Атлантида открита

9.

27 март 2001 г.

Заливът Окума, Антарктида

Капитан Даниел Гилеспи стоеше на остъкления мостик на „Полар сторм“ и гледаше през бинокъл леда, който се натрупваше около корпуса на осем хиляди тонния изследователски ледоразбивач. Строен като бор и предразположен към моментни тревоги, той мислено се ругаеше, задето прекара „Полар сторм“ по най-лесния маршрут. В море Рос есенният лед се образуваше по-рано. На някои места той вече достигаше дебелина шейсет сантиметра, на други — деветдесет.

Корабът потреперваше под краката на капитана, когато огромният му изпъкнал нос се врязваше в леда, а после се издигаше над бялата покривка. След това тежестта на предната част разцепваше ледения блок на парчета с размерите на пиано които се остъргваха в стоманените листове и ожулваха боята на корпуса и накрая биваха раздробявани на малки буци от огромните винтове и оставяни да се поклащат в килватера на кораба. Процесът се повтаряше, докато корабът не навлезе на няколко километра навътре в морето, където образуването на паков лед ставаше по-бавно.

„Полар сторм“ съчетаваше възможностите както на ледоразбивач, така и на научноизследователски кораб. Според повечето мореплавателни стандарти той беше стар плавателен съд, пуснат на вода преди двайсет години — през 1981 година. Освен това минаваше и за малък в сравнение с повечето ледоразбивачи. Имаше водоизместване 8 000 тона, дължина 44 метра и широчина 8 метра. Беше оборудван с най-различна апаратура: океанографска, метеорологична, биологична и за проучване на леда и можеше да разтрошава лед с дебелина минимум деветдесет сантиметра.

Иви Тан, която се бе качила на „Полар сторм“ в Монтевидео, Уругвай, където корабът бе спрял по пътя си за Антарктида, седеше на един стол и водеше записки в бележника си. Писателка на научна и техническа литература и фотографка, Иви беше дошла на кораба с цел да напише материал за национално научно списание. Беше хубава жена с дълга, копринена черна коса, родена и израснала на Филипините. По едно време тя вдигна глава към капитан Гилеспи, който оглеждаше с бинокъл ледените блокове пред кораба, и го попита:

— Възнамерявате ли да свалите на сушата екипа от научните работници, за да изследват морския лед?

Гилеспи свали бинокъла си и кимна.

— Това е всекидневна практика. Понякога по три пъти през арктическия ден глациолозите слизат на леда, за да вземат проби и данни, които после изследват в корабната лаборатория. Освен това записват и физическите свойства на леда и морската вода, докато плаваме от обект на обект.

— Нещо специално ли търсят?

— Джоуел Роджър, главният учен на експедицията, ще ви обясни по-добре от мен. Но първостепенната задача на проекта е да се определи динамичното въздействие на настоящата тенденция на затопляне, която стопява морския лед покрай континента.

— Научен факт ли е, че ледът намалява? — попита Иви.

— През антарктическата есен, която трае от март до май, континентът започва да замръзва и да се покрива с лед. Навремето ледените блокове са се разпростирали от сушата навътре в морето и са образували пояс, двойно по-широк от Австралия. Днес обаче морският лед се оттегля от морето и не е толкова дебел и широк както преди. То и зимите вече не са толкова студени, каквито са били през петдесетте и шейсетте години на миналия век. Поради тенденцията на затопляне една основна брънка във веригата на Антарктическо море се скъса.

— Като се започне с едноклетъчните водорасли, които виреят по долната страна на ледените блокове — изрази познания Иви.

— Научили сте си урока — усмихна се Гилеспи. — Без водорасли за вечеря няма да има крил — едни малки скаридоподобни организми, които на свой ред осигуряват прехранването на всяко животно и риба в тези южни води, от пингвините до китовете и другите морски бозайници.

— В тях включвате и тюлените, нали?

— Точно така.

Иви отмести поглед към залива Окума, който разделяше Ледената бариера Рос и полуострова Едуард VII.

— Как се нарича онази планинска верига на юг?

— Рокфелер. Тя е разположена между планините Фрейзиър и Нилсън.

— Красива гледка — отбеляза Иви, възхищавайки се на заснежените върхове, които блестяха под яркото слънце. — Мога ли да използвам бинокъла ви?

— Разбира се.

Иви фокусира обектива върху комплекс от големи постройки, издигащи се покрай висока като кула сграда, само на три километра на юг от кораба, в една закътана част на залива Окума. Различи аеродрум зад постройките и бетонен кей, навлизащ в залива. Голям товарен кораб бе вързан за кея и се разтоварваше от висок кран.

— Онова там, в основата на планината Фрейзиър, изследователска станция ли е?

Гилеспи се вгледа в посоката, накъдето бе насочен бинокълът.

— Не, това е минно съоръжение, притежавано и експлоатирано от един голям конгломерат, чието седалище е в Аржентина. Те вадят минерали от морето.

Иви свали бинокъла и се обърна към капитана.

— Не знаех, че това е възможно.

— Научих от нашия геолог Боб Марис, че те разработвали нов начин за извличане на злато и други ценни минерали от морската вода.

— Странно, че за първи път чувам за това.

— Операцията им е много поверителна. Повече от това не можем да се приближим дотам, тъй като патрулните им катери ще ни прогонят. Но се носи слух, че вършат тази работа чрез нов научен метод, наречен нанотехнология.

— Защо са дошли в толкова отдалечен район като Антарктика? Защо не го изпробват край някой бряг или пристанище, където има лесен достъп до транспорт?

— Според Марис замръзналата вода концентрира морската сол и я изтласква в по-дълбоки води. Изкопните работи стават по-ефикасни, когато солта се премахне… — Капитанът млъкна и огледа ледения блок оттатък носа. — Извинете, госпожице Тан, но право пред нас се появи айсберг.

Айсбергът се издигаше от плосък паков лед като пустинно плато, покрито с бяла пелена. Стръмните му стени се показваха на височина над трийсет метра от морската повърхност. Ослепително ярък поради слънцето и съвършено ясното небе, айсбергът изглеждаше девствен и неопетнен от човек, животно или растителен свят. „Полар сторм“ се приближи до леденото възвишение от запад и Гилеспи нареди на кърмчията да постави кораба на автоматично управление по курс към най-близкия му край. Кърмчията сръчно заборави с ръчките и бутоните на широкия команден пулт и насочи ледоразбивача под ъгъл седемдесет и пет градуса наляво спрямо айсберга, като в същото време наблюдаваше и ехолота за някой подводен издатък от ледения блок. Корпусът на ледоразбивача беше построен така, че да издържа на силен удар от плътен лед, но Гилеспи не искаше да причинява дори най-незначителна щета на стоманената му обшивка.

Корабът се движеше на по-малко от триста метра покрай айсберга — безопасно разстояние, но недостатъчно за екипажа и изследователите на външната палуба да виждат добре извисяващите се високо ледени скали. Гледката беше необикновена и прекрасна. Скоро ледените палисади останаха назад, след като корабът заобиколи огромната маса и се насочи към открития паков лед отвъд тях.

Изведнъж срещу тях изникна друг плавателен съд, останал скрит дотогава зад айсберга. Гилеспи с удивление разпозна в него подводница. Подводният съд плаваше през открит канал между ледовете, точно пред огромния нос на ледоразбивача в посока отляво надясно.

Кърмчията реагира още преди да чуе издадените от Гилеспи команди от мостика. Той мигом схвана положението, прецени скоростта на подводницата и веднага включи огромния ляв дизелов двигател на ледоразбивача на ход пълен назад. Беше разумна маневра от негова страна, такава, която би спасила лайнера „Титаник“ на параходната компания „Уайт стар“. Вместо да реверсира и двата двигателя едновременно, в напразен опит да спре инерцията на огромния ледоразбивач, той остави десния двигател на преден ход, като само намали оборотите до средно положение. С единия гребен винт, въртящ се напред, а другия — назад, „Полар сторм“ започна да завива много по-остро, отколкото би станало само чрез завъртане на кормилото. Всички на мостика стояха като хипнотизирани, когато посоката на носа бавно се измести под ъгъл спрямо корпуса на подводницата и се насочи към дирята зад кърмата й.

Нямаше време за предупреждение и връзка между двата плавателни съда. Гилеспи грабна вътрешния телефон и нареди на екипажа и изследователите да се хванат здраво в очакване на сблъсък. На мостика настъпи сдържана възбуда.

— Хайде, миличък — замоли се кърмчията, — завърти се, завърти се!

Иви гледаше като онемяла няколко минути, преди мисълта й за работа да надделее над всичко друго. Тя бързо извади фотоапарата от калъфа, настрои го и започна да снима. През далекомера не забеляза никой от екипажа на подводницата да стои изправен в бойната рубка. Тя спря, за да пренастрои фокуса и точно тогава видя как подводницата плъзна нос под паковия лед и бързо започна да се спуска под водата.

Разстоянието между двата плавателни съда се скъсяваше все повече. Гилеспи беше сигурен, че подсиленият нос на ледоразбивача ще се удари в корпуса на подводницата. В този момент обаче подводният съд рязко се стрелна напред. Тази маневра, както и бързата реакция на кърмчията и способността на „Полар сторм“ да извършва остри завои, показаха нагледно разликата между разминаване на косъм и трагедия.

Гилеспи се втурна към дясното крило на мостика и погледна надолу, изпълнен с мисълта за най-лошото. Подводницата току-що се беше потопила под водата, когато носът на ледоразбивача се изви над кърмата й и мина покрай кормилото и гребните й винтове на разстояние по-малко от дължината на обикновена кухненска маса. Капитанът не можеше да повярва, че двата плавателни съда не се сблъскаха. Странната подводница изчезна от поглед, оставяйки след себе си само леко вълнение. После ледената вода отново стана гладка като огледало, сякаш там никога не се беше гмуркала подводница.

— Боже мой, какво щеше да стане! — промълви кърмчията с въздишка на облекчение.

— Откъде изникна тази подводница? — попита Иви, като свали фотоапарата си. — На чий флот принадлежи?

— Не видях никакви опознавателни знаци — каза кърмчията. — Не приличаше на нито една от подводниците, които съм виждал.

На мостика дотича първият помощник-капитан Джейк Бъши.

— Какво стана, капитане?

— Едва не се сблъскахме с подводница.

— Ядрена подводница тук, в залива Маргьорит?! Шегувате се.

— Капитанът не се шегува — обади се Иви. — Имам снимка за доказателство.

— Не беше ядрена — поясни бавно Гилеспи.

— Видя ми се стар модел — добави кърмчията, като сведе поглед към ръцете си, забелязвайки за първи път, че треперят.

— Поемете мостика — нареди капитанът на Бъши. — Поддържайте курс към онзи леден връх, на една миля вдясно от носа. Там ще свалим изследователите. Аз отивам в каютата си.

Иви и Бъши забелязаха разсеяния и изумен израз по лицето на Гилеспи, който се обърна и заслиза по трапа към долната палуба. Той беше изцяло отдаден на морето и любител на морската история. Покрай напречните прегради в каютата му се издигаха етажерки, пълни с книги за морето. Погледът му пробяга по заглавията и се спря на един справочник за стари плавателни съдове.

Седна на едно от удобните кожени кресла и заразгръща страниците, докато не стигна до една снимка в средата на книгата. Тя изобразяваше същия плавателен съд, който се бе появил изневиделица. Беше сниман в надводно положение недалече от каменист бряг. Обяснението под нея гласеше:

По-нататък в обяснителната бележка се казваше, че U-2015 е била видяна за последен път край брега на Дания и е изчезнала някъде в Атлантическия океан. Официално е вписана в графата „Неизвестна съдба“.

Гилеспи не можеше да повярва на очите си. Струваше му се невъзможно, макар да знаеше, че е самата истина. Странният подводен съд без отличителни знаци, който „Полар сторм“ за малко не прати на дъното на залива, се оказа нацистка подводница от една война, свършила преди петдесет и шест години!

10.

След продължителен разговор между адмирал Сандекър, главния директор на НЮМА, и Франсис Рагсдейл, наскоро назначения директор на ФБР, беше договорено Пит, Джордино и Пат О’Конъл да дойдат във Вашингтон, за да информират правителствените следователи за поредицата от странни събития, станали в рудника „Рай“. В дома на Пат, намиращ се близо до Пенсилванския университет във Филаделфия, бяха пратени агенти на ФБР за да вземат и заведат дъщеря й в безопасна къща извън Вашингтон, където скоро щеше да отиде и майка й. Агенти заминаха и за Телърайд, за да закарат Луис и Лиза Маркес и двете им малки дъщери на тайно място на Хаваите.

Ескортирани от няколко заместник-шерифи, благодарение на любезното съдействие на шериф Игън, тримата — Пит, Джордино и Пат — се качиха на борда на реактивен самолет на НЮМА и отлетяха за столицата. Когато боядисаният в тюркоазен цвят летателен апарат „Чесна Ситейшън Ултра V“ направи завой над покритите със сняг върхове на планината Сан Хуан и се отправи на североизток, Пат се отпусна на кожената седалка и се пресегна да хване ръката на Пит.

— Сигурен ли си, че дъщеря ми е в безопасност?

Той й се усмихна и нежно стисна ръката й.

— За стотен път ти казвам, че тя е в сигурните ръце на ФБР. Само след няколко часа ще я държиш в прегръдките си.

— Не мога да си представя, че ще трябва да живеем като преследвани животни до края на дните ни.

— Няма такава вероятност — увери я Пит. — Веднъж бъдат ли изтръгнати, арестувани и осъдени всички от Четвъртата империя, ние ще се върнем отново към нормалния си живот.

Пит погледна към Джордино, който беше заспал още преди колесниците да отлепят от пистата.

— Той май използва всеки удобен случай, за да си подремне, нали?

— Ал може да спи навсякъде по всяко време. Като котарак е — отвърна Пит и повдигна върховете на пръстите й до устните си. — Ти също трябва да подремнеш малко. Жива заспала си.

Това беше първият израз на загриженост от страна на Пит към нея, откакто се бяха запознали, и по тялото на Пат се разля приятна топлина.

— Съзнанието ми е прекалено напрегнато, за да чувствам умора. — Тя извади от пътната чанта бележника си. — Ще използвам полета, за да започна първоначалните анализи на надписите.

— В задната кабина има компютър, ако мислиш, че ще ти е от полза.

— Той има ли скенер, за да прехвърля бележките си на дискета?

— Предполагам.

Умората като че ли мигом се изпари от лицето й.

— Това наистина ще ми е от голяма полза. Жалко, че филмът ми се повреди, тъй като се намокри от водата.

Пит бръкна в джоба на панталона си, извади увито в найлон пакетче и го пусна в скута й.

— Ето ти снимки на цялата подземна камера.

Тя ахна от изненада, когато отвори пакетчето и видя шест филмови ролки.

— Божичко, откъде се сдоби с тях?

— Поздрави от Четвъртата империя — отвърна той нехайно. — Двамата с Ал прекъснахме снимачната им работа, когато влязохме в камерата. Те бяха почти към края си, така че вероятно са заснели целия текст. Веднага щом пристигнем, ще проявя филмите в лабораторията на НЮМА.

— О, много ти благодаря — каза възбудено Пат и го целуна по брадясалата буза. — Моите бележки съдържат само повърхностни данни за надписите — и сякаш разминавайки се с непознат на оживена улица, тя стана и забърза към кабината с компютъра.

Пит също надигна натъртеното си тяло от седалката и отиде в малката кухничка, отвори хладилника и си взе разхладителна напитка. Според неговия начин на мислене беше жалко, че адмирал Сандекър не разрешаваше да се внася алкохол на борда на самолетите и корабите на НЮМА.

Той се спря и загледа дървеното сандъче, завързано здраво за една празна седалка. Откакто бе изнесъл черния обсидианов череп от скалната камера, непрекъснато го държеше под око. Ясно си представи как празните очни кухини го наблюдават през дървената стена на сандъчето. Седна на седалката от другата страна на пътеката, извади антената на сателитен телефон „Глоубълстар“ и набра номер. Сигналът му беше свързан с един от седемдесетте орбитални изкуствени спътници и чрез него щеше да бъде пренесен към друг изкуствен спътник, който щеше да го изпрати в градска телефонна мрежа на земята.

Пит се загледа през илюминатора в облаците, знаейки, че човекът в другия край на линията няма да вдигне слушалката преди седмото или осмото позвъняване. Най-накрая, на десетото позвъняване, в слушалката се разнесе гърлен глас.

— Тук съм.

— Сейнт Джулиан?

— Дърк! — възкликна гръмогласно Сейнт Джулиан Пърлмутър, като позна гласа. — Ако знаех, че си ти, щях да вдигна по-рано.

— И щеше да измениш на характера си? Не ми се вярва.

Пит лесно си представи Пърлмутър в момента: сто осемдесет и един килограмовото му тяло, облечено както винаги в пижама от копринен плат с индийски мотиви, заровено сред планини от книги за мореплаването в някогашен гараж за коли, който той наричаше дом. Добър разказвач, чревоугодник, ерудит и всепризнат познавач на морската история, с колекция от най-редките книги по морско дело в света, лични писма, документи и чертежи на почти всички построени кораби, той беше същинска жива енциклопедия с данни за мореплавателите и морето.

— Къде си, момчето ми?

— На десет хиляди метра над Скалистите планини.

— Не можа ли да изчакаш да ми позвъниш от Вашингтон?

— Исках при първа възможност да пусна в ход един изследователски проект.

— С какво мога да ти помогна?

Пит му обясни накратко за загадъчната камера и надписите по стените й. Пърлмутър слушаше внимателно, като само от време на време го прекъсваше с някой въпрос. Когато Пит свърши, Пърлмутър го попита:

— Какво по-точно си си наумил?

— Нали имаш файлове, съдържащи предколумбова връзка с двете Америки.

— Цяла стая, пълна с данни. Материали и теории за всички мореплаватели, стъпили в Северна, Централна и Южна Америка много преди Колумб.

— Спомняш ли си някои разкази за древни мореплаватели, които са навлизали много навътре в сушата на други континенти и са строили подземни камери с единствената цел да оставят послание за онези, които ще дойдат след тях? Изобщо споменават ли се такива неща в писмената история?

— Не знам нещо да е минало над главата ми. Има много разкази за древна търговия между хората от Американския континент и мореплавателите от Европа и Африка. Смята се, че още преди пет хиляди години на много места се е добивало мед и калай за направата на бронз.

— Къде например?

— В Минесота, Мичиган, Уисконсин.

— Това истина ли е?

— Лично аз го вярвам — отвърна Пърлмутър и продължи: — Има доказателство за добив на олово в Кентъки, на серпентин в Пенсилвания и на слюда в Северна Каролина. Мините са били разработвани много векове преди Христа. После най-загадъчно незнайните рудокопачи изчезнали, и то в порядъка на съвсем кратко време, като оставили инструментите и други артефакти, свидетелстващи за съществуването им точно там, където са работили. Да не говорим за каменните скулптури, олтари и долмени. Долмените са големи праисторически, хоризонтално поставени каменни блокове, поддържани от два или повече вертикални каменни блока.

— Възможно ли е да са били направени от индианците?

— Американските индианци рядко са извайвали каменни скулптури и паметници. След проучване на древни разкопки минни инженери са изчислили, че навремето са били добити и пренесени над триста милиона килограма мед. Никой не вярва, че това е било дело на индианците, тъй като медта, намерена от археолозите, възлиза едва на неколкостотин килограма във вид на мъниста и дрънкулки. Първите индианци са използвали много малко метал.

— И никакви следи от подземни камери със загадъчни надписи ли не са открити?

След кратко мълчание Пърлмутър отговори:

— Поне аз не знам за такива. Рудокопачите от праисторическата епоха са оставили много малко наследство от керамични изделия или надписи. Има само някои сигли и пиктограми, повечето от които са нечетливи. Можем само да предполагаме, че са египетски, финикийски, на викингите, а вероятно дори на някоя по-ранна раса. Има доказателство, на югозапад от келтски рудници и в Аризона, че римски находки са били намерени извън Тускон малко след началото на века. Но кой може да каже? Повечето археолози нямат желание да се поставят в неизгодно положение и да потвърждават предколумбова връзка. Те просто отказват да приемат дифузионизма.

— Разпространение на културно влияние от един народ на друг чрез механични контакти.

— Точно така.

— Но защо, след като има толкова много доказателства?

— Археолозите са твърдоглаво племе — отвърна Пърлмутър. — Те като че ли всички са от Мисури. И тъй като ранните американски култури не са намирали приложение в колелото, освен за играчки или за усъвършенстване на грънчарското колело, те отказват да повярват в дифузионизма.

— Сигурно има много причини. До пристигането на Кортес3 и испанците на американския континент не е имало коне и говеда. Дори аз знам, че на идеята за създаването на ръчната количка са били необходими шестстотин години да пропътува от Китай до Европа.

— Какво мога да кажа? — въздъхна Пърлмутър. — Аз съм само един запалянко по морска история, който не желае да пише трактати по теми, за които знае малко.

— Но поне ще потърсиш ли в библиотеката си нещо, писано за подземни камери с неразчетени надписи, в някой отдалечен край на света, преди четири хиляди години?

— Ще направя всичко по възможностите си.

— Благодаря ти, стари приятелю. Повече не мога да искам. — Пит имаше пълна вяра в стария приятел на семейството му, в чийто скут като дете бе седял и слушал морските приказки, които му разказваше.

— Има ли нещо друго, което не си ми казал за въпросната камера? — попита Пърлмутър.

— Само това, че с нея върви и един артефакт.

— Не ме дръж в напрежение. Какъв артефакт?

— Един череп с естествена големина, издялан от чисто черен обсидиан.

Пърлмутър остави думите да проникнат дълбоко в съзнанието му. Накрая попита:

— Знаеш ли какво означава?

— Не — отвърна Пит. — Мога само да ти кажа, че без съвременни инструменти и съоръжения за разрязване, на древните хора, които са издялали и полирали такава голяма буца обсидиан, сигурно са им били нужни десет поколения, за да изваят такъв изящно завършен продукт.

— Напълно си прав. Обсидианът представлява вулканичен газ, образуван от бързо изстиваща лава. От хиляди години човекът го е използвал за направата на глави на стрели, ножове и върхове на копия. Той е лесно трошлив. Забележително постижение е да се създаде такъв предмет в продължение на век и половина, без да се счупи или напука.

Пит погледна към сандъчето, завързано за седалката.

— Жалко, че не си тук да го видиш, Сейнт Джулиан.

— Не е нужно. Вече знам как изглежда.

Пит надуши нещо гнило. Пърлмутър беше известен с това, че първо се забавляваше с жертвата си, а после разкриваше интелектуалното си превъзходство. Пит нямаше друг избор, освен да влезе в капана.

— Трябва да го видиш със собствените си очи, за да оцениш красотата му.

— Ама да не би да съм забравил да ти кажа, момчето ми — попита Пърлмутър с престорена невинност в гласа, — че знам къде има още един такъв?

11.

„Чесна Ултра V“ кацна на източната писта на военновъздушната база „Андрюс“ и зарулира към хангарите, давани под наем от ВВС на различни правителствени служби. Сградите за самолети и автомобили на НЮМА се намираха в североизточната част на базата. Един товарен автомобил с двама охранители чакаше да закара Джордино до жилището му в Александрия, щата Вирджиния, и Пат — на сигурно място в една къща, където беше вече настанена дъщеря й.

Пит свали внимателно от самолета сандъка с обсидиановия череп и го остави на земята, но не последва Пат и Джордино.

— Няма ли да тръгнеш с нас? — попита го Пат.

— Не, ще дойдат да ме вземат.

Тя го изгледа проницателно.

— Някое гадже?

Той се разсмя.

— Не, кръстникът ми. Ще повярваш ли?

— Мисля, че не — отвърна тя язвително. — Кога ще се видим пак?

Той я целуна леко по челото.

— По-скоро, отколкото предполагаш.

Пит изпрати с поглед товарния автомобил, който потегли към главния портал на базата, после седна на земята и се облегна на колелото на единия колесник. Пролетният въздух на Вашингтон беше свеж и ясен, с температура малко по-висока за сезона. Бяха минали десетина минути, когато един много елегантен автомобил в два нюанса зелено и сребристо се приближи безшумно и спря до самолета.

Ролс-ройсът „Силвър Даун“, с елегантно купе, построено от „Хупър & къмпъни“ през 1955 година, имаше шестцилиндров двигател, който можеше да развива скорост до 140 километра в час.

Хюго Мълхоланд, шофьорът на Сейнт Джулиан Пърлмутър, излезе от колата и протегна ръка.

— Радвам се да ви видя отново, господин Пит.

Пит се усмихна и разтърси ръката му. В поздрава на мъжа нямаше капка сърдечност, но Пит не се засегна. Познаваше Хюго повече от двайсет години. Шофьорът, който беше и верен помощник на Пърлмутър, всъщност беше добродушен и мил човек, но имаше каменно като на Бъстър Китън лице и рядко се усмихваше или изразяваше дружелюбност. Той вдигна пътната чанта на Пит и я сложи в багажника, после изчака Пит да постави до нея дървения сандък. След това му отвори задната врата.

Пит се качи в колата и са настани на задната седалка, две трети от която беше заета от огромното туловище на Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан, заприличал си на същинска цигулка.

— По-скоро на контрабас. — Пърлмутър обгърна с длани главата на Пит и го целуна по двете бузи. Огромният мъж носеше сламена шапка върху посивялата си коса. Лицето му беше червендалесто с топчест нос и небесносини очи. — Отдавна не сме се виждали. От онази вечеря, която младата жена от Националната служба по натурализация и емиграция ни приготви в апартамента ти.

— Джулия Мари Лий. Беше някъде миналата година по това време.

— Какво стана с нея?

— Последното, което чух, е, че са я назначили в Хонконг.

— Не се задържат дълго при теб, а? — вметна Пърлмутър.

— Знаеш, че не съм от мъжете, които жените водят вкъщи, за да ги представят на майките си.

— Глупости. Ще спечелиш много, ако някой ден се задомиш.

Пит смени темата.

— Не надушвам ли манджа?

— Откога не си ял?

— Пих кафе на закуска и чаша безалкохолно на обяд.

Пърлмутър вдигна една кошница за излети от пода и я постави в широкия си скут. После свали сгъваемите таблички от орехово дърво от гърба на предната седалка.

— Приготвих малка закуска за пътуването ни до Фредериксбърг.

— Там ли отиваме? — попита Пит, очаквайки с нетърпение да се нахвърли върху лакомствата в кошницата.

Пърлмутър само кимна, докато му подаваше бутилка шампанско „Вьов Клико“, с жълт етикет.

— Любимото ми! — възкликна Пит.

След като Мълхоланд излезе през главния портал, той зави наляво по околовръстното шосе и продължи на изток по моста над река Потомак. Като стигна до Спрингфийлд, зави на юг. На задната седалка Пърлмутър сложи сребърни прибори и китайски порцелан върху табличките, след което започна да подава на Пит най-различни ястия, като се започнеше от пай с гъби и агнешки момици, панирани стриди, няколко вида пастет и сирена, и се свършеше с круши, задушени с червено вино.

— Това е същински пир, Сейнт Джулиан. Рядко ми се случва да ям такива деликатеси.

