи, и накрая извади кутия с талк на прах.

През това време Пит намокри една книжна кърпичка с вода от манерка и навлажни с нея релефните фигури, за да може талкът да прилепне по-здраво по каменната стена. След като пое от Пат талка, той започна да го полага върху гладката стена между древните изображения. След три минути отстъпи назад и се възхити на работата си.

— Дами и господа, представям ви Антарктида!

Тримата се взряха напрегнато в грубия пласт от бял талк, който Пит, след като го бе нанесъл върху гладката стена, го бе забърсал, така че релефът да се открои. Сега изображението наистина много напомняше на континента в Южния полюс.

— Какво значи всичко това? — попита Пат объркана.

— Това означава, че тези хора — отвърна Пит, обхващайки с ръка мумиите, седнали в креслата си — са стъпвали по Антарктида хиляди години преди съвременния човек. Те са плавали покрай континента и са му направили карти, преди да е бил покрит с лед и сняг.

— Глупости! — изсумтя Хатфийлд. — Научно е доказано, че едва три процента от континента е покрит с леден пласт, който е отпреди милиони години.

Пит не продума няколко секунди. Гледаше древните фигури така, сякаш те бяха живи, и местеше поглед от едно лице към друго, като че ли се опитваше да общува с тях. Най-накрая посочи към древните мъртъвци и заяви с напълно уверен глас:

— От тях ще дойдат отговорите.

24.

След като се наобядва, Хирам Йегър се върна в компютърната зала с голям кашон в ръце. Вътре имаше кутре басет, което той беше спасил от мястото, където се прибираха безстопанствени кучета часове преди да бъде „приспано“. Откакто семейното им ловджийско куче умря от старост, Йегър се бе заклел, че погребва последното семейно куче. Но двете му непълнолетни дъщери започнаха да го молят и настояват, дори заплашиха, че няма да ходят на училище, ако не си вземат друго. Единственото утешение за Йегър беше, че не е първият баща, който отстъпва пред молбите на децата си да имат животно вкъщи.

Отначало смяташе да потърси ловджийско куче пак от същата порода, но като погледна в тъжните, изпълнени с дълбоко чувство кафяви очи на мъничкия басет и видя тромавото телце с къси крака, големи лапи и уши, които се влачеха по земята, той се разнежи и промени решението си.

Йегър постла вестници около бюрото си и пусна малкото кученце да се разхожда свободно. То обаче предпочете да лежи върху хавлиена кърпа в отворения кашон и да наблюдава Йегър, който от своя страна установи, че не може да отмести поглед от тези тъжни очи.

Накрая се насили да се съсредоточи върху работата си и извика Макс. Тя се появи на монитора и се намръщи срещу него.

— Вечно ли ще ме караш да чакам?

Той се наведе да вземе кутрето и го показа на Макс.

— Отбих се да взема кученце за щерките ми.

Лицето на Макс мигом се смекчи.

— Сладко е. Момичетата ще го харесат.

— Имаш ли напредък в разчитането на надписите? — попита той.

— Голяма част от знаците дешифрирах, но ще трябва да поработя още малко, за да ги свържа в думи, които да бъдат преведени на английски.

— Разкажи ми за всичко онова, докъдето си стигнала.

— То е доста — отвърна гордо Макс.

— Слушам те.

— Някъде около 7000 години преди Христа светът е претърпял огромна катастрофа.

— Имаш ли представа от какъв род е била катастрофата?

— Да. Отбелязано е на небесната карта на тавана на подземната камера в Колорадо — поясни Макс. — Още не съм дешифрирала цялото описание, но изглежда, че не една, а две комети са връхлетели от най-отдалечения край на слънчевата система и са причинили световно бедствие.

— Сигурна ли си, че не са били астероиди? Не съм астроном, но не съм чувал комети да са се движили паралелно в орбита.

— Небесната карта показа два обекта с дълги опашки, движещи се един до друг, които са се сблъскали със Земята.

Йегър свали ръката си и загали кутрето, докато говореше.

— Значи две комети се удрят по едно и също време. В зависимост от големината им те сигурно са причинили огромен земетръс.

— Съжалявам, Хирам — каза Макс, — но без да искам те подведох. Само една от кометите се е ударила в Земята. Другата е заобиколила Слънцето и е изчезнала в дълбокия космос.

— Картата показва ли откъде е паднала кометата?

Макс поклати глава.

— Изображението на мястото на сблъсъка сочи Канада, вероятно някъде в района на Хъдсъновия залив.

— Гордея се с теб, Макс. — Йегър беше сложил кученцето в скута си, където то моментално заспа. — Ще станеш класически детектив.

— Разкриването на обикновено човешко престъпление ще представлява детска игра за мен — отвърна високомерно Макс.

— Добре, значи имаме комета, ударила Земята в канадска провинция около 7000 години преди Христа и причинила световна разруха.

— Това е само първо действие. Същността на историята идва по-нататък с описанието на хората и тяхната цивилизация, съществували преди катаклизма и след това. Повечето от тях са загинали. Малцината оцелели, които били твърде немощни, за да възстановят империята си, приели като божествена мисия да тръгнат по света, да образоват примитивните жители от каменната ера, оцелели в по-отдалечените райони, и да градят паметници, предупреждаващи за следващия катаклизъм.

— Защо са очаквали нова заплаха от космоса?

— От това, което събрах, те са предвидили завръщането на втората комета, която е щяла да довърши докрай разрухата.

Йегър почти онемя.

— Искаш да кажеш, Макс, че наистина е съществувала цивилизация, наречена Атлантида?

— Не съм казвала подобно нещо — възрази раздразнено Макс. — Не съм казвала как са се наричали тези древни хора. Знам, че те донякъде напомнят на приказката, съчинена от Платон, известния гръцки философ, препредавана и до днес. Описания от него разговор, проведен между неговия предшественик, великия гръцки държавник Солон, и египетски свещеник, е първият писмен документ, в който се споменава за земя, наречена Атлантида.

— Всеки знае тази легенда — вметна Йегър, чиито мисли се въртяха в пространството. — Свещеникът говорел за островен континент, по-голям от Австралия, който се издигал в средата на Атлантическия океан западно от така наричания днес Гибралтарски проток. Преди няколко хиляди години той бил разрушен и потънал под водата след огромно разместване на пластовете и така изчезнал. Загадка, над която си блъскат умовете привържениците на тази легенда и над която се присмиват историците до ден-днешен. Лично аз съм склонен да се съглася с историците, че Атлантида не е нищо повече от ранна научнофантастична сага.

— Може би в крайна сметка не всичко е изфабрикувано.

Йегър погледна Макс с повдигнати вежди.

— Няма абсолютно никакви геоложки данни за потънал континент, изчезнал насред Атлантическия океан преди девет хиляди години. Такъв никога не е съществувал. Поне не между Северна Африка и Карибско море. Прието е, че легендата се свързва с катастрофално земетресение и наводнение, причинени от изригване на вулкан на остров Тира или Санторин, както се нарича днес, и заличили от лицето на земята минойската цивилизация на остров Крит.

— Значи смяташ, че описанието на Атлантида от Платон в неговите „Критий“ и „Тимей“ е измислица?

— Това не е описание, Макс — поправи Йегър компютъра. — Той разказва историята във вид на диалог, популярен жанр, използван от древните гърци. Авторът не използва трето лице, а я предава на читателите чрез двама или трима разказвачи, като единият задава въпроси на другия. Вярвам, че Платон си е измислил Атлантида, знаейки, че идните поколения ще се хванат на въдицата и ще напишат хиляди книги на тази тема, ще водят безкрайни спорове.

— Много си твърдоглав, Хирам — отбеляза Макс. — Сигурно не вярваш на предсказанията на Едгар Кейс, известния психиатър.

Йегър поклати бавно глава.

— Кейс твърди, че „видял“ Атлантида да пропада и се издига в Карибско море. Ако в този район е съществувала напреднала цивилизация, на стотиците острови там ще са останали някакви следи. Но досега не е открито нищо повече от късче от глинен съд от древна култура.

— Ами огромните каменни блокове, които образуват подводен път край Бимини?

— Това е геоложка формация, която може да се намери и в няколко други части на морето.

— А каменните колони, открити на дъното край Ямайка?

— Беше доказано, че това са бъчви със сух цимент, втвърдил се във водата, след като корабът, който ги превозвал, потънал, и дървените им дъги изгнили с времето. Погледни фактите в лицето, Макс. Атлантида е мит.

— Ти си стар глупак, Хирам. Знаеш ли го?

— Както искаш ме наричай — отвърна сприхаво Йегър. — Но аз предпочитам да не вярвам в древни напреднали цивилизации, за които някои мечтатели твърдят, че имали космически кораби и какво ли още не.

— А! — възкликна Макс. — Тъкмо в това е въпросът. Атлантида не е бил голям град, населен с леонардо да винчовци и томас едисоновци, и заобиколен от канали върху островен континент, както пише Платон. Според онова, което откривам, древните хора са били съюз от малки морски народи, които са кръстосвали целия свят и са му съставили карти четири хиляди години преди египтяните да издигнат пирамидите. Те са завладявали моретата. Знаели са как да използват морските течения и са добили широки познания върху астрономията и математиката, благодарение на които са станали опитни мореплаватели. Те са изградили верига от пристанища на крайбрежни градове и цяла търговска империя за добив и превозване на минерали, които са преработвали в метал, за разлика от други хора от същото хилядолетие, които са живели по високите планини, водили са номадски живот и са оцелели след катаклизма. Мореплавателите са имали лош късмет, че са били пометени от огромни приливни вълни, без да оставят никакви следи. Каквото е останало от пристанищните им градове, сега лежи дълбоко под водата и е заровено под трийсет метра дънна утайка.

— Разчела си и си събрала всички тези данни едва от вчера? — попита изумен Йегър.

— Не оставям под краката ми да поникне трева — подчерта Макс, — нито седя и бездействам, за да ръждясат чарковете ми.

— Макс, ти си виртуоз!

— Нищо особено. В края на краищата, ти ме измайстори, нали!

— Направи ми такъв огромен комплимент, че не мога още да го асимилирам.

— Прибирай се вкъщи, Хирам. Заведи жена си и децата си на кино. После се наспи хубаво, докато аз жужа с чарковете си. А на сутринта, когато пак седнеш тук, ще имам такива сведения, че направо ще ти се накъдри вързаната ти на опашка коса.

25.

След като Пат засне на филмова лента скалните надписи и странните карти на света в погребалната камера, двамата с Джордино отлетяха със самолет до Кейптаун, за да навестят наскоро оперирания Руди Гън в болницата. Правейки сцена, граничеща с шумен скандал, Гън пренебрегна предупрежденията на болничния персонал и успя да склони Джордино да го измъкне и качи на самолет, за да напусне Южна Африка. Накрая Джордино с радост отстъпи и с помощта на Пат измъкна дребния, но жилав заместник-директор на НЮМА през мазето на болницата и го качи на лимузина, която отпраши към летището на града. Там чакаше самолет на НЮМА, за да ги закара обратно във Вашингтон.

Пит остана на острова с доктор Хатфийлд и екипа от „тюлени“. Заедно те внимателно опаковаха ценните реликви, за да ги подготвят за пренасянето им с хеликоптер до борда на дълбокоокеанския научноизследователски кораб на НЮМА, обикалящ около остров Сен Пол. Хатфийлд грижливо увиваше мумиите с одеяла от кораба и ги подреждаше в дървените сандъци, които щяха да бъдат откарани в лабораторията му в Станфордския университет за задълбочено изследване.

След като и последната мумия бе натоварена на хеликоптера на НЮМА, Хатфийлд също се качи, за да придружи мумиите и реликвите по време на краткото пътуване до кораба. Пит се обърна и се здрависа с лейтенант Джейкъбс.

— Благодаря ви за помощта, лейтенант, и моля, благодарете от мое име и на вашите хора. Никога нямаше да се справим без всички вас.

— Не получаваме често назначения да придружаваме древни мумии — усмихна се Джейкъбс. — Почти съжалявам, че терористите не се опитаха да ни ги отнемат.

— Не мисля, че това са терористи в точния смисъл на думата.

— Убийството си е убийство, както и да го наречете.

— В Щатите ли се връщате?

Джейкъбс кимна.

— Наредиха ми да закарам труповете на нападателите, с които тъй ловко се справиха вашите приятели, до болницата „Уолтър Рийд“ в окръг Колумбия за изследване и евентуално разпознаване.

— Желая ви успех — каза Пит.

Джейкъбс каза:

— Може би пак ще се видим някой ден.

— Ако стане, надявам се да бъде на някой плаж на Таити.

Пит остана да наблюдава в неспиращия ситен дъжд как морските пехотинци се качиха на борда на самолета. Не помръдна от мястото си, докато сребърната птица не се загуби от поглед над облаците. Сега той беше единственият човек на острова.

Върна се във вече празната погребална камера и хвърли последен поглед на гравираните в стената карти на Земята. Прожекторите ги нямаше и той си осветяваше с джобно фенерче.

Кои бяха тези древни картографи, направили такива невероятно точни карти на земното кълбо преди толкова много хилядолетия? Как са могли да изобразят Антарктида, преди да е била покрита от плътна ледена покривка? Възможно ли е континентът на южния полюс да е имал по-топъл климат преди хиляди години? Дали е бил обитаван от хора?

Не само картината на една незаледена Антарктида будеше недоумение. Пит не беше споделил с другите, че и разположението на другите континенти и Австралия не му даваше мира — те не се намираха там, където би трябвало да бъдат. Направи му впечатление, че Американският континент, Европа и Азия бяха изместени с три хиляди и двеста километра по̀ на север. Защо древните хора, които иначе бяха изчислили крайбрежните ивици с такава точност, са изобразили континентите толкова встрани от установените места в границите на Земята. Това откритие го озадачи.

Мореплавателите очевидно са имали научни знания, надминаващи развитите народи и цивилизации, дошли след тях. Тяхната епоха също така изглеждаше по-напреднала в изкуството на писмеността и общуването, отколкото на дошлите хиляди години по-късно. Какво послание, останало завинаги гравирано в камъка, са се опитали да предадат на идните поколения?

Мислите, препускащи в съзнанието на Пит, бяха прекъснати от шума на витло и двигател, които проехтяха в тунела и известиха връщането на хеликоптера, който щеше да го закара до научноизследователския кораб. С известна неохота той върна съзнанието си в действителността, изключи фенерчето си и тръгна да излиза от тъмната скална камера.

За да не губи време в чакане на правителствен транспорт Пит взе самолет от Кейптаун за Йоханесбург, откъдето продължи с полет на Южноафриканските аеролинии до Вашингтон. Спа почти през целия път, като само веднъж стана да се разтъпче, когато самолетът кацна на Канарските острови за дозареждане. Пристигна на летище „Дълес“ към полунощ. Беше приятно изненадан, като видя ослепителен форд кабриолет от 1936 година с форсиран двигател и свален гюрук да чака до тротоара. Каросерията и калниците бяха боядисани във виолетово-кафяв металик и искряха на светлините на летището. Броните с гумено покритие бяха от типа на „Де Сото“ от 1936 година. Предните седалки и подвижната седалка в задната открита част бяха тапицирани със светлобежова кожа. Елегантната малка кола имаше двигател V-8, изцяло реконструиран, за да се увеличи мощността му до 225 конски сили. Задната му част бе снабдена със стара петдесетгодишна система от зъбни колела с ускоряваща предавка.

Ако самата кола не беше достатъчна да привлича внимание, то не по-малко красивата жена, която седеше зад кормилото, щеше да накара много глави да се обърнат след нея. Дългата й коса с цвят на канела беше покрита с тънък пъстър шал срещу лекия вятър. Изпъкналите й като на фотомодел скули подчертаваха плътни устни, къс, прав нос и магнетични виолетови очи. Под сиво-кафявото астраганено палто, дълго до коленете, носеше кафяв мек вълнен пуловер с висока яка и сиво-кафяви туидени панталони.

Конгресменката Лорън Смит от Колорадо му хвърли пленителна усмивка.

— За кой път те посрещам по този начин и ти казвам: „Добре се завърнал у дома, моряко“?

— Най-малко за осми, доколкото си спомням — отвърна Пит, радостен, че дългогодишната му романтична любов бе отделила време от претоварения си график, за да го вземе от летището с една от колите от колекцията му.

Той метна пътната си чанта в откритата задна част на автомобила, настани се на пътническата седалка и се наведе да целуне жената, а след това я задържа дълго в прегръдките си. Когато най-накрая я пусна и се облегна назад, тя, поемайки си дъх, рече:

— Ей, внимавай, не искам и с мен да се повтори случая с Клинтън.

— Хората приветстват любовните афери на жените политици.

— Така си мислиш ти — отвърна Лорън и запали двигателя. — Накъде да карам, към хангара ти?

— Не, искам да се отбия за малко в управлението на НЮМА, за да проверя на компютъра си какви са последните данни от Хирам Йегър по програмата, върху която работим.

— Ти сигурно си единственият човек в страната, който няма компютър в дома си.

— И не искам и да имам — отвърна той сериозно. — Достатъчно са ми проектите, с които се занимавам, за да си губя времето с Интернет и да отговарям на електронната поща.

Лорън потегли и излезе с форда на широката магистрала, водеща към града. Пит седеше мълчалив и все още бе потънал в мисли, когато в далечината се открои паметникът на Вашингтон, осветен от лампи в подножието му. Лорън познаваше добре Пит и знаеше, че е само въпрос на време, преди той да слезе на земята.

— Какво ново в Конгреса? — попита той след малко.

— Като че ли много те е грижа — отвърна тя с безразличие.

— Досадно ли ти е да говориш за това?

— Дебатите за бюджета не правят мазоли по женските ръце — после добави с по-мек тон: — Чух, че Руди Гън бил прострелян доста сериозно.

— Хирургът в Южна Африка, специалист по възстановяване на кости, свърши чудесна работа. Руди ще накуцва няколко месеца, но това няма да му попречи да продължи да ръководи операциите на НЮМА от бюрото си.

— Ал каза, че и ти си имал големи перипетии в Антарктика.

— Е, не бяха чак толкова големи. — Той се обърна и я погледна замислен. — Нали си в комисията по международни търговски връзки?

— Да.

— Запозната ли си с дейността на някои големи корпорации в Аржентина?

— Бях там по няколко повода и се срещнах с техните финансови и търговски министри — отвърна тя. — Защо питаш?

— А да си чувала нещо за така нареченото дружество „Нова съдба“ или корпорация „Четвърта империя“?

Лорън се замисли.

— Веднъж при едно посещение с търговска цел се срещнах с генералния директор на Търговско обединение „Съдба“ в Буенос Айрес. Доколкото си спомням, името му беше Карл Волф.

— Кога беше това? — попита Пит.

— Преди четири години.

— Имаш добра памет за имена.

— Карл Волф беше красив мъж с много добри обноски. Голям чаровник. Никоя жена не би забравила мъж като него.

— Щом е така, защо си още с мен?

Тя му хвърли бегъл поглед и провокираща усмивка.

— Земните, сурови и похотливи мъже също привличат жените.

— Суров и похотлив съм аз. — Пит обгърна с ръка раменете й и гризна леко ухото й.

Тя отдръпна главата си.

— Недей, докато шофирам.

Тогава той я стисна прочувствено за дясното коляно, после се отпусна на седалката си и се загледа в звездите, които трептяха в прохладната пролетна нощ през започналите да се разлистват клони на дърветата. Карл Волф. Той прехвърли няколко пъти името в ума си. Истинско немско име, заключи той. Струваше си да се поразрови за това обединение „Съдба“, дори да стигнеше до задънена улица.

Лорън караше гладко, като ловко изпревари няколкото коли, все още на пътя в тези малки часове на нощта, и най-сетне зави по алеята за коли, водеща към подземния паркинг на сградата на НЮМА. Пазачът излезе от будката си, позна Пит и пропусна колата да мине, като поостана малко да се полюбува на отминаващия лъскав стар форд. На главното ниво имаше паркирани само три коли. Лорън спря близо до асансьора и загаси светлините и двигателя.

— Да дойда ли с теб? — попита тя.

— Връщам се след няколко минути — отвърна Пит, докато излизаше от колата.

Той се качи в асансьора, който автоматично спря на етажа на главното фоайе, където Пит трябваше да се разпише в присъствената книга върху масата на дежурния по охраната, който наблюдаваше редица от телевизионни монитори, показващи различни помещения от сградата.

— Много работа, а? — попита любезно охранителят.

— Отбивам се за малко — отвърна Пит през прозявка.

Преди да натисне копчето на асансьора за етажа, където се намираше кабинетът му, интуицията му го накара да се качи направо на десетия етаж. Не се излъга — Хирам Йегър беше все още зад компютъра си.

— Дърк! — изненада се той, като стана от стола и му подаде ръка. — Не очаквах да се мотаеш тук в този час на нощта.

— Реших да видя какво ти и доктор О’Конъл изровихте от древната кал — рече Пит.

— Мразя изтърканите фрази — обади се Макс.

— Това беше достатъчно от твоя страна — смъмри я престорено Йегър и продължи да разговаря с Пит. — Оставих разпечатка на последните ни открития върху бюрото на адмирал Сандекър около десет часа тази вечер.

— Ще я взема и ще я върна веднага на сутринта.

— Не бързай. Той има среща с директора на Националната агенция по океански и атмосферни изследвания и няма да приключи до обяд.

— И ти трябваше да си си вкъщи при жена си и децата — каза Пит.

— Работихме до късно с доктор О’Конъл — поясни Йегър и разтърка уморените си очи. — За малко я изпусна.

— Значи е дошла направо тук, без да си почине от пътуването? — изненада се Пит.

— Тя е забележителна жена. Ако бях свободен, щях да й поискам ръката.

— Винаги си си падал по учените жени.

— Умът преди красотата, така казвам аз.

— А ще ми кажеш ли нещо, преди да прегледам доклада ти? — попита Пит.

— Една удивителна история — отвърна някак замислен Йегър.

— Която ще подкрепя и аз — добави Макс.

— Това е личен разговор — сопна се Йегър на изображението на Макс и го изключи, след това стана и се протегна. — Онова, до което стигнахме, е невероятен разказ за човешки род от мореплаватели. Те са живели преди зората на писмената история и са били погубени след сблъсък на комета със земята, причинил огромни вълни, които погълнали градските пристанища, построени от тях почти във всеки край на земното кълбо. Живели са и умрели в забравена епоха и в съвършено различен свят от днешния.

— Последния път, когато разговарях с адмирала, той заяви, че легендата за Атлантида е неприемлива.

— Потъналият в средата на Атлантическия океан континент не се вписва в картината — каза Йегър сериозно. — Но няма съмнение, че е съществувал съюз на морски народи, повечето от които са преплавали надлъж и нашир всички морета и са картографирали всеки континент. — Той замълча и погледна Пит в лицето. — Снимките на скалните надписи и на картата на света в погребалната камера, направени от Пат, са в лабораторията. Очаквам да бъдат готови и да ги получа до сутринта, за да ги сканирам в компютъра.

— Те показват разположение на континентите, много по-различно от днешното.

Зачервените очи на Йегър гледаха замислено.

— Започвам да си мисля, че нещо по-катастрофално от сблъсък на комета е станало. Сканирах геоложките данни, събрани от хората ми през последните десет години. Ледниковият период е свършил доста рязко, заедно с бясното настъпление на морето към сушата. Морското ниво се е повдигнало с близо деветдесет метра над нивото преди девет хиляди години.

— Това поставя всяка сграда или реликва на атлантите доста дълбоко под водата.

— Да не говорим, че са заровени дълбоко под дънната утайка.

— Те „атланти“ ли са наричали себе си? — поинтересува се Пит.

— Съмнявам се, че изобщо са знаели какво значи тази дума — отвърна Йегър. — Атлантида е гръцка дума и е името на дъщерята на титана Атлас. Днес всеки, който може да чете, и повечето, които не могат, знаят или са чували за Атлантида. Какво ли не носи нейното име, като се почне от курортни хотели, технологични и финансови дружества, магазини и плувни басейни, та се стигне до хиляди продукти, включително вина и храни. Безброй статии и книги са написани за потъналия континент, неведнъж той е бил обект на телевизионни и игрални филми. Но досега само онези, които вярват в Дядо Коледа, НЛО и свръхестествени сили, смятат, че Атлантида е нещо повече от съчинена от Платон история.

Пит тръгна към вратата и се обърна.

— Любопитно ми е — каза той замислен, — какво ли ще кажат хората, като научат, че такава цивилизация наистина е съществувала.

Йегър се усмихна.

— Мнозина ще възкликнат: „Нали ти казах!“.

След като Пит остави Йегър и слезе от асансьора на етажа на кабинетите на НЮМА, забеляза, че лампите в коридора, водещ към апартамента на адмирал Сандекър, светеха на най-ниска степен. Стори му се странно, че са все още включени, но реши, че има много причини да бъде оставено слабо осветление. В дъното на коридора той мина през стъклена врата, отваряща се към преддверието на вътрешния кабинет на адмирала и заседателната зала. Приближавайки се до бюрото, заемано от Джули Уолф, секретарката на адмирала, подуши непогрешимия аромат на портокалов цвят.

Спря се пред вратата и затърси пипнешком ключа за осветлението. В същия миг една фигура, приведена на две, изскочи от сянката и се спусна към Пит. Твърде късно стегна мускулите си — нашественикът успя да го изненада с юмрук в корема. Той се запрепъва заднешком, оставайки на крака, но превит надве, с изкаран въздух. Все пак успя да сграбчи нападателя си, но тъй като не бе подготвен, ръката му бе избита настрани.

Мъчейки се да си поеме въздух, притиснал с едната си ръка корема, Пит напипа ключа за осветлението с другата и го включи. Един поглед върху бюрото на Сандекър му беше достатъчен да разбере мисията на нашественика. Адмиралът беше фанатик на тема чисто и подредено бюро. Всяка вечер, преди да тръгнеше за дома си на Уотъргейт, той прибираше прилежно документите и папките в чекмеджетата. Сега и докладът на Йегър за древните мореплаватели липсваше от плота на бюрото.

Със стомах, свит на топка, Пит се затича към асансьорите. Единият, с крадеца вътре, вече се движеше надолу, другият беше спрял на по-долния етаж. Той нетърпеливо натисна бутона, за да го повика и докато чакаше, задиша дълбоко, за да дойде на себе си. Вратите на кабината се разтвориха и той скочи вътре, натискайки бутона за подземния паркинг. Асансьорът се спусна бързо, без да спира. Слава богу, че ги има асансьорите на „Отис“, помисли си Пит.

Излезе от кабината, без да изчака вратите да се разтворят докрай и се втурна към кабриолета в мига, в който едни червени задни светлини изчезнаха през изходната рампа.

Той отвори шофьорската врата, избута Лорън на другата седалка и включи двигателя. Лорън го гледаше изумена.

— Какво става?

— Видя ли един мъж да потегля току-що? — попита я той, като натисна съединителя, включи на скорост и подаде пълна газ.

— Не беше мъж, а жена със скъпо кожено палто върху кожен костюм с панталон.

Лорън ли няма да забележи такива подробности, отбеляза наум Пит, когато двигателят на форда изрева и гумите оставиха две тъмни следи по циментовия под на паркинга. След като се изкачи по рампата, той натисна спирачките и закова колата до будката на пазача. Мъжът беше излязъл от будката си и гледаше след изчезналите червени светлини.

— В коя посока тръгнаха? — извика Пит.

— Профучаха покрай мен, преди да мога да ги спра — отвърна все още смаяният охранител. — Поеха на юг към главния път. Да се обадя ли в полицията?

— Да, веднага! — Пит изкара форда на улицата и се отправи към главния път, на една пресечка от сградата на НЮМА. — Каква беше колата?

— Черен „Крайслер“ 300М, 253 конски сили, вдига от нула до осемдесет километра в час за осем секунди.

— Знаеш дори и техническите му характеристики? — почуди се Пит.

— И още как! — отвърна Лорън. — Имах такъв, не помниш ли?

— Изплъзна ми се от съзнанието поради тази бъркотия.

— А каква мощност има тази играчка? — надвика тя грохота на двигателя.

— Близо 225 — отвърна Пит и превключи на скорост, за да излезе на главния път.

— Те те превъзхождат.

— Не, ако вземеш предвид, че ние тежим поне четиристотин и петдесет килограма по-малко — отвърна спокойно Пит, докато превключваше предавките. — Нашите крадци може и да имат по-висока максимална скорост и да секат по-право завоите, но аз мога дори да ги изпреваря.

Модифицираният двигател виеше с увеличаването на оборотите. Стрелката на скоростомера зад кормилото доближаваше 150, когато Пит щракна лостчето за ускоряващата предавка. Стрелката на скоростомера мина чертичката за 160 километра в час и оборотите мигом намаляха.

Движението беше слабо в един часа след полунощ в делничен ден и Пит скоро зърна черния крайслер по ярко осветения главен път. Приготви се да го застигне. Шофьорът на крайслера караше с трийсет километра над позволената скорост, без обаче да се опитва да достига максималната скорост на колата. След малко отби вдясно по тясна алея — вероятно се опасяваше да не се натъкне на полиция, защото едва ли допускаше, че го преследва кола от паркинга на НЮМА.

