Аз, детективът

6.

Минаваше два след полунощ и вече започвах да ставам кривоглед от четене на компютърните разпечатки на семейство Гордън. Бях си направил каничка кафе в голямата стара кухня на вуйчо Хари и седях на кръглата маса до прозореца към залива.

Вуйчо Хари и вуйна Джун бяха проявявали благоразумието никога да не канят на гости целия род Кори, но от време на време канеха мен, брат ми Джим или сестра ми.

— През март ли?

— Да.

— За 25 000 долара?

— Да… но какво общо има това с…

— Къде е този парцел, госпожо?

— А… това е една прекрасна скала над Пролива.

— Разбирам. Къща ли са искали да си построят?

— Не. Не могат да строят там. Продадох правата за строеж на общината.

— Което означава?

— Което означава… това е план за запазване на земята.

Продавате правото за строеж, но продължавате да сте собственик. Така че земята остава незастроена. Може да се използва само за земеделие.

— Разбирам. Следователно семейство Гордън не е можело да си построи къща на тази скала?

— Господи, не. Ако там можеше да се строи, парцелът щеше да струва над 100 000 долара. Общинските власти ми платиха да не строя. Това е рестриктивен договор, който върви заедно със земята. Добър план.

— Но можете да продавате самия парцел?

— Да, така и направих. За 25 000 долара. Семейство Гордън знаеха, че там не може да се строи.

— Можели ли са да откупят правото за строеж?

— Не. Продадох правата за вечни времена. Тъкмо такавае целта на плана.

— Добре… — Помислих си, че сега разбирам какво са направили Том и Джуди — бяха си купили чудесен парцел на Саунд Вю на цена, по-ниска от пазарната, защото нямаха право да го застрояват. Но можеха да го използват за земеделие. Досетих се, че увлечението на Том по местното лозарство го е довело до голямата идея — винарни „Гордън“. В такъв случай очевидно между тази сделка и убийството нямаше връзка. — Извинете, че ви събудих, госпожо Уили — казах. — Благодаря за съдействието.

— Моля. Надявам се да откриете убиеца.

— Сигурен съм, че ще го открием. — Затворих, обърнах се, после отново се обърнах и пак набрах номера. Тя отговори и аз казах: — Извинете, още един въпрос. Парцелът подходящ ли е за лозарство?

— Божичко, не. Той е точно на Пролива, прекалено е наоткрито и е твърде малък. Площта му е само един акър и е на склон, който се спуска петнайсетина метра до плажа. Много е красиво, но там не расте нищо друго освен храсталаци.

— Разбирам… казаха ли ви за какво им е?

— Да… споменаха, че искали свой собствен склон, който да гледа към водата. Място, където да поседят и да погледат морето. Бяха прелестна двойка. Толкова е ужасно!

— Да, госпожо. Благодаря ви. — Затворих.

Така. Искали са място, където да поседят и да погледат морето. За двайсет и пет хилядарки биха могли да си платят таксата за паркинг в щатския парк „Ориент Бийч“ пет хиляди пъти и през следващите осем години да си гледат морето колкото си искат. И пак щяха да им останат пари за хотдог и бира. Не са си направили сметката.

Помислих малко. Мислих, мислих. Е, може и да не си бяха направили сметката. Те бяха романтична двойка. Но двайсет и пет хилядарки? Това бе почти всичко, което имаха. И ако ги бяха преместили на служба другаде, как биха се избавили от акър земя, на която не може да се строи или да се отглежда нищо? Кой друг би бил толкова луд, че да плати 25 000 долара за безполезна собственост?

Така. Може би имаше нещо общо с морския трафик на дрога. В това имаше логика. Трябваше да хвърля един поглед на тази земя. Зачудих се дали някой вече е открил покупката сред документите на жертвите. Чудех се също дали семейство Гордън имат банков сейф и какво е съдържанието му. Трудно е, когато в два часа през нощта те мъчат въпроси, когато се носиш високо върху кофеинови облаци и никой не иска да си приказва с теб.

Налях си още кафе. Прозорците над умивалника бяха отворени и чувах как нощните създания пеят септемврийските си песни — последните скакалци и дървесни жаби, кукумявка и някаква друга нощна птица, която чуруликаше в мъглата, носеща се от Грейт Пеконик Бей.

Тукашната есен е повлияна от големите водни басейни, които запазват лятната си топлина до ноември. Страхотно за гроздето. Чудесно време за морски разходки чак докъм Деня на благодарността3. От време на време през август, септември или октомври има урагани, през зимата бушуват странни североизточни вихри. Но като цяло климатът е благодатен, има безброй заливчета и мъглите са често явление: идеално място за контрабандисти, пирати, незаконни трафиканти на алкохол и в наше време — за наркотрафиканти.

Стенният телефон иззвъня и аз съвсем ирационално си помислих, че може да е Маргарет. После си спомних, че трябваше да ми се обади Макс, за да ми съобщи за пътуването до Плъм Айланд. Вдигнах слушалката и казах:

— Пица Хът.

След секунда смутено мълчание Бет Пенроуз заекна:

— Ало…

— Ало.

— Събудих ли те?

— Няма нищо, и без това трябваше да стана, за да вдигна телефона.

— Адски стар виц. Макс ме помоли да ти се обадя. Ще вземем ферибота в осем сутринта.

— Има ли по-ранен?

— Да, но…

— Тогава защо трябва да оставяме някой да стигне преди нас на острова и да има възможност да скрие следите?

— Ще ни придружава шефът на охраната на Плъм Айланд Пол Стивънс — без да отговаря на въпроса ми, каза тя.

