Атлантида открита

Шеста част Последна благословия

10 септември 2002 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Денят в столичния град беше обичаен за сезона — горещ и душен. Зелените листа на дърветата висяха отпуснати, отникъде не подухваше прохладен вятър. Дълги опашки от хора се извиваха пред наскоро открития Национален исторически музей, приютил над три хиляди експоната от аменейските съкровища и артефакти, пренесени от остров Сен Пол, кораба „Улрих Волф“ и продължаващите разкопки на изчезналия град на Антарктида.

Както се очакваше, членовете на семейство Волф бяха освободени от съдебна отговорност. Беше сформирана обаче международна разузнавателна група с една-единствена цел — да държи под непрекъснато наблюдение всеки член на семейството. Вече беше невъзможно някой да разреши на Волфови да изготвят нов план за доминиране над света, без той да бъде разкрит и осуетен. Търговското обединение „Съдба“ вече не съществуваше и след смъртта на Карл семейството остана без кърмчия. А и без огромните плячкосани богатства и съкровища повечето от тях бяха принудени да се простят с луксозния си начин на живот.

Чилийското правителство на бърза ръка си присвои четирите им гигантски кораба. След като фиордът беше разширен, за да могат да излязат в открито море, гигантските суперкораби започнаха да кръстосват седемте морета, превозвайки пътници и такива огромни товари, за каквито само преди няколко години беше немислимо да бъдат качени на плавателен съд. „Улрих Волф“ беше продаден на конгломерат от корабни линии за обявените три милиарда долара. След дребни модификации той беше пуснат на вода като туристически кораб град за околосветски пътешествия с краткосрочно наемане на каюти, апартаменти и съвместни владения.

Другите три гигантски кораба бяха закупени от товарни транспортни линии и нефтени компании и скоро се превърнаха в позната гледка в малкото големи пристанища, които можеха да ги приемат. Тъй като тези морски левиатани се оказаха доходоносни, не след дълго започна строежът на нови шест подобни плавателни съда.

Адмирал Сандекър заедно с Пит, Лорън Смит, Джордино и Пат, които бяха дошли да помогнат за подреждането на аменейските надписи, бяха сред важните личности, поканени на закритото представяне на експонатите преди официалното откриване на изложбата. Независимо че ги бяха виждали толкова пъти, Пит и Джордино отново се удивиха на изложените съкровища. Всеки, който ги погледнеше, не можеше да повярва, че те идват от народ, изчезнал преди девет хиляди години, много преди да възникнат повечето праисторически цивилизации от каменния век.

„Гвоздеят“ на изложбата беше групата съвършено запазени мумии на аменейски владетели, открити на остров Сен Пол, подредени под голяма стъклена ротонда. Всеки се прехласваше на гледката. Пит се улови, че се пита дали някой от тези древни хора не е негов пряк прародител.

Пет часа по-късно те излязоха от изложбата през страничен охраняем вход и тръгнаха по пешеходната алея към новопостроения Транспортен музей „Смитсониън“. Лорън, изглеждаше ослепително с късата си светлосиня копринена рокля без ръкави, която разкриваше красивите й, загорели от слънцето крака. Пит беше облечен със зелена риза за голф и светлокафяви памучни панталони. Най-небрежно бяха облечени Ал и Пат — с памучни фланелки и къси панталони. Държаха се за ръце като млади влюбени и вървяха последни от групата, водена от адмирал Сандекър, който пушеше неизменната си гигантска пура.

— Кога заминаваш пак за залива Окума? — обърна се Лорън към Пат.

— Следващата седмица.

Лорън се усмихна на Джордино.

— Ето как тръгва любовният ти живот.

— Ама ти не разбра ли? Адмиралът ме праща отново в древния град със задачата да проуча и направя бележки за мореплавателните дейности на аменеите, за да бъдат вкарани в компютърните архиви на Хирам Йегър. Двамата с Пат ще работим заедно следващите шест месеца.

— Значи оставаме само ти и аз. — Лорън стисна ръката на Пит.

— Не за дълго — целуна я по косата Пит. — След две седмици заминавам да ръководя проект, имащ за цел да проучи подводен вулкан на югозапад от Хаваи.

— Колко време ще отсъстваш?

— Не повече от три седмици.

— Е, все ще изкарам три седмици без теб — усмихна се едва-едва Лорън.

Те пресякоха Джеферсън Драйв между колите и влязоха в Транспортния музей. Вътре върху открита площ от четири акра бяха изложени стотици превозни средства, датиращи от 1890 година насам. Бяха подредени в хронологичен ред — от първите медни коли до най-съвременните. Освен автомобили тук имаше и всякакви други превозни средства, представени от производителите на товарни коли, селскостопански машини, мотоциклети, велосипеди.

Бисерът на колекцията беше сноукруизерът на адмирал Бърд. Той беше разположен в галерия на метър и половина под основното ниво, за да може публиката да наднича през прозорците и отворените врати. Новата му червена боя и оранжева ивица блестяха на горното осветление и разкриваха голямата машина в цялото й великолепие.

— Наистина са си свършили майсторски работата по възстановяването й — отбеляза Пит.

— Не е за вярване — смънка Джордино, — като знам в какъв вид я оставихме.

Погледът на Сандекър пробяга от единия до другия край на колата.

— Великолепно творение на машинната индустрия. Какви съвременни линии за кола, произведена преди близо шейсет години.

— Представям си на какво ще е способна с тази мощност от шестстотин конски сили на новите й турбодизели — рече замислен Джордино.

