Аз, детективът-нобелист

1.

Всяко нещо на света, в това число и моето търпение, има своите граници. По времето, за което става дума, те бяха доста обширни и размити — причина за това бе рентата, която старият Бонавентура бе оставил на дъщеря си. С нея Кет спокойно поддържаше домакинството в наследената от него къща в Марин и задоволяваше многобройните си капризи, а аз използвах заплатата си от оня калифорнийски колеж, за да играя на борсата и с печалбите финансирах страничните си научни занимания.

Събитието, което рязко очерта и ограничи периметъра на търпението ми, беше получената през юни покана — да поема от есента семинар в Масачузетския технологически институт. Веднага реших, че Кет и Стив Морли злоупотребяват с търпението ми. Пожелах им щастие, поверих интересите си на една малка, но престижна адвокатска кантора и заминах за Европа. Исках да проверя, наистина ли в Стария свят са останали девствени земи, както твърдяха туристическите агенции. И нарочно не си взех нито смартфон, нито пейджър, нито дори елементарен ръчен часовник.

Втора седмица обикалях с байдарка8 неизброимите финландски езера, когато над главата ми забръмча пощенски самолет. Пилотът мина на бръснещ полет, за да разчете номера на лодката, после пикира над главата ми и хвърли стандартен контейнер, който едва не издъни тънкия корпус. Докато оня правеше кръгчета, за да се увери, че съм измъкнал от водата яркожълтия цилиндър, му се заканих с юмрук. Той се изхили и изчезна зад върхарите на юг.

Вътре имаше лист хартия с един ред само: „Ела веднага. Пътните за моя сметка. Фил.“

Не за първи път получавах такова послание от партньора си. Често обещанието за пътните оставаше без покритие, но независимо от това винаги откликвах на неговия зов, защото дълбокият му смисъл винаги бе един и същ — очаква ни Приключение.

Чак на другата сутрин стигнах до гредоредната къщурка на местния лесничей и се обадих на туристическата агенция да ми изпрати аеротакси. Кацнах в Санкт Петербург навреме, за да хвана обедния трансполярен лайнер през Мурманск и Анкоридж за Западния бряг. Но полетът през полюса обърка чувството ми за време — мислех, че още е късно вечерта, а се оказа ранна утрин и заварих Фил в леглото. Той измърмори нещо по адрес на невъзпитаните астрофизици и се изгуби в банята. Когато се върна избръснат и освежен, пред него вървеше барчето.

Затова ли ме викна от другия край на света, да се напиваме от сутринта — почнах аз, но онова, което видях на плота, ме накара да зяпна. Фил не печелеше чак толкова, че да си позволи две бутилки „Галакси“ на закуска.

Сигурно си се преквалифицирал от детектив на мутрас. Ще пусна телевизора да разбера коя банка са очистили вчера…

Фил явно беше доволен от направеното впечатление:

Я погледни по-внимателно.

И без да ми каже, вече бях забелязал разликата — само едната бутилка беше „Галакси“. Другата, макар и с подобен дизайн, носеше неизвестното за мен име „Севън старз“. Под него с едър шрифт пишеше: „Специално за Вас корабите на КАСТАЛДО Лтд са събрали молекула по молекула това неописуемо фино и екзотично КОСМИЧЕСКО БРЕНДИ от алкохолния облак, разпилян в бездната край Седемте звезди.“ И с по-малки букви: „Бутилирано и продадено от Касталдо Севън старз Ко — Сан Франциско, Кал.

Фед. пат. 1112083652

43 % алк., 0,7 л

Да се пие при 293 0К.“

От гърлото на бутилката на лъскава лентичка висеше миниатюрна дипляна с рецепти за коктейли — „Дълбок вакуум“, „Черна дупка“, „Гравитационен колапс“ и други, на които не обърнах внимание, тъй като Фил ме прикани да започнем сравнителната дегустация. До петата чаша не открих разлика между двете питиета. След това може и да съм забелязал нещо, но спомените ми стигат само до там…

Късно следобед продължихме деловия разговор, вече в кантората. Фил свали решетката на климатика и си завря главата вътре, та не чуваше нищо, затова се налагаше да повтарям всяка своя дума.

— Много ли е важно това за „Галакси“? За тях брендито е страничен продукт.

— А?

— Какво толкова са се уплашили в „Галакси“???

— Нали главният им бизнес е в доставката на суровини от космоса. А „Касталдо“ атакува клиентите им с оферти за неограничени количества по дъмпингови цени.

— И защо ние ще се занимаваме с това?

— К’во?

— Защо опряха до нас???

— Патентното управление е отхвърлило претенциите им, данъчните нямат никакви забележки към новата компания. Полицията иска поне една улика, ФБР вдига рамене, не било в тяхната компетентност. А във федералната търговска инспекция дори са доволни, че се е явил конкурент.

— Нали „Галакси“ има собствена служба за сигурност…

— Не чух!

— Техните вътрешни ченгета не могат ли да се оправят???

— Без коментар… — Фил се измъкна от дупката, целия настръхнал. — Те така са се ояли, че ги познава всеки пияница оттук до Сан Диего и Сиатъл.

Той изпи бутилка сода и пак се пъхна в еъркондишъна, който бълваше всяка секунда по половин кубик охладен въздух.

