Аз, детективът-нобелист

1.

С удоволствие ходех по всякакви партита, но в Масачузетс — този щат на традиционалисти, където всеки втори води потеклото си от „Мейфлауър“ — светският живот се оказа прекалено интензивен дори и за мен. Затова, като намерих в пощенската си кутия покана за Бала на Най-късата нощ, уреждан всяка година от Женския клуб на Кейп Код, директно я пратих в кошчето, без дори да съобразя, че просто нямаше кой да ме е поканил — никого не познавах в това сборище на стари моми.

Ден по-късно обаче получих поканата и по куриер, отпечатана на натурален картон със златни букви, а името ми бе красиво изписано с очевидно женски почерк. Непознатата дама твърдеше, че като свободен мъж имам известни обществени задължения към необвързаните жени, които съставяли абсолютното мнозинство в този (и въобще във всеки, ако питате мен) женски клуб. В подписа се разчиташе само Д, последвано от ефектна заврънкулка, която с малко повече въображение можеше да мине за А. Така в крайна сметка светският лъв у мене надделя над уморения бонвиван (с други думи, хвана ме любопитството кому съм притрябвал и защо трябва да се срещам с нея на другия край на щата) и преместих картичката от кошчето в органайзера — до слънцестоенето оставаха повече от две седмици и като нищо можех да забравя. Картончето пък забодох на напомнителната дъска за сметки и срещи. И като свърших с прегледа на пощата, тръгнах за последните занятия от семестъра.

В нашето сънно университетско градче рядко стават инциденти, така че тълпата пред библиотеката бе направо сензационно събитие. Над главите видях гарвановия перчем на либиеца Идриз — той и някакъв шишко също от биологическия, ако не се лъжа, подкрепяха от двете страни дребен мъж с черен костюм, в когото не беше трудно да се познае нашият заместник-декан Мърдок. Проправяше им път някакво хлапе от самоуправлението, гордо от възложената му отговорност, което непрекъснато подвикваше: „Освободете пътя! Отстранете се!“ и без никаква нужда размахваше жезъла си.

Докато наблюдавах тази странна сцена, с виеща сирена пристигна линейка. Идриз остави професора в ръцете на парамедиците, оправи си ризата и чак тогава ме забеляза.

— Закъсня да видиш шоуто, Пит! Право да ти кажа, досега мислех, че това са фолклорни истории.

— Аха — досетих се аз, — Мърдок ли го хвана липсата този път?

Изразът не беше особено сполучлив и не знам кой го беше пуснал в обръщение. Вече седмици се говореше, че на някои колеги им „пропадало времето“ — както си говорят от катедрата или вървят по коридорите, се сепват изведнъж и се оказва, че не си спомнят нищо за последните няколко минути. Аз много-много не вярвам на слухове, дори — като си знаех колегите, сред които зевзеците не бяха рядкост — не изключвах възможността някои да си разиграват майтапи, но случаят явно не беше такъв. За Мърдок се говореше, че е амиш, макар и да не носеше брада — това както и да е, но той наистина беше скучна душичка и връх на педантите, дори в летните горещини навличаше черен костюм.

— Това направо го съсипа — продължаваше да ръкомаха около мен Идриз. — Ако не знаеш, вчера самият той убеждаваше Лефтинг да не прекалява с пиенето, за да не му се случват такива неща, а ето че днес на него…

— Трябва да е било забавна гледка, но със сигурност не е било от препиване.

— Беше като риба на сухо, само примигва и зъбите му тракат, почна да заеква и изпадна в истерия, трябваше да му ударя два шамара.

Е, за това шоу си струваше да съжалявам.

— И какво говорят по този повод?

— О, какво ли не! За някакъв мозъчен вирус, за психотерористи или пришълци и дори за пропадане в дупки на времето…

— А стига де! Терористи — напълно възможно, пришълци — иди-дойди, вируси — какви ли не мутанти има, ти по-добре знаеш, нали си биолог! Но аз ли да ти обяснявам, че нищо живо не може да понесе времевите преходи?

— Знам — махна с ръка сириецът и на живото му лице се появи недоумение, — но кажи ми тогава, защо часовникът на Мърдок беше изостанал с шестнайсет минути?

— Изостанал? — не разбрах аз.

— Показваше време шестнайсет минути по-рано… но ти явно не знаеш този смисъл на думата.

Спомних си, че в някои по-стари книги действително бях срещал понятията „избързване“ и „изоставане“, приложени към часовниците, но там ставаше дума за механични апарати или примитивни електронни устройства. Не мога обаче да си представя какво би нарушило хода на един модерен часовник с радиоизотопна батерия и кохерентен таймер. Поне не и в земните условия на незначителна гравитация и нерелативистки ускорения.

— Това наистина е любопитно — признах аз. — И никой ли не се замисля над този феномен?

Сбърках с този въпрос, защото закачих слабото място на Идриз — академичната политика. Аз не че не се интересувам от нея, но предпочитам да гледам отстрани и избягвам да коментирам. А той, нали беше европейски възпитаник, още с идването си се присъедини към най-отявлените либерали и естествено, бе в хронична опозиция на ръководството. Сега забележката ми го отприщи окончателно:

— Да, разбира се! Само че феноменът официално не съществува! Пред журналистите не се обелва нито дума, пред полицията също! Ректорът бил възложил разследването на някаква частна детективска агенция… Страх ги е, то се знае!

Понечих да възразя, че аферата с имплантираните чипове за дистанционно подсказване нямаше да ни навреди толкова, ако не беше оная скандална статия в „Крисчън“, но навреме се усетих — само една дума щеше да ми докара нов словесен порой, а не исках да закъснявам. Затова само промърморих: — Да, разбира се — и се отдалечих. Настигна ме последният възмутен вопъл на Идриз, издаващ арабския му произход: — И детективът бил някаква жена, моля ти се!

Резиденцията на жените от Кейп Код беше в самия край на полуострова, на брега на залива недалеч от Провинстаун. Пристигнах доста след церемонията за откриване на бала и след като минах през скенера на входа, ослепително усмихната блондинка ме запита приятел на клуба ли съм. Чистосърдечно си признах, че идвам за първи път, и показах поканата. Момичето я погледна снизходително и ми заяви, че за да вляза в клуба, трябвало да имам „приятелска карта“, което щяло да ми струва „само петстотин долара“. Попитах дали тогава ще мога да бъда редовен посетител, но се оказа, че независимо от картата, всеки път трябвало да идвам с покана от някоя редовна членка.

— По дяволите, за какво тогава се набутвам с пет стотачки?

— За благотворителност — нагло ми се изхили блондинката.

Почудих се дали да плащам, но нали вече бях минал над двеста километра, за да удовлетворя любопитството си, набрах банковия си код и преведох петте стотачки по сметката, която ми бе издиктувана. Заедно с „приятелската карта“ получих и лъскав проспект, от който узнах, че клубът имал близо четири века история. На мое разположение бе трикилометровият плаж, а петте бара по традиция се обслужваха на смени от най-младите членки на клуба. Развлеченията бяха представени от няколко десетки атракциона, за някои от които не бях и чувал. Липсата на серви сред обслужващия персонал се обясняваше — недотам убедително, според мен — с мисията на клуба, който трябвало „да подготвя младите жени за изпълнение на техните разнообразни семейни и социални роли“.

Почти веднага след влизането ми в клуба ме обсебиха две момичета, които ме завлякоха на площадката за гоненица. Табела пред нея предупреждаваше, че за хора със сърдечни проблеми и още един куп болести тя е опасна, защото била с променлива гравитация (като знаех колко енергия гълта гравитронът отдолу, ми стана ясно за каква благотворителност ще отидат петте стотачки15). Колкото и да се опитвах да хвана някоя от палавниците, или ме забавяше внезапно повишеното ми тегло, или излитах на няколко метра височина след обикновен подскок. След като двете няколко пъти се сринаха върху мен, задъхани и разкикотени се провряхме под ниската ограда. Девойките се отправиха към близката беседка да пооправят и без това оскъдните си тоалети, а аз получих нареждане да им доставя коктейли, но след не по-малко от пет минути, за да си поклюкарстват — и по мой адрес, сигурно.

Вече взимах подноса с високите запотени чаши, когато чух непознат плътен глас:

— Един професор по физика би могъл да си намери и по-сериозно занимание от закачките с недорасли тийнейджърки.

Зяпнах учудено към трийсетинагодишната жена, която втренчено ме гледаше над чашата си с тоник:

— Хм, за първи път ви виждам, но нищо. Само почакайте малко — и отидох до беседката да занеса питиетата на момичетата. Те се бяха вече съвсем разхвърляли и ме посрещнаха с уж уплашени писъци, но когато им благодарих за развлечението и се измъкнах, ме изпратиха с този път непресторени възгласи на разочарование и досада.

