Аз, детективът

2.

Къщата на семейство Гордън бе разположена на малка уличка откъм западния бряг на носа. Беше ранчо, от онези, които се строяха през 60 — те години, осъвременено през 90 — те. Семейство Гордън, което произхождаше някъде от Средния Запад и не бе сигурно в развитието на кариерата си, наемаше къщата с възможност за закупуване, както веднъж ми бяха споменали. Ако се занимавах с работа като тяхната, и аз нямаше да правя никакви дългосрочни планове. По дяволите, дори нямаше да си купувам зелени банани.

Насочих вниманието си към гледката зад прозорците на джипа. Групички съседи и хлапета на велосипеди стояха в дългите лилави сенки на приятната сенчеста уличка, разговаряха и гледаха към дома на жертвите. Пред къщата бяха паркирани три саутхолдски полицейски автомобила и две необозначени коли. Микробус на областната съдебномедицинска лаборатория блокираше отбивката. Правилната стратегия е да не шофираш или паркираш на местопрестъпление, за да не унищожиш улики, и аз с радост видях, че малките провинциални полицейски сили на Макс са се сетили да не го направят.

На улицата имаше и два телевизионни микробуса, единият от местен новинарски канал, а другият от Ен Би Си.

Освен това забелязах група репортери, които приказваха със съседите и размахваха микрофони пред всеки, който си отвореше устата. Още не беше настанал обичайният цирк, но със сигурност щеше да се стигне и до това, когато и останалите телевизионни акули захапеха плъмайландската връзка.

Опъната жълта лента блокираше къщата и градината. Макс спря зад съдебномедицинския микробус и слязохме. Проблеснаха няколко фотоапарата, после се включиха светлините на видеокамери и бяхме запечатани за новините в единайсет часа. Надявах се, че комисията по инвалидността няма да ги гледа, да не споменавам за престъпниците, които се бяха опитали да ме очистят и които не знаеха къде се намирам.

На отбивката стоеше униформен полицай с папка — регистраторът на местопрестъплението — и Макс му даде моето име, длъжност и прочее, така че официално бях вписан и вече бях обект на призовки от страна на областната прокуратура и на потенциалните адвокати на защитата. Тъкмо това най-малко исках, но се бе случило да съм си вкъщи, когато се обади съдбата.

Тръгнахме по чакълената отбивка и влязохме през сводестия портал в задния двор, в по-голямата си част зает от кедрова тераса, спускаща се на етажи към залива и завършваща с дългия кей, на който беше завързана яхтата на семейство Гордън. Вечерта наистина бе прекрасна и ми се искаше Том и Джуди да са живи, за да й се насладят.

Забелязах обичайния контингент от съдебномедицинската лаборатория, плюс три униформени саутхолдски ченгета и жена с лек кафеникав костюм, бяла блуза и здрави обувки. Отначало си помислих, че може да е роднина на жертвите, повикана, за да идентифицира труповете и така нататък, но после видях, че държи бележник и химикалка и че има официален вид.

На сребристосивата тераса, един до друг, с крака към къщата и глави към залива, лежаха по гръб Том и Джуди, с неестествено разкривени ръце и крака. Полицейският фотограф снимаше труповете. Светкавицата осветяваше терасата и странно ги преобразяваше, като за микросекунда им придаваше призрачен вид.

Погледнах труповете. Том и Джуди Гордън бяха към трийсет и пет годишни, в много добра форма и дори в смъртта си невероятно красива двойка — дотолкова, че когато вечеряха в по-реномирани заведения, понякога ги взимаха за звезди.

И двамата носеха дънки, маратонки и пола. Полото на Том беше черно с някаква моряшка емблема отпред, а на Джуди — по-шикозно, зелено, с малка жълта платноходка отляво на гърдите.

Подозирах, че Макс не е виждал много жертви на убийство, но навярно бе имал достатъчно сблъсъци с естествена смърт, самоубийства, автомобилни катастрофи и прочее, за да не се държи като новак. Изглеждаше мрачен и загрижен и не откъсваше поглед от труповете, сякаш не можеше да повярва, че точно пред него на тази прекрасна тераса лежат убити хора.

От друга страна, вашият покорен слуга работи в град с около 1500 убийства годишно, та както се казва, със смъртта сме стари познайници. Естествено не виждам всичките тези 1500 трупа, но виждам достатъчно, че вече да не ми призлява, да не се изненадвам, стъписвам или натъжавам. И все пак е различно, когато става дума за хора, които си познавал и харесвал.

