МЕЛОДРАМА ЗА КОМПЮТЪРА — СВОДНИК

0.

Като уцелих стипендията от Полигона, основният повод да избера България бих го нарекъл „юношески интерес, гарниран със сексологично любопитство“. Усещам обаче, че някои ще ме разберат неправилно, затова ще обясня по-подробно. Няколко месеца преди това бях на интердисциплинарна конференция в Сиатъл и там на вратата се сблъсках с Делия — виждах я за пръв път след съвместната ни работа. Очаквах най-много хладно кимване, нали на времето се разделихме скарани, обаче тя ме озадачи с приятелска усмивка и с признанието, че трябвало да ми благодари. Помислих, че говори за съвета ми да стане преподавателка, но с изумление забелязах, че на баджа й от университета „Джон Хопкинс“: пишеше „д-р Д. Робинсън-Аберкромби, психолог и социален антрополог“.

През първата пауза я поканих на джин и тя още със сядането почна: — Отдавна исках да ти се обадя и да ти кажа, че беше прав. Миналото лято срещнах една съученичка от колежа и тя между другото се учуди защо не се подписвам като автор на сценариите си. „Какво имаш пред вид“, попитах аз, а тя: „Ами нали си разказала историята си в «Безмълвие и страст», гледам го вече трета година, страхотен сериал“!

Тук Делия почервеня от гняв, отпи от джина си и се смръщи.

— Между другото, сега почти не пия, но нали се срещаме за първи път от години, как да ти откажа. Не можеш да си представиш как се почувствах тогава, и сега, като си спомних, пак се разлюлях! Цялата ни история с Хелън разказана като някаква блудкава сапунка, ужас! Две седмици ходех като лунатичка, докато съдът спре излъчването й, и през това време най-сетне проумях, че Хелън вече я няма, преди това изглежда не съм искала да го приема. Тогава се случи нещо много интересно, като че ли преживях за няколко месеца втори пубертет… — сега виждах една непозната Делия, някак по-женствена и, о небеса, изчервяваща се! — и започнах да се вглеждам в мъжете. По Коледа вече бях… узряла за хетеровръзка, но не бях сигурна дали в Балтимор, където всички ме познават, някой мъж ще ме вземе насериозно. Взех си две седмици отпуск и заминах на ски в България, това се намира на Балканите.

— Е хайде сега, ще си играем на държави ли?… — вметнах аз.

— И представи си, там бях страшно ухажвана… две седмици просто не можех да се отърва от слагачи, понякога буквално един през друг ми налитаха, и се върнах… нов човек, всъщност истинска жена! И изглежда ми е личало, защото още на третия ден Френк ми призна, че откакто ме познава, е влюбен в мен.

Предположих, че Френк е мистър Робинсън, но не познах.

— Първата ни нощ беше и последна, защото се оказа, че не е бил влюбен, просто го е възбуждала идеята да преспи с лесбийка. Но след няколко дни срещнах Боб и месец по-късно се оженихме…

Изразих разочарованието си от нея, че така бързо е забравила голямата си любов, но тя възрази: — Нищо подобно, продължавам да й пиша, но много по-рядко, защото сега почти не се нуждая от съветите й.

Сега пък ми се стори, че насреща ми е предишната Делия: — И още й изпращаш писмата на оня и-мейл?!?

— Глупости, как можа да го помислиш! Всъщност… те са били дневникът ми, а като си помисля, същото е било и преди, докато тя беше жива. Както и тогава, сега само ги пиша в компютъра, надявам се тя да ги чете, където и да е.

— А мъжът ти?

— Боб не е като другите мъже, той ме разбира и зачита миналото ми.

Вечната женска заблуда!

— И сега в коя църква ходиш?

— Останах си в Мрежовата, аз съм постоянна в убежденията си, макар че ти винаги ми се подиграваше… Освен това, те ми платиха авторските права за сериала.

Нямах спомени да съм се подигравал с религиозните й чувства и въпреки сексуалната си преориентация, Делия очевидно си оставаше същия чешит. Но нейният разказ добави нов щрих в любопитството ми към страната, която в гимназиалната история се споменаваше само като куриоз — там след Втората световна война, комунистите като взели властта, прогонили невръстния цар, а половин век по-късно го избрали първо за министър-председател, а след това и за президент на републиката си. А и името на онова монтанско градче, където завърших гимназия, по някакъв начин бе свързано с България22, така че при първа възможност реших да удовлетворя любопитството си.

1.

Това пътуване започна с едно забавно недоразумение. От Лоугън нямаше директни полети за столицата София и за най-пряко ми препоръчаха стратолайнер до Атина. Там попитах кой самолет лети за България и сервът ме упъти до един конвертибъл, където бордовият контрольор се учуди при вида на билета ми и попита дали съм сигурен, че искам да се кача в тази машина.

— Нали летите за България? — попитах и след отговора му „Да“ потвърдих намерението си, а той вдигна рамене и ме настани, като ме гледаше подозрително. Салонът бе пълен със зимно екипирани туристи и това доста ме притесни, защото по предварителната ми информация пролетта в страната била топла (беше март) и съответно си бях подбрал гардероба. След половинчасов полет машината се приземи на малко планинско летище и под покритата със сняг контролна кула за своя изненада прочетох „П-а-м-п-о-р-о-в-о“, което ми заприлича на руско название. Вече се чудех какво става и как ще се оправям, когато стюардесата ми обясни, че грешката не е фатална, просто сервът ме е отвел до първата машина, която лети за България. Откъде да знам, че в тази държавица има повече от едно международно летище?!

Взех аеротакси и след малко вече бях в София, където кацнах преди багажа си — той, естествено, не беше объркал полета и до пристигането му от Атина оставаше половин час. Минах през аривала и отидох в кафе „Рандеву“, където бе уговорено да ме чака посрещачът. Малко след като седнах, на вратата се появи дребно тъмнокосо момиче, под ръка с табела с името ми.

Докато с мис Десислава Станева („Само Деси, моля!“) очаквахме на чаша кафе куфарите ми, разбрах, че тя е студентка по журналистика, а ме посреща, защото е на почасова работа в туристическата агенция. Похвалих я, че добре знае английски, и й разказах как и аз като студент припечелвах настрани.

През витрината се виждаше заснежена планина, от нея се смъкна облак и изсипа кратък дъжд, после светна пролетно слънце. Получих си багажа, качихме се в такси с шофьор — както по-късно разбрах, тук колите-автомати бяха рядкост, защото само няколко търговски улици имали водещи шини — и след половин час се настаних в малък апартамент на десетия етаж. За мое учудване, жилището беше с твърдо разпределение, нямаше и общ гараж в мазето, а само клетки в приземния етаж. Тротоарът отпред бе задръстен от коли, сред които, пак с учудване, видях и американски. Първите ми впечатления бяха, че заобиколеният от планини град е симпатичен и някак старомоден; дори бусовете се задвижваха от въздушни кабели — такива не бях виждал от дете. Въпреки ранната пролет си личеше, че зеленината е много. Почти не видях скоростни пътища, а най-високите сгради бяха не повече от трийсетина етажа.

