Аз, детективът

34.

Бет сякаш беше хипнотизирана от вида на огромния кораб, който се извисяваше над нас.

Аз също малко се изненадах. Искам да кажа, че не го бях чул от рева на бурята и на собствените ни двигатели. Освен това видимостта бе ограничена, а по настигащия ни кораб не се забелязваха никакви сигнални светлини.

Във всеки случай Фредрик Тобен ни беше надхитрил и единственото, за което можех да мисля в момента, бе как предницата на „Есенно злато“ пронизва задницата на „Сондра“ — фройдистка идея, нали разбирате. Така или иначе, изглежда, ни предстоеше да потънем. Разбрал, че сме го видели, Тобен включи електрическия си високоговорител и извика: Мамка ви!

Искам да кажа, съвсем наистина.

Натиснах дроселите докрай и разстоянието помежду ни еличи знаеше, че не може да настигне „Формула“, даже в такава буря. Затова отново ни поздрави с вика:

— Мамка ви и на двамата ви! Мъртви сте! Мъртви сте!

Май беше попрегракнал, но може би се дължеше на електричеството.

Бет вече беше извадила 9-милиметровия си „Глок“ и стоеше приклекнала зад седалката си, като се мъчеше да закрепи ръката си на облегалката. Помислих си, че би трябвало да стреля, но тя не го направи.

Отново погледнах към преследващия ни кораб и забелязах, че Тобен не е на открития мостик, а в кабината, в която имаше втори пулт за управление. Забелязах също, че подвижното стъкло на кабината откъм руля е вдигнато. Нещо още по-интересно — капитан Фреди се бе провесил през отворения прозорец с пушка в дясната си ръка и предполагам, държеше руля с лявата. Дясното му рамо беше облегнато на рамката на прозореца и пушката сочеше към нас.

Е, ето че бяхме на две бясно летящи без светлини в мрака яхти, с вятър, вълни и прочее. Предполагам, че Тобен тъкмо затова още не бе открил огън.

— Гръмни го! — извиках на Бет.

— Не трябва да стрелям преди него — извика в отговор тя.

— Стреляй, ти казвам!

И тя го направи. Всъщност изстреля всичките си петнайсет куршума и видях, че стъклото до Тобен се пръска на парчета. Забелязах също, че Ф. Тобен вече не се провесва през прозореца с пушката си.

— Добра работа — извиках й.

Тя зареди втори пълнител и пак се прицели.

Продължавах да гледам през рамо, докато се опитвах да управлявам яхтата във все по-бурното море. Съвсем ненадейно Тобен се появи на отворения прозорец и видях, че пушката му проблесва.

— Залегни! — изкрещях. Пушката проблесна още три пъти и чух, че в таблото пред мен се забива куршум, после се пръсна предното стъкло. Бет отвръщаше на огъня, вече по-бавно и по-методично.

Знаех, че не можем да се сравняваме с точността на пушката му, затова дадох пълен напред и полетяхме, порейки хребетите на вълните. На разстояние двайсетина метра вече никой от нас не виждаше другия. Чух високоговорителя му да пропуква, после над бурното море се разнесе тънкият му металически глас:

— Мамка ви! Ще потънете! Никога няма да оцелеете в тази буря! Мамка ви!

Това не бе учтивият и благовъзпитан господин, когото случайно познавах и не харесвах. Този човек беше загубил цялото си самообладание.

— Мъртви сте! И двамата сте мъртви, мамка ви!

Сериозно се ядосах, че ми се подиграва точно онзи, който съвсем скоро е убил любимата ми.

— Това копеле е мъртво — казах на Бет.

— Не му позволявай да те изкара от релси, Джон. С него е свършено и той го знае. Отчаян е.

Той бил отчаян? Ние също не бяхме в страхотна форма.

Така или иначе, Бет остана в позицията си за стрелба с лице към кърмата, като се мъчеше да закрепи пистолета си на облегалката.

— Джон — повика ме тя, — направи широк кръг и така ще минем зад него.

— Бет, аз не съм адмирал от флотата и това не е морско сражение.

— Не искам да е зад нас!

— Не се тревожи. Просто внимавай. — Погледнах към датчика за горивото и видях, че стрелката е между една осма и нула. — Пък и нямаме гориво за маневри.

— Мислиш ли, че още иска да отиде на Плъм Айланд? — попита тя.

— Златото е там.

— Но той знае, че сме по петите му.

— И тъкмо затова се опитва да ни убие. Или поне да види, че се обръщаме и удавяме.

Известно време тя не каза нищо, после попита:

— Как успяхме да се отдалечим от него?

— Предполагам, че просто се движим по-бързо. Физически закон.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. А ти?

— Не е ли време да се насочим към безопасно пристанище?

— Може би. Но не можем да се върнем. Не искам отново да попадна на мерника на Фреди.

Бет посочи напред и надясно и каза:

Това трябва да е фарът Лонг Бийч Бар.

Видях бледа премигваща светлинка.

