Аз, детективът-нобелист

1.

Няколко пъти ми се е налагало в кризисни моменти да спасявам света, но това е единственият случай, в който не съм обвързан от клетвено задължение пред една или друга държава да пазя в тайна класифицирана с най-висок ранг информация — просто защото точно тази история не бе огласена официално като заговор или терористичен акт, а мина в графите „производствена авария“ и „фирмен скандал“… От държавните глави в събитията бе посветен, ако не броим замесения откъм лошите и погинал донякъде и вследствие на моята намеса Тофик хан (пък и той много условно може да бъде наречен държавен глава, защото „държавата“ му не бе международно призната и без много шум изчезна след неговата смърт), само тогавашният Далай лама, а при единствената ни среща този забележителен мъж не каза нищо по въпроса за секретността. Нещо повече, както научих едва сега, той е описал епизода — от своя гледна точка, разбира се — в спомените си, които за съжаление са практически неизвестни на широката публика, защото никой не си е направил труда да ги преведе от тибетски. За всеки случай попитах Лио може ли да разкажа историята и той отвърна дословно следното: „За Глобантер са написани толкова небивалици, че една в повече няма да навреди. Само моля да промените името ми“. Толкова за секретността, въпросът е откъде да започна…36

С еднакъв успех можех да тръгна от описаното в Бхагавадгита божествено супероръжие, или от Идеалната държава на Платон, или от първите опити с електричество във Вавилон, да не говорим за овладяването на огъня, но нямам време и място да изложа своята версия за всички събития от онези времена насам, затова ще ползвам за отправна точка края на деветнайсети век, когато Бекерел и съпрузите Кюри отпушиха атомната бутилка. Знаете, надявам се, какво стана по-нататък — след половин столетие бе създадена Бомбата. После хората тъкмо мислели, че са свикнали с атома и като взривно вещество, и като енергиен източник — и ето ти аварията в Чернобил, която почти затрила една съветска република — доскоро там имаше цяло министерство за жертвите на ядрената катастрофа… А от Хирошима били минали четири десетилетия. Малко преди рождението ми, след още трийсет години, ударна група на възродената „Иргун цвей“ се докопала до една малка бойна глава с намерението да я взриви в сектора Газа, но нещо се объркало и експлозията станала почти на границата, така че сред жертвите имало колкото палестинци, толкова и евреи. Сред последствията37 на „Малкия Армагедон“ били и зачестилите апокалиптически пророчества на религиозни месии и граждански лидери. Двайсет години по-късно последователи на Шоко Асахара пуснаха радиоактивна полониева сол във водопровода на Токио. Наистина, жертвите се брояха на пръсти, и въобще пострадаха само стотина души, но скъсяването на интервалите между инцидентите вече придоби вида на заплашителна закономерност. Тогава обаче тъкмо бяха спрели да закопават отработеното гориво под земята и почнаха да го изстрелват към Слънцето, затова и антиядреното лоби не успя да се реактивизира сериозно. Обаче когато след още десет години се разчу за сплесканата от тектонични движения гробница за ядрени отпадъци в Мавритания, общественото мнение изпадна в параноя и ООН нямаше друг избор освен да препоръча отказ от използването на енергетични атомни реактори. Въпросът бе — с какво ще ги заменим, защото побърканото гражданско общество не искаше да чуе дори за безобидните термоядрени централи (не че по това време бяхме готови да ги строим; както знаете, едва към края на века се намери задоволително технологично решение за тях). Както би трябвало да стане в такъв случай, „Уест пасифик спейсуейз“ вече имаше готов отговор в джоба, или по-точно, във файловете на отдела си „Перспективни разработки“ — електричество от Слънцето.

Идеята всъщност не беше никак нова, а на повече от сто години — именно като идея, и толкова беше изтъркана от фантастите, че много хора не я приеха насериозно, а като пореден киносценарий. За това помогнаха и пиаристите на WPSW — говореха за „плантации“ от слънчеви панели в околоземна орбита, трансмитерни станции, енергийни снопове — а-ха, още едни междузвездни войни, епизод сто-и-не-знам-кой-си в сагата, подхваната от Джордж Лукас. За това помогна и името на проекта, „Слънчеви стълбове“ — пак те го измислиха. Приготвих се само да гледам сеир — една чудесна българска думичка, често я употребявам вместо „шоу“, а и студентите ми подражават, но скоро получих персонална покана за участие в екипа. Това бе съвсем неочаквано за мен, защото ръководител на проекта бе Джонатан Краут — същия оня, от нашия институт, а аз не бях сред любимците му, по-скоро обратното. Но както разбрах по-сетне, експертите от научния съвет много настоявали аз да поема групата за анализ и елиминиране на рисковете и в края на краищата Джонти през зъби се съгласил, така че и аз се включих в сеира.

Специално за проекта световният концерн построи в Кения хай-тек парк и селище — естествено, наречени „Сънпоулз“ — в едно пустинно плато източно от езерото Рудолф, близо до границата с Етиопия. Мястото беше добре подбрано — близо до екватора, тоест почти под стационарната орбита и в слабонаселен район заради рисковете, които ми предстоеше да анализирам и елиминирам. Биосферен купол, широк почти миля, покриваше множество жилищни и административни постройки, повече от достатъчен брой места за спорт и развлечения и малък парк, а лабораториите бяха вкопани в земята на няколко мили встрани. Недалеч от тях беше Екс-фийлдът — изпитателното поле, което се ползваше и за летище.

В Сънпоулз се появих като триста и осмия жител, но собствено екипът наброяваше малко повече от двеста души, мнозина от които познавах отпреди. Отбих се при Джонти веднага след пристигането и за да покажа, че гледам сериозно на работата, му обърнах внимание, че обектът не е обезопасен както трябва.

— Какво имаш пред вид?

— Няма ограда наоколо.

— Периметърът е осигурен с достатъчно системи за наблюдение и контрол.

— Не се и съмнявам, но ако някой реши да се вмъкне в него, без да им обръща внимание, кой ще го спре?

— Имаме цяла бригада заградителни андроиди.

— А ако ти се появи някоя банда въоръжени роботофоби?

— Какво ще правят тук? Нали знаеш, роботофобите същевременно са и крайни еколози. А според проучванията на общественото мнение, еколозите са сред най-активните привърженици на проекта. Остави това на сигуристите, предстоят ти други, по-сериозни неща.38

— Например?

— Какво ще кажеш за йоносферното късо съединение?

— За първи път го чувам.

— Слънчевите стълбове ще пресекат йоносферата и вероятно ще пренасят заряди от нея към Земята. По предварителни сметки от това не се очакват сериозни последици, но някои геофизици настойчиво твърдят, че ще стане „глобално късо съединение“, което ще разбие земния магнетизъм, а с него — и защитата на Земята срещу космическите лъчи. Затова еколозите настояват да създадем изолирани проходи в йоносферата, нещо като втулки от пластове мономолекулярна ципа, но това ще е адски сложно, прекалено скъпо и на всичкото отгоре несигурно. Трябва ни изпипан анализ и категорична оценка за последиците от евентуалното късо съединение, за да решим да продължаваме ли работата по изолационните втулки, или да ги изоставим.

Задача от такова естество ми допадаше. Изпреварвайки нещата, ще кажа, че тя беше кажи-речи най-лесната от всички и я решихме за няколко седмици. Истински големите проблеми дойдоха от неща, които предварителните разработки въобще не бяха предвидили.

— Това ти е първата сериозна задача — продължи Джонти. — Втората е, как ще реагират на стълбовете озоновият слой и климатът въобще. Освен това, трябва да се изчисти проблемът с траекториите на космическите доставки. И по-тривиални неща, например обезопасяване на летателните апарати, загубите по слънчевите панели от метеорити и още някои дребни работи.

— Не разбрах какво ще обезопасяваме — стълбовете срещу самолети или самолетите от стълбовете?

— Зарежи остроумията… Приготвил съм ти и една почетна задача, да развеждаш екскурзиантите.

— Че това не е ли работа на пиаристите?

— Имаме проблем с тях. Говорят на неразбираем жаргон и на всичкото отгоре обявяват всеки втори въпрос за тенденциозен. Изглежда колкото е по-добър един специалист по връзки с обществеността, толкова по-трудно установява връзка с отделните членове на тази общественост.

— И аз съм го забелязал.

— А нали знаеш, че в WPSW работят най-добрите?

— Не бъди толкова сигурен… Но от екскурзианти ще ми остане ли време да мисля за основните задачи?

— Туристите няма да са много, аз настоявах да бъдем секретен проект, но заради проклетия граждански контрол над финансите не се получи. Но ще пускаме само по една група дневно, без уикенда. А и няма да си през цялото време с тях, само за посрещането и научната беседа.

— Все пак не ми харесва това, Джонти.

Копелето обаче заплаши, че ще ме наклепе пред фондация „Карл Сейгън“, където наскоро ме бяха избрали в борда. Представих си как на следващото заседание попадам под кръстосания огън на навъсените погледи и ехидните реплики на десетина разгневени мъже и жени и свих знамената. Така трябваше да мисля за сериозната си работа, докато изпълнявах задълженията на екскурзовод — обикновено на стада невежи богаташи, решили да разнообразят африканското си сафари, или на върволици скучаещи пенсионерки, които събираха впечатления за потресаващи разкази пред близките си, когато се върнат. Приятни проблясъци бяха единствено учениците и студентите, изпращани от юниорските филиали на Националното географско дружество, Ломоносовския събор и други подобни организации. Но те идваха рядко, понеже екскурзионните такси бяха главозамайващи, а младежките организации си издействаха групите им да минават като нетърговски, срещу символично заплащане и съответно нищожна комисиона за туристическите агенции, и те затова пускаха в месец само по една-две от тях.

Помня първата група туристи, все едно че е било вчера, защото реших да се издокарам с костюм — да ме пита човек защо! Беше адска жега и прогизнах от пот през ония няколко минути, които ми трябваха, за да ги посрещна пред самолета и да ги отведа в пасажерския терминал.

Трите площадки на Сънпоулз бяха свързани с подземни тъбове, в които се движеха бързоходни вагончета, но заради очакваните посетители терминалът беше същевременно и панорамна зала, а от него към жилищната зона освен тъб водеше и двуетажна променада. Горното ниво, с тротопортер, бе за любителите на пешеходни разходки, а отдолу беше платното за кари. Гостите не пожелаха да се възползват от превоза и се качихме на подвижната лента, където почнах лекцията си:

— Дами и господа, казвам се Пит и съм радостен да ви уведомя, че имате честта да сте първите посетители на Сънпоулз, нашия научен център, където човечеството най-сетне ще отхвърли омерзителната зависимост от мръсни и опасни енергийни източници. Вие знаете, разбира се, че още праисторическият човек подсъзнателно е чувствал откъде идва живителната сила на нашия свят, и затова е обожествявал Слънцето. Затова, впрочем, и първите думи на Господ били „Да бъде светлина!“, ако можем да вярваме на Светото писание.

— Не богохулствайте, моля! — обади се една поне сто и десетгодишна вещица, на която по й прилягаше да си прекарва дните в хоспис, отколкото да обикаля света.

— Ако се оплачете от мен, госпожо, ще ми направите много голяма услуга — отправих към нея лъчезарна усмивка и продължих:

— Но едва преди двеста години без малко, благодарение на Джеймс Кларк Максуел и на още няколко светли умове, хората не само с интуиция или вяра, но и с разума си разбрали, че светлината е и енергия. Е добре, ние тук се готвим окончателно да впрегнем светлината — но не божествената, а слънчевата — в услуга на хората. Макар че Слънцето е на почти сто милиона мили от нас, неговите лъчи стоварват върху всеки квадратен метър по десет киловата. Ние тук не усещаме тази енергия в пълната й мощ, защото повечето от нея се разсейва в атмосферата. Но в Космоса нищо не ще пречи на соларните панели да я превръщат в електричество и ние възнамеряваме да го докараме на Земята.

— И то ще е безплатно, така ли? — изписука някакво същество с неопределен пол и щателно прикрита почтена възраст.