Очаквах веднага да ме завърти шайбата с тукашните колеги, но българите имат спокоен маниер на работа23 и ми бяха отпуснали цяла седмица за аклиматизация. През това време Деси щеше да ми бъде гид, а номер едно в програмата бе домашна вечеря — ние двамата и брат й Павел, който беше поне десетина години по-голям („Може и Пол, драги“) и говореше английски още по-добре от нея. Започнахме с разкошна зеленчукова салата и някакво убийствено бренди, което се казваше „г-р-о-з-д-а-н-к-а“ и известно време си мислех, че това е първата българска дума, която научавам.

Към края на вечерята Пол ме предупреди, че много от тукашните хора не обичали американците. Отвърнах му, че съм бил вече в Европа и високомерното отношение към нас ми е познато, но той настояваше, че при тях нещата били по-други и го попитах какво толкова има.

— Това е заради Иракската криза и Джордж Буш.

— Та нали това е било преди повече от половин век!

— Тогавашното ни правителство ви е подкрепило безрезервно, въпреки че общественото мнение било категорично против войната.

— От училище помня, че съюзници са ни били Англия, Австралия и Полша.

— Е, няма да коментирам образователната ви система — засмя се Пол. — Обаче последиците за нас били плачевни. Страната ни изпаднала в продължителна политическа криза точно преди договорената вече дата за приемане в Евросъюза. А и много европейски страни ни се разсърдили заради проамериканската ни политика. С две думи, макар да сме станали пълноправни членове на съюза от 2007 година, процедурите по пълноценното ни присъединяване се проточили още близо двайсет години. На всичко отгоре сте уредили на Ирак всичките му дългове да бъдат опростени, а ние сме имали да вземаме почти два милиарда долара.

— Нашата страна също е претърпяла много сериозни последици — вметнах аз.

— И сигурно затова на третата година спряла да ни плаща компенсациите заради опростения дълг на Ирак.

— Сега ще се караме ли или ще ставаме приятели?

Пол ме изгледа озадачено и се разсмя: — Всъщност често е така, за да станеш истински приятел с някого, наистина първо трябва здравата да се скарате. Та както и да е, всичко това объркало задълго живота ни и забави с десетилетия излизането ни от страхотната икономическа криза, в която сме били тогава. Дори и днес сме на дъното в Европейския съюз.

— Не ми изглежда да живеете много по-различно от другите европейци.

— Не си вади заключения от нашия стандарт, драги, ние с Деси имаме доста по-високи доходи от средните, пък и все още нищо не си видял. София не е България, както казваме…

— Надявам се за тези шест месеца да опозная не само София.

— Впрочем и у вас е така, в четирите ви ърбиленда стандартът е много висок, а ако се разходиш извън тях, има и мизерия на ниво от миналия век.24

— Ти си бил в Америка?

Пол се позасмя: — Когато се оженили, майка и татко били безработни и няколко месеца по-късно той заминал за Канада, беше лесничей в Северозападните територии. А когато навърших една година, отидохме и ние. Така че съм израснал в едно градче на брега на Голямото Робско езеро, но през ваканциите всяка година пътувахме из Щатите.

— И защо не останахте в Америка?

— Родителите на майка ми се разболяха и нямаше как да ги вземем при нас, щеше да ни излезе много скъпо, защото не им признаваха здравните осигуровки. Затова се върнахме. А когато баба и дядо починаха, татко вече бе закрепил бизнеса си тук, а и Деси беше се появила, така че нямаше за кога пак да заминаваме. Пък и тук вече можеше да се живее…

— Стига с тия скучни приказки — прекъсна ни Деси, — по-добре да ви разкажа какво се случи вчера. В туристическата агенция дойде една жена, която миналия уикенд ходила на ски в Банско. Искала да пътува с хеликоптер, но като поискала резервация, компютърът й отговорил, че няма свободни места и тя заминала с автобус. А в курорта срещнала някаква позната, която й казала, че хеликоптерът бил полупразен.

— И какво толкова е станало? — отегчено запита Пол.

— Като проверихме в компютъра на агенцията, не намерихме на нейно име заявка за хеликоптера, а само поръчка за автобусен билет. Но тя се кълнеше, че първо питала за въздушен превоз. Не ми се вярваше да лъже, такава една симпатична жена, макар и не в първа младост. Учителка.

Вдигнах рамене: — Всякакви ги има.

— Какви ли не истории измислят хората, за да привлекат вниманието върху себе си — подкрепи ме Пол и разказа няколко любопитни случая от своята практика.

2.

Мислех, че или Пол беше преувеличил, или местните хора не ме приемаха като типичен американец, защото почти не се сблъсках с неприязън. По-късно разбрах, че това е една особеност на националния характер на българите, известна още от времето, когато били под властта на турските султани. Общителни и приветливи, те рядко пренасят отношението си към една или друга страна върху нейните хора. Само веднъж срещнах мой сънародник, който се оплака от недружелюбие, но той беше турист и отдалеч му личеше, че е гадняр.

Странен манталитет имаха тия хора. Срещу блока ми имаше едно кафене, каквото със същия успех бих могъл да намеря пред къщата си в Кеймбридж, а на петдесет метра по-нататък — друго, по-неугледно и занемарено, и цените по-високи, и барманът истински тъпанар, не можеше един коктейл да забърка както трябва. Въпреки това, и двете бяха еднакво пълни, а и Пол сякаш не правеше разлика между тях. Веднъж тъпанарят се бе заприказвал със сервитьорката и цяла вечност не ни обърнаха внимание, та аз не се сдържах:

— Пол, не те ли ядосва тоя скапаняк?

Той само махна с ръка — и тук смисълът на жеста бе „Карай да върви“, след което ме довърши с думите: — За къде си се разбързал толкова, я колко добре си приказваме?

Първите дни отидоха за разглеждане на града, чиито тротоари бяха тъй многолюдни, сякаш тук живееха не два, ами поне двайсетина милиона. Срещаха се и твърде много чужденци, особено японци. Така и не разбрах при толкова много пешеходци и посетители в заведенията, откъде се вземаха шофьори за колите — а те съвсем не бяха малко по улиците, предимно износени25, но новите пък често бяха от най-скъпите модели. Направихме и няколко еднодневни екскурзии — на ски в планината, която се издигаше край града (Пол не пропусна да се похвали, че София е била домакин на зимна олимпиада, не запомних коя точно), до един много красив архаичен манастир в друга близка планина, и до едно недалечно курортно селище с минерални извори.