— А на мен не — потупа изпъкналия си корем Пърлмутър. — По това се различаваме с теб.

Пищната гощавка завърши с малък термос с кафе еспресо.

— Без коняк? — възмути се на шега Пит.

— Твърде е ранен часът за шейсетгодишен човек като мен да си позволява твърд алкохол. Първо ще си подремна малко.

— Къде се намира другият обсидианов череп, за който ми спомена?

— Във Фредериксбърг.

— Това разбрах.

— Той принадлежи на една много мила възрастна дама на име Кристин Мендър-Хъстед. Прабаба й намерила черепа, когато китоловният кораб на съпруга й бил скован от зимните ледове в Антарктика. Увлекателна случка. Според семейната история един ден Роксана Мендър се загубила върху паков лед. Когато съпругът й капитан Брадфорд Мендър, собственик и корабоводител на китоловния кораб „Паловерде“, и екипажът му отишли да я спасят, те попаднали на изоставен английски търговски ветроходен кораб, качили се на борда и го претърсили. Открили труповете на екипажа и пътниците. В един от килерите за провизии намерили черен обсидианов череп и други странни предмети, които обаче трябвало да оставят, тъй като ледът започнал да се пропуква и те побързали да се върнат на техния кораб.

— И са взели черепа?

Пърлмутър кимна.

— Да, Роксана лично го взела. Оттогава той станал наследствена вещ.

Пит се загледа безцелно през прозореца в зеления пейзаж на Вирджиния, прелитащ покрай тях.

— Дори двата черепа да се окажат еднакви, след като по тях няма никакви следи, надписи, пак няма да можем да разберем кой ги е изработил и защо.

— Не за да сравняваме черепите уредих среща с госпожа Мендър-Хъстед.

— А защо?

— От десет години се опитвам да купя семейните писма на фамилията Мендър, свързани с китоловните дни на капитан Мендър, и корабните дневници на плавателните съдове, които е управлявал. Но най-главната вещ от колекцията, за която бих дал какво ли не, за да я притежавам, е корабният дневник на изоставения и скован от леда английски търговски кораб.

— В такъв случай имаш тайна мисъл за това посещение.

Пърлмутър се подсмихна лукаво.

— Надявам се, че когато госпожа Мендър-Хъстед види твоя череп, може да склони да ми продаде нейния заедно със семейния архив.

— Не се ли срамуваш, като се погледнеш в огледалото?

— Срамувам се — засмя се ехидно Пърлмутър, — но това чувство бързо отминава.

— В корабния дневник на изоставения кораб не пише ли нещо за мястото, където е бил намерен черепът?

Пърлмутър поклати глава.

— Изобщо не съм го чел. Старата дама го държи заключен.

В продължение на няколко секунди Пит потъна в мислите си. Питаше се колко ли още обсидианови черепи лежат скрити някъде из целия свят.

Ролс-ройсът се движеше с висока скорост и измина разстоянието до Фредериксбърг само за час и половина. Мълхоланд отби по кръгла алея за коли, водеща към живописна къща в колониален стил, разположена на хълмистата част на града над река Рапаханок с лице към някогашното бойно поле, където по време на Гражданската война в един ден са били убити 12 500 войника от Северните щати. Построената през 1848 година къща представляваше изящен паметник на миналото.

— Е, пристигнахме — каза Пърлмутър, когато Мълхоланд отвори вратата.

Пит отиде зад колата, вдигна капака на багажника и извади кутията с черепа.

Двамата изкачиха стъпалата; Пърлмутър дръпна шнура на звънеца и посочи с брадичка кутията.

— Това може да изиграе роля.

Кристин Мендър-Хъстед беше приветлива възрастна дама. Имаше пъргави движения за възпълното си тяло, бяла коса, гостоприемна усмивка и ангелски черти на лицето. Лешниковите й очи искряха, докато се ръкуваше енергично с Пърлмутър и кимна, когато той й представи приятеля си.

— Моля, влизайте направо — покани ги тя мило. — Очаквах ви. Ще пиете ли чай?

Двамата мъже приеха поканата и жената ги въведе в библиотека, облицована с дървена ламперия, и им посочи две удобни кожени кресла. След като младото момиче, представено им като дъщерята на съседката й, което й помагало за поддържане на къщата, поднесе чая, Кристин се обърна към Пърлмутър.

— Е, Сейнт Джулиан, както ти казах по телефона, все още не съм готова да продавам семейните си ценности.

— Признавам, че надеждата още не ме е напуснала — каза Пърлмутър, — но доведох Дърк по друга причина. Дърк, ще покажеш ли на госпожа Мендър-Хъстед какво има в кутията?

— Наричайте ме Кристин. Прекалено дълго е обръщението с тия две фамилни имена — моминското и съпружеското ми.

— Винаги ли сте живели във Вирджиния? — поинтересува се Пит, докато отваряше дървената кутия.

— Аз съм шесто поколение калифорнийци, много от които все още живеят в Сан Франциско или околностите му. Имах щастието да се омъжа за човек от Вирджиния, който работеше като специален съветник на трима президенти.

Пит се смълча, запленен от черния череп, поставен върху полицата над запалената камина. После бавно като в транс отвори капака на кутията. Извади своя череп, стана и отиде да го сложи до другия.

— Боже мой! — ахна Кристин. — Не съм и сънувала, че може да съществува още един такъв.

— Нито пък аз — отвърна Пит, като оглеждаше двете обсидианови творения.

— Доколкото мога да кажа, гледайки ги с просто око, те са съвършени дубликати, напълно еднакви по форма и материал. Дори по размери изглеждат съвсем еднакви. Сякаш са излезли от един и същ калъп.

— Кажете ми, Кристин — заговори я Пърлмутър с чаша чай в ръка, — какво знаете от прабаба си за историята на този череп?

Тя го погледна така, сякаш й бе задал най-тъпия въпрос.

— Нали вече ти казах, че е бил намерен на един кораб, скован от ледове, на име „Мадрас“. Пътувал от Бомбай за Ливърпул, натоварен с трийсет и седем пътника, четирийсет души екипаж, и най-различен товар — чай, коприна, подправки, порцелан. Прабаба ми и прадядо ми намерили черепа в един килер за провизии, където имало и други древни артефакти.

— Мисълта ми беше дали са открили някакъв писмен документ, от който да са разбрали как са се озовали тези артефакти на борда на „Мадрас“.

— Зная със сигурност, че черепът и другите предмети не са били натоварени на борда в Бомбай. Били са намерени от екипажа и пътниците едва когато корабът е спрял край някакъв пуст остров, за да се запаси с питейна вода. Подробностите били описани в корабния дневник.

Предчувствайки най-лошото, Пит попита:

— Защо „били“?

— Защото капитан Мендър не задържал дневника у себе си. Предсмъртното желание на капитана на „Мадрас“ било той да бъде предаден на собствениците на кораба. Прадядо ми изпълнил желанието му, като изпратил по куриер дневника в Ливърпул.

Пит изпита чувството, че се е блъснал в тухлена стена, задънваща улица.

— Знаете ли дали собствениците на „Мадрас“ са изпратили експедиция, която да потърси изоставения кораб и да проследи обратния път на артефактите?

— Оказало се, че първите собственици продали търговското си дружество, преди капитан Мендър да изпрати дневника — поясни Кристин. — Новият управител изпратил експедиция от два кораба да търси „Мадрас“, но те изчезнали безследно заедно с целите екипажи.

— Значи няма останали никакви писмени документи — каза обезсърчен Пит.

Очите на Кристин светнаха.

— Не съм казала подобно нещо.

Той се вторачи във възрастната жена, опитвайки се да отгатне нещо в очите й.

— Но…

— Прабаба ми е била много будна жена — прекъсна го Кристин. — Преписала на ръка корабния дневник на „Мадрас“ преди съпругът й да го изпрати в Англия.

Тези думи обляха Пит като слънчева светлина, проникнала през черен облак.

— Дали ще е възможно да го прочета?

Кристин не отговори веднага. Стана, отиде до старото писалище, наследено от корабния капитан, и вдигна глава към картината, окачена на дъбовата ламперия. Тя изобразяваше мъж, седнал в кресло с кръстосани ръце и крака. Макар половината му лице да бе скрито под брада, личеше, че има хубави черти. Изглеждаше едър човек, тъй като тялото и раменете му изпълваха цялото кресло. Изправената зад него жена, с ръка върху рамото му, беше дребна, с изразителни кафяви очи. И двамата носеха облекла от деветнайсети век.

— Това са капитан Брадфорд и Роксана Мендър — каза някак замечтано тя, сякаш се бе пренесла във времето, в което никога не бе живяла. После се обърна и погледна към Пърлмутър. — Сейнт Джулиан, мисля, че моментът настъпи. Прекалено дълго държах техните документи и писма от сантиментални чувства. По-добре е да бъдат помнени от другите, които да четат и извличат полза от историята. Считай колекцията за твоя на цена, предложена от теб.

Пърлмутър скочи от креслото с лекотата на атлет и прегърна Кристин.

— Благодаря ви, мила госпожо. Обещавам ви, че всичко ще бъде запазено и съхранено в архивите за бъдещите историци.

Кристин отиде до изправения до камината Пит.

— А за вас, господин Пит, имам подарък. Поверявам ви моя обсидианов череп. Сега, след като имате два еднакви черепа, какво ще правите с тях?

— Преди да отидат в музея за древна история, те ще бъдат изследвани и анализирани в лаборатория, за да се види откога датират и дали са свързани с древна цивилизация.

Тя задържа погледа си дълго върху черепа, с който щеше да се раздели, и дълбоко въздъхна.

— Не ми се иска да напуска дома ми, но като знам, че отива в грижовни ръце, ми става по-леко. Знаете ли, хората винаги са гледали на него като на предвестник на нещастия и трагедии. Но от мига, в който Роксана го е пренесла по топящите се ледове до кораба на съпруга си, той е донесъл само добро на семейство Мендър.

По обратния път за Вашингтон Пит започна да чете корабния дневник на „Мадрас“, преписан дума по дума с четливия и леко наклонен почерк на Роксана Мендър в бележника й с кожена подвързия. Въпреки гладкото возене на ролса, той трябваше да вдига глава и да поглежда в далечината, за да не му прилошее.

— Попадна ли на нещо интересно? — попита го Пърлмутър, докато минаваха по моста „Джордж Мейсън“ над река Потомак.

Пит отмести поглед от бележника.

— Да, попаднах. Сега вече знаем не само приблизителното място, на което екипажът на „Мадрас“ е намерил черепа, но и много, много повече.

12.

Ролс-ройсът спря пред стар самолетен хангар, част от който Пит бе приспособил за свой дом, разположен в най-отдалечения и пустеещ край на Вашингтонското международно летище. Занемареният на вид хангар, строен през 1936 година, изглеждаше като отдавна неизползваем. Плевели опасваха ръждясалите му стени, прозорците бяха плътно заковани с дъски.

Хюго току-що се бе измъкнал иззад волана, когато двама тежковъоръжени мъже с камуфлажни униформи, паднали сякаш от небето, застанаха до колата с насочени автоматични оръжия. Единият се облегна отстрани на прозореца, а другият се изправи лице в лице с Мълхоланд, сякаш го предизвикваше да направи заплашително движение.

— Един от вас трябва да е Дърк Пит — каза рязко той, взирайки се в задната седалка.

— Аз съм.

Охранителят огледа за миг лицето му.

— Легитимирайте се, господине. — Не беше молба, а заповед.

Пит извади служебната си карта от НЮМА и мъжът свали оръжието си и се усмихна.

— Извинете за притеснението, но имаме заповед да охраняваме вас и собствеността ви.

Пит предположи, че мъжете са от някоя малко известна федерална охранителна фирма, подбрала служители, специално обучени да охраняват високопоставени държавни личности, чийто живот е застрашен.

— Благодарен съм ви за загрижеността.

— Кои са другите двама господа?

— Добри приятели.

Охранителят подаде на Пит малка алармена система с устройство за далечно командване.

— Моля, носете я с вас през цялото време, докато сте си вкъщи. При най-малкото съмнение за опасност, натиснете предавателния бутон. Ние ще откликнем след двайсет секунди.

Охранителят не каза името си, а и Пит не го попита.

Мълхоланд беше отворил багажника и Пит извади пътната си чанта. В този момент забеляза, че двамата охранители бяха изчезнали. Огледа около хангара, а после и празните полета встрани от главната писта. От мъжете нямаше и следа, сякаш никога не се бяха появявали. Пит реши, че са се скрили някъде под земята.

— Ще кажа на Хюго да се отбие в главното управление на НЮМА да остави там обсидиановите черепи — каза Пърлмутър.

Пит постави ръка върху рамото на Мълхоланд.

— Занеси ги много внимателно в лабораторията на шестия етаж и ги предай на дежурния лаборант. Името му е Хари Матюс.

Мълхоланд се усмихна леко, което беше равносилно на широка усмивка на друг човек.

— Ще гледам да не ги изпусна.

— Довиждане, Сейнт Джулиан. И благодаря ти.

— Няма защо, момчето ми. Мини някой път на вечеря у дома.

Пит изпроводи с поглед стария ролс-ройс, който потегли, вдигайки облак прах след себе си по черния път, водещ към аварийния портал на летището. После погледна към върха на стар електрически стълб, където беше монтирана камера за наблюдение. Може би тя беше записала движенията на безследно изчезналите охранители и щеше да задоволи любопитството му.

С малко устройство за далечно командване той изключи цялата алармена система в хангара и отвори вратата, която изглеждаше така, сякаш не беше отваряна от Втората световна война. Метна чантата си пред рамо и прекрачи прага. Вътрешността беше защитена от прах и тънеше в мрак. Отникъде не проникваше лъч светлина. Той затвори вратата и натисна ключа за осветлението, което обля хангара с ярка светлина и призма от цветове.

Подът, боядисан с лъскава бяла епоксидна боя, беше зает с подредени в редица петдесет старинни и класически автомобили в най-различни ярки цветове; друга редица включваше един немски реактивен самолет от Втората световна война и един тримоторен „Форд“ от началото на 1930-те години, наричан „Тенекиената гъска“. До едната стена върху поставени на по-високо ниво релси стоеше железопътен вагон от началото на века. И като завършек на жанрова картина се явяваше излята от чугун вана с монтиран на нея извънбордов двигател и надуваем сал с импровизирана кабина и мачта. Цялата колекция се „охраняваше“ от висок стълб тотем на индианското племе хайда.

Пит спря, за да огледа смесената си колекция и регистрационните табели на старите модели коли, които висяха от високия сводест таван. Доволен, че всичко си беше на мястото, той се качи по витата стълба от ковано желязо до апартамента си на горния етаж.

Жилището му беше същински морски музей. В остъклени витрини бяха подредени модели на кораби, дървени щурвали с ръкохватки, кутии с компаси, корабни камбани и медни и месингови водолазни каски. Всекидневната стая, студиото, спалнята с банята и кухня трапезарията заемаха площ от не повече от сто квадратни метра.

Макар да беше капнал от умора, той разопакова багажа си и хвърли мръсните си дрехи на пода на малък килер, където се помещаваха пералната и сушилният шкаф. После влезе в банята и си взе дълъг душ, като насочи горещата струя към едната стена на кабинката, а той легна по гръб и опря вдигнатите си крака в единия ъгъл. Малко по-късно, тъкмо се бе отпуснал с чаша текила „Хуан Хулио“ с лед, когато корабната камбана на вратата му извести за посетител пред входа на хангара.

Пит погледна един от четирите монитора, монтирани между библиотечните лавици, и разпозна заместник-директора на НЮМА Руди Гън. Натисна бутон на устройството за далечно командване и се провикна:

— Влизай, Руди, горе съм.

Гън се качи по стълбите и влезе в апартамента. Гън беше дребен на ръст, с оредяваща коса и дебели стъкла на очилата си с рогова рамка на римския си нос. Бивш командир във Военноморските сили и пръв в групата във Военноморската академия, Гън беше високоинтелигентен и много уважаван сред колегите си от НЮМА. Сините му очи изглеждаха уголемени от увеличителните стъкла на очилата му, а лицето му имаше леко разсеян израз.

— Двама души с автоматични пушки и маскировъчно облекло ми изкараха акъла, докато докажа, че съм твой приятел от НЮМА.

— Идея на адмирал Сандекър.

— Знаех, че се е обърнал към някаква охранителна фирма, но нямах представа, че тия момчета притежават магическа сила и могат да се появяват от въздуха. Липсваше само облак дим.

— Вършат си добре работата — каза Пит.

— Запознат съм с положението в Телърайд — продължи Гън, като се настаняваше в едно от креслата. — В града се говори за теб, че животът ти не струва само два цента.

Пит донесе чаша изстуден чай от кухнята. Гън рядко пиеше питие с алкохол, освен бира от време на време.

— Но не и за шегаджиите от Четвъртата империя. Подозирам, че няма да си спестят никакви разноски, докато не ме пратят в гроба.

— Позволих си волността да преобърна някой и друг камък. — Гън замълча и преполови половината чаша с чай. — Срещнах се с едни приятели от ЦРУ…

— Какъв интерес може да проявява ЦРУ към едно вътрешно престъпление?

— Те подозират, че убийците, на които си се натъкнал в рудника „Рай“, може би членуват в международен престъпен синдикат.

— Предполагат, че са терористи?

Гън поклати глава.

— Не са религиозни или култови фанатици. Но планът им е все още тайна. Никой от оперативните служители на ЦРУ, нито от агентите на Интерпол още не е могъл да проникне в организацията им. Всички чуждестранни разузнавателни агенции знаят, че такава съществува. Но откъде се ръководи, кой я контролира, за това няма никакви улики. Убийците се появяват, както е станало в Телърайд, взимат своите жертви и изчезват.

— Какви други престъпления извършват освен убийства?

— Това също е някаква загадка.

Пит присви очи.

— Кой е чувал за престъпен синдикат без мотиви?

Гън сви рамене.

— Знам, че ще прозвучи налудничаво, но те още не са оставили дори най-малка следа.

— В Телърайд са задържани двама за разпит.

Гън повдигна вежди.

— Ама ти не си ли научил?

— Какво да науча?

— Шериф Игън от Телърайд, Колорадо, се обади на адмирал Сандекър само преди час. Задържаните са били намерени мъртви.

— По дяволите! — кипна Пит. — Още тогава предупредих шерифа веднага да ги претърси за цианидови капсули.

— Няма нищо по-обикновено от отровата. Само че по думите на Игън в килията им е била внесена бомба. И двамата са разкъсани на парчета заедно с един от заместник-шерифите, който е пазел наблизо.

— За тия хора човешкият живот е безстойностен — процеди през зъби Пит.

— Така е.

— Какъв е следващият ход?

— Адмиралът те изпраща с един дълбоководен проект в средата на Тихия океан, където ще бъдеш в безопасност в случай на нови опити да те убият.

Пит се подсмихна.

— Няма да отида.

— Той предположи, че ще откажеш — подсмихна се и Гън. — Освен това ти си прекалено важен за разследването, за да бъдеш отстранен в някоя дълбока селска провинция. Както стоят нещата, ти си имал повече контакт с тази група от когото и да е другиго и като жив свидетел можеш да кажеш много за нея. Следователи от високо ниво искат да разговарят с теб. Утре сутринта в осем… — Той му подаде листче хартия. — Ето ти адреса. Иди там, вкарай колата си в отворения гараж и чакай инструкции.

— А Джеймс Бонд и Джак Райън също ли ще бъдат?

Гън направи кисела физиономия.

— Много смешно! — Той допи изстудения си чай и излезе на балкона, който гледаше към знаменитата колекция под него.

— Това е интересно.

— Кое?

— Казал си, че убийците са от Четвъртата империя.

— Това са техни думи, не мои.

— Нацистите наричаха своята страна на мечтите Третия райх.

— За щастие почти всички нацисти от онова време са мъртви — отбеляза Пит. — И Третият райх умря заедно с тях.

— Някога учил ли си немски? — попита Гън.

Пит поклати глава.

— Единствените думи, които знам, са: я, найн, ауфвидерзеен.

— Значи не знаеш, че „Третият райх“ в превод на английски означава „Третата империя“.

Пит се напрегна.

— Искаш да кажеш, че това са банда неонацисти?

Гън тъкмо отвори уста, за да отговори и бе възпрян от силен шум като от излитащ изтребител. Само след миг последва оглушителен стържещ звук на метал и в хангара блесна оранжев пламък, който бързо изчезна през най-отдалечената стена. Две секунди по-късно взрив разтърси хангара и балконът от ковано желязо потрепери. От металния таван се посипа прах и се слегна върху блестящите коли. След заглъхващия грохот от взрива настъпи злокобна тишина.

Тогава започна продължителна пушечна стрелба последвана бързо от нова, по-приглушена експлозия.

Пит пръв се окопити.

— Пак ония гадняри! — изсъска той.

— Какво, за бога, стана? — попита смаяният Гън.

— Копелета такива! Хвърлиха граната в хангара. Спаси ни единствено това, че тя не избухна. Бойната глава проби едната гофрирана стена и излетя през другата, без детонаторът в носа й да улучи някоя от масивните носещи колони.

Вратата на хангара се отвори и двамата охранители се втурнаха вътре и се заковаха на място в подножието на витата стълба.

— Ранени ли сте? — попита единият.

— По-скоро сме поразтърсени — отвърна Пит. — Откъде дойде всичко това?

— Ръчна граната бе изстреляна от хеликоптер — отвърна охранителят. — Съжаляваме, че го допуснахме толкова близо. Бяхме подведени от опознавателните му знаци на една местна телевизионна станция. Но след това открихме огън срещу него и го свалихме. Падна някъде в реката.

— Добре сте направили — похвали ги искрено Пит.

— Вашите приятелчета явно харчат с широка ръка.

— Очевидно имат достатъчно пари, за да ги пилеят на вятъра.

Охранителят се обърна към партньора си.

— Ще трябва да разширим периметъра си — и обходи с поглед хангара. — Има ли щети? — попита той Пит.

— Само две дупки в стените, достатъчно големи, за да влизат през тях хвърчила.

— Ще се погрижим да бъдат поправени незабавно. Нещо друго?

— Да. — Гневът на Пит стана неудържим, докато оглеждаше скъпите си, потънали в прах коли. — Моля ви, повикайте и някое от звената по поддържане на чистотата.

— Май ще трябва да си помислиш за проекта в Тихия океан — обади се Гън.

Пит като че ли не го чу.

— Третия райх, Третата империя… Които и да са те, направиха огромна грешка.

— Така ли? — Гън оглеждаше треперещите си ръце така, сякаш принадлежаха на другиго. — И каква е тази грешка?

Пит вдигна поглед към зеещите, назъбени дупки в стените на хангара. Матовозелените му очи святкаха с дива омраза, омраза, каквато Гън бе виждал най-малко четири пъти по други поводи, и той неволно потръпна.

— Досега само лошите момчета се забавляваха — рече Пит с крива усмивка. — Вече дойде моят ред.

13.

Преди да си легне, Пит провери лентите на камерата му за наблюдение и установи, че охранителите си бяха свършили работата. Ръководейки се по картите на подземната дренажна система на летището, те бяха открили широка бетонна тръба с диаметър два и четирийсет метра, която отвеждаше дъждовните и снежни води от летищните писти, пътеките за рулиране и терминалните площи. Тръбата минаваше на трийсетина метра от хангара на Пит. На един вход за поддръжка, незабележим от високите плевели, охранителите бяха монтирали добре замаскиран наблюдателен пост.

На Пит му мина през ума да им занесе кафе и сандвичи, но бързо отхвърли тази мисъл. Щеше да е неразумно от негова страна да компрометира умелото им прикритие.

Току-що се беше облякъл и закусил набързо, когато един камион, натоварен с материали за поправяне на стените на хангара, спря отпред на пътя. Зад него спря друг товарен автомобил без опознавателни знаци и от него слязоха няколко жени в работни комбинезони. Охранителите не се показаха, но Пит знаеше, че те зорко наблюдават сцената. Един от работниците се приближи до него.

— Господин Пит?

— Да.

— Ще влезем вътре, ще поправим щетите, ще почистим и ще си тръгнем възможно най-бързо.

Пит загледа с благоговение как мъжете започнаха да разтоварват стари ръждясали гофрирани ламаринени листове, които съвсем наподобяваха на стените на хангара.

— Откъде ги намерихте? — попита той.

— Може и да се изненадате, но правителството следи да не се пилеят материалите от стари сгради — отвърна ръководителят на групата. — Това, което виждате, е от покрива на стар склад, намиращ се на Капитолийския хълм.

— Значи правителството ни се оказа по-полезно, отколкото очаквах.

Той остави хората да си вършат работата и вече се канеше да се качи зад волана на тюркоазния на цвят джип „Чероки“ на НЮМА, когато една черна корвета „Стинг Рей“ спря на пътя. От прозореца на пътническата седалка се подаде главата на Джордино.

— Няма ли да тръгнеш с мен? — подвикна той.

Пит затича в тръс до колата, качи се, сгъна крака и се настани на кожената седалка.

— Не ми каза, че ще се отбиеш.

— Съобщиха ми да отида на същото място, където ще ходиш и ти в осем часа. Затова реших да мина да те взема.

— Ти си страхотен, Ал — подметна весело Пит. — Не ме интересува какво говорят другите за теб.

Джордино отби от Уисконсин авеню по малка странична улица в Глоувър парк близо до Военноморската обсерватория. Късата уличка беше засенчена от вековни брястове и на нея имаше само една-единствена къща, скрита зад висока ограда от жив плет. Никакви паркирани коли, никакви хора по тротоарите.

— Сигурен ли си, че по тази улица трябваше да завием? — попита Джордино.

Пит погледна напред през предното стъкло и посочи:

— Да, и тъй като няма други къщи, значи това трябва да е мястото.

Джордино отби във втория вход на кръглата алея за коли и продължи по нея към гърба на къщата, вместо да спре под навеса на предната врата. Пит огледа триетажната тухлена постройка, докато Джордино караше към залепения за гърба й гараж. По всичко личеше, че къщата е била построена за някоя важна и заможна особа след Гражданската война. И тя, и площите около нея изглеждаха безупречно поддържани, но завесите на прозорците бяха спуснати, сякаш обитателите й бяха заминали за дълго време.

Корветата влезе в гаража, чиято двойна врата беше широко отворена. Вътре имаше само разхвърляни градински инструменти, една тревокосачка и работна маса, която сигурно не бе използвана с десетилетия. Джордино загаси двигателя и се обърна към Пит.

— Е, и сега какво?

Отговорът дойде, когато вратите зад тях се затвориха автоматично. Секунди по-късно част от пода на гаража започна бавно да спуска колата. Освен едва чутото бръмчене на елеватора спускането вървеше безшумно. Пит се опита да изчисли скоростта на спускането и разстоянието, но наоколо цареше пълен мрак. След около три метра по неговите изчисления елеваторът плавно спря и в същия миг блесна редица от лампи. Бяха се озовали в не много голям бетонен паркинг, запълнен от няколко коли. Джордино паркира корветата на свободното място между тюркоазния „Чероки“ с изписано на предните врати НЮМА и една лимузина „Крайслер“. Нямаше съмнение, че с джипа беше пристигнал адмирал Сандекър. Негово беше изискването всички превозни средства на НЮМА да бъдат с предно предаване и пригодени за извънградско шофиране при най-лоши условия.