Пресякох терасата и застанах до Том Гордън. В основатана носа му се виждаше дупка от куршум. Джуди бе простреляна в лявото слепоочие.

Ако се приемеше, че убиецът е бил сам, Том, който беше яко момче, навярно е бил убит пръв с един — единствен изстрел в главата, а после Джуди, обърнала се с невярващ поглед към съпруга си, е получила втория куршум в слепоочието си. Двата куршума сигурно бяха пробили черепите и бяха паднали в залива. Лош късмет за специалистите от балистиката.

Никога не съм бил на местопрестъпление, където да не се усеща миризма — невероятно гадна, ако от смъртта на жертвите е изминало известно време. Ако имаше кръв, винаги мога да я помириша, а ако бе пробита коремната кухина, мога да усетя характерна миризма на вътрешности. Последния път, когато усетих тази миризма, тя бе на собствената ми кръв. Във всеки случай фактът, че убийството е било извършено на открито, се оказа от полза.

Огледах се и не успях да открия наблизо никакво място, където би могъл да се скрие убиецът. Плъзгащата се стъклена врата на къщата беше отворена и може би той бе стоял там, но вратата се намираше на шест метра от труповете, а от това разстояние малцина могат да улучат с пистолет право в главата. Аз бях живото доказателство за този факт. От шест метра първо стреляш в тялото, после се приближаваш и довършваш жертвата в главата. Така че имаше две възможности: убиецът да е стрелял с пушка, а не с пистолет, или да се е приближил до тях, без да ги уплаши. Някой с нормална външност, безопасен наглед, може би дори техен познат. Семейство Гордън бяха слезли от яхтата си, бяха се качили на терасата, в даден момент са видели този човек и са продължили да вървят към него. Той е насочил пистолета си от не повече от метър и половина и ги е прострелял.

— Какво мислиш? — попита Макс.

— Не зная.

Погледнах зад труповете и видях малки цветни флагчета, забити тук-там в кедровите дъски.

— Червеното кръв ли означава?

Макс кимна.

— Бялото е костици от череп, сивото…

— Ясно. — Добре че си бях обул галошите.

— Изходните рани са големи, отнесени са почти целите задни части на черепите им — информира ме Макс.

— И както сам можеш да видиш, входните рани също са големи. Предполагам, че куршумите са 45-и калибър. Още не сме ги намерили. Навярно са паднали в залива. Не отговорих. Макс посочи плъзгащите се стъклени врати.

— Вратата е била насилена и цялата къща е преровена — продължи той. — Не липсват големи предмети — телевизорът, компютърът, компактдискплейърът и всичко останало си е там. Но може да са откраднати бижута и нещо дребно.

За миг се замислих върху думите му. Подобно на повечето интелектуалци на държавна служба, семейство Гордън не притежаваха много бижута, произведения на изкуството и други подобни. Някой наркоман би отмъкнал скъпата електроника и би си плюл на петите.

— Ето какво мисля аз — рече Макс. — Крадецът или крадците са си вършели работата, видели са, че семейство Гордън пристига, излезли са на терасата, стреляли са и са избягали. — Той ме погледна.

— Прав ли съм?

— Щом така смяташ.

— Така смятам.

— Ясно. — Звучеше по-добре, отколкото „ДОМЪТ НА УЧЕНИ, ЗАНИМАВАЩИ СЕ СЪС СВРЪХСЕКРЕТНИ МИКРООРГАНИЗМИ ЗА ВОЕННИ ЦЕЛИ, ПРЕРОВЕН, УЧЕНИТЕ — УБИТИ“.

— Какво мислиш, Джон?

— Стотарка на час ли щеше да ми плащаш?

— Хайде, момче, не ме мотай. Възможно е да сме изправени пред двойно убийство от световен мащаб.

— Но ти току-що каза, че навярно просто са очистени, защото са се появили на местопрестъплението в неподходящ момент — отвърнах аз.

— Да, но се оказва, че собствениците на дома са… такива, каквито са. — Той ме погледна в очите. — Опитай се да възстановиш сцената.

