Аз, детективът

16.

Утринните слънчеви лъчи нахлуваха през прозорците на спалнята ми и аз с радост установих, че съм жив, че кървавата мъртва свиня на възглавницата до мен е била само лош сън. Заслушах се в песните на птиците, просто за да се уверя, че не съм единственото живо същество на земята. Някъде над залива изписка чайка. На моравата пред къщата кряскаше дива гъска. В далечината лаеше куче. Чудесно.

Станах, взех душ, обръснах се и така нататък, после отидох в кухнята да си направя кафе.

Бях прекарал нощта в мислене или, както казват в нашата професия, ангажиран с дедуктивна логика. Освен това бях отговорил на съобщенията на вуйчо Хари, на родителите ми, на брат ми исестра ми и на Дом Фанели, но не и на „Ню Йорк Таймс“ и на Макс. Казах на всички, че човекът по телевизията не съм бил аз и че не съм гледал въпросните новини. Казах-им също, че въпросната вечер съм гледал футболното предаване в Старата градска таверна — което всъщност би трябвало да направя — и че имам свидетели. Всички ми повярваха. Надявах се да повярва и шефът ми, гореспоменатият детектив лейтенант Улф.

Освен това предадох на вуйчо Хари поздрави от Маргарет Уили, но той като че ли не прояви интерес.

— С Дики Джонсън заедно сме родени, заедно израснахме, заедно имахме много жени и заедно остаряхме, но той умря преди мен — съобщи ми вуйчо.

Колко потискащо! Обадих се на Дом Фанели, но него го нямаше и оставих съобщение на съпругата му Мери, с която много добре се разбирах преди да се оженя, но двете с бившата ми изобщо не се харесваха. Нито пък подновихме приятелството си след като се разведох и ме раниха. Странно. Искам да кажа, с жените на партньорите. Това е меко казано особена връзка. Във всеки случай, помолих Мери:

— Предай на Дом, че онзи по телевизията не съм бил аз.

Много хора са допуснали същата грешка.

— Добре.

— Ако умра, убили са ме от ЦРУ. Кажи му това.

— Добре.

На Плъм Айланд може да има хора, които също се опитват да ме убият. Кажи му и това.

— Добре.

— Кажи му, ако умра, да говори със Силвестър Максуел, тукашния началник на полицията.

— Добре.

— Как са децата?

— Добре.

Свършвам. Белият ми дроб отказва. — Затворих.

Е, поне го бях заявил официално и ако федералните подслушваха телефона ми, не беше зле да чуят, че казвам, че според мен от ЦРУ се опитват да ме убият.

Разбира се, всъщност не мислех така. На самия Тед Наш му се искаше да ме убие, но се съмнявах, че Управлението би одобрило очистването на някого само заради сарказма му. Въпросът обаче бе, че ако този случай имаше сериозна връзка с Плъм Айланд, нямаше да се изненадам, ако последват още няколко трупа.

Докато разговарях по телефона, проверих с фенерче и лупа пистолета и мунициите си. Всичко изглеждаше наред. Параноята е нещо като забавление, ако не отнема прекалено много време и не те изкарва от релси. Искам да кажа, ако денят ти е съвсем обикновен, можеш да повярваш, че някой се опитва да те убие или да те прецака, после малко да си поиграеш, например като използваш дистанционното запалване на колата си, като си представяш, че някой подслушва телефона ти или че ти е бърни-кал оръжието. Някои побъркани си имат въображаеми приятели, които им казват да убиват разни хора. Други побъркани си създават въображаеми врагове, които се опитват да убият тях. Последните, струва ми се, не са толкова побъркани и са много по-полезни.

Така или иначе, бях прекарал остатъка от нощта, за да прегледам повторно финансовата документация на Том и Джуди. Алтернативата беше Джей Лено.

Обърнах специално внимание на май и юни миналата година, за да видя по какъв начин семейство Гордън са финансирали едноседмичната си ваканция в Англия след края на командировката им. Сега забелязах, че през юни са имали малко повече разплащания с две от кредитните си карти. Освен това телефонната им сметка от същия месец бе със стотина долара повече от обикновено, което навярно говореше за междуградски или международни разговори през май. Трябваше също така да приема, че са взели със себе си пари в брой или пътнически чекове, макар че не открих необичайно теглене на пари. Това беше първото и единствено указание, че жертвите са имали и друг финансов източник. Хората с незаконни, доходи често купуват хиляди долари в пътнически чекове, напускат страната и ги пръскат нашироко. А може би Том и Джуди бяха открили начин да живеят в Англия с двайсет долара дневно?

Какъвто и да бе този случай, според разпечатките семейство Гордън имаха като цяло чисти сметки. Каквото и да бяха замисляли, те го бяха скрили добре и нямаха големи разходи или големи депозити. Поне не в тази сметка. Том и Джуди бяха много умни, напомних си аз. Освен това бяха учени и като такива бяха предпазливи, търпеливи и педантични.

Сега беше осем часът в сряда сутринта, пиех втората си чаша гадно кафе и ровех из хладилника за нещо за ядене. Маруля с горчица? Не. Масло и моркови? Това ставаше.

Стоях до кухненския прозорец с морков и купичка с масло, премислях, анализирах, комбинирах, преживях и така нататък. Чаках телефонът да иззвъни и Бет да потвърди уговорката ни за пет часа, но освен тиктакането на часовника в кухнята беше тихо.

Тази сутрин бях облечен по-шикозно — с кафяви памучни панталони и раирана риза. На гърба на стола висеше син блейзер. Револверът ми беше на глезена, а полицейската значка — в сакото. И какъвто съм си оптимист, в портфейла си имах презерватив. Бях готов за битка, любов или каквото там ми поднесеше денят.

С морков в ръка се спусках по моравата към залива. Над водата висеше лека мъгла. Стигнах до края на кея, който имаше нужда от основен ремонт, и се загледах в морето. Спомних си времето, когато семейство Гордън пристанаха с яхтата си тук — това бе към средата на юни, само около седмица след като се бяхме запознали в бара на ресторанта на Клаудио в Грийнпорт.

Тогава бях в обичайното си лечебно положение на задната веранда, пиех си лечебната бира и наблюдавах залива с бинокъл.

Предната седмица в ресторанта на Клаудио те ме бяха помолили да им опиша къщата откъм морето и сега естествено я бяха открили.