В централната зона на София се сблъсках с още една загадка, която също не можах да реша през цялото време: кое се срещаше по-начесто, гръко-римските старини или малките кафенета. Във всеки случай си личеше, че градът има многовековна история, и Пол не пропусна със злорадо-добродушна усмивка да ми съобщи, че България съществувала вече близо четиринайсет века, и то на едно и също място, докато „някои държави и триста години още не са навършили“. Отвърнах в същия стил:

— Какво от това, щом живеят три пъти по-богато?

— Не три, а поне десет пъти — рече той с безразличие, което тогава не можах да проумея.

Пол беше юрист и то доста търсен, както можах да се убедя, но през тази първа седмица отложи поне четири делови срещи само и само за да си пие с мен грозданката. Когато попитах не губи ли, той пак махна с ръка и рече:

— А, работата не е заек да избяга.

Впоследствие чух още подобни местни поговорки все в тоя дух, които биха звучали по-уместно в хипарска комуна или на някой полинезийски атол. Но не по-рядко се сблъсквах и с хора, които сякаш бяха пренесени от нашите лаборатории, офиси и магазини.

Като минаха първите дни, Пол стана неузнаваем и с такова настървение се залови за работа, че понякога по цели седмици не можех да го уговоря да пием по едно. Но не скучаех, тъй като колегите често ме канеха било на гости, било да поспортуваме или да отидем на концерт или театър. Дори понякога им отказвах, защото открих една местен интерактивен канал специално за гостите на България, от който можех да науча много неща за страната, в която бях попаднал. Разбрах например, че не всички чужденци тук са туристи, имаше към два милиона резиденти, привлечени от природата, климата и евтиния живот, или просто любопитни. Първи почнали масово да купуват или наемат къщи английските пенсионери и сега те били почти един милион, но имало също много японци, скандинавци, корейци, араби, руснаци, какви ли не, и американци в това число. Държавата ги поощрявала, защото заради демографския срив и масовата емиграция в края на миналия и началото на този век, населението й се стопило почти наполовина и цели селища оставали безлюдни. Чужденците, освен това, носеха добри приходи за бюджета (вече бях усетил, че по отношение на плащането на данъци българите по нищо не се отличават от нас). И въобще историята на страната гъмжеше от куриози и превратности, сред които царят-премиер беше от най-безобидните. С изненада разбрах, че думата „мутрас“ е българска (дотогава предполагах, че е от някакъв непознат за мен жаргон). „Мутри“ открай време наричат тук бандитите. Имало един период, когато те станали страшилище за градовете и пътищата на Европа, а точно тогава страната със зъби и нокти се борела за пълноценно членство в Европейския съюз, и със съдействието на Европол българските полицаи почнали да ги преследват из целия континент. На някого му хрумнала превъзходната идея да използва тази тема за Пи-аР кампания и държавната телевизия направила сериал — римейк на някаква класика едва ли не отпреди един век, който също като оригиналът се казвал „На всеки километър“. Сериалът наистина помогнал да се оправи имиджът на България, защото излязъл много успешен, станал световен хит и така думата влязла в международната лексика. Това трябва да е било преди рождението ми, защото думичката я знам от дете. Разбрах също и каква била българската връзка на онова градче в Монтана — било наречено на името на един от тукашните исторически градове, Плевен. Там преди два века имало големи сражения между русите и турците, четири месеца за тях се писало по първите страници на всички вестници, и така градът станал световно известен. В Щатите няколко градчета били наречени на негово име, но днес май е останало само монтанското. А в самата България имаше град с името Монтана, но той пък нямаше нищо общо с Америка, бил наречен така на древна римска крепост.



Деси всяка седмица уреждаше по някое парти уж за мое развлечение, но подозирам, че истинската й цел беше да се изфука с познанството ни, защото сериозно се обиждаше, когато отказвах поканата й. Веднъж се бяхме събрали с журналисти и тя им се похвали, че ще напише репортаж за моя милост и дори е измислила заглавието — „Полигонът доведе у нас талантлив американец“. Докато мислех как по-деликатно да я извадя от заблуждението по мой адрес, някой попита какво е това Полигон. Деси отвърна, че така наричали договора за всеобщо и пълно разоръжаване и един — казваше се Георги, тоест Джордж, но кой знае защо му викаха Джо, я сряза, че такъв договор няма.

Реших да я защитя:

— Ако си спомняте уроците по история, значи знаете, че две световни войни, стотици локални конфликти и повече от век най-различни преговори не можаха да накарат човечеството да се разоръжи. Е, хрономеханиката свърши тая работа за няколко години. Наистина, какъв е смисълът да измисляш все нови и нови оръжия, когато щитгенераторът отклонява към безвремието всяко поразяващо въздействие…

Онзи не ме остави да се доизкажа: — А ако следите новините пък, знаете също, че договорът не е за разоръжаване, а за отказ от употреба на нападателни оръжия, и още не е влязъл в сила, защото малко страни са го ратифицирали. А и да влезе в сила, той нито ще откаже терористите да ползват лазерни оръжия и мръсни бомби, нито ще излекува фанатиците от страстта им да се налагат със сила. Поне на десетина места по света и сега се бият — за земи, за идеи, за власт, за пари. Да не говорим, че далеч не всяка страна може да си позволи масовото използване на щитгенератори, или пък че те съвсем не са безопасни, десетки са невинните им жертви… — не отстъпваше той, затова реших да отклоня темата: — Но щитгенераторът не разсейва психическите въздействия, затова незаконното ползване на хипназер се наказва с промиване на мозъка, докато дори атомна бомба да ти намерят в багажника, ще се отървеш с две-три години затвор. А за дреболии като добрата стара базука или нещо по-модерно от рода на имфрозера у нас опандизват само, ако откажеш да си платиш глобата.

— Е, в България нещата са по-различни — настояваше на своето Джо, и кой знае докъде бихме стигнали в разправията, но за късмет едно момиче попита какво общо има думата „полигон“ с всичко това и тук вече никой не си позволи да ми прекъсва кратката лекция.