— Не съвсем… — затрудних се с обръщението и го прескочих. — Първо трябва да изградим в околоземното пространство милиони акри соларни полета, да ги обзаведем с колекторни бази и излъчватели, да пуснем в орбита около петстотин междинни сателита, които да пренасочват енергията, а на Земята — същия брой приемно-разпределителни станции, и всичко това ще ни струва поне по едно повишение на данъците годишно…

През групата премина отчаяна въздишка.

— Но правителствата, разбира се, ще направят всичко, за да отвлекат вниманието ни от това — успокоих ги аз. — Ще продължа разказа си след малко, а сега ви оставям да добиете първи впечатления и да си помислите какво ще си поръчате в бар „Добре дошли“, където сме обзавели демонстрационната зала.

Посетителите се загледаха навън и наизвадиха камери и смартфони, за да снимат унилия пейзаж наоколо и надигащия се пред нас биосферен купол.

— С лазери ли ще се доставя енергията? — попита поредният тъпанар.

— Не съществуват преобразуватели на светлината в електричество, които са в състояние да поемат необходимата плътност на енергията. Ако ползваме лазери, ще трябва да покрием половината Земя с приемни станции и за нас няма да остане място.

— А с микровълни?

— Виждам, че сте доста компетентен и вярвам да се съгласите, че светлината също е микровълни, но с още по-висока честота. И тъй като вариантът с пренос чрез лъчиста енергия отпада, ще построим нещо като далекопровод.

— И как ще опънете кабелите? — не мирясваше тъпанарят.

Един симпатичен стегнат мъж, който ми заприлича на пенсиониран пилот, се изкикоти и неколцина неуверено го последваха.

— Добър въпрос — ухилих се аз. — Няма да размотаваме кангали из пространството, както може би сте гледали по „Дискавъри“, че са опъвали някога презокеанските кабели, а ще използваме паралелни снопове от електрони и тежки многозарядни йони. Но в бара ще получите разяснения по този и въобще по всички технологични проблеми.

След демонстрацията ме засипаха с въпроси, от които най-смисленият беше — кога показаното ще стане реалност. Зададе го единственият под седемдесетгодишен в групата, зализано очилато момче, което с нищо не се различаваше от студентите ми и го мислех, че е туристическият агент.

— Соларните полета вече се изграждат, а по график след десет месеца трябва да изпробваме първия далекопровод с мощност десет гигавата. Ако всичко върви нормално, след десет години ще закриваме и последните атомни електростанции39.

След този отговор се извиних, че ще отсъствам десетина минути — да се преоблека, изглеждах нелепо с костюма си сред шарените тоалети на екскурзиантите, а и пак ми предстоеше излизане от хладината на климатизираните помещения. По начало разходката из лабораториите и по Екс-фийлда не влизаше в задълженията ми, но с първите няколко групи бях решил да бъда от началото до края.

— Възхитен съм да се запозная с вас, професор Роха, в Чикаго се носят легенди за вас. Казвам се Лио — обърна се към мен очилатото момче, докато пътувахме към външните съоръжения.

— Щом ме знаете, най-вероятно сте студент. Но защо сте се набутали с пълна такса, когато бихте могли да се запишете в младежка група?

— Миналата година се разделих с университета, бях трети във випуска на юридическия, и вече работя в неправителствения сектор. И дойдох още с първата група, защото съм много нетърпелив, професоре, макар че не харесвам тази страна на характера си, все пак съм англичанин. И още повече ви се възхищавам — как изтърпяхте тия невежи с техните идиотски въпроси?

— Не се обиждай, момче, но имам достатъчен тренинг с моите студенти. Но ти изглежда си решил да ми компенсираш глупостите на спътниците си?

— Ако ми разрешите, ще се опитам да направя това дори за няколко групи напред.

Хлапето беше достатъчно самонадеяно и това го направи още по-симпатично в очите ми.

— Давай — насърчих го аз.

— Какви ще бъдат последиците за слоя на Хевисайд и за озоновата бариера?

Учудих се, че адвокат ми задава такъв специфичен въпрос, но Лио поясни, че преди университета е завършил Кралския технически колеж в родината си (това ми обясни защо нарече йоносферата слой на Хевисайд) и освен това бил радиолюбител.

— С йоносферата няма да се случи нищо страшно. Около стълбовете ще има леки флуктуации на йонизацията и толкова. Дори подозирам, че за вас като радиолюбител те ще бъдат интересна атракция. Въпроса с озона все още го решаваме, но по всичко изглежда, че най-много седем-осем процента от озоновите молекули ще се разпадат, и то само в непосредствена близост до стълбовете.

— Какво ще рече „в непосредствена близост“?

— Каквото си е — в зоната на прохода, а тя е цилиндрична, с диаметър няколко десетки метра.

— А ако някоя космическа доставка пресече слънчев стълб, няма ли риск да й се промени орбитата и тя да се отклони от мястото на приводняване?

— Работим по въпроса… Повечето пратки от космоса са толкова масивни, че вероятно няма и да усетят механичното въздействие, но засега сме се спрели на варианта контролът на доставките да бъде синхронизиран с управлението на стълбовете, за да могат те своевременно да се изключват.

— Още само едно нещо — слънчевите стълбове няма ли да бъдат опасни за въздухоплаването?

— Боя се, че сваляш нивото, Лио. Та те ще бъдат само неколкостотин и координатите им ще бъдат вкарани във всички автопилоти и навигационни уредби.

— Нямах предвид стационарните стълбове, професоре.

— Че какви други?

Така разбрах, че Босуел, шефът на Пи-аР службата, е решил да се направи на компетентен пред публиката.

— Господи, Лио, голям човек си вече, как може да вярваш на вестникарски писания? Какво е написано там, помниш ли?

Лио имаше записана статията в смартфона си и набързо я прегледах. Да, черно на бяло там се твърдеше, че „с небесно електричество ще могат да се задвижват и големите океански кораби“!

— Ето виждаш ли какво става, когато някой некомпетентен реши да преразказва думите на един полукомпетентен. Босуел вероятно е казал нещо от сорта, че приемните станции не заемат голяма площ и биха могли да се разположат дори върху палубата на един по-голям кораб. И това обаче не е вярно, тъй като една станция не е само приемащата плоча, и с всичките съоръжения ще има площ към две квадратни мили. Нали видя, само охладителната ни система заема над сто акра.

— Да ви кажа, и аз се чудех как ще се поддържа снопът винаги да е точно насочен към кораба. Все пак той не се движи по релси…

— Разбира се! Превозните средства ще си останат както сега на наногранули от метален водород…

Докато говорехме, бяхме стигнали Екс-фийлда. Помолих туристите да се съберат в кръг около мен и почнах:

— На мястото, където сме застанали, ще бъде монтиран осемнайсетметров диск от алуминий, върху който ще бъде напластен тънък слой волфрам — това ще е йонната мишена, а по периферията й ще са разположени осемте електронни колектора. В процеса на работа волфрамовият слой ще се удебелява, така че плочата периодично ще се сменя, а натрупаният върху нея метал ще бъде отделян и изпращан обратно на орбита, за да продължи кръговрата си…

След още половин час, вече в хладината на пасажерския терминал, някой попита: — Какви са онези хора там?

Далече, почти на хоризонта, до предупредителната табела на охраняваната зона бяха спрели два буса и някакви хора опъваха палатки. От служебната сграда към тях се бе устремил един андроид.

Веднага се обадих на Джонти: — Имаме гости.

— Как го разпозна? — рече с отпаднал глас той.

— Кого? — не разбрах аз.

— Човека на „Грийнпийс“, по дяволите. Те ще ни наблюдават внимателно и бяха достатъчно коректни да ми кажат, че са пратили инспектор още с първата група туристи.

Неправителственият сектор на Лио!

— Не ти говоря за него. Някакви типове се гласят да пикетират по периметъра.

— Какви са те? — Джонти моментално се стегна.

— Оттук не виждам, много са далече. Чакай малко… — Лио ми подаде смартфона си и насочих камерата нататък, с максимално увеличение. — Не мога да разбера какво пише на транспаранта, но емблемата им като че ли е пацифистка.

— Само те ни липсваха — изруга Джонти и се изключи, но след секунди възстанови връзката: — Между другото, вече има цели две оплаквания срещу теб.

Сетих се, че след лекцията в бара вещицата и неопределеното същество се измъкнаха нанякъде.

— Занапред избягвай да правиш религиозни и политически намеци в беседите си.

— Джонти, де да беше ти на моето място…

— Слушай, Роха — шефът мина в официална тоналност, — ако си мислиш, че така ще ме накараш да те освободя от тези отговорности…

— Не мога ли поне малко удоволствия да си създам? — невинно запитах аз.

— По дяволите, Пит — захленчи Джонти, — с толкова грижи на главата нямам време да се занимавам и с тия навлеци. Само те моля да сдържаш чувството си за хумор, нищо повече.

— От мен да мине — рекох аз и прекъснах.

— Пацифисти са, и то от най-неприятния вид — потвърди Лио, който дискретно се беше отдръпнал, докато приказвах с Джонти.

— Че те не са ли едни и същи? — почудих се аз.

— Уважаеми професоре, така е било в зората на движението за мир. Но откакто в края на миналия век мироопазването излиза на мода, пацифистките организации се плодят като методистки църкви. Тези са „Мир чрез възпиране“ и протестират не пряко срещу проекта ви, а въобще срещу забраната на атомните технологии. Между другото, те са единствената пацифистка организация, която не одобрява ядреното разоръжаване.

Вдигнах отново смартфона и този път различих ясно знака върху транспаранта: стрелката в кръга беше оформена като атомна гъба.

— Не се учудвам, като им гледам емблемата — и му върнах апаратчето с думите: — Виждам, че в „Грийнпийс“ сте добре осведомени за другите граждански организации…

Лио не се сконфузи, както очаквах.

— Щом сте ме разкрили вече, не виждам причини да отричам. Дори ще ви кажа, че възнамерявам да напиша благосклонен доклад, но не ме цитирайте, моля ви. Ако се разприказвате, ще трябва да прибягна до „правдоподобно обяснение“, а то ще ви злепостави.

Разделихме се приятелски и в следващите месеци Лио редовно се обаждаше да научи как върви работата и да разменим по някоя и друга клюка. Половин година по-късно „Грийнпийс“ официално ни уведоми, че снема мониторинга върху проекта (след първите изпитания обаче го възобнови и до края останахме под бдителното им око). Постепенно писмата от Лио се разредиха, а след едно, в което разказваше любопитни неща за Средна Азия, млъкна. Не отговаряше и на мрежовия си адрес. Потърсих го чрез централата на организацията и оттам ми отвърнаха, че той бил с отговорна мисия в североизточен Казахстан. Нямах представа къде е това и от географския атлас научих, че била пустинна провинция на границата с Китай — без индустрия или рудодобив, според мен тя въобще нямаше с какво да притеснява еколозите, освен може би с изоставения атомен полигон от времето на студената война. Много по-късно разбрах какво е правил там Лио, но нека не изпреварвам събитията…

Същия ден вечерта ми се обади и българката Деси. Похвали ми се, че вече е водещ репортер в първа национална телевизия, и след половин час празни приказки изплю камъчето — да я уредя за репортаж, защото шефовете й късно направили заявка пред пресслужбата на Сънпоулз и оттам им казали, че ще чакат половин година. Молбата й ми напомни техния израз „българска работа“. Казах, че за момента няма нищо особено интересно, но тя бе много настоятелна и в края на краищата — в името на старото приятелство — й обясних как да хакне записа от единственото по-сериозно произшествие на орбита, когато две зле центрирани ферми щяха да направят на пита операторската капсула на монтажниците (с разследването си тя спечели голямата награда на Европейския журналистически синдикат). Освен това й обещах място на първия ред, когато почнат пробите.

2.