Когато фордът се доближи на около триста метра от по-новата кола, Пит започна да намалява скоростта, влачейки се след по-бавнодвижещи се коли, за да остане извън полезрението на крайслера. Тъкмо се изпълни с върховна самоувереност и видя как крайслерът зави рязко по моста „Франсис Скот“. Като стигна оттатъшния бряг на река Потомак, направи ляв завой, а после със свирещи гуми зави надясно към жилищния район на Джорджтаун.

— Май те забеляза — каза Лорън, потрепервайки от студения вятър, нахлуващ покрай предното стъкло.

— Умна мадама — измърмори Пит. Раздразнен, че губи играта, той хвана здраво кормилото в стил „банджо“, изви го докрай и предприе деветдесетградусов завой. — Вместо да пердаши по права линия, тя използва всеки ъгъл, надявайки се да спечели достатъчно преднина, за да може да завива, без ние да виждаме в коя посока.

В играта на котка и мишка крайслерът препускаше все по-напред след всеки завой, но шейсет и пет годишният кабриолет възстановяваше загубения метраж чрез по-голямото си ускорение. Колите минаха през седем градски квартала, запазвайки една и съща дистанция, без нито едната да намали или увеличи разстоянието между тях.

— Това е ново преживяване — смънка Пит с мрачно лице.

— В какъв смисъл?

Той й хвърли бърз поглед и се усмихна.

— За първи път, откакто се помня, аз съм този, който преследва.

— Това може да продължи до сутринта — отбеляза Лорън, хванала дръжката на вратата, сякаш готова да изскочи в случай на произшествие.

— Или докато на един от нас свърши горивото — отвърна Пит, извършвайки опасен завой.

— Не обиколихме ли вече този квартал?

— Обиколихме го.

Излизайки от следващия ъгъл, Пит видя как стоповете на крайслера ненадейно светнаха и черната кола спря рязко пред една тухлена къща. Той също удари спирачка и спря до крайслера точно когато шофиращата жена хлътна във входната врата.

— Май спря съвсем навреме — подметна Лорън, сочейки към парата, която се вдигаше над капака от радиатора.

— Нямаше да спре, ако не влизаше в плана й — каза Пит, докато оглеждаше тъмната къща.

— И какво сега, шерифе? Разпускаме ли полицейския отряд?

Пит й хвърли лукав поглед.

— Не, ти отиваш и почукваш на вратата.

Тя се обърна към него, лицето й изглеждаше призрачно на слабата светлина на близката улична лампа.

— Не си познал!

— Знаех си, че ще откажеш. — Той отвори вратата си и слезе от колата. — Тогава, ето ти сателитния телефон. Не се ли върна до десет минути, обади се в полицията, а после на адмирал Сандекър. При най-малкото движение в тъмнината, излизай от колата, и то веднага. Разбра ли?

— Защо да не се обадим още сега в полицията и да съобщим за кражбата?

— Защото искам да вляза вътре пръв.

— Въоръжен ли си?

Устните му се разтеглиха до ушите.

— Кой е чувал за оборудван с оръжие автомобил с форсиран двигател? — Той отвори жабката и извади джобно фенерче. — Разполагам само с това — после се наведе, целуна я и изчезна в мрака, обгръщащ къщата.

Пит не използва фенерчето си. Светлината от улицата му беше достатъчна, за да вижда пътя си по тясната каменна пътека, водеща към задната част на къщата. Постройката изглеждаше потискащо тъмна и тиха. Доколкото успя да види, дворът беше добре поддържан. Високи тухлени зидове, покрити с пълзящо растение, го разделяха от имотите от двете му страни. Те също тънеха в мрак — обитателите им все още спяха блажено.

Пит беше деветдесет и девет процента сигурен, че къщата има алармена система, затова не направи опит да се промъкне крадешком. Достатъчно му беше, че не се охранява от кръвожадни кучета. Надяваше се крадецът и приятелите му сами да се покажат. Едва тогава щеше да прецени как да реагира. Стигна до задната врата и се изненада, като я видя широко отворена. Късно осъзна, че крадецът се беше втурнал през предния вход, за да излезе направо през задния. Затича се към гаража, в края на една алея.

Изведнъж нощната тишина се раздра от силен грохот на мотоциклетен двигател. Пит бързо отвори вратата на гаража и влезе вътре. Старомодна задна врата с две крила зееше отворена навън. Фигура в черно кожено палто над кожен костюм с панталон и ботуши натискаше крачния лост на предавките и се канеше да потегли, когато Пит с два скока се хвърли върху гърба на мотоциклетиста, обви ръка около врата му и го смъкна от седалката, без да го пуска.

Пит бързо установи колко наблюдателна беше Лорън. Тялото не беше достатъчно едро за мъж, нито толкова мускулесто. Двамата паднаха на циментовия под, като Пит се просна с цялата си тежест отгоре. Мотоциклетът се катурна на една страна и започна да се движи в пълен кръг, стържейки със задното колело по цимента, докато прекъсвачът му се включи и двигателят замлъкна. Инерцията запрати двуколесното превозно средство право в скупчените тела на пода, като предната гума се блъсна в главата на мотоциклетиста, а ръчките се забиха в бедрото на Пит, без да счупят кост, но му направиха синина, която не се разсея седмици наред.

Той се надигна с болка на колене, видя фенерчето си, което продължаваше да свети на прага, където го беше пуснал, за да освободи ръцете си. Долази до него, взе го и обходи с лъча неподвижното тяло до мотоциклета. Изпод каската, която бе все още на главата, се виждаше разпиляна дълга руса коса. Той обърна тялото по гръб и освети лицето.

Над едната вежда започваше да се оформя подутина, но чертите на лицето не бяха засегнати. Ударът на предната гума на мотоциклета бе довел жената до безсъзнание, но тя беше все още жива. Видът на лицето изуми Пит до такава степен, че той едва не изпусна фенерчето си от ръката, която чак сега затрепери.

Беше доказан медицински факт, че кръвта не изстива, докато във вените не се инжектира ледена вода. Но Пит почувства, че в момента собствената му кръв се смразява. Той се изви на колене, все още в шок, и изведнъж му се стори, че въздухът в гаража натежа от ужас. Беше разпознал жената, която лежеше в несвяст до него.

Нито за миг не се усъмни, че гледа същото лице на мъртвата жена, която бе докоснала рамото му на дъното на морето до потъналия корпус на немската подводница.

26.

За разлика от повечето правителствени служители, заемащи високи постове, адмирал Джеймс Сандекър винаги пристигаше на съвещанията пръв. Искаше да си прегледа още веднъж папките с данни и да се подготви да ръководи съвещанието без излишно губене на време. Тази практика бе установил още когато командваше флотските операции във ВМС.

Въпреки че имаше на разположение просторна заседателна зала за посрещане на високопоставени лица и държавни служители, за срещи с частни лица или с по-ограничен кръг хора той предпочиташе по-малката работна стая в съседство с кабинета му. Тя му беше нещо като убежище в убежище, която му доставяше отмора и душевно стимулиране. Дългата три и половина метра заседателна маса бе поставена върху тюркоазен килим, с подредени около нея елегантни кожени столове. Масата бе изработена от част от корпуса на шхуна от деветнайсетия век, потънала в дълбоките води на езерото Ери. На луксозната махагонова ламперия на стените висяха няколко картини, изобразяващи исторически военноморски битки.

Сандекър ръководеше НЮМА като великодушен диктатор — с твърда ръка, но опрощаващ грешките на подчинените си. Лично президентът му бе възложил да основе Националната агенция за подводни и морски изследвания и той, започвайки от нулата, създаде организация, чийто персонал много бързо стигна до две хиляди души, които се занимаваха с научни изследвания на всеки връх и падина под водната повърхност. НЮМА беше високоуважавана в цял свят заради научните си проекти и бюджетът й рядко биваше орязван от Конгреса.

Фанатик на тема спорт, адмиралът не допускаше никъде излишна тлъстина по шейсет и две годишното си тяло. Беше дребен на ръст — няколко сантиметра над метър и шейсет, с лешникови очи, яркорижа заострена брадичка и същия цвят коса. Рядко си позволяваше алкохол, предимно на вашингтонски приеми, и единственият му основен порок беше страстта му към елегантните пури, дебели и ароматни, които едно малко семейство от Доминиканската република изработваше специално за него, спазвайки точните му изисквания. Той никога не предлагаше от тях на посетителите си и много се дразнеше, когато често хващаше Джордино да пуши съвършено същите пури, а не беше имал случай да установи, че някоя от личния му запас липсва.

Сега той седеше на челното място на масата и се изправи, когато Пит и Пат О’Конъл влязоха в залата. Пристъпи напред и се ръкува с Пит като със син, потупвайки го в същото време по рамото.

— Радвам се да те видя.

— Винаги е удоволствие за мен да се върна отново в кошарата — отвърна Пит сияещ. Той чувстваше адмирала като втори баща и двамата бяха много близки.

Сандекър се обърна към Пат:

— Моля, седнете, докторе. Нямам търпение да чуя какво имате да ми съобщите вие и Хирам.

След малко дойдоха Джордино и Йегър, следвани от доктор Джон Стивънс — бележит историк и автор на няколко книги върху изследвания и разпознаване на древни археологически находки. Над ризата и безръкавния си пуловер Стивънс носеше вълнено спортно яке, от малкия джоб на което стърчеше лула от морска пяна. По начина, по който накланяше главата си, приличаше на червеношийка, ослушваща се за червейче под кората на дърво. Носеше обемиста пластмасова хладилна чанта, която сложи върху килима до стола си.

Сандекър постави пред себе си срязана наполовина гилза от 203-милиметров артилерийски снаряд, служеща за пепелник, и запали пура. Погледна към Джордино, очаквайки той да запали същата пура, но Джордино реши да не дразни шефа си и да се държи възможно най-възпитано.

Пит веднага забеляза напрегнатите и изпити от преумора лица на Йегър и Пат.

Сандекър откри съвещанието, като попита дали всички са се запознали с доклада на Пат и Йегър. Присъстващите кимнаха, освен Джордино, мълчаливо.

— Намерих го за интересно четиво — каза той, — но като научна фантастика не може да се сравни с тази на Айзък Азимов или Рей Бредбъри.

Йегър изгледа Джордино с твърд поглед и рече:

— Уверявам те, че това съвсем не е научна фантастика.

— Открихте ли как са се наричали тези древни хора? Тяхната цивилизация имала ли е друго име освен атланти? — попита Пит.

Пат отвори папка, извади един от листите и се вгледа в текста.

— Доколкото можах да дешифрирам и преведа на английски, те са споменавани от народите от съюза на морските градове държави като „аменеи“.

— Аменеи… — повтори Пит бавно. — Звучи като на гръцки.

— Разкрих голям брой думи, които вероятно произхождат от по-късните гръцки и египетски езици.

Сандекър посочи с пурата си към историка.

— Доктор Стивънс, предполагам, че вече сте изследвали обсидиановите черепи.

— Да, разбира се. — Стивънс се наведе, извади от хладилната чанта единия от черепите и го постави на масата върху широка копринена възглавница. Лъскавият обсидиан заблестя на осветлението от тавана.

— Изключителен шедьовър — каза той с благоговение. — Аменейските занаятчии са го изработили от масивен обсидианов къс, който не е имал абсолютно никакъв дефект и сам по себе си е рядко срещан. За период от най-малко между деветдесет и сто години, а може би и повече, главата е била извайвана ръчно, като за заглаждането според мен е бил използван обсидианов прах.

— Не допускате ли да са използвани някакъв вид секачи от закален метал? — попита Джордино.

Стивънс поклати глава.

— Не е работено с никакви такива инструменти. Никъде не се виждат следи от драскотини или пукнатини. Обсидианът, макар и изключително твърд камък, е много трошлив. Достатъчно е било инструментът само да се подхлъзне или да се постави под неточен ъгъл и целият череп е щял да се раздроби. Не, моделирането и полирането трябва да е било извършено съвършено старателно.

— Колко време ще е нужно за възпроизвеждане на копие със съвременни инструменти?

Стивънс се подсмихна.

— Технически е почти невъзможно да се изработи съвсем точно копие. Колкото повече изследвах този череп, толкова повече се убеждавах в това.

— Има ли някакви знаци в основата му, по които да се съди за произхода му?

— Не, никакви — отвърна Стивънс. — Но нека ви покажа нещо наистина изумително. — Много внимателно и бавно той отвъртя и свали горната половина на черепа. После извади съвършен глобус от вътрешността му. Повдигайки го с две ръце, той го постави върху специално приготвена мека подложка. — Не мога да си представя степента на майсторското умение да се изработи такъв удивителен предмет — каза той с възхищение. — Едва когато изследвах черепа под силна лупа, забелязах линията около черепа, невидима с просто око.

— Невероятно — промълви Пат прехласната.

— Има ли нещо гравирано върху глобуса? — попита Пит.

— Да, илюстрация на света. Ако искате да я видите по-добре, имам лупа.

Той подаде дебелото стъкло на Пит, който се взря в линиите върху глобуса, чийто размер беше колкото на бейзболна топка. След минута плъзна подложката с глобуса към Сандекър и му подаде и лупата.

Докато адмиралът го оглеждаше, Стивън заговори отново:

— Като сравних снимките, направени в скалната камера в Колорадо, с тези от остров Сен Пол, открих, че изображенията са съвсем същите като тези върху обсидиановия глобус.

— И какво е заключението ви? — поинтересува се Сандекър.

— Ако се вгледате в разположението на континентите и големите острови като Гренландия и Мозамбик, ще откриете, че географски те не съвпадат с тези на картата на света днес.

— И аз забелязах тази разлика — вметна Пит.

— Какво друго доказва това — намеси се Джордино, поемайки ролята на скептик, — освен че е примитивна и неточна карта?

— Примитивна — да. Но неточна — може би само ако се разглежда според съвременните стандарти. Аз обаче твърдо поддържам теорията, че тези древни хора са преплавали всяко море на земята и са картографирали хиляди километри брегови ивици. Огледайте внимателно обсидиановия глобус и ще видите, че те са изобразили контурите дори на Австралия, Япония и Големите езера в Северна Америка. И всичко това е направено от хора, живели преди повече от девет хиляди години.

— За разлика от атлантите, живели според Платон на отделен остров или континент — каза Пат, — аменеите са се занимавали с търговия по целия свят. Те са стигнали отвъд границите на много по-късни цивилизации. Не са били ограничавани от традиция или страх от непознати морета. Надписите сочат с подробности морските им пътища и обширната търговска мрежа, която ги е отвела по Атлантическия океан и река Сейнт Лорънс до Мичиган, където са добивали мед, и до Боливия и Британските острови, където пък са добивали калай, като са използвали напреднала техника в металургията, за да получат бронз. По този начин са издигнали нивото на човечеството от каменната ера към бронзовата.

Сандекър се наклони напред и каза:

— Положително са добивали и търгували със сребро и злато.

— Колкото и да е странно, те не са смятали златото и среброто за полезни метали, предпочитали са медта за украса и за направа на художествените си произведения. Но те са обикаляли света, за да търсят тюркоаз и черен опал, които използвали в бижутерията. И, разбира се, обсидиана, който едва ли не е бил свещен за тях. Обсидианът между другото и до днес се използва в сърдечната хирургия, тъй като има по-остър ръб и не уврежда тъканта така, както стоманата.

— В украшенията на мумиите, които открихме в подземната гробница, имаше както тюркоаз, така и обсидиан — добави Джордино.

— Което показва колко далече са стигали — каза Пат. — Наситеносиният минерал, който видях в погребалната камера, може да идва само от американските югозападни пустини.

— А черният опал? — попита Сандекър.

— От Австралия.

— Ако не друго — рече замислен Пит, — това потвърждава, че аменеите са познавали мореходната наука и са се научили да строят кораби, способни да прекосяват мокета и океани още преди хиляди години.

— Обяснява също и защо техните общества са строили пристанищни градове — добави Пат. — И според това, което разкриват снимките в погребалната камера, само няколко общества в историята на човека са били толкова многобройни. Установих над двайсет от техните пристанищни градове в различни части на земното кълбо като Мексико, Перу, Индия, Китай, Япония и Египет. Има няколко край Индийския океан и на островите в Тихия океан.

— Мога да подкрепя откритията на доктор О’Конъл със собствените си изследвания на глобуса от черепа — каза Стивънс.

— Значи техният свят не е бил установен около Средиземноморието като по-късните цивилизации, така ли? — попита Сандекър.

Стивънс поклати глава.

— Преди девет хиляди години, по времето на аменеите, Средиземноморието не е било такова, каквото го знаем днес. То е представлявало плодородна долина и езера, пълнени от европейски реки на север и от Нил на юг, които се срещали и през Гибралтарския проток се вливали в Атлантическия океан. Сигурно ще ви е интересно да узнаете, че Северно море е било суха равнина, а Британските острови са били част от Европа. Балтийско море също е представлявало широка долина над морското равнище. Пустините Гоби и Сахара са били цветущи тропически земи, изхранвали огромни стада животни. Древните народи са живели на планета, съвсем различна от тази, на която живеем ние.

— Какво е станало с аменеите? — попита Сандекър. — Защо няма по-раншни доказателства за тяхното съществуване?

— Цивилизацията им е била унищожена, когато комета е паднала върху земята около 7000-та година преди новата ера и е причинила катаклизъм в световен мащаб. Именно тогава земният „мост“ от Гибралтар до Мароко се е разрушил и се появило Средиземно море. Бреговите ивици били залети и се променили завинаги. За времето, нужно на една дъждовна капка да падне от облак, морските народи, техните градове и цялата им култура били заличени от лицето на земята.

— И всичко това сте го разчели от скалните надписи?

— Дори много повече — отвърна Йегър. — Те описват ужаса и страданията в ярки подробности. Ударът на кометата бил гигантски, внезапен, ужасяващ и смъртоносен. Надписите говорят още за планини, които се клатели като върби по време на хала. Земетресенията били с магнитуд, какъвто е непознат в днешно време. Вулкани изригвали със силата на хиляди ядрени бомби, изпълвайки небето с пластове прах, дебели стотици километри. Пемза покрила моретата с гъстота, достигаща височина три метра. Реки от лава изпепелили по-голямата част от познатия ни днес Тихоокеански северозапад. Пожари се разпространили от ураганните ветрове, изпускайки високи облаци дим, които закрили небето. Приливни вълни, високи над пет метра, залели сушата. Острови изчезнали, погребани завинаги под водата. Повечето от хората и всичко освен шепа животни и морски свят изчезнали в порядъка само на двайсет и четири часа.

Джордино преплете пръсти зад тила си и се загледа в тавана, опитвайки се да си представи страхотната разруха.

— Значи това обяснява… внезапното изчезване на праисторическите животни с дълги кучешки зъби в двете Америки, едногърбата камила, мускусния бик, огромния бизон с рог, дълъг метър и осемдесет, мамонта с козина, дребния рунтав кон, бродил някога из равнините на Северна Америка. И превърналите се за един миг във вкаменелости миди, медузи, стриди и морски звезди — спомняте си, че ги открихме по време на проекти, в които изследвахме седиментите. Сега всичко това вероятно може да бъде свързано с падналата комета.

Сандекър погледна Джордино с одобрение. Ниският италианец имаше блестящ ум, но се стараеше да го прикрива под язвителни забележки.

Стивънс извади лулата си и започна да я върти между пръстите си.

— Сред научните среди е добре известно, че масовото изчезване на животни с тегло над четирийсет килограма е станало заедно с края на последния ледников период, почти по същото време, когато кометата е паднала на земята. В Сибир са намерени запазени в леда мастодонти с все още несмляна храна в стомасите им, което потвърждава факта, че те са умрели внезапно, сякаш са били поставени в камера за дълбоко замразяване. Същото се случило с дърветата и растенията, намерени замръзнали разлистени и цъфнали.

Степента на ужаса не можеше да се вмести напълно в представите на присъстващите в заседателната зала.

— Аз не съм геофизик — продължи Стивън, — но не мога да повярвам, че една комета, паднала на земята, колкото и да е била голяма, може да причини такава огромна разруха. Просто е немислимо.

— Преди хиляди години комета или астероид е унищожил динозаврите — напомни му Джордино.

— Трябва да е била гигантска комета — вметна Сандекър.

— Кометите не могат да се измерват като астероидите или метеорите, които имат твърда маса — поясни Йегър. — Те са съставени от лед, газ и камъни.

Пат продължи да говори за скалните надписи, без да поглежда бележките си.

— Някои от оцелелите обитатели на Земята са живели в планините или високите равнини, където са се занимавали със земеделие и лов. Имали са възможност да избегнат последиците от разрухата, като са се скрили под земята или в пещери и са преживявали с малкото останала растителност и животни за лов. Много от тях са умрели от глад или от задушаващите облаци газове, отделящи се в атмосферата. Оцелели само шепа аменеи, които са се намирали във високите планини по време на огромните приливни вълни.

— Повествованието за потопа — поясни Стивънс — е описано върху шумерските глинени таблички, датиращи отпреди пет хиляди години в Месопотамия — легендата за Гилгамеш4 и потопа предшестват библейския разказ за Ной и неговия ковчег. Скалните текстове на маите, записките на вавилонски свещеници, легендите, предавани от един народ на друг, включително индианците в цяла Северна Америка — всички те говорят за стихийно наводнение. Така че почти няма съмнение, че то се е случило.

— А сега — каза Йегър, — благодарение на аменеите ние имаме приблизителна дата — 7100 години преди Христа.

— Историята ни казва, че колкото по-напреднала е една цивилизация — продължи Стивън, — толкова по-лесно умира тя и оставя малко или нищо зад себе си. Поне деветдесет и девет процента от всички познания за древността са изчезнали вследствие на природни бедствия и човешки разрушения.

Пит кимна в знак на съгласие.

— Златен век за океанското мореплаване седем хиляди години преди новата ера и нищо насреща освен скални надписи. Жалко, че не можем да наследим повече от него.

Сандекър изпусна облак синкав дим.

— Искрено се надявам да не ни сполети същата съдба.

Пат продължи мисълта на Йегър.

— Онези, които са останали от аменеите, сформирали малък култ и се посветили да образоват оцелялото от каменния век население в изкуство и писмено общуване и да ги научат как да строят важни съоръжения и кораби, с които да браздят моретата. Те се опитали да предупредят идните поколения за нов катаклизъм, но онези, които дошли след тях и не били свидетели на разрухата след падането на кометата и ужасяващите последици, не могли да приемат, че такъв травматичен епизод от миналото ще се повтори. Аменеите съзнавали, че ужасната истина ще изчезне в мъглата на времето и ще остане само във вид на няколко легенди. Затова те се опитали да оставят наследство, като построили огромни паметници от камък с гравирани върху тях послания за миналото и бъдещето, които да издържат през вековете. Огромният мегалитов култ, който сътворили, се разпространил из света и се запазил четири хиляди години. Но времето и атмосферните влияния са ерозирали надписите и са заличили предупрежденията… След като накрая аменеите измрели, изминали векове на застой, преди шумерите и египтяните да започнат да излизат от примитивните култури и постепенно да изграждат нови цивилизации, използвайки откъслечни знания от далечното минало.

Пит потупа с молива по масата.

— Съдейки по беглите си познания върху мегалитите, изглежда, че след като са изгубили първоначалната цел на аменеите през вековете, по-късните култури са използвали монументални структури като храмове, гробници и каменни календари и накрая построили и хиляди свои собствени.

— При изследването на наличните сведения за мегалитите — каза Йегър — от най-ранните структури става ясно, че аменеите са следвали строго определена архитектурна форма. Стилът им на строеж е предимно кръг с триъгълни по форма каменни блокове, изсечени като взаимно сглобяеми зигзагообразни парченца от пъзел, което ги правело устойчиви и на най-силните колебания на земните пластове.

Стивън прибра глобуса във вътрешността на черния череп и заговори много предпазливо:

— Благодарение на усилията на господин Йегър и доктор О’Конъл като че ли елементи от аменейската култура и древното наследство са се запазили през вековете и накрая са били възприети от египтяни, шумери, китайци и олмеките, предшествали маите, както и от азиатските и американските индианци. Финикийците по-ревностно от другите цивилизации поели факлата на дълбоководното мореплаване… Техните разкрития помагат също така и да се обясни защо повечето от боговете и божествата от почти всяка по-късна цивилизация, във всяка част на света, идват от морето и защо всички богове са стъпили на американския материк от изток, а боговете, появили се в ранните европейски култури, идват от запад.

Сандекър се загледа в дима от пурата си, извиващ се към тавана.

— Интересно съждение, докторе, което отговаря на много въпроси за нашите древни предшественици, които сме си задавали стотици години наред.

Пит се обърна към Пат.

— Какво става с последните аменеи?

— Обезпокоени, че тяхното послание няма да бъде получено и изпълнено, те построили камери в различни краища на света, за които са се надявали, че няма да бъдат открити с хиляди години и едва тогава бъдещи цивилизации, с по-високи технически познания ще разберат посланието им за опасността.

— А то е? — подкани я Сандекър.

— Денят на връщането на втора комета в земната орбита и почти сигурния й сблъсък със Земята.

Стивънс повдигна пръст, за да добави:

— Повтаряща се тема в митологията е, че катаклизмът с придружаващия го потоп ще се повтори.

— Ама че обезсърчително звучи! — вметна Джордино.

— Какво ги кара да са толкова сигурни, че от външния космос ще дойде нова разруха?

— Надписите описват в големи подробности две комети, които ще се приближат по едно и също време — отвърна Йегър. — Едната вече е паднала. Другата не е улучила земята и се е върнала в пространството.

— Да не намекваш, че аменеите са могли да предскажат с точност датата на второто завръщане на кометата?

Пат само кимна.

— Аменеите — продължи Йегър — са били големи познавачи не само на морето, но и на небесата. Те са изчислили движението на звездите със завидна точност. И са го постигнали без мощни телескопи.

— Да предположим, че кометата се върне — пак се обади Джордино. — Откъде са били сигурни, че тя пак няма да улучи земята и ще се върне в необятното пространство? Толкова ли усъвършенствана е била науката им, че са могли да изчислят точното време на падането й на точното място в земната орбита?

— Да, могли са и са го сторили — отвърна Пат. — Чрез изчисляване и сравняване на различните разположения на звездите и съзвездията между древните звездни карти в камерата в Колорадо и настоящите астрономически разположения, ние също успяхме да изчислим наша дата. Тя съвпада с предвиждането на аменеите с разлика един час… Египтяните са изобретили двоен календар, който е много по-сложен от този, който използваме днес. Маите са изчислили, че годината се състои от 365.2420 дни. Нашето изчисление посредством автоматични часовници е 365.2423. Те също така са съставили невероятно точни календари на основата на предполагаемата най-голяма близост на Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Вавилонците определят астрономическата година на 365 дни, 6 часа и 11 минути. Отклонението им е по-малко от две минути. — Пат замълча, за да възпроизведе ефект. — Изчислението на аменеите за обиколката на земята около слънцето е с отклонение от две десети от секундата. Те са базирали календара си върху слънчево затъмнение, което ставало в един и същ ден на годината, на едно и също място в зодиака, на всеки 521 години. Картата им на небето, наблюдавано и изчислявано преди девет хиляди години, е съвсем точна.

— И идва ред на въпроса, който се върти във всяка глава — намеси се Сандекър. — Кога точно аменеите предвиждат повторната поява на кометата?

Пат и Йегър си размениха мрачни погледи. Заговори Йегър.

— От компютърното ни търсене на древни археологическо астрономически файлове и документи от архивите на няколко института научихме, че аменеите не са единствените древни астрономи, предсказващи второ пришествие. Маите, индианците хопи, египтяните, китайците и още няколко други праисторически цивилизации посочват дати за края на света. Тревожното е, че събрани общо, те се разминават помежду си в границите само на една година.

— Възможно ли е това да е просто съвпадение или заимстване на една култура от друга?

Йегър поклати глава със съмнение.

— Възможно е те да са копирали онова, което е предадено от аменеите, но всичко води до това, че техните изследвания на звездите само потвърждават времето на сблъсъка, предадено от онези, които те са считали за древни народи.

— Кои според теб са най-точни в предсказанията си? — попита Пит.

— Онези от аменеите, които са оцелели, тъй като те са били свидетели на действителната катастрофа. Те са предсказали не само годината, но и точния ден.

— Кой е той? — попита нетърпеливо Сандекър.

Пат се отпусна назад на стола си, сякаш искаше да се скрие от действителността. Йегър изгледа едно по едно лицата около масата. Най-накрая с треперещ глас отвърна:

— Аменеите предсказват, че кометата ще се върне отново и ще падне върху земята на 20 май 2001 година.

Пит сбърчи чело.

— Но сега сме 2001 година.

Йегър разтърка слепоочията си с двете ръце.

— Много добре знам.

Сандекър се наведе напред.

— Искаш да кажеш, че денят на второто пришествие е след по-малко от два месеца?

Йегър кимна със сериозно изражение.

— Да, точно това искам да кажа.

27.