— Многостранното съглашение за научно и технологично сътрудничество беше неизбежно, нали трябваше да се създаде нова работа на хиляди секретни лаборатории и хай-тек фирми. На дизайнерите не им хрумна по-добра идея за емблема на съглашението от многоъгълник с 413 върха, колкото бяха към момента членовете на ООН26, с всичките му близо сто хиляди диагонали. В резултат емблемата заприлича на свръхфина дифракционна решетка, а самото съглашение нарекоха полигонално, което скоро се съкрати до „Полигон“. Най-запалените пацифисти дори поискаха да се измисли друга дума за геометричния многоъгълник — никой не прие това насериозно, разбира се. Те обаче събраха пари и купиха от федералното правителство Пентагона, за да го преустроят в Полигон и да направят в него Световен музей на мира. Членовете на ООН обаче непрекъснато се множат и затова идеята се видоизмени — просто събориха едната му стена и я изградиха наново като дъга, нали окръжността е граничен случай на многоъгълник, когато страните му се стремят към безкраен брой.

Деси не издържа и довърши вместо мен:

— Ползването на стипендии от Полигона става със специална рулетка. Майк три години залагал на комбинацията черно/нечетно и като спечелил, можел да избира между Перу, Тибет, Тасмания, България и ЮАР.

Не беше точно така — комбинацията бе четно/просто число, но простите числа с едно изключение са нечетни, а в случая не ставаше дума за двойката, затова и не я поправих.

— При толкова екзотични места защо избра България? — попита някой.

Не ми бе удобно да кажа истинската причина.

— В ЮАР вече съм ходил. Южна Америка също не ме привлече, защото какво пътешествие е, ако не пресечеш поне един океан? Ориентирах се към Азия, но навреме разбрах, че тибетците били крайни националисти и по принцип не говорели чужди езици27, а не ми се щеше през цялото време да се оправям с преводач. Междувременно в Тасмания стана катастрофалното земетресение и реших, че там на хората няма да им е много до гости, така че оставаше България…

3.

Българските ми колеги се броят на пръсти и с повечето се познавах от разни симпозиуми и конференции. С някои дори бях работил заедно и знаех, че навсякъде се нагаждат успешно, независимо дали попадат в размерения график на университетските среди или в изнурителната конкурентна надпревара на търговските лаборатории. Сега си обясних причината за това — в родината си бяха запазили до голяма степен класическия академичен стил на работа „по вдъхновение“ от доброто старо време. Можеха понякога с часове да си приказват или да се занимават със съвсем странични неща, а друг път, без никой да ги задължава, оставаха до късно вечерта или работеха в почивни дни. Това май се обясняваше колкото с манталитета им, толкова и с обективните условия, в които работеха — ползваха мизерна техника, а и заплатите им не бяха от най-високите.28

След един от редовните петъчни семинари колегата Димитър или Митко, както всички му викаха, ме предупреди да не поемам ангажименти за неделната вечер, понеже щял да ме води на „имен ден“ на свой приятел — бизнесмен.

Поисках да ми обясни какво е това и така узнах, че за българите освен рождения ден голям празник е и денят на светията, чието име носят. Тази традиция очевидно позволяваше доста широко тълкуване, защото като попитах кой светец се чества на този ден, Митко вдигна рамене:

— Не знам, всяка година датата е различна.

— Как така?!

— Виждаш ли, празникът не е с фиксирана дата, това е последната неделя преди Великден, затова всяка година се мести. Наистина, в църковния календар почти няма ден без някакъв светия, но в случая става дума за друго. У нас наричат този ден Цветница, тогава празнуват всички, които носят имена на цветя.

— А защо го наричат така?

— Учили сме го в училище, но не помня точно, имаше нещо за Исус Христос и цъфнали върбови клонки, май.

— А как се казва именникът?

— Горун.

— Това какво цвете е?

— Не е точно цвете… мисля, че това име идва от думата „гора“29.

— Излиза, че Цветница е имен ден за всички, чиито имена са свързани с растителността?

— Всъщност така е, за имена от флората.

— Не ти ли се струва, че в такъв случай традицията ви не е съвсем християнска, че има нещо от езичеството?

— Всички национални традиции идват от езическите времена.

Не бях много съгласен с него и помислих дали да не се позова на нашите традиции, но не ми се слушаха пренебрежителни отзиви за младите нации и си замълчах.

Отидохме към седем часа и заварихме партито в пълен разгар, отвори ни една от гостенките. Попитах кой от десетината мъже е именникът, за да го поздравя. Митко се огледа, рече: — Не го виждам, сигурно е в кухнята — и отиде до масата с питиетата, откъдето се върна с две чаши бърбън. След малко се появи възрастна жена с угрижено лице, която носеше поднос с миниатюрни сандвичи. — А, това е майка му — рече Митко и размени няколко думи с нея, после избухна в смях: — Това само Горун може да го направи, да закъснее за собствения си имен ден!

— Като е закъснял, защо майка му не се е обадила да предупреди?

— Кого да предупреди?

— Поканените, разбира се.

Митко пак се разсмя: — Вярно, ти не знаеш. На имен ден се ходи без покана.30

Именникът дойде след около час заедно с една жена, която беше непозната за гостите му. Обясненията им за закъснението предизвикаха много смях и закачки, а аз мразя да не знам защо се смеят другите и поисках Митко да ми обясни (самият Горун много зле говореше английски). Историята наистина беше забавна.

В петък човекът заминал за един крайморски курорт на другия край на страната, за да сключи някакъв много важен договор, и в самолета се запознал с жената — били на съседни места. Към края на деня обаче компютрите на партньора му се сринали, а в тях се съдържала някаква много важна спецификация, без която контрактът не ставал. Горун пък трябвало да бъде с подписания договор при друг контрагент още в понеделник сутринта, затова решил да остане и поръчал хотел. Като се прибрал там вечерта, се оказало, че в същата стая вече била настанена спътничката му от самолета. Тя тъкмо излизала от банята по къса хавлийка и щяла да припадне при вида на мъж в стаята. Горун се почувствал виновен за уплахата й и предложил да вечерят заедно. Двамата взаимно си допаднали дотолкова, че не се разделяли оттогава вече две денонощия, а самият Горун въобще забравил за именния си ден. Усетил се чак когато дошли първите гости и майка му се обадила да пита има ли намерение да се прибере вкъщи.

— Пълна каша е по нашите курорти — заключи накрая Митко. — Когато Горун разправи как е уплашил новото си гадже, едно момиче каза, че напоследък много често се случвало стаите в хотелите да се дублират.

С този епизод се изчерпва присъствието на Горун и приятелката му в моите спомени и ако го споменавам, то е защото именно срещата на двамата в хотелската стая ми даде идеята за заглавието.31



В края на април заради особеното съчетание на Великден и официалния празник на труда, правителството беше обявило шестдневна ваканция, която Деси и Пол ми бяха обещали да използваме за обиколка из страната — „да видиш и онова, което обикновено не го показват на туристите“. Тогава окончателно се убедих, че Пол е бил прав, когато говореше за бедността й.