— Добре. Разбираш, че престъпникът не е стрелял от стъклената врата. Стоял е точно пред тях. Вратата, която си открил отворена, тогава е била затворена, така че докато се приближават към къщата, жертвите да не видят нищо необичайно. Убиецът навярно е седял тук на някой от тези столове и може да е пристигнал с лодка, за да не му се налага да паркира отпред, където всички могат да видят колата му. Възможно е и да са го докарали. Във всеки случай, семейство Гордън или са го познавали, или не са се разтревожили особено от присъствието му на задната им тераса. Може и да е била жена, симпатична и мила на вид, и те да са се приближили към нея, а тя — към тях. Възможно е да са разменили няколко думи, но съвсем скоро след това убиецът е извадил пистолет и ги е очистил. Максуел кимна.

— Ако престъпникът е търсел нещо вътре, това не са били бижута или пари, били са документи. Нали разбираш — нещо голямо. Не ги е убил само защото са се натъкнали на него — убил ги е, защото е искал да ги убие. Чакал ги е.

Всичко това ти е ясно. Той кимна.

— И после, Макс — продължих аз, — виждал съм много ограбени и провалени грабежи, придружени от убийство на собственика на къщата. В такива случаи крадецът не взима нищо. Когато извършителят е наркоман, в действията му няма никаква логика.

Максуел потри брадичка, замислен, от една страна, за наркоман с пистолет, за хладнокръвен убиец, от друга, и за онова, което можеше да се крие между тези две вероятности.

Докато размишляваше, аз коленичих до труповете, по-близо до Джуди. Очите й бяха отворени, наистина широко отворени, и погледът й беше изненадан. Очите на Том също бяха отворени, но той изглеждаше по-спокоен от жена си. Мухите бяха надушили кръвта около раните и аз се изкушавах да ги разгоня, но това нямаше значение.

Огледах труповете отблизо, без да докосвам нищо, за да не ядосам момчетата от съдебномедицинската лаборатория. Разгледах косата, ноктите, кожата, дрехите, обувките и така нататък. Когато свърших, погалих Джуди по бузата и се изправих.

— Добри приятели ли бяхте? — попита ме Максуел.

— Тъкмо започвахме да се сприятеляваме.

— Кога се запознахте?

— През юни.

— Идвал ли си в къщата преди?

— Да. Трябва да ми зададеш още един въпрос.

— Ами… Трябва да те попитам… Къде беше към 17:30?

— С гаджето ти.

Той се усмихна, но не му бе весело.

— А ти доколко ги познаваше? — попитах го аз.

Той се поколеба за миг, после отвърна:

— Само сме се срещали. Приятелката ми ме мъкне по разни дегустации на вино и прочее глупости.

— Нима? А откъде знаеш, че съм ги познавал?

— Споменаха ми, че са се запознали с нюйоркско ченге, което се възстановявало тук. Отговорих им, че те познавам.

— Светът е малък — отбелязах аз.

Той не отвърна.

Огледах задния двор. На изток бе къщата, на юг имаше гъст висок жив плет, а зад него се намираше домът на Едгар Мърфи. На север лежеше открит блатист участък, който се простираше на неколкостотин метра до следващата къща, едва забележима в далечината. На запад терасата се спускаше на три етажа към залива. Кеят продължаваше още стотина метра към по-дълбоки води. В края му се виждаше яхтата на семейство Гордън, лъскава бяла лодка от фибростъкло, дълга около девет метра. Наричаше се „Спирохета“, а това, както знаем от краткия курс по биология, е гадната бактерия, причиняваща сифилис. Семейство Гордън имаха чувство за хумор.

— Едгар Мърфи твърди, че жертвите понякога пътували до Плъм Айланд със собствената си яхта — каза Макс. — Взимали държавния ферибот само когато времето било лошо и през зимата. Кимнах. Знаех това.

— Ще се свържа с Плъм Айланд и ще се опитам да разбера по кое време са си тръгнали — продължи той. — Морето е спокойно, приливът започва и вятърът духа от изток, така че трябва да са се придвижили максимално бързо.

— Не съм моряк.

— Е, аз пък съм. Може да са стигнали само за час, но обикновено пътят е поне час и половина. Семейство Мърфи са чули яхтата към 17:30, така че ако разберем по кое време Гордънови са напуснали Плъм Айланд, ще знаем с малко повече сигурност, че наистина е било така.