След съвещанието Пит се върна в кабинета си, където бе посрещнат от дългогодишната му секретарка Зери Пошински. Тя беше хубава жена с пленяваща усмивка и тяло, на което би завидяла всяка кабаретна актриса от Лас Вегас. Имаше дълга до раменете кестенява коса и магнетични лешникови очи. Живееше сама с котарака си Мургатройд и рядко излизаше в компанията на мъж. Пит много я харесваше, но си налагаше желязна дисциплина да не я ухажва. Често си я представяше в прегръдките му, но спазваше стриктното си правило да не се забърква със служителки от НЮМА. Беше свидетел на много подобни връзки, които бяха довели само до неприятности.

— Търси те специален агент Кен Хелм от ФБР и предаде да му се обадиш — уведоми го секретарката му, като му подаде розово листче хартия с частния телефонен номер на Хелм. — Пак ли си имаш неприятности с правителството?

Той й се усмихна и се наведе към нея, почти докосвайки носа й.

— Аз винаги си имам неприятности с правителството.

Очите й заблестяха с лукави пламъчета.

— Продължавам да се надявам да ме грабнеш и отведеш на някой таитянски плаж.

Той се отдръпна на безопасно разстояние, тъй като уханието на парфюма й „Шанел“ започваше да надига неестествени чувства у него.

— Защо не си намериш някой хубав стабилен мъж домошар, за когото да се ожениш и не оставиш на мира стария, незакотвен и разнебитен човек като мен?

— Защото стабилните мъже домошари не са забавни.

— Кой казва, че жените си падат по семейните гнезда! — въздъхна Пит.

Той се обърна и влезе в кабинета си, който приличаше на паркинг след торнадо. Книги, документи, морски карти и снимки бяха разхвърляни навсякъде, дори върху килима. Беше украсил работната си стая с антики, купени на търг на елегантния пътнически кораб „Президент Кливланд“. Седна зад бюрото си, вдигна слушалката на телефона и набра номера на Хелм.

Рязък клас отговори:

— Да?

— Господин Хелм, обажда се Дърк Пит.

— Господин Пит, благодаря, че ми позвънихте. Помислих си, че може би ще искате да узнаете, че Бюрото разпозна трупа, който изпратихте от Антарктида, и жената, която сте задържали снощи.

— Много бързо действате.

— Дължи се на новата компютризирана фотолаборатория — поясни Хелм. — Там се сканират снимки от вестници, списания, телевизионни предавания, шофьорски книжки, паспорти и полицейски досиета, за да се изгради най-голямата мрежа за разпознаване по снимки в света. Тя се състои от стотици милиони снимки в едър план. Заедно с файловете с отпечатъци от пръсти и ДНК можем да покрием широк спектър за разпознаване на трупове и бегълци. Разпознахме двете жени в порядъка на двайсет минути.

— И какво открихте?

— Името на мъртвата от подводницата е Хайди Волф. А жената, която сте заловили снощи, се казва Елзи Волф.

— Значи са сестри близначки.

— Не, братовчедки са. Интересното е, че и двете произхождат от много богата фамилия и заемат високи постове в семейния бизнес.

Пит се загледа замислен през прозореца на кабинета си, без да вижда река Потомак и Капитолия в далечината.

— Да имат случайно някаква връзка с Карл Волф, генералния директор на търговското обединение „Съдба“ в Аржентина?

Хелм замълча за миг, преди да отговори:

— Изглежда сте с две крачки преди мен, господин Пит.

— Дърк.

— Добре, Дърк, на вярна следа си. Хайди е сестра на Карл, а Елзи му е братовчедка. И да, обединението „Съдба“ е частна търговска империя, основана в Буенос Айрес. Форбс изчисли, че общите им финансови ресурси възлизат на двеста и десет милиарда долара.

— Не е като да живеят на улицата, нали?

— А аз трябваше да се оженя за момиче, чийто баща е зидар.

Пит каза:

— Не разбирам защо жена с такова влияние ще седне да се занимава с дребни кражби.

— Когато намериш отговорите, надявам се да ми ги кажеш.

— Къде е сега Елзи? — попита Пит.

— Лежи под охрана в частната клиника към Федералното бюро, срещу колежа „Маунт Върнън“.

— Може ли да говоря с нея?

— От наша страна няма проблем, но ще трябва да попиташ доктора, който я наблюдава. Казва се Аарон Бел. Ще се обадя да предупредя за посещението ти.

— В съзнание ли е тя?

— Вече да. Здравата си я цапардосал по главата. За малко да й пукнеш черепа.

— Ударът не беше от мен, а от мотоциклета й.

— Както и да е — прозвуча някак весело гласът на Хелм. — Но няма да изкопчиш много от нея. Един от най-добрите ни разпитвачи се опита. Упорита жена. Една мида ще отвори по-лесно черупките си от нея.

— Знае ли, че братовчедка й е мъртва?

— Да, знае. Знае също, че тленните останки на Хайди лежат в моргата на клиниката.

— Това ще се окаже интересно — каза бавно Пит.

— Кое? — попита Хелм.

— Изразът по лицето на Елзи, като й кажа, че аз съм този, който откри трупа на Хайди в антарктическите води и го изпрати във Вашингтон.

Почти веднага след като затвори телефона, Пит напусна сградата на НЮМА и подкара към безименната клиника, използвана единствено от служителите на ФБР и другите държавни охранителни фирми. Паркира форда кабриолет откъм страната на сградата и влезе през главния вход. Преди да бъде допуснат вътре, му поискаха карта за самоличност и посещението му бе потвърдено по телефона. Администраторът го упъти как да стигне до кабинета на доктор Бел.

Пит се бе срещал с лекаря няколко пъти — не за преглед или лечение, а по повод събирането на средства за фондацията за болни от рак, на която баща му сенатор Джордж Пит и доктор Бел бяха съпредседатели. Аарон Бел, прехвърлил шейсет и пет години, имаше червендалесто лице, доста килограми в повече и работеше под непрекъснат стрес. Пушеше по два пакета цигари и пиеше по двайсет кафета на ден. Схващането си за живота често определяше с думите: „Живей си живота и иди в гроба удовлетворен!“.

Той стана и заобиколи бюрото си като мечка, изправила се на задните си крака.

— Дърк! — избоботи той. — Радвам се да те видя. Как е сенаторът?

— Възнамерява да се кандидатира за още един мандат.

— Никога няма да се откаже този човек, както и аз всъщност. Сядай. Тук си заради жената, доведена снощи.

— Кен Хелм ти се е обадил?

— Иначе не би могъл да припариш дотук.

— Клиниката не ми изглежда да е строго охранявана.

— Събери очи срещу камерата за наблюдение и ще видиш какво ще стане.

— Дали жената ще има някакво трайно увреждане на мозъка?

Бел поклати енергично глава.

— След няколко седмици ще се възстанови напълно. Невероятен организъм има. Не прилича на нито една от жените, които са влизали през тази врата.

— Наистина е красива — отбеляза Пит.

— Не, не, не говоря за външния й вид. Тя е рядък екземпляр от гледна точка на физиката й. Тялото на братовчедка й е, или по-точно беше, същото.

— Те са братовчедки според ФБР.

— Независимо от това генетично са съвършено еднакви — каза сериозно Бел. — Съвършено еднакви.

— Как така?

— Присъствах на аутопсията, после взех данните и сравних физическите характеристики с тези на другата жена. При тях двете има нещо много повече от обичайната родствена прилика.

— Хелм ми каза, че трупът на Хайди бил в клиниката.

— Да, още е на масата за дисекции в моргата долу.

— Възможно ли е членове на семейство с едни и същи гени, особено братовчедки, да бъдат огледален образ? — поинтересува се Пит.

— Не е невъзможно, но е изключителна рядкост — отвърна Бел.

— Казват, че всеки от нас има двойник някъде по света.

Бел се усмихна.

— Бог да е на помощ на човека, който прилича на мен.

— И какво е заключението? — попита Пит.

— Не мога да докажа нищо без месеци изследвания и тестове и ще се поставя в неизгодно положение, ако изкажа мнение, но съм готов да заложа името си като заявя, че има вероятност тези две жени — едната жива, другата мъртва — да са създадени по изкуствен начин.

Пит го изгледа.

— Не намекваш да са андроиди, нали?

— Не, не — поклати глава Бел. — Не това.

— Клонирани?

— Съвсем не.

— Тогава какво?

— Мисля, че са плод на генно инженерство.

— Нима е възможно? — не можеше да повярва Пит. — Нима за такъв вид постижение съществуват науката и технологията?

— Има лаборатории, пълни с научни работници, които се занимават с усъвършенстване на човешкото тяло чрез генетика, но доколкото знам, те са все още на стадий опити с мишки. Мога да ти кажа само, че ако Елзи не умре като Хайди или не я блъсне камион, или не бъде убита от ревнив любовник, тя вероятно ще отпразнува сто и двайсетия си рожден ден.

— Не съм сигурен, че бих искал да живея толкова дълго — вметна замислен Пит.

— Нито пък аз — засмя се Бел. — Особено в това свое тяло.

— Мога ли да видя Елзи сега?

Бел стана от стола си и направи знак на Пит да го последва. Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора. Откакто Пит бе влязъл в клиниката, единствените хора, които срещна, бяха администратора в приемната и доктор Бел. Сградата изглеждаше невероятно чиста и стерилна, без никакви признаци на живот в нея.

Бел стигна до една врата без охрана навън и я отвори с електронна карта. На най-обикновено болнично легло лежеше жена, облегнала гръб на възглавница, и гледаше през прозорец с гъста решетка. За първи път Пит видя Елзи на дневна светлина и бе смаян от невероятната й прилика с мъртвата й братовчедка. Същата руса коса, същите синьо-сиви очи. Трудно му беше да повярва, че са просто братовчедки.

— Госпожице Волф — каза приветливо Бел, — имате посетител. — Той погледна към Пит и кимна. — Ще ви оставя сами. Постарай се да не се задържаш дълго.

Пит не бе предупреден как да се свърже с доктора, в случай че възникне проблем и макар да не видя никакви телевизионни камери, беше напълно сигурен, че всяко движение и изречена дума в стаята се наблюдава и записва.

Той придърпа стол до леглото, седна и близо минута не проговори, само гледаше жената, чийто поглед като че ли пронизваше главата му и се забиваше в литографията, изобразяваща Големия каньон, окачена на стената зад него. Най-сетне продума:

— Името ми е Дърк Пит. Не знам дали то ви говори нещо, но е познато на командира на подводницата U-2015, с когото размених няколко думи от един плаващ леден блок.

Очите й леко се присвиха, но жената остана безмълвна.

— Гмурнах се до останките й — продължи Пит — и извадих трупа на братовчедка ви Хайди. Искате ли да се погрижа да бъде пренесена в Буенос Айрес при Карл, за да бъде погребана както подобава в частното гробище на Волфови?

Пит стъпваше по тънък лед, но беше почти сигурен, че Волфови имат частно гробище.

И не сбърка. Очите на жената добиха замислен вид, докато се опитваше да вникне в думите му. След малко устните й се свиха от неприкрит гняв, тя се разтрепери и размърда.

— Вие! — изрече злобно тя. — Вие сте отговорен за смъртта на нашите хора в Колорадо!

— Доктор Бел се е излъгал. Вие имате език, и то какъв!

— Бил сте и на мястото, където е била потопена подводницата ни? — попита тя някак объркана.

— В Колорадо бях принуден да се отбранявам. И да, бях на борда на „Полар сторм“, когато подводницата ви беше потопена, но не нося отговорност за произшествието. Обвинявайте американските ВМС, ако ви стиска. Но ако не беше навременната им намеса, вашата братовчедка и нейната банда от пирати щяха да потопят един безобиден океански научноизследователски кораб и да убият над сто невинни хора. Не искайте от мен да пролея дори една сълза за Хайди. Мисля, че тя и екипажът й си получиха заслуженото.

— Какво направихте с тялото й?

— То е тук, в моргата на клиниката — отвърна Пит. — Научих, че вие двете сте се пръкнали от един и същ семенник.

— Ние сме генетически чисти — заяви дръзко Елзи. — За разлика от останалите от човешкия род.

— И как е било осъществено това?

— След подбор и експерименти на три поколения. Сега всеки от моето поколение се отличава с физически съвършено телосложение и с умствения капацитет на гений. Освен това притежаваме изключителен талант в областта на изкуството.

— Сериозно? — вметна иронично Пит. — А пък аз си мислех досега, че кръстосването между близки роднини създава малоумни хора.

Елзи го изгледа продължително, после се изсмя студено.

— Обидите ви са безсмислени. Не след дълго вие и всички останали дефектни хора на земята ще бъдете мъртви.

Пит се вгледа в очите й, за да види реакцията й на отговора му, който прозвуча с пълно безразличие.

— А, да, близначката на кометата, унищожила аменеите преди девет хиляди години, се връща, удря Земята и погубва почти цялото човечество. Вече знам за това.

За малко щеше да го пропусне, но го видя — мигновен проблясък на въодушевление в очите й, примесен с екстаз. Злорадството, което излъчваше тя, му се стори толкова концентрирано, че сякаш само да се протегнеше и щеше да го докосне. Това го обезпокои. Изпита чувството, че тя пази тайна, много по-заплашителна от всяка друга, която можеше да се вмести в представите му.

— Колко време им беше нужно на вашите специалисти да дешифрират надписите?

— Пет-шест дни.

По лицето й се изписа самодоволство.

— А пък нашите хора го направиха за три дни.

Пит беше сигурен, че тя лъже, затова и той реши да я будалка.

— Семейство Волф планира ли някакви празненства, за да отбележи идването на второто пришествие?

Елзи поклати бавно глава.

— Ние нямаме време за глупави веселби. Нашите усилия са насочени към оцеляването ни.

— Наистина ли мислите, че кометата ще падне след няколко седмици?

— Оказа се, че аменеите са направили много точни астрономически и небесни карти. — Погледът й се отмести от лицето му, гласът й не прозвуча убедително, което отново накара Пит да се усъмни в думите й.

— Същото научих и аз.

— Ние имаме… връзки с едни от най-добрите астрономи в Европа и Съединените щати, които потвърдиха предсказанията на аменеите. Всички те бяха единодушни, че връщането на кометата е отбелязано и изчислено по време с удивителна точност.

— Значи семейството ви от бездушни организми, получени чрез деление, пази новината за себе си, вместо да предупреди света — каза язвително Пит. — И вашите връзки са заставили астрономите да си мълчат. Явно, че думата „доброжелателност“ не фигурира в речника на Волфови.

— Защо да всяваме световна паника? — отвърна безгрижно Елзи. — Каква полза от това? По-добре да оставим хората да умрат, без да са предупредени и без да се тревожат.

— Ах, какво голямо сърце имате!

— Животът е за онези, които са най-годни и които планират нещата.

— Ами великите Волфови? Какво ще ви опази от това да не загинете заедно с останалата смрадлива паплач?

— Ние планираме оцеляването си от петдесет години насам — заяви тя решително. — Семейството ми няма да бъде пометено от наводнения или изпепелено от яростни огньове. Ние сме подготвени да издържим на катастрофата и на последиците й.

— Петдесет години… — повтори Пит. — Тогава ли открихте подземната камера с надписите на аменеите, говорещи за тяхното почти цялостно унищожение след падането на кометата?

— Да — отвърна тя простичко.

— Колко са общо тези камери?

— Аменеите споменават за шест.

— Колко от тях е открило семейството ви?

— Една.

— И ние открихме две. Остава да бъдат открити още три.

— Едната е потънала край Хаваите, след като вулкан е избълвал тонове лава върху нея и я е унищожил напълно. Друга е изчезнала завинаги по време на голямо земетресение в Тибет през 800-та година на нашата ера. Така че остава само една неоткрита. Предполага се, че се намира някъде в склоновете на планината Ласкар в Чили.

— Ако е останала неоткрита — попита предпазливо Пит, — защо убихте група колежани, които са проучвали пещера в тази планина?

Тя го изгледа с гневен поглед, но отказа да отговори.

— Добре, да ви попитам къде се намира камерата на аменеите, която сте открили вие? — притисна я той.

Тя го погледна така, сякаш виждаше изгубена душа.

— Най-ранните техни надписи, които намерихме, бяха в един храм сред руините на някогашен техен пристанищен град. Не е нужно да питате повече, господин Пит. Казах ви всичко, което можех да ви кажа, освен още едно: съветвам ви да се сбогувате с вашите приятели и любими същества. Защото много скоро всичко, което ще остане от разкъсаното ви и осакатено тяло, ще заплува в море, което никога не е съществувало.

След тези думи Елзи Волф затвори очи и се затвори за Пит и за света около нея така, сякаш бе влязла в камера за дълбоко замразяване.

28.

Когато Пит напусна клиниката, беше вече късен следобед и той реши да не се връща в НЮМА, а да се прибере направо вкъщи. Караше бавно в натовареното автомобилно движение по моста Рошамбо, преди да излезе на магистралата. Когато наближи портала на пътя за поддръжка на летището, водещ към хангара, телефонът му „Глоубълстар“ подаде повиквателен сигнал.

— Ало?

— Здравей, любими! — разнесе се страстният глас на Лорън Смит.

— Всеки път ми е приятно да се чуя с любимата ми представителка на правителството.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Смятах да си забъркам омлет с пушена сьомга, да си взема душ и да погледам телевизия — отвърна Пит, докато пазачът му правеше знак с ръка да минава, гледайки със завист стария форд.

— Ергените водят толкова скучен живот — подразни го тя.

— Отказах се да кисна по баровете още на двайсет и една годишна възраст.

— Да, да, сигурно! — Тя замълча, за да отговори на един от помощниците си, после продължи: — Извинявай. Един избирател се обади да се оплаче, че на улицата пред дома му имало дупки.

— Конгресменките водят толкова скучен живот — върна й го Пит.

— Щом си толкова обидчив, ще ме заведеш на вечеря в „Сен Кир“.

— Не ти липсва вкус — отвърна Пит. — Това ще ми погълне цялата месечна заплата. Какъв е случаят?

— На бюрото ми лежи един доста обемистичък доклад за търговско обединение „Съдба“.

— Някой казвал ли ти е, че си си сбъркала професията?

— Продавала съм си душата, за да прокарвам закони много по-често, отколкото проститутка продава тялото си на клиенти.

Пит спря колата пред широката входна врата на хангара и набра кода по устройството за далечно командване.

— Надявам се да си направила резервация. В „Сен Кир“ човек не може просто да се отбие направо от улицата.

— Веднъж направих услуга на собственика, така че бъди сигурен, ще получим най-хубавата маса в заведението.

— Дали ще ми направят отстъпка в цената на виното?

— Опасен си! — отвърна Лорън. — Доскоро!

Пит не беше в настроение да си слага връзка, макар и за луксозен ресторант. Когато спря форда пред дома на Лорън в Александрия, той беше облечен в сиви всекидневни панталони и жълт пуловер с висока яка. Лорън го беше забелязала от балкона си на четвъртия етаж, помаха му и веднага слезе. Изглеждаше елегантна и обаятелна в тъмносивата си дълга жилетка, украсена с лъскави ширити и мъниста, панталон и три четвърти палто с изкуствен косъм. Носеше дипломатическо куфарче, чийто тъмносив цвят подхождаше на тоалета й. Беше видяла от балкона, че Пит е вдигнал гюрука на колата, затова реши да не слага нищо на главата си срещу вятъра.

Пит я чакаше на тротоара и й отвори вратата на колата.

— Колко е хубаво, че все още има кавалери — отбеляза тя с подкупваща усмивка.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Нали съм от старата школа.

Ресторантът се намираше само на три километра в областта Феърфакс, Вирджиния. Лицето на пиколото, паркиращ колите, светна като тиква със запалена в нея свещ на празника на Вси светии, когато видя лъскавия стар форд да спира пред елегантния ресторант. Приятни тръпки го полазиха, когато чу мъркащия звук от ауспусите.

Момчето подаде на Пит квитанция за паркиране, но преди да потегли, Пит се наведе да погледне километражния брояч.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита пиколото.

— Просто запомних километрите — отвърна Пит, като го изгледа многозначително.

Мечтата на младежа да „направи кръгче“ с форда, докато притежателят му вечеря, мигом се изпари и той бавно подкара колата към паркинга и я остави до едно бентли.

Разположен в къща в колониален стил от 18 век, ресторантът „Сен Кир“ беше място за интимна вечеря. Собственикът и главен готвач на заведението беше дошъл във Вашингтон през Кан и Париж, след като бил открит от двама заможни вашингтонски предприемачи, имащи отношение към изисканите ястия и вина. Залата за хранене беше декорирана в тъмносиньо и златно и обзаведена с мебели в марокански стил. Имаше само дванайсет маси, обслужвани от шестима сервитьори и четирима помощник-сервитьори. Пит харесваше най-много акустиката на заведението. Тежките пердета и километрите плат по стените свеждаха шума от разговорите почти до минимум за разлика от повечето други ресторанти, където човек не можеше да чуе гласа дори на събеседника си от другата страна на масата и глъчката буквално разваляше удоволствието от вкусната храна.

След като салонният управител ги настани на малка маса в една ниша, Пит попита Лорън:

— Вино или шампанско?

— Защо питаш? Нали знаеш, че всяко добро каберне ми покачва настроението.

Пит поръча на сервитьора по вината бутилка каберне совиньон „Мартен Рей“ и се настани удобно на тапицирания с кожа стол.

— Докато чакаме да ни вземат и поръчката за вечеря, защо не ми кажеш какво си открила за Търговско обединение „Съдба“.

Лорън се усмихна.

— Исках да те накарам първо да ме нахраниш.

— Още един политик на аванта — подметна той иронично.

Тя се наведе, отвори куфарчето си и извади няколко папки. Подаде му ги дискретно под масата.

— Обединение „Съдба“ определено не е корпорация, която примира да създава връзки с обществото, насърчителни програми или да рекламира. Притежание е на цялото семейство Волф, което се състои от три поколения. Те не съставят, нито разпространяват билети за печалби и загуби или годишни отчети. Очевидно не са могли да работят тайно в САЩ, Европа или в Азия, но затова пък имат солидно влияние и трайни връзки с аржентинското правителство, създадени още от времето на Перон след Втората световна война.

Пит четеше страниците на папката, когато сервитьорът дойде с бутилката вино и наля малко в чашата му. Пит я вдигна, огледа цвета, вдъхна от аромата и отпи глътка. Задържа за няколко секунди течността в устата си и чак тогава я погълна. Вдигна поглед към сервитьора и се усмихна.

— Превъзходно е.

— Великолепен избор направихте, сър — каза сервитьорът. — Малцина от редовните ни клиенти знаят за съществуването му.

Пит отпи още една глътка, преди да продължи да преглежда съдържанието на папката.

— Изглежда, тази корпорация е произлязла от въздуха през 1947 година.

Лорън се бе загледала в тъмночервената течност в чашата си.

— Наех специалист да събере сведения от вестниците, издавани в Буенос Айрес по онова време. Никъде в икономическите страници не се споменава за Волфови. Моят човек е трябвало да се уповава на слухове, според които корпорацията е била основана от високопоставени нацистки служители, избягали от Германия малко преди капитулацията й.

— Адмирал Сандекър спомена, че доста нацисти и заграбените от тях богатства били прехвърлени с немски подводници в Аржентина през последните месеци на войната. Тази операция била дирижирана от Мартин Борман.

— Той не беше ли убит при опит за бягство по време на битката за Берлин? — попита Лорън.

— Мисля, че така и не се доказа дали костите, намерени години по-късно, са негови.

— Четох някъде, че най-голямата неразгадана мистерия във войната била изчезването вдън земя на германската хазна. Нито една немска марка или късче злато не били намерени. Възможно ли е Борман да е оцелял и да е внесъл тайно откраднатото държавно богатство в Южна Америка?

— Той е начело в списъка на заподозрените — отвърна Пит и продължи да прелиства папката, но нищо от особена важност не привлече вниманието му. В нея имаше предимно вестникарски материали относно търговските сделки на обединението „Съдба“, които бяха доста крупни, за да останат в тайна. Подробните анализи идваха от доклад на ЦРУ. В него се изброяваха различните дейности и проекти, с които се е занимавала корпорацията, но малко и незначителни бяха подробностите за начина на осъществяването на операциите им.

— Доста разнообразна дейност са развивали — отбеляза Пит. — Широкомащабни минни операции за откриване на скъпоценни камъни, злато, платина и други редки минерали. Подразделението им за софтуерни разработки е на четвърто място след „Майкрософт“. Дълбоко са навлезли и в добива на нефт. Освен това се оказват и световен лидер в нанотехнологията.

— Нямам представа какво значи това — каза Лорън.

Преди Пит да отговори, друг сервитьор се приближи да вземе поръчката им за вечерята.

— Какво си избра? — обърна се Пит към Лорън.

— Доверявам се на вкуса ти — отвърна тя тихо. — Ти ми поръчай нещо.

Пит не се опита да произнася ястията от менюто на френски език.

— За ордьовър ще вземем специалитета на заведението ви пастет с трюфели, след това два пъти супа вишисоаз, а като основно ястие за дамата заешко задушено в бял винен сос, а за мен момици в кафяв маслен сос.

— Как можеш да ядеш момици? — попита Лорън с гримаса.

— Падам си по вкусно приготвените момици — отговори Пит. — Та докъде бяхме стигнали? А, да, до нанотехнологията. От малкото, което знам по въпроса, нанотехнологията е нова наука, която се опитва да контролира подреждането на атомите. Това спомага да се построи практически едва ли не всичко според естествените закони. Няма да остане нищо, което да не е възможно да се произвежда евтино и качествено и по коренно различен начин. Невероятно мънички машини, които да могат да се самовъзпроизвеждат, ще бъдат програмирани да създават нови горива, опиати, метали и строителни материали, което не би било възможно с досегашната техника. Чувал съм, че могат да бъдат построени централни компютри с обем колкото един кубически микрон. Нанотехнологията ще бъде вълната на бъдещето.

— Не мога да си представя как ще се прилага тази технология.

— Доколкото разбирам, целта е да се създаде така нареченият от експертите „асемблер“ — субмикроскопичен робот със съчленени ръце, които се управляват от компютър. Предполага се, че такива роботи могат да построят големи атомно прецизни предмети чрез контролирани химически реакции, молекула по молекула. Асемблерите могат дори да бъдат конструирани така, че да се самокопират. Теоретически можеш да програмираш своите асемблери да ти изработят нов комплект стикове за голф от метали, които тепърва ще се разработват, телевизионен приемник с индивидуална форма, за да пасва на шкафа ти, дори автомобил или самолет, включително необходимото им гориво.

— Звучи като фантастика.

— От откритията през следващите трийсет години направо ще му настръхне кожата на човек.

— Това обяснява проекта на „Съдба“ в Антарктика — каза Лорън и отпи глътка вино, преди да продължи: — Ще го намериш в папка номер 5-А.

— Да, тъкмо нея преглеждам — каза Пит. — Внушително съоръжение за добив на минерали от морето. Те трябва да са първите, експлоатирали успешно морската вода за ценни минерали.

— Изглежда, че инженерите и учените на „Дестини“ са развили молекулно средство за отделяне на минерали като злато от морската вода.

— Да приема ли, че програмата им се е оказала успешна?

— И то много — потвърди Лорън. — Според швейцарските банкови сведения, добити тайно от агенти на ЦРУ, запасите от злато на „Съдба“ в швейцарските хранилища се доближават до тези в базата във Форт Нокс5.

— Възвръщането на златото им трябва да се поддържа на определено ниво, иначе световните цени на златото рязко ще спаднат.

— Според моите източници на информация „Съдба“ още не е продала и една унция.

— С каква цел трупат такова огромно количество?

Лорън въздъхна.

— Нямам представа.

— Може би продават бавно и дискретно, за да поддържат цените на пазара високи. Защото, ако изведнъж го наводнят с тонове злато, ще им остане само да сънуват печалби.

Сервитьорът им поднесе пастета с трюфели. Лорън побърза да го опита и направи физиономия на задоволство.

— Ммм, чудесен е!

— Да, наистина — съгласи се Пит.

Те изядоха пастета в мълчание и чак тогава Лорън възобнови разговора.

— Въпреки че от ЦРУ са събрали огромно количество данни за неонацисткото движение след войната, те така и не са намерили доказателство за някаква конспирация, която да включва обединение „Съдба“ или семейство Волф.

— И все пак според това тук — Пит повдигна папката — не е тайна, че плячката, която нацистите са задигнали от хазните на Австрия, Белгия, Норвегия, Франция и Холандия, наред със златото и ценните книжа на евреите, след войната е била прехвърлена тайно в Аржентина с немски подводници.

Лорън кимна.

— Повечето от златото и другите ценни вещи са били превърнати във валута, която после е отклонена чрез централни банки.

— А кой държи капитала?

— Как кой — обединение „Съдба“ естествено, веднага след създаването му през 1947 година. Странното е обаче, че през първите години в съвета на директорите не фигурира нито едно име Волф.

— Сигурно са поели управлението по-късно — предположи Пит. — Питам се как семейството е отстранило стария нацист, избягал от Германия през 1945 година.