С наетата каравана тръгнахме първо по един път, трилентов в двете посоки, който се наричаше „магистрала“, но у нас би могъл да бъде в най-добрия случай второстепенно щатско шосе, и още преди напълно да прекосим планините, свихме по тесните обикновени пътища. Пътувахме сред зле обработени или пустеещи земи и пресичахме села и малки градчета, в които често виждах изоставени къщи и занемарени дворове. Виждах твърде много мургави, крещящо облечени мъже и жени, които ми приличаха на индийци, и споделих учудването си, че в познавателната програма на телевизията не се споменава за масовото им присъствие в България и че в София почти не съм ги срещал. Пол каза, че индийците не били много, едва няколкостотин, и то в други, по-развити области, където техни фирми били наели земеделска земя, и попита къде съм виждал индиец. Посочих един такъв тип, казах, че не ми прилича на фермер и така предизвиках поредния пристъп на веселост у Деси. Брат й дълбокомислено рече:

— Сестричке, Пит в известен смисъл има право. Та нали прародината на циганите е точно Индия.

Дотогава бях само чувал за този народ. В раздела „Население“ на туристическия ми пътеводител нищо не пишеше за тях, а ги виждах навсякъде, и Пол с известна досада ми обясни, че в България те официално се наричат „роми“. Демографският срив не ги засегнал, защото те винаги раждали по повече деца. Точният им брой никой не можел да каже, тъй като при броенето на населението повечето от тях казвали, че са българи, но вероятно били половината, ако не и повече, от населението. Най-куриозното беше, че като „роми“ се самоопределяли предимно онези, които са постигнали нещо в живота и се гордеели с произхода си:

— И затова, представи си, Пит, според статистиката „ромите“ имат по-високо средно образователно равнище от българите! А всъщност ония от тях, които формално се водят българи, пренебрегват училището и затова стотици хиляди от тях са без образование. И нищо чудно, че президентът ни е циганин! Обаче има висше образование и два доктората.

— Че като са без образование, какво тогава работят, от какво живеят?

— Повечето работят сезонно, други висят пред социалните служби, мнозина просят или крадат… Заради тях вече половин век безработицата и дребната престъпност у нас са най-високи в цяла Европа. Това вкарва държавата в омагьосан кръг, вместо да инвестираме в развитие, пилеем огромни пари за помощи и за поддържане на реда.

И наистина в провинцията по-често срещахме полицаи, не че в София бяха рядкост.

Но общата картина все пак не беше съвсем плачевна, просто бяхме в един от най-западналите райони на страната. Вечерта стигнахме до малко планинско градче, опасано от крепостни стени, над които се издигаха живописни скали, всяка от които имаше собствено име. Там вечеряхме в малък семеен ресторант, където ни предложиха храна и напитки домашно производство — така излизало по-евтино32.

А по-нататък видях и добре поддържани земи, и благоустроени селища, и модерни малки и средни заводи. По мое настояване посетихме и Плевен, където имаше впечатляващи паметници от Руско-турската война, която българите наричат Освободителна. В този град окончателно се убедих, че Пол е бил прав, като говореше колко бавно страната излиза от кризата. В покрайнините му стърчаха няколко полуразрушени кули. Помислих, че са поредните исторически руини и поисках да ги разгледаме, но това се оказаха обраснали в храсти и бурени железобетонни конструкции. Възрастен местен жител ни обясни, че на мястото „по комунистическо време“ почнали да строят спортна зала, но още в края на миналия век строежът бил изоставен, и всеки нов кмет обещавал да го довърши.

Постепенно разбрах, че маршрутът на обиколката заобикаля повечето туристически маршрути и атрактивни сюжети на телевизията. Подозирах, че по същия начин се е запознавал навремето и с моята страна и понякога си мислех, че не би било зле някой път и аз така да тръгна из централните щати — със сигурност щях да открия там живот, по-различен от онова, което знаех от телевизиите и вестниците (не че вкъщи отделях за тях толкова време, колкото когато бях в чужбина). Обаче си знаех, че всичко това не ме интересува кой знае колко, и като се върна, пак ще потъна в научните си занимания и ще се откъсвам от тях само за да разбера какво крият от мен колегите по лаборатории и институти, или пък ако Фил не ме заинтригува с някое разследване. Но тук бях в друг свят, много по-открит от моя, който не се притесняваше да излага на показ несъвършенството си и с някаква симпатична обреченост все пак вървеше напред по начин, който навсякъде другаде биха нарекли неефективен.

3.

Престоят ми в България вече бе преполовен, работата вървеше чудесно и с Пол се виждахме рядко, още повече че в живота му се появи жена (според Деси — необичайно явление за него), затова бях изненадан, когато една вечер той дойде сам, носеше бутилка уиски и омърлушено предложи да се напием — нещо, което не бе правил досега.

— Какво се е случило, да не си се скарал с приятелката си?

— Загубих едно дело.

— Няма да ти повярвам, ако кажеш, че ти е за първи път.

— Не, разбира се, но този път бях сигурен, че ще спечеля. Клиентът ми съди една маркетингова агенция, че с анкетата си е събирала прекалено лична информация. Напоследък тия фирми са истинска напаст, също като у вас. И преди мен са ги съдили, все безуспешно, защото е било въз основа само на свидетелски показания, а аз първи разполагах с веществени доказателства.

— Значи не са ти били силни доказателствата.

— Ами! Анкетата е била както винаги по мрежата и като видял непотребните въпроси, клиентът ми се сетил първо да я разпечата и после да отговаря.

— Как така „непотребни въпроси“?

— Кажи ми какво търсят в анкета за хранителни продукти въпроси със сексуален контекст?

— Доколкото знам, психоаналитиците твърдят, че между храненето и либидото има тясна връзка.

— Дори и да е така, не може една трета от анкетата да се върти около секса. Но според архива на агенцията тези въпроси не фигурират в оригинал. А проклетият им адвокат извъртя нещата и излезе, че моят клиент уж „досъчинил“ анкетата, изкара го едва ли не сексуален маниак, и съдийката прие неговата теза.

— Сам си казвал, че хората какво ли не правят, за да привлекат вниманието върху себе си.

— Не и в тоя случай! Отдавна познавам клиента си, той е много сериозен човек. Освен това експертизата потвърди, че въпросите са много професионално съставени от висококвалифициран сексолог, а той няма как да ги направи, музикант е.

— И струва ли си толкова да се разстройваш за това?

— Не знам защо, но това дело го приех много присърце и сега съм направо бесен — и Пол обърна чашата си на екс.

Но не успяхме да се напием. Появи се сестра му и нещата придобиха съвсем неочакван обрат.

— Помните ли онази жена, за която ви разказах в деня, когато пристигна Пит? Дето твърдеше, че компютърът на пътническата агенция я излъгал? Е, днес същото се случи в редакцията.