Само за няколко седмици населението по периметъра около Сънпоулз надмина пет хиляди души. Протестираха главно еколози от алтернативни на „Грийнпийс“ сдружения, но имаше и представители на религиозни секти, пасторалисти и какви ли още не. Една от най-екзотичните групи бяха петима руснаци, нарекли се „фендъм на Войскунски и Лукодянов“ — фантасти от миналия век, които първи напророкували, че йоносферното късо ще предизвика световен катаклизъм. Ако беше вярна само една десета от твърденията коя организация от името на колко души говори, излизаше, че срещу проекта са повече хора, отколкото е населението на Земята…

Не закъсня и първият инцидент. Трима терористи се опитаха да проникнат в подземните помещения, като унищожиха половин дузина андроиди с кинжалния огън на бойните си лазери и стигнаха на двайсетина метра от входа. Дежурният сигурист се паникьоса и вместо да им пусне газ или нещо друго по-безобидно, задейства щит-генератора, без да съобрази, че те са вече в обхвата му, и от тях не остана нищо. Кой бе организирал акцията — така си и остана загадка, макар че сигуристите излязоха с версия, която неявно обвини Асоциацията на ядрените оператори, но Интерпол официално се разграничи от нея, без да представи своя. Много малко се разбра за самите атентатори — единият, филипинец, изглежда бил на времето ислямски фундаменталист, втория го идентифицираха (но без пълна сигурност) като руски наемен убиец, а третият два часа преди атентата пристигнал с хеликоптер-раница от Обия, малко градче на сомалийския бряг. Откриха фирмата, която му беше дала машината под наем, но шефът й беше толкова потресен от факта, че с вертолет за крайградски разходки е извършен полет от близо хиляда мили, че не можа дори да каже от коя раса бил клиентът му. Аз имам известна информация за тази афера, но ще я кажа като му дойде времето.

Не успяхме да потулим случката и тя донесе край на безгрижния живот в Сънпоулз. Джонти със скърцане на зъбите трябваше да признае, че съм бил прав, огради периметъра с телена мрежа и допълни заградителната бригада с отряд израелско-палестински командоси — от онези, дето пазят молитвените храмове, а департаментът за сигурност на WPSW командирова няколко агенти, които непрекъснато си завираха носовете и в работата на екипа, и в отношенията между членовете му.

Първата технологична проба наблюдавах заедно с VIP-групата от панорамния купол над терминала. Точно в дванайсет часа по Гринуич от ясното небе в центъра на колекторната плоча удари ослепителна мълния, окръжена от бледите синкаво-розови нишки на електронните снопове. След няколко секунди йонният сноп почна да играе около центъра и въртеливото му движение увлече въздуха в силна вихрушка. Гостите гледаха невъзмутимо — предполагам, не от дипломатическа сдържаност, а защото нашите рекламни клипове бяха далеч по-страховити. Само един невзрачен дребен мъж, в когото с известен труд разпознах федералния секретар по науката Лонски, полугласно ме попита дали сме предвидили и това. Също тъй полугласно отвърнах: — Лека турбуленция е допустима, но само да не влезе в резонанс…

Това последното не трябваше да го казвам, защото в следващия момент въртящият се стълб излезе от очертанията на колектора и земята около него сякаш завря, а вихрушката внезапно се превърна в истинско торнадо. За журналистите това беше неочакван бонус и Деси (спазих си обещанието, разбира се) направи репортаж, с който пак спечели награда, този път българския еквивалент на Пулицър. На мен обаче не ми остана време да се позабавлявам с настъпилата паника, тъй като почти веднага смартфонът в джоба ми завибрира с характерните синкопи на сигнала за екстрена сбирка при шефа. Извиних се на гостите, че ги напускам, оставих пресаташето да се грижи за тях до заминаването им и се изстрелях към централния купол.

Джонти започна с нещо като равносметка — по съоръженията почти нямало повреди, обаче лагерите на протестиращите около периметъра били пометени и по чудо се разминало без жертви, но имало много ранени и спасителните екипи вече предупредили всички болници в радиус петстотин мили.40

Да не си кривя душата — не мога да му отрека доброто намерение бързо и делово да решим какво ще правим, но всички бяха стресирани от неочаквания катаклизъм и както можеше да се очаква, съвещанието се изроди в нещо като следствие. Аз от самото начало казах, че всички сме си виновни и въобще е срамота, че заслепени от глобалните мащаби на проекта, сме пренебрегнали локалната механика на процеса, но разработчиците постоянно се опитваха да стоварят цялата вина върху нашата група. Най-накрая треснах вратата с думите: „Обадете ми се, когато намерите поне едно изречение за пространственото поведение на стълба в разработката си. Тогава ще се върна.“

Реших да обмисля ситуацията в „Добре дошли“ и за свое учудване го заварих пълен с VIP-гости. Тогава и разбрах за поразиите по летището — торнадото превърнало пистата в самолетна морга и за капак на всичко изтръгнало антените на радарите и радиото от покрива на контролната кула, та полетите щели да бъдат възобновени едва към полунощ. Засипаха ме с въпроси и аз им дадох да разберат, че за днес съм приключил с екскурзоводските си задължения. Този номер обаче не мина пред Лонски, който половин час по-късно надзърна в заведението и ме завари над чаша уиски със сода.

— Всички са много заети и никой няма време да говори с мен, а от Белия дом ми съобщиха, че президентът иска до довечера да научи всичко — безцеремонно почна той още от вратата.

Наближаваше пет следобед и аз му обърнах внимание, че във Вашингтон работният ден още не е започнал, но той не се предаде, затова махнах с ръка и го попитах какво ще пие.

— Един бърбън, ако се намери, наистина ще ми дойде добре.

— А какво толкова го е грижа президентът, нали е в края на втория си мандат?

— Вижте, колега, нали мога да разчитам на дискретността ви? Президентът наистина се интересува само по инерция, но за мен нещата стоят по-иначе. — Още не е официално съобщено, но аз вече си подадох оставката, за да вляза в екипа на един от кандидатите и е много важно да имаме адекватна позиция след тази катастрофа.

— Чак пък катастрофа… — проточих аз и се постарах да си спомня какво знам за него. Говореха, че бил посредствен генетик и докато работел в Калтек, ежегодните допитвания редовно го слагали на опашката и в студентските предпочитания, и в колегиалния избор. Нямаше шанс да се върне там, най-много да го вземат в някой аграрен колеж, и сигурно затова беше се настървил да остане в политиката.

— Техническите аспекти не ме интересуват — продължи Лонски, — но ми кажете как това ще се отрази на темпа на работата ви.

— По най-бързия начин ще трябва да изчислим стабилната конфигурация на стълба.

— И колко време ще отнеме това?

— Знам ли?… Това е огромна работа, сигурно ще ни потрябват още математици и изчислителни мощности. Два-три месеца за теоретичната разработка и още поне толкова за преустройване на орбиталните съоръжения и станцията.

— С други думи, почти целия предизборен период. А има ли риск от провал на проекта?

— Какво говорите, проблемът е напълно решим!

— Не можем обаче да пренебрегваме общественото мнение.

Не го разбрах накъде бие.

— Да не би да говорите за тая сбирщина около Сънпоулз?

Лонски не ми отговори веднага, изглеждаше несигурен и ми се стори, че се двоуми дали да продължи.

— Не става дума за протестиращите тук, а за нашите избиратели, колега. Вие… последните месеци изглежда не следите какви са настроенията им. Все повече американци считат, че проектът не оправдава заложените средства и не ще носи никаква полза за нашата страна.

Сега ми стана ясна играта на Лонски. Текущият президент, който още от началото на първия си мандат го беше назначил, бе демократ, а настроения против проекта се ширеха из републиканците. Ренегатите не са ми по сърце и от този момент неприязънта ми към него се удвои.

— Не сме колеги, мистър. Вие сте чиновник, а аз съм учен. И вижте какво, дори и да изберат вашия човек, той не може да се отметне. „Слънчевите стълбове“ са глобален проект.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен. Одеве споменахте нещо за резонанса, нали? Ако от командния център не бяха прекратили изпитанията, колко време му трябваше на стълба, за да направи всичко на каша? Минута, две?

Имаше право, копелето.

— Чиновниците също поназнайват това-онова — продължи той ядосано. — Резонансът не е само физическо понятие, има го и в политиката. Тук малко недоверие, там известно недоволство… и докато си мислите, че още сте на гребена на вълната, изведнъж се оказвате в подножието й, и тя се стоварва отгоре ви. А когато връзката между нещата не може да се проследи, те изглеждат съвсем необясними, нали?

Вече престанах да разбирам за какво ми говори и реших да прекратя разговора, още повече, че и чашата ми вече бе празна, и станах.

— Слава Богу, с необясними неща още не сме се сблъскали, освен с вашето присъствие тук.

— Не си вирете толкова носа! И когато спечелим изборите, не ми казвайте, че не съм ви предупредил! — викна той подире ми.

Трябваше много да съм го засегнал, за да избухне така.

През следващите няколко месеца бяхме заети главно с моделиране на поведението на стълба и търсене на устойчивата му конфигурация42. За да се свърши бързо тази работа, наличните компютри бяха недостатъчни и доставиха още две свръхбързи машини на „Крей“, а заедно с тях в Сънпоулз се появи и холандецът Франк ван Доорен. Беше забележителен програмист и аналитик, но още с пристигането си предизвика всеобщо недоумение, като изхвърли от стаята си компютъра с квазиорганичен процесор и го замени с последен модел машина от първото родословие. При това съчетание би трябвало да е особняк и такъв си беше. Нямаше да му обърна кой знае какво внимание, ако сладката Дона не беше приписала към честитката за рождения ми ден, че консултантската й фирма набирала персонала за Сънпоулз и с новите попълнения при нас щял да пристигне единственият човек, чийто интелект донякъде би сравнила с моя, на име Франк ван Доорен.

Затова при първата възможност се опитах да го разприказвам. Той помълча малко и ме смая с въпроса каква религия изповядвам. Разбира се, преди това надълго и нашироко ми се извини за недискретното питане.

— Ни най-малко не ме засягате, колега. Дете съм на чилийски емигрант и американска полякиня от първо поколение, и двамата са ревностни католици, но не успяха да ме въвлекат в лоното на Светата църква. Обаче не бих казал и че съм атеист, по-скоро съм агностик в смисъла, който влага в термина добрият стар Хъксли. Съжалявам, ако съм ви разочаровал.

— Напротив, слава Богу, защото ако родителите ви бяха успели, общението ни щеше да бъде невъзможно — рече Франк.

— Но защо, доколкото разбирам сте католик?

— Но не и ватиканец!

Признах му, че в главата ми нищо не е останало от религиозното обучение, на което ме подлагаха всяка неделя до петгодишната ми възраст, и той ми обясни:

— През 1870 година Пий Девети свикал користолюбивите си кардинали и епископи на събор, който го обявил за непогрешим. Това преляло чашата на търпението на моите предци и те отказали да приемат главенството му. Папистите ни наричат „старокатолици“, но всъщност ние сме автентичните католици. Помислете, колега, макар да сте агностик, как може един смъртен да бъде непогрешим?!? Единствено Бог може да отсъди кой е безгрешен и затова ни е позволил само да опрощаваме греховете, нищо повече! И то не всички… Всъщност падението на Ватикана почва много преди това, още с въвеждането на индулгенциите. Да, така наречената католическа църква до шия е затънала в корупция и поквара и аз съм склонен да се съглася с англиканите, които я наричат „Вавилонска блудница“.

С Франки можехме да станем и по-близки, ако той се бе отказал от намерението си да ме „приобщи“ чрез прозелитски проповеди. Всеки път му напомнях, че за себе си отдавна съм решил въпроса, но той настояваше, че никога не е късно да бъдеш осенен от Божията благодат и сочеше за пример себе си — бил вече студент, когато „прегърнал вярата с цялата си душа“. Това станало след създаването на квазиорганичните процесори (той обаче упорито ги наричаше с другото им име, квантово-опериращи), което той наричаше „кощунствено посегателство върху Божествените прерогативи“, тъй като само Господ имал правото да твори разум.

— Няма да повярваш, Питър, но във Ватикана някои съвсем сериозно дискутират въпроса дали така нареченият изкуствен интелект притежава душа и не трябва ли да му признаем свобода на волята!43

Франки обаче имаше и съвсем рационални причини да не обича ИИ, които и аз споделям донякъде. Квазиорганиката, както може би знаете, не работи с постоянно бързодействие и винаги съществува вероятността да зацикли в най-неподходящия момент — затова когато бързината е решаващ фактор, или ако става дума за големи изчислителни обеми (а в нашия случай и двете обстоятелства бяха налице), се ползват компютри от първото родословие. Освен това, след като зададеш на ИИ инициалните инструкции, той в много случаи отказва да приеме по-нататък програмна намеса или я посреща с неохота, което пък дава хляб на сума ти шарлатани с дипломи на ИИ-психоаналитици — винаги съм се чудил на университетите, които ги издават. А да не говорим, че собствените им инициативи понякога са повече от двусмислени, както можах да се убеди от случката с нелегалната брачна агенция на Любо Иванов.