Спомних си, че бях слязъл на кея да ги посрещна и те ме уговориха да се поразвея заедно с тях. Обиколихме няколко заливчета и по едно време Том така наду двигателите, че още малко оставаше да хвръкнем във въздуха. Искам да кажа, че яхтата летеше с високо вдигнат нос и гонеше свръхзвуковата скорост. Така или иначе, тъкмо тогава Гордънови ми показаха Плъм Айланд. Том ми каза: „Ето къде работим“.

А Джуди бе прибавила: „Някой ден ще се опитаме да ти извадим пропуск за посетител. Наистина е интересно.“

Така си и беше.

Пак през същия ден попаднахме във вятъра и теченията в пролива и си мислех, че ще си издрайфам червата в морето.

Спомних си, че прекарахме целия ден на яхтата и се върнахме изтощени, изгорели от слънцето, обезводнени и изгладнели. Том отиде за пици, а ние с Джуди пиехме бира на задната веранда и гледахме залеза.

Не мисля, че съм особено приятен тип, но семейство Гор-дън си бяха направили труда да се сприятелят с мен и така и не разбирах защо. Отначало нямах нужда и не исках компания. Но Том беше умен и забавен, а Джуди бе красива. И умна.

Понякога нещата не изглеждат логични, докато се случват, но след време или пък след някакъв инцидент става ясно какво е значението на направеното или казаното. Нали така?

Бе възможно семейство Гордън да са знаели, че са или че биха могли да попаднат в опасност. Те вече се бяха запознали с началника Максуел и може би са искали някой да научи, че са свързани с него. После двамата бяха прекарали доста време с моя милост — може би за да покажат на някого, че са гъсти с ченгетата. Може би Макс или аз щяхме да получим писмо, предварително оставено в случай, че с тях стане нещо, но не залагах много на това.

По въпроса за логиката на нещата, гледани в ретроспекция, през онази юнска вечер преди Том да се върне с пиците, Джуди, която беше изгълтала три бири на празен стомах, ме попита колко струва къщата на вуйчо Хари.

— Към четиристотин хиляди, може би повече. Защо?

— Просто се чудя. Вуйчо ти продава ли я?

— Предложи ми я на цена, по-ниска от пазарната, но после ще трябва да изплащам ипотеката двеста години.

С това разговорът приключи, но когато хората те питат колко струва къща, яхта или автомобил, а после и дали се продават, те или са любопитни, или искат да купуват. Семейство Гордън не бяха любопитни. Сега, разбира се, си мислех, че са очаквали да забогатеят много бързо. Но ако източникът на тези новооткрити богатства е бил незаконна сделка, те едва ли биха могли да пилеят пари и да купуват къщи до залива за четиристотин бона. Ето защо очакваните пари или са били законни, или поне са щели да изглеждат такива. Ваксина? Може би.

И после нещо се беше объркало и тези велики мозъци се бяха пръснали по кедровата веранда, все едно че някой е изпуснал край скарата пакет с три кила говежда кайма.

Спомних си как по-късно през онази юнска вечер бях отбелязал на Том, че в Пролива съм си помислил, че сме в опасност. Той бе преминал от бира на вино и мозъкът му беше омекнал. За технократ Том имаше философска жилка и ми бе отвърнал: „Най-сигурно е в пристанището. Но яхтите не са за това.“

Метафорично погледнато, той беше прав. Дойде ми наум, че хората, които си играят с вируса на ебола и други смъртоносни неща, трябва да са по природа склонни към рискове. Толкова време бяха печелили в състезанието с биологичните опасности, че бяха започнали да се смятат за омагьосани. Бяха решили да започнат нова опасна игра, но вече доста по-доходна. Там-оаче не се бяха оказали в свои води, все едно водолази, които стават алпинисти, или обратно — много смелост и голям капацитет на белите дробове, но никаква представа за това как стават нещата.

Е, да се върнем в сряда сутринта през септември, вече към девет часа. Том и Джуди Гордън, които бяха стояли заедно с мен точно тук, на кея на вуйчо Хари, сега са мъртви и топката е в моето поле, като сме почнали с метафори.

Обърнах се и закрачих обратно към къщата, ободрен от утринния въздух и от моркова, мотивиран от добрите спомени за двама прекрасни приятели, с прояснена глава и оставил настрани разочарованията и тревогите от предишния ден. Чувствах се отпочинал и нямах търпение да започна битката. Да ритам задници.

Оставаше ми да поставя на сонарния екран още една, на пръв поглед несвързана точка — господин Фредрик Тобен, нинопроизводителят.

Но тъй като смятах, че докато съм размишлявал край залива някой може да ме е търсил, първо проверих телефонния секретар. Съобщения обаче нямаше. Кучка. — Я се успокой, Джон.

По-скоро раздразнен, отколкото наранен, излязох от къщата. Бях с блейзера на господин Ралф Лорън, карираната риза на господин Томи Хилфигър, панталоните на Еди Бауър, боксерките на Пери Елис, афтършейва на Карл Лагерфелд и револвера на господата Смит и Уесън.

Запалих двигателя с дистанционното управление и седнах вътре.

— Бонжур, джип…

Подкарах по Мейн Роуд и завих на изток към изгряващото слънце. Мейн Роуд минава главно през селскостопански райони, но в същото време е и главна улица на много от селцата. Между центровете им има плевници и фермерски жилища, разсадници, няколко добри ресторанта, антикварни магазини и наистина очарователни дървени черкви в новоанглийски стил.

Едно от нещата, променили се, откакто бях момче, обаче е, че сега Мейн Роуд може да се похвали с двайсетина винарски изби. Независимо от това къде са те, повечето имат представителства по улицата, за да примамват туристите. Организират се обиколки и безплатни дегустации, следвани от посещение до магазина за сувенири, в който туристът се чувства задължен да си купи местния гроздов нектар наред с календарчета, готварски книги, тирбушони, подставки за чаши и тем подобни.

Повечето от тези сгради всъщност са реконструирани някогашни фермерски къщи и плевници, но някои са големи нови комплекси, съчетаващи действителното производство на вино с магазин за сувенири, ресторант, винарна и така нататък. Мейн Роуд не е точно Кие о!е 8о1е11 [???] и Северният край не е С61;е йи Шкте [???], но цялостната атмосфера е приятна, някаква смесица между Кейп Код и Напа Вали.

Казвали са ми, че самите вина не са лоши. Казвали са ми, че са доста добри. Казвали са ми, че някои са печелили национални и международни конкурси. Що се отнася до мен, аз ще си взема бира.