— Точно така. — Огледах терасата. Най-обикновена тераса със съответните мебели — маса, столове, бар, чадъри за слънце и прочее. През отвори в дъските растяха малки храсти и цветя, но като цяло нямаше място, на което някой да се скрие и да причака двама души.

— За какво мислиш? — попита Макс.

— Ами за великата американска тераса. Голяма, дървена и така нататък. Не като моята старомодна тясна веранда, която постоянно се нуждае от боядисване. Ако купя къщата на вуйчо си, бих могъл да построя тераса към залива като тази. Но пък тогава няма да имам такава голяма морава.

Макс помълча няколко секунди, после попита:

— Значи си мислиш за това, а?

— Да. А ти за какво си мислиш?

— Мисля си за двойно убийство.

— Хубаво. Кажи ми тогава какво друго научи тук.

— Добре. Пипнах двигателите. — Той посочи с палец към яхтата. — Когато пристигнах, още бяха топли, като труповете.

Кимнах. Слънцето започваше да потъва в залива и ставаше осезаемо по-тъмно и хладно. Беше ми студено само по тениска и къси панталони без бельо.

Септември наистина е златен месец навсякъде по атлантическото крайбрежие, от Оутър Банкс до Нюфаундленд. Дните са меки, нощите приятни за сън — лято е, но без жегата и влагата, есен е, но без студените дъждове. Летните птици още не са отлетели и първите прелетни птици от север спират тук по пътя си на юг. Предполагам, че ако напусна Манхатън и се установя тук, ще свикна с цялата тази природа, с карането на лодка, риболова и всичко останало.

— И още нещо — казваше Макс. — Вързалото е закачено за стълба.

— Е, това е страхотно разкритие. Какво е вързало, по дяволите?

— Въжето. Въжето на яхтата не е завързано за кнехта, а просто временно е закачено за един от стълбовете — големите стълбове, които стърчат от водата. От това заключавам, че са имали намерение скоро пак да отплават с яхтата.

— Добро наблюдение.

— Така е. Е, имаш ли някакви идеи?

— Никакви.

— Някакви наблюдения?

— Не.

— Теории, мисли, подозрения? Каквото и да е?

— Не.

Началникът Максуел очевидно искаше да прибави още нещо, като например „Уволнен си“, но вместо това рече:

— Трябва да се обадя по телефона. — После влезе в къщата.

Отново погледнах към труповете. Жената с лекия кафеникав костюм очертаваше с тебешир тялото на Джуди. В Ню Йорк обикновено това прави разследващият детектив и предполагах, че тук е същото. Идеята е, че именно детективът, който ще води случая до неговото разкриване и ще работи с областния прокурор, трябва да познава и да води цялото разследване, доколкото е възможно. Ето защо заключих, че въпросната жена е детектив от отдел „Убийства“ и че случаят е възложен на нея. Реших също така, че ако се съглася да помогна на Макс, ще ми се наложи да работя заедно с нея.

Местопрестъплението на убийство е едно от най-интересните места на света, ако знаете какво търсите и къде да го търсите. Да вземем например хора като Том и Джуди, които наблюдават под микроскоп микроорганизми и могат да ви кажат имената им, какво се готвят да направят в момента, какво са в състояние да направят на човека, който ги наблюдава, и така нататък. Но ако аз наблюдавах тези микроорганизми, щях да съм в състояние да видя само мънички гърчещи се създания. Аз не притежавам опитно око и опитен ум за микроорганизми.

И все пак, когато оглеждам труп и мястото около трупа, виждам неща, които повечето хора не виждат. Макс беше пипнал двигателите и труповете и бе забелязал, че са още топли, беше забелязал как е завързана яхтата и бе доловил куп дребни подробности, които не биха направили впечатление на обикновения гражданин. Но Макс не е истински детектив и действаше приблизително на второ равнище, докато за да разрешиш убийство като това, трябва да действаш на много по-висока плоскост. Той го знаеше и тъкмо затова ме бе повикал.

Случайно познавах жертвите, а за детектив, разследващ убийство, това е голямо преимущество. Знаех например, че на път за Плъм Айланд семейство Гордън обикновено носят къси панталони и тениски и че на работа навличат лабораторните си престилки или пък защитното си облекло. Освен това Том не приличаше на Том с черното си поло, а Джуди изглеждаше далеч по-пастелна, отколкото си я спомнях. Предположих, че са облечени така за прикритие и че носят маратонки, за да могат да тичат бързо. А може би просто си измислях улики. Човек трябва да внимава с тези неща.