Горе-долу по същото време в живота ми се появи още една изключителна жена. Акико Линг беше типичен пример за непредсказуемите компютърни генийчета, които в несметни количества бълват далекоизточните университети, в случая тайпейския. Тя беше в екипа на орбиталистите и рядко имахме служебно вземане-даване. Цяла година само си хвърляхме по някоя обещаваща усмивка на разминаване по улиците и коридорите, но за няколкото дни, които прекара тук, Деси се сприятели с нея и преди да си тръгне, я покани на прощалния обяд. И да си призная, след първите няколко разменени думи вече изгарях от нетърпение журналистката да си тръгне. Като я изпратихме, предложих на Акико да пийнем по едно, но тя отказа — имала работа — и ме покани на японска вечеря вкъщи, в осем часа.

Ясно е, че отидох преди уреченото време и като почуках, отвътре се чу капризно: — Защо идваш по-рано? Влизай, отключено е.

Озовах се в истински лабиринт от хартиени стени и паравани и тръгнах напосоки между тях, докато не ме спря писък: — Чакай, не съм готова!

Върху прозирната стена видях сянката й с поднос в ръка, после тя се сниши и силуетът изчезна. В осем без една минута Акико се обади: — Може да дойдеш, през прохода вдясно от теб.

От гледката на най-невероятното суши, което съм виждал през живота си, останах вцепенен. Акико лежеше на нисък подиум и върху голото й тяло беше сервирана изискана вечеря за двама. В трапчинката на шията — салата от морски дарове, на ключиците — купчинки ориз, гарнирани с маслини и някакви орехчета; стърчащите малки конуси на гърдите — увенчани с пръстенчета филе от риба фугу, между тях — каничка къри. Равното място по-надолу бе отредено за различни деликатеси, в долчинката под корема се мъдреше вафлена купа със сладолед, а бедрата служеха за салатиера — лявото, и за фруктиера — дясното. Ръцете, нашарени със струи пикантни пасти и майонеза, бе простряла край тялото си и в обърнатите нагоре длани имаше по чашка със саке. В подмишниците й пък бяха бутилките — от едната страна бяло вино, от другата — безалкохолно, със съответните чаши.

Акико изчака малко и като се убеди, че ми е направила неотразимо впечатление, ме покани да коленича с предупреждението, че етикетът не предвиждал прибори и въобще колкото по-малко си служа с ръцете, толкова по-добре. След кратко размишление се насочих първо към морската салата, но тя ме поправи — трябвало да почна със сакето, за да й се освободят ръцете и да може да ми прави компания. Извиних се и тя се засмя: — Като за неяпонец се справи чудесно, повечето американци почват от средата на менюто или дори от десерта.

— И всичко това сама го подреди, докато те чаках?

— Рутинна тренировка за една шампионка на далекоизточната студентска федерация по художествена гимнастика — горделиво отвърна тя. Убедих се в това през следващите минути, докато непохватно ръфах и облизвах „трапезата“, а тя, трапезата де, се гънеше в немислими пози, за да ми помогне и сякаш между другото да се погрижи и за себе си.

Когато свършихме със сладоледа, понечих да се надигна, но Акико ме задържа с леко движение на ръката: — Има още! — и се обърна по корем, като извъртя десния си крак пред лицето ми. Цялото й ходило беше намазано с шоколадов крем, а между пръстите си бе хванала миниатюрна бутилка коняк, която се развиваше под шийката така, че долната й част служеше за чашка. Акико някак се усука с другия крак под брадичката си, и с дясна ръка през ляво рамо ми поднесе своята чашка, за да си кажем „Наздраве!“ Опитахме да изпием наздравицата на брудершафт, но загубих равновесие и рухнах връз остатъците от трапезата, което предизвика у нея остро болезнено възклицание и за част от секундата — не успях да проследя как точно — тя зае седнало положение.45

За продължението няма да говоря не от стеснение или пуританизъм, а просто защото не мога да го направя по-добре от нея. Кой знае защо, в автобиографичната си книга тя е отделила на мен повече място, отколкото на всички други свои любови — цели седемнайсет страници, написани много искрено и откровено, макар че някои ги намират за вулгарни.

Вече споменах, струва ми се, че в Сънпоулз имаше доста възможности за развлечения, дори мисля, че ги определих като предостатъчни. Но когато всичко е съсредоточено в пределите на десетина-петнайсет минути ходене пеша, рано или късно все ще ти омръзне да обикаляш едни и същи места и да гледаш едни и същи лица. Пионери в усвояването на околните територии бяха, както можеше да се очаква, младоците от администрацията, които стриктно спазваха трудовото законодателство и в частност 35-часовата работна седмица. Именно те откриха такива места като аквацентъра на езерото Рудолф и казиното в Марсабит, въведоха модата на скиорските и катерачески уикенди по склоновете на Кения и Маргерита-пик и дори успяха да пробият забраната за единични посещения в националния парк Рифт Вали. Всички тия приятни места бяха отдалечени на стотици мили, но на летището имаше достатъчно глайдери и малки самолети.

Научният екип се присъедини към тези забавления доста по-късно. Първоначалният ентусиазъм ни държеше в лабораториите до късно вечер, че и през почивните дни. След провала на първото изпитание обаче спецовете по управление и мотивация на персонала решиха, че прекомерното висене на работното място води до преумора и не подобрява качеството на работата, въведоха съответните ограничения и ни поощриха да предприемаме „външни уикенди“, дори почнаха да ни ги организират. Така една събота установих, че под купола освен мен изглежда са останали само барманът в „Добре дошли“ и омърлушеният Франк ван Доорен, който видимо се зарадва на появата ми.

— Само не ми отказвай, Питър — почна той. — Не ми се лети сам, пък и сигурно ще ти е интересно.

— Екскурзия ли ще ми предложиш?

— При това доста далечна. Сестра ми има рожден ден.

— И къде е тя?

— В една мисия край Кадуна.

— Това къде беше, в Нигерия ли? Та това са повече от две хиляди мили, с пайпъра ще се влачим поне пет часа!

— Краут ми разреши да взема лиър-джета.

— Че ти можеш ли да караш реактивен самолет?

— Пилотът нямаше нищо против да изкара малко джобни пари…

Представих си как цял следобед играя скуош с автоматичния треньор, после се напивам с бармана и на другия ден се въргалям в стаята си с главоболие. Несъмнено по-добре беше да приема поканата.

Кацнахме на летището в Кадуна и оттам с автобус отидохме до село Бауджос, както го обяви стюардът, макар че то никак не се покриваше с представите ми за африкански краал. По-скоро приличаше на английско провинциално градче — еднофамилни къщички със стълби от улицата направо към дневната, ейл-пъб на площадчето (с военен паметник по средата), таксита като сандъци и полицаи с каски. Ако не броим изцяло тъмнокожото население, само търговският център на „Nigerian united stores of WPSW“ свидетелстваше, че сме в Африка. От едната страна на централния площад се издигаше минаре, което на око прецених, че е високо колкото камбанарията на срещуположната църква. И пак като в английски съботен следобед, обществената площ бе пълна с народ, дори костюмите на местните бяха английска кройка, не че разбирам от мода — за това ме осведоми Франк. В кафенето на търговския център трябваше да се срещнем със сестра му, но още я нямаше.

От бармана разбрахме, че селото било сравнително ново, построено на място, където в началото на века станала една от най-кръвопролитните битки на религиозна основа, с които страната се бе прочула, затова камбанарията и минарето били равни до сантиметър, като символ на верското равенство.

Направи ми впечатление, че въпреки отворените врати и на двата храма почти никой не влизаше в тях и споделих впечатлението си с бармана, а той отвърна: — А, ние не сме много религиозни, сър. Пък и не сме тукашни, преселихме се от южните краища, по плана за икономическото развитие.

По-нататък разбрах, че в Бауджос рядко идват чужденци и тъкмо се бях приготвил за продължителен разговор със словоохотливия барман, когато в залата се втурна монахиня, облечена като в исторически филм, и се хвърли на врата на Франк. Сбогувах се с човека и ги последвах към джипа, който трябваше да ни откара до мисията, на петдесетина мили от селото — насред джунглата, край руините на манастир, построен още от португалците, първи проникнали до тези дебри преди много столетия.

Няма да ви отегчавам с разказ за скучното тържество, което сестрите бяха приготвили на рожденичката. На сутринта Франк ми предложи да го съпроводя на месата, но аз вежливо му отказах и излязох да се разходя из околностите. Но след като стадо маймуни ме наплю, рояк свирепи мухи здравата ме изпохапа и за капак някаква змия се опита да ме пробва на вкус, се прибрах в мисията и прекарах двата часа във фитнес-залата. След обяда джипът ни откара направо на летището, където пилотът вече нервничеше.

През целия път до летището Франк мрачно мълчеше и се чудех какво ли може да е наранило неговата чувствителна натура. Едва в самолета той се поразприказва.

— Видя хората в селото, нали? Нямаше ли впечатлението за нещо дежа вю?

— Все едно че гледам английско провинциално градче.

— И защо е така, знаеш ли? Защото тия „села“ са стотици. Те са построени за работниците в заводите, които Англия изнесе тук. Хората нямат никакъв духовен живот, като сюнгери попиват сапунените опери, с които ги залива телевизията, доволни са, че пазаруват евтино почти същите неща, за които европейците плащат скъпо и прескъпо и нищо повече не ги интересува. А само допреди едно-две поколения са били изпълнени с чувството за собствена ценност и достойнство!

— А вашата мисия какво прави?

— По-добре не ме питай! Свили са се като охлюви в черупките си… Не, това е безнадеждна работа, и да ти призная, близо съм до мисълта, че на Земята каузата ни е безвъзвратно загубена. За сестра ми това е четвърта мисия и тя твърди, че навсякъде е така.

— Не забравяй все пак, че по времето, когато местното население, както казваш, е имало по-богат духовен живот, тук са се клали християни и мюсюлмани.

— Не бъди циник! Или може би наистина нищо не разбираш… — той махна с ръка и потъна в мрачно мълчание до края на полета.

3.

Волфрамовият проблем възникна също със злополучното първо изпитание, но излезе наяве седмици по-късно, защото не беше толкова очевиден. „Слънчевите стълбове“ щяха да са най-катастрофалния проект от Вавилонската кула насам, ако един педантичен работохолик от логистичния департамент — Стен Адолф Густафсон, не беше решил да пресметне волфрамовия баланс при трансфера на енергия, без някой не иска това от него. Накратко работата изглеждаше така: въпреки че преминаваха през плътните приземни слоеве за по-малко от една милисекунда, тунгстеновите йони успяваха да се съединят с азота от въздуха и колекторната плоча бързо се превръщаше в непотребен диск от волфрамов нитрид.

Разработчиците отново опитаха да се заядат с нас, но този път с удоволствие натрих носа на Джонти, защото волфрамът беше негово предложение, пък и нали той като спец по тежкоядрената плазма би трябвало да е наясно с химизма й. Опитахме да ускорим трансфера, за да намалим времето на контакта на йоните с азота, но реакцията помежду им бе толкова пъргава, че при необходимата скорост колекторната плоча почваше да се топи от кинетичната им енергия. Пробвахме с различен заряд на йоните и в крайна сметка излезе, че афинитетът на волфрама към азота спада до приемливо равнище само при няколко строго определени стойности, а да получим достатъчно плътен поток от йони само с такъв заряд беше немислимо, затова светкавично трябваше да сменим материала. След неколкомесечни трескави изследвания установихме, че в тези условия най-прилично се държи златото, то вършеше работа дори „обелено“ до втората електронна обвивка, без да капризничи заради няколко електрона в повече или по-малко. Наистина, за по-висока степен на йонизация беше необходима повече енергия, но нали не беше проблем да се увеличи площта на соларните панели, затова пък ефективността на преноса нарастваше в пъти — наистина благороден метал!