В селцето, наречено Пеконик, отбих на голям, настлан с чакъл паркинг със знак, на който пишеше „Бинарни Фредрик Тобен“. Знакът беше от черно лакирано дърво, а буквите бяха издълбани и покрити със златна боя. По дървото се преплитаха някакви странни, пъстро боядисани жилки и бих си помислил, че са резултат от вандалска проява, само че бях виждал същите на етикетите на виното на Тобен в магазините за алкохол, а също и на задната веранда в къщата на Том и Джуди. В случая заключих, че това е изкуство. Става все по-сложно да различиш изкуството от вандализма.

Излязох от скъпата си спортна кола и забелязах още десетина като нея. Навярно тук ги развъждаха. Или бяха предпочитан модел от градските и крайградските каубои, чието определение за черен път е „паркинг“? Но да не се отклонявам.

Насочих се към комплекса на Тобен. Миризмата на смачкано ферментиращо грозде бе навсякъде и наоколо летяха милиони пчели. Около половината от тях очевидно харесаха моя „Лагерфелд“.

Как да опиша винарната на Тобен? Е, ако построят френски замък от американски кедрови дъски, той би приличал на нея. Господин Тобен явно бе хвърлил малко състояние, за да осъществи мечтата си.

Бях идвал тук и преди и мястото ми харесваше. Още преди да вляза знаех, че комплексът се състои от зала за посетителите, вляво от която има голям магазин за сувенири и вино.

Вдясно се намираше крилото, в което произвеждаха виното — просторна двуетаящ сграда, пълна с медни съдове, преси и всякакви такива неща. Веднъж се включих в организирана обиколка и изслушах брътвежите на гида. Никога в човешката история не са били измисляни толкова глупости за нещо толкова малко като гроздето. Искам да кажа, че сливата е по-голяма. Нали така? Хората правят пиене и от сливи. Нали така? За какво тогава са тези тъпотии с гроздето?

Така или иначе, над всичко това се издигаше широка, петнайсетина метра висока централна кула, нещо като стра-жеви пост на замъка, над която се вееше голямо знаме. Нямам предвид националния флаг. Знамето бе черно, с емблемата на Тобен. Някои обичат да си гледат името.

Та да продължа със словесната картина на замъка Тобен: още по-наляво имаше малък ресторант, който жените и пресата неминуемо описваха като готин. Според мен бе превзет и задушен. Във всеки случай не бе в списъка ми със заведения, в които да се отбия, ако санитарните власти затворят Старата градска таверна.

Ресторантът имаше покрита тераса и там хората, облечени с Еди, Томи, Ралф, Лиз Карол и Пери, можеха да седят и да дрънкат глупости за виното, което всъщност си е ферментирал гроздов сок.

Така или иначе, зад готиния ресторант имаше по-голяма зала, приятно място за сватби, кръщавки и така нататък — според брошурата, подписана от Фредрик Тобен, собственик.

През юли бях ходил в залата на една от дегустациите на господин Тобен. Поводът беше отпразнуването на някакво ново производство, под което, предполагам, се имаше предвид, че Тобен е готов да продава и кърка. Аз бях гост на семейство Гордън, както може би вече споменах, и на соарето присъстваха двестатина души, каймакът на местното общество — банкери, адвокати, лекари, съдии, политици, неколцина души от Манхатън, които имаха летни вили тук, лреуспели търговци, бизнесмени, занимаващи се с недвижими имоти, и така нататък. Тук-там сред местния кай-мак се забелязваха художници, скулптори и писатели, които поради различни причини бяха изостанали от колегите си оттатък залива. Навярно мнозина от тях нямаха финансовите възможности да си позволят да живеят там, макар че те, разбира се, биха ви казали, че са по-верни на изкуствотвото, отколкото онези в Хамптън. Пфу! Макс също беше поканен, но не успя да дойде. Според Том и Джуди, те бяха единствените поканени от Плъм Айланд. Том каза:

— Домакините избягват хората от Плъм Айланд като чума.

По този повод двамата добре се посмяхме. Божичко, Том ми липсваше. И Джуди. Тя бе умна.

Спомних си, че по повод на тази дегустация на гроздов сок Том ме запозна с нашия домакин Фредрик Тобен. Той беше ерген и на пръв поглед приличаше на мъж, който носи удобни обувки, ако разбирате какво искам да кажа. Господин Тобен бе облечен в суетен лилав костюм, бяла копринена риза и вратовръзка, която изобразяваше лози и грозде.

Радост.

Той беше любезен, но малко студен към моя милост, което винаги ме дразни на такива претенциозни събирания. Искам да кажа, че в такива случаи детективът прекрачва социалната граница и средният домакин се радва наоколо да има едно-две ченгета, които да разказват приказки. Всички обичат убийствата. Но Фредрик Тобен очевидно ме отхвърли още преди да успея да му обясня теорията си за виното.

Споменах на Том и Джуди, че мосю даже не благоволи да размени една-две думи с мен. Те ме информираха, че Фреди както никой не смееше да го нарича пред него всъщност бил страстен привърженик на хетеросексуалните връзки. Според Джуди някои хора погрешно приемали чара и фините му маниери като знак, че е гей или би. Това изобщо не ми бе хрумвало.

От тях разбрах, че учтивият господин Тобен е учил винарство във Франция, че има няколко научни степени по гроздовия сок и прочее.

Том ми посочи една млада дама, с която в момента живеел господин Тобен. Тя бе направо поразителна — двайсет и пет годишна, висока, руса, със сини очи и излято тяло. О, Фреди, късметлия такъв! Как можах така да се объркам в преценката си за теб?

Това беше единствената ми среща с Господаря на пчелите. Бих могъл да разбера защо Том и Джуди са търсили приятелството на този тип — те обичаха вино, а Тобен произвеждаше едно от най-добрите. Но освен това с винарския бизнес бе свързан оживен обществен живот, като например онова събиране и частните вечери, концерти във винарните, екстравагантни пикници на плажа и така нататък. На семейство Гордън това като че ли им харесваше, което ме изненадваше, и макар че ре се подмазваха на Фредрик Тобен, те определено нямаха нищо общо с него в социално, финансово и професионално отношение. Въпросът е, че ми се струваше малко необичайно Том и Джуди да се занимават с тип като Фредрик. Накратко, Фредрик Гроздето ми изглеждаше надут задник и ми допадаше идеята малко да му спукам балоните. Освен това той имаше брада и навярно бял спортен автомобил.

Сега бях в магазина за сувенири, мотаех се и се опитвах да намеря нещо хубаво за загубената ми любов. След дълго оглеждане открих красива, ръчно рисувана керамична плочка, на която бе изобразен рибар, кацнал на прът. Тази птица има много странен вид, но плочката ми хареса, защото нямаше нищо общо с виното.