— Значи подозират, че са им откраднали ноу-хауто за ахронарите?

— Повтори!

— Патентът на „Касталдо“ чист ли е???

— От него трябва да почнем, но дори и да се окаже само, че са го откраднали и по някакъв начин префасонирали, нас какво ни интересува? Десет хиляди невъзвръщаем аванс, покриват всички разходи и дават царски хонорар, ако докажем нещо.

— С това бренди всичко ли е наред, да не го фабрикуват в някоя рафинерия?

— Нищо не разбрах!

— Дали не пробутват някакво менте???

— Автентично е… доказват го всички анализи — лазерно-спектрален, газ-хроматографен, гама-структурен, радиоизотопен и органолептичен даже!

— Да бе, и органолептичен — измърморих аз. Главата ми тежеше като спътника на Сириус.

След малко Фил окончателно се измъкна от климатика, смени си ризата и заприлича на човек. Кафеварката ни направи по една двойна „Мока“ и се заловихме за работа.

— Откъде се взе тая компания, за първи път я чувам, и защо е с италианско име?

— Все още нищо не мога да кажа, офшорка е — лаконично отвърна Фил и ми връчи диска с техническата документация, върху която трябваше да проявя като експерт. Прегледах я набързо, съдържаше патентната заявка на „Касталдо“. Не че бях временар, но за няколко години партньорство Фил ми беше възлагал какви ли не задачи.

Адвокатът ми съобщи, че Кет и Стив Морли Младши са заминали на шестмесечно предсватбено пътешествие из Системата и през това време мога да ползвам къщата срещу наем. Длъжен съм да отбележа, че алчността не беше сред пороците на Кет — тя не само че не ми искаше издръжка, ами и наема го беше определила като за безработен. Така можех на спокойствие да се заловя с експертизата, а тя доста ме изпоти. В самите дисплейсъри (обикновено им казват „изхвъргачи“ или „времеотразители“) няма нищо кой знае колко сложно, те са стандартни контейнерни резонатори за хроноактивна субстанция като тези в щит-генераторите. Но докато в защитните устройства те работят импулсно и във фиксирана позиция, за космическо пътешествие ги включват на „пуш-пул“ режим (как да го кажа по-просто за онези, които не са и чували за хрономеханиката — около ахронара се създава безвременна зона, която на мястото на старта изчезва, за да възникне заедно с него някъде в Космоса и после пак става същото, само че в обратен ред, ако въобще можете да си го представите). Патентите всъщност се отнасят до уредите за настройка на изхвъргачите, а тя е капризна, защото хрономеханиката е пълна с какви ли не тънкости и почти всички трябва да се възприемат интуитивно.

Направи ми впечатление, че в патентната заявка елегантно бе заобиколен проблемът с вероятността за точна настройка. Задействах всички възможни статистически анализи и резултатите съвсем ме объркаха. Излизаше, че гаранцията за точно нагласяване на изхвъргачите е под 90 процента — с други думи, в „Касталдо“ поемаха риска средно на всеки девет-десет курса да губят по един ахронар. Методът си беше чист боклук от комерсиална гледна точка, но фирмата явно имаше яко храносмилане, щом този нездравословен продукт й понасяше.

Забелязах и друга нелепица, корабите имаха разгънат жилищен сектор — напълно непотребен, тъй като ахронарите дефинитивно се движат без екипаж, нищо живо не може да понесе прехода към безвремие. В обяснителната записка обаче бе казано, че корабите ще се използват и за междупланетен трафик на конвенционален ход. Не бях сигурен колко е рентабилно това, но в края на краищата всеки е свободен да фалира както му е удобно, нали така?

В края на втория ден по куриер пристигна още един диск от Фил. Педантичната му секретарка бе подредила всичко по рафтовете и аз си отбелязах основните неща:

1. „Касталдо Лтд“ е регистрирана преди две години в Оущън Вю (щата Дилауеър) от местната посредническа агенция „Роувър и Роувър“, която я представлява и досега.

2. Капиталът е внесен от анонимен инвестиционен фонд.

3. Предмет на дейност на компанията е „добив и доставка на суровини от външните планети и други системи“.

4. Фирмата е получила от Икономическия съвет на ООН 10-годишна концесия за правоползване на астероида Касталдо 17 и прилежащата му икономическа зона.

5. За изминалите две години не е известно „Касталдо“ да е правила каквито и да било доставки на суровини от Космоса.

6. Три месеца след регистрацията, фирмата е заявила за патентоване „Метод за настройката на дисплейсъри“ и след още шест месеца патентът е издаден.

7. Преди 19 дни Космическият комитет на ООН е лицензирал флота на „Касталдо“ — седем ахронара.

8. Същия ден в Сан Франциско е регистрирана дъщерната компания „Касталдо Севън старз Ко“, за производство на спиртни напитки и търговия с тях.

9. Две седмици по-късно пазарът е наводнен с новото космическо бренди.

Голяма работа! Същото щях да науча, ако бях надзърнал в архива на „Бизнес уик“. Впрочем, нищо чудно Фил да е направил точно това, а в отчета да опише поне стотина часа за издирване, обработка и систематизиране на информацията. Няма равен в надуването на сметките!

