Аз, детективът

27.

Към пладне наминах покрай цветарския магазин и оставих нощното гърне. Не бях закусвал, затова поканих Ема на обед, но тя каза, че била заета. Петъците в цветарството били натоварени дни — събирания, вечери и така нататък. Освен това имало три погребения, които по характера си са непредвидими събития. Имала постоянна поръчка от винарните „Тобен“ всеки уикенд да зарежда с цветя ресторанта и фоайето им. И разбира се, следващата вечер беше голямото соаре на Фредрик.

— Плаща ли си сметките? — попитах.

— Не. Затова му го казах направо. В брой или с кредитна карта. Никакви чекове. И го отрязах за поръчките за дома му.

Каза го по начин, който предполагаше, че би искала да отреже нещо повече.

Тръгнах си и се поразходих. Характерът на кратката ни връзка някак си се бе променил. Тя определено се държеше малко хладно. Жените си имат начини да те смразят и ако се опиташ да ги стоплиш, просто смъкват още повече температурата. За тази игра трябват двама и картите вече са белязани, затова винаги предпочитам да не играя.

Купих си сандвич и бира, върнах се в джипа и отидох на скалата на Том и Джуди. Поседях там и си изядох обяда. Ридовете на капитан Кид. Невероятно. И не изпитвах никакви съмнения, че числото 44106818, което беше част от историята, по някакъв начин е щяло да бъде свързано с ерозиралия участък от скалата, където са щели да открият съкровището — четирийсет и четири крачки или четирийсет и четири градуса, десет крачки или десет градуса, или нещо подобно. Можеш да си играеш с числата и тяхното значение и накрая да стигнеш до място по твой собствен избор.

— Страхотни сте били двамата. Адски ми се иска да ми се бяхте доверили. Сега нямаше да сте мъртви.

Сякаш в отговор, някъде наблизо изчурулика птичка.

Изправих се на скалата и с бинокъла си погледнах към фермите и лозята на юг, докато не забелязах Кулата на Тобен Ужасния, която се издигаше над ледниковата равнина, най-високото нещо в целия район — вторият пенис на лорд Фреди.

— Лайнар такъв — гласно казах аз.

Реших, че ми се иска да се махна надалеч — надалеч от телефона, от къщата, от Бет, Макс, Ема, ФБР, ЦРУ, от шефовете ми и дори от приятелите ми в Ню Йорк. Когато погледнах през Пролива към Кънектикът, ми хрумна да ида до казиното „Фоксуудс“.

Слязох от скалата и подкарах към ферибота на Ориент. Пътуването мина приятно, Проливът бе спокоен и след час и двайсет минути с джипа ми бяхме в Ню Лондон, Кънектикът.

Потеглих към „Фоксуудс“, огромното казино и хотел насред пустошта — всъщност на земята на племето машантукет пекуот. Взех си стая в хотела, купих си необходимите ми тоалетни принадлежности, качих се в стаята, разпечатах четката си за зъби, после слязох в казиното да се срещна със съдбата си.

Имах голям късмет на двайсет и едно, излязох на нула на ротативните, загубих малко на зарове и на рулетка. До осем вечерта бях на загуба само с около две хиляди долара. Страхотно забавление.

Опитах се да се поставя на мястото на Фреди Тобен — разхождам се с гадже под ръка, олеквам с по десет бона на уикенд, винарната работи, но не достатъчно бързо. Целият ми свят скоро ще се разсипе. И все пак аз продължавам в същия дух и дори ставам по-безразсъден с хазарта и пилеенето, защото скоро ще ударя джакпота. Не този джакпот във „Фоксуудс“, а джакпотът, който е бил заровен от триста години и аз зная къде е, а той е мъчително близо, навярно мога да видя къде е заровен, когато минавам покрай Плъм Айланд с яхтата си. Но не мога да взема това съкровище без помощта на Том и Джуди Гордън, на които съм се доверил и които съм привлякъл за свои партньори. И аз, Фредрик Тобен, съм направил добър избор. От всички плъмайландски учени и служители, които съм срещал, Том и Джуди са тъкмо онези, които искам да привлека — млади, умни, сериозни, имат усет и най-важно, проявяват вкус към добрия живот.

Реших, че Тобен е привлякъл семейство Гордън скоро след пристигането им тук, както свидетелстваше фактът, че четири месеца по-късно те се бяха пренесли от къщата недалеч от ферибота в сегашната си къща до морето. Това беше станало по предложение на Тобен, също както и купуването на яхтата.