Ако се насочим вляво от фара — продължи Бет, — може ой ще успеем да видим обозначенията, които ще ни отведат До Ист Мариън или до Ориент. Можем да завържем яхтата някъде и да повикаме Бреговата охрана или охраната на Плъм Айланд и да им съобщим за положението.

Погледнах картата, осветена от слабия блясък на лампичката на таблото.

— В тази буря няма начин да прекарам яхтата през тези тесни канали. Единственото място, до което мога да стигна, е Грийнпорт или навярно Деринг, а Фреди е точно между нас и тези пристанища.

Тя се замисли за миг, после каза:

— С други думи, ние вече не го преследваме. Той преследва нас — към открито море.

— Ами… може да се каже, че се опитваме да го вкараме в капан.

— Какъв капан?

— Знаех, че ще зададеш този въпрос. Довери ми се.

— Защо?

— Защо не? — Върнах дроселите назад и „Формулата“ малко забави ход. — Всъщност така ми харесва. Сега със сигурност зная къде е и къде отива. Предпочитам да се занимаем с него на суша. Ще се срещнем на Плъм Айланд.

Бет сгъна картата и каза:

— Ясно. Той е по-добре въоръжен от нас и има по-голям кораб.

— Точно така. — Установих курс, който щеше да ни отведе надясно от фара към залива Гарднърс и това на свой ред щеше да ни насочи към Плъм Айланд. — Колко патрона ти останаха?

— В пълнителя са ми останали девет и имам още един пълнител с петнайсет патрона в джоба.

— Стигат. — Погледнах я и казах: — Преди малко се представи доста добре.

— Не съвсем.

— Накара го да се скрие. Може и да си го ранила.

Тя не отговори.

— Чух, че последният куршум прелетя покрай ухото ми преди да мине през стъклото — продължих аз. — Божичко!

Също като едно време в Ню Йорк. — Замълчах, после я попитах: — Добре ли си?

— Ами…

Бързо погледнах към нея.

— Какво има?

— Не съм сигурна…

— Бет? Какво има? — Видях как бръкна с лявата си ръка под дъждобрана и се смръщи. После извади дланта си цялата бе в кръв.

Буквално загубих дар слово.

— Странно… — каза Бет. — Не усетих, че съм ранена. После почувствах тази топлина… обаче всичко е наред… само драскотина.

— Сигурна… сигурна ли си?

— Да… усещам мястото, през което е минал куршумът…

— Дай да видя. Ела тук.

Тя се приближи до мен, обърна се към кърмата и разхла-би спасителната си жилетка, после си повдигна дъждобрана и ризата. Гръдният й кош между гърдите и хълбока беше покрит с кръв. Протегнах ръка и казах:

— Спокойно. — Опипах раната и с облекчение открих, че наистина е драскотина, минаваща по най-долното ребро.

Бе дълбока, но не чак до костта.

— Всичко е наред.

— Нали тъкмо това ти казах. — Бет изпъшка.

— Извинявай, просто обожавам да си пъхам пръстите в огнестрелни рани. Боли ли те?

— Преди не усещах. Но сега боли.

— Слез долу и намери комплекта за първа помощ.

Тя слезе долу.

Погледнах към хоризонта. Въпреки мрака видях двата носа, които бележеха края на сравнително спокойния пролив.

Минута по-късно бяхме навън в залива Гарднърс. Две минути по-късно морето изглеждаше така, сякаш някой е включил пералнята на центрофугиране. Вятърът виеше, вълните се разбиваха, почти не можех да контролирам яхтата.

Бет изпълзя от кабината и се хвана за дръжката на таблото.

— Добре ли си? — надвиках вятъра и вълните аз.

Тя кимна, после извика:

— Джон! Трябва да се върнем!

Знаех, че е права. „Формулата“ не беше направена за такива условия, нито пък аз. И тогава си спомних какво ми каза Том Гордън на задната веранда в къщата ми през онази вечер, която ми се струваше толкова отдавна. „Най-сигурно е в пристанището. Но яхтите не са за това.“

Всъщност вече не ме плашеше нито морето, нито пък вероятността да загина. Карах я на чист адреналин и омраза. Обърнах се към Бет и погледите ни се срещнаха. Тя очевидно разбра, но не искаше да сподели безумието ми.

Джон… — започна Бет, — ако загинем, той ще се измъкне. Трябва да стигнем до някое пристанище или в някои залив.

Не мога… искам да кажа, че ще се разбием в брега и ще потънем. Трябва да излезем в открито море. Тя не отговори.

— Можем да стигнем до Плъм Айланд — продължих аз. — Ще успея да вляза в заливчето. То е добре обозначено и осветено. Имат собствен генератор.

Бет отново отвори картата и впи поглед в нея, сякаш се опитваше да открие отговор на дилемата ни. Всъщност, както вече бях заключил, единствените възможни пристанища — Грийнпорт и Деринг — бяха останали зад нас, а между нас и тях беше Тобен.

— След като вече сме в открито море — каза тя, — би трябвало да можем да направим кръг, да минем зад него и да се върнем в Грийнпорт.