— Добър въпрос — съгласи се Лорън. — През изминалите петдесет и четири години империята „Съдба“ се разраства дотам, че могъществото й оказва влияние на световни банки и правителства до невероятна степен. Те буквално притежават цяла Аржентина. Един от помощниците ми има информатор, който твърди, че значително количество пари се влива във фондовете за предизборните кампании на членове на нашия Конгрес. Това вероятно е причината, поради която не се е предприемало никакво правителствено разследване на Обединение „Съдба“.

— Техните пипала стигат също до джобовете на наши уважавани сенатори и представители на парламента, както и на много от служителите в Белия дом.

Лорън вдигна двете си ръце.

— Не ме гледай така. Никога не съм получавала под масата нито цент от „Съдба“ за моята кампания.

Пит й хвърли лукав поглед.

— Наистина ли?

Тя го срита под масата.

— О, я стига! Знаеш много добре, че никога не съм взимала подкуп. Аз минавам за един от най-уважаваните членове на Конгреса.

— За най-хубавата, може би, но твоите почитаеми колеги не те познават така, както аз.

— Не си забавен.

Сервитьорът постави купичките със супата пред тях. Наред със супата те отпиваха и по глътка каберне от време на време. Скоро рубиненочервената течност им подейства и размекна мозъците им, а внимателният сервитьор винаги беше наблизо, за да им долива чашите.

— Както изглежда, онова, което нацистите не са постигнали чрез масово клане, разруха и войни, започват да го постигат чрез икономическа мощ — каза Лорън.

— Световното доминиране е минало — възрази Пит. — Китайските държавни ръководители може и да си имат едно наум, но когато тяхната икономика доведе страната до суперсила, те ще разберат, че една война само ще я срине до основи. Тъй като комунистическа Русия падна, главните войни на бъдещето ще бъдат икономически. Волфови разбират, че икономическата сила накрая води до политическа сила. Те имат ресурсите да купят каквото и когото си поискат. Единственият въпрос е в коя посока са се отправили.

— Откопчи ли нещо от жената, която залови снощи?

— Само това, че второто пришествие е зад ъгъла и че целият човешки род с изключение на семейство Волф ще бъде пометен от лицето на земята, след като падне кометата.

— Но ти не вярваш на това, нали?

— А ти вярваш ли? — попита я цинично Пит. — Хиляди втори пришествия са идвали и са отминавали със сила не по-голяма от тази на преминала дъждовна буря. Защо Волфови разпространяват такъв мит, си остава загадка за мен.

— На какво го основават? — попита Лорън.

— На предсказанията на древни хора, наричани „аменеи“.

— Не говориш сериозно — каза объркана тя. — Едно семейство с такова влияние и изобретателност като Волфови да вярва на мит от човешки род, живял преди хиляди години?!

— Същото го пише и в скалните надписи в камерите, които открихме на остров в Индийския океан и Колорадо.

— Адмирал Сандекър накратко ми спомена за вашите разкрития в телефонния разговор, преди да те посрещна на летището, но ти още не си ми разказал за това.

Пит разпери ръце в знак на безпомощност.

— Нямах възможност досега.

— Може би ще трябва да си сложа в ред моите работи.

— Преди да се приготвиш да посрещнеш Създателя си, изчакай да проверим всичко това с астрономите, които наблюдават астероидите и кометите.

На мястото на празните супени купички бяха поставени чиниите с основното ястие. Главният готвач се бе постарал както заешкото задушено, така и момиците да приличат на произведения на изкуството. Пит и Лорън се възхитиха на вида на ястията, предполагащ чудесен вкус. И не се разочароваха.

— Заешкото беше великолепен избор от твоя страна — отбеляза Лорън с пълна уста. — Фантастично е.

По лицето на Пит бе изписан израз на огромно задоволство.

— Когато момиците са приготвени от самия главен готвач, чувам камбанен звън в ушите си. Сосът е превъзходен.

— Опитай от заешкото — предложи Лорън, като повдигна към него чинията си.

— А ти ще опиташ ли от момиците?

— Не, благодаря. Не си падам по карантия.

За щастие порциите не бяха огромни като в други ресторанти и те не се чувстваха преяли, когато дойде време за десерта. Пит поръча праскови кардинал — задушени праскови с пюре от малини. По-късно на чаша бренди „Реми Мартен“ двамата възобновиха разговора си.

— Нищо от това, което виждам или чувам за Волфови, не ми се струва смислено — заговори Пит. — Защо трупат такова огромно състояние, щом като смятат, че финансовата им империя ще се изпари заедно с дима от пожарите след падането на кометата?

Лорън въртеше чашата с бренди и гледаше как искряха в течността златистите отражения на свещта на масата.

— Сигурно възнамеряват да оцелеят от катастрофата.

— Същото чух от Елзи Волф и от техните убийци в Колорадо — каза Пит. — Но откъде са сигурни, че точно те ще оцелеят след катастрофа от световен мащаб?

— Прегледа ли папка номер осемнайсет? — попита го Лорън.

Пит не й отговори веднага. Затърси въпросната папка, намери я и започна да чете. След две-три минути вдигна поглед и се вгледа във виолетовите очи на Лорън.

— Това проверено ли е?

Тя кимна.

— Все едно че Ной е направил цяла флотилия от ковчези.

— Четири колосални кораба… — изрече бавно Пит. — Един пътнически лайнер, или нещо като цяла плаваща община, дълъг хиляда и осемстотин метра, широк четиристотин и шейсет метра, на трийсет и два етажа, с водоизместване три и половина милиона тона. — Той събра вежди и добави: — Надарен с богато въображение замисъл, но практически неосъществим.

— Чети по-нататък — подкани го Лорън. — Става още по-интересно.

— Гигантският океански съд има голяма болница, училища, увеселителни центрове, високо усъвършенствани инженерни технологии. Летище с удължена писта на горната палуба ще приютява и поддържа малък парк от реактивни самолети и хеликоптери, а жилищните и служебните помещения ще побират пет хиляди пътници и екипаж… — Пит заклати глава от изумление. — Според мен огромен плавателен съд като този би побрал най-малко петдесет хиляди души.

— В действителност двойно повече. Давай нататък за другите три съда.

Пит продължи да чете, като обобщаваше на глас.

— И те имат също такива мамонтски размери. Единият е за товари и поддръжка и вмества машинария и производствени съоръжения с огромен товар от превозни средства, строителни машини и материали. Вторият е същинска зоологическа…

— Нали ти казах — прекъсна го Лорън, — има и Ноев ковчег.

— Последният е супертанкер, построен да превозва огромни количества петрол, природен газ и най-различни други горива. — Пит затвори папката и погледна Лорън. — Чувал съм, че съществуват подобни плавателни съдове на чертожните дъски, но не знаех, че всъщност са построени, и то от Търговско обединение „Съдба“.

— Корпусите били строени на части и след това закарвани на буксир до някаква уединена корабостроителница, притежавана от „Съдба“, намираща се на пуст фиорд в най-южната точка на Чили. Там корабът се довършвал, обзавеждал се външно и вътрешно и се натоварвал. Запасите от храна и всичко необходимо за пътниците и екипажа били изчислени да стигнат за повече от двайсет години.

— Външни хора не са ли стъпвали на тия кораби? Средствата за масово осведомяване не са ли писали материали за тези най-големи плавателни съдове в света?

— Прочети доклада на ЦРУ за корабостроителницата — упъти го Лорън. — Районът е строго охраняем от малка армия охранители. Никакви външни лица не могат да припарят дотам. Докерите и техните семейства са настанени в малък жилищен квартал на брега и нямат право да напускат територията на корабостроителницата. Фиордът е заобиколен от Андите, стотици планински острови и два полуострова и единственият път за влизане и излизане от него е по море или по въздух.

— Разследването на ЦРУ ми се струва доста повърхностно. Те не са проучили задълбочено проекта на обединение „Съдба“.

Лорън допи брендито си.

— Агентът, който ми предоставя сведения, каза, че Управлението не провело по-задълбочено разследване, тъй като „Съдба“ не представлявало опасност за националната сигурност и интересите на Съединените щати.

Пит се загледа замислен отвъд стената на ресторанта.

— Преди няколко години двамата с Джордино попаднахме в един чилийски фиорд по повод един лайнер, отвлечен от терористи. Похитителите бяха скрили кораба близо до глетчер. Доколкото имам спомен за островите и водните пътища на север от Магелановия проток, там няма канали, достатъчно широки и дълбоки, за да позволяват преминаването на такива огромни плавателни съдове.

— Може би те не са възнамерявали да плават по седемте морета — предположи Лорън. — Вероятно са ги построили просто за да издържат на предсказания катаклизъм.

— Колкото и фантастично да изглежда — каза Пит, опитвайки се да възприеме невероятния замисъл, — ти си близо до истината. Волфови сигурно са похарчили милиарди, за да се подготвят за края на света.

Пит се смълча и Лорън разбра, че се е вглъбил в мислите си. Тя стана от мястото си и отиде в тоалетната, за да го остави известно време на спокойствие. Въпреки че му беше трудно да го приеме, той започна да разбира защо последните поколения на семейство Волф са създадени чрез генното инженерство.

Някогашните нацисти, избягали от Германия, отдавна не бяха сред живите, но те бяха оставили на тяхно място семейство от суперхора, достатъчно силни и издръжливи, за да оцелеят от предстоящия катаклизъм, а после да поемат в свои ръце онова, което е останало от цивилизования свят и да изградят от него нов, който да бъде контролиран и управляван точно по техните стандарти за превъзходство.

29.

Сивите гранитни скали на клисурата се издигаха като огромни сенки, които нощното небе постепенно заличаваше. Долу синьо-белият лед на глетчера блещукаше на светлината от набъбващия лунен сърп. Покритият със сняг връх Серо Муральон, висок 3600 метра, осветяван от звездите на безоблачното небе, се извисяваше над западните склонове на южните Анди, преди да се спусне стръмно към морето, изпълнено с вековни ледници от далечното минало. Нощта беше ясна и тиха със сияйно небе. Осветявано от светлината на Млечния път, малкото превозно средство се стрелкаше между заплашителните стени на клисурата като прилеп, оглеждащ пуст каньон за храна.

Беше есен в Южното полукълбо и по-високите възвишения вече бяха покрити с лек сняг. Високи иглолистни гори се катереха по неравните склонове и рязко спираха до равнище, над което не можеха да виреят, за да отстъпят място на голите скали, които се издигаха до остри и назъбени чукари. В никоя посока не се виждаше светлина от човешко присъствие. Пит си представи каква великолепна красота представлява гледката денем, но сега, в десет часа вечерта, стръмните скали и зъбери бяха тъмни и страшни на вид.

Скайкарът „Молър-М400“ имаше размерите на джип „Чероки“, но по време на полет беше стабилен колкото голям самолет, можеше да бъде пилотиран по градски улици и да бъде паркиран в най-обикновен гараж към къща. Аеродинамичната му форма, със заоблен конусовиден нос, му придаваше вид на нещо средно между автомобил на бъдещето, произведен от „Дженерал Мотърс“ и самолет изтребител от „Междузвездни войни“. Четирите двигателя с противоположно въртене позволяваха на молъра да излита като хеликоптер и да лети хоризонтално като самолет с крейсерска скорост от 480 километра в час и да достига гранична височина 9000 метра. Откажеше ли един, дори два от двигателите, той пак можеше да се приземи благополучно, без да всява тревога сред пътниците. А случеше ли се фатална повреда на някоя от частите му, два парашута с конструкция на летателен апарат се разтваряха, за да свалят скайкара и пътниците му невредими на земята.

Датчиците и системите за безопасност предпазваха от всякакви грешки в летателните механизми или в компютрите. Четирите компютъра на превозното средство постоянно контролираха всички системи и поддържаха автоматичен контрол на предварително зададения път на полета, направлявани от изкуствените спътници на глобално позициониращата система, която го водеше над реки и планини, през долини и каньони. Системата за насочване с огромна ефективност елиминираше необходимостта от пилот.

Пит виждаше обкръжението си извън кокпита в тесни граници. Той рядко си правеше труда да погледне през подвижния капак на кабината. Дори не проявяваше интерес към сянката на самолета от слабата лунна светлина, която профучаваше над неравните скали отдолу, подскачаше над върхарите и се рееше над възвишенията напред още преди те да са се появили в полезрението му. Изобщо не го интересуваше да гледа и как самолетът и сянката му почти се сливат в едно. Той можеше да наблюдава летателния път чрез индикатора за действително топографско изображение, докато автоматичните системи за управление водеха скайкара към предварително програмираното му местоназначение. Турбулентността беше намалена от бързата автоматична реакция на лопатките под двигателите, командвани от автоматичната стабилизационна система.

Пит се чувстваше неловко, че трябва да седи със скръстени ръце, докато самолетът прелиташе между и над планини посред нощ, без ни най-малка помощ от човешки ум и ръце. Той нямаше друг избор, освен да се довери на компютърната насочваща система да провежда полета. Ако седналият до него Джордино се притесняваше дали компютрите ще успеят да предотвратят сблъскване с планинския склон, лицето му по нищо не го издаваше. Той спокойно четеше приключенски роман в осветения кокпит, докато вниманието на Пит бе насочено към морската карта на подводните дълбочини на фиорда, водещ към корабостроителницата на Волфови.

Предварително зададеният план не включваше молъра да лети на безопасни височини над най-високите планински върхове, тъй като мисията беше тайна. Мощните надеждни ротационни тласкащи устройства ги отвеждаха към местоназначението им, без да попадат в обсега на радиолокационен или лазерен детектор.

Двамата мъже се потяха обилно в мокрите си подводни облекла, които бяха сложили върху изолиращо долно трико, но никой от тях не се оплакваше. Бяха се облекли преди полета, за да спестят време за преобличане след като кацнеха.

Пит набра код и съобщи изобразените данни.

— Триста трийсет и девет километра, откакто излетяхме от борда на кораба при Пунта Ентрада край Санта Крус.

— Колко още ни остава? — попита Джордино, без да вдига глава от книгата си.

— След около осемдесет километра и още петнайсет минути ще бъдем на хълмовете над корабостроителницата.

Точното време и място на кацане беше програмирано в компютъра от увеличена снимка, направена от разузнавателен изкуствен спътник.

— Тъкмо ще погълна още една глава.

— Какво толкова интересно четеш, че не можеш да откъснеш поглед от книгата?

— Наближавам тази част, в която героят се готви да спаси прелестната героиня, отвлечена току-що от зли терористи.

— Аха, чел съм подобен сюжет — каза уморено Пит и отново насочи погледа си към топографския индикатор, който изобразяваше терена напред до най-малките подробности чрез мощен уред за нощно виждане, монтиран на носа на М400. Планинската местност се приближаваше и прелиташе покрай тях като размазано петно. В единия ъгъл се появяваха данни за скоростта, височината, количеството гориво и разстоянието до целта им с червени и оранжеви числа. Пит си спомни, че беше използвал подобна система в самолета, с който пътуваха, за да търсят отвлечен туристически кораб над чилийски фиорди, намиращи се на не повече от 160 километра от настоящото им нахождение.

Той погледна през заобления капак на кокпита към ледника отдолу. Въздъхна облекчено, като видя, че най-опасните планини бяха вече зад гърба им. Лунните лъчи се отразяваха в гладките стени на глетчера с неправилни пукнатини, през седем-осемстотин метра една от друга. Ледът се простираше все по-широко, плавайки по пътя за срещата си с фиорда, преди да се стопи и влее в морето.

След като се измъкнаха от планините, Пит видя светлини на хоризонта оттатък глетчера. Беше сигурен, че не са звезди, защото бяха скупчени и блещукаха на много ниска височина. Беше сигурен също, че поради студения въздух светлините се намират много по-далече, отколкото изглеждаше. После постепенно, почти незабележимо, изникна друга група светлини на фона на чисто черно небе. След още пет минути ги видя съвсем ясно — бяха светлините на четири чудовищно големи кораба, наподобяващи малки осветени градчета в нощта.

— Нашият обект е в полезрението ни — съобщи Пит с равен безчувствен глас.

— По дяволите! — изруга Джордино. — Точно когато стигнах до вълнуваща развръзка.

— Успокой се. Имаш още десет минути, за да стигнеш до нея. Освен това знам какво ще стане.

Джордино го погледна учуден.

— Наистина?

Пит кимна със сериозен израз.

— Месарят го извършва.

Джордино му хвърли намръщен поглед и върна вниманието си към книгата.

Молърът не продължи директно към светлините на корабостроителницата и огромните кораби във фиорда. Вместо това, сякаш имаше свой собствен мозък, а той имаше такъв, предприе завой по посока югозапад. Пит не правеше нищо, само гледаше как светлините отдясно на борда на скайкара се приближават.

— Ох, дочетох главата — въздъхна Джордино. — И ако искаш да знаеш, не месарят, а един смахнат физик убива десет хиляди души. — Той погледна през кабината към хилядите светлини. — Няма ли да ни прехванат с техните детектори?

— Такава вероятност е нищожна. Молърът е толкова малък, че е невидим за всички, освен за най-усъвършенстваните военни локатори.

— Надявам се да си прав — каза Джордино и се протегна.

— Ставам много стеснителен, когато науча, че ще ни чака делегация по посрещането.

Пит освети морската карта с фенерче-писалка.

— На това място компютърът ни предлага избор: или да преплуваме три километра под вода, или да вървим пеша шест и половина километра по глетчера до корабостроителницата.

— Да бъхтим по глетчер в такава тъмнина не ми звучи примамливо — каза Джордино. — Ами ако синчето на госпожа Джордино вземе та падне в някоя пукнатина и не бъде намерен десет хиляди години?

— Не знам защо, но не мога да си те представя да лежиш под стъклен похлупак в някой музей и да те разглеждат хиляди хора.

— Не виждам нищо лошо да бъда обект на внимание от друга епоха — отвърна надуто Джордино.

— А не ти ли минава през ума, че може да бъдеш изложен чисто гол? Тогава едва ли ще представляваш образец на мъжественост от двайсет и първия век.

— Бъди сигурен, че няма да отстъпвам пред най-изявените екземпляри от този род.

Двамата трябваше да прекъснат разговора си, тъй като в този момент скоростта на кацане на молъра намаля и превозното средство започна да губи височина. Пит избра първата възможност — подводно плуване — и програмира компютъра за кацане на предварително даденото място, близо до бреговата ивица, посочено от анализаторите в ЦРУ по спътникова снимка. Минути по-късно скайкарът увисна във въздуха, за да се подготви за кацане. В тъмнината Пит успя да види само, че се намират на девет метра над тясно дефиле. После машината се спусна и леко докосна каменистата почва. След секунди двигателите спряха и системите се изключиха. Навигационните показания сочеха, че молърът се е приземил само на десет сантиметра от програмираното място.

— Никога в живота си не съм се чувствал по-безполезен — измърмори Пит.

— С тая машина човек наистина се чувства излишен — подкрепи го Джордино и едва сега се взря навън през кабината. — Къде се намираме?

— В едно дефиле на петдесетина метра от фиорда.

Пит освободи капака на кабината от фиксаторите, повдигна го и излезе от летателния апарат. Нощта не беше тиха. Шумове от корабна машинария, работеща денонощно, долитаха над водата. Той вдигна задната седалка, отвори багажната секция и започна да подава на Джордино водолазните екипировки. Той пък от своя страна подреждаше комплектите от предмети в две успоредни редици. После двамата си сложиха ботушите, качулките и дихателните апарати. Всеки от тях носеше малка раница на гърдите си, съдържаща пистолет и водолазна лампа, а тази на Пит — и неговия верен телефон „Глоубълстар“. Последното, което свалиха от М400, бяха два подводни скутера „Торпедо-2000“, със сдвоени корпуси, които приличаха на малки ракети. Захранваха се с батерии с времетраене един час и развиваха максимална скорост под вода 7.2 километра в час.

Пит закопча на лявата си ръка и малък насочващ компютър, подобен на онзи, който бе използвал в рудника „Рай“, и го синхронизира с изкуствените спътници на системата за глобално позициониране. После набра код за пренасяне на данните в мъничък монитор, който показа точното им положение спрямо корабостроителницата и водния канал на фиорда, водещ към нея.

Джордино нагласи прибора за спектрално изображение върху маската си за лице и го включи. Пред очите му изведнъж се материализира околният пейзаж — леко мъгляв, но достатъчно ясен, за да различава дори облите камъчета на земята. Той се обърна към Пит.

— Време ли е да тръгваме?

Пит кимна.

— Ти върви напред, тъй като можеш да виждаш пътя, а после, като стигнем до водата и се гмурнем, аз ще водя.

Джордино само кимна безмълвно. Докато не проникнеха благополучно през охранителните системи около корабостроителницата, нямаше какво да си кажат. На Пит не му бяха нужни телепатични способности, за да разбере какво се върти в главата на Джордино. Беше същото, което мислено преживяваше и той.

Двамата бяха с двайсет часа по-назад във времето и на разстояние 9600 километра от кабинета на адмирал Сандекър в главното управление на НЮМА, следвайки план, съставен в момент на лудост.

— Допуснати са грешки — каза с мрачен тон адмиралът. — Доктор О’Конъл е изчезнала.

— Но нали беше под денонощна охрана — отвърна Пит, вътрешно ядосан на Кен Хелм.

— До този момент никой не знае нищо, освен че закарала дъщеря си да я черпи сладолед. Докато охранителите ги изчаквали в колата си пред сладкарницата, доктор О’Конъл и дъщеря й влезли вътре и повече не излезли. Изглежда невъзможно, че такова внезапно хрумване на О’Конъл е могло да се знае предварително от похитителите.

— Имаш предвид Волфови — удари силно с юмрук по масата Пит. — Защо продължаваме да подценяваме тези хора?

— Мисля, че ще се почувстваш още по-зле, като чуеш и останалото — каза Сандекър.

Пит го погледна с лице, навъсено като дъждовен облак.

— Чакай да позная. Елзи Волф е изчезнала от клиниката заедно с трупа на братовчедка й Хайди.

Сандекър избърса въображаема прашинка от плота на заседателната маса, а федералният агент Кен Хелм отговори:

— Повярвай ми, трябва да е станало с магьосник. Клиниката е оборудвана с охранителна система с най-усъвършенствана технология.

— Вашите камери за наблюдение не са ли записали бягството й? — попита раздразнен Пит. — Елзи очевидно не е излязла през главния вход, метнала братовчедка си на рамо.

Хелм леко помръдна глава.

— Камерите са работели през цялото време и мониторите са контролирали всяка секунда. Колкото и да ми е неприятно, трябва да кажа, че не е записана никаква следа от бягство.

— Тия хора сигурно са в състояние да се измъкват и през пукнатини в стените — обади се Джордино, който беше седнал срещу Сандекър. — Или пък са разработили хапчета за невидимост.

— Не е нито едното, нито другото — рече Пит. — Те просто са по-изобретателни от нас.

— Всичко, с което разполагаме — призна Хелм — а то е петдесет процента предположение, е, че реактивен самолет, собственост на обединение „Съдба“, е излетял от летище близо до Балтимор и се е отправил на юг…

— Към Аржентина — довърши вместо него Пит.

— Къде другаде биха могли да я отведат? — попита Джордино. — Не вярвам да я държат в Щатите, където имат малък или никакъв контрол над правителствените разузнавателни агенции.

Рон Литъл от ЦРУ се изкашля.

— Въпросът е: защо? По едно време бяхме подведени да вярваме, че те искат да елиминират господата Пит и Джордино и доктор О’Конъл, защото са открили камерата в Колорадо и нейните надписи. Но сега твърде много хора са запознати с посланията, оставени от древните хора. Така че усилията им да държат това в тайна стават излишни.

— Единственият практически отговор е, че те се нуждаят от експертизата на доктор О’Конъл — предположи Хелм.

— Когато попитах Елзи Волф колко камери са построили аменеите, тя заяви, че са общо шест — каза Пит. — Ние намерихме две и те са открили една. Други две били разрушени от природни бедствия. Остава една и тя каза, че се намирала някъде в Андите на Перу, но не уточни къде по-точно. Обзалагам се, че независимо от всички експерти в тяхното софтуерно подразделение, те не биха могли да дешифрират кода, даващ инструкции как да намерят останалата неоткрита камера.

— Значи са я отвлекли, защото мислят, че тя може да го дешифрира — вметна Сандекър.

— Има смисъл — каза бавно Хелм.

Джордино се размърда на стола си.

— Макар и да познавам съвсем отскоро Пат, съмнявам се, че тя ще им съдейства.

Литъл се засмя.

— Те са отвлекли и четиринайсетгодишната й дъщеря. Така че Волфови като нищо ще я използват, за да принудят доктор О’Конъл да им съдейства.

— Тя ще проговори — вметна мрачно Хелм. — Няма друг избор.

— В такъв случай ние се притичаме на помощ и я измъкваме — каза Пит.

Литъл го погледна скептично.

— Няма как да разберем къде са я закарали.

— Корабостроителницата им е в Чили. И тъй като Волфови са толкова вманиачени в предстоящото второ пришествие, няма съмнение, че цялото семейство се е събрало на корабите и се подготвя за потопа.

— Мога да ви снабдя със сателитни снимки на корабостроителницата — каза Литъл. — Но трябва да ви предупредя, че нашите анализатори са убедени, че те имат такива алармени системи, които не допускат приближаване или достъп до корабите им нито по суша, нито по вода, нито по въздух.

— Тогава ще се доберем дотам под вода.

— Не изключвайте да има и подводни датчици.

— Не мога да се съглася с това — намеси се Сандекър тихо. — Много ще й се струпа на НЮМА. Това е работа на отрядите за специални операции или за екип „тюлени“ от военния флот.

— Откриването и спасяването на Пат О’Конъл и дъщеря й е единствено част от нашия план — възрази Пит. — Никой не е по-квалифициран от Ал и мен да разследва огромния корабостроителен проект на обединение „Съдба“. Преди по-малко от година ние двамата извършихме тайно претърсване на корпуса на някогашния лайнер „Юнайтед Стейтс“, който се намираше в една корабостроителница в Хонконг, чрез автономно подводно средство. При тези обстоятелства трябва да има някаква цел, граничеща с лудост, зад похарчените от семейство Волф милиарди долара, за да се построят кораби, които изобщо не могат да стигнат до морето.

— Тук ФБР не може да ви окаже помощ — каза Хелм. — Тази територия е отдалечена с половин свят от нашата.

Литъл нервно свиваше и отпускаше длани.

— Освен осигуряване на информация нашите ръце са вързани за съжаление. Държавният департамент ще ни отреже, ако поискаме намеса на ЦРУ в тази работа.

Пит погледна Сандекър и се усмихна със затворени устни.

— Явно, че ние сме избраните.

Сандекър не отвърна на усмивката му.

— Сигурен ли си, че е крайно спешно да се проникне в операцията на Волфови?

— Напълно — отвърна твърдо Пит. — Освен това вярвам, но не мога да ви обясня защо, че зад това тяхно начинание се крие нещо много по-опасно. Някаква цел с ужасяващи последствия.

Тясното дефиле криволичеше известно време, преди да стигне до водите на фиорда. Западната крайбрежна ивица се издигаше полегато във вид на полуостров, носещ името Ексмаут. А източният бряг бе прорязан от канали, издълбани от оттеглящи се към морето глетчери. Ярките светлини на корабостроителницата и на четирите плаващи града се отразяваха във водата в северния край на фиорда.

Джордино се спря и направи знак на Пит да остане в сянката на голяма скала. Две патрулни лодки, плаващи една до друга по отсрещната страна на канала, браздяха черните води и осветяваха с прожектори повърхността и брега. Джордино огледа патрулните плавателни съдове през спектралните си датчици, които превръщаха тъмнината в сумрачна дневна светлина.

— Ти си експерт по моторните лодки — каза Пит. — Можеш ли да ги разпознаеш?

— Това са лодки на „Двичак индъстрис“, дълги дванайсет метра — отвърна Джордино веднага. — Обикновено се строят като съдове за чистене на петролни разливи, но тези в случая са въоръжени. Иначе са много добри лодки. Не са много бързи, вдигат максимум осемнайсет възела, но двигателят им с триста конски сили им позволява да теглят или бутат големи шлепове. Това, че са въоръжени, е нова практика.

— Можеш ли да различиш типа на оръжията им?

— По две оръдия с голям калибър на носа и кърмата — отвърна Джордино. — Дотолкова мога да видя.

— Скорост?

— Влачат се с четири възела, явно за да могат спокойно да оглеждат за нашественици.

— Достатъчно бавно за нашите „Торпедо-2000“ — отбеляза Пит.

— Какви дяволски мисли ти се въртят в главата?

— Ще изчакаме под вода, докато те се обърнат и започнат да претърсват с прожекторите по обратния път към корабостроителницата — отвърна Пит. — После, когато ни отминат, ще ги последваме. Пенестите им дири ще попречат на подводните им алармени датчици да ни засекат.

— Звучи обнадеждаващо.

Докато патрулните лодки следваха пътя си на юг, Пит и Джордино провериха още веднъж апаратурата си, преди да си сложат качулките и неопреновите си, тип рицарски, ръкавици. След това обуха плавниците върху ботушите на сухите си подводни облекла. Върху качулките нахлузиха цели маски за лице с вградени подводни устройства за двустранна връзка „Акваком“. Най-накрая всеки закачи края на тънко въже за колана си с тежести — предпазна мярка, за да не се отдалечат един от друг и се загубят в черната като мастило вода.