Очевидно Фредрик Тобен бе дебнал плъмайландската си връзка и навярно беше отхвърлил доста кандидати. Предполагах, че е имал друг партньор от острова, но нещо се беше объркало и този човек или тези хора сега бяха мъртви. Трябваше да проверя дали преди две-три години някой от служителите не е бил постигнат от преждевременна смърт.

Осъзнах, че проявявам към Фредрик Тобен неприемлива предубеденост — че наистина искам той да е убиецът. Не Емане Макс, не Цолнър, даже не Стивънс. Фредрик Тобен.

Колкото и да се опитвах да поставя други в ролята на убиец, Тобен все ми беше в главата. Без да го заявява гласно, Бет подозираше Пол Стивънс и ако всички останали улики при двамата бяха еднакви, имаше по-голяма вероятност да е той. Мислите ми за Тобен бяха прекалено свързани с чувствата ми към Ема. Просто не бях в състояние постоянно да не, си представям как двамата се чукат. Искам да кажа, че от десетина години не се бях чувствал така.

Не исках прибързано да обвинявам Фреди, но реших да продължа с предположението, че го е извършил той, и да видя дали ще успея да събера достатъчно солидни доказателства срещу него.

Колкото до Пол Стивънс, той спокойно можеше да е замесен, но ако Тобен го беше привлякъл, защо му бяха нужни семейство Гордън? А ако Стивънс не участваше в играта, дали се досещаше за нея? Дали като лешояд не чакаше дасе спусне и да грабне дела си след като дългата, тежка работа по лова вече бе свършена от други? Или пък Стивънс действаше сам? Сигурно бих могъл да събера обвинения срещу Стивънс, който познаваше Плъм Айланд, имаше възможност, оръжие, ежедневна близост до жертвите и най-вече личностни данни да разработи плана и да убие партньорите си. Може би, ако имах късмет, щях да осигуря електрическия стол и на Стивънс, и на Тобен.

И после имаше вероятност някой друг…

Мислех за всичко онова, което се беше случило преди семейство Гордън да намерят смъртта си с пръснати черепи. Можех да видя Том, Джуди и Фредрик, и тримата живеещи прекалено нависоко, пилеещи прекалено много, едновременно отчаяни и уверени в успеха на предприятието си.

Бяха педантично точни в полагането на основата за така нареченото откриване на съкровището. Интересно, че бяха решили да не го заравят в имението на Тобен край морето. Бяха решили да използват местна легенда — Ридовете на капитан Кид. Разбира се, после са щели да съобщят, че издирването им ги е довело точно до това конкретно място и да признаят, че са измамили бедната Маргарет Уили, която е щяла да се спука от яд, че е продала земята, и да е убедена, че Тад я наказва. Семейство Гордън са щели да й подарят някой накит като утешителна награда.

При разследването на убийство често търсех най-простото обяснение и в случая то беше наистина просто — алчност. Фреди не бе човек, който да дели с други, а дори да е бил готов на това, чудех се дали съкровището е било достатъчно, за да покрие дълговете му и да спаси винарната му. Неговият дял със сигурност е нямало да бъде повече от петдесет процента, приблизително същото се отнасяше за дела на държавата и щата. Даже съкровището да струваше десет милиона долара, Фреди би получил най-много два и половина. Абсолютно недостатъчно за такъв прахосник. А ако имаше друг партньор — жив, като Пол Стивънс — семейство Гордън определено трябваше да си идат.

Но все още оставаха въпроси без отговор — ако приемех, че Том и Джуди са открили съкровището на Плъм Айланд, дали бяха взели цялото със себе си в деня, в който бяха срещнали края си на собствената си задна тераса? Дали съкровището е било в сандъка за лед? И къде беше оригиналният сандък, който трябваше да бъде заровен и открит по начин, който да задоволи любопитния археолог или представителя на държавната хазна?

Докато мислех за всичко това, не обръщах внимание на колелото на рулетката. Рулетката е добра за хора с проблеми, защото изобщо не изисква мислене — също като ротативката, тя си е чиста проба късмет. Но при ротативките можеш да разчетеш темпото на загубите си и да прекараш нощта в умопомрачено състояние с увиснала челюст пред едноръките бандити, без да загубиш много повече от джобните си пари. При рулетката обаче с минимален залог от десет долара и с бързо крупие и залагащи, можеш светкавично да загазиш.