Охранител от морската пехота стоеше до метална врата.

— Мисля, че колата ни ще е на сигурно място тук — смънка Джордино, — или да я заключа?

— Някакво вътрешно чувство ми подсказва, че тя няма да мръдне оттук — отвърна Пит.

Двамата излязоха от колата и тръгнаха към униформения охранител с трите нашивки на сержант на ръкавите си. Той им кимна и ги поздрави.

— Вие трябва да сте Дърк Пит и Албърт Джордино. Само вас чакаме.

— Няма ли да поискате да се легитимираме? — попита Джордино.

Сержантът се усмихна.

— Запомних добре снимките ви. Да разпозная кой кой е от вас двамата, е все едно да сравнявам Джо Пеши и Клинт Истууд. Не е трудно да ви различи човек.

Той натисна един бутон до вратата и тя се плъзна настрани, разкривайки къс коридор, задънен с друга метална врата.

— Като стигнете вътрешната врата, застанете за малко неподвижни, докато охранителят от другата страна ви разпознае на камерата за наблюдение.

— Той няма ли ви доверие? — попита Джордино.

Охранителят отвърна троснато:

— Въпрос на по-голяма сигурност.

— Тия не се ли престарават? — измърмори под носа се Джордино. — Можехме спокойно да резервираме две сепарета в „Тако Бел“ за това съвещание.

— Бюрократизмът издига в култ потайността — отбеляза Пит.

— Там поне щях да си поръчам една тортила — довърши мисълта си Джордино.

Двамата бяха пропуснати през вратата в просторна зала, постлана с килим, чиито стени бяха покрити с драперии, за да приглушават акустиката. Шестметрова заседателна маса във формата на бъбрек почти изпълваше помещението. Огромен екран заемаше цялата отсрещна стена. Залата беше приятно осветена и уютна. Няколко мъже и една жена бяха насядали около масата. Никой не стана при появата на Пит и Джордино.

— Закъсняхте. — Това бе изтъкнато от адмирал Джеймс Сандекър, шефа на НЮМА.

Нисък, но атлетически сложен, с яркорижа коса и брадичка а ла Вандайк, адмиралът имаше властни студени сини очи, от които нищо не убягваше. Той винаги беше нащрек като леопард, спящ под дърво с едното око отворено, който знае, че рано или късно плячката ще падне в ръцете му. Беше сприхав и рязък, но ръководеше НЮМА като великодушен диктатор. Сега той посочи към мъжа, седнал от лявата му страна.

— Не вярвам вие двамата да познавате Кен Хелм, специален агент на ФБР.

Сивокосият човек, облечен в делови костюм, със замислени кротки лешникови очи, който ги гледаше над очилата си за четене, се надигна леко от стола си и протегна ръка.

— Господин Пит, господин Джордино, много съм чувал за вас.

Което значи, че е прочел внимателно личните ни досиета, помисли си Пит.

Сандекър се обърна към мъжа вдясно от него.

— А това е Рон Литъл. Рон има странно звание в Централното разузнаване, но няма да познаете какво.

„Заместник-директор“, беше първата мисъл, която мина през ума на Пит.

Мъжът имаше кафяви като на породата коли очи и лице с дълбоки бръчки и кротко изражение, издаващо средна възраст и голям опит. Той само кимна.

— Господа.

— Другите ги познавате — довърши Сандекър, обръщайки се към останалите край масата.

Руди Гън трескаво си водеше бележки и не си направи труда дори да вдигне поглед.

Пит се приближи зад Пат О’Конъл, сложи ръка върху рамото й и прошепна в ухото:

— Стана по-скоро, отколкото си мислеше.

— Обожавам мъжете, които изпълняват обещанията си. — Тя го потупа свойски по ръката, без да се притеснява от останалите. — Ела да седнеш до мен. Малко ме плашат всички тия важни правителствени особи.

— Уверявам ви, доктор О’Конъл — обади се Сандекър, — че ще си тръгнете от тази зала, без да е паднал косъм от главата ви.

Пит издърпа стол до нейния и седна, а Джордино се настани до Гън.

— Изпуснахме ли нещо съществено? — попита Пит.

— Доктор О’Конъл ни разказа за черепа и подземната камера — отвърна Сандекър, — а Кен Хелм тъкмо се готвеше да ни запознае с доклада върху първоначалните резултати от аутопсията на труповете, изпратени от Телърайд.

— Няма много за казване — заговори бавно Хелм. — Трудно беше да се стигне до положителен резултат само по зъбите им. Предварителните изследвания предполагат, че зъбите им са правени от южноамерикански зъболекари.

Пит изрази съмнение.

— Нима вашите хора могат да различават зъботехниката на различните страни?

— Добрият лекар по съдебна медицина, специализирал в тази област, често може да назове дори града, където е правена пломба.

— Значи те са от чужда националност — отбеляза Джордино.

— Направи ми впечатление, че английският им е малко странен — каза Пит.

Хелм го погледна над очилата си.

— Наистина ли?

— Беше перфектен, без американски акцент, макар и двамата да говореха носово като в Ню Ингланд.

Литъл записа нещо в жълтия си бележник, после заговори:

— Господин Пит, командир Гън ни осведоми, че убийците, които сте задържали в Телърайд, са се представили за членове на Четвъртата империя.

— Която нарекоха още „Новата съдба“.

— Както вече вие и командир Гън сте предположили, Четвъртата империя може би е приемник на Третия райх.

— Всичко е възможно.

Джордино извади огромна пура от малкото си джобче и я завъртя пред устните си, без да я пали, съобразявайки се с хората край масата, които не пушеха. Сандекър му хвърли убийствен поглед, като видя, че етикетът й е същият като на специалните пури от личния му запас.

— Аз не съм много умен — вметна скромно Джордино, който след университета „Хъмбъл Хърбърт“ беше завършил Военновъздушната академия трети по успех в класа — и вероятно затова не мога да си обясня как така една организация, с пръсната по цял свят армия от елитни убийци, може да действа години наред, без най-добрите разузнавателни служби в света да разберат кои са те и какво се готвят да предприемат.

— Аз пръв съм готов да призная, че сме поставени в затруднено положение — отвърна честно Хелм от ФБР. — Доколкото знам, престъпленията без мотиви са най-трудните за разрешаване.

Литъл кимна в знак на съгласие.

— Допреди вашето стълкновение с онези хора в Телърайд никой, който се е изпречвал на пътя им, не е останал жив, за да опише какво е ставало.

— Благодарение на Дърк и доктор О’Конъл сега имаме следа, по която да вървим — отбеляза Гън.

— Няколко овъглени зъба едва ли могат да се нарекат следа — вметна Сандекър.

— Вярно — съгласи се Хелм, — но имаме и загадката на онази камера в рудника „Рай“. Щом те стигат до такива крайности, за да попречат на учените да изследват надписите, убиват невинни хора и се самоубиват, когато ги арестуват, значи трябва да имат някакъв сериозен мотив.

— Защо — заговори Пит — не се спират пред нищо, за да попречат да се разкрие смисълът на надписите?

— Не могат да преливат от радост от създалото се положение — вметна Гън. — Та те загубиха шестима от професионалните си убийци и не успяха да осигурят снимки на тия надписи.

— Странно, че такава обикновена археологическа находка взе толкова жертви — отбеляза Сандекър с безизразно лице.

— Съвсем не е обикновена находка — побърза да възрази Пат. — Ако не се окаже някаква измислица, скалъпена от някогашни рудокопачи, може би ще станем свидетели на археологическата находка на века.

— Успя ли да разчетеш някой от символите? — попита Пит.

— След като изследвах повърхностно записките си, мога да ви кажа само, че символите представляват азбука. Всеки писмен знак изразява отделен звук. Нашата азбука например има двайсет и шест символи. Символите в камерата предполагат азбука от трийсет букви плюс дванайсет символа, представляващи цифри, които разчетох като много напреднала математическа система. Които и да са били онези хора, те са открили нулата и са смятали със същия брой символи, с които смята и съвременният човек. Докато не ги програмирам в компютър и не ги проуча задълбочено, не мога да ви кажа нищо повече.

— Според мен сте се справили изключително добре с оглед малкото, с което разполагате, и за кратко време — похвали я Хелм.

— Уверена съм, че ще можем да разчетем смисъла на надписите. За разлика от сложните писмени системи на египтяните, китайците или критяните, които още не са дешифрирани, тази изглежда уникална по простотата си.

— Смятате ли, че обсидиановият череп, намерен в същата камера, има връзка с надписите? — попита Гън.

Пат поклати глава.

— Не мога да кажа нищо определено. Възможно е и той като кристалните черепи, открити в Мексико и Тибет, да е направен с ритуална цел. Някои хора — не официално признати археолози, бързам да уточня — смятат, че кристалните черепи са изработвани в комплект от тринайсет броя, които могат да записват вибрации и да ги фокусират в холографни изображения.

— Вие вярвате ли в това? — попита я Литъл сериозно.

Пат се разсмя.

— Не, аз съм доста прагматична. Предпочитам да имам необоримо доказателство, преди да правя произволни теории.

Литъл се замисли и пак я запита:

— Мислите ли, че обсидиановият череп…

— Черепи — поправи го Пит.

Пат го изгледа въпросително.

— Откога станаха повече от един?

— От вчера следобед. Благодарение на мой добър приятел, Сейнт Джулиан Пърлмутър, се сдобих с още един.

Сандекър го погледна настоятелно.

— Къде е той сега?

— Заедно с онзи от Телърайд беше занесен в химическата лаборатория на НЮМА за анализ. Обсидианът явно не може да бъде датиран чрез обикновени средства, но изследване с инструментариум може и да ни каже нещо за онези, които са сътворили черепите.

— Знаеш ли откъде е другият? — попита Пат, изгаряща от любопитство.

Без да навлиза в излишни подробности, Пит разказа как черепът бил намерен в изоставения товарен кораб „Мадрас“ от екипажа на „Паловерде“ в Антарктика. После разказа и за срещата си с Кристин Мендър-Хъстед.

— А тя каза ли ти къде пътниците и екипажът на „Мадрас“ са намерили черепа?

Пит поизмъчи и нея, и останалите присъстващи, като забави отговора си. Накрая отвърна:

— Според корабния му дневник, „Мадрас“ е пътувал от Бомбай за Ливърпул, когато бил връхлетян от силен ураган…

— Циклон — поправи го Сандекър. — За мореплавателите урагани се надигат само в Атлантическия и Източния Тихи океан. Тайфуните — в Западния Тихи океан, а циклоните бушуват в Индийския океан.

— Приемам забележката — въздъхна Пит. Адмирал Сандекър обичаше да изразява неизчерпаемия си резерв от безполезни подробности, свързани с морето. — Та както казах, „Мадрас“ бил застигнат от силна буря и вълнение, които продължили близо две седмици. Корабът се отклонил далече на юг от курса си. Когато вятърът и вълнението утихнали, се оказало, че бидоните с питейна вода били пробити от силните удари и почти целият запас от вода изтекъл. Тогава капитанът прегледал морските си карти и решил да спре край верига от голи и ненаселени острови в субантарктическия южен Индийски океан. Известни сега като островна група Крозе, те представляват малка презокеанска територия на Франция. Капитанът спуснал котва край малък остров, наречен Сен Пол, който имал много скалист бряг, а в средата се издигал вулкан. Докато моряците поправяли бидоните и ги пълнели с вода от поток, един от пътниците — английски полковник от армията, пътуващ за родината си заедно с жена си и двете си дъщери след десетгодишна служба в Индия, решил да половува малко на острова.

Единственият дивеч там били тюлени и пингвини, но полковникът мислел, че островът гъмжал от четириног дивеч. След като изкачил високия близо триста метра вулканичен хълм, той и приятелите му се натъкнали на пътечка от камъни, загладени от времето. Те тръгнали по нея и стигнали до изсечен в скалата отвор във формата на свод. Влезли вътре и видели коридор, навлизащ дълбоко в хълма.

— Дали е бил открит и проучван оттогава? — вметна Гън.

— Възможно е — предположи Пит. — Помолих Хирам Йегър да провери. Освен необслужвана метеорологическа станция, експлоатирана от австралийци в периода от 1978-ма до 1997-ма и наблюдавана от изкуствени спътници, островът бил напълно необитаем. Ако техните метеоролози са открили нещо в хълма, те не са го огласили. Всички писмени данни са чисто метеорологически.

Литъл се наклони към масата прехласнат.

— И какво станало после?

— Полковникът изпратил един от групата си обратно на кораба да вземе фенери. Едва тогава посмели да влязат. Видели, че коридорът е гладко изсечен в скалата и се спуска под лек наклон от трийсет метра, свършвайки в малка кухина с десетки странни и древни на вид скулптури. Неразгадаеми надписи били гравирани в стените и тавана на камерата.

— Преписали ли са надписите? — поинтересува се Пат.

— В капитанския дневник нямаше записан нито един символ — отвърна Пит. — Единственият чертеж е груба карта на входа на камерата.

— А находките? — попита Сандекър.

— Те са все още на борда на „Мадрас“ — поясни Пит. — Роксана Мендър, съпругата на капитана на китобойния кораб, споменава за тях в дневника си. Едната от тях тя описва като сребърна урна. Другите били бронзови и глинени скулптури на странни животни, които тя не била виждала. Спазвайки закона за спасяване на морско имущество, съпругът й и екипажът на „Паловерде“ възнамерявали да свалят всичко ценно от кораба, но паковият лед започнал да се пропуква и те трябвало бързо да се върнат на техния кораб. Взели само обсидиановия череп.

— Значи още една камера, този път с артефакти — отбеляза Пат, загледана напред, сякаш виждаше нещо отвъд залата. — Колко ли още такива има, скрити някъде по света?

Сандекър хвърли язвителен поглед към Джордино, който дъвчеше парченце тютюн от огромната си пура.

— Изглежда, че тази работа е само за нас — каза той, като отмести поглед от ниския италианец и го спря върху Гън. — Руди, веднага щом можеш, организирай две експедиции. Едната да търси „Мадрас“ в Антарктика, а другата да проучи камерата, открита на остров Сен Пол от пътниците на „Мадрас“. Използвай всеки намиращ се най-близо в района плавателен съд — каза той и се обърна към останалите край дългата маса. — Дърк, ти поемаш издирването на изоставения търговски кораб. Ал, а ти отиваш на остров Сен Пол.

Джордино седеше отпуснат на стола.

— Надявам се нашите кръвожадни приятелчета да не са стигнали първи и до двете места.

— Ще разбереш, като пристигнеш там — вметна Гън с изопнато лице.

— Междувременно — заговори Хелм — аз ще пратя двама агенти да пообиколят цялата страна, за да открият някакви следи, водещи към организацията, наела убийците.

— Трябва да ви кажа, адмирале — обърна се Литъл към Сандекър, — че това не е първостепенна задача на Централното разузнавателно управление. Но ще направя всичко по силите си, за да помогна. Хората ми ще се съсредоточат върху корпоративните синдикати извън Съединените щати, които финансират или търсят археологически находки. Ще проучим също и всички намерени досега находки, които са свързани с убийства. Вашите нови факти, сочещи към неонацистки ред, може да се окажат неоценими.

— И последно, но не по значение, стигаме до прекрасната дама сред нас — каза Сандекър.

Пат се усмихна, като видя, че всички погледи се отправиха към нея.

— Работата ми, разбира се, е да се опитам да разчета надписите.

— Снимките, направени от убийците, трябва вече да са проявени — каза Гън.

— Ще ми трябва място, където да работя — каза тя замислено. — Тъй като сега живея инкогнито, не мога да вляза в стаята си в университета и да започна да правя анализи.

Сандекър се усмихна.

— Всеки от нас тримата — Рон, Кен и аз — ръководим може би три от най-усъвършенстваните апаратури за обработка на данни и имаме най-добрите лаборанти в света. Изборът е ваш.

— Ако ми разрешите, адмирале, предлагам следното — намеси се Пит. — Така и така НЮМА ще продължи да се занимава с подземните камери и тяхното съдържание, мисля, че ще е по-добре за доктор О’Конъл да работи с Хирам Йегър на нашата собствена компютърна апаратура.

Сандекър огледа лицето на Пит, за да се опита да разбере каква друга тайна мисъл се крие зад думите на Пит. Но не откри нищо и сви рамене.

— Вие избирайте, доктор О’Конъл.

— Струва ми се, че господин Пит е прав. Като работя в тясно сътрудничество с НЮМА, ще бъда и в тясна връзка с експедициите.

— Както желаете. Йегър и Макс ще бъдат на ваше разположение.

— Макс?

— Последната играчка на Йегър — поясни Пит. — Компютърна система с изкуствен мозък, която възпроизвежда визуални холографни изображения.

Пат си пое дълбоко въздух.

— Ще ми трябва всичката екзотична техника, която мога да получа.

— Не се безпокойте — каза Джордино с хумор в гласа. — Ако надписите се окажат древни, те вероятно няма да са нищо друго освен книга с древни рецепти.

— Рецепти за какво? — попита Хелм.

— За козе месо — отвърна Джордино. — Хиляда и един начина за готвене на козе месо.

14.

— Извинете, вие ли сте Хирам Йегър?

Изпълнена с ентусиазъм, Пат беше прекосила просторната зала на компютърната мрежа, заемаща целия десети етаж на сградата на НЮМА. Беше чувала компютърните специалисти в Пенсилванския университет да говорят с благоговение за центъра с океан от данни на Националната агенция за подводни и морски изследвания. Беше неоспорим факт, че центърът обработва и съхранява най-огромното количество дигитални данни за океанографията, откакто бяха събрани под един покрив.

Мъжът, с вехто на вид облекло зад командния пулт във форма на подкова, свали очилата си, наследени вероятно от дядо му, и се вгледа в жената, застанала на вратата на неговата светая светих.

— Да, аз съм Йегър. А вие трябва да сте доктор О’Конъл. Адмиралът ме уведоми да ви очаквам тази сутрин.

Човекът пред нея трудно се вместваше в образа, който Пат бе изградила в представите си. Незнайно защо тя очакваше въпросният Йегър да прилича на кръстоска между Бил Гейтс и Алберт Айнщайн. А той нямаше нищо общо нито с единия, нито с другия. Беше облечен с изтъркани джинси и яке „Ливайс“ върху тениска. Каубойските ботуши на краката му изглеждаха така, сякаш бяха използвани в хиляда състезания по родео. Косата му, прошарена и дълга, беше вързана на опашка. Лицето му, с момчешки израз, тесен нос и сиви очи, беше гладко обръснато.

Пат щеше да се изненада и ако научеше, че Йегър живее в елегантната част на Мериленд, че е женен за преуспяваща художничка и че е баща на две тийнейджърки, които ходеха в скъпи частни училища. Единственото му хоби беше да колекционира и подновява стари, излезли от употреба компютри.

— Надявам се, не ви прекъсвам работата — каза Пат.

— Не ви ли посрещнаха при асансьора, за да ви доведат в моето владение?

— Не. Просто се качих дотук, не видях никого, който да прилича на Дилбърт и влязох.

Йегър, който харесваше този комичен герой на Скот Адамс, се разсмя.

— Изглежда, трябва да приема това като комплимент. Много се извинявам, че никой не ви е посрещнал и придружил дотук.

— Няма нищо. Предприех обиколка, като сама си бях екскурзовод. Вашата империя от данни е наистина внушителна. Съвсем не е като апаратурата, с която работя в университета.

— Да ви предложа чаша кафе?

— Не, благодаря — отвърна Пат. — Ще се залавяме ли за работа?

— Както желаете — каза учтиво Йегър.

— Имате ли снимките на скалната камера?

— Фотолабораторията ми ги изпрати снощи. Останах до късно и ги сканирах за Макс.

— Дърк ми разказа за Макс. Нямам търпение да го видя в действие.

Йегър издърпа стол до своя, но не предложи веднага на Пат да седне.

— Ако заобиколите пулта и застанете в средата на онази платформа, точно пред нас, ще ви демонстрирам уникалния талант на Макс.

Пат застана където й бе посочено и погледна към Йегър. Докато го наблюдаваше, компютърният гений като че ли се размаза пред очите й и след малко напълно изчезна. Тя се озова обгърната от нещо, за което беше готова да се закълне, че е мъглявинна обвивка.

После стените и таванът станаха по-различими и тя видя, че се намира в точно копие на скалната камера. Трябваше да каже, че това е холографно изображение, но то беше толкова истинско, особено когато по стените се появиха и надписите, съвършено ясни.

— Фантастично — промълви тя.

— Макс има всички символи от снимките, програмирани в паметта, но въпреки че мониторът ни е с големината на малък филмов екран, си помислих, че ще е от полза за вас да четете надписите в естествената им перспектива.

— Да, да — развълнува се Пат. — Това безкрайно много ще ми помогне. Благодаря ви, благодаря и на Макс.

— Елате тук и се запознайте с Макс — долетя гласът на Йегър иззад илюзорната камера. — После се залавяме за работа.

Пат за малко не каза: „Не мога“, тъй като камерата изглеждаше толкова истинска. Но тя развали илюзията, като прекрачи през стената й като призрак и застана до Йегър зад пулта.

— Макс — каза Йегър, — запознай се с доктор Пат О’Конъл.

— Здравейте! — разнесе се мек женски глас.

Пат погледна подозрително Йегър.

— Макс е жена?!

— Първоначално програмирах собствения си глас, но оттогава направих доста модификации на програмата и реших, че ще ми е по-приятно да слушам женски глас, отколкото мъжки.

— Значи тя е гласово активирана?

Йегър се усмихна.

— Макс е система с изкуствен разум. Няма бутони за натискане. Просто й говорете като на човек.

Пат се огледа.

— Има ли микрофон?

— И то шест, но са толкова миниатюрни, че не е възможно да ги видите. Можете да заставате навсякъде в радиус от шест метра от нея.

Пат плахо заговори:

— Макс?

На огромния монитор непосредствено зад платформата се появи женско лице с ярки цветове и загледа Пат. Очите бяха топазено кафяви, косата — като лъскав кестен. Устните бяха разтегнати в усмивка, която разкриваше бели зъби. Раменете бяха голи почти до гърдите, които едва се подаваха над долната рамка на монитора.

— Здравейте, доктор О’Конъл. Приятно ми е да се запознаем.

— Моля, наричайте ме Пат.

— Така ще бъде оттук нататък.

— Тя е прекрасна — възхити се Пат.

— Благодаря — усмихна се Йегър. — Истинското й име е Елзи и тя ми е съпруга.

— Добре ли работите заедно? — попита Пат закачливо.

— В повечето случаи. Но ако не съм внимателен, тя става раздразнителна и кисела като оригинала.

— Добре, да почваме — смънка Пат под носа си. — Макс, анализира ли символите, сканирани в системата ти?

— Да. — Гласът на Макс звучеше съвсем като човешки.

— Можеш ли да ми разчетеш и преведеш някои от буквените символи на английски?

— Още не съм навлязла в същността, но напредвам. Надписите на тавана на камерата, изглежда, са звездна карта.

— Обясни какво представлява — вметна Йегър.

— Виждам я като усъвършенствана координирана система, използвана в астрономията за определяне на положението на небесните тела на небосвода. Мисля, че може да предполага промени в отклоненията на звездите, които са се виждали на небето над определена част от света в минали епохи.

— Което ще рече, че поради изменения във въртенето на земята, звездите са променили положението си с течение на времето.

— Да, техническите термини са: прецесия и нутация — поясни Макс. — Тъй като при въртенето си земята се издува в екваторната зона, гравитационното притегляне на слънцето и луната е по-силно около екватора и причинява леко колебание на въртящата се земна ос. Това се нарича прецесия и тя очертава кръгъл конус в пространството на всеки 25 800 години. Нутацията, или колебанието на земната ос, е слабо, но неравномерно движение, което измества небесния полюс на 10 секунди встрани от гладкия прецесионален кръг на всеки 18 години и 6 месеца.

— Знам — заговори Пат, — че по някое време в далечното бъдеще Полярната звезда няма да е вече Северната звезда.

— Съвсем правилно — потвърди Макс. — Когато Полярната звезда се измести, след приблизително 345 години на мястото над Северния полюс ще застане друга звезда. Сто години преди Христа пролетното равноденствие… Извинявай, запозната ли си с пролетното равноденствие?

— Доколкото си спомням от часовете по астрономия в колежа, пролетното равноденствие настъпва там, където слънцето пресича небесния екватор от юг на север и…

— Точно така — прекъсна я Макс с одобрение. — Не трябва да продължаваш, за да не заприличаш на колежански преподавател, който приспива класа си, преподавайки урок с прекалени подробности. И тъй, преди Христа пролетното равноденствие е минавало през съзвездието Овен. Поради прецесията сега то е в Риби и се придвижва към Водолей.

— Мисля, че това, което ще ни кажеш — въодушевлението на Пат нарастваше, — е, че звездообразните символи на тавана на скалната камера изобразяват координати на звездна система от миналото.

— Така ги разчетох — отвърна бездушно Макс.

— Древните народи имали ли са научни познания, за да направят такива съвършено точни проекции?

— Откривам, че който и да е издялал тази небесна карта на тавана на камерата, е превъзхождал астрономите, живели само преди неколкостотин години. Те са изчислили правилно, че небесната галактика е неподвижна и че слънцето, луната и планетите се въртят. Картата показва орбитите на планетите, включително Плутон, открита едва през миналия век. Било им е известно, че звездите Бетелгейзе, Сириус и Просион остават в постоянно положение, докато другите съзвездия се изместват почти незабележимо за период от хиляди години. Повярвай ми, древните хора са познавали астрономията.

Пат погледна към Йегър.

— Ако Макс може да разчете звездните координати, издълбани в стените на камерите, вероятно ще можем да установим кога е била построена.

— Струва си да опитаме.

— Аз разчетох само малка част от цифровата система — каза Пат. — Това би ли ти помогнало, Макс?

— Не е трябвало да си правиш труда. Аз вече я разчетох цялата. Според мен тя е гениална с простотата си. Нямам търпение да вкарам байтовете си в надписите, съставени от думи.

— Макс?

— Кажи, Хирам.

— Концентрирай се върху разчитане на звездните символи и остави засега буквените надписи.

— Искаш да анализирам небесната карта ли?

— Постарай се колкото можеш.

— Ще ми отпуснеш ли време до пет часа? Дотогава би трябвало да имам резултат.

— Времето е твое — отвърна Йегър.

— Нима Макс иска само няколко часа за проект, за чийто анализ са необходими месеци, дори години? — не можеше да повярва Пат.

— Не подценявай Макс. — Йегър се завъртя на стола си и отпи глътка изстинало кафе. — Отдадох почти всичките си години в разцвета на силите си, за да създам Макс. Не съществува друг такъв компютър в света. Не че няма да излезе от употреба след пет години. Но засега малко са нещата, които не може да прави. Макс е уникална и принадлежи с душа и сърце на мен и на НЮМА.

— Ами патентите? Положително си прехвърлил правата си на правителството.