Докато продавачката ми я опаковаше, я попитах:

— Тук ли е господин Тобен?

Привлекателната млада дама ме погледна и отвърна:

— Не съм сигурна.

— Стори ми се, че видях колата му. Бяла спортна кола. Нали така?

— Може да е някъде тук. Десет и деветдесет и седем, ако обичате.

Платих десет и деветдесет и седем и си взех рестото и пакета.

— Били ли сте на обиколка из винарната? — попита ме тя.

— Не, но веднъж ходих на обиколка в пивоварна. — Извадих полицейската си значка от сакото и я показах. — Полицейско управление, госпожице. Сега искам да натиснете съответния бутон на телефона си, да се свържете с кабинета на господин Тобен и да му кажете тутакси да дойде тук…

Ясно ли е?

Тя кимна и се подчини.

Мерилин — каза по телефона тя, — тук има полицай, които иска да се срещне с господин Тобен.

— Тутакси.

— Незабавно — преведе тя. — Добре… да, ще му предам. — Продавачката затвори и ми каза: — Ще слезе веднага.

— Откъде ще слезе?

Тя посочи към затворената врата на отсрещната стена и ме осведоми:

— Оттам се стига до помещенията в кулата — административните офиси.

— Ясно. Благодаря. — Отидох до вратата, отворих я и се озовах в просторно фоайе с дървена ламперия, което се намираше в основата на кулата. Друга врата водеше към ферментационните цистерни. През трета, стъклена врата се отиваше към задната част на винарната. Имаше и стълбище, а точно до него — асансьор.

Вратата на асансьора се отвори и от него излезе господин Тобен, който едва ме погледна в бързината си да отиде в магазина за сувенири. Забелязах, че на лицето му се е изписало загрижено изражение.

— Господин Тобен? — повиках го аз.

Той се обърна към мен.

— Да?

— Детектив Кортни. — Понякога си бъркам името.

— А… да. С какво мога да съм ви полезен?

— Просто ще ви отнема малковреме, сър.

— За какво става въпрос?

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“.

— О… семейство Гордън.

— Точно така. — Той очевидно не помнеше лицето ми, което си беше същото като по време на срещата ни през юли. Наистина, името ми малко се бе променило, но така или иначе нямах намерение да го подсещам. Като се имаше предвид статусът ми, проблемите с юрисдикцията и всички останали технически подробности, просто не бях чул съобщението на Макс по телефонния секретар.

— Разбрах, че сте били приятели с жертвите.

— Ами… срещали сме се в обществото.

— Разбирам. — Що се отнасяше до Фредрик Тобен, с огорчение трябва да отбележа, че беше облечен горе-долу като мен — цял куп дизайнерски етикети. Този път нямаше вратовръзка с грозде, но затова пък носеше тъпа лилава кърпичка в джобчето на синия си блейзер.

Господин Тобен беше на около петдесет, навярно дори по-млад, по-нисък от среден ръст, което може би обясняваше Наполеоновия му комплекс. Черепът му бе покрит с къса кестенява коса, макар и не цялата негова. Имаше добре поддържана брада. Зъбите му, също не негови собствени, бяха перленобели, а кожата му беше загоряла. Като цяло той бе добре облечен тип с добри обноски. Цялата козметика и маскировка обаче не можеха да променят мъничките му тъмни очички, които непрекъснато щъкаха насам-натам, сякаш нищо не ги задържаше на мястото им.

Господин Тобен използваше афтършейв с дъх на бор, който очевидно не привличаше пчелите.

— Правилно ли съм разбрал, че искате да ме разпитате? — попита той.

— Само няколко рутинни въпроса. — Между другото, в разследването на убийство няма рутинни въпроси.

— Съжалявам, аз не… искам да кажа, че нямам абсолютно никаква представакакво може да се е случило със семейство Гордън.

— Е, били са убити.

— Зная… Исках да кажа…

— Просто ми трябва малко обща информация за тях.

— Навярно би трябвало да повикам адвоката си.

При тези думи веждите ми се повдигнаха.

— Това е ваше право — казах аз. После прибавих: — Можем да го направим в участъка в присъствието на адвоката ви. Можем да свършим работата и тук за десетина минути.

Той като че ли се замисли.

— Не зная… Нямам опит в такива неща…

Заговорих му с най-ангажиращия си тон.

— Вижте, господин Тобен, вие не сте заподозрян. Просто разговарям с приятели на семейство Гордън. Нали разбирате — обща информация.

— Разбирам. Ами… щом смятате, че мога да ви помогна, с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси.

— Чудесно. — Исках да отдалеча този тип от достъп до телефон затова казах:

— Вижте, никога не съм се разхождал в лозе. Можем ли да поговорим навън?

— Разбира се. Всъщност, когато пристигнахте, тъкмо тръгвах натам.

Последвах го навън през стъклената врата. Наблизо бяха паркирани два малки камиона, натоварени с грозде.

Преди два дни започнахме гроздобера — информира ме господин Тобен.

— В понеделник.

— Да.

— Това е голям ден за вас.

— Това е ден на удовлетворение.

— Били сте тук през цялото време, предполагам.

Пристигнах рано сутринта.

Кимнах.

— Добра ли е реколтата?

— Засега много добра, благодаря.

Минахме през задната морава към най-близкото лозе между два реда необрано грозде. Тук наистина миришеше приятно и пчелите още не ме бяха усетили, слава Богу.

Господин Тобен посочи към малката торбичка с неговата емблема и попита:

— Какво сте си купили?

— Рисувана плочка за приятелката ми.

— Коя?

— Бет.

— Искам да кажа, коя рисувана плочка?

— А! С рибаря.

— Напоследък се връщат.

— Кой? Плочките ли?

— Не. Рибарите. Вижте, детектив…

— Те са странни. Чел съм, че цял живот имат само един брачен партньор. Искам да кажа, че навярно не са католици. Защо тогава имат само по един партньор?

— Детектив…

— Но после ми попадна много интересно обяснение. Женските се събират с мъжкия за цял живот, само ако мъжкият се връща в едно и също гнездо. Нали разбирате, еколозите вдигат стълбове с платформи отгоре и те си правят гнездата там. Рибарите. Не еколозите.