Поклатих глава.

Бет, трябва да продължаваме по обозначения канал. Ако изгубим от поглед обозначенията, с нас е свършено. Движим се по тесен проход, преследва ни тип с пушка и единственият път е право напред.

Тя ме погледна и видях, че изобщо не ми вярва, което бе съвсем разбираемо, защото изобщо не й казвах истината. А истината бе, че исках да убия Фредрик Тобен. Когато си мислех, че е убил Том и Джуди, бих могъл да се задоволя да видя как го убива страхотният щат Ню Йорк. Но сега, след като беше убил Ема, трябваше да го унищожа лично. Ако повиках Бреговата охрана или охраната от Плъм Айланд, резултатът нямаше да е равен. Всъщност, що се отнасяше до резултата, чудех се къде е в момента Пол Стивънс.

— Петима невинни души са убити, Джон, и това вече е прекалено много — прекъсна мислите ми Бет. — Няма да ти позволя да жертваш нито моя, нито собствения си живот.

Тръгваме обратно. Веднага.

Погледнах я и отвърнах:

— Мога да се справя с бурята, Бет. Зная как да се справя.

Всичко ще бъде наред. Довери ми се.

Тя продължително ме изгледа, после каза: — Тобен е убил Ема Уайтстоун точно под носа ти и това е удар по мъжествеността ти, обида за мъжкото ти самолюбие. Това е причината. Права ли съм?

Нямаше смисъл да лъжа, затова отвърнах:

— Отчасти.

— И каква е другата част?

— Ами… бях влюбен в нея.

Бет се позамисли, после каза:

— Добре… щом и без това ще ни убиеш, можеш да научиш цялата истина.

— Каква цяла истина?

— Онзи, който е убил Ема Уайтстоун… а аз предполагам, че е бил Тобен… освен това първо я е изнасилил.

Не отговорих. Трябва да кажа, че не бях и съвсем шокиран. Природата на всички мъже има примитивна страна, включително и на контета като Фредрик Тобен, и когато вземе връх, тази тъмна страна се проявява по предвидим и много ужасен начин. Виждал съм какво ли не — изнасилвания, мъчения, отвличания, осакатявания, убийства и всичко останало от наказателния кодекс. Но сега за първи път се случваше престъпник да ми прати лично послание. А и аз бях загубил обичайното си хладнокръвие. „Той я е изнасилил.“ И го е правел — или си е мислил, че го прави — на мен.

Известно време двамата помълчахме — всъщност ревът на двигателите, вятъра и морето затрудняваше всякакви разговори, което напълно ме уреждаше.

Останах прав на руля, като се облягах на седалката. Вятърът вееше през разбитото стъкло, дъждът брулеше от всички посоки. Горивото бе на привършване, беше ми студено, дрехите ми бяха подгизнали, бях изтощен и разстроен от онова, което Тобен бе сторил с Ема. Бет изглеждаше странно мълчалива, дори вцепенена, и гледаше право напред към прииждащите вълни.

Накрая като че ли оживя, погледна назад през рамо и без да каже нито дума, се изправи и отиде на кърмата. Хвърлих поглед към нея и видях, че е коленичила и е извадила пистолета си. Вдигнах очи към морето, но видях единствено стените от бушуваща вода. После, когато се издигнахме на хребета на голяма вълна, на не повече от двайсетина метра зърнах мостика на яхтата на Тобен, която бързо ни настигаше. Взех решение и върнах дроселите назад, като оставих само толкова мощност, колкото да мога да управлявам яхтата. Бет чу, че ревът на двигателите отслабва, и ме погледна, после разбиращо кимна. Отново се обърна към преследвача ни и се прицели. Трябваше да се срещнем със звяра.

Тобен не бе забелязал внезапната промяна в скоростта ни и преди да го разбере, се приближи на пет метра, без да е извадил пушката и да е заел позиция. И Бет пак откри огън.

Извадих револвера си и притиснах с гръб руля, за да го Държа, докато се опитвам да се прицеля. Пушката на Тобен сочеше право към Бет от по-малко от пет метра.

В продължение на половин секунда като че ли всичко беше замръзнало — двата кораба, Бет, Тобен, аз и самото море. Стрелях. Неочаквано цевта на пушката на Тобен, очевидно насочена към Бет, се завъртя към мен и видях проблясъка приблизително в същия момент, в който яхтата му, оставена на волята на вълните, се наклони наляво. Куршумът прелетя надалеч от мен. Сега неговият кораб бе под прав ъгъл спрямо нашата кърма и аз го виждах през страничния прозорец на кабината. Той също ме забеляза и погледите ни се срещнаха. Стрелях още три пъти към кабината и страничният прозорец се пръсна. Когато отново погледнах, него го нямаше.

Зад туристическия кораб бе завързана плоскодънната лодка. Вече не се съмнявах, че Тобен има намерение да я използва, за да слезе на Плъм Айланд.