И докато си мислех за това превъзходно качество на моя приятел и съдружник, интуицията ми явно проработи, защото съвсем механично, без никаква конкретна идея, подчертах точка седма и написах срещу нея грамадна въпросителна. После, все тъй напосоки, попитах в „Лойд“ за колко са застраховани корабите на „Касталдо“. Заекваща от негодувание брокерка (дори не се сети да каже, че това е поверителна информация) ми съобщи, че „тези парвенюта въобще не ни потърсиха, а станаха клиенти на някакво панамско презастрахователно дружество!“

Знаех тоя номер за легално заобикаляне на задължителните застраховки — премиите са символични, а полиците са така съставени, че винаги може да се намери пролука и да не се плати обезщетението. На пръв поглед е безсмислено, но нали постоянно се намират желаещи да си сложат главата в торбата заради рискови свръхпечалби, затова и бизнесът на тия дружества е дребен, но сигурен. Сега вече знаех какво да поръчам на Фил и му се обадих да разбере колко междузвездни курса са направили корабите на „Касталдо“. Оказа се, че вече е проверил и резултатът ме хвърли в още по-голямо изумление:

— Искаш да кажеш, че до вчера са направили трийсет и две разходки до Седемте звезди и обратно, и не си изгубил нито един кораб?!

— Да, но защо се чудиш?

— Слушай, човече, вероятността за това е същата, като да пикаеш от спътник и да улучиш комина на Овалния кабинет!

— Я ми се махай от главата, щото пратих Хю да разрови мравуняка, а от два часа не ми се е обаждал. И без това от твоите премъдрости нищо не разбирам.

И аз нищо не разбирах. При тази несигурна настройка, досега от седемте ни ахронара поне два-три трябваше да са се размазали в доатомно състояние из безвремието…

2.

Според тогавашния „Бедекер“, в „Колосал Хайтауър“ имало 131 бара, но в случая този реномиран пътеводител просто лъжеше. Който си направеше труда да прочете раздела за най-високата сграда в Сан Франциско, нямаше да намери и дума за бар „Чейен“. Но в интерес на истината трябва да се каже също, че на Оливър Чедуик пенсията му беше достатъчно голяма и той въртеше бара колкото да не стои със скръстени ръце, затова се бе постарал случайни навлеци да не му досаждат. В „Чейен“ можеше да се попадне по два начина, но и двата не бяха за слабонервни. От аварийната стълба трябваше да минеш по халтаво мостче над бездънната вентилационна шахта, а като излезеш от клетката на товарния асансьор на 95-о ниво, пред очите ти първо попадаше знакът „Опасно — радиоактивност!“

Това обаче бе само за стряскане на евентуалните заблудени овци, защото открай време пожарникарите са забранили в небостъргачите да се правят вентилационни шахти, а и внасянето на радиационни източници в обществени сгради не е позволено. Така че мостчето висеше на педя над залепената за пода холограма, а предупредителни стикери самият Оливър си имаше предостатъчно от времето, когато е бил корабен механик. Всичко това, естествено, не оправдава съставителите на „Бедекер“, но позволяваше на Стария Чеди да си живее спокойно и да не си дава много зор в бара. Клиенти му бяха чиновниците от близките етажи и все по-оредяващите ветерани на забравената вече „Оверсън мидуест“.

Както всяка млада и амбициозна компания, „Касталдо“ бе наела офиси в най-престижното здание на града. Хю Морисън обиколи 91-во ниво с напразната надежда да види някое познато име по вратите (имена въобще нямаше, само номера) и както никога влезе откъм стълбата. Винаги идваше тук със свито сърце, защото Стария Чеди не понасяше никакви куки и дори почти бащинската му привързаност към някогашния стажант-пилот от „Кайахога“ не би надделяла на тази неприязън. Домакинът обаче му отправи обичайната си крива усмивка и Хю облекчено пристъпи навътре.

— Нещо май си сбъркал вратите?

— Реших да си проверя нервите, дали не ме е хванал страх от високото — измъкна се детективът. — Какво ново?

— Нищо хубаво — кисело отвърна Чедуик, докато разбъркваше обичайния „Двоен Чейен“ за Хю. — Куция Фред пак стачкува.

— Не думай! И какво си е наумил този път?

— Че дискриминирам съдомиячката, представи си!

Когато „Чейен“ гръмнал, в единствения останал херметичен отсек били само Чедуик и Фред, тогава все още с нормална походка. В аварийния шкаф имало предостатъчно кислород и провизии, но липсвала каквато и да било енергия и Чедуик бил на път да се мумифицира от студ. Тогава Фред включил батериите си към калорифера в помещението и когато спасителният кораб ги открил, човекът бил на косъм от бялата смърт, а роботът — в кома. Чедуик бързо се възстановил, но с Фред нещата били по-сложни. Енергийният глад не само му повредил управлението на моториката, но и разбутал програмите му за логически операции и общуване. Нещастникът вече бил на път към лабораторията за рециклиране, когато адвокатът на Чедуик го открил и го изискал като част от обезщетението. Старият Чеди стоически изтърпяваше периодичните му пристъпи и дума не даваше да се изрече за препрограмиране.