— Детектив…

Всичко се свежда до това, че всъщност женската не е моногамна. Тя е привързана към гнездото. Всяка година се връща в едно и също гнездо и би се чукала с първия мъжкар, който се появи. Нещо като саутхамптънските дами в летните им вили. Нали разбирате? Те никога не се отказват от хамптънските си къщи. Искам да кажа, добре де, мъжът може да е умрял и изобщо да не дойде. Но понякога просто закъснява да хване влака. Нали разбирате? Междувременно тя се гушка с чистача на басейна. Но както и да е, да се върнем на рибарите…

— Извинете ме, детектив… как беше?…

— Наричайте ме просто Джон.

Той ме погледна и разбрах, че се опитва да ме постави на мястото ми, но нещо не му се удаваше. Във всеки случай, след малкото ми колумбийско приключение, Тобен беше решил, че съм кретен, и това малко го бе поуспокоило.

Новината ме шокира — каза той. — Каква трагедия! Те бяха толкова млади и жизнерадостни. Не отговорих.

Знаете ли нещо за погребението?

— Не, сър, не зная. Мисля, че още са в моргата. Сега са целите на парчета и после пак ще ги зашият. Като мозайка, само че патоанатомът ще остави органите навън. Искам да кажа, откъде някой ще знае, че органите ги няма?

Господин Тобен остави думите ми без коментар. Известно време повървяхме в мълчание през лозята. Понякога, ако не задаваш въпроси, човекът, когото разлитваш, става нервен и започва да бърбори, за да запълни тишината.

— Изглеждаха толкова мили хора — след около минута каза господин Тобен.

Кимнах.

Той помълча няколко секунди, после каза:

— Невъзможно е да са имали врагове. Но на Плъм Айланд стават странни неща. Всъщност, изглежда, че е било грабеж. Така чух по радиото. Началникът Максуел каза, че било грабеж. Но някои хора от пресата се опитват да свържат случая с Плъм Айланд. Би трябвало да се свържа с Максуел. Приятели сме. Познати. Той се познаваше със семейство Гордън.

— Нима? Очевидно тук всички се познават.

— Така е. Светът е малък. От три страни сме оградени с вода. Почти като малък остров. Рано или късно всички пътища се пресичат. Затова е толкова неприятно. Можеше да е някой от нас.

— Убиеца или жертвите имате предвид?

— Ами, и двете — отвърна господин Тобен. — Убиецът може да е един от нас и жертвите можеха да са… смятате ли, че убиецът ще нанесе нов удар?

— О, надявам се, че няма. Имам си достатъчно работа.

Продължавахме да вървим край този наистина дълъг ред лозя, но господин Тобен беше престанал да говори, затова го попитах:

— Доколко познавахте семейство Гордън?

— Срещахме се в обществото. Бяха влюбени в магията и романтиката на производството на вино.

— Наистина ли?

— Интересувате ли се от вино?

— Не, падам си по бирата. Понякога пия водка. Я ми кажете, как ви звучи това? Изложих му идеята за истинската картофена водка на Крумпински, с есенция и чиста. Какво мислите? Родно производство, нали така? Тук навсякъде има картофи. Целият отсамен край на Лонг Айланд може да потъне в алкохол. Някои си падат по гроздово желе и картофено пюре. Ние си падаме по вино и водка. Какво мислите?

— Интересна идея. — Той откъсна няколко бели зърна и ги изстиска в устата си. — Много хубаво. Твърдо и сладко, но не прекалено. Тази година слънцето и дъждът бяха точно колкото трябва. Тази година ще имаме отлично вино.

— Страхотно. Кога за последен път видяхте семейство Гордън?

— Преди около седмица. Ето, опитайте. — Той пусна няколко зърна в шепата ми.

Пъхнах едно в устата си, сдъвках го и изплюх кожицата.

— Не е зле.

— Гроздето е пръскано. Трябва да изстисквате зърната в устата си. Ето. — Господин Тобен ми подаде още зърна.

Разхождахме се като стари приятели и си изстисквахме грозде в устата — но не един на друг. Още не бяхме толкова близки. Той продължи да приказва за времето, лозята и така нататък. — Имаме същите умерени годишни валежи като в Бордо.

— Нима?

— Но червените ни сортове не са толкова плътни, колкото тамошните. Месото на нашите зърна е друго.

— Разбира се.

— В Бордо оставят кожицата да омеква с новото вино доста време след ферментацията. После оставят виното да отлежава в бъчва две-три години. Тук това няма да стане.

Океанът разделя нашето грозде от тяхното. Сортовете са едни и същи, но си имат свой собствен характер. Също като нас.

— Чудесно наблюдение.

— Освен това ние трябва да внимаваме с утайката. В началото и аз допуснах някои грешки.

— Всички го правим.

— Например тук е по-важно да пазим плода, отколкото да се вълнуваме за таниновия вкус. Тук не получаваме такъв танин, какъвто получават в Бордо.

— Затова се гордея, че съм американец.

— Когато прави вино, човек не може прекалено да залага на догмите и теориите. Трябва сам да разбере как става.

— Същото е и в моята работа.

— Но можем да се поучим от старите майстори. В Бордо научих значението на разположението на листото.

— Там е мястото да го научите. — Като урок по история това не беше толкова зле, но иначе бе ужасно. Все пак го оставих да си дудне и сподавих прозявката си.

— Разположението на листото позволява да уловим слънчевите лъчи на тази северна ширина — каза Тобен. — В южна Франция, Италия и Калифорния нямат такъв проблем. Но тук, в Северния край, както и в Бордо, трябва да се търси баланс между покриването на гроздовете с листа и излагането им на слънце.

И продължи в този дух.

Въпреки всичко открих, че почти го харесвам, каквото и да бе първото ми впечатление. Не искам да кажа, че щяхме да станем големи приятели, но Фредрик Тобен имаше известен чар, макар че беше малко напрегнат. Ясно се виждаше, че обича работата си и че сред лозята се чувства на мястото си. Започвах да разбирам защо може да са го харесали Том и Джуди.

— Северният край има специфичен микроклимат — каза той. — Различен от съседните райони. Знаете ли, че слънцето е по-силно, отколкото точно оттатък залива?

— Шегувате се. Дали го знаят и богаташите в Хамптънс?

— И че е по-силно, отколкото точно оттатък Пролива в Кънектикът? — продължи той.

— Невероятно! И защо е така?

— Свързано е с водните басейни и с преобладаващите ветрове тук. Ние имаме океански климат. Климатът в Кънектикът е континентален. През зимата там може да е десет градуса по-студено. Това би навредило на лозята.

— Определено.

— Освен това тук никога не става прекалено горещо, което също може да повлияе на гроздето. Водните басейни навсякъде около нас имат умерено влияние върху климата.

— По-топло, по-слънчево и рибарят се завръща. Това е страхотно.