След като изпусна въздуха от подводното си облекло, Джордино вдигна палци към Пит в знак, че е готов. Пит му помаха в отговор и нагази във водата. Дъното до брега беше каменисто и хлъзгаво от водорасли. Натоварени с водолазните си принадлежности, двамата стъпваха внимателно, за да не загубят равновесие. Когато водата им стигна до кръста, те се гмурнаха под повърхността й. Дъното бързо изчезна и на дълбочина три метра Пит се спря, за да изпусне останалия във водолазния му костюм въздух. Дишаше повърхностно и спускането му набираше инерция, докато водното налягане не компенсира костюма му. Тогава той добави малко количество въздух, за да поддържа почти неутрална плавателност, с цел да се задържи във водата без движения.

След като се бе отдалечил на петдесетина метра от брега, Пит се оттласна нагоре, подаде глава над повърхността и погледна на юг. Патрулните лодки бяха стигнали края на обиколката си и обръщаха, за да поемат по обратния път.

— Нашият ескорт тръгва към нас — съобщи той по микрофона си. — Надявам се да излезеш прав, че се движат с четири възела. Дотолкова могат да вдигнат и нашите подводни скутери.

Главата на Джордино се показа до него над черната вода.

— Ще е горе-долу толкова, но мисля, че няма да изостанем от тях. Дано само тук да няма инфрачервени подводни камери.

— Фиордът е най-малко осемстотин метра широк. Прекалено голяма водна площ, за да бъде обхваната изцяло от камерите. — Пит се извъртя и погледна към светлините на север. — За тая денонощна работа на три смени Волфови сигурно плащат шеметно високи надници.

— На колко ще се басираш, че те не се съобразяват с профсъюзите?

— А според теб колко е газенето на тия лодки?

— Около шейсет сантиметра, но повече трябва да ни тревожи гребният им винт. Той е близо метър в диаметър.

Те наблюдаваха внимателно откъм тяхната страна патрулна лодка. Изчислявайки курса й, те преплуваха още десетина метра, след което се гмурнаха до дълбочина около четири метра и навреме избегнаха прожектора да освети главите им над повърхността. Под водата шумът на двигателя и гребния винт на лодката се чуваше четири пъти по-силно. Те се обърнаха по гръб и зачакаха. Гледаха към повърхността на фиорда отдолу и виждаха как се приближават танцуващите по ледената водна повърхност лъчи от прожекторите.

След малко над тях мина тъмният корпус на лодката, задвижвана от голям гребен винт, който разбъркваше водата във вид на циклон от пяна и пощурели мехурчета. Почти веднага Пит и Джордино натиснаха докрай бутоните за скоростта на подводните си скутери, хванаха здраво ръкохватките и се гмурнаха в пенестия килватер на по-близката до тях патрулна лодка.

При скорост четири възела дирята на лодката не беше чак толкова силна. Те лесно поддържаха постоянен курс в нея, без да бъдат клатени и подмятани. Единствената им потискаща мисъл в момента беше, че не можеха да виждат къде отиват. За щастие на Пит ярка светлина на кърмата се процеждаше през разбърканата вода и той не откъсваше поглед от нея. Държейки здраво ръкохватките на подводния скутер, той насочваше заобления му като на торпедо нос на постоянен курс през вихрещата се вода.

В продължение на три километра, на около два метра под студената повърхност на фиорда, те следваха лодката и едва смогваха да поддържат темпото й, макар че натискаха бутоните си за скоростта докрай. Пит се безпокоеше дали батериите им ще издържат за обратния път до мястото, където бяха оставили скайкара. Утешаваше го поне мисълта, че той и Джордино няма да бъдат лесно забележими на тази плитка дълбочина под водата на ярките светлини на корабостроителницата. Дотогава обаче, въпреки че килватерът ги закриваше и черните им сухи подводни облекла се сливаха с вледеняващите дълбочини, някой по-бдителен член от екипажа на патрулната лодка можеше да долови нещо подозрително. Но подобно нещо не се случи. Пит правилно бе предположил, че патрулиращите бяха насочили вниманието си върху осветяваната напред от прожекторите повърхност.

— Добре ли ме чуваш? — попита Пит.

— Всеки звук — отвърна Джордино.

— Мониторът ми показва, че сме изминали близо три километра. Лодката би трябвало да се готви да обърне отново за следващата си обиколка на фиорда. В момента, в който усетим килватера да прекъсва било то наляво или надясно, се гмуркаме на безопасна дълбочина и се задържаме на място за няколко минути, преди да се покажем на повърхността, за да видим какво е положението.

— Ще те следвам — каза Джордино с такова спокойствие, сякаш чакаше автобус на спирка.

След не повече от три минути патрулната лодка предприе широк 180-градусов завой. Като почувстваха, че килватерът започна да завива, Пит и Джордино се гмурнаха на дълбочина шест метра и увиснаха във водата, докато светлината на прожектора се загуби в далечината и вече не се виждаше под водата. Бавно и много предпазливо те заритаха и се издигнаха нагоре, без да знаят къде точно ще излязат над повърхността в района на корабостроителницата.

Двете глави се подадоха сантиметри над водата и двата чифта очи заоглеждаха заобикалящата ги вода. Оказа се, че са се отклонили само около седемдесет и пет метра от първия от четирите огромни дока, навлизащи близо километър и половина навътре във фиорда. Колосален плаващ град бе закотвен до най-близкия до тях док, а останалите три огромни кораба бяха вързани до другите успоредни докове. Както бяха осветени, те представляваха изумителна гледка под нощното небе. Пит и Джордино се прехласнаха повече от размера на тия колоси. Не можеха да си представят, че такава невероятно огромна маса може не само да се задържи на повърхността, но и да кръстосва световните морета на собствена мощност.

— Нима са истински? — промълви с благоговение Джордино.

— Изумително… Само това ми идва наум — отвърна Пит с глас, малко по-висок от шепот.

— От кой да започнем?

— Засега забрави за корабите. Първо трябва да намерим място, където да оставим водолазните си принадлежности, а после тръгваме да проучим административната сграда на корабостроителницата.

— Мислиш, че там някъде държат Пат ли?

— Не знам, но не е зле да започнем оттам.

— Можем да се придвижим до под доковете, докато стигнем до скалите покрай брега — предложи Джордино, сочейки с ръка към водата между огромните пилоти на доковете. — Там вдясно виждам тъмни бараки. Надявам се да успеем да влезем в някоя от тях, за да се преоблечем в работните си дрехи.

Работните им дрехи представляваха жълти гащеризони, наподобяващи американски затворнически униформи, изработени по увеличени снимки на работници. Снимките бяха направени от разузнавателен изкуствен спътник и предадени на адмирал Сандекър заедно с подробни планове на корабостроителницата и всичките сгради в района.

Пит програмира уреда си за откриване на цели и повдигна монитора към маската си за лице. Видя как пилотите на дока се материализираха пред очите му така, както ако стоеше на суша под ярко слънце. Изпита чувството, че плува в подводен коридор с филтриращи се през водата блещукащи светлини.

Двамата с Джордино минаха над големи тръби и тръбопроводи за скрита електрическа инсталация, които отвеждаха от брега до края на доковете. Видимостта беше увеличена до трийсет метра поради отраженията на хилядите лампи, ярки като на улица в Лас Вегас.

Пит и Джордино заплуваха един до друг над дъно от гладки камъни. Постепенно дъното започна да се издига и двамата водолази стъпиха на него и тръгнаха, хванати ръка за ръка. После се спряха и се проснаха по корем в плиткото. Недалече от тях видяха стъпала, водещи нагоре към малък циментов кей, близо до пилотите на дока. Една-единствена лампа хвърляше слаба светлина върху кея, в контраст с галактиката от светлини на корабостроителницата, и осветяваше фасадите на ниски постройки, които Пит бе запаметил от сателитните снимки като бараки за инструменти. Само страничните им стени тънеха в сянка.

— Как ти се струва наоколо? — попита Джордино.

— Пустеещо. Но не съм сигурен дали някой не се мотае в тъмното.

Още не се бе доизказал, когато Джордино, който гледаше през уреда си за спектрално изображение, забеляза движение покрай най-близката барака. Той стисна Пит за рамото като знак за предупреждение, когато един униформен пазач с автоматично оръжие през рамо изплува в светлината и набързо огледа кея. Пит и Джордино лежаха, без да помръдват, потопени до кръста във вода и отчасти скрити зад пилотите.

Както почти очакваше Пит, пазачът изглеждаше отегчен, тъй като изобщо не бе виждал съмнително лице да се опитва да се промъкне в района на корабостроителницата. Та кой крадец или вандал ще си направи труда да ограби съоръжение, намиращо се на повече от 160 километра от най-близкия град, и то на отсрещната страна на няколко глетчера и планинския масив Андите. След малко мъжът се обърна и навлезе отново в мрака покрай редицата от бараки.

Още преди пазачът да се отдалечи в тъмнината, Пит и Джордино се озоваха на кея с плавници в ръце, с подводните скутери под мишница и изкачиха крадешком стъпалата, бързайки да се скрият от ярката светлина. Първата барака се оказа отключена и те с облекчение се шмугнаха вътре. Пит затвори вратата след себе си.

— Най-сетне у дома — въздъхна блажено Джордино.

Пит намери насмолен брезент и го провеси на единствения прозорец, като затъкна краищата му в пролуките на рамката. После включи водолазната си лампа и обходи с лъча помещението. То беше пълно с корабна железария: сандъци, препълнени с медни и хромови нитове, болтове и винтове, рафтове с прилежно подредени електроматериали, шкафове, натъпкани с половинлитрови тенекиени кутии с корабна боя — всички с етикети.

— Те явно си падат по реда и чистотата.

— Наследство от предците им.

Двамата бързо изхлузиха апаратите за дишане и подводните си облекла, после извадиха от раниците си оранжевите униформи и ги облякоха върху изолиращото водолазно трико. Накрая свалиха ботушите си и обуха кецове.

— Мина ми една мисъл — каза Джордино с мрачен израз.

— Какво?

— Ами ако на униформите на персонала на Волфови има изписани имена или нещо друго, което да не е излязло на снимките?

— Това не ни е и половин проблем.

— А какво по-лошо да очакваме?

— Намираме се в Южна Америка. Никой от нас не говори испански, дори дотолкова, че да попита къде е тоалетната.

— Е, аз може и да не го говоря свободно, но мога да се справя.

— Чудесно. Тогава ти ще водиш разговорите, а аз ще се правя, че имам проблеми със слуха.

Докато Джордино изучаваше картата на корабостроителницата и преценяваше най-краткия път до административната сграда на Волф, Пит използва случая, за да се обади по глоубълстара си.

Атмосферата в апартамента на Уотъргейт беше натежала от лоши предчувствия. В камината блещукаше огън, отморяващ на вид огън, който внасяше уют, макар да не излъчваше топлина. Трима мъже седяха на диваните около ниска стъклена масичка, върху която имаше поднос с чаши за кафе и полупразна кана. Адмирал Сандекър и Рон Литъл слушаха внимателно възрастен мъж на около осемдесет и пет години със снежнобяла коса, който за първи път си позволяваше да разкаже една дълго таена в него история.

Адмирал Кристиан Хозафел беше бивш многократно награждаван офицер от Германския военноморски флот по време на Втората световна война. Беше служил като командир на немски подводници от юни 1942 до юли 1945 година, когато официално бе предал плавателния си съд във Веракрус, Мексико. След войната Хозафел купил от американското правителство един от товарните им кораби от времето на Втората световна война съгласно плана „Маршал“ и в продължение на четирийсет години го използвал в изключително успешна търговия с търговски кораби. Накрая когато флотилията „Хозафел“ наброявала трийсет и седем кораба, той продал дяла си и се пенсионирал. Беше станал американски гражданин и сега живееше в Сиатъл, щата Вашингтон, в голямо имение на остров Уидби. Притежаваше солидна бригантина, с която той и съпругата му обикаляха света.

— Значи казвате — вметна Литъл, — че руснаците не са намерили овъглените тленни останки на Хитлер вън от бункера му в Берлин.

— Да — отвърна категорично Хозафел, — такива нямаше. Телата на Адолф Хитлер и Ева Браун горяха в продължение на пет часа. Литри бензин бяха източени от смачкани превозни средства около канцлерството, за да се облеят телата, които лежаха в кратер, образуван от избухнал съветски снаряд. Огънят се поддържаше, докато от телата им не остана нищо друго освен прах и няколко малки парченца кости. После предани есесовски офицери сложиха праха и костите в бронзова кутия. В кратера не остана нищо. След като всички остатъци от прах и кости бяха старателно изметени и прибрани в кутията, офицерите положиха в кратера напълно овъглените и неразпознаваеми трупове на мъж и жена, убити при въздушно нападение и заровени заедно с кучето на Хитлер — Блонди, отровено от Хитлер и Ева Браун с цианида от капсулите, погълнати след това и от тях.

Очите на Сандекър не се отместваха от лицето на Хозафел.

— И тези тела са открили руснаците.

Бившият командир кимна.

— По-късно те заявиха, че разпознали Хитлер и Браун по зъбите, макар да знаеха, че това не е така. Петдесет години руснаците поддържаха тази заблуда, докато Сталин и други високопоставени съветски служители смятаха, че Хитлер е избягал или в Испания, или в Аржентина.

— Какво е станало с праха им? — попита Литъл.

— Лек самолет се приземи близо до бункера сред пламъците и взривовете на снаряди от съветската армия, която напредваше към центъра на града. В момента, в който пилотът завъртя самолета за бързо излитане, есесовци се втурнаха към него и пъхнаха бронзовата кутия в товарния отсек. Без да каже дума, пилотът увеличи скоростта по пистата и бързо изчезна сред стълба дим, издигащ се над града. Пилотът дозаредил в Дания и продължил над Северно море към Берген, Норвегия. Там кацнал и предал бронзовата кутия на капитан Едмунд Мауер, който на свой ред я занесъл на борда на U-621. На друга подводница — U-2015 с командир Рудолф Харгер бяха натоварени голям брой сандъци и кутии, съдържащи ценни реликви и произведения на изкуството на нацистката партия и Третия райх, между които Свещеното копие и Кървавият флаг.

— Всичко това е част от плана, замислен от Мартин Борман, с кодовото име „Нова съдба“ — вметна Сандекър.

Хозафел го погледна с израз на възхищение.

— Много добре сте информиран, сър.

— Свещеното копие и Кървавият флаг бяха ли сред товара на U-2015?

— Запознат ли сте с историята на Копието? — поинтересува се Хозафел.

— Изучавах и писах за него в академията в Анаполис — отвърна Сандекър. — Легендите, препредавани от Библията, разказват, че един ковач на име Тубал Каин, пряк потомък на Каин, сина на Адам, изковал копие от желязо, намерено в метеорит, изпратен от Бога. Това станало някъде преди 3000 години преди Христа. Свещеното копие било предадено от Тубал Каин на Саул, после на Давид и Соломон и на другите юдейски царе. Накрая то попаднало в ръцете на римския завоевател Юлий Цезар, който го използвал в битки срещу враговете си. Преди да бъде убит, той го дал на един центурион, който спасил живота му във войната с галите. Синът на центуриона го предал на сина си, който пък го завещал на своя син, който също служил в Римския легион като центурион. Именно той стоял на хълма и гледал как разпъват на кръста Христос. Законът за земята изисквал всички разпънати на кръст престъпници да бъдат обявени за мъртви преди залез-слънце, за да не се осквернява идващият Шабат. На разпънатите на кръст крадци до Исус им счупили краката, за да ускорят смъртта им. Но когато дошъл редът на Исус, той вече бил мъртъв. Центурионът, по причина, която отнесъл в гроба си, забил копието си в ребрата на Исус, откъдето рукнал необясним поток от кръв и вода. Докато свещената кръв бликала, окървавеното копие изведнъж се превърнало в най-свещената реликва сред християнския свят след Истинския кръст и Свещения граал.

— Свещеното копие, както станало известно, стигнало до Карл Велики и се наследявало от всички следващи свещени римски императори през следващите хиляда години, преди да попадне в ръцете на хабсбургските императори и да бъде изложено на показ в кралския дворец във Виена.

— Вероятно знаете и преданието, разказващо за силата на копието — каза Хозафел, — предание, което подтикна Хитлер да го притежава.

— „Който притежава Свещеното копие и разбере силите, на които служи, държи в ръцете си съдбата на света за добро или лошо“ — цитира Сандекър. — Затова Хитлер е откраднал копието от Австрия и го задържал до последния си час. Въобразявал си е, че то ще му донесе господство над света. Интересно би било да се размисли човек дали ако Хитлер никога не е бил чувал за копието, щеше да търси пътя към властта за световно доминиране. Последното му желание е било то да бъде скрито, за да не попадне в ръцете на враговете му.

— Споменахте и Кървав флаг — обади се Литъл. — Не съм чувал нищо и за тази реликва.

— През 1923 година — започна Хозафел — Хитлер предприе опит за преврат срещу съществуващото немско правителство в Мюнхен. Това беше катастрофа. Армията стреля в множеството и няколко души бяха убити. Хитлер избяга, но по-късно бе заловен и изправен пред съда. Бе осъден на девет месеца затвор и именно тогава той написа „Моята борба“. Опитът за преврат стана известен като „Мюнхенския пуч“. Едно от първите нацистки знамена със свастика се носеше от един от бъдещите революционери, който беше убит и облян в кръв. Естествено знамето стана окървавеният символ на нацистки мъченик. Това Кърваво знаме после се използваше в церемонии за освещаване на бъдещите нацистки знамена по време на партийни събрания в знак на благословия.

— Значи нацистките съкровища са били измъкнати тайно от Германия и повече никой не ги е видял — отбеляза замислен Литъл. — Според много стари архиви на ЦРУ не са открити никакви следи от копието и други нацистки съкровища, включително произведения на изкуството и плячката от банките и държавната хазна.

— Вашата подводница е била U-699, нали? — попита Сандекър.

— Да, аз бях неин командир — потвърди Хозафел. — Малко след като няколко влиятелни нацистки военни офицери, високопоставени партийни офицери и прахът на Хитлер бяха благополучно натоварени на борда, аз отплавах от Берген в килватера на U-2015. Досега изчезването на Хитлер беше мистерия. Разказвам тази история единствено по настояване на господин Литъл и поради вероятността, както разбрах, че светът ще претърпи нов катаклизъм след падането на комета. Ако това стане, то ще ме освободи от клетвата ми да запазя тайната.

— Ние все още не сме готови да огласяваме идването на Страшния съд — каза Сандекър. — Онова, което ни интересува, е дали семейство Волф наистина са похарчили несметни суми, за да построят огромни „Ноеви ковчези“, фанатично вярвайки, че един катаклизъм ще разруши Земята и всяко живо същество на нея, или са водени от някакъв друг мотив.

— Интересно семейство са Волфови — каза замислен Хозафел. Полковник Улрих Волф беше един от най-верните хора от обкръжението на Хитлер. Той следеше всички безразсъдни заповеди и най-тъпи желания на Хитлер да се изпълняват. Полковникът също така беше и водач на група от предани нацисти, които образуваха елитна група от офицери от СС, посветени да защитават вярата. Те наричаха себе си „бранители“. Повечето от тях загинаха в сражения през последните дни на войната, по-точно всички, освен полковник Волф и още трима. Той и цялото му семейство — съпруга, четирима синове и три дъщери, двама братя, три сестри и семействата им — отплаваха на борда на U-2015. Един стар мой другар от военноморския флот, който е все още жив, ми каза, че Волф бил последният от неколцината бранители и създал някакъв вид съвременен ред, наречен „Нова съдба“.

— Вярно е. Те действат във вид на огромен конгломерат, известен като Търговско обединение „Съдба“ — уточни Сандекър.

Старият немски морски вълк се усмихна.

— Значи са се отказали от униформите, пропагандата на служебни костюми и годишните отчетни доклади.

— След като вече не се наричат нацисти, те осъвремениха манифеста си — добави Литъл.

— Освен това са създали раса от свръхчовеци — продължи Сандекър. — Чрез генното инженерство новото поколение Волфови не само си приличат на външен вид, но и тяхната анатомия и отличителни черти са еднакви. Те имат умове на гении и изключителна имунна система, която им позволява да живеят много дълго.

Хозафел видимо се напрегна, очите му се изпълниха с израз на дълбок ужас.

— Генно инженерство ли казахте? Една от металните кутии, пренесени с моята подводница, се държеше през цялото време дълбоко замразена. — Той си пое дълбоко въздух. — Тя съдържаше сперма и парченца тъкан, взети от Хитлер в един от дните, преди той да сложи край на живота си.

Сандекър и Литъл си размениха погледи.

— Мислите ли, че е възможно спермата на Хитлер да се е използвала за създаването на по-късното потомство на Волф? — поинтересува се Литъл.

— Не зная — отвърна някак нервно Хозафел. — Но се опасявам, че има вероятност полковник Волф заедно с чудовището от Аушвиц доктор Жозеф Менгеле, известен с прозвището „Ангелът на смъртта“, да са експериментирали със замразената сперма на Хитлер, за да оплодят жените Волф.

— Това е най-гнусното нещо, което съм чувал — смотолеви Литъл.

В този момент приглушен звук прекъсна разговора им. Сандекър натисна бутон на телефонния апарат на масичката за кафе.

— Има ли някой вкъщи? — разнесе се познатият глас на Пит.

— Да — отвърна рязко Сандекър.

— Обаждаме се от „Лийнинг пица тауър“. Поръчали сте пица.

— Да.

— С какво я предпочитате, със салам или шунка?

— Със салам.

— Мятаме я в пещта. Ще ви се обадим веднага щом нашият разносвач тръгне. Благодарим ви, че избрахте „Лийнинг пица тауър“.

Линията прекъсна и през микрофона се чу продължителен сигнал.

Сандекър прекара ръка по лицето си. Когато вдигна поглед, очите му бяха напрегнати и мрачни.

— Влезли са в корабостроителницата.

— Бог да им е на помощ! — промълви едва чуто Литъл.

— Не разбирам — обади се Хозафел. — Това някакъв код ли беше?

— Сателитните телефонни разговори не са обезопасени срещу подслушване с подходяща техника — поясни Литъл.

— Това има ли нещо общо с Волфови?

— Да, адмирале, има. — Сандекър понижи глас и добави: — А сега е ред вие да чуете нашата версия на историята.

30.

Пит и Джордино тъкмо излязоха от бараката, когато един глас им подвикна нещо на испански от ъгъла на постройката.

Джордино спокойно му отвърна и разпери празните си ръце в знак на съжаление.

Явно примирен с отговора, пазачът продължи покрай бараките. Пит и Джордино го изчакаха да се отдалечи, после излязоха на пътя, който водеше право в сърцето на корабостроителницата.

— Какво те попита и какво му отговори ти? — полюбопитства Пит.

— Поиска ми цигара, а аз му отговорих, че не пуша.

— И нищо повече?

— Нищо повече.

— Испанският ти се оказа по-добър, отколкото предполагах. Кога си го учил?

— Практикувах го с амбулантните търговци на плажа пред хотела ми в Масатлан — отвърна скромно Джордино. — Когато бях в гимназията, бях понаучил няколко изречения от домашната помощничка на майка ми.

— Сигурен съм, че не само на това те е научила — подметна иронично Пит.

— Това е друга история — отвърна Джордино, без да се смути.

— Предлагам оттук нататък, докато сме в района на корабостроителницата, да забравим за английския.

— Само от любопитство, с какво оръжие си?

— Със стария си и верен „Колт 45“. Защо питаш?

— Откакто те помня, не се разделяш с тази стара реликва. Защо не го изтъргуваш за някое по-модерно оръжие?

— Той ми е като стар приятел. Не помня вече колко пъти ми е спасявал живота. — Пит посочи с брадичка към издутината под комбинезона на Джордино. — А ти?

— Моето е „Пара-Орднанс“ 10+1, който задигнах от един от клоуните в мината в Пандора.

— Добре поне че имаш вкус.

— И ми излезе безплатно при това — захили се Джордино, после кимна към главните сгради на корабостроителницата. — Към коя от тях се отправяме?

Пит погледна компактния си насочващ компютър, чийто монитор бе програмиран с плана на корабостроителницата. После вдигна поглед към пътя, минаващ непосредствено покрай доковете и граничещ от другата страна с огромните метални складови помещения. Посочи към двайсететажната сграда, стърчаща над тях, на километър и половина по-нагоре по пътя.

— Онова високо здание отдясно.

— Не съм виждал такова огромно корабостроително съоръжение — отбеляза Джордино, оглеждайки огромния комплекс. — Слага в джоба си всичко, строено от този род в Япония и Хонконг.

Те изведнъж се спряха и се загледаха с извити назад глави в най-близкия суперкораб като селяни, попаднали за първи път в голям град с небостъргачи. Разнесе се вой на реактивен самолет, който снижаваше и след малко кацна на дългата писта на най-горната палуба на „бегемота“. Шумът от двигателите му се разнесе над водата, удари се в склоновете на планината и пак се върна. Гледката беше изумителна. Дори най-усъвършенстваните холивудски специални ефекти не биха могли да се доближат до реалността на това творение.

— Никой от корабостроителните заводи в света няма капацитета да построи кораб с тия размери — каза Пит, без да откъсва поглед от закотвения до дока чудовищно огромен кораб, чийто корпус се губеше някъде във висините. Нито една сграда в света, дори двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк, поставени една върху друга, не можеха да стигнат височината на този „Волфов ковчег“.

Освен по огромната носова част този плавателен съд по нищо не приличаше на кораб. По-скоро можеше да мине за съвременен небостъргач, легнал на едната си страна. Цялата надстройка беше от армирано цветно стъкло със здравината на нисколегирана стомана. Зад тях се виждаха градини, оформени да създават атмосферата на голям парк. Нямаше палуба за разходки, външни палуби или балкони. Всички палуби бяха напълно покрити. Обикновен заострен нос се издигаше към надстройката под скосен ъгъл до палубата за кацане, което според Пит беше явна стратегия за намаляване удара на огромна приливна вълна.

Той огледа кърмата на кораба с повече от обикновен интерес. Започващи от водолинията, двайсет успоредни, наподобяващи кейове съоръжения, които той прецени, че са дълги около шейсет метра, стърчаха навън под висок покрив, подпиран от петнайсетметрови колони в гръцки стил. Те служеха както за капаци на гребните винтове, така и за кейове, на които се връзваха многобройните моторни лодки, кораби с подводни крила и ховъркрафти. Широки стълбища и остъклени асансьори в основата на кейовете отвеждаха към главната надстройка. Колкото и неправдоподобно да изглеждаше, огромният плавателен съд си имаше свой собствен воден басейн, където лодките се закотвяха и издигаха от водата между кейовете, когато корабът беше в движение.

Пит огледа хилядите докери, които изпълваха доковете и палубите. Явно, че операцията за подготовка и запасяване на кораба с продоволствия беше в пълен ход. Високи кранове на релси се движеха напред-назад по дока, повдигаха дървени сандъци и ги разтоварваха в огромните отворени трюмове. Гледката беше прекалено недействителна, за да се възприеме. Изглеждаше невъзможно, че тези плаващи градове изобщо не са предназначени да излязат през фиорда в открито море. Първостепенната им цел беше да издържат на огромните вълни, преди да бъдат подети от обратното течение и върнати в дълбоки води.

Никъде нямаше тъмни кътчета, тъй като ярката светлина проникваше навсякъде. Пит и Джордино тръгнаха бавно по широкия път, като помахваха за поздрав на случайно срещнат пазач, който отминаваше, без дори да задържи поглед върху тях. Пит забеляза, че повечето от работниците се движеха из огромното корабостроително съоръжение и корабите с мотокари, наподобяващи електрически колички за голф. Започна да се оглежда за някой свободен и след малко мерна няколко такива, паркирани пред голям склад.

Пит тръгна натам, следван от Джордино, който не можеше да откъсне поглед от корабите.

— Това място е прекалено просторно, за да вървим пеш — каза Пит. — Лично аз предпочитам да съм моторизиран.

Мотокарите явно бяха на разположение на всеки от работниците, който имаше нужда от тях. Те се задействаха от акумулаторни батерии. Няколко от тях бяха струпани около огромен агрегат за зареждане и кабелите минаваха до контактите под предните седалки. Пит издърпа щепсела на първия в редицата мотокари. След като хвърлиха макарите с проводници и кутиите с боя в багажното отделение в задната част на електрическата количка, те се настаниха на предната седалка. Седнал зад кормилото, Пит я подкара така, сякаш от години беше работил тук и познаваше района.

Минаха покрай редицата от складови помещения и стигнаха до високата административна сграда. Вторият плаващ „левиатан“, закотвен край дока си, имаше по-строг външен вид. Този плавателен съд бе предназначен за селскостопански товари. Различни видове млади дървета и храсти, натоварени на ремаркета, се вкарваха в корпуса по широки товарни рампи. Стотици дълги цилиндрични контейнери с надписи „Растителни семена“ се подреждаха върху дока, за да бъдат натоварени на борда. Дълъг конвой от селскостопански машини, камиони и трактори с различна големина, зърнокомбайни, плугове и всякаква друга подобна машинария чакаха реда си да влязат вкарани в трюмовете.