От насрещната стена се отдели масивна фигура и, леко заваляйки се, се устреми към Хю, като примигваше приветствено с габаритните си светлини:

— Добър ден, мистър Морисън. Мога ли да ви помоля да прочетете това и да кажете добре ли е написано, сър? — и измъкна от кухината, която му служеше за джоб, няколко листа.

„До Окръжния прокурор на Сан Франциско

Ваша Чест,

С настоящето искам да Ви уведомя, че Оливър Чедуик, собственик на бар «Чейен» и мой разпоредител, подлага на недопустима и противозаконна дискриминация…“, прочете първите редове Хю. По-нататък със стил, на който биха завидели и най-печените правозащитници, се описваха мъките и терзанията на злощастната съдомиялна машина.9

— Много добре е написано, Фред.

— Значи мога да го изпратя?

— Разбира се, Фред.

— Много ви благодаря, мистър Морисън, сър — Фред извади от „джоба“ си адресиран плик, пъхна листата в него и закуцука към асансьора, за да го пусне в пощенската кутия във фоайето на първия етаж.

— Ще ми се цупи още една седмица, и после както винаги ще забрави, все едно нищо не е ставало — изпрати го с добродушна усмивка Чедуик.

— Хей, Чеди — провикна се плешив дебелак от близката маса, — дай още едно!

Чедуик премълча и хвърли многозначителен поглед към надписа зад гърба си: „Тук всеки пие, колкото носи, защото няма кой да го носи!“

— Чуваш ли, стари дяволе! — не мирясваше дебелият.

— Последния път, да ти кажа… — с напрегнат глас почна Чедуик.

— На кого говоря, ей, дърта маймуно!

Чернокожият гигант зад бара се надигна, но Хю го спря, бе забелязал на ревера на пияния значка на „Касталдо“: — Остави го на мен, нали трябва да си изкарам за пиенето.

В асансьора дебелакът дойде на себе си колкото да си каже адреса, но на улицата въздухът го удари в главата и той пак увисна в ръцете на Морисън. Една доза „Алка Зелцер“ в колата поразвърза езика му:

— Значи така, за трийсет години вярна служба… голяма работа, отишъл съм при оная… Моузис Майер се е погрижил за всичко… ела да те заведа на едно място… двойното счетоводство не е само за Морли… ще си прекараме чудесно, тя ще викне някоя приятелка…

Лека-полека Морисън проумя, че след година и половина заточение по астероидите Майер използвал още първия си уикенд в Сан Франциско, за да си го навакса с лихва. Горилите на Морли, вместо да си гледат работата, го изпели на боса и той току-що публично, „пред очите и ушите на всичките пеленачета“, наругал най-верния си служител. Хю се съгласи, че това оскърбление трудно може да се понесе.

Като стигнаха голямата нова къща, Майер се почувства достатъчно добре, за да отключи сам и да покани новия си приятел вътре.

— Още не са докарали цялото обзавеждане, ама пак не е като в оная шибана кръчма — провъзгласи той и почна да търси „най-хубавото питие на земята“. Чак когато в цялата къща не остана нито едно неотключено чекмедже или шкафче, злополучният купонджия го откри на масата в хола — начената бутилка „Севън старз“. По средата на първата чаша главата му клюмна настрани и той захърка в креслото.

— Докато оня търсеше пиенето, видях в секретера всичко, което ни трябва — докладваше час по-късно Хю. — В дъното на цялата работа е Стив Морли.

— Кой по-точно? — осведоми се О’Доног. — Оня, дето тури рогата на Пит, или баща му?

— Старият, разбира се. Като начало още преди три години, когато почна Големият бум, на дребно е изтъргувал всичките си странични участия.

— Такава операция струва адски скъпо.

— Аз не бих се смущавал от разходите, ако продавах по среден курс сто и двайсет пъти номинала.

Шефът на детективското бюро смаяно подсвирна.

— Нашият е действал много внимателно. Ползвал е стотици брокери по борсите на всички континенти. И всичко се е стекло в Международната изследователска фондация „Морли“ в Цуг.

— Това не мога да го проумея. Там данъчните чиновници постоянно се врат из сметките на фондациите, все пак Швейцария е това, не е някакво си Косово или Либерия…

— Ненапразно Морли е взел от старите си служители само Майер, той е истински гений. Вписал е фондацията под условие: да развива дейност след смъртта на учредителя. Дотогава само ще трупа капитал. Данъчният бюрократ е прочел учредителния акт и е сложил параф: „За ревизия след 10 години“, или нещо подобно. А междувременно Майер е прелял почти цялата сума в „Касталдо“.

— Е да, при очакваните печалби е щял бързо да възстанови парите на фондацията.

— По сметките на Майер това щяло да стане за по-малко от година.

— Друго научи ли?

— Освен копия от документи на фондацията, в секретера имаше само един списък, трийсетина души.

— Само имена ли?

— Да, само имена.

— И никакви цифри, никакви бележки, адреси и телефони дори?

— О, я сам гледай, ето ти записа! — Хю му връчи смартфона си.

О’Доног задълбочено проучи съдържанието на списъка и заключи:

— Няма политици и бизнесмени, нито звезди, въобще нито едно известно име, значи едва ли става дума за рекет. Я да опитаме чрез адресното бюро.