Но тогава каква бе тази червена почва по подметките им? Откъде се беше взела? Не от лабораторията, навярно не и от пътя до кея на Плъм Айланд, не от яхтата им, не и от кея или терасата тук. Очевидно днес бяха ходили някъде другаде и специално се бяха облекли различно. А и денят със сигурност бе завършил различно. Тук ставаше нещо друго и нямах представа какво е то, но определено беше нещо друго.

И все пак имаше вероятност просто да са се натъкнали на въоръжен грабеж. Искам да кажа, че случаят можеше да няма нищо общо с работата им. Въпросът беше, че Макс се притесняваше от това и бе заразил с тревогата си и мен. И преди полунощ тук щеше да пристигне ФБР, хората от военното разузнаване и ЦРУ. Освен ако дотогава Макс не успееше да залови крадец наркоман.

— Извинете.

Обърнах се. Беше жената с кафявия костюм.

— Извинена сте — отвърнах.

— Извинете, имате ли някаква работа тук?

— Тук съм с цялата банда.

— Полицай ли сте?

Очевидно тениската и късите ми панталони не ми придаваха авторитетен вид.

— Тук съм с началника Максуел — казах аз.

— Вече се убедих в това. Регистрираха ли ви?

— Защо не идете лично да проверите? — Обърнах се и се спуснах на следващия етаж на терасата, като заобикалях малките цветни флагчета. Насочих се право към кея. Тя ме последва.

— Аз съм детектив Пенроуз от отдел „Убийства“, област Съфолк, и водя това разследване.

— Поздравления.

— И освен ако нямате официална работа тук…

— Ще трябва да приказвате с началника. — Спуснах се на кея и се приближих до яхтата. Духаше силно и слънцето беше залязло. Не виждах нито една платноходка в залива, но имаше няколко яхти, които пореха водите с включени светлини. На югоизток се бе издигнала луната и лъчите и искряха по вълните.

Приливът беше започнал и деветметровата яхта се издигаше почти на равнището на кея. Скочих на палубата.

— Какво правите? Не можете да се качвате там.

Жената бе много хубава, разбира се — ако беше грозна, щях да се държа далеч по-любезно. Както отбелязах, бе облечена доста строго, но тялото под дрехите представляваше симфония от заоблени очертания, мелодия от плът, опитваща се да се освободи. Всъщност тя изглеждаше така, сякаш крие под костюма си балони. Второто нещо, което забелязах, беше, че не носи венчална халка. И за да попълня останалите графи — възраст: трийсетинагодишна; коса: средно дълга, медна на цвят; очи: синьо-зелени; кожа: чиста, не особено загоряла за това време на годината, лек грим; нацупени устни; без видими белези; без обеци; без маникюр; изражение: ядосано.

— Чувате ли ме?

Освен това имаше прекрасен глас, въпреки сегашния й тон. Подозирах, че заради красивото си лице, страхотно тяло и мек глас детектив Пенроуз трудно кара хората да я възприемат сериозно и че компенсира това с прекалено мъжко облекло.

— Чувате ли ме?

— Чувам ви. А вие чувате ли ме? Вече ви казах да разговаряте с началника.

— Аз командвам тук. В случаите на убийство областната полиция…

— Добре, тогава да идем да приказваме с началника заедно. Само минутка.

Хвърлих бърз поглед на яхтата, но вече беше тъмно и не успях да видя много. Опитах се да намеря фенерче.

— Трябва да поставите тук пост за през цялата нощ — казах на детектив Пенроуз.

— Благодаря, че споделихте мислите си с мен. Моля ви, слезте от яхтата.

— Случайно да си носите фенерче?

— Слезте от яхтата. Веднага.

— Добре. — Стъпих на ръба на лодката и за моя изненадатя ми протегна ръка и аз я поех. Кожата й бе хладна. Жената ме изтегли на кея и в същия момент, светкавична като котка, дясната й ръка бръкна под тениската ми и измъкна револвера ми. Леле!

Тя отстъпи назад, стиснала патлака ми в ръка.

— Не мърдайте!

— Слушам.

— Кой сте вие?

— Детектив Джон Кори, нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“.