— Тия хора възнамеряват да въведат нов световен ред в огромен мащаб — отбеляза Пит, като все още се опитваше да възприеме изумителната гледка.

— На какво искаш да се басираме, че един от тези кораби е натоварен с по двойка от всички видове животни?

— Не се басирам — отвърна рязко Пит. — Само се надявам, че тия хора са предвидили да оставят след себе си мухите, комарите и отровните влечуги.

Джордино разтегна устни, за да изрече някакъв подходящ остроумен отговор, но се въздържа и слезе от мотокара, след като Пит го паркира до стълби, водещи към модерната стъклена сграда. Двамата взеха макарата с електрическия проводник и кутиите с боя, влязоха в сградата и се приближиха до дълъг плот, зад който седяха двама охранители. Джордино им хвърли най-учтивата си усмивка и тихо каза нещо на испански на единия от тях.

Пазачът само кимна и посочи към асансьорите.

— Сега пък с какво го баламоса? — попита Пит, когато се качиха в кабината, като преди това обаче хвърли поглед с крайчеца на окото назад и видя, че единият от охранителите вдигна телефона и заговори възбудено. След това вратите на асансьора се затвориха.

— Казах, че един от Волфови ни е наредил да поправим електрическата инсталация в една от стените на апартамента на десетия етаж, а после да закърпим и боядисаме стената. Той нищо не възрази.

Пит огледа кабината на асансьора за телевизионни камери, но не откри такива. Изглежда, че не се страхуват от потайни действия, помисли си той. Или пък знаят, че сме тук и са ни приготвили капан. Изпълни го също и чувството, че охранителите във фоайето ги чакат.

— Време е за находчив план — каза той.

Джордино го погледна.

— План „С“ ли?

— Ще спрем на петия етаж, за да объркаме охранителите, които вероятно проследяват движението ни. Но ще останем вътре и ще пратим асансьора до десетия етаж, а ние ще се покатерим върху кабината през тавана й и така ще продължим догоре.

— Не е лош план — каза Джордино и натисна бутона за петия етаж.

— Така. А сега ме задръж върху раменете си, за да се покатеря на покрива.

Пит не помръдна. Въпреки че не откри телевизионни камери, беше напълно сигурен, че в асансьора са поставени подслушвателни устройства. Застана неподвижен и се усмихна мрачно на Джордино.

Джордино мигом го разбра и извади автомата си.

— Ама че си тежък — изпъшка той.

— Подай ми ръката си и ще те издърпам — каза тихо Пит и стисна здраво в дясната ръка колта си. Оставайки в кабината на асансьора, те застанаха от двете страни на вратите и се притиснаха в ъглите.

Вратите се отвориха и трима пазачи, облечени с подобни на техните, но черни гащеризони и с плетени шапки на главите, се втурнаха в асансьора с насочени оръжия и с погледи към отворения капак за поддръжка на тавана. Пит изпъна крак и срита силно третия мъж, който блъсна другите двама пред него и падна върху тях на пода. После натисна бутона за затваряне на вратата, изчака асансьора да измине няколко метра надолу и натисна червения авариен бутон. Асансьорът спря между етажите.

Джордино сръчно цапардоса двама от охранителите с приклада на автомата си, преди те да се осъзнаят, после заби цевта в челото на третия и изрече рязко на испански:

— Пусни оръжието си или ще пръсна мозъка ти!

Охранителят запази пълно самообладание — също като наемниците, на които се бяха натъкнали в рудника в Пандора. Пит се напрегна, чувствайки, че мъжът може да направи светкавично движение и да стреля пръв. Но охранителят зърна студения поглед в очите му и позна в него смъртна заплаха. Знаейки, че само едно мигване може да прати куршум в главата му, той разумно остави оръжието си на пода. Беше същия модел Пара-Орднанс като това, което Джордино притискаше между очите му.

— Вие, клоуни, няма да стигнете доникъде! — процеди през зъби пазачът на английски.

— Я виж ти! — възкликна Пит. — Какво имаме тук? Още един наемен стрелец като ония в Колорадо. Карл Волф сигурно ти плаща тлъсти надници, за да убиваш и умреш за него.

— Откажи се, друже. Ти си този, дето ще умреш.

— Вие тук имате отвратителния навик да си пеете една и съща песен. — Пит доближи на сантиметър колта си от лявото слепоочие. — Къде са доктор О’Конъл и дъщеря й? Казвай или ще дръпна спусъка. Може и да оживееш, но няма да имаш очна ябълка, за да виждаш. И така, къде са?

Пит беше груб, но не и садист. Изражението на изкривеното лице и злобата в очите му бяха достатъчни да подведат охранителя, че има насреща си луд, който наистина ще избие окото му.

— Затворени са в един от големите кораби.

— Кой по-точно? — попита Пит. — Те са четири.

— Не зная, кълна се, че не зная.

— Лъже — обади се Джордино с леден тон.

— Говори истината, или ще залепя и двете ти очни ябълки за стената — заплаши го Пит, като запъна петлето и притисна цевта в края на окото му.

Лицето на охранителя не се промени от страх, но все пак с омраза в очите той изрече сподавено:

— „Улрих Волф“. Там ги държат.

— Кой от тях е той?

— Корабът град, с който хората от Четвъртата империя ще отплават в открито море след падането на кометата.

— Ще са нужни две години, за да се претърси кораб като този. Дай ми по-точно местонахождение или ослепяваш. Веднага! — притисна го Пит.

— Ниво шест, секция К. Но не знам кой точно апартамент.

— Продължава да лъже — избухна Джордино. — Дръпни спусъка, но ме изчакай първо да се обърна с гръб. Не мога да гледам как кръвта ще оплеска хубавата кабина.

— Тогава стреляй и да приключваме — изръмжа мъжът.

— Къде Волфови намират убийци като теб?

— Какво те засяга?

— Ти си американец. Не са те наели от улицата, я! Сигурно си излязъл от армията, от някоя елитна сила, освен ако не бъркам. Твоята преданост към семейство Волф надминава всички граници. Защо?

— Да дам живота си за Четвъртата империя е чест за мен. Възнаграден съм, както и останалите, с това, че жена ми и синовете ми ще бъдат в безопасност на борда на „Улрих Волф“, когато целият свят бъде разрушен.

— Значи това е застрахователната ти полица.

— Ама той има семейство от хора? — удиви се Джордино. — Бях готов да се закълна, че просто се свива и мъти яйца!

— Какво те грее банкова сметка с милиарди долари, след като населението на земята ще изчезне напълно?

— Мразя песимизма — каза Джордино и стовари тялото на автомата си в тила на наемника, който се свлече в несвяст върху неподвижните тела на другарите си. Почти в същия момент звук от алармени звънци се разнесе из сградата. — Трябва незабавно да изчезваме от тоя град.

— Върши всичко стилно и изискано — каза Пит, видимо обезпокоен. — Винаги стилно и изискано.

След шест минути асансьорът спря във фоайето и вратите се отвориха. Те се изправиха срещу най-малко двайсетина охранители с автоматични оръжия, насочени към асансьора — едни прави, други клекнали в положение за стрелба.

Двама мъже, облечени като пазачи в униформени черни гащеризони и плетени шапки, нахлупени почти над очите им, вдигнаха ръце и извикаха високо с наведени глави първо на английски, после на испански:

— Не стреляйте! Ние убихме двама от нашествениците — и те издърпаха за краката две тела в жълти комбинезони и ги оставиха на мраморния под на фоайето. — Има и други, които действат отвътре — додаде задъхан Джордино. — Барикадирали са се на десетия етаж.

— Къде е Макс? — попита един от мъжете, който се държеше като началник.

Пит закри лице, уж че бърше потта си и посочи нагоре. Джордино отговори:

— Трябваше да го оставим там. Зле е ранен. Налага се бързо да повикаме лекар.

Добре обученият охранителен отряд бързо се раздели на две групи — едната се втурна към асансьора, а другата към аварийното стълбище. Пит и Джордино коленичиха до двамата припаднали охранители и се престориха, че ги преглеждат, докато не видяха възможност да се измъкнат тихомълком през главния вход.

— Не мога да повярвам, че минахме метър — каза Джордино, когато се метнаха на мотокара и отпрашиха към дока, където бе закотвен „Улрих Волф“.

— За щастие те всички бяха съсредоточили вниманието си в залавяне на нашествениците, за да се вгледат в лицата ни и да видят, че не сме тукашни.

— Униформата ми е прекалено дълга и тясна, а твоята?

— Прекалено къса и свободна, но сега нямаме време да се отбиваме при някой шивач — смотолеви Пит, натиснал докрай педала на мотокара, който обаче не можеше да вдигне скорост, по-висока от двайсет километра и това го изнервяше.

Минаха покрай величествения плаващ град, като се стараеха да избягват местата, където кипеше трескава работа. Докът беше задръстен от работници, които се движеха насам-натам с мотокари или велосипеди. На Пит често му се налагаше да натиска спирачния педал, за да не блъсне някой от докерите, които му се изпречваха на пътя, без дори да се оглеждат — толкова бяха погълнати от работата си. Огромните вилкови повдигачи също не се съобразяваха със задаващия се мотокар и пресичаха пътя му, бързайки да стигнат до товарните рампи и да изчезнат в огромните трюмове. Много вдигнати юмруци и гневни викове се сипеха след Пит, докато той криволичеше между препятствията от хора и масивни съоръжения.

Ако не бяха черните им униформи на пазачи, откраднати от мъжете в асансьора, те положително щяха да бъдат спрени и заплашени с хубав бой за това безразсъдно шофиране. По едно време Пит видя възможност да се качат на борда, без да използват дългия подвижен мост, и изви докрай кормилото надясно, изкачи се по една празна от товарни автомобили рампа на главния док и оттам се спусна по друга право в недрата на плаващия град, където товарът бе подреден и довършителните работи по поддръжката на кораба бяха привършени. В товарното депо, откъдето излизаха огромни коридори във всички посоки през долните складови помещения, Пит забеляза един мъж с червен работен комбинезон, който, изглежда, отговаряше за товаренето на продоволствията и съоръженията. Той предупреди Джордино какво да му каже на испански и след това рязко спря.

— Бързо, имаме авария на ниво шест, секция К — извика Джордино. — Кой е най-краткият път дотам?

Разпознавайки черните униформи на охраната, мъжът попита:

— Нима не го знаете?

— Току-що ни прехвърлиха от бреговата охрана — отвърна Джордино, — затова не познаваме „Улрих Волф“.

Приемайки присъствието на охранители със спешна задача, шефът по товаренето посочи към един от коридорите.

— Карайте до втория асансьор вдясно. Оставете мотокара и вземете асансьора до палуба Четири. Там е трамвайна спирка Осем. Качете се на трамвая и той ще ви отведе до секция К. После тръгнете по коридора, водещ към канцеларията на охраната и пак питайте там, освен ако знаете кой апартамент точно търсите.

— Този, в който се намират американската научна работничка и дъщеря й.

— Нямам представа къде е това. Трябва да питате шефа на охраната или шефа на секция К.

— Мучас грасиас — подвикна през рамо Джордино, докато Пит подкара към казаната им посока. — „Дотук добре“, казал мъжът на път към тротоара, след като скочил от последния етаж на Емпайър стейт билдинг. — После добави: — Моите поздравления. Да сменим оранжевите си комбинезони с черни беше гениален ход.

— Това беше единственият начин, който можах да измисля, за да не паднем в капана — каза скромно Пит.

— Колко време мислиш, че имаме, преди да ни засекат?

— Ако цапардосаш здравата пазача, той няма скоро да се появи и да се разплямпа. Единственото, което ще разкрият през следващите десет минути, е, че сме карали право към „Улрих Волф“ и сме се качили на борда. Все още не са разбрали кои сме и кого търсим.

Следвайки упътванията на шефа на товарните работи, те спряха с мотокара до втория асансьор. Той беше построен да превозва тежки товари и беше много просторен. Работници придружаваха палета, пълен с консервирана храна. Пит и Джордино се качиха с тях и слязоха на Шесто ниво, близо до перон край коловоз, опасващ целия кораб. В продължение на пет минути те крачиха неспокойно нагоре-надолу по перона. Най-сетне се зададе електрическа мотриса с пет трамвайни коли, боядисани в меко жълто отвън и зюмбюлено лилаво отвътре. Композицията спря безшумно и вратите се отвориха с лек съскащ звук. Двамата се качиха в първата кола, половината седалки на която бяха заети от хора, облечени в разноцветни гащеризони. Като привлечен от магнит, Джордино се настани до една красива жена със сребристоруса коса и сини очи, чийто гащеризон беше в пастелен синьо-сив цвят. Пит се напрегна, като видя лицето й — същото като на член на семейство Волф.

Жената ги погледна и им се усмихна.

— Приличате на американци — заговори ги тя на английски с лек испански акцент.

— Как познахте? — попита Пит.

— Повечето мъже от охраната са вербувани от американската армия — отвърна тя.

— А вие сте от семейство Волф, нали? — попита той вежливо, сякаш говореше на член на елитно общество.

Тя се разсмя чистосърдечно.

— На непознатите всички ние им изглеждаме така, сякаш сме произлезли от един и същ семенник.

— Приликата ви е поразителна.

— Как ви е името? — попита тя с доста властен тон.

— Дърк Пит — отвърна той, без да му мигне окото и всъщност глупаво, както мигом прецени в себе си, докато оглеждаше очите й за реакция. Но реакция не последва. Явно, не бе предупредена за заплашителните му действия спрямо семейството. — А приятелчето ми се казва Ал Капоне.

— Аз съм Роза Волф — представите тя.

— За мен е чест, госпожице Волф — каза Пит, — да бъда свързан с великата авантюра на вашето семейство. „Улрих Волф“ е великолепно дръзновение. Двамата с приятеля ми бяхме вербувани от американската морска пехота само преди две седмици. Наистина е привилегия да служим на семейство, което е създало такава гениална работа.

— Братовчед ми Карл беше движещата сила на построяването на „Улрих Волф“ и другите три плаващи града на Четвъртата империя — поясни с гордост Роза, очевидно поласкана от оценката на Пит. — Той събра най-добрите корабни архитекти и инженери в света да проектират и построят нашите плавателни съдове. За разлика от повечето големи туристически лайнери и супертанкери нашите кораби нямат единичен корпус, а се състоят от деветстотин херметически споени отсеци. Така че и сто от тях да се повредят и наводнят по време на очакваната масивна приливна вълна, корабите ни пак ще оцелеят.

— Наистина изумително — възкликна Джордино, правейки се на смаян. — Какъв е източникът им на мощност?

— Дизелови двигатели с девет милиона и десет хиляди конски сили, които движат кораба със скорост двайсет и пет възела.

— Цял град от петдесет хиляди жители, който може да пътува из света — отбеляза Пит. — Това просто не изглежда възможно.

— Не са петдесет хиляди, господин Пит. Когато дойде времето, този кораб ще превозва сто двайсет и пет хиляди души. Отделно другите три кораба ще превозват по още петдесет хиляди души или общо двеста седемдесет и пет хиляди, все обучени и образовани да изградят Четвъртата империя върху основите на архаичните демократични системи.

Пит едва се въздържа да не се впусне в разгорещен спор, но спря вниманието си на трамвая. Видя как покрай тях лети живописен парк с площ най-малко от двайсет акра. Той непрекъснато се смайваше от изумителния мащаб на проекта. Алеи за велосипедисти и тичащи за здраве се виеха между дърветата и езерата, в които плуваха лебеди, гъски и патици.

Роза забеляза прехласнатото му от пасторалната гледка изражение.

— Това е една от мрежите ни от паркове, места за отдих и почивка, с обща площ от петстотин акра. Видяхте ли спортните ни съоръжения, плувните басейни и минералните извори?

Пит поклати глава.

— Времето ни беше ограничено.

— Женен ли сте, имате ли деца?

Като си спомни разговора си с един от пазачите, Пит кимна.

— Да, едно момче и едно момиче.

— Ние привлякохме най-добрите възпитатели да учат и ръководят училищата ни — от ниво бавачки до преподаватели в колежи и университети.

— Това е много утешително.

— Двамата с жена ви ще можете да посещавате театри, образователни семинари и конференции, библиотеки и художествени галерии с най-отбрани исторически произведения на изкуството. Освен това имаме и зали, в които се помещават ценни находки, останали от древните народи, така че те могат да се изследват, докато чакаме околната среда на земята да се регенерира след предстоящия катаклизъм.

— Древни народи ли? — престори се на изненадан Пит.

— Да, на една цивилизация, открита от нашите предци на Антарктида, наречена аменеи. Те били напреднала раса, която изчезнала след сблъсък на комета със Земята преди девет хиляди години.

— Изобщо не съм чувал за тях — избудалка я и Джордино.

— Нашите учени изследват техните писмени паметници, за да можем ние да научим какво да очакваме през идните месеци и години.

— Как мислите, колко време ще трябва да мине, преди да започнем работата си на суша? — попита Пит.

— Едва след пет, а може би след десет години ще можем да поставим основите на новия ред — поясни Роза.

— Дали ще просъществуват толкова дълго всички тези сто двайсет и пет хиляди души?

— Забравяте, че има още кораби — отвърна тя с гордост. — Флотилията е способна да се самоиздържа. На борда на „Карл Волф“ има петдесет хиляди акра орна земя, която вече е засадена със зеленчукови и овощни градини. „Ото Волф“ ще превозва хиляди животни за храна и разплод. А четвъртият кораб — „Херман Волф“ — е предназначен само за товар. На него ще се натоварят всички съоръжения и машини, необходими за построяването на нови градове, пътища и ферми, когато можем отново да стъпваме по твърда почва.

Джордино посочи табелката над вратата на трамвайната кола.

— Наближаваме секция К.

— Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Волф — каза галантно Пит. — Предайте моите поздрави на братовчед си Карл.

Тя го погледна леко изненадана, после кимна.

— Положително ще се видим отново.

Трамваят спря бавно и Пит и Джордино слязоха. Прекосиха перона и се озоваха в преддверие, което се разклоняваше в коридори като спици на велосипедно колело.

— Оттук накъде? — попита Джордино.

— Продължаваме право напред и следваме табелите, сочещи към секция К — каза Пит и тръгна по средния коридор. — Трябва много да внимаваме.

Докато вървяха по безкрайния на вид коридор, минаваха покрай номерирани врати, някои от които бяха отворени, тъй като стаите зад тях се обзавеждаха. Надникнаха в една от тях и видяха просторни луксозни жилищни помещения. Планът беше обитателите да живеят възможно най-удобно, докато чакат да положат основите на своята общност върху онова, което ще остане на земята след падането на кометата.

На стената между всяка врата по коридора бяха окачени картини. Джордино се спря за миг и огледа картина с пейзаж в ярки цветове. Доближи се да види името на художника.

— Няма начин това да е Ван Гог — скептично отбеляза той. — Или е фалшификат, или е репродукция.

— Не, истинска е — възрази убедително Пит и посочи друга картина. — Тези произведения несъмнено идват от музеи и частни колекции на жертвите на Холокоста, откраднати от нацистите през Втората световна война.

— Колко благородно от тяхна страна да запазят тези ценности, които никога не са били тяхно притежание!

— Волфови възнамеряват да отнесат великите произведения на изкуството в обетованата си земя.

Откъде са толкова сигурни, че второто падане на комета ще улучи земята, зачуди се наум Пит. Защо да не е възможно кометата да я подмине отново, както преди девет хиляди години? Готови отговори нямаше, но веднъж измъкнат ли се благополучно заедно с Пат и дъщеря й от това място, той беше твърдо решен да намери отговорите.

След като Джордино изчисли, че са изминали около осемстотин метра, те стигнаха до голяма врата с табела, на която пишеше: „Охрана, ниво К“. Подминаха я бързо и най-накрая стигнаха до обзаведена с вкус приемна с масички, кресла и дивани около голяма камина. Приличаше на фоайе на голям и скъп хотел. Мъж и жена, облечени в зелени гащеризони, седяха зад нещо като рецепция, а на стената зад гърба им висеше картина, изобразяваща Ноевия ковчег.

— Някой от висшестоящите сигурно има мания за кодове в цветове — смънка под носа си Джордино.

— Питай ги къде се намира американската епиграфка, която дешифрира древните надписи — каза му Пит.

— Откъде да знам как е „епиграфка“ на испански?

— Измисли нещо.

Джордино въздъхна и се приближи до жената, надявайки се тя да е по-услужлива.

— Изпратиха ни да преместим доктор О’Конъл и дъщеря й в друга част на кораба — заговори той тихо, за да не проличи американския му акцент.

Жената, с бледа кожа и коса, свита на кок, огледа униформата на Джордино и с рязък тон попита:

— Защо никой не ме е уведомил, че трябва да бъдат преместени?

— На мен самия ми наредиха преди десетина минути.

— Трябва да проверя това нареждане — каза жената с официален тон.

— По-добре изчакайте. Шефът ми тръгна за насам, така че ще можете лично да говорите с него.

Тя кимна.

— Добре.

— В това време можете да ни кажете къде точно се намира апартаментът, за да помогнем за преместването й.

— Нима не знаете? — попита жената.

— Как да знаем — отвърна наивно Джордино, — като тя е под ваше наблюдение. Както виждате, партньорът ми и аз се допитваме до вас, вместо направо да идем и ги потърсим. А сега, кажете ни къде се намира тя и ние ще изчакаме моят шеф да дойде и да ви потвърди лично, щом така ще спите по-спокойно.

Ръководителката на женската секция се огъна.

— Доктор О’Конъл се намира в апартамент К-37. Само че не мога да ви дам ключа, докато не видя подписана заповед.

— Добре, не е наложително да влизаме веднага — сви с безразличие рамене Джордино. — Ще изчакаме пред вратата. — Той направи знак с глава на Пит да го последва и двамата тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. След като се отдалечиха достатъчно, че да не бъдат чути, Джордино каза:

— Държат я в К-37. Мисля, че подминахме жилищните помещения с трийсетата номерация, когато тръгнахме от асансьора.

— Дали се охранява апартаментът й? — попита Пит.

— Как да питам, след като самият аз съм облечен с униформа на охраната? Нали веднага ще ме заподозрат.

— Давай да побързаме — каза Пит. — Те може би вече са по дирите ни.

Когато стигнаха до К-37, завариха пред вратата пазач. Джордино се приближи и нехайно му каза:

— Свободен си.

Пазачът, висок с една глава над Джордино, сведе изненадан поглед към ниския етруск.

— Остават още два часа до края на смяната ми.

— Не си ли доволен, че ни пратиха по-рано?

— Не ми изглеждате познати — каза притеснен пазачът.

— Нито пък ти на нас — и Джордино понечи да се обърне, сякаш да си върви. — Няма нищо. Двамата с партньора ми ще идем да почакаме в трапезарията да ти свърши дежурството.

Пазачът изведнъж запя друга песен.

— Не, недейте. Ще използвам свободното си време, за да поспя — и без повече да се бави, той тръгна забързано към асансьора.

— Чудесно изпълнение — отбеляза Пит.

— Много ме бива да убеждавам някого — изхили се Джордино.

Веднага след като пазачът влезе в асансьора в дъното на дългия коридор, Пит заби силен ритник под бравата на вратата и я отвори. Преди още крилото да спре движението си, те се озоваха в апартамента. Една девойка стоеше в кухнята, облечена в син гащеризон, и пиеше мляко от стъклена чаша. От уплаха тя изпусна чашата върху килима. Пат се втурна от спалнята, облечена също със син гащеризон. Дългата й червена коса се бе разперила зад гърба й като ветрило. Тя изведнъж се закова на място и загледа смаяна Пит и Джордино. От отворената й уста не излезе никакъв звук.

Пит я хвана за ръката, а Джордино се спусна към момичето.

— Нямаме време за прегръдки и целувки — каза Пит. — Трябва да хващаме самолета.

— Ей, красавци, откъде изникнахте? — успя да изрече накрая тя, все още смаяна и объркана.

— Не съм сигурен, че държа да минавам за красавец — измърмори Пит, като я хвана за кръста и я забута към разбитата врата.

— Чакай! — извика тя и се отскубна от ръката му, затича се обратно към стаята и след секунди се появи, притискайки малко кожено куфарче към гърдите си.

Времето за предпазливост и полезни моменти изтече — ако изобщо го бяха предвидили двамата мъже. Четиримата се втурнаха тичешком по дългия коридор, минавайки покрай работниците, извършващи довършителните работи по кораба, които ги изгледаха учудени, но никой не се опита да ги спре.

Ако алармата беше включена досега, а Пит не се съмняваше в това, мисълта да бъдат пресрещнати от безмилостните Волфови, го пришпорваше още повече. Да слязат от кораба, да стигнат края на дока, да се гмурнат под водата на фиорда и да преплуват три и половина километра, беше само половината от проблема. Макар че щяха да изминат това разстояние по-бързо с подводните скутери, отколкото с плуване, имаше вероятност Пат и дъщеря й да загинат от хипотермия, преди да стигнат до дефилето и скайкара.

Страховете му изведнъж набъбнаха, когато зловещ звук от пискливи алармени системи прониза района на корабостроителницата в момента, в който четиримата стигнаха до най-близкия асансьор.

Засега обаче щастието беше на тяхна страна. Асансьорът стоеше с отворени врати на Шесто ниво. Трима мъже с червени гащеризони товареха кабинетни мебели. Без дума за обяснение Пит и Джордино издърпаха слисаните работници във фоайето, натикаха Пат и дъщеря й в асансьора и след петнайсет секунди вече пътуваха надолу.

Докато временно си поемаха дъх, Пит се усмихна на дъщерята на Пат — хубаво момиче с коса с цвета и блясъка на топаз и със средиземноморско сини очи.

— Как се казваш, душичке?

— Меган — отвърна момичето с широко отворени от страх очи.

— Дишай дълбоко и се отпусни — посъветва я той. — Аз съм Дърк, а този широкоплещест як приятел се казва Ал. Ще ви закараме благополучно у дома.

Думите му оказаха ефект, защото изписаният страх по лицето й бавно се замени с израз на нормално притеснение. Тя му се довери безпрекословно и за втори път тази вечер Пит се изпълни с ужас от мисълта какво ли ще се случи, когато асансьорът спре и вратите му се отворят. Той и Джордино не можеха да се измъкнат току-така, особено с двете жени до тях.

Оказа се, че страховете му са били безпочвени. На товарното ниво не ги очакваше армия от охранители с насочени към тях оръжия.

— Нямам представа къде сме — каза той, оглеждайки лабиринта от коридори.

Джордино се усмихна печално.

— Жалко, че не взехме карта на „града“.

Пит посочи към електрическа количка за голф, оставена до една врата.

— Избавлението ни било под носа — рече той, като скочи на седалката зад кормилото и завъртя ключа за запалването. Всички се качиха и той потегли, без дори да ги изчака да седнат. Тръгна напосоки, но след като прекоси трамвайните релси, щастлива случайност го изведе на широк товарен проход, водещ към товарна рампа, която се спускаше към дока.

Армията от охранители с насочени оръжия, за която с безпокойство си бе помислил, беше тук.

Охранителите слизаха от камиони и се пръсваха по дока, заемайки позиции с оръжия, готови за стрелба. Пит изчисли, че са най-малко сто на брой, без да включва хилядите други на борда на кораба. Той мигом схвана положението и извика:

— Дръжте се! Връщаме се отново към асансьора! — Той натисна спирачния педал, направи обратен завой и пое обратно по товарния проход.

Джордино хвърли поглед през рамо и видя как черните гащеризони пъплеха по дока като мравки.

— Хич не обичам, когато нещата не се подреждат както трябва — измърмори той навъсен.

— Няма да можем да се измъкнем — вметна Пат, притискайки дъщеря си до себе си. — Не и сега.

Пит хвърли поглед към Джордино.

— Нали имаше една стара военна песничка, в която се пееше: „Преди успяхме, ще успеем и този път“?

— Втората световна война не беше по мое време — рече Джордино. — Но разбирам накъде биеш.

Те бързо стигнаха до асансьора, но Пит не спря. Вратите на кабината бяха все още отворени и той продължи с количката направо вътре. Натисна бутона за Шесто ниво, извади колта си и направи знак на Джордино също да приготви оръжието си. Когато вратите на асансьора се отвориха, те застанаха лице с лице към тримата работници, пренасящи мебели, които бяха изхвърлили от асансьора преди малко. Все още смаяни от изгонването им, те крещяха и жестикулираха към мъж с жълт гащеризон, който очевидно им беше отговорник. Като видяха Пит и Джордино да излизат с количката като отвързани гладни немски овчарки с насочени оръжия, четиримата мъже замръзнаха на място и вдигнаха ръце над главите си.

— Бързо в асансьора! — нареди им Пит.

Мъжете не помръднаха, докато Джордино не повтори командата на испански.

— Извинявай — изведнъж се осъзна Пит. — Критичният момент ме подведе.

— Извинен си — каза Джордино.