— И почвата е много специфична. Това е ледникова почва, много богата на необходимите хранителни вещества, и влагата се изсмуква от долния пясъчен пласт.

— Божичко, да ви кажа, когато бях дете, ако някой ми беше казал „Хей, Джон, тук някой ден ще има лозя“, нали разбирате, щях да му се изсмея в лицето и да го сритам в топките.

— Това интересува ли ви?

— Много. — Ни най-малко.

Навлязохме в нов ред, по който се движеше механична берачка. Божичко! Кой ли измисля тези неща?

В следващия ред две женствени млади същества по шорти и тениски с емблемата на Тобен правеха същото на ръка. Наблизо имаше кошове с грозде. Господарят на гроздето спря и размени няколко закачки с тях. Днес бе в стихията си и момичетата реагираха както трябва. Навярно беше достатъчно стар, за да им е баща, но те чисто и просто се интересуваха от парите.

След около минута се отдалечихме от младите гроздоберачки и господин Тобен ми каза:

— Тази сутрин не съм слушал новините, но според един от служителите ми по радиото съобщили, че семейство Гордън вероятно са откраднали нова чудотворна ваксина и че са искали да я продадат. Че очевидно са ги измамили и убили. Така ли е?

— Така изглежда.

— Няма ли опасност от… чума, от някаква епидемия…

— Абсолютно никаква.

— Добре. Понеже хората доста се бяха уплашили.

— Няма за какво повече да се тревожат. Къде бяхте в понеделник вечерта?

— Аз ли? А, бях на вечеря с приятели. Всъщност в собствения ми ресторант.

— По кое време?

— Към осем. Даже още не бяхме чули новината.

— Къде бяхте преди това? Да речем около пет, пет и половина.

— Бях си вкъщи.

— Сам?

— Имам икономка и приятелка.

— Това е чудесно. Дали ще си спомнят къде сте били в пет и половина?

— Разбира се. Бях си вкъщи. Тогава започнахме гроздобера. Пристигнах тук в зори. До четири вече бях изтощен и се върнах вкъщи да подремна. После дойдох пак тук за вечерята. Малко тържество по случай гроздобера. Човек никога не знае кога ще започне гроздоберът, така че тържеството винаги е спонтанно. След седмица-две ще организираме голяма вечеря.

— А с кого вечеряхте?

— С приятелката ми, с управителя на имението, с приятели… — Той ме погледна. — Това ми прилича на разпит.

И би трябвало. Това си и беше. Но не исках господин Тобен да се дразни и да вика адвоката си или Макс.

— Това са просто стандартни въпроси, господин Тобен — отвърнах аз. — Опитвам се да получа представа къде са били всички в понеделник вечер и каква е връзката им с жертвите. Такива неща. Когато открием заподозрян, някои от приятелите и колегите на семейство Гордън могат да станат свидетели. Разбирате, нали?

— Разбирам.

Известно време го оставих да се успокои и отново се заприказвахме за гроздето. После го попитах:

— Кога и къде видяхте семейство Гордън миналата седмица?

— О… чакайте да помисля… На вечеря вкъщи. Бях поканил няколко души.

— С какво ви привличаха те?

— Какво искате да кажете?

— Точно каквото казах.

— Мисля, дадох да се разбере, че беше точно обратното, детектив — отвърна той.

— Тогава защо сте ги поканили у вас?

— Ами… всъщност те разказваха много интересни неща за Плъм Айланд. На гостите ми винаги им е приятно… Семейство Гордън всъщност си отработваха вечерята.

— Наистина ли? — Том и Джуди рядко говореха за работата си пред мен.

— Освен това — каза Тобен, — те бяха изключително привлекателна двойка. Да не би да… Искам да кажа, предполагам, че когато сте ги видели… но тя беше рядка красавица.

— Наистина. Рутихте ли я? — попитах го аз.

— Моля?

— Имахте ли сексуална връзка с госпожа Гордън?

— Господи, не.

— Опитвали ли сте се?

— Не, разбира се.

— Случвало ли ви се е поне да мислите за това?

Той се замисли дали е мислил за това, после отвърна:

— Понякога. Но нямам навика да преследвам омъжени жени. Това, което имам, напълно ме задоволява.

— Нима? — Предполагам, че шампанското действа, когато си собственик на лозето, замъка, ферментационните цистерни и завода за бутилиране. Чудя се дали на хората, които притежават малки пивоварни, им се свалят толкова, колкото на винопроизводителите. Навярно не. Иди че го разбери.

Така или иначе, попитах господин Тобен:

— Някога били ли сте в дома на семейство Гордън?

— Не. Дори не знаех къде живеят.

— Тогава къде сте им пращали поканите?

— Ами… с това се занимава отговорникът за връзките с обществеността. Май живееха някъде в Насау Пойнт, нали?

— Точно така. Казаха го по новините. „Убити са жители на Насау Пойнт“.

— Да. И си спомням, че къщата им била до морето.

— Наистина. Често са плавали до Плъм Айланд. Навярно са го казвали десетки пъти на вечеря, наред с историите за Плъм Айланд.

— Да, така е.

Забелязах, че в основата на окосмението по главата на господин Тобен са избили малки капчици пот. Трябваше да имам предвид, че и най-невинните хора се потят, когато са под смекчен и цивилизован разпит. Искам да кажа, че сме свикнали да говорим как едно време сме изкарвали с пот информация от хората — нали разбирате, ярката насочена светлина, безкрайните разпити и така нататък. Днес понякога сме много внимателни, но колкото и да внимавате, някои хора — невинни, както и виновни — просто не обичат да ги разпитват.

Наистина започваше да става малко по-топло. Съблякох синия си блейзер и си го наметнах на раменете. Револверът ми беше на глезена, така че господин Тобен нямаше да се притесни.

Пчелите ме бяха открили и аз казах:

— Жилят ли?

— Ако ги дразните, жилят.

— Не ги дразня. Обичам пчели.

— Всъщност това са оси. Парфюмът ви сигурно им харесва.

— „Лагерфелд“.

— Това е един от любимите им. Не им обръщайте внимание.

— Добре. Семейство Гордън бяха ли поканени на вечерята в понеделник?

— Не, обикновено не ги канех на малки спонтанни събирания… Събирането в понеделник беше предимно за близки приятели и хора, свързани с бизнеса.

Разбирам.

— Защо ме питате за това?

— Просто заради иронията на съдбата. Нали разбирате, ако бяха поканени, може би щяха да се приберат по-рано, да се облекат… нали разбирате, биха могли да пропуснат срещата си със смъртта.