— Явно няма нужда да се представям — казах и седнах на високото столче до жената, която очевидно ми бе изпратила поканата. Съседката ми измъкна отнякъде тясна и дълга визитка и ми я подаде. Прочетох: „д-р Делия Аберкромби — конфиденциални проучвания. Балтимор“ и недоумяващо я изгледах. Беше висока, може би по-висока от мен, с живи ъгловати черти на лицето, в които личеше капка индианска кръв.

— Какво правите тук чак от Мериленд?

— Всъщност човек трудно би допуснал, че си гений — внезапно рече тя, като се направи, че не е чула въпроса ми. — Така и не си се отучил да си мърдаш устните, когато четеш внимателно.

Недоумението ми се удвои.

— Фил ми е разказвал много за теб — продължи тя.

— О да, споменавал е неведнъж за деловите ни партньори по Източния бряг, но не знаех, че сред тях има такава… — запънах се аз, защото на езика ми бе думата „досадница“.

— Че има такава досадница ли? — засмя се съседката ми. — Всичко е наред, Пит, свикнала съм.

Време беше да поема инициативата и извадих поканата от вътрешния си джоб.

— На теб ли дължа удоволствието? Загубих цели три часа, докато дойда тук от Кеймбридж.

— Ще ти поръчам аеротакси за връщането, ако бързаш. Просто не исках някой да ни види. Вашият ректор ме помоли да се заема с няколко странни случая, но без да се разчува.

— Аха, с колегите, дето ги хваща липсата.

— Как го каза?

— Дето им се губи времето.

— Официално феноменът се нарича „абсенция“, което според мен не е особено сполучливо, но браво, значи си в течение. Знаех си, че си добро куче.

— Нищо подобно! — възмутих се аз. — Никога не си вра носа в чужди работи, ако не ме помолят. Просто дочух това-онова.

— Няма значение — махна с ръка Делия, — нали не се налага да почвам от а-бе. Да ти кажа, нямах особено желание за се захващам с това разследване. И преди съм работила в университети и трябва да ти кажа, че е много трудно. Всички вие — и студенти, и преподаватели, сте маниаци на тема граждански права. Три пъти са ме съдили за навлизане в личното пространство, но нямам нито една присъда — и ме изгледа, сякаш очакваше да падна сразен.

— Има си хас — рекох, — нали иначе фю-фю… реномето и клиентелата. А и лицензът ти може да замине.

Делия ме изгледа свирепо, но после изглежда реши, че може да тълкува думите ми като изтънчен комплимент, и продължи:

— Сам разбираш, че не мога да работя със завързани очи. Трябва ми поне малко да знам за обстановката, да имам и информация отвътре. А ректорът ви е един лицемер, от една страна иска да разследвам, от друга — почти нищо конкретно не казва.

— Няма да говориш лошо за човека — казах строго. — Никакъв лицемер не е той, а просто стар наивник.

— Наивник или лицемер, все едно — не отстъпваше тя, — но не ми дава да разговарям с хората. Пази Боже, вика, това са хора чувствителни, ще се разстроят.

— Как пък не, за хората се безпокои! Другаде го стяга чепика, наесен му изтича мандатът, а той пак ще се кандидатира — съвсем нелоялно изтърсих аз.

— Нали?! — хвана се за думите ми Делия. — Знаех си, че ще се сработим, затова и прежалих хиляда и пет долара. Хилядарката за встъпителен внос и още пет за членска карта. И те чакам тук от два часа, а ти тичаш като разгонен пес, едва успях да те хвана.

— И мен ме изръсиха пет стотака на входа, за да стана приятел на клуба.

— Я не се оплаквай, ами ми поръчай един джин, че имаме дълъг разговор. Ще ни е по-удобно да седнем в сепарето. И поискай един плакет, да ти покажа някои неща.

Въпреки жалбите си, Делия разполагаше с доста обширно досие. Ректорът й беше дал достъп до масивите на охранителната система към самоуправлението, където инцидентите бяха заснети. Учудих се, че познавах почти всички пострадали.

— Лестър Голдсмит… Мойра Плезънс… за Стю Лефтинг и Джеф Мърдок знам… Пиер-Мари Льовернуа… Майк Бобров… Я виж ти, и Гъни Ларкин, иначе не можеш му затвори устата, ама си мълчи сега… Шарлота Кардиган… И накрая този Амритсар… а бе как си обръщат езиците с тези имена? — оставих плакета на масичката и отпих от бирата си. — Прави ли ти нещо впечатление в този списък?

— Епицентър е вашият факултет. Ако вземеш петдесетметровата му околност — това са три четвърти, а в стометровия кръг попадат всички инциденти.

— Точно тъй, и почти всички жертви са от факултета.

— Затова оттук искам да почнем, Пит. Дали при вас не се правят някакви опити, които могат да имат странични ефекти като случая Фелпс в Сан Франциско?

— И това ли знаеш?

Година по-рано „Пан-Ам Ривайвър“ изневиделица почна да хвърля мълнии от противоземетръсния скелет и чак месец по-късно се разбра, че по същото време Ричи Фелпс си правел поредния шантав експеримент в Бъркли. Съвпадението беше с точност до милисекундата.

— Забрави ли, че самият ти си бил по това време на покрива и си успял да заснемеш шоуто? Колко ти платиха за записа?

— Заради тази история ми се провали полетът до Сиатъл и изгубих много повече, така че по-добре не ми напомняй.

— Представям си как си треперил горе — злорадо се изсмя Делия.

— Остави старите работи и дай да видим какво става при нас и сега — прекъснах я аз. — Ако не знаеш, мога да ти кажа, че подобни случаи е имало още през двайсети век. Чувала ли си за ефекта на Паули?

— Ама с теб било истинско удоволствие да се работи! — възхити се Делия. — Фил не ми е казвал…

— Че съм заядлив тип ли? Още нищо не си видяла… Но ако си мислиш, че знам всичко, което се прави в нашата лудница, фундаментално грешиш. И въобще, почнала си нещата от средата. Имаш ли въобще някаква идея какво може да е това? Впрочем какъв ти е докторатът?

— По психология… Твоя грижа е да мислиш какво е това, ти си физикът в екипа. Моята работа е да открия кой го прави и защо. Кажи ми нещо повече за факултета ви.

— Каквото и да разправям, с твоята диплома едва ли ще го разбереш.

— Не ме интересува научната работа, а отношенията. Клюките, ако щеш.

— Истината, искаш да кажеш.

— И какво общо има физиката с политиката?

— Ами че те са дупе и гащи още от деня, в който Айнщайн се е подписал под писмото до Рузвелт. Освен това, за властта всеки физически факултет, особено такъв развъдник на гении като нашия, е потенциално гнездо на тероризъм.

— Не ми философствай, а кажи нещо конкретно.

— Както на всички такива места, и при нас е пълно с екстремисти. Консервативните демократи, например, искат да засилят щатското влияние в управлението на университета и полицията да замести самоуправлението за поддържане на реда.

— Че това не е ли републиканската програма?

— Хвани се за масата… Нашите републиканци са радикални и програмата-максимум им включва национализация на висшето образование, а охраната да се възложи на ФБР. Отделно си имаме и анархисти, а напоследък говорят, че и комунисти са се появили… Не мога да разбера тоя наивник ректорът как успява да балансира между всички тия фракции.

— Може би именно защото е наивник. Но тия радикал-републиканци и консервативни демократи… Исусе, накъде отива тая държава?! Не, не мога да повярвам.

— Това още не е всичко, за минитмените още нищо не съм казал. Всъщност защо не се убедиш сама?

— Поне засега не искам да се ровя из Кеймбридж.

— Не говоря да дойдеш като детектив… Хрумна ми нещо друго. От къде ти е докторатът?

— От „Джон Хопкинс“, естествено.

— Откъде накъде естествено, като живееш в Балтимор, може да си учила къде ли не! — Делия направи крива физиономия. — Добре де, нивото ти е подходящо. Ела при нас под прикритие като лектор, нали почват летните семинари и лекторати. Измисли си някаква тема, нещо за мотивацията на поведението, например.

— За такъв вариант не бях мислила… И какво трябва да направя?

— Дори не е необходимо да говориш с ректора. Прати едно предложение до учебния отдел и още на другата сутрин ще си гост-професор за ваканционния семестър. Управата винаги се оплаква, че са им малко кандидатите.

— А как ще обясня, че се познавам с тебе?