Изправих се, взех още пари с кредитната си карта и отидох да потърся приятелска игра на покер. Ах, какво само не правя в името на работата си!

Справих се добре на масата за покер и към полунощ отново бях на минус две хиляди плюс малко дребни. Освен това умирах от глад. Взех си бира и сандвич от едно от момичетата на бара и поиграх покер до един след полунощ, без да загубя или спечеля.

Отеглих се на един от баровете и преминах на скоч. Гледах повторението на новините по телевизията, в които изобщо не споменаха за убийството на семейство Гордън.

Отново преповторих мислено случая — от момента, в който Макс се бе появил на верандата ми. И в същото мреме мислех за любовния си живот, за работата си и така нататък, което в крайна сметка ме изправи пред въпроса накъде отивам.

И така, към два след полунощ бях с две хиляди долара! по-беден, бях сам, но не и самотен, бях малко на градус, предполагаше се, че трябва да съм три четвърти физически и може би сто процента умствено негоден, и спокойно можех да се самосъжалявам. Вместо това се върнах при рулетката. Нямах късмет в любовта, следователно трябваше да имам късмет в хазарта.

В три сутринта, олекнал с още хиляда долара, отидох да си легна.

В събота сутринта се събудих с отдавна познатата ми странна дезориентираност. Понякога може да ми помогне жената до мен, но такава нямаше. Главата ми се проясни и ги спомних къде съм, спомних си, че индианците машан-тукет пекуот ме бяха скалпирали — или навярно би трябвало да кажа, че бях получил финансово предизвикателство от своите местни американски братя.

Взех душ, облякох се, взех си четката за зъби и закусих в казиното.

Навън започваше поредният прекрасен късен летен, почти есенен ден. Може би това беше циганско лято. Седнах в джипа си и поех на юг към Ню Лондон.

В северните покрайнини на града спрях до първия сервиз и попитах за посоката. Петнайсет минути по-късно бях на Риджфийлд Роуд, улица, минаваща сред приятни ново-английски дъсчени къщи с доста големи поземлени имения. Районът бе полуселски и трудно можех да преценя дали човек трябва да е богат, за да живее тук. Къщите бяха средно големи и автомобилите средно скъпи, затова реших, че и притежателите им са хора от средна ръка.

Спрях на номер седемнайсет, типична бяла дъсчена къща в стил „Кейп Код“, разположена на трийсетина метра от пътя. Слязох от джипа, минах по пътеката и позвъних на вратата.

Докато чаках, се огледах. На отбивката нямаше автомобил. Освен това не се виждаха детски играчки, затова заключих, че господин Стивънс или не е женен, или че е женен, но няма деца, или че е женен и децата му са пораснали, или пък че е изял децата си. Страхотен съм по дедукцията, нали така?

Забелязах също, че мястото е прекалено подредено. Искам да кажа, че изглеждаше така, сякаш тук живее някой с болен, фашистки и дисциплиниран ум.

На звъненето ми не отговори никой, затова отидох при долепения до къщата гараж и надникнах през страничния прозорец. Нямаше кола. Заобиколих към моравата отзад, която се простираше на петдесетина метра и стигаше до гора. Имаше приятна, настлана с плочи веранда, скара, дворни мебели и така нататък.

Отидох до задната врата и надникнах през прозореца в спретнатата и чиста провинциална кухня.

Сериозно обмислих един бърз взлом, за да преровя къщата и навярно да открадна дипломата на господин Стивънс за разнообразие, но докато оглеждах мястото, забелязах, че на всички прозорци има аларми. Под стрехата вдясно от мен имаше наблюдателна камера, която се въртеше на сто и осемдесет градуса. Този тип си разбираше от работата.

Върнах се отпред, влязох в джипа и набрах номера на Стивънс. Включи се войс мейл и ми даде няколко възможности, свързани с домашния му факс, домашния му и-мейл, номера на пейджъра му, адреса на пощенската му кутия, служебния му телефон, служебния му факс, служебния му и-мейл и накрая ми предложи да оставя съобщение след втория сигнал. Не бях имал толкова възможности за избор, откакто се бях изправял пред автомат за презервативи. Натиснах числото три на телефона ми, получих номера на пейджъра на Стивънс, набрах го, оставих номера на клетъчния си телефон и затворих. Минута по-късно телефонът ми иззвъня и аз отговорих:

— Водоснабдяване, Ню Лондон.