В очакване на отговора Фил нервно барабанеше с пръсти по масата. Срещу него Хю чистеше зъбите си с бактерициден конец и зяпаше тавана. В ъгъла секретарката тихо бръмчеше с принтера, съставяйки месечната данъчна декларация. Сепна ги мелодичният сигнал на щатската справочна служба:

— По заявката на мистър Фил О’Доног — почна информаторът със синтетичния си глас, след което изброи правилата за ползване на информацията. — Реймънд Вейюн, космофизик, домашен и служебен адрес не е обявен. Томас МакЛири, физик, домашен и служебен адрес не е обявен… — и така нататък, като след всяко име казваше професията и неизменното „домашен и служебен адрес не е обявен“. Накрая обяви едва ли не като заклинание: — Носите отговорност пред закона, ако използвате информацията в ущърб на споменатите лица. Благодаря.

— Няма защо — машинално отвърна Хю.

— Разбра ли нещо? — попита го О’Доног.

— Аз не слушах — призна си помощникът му.

— О, Света Дево! — молитвено въздигна ръце Фил. — Виж с какъв кретен трябва да правя своя бизнес! Питам те какво общо може да има между един куп физици, астрономи, инженери, биолози и не знам още какви?!

Хю свърши със зъбите си и се прозя, деликатно прикрил с длан устата си.

— Трябва да сме попаднали на мозъчния тръст на „Касталдо“.

— Ставай — разбърза се шефът му. — С тия умни глави само Пит ще се оправи, трябва веднага да го намерим.

Едва след третото позвъняване на вратата се появи серв стар модел, който заучено гъгнеше: „Добър ден, лейди и джентълмени. Стопаните отсъстват. Какви съобщения имате?“

— Къде е Роха?

„Мистър Питър Роха отсъства. Какви съобщения имате?“

— А, проклето желязо! — развилня се О’Доног. — Друго не знаеш ли?

„Стопаните отсъстват. Какви съобщения имате?“

— Чакай, шефе — спря го Морисън. — Може да има съобщение за нас.

— Има ли съобщение за мен?

„Моля идентифицирайте се.“

Фил мушна в процепа шофьорската си карта.

„Съобщение за мистър Фил О’Доног“, обяви сервът и продължи с гласа на Роха:

— Фил, аз съм по нашите работи в обсерваторията Флагстаф. Ако искаш да станеш суперзвезда покрай Касталдогейт, осигури десантен катер за полет до астероидите. Поинтересувай се за транзакциите на Морли Старши и провери къде се намира напоследък професор Реймънд Вейюн.

— Пит сигурно си мисли, че аз съм Али Баба с вълшебната лампа11 — изсумтя О’Доног. — Така се взима десантен катер! Какво каза оня ръждив варел? Хей, повтори адреса!

— И си е изключил смартфона тоя мръсник! Та къде беше това Флагстаф? — попита Фил в колата, докато чакаха да извикат Пит при терминала в обсерваторията.

— Някъде в Ню Мексико или Аризона.

— И за какъв дявол се е завлякъл там? Нали не си гледа звездите наживо, а на снимки! — продължи да мърмори О’Доног.

— На мен ми е по-интересно как се е докопал до Морли и до оня китаец — рече Хю. — Да не е открил собствена агенция?

На малкия монитор се появи лицето на Пит.

— Здрасти, имам вече данните за Морли. И онзи професор е в списъка ни, заедно със сума ти народ. Трябва да видиш тоя списък, веднага…

— Готов ли е катерът?

— Ама ти как си представяш тези неща? Слушай, Пит, работата не търпи отлагане!

— Съжалявам, Фил, но без катера нищо не мога да направя — и Роха с каменно лице прекъсна връзката.

Някое време Фил О’Доног беззвучно мърдаше устни, после махна с ръка и се обърна към Хю:

— Свети Патрик ми е свидетел, че с тоя рекетьор няма да изляза наглава. Карай в „Галакси“, да уреждаме шибания му катер.

Бяха вече по средата на пътя, когато се обади секретарката и препредаде съобщението, току-що появило се в хедлайна на „Игзаминър“: „Моузис Майер, директор по финансите в «Касталдо», е бил застрелян в дома си. Полицията и ФБР молят всички, които имат някакви сведения, да се обадят в най-близкия участък.“

— Да не си оставил някакви дири — неспокойно попита О’Доног.

— Колкото щеш отпечатъци, но не те ме безпокоят — свъси вежди Хю, — там май че имаше и камери…

— Да не ти лепнат незаконно влизане?

— Глупости, той сам ме покани. Мен от друго ме е страх, тия явно са гангстери…

Отново се обади секретарката:

„Мистър О’Доног, в приемната има двама души. Искат…“

Чу се силно пращене и сигналът се изгуби.

— Пепел ти на езика, Хю! Гепиха ни!

Личната кола на Хю стана опасна, затова я оставиха на най-близкия паркинг и стигнаха до „Галакси“ с такси.

3.

Не беше много почтено от моя страна да се държа тъй с Фил, но нямаше друг начин да го накарам да се разтича, а за една разходка с десантен катер си мечтаех от дете. Истината е, че от ходене до астероидите нямаше нужда. Вече знаех най-важните неща, а за другите се досещах.