— Адмирал Сандекър не е средностатистическият бюрократ. С него имаме устен договор. Аз му вярвам и той ми вярва. Петдесет процента от всички постъпления, включващи възнагражденията за патентите и таксите за използване на нашите данни от частни корпорации или правителствени ведомства, отиват в НЮМА. Другите петдесет процента остават за мен.

— Вие наистина работите за честен човек. Всеки друг работодател би ви дал само премия и златен часовник, ще ви потупа по гърба и ще внесе вашите печалби в служебната сметка в банката.

— Щастлив съм, че съм заобиколен от честни хора — каза важно Йегър. — Адмиралът, Руди Гън, Ал Джордино и Дърк Пит, всички те са хора, които с гордост наричам свои приятели.

— Отдавна ли ги познавате?

— Кажи-речи от петнайсет години. Щуро сме се забавлявали заедно и сме разрешавали куп океански загадки.

— Докато чакаме Макс, защо не започнем да анализираме стенните символи. Може да открием някаква следа, която да ни подскаже какво значат.

Йегър кимна.

— Нищо чудно.

— Можете ли да възпроизведете холографно изображение на подземната камера?

— С желание всичко се постига — отвърна Йегър, докато набираше команда на клавиатурата; след малко изображението на вътрешните стени на скалната камера се материализира.

— Първата стъпка да се разчете непознат буквен текст е да се отделят съгласните от гласните. Тъй като не виждам никакъв признак, че те представляват някакви идеи или предмети, ще приема, че символите са буквени и регистрират звуци на думи.

— Какъв е произходът на първата азбука? — попита Йегър.

— Твърдото доказателство е оскъдно, но повечето епиграфи вярват, че тя е създадена от древните канаани и финикийци някъде между 1700 и 1500 година преди Христа и е наречена Северна семитска азбука. Водещите учени отхвърлят, разбира се, това твърдение, но са склонни да се съгласят, че ранните средиземноморски култури са доразвили пробуждащата се азбука от праисторически геометрични символи. Много по-късно гърците възприели и усъвършенствали тази азбука, така че буквите, които използваме днес, имат връзка с техните. По-нататъшните усъвършенствания идват от етруските, следвани от римляните, които са заимствали много, за да създадат писмения латински език, чиито по-късни класически букви накрая са съставили двайсет и шест буквената азбука, която вие и аз използваме днес.

— Откъде да започнем?

— От моите нахвърляни записки — отвърна Пат и погледна бележките си. — Не познавам никакви други древни писмености, чиито символи да отговарят на написаните в камерата. Те като че ли нямат никакво влияние отникъде, което ми се струва много необичайно. Единствената далечна прилика е с келтската огамова азбука, нищо повече.

— О, щях да забравя. — Йегър й подаде нещо, подобно на малък жезъл с миниатюрна камера в единия му край. — Макс вече кодира символите. Ако искате да ви помогна с някакви изчисления, просто насочете камерата към символа и неговия ред в надписите, които искате да изследвате, и аз ще се заловя да направя програма за дешифриране.

— Звучи чудесно — каза Пат радостна, че отново се впряга в работа. — Първо, нека да направим списък на различните символи и да преброим колко пъти се повтаря всеки. После ще се опитаме да ги свържем в думи.

— Като предлози например.

— Повечето древни надписи не включват думите, които ние използваме днес. Освен това искам да видя дали ще можем да проследим гласните, преди да сме открили съгласните.

Двамата работиха цял ден без почивка. По обяд Йегър се обади в кафенето на НЮМА и поръча да им донесат сандвичи и безалкохолни напитки. Пат ставаше все по-ентусиазирана. Символите изглеждаха влудяващо прости за разчитане и въпреки това към пет часа следобед тя не беше напреднала особено в тяхното определение.

— Защо цифровата система беше толкова лесна за разчитане, а азбуката — не? — измърмори тя раздразнена.

— Дали да не продължим утре? — предложи Йегър.

— Не съм уморена.

— Аз също, но ще е друго да работим на свежи глави. Не знам как е с вас, но моите най-успешни разрешения ми идват посред нощ. Освен това Макс няма нужда от сън. Ще й задам команда да обработва надписите през нощта. До сутринта тя ще има някакъв резултат върху превода им.

— Нямам аргумент, с който да ви оборя.

— Преди да приключим сега, ще извикам Макс на монитора, за да я попитам дали има някакъв напредък със звездите.

Не беше нужно Йегър да пипа клавиатурата. Той просто натисна един предавателен бутон и попита:

— Макс, готова ли си?

На екрана се появи намръщеното й лице.

— Какво правихте двамата, та чак сега се свързвате с мен? От два часа ви чакам.

— Извинявай, Макс — каза Йегър без нотка на съжаление в гласа. — Имахме работа.

— Но излиза, че си работила по проекта само няколко часа — вметна наивно Пат. — Стигна ли до някакво предположение?

— Какво ти предположение! — сопна се Макс. — Мога да ви кажа точно това, което искате да знаете.

— Първо кажи как стигна до заключенията си — изкомандва Йегър.

— Не мислиш, че сама ще изчислявам движенията на звездите, нали?

— Проектът беше зададен на теб.

— Защо да напрягам чиповете си, когато мога да използвам друг компютър?

— Моля те, Макс, кажи ни какво си открила.

— Е, добре. Преди всичко, да се открият координатите на небесните тела на небето, изисква сложен геометричен процес. Няма да се впускам в скучни подробности за това как се определя височината, азимутът, изгревът и залезът им. Работата ми беше да определя местоположенията, където са били измерени координатите, издялани в скалата на камерата. Успях да изчисля първоначалните местоположения, откъдето наблюдателите са гледали, както и звездите, които са използвали, за да измерят отклоненията в течение на много, много години. И трите звезди в пояса на съзвездието Орион, ловеца, се движат. Сириус, звездата куче, която се намира близо до петата на Орион, е неподвижна. С тези данни аз се вмъкнах в астрометричния компютър на Националния научен център.

— Как не те е срам, Макс! — смъмри я Йегър. — Можеш да ми докараш такива неприятности!

— Мисля, че компютърът в Центъра много ме хареса. Обеща ми да изтрие запитването ми.

— Надявам се да можеш да разчиташ на думата му — измърмори Йегър. Това беше преиграване от негова страна. Той също бе прониквал стотици пъти в чужди компютърни мрежи.

— Астрометрията — продължи невъзмутимо Макс, — в случай че не знаеш, е един от най-старите дялове от астрономията и се занимава с определяне движението на звездите. — Макс замълча. — Следваш ли мисълта ми?

— Продължавай — подкани я нетърпеливо Пат.

— Колегата в компютъра в ННЦ не може да се мери с моя стандарт, но тъй като програмата беше лесна за него, аз го предумах да ми изчисли отклонението между положенията на Сириус и Орион, когато подземната камера е била построена, с техните настоящи координати на небосклона.

— Датирала си камерата? — прошепна Пат със стаен дъх.

— Да.

— Тя измама ли е? — попита Йегър, сякаш се опасяваше от отговора.

— Не, освен ако някогашните рудокопачи в Колорадо са били първокласни астрономи.

— Моля те, Макс — обади се Пат, — кажи кога е била построена камерата и кога са били гравирани надписите по стените й?

— Трябва да имате предвид, че приблизителната ми оценка за времето е плюс-минус стотина години.

— Значи е по-стара от сто години?

— Ще повярвате ли — отвърна Макс бавно, лазейки по нервите и на двамата — на цифрата девет хиляди?

— Какво каза?

— Казах, че вашата камера е била издялана в колорадските скали някъде около 7100-та година преди Христа.

15.

Малко след четири часа сутринта Джордино издигна служебния самолет „Бел-Боинг“ 609 право към яркосиньото небе над покрайнините на Кейптаун, Южна Африка. Конструираният като хеликоптер самолет с вертикално излитане и кацане се издигна до височина сто и петдесет метра над земята, след което Джордино измести лостовете на механичната предавка и летателният апарат продължи напред в хоризонтално положение.

Деветместният „Боинг-609“ сега беше празен, като се изключеше товарът от защитни снаряжения, закрепен здраво за пода. Джордино бе наел самолета в Кейптаун, тъй като най-близкият научноизследователски кораб на НЮМА се намираше на повече от хиляда мили от островите Крозе.

Един хеликоптер не би могъл да прелети 3 800 километра, без да дозареди поне четири пъти, а нормален голям самолет, който би преодолял това разстояние без дозареждане, нямаше да намери място за кацане на малкия вулканичен остров. Моделът 609 можеше да каца навсякъде като хеликоптер и се явяваше идеалният летателен апарат за целта. В зависимост от капризите на вятъра полетът щеше да продължи около четири часа в двете посоки. Горивото трябваше да се наблюдава внимателно. Дори с модифицирани резервоари на крилата, Джордино беше изчислил, че за обратния път да Кейптаун ще му остане само час и половина допълнително летателно време. Това не беше достатъчно, за да му осигури вътрешно спокойствие по време на полета, но той беше човек, който обича да рискува.

Трийсет минути по-късно, когато набра височина 3 600 метра и зави на югоизток над Индийския океан, той постави ръчната газ на възможно най-икономично положение и видя, че скоростомерът сочи малко под 480 километра в час. После се обърна към дребния човек, седнал на седалката на втория пилот до него.

— Ако вече изпитваш някакво съжаление, че си се присъединил към тази налудничава авантюра, знай, че е твърде късно да промениш решението си.

Руди Гън се усмихна.

— Кой знае какво ми се пише, когато адмиралът разбере, че не съм зад бюрото си, а съм се измъкнал тайничко с теб.

— Каква причина изтъкна пред твоите хора за шестдневното си отсъствие?

— Казах им, че заминавам за Балтийско море, да проверя как върви проектът, който НЮМА изпълнява съвместно с датски археолози.

— А има ли такъв проект?

— И то какъв! — отвърна Гън. — Цял флот от викингски кораби, на които се натъкнал случайно един рибар.

Джордино подаде на Гън две навигационни карти.

— Ето, поеми ролята на навигатор.

— Колко е голям остров Сен Пол?

— Около шест квадратни километра.

Гън погледна Джордино през дебелите стъкла на очилата си.

— Надявам се — рече той спокойно, — че няма да ни сполети съдбата на Амелия Еърхарт и Фред Нунан.

След три часа във въздуха, с попътен вятър от пет възела, те все още бяха добре с горивото. Индийският океан бавно изчезна от поглед, когато навлязоха в надвиснали облаци, които се задаваха от изток и носеха дъжд, буря и турбулентност на въздуха. Джордино насочи самолета право нагоре, за да пробие облаците и да излезе отново в спокойно и ясно небе.

Той и сега прояви странната си способност да си подремва от време на време по десетина минути, след което се събуждаше, за да провери приборите за управление и да направи корекциите, дадени му от Гън, и пак задремваше. Това се повтори няколко пъти, като нито веднъж не промени времетраенето на дрямката си повече или по-малко от минута.

Нямаше никаква опасност да се загубят или пропуснат острова. Самолетът бе оборудван с най-новото навигационно съоръжение — глобално позиционираща система (ГПС). С приемника на ГПС, който измерваше разстоянието до редица от изкуствени спътници, се изчисляваше точната географска ширина, дължина и височина, както и данните, програмирани в компютъра на самолета, така че Гън можеше да определя курса, скоростта, времето и разстоянието до местоназначението им.

За разлика от Джордино той страдаше от безсъние. Освен това беше от хората с неспокоен дух. Гън не би се отпуснал, дори да лежеше под някоя палма на таитянски плаж. Непрекъснато поглеждаше часовника си и проверяваше положението им, като междувременно изучаваше въздушната снимка на острова.

Когато Джордино се събуди и обходи с поглед арматурното табло, Гън го потупа по рамото.

— Не задрямвай отново. Трябва да започнеш да снижаваш. Според изчисленията ми островът е на шейсет километра право напред.

Джордино разтърка лицето си с вода от една манерка и избута съвсем леко напред щурвала. Самолетът бавно започна да се спуска и се раздруса, когато минаваше през облаците. Тъй като не виждаше нищо, Джордино можеше само да гледа как стрелката на скоростомера се измества обратно на часовниковата стрелка, но въпреки това той не отделяше поглед от бялата пелена пред челното стъкло. После изведнъж, на височина 1 500 метра, те излязоха от облаците и видяха отново океана — за първи път след тричасовия полет.

— Добре се справи, Руди — похвали го Джордино. — Сен Пол вече е на осем километра напред и на по-малко от два градуса вдясно на борда. Ти сякаш го уцели право по носа.

— Два градуса — повтори Гън. — Следващия път трябва да съм по-прецизен.

Оставяйки турбулентността след тях, върховете на крилата престанаха да трептят. Джордино намали притока на гориво и грохотът на двигателите стихна до приглушено боботене. Силният дъжд бе спрял, но по челното стъкло продължаваха да се стичат водни струйки. Едва сега той включи чистачките и насочи носа на машината над високите стръмни скали, които защитаваха острова от безмилостната и яростна атака на морето.

— Мярна ли някакво място, където да кацнем? — попита Джордино, оглеждайки малкия остров и единствената му планина, която сякаш се издигаше от морето като гигантски конус. Никъде не се виждаше бряг или открито пространство, само стръмни каменисти склонове.

Гън приближи до очите си една лупа.

— Прегледах всеки сантиметър от острова и стигнах до заключението, че това е най-противното парче земя, което съм виждал. То не представлява нищо друго освен скалист хълм, полезен единствено за някоя фирма за добив на чакъл.

— Не ми казвай, че бихме целия този път само за да обръщаме обратно — направи кисела физиономия Джордино.

— Не съм казал, че не можем да се приземим. Единственото равно място на целия остров е близо до подножието на планината върху западния склон. Изглежда малко по-голямо от тераса, някъде около петнайсет на трийсет метра.

Джордино погледна ужасен надолу.

— Дори във филмите хеликоптерите не кацат по планинските склонове.

Гън посочи напред.

— Ето там, от лявата ти страна. Е, не изглежда чак толкова лошо, както си мислех.

От ъгъла на Джордино единственото равно място на планината изглеждаше не по-голямо от каросерията на товарен камион. Краката му натиснаха педалите на вертикалното кормило, а ръцете му изместиха леко щурвала, за да коригират ъгъла и скоростта на спускането чрез елероните и хоризонталните кормила. Благодари на небесата за насрещния вятър, макар скоростта му да беше едва четири възела. Той виждаше камъните, разпилени по малката скална площадка, но никой не изглеждаше толкова голям, че да представлява опасност за колесниците. Едната му ръка се отмести от щурвала и след няколко движения на лостовете за витлата самолетът започна да кръжи като хеликоптер. Големите витла вдигнаха във въздуха малките камъни и праха нагоре като влажни облаци под колесниците.

Сега Джордино управляваше по чувство — с едното око в приближаващата се земя, а с другото в стръмния склон на планината, на не повече от три метра от върха на дясното крило. Последва леко раздрусване, когато гумите докоснаха рохкавата скала. Той изпусна дълбока въздишка и измести назад ръчната газ, преди да изключи двигателите.

— Пристигнахме — каза той с облекчение.

Лицето на Гън се набръчка от усмивка.

— Да не би да си се съмнявал?

— От моята страна има планина, а от твоята?

По време на кацането вниманието на Гън беше съсредоточено върху склона на планината пред тях и едва сега той погледна през страничния си прозорец. На не повече от метър и двайсет от дясната врата на самолета скалната площадка свършваше с почти прав склон, спускащ се към дълбоко близо двеста и петдесет метра дере. Върхът на крилото стърчеше няколко метра над празното пространство. Усмивката му изчезна и лицето му пребледня, когато той се обърна към Джордино.

— Мястото не се оказа толкова широко, колкото си го представях.

Джордино откопча предпазния си колан.

— Предначерта ли някакъв път до камерата?

Гън му подаде въздушната снимка и му посочи малък каньон, издигащ се от брега.

— Това е единственият път, по който ловджиите са могли да стигат до острова и да изкачат планината. Пит каза, че според корабния дневник полковникът и групата му са изкачили половината височина на планината. А ние сега сме горе-долу на това ниво.

— В каква посока е дефилето?

— На юг. Ще изпреваря отговора и на следващия ти въпрос: намираме се на западния склон на планината. С малко късмет няма да вървим пеша повече от километър и половина, при условие че можем да използваме някогашната пътека, за която споменава полковникът.

— Благодаря на Бога, че има и малки острови — смотолеви Джордино. — На снимката вижда ли се тази пътека?

— Не виждам и помен от нея.

Двамата се заловиха да освобождават от ремъците защитните си снаряжения, после нарамиха раниците си. Дъждът отново заваля като из ведро и те се принудиха да сложат и дългите си до земята дъждобрани. След като се приготвиха, отвориха пътническата врата и скочиха на каменистата земя. Оттатък площадката зееше стръмно дере, а оттатък него нямаше нищо освен Индийския океан и оловносиви вълни. Като предпазна мярка те завързаха самолета за няколко огромни скални блока.

Навъсеното небе подсилваше сивотата и уединението на острова. Гън се вгледа с присвити очи през завесата от дъжд и направи знак на Джордино да води, като му посочи посоката. Тръгнаха диагонално по планинския склон, като се движеха откъм вътрешната страна на скалите, където земята беше по-равна и твърда.

Минаха по малки тераси и през тесни пукнатини, като се стараеха да вървят изправени, без да прибягват до екипировка за скално катерене — умение, което никой от двамата не владееше. Джордино не показваше никаква умора. Гън също. Той беше много по-жилав и издръжлив, отколкото изглеждаше на външен вид, но започна да изостава след Джордино не от умора, а защото трябваше често да спира, за да избърсва очилата си от дъжда.

Някъде по средата на западния склон Джордино се спря.

— Ако смяташ, че вървим в правилната посока, то каменната пътека трябва да е вече някъде наблизо под или над нас.

Гън седна и облегна гръб на гладка скала от лава и се вгледа в снимката, подвита и просмукана от влагата.

— Ако приемем, че полковникът е тръгнал от дефилето по най-краткия път, той трябва да е вървял на около трийсет метра под нас.

Джордино се наведе от ръба, подпря ръце върху леко свитите си колене и се загледа надолу. Остана така известно време като изпаднал в транс, после се изправи и погледна Гън.

— Кълна се в Господа, че не знам как си го направил.

— Кое?

— На по-малко от десет метра под нас виждам тясна пътечка от гладки камъни.

Гън се наведе да погледне. Почти на един хвърлей разстояние той видя път, по-точно пътека, широка около метър и двайсет, постлана с камъни. Пътеката вървеше в двете посоки, но на няколко места свличането на почвата бе отнесло голяма част от нея по нанадолнището. В пукнатините между камъните бяха поникнали странни растения, наподобяващи салати.

— Това трябва да е пътеката, описана от английския полковник — каза Гън.

— С какво е обрасла?

— С кергеленско зеле. От него се добива олио, става и за готвене.

— Затова пътят не е излязъл на снимката, тия зелки го скриват — отбеляза Джордино.

— Да, сега разбирам.

— Как тъй е пораснало на този забравен от бога остров?

— Вероятно от цветен прашец, който вятърът е пренесъл над водата от остров Кергелен.

— В коя посока предлагаш да тръгнем?

Гън огледа плоските камъни в двете посоки, докъдето му стигаше погледът.

— Според мен полковникът се е натъкнал на пътеката откъм наше дясно. От другата страна пътят вероятно е бил разбит от ерозията и свличане на почвата. Тъй като едва ли някой ще тръгне от върха на планината, за да копае в по-долната й част, камерата сигурно се намира малко по-нагоре по склона. Затова да тръгнем наляво и нагоре.

Стъпвайки внимателно по рохкавата вулканична скала, те бързо стигнаха до прилежно подредените камъни на пътеката и тръгнаха нагоре по нея. Равният път облекчи ходенето им, но свличанията бяха проблем. Трябваше да преминат през две такива, всяко широко по трийсет и повече метра. Придвижваха се бавно. Вулканичната скала беше назъбена и остра като нож. Едно подхлъзване, и телата им щяха да се търкулнат по склона и набирайки инерция, щяха да полетят от стръмните скали право в морето.

След като преодоляха и последното препятствие, двамата седнаха да си починат. Джордино откъсна една зелка, бутна я по наклона и я проследи с поглед как се затъркаля и заподскача, оставяйки разкъсани листа след себе си. След малко тя се загуби от полезрението му и той не можа да я види как цопна във водата като артилерийско гюле. Вятърът се усили и дъждът шибаше лицата им. Макар да бяха защитени от мушамите си, водата си намираше пътища да се просмуква през яките и да мокри бельото им.

Гън подаде на Джордино термос с кафе, което отдавна бе изстинало. Обядът им се състоеше от четири вафли. Още не бяха навлезли в царството на отчаянието, но скоро и това щеше да стане.

— Трябва да сме близо вече — каза Джордино, оглеждайки местността през бинокъл. — Не виждам да е разкопавано някъде отвъд онези скали, право пред нас.

Джордино огледа масивния скален блок, който стърчеше от склона.

— Камерата сигурно ще се окаже от другата страна — измърмори той. — А никак не ми се иска да замръкна тук.

— Не се безпокой. В това полукълбо разполагаме с още дванайсет часа дневна светлина.

— Мина ми нещо през ума.

— Какво? — попита Гън.

— Ние сме единствените човешки същества в радиус от три хиляди километра.

— Ободряваща мисъл!

— Ами ако ни се случи злополука и се нараним и не можем да излетим оттук? А дори и да искаме, не бих посмял да излетя в този вятър.

— Уведомим ли Сандекър за положението ни, той веднага ще спретне спасителна мисия. — Гън бръкна в джоба си и извади сателитен телефон „Глоубълстар“. — Той е толкова близо, колкото сигнала за набиране.

— И междувременно да се препитаваме с тия зелки? А не, благодаря!

Гън заклати примирено глава. Джордино вечно недоволстваше от нещо, но в същото време нямаше по-добър човек от него, с когото да бъдеш в затруднено положение. Не беше и от страхливите. Единствената им грижа сега беше вероятността от провал.

— Влезем ли веднъж в камерата — надвика вятъра Гън, — ще избегнем бурята и ще се подсушим.

Джордино не изчака втора покана и се изправи на крака.

— Да вървим тогава. Започвам да се чувствам като бърсалка за под, потопена в кофа с вода.

Без да изчака Гън, той закрачи към скалата, на петдесетина метра нагоре по древната пътека. Склонът ставаше по-стръмен и се превърна в отвесна скала, извисяваща се високо над тях. Част от пътя беше пропаднал и те трябваше внимателно да минат покрай скалата. След като я заобиколиха, се озоваха пред входа на камерата под свод, изграден от човешка ръка. Отворът беше по-малък, отколкото очакваха — около метър и осемдесет висок и метър и двайсет широк, колкото беше широка и пътеката. Зееше отворен — черен и зловещ.

— Това е тя, точно както я е описал полковникът — отбеляза Гън.

— Би трябвало един от нас да извика: „Еврика!“ — възкликна Джордино радостен, че най-после ще се скрият от вятъра и дъжда.

— Не знам за теб, но аз ще си сваля дъждобрана и раницата, за да се чувствам по-удобно.

— И аз ще направя същото.

Те се освободиха от товарите и мушамите си за дъжд и ги оставиха до входа от вътрешната страна на тунела, за да си ги вземат после за обратния път до самолета. Извадиха джобните си фенерчета от раниците, изпиха по още няколко глътки кафе и влязоха в скалната кухина. Стените бяха гладко издялани, никъде не се виждаха издатини или процепи. Имаше нещо особено в мястото, подсилвано от потискащия мрак и глухия вой на вятъра отвън.

Осветявайки пътя си с фенерчетата, двамата навлизаха все по-навътре, изпълнени и с любопитство, и с безпокойство от мисълта какво ли ще намерят. Тунелът изведнъж се разшири в квадратна камера. Джордино напрегна поглед и се вцепени за миг, когато светлинният лъч освети кости на крак, бедро, таз, а после и на гръден кош и гръбначен стълб, завършващ с череп, по който се виждаха остатъци от рижа коса. Останки от парцаливи и мухлясали дрехи все още висяха по костите.

— Чудно, как се е озовал клетият човек тук — промълви Гън, чувствайки, че се е вцепенил.

Джордино обходи с фенерчето цялото помещение и откри малко огнище и различни сечива и покъщнина. Всички те бяха изработени от дърво и вулканичен камък. В отсрещния ъгъл имаше също и остатъци от кожа и кости от тюлен.

— Съдейки по това, което е останало от дрехите, човекът е бил изоставен моряк, корабокруширал тук един бог знае кога, преди да умре.

— Странно, че полковникът не споменава нищо за него — каза Гън.

— „Мадрас“ е спрял непредвидено, за да се запаси с вода, след като бурята го е изтласкала от установения през 1779 година плавателен път. Този човек трябва да е пристигнал по-късно. Не вярвам друг кораб да се е отбивал тук поне петдесет или сто години оттогава.

— Не мога да си представя какъв ужас трябва да е било за клетия човек да остане сам на вулканичен остров без никакви изгледи да бъде спасен и с надвиснала над главата смърт.

— Той си е направил огнище — отбеляза Джордино. — Какво според теб е използвал като дърва? Тук няма нищо освен шубраци на места.

— Сигурно е горил каквито клони от тях е намирал… — Гън коленичи и прокара пръсти през пепелта, напипа нещо и го извади.

— Ето ти артефакти — показа той играчка колесница с две силно обгорени кончета. — Сигурно е изгорил всички предмети, направени от дърво, за да поддържа огъня си. — Гън насочи фенерчето си в лицето на Джордино и видя как устните му се разтягат в усмивка. — Какво смешно виждаш?

— Мина ми през ума колко ли от ония противни зелки е изял нещастникът.

— Не си ги опитвал, така че не знаеш дали са противни.

Джордино освети стените; по тях имаше същите надписи, каквито бе мярнал набързо в подземната камера в Телърайд. От средата на пода се издигаше постамент от черен обсидиан, върху който явно е стоял черният череп, преди да го вземе английският полковник. Лъчът освети също и срутване на част от отсрещната стена на камерата.

— Какво ли има от другата страна на онази купчина камъни?

— Да не би друга стена?

— Може би, кой знае. — В гласа на Гън се долавяше известна сигурност.

Джордино отдавна имаше доверие на интелигентността и интуицията на дребния Руди Гън.

— Мислиш ли, че има друг тунел отвъд стената? — попита Джордино и го погледна с изпитателен поглед.

— Да.

— По дяволите! — процеди през зъби Джордино. — Нашите приятелчета от Телърайд сигурно са ни изпреварили.

— Какво те кара да мислиш така?

Джордино разходи светлинния лъч по срутените скали.

— Техния начин на работа. Те си падат по взривяване на тунели.

— Грешиш. Това срутване е старо, много старо. Виж колко прах има между камъните. Готов съм да се обзаложа, че срутването е станало векове преди полковникът или клетият корабокрушенец да са стъпили тук, както и че нито един от двамата не е проявил любопитство и не си е направил труда да прокопае стената, за да види какво има оттатък нея. — Гън се наведе над купчината камъни и я освети с фенерчето. — Намирам я за напълно естествена. Не е било силно срутване. Мисля, че ще можем да се промъкнем през дупката.

— Не съм сигурен, че хормоните ми са за това.

— Млъквай и започвай да копаеш.