— Да, тук е Пол Стивънс. Позвънихте на пейджъра ми.

— Да, сър. Спукала се е главната тръба през къщата ви на Риджфийлд Роуд. Искаме да сложим помпа в мазето ви, за да не се наводни.

— Добре… В момента съм в колата си… Мога да пристигна след двайсет минути.

— Чудесно. — Затворих и зачаках.

Около пет минути по-късно — не двайсет — в отбивката спря сив форд „Ескорт“ и от него излезе Пол Стивънс по черни панталони и тъмнокафяво яке.

Излязох от джипа и се срещнахме на предната морава на къщата му. Той топло ме поздрави с думите:

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Просто се разхождах насам и реших да се отбия.

— Махай се от къщата ми!

Мили Боже! Не бях очаквал такова отвратително посрещане.

— Наистина не обичам да ми говорят така — отвърнах.

— Ти ми прееба… развали ми половината шибана сутрин…

— Виж, приятел…

— Мамка ти, Кори. Разкарай се!

Това наистина беше съвсем различен господин Стивънс от онзи на Плъм Айланд, който, ако не приятелски, поне се бе държал учтиво. Разбира се, тогава той трябваше да е учтив. Сега тигърът беше в собствената си клетка и укротителите му ги нямаше.

— Почакай малко, Пол…

— Глух ли си? — Казах да се разкараш оттук. И между другото, тъпо лайно такова, тук има кладенец. А сега изчезвай.

— Добре. Но трябва да взема партньорката си. — Посочих към къщата. — Бет Пенроуз. Тя е отзад.

— Качвай се в шибаната си кола. Аз ще я доведа. — Той се обърна и тръгна към задния двор, после извика през рамо:

— Би трябвало да поискам да арестуват и двама ви за незаконно нахлуване в чужда собственост. Имате късмет, че не започнах да стрелям още от колата.

Обърнах се и закрачих към джипа. Погледнах през рамо навреме, за да видя, че Стивънс завива зад ъгъла на гаража.

Затичах се през моравата, пресякох отбивката и го настигнах до другия край на къщата, тъкмо преди да завие към задния двор. Той ме чу, завъртя се и се пресегна да извади пистолета изпод мишницата си, но прекалено късно. Ударих го по брадичката с юмрук и Стивънс изсумтя и полетя назад с разкривени крака. Сцената беше почти комична.

Коленичих до бедния Пол, претърсих го и открих малкия му специален пистолет за събота следобед — 6,5–милиметрова берета — пъхнат във вътрешния джоб на якето му. Извадих пълнителя, изпразних го и прибрах патроните в джоба си. Изпразних патронника, вкарах пълнителя и върнах оръжието на мястото му.

Прегледах портфейла му — малко пари, кредитни карти, шофьорска книжка, медицинска карта, служебна карта от Плъм Айланд и разрешително за носене на оръжие, издадено от Кънектикът и включващо „Беретата“, колт 45-и калибър и магнум .357. Нямаше снимки, телефонни номера, визитни картички, ключове, презервативи, лотарийни билети, изобщо нищо интересно освен факта, че притежаваше два едрокалибрени пистолета, които можехме и да не открием, ако не го бях съборил в безсъзнание и не му бях претърсил портфейла.

Така или иначе, върнах портфейла на мястото му, изправих се и търпеливо го зачаках да се възстанови и да се извини за поведението си. Но той просто лежеше по гръб, претърколил настрани тъпата си глава, и от устата му излизаха замаяни звуци. Кръв не се виждаше, но на мястото, където го бях ударил, започваше да избива червено петно. По-късно щеше да посинее и накрая да стане интересно лилаво.

Отидох до навития градински маркуч, завъртях кранчето и напръсках господин Стивънс. Това като че ли помогна и той с мъка се изправи на крака, като плюеше, клатеше се и така нататък.

— Намери ли партньорката ми? — попитах го.

Той изглеждаше объркан, което ми напомни за самия мен сутринта, когато се събудих с тежка форма махмурлук. Бих могъл да му съчувствам. Наистина.

— Кладенец. Божичко, изобщо не се сетих за това. Я ми кажи, Пол, кой уби Том и Джуди?

— Мамка ти.