— Бих дал дясната си ръка, за да я добавя към колекцията си — въздъхна тъжно Пит.

Лорън го погледна.

— Сигурно за първи път няма да можеш да си занесеш у дома сувенир на четири колела от твое приключение.

— Тя принадлежи на хората — сви рамене Пит.

Задържаха се още няколко минути край сноукруизера, като Пит и Джордино прехвърляха в ума си спомена за безумното прекосяване с нея по антарктическата пустиня. След това с неохота продължиха по пътеката към другите експонати. Когато стигнаха главния вход, Сандекър погледна часовника си.

— Е, аз трябва да вървя.

— Пламенно гадже ли? — подхвърли Джордино.

Не беше тайна, че откакто се бе развел преди много години, адмиралът се нареждаше сред най-преследваните от неомъжените жени самотници в града. Без да се обвързва, той умело успяваше да поддържа приятелство с представителките на нежния пол, без да им вдъхва празни надежди или да ги разочарова.

— Ще вечерям със сенатор Мери Конроу, а едва ли бих я нарекъл „пламенно гадже“.

— Ах, вие, хитрецо — усмихна се Лорън. — Мери е член на бюджетната комисия. Сигурно ще я предумате да гласува за увеличаване на бюджета на НЮМА.

— Това се нарича смесване на работата с удоволствието — каза Сандекър, целуна жените по бузите, но не подаде ръка на мъжете. Виждаше ги едва ли не всеки ден и не чувстваше за нужно да се държи дружески с тях, въпреки че за него Пит и Джордино бяха като синове.

— И ние си тръгваме — каза Пат. — Обещахме на Меган да я заведем на хамбургери и кино.

— Какво ще кажете за вечеря у дома в петък? — предложи Лорън, обвила с ръка кръста на Пат.

— Дадено. — Пат се обърна към Джордино. — Съгласен ли си, любими?

Джордино кимна.

— Лорън прави руло „Стефани“ — направо да си оближеш пръстите.

— Тогава ще е руло „Стефани“ — засмя се Лорън.

Слънцето клонеше към хоризонта, набъбвайки от малка златиста топка в огромна оранжева сфера. Пит и Лорън седяха в апартамента в хангара с по чаша текила „Дон Хулио“ в ръка и слушаха музика. Лорън се беше сгушила на дивана до Пит с подвити крака.

— Чудя се как могат да седят така жените — каза тя и отпи нова глътка от питието си.

— Как?

— Ами върху подвитите си крака. Ето, повече от това аз не мога да ги подвия, защото след малко ще почнат да ми изтръпват.

— Мъжете са като кучетата, а жените — като котките. Нашите стави са по-подвижни от вашите.

Пит вдигна бавно ръце нагоре и се протегна.

— Дотук с неделната ни почивка. Утре аз се залавям с докладите по океанографския проект, а ти започваш тривиалните си речи пред Конгреса.

— Догодина мандатът ми изтича — каза тя замислено. — Реших да не се кандидатирам отново.

Той я погледна с любопитство.

— Не ми ли спомена веднъж, че възнамеряваш да остарееш в Конгреса?

— Размислих. Като видях колко са щастливи Пат и Ал, осъзнах, че ако искам да имам деца, време ми е да си намеря някой добър човек и да се задомя.

— Не мога да повярвам на ушите си.

Тя му хвърли престорено питащ поглед.

— Не искаш ли да се ожениш за мен?

На Пит му трябваха няколко секунди, за да осмисли думите й.

— Доколкото си спомням, ти предложих брак в Сонора по време на един проект, но ти ми отказа.

— Било е тогава — подхвърли тя безгрижно.

— Повече не съм ти предлагал. Защо мислиш, че съм променил решението си?

Тя го погледна право в очите, за да разбере дали говори сериозно или просто се занася.

— Какво, шубето ли те хвана?

— Наистина ли мислиш, че ние с теб можем да променим начина си на живот? — попита той със сериозно лице. — Ти все още имаш място в Камарата на представителите и луксозна къща в Александрия. Аз имам апартамент и колекция от автомобили в стар ръждясал хангар, над който непрекъснато кацат и излитат самолети. Как е възможно да променим всичко това?

Тя обви ръце около раменете му и го загледа с премрежени от любов очи.

— Достатъчно време си играх на независима, свободна жена. Харесваше ми. Но вече трябва да стана практична. Ще ми се да осъществя и някои други проекти.

— Като какви например?

— Предложиха ми да стана директор на Националната фондация за малтретирани деца.

— Това пак си е работа. Ами начинът ни на живот?

— Можем да се редуваме — една седмица тук, една седмица в моя дом.

— И смяташ това за практично?

Тя изведнъж стана пренебрежителна.

— Не разбирам какъв ти е проблемът. Ние така или иначе прекарваме повечето си свободно време заедно.

Той я притисна до себе си и я целуна.

— Добре, щом тъй мило ме молиш, ще си помисля дали да се оженя за теб.

Тя го отблъсна и престорено нацупи устни, знаейки много добре, че той само я дразни.

— От друга страна, може пък да се поогледам наоколо. Вероятно има стотици мъже, които ще ме оценят. Сигурна съм, че ще се справя по-добре от Мистър Високомерния Дърк Пит.

Пит я взе в обятията си и я погледна във виолетовите очи.

— Защо си губиш времето? — попита той нежно. — Знаеш, че е невъзможно.

— Ти си непоправим.

— Много неща могат да се променят догодина.

Лорън обви ръце около врата му.

— Така е, но ще бъде забавно да им помогнем да се променят.