Прожекторът му отново ни освети. Бет стреля към него и при третия изстрел той избухна в дъжд от искри и стъкло.

Тобен не се отказваше и увеличи скоростта. Носът му се приближаваше към кърмата ни. Още малко и щеше да ни блъсне, но Бет извади от джоба си сигналния пистолет и стреля право в предното стъкло на кабината. Последва ослепително бяла фосфорна експлозия.

— Давай! Давай! — извика Бет.

Вече бях натиснал дроселите.

Видях, че мостикът на яхтата му е в пламъци, и се зачудих дали пък случайно не сме извадили късмет. Но после пламъците като че ли намаляха. От дванайсетина метра разстояние отново чухме пропукването на високоговорителя — гадното копеле пак искаше да ни каже нещо.

— Кори! Идвам за теб! И за теб, кучко! Ще ви убия и двамата! Ще ви убия!

— Мисля, че говори сериозно — казах на Бет.

— Как смее да ме нарича кучка!

— Ами… само те дразни, естествено. Никога не те е срещал, така че откъде може да знае, че си кучка? Искам да кажа — дали си кучка?

— Зная какво имаш предвид.

— Добре.

— Размърдай си задника, Джон. Пак се приближива.

— Добре. — Натиснах дроселите още напред, но голямата скорост правеше „Формулата“ нестабилна. Блъснахме се в следващата вълна толкова силно, че носът се изправи прекалено високо и ми се стори, че ще се преобърнем. Чух писъка на Бет и си помислих, че е отнесена зад борда, но когато отново заехме хоризонтално положение, тя се претърколи по палубата и се спря чак по средата на стълбите към каютата.

— Как си? — викнах.

Тя застана на четири крака и изпълзя горе.

— Добре съм…

Върнах дроселите назад и казах:

— Слез долу и си почини.

Бет поклати глава и се намести между нейната седалка и таблото.

— Ти внимавай за вълните и обозначенията. Аз ще внимавам за Тобен.

— Добре. — Помислих си, че може би е права и че би трябвало да опитам да направя кръг и да изляза зад него, вместо той пак да ни настигне. Ако си седеше в приятната суха кабина, Тобен може би нямаше да ни забележи и щяхме да го изненадаме. Но ако ни видеше, пак щяхме да се окажем пред дулото на пушката му.

Единственото ни преимущество беше скоростта ни, но както бяхме открили, бурята не ни позволяваше изцяло да се възползваме от него.

— Правилно разсъждаваш — казах на Бет.

Тя не отговори.

— Имаш ли още сигнални ракети?

— Още пет.

— Добре.

— Не съвсем. Загубих сигналния пистолет.

— Искаш ли да се върнеш и да го намериш?

— Писна ми от шегичките ти.

— И на мен. Но друго нямаме.

Известно време продължихме в мълчание през бурята, която още повече се усилваше, ако това изобщо бе възможно.

— Помислих си, че с мен е свършено — каза тя накрая.

Не можем да му позволим пак да се приближи толкова — отвърнах аз.

Бет ме погледна.

Той ме остави, за да стреля по теб.

Това е основният ми проблем. Винаги, когато някой тане само с един патрон, решава да стреля по мен.

Тя почти се усмихна, после изчезна долу и след минутка се върна с бира.

— Всеки път, когато направиш добро, получаваш по бира.

Не са ми останали много трикове. Още колко бири имаш?

— Две.

— Би трябвало да свършат работа.

Замислих се над възможностите си и осъзнах, че почти нямам такива. Сега оставаха само две пристанища — фериботният пристан на Ориент Пойнт и заливът на Плъм Айланд. Ориент Пойнт навярно вече беше от лявата ни страна, а до Плъм Айланд оставаха повече от три километра. Погледнах датчика за горивото. Стрелката бе на червено, но все още не докосваше нулата.

Морето вече беше толкова бурно, че през повечето време дори не можех да видя каналните обозначения. Знаех, че седнал високо в кабината си, Тобен ги вижда по-добре от нас. Внезапно ми хрумна, че той сигурно има радар и че тъкмо така ни е открил. Освен това сигурно имаше и дъл-бокомер, което много го улесняваше, дори да загубеше от поглед обозначенията. Накратко, „Сондра“ не можеше да се мери с „Есенно злато“.

Проклятие!

Вълните все по-често се разбиваха в носа и бордовете на яхтата и усещах, че натежаваме. Допълнителната тежест ни забавяше и водеше до преразход на гориво. Разбирах, че при тази скорост Тобен може да ни настигне. Разбирах също, че губим битката срещу морето и срещу него.

Хвърлих поглед към Бет. Тя усети, че я гледам, и очите ни се срещнаха.

— В случай че се обърнем или потънем — рече Бет, — искам да ти кажа, че наистина те харесвам.

Усмихнах се и отвърнах:

— Зная. — Погледнах я. — Извинявай. Не трябваше да…

— Гледай си руля и мълчи.

Отново погледнах датчика за горивото. Единственият ни шанс сега бе да дадем жега на двигателите и да видим как-во ще се получи. Стиснах дроселите и ги натиснах докрай напред.