Оказа се, че Гън е прав. Срутването не беше масивно. Макар и да мърмореше, Джордино се впрегна на работа като муле. Далеч по-силен от двама, той вдигаше и отстраняваше по-тежките камъни, и то с такава лекота, сякаш бяха направени от корк. За по-малко от час двамата разчистиха проход, достатъчен да се промъкнат от другата страна на стената.

Като по-дребен, Гън запълзя пръв и светна фенерчето си.

— Какво виждаш? — попита го Джордино.

— Къс коридор, около пет-шест метра, отвеждащ към друга камера. — Той се провря докрай през дупката, стана, изчетка с ръка дрехите си и махна още няколко камъка от другата страна на стената, за да разшири отвора за широките рамене на Джордино. Двамата се спряха, осветиха с двата лъча камерата пред тях и видяха странни отражения.

— Добре че те послушах — каза Джордино, пристъпвайки бавно напред.

— Аз имам положителни вибрации. Обзалагам се на десетачка, че никой не ни е изпреварил.

— Какъвто съм скептик! Ти печелиш.

Отпускайки се малко и с нарастващ трепет те прекрачиха във втората камера и я огледаха с помощта на фенерчетата си. По стените й нямаше надписи, но и двамата се заковаха на място при смайващата гледка, която се разкри пред тях на жълтеникавобялата светлина, и загледаха с почти религиозно благоговение двайсетте мумии, седнали на каменни кресла, издялани в скалата. Двете, които бяха с лице към входа, седяха на малко по-високо ниво. Местата на останалите бяха разположени от двете им страни във вид на подкова.

— Какво ли е това място? — прошепна Джордино, очаквайки едва ли не да види призраци да излязат от сенките.

— Намираме се в гробница — смотолеви несигурно Гън. — Много древна, съдейки по облеклото им.

Мумиите и черните им коси бяха забележително добре запазени. Чертите на лицата им бяха непокътнати; червените, сините и зелените багри на пълното им облекло изобщо не бяха избелели. Каменните кресла на двете мумии срещу входа бяха украсени с издялани в тях различни представители на морския живот. Техните премени изглеждаха изработени от по-фини и по-цветни тъкани от останалите. Лентите на главите им бяха украсени с изключително красиви тюркоази и черни опали. Те носеха високи конусовидни шапки и дълги пищни туники, извезани от яките до подгъвите с нежни мидени черупки и лъскави обсидианови и медни кръгчета в екзотични мотиви. Всички бяха обути с меки кожени ботуши, високи до средата на прасеца.

Двете отличаващи се мумии явно бяха от по-висок ранг. Лявата беше по-едра от дясната. Макар че косите на всички мумии бяха дълги, не беше трудно да се разграничат мъжките от женските. Мъжките имаха по-изразени долни челюсти и набраздени чела. Лентите на главите и шарките им обаче бяха еднакво големи, сякаш всички притежаваха еднаква власт. Всички мъжки фигури седяха отдясно на централната фигура, в редица под ъгъл и бяха облечени еднакво, но материята на облеклата им не беше елегантна като нейната. По техните дрехи също имаше тюркоазни и опалени камъни, но не много. Същото беше и с женските фигури от лявата страна на другата, по-пищно облечена централна фигура.

До едната стена бяха подредени лъснати до блясък копия с обсидианови глави. В краката на всеки скелет лежаха медни купи с чаши и лъжици. Всяка купа и лъжица имаше дупка с промушена през нея кожена каишка, предназначена вероятно да бъде окачвана около врата или през рамо, което говореше, че всеки от тези хора винаги е носел със себе си индивидуални прибори за хранене. Красиви съдове с изящни, ръчно нарисувани геометрични форми, бяха подредени до каменните кресла заедно с големи медни урни, пълни с изсъхнали листа и цветя.

Гън огледа мумиите отблизо. Беше удивен от изкусното мумифициране. Технически то превъзхождаше това на египтяните.

— Няма следи от насилие. Всички изглеждат така, сякаш са починали в съня си. Не мога да повярвам, че всички са дошли тук, за да умрат заедно в самота и забрава.

— Трябва да е имало някой жив, който ги е нагласил на креслата — отбеляза Джордино.

— Така е — Гън огледа помещението. — Обърни внимание, че всички са в различни пози. Някои държат ръцете си в скута, други са ги облегнали на страничните облегалки. Царят и царицата, или каквито там са били в живота, са подпрели глави с ръка, сякаш размишляват за съдбата си.

— Същинска театрална сцена описваш — измърмори Джордино.

— Не се ли чувстваш като Хауард Картър, когато за първи път е влязъл в гробницата на Тутанкамон?

— Хауард е бил късметлия. Намерил е нещо, за разлика от нас.

— Какво по-точно?

— Ами огледай се — тук няма злато, няма сребро. Ако тези хора са били свързани с Тутанкамон, значи се явяват негови бедни роднини. По всичко личи, че медта е била най-скъпият им метал.

— Питам се кога ли са избрали това място за вечния си дом — тихо изрази мислите си на глас Гън.

— По-добре се запитай защо — каза Джордино. — Ще ида да извадя фотоапарата си от раницата, за да заснема това място и след това си тръгвам. Мотаенето сред тази гробница разстройва деликатния ми стомах.

През следващите пет часа, докато Джордино запечатваше на филм всеки квадратен сантиметър от камерата, Гън описваше гласно всичко, което вижда, на малък касетофон. Отделно от това описа в бележника си всеки предмет. Никой от двамата не пипна нищо с пръст. Те не подхождаха научно като археологически екип, но за аматьори, работещи при трудни условия, свършиха забележителна работа. Щяха да оставят на експертите по история да разгадаят загадката и да идентифицират обитателите на гробницата.

Когато свършиха, денят беше превалил. Поеха по обратния път, но след като Гън се озова отново в камерата с костите на корабокрушенеца, той откри, че Джордино не е след него. Върна се до мястото, където тунелът се бе срутил, и видя Джордино да запълва трескаво дупката с камъни.

— Защо го правиш?

Джордино, със стичащи се струйки пот по лицето, се изправи и го погледна.

— Нямам намерение да предоставям на следващия след нас безплатен билет. Който иска да влезе в гробницата, ще трябва да се потруди здравата, както сторихме ние.

Двамата вървяха с изненадващо добро темпо към самолета. Дъждът и вятърът бяха отслабнали значително, освен това почти през цялото време те се спускаха по пътя, само последните петдесетина метра се наложи да го изкачват. Оставаше им много малко — трябваше да преодолеят само една тясна скална тераса, преди да стигнат до самолета, когато най-ненадейно влажният въздух бе прорязан от оранжево огнено кълбо. Не последва гръм или оглушителен трясък. Звукът от взрива прозвуча повече като фишек, избухнал в тенекиена кутия. После така, както внезапно бе избухнало, така внезапно огненото кълбо изчезна, оставяйки след себе си стълб пушек, който се изви нагоре към тъмните облаци.

Джордино и Гън наблюдаваха безпомощни и онемели как летателният им апарат се пръсна като пъпеш, пуснат отвисоко. Миг след това овъглените останки от самолета заподскачаха, търкаляйки се надолу по склона, излетяха от ръба на високата скала и паднаха във вълните, разбиващи се в острова.

Звукът от разкъсващ се метал заглъхна. Двамата мъже стояха като вцепенени, без да могат да отронят дума. Докато Гън гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва какво вижда, Джордино кипеше от гняв — той сви ръце в юмруци и изкриви лице от ярост.

— Не може да бъде… — промълви най-сетне Гън. — Не се вижда никаква лодка, никакво място за кацане на друг летателен апарат. Не е възможно някой да е поставил бомба в самолета ни и да е избягал, без да го видим.

— Бомбата е била поставена в самолета, преди да излетим от Кейптаун — каза Джордино с леден глас — и е била нагласена да избухне по време на обратния ни път във въздуха.

Гън го гледаше с празен поглед.

— Часовете, които прекарахме в скалната камера…

— Спасиха живота ни. Които и да са убийците, те не са разчитали, че ще попаднем на нещо интересно или ще останем на острова повече от час-два, иначе щяха да нагласят бомбата да избухне по-късно.

— Не мога да повярвам, че някой е виждал камерата след корабокрушенеца.

— Определено това не са нашите приятелчета от Телърайд, защото ако са били те, щяха да взривят първата камера. Отнякъде е изтекла информация за полета ни до остров Сен Пол и ние сме показали пътя. Сега е само въпрос на време, преди някой да пристигне тук и да изучи надписите в първата камера.

Умът на Гън се мъчеше да се приспособи към новото стечение на обстоятелствата.

— Трябва да уведомим адмирала за случилото се.

— Направи го с код — посъветва го Джордино. — Имаме си работа с професионалисти. Твърде е възможно да имат устройство за подслушване на разговори по сателитите. Най-добре е да ги заблудим, че сме изядени от рибите на дъното на Индийския океан.

Гън вдигна сателитния си телефон и тъкмо да набере номера, му хрумна мисъл.

— Ами ако убийците пристигнат тук преди спасителната група, изпратена от адмирала?

— Тогава ще почнем да хвърляме камъни по тях, други средства за отбрана нямаме.

Почти отчаян, Гън огледа каменистия пейзаж.

— Е — заговори той бездушно, — поне няма да се притесняваме, че ще ни свършат боеприпасите.

16.

Точно когато „Полар сторм“, с научните работници и екипажа на борда, заобиколи Антарктическия полуостров и навлезе в Уедел море, пристигна съобщение от Сандекър, в което се нареждаше на капитан Гилеспи да отложи временно експедицията. Той трябваше незабавно да напусне паковия лед и да отплава на пълен ход към брега на Принс Олав, където да застане на дрейф и да чака край японската научноизследователска станция „Сайова“ до второ нареждане. Гилеспи нареди на главния механик и на машинната команда да увеличат скоростта на големия ледоразбивач до максимум. Те достигнаха скорост от близо двайсет възела, което Гилеспи отчете като огромно постижение, тъй като си спомни, че максималната скорост, дадена от строителите на кораба преди двайсет и две години, беше осемнайсет възела.

Той остана доволен, когато старият ледоразбивач пристигна в района на срещата осем часа по-рано от предвиденото време. Водата беше прекалено дълбока за спускане на котва, затова той изведе кораба към външния край на паковия лед, преди да нареди да се спрат двигателите. След това уведоми Сандекър, че корабът е пристигнал край станцията и чака по-нататъшни нареждания.

Единственият отговор беше: „Пригответе се за посрещане на пътник“.

Почивката предостави на всички време да довършат започната си работа. Учените се заловиха да анализират и записват откритията си в компютрите, а моряците се захванаха с рутинната профилактика на кораба.

Не се наложи да чакат дълго.

На сутринта на петия ден, откакто бяха излезли от Уедел море, докато оглеждаше морския лед с бинокъла си, Гилеспи видя как един хеликоптер бавно изплува от мъглата на ранното утро по посока право към „Полар сторм“. Той нареди на втория помощник-капитан да посрещне хеликоптера на кърмовата площадка за кацане и излитане.

Хеликоптерът се задържа във въздуха за няколко секунди и се спусна на площадката. От отворената врата на товарното помещение слезе мъж с кожено куфарче и малък платнен сак и се заговори с втория помощник-капитан. После се обърна и помаха на пилота на хеликоптера. Лопатите на витлата се завъртяха бързо и докато летателният апарат се издигаше в студения въздух, поемайки по обратния път, Пит стъпи на мостика на „Полар сторм“.

— Здравей, Дан — поздрави той сърдечно капитана. — Радвам се да те видя.

— Дърк! Откъде се взе?

— Реактивен самолет на ВВС ме докара от Пунта Аренас, на Магелановия проток, дотук. Пистата, на която кацна, е в съседство с научноизследователската станция на японците и те бяха така любезни да ме извозят до кораба ти с техен хеликоптер.

— Какво те води в Антарктика?

— Малък изследователски проект надолу по брега.

— Знаех си, че адмиралът крие нещо в ръкава си, но беше толкова потаен. Дори не ми намекна, че ще идваш.

— Той си има причини за това. — Пит остави куфарчето си върху масата за морски карти, отвори го и подаде на Гилеспи лист хартия с комплект от координати. — Това е местоназначението ни.

Капитанът погледна координатите и изучи съответната морска карта.

— Залива Стивънсън значи — рече той тихо. — Наблизо е, на брега на Кемп, недалече от островите Хобс. Но там няма нищо интересно. Голо парче земя. Какво ще търсиш на него?

— Потънал кораб.

— Под ледовете?

— Не — отвърна Пит с половин усмивка, — в самите ледове.

Заливът Стивънсън изглеждаше много по-пуст и уединен, отколкото го бе описал Гилеспи, особено под небе, забулено от черни като въглени облаци, и море, пълно със заплашителен лед. Вятърът хапеше като острите зъби на змиорка и Пит започна да се замисля за физическите усилия, необходими за прекосяването на паковия лед, докато стигне до континенталния бряг. Но мисълта, че ще открие кораб, по чиито палуби не е стъпвал човешки крак от 1858 година, бързо покачи адреналина му.

Дали ще е още там, запита се той, където се бяха натъкнали на него Роксана Мендър и съпругът й преди близо век и половина? Дали ледът вече не го е разрушил или пък морето не го е изровило и той е потънал в дълбоките ледени води?

Пит завари Гилеспи на крилото на мостика да се взира през бинокъла в невидим обект далече зад разширяващата се диря на ледоразбивача.

— За китове ли гледаш? — попита го той.

— Не, за немска подводница — отвърна Гилеспи сериозно.

Пит помисли, че капитанът го поднася.

— В този район на морето няма много групи атакуващи подводници.

— Не, само една е. — Гилеспи не свали бинокъла. — И тя е U-2015. Преди десет дни следваше килватера ни, докато за малко не се сблъскахме.

Пит все още не вярваше, че е чул добре.

— Сериозно ли говориш?

Най-сетне Гилеспи свали бинокъла.

— Напълно — отвърна той и разказа на Пит за срещата им с подводницата. — Разпознах я от стара снимка в една от книгите в библиотеката ми на борда. Нямам никакви съмнения. Беше точно U-2015. Не ме питай как е оцеляла през всичките тези години, нито пък защо преследваше кораба ми. Не знам отговорите. Знам само, че е все още някъде тук.

Пит беше работил с капитана най-малко четири проекта през годините. Познаваше го като един от капитаните на флотилията на НЮМА, на когото можеше да се има доверие. Дан Гилеспи не беше чудак, нито пък си измисляше истории. Той беше трезвомислещ и решителен човек, който нямаше нито една черна точка в досието си.

— Кой би повярвал, че след всичките тези години… — Гласът на Пит заглъхна; той не беше сигурен как да продължи.

— Не е нужно да чета мислите ти, за да разбера какво ти минава през ума: че съм готов за усмирителна риза, нали? — каза Гилеспи. — Разполагам обаче с доказателство. Госпожица Иви Тан, която е на борда, за да пише материал за експедицията за някакво национално списание, направи снимки на подводницата, когато едва не се врязахме в нея.

— Виждаш ли някакви следи от нея сега? — поинтересува се Пит. — Перископ или шнорхел?

— Тя се прави на свенлива и стои надълбоко — отвърна Гилеспи.

— Тогава откъде знаеш, че е някъде тук?

— Един от лаборантите спусна подводния си акустичен микрофон зад борда — използва го за запис на „разговорите“ между китовете. Пуснахме подслушвателното устройство на четвърт миля зад кораба, след това спряхме двигателите и легнахме на дрейф. Тя не е съвременна ядрена атакуваща подводница, която може да плава безшумно в дълбочините. Прехванахме тупкането на двигателите й съвсем ясно, чуваше се като кучешки лай.

— Не е лоша идея, но аз бих пуснал метеорологичен балон с увиснал от него магнитометър.

Гилеспи се разсмя.

— И това не е лоша идея. Помислихме си и за странично сканиране, но в такъв случай за добро отчитане датчикът трябва да се държи едва ли не борд до борд, а това крие опасности. Надявам се, че сега, след като си тук, може и да намерим някои отговори.

Една предупредителна лампичка в мозъка на Пит угасна. Той започваше да се пита дали не е навлязъл в зоната на здрача. Самата мисъл да се прави връзка между убийците от Четвъртата империя и старата подводница беше налудничава. И все пак в цялата тази невероятна схема нямаше нищо смислено.

— Уведоми адмирала — посъветва го Пит. — Кажи му, че може да ни потрябва помощ.

— Нужно ли е да го безпокоим? — попита Гилеспи, имайки предвид подводницата. — Дали да не обърнем и да започнем игра на котка и мишка?

Пит поклати леко глава.

— Съжалявам, но нашият подводен призрак ще трябва да почака. Откриването на „Мадрас“ е първостепенната ни задача.

— Така ли се казва корабът?

— Да. Това е английски търговски кораб, извършващ рейсове за и от Индия, изчезнал през 1779 година.

— И смяташ, че е скован от ледовете някъде покрай брега? — попита Гилеспи със съмнение в гласа.

— Надявам се да е все още там.

— Какво толкова важно за НЮМА има той на борда си?

— Отговорите на една древна загадка.

Гилеспи не настоя за повече обяснения. Ако Пит смяташе, че само толкова може да му каже, той го прие. Неговата работа беше да си гледа кораба и хората на него. Щеше да изпълнява нарежданията, спуснати от шефовете му от НЮМА, без да задава излишни въпроси, стига да не се застрашаваше безопасността на „Полар сторм“.

— Колко навътре в паковия лед искаш да навляза с кораба?

Пит му подаде листче хартия.

— Ще ти бъда благодарен, ако разположиш „Полар сторм“ до това положение.

Гилеспи прегледа написаните числа.

— Отдавна не съм управлявал по географски ширини и дължини, но ще гледам да те доближа възможно най-навътре.

— Първо беше компасът за определяне на курсовите ъгли, после дойде уредбата за далечна радионавигация — лоран, а сега системата за глобално позициониране. Следващото изобретение ще бъде уред за позициониране, което ще ти посочва къде се намира най-близката ролка тоалетна хартия.

— Мога ли да попитам откъде взе тези числа?

— От корабния дневник на „Паловерде“, китобойния кораб, който се е натъкнал на английския преди много години. За жалост няма никаква гаранция доколко са точни.

— Знаеш ли — каза замислен Гилеспи, — ако шкиперът е заложил стария си китобоен кораб на десет цента, аз ще трябва да заложа моя на четвърт долар.

„Полар сторм“ навлезе в паковия лед и заора срещу плаващия пояс от ледове като краен защитник, втурващ се срещу цял отбор от противникови нападатели. През първата миля ледът не беше по-дебел от трийсет сантиметра и масивният подсилен нос с лекота изблъскваше настрани леденото одеяло. Но колкото повече се приближаваше до брега, толкова по-дебел ставаше ледът, достигайки метър — метър и двайсет. Тогава корабът забавяше ход, спираше, потегляше назад и отново се врязваше в леда, докато не стигнеше до ново, още по-дебело ледено препятствие. И това се повтаряше многократно.

Гилеспи не наблюдаваше резултата от разтрошаването на леда. Той седеше на висок въртящ се стол и изучаваше екрана на бордовата акустична сонда, която изпращаше звукови сигнали към морското дъно. Сигналите се връщаха обратно и посочваха разстоянието в метри между кила на кораба и дъното. Тези води не бяха изследвани и данни за характера на дъното не бяха отбелязани на морските карти.

Пит стоеше на няколко метра встрани от него и наблюдаваше през бинокъла. Ледените скали непосредствено зад бреговата ивица се издигаха на трийсет метра височина и постепенно се снижаваха до широко плато. Той огледа основата на скалите, търсейки да зърне следа от скования от ледовете „Мадрас“. Отникъде не се подаваше нито част от кърма, нито връх на мачта.

— Господин Пит?

Той се обърна. Насреща му се усмихваше нисък, набит мъж, около четирийсет и пет годишен, с розово като на херувимче лице, зелени очи, в които трепкаха весели пламъчета, и широка уста, изкривена в усмивка. Той протегна малка, почти нежна ръка към Пит.

— Да — потвърди Пит и се изненада от твърдото ръкостискане на мъжа.

— Аз съм Ед Нортроп, главен научен сътрудник и глациолог. Не съм имал удоволствието да ви познавам.

— Доктор Нортроп. Често съм чувал адмирал Сандекър да говори за вас — каза любезно Пит.

— С възторжени думи, надявам се — засмя се Нортроп.

— Всъщност той никога не можа да ви прости, че сте напълнили ботушите му с лед по време на експедицията на север от Берингово море.

— Джим е от хората, които дълго държат карез. Това се случи преди петнайсет години.

— Доколкото знам, сте прекарали дълги години в Арктика и Антарктика.

— Да, в продължение на осемнайсет години изследвам морския лед. Между другото аз пожелах да се присъединя към вас.

— Не ме мислете за неблагодарник, но предпочитам да отида сам.

Нортроп кимна и хвана тлъстината на корема си с две ръце.

— Няма да ви навреди, ако тръгнете с човек, който може да „разчита“ леда, а аз съм и много по-издръжлив, отколкото изглеждам.

— Убедихте ме.

— Наближаваме дъно — съобщи Гилеспи, после се обади в машинното. — Стоп машини, главен механик! Дотолкова можем да се приближим — и се обърна към Пит. — Намираме се на точните ширина и дължина, които ми даде.

— Благодаря ти, Дан. Това трябва да е приблизителното място, където „Паловерде“ е бил скован от ледовете през антарктическата зима на 1858 година.

Нортроп погледна през прозореца на мостика към леда, простиращ се от кораба до брега.

— Разстоянието е около три километра. Кратка разходка в студения въздух ще ни се отрази добре.

— Нямате ли моторни шейни на борда?

— Съжалявам, но нашата работа не изисква отдалечаване от кораба повече от стотина метра. Затова не виждаме смисъл да обременяваме бюджета на проекта с излишен лукс.

— Каква е според вас температурата на въздуха?

— Между пет и десет градуса под нулата. Относително топло за тези места.

— Не мога да чакам повече — каза Пит.

— Считайте се за късметлия, сега тук е есен. През пролетта е много по-студено.

— Предпочитам тропиците с приятните пасати и красивите момичета в саронги, извиващи снаги под звуците на барабан при залез-слънце.

Погледът му пробяга върху привлекателна азиатка, която вървеше право към него. Тя се усмихна и попита:

— Не сте ли с прекалено развито въображение?

— Такъв съм си по природа.

— Казаха ми, че вие сте Дърк Пит.

Той се усмихна сърдечно.

— Не са сбъркали. А вие трябва да сте Иви Тан. Дан Гилеспи ми каза, че подготвяте материал със снимки за тази експедиция.

— Чела съм много за вашите подвизи. Може ли да ви интервюирам, когато се върнете оттам, закъдето сте тръгнали?

Пит инстинктивно хвърли поглед към Гилеспи, който поклати глава.

— Не съм казвал на никого за целта ти.

Пит стисна ръката на Иви.

— С удоволствие бих ви дал интервю, но характерът на проекта ни не бива да бъде документиран.

— Има ли нещо общо с военните? — попита тя с невинно изражение.

Пит моментално долови във въпроса й опит да опипва почвата.

— Няма нищо общо нито с поверителни военни действия, нито с испански галеони, натоварени със съкровища, нито със страшни снежни човеци. Историята е толкова обикновена, че се съмнявам някой уважаващ себе си журналист да прояви интерес към нея — каза той и се обърна към Гилеспи. — Изглежда, оставихме подводницата край ръба на ледения блок.

— Или това — отвърна капитанът, — или пък ни следва под леда.

— Можете да тръгвате — каза първият помощник-капитан Бъши на Пит.

— Тръгвам.

Моряците спуснаха подвижното мостче и свалиха три шейни върху леда — едната беше натоварена с кутия с инструменти за разрязване на лед, покрита с насмолен брезент, а на другите две имаше само въжета за завързване, в случай че бъдеха открити някакви артефакти. Пит застана в дълбокия трийсет сантиметра сняг и видя Гилеспи да му сочи мъж, който имаше размерите и формата на полярна мечка.

— Изпращам и третия си офицер с теб и с доктор Нортроп. Казва се Айра Кокс.

— Приятно ми е — каза провлачено Кокс през брада, дълга до гърдите му. Гласът му сякаш излизаше някъде дълбоко от земята. Не протегна ръка, защото огромните му лапи бяха напъхани в също толкова огромни полярни ръкавици.

— Още един доброволец ли?

— Предложението дойде от мен — отвърна Гилеспи. — Не мога да пусна един от главните директори на Сандекър да върви сам из поле от непредвидим лед. Не желая да поемам такава отговорност. По този начин, ако изпаднеш в затруднение, ще имаш по-голям шанс да се избавиш. Натъкнеш ли се на бяла мечка, Кокс ще се пребори с нея.

— На Антарктида няма бели мечки.

Гилеспи сви рамене.

— Защо да рискуваме?

Пит не възрази. Дълбоко в себе си знаеше, че ако се случи най-лошото, един от тези мъже, или и двамата заедно, щяха да спасят живота му.

Когато на Антарктида настъпеше есен, бурни води ограждаха континента, но дойдеше ли зимата и температурите се понижеха, водата започваше да замръзва. После ледените парчета образуваха плаващи „чинии“, които се уголемяваха и сливаха, за да образуват ледени блокове, покрити със сняг. Тъй като тази година ледът започна да се образува по-рано, Пит, Нортроп и Кокс се движеха безпроблемно по неравната, но хлъзгава повърхност. Те заобиколиха няколко ледени хребета и два айсберга, които течението беше изтласкало от морето, но те още не бяха замръзнали в паковия лед. Пит оприличи плаващата ледена маса като дюшек на буци, покрит с бяла ватена кувертюра.

Пухкавият сняг не затрудняваше придвижването им. Нортроп вървеше пръв и оглеждаше внимателно снега за някоя пукнатина. Той не теглеше шейна с извинението, че му трябвало повече свобода на движенията, за да оглежда леда. Впрегнат в ремъците на една от шейните, Пит следваше Нортроп, който лесно се придвижваше върху ските си, които бе взел от хижата на баща си в Брекенридж, Колорадо. Кокс вървеше последен, нахлузил снегоходки, и влачеше другите две шейни без никакво усилие, сякаш бяха играчки.

Започналият с хубаво време ден, с ослепително слънце и чисто небе, скоро се помрачи от облаците, които започнаха да се струпват на хоризонта. Постепенно синьото небе стана сиво и слънцето се превърна в размазана бледооранжева топка. Заваля лек сняг и намали видимостта. Пит престана да мисли за влошаващото се време и за ледената зелена вода, на един хвърлей разстояние под краката му. Продължи да гледа ледените скали, които с приближаването им се извисяваха все по-високо и по-високо от върховете на ските му. Видя незаледените зъбери на планинския масив Хансен, но от тъмната форма, скована от лед, нямаше и помен. Той започна да се чувства като неканен гост в това обширно усамотено ледено царство, неопетнено от човешко присъствие.

След малко повече от час тримата прекосиха ледената маса и стигнаха до подножието на ледените скали. Гилеспи следеше всяко тяхно движение до спирането им във вътрешния край на плаващата ледена маса. Полярните им екипи в тюркоазен цвят лесно се отличаваха на искрящо белия фон. Той свери метеорологическите прогнози за десети път. Падащият сняг беше слаб и вятър нямаше, но той добре знаеше, че времето можеше да се промени в рамките на минути. Именно вятърът беше непредвидимият фактор. Той можеше без предупредителни признаци да превърне ослепително белия пейзаж в пълна неразличимост на релефа.