Замяната на волфрама със злато доведе до най-сериозното преструктуриране на проекта и до проблеми, които излязоха далеч извън Сънпоулз. Добрите показатели на новата технология позволиха броят на орбиталните и приемните станции да бъде значително намален и икономистите изчислиха, че най-изгодно ще бъде да се построят около осемдесет вместо първоначално предвидените петстотин, а това означаваше, че ще трябват и пет-шест пъти по-малко хора. Тогава на повърхността изплува най-голямата глупост на отдела по персонала на WPSW. За обслужване на проекта бяха сключили предварителни договори с над милион и половина души по целия свят, а сега се оказваше, че ще трябват не повече от триста хиляди.

В началото проблемът не изглеждаше кой знае колко сериозен, защото договорите предвиждаха и щедри неустойки, и стимули за преквалификация — и WPSW бе готова да ги изплати, но енергетиците не ги искаха. Мислеха не толкова за работата, колкото за пенсиите си, които навсякъде по света бяха поне три, а някъде и пет пъти по-големи от средното ниво, и идеята да се пенсионират като паркоустроители или декоратори не им допадаше.

Международният съд по правата на човека в Страсбург прие тезата им за пропуснатите ползи и задължи WPSW да им осигури исканите пенсии. Фирмата нямаше къде да ходи и трябваше да учреди пенсионен фонд, който да осигури високи пенсии за всичките милион и половина енергетици. Единственото, което успяха да постигнат адвокатите, бе да отбият десет процента от първоначално исканата средна пенсия. В крайна сметка, вместо да поевтинее, проектът поскъпна почти двойно и от Икономическия съвет на ООН почнаха да го гледат накриво.

През цялото време на кризата хората от екипа бяха на тръни не на последно място защото и участниците в екипа си бяха правили сметка за пенсиите. И когато някой пусна клюката, че Густафсон, преди да дойде в Сънпоулз, бил не само някакъв директор в атомната централа в Ловиса, но и заместник-председател на евросиндиката на енергетиците, на горкия човек му се стъжни живота, въпреки че той коректно си подал оставката още когато видял сред комплекта формуляри декларацията за неучастие в ръководствата на политически партии и профсъюзни организации. Всичко това ми го разказа Акико, която се възмущаваше от отношението към него47. Допусках, че тя преувеличава, като говори за всеобщата злоба към него, но ден по-късно в „Добре дошли“ видях как двама колеги демонстративно станаха, когато той седна на масата им. По другите маси нямаше свободни места, всички новодошли демонстративно го подминаваха и засядаха край бара, и след като петнайсетина минути наблюдавах този бойкот, взех чашата си и отидох при него.

— Добре дошъл на острова на прокажените — скъпернически се усмихна той.

Интересна личност беше този финландски швед Стен Адолф, откъдето и да го погледнеш (всъщност в екипа нямаше безлични хора, все чешити ни бяха събрали). Висок, със суха и леко прегърбена фигура и остри неправилни черти на лицето, той повече приличаше на янки от средата на деветнайсети век, отколкото на викингски потомък. Акико казваше, че всички жени си падали по него, въпреки че беше най-възрастният в Сънпоулз, сред чието население родените през двайсети век се брояха на пръстите на едната ръка.

— Срам ме е заради тези простаци — почнах аз, но той вдигна ръка насреща ми.

— Оставете, млади приятелю, аз съм над тези неща. Всъщност, ако все още бях синдикалист, щях да съм против стачката.

— Че защо?

— Не харесвам този адвокатски дух, който обзе профсъюзите, аз съм от старото тесто. По мое време стачкуваха за заплати и за условия на труда.

— А не съжалявате ли, че все още сте тук? Отдавна можете да се пенсионирате.

— За мен това е нещо повече от обикновена работа, така да се каже, затварям жизнения си цикъл.

— Възразих, че няма вид на пътник, пък и не биха го взели, ако имаше проблеми със здравето.

— Нямах това предвид. От младини съм противник на атомната енергетика. Още като ученик участвах в международна акция за подпомагане на чернобилските жертви.

— И как се обърнахте на атомен енергетик?

— Нагледах се на толкова болни и уроди, че реших да предотвратя подобни неща, доколкото ми е по силите. Затова почнах работа в депото за отпадъци на Ловиса, учих и стигнах до негов директор. И ще ви кажа, че то, както и цялата централа, е еталон на МААЕ от много години насам, но заслугата не е само моя, разбира се.

Рядко срещах човек, чието чувство за отговорност бих сравнил с моето и му изказах възхищението си, но и не скрих, че ми се вижда малко странен начинът му да намери призванието си — чрез мотивация „от противното“.

— Това не би трябвало да ви учудва, млади приятелю. Вече повече от век живеем в непрекъснати страхове и почти всеки човек се мотивира не толкова от желанието да постигне нещо, колкото за да се предпази от загубата на онова, което е постигнал…

Човекът ми стана симпатичен и кой знае защо се сетих за Лонски — може би защото бяха толкова различни. Не се стърпях и му разказах за сблъсъка си с федералния секретар по науката. Густафсон по детски непринудено се разсмя, аз го последвах и когато се насмяхме, лицето му внезапно потъмня.

— Много добре сте му го отсипали, но тая лисица наистина може да ни го върне тъпкано. Боя се, че новият му бос ще спечели и тогава…

— Мислите ли, че заплахите му са сериозни?

— Сляп ли сте, млади приятелю, за онова, което става в собствената ви страна? Днес Америка стремглаво върви отново към оня високомерен изолационизъм, който я бе обсебил в началото на века.48

— Така изглежда — въздъхнах аз и му разказах за трудностите при набиране на персонал за работа в Аляска. „Странна работа — ми беше писала Дона, — хората като че ли вече не се интересуват какво става отвъд пределите на града им, все по трудно става да ги мотивираш да научат нещо за света, камо ли да се преместят другаде.“

— Ами дайте тогава Аляска с концесия на руснаците, те още си ръфат лактите заради онези жалки седем милиона долара — предложи Стен и двамата отново се разкикотихме, което окончателно срина имиджа ми в очите на другите посетители в бара. Така открих в Сънпоулз нещо, което много ми липсваше — събеседник за сериозни и в същото време неангажиращи разговори. И нищо чудно, че скоро стигнахме до световната политика.

— На какво мислите, че дължим оцеляването си, след като всички познати ни цивилизации са се самоунищожили? — попита ме той веднъж, както си бяхме седнали на финландска водка.

— Твърди се, че го дължим на парите, макар и да не разбирам защо.

— Донякъде е така, те са всеобщ еквивалент и с тях може да се купи всичко, дори и сигурност, но първопричината е много по-дълбока, спасява ни изначалното разнообразие. Не ви ли е направило впечатление, че при сапиенсите от други планети не е имало расови различия, нещо повече, външният им вид не се е отличавал с особено разнообразие?

— И какво общо има това с оцеляването ни?

— Този ми въпрос предизвика цяла лекция.

— Сега ще ви обясня. Нашите изначални различия се дължат на обстоятелството, че само на Земята сапиенсът е почнал да мигрира още от самото начало и затова са възникнали няколко цивилизационни огнища. Да вземем например вентианите, които единствени са оцелели, ако тяхното може да се нарече оцеляване… Цивилизацията им практически не е мърдала от мястото, където е възникнала, само е усвоявала нови територии. Нямала е външни врагове, трябвало е да се бори единствено с природните бедствия, хищниците и болестите и затова в някои отношения се е развивала много по-леко от нашата. За няма и петстотин години, например, вентианите изминали пътя от Питагоровата теорема до относителността. Но липсата на конкуренция капсулирала общественото им развитие и то заседнало на архаичното робовладелско-кастово ниво. Религията им също не се издигнала над обожествяването на тяхното Слънце, те и до днес смятат, че владетелят е негов син. Пирамидата на властта оставала неизменна, управляващата династия наброявала много десетки поколения. И когато стигнали до атомната енергия, било достатъчно да се появи един честолюбив втори по ред наследник, който имал достатъчно хитрост да се престори, че не се интересува от престола, а иска да се занимава с наука. И представяте ли си какъв шок било за вентианите, които не знаели що е война, когато върху двореца на владетеля изникнала атомната гъба и помела цялата столица? Озверели от нарушаването на изконния ред, те на бърза ръка ликвидирали атентатора и анатемосали цялата наука и техника. И сега какво — отново са в първобитното състояние…

— Все още не виждам връзката с парите.

— Вентианите практически не са имали нужда от търговия и затова въобще не са стигнали до идеята за тях. Ще кажете, че са изключение — да, но са най-чистия пример. По някои планети са съществували примитивни разменни средства, но само ние сме ги развили до всеобщ еквивалент. И то е, защото за нас още в незапомнени времена размяната е била жизнено необходима. Финикийците не са ги измислили току-тъй, а просто първи са осъзнали, че е необходимо универсално платежно средство, с което можеш не само да придобиваш богатства, но и да се откупваш от врага. Дотогава хората са познавали само силовите методи за решения на конфликтите, а така станало възможно те да се уреждат по търговски начин — с преговори. Опортюнистичната политика се е развила единствено на Земята. По другите планети, ако въобще можем да говорим за политика, тя е била само маниакална. А маниаците искат цялата власт за себе си и винаги свършват с деградация или самоунищожение.

Така разбрах, че Стен дели политиците на маниаци и опортюнисти. Като типични представители на едните сочеше Хитлер, Сталин и фамилията Буш, а на другите — Чърчил, Дьо Гол и Рузвелт.

— А как си обяснявате причините за тази ранна миграция? Следи от нея, доколкото знам, няма…

— Не са още открити, вероятно…

— А може и да не я е имало, просто цивилизационните огнища от самото начало да са били няколко. От планетите с цивилизация само Земята има толкова разнообразни характеристики. Всички останали са с равен климат, условията там са далеч по-благоприятни и дето се вика, достатъчно е било едно семе да се хвърли, за да тръгнат нещата.

— Вие сте привърженик на теорията за Сеятелите?

— Просто не виждам по-правдоподобно обяснение на факта, че при толкова различен химизъм и форма на разумните същества от различните планети, наследственият им код е устроен по един и същ принцип, а и еволюцията им от едноклетъчното до приматите е протекла едва ли не синхронно… Освен това, все още няма никакво обяснение кои са били създателите на Склада и къде са се дянали.49

Стен не пожела да разискваме повече тази тема (по-късно установих, че той е ортодоксален материалист от класическата школа) и се върнахме към разговора за политиката.

— И според вас тук на Земята прескочили ли сме критичната точка на самоунищожението?

— Тя не е една… Всъщност за първи път това е станало през хиляда деветстотин шейсет и втора година. За наш късмет, потомственият решителен опортюнист Кенеди тогава е успял да сломи колебливата маниащина на парвенюто Хрушчов. Достоверно са ми известни още няколко случая, когато сме били на прага на самоунищожението, и вероятно ще има още.

— И по какви поводи, според вас?

— Ще се намерят… Още има локални конфликти, които могат да заплашат глобалната сигурност. Знаете как се редуват нещата. Ужасът на „Малкия Армагедон“ снижи напрежението в Близкия Изток, а след като транспортът премина на водород и петролът загуби значението си, регионът почти миряса. За сметка на това обаче, помните, се развихри Южноафриканската криза. Сега отново има напрежение в Индокитай. В Централна Азия кризата е преминала… Да не говорим за тероризма, войната с него според мен никога няма да бъде спечелена. Въобще, през последното столетие историята, ако я погледнете под този ъгъл, не е нищо друго освен търговия със сигурност — в най-общ план коректна, но много отделни сделки миришат на гнило…

Година по-късно, когато нещата улегнаха, в традиционната си вече разпивка със Стен се сетихме за Лонски, който отново беше федерален секретар по науката, но вече при републиканския президент Буш №3, и несполучливия опит на неговия бос да съсипе „Слънчевите стълбове“.

— Не е толкова лесно да се разбие по-голямата част от световната икономика — рече шведът. — Знаете как се появи WPSW, нали?