Натежалата от водата яхта, отначало бавно после по-бързо набра скорост. Кърмата загребваше по-малко вода, но яхтата силно се блъскаше в прииждащите вълни. Всъщност толкова силно, че сякаш на всеки пет секунди се блъскахме в тухлена стена. Мислех си, че ще се разбием, но фибростъкленият корпус не се предаваше.

Номерът с пълната скорост ни помагаше да поддържаме курса и да не се наводним, но едва ли водеше до икономия на гориво. Нямахме обаче друг избор. В огромното царство на алъш-вериша аз бях заменил сигурното потъване за сигурното изчерпване на горивото. Страхотна сделка.

Но според опита ми с тези датчици — още откакто купих първата си кола — те показваха или че имаш повече гориво, отколкото ти е останало, или обратното. Не знаех как е този датчик, но скоро щях да разбера.

— Как е горивото? — попита Бет.

— Чудесно.

Тя се опита да внесе бодра нотка в гласа си.

— Искаш ли да спреш, за да налееш бензин и да питаш за пътя?

— Не. Истинските мъже не питат за пътя и имаме достатъчно гориво, за да стигнем до Плъм Айланд.

Бет се усмихна.

— Слез долу за малко — казах й аз.

— Ами ако се преобърнем?

— Вече сме прекалено тежки, за да се преобърнем. Ще потънем. Но аз ще те предупредя. Иди да си починеш.

Тя слезе в каютата. Извадих картата и поделих вниманието си между нея и морето. Далеч наляво зърнах проблясваща светлина и разбрах, че това трябва да е фарът на Ориент Пойнт. Ако сега завиех на север, навярно щях да успея да открия фериботните пристани на Ориент. Но между ферибота и фара имаше толкова много скали и плитчини, че трябваше да стане чудо, за да минем. Другата възможност беше да измина още около три километра и да се опитам да вляза в залива на Плъм Айланд. Но това означаваше да вляза в Плъмайландския пролив, който бе достатъчно коварен и при нормални условия. А по време на буря — или ураган — щеше да е… е, най-меко казано безумие.

Бет с олюляване се появи от каютата. Хванах я за ръката и я издърпах горе. Тя ми подаде шоколад.

— Благодаря.

— Водата долу стига до глезените — каза Бет. — Трюмните помпи продължават да работят.

— Добре. Яхтата вече е малко по-лека.

— Страхотно. Иди да си починеш долу. Аз ще карам.

— Добре съм. Как ти е малката драскотина?

— Наред. Как е малкият ти мозък?

— Оставих го на брега. — И докато ядях шоколада, й обясних възможностите ни.

Тя отлично ги разбра и отвърна:

Значи можем или да се разбием в скалите на Ориент Чоинт, или да потънем в Пролива, така ли?

Точно така. — Посочих датчика за гориво и казах: — тдавна минахме точката, от която няма връщане към Рийнпорт.

Мисля, че с това пропуснахме единствения си шанс.

— Май си права… Е? Ориент или Плъм Айланд?

— До Ориент има прекалено много препятствия — каза тя. — Освен това не виждам никакви канални обозначения за Ориент. Сигурно са откъснати от вълните.

Кимнах.

— Забрави и за Пролива — продължи Бет. — В тази буря оттам може да мине само океански лайнер. Ако имахме повече гориво, можехме да издържим, докато отмине най — лошото. Според мен нямаме никакви шансове.

Може би беше права. Веднъж Том и Джуди ми бяха казали, че инстинктивното желание да се насочиш към брега по време на буря е огромна грешка. Брегът е коварен, точно там вълните могат да разбият или да преобърнат яхтата ти или пък да те запратят в скалите. Всъщност по-безопасно е да излезеш в открито море, докато ти е останало гориво или платна. Но ние нямахме дори тази възможност, защото ни преследваше тип с пушка и радар. Нямахме друг шанс, освен да продължаваме напред и да видим какво ни кроят Господ и природата.

— Ще поддържаме същия курс и скорост — казах аз.

— Добре. Няма какво друго да направим… Какво…

Вдигнах очи към нея и видях, че гледа към кърмата.

Погледнах и аз, но не забелязах нищо.

— Видях го… Мисля, че го видях. Да! Точно зад нас е!

Изпсувах. Вече знаех, че кучият син сто на сто има радар. Радвах се, че не съм се опитал да го заобиколя. Още от самото начало той бе знаел къде сме.

Натиснах дроселите докрай и набрахме още по-висока скорост.

— Джон, той ни настига! — викна Бет.

Погледнах назад — беше на двайсетина метра зад нас, издигнал се върху хребета на огромна вълна. След пет минути, а навярно и по-малко, щеше да може да се прицели с пушката си право в нас, докато моят револвер и 9-милиметровият пистолет на Бет бяха абсолютно безполезни, освен ако не разчитахме на случайно попадение.

— Колко патрона са ти останали? — попита тя.

— Чакай да видя… барабанът побира пет… изстрелях четири… е, колко са останали?