— Е… сигурно още първия ден някой отворко ще намери повод да те представи, за да се похвали, че ме познава. Нали съм нещо като местна забележителност. Бас държа, че ще стане още преди да те поканят на някоя сбирка. Дотогава, като се засечем някъде, прави се, че не ме познаваш. Ако ти потрябвам за нещо, ще ми се обаждаш по мрежата или смартфона, яко съм се защитил срещу подслушване.

— Ще си помисля, а и трябва да се посъветвам с Хелън.

— Тази пък коя е?

— Гаджета сме още от университета.

— Как ли те търпи…

— Тя е глухоняма.

— Хвани едната, па удари другата!

— И освен това загина преди две години.

— Съжалявам… Ама чакай, как така се съветваш с нея?

— В началото бях много депресирана, дори исках да се самоубивам, но после разбрах, че мога да се свързвам с нея по мрежата. Мрежовата църква на Вси светии й откри и-мейл, а от обратна поща нямам нужда, винаги съм я разбирала и без думи.

Останах с убеждението, че новата ми партньорка решително слага в джоба си всички чешити, които познавах.

2.

Скъпа, чудя се дали тези разговори в университетския форум имат връзка със случая. Още преди два месеца някой си И.Ти. (това сигурно трябва да значи, че е извънземен) е написал, че отсега нататък никой не трябва да се чувства сигурен. След това почват да валят като дъжд предупреждения за възмездие, нашествие и други ужасии. Виж само това, например: „Пазете целостта на тялото и душата си, за да не потънете в езерото без повърхност, над чиито времена се носи духът на свършилото се бъдеще. Нострадамус VII“. Хитро, а? Само дето не е казал колко градуса му е пиенето!

Обаче виж, скъпа, какво пише Шкловски, той изглежда е някакъв поляк: „От създаването на ахронарите насам са проучени няколко стотин звездни системи и на 7 от тях (не знаех, скъпа, че са толкова много!) бяха открити следи от разумен живот, погинал от ядрено самоунищожаване. Техният пример ни предпазва от глобален конфликт, а и единствената позната ни оцеляла цивилизация също е изпаднала в дълбока регресия след ядрен инцидент.“ Доколкото разбирам, иска да каже, че историята няма нищо общо с извънземни. Добре, ама вместо да каже още нещо по същество, след това само клейми злостните хулигани и зове университетската общност да не се поддава на техните провокации. Още по-хитро, а? Оставаше само да им напише истинските имена!16

Тук Делия спря за малко, за да си налее от служебната бутилка джин (по една седмично, с касова бележка от супермаркета, за да влезе в данъчната декларация).

За кой ли дявол (прости, Господи!), се набутах в тази афера, скъпа! А Пит, тоя самовлюбен маниак, вместо да ми помогне, ме кара да работя под прикритие, като че ли съм ченге от миналия век. Явно е прекалил със старите детективски романи, и защо ли Фил толкова го превъзнася?!

Хайде, скъпа, не ме оставяй да се отплесвам. Щом ще заминавам за Кеймбридж, трябва текущите дела ако не да ги приключа, то поне да ги вкарам във фризера. И какво имаме в аджендата? Първо, изтичането на информация в „Беслоу майнинг“ — идентифицирахме къртицата, значи още днес мога да го приключа и да й взема парите. Второ, порнографският сериал — потвърдихме, че поне един епизод е заснет в щатския Капитолий… това е основание да го прехвърля на ФБР, иначе ще ми виси на главата до второ пришествие, а и хонорарът е мизерен. Трето, кражбата от музея — тя може да чака, още не са ми платили аванса. Исусе, а какво прави тук дъщерята на сенатор Филипино — ами че тя нали се прибра вкъщи още оня ден! В коша!…

Е, изглежда това е всичко, скъпа. Оставям поръчка на информационната агенция да следят публикациите, ако им попадне нещо по случая. Само с тях ще държа връзка — и с тебе, разбира се. И още — не се сърди, че ти прехвърлям всички други писма, защото иначе като се върна, цяла седмица не ще ми стигне, докато си прегледам пощенската кутия.

Та докъде бяхме стигнали, скъпа? О да, писанията във форума. Обърна ли внимание, че темата изчезва някак изведнъж? И според теб това може ли да е признак за край на подготовката?17

Остана да си измисля тема за семинара, скъпа. Подсети ме как го каза Пит… За мотивацията на поведението ли? Ама това е толкова изтъркана тема, и нали знаеш, че бихевиоризмът не е никаква наука, а чиста статистика, съпоставяне на стимули и реакции — най-обикновено занаятчийство в традициите на Павлов.

Скъпа, а от друга страна не е ли точно занаятчийството, което ми трябва в този случай? И е точно както го каза Пит, защото ако открия мотивацията, ще стане ясно кой има интерес от цялата тая бъркотия. Да знаеш, че Фил май ще излезе прав, като ми го превъзнася. Значи решаваме, ще бъде за мотивацията на поведението. Но така е много общо формулирано, трябва да добавя нещо — например, в какви ситуации? Екстремални, нестандартни, парадоксални??? Нали всичко вече е описано. Какво каза?…

Браво, скъпа, винаги си ми помагала. Ординерни, ама разбира се! Колко неординерно!!! Не знам какво щях да правя без тебе.

Скъпа, след като решихме и този въпрос, нека пак поразсъждаваме върху писанията във форума…18

Делия не очакваше лекторатът й да предизвика ентусиазъм у летните слушатели, затова неприятно се изненада, когато още на първата лекция се явиха петнайсетина души. Това я накара да прояви доста изобретателност, стигаща в някои моменти до наглост, за да им даде да разберат, че не възнамерява да отделя време за индивидуални занятия.

Позвъняването я настигна сутринта в алеята на парка. Спря се на огряно от слънцето място (първите дни на юли бяха доста хладни), извади смартфона и погледна дисплея — обаждаха се от информационната агенция. Тя първо пое няколко пъти дълбоко въздух, защото не обичаше да говори задъхана, и чак тогава прие повикването.

— Добро утро, шефе. Намерих нещо, което може би ще те интересува. В Редбъро, щата Мейн, има съмнителен смъртен случай.

— Какво му е съмнителното?

— Часовникът на жертвата е закъснял с цели тридесет минути.

— Намери ми номера на тамошния шериф.

— Вече го имам. Да те свържа ли?

— Не сега, хвана ме на джогинга.

— Записвам ти го на „Редбъро, шериф Саймън“.

Половин час по-късно Делия седеше в голямата кафетерия на кампуса и потърси шерифа. Обади й се плътен глас с южняшки акцент, който провлачваше думите.

— Шериф Саймън слуша.

— Аз съм Делия Аберкромби, частен детектив от Балтимор. Интересува ме смъртният случай при вас.

— Мадам, имам ви вече номера и ще ви се обадя след малко.

„Малкото“ на шерифа Саймън се проточи няколко часа и когато той се обади, Делия беше леко нервирана:

— Вие там май не си давате много зор!

— Е, мадам, нали знаете правилата… Бихте ли ми казали номера на лиценза си и кога е издаден?

— Това го няма в правилата!

— Мадам, ако бяхте патили като мен с нахални репортери, и вие щяхте да си въведете някои допълнителни, собствени изисквания…

— И не говорите като янки от крайния Североизток… Да не би истинската ви фамилия да е Симон?

— От Нуво Орлеан съм, мадам — шерифът изрече френското име на града с подчертана носталгия, — и преди четирийсет години любовта ме доведе тук. И оттогава никой не ме е наричал Симон.

Чистосърдечното му признание допадна на Делия и тя издиктува цифрите.

— Благодаря, мадам… Ако смея да попитам, защо се интересувате?

— Шерифе, нали знаете правилата? Мога единствено да ви уверя, че клиентът ми е една много почтена институция. И оставете това „мадам“, карате ме да се чувствам пенсионерка.

— Пази Боже, само това оставаше! Искам да кажа, не ме засяга за кого работите, но ще ни сътрудничите ли, защото ние тук сме доста затруднени.

— Никакъв проблем. Но първо какво можете да ми кажете за жертвата?

— Ами още не сме сигурни, че е убийство. Няма външни белези от насилие.

— А аутопсията?

— Мадам… съжалявам, Делия, ние сме само едно затънтено градче в блатата край Пенобскът и най-близкият съдебен лекар е в Бангор, та ще дойде чак привечер. Нали пак ще се чуем… А за човека почти нищо не знаем. Ленърд Ботафого се появи тук преди няколко седмици. Нае една къща за три месеца и толкова. Особняк, въобще не знаем с какво се занимава. И не можем да установим нищо за контактите му. Никаква поща, и за близо месец нито веднъж не е сядал пред компютъра в къщата, представяте ли си?! А смартфонът му е добре защитен, още не можем да проникнем в него.

— Какви документи открихте?