— Никой не пропуска срещата си със смъртта — отвърна той.

— Да, май сте прав.

Вече се разхождахме в ред с лози с лилаво грозде.

— Защо от лилавото грозде става червено вино? — попитах.

— Защо ли? Ами… предполагам, че можете по-точно да го наречете лилаво вино.

— Ясно.

— Този сорт всъщност се нарича пино ноар. Ноар означава черно.

— Разбирам френски. Това грозде се нарича черно, изглежда лилаво, а виното се казва червено. Разбирате ли защо се бъркат хората?

— Всъщност не е толкова сложно.

— Разбира се, че е. С бирата няма такива проблеми. Има светло пиво и тъмно пиво. Нали така? Има и черна бира. Забравете за нея и по принцип имате светла или тъмна.

Влизате в бара и гледате капачката, защото там си пише.

Можете и да попитате: „Каква бутилирана бира имате?“.

Когато ви изредят всички марки, отговаряте „светло“. И толкова.

Господин Тобен се усмихна.

— Много забавно. Всъщност и аз обичам хубавата, студена бира в горещ ден. — Той заговорнически се наведе към мен и рече:

— Не казвайте на никого.

— Гроб съм. Хей, тези лозя направо нямат край. Колко акра имате?

— Тук са двеста. Имам още двеста пръснати наоколо.

— Леле! Наистина много. Под наем ли взимате земята?

— Част от нея.

— Взимате ли под наем земя от Маргарет Уили?

Не ми отговори веднага и ако го бях наблюдавал от отсрещната страна на маса, бих могъл да видя изражението му в момента, в който споменах името „Маргарет Уили“.

— Мисля, че взимаме — накрая отвърна господин Тобен.

— Да, взимаме. Петдесетина акра. Защо питате?

— Зная, че дава земя на винари. Тя е стара приятелка на вуйна ми и вуйчо ми. Светът е малък. — Промених темата и попитах:

— Значи вие сте най-големият по гроздето тук?

— „Тобен“ е най-голямата винарна в Северния край, ако питате това.

— Как се оправяте?

— Усилена работа, отлични познания по лозарство, отлежаване на виното и превъзходен продукт. И късмет. Тук най-много ни е страх от урагани. От края на август до началото на октомври. Една година гроздоберът много закъсня. Към средата на октомври. От Карибите дойдоха поне шест урагана. Но всички се отклониха в друга посока. Бакхус ни пазеше. — Тобен замълча, после поясни:

— Това е богът на виното.

— И страхотен композитор.

— Онзи е Бах.

— Да де, прав сте.

— Между другото, тук организираме концерти и понякога опери. Мога да ви включа в списъка си с покани, ако желаете.

Бяхме се насочили обратно към големия винарски комплекс.

— Ще бъде чудесно — отвърнах аз. — Вино, опера, добра компания. Ще ви пратя визитката си. В момента не нося със себе си.

Докато наближавахме винарната, се огледах и казах:

— Не виждам вашата къща.

— Всъщност не живея тук. Имам апартамент на върха на кулата, но къщата ми е на юг оттук.

— Край морето ли?

— Да.

— Имате ли яхта?

— Малка.

— Моторна или с платна?

— Моторна.

— И семейство Гордън са ви гостували?

— Да. Няколко пъти.

— Идвали са с яхта, предполагам.

— Един-два пъти, струва ми се.

— Вие посещавали ли сте ги с яхтата си?

— Не.

Канех се да го питам дали яхтата му не е бяла „Формула“, но понякога е по-добре да не задаваш въпрос за нещо, което можеш да научиш по друг начин. Въпросите предупреждават хората, подплашват ги. Както вече казах, Фредрик Тобен не бе заподозрян в убийство, но имах впечатлението, че крие нещо.

Господин Тобен ме преведе през входа, от който бяхме излезли.

— Ако мога да ви помогна с още нещо — каза той, — моля, съобщете ми.

— Добре… всъщност довечера имам среща и не би било зле да купя бутилка вино.

— Опитайте нашето мерло. Реколта деветдесет и пета е несравнима. Но е малко скъпичко.

— Защо не ми го покажете? И без това имам да ви питам още някои неща.

Той се поколеба за миг, после ме поведе към магазина за сувенири, който беше свързан с просторна зала за дегустация. Залата бе много красива, с десетметров дъбов бар, пет-шест сепарета отстрани, кашони и стойки с вино навсякъде, витражи, подова настилка от квадратни теракотени плочки и така нататък. Из залата се мотаеха неколцина любители на виното — коментираха етикетите или пиеха на аванта на бара, като дрънкаха тъпотии с младите мъже и жени, които им наливаха и се опитваха да се усмихват. Господин Тобен повика едно от момичетата и каза:

— Сара, налей на господин…

— Джон.

— Налей на господин Джон от мерлото 95-а.

И тя го направи — с твърда ръка в малка чашка. Завъртях течността в чашата, за да покажа, че и аз разбирам от вино. Подуших го и отбелязах:

— Чудесен букет. — Вдигнах го към светлината и казах:

— И добър цвят. Лилав.

— И отлично прилепва до стъклото.

— Точно така. — Отпих малко. Искам да кажа, че си беше наред. Това е вкус, който се постига с много труд. Всъщност жилката ми харесваше. — Ароматно и приятно.

Господин Тобен ентусиазирано кимна.

— Да. И напреднало.

— Много напреднало. — Напреднало ли? — Малко е по-тежко и по-силно от мерлото от Напа.

— Всъщност е малко по-леко.

— Точно това исках да кажа. — Трябваше да престана, докато още имах преднина. — Много е добро. — Оставих чашата.

— Налей от кабернето 95-а — каза на Сара господин Тобен.

— Това е достатъчно.

— Искам да усетите разликата.

Тя ми наля. Аз отпих и заявих:

— Хубаво е. Не е толкова напреднало.

Побъбрихме малко и господин Тобен настоя да опитам бяло вино.

— Това е моя комбинация от шардоне и други бели вина, които пазя в тайна. Цветът е прекрасен и ще го наречем „Есенно злато“.

Опитах виното.

— Приятно, но не прекалено напреднало.

Той не отговори.

— Идвало ли ви е някога наум да наречете някое от вината си „Гроздовете на гнева“?

— Ще го обсъдя с рекламния ми отдел.

— Чудесни етикети — отбелязах аз.

— Етикетите на всичките ми червени вина са с произведение на Полък, а на белите — на де Кунинг. И двамата са художници, точно така, Полък е онзи с пръските.