— Престани да се шегуваш, по дяволите!

— Опитвам се да те ободря. — Чух от прекрасната уста на госпожа Пенроуз да излиза нещо не много цензурно, после тя викна:

— Можеш ли да накараш тази шибана яхта да се размърда по-бързо.

— Може би. Донеси отдолу нещо тежко и разбий предното стъкло.

Бет се спусна в каютата и се появи с пожарогасител, с който разби стъклото. После хвърли пожарогасителя през борда.

— С тази скорост не загребваме толкова много вода — казах аз, — а и помпите с всяка минута ни правят по-леки, така че ще наберем още малко скорост. Пък и изгаряме горивото и…

— Я стига уроци по физика!

Беше ядосана и това бе по-добре, отколкото тихата примиреност, която бях видял да я обзема преди малко. Добре е да си бесен, когато и човек, и природа се готвят да те очистят.

Бет направи още няколко курса до каютата и всеки път се връщаше с по нещо, което да хвърли през борда, за съжаление включително и бирата от хладилника. Успя да изнесе малък телевизор по стълбите и да го хвърли в морето. Хвърли също дрехи и обувки и си помислих, че ако Фреди ни изгуби от поглед, може би ще види изхвърлените вещи и ще реши, че сме потънали.

Набрахме малко по-висока скорост, но „Есенно злато“ ни настигаше и нямаше как да не обръщаме внимание на факта, че съвсем скоро Тобен щеше да започне да стреля.

— Колко патрона ти останаха? — попитах Бет.

— Девет.

— Само три пълнителя ли имаше?

— Само? Ти се мотаеш наоколо с проклетия си револвер с пет патрона и нямаш никакви резерви, а имаш дързостта да… — Неочаквано тя приклекна зад седалката, извади пистолета си и извика:

— Стреля! Видях проблясък от изстрел!

Хвърлих поглед назад и естествено, безстрашният шибан Фреди беше заел позиция за стрелба. Дулото на пушката отново проблесна. Да се стреляме помежду си от подхвърляните от бурята яхти е лесно — трудно е да улучиш нещо, така че все още не се тревожех чак толкова, но щеше да настъпи момент, в който и двата кораба щяха да се издигнат на хребета на някоя вълна, а Тобен имаше преимуществото на по-високата позиция и на дългата цев.

Бет беше достатъчно разумна, за да пести патроните си.

Видях фара на Ориент Пойнт точно наляво и много по-близо отпреди. Разбрах, че бурята ни е отнесла на север, въпреки че се опитвах да поддържам източен курс. Разбрах също, че ми е останало само едно нещо — и го направих. Завъртях руля силно наляво и яхтата се насочи къл Пролива.

— Какво правиш? — извика Бет.

— Отправяме се към Пролива.

— Джон, там ще потънем!

— Предпочиташ ли Тобен да ни застреля или да ни блъсне, да ни потопи и да се смее, докато ни гледа как потъва ме?

Тя не отговори.

Бурята идваше от юг и яхтата набра малко повече скорост веднага щом носът ни се насочи на север. След минута различих очертанията на Плъм Айланд напред и надясно. Наляво бе фарът на Ориент. Насочих се към точката между светлината и брега на Плъм Айланд — право към Пролива.

Отначало Тобен ни следваше, но когато вълните се усилиха и вятърът между двата бряга набра свръхзвукова скорост, го изгубихме от поглед и предположих, че се е отказал да ни гони. Бях съвсем сигурен, че зная какво ще направи после и накъде е поел. Надявах се, че след петнайсет минути ще съм жив, за да видя дали съм бил прав.

Вече бяхме точно насред Пролива между Ориент Пойнт на запад и Плъм Айланд на изток, залива Гарднърс на юг и Лонгайландския пролив на север.

Идеята да се опитам да вляза в плъмайландския залив изглеждаше почти смехотворна.

Бет успя да стигне до мен, намести се на капитанската седалка зад гърба ми, обви ме с ръце и крака. Аз стисках руля. Почти не можехме да разговаряме, но Бет зарови лице в шията ми и успях да чуя, че казва:

— Страх ме е.

Страх? Аз бях ужасен до мозъка на костите си. Това определено беше най-страшното нещо, случило се през целия ми живот, ако не смятате минаването ми под венчилото.

Вълните ни подхвърляха толкова силно, че напълно загубих ориентация. Имаше моменти, в които съзнавах, че сме буквално във въздуха, и усещах, че яхтата наистина може да се преобърне. Мисля, че по време на скоковете ни в стратосферата ни спаси единствено водният баласт в трюма.

Бет се вкопчи по-здраво в мен и ако не ни очакваше неминуема смърт от удавяне, може би щеше да ми е приятно. Сега обаче се надявах физическият допир малко да я успокои. Поне за мен бе така. Тя отново заговори в ухото ми:

— Ако паднем във водата, дръж се здраво за мен.