Отново го напръсках и той си закри лицето с ръка. Пуснах маркуча на земята и се приближих до него.

— Кой уби приятелите ми?

Стивънс си избърса лицето с ъгълчето на якето си, после като че ли си спомни нещо и дясната му ръка се скри във вътрешния му джоб, за да се появи отново с онази детска играчка.

— Копеле такова! — каза той. — Ръцете на тила.

— Добре. — Сложих си ръцете на тила и това като че ли го накара да се почувства малко по-добре.

Сега Стивънс разтриваше челюстта си и ясно се виждаше, че го боли. Очевидно постепенно осъзнаваше, че са го измамили, ударили и полели с маркуча. Изглеждаше така, като че ли започва да побеснява — най вече от самонавиване.

— Свали си сакото — каза той.

Подчиних се и отдолу се показа личния ми 38-калибров пистолет в кобура под мишницата ми.

— Пусни сакото, бавно разкопчай кобура и го остави да падне на земята.

Направих каквото ми каза.

— Носиш ли нещо друго? — попита ме Стивънс.

— Не.

— Повдигни си крачолите.

Повдигнах си крачолите и му показах, че нямам кобур на глезена.

— Обърни се и си повдигни ризата — каза той.

Обърнах се, повдигнах си ризата и му показах, че нямам кобур на кръста.

Обърни се.

Обърнах се с лице към него. — Ръцете на тила. Сложих си ръцете на главата.

— Отдръпни се от пистолета си.

Пристъпих напред.

— Коленичи.

Коленичих.

— Мамка ти, копеле — каза Стивънс. — За кои се мислиш, по дяволите, като идваш тук и нарушаваш спокойствието и гражданските ми права? — Беше наистина, ама наистина бесен и прекалено груб.

В тази работа е едва ли не закон виновните да се обявяват за невинни, а невинните да се вбесяват и да отправят всевъзможни заплахи със закона. Уви, господин Стивънс, изглежда, попадаше в категорията на невинните. Оставих го малко да се поуспокои.

Накрая успях да взема думата и го попитах:

— Е, имаш ли поне някаква представа кой би могъл да го е извършил?

— И да имах, нямаше да ти кажа, кучи сине.

— Някаква представа защо са ги убили?

— Недей да ме разпитваш, лайнар такъв! Затвори си шибаната уста.

— Това означава ли, че не мога да разчитам на съдействието ти?

— Млъквай! — Той се замисли за миг, после каза: — Битрябвало да те застрелям за нахлуване в чужда собственост, тъпо копеле. Ще си платиш за това, че ме удари. Би трябвало да те съблека гол и да те оставя в гората. — Отново започваше да се самонавива и ставаше много изобретателен по отношение на това как да ми отмъсти.

Краката ми започнаха да изтръпват, затова се изправих.

— На колене! На колене! — изкрещя Стивънс.

Тръгнах към него. Той насочи беретата право към слабините ми и натисна спусъка. Премигнах, въпреки че оръжието беше празно.

Стивънс разбра, че е направил нещо много лошо, като се е опитал да ми пръсне топките с празен пистолет, и просто продължи да зяпа беретата.

Този път му приложих саблен удар с лявата си ръка, тъй като не исках пак да наранявам челюстта му. Надявах се, че ще ми е благодарен, когато се свести.

Така или иначе, Стивънс се строполи на тревата.

Знаех, че когато се свести, ще се чувства ужасно и тъпо, че ще е засрамен и прочее. Съчувствах му. Е, може пък и да не му съчувствах. Във всеки случай, след втория нокдаун той нямаше да ми даде доброволно някаква информация и не мислех, че ще успея да го измамя или да го придумам да говори. Не може да става и дума да прилагам мъчения, макар че се изкушавах.

Както и да е, взех си пистолета, кобура и сакото и после, какъвто съм си майтапчия, завързах връзките на обувките му една за друга.

Върнах се при джипа и потеглих, като се надявах, че ще успея да се отдалеча на известно разстояние преди господин Стивънс да се свести и да повика ченгетата.

Докато шофирах, се замислих за Пол Стивънс. Определено бе луд. Но дали беше убиец? Не ми изглеждаше такъв, но все пак в него имаше нещо… той знаеше нещо. Бях убеден в това. И каквото и да знаеше, го пазеше за себе си, а това означаваше, че или предпазва някого, или го шантажира, или че се опитва да измисли как да спечели нещо от информацията си. Във всеки случай сега той бе най-меко казано враждебно настроен свидетел.