— Какво правите тук?

— Същото като вас.

— Аз разследвам този случай. Не вие.

— Разбирам.

— Имате ли официална работа тук?

— Да. Назначен съм като консултант.

— Като консултант ли? В случай на убийство? Никога не съм чувала подобно нещо.

— И аз.

— Кой ви назначи?

— Градските власти.

— Пълна идиотия.

— Така е. — Тя очевидно се колебаеше какво да направи, затова услужливо предложих:

— Искате ли да се съблека гол, за да ме претърсите?

Стори ми се, че на лунната светлина виждам по устните й да пробягва усмивка. Сърцето ми копнееше за нея или пък ме наболяваше дупката в белия дроб.

— Как казахте, че ви е името? — попита тя.

— Джон Кори.

Жената затърси в паметта си.

— А… вие сте онзи…

— Аз съм. Късметлията.

Тя като че ли омекна, после завъртя револвера ми и ми го подаде с дръжката към мен. След това се обърна и се отдалечи.

Последвах я по кея и нагоре по триетажната тераса към къщата. Външните лампи бяха включени и осветяваха района около стъклените врати. Край глобусите кръжаха нощни пеперуди.

Макс разговаряше с един от съдебномедицинската лаборатория. После се обърна към мен и детектив Пенроуз и попита:

— Запознахте ли се вече?

— Защо този човек участва в разследването? — тросна му се тя.

— Защото аз искам да участва — отсече Максуел.

— Това не зависи от вас, началник.

— Нито пък от вас.

Двамата продължиха да си подхвърлят топката и вече започвах да се уморявам да въртя глава насам-натам, затова ги прекъснах:

— Тя е права, началник. Не ми е мястото тук. Закарай ме вкъщи. Обърнах се и тръгнах към портала, после с отигран драматизъм се завъртях към Максуел и Пенроуз и казах:

— Между другото, някой взимал ли е алуминиевия сандък от кърмата на яхтата?

— Какъв алуминиев сандък? — попита Макс.

— Семейство Гордън имаха голям алуминиев сандък, в който държаха най-различни неща и понякога го пълнеха с лед, за да изстудяват бира и стръв за риба.

— Къде е той?

— Тъкмо това питах и аз.

— Ще го потърся.

— Добра идея.

Обърнах се, излязох през портала и се насочих към предната морава, надалеч от паркираните полицейски автомобили. Към съседите се бяха присъединили болезнено любопитни зяпачи — вестта за двойното убийство явно вече се беше разпространила сред малобройното местно население.

Към мен се насочиха няколко фотоапарата, после се включиха прожекторите на видеокамери, които осветиха мен и фасадата на къщата. Видеокамерите забръмчаха, репортерите започнаха да ми задават въпроси. Точно като едно време. Изкашлях се в шепа, в случай че комисията по инвалидността гледа телевизия, да не споменавам за бившата ми жена.

Едно от униформените ченгета от задния двор ме настигна, двамата се качихме в една кола на саутхолдското полицейско управление и потеглихме. Човекът ми каза, че името му било Боб Джонсън, и ме попита:

— Какво мислите, детектив?

— Че са били убити.

— Да бе, няма майтап. — Ченгето се поколеба, после продължи:

— Смятате ли, че е свързано с Плъм Айланд?

— Не.

— Ще ви кажа нещо — виждал съм грабежи и това не е грабеж. Направено е така, че да прилича на грабеж, но е било претърсване — нали разбирате? Търсели са нещо.

— Не съм оглеждал вътре.

— Бацили. — Той хвърли поглед към мен. — Бацили. За биологична война. Това си мисля. Разбирате ме, нали?

Не отговорих.

— Та точно това е станало със сандъка за лед — продължи Джонсън. — Чух ви да го споменавате.

Пак не отговорих.

— В сандъка е имало епруветки или нещо подобно. Искам да кажа, Господи, вътре може да е имало достатъчно бацили, че да унищожат целия Лонг Айланд… и цял Ню Йорк.

„И цялата планета, Боб, в зависимост от това какви са били бацилите и какво количество би могло да се отгледа от тях.“

Наведох се към полицай Джонсън и го стиснах за ръката, за да привлека вниманието му.

— Да не си казал нито дума за това. На никого. Разбираш ли ме?

Той кимна.

Останалата част от пътя до вкъщи премина в мълчание.