Кимнах. Отново си помислих за Тобен, който вече беше убил петима добри хора и скоро щеше да стане причина да загинат още двама. Не можех да повярвам, че този дребен лайнар наистина е причинил толкова много смърт и нещастие. Единственото ми обяснение бе, че ниските хора с мънички очи и голям апетит са безпощадни и опасни. Те наистина имат причина да упрекват света. Нали разбирате? Е, може би имаше и още нещо.

Така или иначе, вълните ни носеха през Пролива както си искаха. По някаква ирония, струва ми се, именно свирепоста на бурята ни помогна да оцелеем, както навярно и започналият прилив. Искам да кажа, че морето, вятърът и приливът ни тласкаха в северна посока и така избегнахме обичайните коварни вихри и вълни в Пролива. Натиснах дроселите и насочих яхтата на изток — доколкото можах.

Бет все още беше зад мен и продължаваше да ме стиска, но вече не толкова силно.

— Живи ли сме? — попита тя.

— Естествено — казах. И прибавих:

— Ти се държа много смело. Много спокойно.

— Бях вцепенена от страх.

— Няма значение. — Свалих едната си ръка от руля и стиснах дясната й длан, която беше залепена за стомаха ми.

Заобиколихме откъм подветрената страна на Плъм Айланд и носът остана отдясно. Сега можех да погледна в помещението на фара и видях зелена точица, която като че ли ни следеше. Насочих вниманието на Бет към нея и тя каза:

— Устройство за нощно виждане. Някой от хората на Стивънс ни наблюдава.

— Дано това да е цялата охрана, която са оставили на острова в такава нощ.

Плъм Айланд отчасти спираше вятъра и морето бе малко по-спокойно. На стотина метра от нас можехме да чуем разбиването на вълните в брега.

През проливния дъжд забелязах зад дърветата светлини и разбрах, че това е централната лаборатория. Следователно генераторите още работеха и това на свой ред означаваше, че въздушните филтри и пречистващите системи продължават да функционират. Наистина нямаше да е честно да оцелеем в бурята и след като стигнем на Плъм Айланд, Да умрем от антракс. Наистина.

Бет ме пусна, измъкна се от тясното си убежище между седалката и задника ми, застана до мен и се хвана за дръжката на таблото.

Според теб какво е станало с Тобен?

— Смятам, че е продължил покрай южния край на острова. Предполагам, си мисли, че сме мъртви.

— Навярно — отвърна Бет. — И аз така смятам.

— Да. Освен ако няма радиовръзка с някой на Плъм Айланд, който да научи от човека във фара, че сме оцелели.

— Смяташ ли, че има съучастник на Плъм Айланд?

— Не зная. Но скоро ще разберем.

— Добре… и къде отива сега Тобен?

— Може да иде само на едно място и то е точно тук, от тази страна на острова.

— С други думи, заобикаля от отсрещната страна и накрая пак ще се срещнем.

— Е, ще се помъча да избегнем срещата. Но ако иска да пусне котва и да слезе на брега с лодката, определено трябва да мине откъм подветрената страна.

— А ние ще слезем ли на острова?

— Надявам се.

— Как?

— Ще се опитам да изкарам яхтата на брега.

Бет отново извади картата и рече:

— Почти по целия бряг има скали и плитчини.

— Е, избери място, където няма никакви скали и плитчини.

— Ще опитам.

Още десетина минути продължавахме да се движим на изток. Погледнах датчика за горивото и видях, че стрелката вече е на нула. Знаех, че незабавно трябва да се насоча към брега, защото ако горивото свършеше, щяхме да останем на милостта на бурята и или отново да бъдем изхвърлени в открито море, или да се разбием в скалите. Но преди да слезем на брега исках поне само да зърна яхтата на Тобен.

— Джон, горивото свършва — съобщи Бет. — Най-добре да обърнеш към брега.

— След минута.

— Нямаме минута. Дотам са стотина метра. Обърни сега.

— Виждаш ли някъде яхтата?

— Не. Обърни към брега.

— След малко.

— Веднага. Досега правихме всичко както искаше ти. Стига вече.

— Добре… — Но преди да се насоча към брега, вятърът неочаквано спря и около нас се издигна невероятна стена от облаци. И още по-невероятно бе, че видях нощното небе, заобиколено от вихрещи се облаци, сякаш бяхме на дъното на кладенец. И видях и звездите, които си мислех, че никога повече няма да видя.

— Окото на бурята минава над нас — каза Бет.

Вятърът бе много по-слаб, за разлика от вълните. През кръглата дупка се процеждаше звездна светлина и можехме да видим брега и морето.

— Давай, Джон — рече тя. — Няма да имаме друга такава възможност.

И беше права. Вече виждах бушуващите вълни и можех да разчета времето, виждах и скалите, които се подаваха от водата, както и плитчините.

— Давай!

— Още малко. Наистина трябва да видя къде е слязло на брега онова копеле. Не искам да го загубя на острова.

— Джон, горивото ни свършва!

— Достатъчно е. Търси яхтата на Тобен.