Гилеспи взе корабния сателитен телефон и набра номер. Веднага го свързаха със Сандекър.

— Те са на брега и започват издирването — докладва той на шефа си.

— Благодаря ти, Дан — отвърна Сандекър. — Уведоми ме, когато се върнат.

— Има още нещо, адмирале. Опасявам се, че изпаднахме в доста озадачаваща ситуация — и той разказа накратко на Сандекър за подводницата. Когато свърши, настъпи очакваната пауза от страна на адмирала, който се опитваше да осмисли чутото.

Накрая отвърна кратко и рязко:

— Аз ще поема грижата за това.

Гилеспи се върна зад широката стъклена преграда на мостика и вдигна отново бинокъла си.

— И всичко това заради някакъв си заседнал кораб — промълви той под носа си. — Дано поне да си струва!

На брега Пит се преборваше с обезсърчението си. Много добре съзнаваше, че всяко издирване на нещо, изчезнало преди толкова време, носи малки изгледи за успех. Нямаше начин да се определи колко лед се е натрупал върху кораба през изминалите 150 години. Нищо чудно корабът да лежи под леден пласт, дебел най-малко сто метра. Използвайки „Полар сторм“ за основна точка, той отбеляза границите на трикилометрова координатна мрежа под стръмните, сковани от лед скали. Пит и Кокс използваха по едно малко колкото цигарена кутия устройство с глобално позиционираща система, за да определят точното си местоположение всеки момент. Двамата се разделиха, като оставиха шейните на мястото, откъдето тръгнаха. Пит пое наляво, плъзгайки се сравнително бързо със ските си покрай подножието на скалите, а Кокс и Нортроп предприеха търсене в дясната посока. Когато всеки измина приблизително разстояние от километър и половина, решиха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали.

Движейки се по-бързо от другите, Пит се върна пръв при шейните. След като бе проверил всеки сантиметър от скалите, той се разочарова, че не откри никаква следа от „Мадрас“. Половин час по-късно пристигна глациологът и се просна по гръб да си почине върху една малка издатина в леда. Той погледна Пит през тъмните си скиорски очила и разпери ръце в знак на поражение.

— Съжалявам, Дърк, не видях нищо в леда, което да прилича на следа от стар кораб.

— И аз ударих на камък — призна Пит.

— Не мога да твърдя, преди да съм направил проба, но е твърде вероятно ледът да се е пропукал по някое време и да го е отнесъл в морето.

От единия джоб на мъхнатата шуба на Пит се разнесе приглушеният глас на Гилеспи. Той извади от него портативно радио с връзка суша-кораб и отговори:

— Продължавай, Дан, чувам те.

— Изглежда, че се задава силна буря — предупреди Гилеспи. — Трябва да се върнете на кораба възможно най-бързо.

Пит пъхна радиото обратно в джоба, огледа ледената маса на север и видя само пустош.

— Къде остави Кокс?

Нортроп изведнъж се разтревожи и огледа ледената шир.

— Ами той видя някаква пукнатина в скалите и влезе вътре. Помислих, че ще я огледа и ще ме последва.

— Ще ида да проверя.

Пит се отблъсна с щеките си и пое по следите в снега — два чифта в едната посока и само един в обратната. Вятърът се усилваше бързо, ситните ледени частици се сгъстяваха като було. Блясъкът на леда намаля и слънцето се скри напълно. Той не можеше да не се възхити мислено на смелостта на Роксана Мендър. За него беше чудо, че е оцеляла в такъв страхотен студ. Пит забеляза, че се плъзга под огромни ледени зъбери, надвиснали над него. За миг му мина през ума, че тази огромна маса ще се срути върху него всеки момент.

Сред воя на вятъра чу приглушен вик. Спря се и се заслуша, напрягайки поглед през завесата от ледена мъгла.

— Господин Пит! Насам!

Отначало Пит не виждаше нищо освен бялата фасада на ледената скала. После му се мярна размазана тюркоазна фигура, която му помахваше от черен процеп, разцепващ скалата. Пит заби щеките си в снега и се плъзна по посока на Кокс. Почувства се като Роналд Колман в „Изгубен хоризонт“, който се преборваше със снежна виелица на Хималаите. В един момент той се озоваваше сред вихрушка от ледени прашинки, в следващия — в суха, спокойна, безветрена атмосфера.

Той стигна до една ледена пещера, широка около два и половина метра, която се стесняваше нагоре до остър връх, достигащ височина шест метра. От входа навътре сумракът преливаше от пепелявобяло до чисто черно. Единственият цвят беше екипът на Кокс.

— Задава се буря — каза Пит през входа на пещерата. — Трябва да се връщаме на кораба.

Кокс повдигна скиорските си очила над челото и изгледа Пит със странен поглед.

— Искате да си тръгвате?

— Тук е приятно и удобно, но не може да губим повече време.

— Нали търсехте стар кораб?

— Търсех — отвърна сухо Пит.

Кокс вдигна облечената си с ръкавица ръка и вдигна показалеца нагоре.

— Е, какво ще кажете?

Пит погледна нагоре. Там, близо до върха на пукнатината, от леда се подаваше малка част от дървена кърма на стар ветроходен кораб.

17.

Пит се върна бързо при Нортроп и двамата заедно завлачиха шейните към ледената пещера. После уведоми Гилеспи за откритието им и го увери, че ще бъдат добре защитени в пещерата от лошото време.

Кокс веднага свали инструментите и започна да атакува леда с чук и длето, за да направи стълба за катерене с крака и ръце към откритата част на корпуса на заровения под леда кораб. На горната палуба не е имало лед, когато Роксана и съпругът й са се качили на борда на „Мадрас“, но сега, след изминалите четиринайсет десетилетия, ледът бе покрил кораба до върховете на мачтите му.

— Удивен съм, че се е запазил толкова добре — отбеляза Нортроп. — Все си мислех, че ще се е превърнал в клечки за зъби досега.

— Което идва да покаже — вметна сухо Пит, — че глациолозите допускат грешки.

— Не, сериозно, това изисква по-нататъшни изследвания. Ледените скали в тази част на брега са натрупвали лед, а не са се откъснали, което е много необичайно. Трябва да има основателна причина, за да натрупват лед на височина и да не се движат навън, към морето.

Пит погледна към Кокс, който бе издялал няколко стъпала към откритата дървената обшивка на кораба.

— Как върви, Айра?

— Обшивката е замръзнала яко и се троши по-лесно и от очилата на баба ми. След още един час ще съм пробил дупка, достатъчна да се проврем през нея.

— Гледай да не попаднеш на някое от бордните ребра, иначе ще има да сечеш още цяла седмица.

— Запознат съм добре с конструкцията на кораба, господин Пит — престори се на обиден Кокс.

— Вземам си думите назад — каза любезно Пит. — Намалиш ли времето до четирийсет минути, ще се погрижа капитан Гилеспи да те отличи със синя лента за бързо дялане на лед.

Кокс не беше от хората, които се сприятеляваха бързо. Той имаше малко приятели на борда на „Полар сторм“. Първото му впечатление от Пит беше, че той е един нахакан бюрократ от Главното управление на НЮМА, но сега се убеди, че ръководителят на специални проекти е земен, сериозен човек, но и веселяк в същото време. Дори започна да го харесва. Ледените люспи захвърчаха като искри.

След трийсет и пет минути Кокс слезе от стълбата и обяви, ликувайки:

— Входът е готов, господа!

Пит направи поклон.

— Благодаря ти, Айра. Генерал Лий би се гордял с теб.

Кокс също му се поклони.

— Както обича да казва моя милост, пазете си конфедеративните пари. Знае ли човек, Югът може отново да въстане.

— Не бих се изненадал.

Пит пръв се качи по опорите за крака и ръце, издълбани в леда от Кокс, и се промуши през отвора. Стъпи на палубата, която се оказа на метър и двайсет под отвора. Той се взря в сумрака и установи, че е попаднал в кърмовия камбуз на кораба.

— Какво виждаш? — попита го развълнуван Нортроп.

— Заледена готварска печка — отвърна Пит и пристъпи навътре. — Хайде, взимайте лампите и се качвайте.

Кокс и Нортроп бързо го последваха и запалиха халогенните лампи с алуминиеви обшивки, които мигом обляха помещението като със слънчева светлина. Освен саждите по димоотвода на голямата печка с фурна от ковано желязо, камбузът изглеждаше така, сякаш никога не е бил използван. Пит отвори вратичката на камерата за палене на огън под фурната и видя, че в нея няма пепел.

— Рафтовете са празни — отбеляза Кокс. — Няма и следа от консервни кутии, стъклени буркани…

Нортроп започна видимо да се притеснява.

— Дайте да се движим заедно — предложи Пит. — Някой от нас може да забележи нещо, което другите ще пропуснат да видят.

— Какво по-специално търсим? — попита Кокс.

— Помещение за провизии в кърмовия товарен отсек под капитанската каюта.

— Той трябва да е на две или повече палуби под тази, на която се намираме.

— Според мен този камбуз е за корабните офицери и пътниците. Значи капитанската каюта трябва да е наблизо. Да идем да открием коридор под нас.

Пит излезе през вратата и насочи лампата си към трапезарията. Масата, столовете и останалата мебелировка бяха покрити с трисантиметров пласт лед. На осветлението от халогенните лампи цялото помещение искреше като кристален полилей. В средата на масата лежеше комплект за чай, сякаш приготвен за сервиране.

— Никакви тела няма тук — каза с облекчение Нортроп.

— Те всички са умрели в каютите си — поясни Пит. — Вероятно от комбинация от хипотермия, глад и скорбут.

— Накъде продължаваме оттук? — попита Кокс.

Пит посочи с лампата си към вратата оттатък масата за хранене.

— Оттам ще излезем в коридор, водещ към долната палуба.

— Как се оправяш тъй лесно в кораб отпреди двеста години?

— Изучих чертежите и старите планове на този тип английски търговски кораби. Въпреки че не съм виждал на живо досега такъв, знам наизуст всяко негово кътче и ъгълче.

Те слязоха внимателно по заледена стълба. Докато вървяха след Пит към кърмата, минаха покрай старо оръдие, което изглеждаше като в деня, в който е излязло от фабриката. Помещението за провизии беше отворено, както са го оставили Роксана и моряците от „Паловерде“.

С разтуптяно сърце Пит влезе вътре и го обходи с лампата си.

Покрай напречните прегради бяха подредени от пода до тавана дървени каси. Само две от тях бяха извадени от местата им и капаците им бяха отворени. До вратата лежеше на едната си страна медна урна, прекатурена от бързото напускане на кораба от Мендър и моряците му.

Пит коленичи и започна да изважда един по един предметите от отворените каси и много внимателно да ги оставя на заледения под. За кратко време успя да събере цяла менажерия от фигурки не само на познати животни като кучета, котки, крави, коне, лъвове, но и скулптурки на създания, които не беше виждал дотогава. Някои от тях бяха изработени от мед, други от бронз. Сред тях имаше и фигурки на хора, предимно жени, облечени в дълги роби или с плисирани поли, дълги до глезените на обутите им в ботуши крака. Косите им бяха сложно сплетени на дълги до кръста плитки.

На дъното на дървените каси, подредени като чипове върху маса в казино, имаше медни дискове, дебели два и половина сантиметра и с диаметър около дванайсет сантиметра. Върху двете страни на дисковете бяха гравирани шейсет символа, подобни на символите, които Пит бе видял в подземната камера в рудника „Рай“. В средата на дисковете изпъкваше гравирана женска фигура от едната им страна, и мъжка — от другата. Мъжът носеше висока островърха шапка, килната леко настрани, и наметало върху броня на гърдите и къса поличка, подобна на тази от шотландския народен костюм. Седеше върху кон, от челото на който излизаше рог, и беше вдигнал високо сабя, за да отсече врата на огромен гущер, чиято зейнала широко уста разкриваше остри зъби.

Жената от другата страна на диска беше облечена като мъжа, но по нея имаше повече украшения — предимно нанизи от мидени черупки и мъниста. Тя също беше яхнала кон с рог, но вместо сабя хвърляше копие в животно, което според Пит беше отдавна изчезнал вид предисторическо животно с дълги предни зъби.

Мисълта на Пит се пренесе в друго време, на друго място, което беше размазано и обвито в мъглявина. Докато държеше диска в ръка, той се опита да установи връзка с онези, които го бяха направили. Но да вижда в далечното минало, не беше сред уменията му. Той беше човек на днешното време и действителност. Не беше способен да мине през невидимата стена, отделяща миналото от настоящето.

От унеса му го извади гласът с южняшки акцент на Айра Кокс.

— Искате ли да почнем да товарим шейните с тези каси?

Пит примигна, вдигна поглед и кимна.

— Да, щом прибера всичко и затворя капаците, ще пренесем всички каси на етапи до долната палуба. После ще ги спускаме с въже през отвора в корпуса, който ти направи, до пода на ледената пещера.

— Преброих общо двайсет и четири каси — каза Нортроп, като се доближи до подредените каси и измъкна една. Лицето му смени няколко нюанса на червеното и очите му се изцъклиха, когато я взе на ръце.

Кокс веднага схвана положението и издърпа касата от ръцете на Нортроп без никакво усилие, сякаш тя не тежеше повече от едно бебе.

— Най-добре е да оставиш на мен тежката работа, докторе.

— Много ти благодаря, Айра — каза Нортроп, облекчен от товара, чието тегло според него беше най-малко четирийсет и пет килограма.

Кокс пое пренасянето на касите. Нарамваше по една каса и я занасяше до стълбата, където Пит я връзваше с въже и я спускаше до шейната. Нортроп пък подреждаше касите върху шейните — по осем върху всяка шейна.

Пит отиде до входа на пещерата и се свърза с кораба.

— Как е бурята при вас? — попита той Гилеспи.

— Според метеоролозите на борда тя ще продължи още няколко часа.

— Шейните са натоварени с артефакти — уведоми го Пит.

— Имате ли нужда от помощ?

— Ами всяка шейна тежи около триста и шейсет килограма, така че ще приемем с благодарност всякаква помощ, за да ги извозим до „Полар сторм“.

— Изчакайте времето да се оправи — каза Гилеспи. — Лично аз ще оглавя помощната група.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш дотук?

— Да пропусна шанса да стъпя на палубата на кораб от осемнайсетия век? Дори за цялата реколта френски коняк, пак няма да се откажа.

— Тъкмо ще те представя на капитана.

— Нима си видял и капитана? — не можеше да повярва Гилеспи.

— Още не, но ако Роксана Мендър не преувеличава, той трябва да е свеж като сладолед „Скрежко“.

Капитан Лий Хънт седеше зад писалището си, където беше починал през 1779 година. Нямаше никаква промяна в каютата освен малката вдлъбнатина в ледения пласт върху плота, където доскоро се е намиран корабният дневник. Тримата мъже огледаха с мрачни лица детето в люлката и госпожа Хънт, чието тъжно и нежно лице беше покрито с двувековен лед. Кучето представляваше само една замръзнала бяла купчина.

Те влизаха от каюта в каюта, осветявайки я с халогенните си лампи. Телата на мъртвите почти не се виждаха от покрилия ги лед. Пит се опита да си представи последните им мигове, но трагедията беше толкова покъртителна, че му беше непоносимо да размишлява за това. Гледайки тези восъчни фигури в сумрака, сковани под ледените обвивки, на него му беше трудно да си представи, че някога те са били живи, дишащи хора. Израженията на някои от лицата, изкривени от леда, имаха неописуемо странен призрачен вид. Какви ли са били последните им мисли, след като са знаели, че нямат никаква надежда за спасение?

— Това е истински кошмар — измърмори Нортроп и допълни, — но възхитителен кошмар.

Пит го изгледа с почуда.

— Възхитителен ли?

— Ами цяло чудо е това: човешки тела, напълно запазени под леда. Помисли си само какво значи това за криогениката. Помисли си за потенциалната възможност да бъдат отново съживени!

Мисълта разтърси Пит така, сякаш му бяха забили юмрук в главата. Възможно ли е някой ден науката да е в състояние да съживи студените мъртви тела на пътниците и екипажа на „Мадрас“? Каква удивително голяма част от историята би се написала отново, след като се разговаря с човек, съживен след двеста години!

Нортроп разпери ръце.

— Защо да мечтаем? Това няма да се случи по наше време.

— Вероятно не — каза Пит, размишлявайки над възможността, — но така ми се ще да бъда свидетел на реакцията на тези клети хора, когато видят какво е станало с техния свят след 1779 година.

След четири часа буреносните облаци отминаха и вятърът утихна. Кокс излезе от пещерата и развя като знаме жълтото насмолено покривало, което покриваше кутията с инструменти. Група хора от кораба забелязаха сигнала и тръгнаха по неравната ледена повърхност към пещерата. Пит преброи десет тюркоазни на цвят фигури с размера на мравки да се приближават към тях. След малко разпозна Гилеспи, който вървеше начело на групата, а в дребната фигура зад него — журналистката Иви Тан.

След около половин час Гилеспи се изправи усмихнат пред Пит.

— Хубаво време за разходка в парка — отбеляза той бодро.

— Добре дошли в Антарктическия музей на морските артефакти! — каза Пит и покани с ръка капитана да влезе в пещерата. — Внимавай да не се подхлъзнеш по стъпалата, които Айра с вещина издяла в леда.

Докато Пит и Гилеспи правеха обиколка на „Мадрас“, придружени от Иви, която изпълни десет филмови ролки, Кокс и Нортроп помогнаха на моряците от „Полар сторм“ да закарат шейните с древния товар до ледоразбивача.

Развеселен, Пит наблюдаваше как Иви свали ципа на огромната си шуба, вдигна дебелия си вълнен пуловер и залепи със скоч за бельото си филмовите ролки.

— Така ще ги предпазя от големия студ.

Джейк Бъши повика Гилеспи по портативното си радио. Капитанът послуша известно време и прибра радиото си обратно в джоба. По изражението му Пит разбра, че настроението му се развали.

— Трябва да се връщаме бързо на кораба — каза капитанът.

— Пак ли се задава буря? — попита Иви.

Гилеспи поклати глава.

— Подводницата… — отвърна той с мрачно лице. — Пак е излязла над повърхността, на по-малко от миля от „Полар сторм“.

18.

Докато се приближаваха към кораба и оглеждаха леда отвъд него, те видяха ясно черното китообразно очертание на подводницата. Не след дълго различиха и фигури — едни стояха изправени в бойната рубка, други излизаха от корпуса и се струпваха около палубното оръдие. Подводницата се подаваше през ледените блокове само на четвърт миля от „Полар сторм“.

Гилеспи се свърза по радиото си с първия помощник-капитан.

— Бъши?

— Слушам, сър.

— Затвори херметичните врати и нареди всеки на борда да си сложи спасителна жилетка.

— Да, сър — отвърна Бъши. — Задействам херметичните врати.

— Тази призрачна подводница е като чума — смънка под носа си Гилеспи. — Лошият й късмет е заразителен.

— Благодари се и на малките предимства — отбеляза Пит. — Няма начин подводницата да изстреля торпедо през леда.

— Да, но тя е снабдена и с оръдие.

Звукът от алармените сигнали, предупреждаващи хората на борда за затварянето на херметичните врати, прониза студения въздух и Пит и останалите се втурнаха към кораба. Тежко натоварените шейни бяха утъпкали пътека в снега, която улесняваше придвижването им. Неколцина от моряците стояха до подвижното мостче на кораба и им махаха енергично с ръце да побързат.

Капитанът отново включи радиото си.

— Бъши, подводницата направи ли опит за връзка?

— Не, сър. Да опитам ли аз?

Гилеспи се замисли за миг.

— Не, още не. Но я дръж под око за някое подозрително движение.

— Не се ли свързахте с командира на подводницата по време на отплаването ви от полуострова? — попита Пит капитана.

— Направих два опита, но молбите ми да се представят останаха без отговор. — Гилеспи не откъсваше поглед от подводния съд.

— Какво каза адмиралът, когато го уведоми?

— Че той щял да поеме грижата за нея.

— В такъв случай, имай му доверие. Той не дава празни обещания. — Пит се замисли, преди да допълни: — Нареди на Джейк да изпрати съобщение на подводницата, с което да уведоми командира й, че твоят научноизследователски кораб е спуснал сеизмични взривни подводни устройства точно под мястото, където се е показала над повърхността.

— И какво очакваш да спечелим от тази лъжа?

— Преди всичко — време. Какъвто и план да готви Сандекър, ще му трябва време, за да го осъществи.

— Нищо чудно да ни подслушват.

— Не се и съмнявам — усмихна се Пит.

— Ако действат както през Втората световна война срещу самотни транспортни кораби, те положително заглушават сателитните ни трансмисии.

— Мисля, че не бива да изключваме и това.

Оставаше им още километър и половина до кораба. Гилеспи включи отново радиото си.

— Бъши, слушай ме внимателно. — И той каза на първия си офицер какво да предаде и направи, убеден, че подводницата подслушва разговора им.

Бъши не постави под съмнение нарежданията на капитана, нито прояви колебание.

— Разбрано, капитане. Ще се свържа незабавно с подводния съд и ще ги предупредя.

— Добър помощник имаш — отбеляза Пит.

— Най-добрият — отвърна Гилеспи.

— Ще изчакаме десетина минути и ще им излезем с някоя измишльотина. Да се надяваме, че командирът ще се хване.

— Да ускорим крачка — подкани го Гилеспи.

Пит се обърна към Иви Тан, която вече се задъхваше.

— Защо не ми дадете най-сетне да нося снимачната ви апаратура?

Тя енергично заклати глава.

— Фотографите сами носят апаратурите си. Не се безпокойте за мен. Вървете, аз ще ви настигна на кораба.

— Не ми се ще да се показвам груб — каза Гилеспи, — но аз трябва да бъда на борда възможно най-скоро.

— Бързай тогава — каза му Пит. — Ще се видим там.

Капитанът продължи напред. Още преди да тръгнат от пещерата, Пит беше настоял Иви да използва ските му, но тя решително отказа. Сега, след кратко предумване, му позволи да стегне обувките й в баките на ските. После й подаде щеките.

— Вие продължавайте, аз смятам да поогледам по-отблизо подводницата.

След като Иви потегли, Пит извървя петдесетина метра под ъгъл спрямо кърмата на кораба. Спря се и вдигна поглед над ледения блок към подводницата. Видя ясно как оръдейният разчет подготвяше палубното оръдие, а офицерите се бяха облегнали на комингса на бойната рубка. Никой от екипажа не носеше стандартната нацистка подводничарска униформа. Всички бяха облечени с черни, цели, прилепнали по тялото, предпазващи от студа гащеризони.

Пит застана така, че да го виждат добре от подводницата и включи портативното си радио.

— Говоря на командира на U-2015. Казвам се Пит. Можете да ме видите отстрани на кърмата на „Полар сторм“. — Той изчака за миг, за да бъдат възприети думите му и продължи: — Много добре знам кои сте. Разбрахте ли ме?

По радиото се чуха атмосферни смущения, след което се разнесе приятелски глас.

— Да, господин Пит. Говори командирът на U-2015. С какво мога да ви помогна?

— Узнахте моето име, командире. Как е вашето?

— Не е необходимо да го знаете.

— Да, ясно — рече спокойно Пит. — Вашите приятели от Новата съдба, или може би по-правилното е Четвъртата империя, също имат мания за тайнственост. Но не се безпокойте, дума няма да излезе от устата ми за гадната ви банда убийци, при условие че обърнете вашата гериатрична купчина старо желязо, останала от носталгичната ви страна, и си тръгнете по живо по здраво.

Всичко това бе казано наслуки, но продължителното мълчание му подсказа, че е попаднал в целта. Цяла минута измина, преди да чуе отново гласа на командира.

— Значи вие сте вездесъщият Дърк Пит.

— Да, аз съм — отвърна Пит, изпълнен с победоносното чувство, че е натиснал правилния бутон. — Не знаех, че славата ми се е разнесла толкова бързо.

— Виждам, че не сте губили време да пристигнете в Антарктика от Колорадо.

— Щях да съм тук още по-рано, но трябваше да се отърва от няколкото трупа на ваши приятели.

— Търпението ли ми изпробвате, господин Пит?

Разговорът започваше да става безсъдържателен, но Пит подстрекаваше командира, за да печели време.

— Не, просто искам да обясните странното си поведение. Вместо да нападате безпомощен невъоръжен океански научноизследователски кораб, би трябвало да сте в Северния Атлантически океан, за да торпилирате грохнали търговски кораби.

— Ние прекратихме военните си действия още през април 1945 година.

На Пит не му хареса видът на картечницата, която стърчеше от предната секция на бойната рубка, насочена право в неговата посока. Съзнаваше, че времето тече и беше сигурен, че подводницата възнамерява да разруши „Полар сторм“ и всички на борда му.

— И кога създадохте Четвъртия райх?

— Не виждам причина да продължавам този разговор, господин Пит. — Гласът прозвуча бездушно като на метеоролог, съобщаващ прогнозата за времето. — Сбогом!

Пит нямаше нужда да чака онова, което предстоеше, да му избоде очите. Веднага се наведе и отскочи зад близкия леден хълм миг преди картечницата да открие огън. Куршумите свистяха във въздуха и издаваха странни съскащи звуци, когато се забиваха в ледената преграда. Беше се проснал в една лека вдлъбнатина зад ледения хълм и не можеше да помръдне. За пръв път съжали, че полярният му екип е в тюркоазен цвят, който ярко изпъкваше на фона на леда и го правеше лесна мишена.

От мястото, където лежеше, виждаше надстройката на „Полар сторм“. Толкова близо, и в същото време толкова далече. Започна да сваля екипа си и остана само по пуловер и клин от вълнено трико. Ботушите също щяха да правят походката му тромава, затова свали и тях и остана по термичните си къси чорапи. Градушката от куршуми спря — стрелецът вероятно се чудеше дали е улучил Пит.

Той покри главата си със сняг, за да не се вижда черната му коса, после надникна с едно око иззад хълма.

Стрелецът се беше облегнал на оръжието си, но командирът на подводницата оглеждаше района с бинокъла си. След малко се обърна и посочи към кораба.

Пит си пое дълбоко въздух, изпусна го и се втурна по леда на зигзаг с почти същата енергичност, с каквато тичаше навремето, когато играеше като защитник в отбора на Военновъздушната академия, само че сега Ал Джордино не беше тук, за да се опитва да го фаулира.

Преодоля трийсет метра, преди екипажът на подводницата да се съвземе и да открие отново стрелба. Куршумите им обаче префучаваха твърде високо и се забиваха в леда зад него. Да коригират траекторията им и да почнат да пълнят тялото му с олово, беше вече късно. Пит се бе свил до перото на кормилото на „Полар сторм“, когато куршумите започнаха да се забиват в стоманената обшивка на кораба и да отлюспват боята като разгневени оси.