— Само карта за социална осигуровка, издадена преди три години в Хот-Спрингс, Южна Дакота. Проследихме я — оттогава поне десетина пъти е сменил адреса си.

— Това не ви ли прилича на замитане на следите?

— Искате да кажете, че й е променил самоличността? Наистина, живял е все в такива забутани местенца като нашето. Мон диьо, за това въобще не бях помислил — шерифът Симон изрече тези думи с такова себепорицание, че пред очите на Делия изникна образът му: едър, склонен към затлъстяване чернокос и мустакат каджун, по чиито бузи бавно се стича издайническата червенина на притеснението — нали го бяха уличили, макар и косвено, в непрофесионализъм (при следващия им разговор той си беше включил камерата и тя се убеди, че представата й почти напълно съответстваше на действителността, само дето косата и мустаците бяха почти побелели). — Ще трябва да му пусна очите и пръстите в бюлетина.

— Направете го за всеки случай, макар че ако си е присадил кожа или си е направил ретинопластика, търсенето ще ви отведе в гробищата… По-сигурно ще е с ДНК-кода. А какви доходи има?

— Намерихме само една златна „Виза“, и чакаме разрешение от съдията да отворим сметката му.

— При какви обстоятелства го открихте?

— Рано сутринта две дечица като отивали на спирката на училищния автобус, го видели да лежи на пътечката през Биг Форест, това е градският ни парк. Беше паднал насред алеята, а по обувките му имаше полепнали тревички, значи е газил из тревата. Но това нищо не значи, къщата му е наблизо и много хора минават напряко.

— А кога е умрял?

— Нашият лекар смята, че смъртта е настъпила през нощта, между един и три часа.

— Установихте ли какво е правил преди това?

— В осем вечерта е отишъл в боулинг-клуба и си е тръгнал оттам малко след полунощ.

— И това ли е всичко? — попита Делия, след като паузата се проточи няколко секунди.

— Ами… засега това — отвърна шерифът, после изведнъж рече: — Я изчакайте малко така — и заговори с някого край себе си, после продължи към нея: — Сега дойде помощникът ми и каза, че снощи видели Ботафого да слиза от автобуса, но не знаем откъде се е връщал. Утре, когато шофьорът отново мине оттук, ще изясним и това, а с вас нека се чуем привечер, като мине аутопсията.

На прощаване Делия не се сдържа: — Няма що, цяла торба информация ми изсипахте! — и в този момент сякаш усети как лицето му обидено се вкаменява, затова побърза да добави, като се стараеше гласът й да не звучи извинително: — Ще ви помоля, като събирате информация, да проследите дали има някакви нишки, които да го свързват с Кеймбридж.

— Масачузетския или английския, ако смея да попитам?

Две седмици след като се бе появила в МТИ като гост-професор, Делия още нямаше никакъв напредък в разследването си. Като за проклетия, и инцидентите сякаш прекъснаха с пристигането й. При липсата на пресен материал, тя все прехвърляше рехавото предварително досие с надеждата да намери някаква логическа връзка между случките. А и противно на утвърденото мнение, академичната общност не проявяваше особена склонност към общуване, така че тя се видя принудена да отстъпи от първоначалната си позиция и прие да води индивидуални занятия с неколцина от най-упоритите си слушатели. „Само от скука, скъпа, за да разнообразя малко всекидневието си“, оправда се тя в поредното писмо до Хелън. Но тогава още не бе получила поканата за неделното парти в клуба на културистите.

В събота Делия не отиде на джогинг и остана до късно в леглото, опивайки се от сладостното чувство на виновност, задето е нарушила железния график на навиците си. Когато стана — вече наближаваше пладне — установи, че в хладилника няма нищо освен пакет мляко, и мина само с две-три бисквити. Късно следобед обаче стомахът си каза думата и тя реши, че вече си е взела годишната дажба мързел. Все още с усещането, че си позволява нещо осъдително, прекара пред огледалото много повече от обичайните две-три минути и едва когато изчерпи възможностите на наличната козметика, тръшна вратата след себе си.

Голямата кафетерия на кампуса беше празна, само в отдалечения ъгъл зад халба бира седеше някакъв тип с широкопола шапка и буйна, растяща на воля черна брада, сред която едва се забелязваха носът и очите му. Същински Рип ван Уинкъл, помисли си Делия, докато взимаше подноса с порция свински ребърца по мемфиски, и изведнъж усети, че е много гладна. Едва потисна спонтанното си желание незабавно да поръча и втора порция, като си рече: „Да не си посмяла!“ и наум се закле на следващото утро да пробяга пет мили вместо две. Петнайсет минути по-късно тя остави последното кокалче недооглозгано в чинията и се зачуди: „Какво ми беше станало одеве? Вярно, гладна бях, ама чак пък толкова… Сигурно защото вече пет дни не съм писала на Хелън“.

И докато разсъждаваше как занемареният секс се отразява на храносмилането й, долови с крайчеца на окото някакво движение зад гърба си. Сега непознатият съвсем приличаше на Рип ван Уинкъл, с дрехите си от имитация на еленова кожа и с платнената торба, провесена на лявото му рамо. „Сигурно още една от местните забележителности“, каза си Делия и тутакси реши, че повече няма да чака някой да я „запознава“ с Пит, ами още в понеделник ще се завърти към факултета му.

— Не съм Рип ван Уинкъл — рече мъжът, сядайки срещу нея, — макар че мнозина ми викат така. Името ми е Ричард Стъди, или само Дик. А ти си Делия и водиш летен семинар по психология.

— Искаш да се запишеш при мен ли, Дик?

— Права си, с тази моя фамилия… Но с моето обучение формално приключих преди двайсет години и оттогава насам уча младоците на ентомология.

— Тогава може би искаш да ме забодеш в колекцията си от пеперуди и бръмбари?

— Напразно се опитваш да ме изкараш вивисектор — Дик не проявяваше признаци да се е обидил. — Колекцията ми не е от истински екземпляри, а от техни снимки — и отгърна капака на торбата си, в която Делия видя фотокамера с мощен зум-обектив. — Гледам, че скучаеш. Тук е така през лятото, като ги няма редовните студенти. Ако се чудиш какво да правиш, мога да те заведа на една сбирка.

— Само да не е в гората, моля те, че съм с градските си обувки — отвърна Делия, ставайки. — И да не кажеш, че не съм те предупредила — имам си приятелка.

— И през ум не ми е минавало, мис — под брадата не се забелязваше леката подигравателна усмивка на Дик, — нито ще мине през ума на някой от другите участници в сбирката.

Когато двамата излязоха от кафетерията, Дик кимна с глава на някакъв младеж с торбести панталони, който ги зяпаше нерешително, сякаш се чудеше кого от двамата да заговори. Като го подминаха, Делия попита: — Кой беше тоя?

— Остави го, той ходи с друга компания — лаконично отвърна спътникът й.

Младежът изчака те да се скрият зад ъгъла и извади от джоба си смартфон. Когато отсреща му се обадиха, рече: — Закъсняхме, Рип ван Уинкъл я помъкна на сбирката им.

— Ама ти още ли ходиш подире й? — удиви се гласът в слушалката. — Зарежи, още вчера я поканихме за утрешното парти.

— Е, и?

— Не я ли виждаш, че умира от скука. Разбира се, че веднага прие поканата.

Скъпа, моля те да ми простиш, че цяла седмица не ти се обаждах, но работата съвсем се беше закучила и просто нямаше какво да споделя с теб. И нали знаеш, че не обичам да се оплаквам, а не исках писмата ми да бъдат един безкраен хленч. Но тия дни нещата направо се отпушиха! Първо, в петък получих покана за неделно парти в клуба на културистите. Те обаче се оказа, че не са никакви културисти, а минитмени, но това го разбрах едва днес, като отидох там.

Чакай, скъпа, преди това стана нещо друго. Вчера за мен се лепна един тип — същински Рип ван Уинкъл. Помислих, че ще ме сваля, и веднага му казах за тебе, но сексът не го интересува. Значи, този Дик Стъди (какво име само, а?) ме заведе — няма да повярваш! — на комунистическо събрание! Цели два часа трябваше да слушам налудничавите им идеи. Нищо съществено за моята работа не научих. Те само веднъж отвориха дума за абсенцията и според тях, нали са фанатици, това били провокации, чиято цел била да ликвидират университетската автономия. Но представа си нямат, кой и как може да прави всичко това. Все пак, разбрах нещо ново. Един от тях е бил свидетел, когато абсенция обхванала негов колега и след това забелязал, че часовникът му също изостанал. А не бил усетил нищо подозрително.