Стана ми интересно да чуя версията му и затова се направих на невежа като студентите си: — Бях още дете, но помня, че първо беше фирма на Обединените нации и ако не се лъжа, всички държави участваха на паритетни начала.

— Грешка номер едно. Не всички и не по равно.

— Би трябвало да се досетя за второто, но първото…

— Създадоха компанията, за да потушат надигащата се криза след провала на протокола от Науру. С него страните-износителки на суровини договорираха десетгодишен мораториум върху разширяването на добивите, но много бързо стана ясно, че някои от най-богатите на суровини държави не го спазват. И тогава се появи онзи Ликерс с идеята за времеобръщачите и доставката на суровини от космоса…

— Като по поръчка, нали?

Воднистите му очи светнаха в усмивка, която го превърна в добродушен дядка от детски комикс.

— Не ме будалкайте!

— Е добре де, знам, че той я е мътил години преди това. Но продължавайте, моля ви.

— Мътил? Виждам, че представите ви за ставащото тогава са доста мътни, затова ми позволете да ви разкажа някои неща, които не са широко известни. Една-две години след Науру наглостта на Казахстан, Намибия и Чили докара Южна Африка, Средна Азия и Андската зона до прага на въоръжени конфликти, които можеха да сринат световната сигурност. А нямаше кой да се намеси в ситуацията, знаете, че това беше времето на терористичния разгул. Америка, тогава управлявана от демократите, почти се бе отказала от полицейски отговорности, Русия си имаше проблеми с програмата „Настигане и задминаване — 2“, Далечният Изток беше оплетен в тайванско-тибетската криза, НАТО невъзвратимо отиваше към разпадане, а Обединена Европа имаше най-колебливото правителство в историята си. Мнозина мислеха, че се сбъдват най-злокобните прогнози от началото на века. Но в Програмата за развитие на ООН доста преди това бяха оценили вероятността за такъв развой на събитията и затова дискретно бяха почнали да финансират някои разработки, които изглеждаха съвсем фантастични. Всъщност Ликерс беше „измътил“ теорията си доста по-рано, така че нещата се развиха по един точно разписан и добре изигран сценарий. Първо ООН излезе с декларация, в която призоваваше всички страни да се въздържат от враждебни действия в продължение на една година…

— Това го помня, нашата делегация го предложи.

Густафсон ме изгледа хитро: — Правителството ви обаче не пожела да признае публично, че години преди това Ликерс безуспешно се е опитвал да получи държавни субсидии за изследванията си. Но вие ме прекъснахте точно когато щях да добавя, че в декларацията се съдържаше и завоалиран намек, че в този срок ще бъде намерено кардинално решение на суровинния проблем. Обаче и ООН тогава се намираше в „долна мъртва точка“, ако ми позволите да се изразя така, и беше почти сигурно, че никой няма да се съобрази с декларацията. Затова само два дни по-късно Римският клуб се присъедини към апела за мораториум, като за по-ефектно устрои и първата хрономеханична демонстрация.

— Това ли беше сценарият?

— Само началото му. Все пак за една година всичко можеше да се случи, особено рискова бе ситуацията в Казахстан, там току-що беше дошъл на власт сегашният диктатор. Затова с подставени лица бе учредена офшорката „Спейс сърс“, която нае международната база „Селена“ и я превърна в опорна станция, след още няколко дни към Марс стартираха първите бригади на строители и добивници, и всеки десетина дни имаше по някое събитие, което подгряваше увереността в успешната реализация на проекта. И така до датата „година минус десет дни“, когато на Луната заработи първият металургически завод и край северните брегове на Гренландия се приводни първата космическа доставка — десет хиляди тона желязо. Мислите ли, че това можеше да стане, ако преди това ситуацията не беше симулирана десетки пъти?

Густафсон отпи от водката си и продължи:

— Чак тогава чиновниците преобразуваха „Спейс сърс“ във WPSW — консорциум под егидата на Обединените нации, но в началото само петдесетина държави се включиха. Основните съучредители бяха Европейският съюз, Канада, ЮАР, Индия, Бразилия, Австралия и Иран.

— А Америка и Япония?

— Грешка номер две. Не се подвеждайте от това, че централните офиси са в Сан Франциско и Токио. САЩ се присъединиха половин година по-късно, а Япония наистина е от самото начало, но първо се включи „пробно“, с минимално участие, и едва когато нещата категорично потръгнаха, инжектира своите милиарди. Така или иначе, парите са важни, и те минават през три основни канала — Първа канадска банка на Каймановите острови, анонимния фонд „Онести“ в Сингапур и държавната хазна на Люксембург.

Това вече наистина не го знаех.

— Тогава защо фирмата е „Западна Тихоокеанска“?

Шведът се подсмихна.

— Ако трябва да сме точни, тя е „Западно-тихоокеанска“… Заради едно обстоятелство, което не подлежи на широко разгласяване, защото може да провокира расистки настроения. Всички навигатори из безвремието произхождат от тези места, полинезийци са, или поне носят техни гени. У тия хора вероятно има нещо, което им позволява интуитивно да се ориентират в пространствено-времевия континуум. Иначе как навремето те биха обикаляли с примитивните си лодки целия Пасифик?

— Имате забележителни познания.

— Така се стекоха обстоятелствата в живота ми, че като консултант или наблюдател съм участвал в много световни форуми и важни преговори през последните трийсет години. 32[???]

— Но аз винаги съм мислел, че в WPSW има най-много американски пари…

Густафсон ме изгледа неразбиращо: — Парите винаги са били международни, независимо коя държава ги емитира. Чак след края на Първата световна война се появяват валути без международно признание, но какво значи за парите един век при тяхната повече от трихилядолетна история!

— Тогава защо все още има национални валути?

— Ама вие пак ме будалкате!

Признах си, че нищо не разбирам от пари и той отново ме изгледа, този път с недоверие: — Чувал съм, че сте играли успешно на борсата!

Обясних му, че не аз, а програмата ми е играла, и това е било много отдавна. Подозрението в очите му не изчезна, затова се наложи по-подробно да разкажа за борсовите спекулации като вероятностна игра. Като свърших, той ми се извини за проявеното недоверие и продължи.

— Националните валути са на изживяване, задържа ги единствено общественото мнение на съответната страна. Но така или иначе, всяка от тях по някакъв начин е привързана към някоя от международните.

— Ами, нищо подобно. Преди години ходих в Куба и ми артисаха няколко хиляди песо, но в банката въобще не ги и погледнаха.50

— Че за какво да ги вземат? Нали след това няма на кого да ги продадат, освен ако на някой турист не му хрумне тъпата идея да се запаси предварително? Трите световни валути — доларът, еврото и индопасът, те са почти еквивалентни и само заради борсите още не са се приравнили едно към едно. А като казвате „американски пари“, сигурно имате предвид произхода им. Има ги, разбира се — най-вече в банката на Кайманите. Така, както японските са предимно в Сингапур, а европейските — в Люксембург. Но нещата отдавна не зависят от първоначалните участия.

Припомних си какво каза той в началото.

— Чакайте малко — прекъснах го. — Според вас WPSW върти над половината световна икономика, и то сигурно е така. Тогава какво остава за другите деветдесет и девет от класацията на „Форбс“?

— Грешка номер три. Фирмата от много години насам е извън стотицата.

— Не може да бъде! — запротестирах аз. — Тя би трябвало да е на първо място!

— Сега вече наистина се убедих, че нищо не разбирате от бизнес. WPSW не е обикновена фирма, учредена е като консорциум за управление на привлечени средства, които предоставя на хиляди фирми по целия свят за да оперират с тях. Формално собствен бизнес му са само космическите превози, но дори и те вече се извършват от поделения със самостоятелна регистрация, каквото е вашето „Галакси“.

— А аз си мислех, че самата фирма държи повечето производство и търговия по целия свят.

— В известен смисъл наистина е така — съгласи се Густафсон. — В учредителния й акт е записано, че печалбите ще се влагат за създаване и поддържане на местни компании, най-вече в бедните страни, които задължително трябва да носят в името си нейните инициали. Всъщност от самото начало тя бе замислена като глобална мрежа за подпомагане и развитие.

— Нищо не разбирам — не отстъпвах аз. — Излиза, че съдбата на света не е в ръцете на ООН, а е подвластна на някаква си компания, която не е дори сред стоте най-големи!

— И да, и не — тънко се усмихна шведът. — Наистина Обединените нации дълго време бяха в криза, а знаете ли по какъв начин се управлява консорциумът?

— Върти ми се в главата, че генералният секретар по право изпълнява длъжността президент.

— Мислите ли, че той се занимава с ръководството?

Никога не се бях замислял над това.

— Понятие си нямам, честна дума.

— А знаете ли кои са членовете на борда?

Почнах да се чувствам непълноценен.

— Не се притеснявайте, и аз не ги знам всичките.

— Имам чувството, че много често ги сменят.

— Донякъде е така. Но и те са толкова много, че едва ли някой си прави труда да помни имената на всички.

— Как така, бордът не беше ли само от тринайсет члена?

— Толкова участват в месечните му заседания, но пълният състав е много по-широк. Всяка държава или друг член на Световната организация има право да делегира по един представител там, така че са неколкостотин души…

— Как така?!…

— Във всяко заседание участват само дванайсет от тях. Впрочем, някои членове на ООН не се ползват от правото си на представителство.

— А защо казахте, че заседават само по дванайсет?

— Не казах „заседават“, а „участват“. Тринадесети е изпълнителният директор, но той не е от представителите, назначава го Генералният секретар.

— И кой измисли тази система?

— Идеята е на тибетския Далай Лама, а експертите на ООН я развиха.

— Затова е така екзотична…

— Не е толкова екзотична, ротационният принцип е познат открай време. Подобни елементи има и в управлението на Европейския съюз, че дори и във вашия Конгрес.

— А изпълнителният директор ли избира кои от всичките ще участват в заседанието?

— Определя ги един генератор на случайни числа, който стои на бюрото на Генералния секретар. Най-обикновен компютър „Дел“, произведен още през 2022 година.

— Нещо не ми се връзва, много е разпокъсана схемата. На всяко заседание се събират хора, които до този момент може и да не са се срещали, и само един знае за какво е ставало дума предния път…

— Съвсем не. Компютърът избира първите осем измежду участвалите в предното заседание, това осигурява приемствеността.

— Има и друго. Тези… директори трябва да са опитни в бизнеса, предполагам.

— Точно така и не само това, трябва да отговарят на множество критерии.

— Е добре, да вземем Фолклендските острови например — там живеят малко повече от хиляда души, до един рибари и овчари, те дори и парламент нямат, а общо събрание на жителите, и понякога го правят направо с лодките си в залива. Те кого ще изпратят в борда?

— Не мисля, че представата ви за тази страна и населението й е съвсем точна. Но дори някоя малка държава да не разполага с подходящ човек, пак няма проблем. Не е задължително представителят да принадлежи към общността, която го е изпратила. Аз, например, веднъж бях делегиран в борда за един мандат от правителството на Ботсвана. Но да си призная, млади приятелю, удивен съм от, моля да ме извините, невежеството ви.

Въобще не мислех да се обиждам, защото аз ли не знам, че от новините следя само криминалната хроника, а към политиката изпитвам непоносимост откакто се помня.

Но нека това не ви притеснява, другите са още по-зле. И нищо чудно, след като медиите интерпретират информацията по един оперетен начин. Но като стана дума за Малвиния-Фолкленд, там общото събрание на населението в залива е само част от ежегодните церемонии в памет на загиналите в Англо-Аржентинската война.

А-ха да попитам каква е била тази война, но реших да не се излагам повече. И без това ми трябваше време, за да преваря чутото. Разделихме се, и дори забравих да го попитам какво общо има всичко това със заканите на Лонски да дестабилизира проекта.

4.

Една привечер в „Добре дошли“ ме намери момиче с фирмената шапка на „ФедЕкс“, взря се в баджа ми и съобщи, че имам писмо: — Инструктирана съм да ви уведомя, че трябва да отворите плика насаме, след като се уверите, че никой не може да ви наблюдава или подслушва. Дотогава внимавайте да не го докосне някой друг, ще се саморазруши заедно с писмото — след което си сложи хирургически ръкавици и извади от куриерската чанта плик в огнеупорен калъф.