През този последен месец от семестъра Деси стажуваше в някакъв вестник.

— Една колежка вдигна страхотен скандал. Статията й „Ще фалират ли бюрата за запознанства“ не била публикувана, а в касата й дали хонорар за нея.

— Че какво лошо има в това? Взимай парите и бягай — промърмори Пол.

— Ама тя си мисли, че някой й е прехванал темата.

Съгласих се, че това вече не е колегиално, ако темата наистина е интересна.

— И още как! Колежката тръгнала от едно съобщение на статистиката, че през последните месеци расте броят на сватбите между по-възрастни партньори. И понеже те са основните клиенти на бюрата за запознанства, започнала от тях. Там обаче разбрала, че точно през тези месеци клиентелата им рязко спаднала. Тогава решила да разбере какво друго може да причини този ръст на сватбите и съгласете се, че темата е интересна.

— Толкова ли, че да й платят още преди статията да е излязла?

— Публикацията е била планирана за броя от миналата неделя, но в последния момент вместо нея излязъл друг материал. Дежурният решил, че някой от ръководството е направил замяната. А сега статията въобще я няма в редакционния компютър, докато този в счетоводството я води като излязла.

— А защо казваш, че случаят е като онзи?

— Ама ти не разбираш ли? Тогава компютърът на пътническата агенция твърдеше, че не е имало запитване за самолетен билет, а сега редакционният компютър твърди, че статията не е била написана. Съвсем аналогични случаи, а всички казват, че компютрите не могат да лъжат.

— И са прави — потвърдих аз, — поне не и по собствена инициатива.

Точно в този момент ме осени догадката.

— Пол, тук може би се крие ключът към проблема ти със загубеното дело.

— Не мога да разбера какво общо виждаш.

— Сега ще се опитам да обясня. От една страна, хората все по-рядко търсят услугите на бюрата за запознанства. От друга страна, някой допълва маркетинговите анкети за стоки и услуги с непотребни въпроси от интимен характер…

— Хм — замисли се Пол. — Това наистина прилича на класическа пазарна ситуация, когато се появява нов играч. Но кой е той и защо се крие?

— За какво говорите? — прекъсна ни Деси.

Пол набързо й разказа за загубеното дело и сестра му пламна от ентусиазъм.

— Значи някой изземва функциите на бюрата за запознанства. Ау, колко интересно! Пит, на теб хобито ти нали е да се занимаваш с разследвания, ще ми помогнеш ли да разкрия този неизвестен конкурент?

Да бъда асистент в чуждо разследване — е, това никога не ми бе минавало през ума.

— Нали това е разследване на колежката ти?

— След като историята се разчу, вече всеки е свободен да работи по темата.

Деси ме гледаше толкова предано, че не издържах.

— Добре, през уикенда ще помислим заедно за това. А дотогава, понеже всичко се върти около компютрите, провери, ако можеш, един и същ ли е Интернет-доставчикът на редакцията и на бюрото за запознанства.



В събота рано сутринта двама колеги позвъниха на вратата с идеята да играем тенис (помните ли какво казах за навика на българите да си правят неуговорени визити?) и целия предобед прекарах на корта. Върнах се капнал от умора, легнах да си почина и чак привечер се сетих за обещанието си. Звъннах на Деси, тя ме скастри защо не съм се обадил по-рано и половин час по-късно беше при мен, свършила даже повече работа, отколкото й бях поръчал. Беше издирила в редакционния архив всички съобщения за компютърни гафове от последните месеци и поне пет от тях напълно пасваха с предположението ни. Ставаше дума за нещо, което вече бях чул на именния ден на Горун, но не се бях сетил да го включа в схемата си. Дублажите на хотелските резервации нито веднъж не се бяха случили на хора от един и същи пол.

— Главата ми не го побира тоя заговор на компютрите — сводници.

Деси се намръщи: — Много си вулгарен. По-добре кажи „сватовници“ — и ми обясни, че така наричали в миналото хората, които уговаряли сватбата на младите от името на техните родители. Това насочи мисълта ми в съвсем друга посока:

— Може да се погледне и от друг ъгъл. Обективно погледнато, цялата история е полезна за страната ви при този демографски колапс. Аз бих нарекъл това „Програма за възраждане на нацията“, например.

По-късно стана ясно, че още с този удар съм попаднал в десятката.

— Допускаш, че това може да е правителствена акция?

— Нали още Шерлок Холмс е казал, че като се отхвърлят вероятните причини, не трябва да се пренебрегват и невероятните33.

— Че ние още вероятните не сме започнали — съвсем резонно възрази тя.

Както и предполагах, всички случаи бяха навързани на един и същ Интернет-доставчик. Като ми каза това, Деси добави:

— Но аз нищо не разбирам от компютри, ще трябва да дойдеш с мен там, иначе нищо няма да свърша.

— А как ще обясниш присъствието ми?

— Ами… ще кажа, че си американски журналист, който пише за българския бизнес.

— И затова се интересува от компютрите им? А ако ми поискат журналистическата карта? Не става, пък и аз не обичам заблуждаващите маньоври, по възможност се придържам към максималното правдоподобие. По-добре се обади като сътрудник на туристическата агенция и кажи, че имаш клиент, който е експерт по високите технологии и се интересува от приложението им в България.

Между другото това си беше чиста истина.

Интернетската фирма нямаше нищо против да запознае американския колега, с най-новите си хардуерни и софтуерни придобивки. След задължителното кафе при пиаристите ме представиха на системния администратор, който с облекчение разбра, че ме интересуват само новостите от последната година. Показа ми три устройства, едно от които ми се видя интересно, после ме отегчи с едночасов разказ за новите им програми, в които нямаше нищо ново за мен. Накрая зададох няколко въпроса от куртоазия и между другото споменах, че новият им модем не изглежда да е стандартен модел.

— Така е, подари ни го за Коледа един наш приятел. Между другото, той работи в Щатите, в една лаборатория към Калифорнийския технологичен институт.

Записах си името и доволен си излязох. Деси ме чакаше в близкото кафене, вече загубила търпение.

— Нещата изглежда се връзват. Техен приятел, казва се… — погледнах в листчето — Любомир Иванов, който между другото работи в Калтек, им е монтирал едно необичайно устройство. Казал е, че това е ултрабърз модем, и е така, но освен това вътре има още нещо, което ми прилича на адаптер за връзка между компютри от двете родословия.

Деси не разбра и трябваше да й обясня за квазиорганичните процесори.

— Значи ли това, че някакъв такъв компютър от Америка се меси в работата на нашите?

— Така изглежда…

— И може да ги накара да лъжат?