От днешното парти обаче научих повече, скъпа. Оказа се, че на всички свидетели, които били до пет метра от потърпевшия, часовниците им закъснявали. Разбрах го, защото минитмените са решили сами да разберат кой стои зад инцидентите и водят собствено разследване, значи са ни един вид конкуренция. Районирали са кампуса и са съставили график, и всеки от тях по седем-осем часа на ден патрулира — въоръжен, моля ти се! — из района си. И са толкова смешни, крият се под фирмата на културисти, а повечето са едни хилави и невзрачни, според мен са комплексирани ако не всички, то поне повечето. И понеже смятат, че онези разполагат с някакво мощно средство за въздействие, искат да го използват за каузата си. Но още нищо конкретно не са разкрили, патрулират едва от няколко седмици, а последния месец никой не е изпадал в абсенция.

Обаче не ти ли се струва, скъпа, че Пит не е наясно в ситуацията? Разправяше ми за някакви радикал-републиканци и консервативни демократи, че били екстремисти, а както разбрах, те са само две групички нафталинени старци, които никой тук не ги взема насериозно. Но пък са влиятелни и добри демагози, имат лоби в Конгреса и от тях зависят държавните субсидии, затова управата трябва да се съобразява с тях.19

А сега извинявай, скъпа, ще си налея един джин, че се развълнувах.

Само че академичната атмосфера на Кеймбридж явно беше потиснала бохемските битови навици на Делия и тя установи, че служебната бутилка е празна. Затова се задоволи с чаша студено мляко и като я пресуши, се върна към компютъра.

Скъпа, оказа се, че нямам джин и затова още веднъж извинявай, но ще бъда кратка, иначе ще затворят магазина, а не искам да си поръчвам доставка вкъщи — знаеш, че мразя да ме мислят за алкохоличка. А когато си в магазина, винаги можеш да споменеш мимоходом, че отиваш на гости.

Но това не е всичко, скъпа. Докато се прибирах от „културистите“, ми се обади Хюбит, бях го попитала ФБР има ли някакви данни за Лайънъл Ботафого. Той наистина бил със сменена самоличност, но не защото е бил престъпник. Свидетел е по големия нюфаундлендски рекетьорски процес, гледаха го миналата година в Сейнт Джоунс, ако си го спомняш.

А какво прави в Щатите ли, скъпа? Довели го, защото по силата на някакъв договор още от миналия век Канадската кралска конна полиция ползва програмата на ФБР за защита на свидетели.

И за капак отново ми се обади шерифът Симон. Помниш, нали, че при втория разговор той не можа да ми каже нищо по-съществено освен това, че според съдебния лекар от Бангор, в смъртта на Ботафого нямало нищо загадъчно — инфаркт, в здравната му осигуровка пишело, че е с болно сърце, но се страхувал от операции и не пожелал да легне за трансплантация.

Сега обаче нещата се раздвижили. Едва днес се върнал от отпуск шофьорът на автобуса, от който той слязъл в деня преди да умре. И откъде се е връщал, мислиш?

Точно така, скъпа, как разбра? А, нали ти казах, че поръчах на шерифа да провери има ли някаква връзка с Кеймбридж. Но сега ще ти кажа нещо, за което няма как да се сетиш. По всичко изглежда, че той е бил последният, когото го е хващала липсата!!! И какво следва???

Е, как така не схващаш, скъпа? Толкова е близо до ума! Та нали Сейнт-джоунският процес още не е приключил, наесен предстои да се гледа във Върховния съд в Отава, а този Ботафого — истинското му име е Лайънъл Розмънд — е единствен свидетел. Няма ли го него, няма и присъда! Най-сетне имаме мотив, а нали знаеш, открием ли мотива, значи половината работа е свършена. Разбира се, остават цял куп неясни неща, например как са го убили — а, нещо не се връзва, нали версията им беше за естествена смърт…

Съжалявам, скъпа, но ще прекъсна. Трябва да направя един бърз разговор.

Шериф Симон се обади едва след шестото позвъняване: — Съжалявам, изпращах гостите си. А, вие ли сте, Делия?

— Шерифе, разбрах, че ФБР е поело случая и вече не се занимавате с него, но при мен излязоха някои неща, които ме карат да мисля, че смъртта на Розмънд има някаква връзка с идването му в Кеймбридж. Ще се опитам да разбера какво е правил тук, затова ми пратете негова снимка. И ще ви помоля да ексхумирате тялото и отново да обезпокоите съдебния лекар от Бангор. Нека направи прецизно изследване, нали знаете, че за болни от сърце и безобидни медикаменти може да се окажат фатални.

— Няма нужда да го ексхумираме, защото и от ФБР ще правят експертиза. Всеки момент очаквам техния екип да дойде, а тялото още е в камерата. Само че, нали разбирате… при това развитие на нещата не мога повече да ви държа на сянка.

— О, никакъв проблем не е да им кажете да се свържат с мен!

— На такъв отговор се надявах… А как мислите, дали ще ме покажат по новините?…

Веднага след това Делия проведе и един бърз разговор със заместник-директора на ФБР Хюбит, после погледна часовника си и хукна към магазина, защото до края на работното му време оставаха само десет минути.

Скъпа, отскочих и до магазина. Като размислих, още нищо не е свършено. В края на краищата, трябва да се отчета на управата, а те не са ме наели да върша работата на ФБР, я! Макар че… може би цялата история с абсенцията тук е била просто операция за объркване преди същинския удар! Но все пак това е истинска научна загадка, значи Пит най-сетне трябва да се размърда задника, по дяволите!

Прости ми, Господи…

Но няма да го търся веднага, първо ще си припомня някои неща от физиката, че не ми харесва да ми говорят снизходително. Е, доскоро, скъпа, залавям се за науката…

3.

Делия явно си падаше по стереотипните действия — три седмици след пристигането й в Кеймбридж куриер ми донесе билет за концерт на Бостънската филхармония. Тя се появи пред входа на залата със странна прическа, която като каска покриваше челото и слепоочията й, и аз не пропуснах да отбележа необичайния й вид. Тя кисело се усмихна и леко повдигна кичурите от лявата си страна — там имаше голяма драскотина, покрита с лечебен гел.

— Паднах тази сутрин на джогинга — поясни Делия. — Въобще стана нещо много странно. Вече бях пробягала двете мили и ходом се прибирах по главната алея. Изведнъж усетих леко замайване и после… усещанията ми се разминаха с действителността. Вървях бързо, а в същото време имах чувството, че… знаеш как ходят кокетките. А аз никога не си въртя кълките!!! И още — чувствах петите си като върху високи токчета, а през живота си не съм слагала такива обувки! От учудване се погледнах в краката…

— И какво видя? Кристалните пантофки на Пепеляшка?

— Глупости! Видях маратонките и чорапите си. Но това така ме обърка, че не знам как оплетох краката си и се строполих за смях на всички наоколо!

Нямахме време за повече разговори, защото удари гонгът. За гвоздей на програмата тази вечер бе обявена световната премиера на „Покоряване на осемхилядниците“ от някакъв галеник на фонда „Мюзикаутор“. Аз обаче не останах очарован от хаотичното натрупване на звуци и в една от паузите, май беше между „Чогори“ и „Гашербрум“, бутнах Делия по лакътя:

— Я да слезем в пушалнята, да поговорим на спокойствие.

Настанихме се удобно в старомодните кресла и тя почна в своя стил: — Никаква знаменитост не си, щом толкова време никой не се засили да ни запознава.

— Ами по това време на годината при нас е пълно с гастрольори и ние аборигените се губим между тях — опитах да се отдумам аз, но тя продължи да ме атакува: — Добре поне, че не чаках на твоите отворковци, ами си намерих свои — и набързо ми разказа какво е свършила.

— И искаш да кажеш, че цялата бъркотия е била само за да скрият шайбата на ФБР? Слушай, Делия, така става само в трилърите на Лъдлъм и Кланси.

— Знаех си, че си се учил по криминалетата от миналия век… Пит, не споря, че си гений, но не се бъркай в работата на експертите. И не си дъвчи пурата, ами по-добре ми кажи ти разбра ли нещо?

— В лабораторията на Джонатан Краут се занимават със свръхпроводимост в условията на силни магнитни полета — почнах колебливо, защото не бях сигурен доколко тя ще разбере какво й говоря. — Нямам точна представа за неговата работа, пък и тя е далеч от моите интереси. Но има три странни съвпадения. По същото време, когато наблизо някого го е хващала липсата, установката му изведнъж е отказвала да работи…

Делия ме изгледа недоумяващо.

— Не, не се е повреждала — изпреварих аз въпроса й. — Просто е преставала да функционира без никакви видими причини, и после почвала отново.

— Как така е преставала да функционира?