Тя като че ли се примири с пълния ми идиотизъм и вдигна бинокъла, за да огледа хоризонта. Стори ми се, че й трябваше половин час, но навярно бяха минали само една-две минути. Накрая Бет посочи с ръка и извика:

— Там! — И ми подаде бинокъла.

Вгледах се в мрака и дъжда и естествено, на хоризонта се очерта силует, който можеше да е мостикът на Тобен, но можеше и да е купчина скали.

Когато се приближихме, видях, че определено е яхтата и че е сравнително неподвижна, което означаваше, че Тобен е пуснал поне две котви — от носа и от кърмата. Върнах бинокъла на Бет.

— Добре. Обръщаме към брега. Дръж се. Внимавай за скали и такива неща.

Тя коленичи на седалката си и се наведе напред, хванала се за рамката на разбитото предно стъкло. Смръщеното й лице ми подсказваше, че раната я боли.

Насочих носа към брега. Вълните започнаха да заливат кърмата и аз увеличих скоростта. Трябваше ми гориво за още около минута.

Брегът се приближаваше и се виждаше по-добре. Вълните, които се разбиваха в пясъка, бяха чудовищни и ревът им все повече се усилваше.

Плитчини право напред! — извика Бет.

Знаех, че не мога да завия навреме, затова натиснах дроселите докрай и прелетяхме през плитчината.

Брегът вече бе на по-малко от петдесетина метра и си помислих, че наистина имаме шанс. И изведнъж яхтата се бльсна в нещо много по-твърдо от пясъчна плитчина и чух характерния звук на разцепващо се фибростъкло. Половин секунда по-късно „Формулата“ се издигна над водата, после се спусна обратно с тъп звук.

Погледнах към Бет и видях, че продължава да се държи.

Сега се движехме много бавно и ясно си представях водата, която изпълва разбития корпус. Двигателите като че ли работеха равномерно и с пълна мощност. Прииждащите вълни ни тласкаха към брега, но подводното течение ни теглеше назад. Ако изобщо се придвижвахме напред, това ставаше съвсем бавно. Междувременно яхтата се пълнеше с вода и дори можех да видя, че най-долното стъпало към каютата вече е наводнено.

— Изобщо не напредваме! — извика Бет. — Ще трябва да доплуваме до брега!

— Не! Стой на яхтата. Ще изчакаме удобна вълна.

И ние зачакахме, като гледахме как брегът първо се приближава, а после пак се отдалечава. Обърнах се назад и най-после видях, че приижда огромна вълна. Изключих от скорост. Яхтата леко подскочи назад и хвана вълната точно под хребета й.

— Наведи се и се дръж здраво! — извиках.

Бет се хвърли долу и се вкопчи в основата на седалката си.

Вълната ни тласна напред с такава сила, че три хиляди и петстотин килограмовата „Формула“, пълна с още хиляди килограми вода, реагира като сламена кошница, попаднала в бушуваща река. Бях очаквал да бъдем изхвърлени на брега като на въздушна възглавница, но сега щяхме да изминем разстоянието дотам по въздуха.

Докато летяхме към острова, запазих достатъчно присъствие на ума, че да изключа двигателите — така яхтата нямаше да експлодира, разбира се, ако изобщо бе останало някакво гориво. Освен това не исках двете витла да ни откъснат главите.

— Дръж се! — извиках.

— Няма нужда да ми напомняш — отвърна Бет.

Стоварихме се върху заливания от вълните бряг с носа надолу. „Формулата“ се претърколи настрани и двамата скочихме от нея точно когато връхлетя нова вълна. Забелязах стърчаща над водата скала и се вкопчих в нея с една ръка, с другата прегърнах Бет през кръста. Вълната се разби и отстъпи назад. Изправихме се и си плюхме на петите към сушата. Бет притискаше с длан раната си.

Стигнахме до една от ерозиралите скали и започнахме Да пълзим нагоре по нея.

— Добре дошъл на Плъм Айланд — рече Бет.

— Добре заварила. — Някак си успяхме да се изкачим върху скалата и се отпуснахме в продължение на цяла минута по гръб. После седнах и погледнах към брега. Яхтата лежеше настрани и видях, че белият й корпус е разцепен. Когато течението я изтегли назад във водата, тя отново се претърколи и се изправи сама, след това пак се преобърна и следващата вълна я понесе към пясъка. — Не бих искал сега да съм на яхтата — казах на Бет.

— И аз, но не искам да съм и на този остров — отвърна тя.

— Излезли от морето — отбелязах аз, — но затова пък направо в тигана.

— Пак ли започваш с глупостите си? Имаш ли нещо против да млъкнеш за около пет минути?

— Ни най-малко.

Всъщност с радост посрещнах тишината след часове, прекарани сред рева на вятъра, дъжда и корабните двигатели. Наистина можех да чуя туптенето на сърцето си, пулсирането на кръвта в ушите си и хриптенето на белия си дроб. Чувах и някакъв тъничък гласец в главата ми, който казваше: „Пази се от дребни човечета с големи пушки“.