Защитен от кораба и далече от подводницата, Пит си пое дъх. Подвижното мостче на „Полар сторм“ беше вдигнато и Гилеспи беше наредил ледоразбивачът да се завърти с пълен ход на 180 градуса, но зад борда му спуснаха въжена стълба. Пит с облекчение затича редом до набиращия скорост кораб и хвана стълбата точно в момента, в който раздробените от носа парчета лед се плъзнаха под обутите му само с чорапи крака.

Щом се изкачи до леерното ограждане, Кокс му помогна да се прехвърли на палубата.

— Добре се завърнали! — усмихна му се широко той.

— Благодаря ти, Айра — отвърна задъхан Пит.

— Капитанът ви чака на мостика.

Пит само кимна и закрачи по палубата към стълбата, водеща към мостика.

— Господин Пит?

— Да? — той се обърна.

Кокс посочи кървавите отпечатъци от стъпалата на Пит, оставени по палубата.

— Трябва да идете при корабния лекар да прегледа краката ви.

— Веднага ще си запиша час.

Застанал на крилото на мостика, Гилеспи оглеждаше подводницата, чийто черен корпус се поклащаше между ледените блокове. Той се обърна, когато видя главата на Пит да се подава от най-горното стъпало на стълбата.

— Неприятна среща имаше.

— Да, раздразних ги с нещо, което им казах.

— Чух краткия ви разговор.

— Командирът свърза ли се с теб?

— Не — поклати глава Гилеспи.

— Можеш ли да се свържеш с външния свят?

— Не. Както предположих, от подводницата безпрепятствено заглушават сателитните ни връзки.

Пит обърна глава към подводния съд.

— Интересно, какво ли чака командирът?

— Ако бях на негово място, бих изчакал „Полар сторм“ да обърне и се насочи към открито море, за да стане лесен за прицел.

— Ако е така — отбеляза с мрачно лице Пит, — няма да чака дълго.

В следващия момент, сякаш прочел мислите на командира, той видя кълбо дим да излиза от дулото на палубното оръдие, последвано веднага от взрив в леда непосредствено зад голямата кърма на ледоразбивача.

— Много близо беше — отбеляза Бъши, който стоеше зад пулта за управление.

Иви, застанала на вратата на мостика, попита изплашено:

— Защо ни обстрелват?

— Веднага слезте долу! — изкрещя й Гилеспи. — Всички, които нямат работа тук, да стоят долу, на левия борд, далече от подводницата!

Преди да се подчини, Иви си позволи да направи няколко снимки на подводния съд и чак тогава тръгна да слиза към по-безопасната част на кораба. Последва нов взрив, но съпроводен с по-различен звук този път. Снарядът беше улучил летателната площадка на кърмата и избухна във вид на пушещи трески. След него друг снаряд проряза въздуха и се заби в комина с оглушителен трясък, разпаряйки го като секира, разсичаща алуминиева консерва. „Полар сторм“ потрепери и като че ли се закова на място за миг, после се напъна и продължи отново да троши ледените блокове.

— Но ние им отваряме пролука така — извика Кокс.

— Доста път ни чака, преди да излезем от обсега й на действие — отбеляза Пит. — Дори и тогава тя може да се спусне под вода и да ни преследва оттатък ледовете.

Картечницата на подводницата отново откри огън и куршумите й, насочени нагоре към предната надстройка, пронизаха стъклата на мостика и за броени секунди в него не остана нищо по-високо от метър. Пит, Гилеспи и Кокс инстинктивно се проснаха на пода. Само Бъши закъсня с две секунди и един куршум разкъса рамото му, а втори бръсна челюстта му.

Отново дойде ред на оръдието. Снарядът попадна точно зад мостика, в офицерския стол, и с такава сила пръсна напречната преграда, че ледоразбивачът потрепери надлъжно от носа до кърмата. Всички на мостика бяха отхвърлени от пода като парцалени кукли. Гилеспи и Кокс се блъснаха в масата за морски карти, Бъши, който лежеше на пода, се претърколи под разбития пулт за управление, а Пит почти излетя през вратата на крилото на мостика.

Той бързо скочи на крака, но не си направи труда да брои раните и порязванията от стъклата. Лют дим изпълни ноздрите му, ушите му запищяха, заглушавайки всички други шумове. Дотътри се до Гилеспи и коленичи до него. От силния удар в масата за морски карти капитанът имаше три или четири счупени ребра.

— Корабът ми… — промълви той с отворени, но изцъклени очи, — гадовете унищожават кораба ми.

— Не се движи — нареди му Пит, — може да имаш вътрешни кръвоизливи.

— Какво, по дяволите, става там горе? — долетя по все още работещия високоговорител гласът на главния механик.

Пит грабна корабния телефон.

— Подводницата ни атакува. Пуснете машините на пълен ход. Трябва да им се изплъзнем, преди да са ни превърнали в скрап.

— Долу имаме щети и ранени.

— Ще имате нещо още по-страшно — сопна му се Пит, — ако не подадете пълен напред.

— Джейк… — изстена Гилеспи. — Къде е Джейк?

Първият помощник-капитан лежеше в безсъзнание и кървеше. Над него се бе надвесил Кокс.

— Долу е — отвърна кратко Пит. — Кой е вторият ви помощник?

— Джо Баскъм, но той се върна в Щатите, тъй като жена му очаква бебе. Повикай Кокс.

Пит помаха на огромния трети помощник-капитан.

— Айра, капитанът те вика.

— Напълно ли обърнахме? — попита го Гилеспи.

Кокс кимна.

— Да, сър, излизаме от ледовете по курс нула-пет-нула.

Пит наблюдаваше подводницата като хипнотизиран, без да мига, очаквайки да бъде изстрелян следващият снаряд от оръдието й. Не чака дълго. В следващия момент видя как „Ангелът на смъртта“ полетя над леда и прониза спасителната лодка, побираща шейсет души. Ударната вълна извъртя конвулсивно кораба наляво. Снарядът раздроби лодката като с тежък боен чук, преди да избухне в напречната преграда, разделяща лодъчната палуба от камбуза. Сред отломъците от леерното ограждане и лебедките избухна пожар. Скоро цялата дясна лодъчна палуба бе обхваната по дължина от пламъци.

Преди някой на мостика да се окопити, друг снаряд излетя от дулото на оръдието на подводницата и с вой като от зъл горски дух се стрелна към разнебитения ледоразбивач. Той улучи котвените вериги и ги пръсна във въздуха като въртящи се колела. „Полар сторм“ обаче продължаваше своя ход напред и все повече се отдалечаваше от подводницата.

Картечницата в бойната рубка стана безполезна и се смълча. Разстоянието между двата плавателни съда обаче не се увеличаваше достатъчно бързо. Когато на оръдейния разчет на подводницата стана ясно, че има макар и минимален шанс ледоразбивачът да излезе от далекобойността им, всички удвоиха усилията си да презареждат и стрелят. Снарядите излитаха през петнайсет секунди, но не всеки улучваше бързодвижещия се кораб. Един обаче излетя достатъчно високо и сряза мачтата на корабния радиолокатор.

Атаката и разрушението станаха толкова бързо, че Гилеспи нямаше време да помисли да се предаде, за да спаси хората на борда. Пит обаче беше по-наясно с положението. Четвъртата империя нямаше намерение да оставя някой от тях да им се изплъзне. Намерението им беше да ги погребе в ледоразбивача, след като го потопи на дълбокото триста метра дъно на студеното безразлично море.

С приближаването на „Полар сторм“ към открити води ледената маса все повече изтъняваше. Пит прехвърли в ума си възможността корабът да се насочи към подводницата и да й нанесе таранен удар, но прецени, че разстоянието е вече твърде голямо. Освен това подводницата не само щеше да подложи кораба на масивен артилерийски огън, но и бързо можеше да се спусне под вода, преди „Полар сторм“ да се доближи до нея.

От спасителната лодка на десния борд не беше останало нищо освен тлеещи отломъци от кърмата и носовата й част, които висяха от усуканата лебедка. Дим се издигаше заплашително от всички дупки, направени от снарядите, но тъй като машинното отделение не бе пострадало тежко, „Полар сторм“ щеше да продължи да пори водите напред.

— Още четвърт миля, и излизаме от бойния обсег на подводницата! — надвика Пит грохота на машините.

— Поддържайте този курс — нареди Гилеспи, като се надигна с мъка до седнало положение и облегна гръб на крака на масата за морски карти.

— Електронните прибори не функционират — докладва Кокс. — Кормилото е блокирало и не помръдва. Опасявам се, че се движим в кръг обратно към подводницата.

— Има ли жертви? — попита Гилеспи.

— Мисля, че научният екип и повечето от моряците са живи и здрави — отвърна Пит. — Онази част от кораба, където се намират те, не е засегната.

— Ама че битка беше — смънка Кокс с кървяща устна. — Дори с една снежна топка не ги замерихме.

Небето отново се раздра. Един бронебоен снаряд прониза корпуса и мина през машинното отделение, като сряза електрически проводници и тръбопроводи за гориво, преди да излети от другата страна, без да избухне. Никой от машинното не пострада, но щетите бяха сериозни — огромните дизелови двигатели загубиха оборотите си и постепенно спряха.

Главният механик веднага докладва за това по високоговорителя.

— Можеш ли да оправиш нещо? — попита Кокс.

— Мога.

— Колко време ти е нужно?

— Два-три часа.

Кокс погледна към Пит, който се обърна и погледна към подводницата.

— Свършено е с нас — подметна Кокс.

— Така изглежда — отвърна Пит с мрачно лице. — Те сигурно ще стоят там и ще ни обстрелват, докато не остане нищо от кораба освен една дупка в леда. Дан, най-добре е да наредиш на хората да напуснат кораба. Може би някои от екипажа и учените ще могат да се придвижат по ледената маса до континента и да стигнат до ледената пещера, където да изчакат идването на помощ.

Гилеспи избърса струйка кръв от бузата си и кимна.

— Айра, подай ми, ако обичаш, корабния телефон.

Разстроен от поражението, Пит излезе на крилото на мостика, което изглеждаше така, сякаш през него бе минала коработрошачка. Погледна към знамето със звезди и райета, което се вееше предизвикателно. После отмести поглед към тюркоазния флаг на НЮМА, който също плющеше от вятъра. Накрая съсредоточи вниманието си върху подводницата. В следващия миг видя как дулото на оръдието припламна и снарядът изсвистя между радиолокаторната мачта и разрушения комин, падна върху ледения блок на стотина метра от кораба и се взриви.

После зърна нещо с крайчеца на окото и погледът му се плъзна оттатък подводницата. Той въздъхна и вълна на облекчение се разля по тялото му, когато видя тънка следа от бял дим и пламък на фона на синьото небе.

На десет мили от подводния съд една ракета земя-земя излетя през ледената маса, описа дъга над хоризонта, стигна зенита си и се спусна стремглаво към подводницата. Така както в един момент подводният съд се поклащаше между ледените блокове, в следващия миг бе обгърнат от огромен гейзер от оранжеви, червени и жълти пламъци, който бликна високо към небето. Корпусът на подводницата се разцепи на две, кърмата и носът й отскочиха нагоре като самостоятелни части, а между тях се изви огромна вихрушка от огън и дим. Издигналият се на талази облак пара беше знак, че и последният огнен език бе погълнат от леда. След малко останките от подводницата се плъзнаха под леда към дъното.

Всичко се случи толкова бързо, че Пит не можеше да повярва на очите си.

— Няма я вече — смънка той изумен.

Пълната тишина, която последва, бе нарушена от глас по високоговорителя:

— „Полар сторм“, чувате ли ме?

Пит грабна радиотелефона.

— Чуваме те, приятелю в нужда.

— Тук капитан Ивън Кънингам, командир на американската ядрена щурмова подводница „Тускон“. Съжалявам, че не успяхме да пристигнем по-рано.

— В случая поговорката „По-добре късно, отколкото никога“ звучи на място — отвърна Пит. — Можете ли да ни предоставите ремонтна команда? Корабът е в тежко състояние.

— Пълни ли се с вода?

— Не, но горната палуба е силно разрушена, засегнато е и машинното отделение.

— Бъдете готови да посрещнете ремонтната команда. Ще бъдем при вас след двайсет минути.

— Очакваме ви с шампанско и хайвер.

— Откъде изникнаха тия? — попита смаян Кокс.

— Работа на адмирал Сандекър — отвърна Пит. — Сигурно се е обърнал към военноморския началник-щаб.

— Подводницата… вече не заглушава… сателитните ни сигнали — заговори на пресекулки Гилеспи. — Предлагам… да се обадите на адмирала. Той ще иска рапорт… за щетите и жертвите.

Тъй като междувременно Кокс се занимаваше с дошлия в съзнание Бъши, Пит отговори:

— Аз ще поема грижата — увери той капитана. — Ти си почивай, докато те откараме в лазарета и те оставим в ръцете на доктора.

— Как е Бъши?

— Ще оживее. Сериозно е ранен, но след седмица-две ще бъде отново на крака.

— Слава богу! — въздъхна успокоен Гилеспи.

Докато Пит набираше номера на главното управление на НЮМА във Вашингтон, мислите му се върнаха към Джордино, намиращ се на остров Сен Пол, на по-малко от хиляда и петстотин морски мили оттук. Късметлия, помисли си той и си представи как приятелят му се угощава в някой хубав ресторант в Кейптаун в компанията на очарователна дама със съблазнителна рокля и отпива марково южноафриканско вино.

— Късмет от лотария! — смънка той под носа си, както стоеше сред развалините на мостика. — На него му е топло, а аз съм жив умрял от студ.

19.

— Защо Дърк винаги се урежда с отбрани проекти? — изнедоволства Джордино. — Бас ловя, че докато си говорим, той спи в някоя топла удобна каюта на борда на „Полар сторм“, сгушил в прегръдките си някоя прелестна морска биоложка.

Подгизнал и треперещ от студ от суграшицата и вятъра, той вървеше и се препъваше по скалистия склон с наръч къси клонки под мишница, които той и Гън бяха отсекли от ниските храсти, поникнали тук-там из планината.

— И ние ще се стоплим след малко, като изсушим клоните и запалим огън — успокои го Гън.

Той вървеше на крачка пред Джордино, прегърнал с двете си ръце сноп стърчащи във всички посоки почти голи клони. Въздъхна с облекчение, когато мина през сводестия отвор и влезе в тунела. Хвърли товара си на скалистия под и уморен седна, облягайки гръб на стената.

— Опасявам се, че най-многото, което можем да постигнем, е да опушим цялото помещение — измърмори Джордино, като свали мокрия си дъждобран и започна да попива с малка кърпа за ръце вадичките вода, стичащи се по врата му.

Гън му подаде чаша изстинало кафе от термоса и единствената останала вафла.

— Последната вечеря — отбеляза той мрачно.

— Сандекър каза ли ти кога ще ни измъкне от тази купчина скали?

— Каза само, че транспортът е тръгнал за насам.

Джордино погледна часовника си.

— Минаха вече четири часа. А така ми се искаше да стигнем в Кейптаун, преди да са затворили кръчмите.

— Сигурно не е успял да наеме друг самолет като нашия и пилот, иначе щяха да са вече тук.

Джордино наклони глава на една страна и се ослуша. После отиде да застане под свода. Суграшицата бе преминала в ситен дъжд. Облаците се разпръскваха и разкриваха късчета синьо небе. За първи път от няколко часа насам морето отново се виждаше.

Нещо в далечината привлече вниманието му. То приличаше на наплюто от муха върху заскрежено стъкло. Докато го наблюдаваше, петънцето постепенно доби формата на хеликоптер с раздвоени вертикални опашни плоскости и без задно витло.

— Имаме си компания — обяви той. — Един хеликоптер „Макдонел Дъглас“ се приближава насам от северозапад. Лети бързо и ниско над водата. Струва ми се, че е снабден с ракети въздух-земя.

Гън застана до Джордино.

— Хеликоптер не може да измине цялото разстояние от Кейптаун дотук. Трябва да е излетял от някой кораб наблизо.

— Няма никакви опознавателни знаци. Странно.

— Положително не е южноафрикански военен хеликоптер — отбеляза Гън.

— Не вярвам да идва с подаръци — изсмя се язвително Джордино. — Ако беше така, щяха да ни се обадят и да ни предупредят да ги очакваме.

След малко звукът на турбините и лопатите на витлото прониза студения въздух. Пилотът беше изключително предпазлив. Поддържайки безопасна височина над скалите, той започна да кръжи, изучавайки в продължение на три минути скалната площадка, където доскоро се намираше техният самолет. След това се спусна бавно, нагаждайки се според въздушните течения. Шейната му за кацане докосна скалистата повърхност и лопатите на витлото постепенно спряха да се въртят.

Настъпи тишина. Без вятър планинските склонове се смълчаваха напълно. След малко повече от обичайното забавяне, високата около метър и трийсет плъзгаща се врата на кабината се отвори и от нея скочиха един след друг шестима мъже в черни гащеризони. Бяха така тежковъоръжени, че огневата им мощ щеше да е достатъчна да превземе някоя малка държава.

— Много странен вид има този спасителен отряд — каза Джордино.

Гън вече набираше по телефона „Глоубълстар“ номера на Сандекър във Вашингтон. Когато чу гласа му, той съобщи само:

— Имаме въоръжени посетители в черен хеликоптер без опознавателни знаци.

— Изглежда, че днес ми е ден да гася местни пожари — каза саркастично Сандекър. — Първо Пит, сега вие… — после в гласа му прозвуча дълбока загриженост. — Колко време ще можете да се прикривате там?

— Двайсет, най-много трийсет минути — отвърна Гън.

— Американска ракетна фрегата плава с пълна скорост към остров Сен Пол. Веднага щом хеликоптерът влезе в радиуса й на действие, ще поискам от капитана й да го изпрати на небето.

— Имате ли представа колко време ще отнеме това?

Последва дълга мъчителна пауза.

— Да се надяваме, че ще е по-малко от два часа.

— Знам, че сте направили всичко възможно — каза Гън с разбиране — и много ви благодарим. — Усети, че твърдата черупка на адмирала беше на път да се пропука и добави: — Не се безпокойте. В понеделник двамата с Ал ще бъдем на работните си места.

— Постарайте се да стане — отвърна с глух глас Сандекър.

— Довиждане, сър.

— Довиждане, Руди. Бог да ви е на помощ! И кажи на Ал, че му дължа една пура.

— Обезателно.

— Колко време? — попита Джордино, очаквайки да чуе най-лошото, като видя притеснението по лицето на Гън.

— Два часа.

— Сега я втасахме! — изръмжа Джордино. — Много ми се иска някой да ми обясни как тези проклети бандити са разбрали, че сме тук!

— Добър въпрос. Ние сме част от подбрана група. Не повече от петима от нас знаят за мястото, където пътници от „Мадрас“ са открили черния череп.

— Започвам да си мисля, че ония имат международна армия от доносници.

Шестимата мъже се разделиха. Трима извървяха ветрилообразно петдесетина метра и започнаха да претърсват пътя покрай планината. Другите трима поеха в обратната посока. По всичко личеше, че възнамеряват да изкачат спираловидно планината, докато открият тунела.

— Един час — промълви Гън. — Най-много толкова време им давам, за да стигнат дотук по старата пътека.

— По-вероятното е пет минути — възрази Джордино, като посочи към излитащия хеликоптер. — Пилотът ще насочи приятелите си право до прага ни.

— Мислиш ли, че ще ни бъде от полза, ако ги приканим на преговори?

Джордино поклати глава.

— Ако са свързани с бандата, на която се натъкнахме с Пит в Телърайд, не очаквай от тях да ни стиснат ръце, да ни прегърнат или изобщо да ни обърнат внимание.

— Двама невъоръжени мъже срещу шестима тежковъоръжени. Трябва да изравним силите.

— Имаш ли план? — попита Джордино.

— Естествено.

Джордино изгледа смаян дребния човек.

— Зъл, подъл и хитър ли е?

Гън кимна с дяволита усмивка.

— И нещо повече дори.

Хеликоптерът направи почти четири кръга над планината, преди пилотът да открие старата пътека, водеща към тунела. След като уведоми за местоположението й двете групи, едната от които се беше отдалечила до другата страна на планината, той придвижи машината точно над пътеката, за да им служи като пътеводител. Тримата мъже от първата група се събраха на пътеката и тръгнаха в нишка на разстояние двайсетина метра един зад друг. Това беше класическа схема — първият се съсредоточаваше върху терена напред, вторият изучаваше горната част на планинския склон, а третият беше насочил вниманието си към долната част. Хеликоптерът обърна в посока към втората група, за да им покаже най-краткия път до старата пътека.

Първата група вече се приближаваше към огромната издадена навън скала, покрай която бяха минали Гън и Джордино, точно пред входа на тунела. Водачът заобиколи скалата и се озова право пред свода. Той се обърна и извика на английски на другите двама зад него:

— Стигнах до тунел. Влизам вътре.

— Пази се от засада, Номер едно — извика в отговор вторият в редицата.

— Ако имаха оръжия, щяха вече да са ги използвали.

Водачът изчезна зад скалата. Две минути по-късно го последва и вторият мъж. Извън полезрението на другите, третият вече наближаваше издадената скала, когато една фигура изникна измежду камъните, зад които се бе скрила. Наострил цялото си внимание в това да стигне тунела, мъжът не чу почти безшумните стъпки зад гърба си. Така и не разбра какво го улучи, когато Гън запрати по главата му голям камък с такава сила, че счупи черепа му и той се просна на земята, без да издаде звук.

След по-малко от минута тялото му бе напълно покрито с камъни. Като хвърли бърз поглед, за да се увери, че хеликоптерът е все още над другия склон, Гън заобиколи предпазливо скалата. Сега обаче беше въоръжен с един картечен пистолет, с един деветмилиметров автомат и с един боен нож, а гърдите му бяха защитени от бронирана жилетка. Беше отмъкнал от жертвата си и радиото. Тайният план на Гън беше на път да бъде пуснат в ход.

Водачът на първата група влезе крадешком в тунела, като осветяваше пътя си с дълго фенерче, стиснато под мишница. Той пристъпи бавно от тунела в първата камера, зае положение за стрелба и извъртя тялото си наляво и надясно. На светлината на местещото се с движенията му фенерче видя само скелета на стария моряк, мухлясала покъщнина и тюленови кожи, висящи на едната стена.

Успокоен, той свали оръжието си и заговори по радиостанцията на главата му.

— Тук Номер едно. В тунела и пещерата няма никой освен кости на моряк, вероятно изхвърлен някога на брега. Чувате ли ме?

— Чувам те, Номер едно — отговори пилотът на хеликоптера. — Сигурен ли си, че няма следи от агенти на НЮМА?

— Да, няма никакви.

— Веднага щом другата група пристигне при теб, ще облетя крайбрежните скали.

Номер едно изключи радиото. Това беше последното нещо, което направи в живота си. Джордино изскочи иззад тюленовите кожи и заби едно от древните копия с обсидианов връх в гръкляна му. След кратък задавен гъргорещ звук мъжът падна мъртъв.

Джордино измъкна картечния му пистолет още преди мъжът да се свлече на пода. После бързо изтегли тялото отстрани на входа на тунела, свали радиото от главата му и го сложи на своята. След това сви дъждобрана си на топка и го напъха в цевта на картечния пистолет.

— Номер едно — извика глас от входа на тунела, — какво откри?

Джордино сви длан пред устата си и се провикна от дъното на камерата.

— Само един стар скелет.

— И нищо друго ли? — Вторият мъж като че ли нямаше намерение да влиза в пещерата.

— Нищо. — Джордино реши да рискува. — Влез и се увери сам.

Също като самец, който души въздуха, Номер две предпазливо пристъпи навътре в камерата. Джордино включи насочено към нашественика фенерче и стреля веднъж между очите му. Изстрелът бе заглушен от дъждобрана. В този момент Гън се втурна в камерата с насочен пистолет, тъй като не знаеше какво ще завари там.

— Сега сме двама срещу трима — обяви победоносно Джордино.

— Рано е да се перчиш — предупреди го Гън. — Щом се върне хеликоптерът, ще се озовем като в капан.

— Ако се хванат на номера ми, че съм Номер едно, както направи Номер две, може би ще успея да ги вкарам вътре.

Другата група не беше толкова лековерна. Тримата мъже се приближиха по пътечката до пещерата с предпазливостта, с която пощенският инспектор проверява колет за бомба в него. Докато хеликоптерът кръжеше над тях, те се придвижваха един по един, използвайки тактиката, при която двама прикриваха единия и обратно. Бяха нащрек, тъй като Джордино се въздържаше да използва радиото и не отговаряше на повикванията им, от страх да не доловят непознат глас.

Гън и Джордино съблякоха едно от телата, което най-много подхождаше на ръста на Джордино. После набитият италианец навлече гащеризона, нави ръкавите и крачолите, тъй като му бяха малко дълги, нарами картечния пистолет и дръзко излезе от тунела. Заговори с едното ъгълче на устата си по малкия микрофон на радиото, като се опитваше да имитира същия тембър на гласа на мъжа, когото беше убил.

— Защо се забавихте толкова, Номер четири? — попита той невъзмутимо, без да поглежда към хеликоптера. — Действате като баби. Казах ви, че вътре няма никой и нищо освен костите на един моряк корабокрушенец, изхвърлен на острова.

— Много ти е променен гласа, Номер едно.

Джордино знаеше, че няма да може да ги баламосва още дълго.

— Гони ме настинка. То се очакваше в това противно време.

— Настинката май те е стигнала.

— Правете си шеги, щом искате — смотолеви Джордино. — Аз се прибирам на сухо. Предлагам и вие да направите същото.

Той се обърна и влезе отново в пещерата сигурен, че няма да получи куршум в гърба, поне докато мъжете не се уверяха, че той не е техен човек.

— Не са наивници — отбеляза Гън. — Чух разговора по радиото.

— Каква е следващата точка от плана? — попита лаконично Джордино.

— Ще се промъкнем отново през отвора от срутването в съседния тунел и ще им направим засада.

— Ще извадим късмет, ако убием дори един или двама най-много.

— Поне ще изравним силите си — каза Гън бодро.

Разполагаха само с няколко минути и затова трескаво започнаха да отварят отново дупката в стената, за да се промъкнат в гробницата. Въпреки влажния студ и двамата се изпотиха здравата, докато промушат двата трупа, а после и самите себе си и раниците си през тесния отвор. Успяха съвсем навреме. Тъкмо сложиха и последния камък в отвора и надникнаха в предната камера през малките пролуки между камъните, и Номер четири влезе в камерата и залегна ничком на пода, последван от Номер пет. Двамата започнаха да движат дъгообразно фенерчетата и цевите на оръжията си по всяка стена.

— Както ти казах — прошепна в ухото на Гън Джордино, — оставили са Номер шест навън като резерва.

— Тук няма никой — съобщи Номер четири. — Пещерата е празна.

— Не е възможно — разнесе се гласът на пилота от хеликоптера. — Преди петнайсет минути видях първата група на метри от тунела.

— Той е прав — намеси се Номер пет. — Номера едно, две и три са изчезнали.

Всички говореха почти под носа си, но Джордино долавяше всяка дума по наушните слушалки на радиото. Макар и все още нащрек за някакво движение, нашествениците се отпуснаха малко, когато не видяха никакво място в камерата, където някой можеше да се скрие.