— Е, не съм сигурен дали това е най-точната дума… — реших да изоставя щадящия стил. — Виж сега, там има един много мощен соленоид и в полето му е разположен свърхпроводимият контур. В него се пускат калибровани токови импулси и се измерва времето на затихването им при различен интензитет на полето. Обаче става нещо непонятно — импулсите въобще не се появяват, като че ли свръхпроводникът за известно време се е превърнал в изолатор.

— А от какъв материал е този контур? — попита Делия.

Зяпнах, и имаше защо. Човек, останал с гимназиалната физика, не би се досетил да зададе такъв въпрос.

— И аз се замислих за това. В два от случаите е била тривиална ниобиева сплав, известна едва ли не от сто години насам, а третият път контурът е бил плазмен.

— А интензитетът на полето?

— Ама ти наистина не си си губила времето, както гледам! Сигурно си минала цялата електродинамика.

— Зарежи комплиментите, драги, знаеш, че не си падам по тях. Говори по същество.

— Добре де… Там е работата, че още не мога да се добера до точните данни. Джонти е отвратително и потайно копеле, дори неговите сътрудници нямат свободен достъп до лабораторния му дневник, и не ми се ще да му разбивам паролите без сериозни основания. Пък и не забравяй, че макар и да съм гениален, в тази област съм компетентен горе-долу колкото теб.

— Момент — прекъсна ме Делия и се ослуша. — Ръкопляскат, значи първата част свърши. Нека слезем в бюфета, иначе няма да се вредим.

Продължихме разговора си в левия край на бара.

— Пит, ама ти изглежда имаш широки пръсти — внезапно рече Делия, когато поръчах „натурално и екологично кафе“.

— Може би защото не ми се е налагало да си ги стискам. Старците ми имаха приличен доход, като студент получавах максималната стипендия, после почнах работа — вярно, в началото не особено платена, но по това време бях женен за състоятелна жена и Кет сама си покриваше разходите и капризите. А като дойдох тук, знаеш какви са ни заплатите и осигуровките… Нямам намерение да напускам, значи на старини ще имам добра пенсия. При това положение защо ми е да пестя? Предпочитам от време на време да изляза на борсата, като в доброто старо време.

— И това винаги ли е доходоносно? — попита Делия.

— Във всеки случай е по-интересно да играеш, отколкото да си стискаш чековата книжка в пазвата. А и аз имам умна програма, така че балансът винаги ми е положителен.

Делия ме гледаше замислено.

— Но нямаш деца — рече тя.

— Не съм сигурен, че това би изменило нещата. Бих могъл да ги осигуря с всичко необходимо, докато са малки, а оттам нататък бих ги оставил сами да се грижат за себе си. В края на краищата, аз на седемнайсет години вече сам се издържах. И нищо няма да наследя освен една занемарена ферма в Монтана.

— Пит, ти си съвършен егоист! — изведнъж избухна Делия. — Знам много повече за тебе, отколкото си мислиш! Твоите родители са се разорили от глобите, които са плащали заради щуротиите ти. И понеже още те е срам от това, те е страх да имаш деца.

— Слушай, нямам нужда от психоаналитик. И ако искаш да знаеш, наистина ме е страх да имам деца, но по други причини. Я си представи, че ми наследят гениалността, но не и морала? Ясно ли ти е каква глобална заплаха ще бъдат? Съжалявам, но имам чувство за отговорност пред човечеството и затова предпочитам да остана неповторим.

— Ама ти наистина си неповторим — прихна Делия. — Много ми е интересно да те наблюдавам, ще има много да пиша на Хелън за тебе. Но изглежда, че все повече хора гледат на парите като теб. Не знам дали си запознат със статистиката, но самостоятелните малки и средни фирми непрекъснато намаляват и бизнесът все повече преминава в ръцете на гигантите от списъка на „Форбс“ с техните дъщерни компании и филиали. Ако продължава така, няма да минат много години и същинската частна инициатива съвсем ще западне, а нали тя ми крепи бизнеса, големите компании си имат собствени служби за сигурност и разследване. Значи ще трябва да си търся друго препитание.

Под ниския таван отекна гонгът.

— Я да отидем да слушаме Бетовен — рекох аз. — А за другото не се безпокой, нали видя — всеки университет ще те глътне, без да си помръднеш и малкия пръст.

Бях побеснял от нападките й и вече че бях заканил да й го върна, само дето не ми беше ясно как. Но Делия, то се знае, нищо не подозираше, иначе не би ме поканила вкъщи на кафе след концерта.

Като пристигнахме, тя бързо се преоблече и почна да се върти около кафеварката, а аз се настаних пред компютъра отново да прегледам записите от охранителните камери, и почти веднага попаднах на един от инцидентите край лабораторията на Джонти. Случката бе станала в съседната аудитория и в кадъра се виждаха няколко студенти, които съсредоточено работеха с компютрите. В дъното, при катедрата, обърнал гръб към камерата, някакъв мъж разговаряше с едно момиче. Таймерът показваше 14:31 на единайсети май.

Изведнъж домакинята изпищя пронизително и почна да духа кутрето на лявата си ръка.

— Не виждам защо след като си си изгорила пръста на ръката, трябва да подскачаш на един крак — рекох без капка съчувствие в гласа си и леко я отстраних. — И въобще, разбирам в разни женски клубове да си играете на домакини, но в къщи да се мъчиш сама… Моите почитания към психологията, тя сигурно е велика наука, но покрай нея май си развила роботофобия.

След тази поучителна тирада включих кафеварката на автоматичен режим.

— Ей, роботофила, забрави да сложиш чаша под чучура — обади се Делия.

Изчаках кафеварката да направи две кафета и с чаши в ръка отидохме към компютъра. На екрана бе настъпило раздвижване… какво ти раздвижване, същинска суматоха. Върнах кадъра, за да видя какво съм пропуснал. В 14:35 мъжът при катедрата — сега го познах, беше Хуан Фернандо Луис Гомес-и-Мария — внезапно направи странна гримаса и се хвана за главата, момичето отскочи встрани и някак театрално изпищя, а студентите наскачаха, един дори събори компютъра си на земята. Двама от тях подхванаха преподавателя и го поведоха към вратата.

Почуках с пръст по дисплея и рекох на Делия: — Отвъд тази стена е царството на Джонти. Точно сега той се почесва и се чуди къде му се е дянал импулса.

— Аз понаучих нещо за тази лаборатория — важно отвърна Делия. — Там като на шега си играят с колосални концентрации на енергия, макар и в малки обеми. А теорията на времето не била наясно със страничните ефекти от взаимодействието му с магнитните полета, затова и цялата темпорална техника се прави от немагнитни материали.

— Ама ти сериозно ли си мислиш, че Джонти е забъркал тая каша? Въобще забрави за него, той по-скоро също е станал жертва, макар и по някакъв друг начин.

— Имало там някакъв парадокс на Милашев и Левина — не отстъпваше Делия, — направих си труда да говоря със самия Милашев, но той взе да ми мрънка. Нямали нови резултати, не можел да каже нищо конкретно. По едно време дори мислех да му разкажа всичко, чувала съм, че в Русия гледали по-сериозно на подобни проблеми, но нали разследването е конфиденциално…

— Само това оставаше, и в Русия да ни разнесеш… Знам го аз тоя парадокс, той се проявява само в наномащаби, и въобще не си губи времето за научната страна на проблема, нали си я възложила на мен. При това, щом има хора, на които само часовниците им изостават, очевидно имаме работа с две различни въздействия, едното физическо, а другото — психическо. Впрочем, я чакай малко, нали каза, че в радиус от пет метра часовниците спират…

Върнах кадрите с инцидента около лабораторията на Краут. Точно над главата на Гомес-и-Мария, на по-малко от метър, имаше часовник — и той преспокойно си вървеше през цялото време.

— Това как ще го обясниш, като си толкова напред с науката?

— Знам ли?… При нас в Балтимор всички часовници в университета са свързани и само „майката“ в ректората истински отмерва времето, а другите просто повтарят нейния сигнал. Да не би и тук да е така?

— Онази система е още от началото на двайсети век и може да я има във вашия университет, нали той е на двеста години, но тук, доколкото знам, всички часовници са автономни.

В този момент нещо почна да ми просветва, но Делия изведнъж подскочи:

— Ето, виж това момиче — и посочи студентката, която беше при катедрата. Вече бяха извели преподавателя и тя, поклащайки бедра, се отправи към вратата. Мацето си го биваше.

— Точно така ми се струваше, че ходя тази сутрин, когато паднах — възбудено рече Делия и увеличи кадъра. — И… да, май точно това момиче стоеше зад мен… и се кикотеше с приятелката си! Знаеш ли коя е?