Свикнал съм да вярвам на математиката и в частност на теорията за вероятностите и щом от всички полети нито един не беше завършил с хронолиза в безвремието, то цялата тази история въобще не миришеше на хрономеханика. Разгадката трябваше да се търси другаде, а това наистина предвещаваше голям скандал.

За по-сигурно поисках пълните данни за Касталдо-17. Голямата му ос бе едва десетина мили, така че пускането и на една само инсталация за хроноактивна субстанция би трябвало да хвърля това камъче в жесток пристъп на тропическа треска. А пет линии едновременно (толкова бяха декларирани пред данъчните) направо щяха да го нацепят на трески.

Тогава се сетих за Вейюн и смахнатата му теория за нагъване на пространството. Тихоокеанската космофизическа конференция преди време я намери прекалено налудничава дори и за своите общо взето либерални критерии. Той се обиди, демонстративно напусна сбирката, а скоро след това си подаде и оставката от хавайския колеж, където и без това едва го търпяха.

Справочната служба нищо не можа да ми каже за сегашния адрес на Вейюн, но общността ни не е толкова голяма, че някой да може да потъне вдън земя. Подпитах тоя-оня и разбрах, че имал разкошна лаборатория някъде по астероидите. Останалите парчета от пъзъла с обичайното си простодушие щедро ми ги изсипа Кет, заедно с честитката за Деня на Независимостта: „Мили Пит, Стиви ме заведе в новата фирма на баща му, на един италиански астероид. Скоро ще стана най-богатата жена на света. И не се безпокой, ако не се прочуеш като физик — ще разправям на всички, че си ми бил мъж! Хиляди целувки!“

Един приятел от Академичния съвет в Бъркли ми осигури, вече не помня чрез какви връзки, да ползвам цяла седмица големия телескоп във Флагстаф (оказа се, че не е имало смисъл да се хаби, защото беше разгарът на отпуските и в обсерваторията се мотаеха само няколко докторанти). Фиксирах уреда върху Касталдо-17 и всяка нощ по четири часа — толкова време имах видимост към астероида — висях пред монитора. При тази интензивност на полетите на флотилията нямаше начин за една седмица да не хвана картинката. И стана така, че късно вечерта на същия ден, когато се обади Фил, видях всичко с очите си.

Поне от филмите не може да не знаете, че ахронарът е нещо като Чишърския котарак от „Алиса в страната на чудесата“ — когато стартира, не помръдва, само чертите му избледняват, става прозрачен и изчезва. И както след котарака известно време се вижда усмивката му, така и ахронарът, след като стане невидим, още няколко минути предизвиква оптически смущения, подобни на мараня в летен ден.

В сравнение с тази пасторална картинка онова, което видях, бе бродуейско шоу. Корабът първо се изнесе на няколко милиона километра над еклиптиката, после около него се появи трептящ облак, сияещ с преливащите багри на дъгата. Пулсациите и смяната на цветовете бързо зачестиха и облакът се превърна в ярка бяла сфера с диаметър поне хиляда километра, която в един момент изведнъж стана абсолютно черна. Първо ми се стори, че е изчезнала, но тогава вместо нея би трябвало да се появи звездният фон, а такова нещо нямаше. След малко невидимата черна сфера изпусна ярък синьозелен лъч, който за части от секундата направи пълно завъртане и угасна. И веднага с това сферата отново засия, но съвсем за кратко, а после историята с лъча се повтори — но този път бе жълтооранжев, и се завъртя в обратна посока. Всичко продължи няколко секунди, но наистина беше впечатляващо.

Веднага потърсих приятеля си, но и кантората, и жилището му мълчаха, а смартфонът му бе изключен. Това ме обезпокои и излетях за Сан Франциско. По пътя ме настигна анонимно съобщение — на другата сутрин да бъда в базата Ванденберг. Отново позвъних в кантората и ми се обади някакъв, който се представи за полицай. Усетих, че почвам да се плаша, и отворих електронните издания.

Бяхме влезли (по-късно Фил разправяше, че се чувствал не влязъл, ами затънал!) в историята. Погромът в кантората бе на първите страници — кабинетът надран с лазерен пистолет, а от периферията на секретарката останала само купчина разтопен метал. Все още обаче никой не бе свързал това покушение с убития час по-рано директор от „Касталдо“. Полицията ровеше из архивите, опитвайки се да открие кой от старите „клиенти“ на Фил може да му има толкова голям зъб. По всички канали отправяха молба към съдружника ми да се яви в най-близкия участък и да не ползва обществените комуникации. Трогателна грижа, няма що!

От летището се обадих вкъщи. „Съобщение от мистър О’Доног…“ почна сервът и аз му изкрещях да млъкне — толкова силно, че от съседните кабини се обърнаха. Като пристигнах, първата ми работа беше да измъкна газовия пистолет, макар че срещу лазерите на мутрасите той не би свършил повече работа от детска играчка. След това изслушах съобщението, което не съдържаше нищо ново за мен.

Хвърлих пистолета и още някои неща в куфарчето, което държа за такива случаи, и слязох в гаража. Когато изкарах форда си, забелязах отсреща голяма кола със затъмнени стъкла. „Да става, каквото ще“ — рекох си и подкарах към Маркет стрийт, все едно нищо не видял. Онези потеглиха след мен — не си правеха труда да се крият, слава Богу, значи не бяха опасни, най-вероятно ченгета, но все пак трябваше да се измъкна от тях, за да не ги отведа при Фил. И го направих, точно както пише по книгите.