— Все още не съм запознат в подробности с QOP-овете, те са съвсем ново изобретение и възможностите им… кой знае какви са.

— Тогава нека потърсим този Любомир Иванов!

— Преди това ще се опитам да понауча нещо за компютъра му.



Още същата вечер заседнах пред компютъра. Опитът ми директно да вляза във връзка с QOP-а не успя, тъй като модем-адаптерът имаше добра защита. Сканирах я, но беше написана с някакви абсолютно неизвестни ми символи34, а да търся помощ от тукашни хакери беше немислимо, затова приложих друга хватка. Пратих на модема една съвсем проста програма, която трябваше да се задейства, когато QOP-ът от другия край на света за пореден път влезе във връзка с местната мрежа. Тогава моят „часови“ щеше, образно казано, да сложи крак на вратата и да я задържи постоянно открехната за мен.

За да стане това, не се наложи да чакам и десет минути. Нямах голям опит в общуването с новите електронни мозъци и мина доста време, докато налучкам оптималния команден език, а след това така се увлякох в проучването, че отиде цялата нощ.

Това наистина бе феноменално! Насреща си имах истинска електронна „сватовническа“ фирма, която за по-малко от година бе картотекирала над един милион потенциални клиенти, а десетки хиляди вече бе събрала в двойки и дори семейства. QOP-ът от Калифорния бе пуснал пипалата си къде ли не, включително и в законово защитените информационни масиви на банките, данъчните служби и здравната каса. И всичко това се правеше тайно заради най-приоритетната инструкция, че запознанството трябва да изглежда случайно. Сетих се за новата приятелка на Пол — ами да, „сватовникът“ перфектно бе подработил срещата им в читалнята на съдебната библиотека, където тя работеше. Там Пол трябвало да се запознае с някакъв стар съдебен казус, който „случайно“ не бил вкаран в електронната база данни и затова се наложило да го прочете в съответния хартиен том от архивата на съда.

Всичко това предполагаше чудовищно голям трансфер на информация, който обаче оставаше незабелязан — в модема освен адаптера бе вградено и едно много хитро устройство, което го маскираше. Не се стърпях и се обадих в градската справочна служба на Лос Анжелес. Получих някакви координати на Любомир Иванов, но когато набрах номера, се оказа, че там вече живеят други хора, които не бяха и чували за него. В отдела по персонала на Калтек ме свързаха с възрастен мъж, на чието лице бе изписана стандартната усмивка „Само-кажете-и-веднага-ще-ви-свършим-работата!“ Тя обаче помръкна, като му казах кого търся.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Мистър Иванов от половин година не работи при нас.

— Не може поне адреса му да нямате!

— Той живееше в наш служебен апартамент и когато напусна, трябваше да го освободи.

— А някой от колегите му?

— Съмнявам се… впрочем говорете с Рей Брадли, шефа на лабораторията.

Зарадвах се, защото с Рей Брадли бегло се познавахме от една мрежова игра, в която се бяхме сблъскали в студентските ми времена, но и с него първо ударих на камък.

— Любо Иванов… не бих казал, че ми е много приятно да говоря за това, Пит, той беше сред най-добрите сътрудници и още съжалявам за него. Миналата есен обаче тръгнаха слухове, че се занимавал с нерегламентирани проучвания. Известно време си правехме оглушки, но когато един от QOP-овете му изгърмя, поискахме обяснения, а той се обиди и напусна.

— Изиграл ви е той. Инсценирал е аварията, за да се сдобие със собствен мозък.

— Така ли мислиш? Беше страшна пушилка.

— Колко му е да извади QOP-а от кутията и да пъхне вътре една самоунищожаваща се димка! Бас държа, че след това не сте и погледнали какво е останало от компютъра.

— Ами че той беше изгорял!

— Че какво има там да гори?

— Любо експериментираше с една приставка на въглеродна основа.

Рей нещо шикалкавеше, но едва ли беше в комбина с Иванов, по-скоро са били приятели, щом така фамилиарно му споменаваше името.

— Както и да е, знаеш ли как мога да го открия?

— Не, само чух, че са го виждали в УКЛА — на Рей очевидно му се развали настроението. — Слушай, ако правиш някакво разследване, постарай се да не ни забъркваш. Ние сме силно ангажирани с работа по новото родословие, а нали знаеш, то е под ембарго…

Успокоих го, че нямам намерение да раздухвам историята и се обадих в Калифорнийския университет в Лос Анжелес. Там не бяха и чували за Любомир Иванов. Когато на другия ден съобщих резултата от издирванията си на Деси, тя се оклюма:

— Това е много неприятно, аз не мога да си позволя току-тъй да отида до Америка, за да го търся. Но ти нали ще се поинтересуваш от него, когато се върнеш?

— На мен също няма да ми е много лесно, защото моят институт е в североизточния край на страната, на пет хиляди километра от Лос Анжелес. Но няма да се наложи — засмях се аз. — По една случайност имам един приятел частен детектив в Калифорния, е, не точно в Ел Ей, а в Сан Франциско, и ще му създам малко работа.

Фил нямаше да подскочи от радост, но и аз не исках да рискувам, като от България ровя из данъчните или други архиви в Ел Ей — поне не и без достатъчен финансов стимул.

4.

Получих отговора на Фил в събота, две седмици по-късно.

Пит, трябва да си луд, за да ме вдигаш посред нощ заради някакво разследване, от което няма да вземеш нито цент и което на всичко отгоре дори не е твое, ами на някаква българска журналистка!

Хю три пъти трябваше да ходи в Ел Ей, за да открие този Иванов и да научи нещо за него. Тоя тип сега работи в Антропологическия музей, който наистина е на територията на УКЛА, но няма нищо общо с университета, създаден е от някаква фондация, която купила сградата от университета. Адресно Иванов не се е регистрирал, значи не смята да гласува на изборите, но това едва ли те интересува. Той е на 39 години, с двойно гражданство, наше и българско, и има два доктората — по кибернетика, за защита на информацията, и по виртуална антропология, на тема „Конфигурация на социалното и сексуалното в отношенията между мъжа и жената“, каквото и да значи това. Мен ако питаш, сигурно е пълна порнография.

Бъди благодарен, че ти пращам адресите и номерата му, а аз ще се постарая да ги забравя. И да знаеш, че ще покрия разходите на Хю от твоите петдесет процента дивиденти!

— Ако не знаех със сигурност, че Фил е ирландец, като едното нищо можех да го помисля за шотландец, такъв скръндза е понякога, но съм му свикнал — казах на Деси, като прочетохме писмото.

— А сега?

— Какво сега?

— Да се обадим на този Любомир Иванов.

— Помисли за разстоянието.

— Какво значение има за един разговор?