Малко е да кажа, че бях изненадан от тези мерки за сигурност. Щом пликът беше сенсибилизиран към моите пръсти, значи подателят му имаше достъп до базата данни най-малкото на Националната служба за сигурност. Затова побързах да се прибера и като отворих плика, в първия момент недоумението ми нарасна, защото не можех да си представя какво толкова секретно има Лио да ми казва. Започваше с благодарност, че навремето съм проявил загриженост за него, после с извинение, че е толкова време е крил от мен истинските си занимания: Когато се запознахме, работех под двойно прикритие. Внедрен съм в „Грийнпийс“ — с тяхно знание — като агент на Интерпол, където съм във финансовия отдел и следя нелегалните парични потоци. Но не си мислете, че съм Ви излъгал за неправителствения сектор като моя основна работа. Всъщност сега ставате един от малцината, които знаят, че съм в екипа на Глобантер51.

Интерпол имаше известни съмнения дали във вашия проект всичко е чисто. Бързо установих, че от тяхна гледна точка няма нищо нередно, но не успях да изключа възможността при вас да се появят — или от самото начало да присъстват — хора, свързани със „Земята за нас“, а това вече е работа за Глобантер.

Не знам дали знаете нещо за този еклектичен алианс на религиозни секти, политически фракции, анархистични банди и други подобни фанатици и екстремисти. Обединява ги крайният антитехнологизъм и „мисията“ им е да върнат Земята към примитивното състояние отпреди индустриалната революция. „Земята за нас“ е наследила финансовите източници, отчасти и човешкия ресурс на „Ал Кайда“ и други терористични мрежи от началото на века, до голяма степен — и идеологията им, но е много по-потайна и затова — по-опасна.

Наскоро получихме индиректни сведения, че в Сънпоулз има поне един техен активист, но име няма ви съобщя, за да Ви предпазя от предубеденост. Както вероятно се сещате, молбата ми е дискретно да се ослушате.

За съжаление, не мога да Ви дам много указания. Признак, че някой от колегите Ви има връзка с тях, може да бъде занимание, несвързано с целта на проекта, или необичайно психическо състояние — превъзбудено или потиснато, въобще всякакво отклонение от нормалния статус.

И бъдете много предпазлив, защото по сметката на тези фанатици вече има няколко убийства. За всеки случай Ви изпращам един телесен маркер за сателитно сканиране, виждате го в долния ляв край на листа. Залепете го на рамото си и така винаги ще знаем къде се намирате, освен ако сте под земята или сте покрит от поне един сантиметър желязо. Не смея да рискувам с диалогово устройство, защото сигналът Ви може да бъде засечен.

Задачата ме погъделичка приятно най-вече с това, че Лио ми се доверява напълно след само една среща и няколко разменени писма, но не бих казал, че веднага ме е обсебила. Когато се включих в проекта, най-официално ме предупредиха, че трябва да забравя за каквито и да било разследвания. Лио не ми беше определил срок, имах и някаква вътрешна съпротива срещу идеята да слухтя из екипа, а пък и тези „признаци“, които ми беше дал, се отнасяха кажи-речи за всеки от колегите. И да си призная — предпочитах да прекарвам свободното време с Акико и тя да ме запознава с японската и китайската екзотика на интимните отношения. Затова известно време се помайвах, и нещата се обърнаха едва след няколко седмици, когато Джонти ми се оплака, че по данни на сигуристите много се злоупотребявало с машинното време на компютрите и ме помоли дискретно да проверя кой какво прави: „Наистина, нямаме търговски статут и всички могат да ги ползват колкото си искат и за каквото си искат, но ако някой ни злепостави с нещо нередно? Помниш всичките онези главоболия, нали? Затова не искам да се вдига шум, вече сме на финалната права и не върви да признаем, че пак имаме вътрешен проблем, и то с хората.“

Истината бе, че след като се справихме с механиката на стълба и с волфрамовия проблем, товарехме с проекта изчислителните си ресурси само на десетина процента. Като почнах да ровя из компютърните архиви, научих невероятни неща за колегите си. Неколцина покрай основната си работа отделяха време за предишните си научни занимания, но другите… Почти всички от административния екип играеха на борсите (за свое удовлетворение не намерих нито една програма, която поне малко да се доближава до оня шедьовър, с който натрупах състоянието си). Опитах се да преброя колко компютърни игри са заредени, но след стотната се отказах (противно на очакванията ми, почти всички бяха екшъни, играеха ги и млади, и стари). Поне десетина души редовно се допитваха до звездите, а една секретарка очевидно го бе обърнала на бизнес, защото всеки ден правеше десетки хороскопи с различни изходни данни. А хобитата… Имахме модни дизайнери и мултимедийни маниаци, виртуални архитекти и реалистични аниматори, авангардни поети и концептуални композитори и какви ли още не. Група шахматисти втора година водеха безнадеждна битка срещу „Каиса монструм“ — анонимна програма, която неизвестен гений бе пуснал в Интернет от незапомнени времена, а неколцина любители на хазарта още от самото начало на проекта се надлъгваха на покер през мрежата, без да напускат работните си места. Под личната парола на Стен открих дублирани по различни методики изчисленията му за волфрамовия баланс — наистина беше педант човекът. Подписа на Акико открих само веднъж, за сметка на това дълго време не можех да проумея с какво се е занимавала — беше много сложна кинематична система (чак на третия ден съобразих, че е модел на човешкия двигателно-опорен апарат и реших, че е проектирала ново упражнение по художествена гимнастика). Всичко беше абсолютно безобидно. Почти…

С изключение на една парола — „Дьолингер“, срещу която нямаше име на притежателя. Само по себе си това бе твърде подозрително, още повече, че не намерих нито един файл под нея. Цяла седмица рових из кошчетата, за да открия следи от употребата й, но те бяха доста щателно заличени и успях само благодарение на един незабележим бъг в операционната система, който като велкро прихващаше частици от изтриваните файлове. Отцепих от мрежата един „Крей“, приложих някои хватки, които иначе си бях забранил да използвам, и възстанових един от тях.

Когато го отворих, в първия момент си помислих, че има някаква грешка — изглеждаше ми като сбъркана програма за управление на стълба. Но като го прочетох внимателно, видях, че програмата е напълно редовна. Само че се отнасяше за фокусиране на стълба на дистанция хиляди пъти по-дълга от проектното задание.

Този файл напълно можеше да е техническа грешка, но това не можеше да е причина той да бъде толкова грижливо изтрит, при това беше първият напосоки открит, а „прашинките“ по бъга свидетелстваха, че файловете са били десетки. Пак напосоки изтеглих друг и от него ме втресе — отново вариация върху проектното задание, която съдържаше технологични инструкции за изстрелване на свръхконцентриран „пакет“ оловни йони с релативистка скорост. Не ми трябваше компютър да разбера, че ако такова нещо улучи Земята, ще изпепели и отрови територия от хиляди, ако не и десетки хиляди квадратни мили.

В този момент почувствах колко е трудно да работиш сам и си дадох сметка, че бих дал мило и драго около мен да е Фил, или Дела, или поне българката Деси. А проклетият Лио не беше ми дал обратни координати52…

Не помня колко време останах така, забил безцелно поглед в монитора, по чийто екран се преливаха тъмносините вълнички на скрийнсейвъра. От вцепенението ме извади обаждането на Акико, тя сърдито попита защо ме няма никакъв от толкова време. Тръгнах към нея с намерението поне да се разсея, но в главата ми се въртеше само една мисъл и като стигнах, вече бях решил да си създам локален екип. Стен с неговото хиперчувство за отговорност сигурно нямаше да ми откаже, надявах се да привлека и мозъка на Франки. А щурата Акико и без това ми бе проглушила ушите с жалби, че се запознала с мен чак сега и не успяла да участва поне в едно от разследванията ми. Исках веднага да споделя откритието си, но тя ме нападна още на вратата и не ме остави да говоря — нямаше как, наистина бях виновен пред нея. Затова отложих формирането на местния екип на Глобантер за следващата вечер. А часовете с Акико наистина ме разсеяха и на тръгване забравих да я предупредя, че на другия ден ще имаме сериозни занимания.

Стен прие със сдържано любопитство поканата ми за един сериозен разговор, а Акико веднага се сети, че ще нищим някаква загадка. Единствено Франки вежливо и многословно ми отказа — щял да работи до късно53. Мен вече беше ме обхванала разследователската треска и проверих всички стаи на жилището си за бръмбари със смартфона, който след аферата „Касталдо“ го бях натъпкал с толкова екстри, че май само името му беше останало.

Като се събрахме, приповдигнато им казах за поръчката на Джонти и едва ли не ги призовах да се закълнат, но шведът се позасмя иронично, рече: — Явно сте попаднал на нещо сериозно, млади приятелю, давайте направо! — и се опомних. Казах им какво съм открил, изпълнявайки поръчката на Джонти, и те веднага схванаха същността.

— Винаги съм мислела, че Сънпоулз ще е като магнит за всякакви бандити — изтърси приятелката ми, като свърших разказа си, а разсъдливият швед почна да размишлява на глас: — Тук всички сме като на длан, вижда ми се невъзможно толкова време няколко души да заговорничат и това да остане незабелязано. Най-вероятно е „солов изпълнител“, пък и съмнителната парола е само една. Дьолингер, това име ми звучи познато, май беше някакъв спортист…

— Я чакайте — прекъсна го Акико. — Ти как откри, че паролата е регистрирана без притежателя?

— Ами как да ти обясня…

— Гледай ме в очите и само не ми казвай, че си бъркал в базата данни за персонала!

Тя донякъде имаше право да се сърди, защото ако ме бяха пипнали да ровя там, щях за нула време да изхвърча от проекта и да отида на съд за посегателство върху личността, а Джонти за нищо на света нямаше да потвърди, че ми е възложил „дискретната поръчка“. Но пък ми кажете, как другояче можех да я изпълня, като ако бях тръгнал по официалния ред, още същия ден целият Сънпоулз щеше да знае, че правя някакво разследване!

Стен ме отърва от необходимостта да й отговарям.

— Вие друго ми обяснете — рече той. — Как е възможно да се впише парола „от никого“? Нали паролите се регистрират в сървъра на отдела за сигурност след пълна процедура по идентификация на личността, с отпечатъци на пръстите, снимка на ретината и ДНК-тест?

Тук Акико почна да му изброява хакерските технологии за пробиване на защити, създаване на фиктивни бази от данни и трансфер на информация през виртуални датчици, скенери и камери, докато той не размаха протестиращо ръце.

Казах им още, че целия ден съм се чудил защо паролата към подозрителните файлове не е заличена, щом оня желае да премахне всички следи от престоя си в системата. Двамата се съгласиха с мен, че това е странно. Стен първи изложи версията си:

— Може да е грандоман, затова е решил да остави „автографа си“ — и припомни как Файнман отворил свръхсекретния сейф на проекта „Манхатън“ само за да сложи вътре бележка: „Познайте кой съм“.

— Примерът ви е некоректен. Файнман е бил момче от нашата черга, а ние тук си имаме работа с терористи — не се съгласих аз.

— Терористите обикновено обичат да се представят за велики и недосегаеми — упорстваше той.

През това време Акико хапеше устни, при нея това беше признак, че се колебае да каже ли или да си премълчи.

— А не допускате ли, че може да се чувства виновен и… някак подсъзнанието му да го е накарало да остави паролата?

— Съвест у терориста?!? — в един глас реагирахме ние.

Акико не можа да скрие, че се е засегнала от категоричното ни несъгласие и в известно време само ни слушаше.

— Не е изключено и най-елементарното обяснение, просто да е забравил да я изтрие — напомних аз.

— Прав сте… Интересно, дали е свършил вече?

— В какъв смисъл?

— Дали още ползва компютрите за сметките си, или вече е приключил?

— Трудно е да се каже… Може би е оставил паролата, за да продължи работата си.

Като казах „работа“, Акико направи гримаса на отвращение.

— А не можем ли да му направим засада? В смисъл, ако паролата бъде използвана отново, компютърът да ни съобщи и да го засечем.