— Ти поеми правия — прошепна едва чуто Джордино. — Цели се в главата, защото има бронирана жилетка. Аз ще поема другия, проснатия на пода.

Двамата промушиха цевите на оръжията си през пролуки, не по-големи от четири сантиметра, прицелиха се в мъжете, които бяха дошли да ги убият, и изстреляха едновременно по един куршум. Изстрелите прокънтяха като гръмотевици в каменната камера. Залегналият мъж само трепна, а другият отхвърли ръце нагоре, издавайки лек стон, и с подкосени крака тупна тежко на земята.

Джордино избърса скалните люспи от лицето си и провря фенерчето си през дупката, за да огледа последствията. После се обърна към Гън и му направи знак, че са си свършили добре работата. Гън разбра съобщението и изключи наушния си микрофон.

— Трябва да останем тук… — зашепна Джордино.

Но преди да продължи, от радиото долетя глас.

— Какво става вътре?

Без повече да преправя гласа си, Джордино отвърна:

— Нищо особено. Застреляхме заек.

— Заек ли? — попита пилотът. — Що за глупост е това?

— Опасявам се, че другарите ни са мъртви — съобщи Номер шест. — Вероятно ония проклетници от НЮМА са ги убили.

— Тъкмо тия зайци имах предвид — обади се Джордино.

— Няма да се измъкнете живи — заяви пилотът.

— Както казваха гангстерите от едно време на ченгетата, елате и ни хванете.

— Няма да е необходимо — отвърна пилотът.

— Залегни! — каза през зъби Джордино на Гън.

Пилотът изравни носа на птицата си с входа на тунела и изстреля една от ракетите си. Последва силно свистене, когато ракетата излетя от контейнера си, окачен за фюзелажа на хеликоптера. Тя обаче не успя да мине право през тунела в камерата, а се удари в една от стените му и се взриви с оглушителен шум. Джордино и Гън изпитаха чувството, че огромно пиано се стовари върху тях от десетия етаж. Парчета натрошена скала изригнаха като фонтан, срязвайки всичко, което се намираше в камерата. Гъст дим и прах се завихри в малкото пространство със силата на ураган, преди да намери пътя на най-малкото съпротивление и да поеме навън през свода на тунела. Всички леснозапалими предмети в камерата мигом избухнаха в пламъци.

Колкото и невероятно да беше, не падна покривът нито на тунела, нито на камерата. Основната сила от взрива бе изсмукана обратно през тунела заедно с дима и праха. С изкаран от дробовете им въздух, Джордино и Гън побързаха да покрият лицата си с горната половина на облеклото си, за да се предпазят от дима и праха, преди да влязат временно във вътрешната гробница.

— Дано… не изстрелят… втора ракета вътре — заговори, кашляйки, Гън. — Иначе това ще е краят ни.

Джордино едва го чу, тъй като ушите му пищяха.

— Според мен ще решат, че една е достатъчна — отвърна Джордино също през суха кашлица. След малко, като почувства, че сетивата му бавно се възстановяват, той започна да маха камъните, за да разшири отвора. — Писна ми да местя тия камъни!

Те се провряха обратно в тунела и заопипваха през гъстия дим и прах телата на убийците за още оръжия. Снабдиха се с пет картечни пистолета и още толкова автоматични пистолета и си ги поделиха. Задъхвайки се от липсата на въздух и действайки слепешката, Джордино извади парче връв от раницата си и завърза заедно един до друг три от картечните пистолети. После омота друга връв около спусъците и я върза под предпазителите.

— Последното нещо, което ще очакват от нас, е да открием стрелба от тунела — каза той на Гън. — Ти поеми Номер шест, аз ще се пробвам с хеликоптера.

Гън избърса в ръкава си дебелите стъкла на очилата си и кимна.

— Нека аз да почна пръв. Няма да се справиш с хеликоптера, докато не съм отстранил Номер шест.

Джордино се поколеба да остави дребния заместник-директор на НЮМА да рискува живота си. Но преди да успее да му възрази, Гън вдигна високо оръжието си и изчезна сред пламъците и гъстия дим.

Гън се препъваше, падаше и пак ставаше, изпълнен със страх, че в мига, в който се материализира сред пушилката, която продължаваше да бълва навън от тунела, куршуми ще надупчат тялото му. Номер шест обаче не вярваше, че е останал някой жив вътре и бдителността му беше намалена, докато разговаряше с пилота.

От друга страна, Гън изпадна в неизгодно положение, тъй като почти нищо не виждаше и нямаше представа къде точно е застанал Номер шест спрямо сводестия вход. Стъклата на очилата му бяха зацапани от сажди, очите му сълзяха и той едва различи неясната фигура в черно, застанала на десетина метра вдясно от свода. Натисна спусъка и откри огън. Куршумите излетяха покрай Номер шест, без да го засегнат. В същия момент Номер шест се завъртя на пети и изстреля пет куршума към Гън. Два от тях не го улучиха, но единият се заби в левия му глезен, а останалите два — в бронираната му жилетка, от което Гън залитна назад. Тогава най-неочаквано Джордино изскочи от дима, стреляйки с трите картечни пистолета едновременно и почти сряза главата на Номер шест. После без да спира, той повдигна цевите нагоре и куршумите започнаха да дупчат като решето тънкия метал.

Изумен от гледката долу, виждайки как двама мъже в униформи като на неговите хора стрелят един срещу друг, пилотът се поколеба, преди да предприеме някакво действие. Докато приготвяше за стрелба картечния пистолет, монтиран под носа на хеликоптера, Джордино изпразваше смайващо количество куршуми в небронирания хеликоптер. Като шевна машина, извършваща бод след бод, огненият език запълзя нагоре по фюзелажа и проникна през счупеното челно стъкло в кокпита. След малко магазините на пистолетите се изпразниха и настана тишина.

Останал без управление, хеликоптерът увисна за миг неподвижно във въздуха, след което рязко се наклони на една страна и полетя надолу, разби се в склона на планината и избухна в пламъци. Джордино свали оръжията си и се втурна към Гън, който притискаше ранения си крак.

— Не мърдай от мястото си — заповяда му Джордино. — И не се движи.

— Това е просто драскотина — каза Гън през стиснати зъби.

— Драскотина, друг път! Куршумът е пронизал пищяла ти. Надробил ти е костта.

Пронизван от болки, Гън погледна Джордино и се опита да се усмихне.

— Не съм сигурен в болногледаческите ти способности.

Джордино не обърна внимание на старанието на Гън да се държи геройски. Той извади връзката на едната си обувка и я върза като временен турникет над коляното му.

— Ще издържиш ли малко така?

— Би трябвало, ако не искам да изтече кръвта ми — изпъшка Гън.

Джордино се втурна тичешком в тунела и взе от раницата си аптечката за първа помощ. След няколко минути сръчно дезинфектира раната и положи всичките си умения да спре кръвоизлива.

— Няма да си направя труда да го шинирам — каза той на Гън. — По-добре да оставя тази работа на някой доктор в Кейптаун. — Той не искаше да мести приятеля си, затова само го настани възможно най-удобно и го покри с голямо парче найлон, което носеше в раницата си, за да го предпази от дъжда. Следващата му задача беше да се обади на адмирал Сандекър, за да докладва за състоянието на Гън и да поиска бързо пристигане на помощ.

След като приключи разговора си с адмирала, той пъхна телефона в джоба си и се загледа в горящия в подножието на склона хеликоптер.

— Ненормална работа — промълви той. — Напълно ненормална и безразсъдна работа. Каква ли причина може да мотивира толкова много мъже да убиват и да бъдат убивани?

Можеше само да се надява отговорите да не се забавят дълго.

20.

— Петдесет метра са до дъното — каза Айра Кокс, гледайки в зловещата дупка в леда, която отбелязваше гроба на разрушената и потънала подводница. — Сигурен ли сте, че искате да го направите?

— Ремонтната команда ще работи по възстановяването на машинното отделение и мостика на „Полар сторм“ поне още два часа — отвърна Пит. — И тъй като корабът има на борда си полярни водолазни екипировки, не бих пропуснал възможността да огледам вътрешността на подводницата.

— Какво очаквате да намерите в нея? — попита Иви Тан, която бе тръгнала заедно с Пит и малката група от кораба.

— Корабни дневници, документи, рапорти — всичко, писано на книга, което би могло да ме осветли за това кой я е ръководил и от кое тайно място е потеглила.

— Нацистка Германия от 1945 година — вметна Кокс с лека усмивка, за да не излезе, че се опитва да се прави на много вещ по въпроса.

Пит седеше върху леда и нахлузваше плавниците си.

— Добре, но къде се е крила през последните петдесет и шест години?

Кокс сви рамене и провери подводната му система за свръзка.

— Чувате ли ме добре?

— Направо ми проглушаваш тъпанчетата. Намали малко звука.

— Сега как е?

— По-добре. — Гласът на Пит се разнесе по високоговорителя, монтиран в оперативната палатка, издигната до дупката в леда.

— Не е желателно да се гмуркате сам — каза му Кокс.

— Още някой само ще ми се пречка. Освен това имам зад гърба си над двайсет гмуркания под арктическите ледове, така че съм запознат с условията.

В отоплената от генераторния отоплителен уред палатка Пит облече водолазен костюм „Дайвекс Армадило“, снабден с вътрешни и външни тръби, в които циркулираше топла вода по цялото тяло, включително по ръцете, краката и главата. Топлата вода идваше от нагревател с помпа, която я вкарваше през маркуч в смукателен колектор, вграден във водолазния костюм, така че Пит можеше да регулира потока. Той нахлузи на главата си гумен шлем маска AGA МК-II, пригоден за безжична свръзка. Предпочете да ползва бутилки със сгъстен въздух, за да си улеснява движенията, вместо да разчита на надводната поддържаща система. След като провери и водолазната си лампа, той се приготви за гмуркане.

— Успех! — извика силно Иви, за да е сигурна, че Пит ще я чуе през шлем маската. После се зае бързо да му направи снимки, преди да е скочил в ледената вода. — Наистина ли няма да склоните да снимате с подводна камера?

Пит поклати глава и отговорът му се разнесе по високоговорителя.

— Няма да имам никакво време да се правя на фотограф.

Той й помаха с ръка и се хвърли заднешком във водата, оттласквайки се с обутите си в плавници ходила. След около три метра под водата той зае хоризонтално положение, изпусна въздуха от сухото си подводно облекло и изчака да провери дали отоплителният елемент ще компенсира рязкото спадане на температурата. Честите му гмуркания под вода през годините го бяха приучили да е предпазлив и затова той рядко изпадаше в затруднения. Непрекъснато говореше на себе си, изостряше вниманието си към заобикалящата го среда и проверяваше редовно уредите си и състоянието на тялото си.

Под паковия лед, дебел близо метър, Пит откри съвършено различен свят. Погледна нагоре и си представи, че долната част на леда е повърхност на непозната планета навътре в галактиката. От светлината, процеждаща се през леда, плоският бял пласт се трансформираше в обърната наопаки гледка от синьо-зелени заледени хълмове и долини, покрити с гъсти жълти кълба от водорасли. Той се спря, за да регулира потока топла вода и чак тогава погледна надолу към просторната бездна, чийто зелен цвят потъмняваше до черно в дълбините й.

Тя го зовеше и той се гмурна в обятията й.

Докато се спускаше към дъното, зловещата гледка бавно се разкриваше пред него като зад вдигаща се призрачна завеса. Тук нямаше нито кафяви водорасли, нито корали, нито пъстроцветни риби. Пит погледна отново нагоре към неземната светлина, прозираща от дупката в леда, за да се ориентира. После се спря, за да включи водолазната си лампа и да освети останките от подводницата.

Средната част на корпуса й, под бойната рубка, беше жестоко разрушена от взривилата се в нея ракета. Самата рубка беше откъсната от корпуса и лежеше прекатурена на една страна сред поле от отломки. Кърмата се крепеше за кила само на валовете на гребните винтове. Носовата част беше усукана и забита в изправено положение в дънната утайка. Мекото дъно постепенно обгръщаше останките и Пит с изненада видя, че немалка част от тях бяха вече напълно заровени.

— Стигнах до подводницата — съобщи той на Кокс. — Много е разрушена. Влизам вътре.

— Бъдете внимателен — чу той гласа на Кокс. — И най-малкото срязване на костюма ви от някое остро парче метал ще ви превърне в ледена шушулка още преди да сте стигнали до повърхността.

— Каква ободряваща мисъл!

Пит не се опита да влезе веднага в останките от подводния съд. Изразходва близо десет минути от скъпоценното си време за престой на дъното в плуване около тях, за да ги огледа всички отвън. Бойната глава е била предназначена да унищожи много по-голяма цел и беше превърнала подводницата в почти неузнаваем морски съд. Тръби, клапани и смачкани стоманени листи от корпуса лежаха на дъното, пръснати сякаш от някаква гигантска ръка. Той заплува над разцепения корпус като дух над зловещите последици от взривен от терористи автобус.

Оттласна се срещу течението и влезе в корпуса през голям отвор точно под мястото, където се е намирала бойната рубка. Светлината на лампата му разкри две тела, заклещени под пулта за управление. Преборвайки се с надигащия му се стомах, той ги претърси, но не откри нищо, което можеше да послужи за разпознаването им — нито портфейли, нито лични карти с ламинирани снимки. Стори му се странно, че членове на екипаж на подводница не са притежавали никакви лични вещи.

— Осем минути — напомни му Кокс. — След осем минути трябва да почнете да се издигате.

— Разбрано.

Предупрежденията обикновено идваха от Джордино, но Пит беше благодарен на едрия като мечка човек за загрижеността му. Така той му спестяваше ценните секунди, когато трябваше да спира и да осветява оранжевия циферблат на водолазния си часовник „Докса“.

Пит навлезе навътре в непрогледния мрак на корпуса, като осветяваше пътя си между купчините от стоманени парчета и тръби, и започна да проверява един по един отсеците. Всички бяха празни. Пребърка чекмеджета и шкафове, но не намери никакви документи в тях.

След като провери колко въздух му е останало за обратния път към повърхността и за необходимите спирки за декомпресия, той се оттласна в някогашната каюткомпания. Помещението бе силно пострадало. Масите, столовете и останалите мебели, завинтени за пода, бяха смачкани и изпочупени.

— Четири минути.

— Четири минути — потвърди Пит и продължи напред.

Стигна до каютата на командира. Времето му изтичаше и той трескаво затърси някакви писма, рапорти, личен дневник. Нищо такова нямаше. Нямаше дори и навигационен дневник. Сякаш подводницата и екипажът й изобщо не бяха съществували.

— Две минути — този път тонът прозвуча остро.

— Тръгвам.

И точно тогава най-неочаквано Пит почувства ръка върху рамото си. Нормалният ритъм на сърцето му изведнъж се ускори и той се смрази на място. Ръката не го стискаше, а просто лежеше между рамото и врата му. След шока дойде страхът, парализирането и неконтролируемият ужас, граничещ с полудяването. До подобно състояние се стига от пълната липса на разбиране и възприемане на положението. При такива случаи повечето хора се сковават и не могат да мислят трезво.

Повечето хора — да, но не и Пит.

Колкото и да се втрещи в първия момент, умът му остана неестествено ясен. Той беше прекалено прагматичен и скептичен човек, за да вярва в призраци и таласъми, а мисълта да е друг водолаз, изникнал от дълбините, му се стори невъзможна. Страхът и ужасът му мигом се стопиха. Той стоеше неподвижен като ледена статуя. После бавно и предпазливо премести водолазната си лампа в лявата ръка, а с дясната извади водолазния си нож. Хващайки го здраво за дръжката, той рязко се извъртя и застана с лице към заплахата.

Привидението пред очите му беше гледка, която щеше да го съпровожда до края на дните му.

21.

Една красива жена, или онова, което някога е било красива жена, го гледаше с широко отворени, синьо-сиви очи. Ръката, докоснала рамото му, продължаваше да стои протегната, сякаш го приканваше да се приближи. Беше облечена със стандартния черен водолазен костюм на Четвъртата империя, чиято материя обаче висеше на парцали, сякаш огромна котка я бе драла с ноктите си. Парчета плът висяха от откритите места и се полюшваха от слабото течение. Изящно очертан бюст се подаваше изпод разкъсаната материя, част от едната ръка под лакътя липсваше. На раменете имаше отличителни знаци за воинско звание, но Пит не можа да ги разпознае.

Лицето изглеждаше някак странно сериозно и бледо от студената вода, руса коса се надигаше и спускаше зад главата й като ореол. Скулите й бяха високи, носът — леко топчест. Отворените устни създаваха впечатлението, че всеки момент ще заговорят. Синьо-зелените очи гледаха право в матовозелените очи на Пит от разстояние трийсет сантиметра. В първия миг той реши да блъсне фигурата настрана, сякаш тя беше демон от подводния свят, но после реши, че ще е по-добре да размисли как да постъпи.

Опипа набързо джобовете й. Не се изненада особено, когато не намери нищо в тях. Тогава отмота тънко въже от макарата, закачена за едната тежест на колана му, и завърза края му за ботуша й. После се оттласна нагоре през широкия отвор на корпуса на подводницата към мъждивата светлина на петдесетина метра над него.

След спирките за декомпресия Пит подаде глава над повърхността точно в средата на дупката в леда и се оттласна към Кокс и още неколцина членове на екипажа, които се бяха събрали в единия й край. Дори Иви Тан беше сред тях и снимаше как няколко чифта ръце издърпват Пит и обемистата му екипировка от водата.

— Намерихте ли онова, което търсехте? — попита го Кокс.

— Нищо ценно — отвърна Пит, след като бе свален шлем маската му. После му връчи въжето, което се подаваше от водата.

— Мога ли да попитам какво има в другия му край?

— Доведох със себе си член от екипажа на подводницата.

Иви зяпна от почуда, като видя тъмната фигура, която излизаше от дълбините.

— О, боже! — ахна Иви и лицето й стана бяло като леда наоколо. — Това е жена! — От изумление тя пропусна да я снима, преди тялото да бъде увито в парче найлон и натоварено на една от шейните.

Докато мъжете помагаха на Пит да свали акваланга си, той се загледа след шейната, която откарваше тялото към „Полар сторм“.

— Ако не бъркам, тя е била с ранг офицер.

— Колко жалко — рече натъжен Кокс. — Явно, че е била много хубава жена.

— Дори и мъртва — добави Иви, — си личи, че е притежавала и голям финес. Според мен е била жена от висока класа.

— Възможно е — каза Пит, — но какво е правила в подводница, която би трябвало да е унищожена преди пет десетилетия? Да се надяваме, че ще открием някаква част от загадката, ако трупът й бъде разпознат.

— Ще проуча тази работа докрай — заяви решително Иви.

Пит свали плавниците си и обу подплатени с кожа ботуши.

— Говорете първо с Военноморските сили и адмирал Сандекър. Те може и да не искат случаят да бъде разгласен все още.

Иви понечи да възрази, но Пит вече се бе отдалечил по дирите на шейната на път за кораба.

Пит си взе душ и се обръсна, преди да се отпусне с чаша текила от бутилката, която си бе купил по пътя за Ла Пас, Мексико. Едва когато събра мислите си, се обади на Сандекър във Вашингтон.

— Труп, казваш — заключи Сандекър, след като изслуша анализа на събитията, които му изложи Пит, — и то на жена офицер.

— Да, сър. При първа възможност ще изпратя тялото със самолет до Вашингтон, за да бъде изследвано и разпознато.

— Няма да е лесно, ако е чужда гражданка.

— Сигурен съм, че историята й ще може да бъде проследена.

— Пострадаха ли артефактите от „Мадрас“ по време на нападението?

— Не, непокътнати са.

— Голям късмет сте извадили всички, че сте останали невредими.

— Размина ни се на косъм. Ако командир Кънингам се бе забавил със секунди, сега „Полар сторм“ щеше да лежи на дъното вместо подводницата.

— Йегър направи проучване на U-2015 чрез файловете си с данни. Подводницата се оказала пълна загадка. Сведенията сочели, че тя била потънала край Дания в началото на април 1945 година. Някои историци обаче смятат, че тя се е отървала от войната невредима и екипажът й я потопил умишлено в Рио де ла Плата, между Аржентина и Уругвай, близо до мястото, където е била взривена „Граф Шпее“. Нищо от това обаче не е доказано.

— Значи съдбата й преди това е все още неизвестна, така ли?

— Да — отвърна Сандекър. — Единственото, което се знае със сигурност, е, че е била завършена и пусната на вода през ноември 1944 година, но военни задачи изобщо не са й били поставяни.

— За какво тогава са я използвали германските Военноморски сили?

— Тъй като била ново поколение немски електродизайн, тя се считала за много по-усъвършенствана от другите подводници по онова време. Долният й корпус бил снабден с мощни акумулатори, които й позволявали да изпреварва повечето надводни съдове, и можела да престои буквално месеци под вода, както и да изминава огромни разстояния. Според малкото информация от немските военни архиви, до които е успял да проникне Йегър, тя е била част от проект, носещ името операция „Нова съдба“.

— Защо ми звучи познато? — смънка Пит.

— Това е подробен план, съставен от високопоставени нацисти, съвместно с правителството на Перон в Аржентина, за изнасянето на огромните богатства, натрупани от нацистите по време на войната. Докато другите подводници потопявали съюзните плавателни съдове, U-2015 извършвала курсове от Германия до Аржентина, където прехвърляла злато и сребро, платина и диаманти и предмети на изкуството, откраднати от ценни колекции в Европа, на стойност стотици милиони долари. С тези ценни товари пътували и високопоставени нацистки служители и семействата им. Всичко се разтоварвало при пълна секретност в отдалечено пристанище на брега на Патагония.

— И това е ставало, преди да свърши войната?

— До самия й горчив за тях край — отвърна Сандекър. — По непотвърдени данни операцията „Нова съдба“ била продукт на мисълта на Мартин Борман. Той може и да се е радвал на фанатичното обожание от страна на Адолф Хитлер, но като достатъчно умен е прозрял, че Третият райх е на път да рухне и изгори в пламъци. Да изнесе тайно нацисткото наследство и шеметното количество ценни предмети в приятелски настроена към Германия страна, е била негова цел още преди съюзническите армии да преминат Рейн. А най-амбициозният му план бил да прехвърли Хитлер в някой таен редут в Андите, но не го осъществил, тъй като Хитлер настоял да умре в бункера си в Берлин.

— Единствено U-2015 ли е била подводницата, превозвала богатства и пътници до Южна Америка?

— Не, имало поне още дванайсет други подводници. Но тяхната съдба е известна. Някои от тях били потопени от самолети и кораби на съюзниците, други били предадени на неутрални страни, останалите били потопени от самите им екипажи.

— А знае ли се какво е станало с богатството и пътниците?

— Не. Някакъв моряк от една от подводниците, който бил интервюиран години след войната и малко след това изчезнал безследно, говорил за тежки дървени сандъци, натоварени на камиони на някакво затънтено пристанище. Пътниците, облечени в цивилни дрехи, изглеждали и се държали като важни личности от нацистката партия и били натъпкани в чакащите ги автомобили. Не се знае какво е станало нито с тях, нито с богатствата.

— Аржентина беше убежище за някогашните нацисти. Какво по-добро място да се създаде нов световен ред върху пепелта на стария?

— Вероятно шепа хора от тях са все още живи. И всеки нацист, който е заемал високо положение в партията или във войската, сега трябва да е най-малко на деветдесет, ако не и на повече години.

— Играта загрубява — отбеляза Пит. — Защо банда стари нацисти ще възкресят U-2015 и ще я използват, за да унищожат един научноизследователски кораб?

— По същата причина са се опитали да убият теб в Телърайд и Ал и Руди на остров Сен Пол в Индийския океан.

— Допуснах небрежност, че не разпитах за тях по-рано — каза със съжаление Пит. — Какво стана с Ал и Руди? Откриха ли камерата с реликвите?

— Да. Само че едва не загинаха. Самолетът им е бил разрушен и те не можаха да се върнат в Кейптаун. Доколкото успяхме да разберем, от някакъв товарен кораб излетял хеликоптер с шестима въоръжени мъже, натоварени със задачата да убият всеки, който се намира на острова, и да сложат ръка върху артефактите, оставени от пътниците на „Мадрас“. Ал и Руди ги застреляли до един и свалили и хеликоптера. Руди е прострелян сериозно в крака. Успокоиха ме, че ще се оправи, но ще носи гипс дълго време.

— Още ли са на острова?

— Само Ал е там. Руди бил взет преди час с хеликоптер от минаваща наблизо английска ракетна фрегата, която се връщала в Саутхемптън от Австралия. Скоро ще бъде откаран в болница в Кейптаун за операция.

— Шестима убити и един свален хеликоптер — повтори с възхищение Пит. — Нямам търпение да чуя разказа им лично.

— Доста е удивителен, като се има предвид, че двамата са започнали битката невъоръжени.

— Разузнавателната мрежа на Четвъртата империя е също не по-малко удивителна — отбеляза Пит. — Преди подводницата да започне да обстрелва „Полар сторм“, аз си побъбрих малко с командира й. След като си казах името, той ме попита как съм се озовал в Антарктика след Колорадо. Чуйте, адмирале, боли ме, че трябва да го кажа, но мисля, че имаме информатор в управлението на НЮМА.

— Ще проуча нещата — каза Сандекър и вътрешно закипя от гняв. — Междувременно ще изпратя доктор О’Конъл на остров Сен Пол, за да проучи на място скалната камера и артефактите, намерени от Ал и Руди. Ще ти уредя транспорт да я посрещнеш и двамата да докарате предметите обратно в Щатите.

— Ами французите? Нали островът е тяхно владение?

— Те няма да узнаят, така че няма нищо страшно.

— Кога аз ще се завърна отново в цивилизования свят?

— До края на седмицата ще бъдеш в собственото си легло. Имаш ли още въпроси?

— Пат и Хирам успяха ли да дешифрират надписите?

— Направиха чудеса в цифровата система. Според компютърните анализи на разположението на звездите на тавана на камерата надписите датират отпреди девет хиляди години.

Пит не беше сигурен дали е чул правилно.

— Девет хиляди години?!

— Хирам е изчислил, че камерата е строена през 7100 година преди Христа или някъде там.

Пит остана изумен.

— Искате да кажете, че е имало напреднала цивилизация четири хиляди години преди шумерската или египетската?

— Не съм посещавал курсове по древна история от годините ми в Анаполис — отвърна Сандекър, — но смътно си спомням, че са ми преподавали нещо подобно.

— Археолозите никак няма да се зарадват, ако се наложи да пренапишат историята на предисторическите цивилизации.

— Йегър и доктор О’Конъл напреднаха много и в разчитането на буквените надписи. Те предполагат, че се касае за някакъв вид документ, описващ ранната световна катастрофа.

— Незнайна древна цивилизация, заличена от огромна катастрофа. Ако не бях толкова предпазлив, адмирале, щях смело да заявя, че говорите за Атлантида.

Сандекър не му отговори веднага. Пит беше готов да се закълне, че едва ли не чуваше как механизмите в главата на адмирала заработиха на пълни обороти. Накрая Сандекър заговори бавно.

— Атлантида… — повтори той името така, сякаш беше свещено. — Колкото и да е странно, ти май ще се окажеш по-близо до истината, отколкото си мислиш.