Вгледах се.

— Мисля, че се казва Луси Померанец.

— Померанец? Какво общо има с психиатъра от Бостън?

— Може да е негова дъщеря, но какво те интересува? Зарежи тази история, по дяволите! — внезапното вмъкване на Луси в историята всъщност напълно пасваше на догадката ми, затова положих доста усилия да отклоня Делия от размишления по случката от сутринта, за което ми трябваха десетина минути и чаша джин. Когато се успокои и ми съобщи новините от Редбъро, се разтревожих: — И защо си обещала да сътрудничиш на федералните, нали ректорът ще се побърка?!

— За това не бери грижа, вече говорих с Хюбит и той им е наредил да се правят, че ме няма.

Подсвирнах.

— Не само ти си забележителност — злорадо се изсмя Делия на удивлението ми. — Преди години го извадих от такава каша, че до гроба ми е задължен. Да, и пропуснах да ти кажа нещо. Този Ботафого, тоест Розмънд, наистина е бил тук. Сервът от кафетерията го разпозна, закусвал е там, докато е чакал автобуса. ФБР ще опита да разбере защо е идвал тук, Хюбит обеща да ме държи в течение.

— Всичко това е много хубаво, но ние още и на милиметър не сме напреднали. Не трябва да разчитаме на ФБР да ни свърши работата — или ти точно това искаш?

— Не бих имала нищо против…

Според моите догадки, до началото на есенния семестър нямаше да се случи нищо съществено и действително, през следващите няколко седмици всичко бе спокойно. Дразнеше ме единствено Делия, защото държеше на налудничавата си версия. Според нея всичко идваше от лабораторията на Джонти, който бил купен или по някакъв друг начин свързан с нюфаундлендските рекетьори. Абсенцията трябвало да замъгли картината около елиминирането на свидетеля. Окуражи я това, че Розмънд, alias Ботафого, наистина се оказа убит — повторната експертиза откри следи от дигоксин по кожата на лицето му, явно го бяха напръскали със спрей. Но нито тя, нито ФБР можеха да разберат какво е правил той в Кеймбридж. Въпреки това Делия реши, че си е свършила своя дял от работата, навири си носа, замина си и почна да ме тормози от Балтимор. И понеже беше ваканция и нямах нищо належащо, от скука разрових нейната Мрежова църква. Резултатите бяха потресаващи — на адрес netchurch.allsaints.rel се подвизаваше някаква шайка мошеници, която срещу абонамент от сто долара месечно откриваше електронни адреси „в отвъдното“, а всъщност в сървъра на някакъв колумбийски филиал на холивудска кинокомпания, която крадеше от писмата идеи за сапунени сериали.

Точно това ми трябваше, за да й го върна веднъж завинаги! Делия обаче излезе прекалено докачлива — когато й съобщих, че съм разкрил мошеничество в нейната „църква“, тя не пожела да ме изслуша и ме обвини, че й завиждам на душевното спокойствие. От този момент почна да ми задръства пощенската кутия с напомняния да не се помайвам, ами да разследвам научно-техническата страна на случая. Сигурно беше наредила на компютъра си сам да пуска писмата — по няколко десетки дневно. Всичките ми опити да й обясня колко съчинена и неубедителна е версията й удряха в непоколебимия камък на нейното „експертно“ самочувствие. А и аз нямах никакво намерение да й разкривам догадките си — не стига, дето така ме засегна онази вечер в концертната зала, ами и поръчката нали си беше на нейно име и тя щеше да вземе хонорара. Е, при това положение имах право да искам лаврите само за себе си…

За да ми е спокойна съвестта, проверих дали все пак няма съвпадения между феномена и някакви действия при нас. Както знаете, цивилизацията ни е енергетична, няма явление или процес, което да не е съпроводено с енергийни прояви, а в случая те трябваше да са повече от забележими. Затова влязох в базата данни на институтската инфраструктура и щателно прерових енергийния баланс. Нито един от случаите на абсенция не съвпадаше с резки или необясними промени в режима. Едновременно с това прегледах много внимателно архивните записи и установих, че Луси Померанец определено има таланта да е наблизо почти всеки път, когато се проявява загадъчният феномен, и че освен това той в много случаи определено изглежда свързан с полагането на изпити.

Така се изтърколи целият август, а когато си погледнах програмата за септември, установих, че мис Померанец се е записала за моя семинар, значи беше време да взема предпазни мерки. Реших, че мога да комбинирам това с един набег в лагера на врага и отидох при баща й — добродушен дребен очилатко, който беше въодушевен от посещението ми:

— Толкова съм слушал за вас от дъщеря ми и от нейния приятел Еди Брокан! Тази година тя ще посещава семинара ви, знаете ли?

Д-р Найсим Померанец бе доста учуден, когато поисках да ми направи пълна противосугестивна блокада и трябваше да го излъжа, че приятелката ми е много силен индуктор и ме е страх да не ме накара да се оженя за нея пряко волята си. Той поцъка съчувствено с език и ме вкара в кабинета си, където можах с очите си да се убедя, че пренебрегва елементарните правила на съхранение на такова опасно оръжие като хипназера.

През целия път до вкъщи се мъчех да си спомня откъде ми е позната фамилията на приятеля на Луси и като се прибрах, я пуснах за търсене в мрежата. Брокановците се оказаха неподозирано много — над двайсет хиляди по всички възможни начини на изписване, но така и нищо съществено не открих. (После се оказа, че целия ми труд е бил нахалост, защото не бях забелязал говорния дефект на доктора. И на едно негово предупреждение не бях обърнал внимание, но за това — по-нататък.)

Към края на септември получих сърдито писмо от Фил, който ме упрекваше, че не съм си мръднал задника по случая — явно Делия му се беше оплакала. Но и без това вече бях решил да приключа, защото ме ядеше любопитството, и обявих приравнителен тест за новозаписаните в семинара, който посещаваше Луси Померанец. На сутринта пред кабинета ми стояха петима студенти — всъщност четирима, защото момчето с Луси не ми беше познато.

— Моля ви, един по един. Напоследък ме дразни присъствието на много хора.

— Да пропуснем, а? — полугласно рече на Луси приятелят й.

— Не, Еди — провлече тя капризно, — този колоквиум ми трябва — и добави нещо като „отдавна не сме се забавлявали“.

„А-ха, влязохте ми в капана“, злорадо помислих аз.

Първа се яви високата зеленоока Нина Бедкрофт, която както никога се беше подготвила добре, после мина зубрачът Джими Уайтъл — него с удоволствие върнах за второ явяване, Трета бе пухкавата блондинка Лора Травъл, която упорито криеше, че е племенничка на виден сенатор от Комисията по образованието и си мислеше, че никой не го знае, докато целият факултет разчиташе на него за ежегодната субсидия и затова всички я толерираха. Вече почнах да си мисля, че приятелчето на Луси я е накарало да се откаже, но се сетих, че почти всички случаи на абсенция започват в зала или лаборатория, но като правило приключват навън — иначе щеше много да бие на очи, значи Луси вероятно щеше да влезе най-накрая. И наистина тя влезе последна, приятелят й я изпрати до самата врата и ме огледа. Момичето седна нахакано, кръстоса насреща ми хубавите си крака и очаквателно ме загледа. Връчих й теста и попитах:

— Ще го попълните ли или предпочитате диалогов режим?

— Нали може да помисля малко? — и впи в мен очите си по начин, който очевидно й бе присъщ по наследство.

— Мислете… колкото си искате — извърнах се, защото изпитвах неудържимо желание да се разхиля. След минута или може би две в главата ми се появи нещо като вибрация, за което баща й ме бе предупредил. Като се стараех да изглежда колкото може по-естествено, леко люшнах глава. Момичето веднага каза с тържествуваща нотка в гласа: — Предпочитам да говоря — и съвсем без нужда повтори: — Да, ще говоря!

И започна… да рецитира монолога на Хамлет! Признавам, че макар и жена, беше убедителна. Нямаше нужда да се преструвам, че съм впечатлен. Проблемът се появи малко по-късно, когато към усещането за вибрации се добави и постепенно засилваща се болка някъде зад челото ми. Тогава чак се сетих за другото предупреждение на д-р Померанец, че съм имал някаква особеност в делта-ритъма и било възможно, ако приятелката ми наистина е много силен индуктор, да изпитам „неприятни усещания“. Препоръката му бе, ако това наистина стане, да се оттегля поне на неколкостотин метра от нея. Нямаше накъде да мърдам, защото трябваше да се правя на манипулиран до края. (После по грубите ми сметки излезе, че за да се отърва от „неприятните“, а всъщност убийствени, ако ме питате, усещания, би трябвало да се телепортирам поне на миля от кабинета си. Изглежда Гомес-и-Мария също имаше особености в делта-ритъма си.)