— В случая разстоянието означава и десет часа разлика във времето. Сега в Ел Ей е… — погледнах часовника — три след полунощ. Нали не искаш да бъде сърдит, че сме му развалили съня? Ще го търсим довечера.

На тихоокеанския бряг беше девет сутринта и заварихме Любомир Иванов по спортен екип, а зад гърба му се виждаше поднос със закуска. Като се представих, чернокосият мъж със сключени вежди ме изгледа учудено:

— За какво ме търсите?

— Заради вашата нелегална брачна агенция.

— Как разбрахте?

— QOP-ът ви е забъркал голяма каша тук в България.

Разказах му накратко какво става и той видимо се развесели: — Отдавна не съм го наглеждал, а той успял да се развихри!

— Не виждам нищо смешно, вие сте нарушил закон на Съединените американски щати. Забранено е квазиорганичната технология да се изнася без правителствено разрешение.

— Вие не сте правителствен чиновник, нали? Така че не се опитвайте да ме плашите, проучил съм как стои въпросът. По прецедент тежки присъди се издават само когато е засегната националната безопасност, а такова обвинение никой не може да ми предяви. Освен това не съм изнесъл QOP-а, а само съм го свързал, а и съвсем скоро предстои вдигане на ембаргото. В най-лошия случай може да ми лепнат порицание и няколкостотин часа обществено полезен труд.

— Но тук създавате проблеми на цялата страна.

— Мистър, вас това не ви засяга — лицето му се стегна. — Вие там сте чужденец, минавате и заминавате, но това е моята страна. Въпреки че съм роден тук, аз съм българин и съм решил скоро да се върна в старата родина. Не мога да гледам спокойно как тя вегетира и губи облика си, защото най-свестните хора продължават да я напускат и тя се превръща в гето. Политиците ни са загубени и докато направят нещо, циганията окончателно ще ни залее. Аз не съм политик, правя каквото мога. И щом акцията ми е предизвикала всичко това, значи има ефект. Тази страна наистина трябва нещо да я раздруса, иначе съвсем ще западне!

Деси изведнъж ме избута и зае мястото ми: — Слушайте, не може да си играете със съдбите на хората! Това рано или късно ще се разчуе и представяте ли си как ще се чувстват хиляди семейства като разберат, че не ги е събрала щастливата случайност, ами някакъв вманиачен електронен мозък!

Като я чух как реагира, се поздравих за решението си да не й казвам за Пол и приятелката му.

— Вие пък коя сте?! — изуми се мъжът отсреща.

— Аз съм една млада неомъжена българка и не желая компютърът ви да манипулира личния ми живот!

— Добре де, ще го инструктирам да не ви включва в програмата си.

— Не става дума само за мен, а за всички българи. Изглеждате ми умен човек, вместо да ни обърквате живота отдалече, наистина се върнете, имаме нужда от хора като вас. Но какво говоря, само някой безотговорен човек може да измисли такова нещо!

Виновникът за бъркотията не й обърна внимание и пак се обърна към мен: — Впрочем как се разбрахте с QOP-а? Добре, пробили сте защитата — свалям ви шапка, но аз формирах целевата му матрица на български език, а не вярвам вие да го говорите. Или хубавата госпожица ви е превеждала?

Не ми хареса отношението му към Деси и реших да играя на нейна страна.

— Напротив, общувахме си на английски.

— Не разбирам…

— Ще ви кажа какво е станало — намеси се Деси. — Компютърът ви е решил, че като работи само на български, има много ограничено поле на действие.

Изненадах се от досетливостта й.

— Точно така, изградил си е секции за всички световни езици — потвърдих аз.

— А това май ви обърква плановете, защото сега търси партньори по целия свят и колкото да задържа българите тук, толкова и ще ги разпилява — добави Деси.

— По дяволите!

Реших, че сега е моментът да го довърша.

— И онова хитро приспособление, дето крие преноса на информация, колко ли гугобайта са минали през него? Като се разкрие цялата история, цял живот ще плащате за пиратския трансфер, той няма да ви се размине само с порицание. Освен това вашият сводник е бърникал из защитените бази данни с лична информация, и не вярвам българските власти да ви поздравят за това…

Мъжът почна да си хапе устните.

— Майната ви, убедихте ме. Да прекратя изпълнението на програмата, само това ли искате? И няма да разгласявате какво сте открили?

До този момент си мислех, че помагам за журналистическо разследване, но сега изведнъж ми просветна, че Деси нищо няма да публикува.

— Имате думата ми.

— И аз ще си мълча — добави Деси.

Той въздъхна: — Още сега ще го откача от мрежата. А вие, мистър, ми се обадете някой път, ще ми е интересно да поговорим.

— Вярваш ли му? — попита Деси, когато свършихме разговора.

— Изглежда ми сериозен човек.

— А на мен ми се струва, че е абсолютно безскрупулен тип!

— Щом те е страх, че няма да си прекрати програмата, ще продължа да дебне модема му и ако отново закачи QOP-а си, веднага ще разберем.

Страховете й се оказаха напразни.

А Любомир Иванов удържа на думата си не само в този случай — две години по-късно, като защити и третия си докторат — по философия, той се върна окончателно в България и скоро след това получих от него и Деси сватбена покана. През това време успя да вдигне голям шум със статиите си за необходимостта от усъвършенстване на начина, по който се въвеждат основните инструкции в квазиорганичните целеви матрици. Така се появи моралният императив35, който окончателно позволи на QOP-овете да минат през сенатската комисия и от лабораторни да станат търговски продукти. А като падна и ембаргото върху тях, се отприщи ИИ-лавината.

Не мина много време и в мрежата всички адреси за запознанства се обзаведоха с квазиорганични мозъци, защото според психолозите тяхното посредничество се приемало по-добре от човешкото. Не се учудих, когато Любо и Деси се похвалиха, че са учредили фондация за семейно планиране и са създали първия официален QOP-адрес за запознанства в България. По този повод тя ми цитира една от многобройните български поговорки — „Шило в торба не стои“, а той ми обясни какви защити е създал, за да не се повтори провалът му от първия опит.23[???]

Последно бях в България преди десетина години и с удовлетворение видях една съвсем прилична европейска страна от средна ръка, чиито хора бяха запазили в характера си много от ония симпатични странности, които така ме впечатлиха при първото ми посещение. А неотдавна Любо и Деси ми се обадиха, че броячът на тяхната електронна кантора за запознанства „чукнал“ милионното семейство и по сметките им поне една трета от прираста на населението — към два милиона за последните шейсет години — бил „от тях“. Получих и благодарствена грамота от тяхната фондация и трябва да призная, че тя ме развълнува повече от която и да било от Нобеловите ми награди.

Загрузка...