Господин Тобен не отговори, но си погледна часовника, очевидно отегчен от моята компания. Аз се огледах и забелязах свободно сепаре надалеч отслужителите и клиентите.

— Хайде да седнем за малко там.

Господин Тобен неохотно ме последва и седна срещу мен. Отпих от кабернето и казах:

— Само още няколко рутинни въпроса. Откога се познавахте със семейство Гордън?

— А… от около година и половина.

— Някога обсъждали ли са работата си с вас?

— Не.

— Казахте, че са обичали да разказват истории за Плъм Айланд.

— О, да. Най-общо. Никога не са издавали никакви държавни тайни. — Той се усмихна.

— Това е добре. Знаехте ли, че са били любители археолози?

— Ами… да, знаех.

— Знаехте ли, че са членували в Пеконийското историческо дружество?

— Да. Всъщност тъкмо там се запознахме.

— Очевидно всички членуват в Пеконийското историческо дружество.

— Членовете му са около петстотин. Това не са всички.

— Но са всички, на които попадам аз. Това да не е прикритие за нещо друго? Като например вещерско сборище или нещо такова?

— Доколкото ми е известно, не. Но понякога е забавно.

И двамата се усмихнахме. Той като че ли се замисли над нещо — винаги разбирам кога човек се замисля и никога не го прекъсвам. Накрая каза:

— Всъщност в събота вечер Пеконийското историческо дружество организира събиране. Домакин ще съм аз и ще го проведем на задната ми морава. Последното събиране на открито за сезона. Защо не дойдете и не доведете някого?

Предполагам, че сега имаше място за още двама, щом семейство Гордън не бяха в състояние да участват.

— Благодаря — отвърнах. — Ще се опитам. — Всъщност не бих го пропуснал за нищо на света.

— Може да дойде и началникът Максуел — каза господин Тобен. — Той знае всички подробности.

— Чудесно. Да донеса ли нещо? Може би вино?

Той любезно се усмихна.

— Просто елате.

— С някого — напомних му аз.

— Да, с някого.

— Чували ли сте някога… някакви клюки за семейство Гордън?

— Какви?

— Ами… например сексуални.

— Нито думичка.

— Финансови проблеми?

— Нямам представа.

И продължихме все в този дух още десетина минути. Понякога хващаш човек в лъжа, понякога не успяваш. От значение е всяка лъжа, колкото и да е малка. Не успях да хвана господин Тобен в никакви лъжи, но бях съвсем сигурен, че е познавал жертвите по-отблизо, отколкото показва. Само по себе си това нямаше значение.

— Можете ли да назовете някой от приятелите на семейство Гордън? — попитах.

Той се замисли за миг, после отговори:

— Ами, както казах, вашия колега Максуел например. — После спомена още няколко души, чиито имена не ми говореха нищо. — Наистина не познавам добре приятелите или колегите им. Както отбелязах… ами, нека го кажа направо — те бяха нещо като натрапници. Но бяха привлекателни, културни и имаха интересна професия. И двамата бяха доктори. Така да се каже, и двете страни печелеха… Обичам около мен да има интересни и красиви хора. Да, малко е повърхностно, но ще се изненадате колко повърхностни могат да са интересните и красиви хора. — Той млъкна за момент, после каза:

— Съжалявам за случилото се с тях, но с нищо повече не мога да ви помогна.

— Вие вече изключително ми помогнахте, господин Тобен. Много ви благодаря за отделеното време и за това, че не настояхте да повикате адвоката си.

Той не отговори.

Излязох от сепарето и господин Тобен ме последва.

— Ще ме изпратите ли до колата? — попитах аз.

— Щом искате.

Спрях до маса с много литература за виното, включително брошури за винарната „Тобен“. Събрах няколко и ги напъхах в малката си чанта.

— Много си падам по такива неща — казах. — Имам всичики брошури от Плъм Айланд — за чумата по добитъка, за болестта на подутата кожа и така нататък. Така или иначе, за мен този случай е цял университет.

Той отново не отговори.

Помолих го да ми намери от мерлото 95-а, и той го направи.

— Джаксън Полък — казах по отношение на етикета. — Никога нямаше да се сетя.

Сега има за какво да си приказвам на срещата довечера. — Занесох виното на касата и ако си мислех, че господин Тобен ще ми го даде безплатно, много се лъжех. Платих си пълната цена.

Излязохме навън.

— Между другото, и аз като вас се познавах със семейство Гордън.

Господин Тобен спря, аз също. Той ме погледна.

— Джон Кори — казах аз.

— А… да. Не чух добре името…

— Кори. Джон.

— Да… Сега си спомням. Вие сте полицаят, когото раниха.

— Точно така. Вече се чувствам много по-добре.

— Не сте ли детектив от Ню Йорк?

— Съм. Началникът Максуел ме назначи да му помагам.

— Разбирам.

— Значи семейство Гордън са споменавали за мен?

— Да.

— Хубави неща ли ви разправяха?

— Сигурен съм, че е така, но не си спомням точно какво.

— Всъщност с вас сме се срещали веднъж. През юли.

Бяхте организирали дегустация в голямата зала.

— А, да…

— Носехте лилав костюм и вратовръзка с лози и грозде.

Той ме погледна.

— Да, струва ми се, че наистина се срещнахме.

— Няма съмнение. — Огледах покрития с чакъл паркинги отбелязах:

— В последно време всички имат автомобили.

Онзи там е моят. Говори на френски. — Докато запалвах двигателя с дистанционното управление, попитах:

— Оновабяло порше там ваше ли е?

— Да. Откъде знаете?

— Просто си помислих, че може да е ваше. Вие сте от хората, които биха, си купили порше. — Протегнах ръка и се сбогувахме. — Сигурно ще се видим на вашето събиране — казах аз.

— Надявам се, че ще откриете кой го е извършил.

— О, сигурен съм, че ще го открия. Винаги успявам. Чао.

Бонжур.

— Бонжур е „добър ден“.

— Точно така. Оревоар.

Разделихме се и стъпките ни захрущяха по чакъла в противоположни посоки. Пчелите ме последваха до колата, но аз бързо се пъхнах вътре и потеглих.

Замислих се за господин Фредрик Тобен, собственик, бонвиван, познавач на всички красиви неща, голяма клечка в района, познат на жертвите.

Опитът ми подсказваше, че е чист като бебе и че не трябва да си хабя времето за него. Господин Тобен не се вписваше в нито една от всичките ми теории за причината за убийството на семейство Гордън и за това кой може да го е извършил. И все пак инстинктът ми подсказваше да обърна повече внимание на този господин.