Само инатът ми помогна да изтърпя тази инквизиция. Най-сетне, през болката върху „вибрацията“ се наложи безплътен и безполов „глас“, който, ако не беше блокадата, щеше да изпрати сигнал директно към мускулите на гърлото и устата ми: „Достатъчно, мис, много добре сте се подготвили!“ Добре, казах го. Но копелето не изключи веднага хипназера, сигурно чакаше да запиша оценката, така че след още десетина секунди не издържах и без никакви преструвки се хванах за главата също като мексиканеца.

Луси се дръпна встрани: — Какво ви става, професоре?!

Пряко сили вдигнах очи: — Нищо особено… сигурно от кръвното — и се направих, че пиша нещо в протокола. Най-сетне „чух“ заповедта да забравя всичко станало и „неприятните усещания“ почти веднага изчезнаха, аз облекчено се отпуснах назад и продължих с лъчезарна усмивка: — Искате ли да видите нещо любопитно?

Момичето ме погледна недоумяващо, вече без никакво театралничене. Поднесох пред лицето й ръчния си часовник, а с другата си ръка извадих от джоба си механичната антика, която предния ден бях наел от един познат колекционер: — Колко минути е изостанал?

Луси остана залепена на стола си и механично промълви: — Дванайсет…

Господи, а имах чувството, че е минал цял час! Времето наистина е относително…

— Интересувам се какво носите в чантичката си.

Все тъй механично момичето извади странен овален предмет с формата на луксозен сапун, но по-голям и доста тежък. Би трябвало да е някакъв уред, но по повърхността му не се виждаха никакви клавиши или индикатори. В този момент вратата се открехна и приятелят й надзърна в стаята: — Хайде, Луси, какво се бавиш?

— А… номер две. Влезте, влезте, млади господине. Нали знаете какво се полага за незаконно ползване на хипназер?

След кратко двоумение хлапето се вмъкна вътре, без да затваря вратата, и се изправи пред нея.

— За ръка ли да ви доведа? — все още изпитвах безмерно облекчение и дори усетих, че не се сърдя. — Поне се представете.

— Аз… не съм от вашия факултет, сър. Дори не съм и студент. Казвам се Еди… Едуард Броган.

Ами да, разбира се! В сипкавия глас на д-р Померанец „г“ звучеше като „к“.

— И какъв ти е Космическият вехтошар20?

— Той… той ми е чичо, сър.

Това бе един от най-големите ми провали. Още когато разбрах, че не всички часовници изостават при абсенция, очаквах да се сблъскам с извънземна техника. И досега не мога да си обясня как не се сетих за Космическия вехтошар по-рано! Та нали предполагах, че имам насреща си някакъв уред, който по някакъв начин въздейства върху разпадането на ядрата, и понеже часовниците имат стандартни радиоизотопни „таблетки“ — елементарно, Уотсън! — като няма разпад, няма и електричество, значи часовниците спират. Същите „таблетки“ използваше и Краут, за да пуска стандартни импулси в установката си. А часовниците в сградата вземаха ток от мрежата, затова и си вървяха нормално.

— И как го управлявате? — попитах двамата психотерористи.

Еди отвори куфарчето си и в него до хипназера на д-р Померанец видях нещо, което ми заприлича на дистанционно управление от 3D-тапет. Взрях се — наистина, имах същото у дома.

— Покажи ми.

Хлапето натисна „On“ и часовникът на ръката ми моментално спря.

— А другите копчета вършат ли някаква работа?

— Със стрелките нагоре и надолу се регулира ефективната дистанция — и хлапето ми показа как регулацията се контролира чрез миниатюрния дисплей.

— Може да действа и на много голямо разстояние, поне до половин километър, но тук никога не сме го задействали на повече от пет метра, защото не е като хипназера с насочено действие, а покрива всичките 360 градуса. Чичо Уесли не можа да измисли за какво да го използва и ми го даде да се забавлявам, когато бях още дете — почна да се оправдава Еди. — С него блокирах комуникациите на противниковата банда…

— Това не пречеше ли и на вашите връзки?

— Ние използвахме електролитни батерии — момчето ме изгледа, учудено от недосетливостта ми.

— А чия беше идеята да се развилнеете из факултета?

— Моя — смутолеви Луси. — Само че… не си мислете, че съм искала да мина метър. Наистина съм подготвена…

— Да, и сега ще ми предложите да забравя всичко и да ви изпитам отново? — Вече не бях толкова благосклонно настроен. — На вас, мис, са ви сбъркали професионалния профил. На вас повече ще ви приляга шоу-бизнесът… И нали разбирате, че ако това се разчуе, с практиката на баща ви е свършено?

Изглежда двамата едва сега проумяха каква каша са забъркали. Мълчаха, увесили носове.

— Само от уважение към д-р Померанец ви предлагам да се споразумеем. Оставяте това… хм… нещо тук, заедно с дистанционното и на пръсти отивате да върнете хипназера в кабинета на доктора, а аз ще си мълча.

— Сър, но това е моя собственост! — опъна се Еди.

Мило му се усмихнах и посочих рамката на очилата си: — Тогава ще предам записа от видеочипа на окръжния прокурор. На доктора ще му отнемат разрешителното, но той може да се уреди в друг щат. Обаче ти… с твоята собственост ще трябва по най-бързия начин да се изнесеш на някой от пиратските астероиди, където не признават международното законодателство. Иначе откъдето и да било ще те екстрадират обратно тук. Това, момчето ми, е злоумишлена употреба на хипназер и нито едно правителство няма да ти я прости!

Пред перспективата да попадне във федералната хипноклетка за промиване на мозъка Еди предпочете да ми даде „сапуна“ (не го наричам „уред“, защото това се оказа монокристал с неизвестен състав и безброй фасетки, всяка с площ колкото острието на игла, затова и на опипване изглеждаше като полиран) и дистанционното. После, омърлушени, двамата с Луси се измъкнаха.

Веднага се обадих на Делия, а тя вместо да ме похвали, още по-жестоко се нахвърли върху ми заради лекомислието, с което бях приел да мълча. Настояваше да дам подробен отчет, но аз съм човек на думата, пък и двамата все пак някак ми харесваха. Добре, че Фил я убеди да не раздухва историята.

Но нали все пак трябваше да приключим случая с някакво правдоподобно разкритие. Наложи се Делия да използва отново дебелите си връзки. Така зам.-директорът Хюбит официално уведоми ректора, че с успешната си работа на наша територия д-р Делия Аберкромби неволно помогнала в някаква много секретна операция на ФБР. В подробности, естествено, не можел да се впусне, но инцидентите с абсенцията със сигурност щели да престанат.

Нима Хюбит наистина не е разбрал истинската стойност на находката21, попитах Делия, и тя ми се закле, че въобще не му е казала за нея — кой знае с какъв компромат го държеше, за да й играе така по свирката! Но трябва да й призная, че беше почтен партньор — когато получи хонорара, тя честно ми каза колко е и ми предложи сам да определя дела си. Щяла да бъде съгласна, каквото и да кажа. Като чу „фифти-фифти“, призна, че е очаквала да искам повече.

Луси изчезна от Кеймбридж и колкото и да е странно, послуша съвета ми — завърши школата „Лий Страсбърг“ по системата на Станиславски и после десетина години бе сред първите 10 в Холивуд под името Лус Помър. Покрай нея и Еди проби и доскоро бе продуцент в една от сателитните компании на „Метро“. Двамата отдавна не живеят заедно, но редовно ми пращат картички за Деня на благодарността и за Коледа.

Така свърши всичко… впрочем, проклетият компиграфоман ме натиска „да приключа всички сюжетни линии“ — добре, де! Че то какво остана?

А, да, Розмънд. Нищо общо с нашия случай! ФБР продължи да си рови и най-накрая установи каква е била работата. Човекът бил при следователите в Сейнт Джоунс и се върнал с редовен полет Гандер — Лоугън, но в самолета се хванал на бас за резултатите от конните надбягвания в Хайания с някакъв жител на Кеймбридж. Затова заедно с него дошъл чак до градчето ни — да изчакат заедно бюлетина.

Цяла година се чудих защо е изостанал часовникът му, докато на другото лято един колега не ме завлече на сафари в Нюфаундленд и там разбрах каква е работата. Островът е в предния часов пояс, но по традиция още от колониалните времена — заради някаква стара английска изгъзица, там не признават стандартното поясно време, а вървят половин час пред него, тоест половин час след нас. А според свидетеля, Розмънд си заминал доста разстроен от загубения бас и нищо чудно, че е забравил да си нагласи часовника според местното време.