Спрях пред един ресторант с два входа, слязох в тоалетната и се преобразих на турист — сложих си тъмни очила, перука и брада и смених костюма с лекомислена хавайка и избелели бермуди, а обувките — с плажни сандали, всичко това извадено от куфарчето. С натискането на едно копче под дръжката то се превърна в обемист пътнически сак на колелца, пъхнах в него свалените дрехи и обувки и спокойно се качих в ресторанта да обядвам. Петнайсетина минути по-късно от двете страни влязоха двама типа — от половин миля им личеше, че са ченгета — и нервно заоглеждаха залата, без да ми обърнат каквото и да било внимание. Оставих ги да се карат, излязох и взех такси до Ноуб Хил. По пътя се обадих на един приятел от телефона в колата — да наеме на свое име голяма спортна кола от „Хърц“ и да ме чака с нея на Ембаркадеро.

Тръгнах напосоки из парка и след малко видях някакво хлапе да подпира общински велосипед на близкия евкалипт. Отключих го с карта на лигата „Ценители на чистия въздух“ и поех надолу към Кей 24. Там дадох на приятеля си ключовете от форда — да го прибере, и отидох в един мотел да си почина, нали не бях спал две нощи, а ми предстоеше космическо пътешествие.

Късно вечерта излязох на щатската магистрала. Карах, без да си давам много зор, но и без да се помотвам. След Салинас свърнах вдясно, по крайбрежния път — времето бе ясно и тихо, пълната луна залязваше и заради пейзажа си струваше да измина някоя и друга миля в повече. По едно време ме застигна голям додж-SUV, за малко се задържа паралелно до мен и дръпна рязко напред. След него ме изпревари още един. Според Фил мутрасите предпочитали такива коли, защото отзад има място за цял боен отсек.

Предвиждах нещо подобно и затова бях поръчал на приятеля си не каква да е спортна кола, а трайълкар — всички други при първия опит за по-рисково каране безвъзвратно включват автопилота, а и не са толкова яки. Изчаках малко, после минах на ръчно управление, угасих светлините и настъпих газта. Скоро ги видях отпред, застигаха друга кола. Като ги доближих, видях, че са я хванали във вилка. Закрепих се на стотина метра отзад и се замислих. Приятелят ми явно беше натясно.

Не ми остана много време за мислене. Пред мен се чу трясък и след това — метално громолене, като че ли на опашката на гигантска котка са вързали железопътна цистерна. Останала без гуми, средната кола почна да подскача като сърф и изпод нея захвърчаха снопове искри. Известен номер — адхезионна смес или суперлепило, както още я наричат. Въздухът за броени минути я превръща в пепелив прах, безобиден като брашно, но дотогава лепи всичко с мъртва хватка. Води се като стока с двойна употреба, а и полицаите я използват, когато гонят някого или неутрализират демонстранти.

Изключих всички блокажи и в следващите секунди направих такова виртуозно изпълнение, каквото не съм имал и в най-добрите си години на автоболист. Задната кола сви вдясно, за да избегне лепкавото петно. Аз форсирах и се насочих още по-вдясно, в пролуката между нея и мантинелата. Когато се изравнихме, бутнах доджа — съвсем леко, колкото да стъпи на лепилото. После настигнах другия и почнах да действам с двата педала и с волана.

Със сто и шейсет мили в час го ударих косо отзад, при което предната ми броня се откачи, провлече се за миг и се откъсна. Оня отпред вече бе натиснал спирачките и след удара колата му продължи валсирайки. Изпреварих го и като му подложих задницата си, спрях екстремно. Пред очите ми избухнаха шестте стоп-заряда, въздушните възглавници ме затиснаха отвсякъде и ми причерня за няколко секунди.

Ударът — все едно че го бях смятал с компютър — се беше паднал точно върху лявата врата на доджа; багажникът ми бе станал на хармоника, а задният стрингер на кокпита беше проникнал отвъд шофьорското място, така че нямаше вероятност някой да е в състояние да действа. Все пак първо изстрелях цял пълнител сънотворен газ по колата и едва тогава си позволих да се размърдам и огледам. Другият додж въобще го нямаше на шосето, няколко гънки по мантинелите и дупка в оградата маркираха траекторията му. В разнебитената лимузина някой се мъчеше да отвори заклинената врата.

— Пит, ти ли си, момчето ми? — чух гласа на Фил.

След малко се показаха трима — Фил, Хю и един, който ми се видя смътно познат. Оказа се шефът на сигурността в „Галакси“.

— Това се казва карамбол — похвали ме той. — О, ами че ти си Пит „Орела“ от факултета по физика в Чикаго.

— А стига бе — взрях се аз в тъмното. — Барни „Ленивеца“ от юридическия? Считай, че сме квит!

Преди години на финала на илинойското първенство по автобол Барни пропусна да ни вкара решаващ гол, защото по една случайност на пътя му се изпречих аз, с изкъртена врата и почти изпаднал от колата, увиснал на предпазния колан.