Процедурата, която набързо бяха извършили с пазачите в асансьора на административната сграда, бе повторена. Шест минути по-късно те оставиха четиримата мъже по бельо, с лепенки на устата, да лежат на пода на кабината. Щом вратите се отвориха широко, Пит изкара голфкара на главната товарна палуба, спря, слезе и се затича обратно към асансьора. Натисна всички бутони за нагоре и изскочи от кабината, преди вратите да се затворят. После, следвайки упътващите табели, продължи към трамвая. Сега трима от тях бяха облечени с червени гащеризони, а четвъртият носеше жълтия гащеризон на отговорника.

Охранителите вече бяха заели местата си на кръстовището пред трамвайната спирка. Един от тях пристъпи напред и вдигна ръка. Пит бавно спря електрическата кола и погледна въпросително мъжа.

Без да знае, че Пат и дъщеря й бяха измъкнати от апартамента им, пазачът не се усъмни, като видя две жени в униформените облекла на товарачите, тъй като сред тях също имаше немалко жени, които работеха на вилкови повдигачи и на електрокари. Пат стисна ръката на дъщеря си като предупреждение да не говори и да не помръдва. Освен това обърна лицето й, за да не може охранителят да види крехката й възраст.

Пит беше предположил, че жълтият униформен цвят е определен за ръководна длъжност и почтителният поглед в очите на охранителя го потвърди.

— Какво става тук? — попита Джордино на подобрен от практикуване испански.

— Двама нашественици в униформи на пазачи са проникнали в корабостроителницата и се предполага, че са се качили на борда на „Улрих Волф“.

— Нашественици ли? Защо не ги спряхте, преди да влязат в района?

— Не мога да кажа — отвърна мъжът. — Знам само, че са убили четирима от охраната в опит да избягат.

— Четирима мъртви… — рече тъжно Джордино. — Много жалко. Надявам се да хванете тия свине. Нали така? — обърна се той към останалите от групата му и закима енергично.

— Си, си — потвърди Пит на испански, придавайки израз на отвращение на лицето си.

— Налага се да проверяваме всеки, който влиза или излиза от всеки кораб — настоя охранителят. — Така че трябва да проверим и вашите служебни карти.

— Нима приличаме на нашественици в униформи на охраната? — попита Джордино високомерно.

Охранителят поклати глава и се усмихна.

— Е, не.

— Тогава ни пусни да минем! — Приятелският тон на Джордино изведнъж стана студен и официален. — Чака ни товарене, така че нямаме време да си приказваме с вас. Вече закъснявам за събранието с Карл Волф. Затова, ако не искаш да те оставим, когато настъпи потопът, най-добре се отдръпни от пътя.

Сплашеният охранител свали оръжието си и отстъпи.

— Извинете, че ви забавих.

Тъй като не можеше да следи разговора на испански, Пит настъпи педала за газта едва когато Джордино го сръга в ребрата. Преценявайки, че е най-добре да поддържат впечатлението за корабни работници, той продължи към следващата трамвайна спирка с умерена скорост, въздържайки се с мъка да не отпраши възможно най-бързо. Пускайки едната си ръка от кормилото, той набра номер по телефона си.

Сандекър натисна бутона за високоговорителя още на първото позвъняване.

— Да?

— Обаждаме се от „Лийнинг пица тауър“. Поръчката ви е на път за дома ви.

— Мислите ли, че разносвачът ще намери къщата, без да се лута?

— Той ще се постарае да пристигне, преди пицата да е изстинала.

— Надявам се да успее — отвърна Сандекър, потискайки нетърпението в гласа си. — Вече всички тук сме много гладни.

— Движението е доста натоварено. Ще направим всичко по силите си, за да не се забавим.

— Ще оставя външната лампа да свети. — Сандекър изключи телефона и погледна адмирал Хозафел с мрачно лице. — Извинете ме за глупавия разговор, адмирале.

— Напълно ви разбирам — отвърна възрастният германец любезно.

— Какво е положението? — попита Литъл.

— Не е добро — отвърна Сандекър. — Открили са доктор О’Конъл и дъщеря й, но са изпаднали в огромно затруднение и не могат да избягат от корабостроителницата. „Движението е доста натоварено“ означава, че охраната на Волф е по петите им.

Литъл го попита:

— Какви са според вас шансовете им да се измъкнат благополучно?

— Шансове ли? — По лицето на Сандекър се изписа мъчително изражение; той като че ли се беше състарил с десет години през последния един час. — Те нямат никакви шансове.

31.

Трамваят потегли бавно от спирката, разминавайки се с друг, който се движеше в обратната посока. Макар да се плъзгаше по релсите със скорост близо петдесет километра в час, на Пит му се струваше, че превозното средство пълзи и му идеше да слезе и да го бута. Спирките, обозначени с букви от азбуката, идваха и отминаваха, като при всяко спиране той очакваше трамвайната кола да се напълни с мъже от охраната, които да ги заловят. Когато на спирка W слязоха и се качиха пътници, надеждата на Пит нарасна, но на спирка X късметът им изневери.

Шестима охранители в черни униформи се качиха в последната кола и започнаха да проверяват картите за самоличност на пътниците, които, както едва сега Пит забеляза, се носеха във вид на гривна на китката. Той се наруга, задето не бе обърнал внимание на това по-рано — можеха да откраднат две от носачите на мебели. Твърде късно му дойде наум, че охранителите ще бъдат особено подозрителни към онези, които не носят такива. Освен това му се стори, че проверките на работниците, облечени с червени и жълти униформи, като че ли траеха по-дълго.

— Приближават се — отбеляза Джордино бездушно, когато охранителите влязоха във втората от общо петте трамвайни коли.

— Да се прехвърлим предпазливо един по един в първата кола — нареди Пит.

Без повече думи Джордино тръгна пръв, след него Меган, после Пат и накрая Пит.

— Може и да стигнем до следващата спирка, преди да са се качили в тази кола — каза Джордино. — Но кой знае…

— Съмнявам се, че ще се измъкнем толкова лесно — отбеляза Пит с мрачно лице. — Нищо чудно и там да има хора от тях.

Той тръгна напред и надникна през прозорчето на вратата, водеща към малка кабина за управление в предната част на трамвайната кола. Тя беше снабдена с арматурно табло с лампички, бутони и превключватели, но ватман нямаше. Той натисна дръжката на вратата и не се изненада, че беше заключена.

Огледа внимателно арматурното табло. Едно нещо привлече вниманието му. Хващайки здраво колта си, той заби цевта в стъклото на прозореца и го счупи. Без да обръща внимание на стреснатите пътници, бръкна през счупеното стъкло и отключи вратата отвътре. Бързо отиде до арматурното табло и завъртя първия от пет позиционните лостови превключватели, свързани с електронните съединители на мотрисата. След това пренастрои компютъра, който регулираше скоростта.

Желаният резултат го удовлетвори. Четирите последни коли се откачиха от водещата кола и започнаха да изостават. Макар че всяка кола имаше свой източник на захранване, предварително зададената им скорост започна да намалява спрямо първата кола. Останалите в тях охранители не можеха да сторят нищо, освен да се свържат с други екипи за проверка и да наблюдават безпомощни как разстоянието между трамвайните коли бързо се увеличава, а обектите им на преследване набират преднина.

Четири минути по-късно Пит и групата му отминаха спирка Y, без да спират за разочарование на един екип от охранители и неколцина работници, които чакаха на перона. Пит имаше чувството, че стомахът му се е свил на ледена топка, а устата му е суха като есенно листо. Беше поел отчаян риск без никакви изгледи за успех. Той погледна през рамо към вътрешността на колата и срещна погледа на Пат, която седеше, обгърнала с едната си ръка раменете на Меган, а в другата стискаше коженото си куфарче. По бледото й лице беше изписан странен израз на тъга и отчаяние. Той отиде до нея и разроши червената й коса.

— Ще се справим — успокои я той с убедителен глас. — Старият Дърк ще ви изведе оттук над вода и планини.

Тя го погледна и се усмихна едва-едва.

— Сигурен ли си?

— Повече от сигурен — отвърна той и вътрешно се изпълни с вяра.

Измина половин минута. Пит се върна отново в кабината за управление и видя, че наближават басейна в кърмата на кораба. Няколко камиона завиваха към басейна, където, както без съмнение прецени, трамваят щеше да спре на последната спирка Z, преди да предприеме поредната си нова обиколка. Не се заблуждаваше, че охранителите са стигнали до спирката преди тях и чакаха да ги размажат с арсенала си от оръжия.

— Ще намаля скоростта на трамвайната кола до петнайсетина километра в час — съобщи Пит. — Когато извикам, всички скачаме. Покрай релсите расте трева, така че ще паднем на сравнително мека земя. Гледайте да се търкулнете напред, когато се приземите. В момента не можем да си позволим някой да си счупи или навехне крак.

Джордино обгърна с ръка раменете на Меган.

— Ние с теб ще скочим заедно. Тлъстините ми ще омекотят падането ти. — Това изобщо не отговаряше на истината. Никъде по мускулестото тяло на Джордино нямаше грам тлъстина.

Пит натисна няколко бутона и колата внезапно намали скорост. В мига, в който червените цифри на скалата на скоростомера отчетоха петнайсет километра в час, той изкрещя:

— Готови, скачайте!

Той поостана, докато ги види всички вън от трамвайната кола, после отново натисна бутоните и когато скалата показа сто километра в час, напусна кабината и скочи, докато трамваят бързо набираше скорост. Докосна меката почва първо с ходилата си, след което се претърколи с инерцията на артилерийско гюле до леха от декоративни храсти, като изпочупи клоните им и ги наби с тежината си в пръстта. След малко, олюлявайки се, се изправи на крака и усети болка в едното коляно, но тя не му пречеше да върви.

Джордино се озова зад него и му помогна да възстанови равновесието си. С облекчение той видя, че лицата на Пат и Меган не са изкривени от болка. Те като че ли бяха заети повече да изчеткват с ръка пръстта и боровите иглички от косите си. Трамваят се беше изгубил от поглед зад завоя, но стълбите, водещи към първия кей, се намираха на не повече от петнайсет метра и наблизо не се виждаше никаква охрана.

— Къде отиваме? — попита Пат, леко успокоена.

— Преди да хванем самолета си — отговори Пит, — ще трябва да поплуваме малко с лодка.

Той я хвана за ръката и я повлече след себе си, а Джордино пък обгърна с ръка раменете на Меган и двамата тръгнаха след тях. Четиримата вървяха по релсите и стигнаха до кей номер едно. Както бе предположил Пит, охранителите бяха обкръжили трамвайната спирка при секция Z, на двеста метра нагоре по коловоза. Настана смут, когато трамвайната кола профуча покрай спирката, изчезна зад завоя и продължи покрай леерното ограждане на левия борд на кораба. Охранителите, напълно сигурни, че нашествениците все още се крият в трамвайната кола, се спуснаха след нея веднага след като шефът им нареди да бъдат изключени енергийните мрежи за трамвайната система.

Пит прецени, че ще изминат още седем минути, преди охраната да стигне до спрялата кола и да види, че е празна. Ако четиримата не слезеха дотогава от кораба, залавянето им щеше да им е вързано в кърпа.

Никой от работниците на кея не им обърна внимание, когато заслизаха по стълбите за кея. Между първия и втория кей бяха завързани три плавателни съда: малък седемметров ветроход, дванайсетметров моторен катер „Гранд Банкс“ и една класическа седемметрова моторница.

— Качваме се на най-голямата лодка — каза Пит, крачейки спокойно по кея.

— Както разбирам, няма да идем да си приберем водолазната екипировка — подметна Джордино.

— Изключено е Пат и Меган да стигнат до брега живи с плуване в тази ледена вода. Най-добре е да пробваме късмета си по повърхността.

— Моторницата е по-бърза — изтъкна Джордино.

— Да, така е — съгласи се Пит, — но охраната ще стане подозрителна, ако види бърза лодка да отпердашва нанякъде от корабостроителницата. Моторният катер „Гранд Банкс“, плавайки спокойно по водата, няма да привлече ничие внимание.

Пит се приближи и спря до мостчето. Един докер миеше с маркуч палубата.

— Хубава лодка — подвикна му Пит усмихнат.

— А? — докерът явно не разбираше английски.

Пит тръгна по мостчето и посочи изящните линии на „Гранд Банкс“ 42.

— Хубава лодка — повтори той и влезе в мостика.

Докерът го последва, като започна да протестира, че влизането е забранено, но щом се озоваха вън от полезрението на другите работници на кея, Пит му заби силен юмрук в челюстта и го просна на пода. После подаде глава навън от кабината и извика:

— Ал, отвързвай въжетата. А вие, дами, бързо на борда.

Пит огледа приборите на пулта за управление. Завъртя ключа и натисна двата стартерни бутона. В машинното отделение долу чифт големи корабни дизелови двигатели се завъртяха и шумно забоботиха. Той плъзна десния прозорец настрани и надникна навън. Джордино беше отвързал предните и задните въжета и се качваше на борда.

Пит задейства реверсивния механизъм и много бавно започна да отлепва лодката от кея в посока към откритите води на двайсетина метра назад. Подмина двама докери, които монтираха леер около кея и им помаха с ръка. Те му помахаха в отговор. Много по-лесно е да се измъкнеш крадешком, помисли си той, отколкото да се втурнеш през оградата за добитък като разярен бик.

Катерът стигна края на кея и навлезе в открити води. Сега кърмата на огромния кораб се извисяваше над него. Пит отмести лоста до положение „Напред“ и „Гранд Банкс“ се плъзна покрай „Улрих Волф“. За да стигнат до фиорда и излязат от района на корабостроителницата, те трябваше непрекъснато да плават покрай плаващия титан. Пит увеличи скоростта до осем възела — умерен ход, който според него нямаше да събуди подозрения. Засега нямаше викове, алармени звънци или подсвирквания, нямаше никакви признаци, че са преследвани, нито прожектори, които да ги осветят на фона на тъмната вода.

При тази скорост щяха да са им нужни петнайсет минути, за да изминат цялата дължина на суперкораба и да завият покрай носа му, преди да се отдалечат на безопасно разстояние и извън обсега на светлините от корабостроителницата. Петнайсет мъчителни минути, които щяха да им се сторят цели петнайсет години. Това беше само първото препятствие. Тепърва им предстоеше да се измъкнат от патрулните лодки, а дотогава имаше вероятност екипажите им да бъдат предупредени за бягството на нашествениците с моторния катер „Гранд Банкс“.

Те не можеха да направят нищо, освен да стоят на закрито в главната кабина и да наблюдават как подминават огромния кораб. Множеството прозорци от носовата част до кърмата светеха отвътре и отвън като бейзболен стадион по време на вечерен мач. Ако славните класически лайнери „Титаник“, „Лузитания“, „Куин Мери“, „Куин Елизабет“ и „Нормандия“ се наредяха по дължина един до друг, пак нямаше да покрият дължината на „Улрих Волф“.

— Така бих си хапнал един хамбургер сега — подметна Джордино с желанието да намали напрежението.

— Аз също — каза Меган. — Те ни даваха само някаква безвкусна питателна храна.

Пат се усмихна, макар лицето й да изглеждаше напрегнато.

— Още малко, миличка, и ще си хапнеш и хамбургер.

Пит се извърна назад от щурвала.

— Как се отнасяха с вас?

— Не грубо — отвърна Пат, — но никога не са ми нареждали толкова много противни и нахални хора. Караха ме да работя по двайсет часа на ден.

— За да дешифрираш аменейски надписи от друга камера ли?

— Не, те не бяха от друга. Бяха снимки на надписи, направени в потънал град, който открили на Антарктида.

Пит я погледна с любопитство.

— На Антарктида ли?

Тя кимна.

— Скован между ледовете, нацистите го открили преди войната.

— Елзи Волф ми каза, че разполагали с доказателство, че аменеите били построили шест такива камери.

— Това не знам — призна Пат. — Останах обаче с впечатлението, че те използват заледения град за някаква цел. Само че не разбрах каква.

— Научи ли нещо ново от надписите, които те принудиха да разчетеш?

Докато разговаряше, тъгата и безпокойството по лицето на Пат изчезнаха.

— Тъкмо започвах работата си над тях, когато вие двамата нахълтахте в апартамента. Те бяха изключително заинтересовани да узнаят какво ние сме дешифрирали от камерите в Колорадо и на остров Сен Пол. Изглежда, че Волфови отчаяно желаят да проучат разказите на аменеите, описващи последиците от падането на кометата.

— Това е така, защото всички надписи, които са намерили в потъналия град, са отпреди катаклизма. — Той замълча и посочи с брадичка коженото й куфарче.

— Там ли е всичко това?

Тя го повдигна.

— Тук са снимките от камерата в Антарктида. Как можех да ги оставя!

Той задържа поглед върху лицето й.

— Вече не се раждат жени като тебе.

Може би Пит щеше да добави още нещо, но видя, че една лодка пресича пътя им на стотина метра пред тях. Приличаше на работна лодка и държеше постоянен курс, когато зави и мина покрай левия борд на „Гранд Банкс“. Екипажът изглеждаше съсредоточен в работата си и не обърна никакво внимание на моторния катер.

Когато наближиха предната секция на „Улрих Волф“ и все още никой не ги преследваше, Пит се поотпусна малко и попита:

— Казваш, че те проучват какво ще бъде положението след падането на кометата.

— Да, и то сериозно проучват. Предполагам, че искат да съберат по възможност всички данни, необходими за оцеляването им.

— Все още не разбирам защо Волфови са толкова сигурни, че някаква комета ще се върне и ще се сблъска със Земята до няколко дни според предсказанията на аменеите, направени преди девет хиляди години — каза Пит.

Пат поклати бавно глава.

— Нямам отговор на това.

Без да променя скоростта от осем възела, Пит леко изви кормилното колело и предприе широк завой, за да заобиколи носа на „Улрих Волф“. Излизайки от края на дока, видя, че сега той е оживен от докери и охранители, които проверяваха самоличността на всички мъже и жени в червени гащеризони. Подмина малка моторница, плаваща без светлини, която заплашително направи завой от 183 градуса и пое след тях в килватера им. Той постави насочващия си компютър върху рамката на защитната преграда срещу вятъра и изучи показанията, които щяха да го преведат през тъмнината до дефилето, където се намираше скайкарът.

Пет километра до дефилето, пет километра по вода в плавателен съд, който не предоставяше никаква защита срещу търсещи прожектори или автоматични оръжия и тежки картечници. Единственото им въоръжение бяха два пистолета. Освен това ги застрашаваха патрулните лодки, които положително бяха вече уведомени за откраднатия моторен катер, с който нашествениците се опитваха да избягат от района на корабостроителницата. Утешителното беше, че патрулните лодки бяха в другия край на фиорда и това им предоставяше поне няколко минути преднина. Но слаба беше тази утеха. Превъзхождащите ги по скорост лодки лесно щяха да пресекат пътя на „Гранд Банкс“, преди плавателният им съд да стигне входа на дефилето.

— Ал!

Джордино мигом се озова до него.

— Слушам!

— Намери някакви бутилки. Сигурно има някъде на борда. Изпразни ги, ако са пълни и ги напълни с каквото силно запалително вещество намериш. Дизеловото гориво се възпламенява бавно. Потърси бензин или някакъв разтворител.

— Коктейл „Молотов“, а? — захили се като демон Джордино. — Не съм хвърлял такъв, откакто ходех на детска градина. — След две крачки той заслиза по стълбата към машинното отделение.

Пит едва се удържа да не увеличи скоростта. Погледна през рамо и видя моторницата, която ги застигаше и след малко се изравни с тях. Светлините от корабостроителницата осветиха двама мъже в черни униформи — единият управляваше моторницата, а другият стоеше на кърмата и стискаше в ръка автоматична пушка. Мъжът на щурвала започна да му прави знаци, сочейки ухото си. Пит разбра съобщението и включи радиото, като го остави на честотата, на която беше.

Разнесе се глас на испански, чийто тон непогрешимо говореше, че издава команда. Той грабна микрофона и отвърна:

— Но абла еспаньол.6

— Алто!7 Алто! — изкрещя гласът.

— Слезте долу и легнете по корем на пода — нареди Пит на Пат и Меган.

Те мълчаливо се подчиниха и се втурнаха надолу по стълбата към главната кабина.

Пит намали скоростта и се показа на вратата на мостика. Колтът със запънат ударник беше пъхнат в колана му. Охранителят на кърмата на моторницата приклекна в готовност да скочи на борда на „Гранд Банкс“.

Пит измери разстоянието между двата плавателни съда и влезе отново, за да увеличи скоростта, но леко, колкото да се движи успоредно на патрулната лодка, така че канещият се да скочи на борда на „Гранд Банкс“ охранител да прехвърли леерното ограждане точно там, където е вратата за мостика. Трябваше точно да улучи момента. Зачака търпеливо като ловец, наблюдаващ небето за прелитаща патица.

Точно когато охранителят отлепи крака, за да скочи, Пит побутна напред ръчната газ, увеличавайки леко скоростта, после рязко я върна назад. Внезапното движение обърка охранителя и той се просна по корем върху тясната лява палуба на „Гранд Банкс“.

Пит спокойно прекрачи навън от мостика, заби петата на десния си крак във врата на мъжа, наведе се, измъкна от ръцете му автоматичната пушка „Бушмастер“ M17S — и го удари с приклада по тила. След това насочи оръжието в мъжа на щурвала и стреля. Не го улучи, тъй като мъжът мигом падна на колене, изви рязко кормилното колело, увеличи скоростта и под остър ъгъл се отдалечи от „Гранд Банкс“. Със силен рев от двигателя моторницата подскочи в облак от пръски и разпенена вода. Без повече да я гледа, Пит влезе отново в кабината и подаде максимален приток на гориво. Кърмата на „Гранд Банкс“ потъна във водата, носът й щръкна нагоре и моторният катер запердаши по черната вода със скорост близо двайсет възела.

Сега Пит съсредоточи вниманието си върху патрулните лодки, които се връщаха от края на фиорда. Те плаваха с максимална скорост и прожекторите им осветяваха водата на косъм от „Гранд Банкс“. Повече от ясно беше, че охранителят от малката моторница им беше съобщил всичко по радиовръзката. Водещата лодка се отдели на около осемстотин метра пред другата. Пит не можеше да предвиди кога най-близката патрулна лодка ще поеме по курс на неминуем сблъсък с „Гранд Банкс“. Сигурен беше обаче, че ще пресече пътя му, преди да са стигнали до входа на дефилето. След шест-седем минути щеше да стане ясно дали са обречени да оцелеят, или да загинат.

Вече бяха далече от корабостроителницата, оставаше им да изминат не повече от три километра.

Моторницата с извънбордов двигател се намираше на около стотина метра встрани и малко зад тях. Причината охранителят зад щурвала да не открие огън с бушмастера си беше, че се опасяваше да не улучи партньора си.

Джордино се върна в кабината с четири шишета от тенекиена кутия, пълни с разтворител, който се използваше за почистване на маслото и греста в машинното отделение. Шишетата бяха запушени с тънки парцалени ленти. Той внимателно постави бутилките върху възглавниците на една от пейките. Набитият италианец имаше голяма рана на челото си.

— Как пострада? — попита го Пит.

— Ами от един мой приятел, който не може да управлява плавателен съд. Бях отхвърлен в другия край на машинното отделение и така си джаснах главата в една тръба, че искри ми излязоха пред очите. — В този момент Джордино зърна неподвижното тяло на изпадналия в безсъзнание охранител, проснато отвън пред вратата. — О, моите най-искрени извинения. Значи си имал гост.

— Да, но неканен.

Джордино застана до Пит и се загледа през преградата срещу вятъра в приближаващата се патрулна лодка.

— Не давай никакви предупредителни изстрели на екипажа. Всички са въоръжени до зъби и само си търсят извинение да ни обърнат във водата.

— Не ми се вярва — каза Пит. — На тях все още им е нужна Пат. Може и да се отнесат грубо с нея и Меган, но няма да ги убият. Ние с теб обаче ще станем история. Но смятам да им поднеса малка изненада. Ако ги привлечем достатъчно близо, може и да ги зарадваме с празничен огън на открито.

Джордино се обърна и се вторачи в лицето на Пит. Повечето мъже на негово място щяха да си помислят, че поражението им е неминуемо, но той не видя и сянка на подобна мисъл в очите му. Те изразяваха единствено пресметната решителност и леко проблясваха от очакване.

— Ти — каза Пит на Джордино, — ще се занимаваш с играчките си. Дай ми оръжието си и иди да залегнеш ниско в другия край на мостика, докато не чуеш изстрели.

— От теб или от тях?

— Няма значение.

Джордино му подаде автомата си без повече въпроси, а в това време Пит увеличи още малко оборотите на двигателите. „Гранд Банкс“ даваше всичко от себе си, но все пак това беше плавателен съд, предназначен за удобни разходки по вода, а не за надбягване.

Командирът на патрулната лодка не се поколеба да скъси разстоянието до моторния катер. Нямаше причина да смята, че някой на борда ще е достатъчно луд да напада плавателен съд, въоръжен с две картечници плюс ръчни стрелкови оръжия, носени от мъже, обучени да убиват при най-малката провокация. Той огледа „Гранд Банкс“ през очилата си за нощно виждане, видя само един мъж да стои зад щурвала в мостика и направи огромна грешка в качеството си на нападател — дълбоко подцени неприятеля си. Прожекторите бяха насочени към „Гранд Банкс“ и обливаха с ослепителна светлина моторния катер.

Пяната около носа се стопи, когато единайсетметровата патрулна лодка се доближи до „Гранд Банкс“ и полека се изравни с борда му на разстояние не повече от пет-шест метра. От мястото си Пит присви очи от силната светлина и различи по един мъж зад всяка от картечниците, насочени право към него. Други трима мъже стояха рамо до рамо на откритата палуба зад кабината, въоръжени с бушмастери. Пит не можеше да види Джордино, приклекнал ниско в другия край на мостика, но знаеше, че приятелят му е готов да запали или с кибрит, или със запалка тампоните в гърлото на бутилките, пълни със запалителна течност. Моментът беше изнервящ, но не и лишен от надежда, поне в съзнанието на Пит.

Той не изгаряше от желание да убива някого, дори такива закоравели убийци, към които гледаше сега, и на чиито зли съмишленици се беше натъкнал в Колорадо. Нямаше съмнение, че животът му, както и този на Джордино нямаше да струва и пукната пара, ако двамата бъдеха заловени. Видя, че командирът на патрулната лодка доближи микрофон до устата си.

Пит беше разбрал, че думата „алто“ означава „спри“ и не му беше трудно да предположи, че думите, които я последваха, означаваха, че ако не прави онова, което му се заповядва, охранителите ще открият огън. Направи знак с ръка, че е разбрал, после хвърли още един поглед първо към разстоянието, което го делеше до дефилето — вече по-малко от осемстотин метра — а след това и към втората патрулна лодка, за да прецени кога тя ще се притече на помощ на тази. После провери дали двете автоматични оръжия са здраво втъкнати в колана на гърба му и едва тогава превключи двигателя на празен ход.

Отиде до вратата на мостика, но не прекрачи прага, вдигна ръце и застана в ярката светлина на прожектора. Не си направи труда да използва ограничения си речник от испански думи и извика на английски:

— Какво искате?

— Не се съпротивлявайте! — заповяда командирът, без да използва микрофона, тъй като лодката беше вече съвсем близо. — Изпращам хора на борда ви.

— Как да се съпротивлявам — отвърна Пит с нотка на отчаяние в гласа, — след като не съм въоръжен като вас.

— Кажете на другите да излязат на палубата!

Без да сваля ръцете си, Пит се обърна и се направи, че предава заповедта.

— Страхуват се, че ще ги застреляте.

— Няма да застреляме никого — отвърна командирът с мазен глас.

— Моля ви, изгасете тая светлина — каза Пит. — Заслепявате ме, а и плашите жените.

— Останете на мястото си и не мърдайте! — извика нервно командирът.

След малко патрулната лодка намали ход и застана под ъгъл спрямо „Гранд Банкс“. На един-два метра от моторния катер двама от охранителите свалиха оръжията си и се заеха да спускат ударосмекчителите над леерното ограждане на патрулната лодка. Това беше удобен случай, който Пит очакваше. Дори мъжете зад картечниците се отпуснаха, а единият даже запали цигара. Тъй като и екипажът и командирът им не виждаха никаква заплаха, бдителността им намаля — явно чувстваха, че положението е под техен контрол.

Държането им беше точно такова, на каквото се надяваше Пит.

Хладнокръвно и с точно премерени движения той стрелна ръцете си зад гърба, извади едновременно двата автомата, насочвайки ги съответно към мъжа зад носовата картечница и към стрелеца на кърмата и започна да натиска спусъците колкото бързо позволяваха пръстите му. От разстояние четири и половина метра не можеше да не улучи. Картечарят на носа се свлече на колене с куршум в рамото. Стрелецът на кърмата изхвърли ръце нагоре, залитна назад и се прекатури през планшира във водата.