Затова вместо да взема нюлондонския ферибот за Лонг Айланд — което би могло да ме включи в списъка за общонародно издирване и да ми докара проблеми с кънектикътската полиция, — аз се отправих на запад по живописни обиколни пътища, като слушах по радиото някаква тъпа станция с филмови мелодии.

Междувременно ме болеше дясната ръка, а лявата започваше да изтръпва. Всъщност кокалчетата на дясната ми ръка бяха малко подути. Божичко!

— Остарявам. — Стиснах юмруци. Ох!

Клетъчният ми телефон иззвъня. Не отговорих. Пресякох границата и навлязох в щата Ню Йорк, в който имах повече възможности да излъжа ченгетата, ако им скимнеше да се занимават с мен. Минах по моста „Уайтстоун“ и запях:

— Мостът „Ема Уайтстоун“. — Влюбен съм, влюбен съм, влюбен съм в прекрасно момиче! — Обичам сантименталните филмови песни.

От моста поех по магистралата на изток. Този път е много заобиколен, но трябваше да избегна ферибота, още повече че не можех да преценя как ще реагира на второто си поваляне в собствения си заден двор Пол Стивънс. Да не споменавам за това как щеше да се строполи по очи, когато се опиташе да тръгне със завързани връзки на обувките.

Според мен обаче той не бе повикал ченгетата. А щом не искаше да ме обвини в нахлуване в чужда собственост и нападение, можех да си направя съответните изводи. Пол отстъпваше в този рунд, тъй като знаеше, че ще има и друг. Проблемът ми беше, че той щеше да избира следващото място и време и да ме изненада.

Към седем вечерта стигнах в Северния край, след като бях изминал около четиристотин и осемдесет километра. Не исках да се прибирам вкъщи, затова спрях в „Старата градска таверна“ и изпих една-две бири.

— Познаваш ли Фредрик Тобен? — попитах бармана Ейдан — познавахме се.

— Обслужвах бара на едно парти в къщата му. Иначе не.

— Какво се приказва за него?

Ейдан сви рамене.

— Не зная… Чувам всякакви неща.

— Например?

— Ами някои казват, че бил пич, други, че бил хомо.

Някои твърдят, че бил разорен и дължал пари на всички. Едни казват, че нямал и пукнат грош, други, че бил червив с пари. Нали разбираш? Човек като него пристига тук, започва нов бизнес от нулата и преценките за него са смесени. Настъпил е някои хора по пръстите, но към други е бил добър, предполагам. Много е гъст с политиците и ченгетата. Нали разбираш?

— Разбирам. Къде живее?

— Има къща на юг в Саутхолд до Фаундърс Ландинг.

Знаеш ли го къде е?

— Не.

Ейдан ми обясни и прибави:

— Няма да я пропуснеш. Адски е голяма.

— Ясно. А бе знаеш ли, някой ми каза, че тук някъде било заровено пиратско съкровище.

Ейдан се засмя.

— Да. Моят старец разправяше, че като бил дете, навсякъде било пълно с дупки. Даже някой да е намерил нещо, не се е раздрънкал за това.

— Така де. Защо да дели с чичо Сам?

— Няма майтап.

— Чувал ли си нещо ново за двойното убийство в Насау Пойнт?

— Не — отвърна той. — Аз лично смятам, че тези хора са откраднали нещо опасно и че правителството и ченгетата приказват пълни глупости за някаква ваксина. Искам да кажа, иначе какво ще ни съобщят? Че е настъпил краят на света ли? Не. Те казват: „Не се тревожете — няма нищо опасно“. Глупости.

— Ясно. — Мисля, че ЦРУ, ФБР и изобщо властите винаги би трябвало да изпробват глупостите си пред бармани, бръснари и таксиметрови шофьори преди да се опитат да ги пробутат на хората. Искам да кажа, че когато искам да си сверя часовника с действителността, обикновено се обръщам към бармани или към бръснаря си. И се получава.

— Знаеш ли, каква е разликата между болестта „Луда крава“ и предменструалния синдром? — попита Ейдан.

— Каква?

— Няма разлика. — Той шляпна с парцала върху бара и се засмя. — Схващаш ли?

— Да. — Излязох от СГТ, наместих се в джипа и потеглих към мястото, наречено Фаундърс Ландинг.