— Кой ще пътува с по-ранния ферибот?

— Не зная… виж, Джон, даже да има какво да крият, не можем да направим почти нищо. В миналото са имали известни проблеми и са много опитни в замаскирането на следите. Отиваме там просто да видим онова, което те искат да видим, да чуем онова, което те искат да чуем, и да разговаряме с хората, с които те искат да разговаряме. Не разчитай прекалено много на това пътуване.

— Кои ще бъдем?

— Аз, Макс, Джордж Фостър и Тед Наш. — Тя замълча, после попита:

— Знаеш ли къде е фериботът?

— Ще се оправя. Какво правиш в момента?.

— Приказвам си с теб.

— Защо не наминеш насам? Оглеждам едни тапети. Нуждая се от твоето мнение.

— Късно е.

Това звучеше почти като „да“, което ме изненада. Продължих да я притискам.

— Можеш да спиш тук и сутринта заедно ще идем до ферибота. Ще изглежда направо прелестно.

— И това ще преживеем.

— Ще си помисля. Откри ли нещо в компютърните разпечатки?

— Ела и ще ти покажа големия си удар.

— Престани.

— Ще дойда да те взема.

— Прекалено късно е. Уморена съм. И съм по… облечена съм за сън.

— Още по-добре.

Чух я как дълбоко и търпеливо си поема дъх. После каза:

— Реших, че наистина си открил някакви улики във финансовата им документация. Може да не търсиш достатъчно усърдно. Или да не знаеш какво правиш.

— Навярно.

— Нали се договорихме да си обменяме информация.

— Да, помежду си. Но не и с целия свят.

— Какво?… А… разбирам.

И двамата знаехме, че когато работиш с федералните, те ти лепват подслушвател на телефона още през петте минути, докато се запознавате. Когато подслушват свои хора, дори не си правят труда да искат съдебно нареждане. Съжалих, че бях телефонирал на Маргарет Уили.

— Къде е Тед? — попитах.

— Откъде да зная?

— Заключи си вратата. Той отговаря на описанието на един изнасилвач убиец, когото издирвам.

— Стига с тези глупости, Джон. — Тя затвори.

Прозях се. Макар да бях разочарован, че детектив Пенроуз не пожела да намине, изпитвах и известно облекчение. Наистина вярвам, че медицинските сестри слагат бром, селитра или нещо такова в десерта на мъжете. Може би трябваше да ям повечко месо.

Изключих кафеварката, натиснах ключа на лампата и излязох от кухнята. Прекосих на тъмно голямата самотна къща, минах през полирания дъбов вестибюл, изкачих се по витата скърцаща стълба и тръгнах по дългия коридор към стаята с висок таван, в която бях спал като момче.

Докато се събличах, размишлявах за събитията от деня и се мъчех да реша дали наистина искам да се събудя за онзи ферибот в осем сутринта.

От една страна, харесвах Макс и той ми беше поискал услуга. Второ, харесвах семейство Гордън и исках да направя услуга и на тях, своего рода да им се отплатя за приятната компания, виното и пържолите в момент, в който не се чувствах в най-добра форма. Трето, не харесвах Тед Наш и изпитвах детинско желание жестоко да го преца-кам. Четвърто, адски харесвах Бет Пенроуз и имах присъщото на възрастните желание да… както и да е. И после идвах аз, а аз бях отегчен… Не, не бе това. Опитвах се да докажа, че още не съм за изхвърляне. Засега успявах. И накрая, макар и определено не на последно място, идваше незначителният проблем с чумата, черната смърт, червената смърт, многоликата опасност или каквото и да е друго вероятността това да е последната есен, която всички ние щяхме да видим на земята.

Поради всички тези причини знаех, че в осем сутринта трябва да съм на ферибота за Плъм Айланд, а не в леглото, завит презглава, както когато бях дете и ми предстоеше нещо неприятно…

Застанах гол пред големия прозорец и се загледах в мъглата, която се издигаше от залива, призрачно бяла на лунната светлина, плъзнала нагоре през тъмната морава към къщата. Някога това ме плашеше до смърт. Плаши ме и сега. Усетих, че ме побиват тръпки.

Дясната ми ръка несъзнателно се повдигна към гърдите ми и пръстите ми опипаха входната рана на куршум номер едно, после плъзнах длан надолу към корема, където вторият или може би третият изстрел беше разкъсал някога стегнатите ми мускули, бе преминал през вътрешностите ми, беше ми строшил таза и бе излязъл отзад. Последният куршум прониза левия ми прасец, без да остави сериозни поражения. Хирургът каза, че съм имал късмет. И беше прав. Двамата с партньора ми Дом Фанели хвърляхме чоп, за да видим кой ще иде да купи кафе и понички и той загуби. Това му струваше четири долара. Бе щастливият ми ден.

Някъде в залива прозвуча сирена и аз се зачудих кои ли би излязъл в това време и в този час.

Извърнах се от прозореца и проверих дали будилникът ми е нагласен, после се уверих, че 45-калибровият автоматичен пистолет, който държа на нощното шкафче, е пълен.

Метнах се в леглото и подобно на Бет Пенроуз, Силвестър Максуел, Тед Наш, Джордж Фостър и много други тази нощ, се зазяпах нагоре към тавана и се замислих за убийството, смъртта, Плъм Айланд и чумата. Представих си пиратското знаме, което се развява в нощното небе с белия си ухилен череп.

Хрумна ми, че единствените хора, които тази нощ почиват в мир, са Том и Джуди Гордън.