Почти в същия момент възпламенените бутилки полетяха над мостика на „Гранд Банкс“ и се посипаха като метеорен дъжд върху кабината и палубите на патрулната лодка. Пръскайки се на парчета от удара, съдържанието на бутилките се запалваше и избухваше. Огнената течност се разля по патрулната лодка и я превърна в горяща клада. Буквално цялата открита кърмова палуба и половината от кабината бе обзета от пламъци. Огнените езици скоро забълваха от всеки отвор. Осъзнавайки, че са на път да изгорят живи, всички от екипажа започнаха да скачат в студената вода. Раненият картечар в носовата част също запълзя по палубата между пламъците и скочи зад борда. Без да обръща внимание на пламъците, плъзнали по дрехите му, командирът изгледа с унищожителен поглед Пит, преди да размаха юмрук и да скочи във водата.

Свирепа мижитурка, нарече го наум Пит.

Той не изчака повече от секунда. Втурна се към пулта за управление в мостика и мигом включи двигателя на пълен напред, възобновявайки прекъснатото пътуване на „Гранд Банкс“ към дефилето. Едва тогава си отпусна малко време да се обърне и погледне към патрулната лодка. Тя цялата бе обгърната от пламъци, които подскачаха високо към нощното небе. Черен дим се извиваше нагоре и закриваше звездите. След минута резервоарът й за горивото избухна и във въздуха като фойерверки изригнаха горящи отломки. Лодката се наклони назад и кърмата й започна да потъва със съскащ звук от допира на пламъците с ледената вода. После с огромна въздишка, сякаш имаше душа, плавателният съд се загуби от поглед под водата.

Джордино дотича до мостика и застана на вратата, загледан в плаващите обгорели отломки и петното гориво, разлято върху повърхността.

— Точна стрелба — рече той тихо.

— Чудесно мятане.

Джордино изпъна врат към втората патрулна лодка, която се носеше стремглаво по фиорда. После се обърна леко и погледна към брега.

— Скоро ще ни настигнат — отбеляза той.

— Но няма да се доближат като приятелчетата си. Ще останат на безопасно разстояние и ще се целят в двигателя ни.

— Пат и Меган са долу — напомни му Джордино.

— Доведи ги тук — каза Пит, докато гледаше показанията на насочващия си компютър. Извърши лека настройка и изви „Гранд Банкс“ с още пет градуса на югозапад. Оставаха около петстотин метра. Разстоянието бързо се стопяваше. — И им кажи да се приготвят да напуснат катера в мига, в който се блъснем в брега!

— Ще се блъснеш в ония скали с пълна скорост?

— Ами няма да имаме време да завържем катера за някоя скала и да слезем на брега под дъжд от конфети и звуци на фанфари.

— Отивам — рече Джордино.

Втората патрулна лодка плаваше право към тях, без да подозира за намеренията на Пит да стигне до брега. Прожекторът й осветяваше неотклонно „Гранд Банкс“ като прожектор, следящ балерина на сцена. Двата плавателни съда се доближаваха бързо. Тогава командирът на патрулната лодка разбра намеренията на Пит и изви плавателния си съд, за да застане на пътя му и да не му позволи да стигне до брега. Със скорост почти наполовина на скоростта на отмъстителите му, Пит би трябвало да приеме факта, че се е включил в състезание, което със сигурност щеше да загуби. Въпреки това той стоеше зад щурвала, без да трепне и изпълнен с непоколебима решителност. Битката щеше да е изключително неравна, но той нямаше да си подаде и другата буза. През ума му изобщо не минаваше мисъл за провал.

Точно тогава той прозря неочаквана възможност и бързо включи реверсивния механизъм. „Гранд Банкс“ потрепери от внезапната маневра и се закова на място. Гребните винтове разбъркаха водата до силен водовъртеж от пяна. После моторният катер се задвижи назад и квадратната му транцова дъска започна да изхвърля водата настрани като булдозер.

Джордино се появи заедно с Пат и Меган. В очите му заблестяха весели пламъчета, когато видя как патрулната лодка тъкмо щеше да препречи пътя им и „Гранд Банкс“ запори водите назад.

— Не ми казвай. Изгарям от нетърпение да позная. Предприемаш поредния си хитър план.

— Не хитър, а отчаян.

— Възнамеряваш да забиеш нос в лодката, нали?

— Ако изиграем правилно картите си — заговори като картечница Пит, — вярвам, че ще успеем да „разкървавим“ носа й. А сега всички на пода. Използвайте каквото солидно прикритие намерите и не мърдайте оттам. Защото положително ни очаква градушка.

Нямаше време за повече приказки. Командирът на патрулната лодка не разбра целта на реверсивния ход на плячката си, промени курса си така, че да мине на два-три метра пред носа на „Гранд Банкс“, спря и се насочи право към „Гранд Банкс“. Това беше военноморска тактика, наречена „Т-форсиране“. Както стоеше зад щурвала, той вдигна ръка в знак към картечарите си да открият огън.

Две неща се случиха в един и същ момент. Пит превключи на пълен напред и картечниците на патрулната лодка зачаткаха. Гребните винтове на „Гранд Банкс“ загребаха вода и понесоха моторния катер напред, докато куршумите заваляха като дъжд върху мостика. Стъклото на защитната преграда се разби и пръсна на хиляди парченца из кабината. Пит беше успял да се просне на пода зад пулта за управление, като едната му ръка продължаваше да държи долната извита част на кормилното колело. Той не забеляза, че дланта на ръката му бе срязана от отхвръкнало парче стъкло, докато кръв не закапа в очите му. Горната кабина на „Гранд Банкс“ продължаваше да се превръща в трески. Картечарите стреляха високо, за да всеят ужас в съзнанието на онези, които лежаха проснати на пода. Деветмилиметровите снаряди пръсваха всичко, което улучеха, и вътрешността на мостика се изпълни с вихрушка от летящи отломъци.

Командирът на патрулната лодка бе намалил скоростта до минимум и почти дрейфуваше, за да даде възможност на картечарите да се насладят на обстрела на близката си цел. Задоволството му обаче са оказа прибързано. Пит едва ли би могъл да подбере по-точен момент. Командирът твърде късно осъзна намеренията му. Преди да успее да изтегли от пътя патрулната си лодка, видя как „Гранд Банкс“ най-неочаквано се устреми напред с въртящи се на пълни обороти двигатели.

Последва стържещ звук от огъващи се и изкривяващи се плоскости от стъклено влакно и дърво. Носът на „Гранд Банкс“ се вряза в десния борд на противниковия съд и проникна до кила. Лодката се наклони наляво и всеки на борда й побърза да се хване за нещо солидно, за да не се прекатури във водата.

Пит скочи на крака, дръпна лоста на реверсивния механизъм и изтегли моторния катер от дупката в корпуса на патрулната лодка. В следващия миг водата нахлу и забълбука в пробойната й. За секунда пробитият съд се изправи отново, но черната вода вече заливаше палубата и той започна да потъва. Прожекторът му продължи да свети, сякаш да осветява пътя му до дъното на фиорда, а моряците правеха усилия да се задържат на повърхността на ледената вода.

— Ал — подвикна спокойно Пит, — провери предния отсек.

Джордино хлътна в един люк и след секунди се върна.

— Пълним се с вода като огромна вана. След пет минути ще последваме нашите приятелчета на дъното, дори и по-рано, ако не спреш това корито.

— Кой е казал, че продължаваме напред? — Погледът на Пит беше прикован в насочващия компютър.

Разстоянието до брега и входа на дефилето беше само петдесет метра, но беше невъзможно да бъде преодоляно от бързо потъващия плавателен съд. Опитът да бъде придвижен напред щеше само да ускори водния поток, нахлуващ през разбития нос.

— Проблемът с наводняването временно е разрешен — предупреди той останалите. — Излезте на палубата и се хванете здраво за нещо. След малко ще се ударим в скалите.

— Да излезем на палубата? — повтори изумена Пат.

— В случай че катерът се преобърне от удара, е по-добре да сте на открито, откъдето ще можете да скочите във водата.

Още не беше довършил мисълта си, когато Джордино избута жените навън и ги накара да седнат на палубата, облегнати с гръб на кабината, и да се хванат за леерното ограждане. Той седна между тях и обви силните си ръце около кръстовете им. Пат се беше вцепенила от страх за разлика от Меган, която, гледайки лицето на Джордино, черпеше смелост от него. Той и мъжът зад щурвала ги бяха извели засега от опасността. Трудно й беше да повярва, че няма да спазят думата си да ги закарат благополучно у дома.

„Гранд Банкс“ продължаваше да потъва бавно. Дефилето беше вече съвсем близо. Черните скупчени скали, по които Пит и Джордино бяха минали, преди да предприемат подводното си пътуване към корабостроителницата, отново се надигнаха застрашително пред тях. Пит положи усилия да заобиколи най-големите скали, чиито форми едва се очертаваха от бялата пяна на шейсетсантиметровите вълни на фиорда, които се разбиваха в тях.

В следващия момент гребните винтове се удариха със силен метален звук, откъснаха се и оставиха двигателя да препуска без контрол. Още скали прелетяха покрай тях. Последва нов по-силен удар. Катерът потрепери, но се плъзна още един-два метра напред, след което лявата страна на транцовата дъска изскърца от сблъсъка си в един огромен камък, който я разцепи на трески. Като отприщен бент водата заля задната открита палуба и наклони кърмата. Следващият удар откърти кила, а след него и дървената обшивка на корпуса се разпадна на парчета. Ужасяващите звуци секнаха, когато „Гранд Банкс“ най-накрая се закова на място на три метра от скалистата брегова ивица.

Пит грабна насочващия компютър и се втурна към вратата на мостика.

— Който ще слиза, да слиза! — извика той, като грабна под мишница Меган и й се усмихна. — Извинявай, млада госпожице, но нямаме време да се мотаем в търсене на стълба. — Пит преметна крака над леерното ограждане и се спусна заедно с Меган в ледената вода. След метър и двайсет краката му стъпиха на дъното. Знаеше, че Пат и Джордино са точно зад него, когато закрачи по хлъзгавите скали към сушата. Щом излезе от водата, той пусна Меган и погледна насочващия си компютър, за да провери дали това е дефилето, от което дойдоха. Това беше. Скайкарът се намираше на няколко минути път.

— Ти си ранен! — възкликна разтревожена Пат, като видя тъмната струя кръв, която се стичаше по ръката на Пит.

— Порязване от стъкло — отвърна той нехайно.

Тя бръкна под червения си гащеризон, скъса сутиена си и завърза с него ръката на Пит.

— Само такава превръзка не съм имал — измърмори той с усмивка.

— При тези обстоятелства — отвърна тя, докато правеше възел, — това е най-доброто, което мога да направя.

— Че кой се оплаква? — Той я прегърна и се обърна към мрачината, където беше Джордино. — Всички ли сме налице?

Джордино хвана Меган за ръката.

— Адреналинът продължава да кипи.

— Тогава да вървим — рече Пит. — Частният ни самолет ни чака.

За Сандекър и агент Литъл очакването на следващото обаждане от страна на Пит и Джордино им се стори безкрайно. От огъня в камината бяха останали само няколко тлеещи въглена, но адмиралът нямаше никакво желание да го разпали отново. Той пушеше поредната си голяма пура и синият й дим закриваше тавана като мъгла. Той и Литъл седяха като омагьосани и слушаха разказите на адмирал Хозафел, разкази, които той бе таил в себе си повече от петдесет и пет години.

— Значи казвате, адмирале, че нацистите изпратили експедиции за проучване на Антарктида няколко години преди войната — вметна по едно време Сандекър.

— Да. Адолф Хитлер беше много по-градивен, отколкото го смятаха повечето хора. Не зная какво го подбуждаше, но той изпитваше някакво особено влечение към Антарктида и имаше намерение преди всичко да я насели и да я използва като огромна военна база. Вярваше, че ако мечтата му се осъществи, неговите военноморски и военновъздушни сили ще могат да владеят всички морета на юг от Тропика на Козирога. Капитан Алфред Ритшер бе натоварен да ръководи голяма експедиция за изследване на субконтинента. Един от първите немски самолетоносачи „Швабенланд“, използван в началото на трийсетте години за дозареждане с гориво хидропланите, летящи над Атлантическия океан, бе преоборудван за антарктически изследвания и излетя от Хамбург през декември 1938 година под предлог, че ще проучва възможности за изграждане на китоловна база. След като стигна местоназначението си в средата на южното лято, Ритшер изпрати самолет с най-новите и усъвършенствани немски снимачни камери. Бяха направени над единайсет хиляди въздушни снимки на площ от близо четиристотин хиляди квадратни километра.

— Чувах слухове за такава експедиция — вметна Сандекър, — но едва сега научавам действителните факти.

— Година по-късно Ритшер потегли с по-голяма експедиция, този път с по-усъвършенствани самолети, снабдени с шейни, за да могат да се приземяват върху лед. Те закараха и малък цепелин. Тогава заснеха деветстотин хиляди квадратни метра, след което кацнаха на Южния полюс и забиха знамена със свастика през трийсет километра, за да очертаят границите на нацистка територия.

— Открили ли са нещо от особен интерес? — попита Литъл.

— Да, откриха — отвърна Хозафел. — Въздушните снимки са запечатали няколко обезледени площи, замръзнали езера с дебелина на заледената им повърхност не повече от метър и двайсет, както и признаци на растителност на някои места. На снимките си виждаха също и нещо като участъци от пътища под леда.

Сандекър се размърда неспокойно.

— Искате да кажете, че германците са открили доказателства за цивилизация на Антарктида?

Хозафел кимна.

— Екипи, използващи моторизирани превозни средства за сняг, откриха естествени ледени пещери. Докато ги проучвали, се натъкнали на останки от древна цивилизация. Откритието въодушеви нацистите и те използваха инженерната си и техническа находчивост, за да построят обширна подземна база на Антарктида. Това беше най-дълбоко пазената тайна по време на войната.

— Доколкото съм запознат — вметна Литъл, — съюзническите разузнавателни източници не са обърнали внимание на слуховете за нацистка база на Антарктида. Сметнали ги за изсмукана от пръстите пропаганда.

Хозафел се усмихна накриво.

— Такава беше и целта. Веднъж обаче адмирал Дониц за малко да се изпусне. По време на реч пред командирите си на подводници той съобщи: „Подводният флот е горд, че построи за фюрера непробиваема крепост на другия край на света“. За щастие никой не обърна внимание на завоалираната му мисъл. В началото на войната подводниците под мое командване не бяха изпращани до Антарктида, затова едва в края на войната, когато ме назначиха за командир на U-699, научих за секретната база, чието кодово име беше „Нов Берлин“.

— Как е била построена? — поинтересува се Сандекър.

— След като започна войната, първата стъпка, предприета от нацистите, беше да изпратят два рейдера в южните води да потопят всички вражески плавателни съдове и да попречат на съюзниците да се доберат до всякаква информация, свързана с проекта. Преди да бъдат потопени най-накрая от кораби на британския военен флот, рейдерите бяха пленили или разрушили цели флоти на съюзниците, както и риболовни и китобойни кораби в района. След това армада от товарни кораби, маскирани като съюзнически търговски плавателни съдове, и цял флот от огромни немски подводници, построени не за морски битки, а за превозване на големи товари, започнаха да прехвърлят хора, съоръжения и продоволствия до района на древната цивилизация, за който те предполагаха, че може да е Атлантида.

— Защо са построили база върху древни останки? — попита Литъл. — Каква военна роля е могла да играе тя?

— Сам по себе си мъртвият и потънал град не беше от значение. По-важна беше голямата ледена пещера, която бяха открили под поле от лед. Пещерата беше дълга четирийсет километра и свършваше в геометрично езеро с площ от двеста и осемдесет квадратни километра. Екипи от учени, инженери, конструктори и всякакъв вид войски — сухопътни, военновъздушни и военноморски, и, разбира се, голям контингент от есесовци, които да поддържат сигурността и да надзирават операцията, бяха стоварени там и започнаха огромни изкопни работи. Беше докарана също така и цяла армия от черноработници, предимно руски пленници от Сибир, които бяха привикнали на студен климат.

— Какво е станало с руските пленници след построяването на базата? — попита Литъл, подозирайки отговора.

Лицето на Хозафел доби мрачен израз.

— Нацистите не можеха да си позволят да ги пуснат, за да не бъде разгласена тъй добре пазената им тайна. Затова ги изтощаваха от работа до смърт или ги убиваха.

Сандекър загледа замислен виещия се нагоре дим от пурата си.

— Значи хиляди руснаци лежат под ледовете, неизвестни и забравени.

— За нацистите човешкият живот не струваше нищо — отбеляза Хозафел. — За тях да се жертваш в името на построяването на крепост като основа за създаването на Четвъртия райх си струваше цената.

— Четвъртата империя… — повтори с мрачен тон Сандекър. — Последният нацистки бастион и опит да владеят света.

— Германците са много упорита раса.

— А вие виждали ли сте тази база? — попита Литъл.

Хозафел кимна.

— След като потегли от Берген, капитан Харгер и неговата U-2015, следвани от мен и екипажа ми в U-699, отплавахме през Атлантическия океан, без да излизаме на повърхността, до едно изоставено пристанище в Патагония.

— Където сте разтоварили пътниците и товара си — добави Сандекър.

— Нима знаете за тази операция?

— Само в общи линии, никакви подробности.

— В такъв случай не знаете, че само пътниците и медицинското оборудване беше свалено на брега. Художествените произведения, купищата злато и другите ценности, както и свещените нацистки реликви останаха в подводниците U-2015 и U-699. После капитан Харгер и аз отплавахме за базата на Антарктида. След като се срещнахме с кораб за доставяне на продоволствия и дозареждане, продължихме по пътя си и пристигнахме на местоназначението си в началото на юли 1945 година. Продуктът на германската инженерна мисъл се оказа истинско чудо. Един пилот се качи на U-2015 и пое управлението. Ние го следвахме и бяхме въведени в огромна пещера, която не се виждаше от четиристотин метра от морето. Голямо докерско съоръжение, издялано от лед, в състояние да обработва няколко подводници и големи товарни кораби, се разкри пред удивените ни погледи. На капитан Харгер и на мен ни беше наредено да хвърлим котва зад военния транспорт, който разтоварваше части на разглобен самолет…

— От базата са излитали самолети? — прекъсна го Литъл.

— Последната дума на германската авиационна технология. Бомбардировачи „Юнкер“ 287, преоборудвани в транспортни средства, снабдени с шейни за кацане и специално модифицирани за субарктически условия. Черноработниците бяха изсекли в леда огромен хангар, а тежки строителни машини бяха изравнили писта, дълга километър и половина. В продължение на повече от пет години е била изкопана цяла планина от лед, за да се построи малък град, който приютяваше пет хиляди строителни екипи и черноработници.

— Не е ли започнал да се топи ледът вътре в пещерите и тунелите от топлината, излъчвана от хората и съоръженията?

— Немските учени бяха разработили химическо покритие, играещо роля на изолатор, с което са били напръскани стените, така че да не се топят. Във вътрешността на комплекса се поддържаше постоянна температура от осемнайсет градуса.

— За какво са смятали да служи базата след войната? — попита Сандекър.

— Доколкото разбрах, планът беше останалият нацистки елит от стария режим да действа тайно от базата, да прониква в Южна Америка и да купува големи площи земя и колкото се може повече технически и производствени корпорации. Те също така влагаха големи суми пари в нова Германия и азиатските страни, като използваха златото от собствената си държавна хазна, някои заграбени богатства, продадени в Америка, и фалшива американска валута, напечатана с оригинални клишета от американската хазна, с които се сдобили руснаците и били иззети от германците. Финансите не бяха проблем за създаването на Четвъртия райх.

— Колко време останахте в базата? — попита Литъл.

— Два месеца. После се качих отново на подводницата си и заедно с екипажа отплавахме за река Рио де Плата, където се предадохме на местните власти. Един офицер от Аржентинските военноморски сили се качи на борда и ме упътваше как да стигна до военноморската база „Мар де Плата“. Дадох заповед, последната си като офицер от Кригсмарин, преди да предам напълно празната подводница.

— Колко време след края на войната стана това?

— Четири месеца без една седмица.

— И какво се случи после?

— Екипажът ми и аз бяхме задържани, докато пристигнат агенти на британското и американското разузнаване, за да ни разпитат. След цели шест седмици разпити бяхме освободени и ни разрешиха да се завърнем у дома.

— Предполагам, че нито вие, нито екипажът ви сте казали нещо на съюзническото разузнаване.

Хозафел се усмихна.

— По време на триседмичното ни пътуване от Антарктида до Аржентина репетирахме какво точно да говорим. Историите ни може и да са звучали мелодраматично, но никой от нас не се изтърва, така че разпитвачите ни не научиха истината. Вярно, показаха се изключително скептични, но кой можеше да ги обвини? Немски плавателен съд изчезва за четири месеца, а после изведнъж се появява; командирът му твърди, че съобщенията по радиото за капитулацията на Германия е измислица на съюзниците, за да го принудят да разкрие положението си. Историята наистина не звучеше правдоподобно, но така или иначе, те не можаха да докажат неверността й. — Той замълча и се загледа в гаснещия огън. — После U-699 беше предадена на американските Военновъздушни сили и закарана на буксир до базата в Норфолк, Вирджиния, където бе разглобена до последното болтче и бракувана.

— А U-2015? — попита Сандекър.

— Не знам. Така и не чух какво е станало с нея и екипажа й.

— Сигурно ще ви е любопитно да научите — додаде със задоволство Сандекър, — че U-2015 беше потопена само преди няколко дни в Антарктика от американска ядрена подводница.

Хозафел присви очи.

— Чух за някаква дейност на немска подводница в южните полярни води години след войната, но не ми се стори реално.

— Защото много от високо усъвършенстваните немски подводници са все още в списъка на безследно изчезналите — вметна Литъл. — Ние обаче дълбоко подозираме, че цял подводен флот от тях е запазен от нацисткото командване за извършване на контрабандна дейност в годините след войната.

— Трябва да призная, че вероятно сте прави.

Сандекър се накани да добави нещо, но в този момент телефонът иззвъня. Той натисна бутона за високоговорителя със свито сърце при мисълта какво ли ще чуе.

— Да?

— Обаждаме са само да потвърдим — разнесе се гласът на Пит, — че пицата ви е на прага ви и разносвачът е на път обратно към магазина ни в това тъй натоварено движение.

— Благодаря ви, че се обадихте — отвърна Сандекър без нотка на облекчение в гласа.

— Очакваме отново да се обърнете към нас, когато пак ви се прияде пица.

— Следващия път ще бъде лазаня — каза Сандекър и прекъсна връзката. — И така — въздъхна той уморено, — те са стигнали до самолета и са вече във въздуха.

— Значи са се измъкнали благополучно — внезапно се оживи Литъл.

Сандекър поклати глава в знак на опровержение.

— Когато Дърк спомене „натоварено движение“, това значи, че са под атаката на самолет от силите за охрана. Опасявам се, че нашите хора са се отървали от акулите, за да попаднат на баракудите.

Скайкарът „Молър“ се издигна в нощта и пое над черните води на фиорда, като постепенно увеличаваше скоростта си, прелитайки над глетчера, който плаваше от планините към морето. Ако някой на борда си е мислел, че веднъж доберат ли се до скайкара, ги очаква спокоен полет до кораба на НЮМА, чакащ край Пунта Ентрада, много е бъркал.

Не един, а четири хеликоптера се издигнаха от палубата на „Улрих Волф“ и поеха по курс, пресичащ пътя на скайкара. И един щеше да е достатъчен, но Волфови изпратиха целия си парк от летателни апарати за охрана, за да заловят бегълците. Хеликоптерите летяха един до друг в добре пресметнато развръщане, за да попречат на скайкара да стигне до убежището на планините.

Хеликоптерът Bo 105LS-7, който търговското обединение „Съдба“ беше закупил от корпорацията „Месершмит-Болков“, беше проектиран и построен за армията на Федерална Германия предимно за наземна поддръжка и паравоенни нужди. Летателният апарат, преследващ скайкара, имаше двучленен екипаж и два двигателя, които развиваха максимална скорост от четиристотин и петдесет километра в час. За огневата си мощ разчиташе на въртящо се двайсетмилиметрово оръдие.

Този път Джордино беше седнал на пилотското място, а Пит следеше приборите. Жените се бяха свили на задната пътническа седалка. Автоматичните системи за управление на полета принуждаваха Джордино почти да бездейства. Единственото, което направи, беше да измести ръчната газ за максимална скорост. До него Пит наблюдаваше на екрана на радиолокатора преследващите ги хеликоптери.

— О, защо, защо тия бикове не ни оставят на мира? — проплака Джордино.

— Цяло стадо са пуснали след нас — каза Пит, без да сваля поглед от белезите в периферията на екрана, които напредваха към средата, където беше очертанието на скайкара.

— Ако имат самонасочващи се ракети, които могат да летят през каньони, спукана ни е работата — вметна Джордино.

— Не ми се вярва. Гражданските летателни апарати рядко са пригодени да носят на борда си военни ракети.

— Дали ще можем да им се отскубнем в планините?

— Може би на косъм — отвърна Пит. — Тяхната цел е да почнат да ни обстрелват от разстояние седем-осемстотин метра, преди да сме излезли от обхвата им. След това ще можем да ги изпреварим. Както виждам, скоростта им е с около петдесет километра по-ниска от нашата.

Джордино се вгледа през подвижния капак на кокпита.

— Напускаме глетчера и навлизаме в планините. Лъкатушенето ни през каньоните ще затрудни точните им прицели.

— Бихте ли се съсредоточили да управлявате това чудо? — обади се Пат, наблюдавайки със свито от страх сърце наближаващите планински очертания на слабата лунна светлина, които започнаха да се издигат от двете страни на скайкара. — Престанете да бърборите.

— Как се чувствате вие двете отзад? — попита Пит с омиротворяващ тон.

— Като във влакче на ужасите — отвърна възбудено Меган.

Пат много добре осъзнаваше опасността и съвсем не беше ентусиазирана като дъщеря си.

— Благодаря. Мисля да си държа очите затворени.

— Ще се раздрусаме малко от турбулентност и от резките промени на посоката ни през планината, защото ще се движим с максимална скорост — поясни Пит. — Но не се безпокойте. Компютърът управлява самолета ни.

— Много утешително, няма що! — смънка притеснена Пат.

— Лошите батковци ще стигнат над билото в девет часа — съобщи Джордино, наблюдавайки напрегнато ярките светлинни лъчове от хеликоптерите, които осветяваха назъбените планински хребети.

Пилотите на щурмовите летателни апарати действаха умно. Те не се опитваха да преследват по-бързия скайкар през острите извивки и издатини на дефилетата, разделящи планините. Съзнаваха, че има една-единствена възможност да свалят странния на вид самолет. Всички като един набраха височина и откриха огън надолу към дефилето. Двайсетмилиметровите им снаряди избухваха в тъмнината в траектории доста напред пред скайкара.

Пит веднага разбра тактиката им и сръга с лакът Джордино.

— Поеми ръчното управление! — бързо каза той. — Спри на място насред въздуха, после върни назад.

Джордино се подчини и извърши маневрата почти миг преди Пит да е изрекъл докрай командата. Той изключи компютърния контрол, пое управлението и толкова рязко закова на място скайкара, че ако не бяха предпазните им колани, всички вътре щяха да излетят от местата си. После превключи на реверсивно положение и пое на заден ход към дефилето.

— Ако се опитаме да минем през заградителния огън, ще бъдем направени на пух и прах — каза Пит.

— Въпрос е само на секунди, преди те да се предислоцират и прицелят в тази посока.

— Това е идеята. Но аз разчитам те да направят завой и да пренасочат огъня си зад нас, очаквайки, че ще продължим по този курс. Ние обаче ще се стрелнем отново напред и ще ги принудим да се престроят — същия номер, който направихме с патрулната лодка. Ако нещата се подредят в наша полза, ще спечелим достатъчно време да поставим планината между нас и тях, преди те да успеят да съсредоточат отново огъня си в нас.

Докато разговаряха, хеликоптерите се престроиха и се прицелиха право в скайкара. Това беше като сигнал за Джордино да изпрати самолета отново навън от дефилето. Самолетът за малко да успее, но секундите за маневрата позволиха на хеликоптерите да се приближат. Този път не последва съсредоточен заградителен огън. Пилотите реагираха бързо и започнаха да стрелят бясно към бързо летящия скайкар.

Снаряди разкъсаха опашните стабилизатори. Колесниците бяха избити, горната част на подвижния капак изведнъж се пръсна и парчетата от него отлетяха в мрака. Студен въздух нахлу в кокпита. Убийствени, но неточни изстрели се сипеха около самолета, но за щастие двигателите не бяха засегнати. В невъзможност да избегне залповия огън, като лъкатуши в дефилето, тъй като стените му бяха едва на петнайсетина метра от най-широката част на скайкара, Джордино се движеше ту нагоре, ту надолу.

Двайсетмилиметровите снаряди, които пропускаха, се забиваха в стръмните скали и изхвърляха гейзери от скални отломки. Като котка, преследвана от глутница кучета, Джордино хвърляше скайкара в поредица от вълнообразни маневри. Двеста метра, сто и изведнъж Джордино предприе 90-градусов завой покрай една стърчаща скала, която препречваше пътя на градушката от снаряди.

Когато хеликоптерите на „Съдба“ стигнаха до скалната издатина и я заобиколиха, скайкарът беше вече изчезнал дълбоко в черната пазва на планините.