— Твоята таратайка върви ли още? — попита Барни. — Давай да се изнасяме към брега, след минути тук ще стане истинско стълпотворение.

Задните гуми адски скърцаха в огънатите ламарини, но колата все пак се движеше. Провряхме се през дупката в телената мрежа и скоро бяхме на плажа, където изчакахме поръчания от Барни глайдер и без повече премеждия стигнахме Ванденберг. Междувременно полицаите засякоха колата ми и се докопаха до приятеля, който ми нае трайълкара, но докато да го заведат в участъка, а той пък да извика адвоката си, ние вече бяхме в кабината на десантния катер.

Над главата на пилота светеше индикаторът на защитата, включена с ефективност 99 и още четири деветки след запетаята — на ръба на капсулирането, защото Касталдо-17 вече се виждаше и на екрана за визуално наблюдение и не бе желателно да рискуваме. Астероидът приличаше на уродлива круша, от острия му край стърчеше стартова кула, окръжена от няколко постройки. На другата страна се издигаха петте яйцевидни купола на реакторите за хроноактивация. Потупах Фил по рамото и му посочих екрана на термоскопа. Там се виждаше само един купол.

— 3D-видео — досети се той и зяпна.

— Точно така. Изрисувал ги е оня видеодизайнер от списъка ти, за да ги покаже Морли на данъчните инспектори.

— Измама на Федералното данъчно управление — изпъчи се Фил.

— Глупости, адвокатите му ще те направят на идиот! Той не е крил данъци, дори е надплатил. Големият ни удар ще е друг — престъпно укриване на научно откритие.

Само че големият удар не стана, защото Фил го домързя да прати веднага отчета — реши да го издиктува, като се върнем на Земята12. А когато пресичахме на връщане орбитата на Марс, в световния ефир гръмна новината, че президентът Салавьов свикал извънредно заседание на правителството и кризисния щаб. Минути по-късно руснаците огласиха декларацията си. Ще я цитирам цялата, защото тя сложи чертата на нашето разследване…

— Какви катаклизми може да се случат? — попита Фил.

— Например върху Земята да падне някой астероид.

Фил не повярва и поиска да му обясня какво значи „дефект на пространството“. За да направя това по достъпен за него начин, трябваше да прибягна до некоректни примери, затова моля компетентните читатели да прескочат следващия диалог.

— Нали си виждал стари документи или банкноти?

— Да, но какво е общото?

— Питал ли си се защо те се протриват или дори късат по сгъвките?

— Защо?

— При всяко сгъване от хартията се откъсват микроскопични частици. Така с времето тя постепенно изтънява и се прокъсва. Това може да се нарече дефект на веществото.

— Разбирам, значи нещо подобно става и с пространството, но не виждам връзката с астероидите.

— Щом изчезва някаква част от пространството, това променя орбитите на небесните тела, които се намират наблизо. И нали корабите на „Касталдо“ стартират близо до астероидния пояс…

Преди кацането ни задържаха на висока орбита, докато се разминем с армадата, изпратена от Съвета за сигурност към астероидите. По-нататък събитията се развиха с главоломна бързина.

Откаченият Вейюн се заключи в командната зала на реактора за хроноактивация и заплаши, че ще взриви астероида, ако корабите на ООН се приближат по-близо от една светлинна минута. С голям труд го убедиха да пропусне поне една совалка, която да прибере хората. Час след като персоналът напусна Касталдо-17, той все пак изпълни заканата си и няколко милиарда души в източното полукълбо добиха представа как изглежда една нова звезда.

Избухването й докара фатален инфаркт на Стив Морли Старши и така правосъдието изпусна двамата главни обвиняеми. Заседателите оневиниха другите членове на екипа, понеже били в „добросъвестно заблуждение“, а съдът присъди в полза на ООН цялото имущество на фамилията Морли.

Назначеният от швейцарския съд прокурист на изследователската фондация „Морли“ обаче успя да прибере парите й от ООН, задейства я, както си пишеше в статута й — нали основателят й вече бе мъртъв — и оттогава до днес нейни стипендианти са получили сума ти Нобелови награди.

Събитията настигнаха младия Морли и Кет във външната зона на Системата. Срещу Стив не бяха повдигнати обвинения, но тъй като внезапно обедня, той трябваше да си търси прехрана и се хвана пилот в локалния каботаж между спътниците на Юпитер. Кет не го заряза (да й се не надяваш!) и направи собствено шоу в местната телевизия на Ганимед.

Данъчният инспектор, който беше описал петте линии за добив на хроноактивна субстанция, си подаде оставката.

Няколко дребни риби от Агенцията за национална безопасност бяха уволнени.

Конгресът бламира федералния секретар по науката, но въпреки това президентът го остави на поста му.

От шестимата участници в инцидента на крайбрежното шосе оцеля само един.

„Галакси“ ни покри всички разходи, но отказа да плати хонорара — според договора условието бе нашите разкрития да съсипят конкурентите им. Ние обаче бяхме доволни и с десетте хиляди аванс, още повече че Барни ми направи царски подарък от директорския си фонд — познайте какъв!

На първи септември постъпих на новото място и шашнах колегите от Източния бряг, като отворих цял кашон „Галакси“ на партито в моя чест.