— Ами ако открие засадата? Той ми изглежда достатъчно компетентен.

— Компетентен, но си е оставил паролата…

Така двамата със Стен зациклихме на темата „парола“, докато Акико не ни прекъсна: — Имаме ли всъщност идея кой стои зад нашия човек? Засега само подозираме, че някой се кани да използва технологията на слънчевите стълбове с разрушителни цели. И въобще имате ли намерение да действаме по план, или ще караме така, на парче?

Стен прие въпросите й като камъни в своята градина и поиска лист хартия. На недоумяващите ни погледи отвърна, че не бил като нас, да се учи на грамотност по клавиатурата, и можел да се съсредоточи единствено с писалка в ръката.

— Имате право, университетите са пълни с хора, които на ръка могат да пишат само цифри…

— В нашия такъв няма да намериш — обади се Акико.

— Нека не се разсейваме, моля ви се — прояви Стен председателския си рефлекс. — Госпожица Акико е права, че трябва да работим систематично. Да започнем с проучване на онова, което сме открили. Може би сред файловете ще открием нещо, което да ни ориентира. Освен това, ще си изясним по-конкретно намеренията на… терористите, или там каквито са.

— Че какви други може да са! — прекъснах го аз.

— Например… не, не ми обръщайте внимание… мина ми нещо през ума, но то е много абсурдно…

Имам една идея — намеси се Акико. — Пит, дай ми всички файлове да ги изчета. Ще се опитам да идентифицирам тоя тип по почерка.

— Какво имаш предвид?

— Като пише програми, всеки си има свои хватки, които използва машинално, ти го знаеш не по-зле от мен.

— Но това е огромен труд, за да го откриете, ще трябва да изчетете всичко, което е в масивите — възрази Стен и по това си пролича, че наистина е динозавър от зората на компютърната ера.

Понечих да му обясня, че има и по-бързи начини, но Акико ме изпревари: — Нищо подобно, за ден-два ще открия особеностите на неговия почерк. После ще ги пусна за издирване в щатните програми на проекта, които всеки подписва с официалната си парола и ще го открия за броени минути.

— Е, в компютърните технологии не мога да се състезавам с вас — съгласи се шведът и си записа нещо. — Датировката на файловете също може да ни помогне.

— Ей-сега ще разберем… — включих гривната си и погледнах монитора. — М-да… май че си е свършил вече работата, и то доста отдавна. Последният файл е отпреди година и нещо.

— Я да видя — Стен изчака принтера да разпечата списъка и го пое. — Знаете ли, може ефектът от първото злощастно изпитание да ги е привлякъл. Първият файл се появява скоро след това.

В този момент имах чувството, че напипвам нещо много важно и ако се бях съсредоточил, може би щях да хвана нишката, но близостта на Акико ме разсейваше, по това време на денонощието с нея обикновено не водехме сериозни разговори. А и Стен отклони разсъжденията ни в съвсем друга посока.

— Макар одеве да казах, че ми е хрумнало нещо абсурдно… извинете ме, Питър, но не бива да пренебрегваме нито една хипотеза… Акико, знаете ли за сблъсъка му с Лонски?

— Стен, ама вие в Европа изглежда съвсем сте се побъркали на тема антиамериканизъм! — зинах аз.

— Пит, за какво говори той, можеш ли да ми обясниш?

— Тоя дърт фантазьор иска да каже, че сред заподозрените е и правителството на Съединените щати!

— Момент, моля ви! Питър, съгласете се, че САЩ не са само Босуош, Сансан, Хюстрида и езерният градски пояс. Между тях има милиони квадратни мили, населени предимно с аутсайдери, които вегетират с боновете на WPSW или се молят някоя японска или индийска компания да купи буренясалата им ферма. Основни източници на доходи в тези райони са атомните електростанции. Нима е невъзможно там да се роди съпротива срещу „Слънчевите стълбове“? Та нали самият Лонски ви го е казал н очите?

Монотонният глас на Стен ме успокои донякъде, Акико ме гледаше изпитателно и аз усетих, че патриотизмът ми е поставен на изпитание от натрапчивия интерес на Лонски към възможностите за дестабилизация на проекта. И както преди години в България си дадох сметка, че наистина почти не познавам вътрешността на страната си, от детството си въобще не бях стъпвал по местата, за които говореше Стен, а там беше и изборният потенциал на републиканците. От друга страна шведът, каквото щем да говорим, си беше европейски марксист, да не кажа комунист, и профсъюзното му минало си беше оставило отпечатъка. Той още веднъж се извини и продължи още с още по-невероятно предположение:

— При това е възможно да става дума дори за секретна разработка на военните…

Това окончателно ме довърши и казах, че сме изприказвали достатъчно глупости. Предложих да закрием съвещанието, и мисля, че те приеха с облекчение.

Ден или два по-късно срещнах Франки — с куфарче в ръка, а през другата прехвърлил шлифер — дреха, абсолютно непотребна при нашите условия. Подкачих го да не е настинал, че е взел топла дреха.

— Заминавам си за Великден, а ми съобщиха ми, че на Схипсхол има вятър, температурата е седем градуса и вали — отвърна той и предложи да му правя компания за едно кафе, докато му дойде време да върви на терминала. Попитах не е ли рано, беше едва сряда.

— Искам да свърша някои работи у дома, затова тръгвам по-рано. И извинявай, че ти отказах оная вечер, но трябваше да приключа с програмата си за тази седмица предварително, за да имам допълнителни дни отпуск.

Докато си пиехме кафето, Франки ме смая с признанието си, че се кани да напуска проекта.

— Аз и без това не съм тук от самото начало, така и не успях да се впиша в екипа. А освен това има и много по-важни неща от проекта. Направих за материята каквото можах, време е да се погрижа за духа. С две думи, смятам да се посветя на мисионерство.

— А стига бе! Нали сам казваше, че то било кауза пердута?

— Всеки има своите моменти на слабост — оправда се той. — А и мисията, за която се готвя, е твърде необикновена.

Почнах да се упражнявам в остроумие върху решението му и скоро той се вкисна и стана, без да допие кафето си. Рече само едно сухо „Довиждане“, а мен и до днес ме гложди съвестта, че така свърши нашата последна среща.

Същата вечер очаквахме Акико да съобщи резултатите от проучването си, но доста преди уреченото време тя ми се обади с един озадачаващ въпрос:

— Пит, ако ти е доскучало тук, защо си го изкарваш на нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Добре тогава, не ми се щеше да те излагам пред Стен, но ти си го изпроси.

— Чакай, аз наистина… — но опърничавата ми приятелка вече затвори.

Следващите няколко часа прекарах в тревожни размисли. Акико се появи нацупена, отказа въобще да разговаря с мен и прекарахме десетина тягостни минути, докато екипът се окомплектова. Стен от вратата я попита: — Открихте ли го?

— Да, и нещо повече. Той е тук, сред нас.

— Нищо не разбирам…

— Господин Густафсон, този безделник е решил да си разнообрази ежедневието за наша сметка. Всичко това го е съчинил той! Открих над десет характерни особености, и само в неговите програми ги има!

Шведът почна да примигва, а аз загубих дар слово. Но само за няколко секунди, а след това се ударих по челото и се задавих от смях.

— Господи, трябваше да досетя от самото начало! Сега ще ви обясня. Нали файловете бяха изтрити, и ги възстанових с моя програма. Затова те не са в оригиналния си вид и изглеждат така, като че ли аз съм ги създал. Акико, извинявай, че ти отворих безсмислена работа…

Приятелката ми някое време гледаше обидено, но Стен веднага подхвана смеха ми и тя, ще не ще, трябваше да се присъедини към нас.

— Добре, сега какво ще правим? — попита Стен, когато се насмяхме до насита. — Връщаме се пак към началото.

Постарах се да се съсредоточа.

— Нека пробваме от друга страна. Стен, вие нали казахте, че паролата „Дьолингер“ ви е позната? Припомнихте ли си какво е това име?

— Мисля, че беше някакъв известен спортист, трябва да го има в енциклопедиите… Името е немско, значи „Майерс“ ще свърши работа. Клавиатурата ви има ли парола?

Минута по-късно той победоносно съобщи:

— Така си и знаех! Бернд Дьолингер, европейски шампион по бокс през девета и десета година и олимпийски вицешампион от дванайсета… А, има още един — Йозеф фон, теолог от деветнайсети век. Преподавал в Мюнхен, но бил в опозиция на Ватикана и папата го отлъчил…

Като че ли пред очите ми блесна светкавица.

— Има ли нещо общо със старокатолическата църква? — прекъснах го аз.

— Пише, че бил сред основателите й.

— Пипнахме го! Франк ван Доорен е нашият човек!

— Тази божа кравичка? — изуми се Стен.

— Извинявайте, приятели, че не ви спуснах цялата предварителна информация, но нещата се навързват като по конец — и им казах за писмото на Лио. Акико ме изслуша с пламнали очи, а Стен замислено клатеше глава.

— А вие смятахте да го привлечете към екипа… Ако бяхте ни казали всичко в началото, можехме да си спестим тези дни. Та този Лио направо ви е дал нишката в ръцете със споменаването на религиозните фанатици!

Съобщих им за срещата си с Франк и Стен изкоментира: — Ами да, свършил си е работата и бяга.

— И какво ще предприемем сега? — това беше Акико.

— Проклетият Лио не ми даде обратен адрес и ме предупреди да не го търся, защото можело да ми прихванат съобщението. Щял да ми се обади по-късно…

Не можехме обаче да чакаме обаждането на Лио и решихме, че Стен ще прати и-мейл до „Грийнпийс“ с молба да му го препратят незабавно. А по-късно през нощта Акико сподели с мен лошото си предчувствие, че Лио няма да получи вестта навреме.

5.

Съботният ден започна с продължителния сигнал на смартфона. Подскочих и натиснах бутона за връзка.

Йешче Польска не згинела! — изрева младежки глас в ухото ми и аз почнах да ругая на полски.

Една лятна привечер предната година забелязах непозната физиономия в залата на орбиталистите. Някакъв младок с рус перчем седеше до Акико пред 3D-дисплея, а тя правеше разни магии върху нещо, което ми заприлича на спътников кадър от пустинна местност. Представи ми го като Ян Валецки, професор от Ягелонския университет и аз се учудих, че е направил толкова бърза кариера в Европа. Той обаче се оплака, че европейският консерватизъм бил все същия и чакали да навърши миналата година трийсет и пет, за да го изберат — и понеже Акико ме гледаше осъдително, трябваше да се извиня, че съм го помислил за младок. Ян преподаваше палеоантропология и беше попаднал в хайделбергския университетски архив на сведения за интересни разкопки в Източна Африка отпреди Първата световна война. Някой му казал, че в Сънпоулз има всичко необходимо за прецизни проучвания от орбита, той поискал съдействие от ръководството ни и то решило да създаде малко разнообразие на орбиталистите, където попаднал на Акико.

Старите разкопки бяха в южната част на Абисинската планинска земя, на двестатина мили от Сънпоулз — една ръка разстояние, по нашите мерки — и Акико се опитваше да открие следи от тях, в което преуспя. Ян прекара при нас няколко дни, после се върна в Краков да довърши подготовката си, и седмица по-късно ни се обади, че вече е разпънал полевия лагер и „да ми помните думите, това ще излезе най-голямото праисторическо селище от всички, които знаем досега“. Тогава Акико каза, че за първи път среща толкова енергичен човек и това предизвика у мен може би единствения пристъп на ревност през живота ми54.

— Ян, какво те е прихванало в ранни зори? — рекох, след като изчерпах запаса си от полски ругатни.

— Какви ти зори, вече е осем часа! — отвърна той и аз погледнах дисплея — вярно, беше осем и три минути. Щом нямаше разлика във времето, значи се обаждаше някъде отблизо.

— Каня те на първобитно барбекю — продължи той.

— Предполагах, че ще празнуваш Великден вкъщи.

— Един потенциален спонсор на разкопките пожела да види работата на място и затова пристигнахме, още снощи.

— И сега ще ме караш да се влача с глайдера?

— Нищо подобно! В колко да ти пратим самолета?

— Ами… чакай да говоря с Акико.

— Извинявай, Пьотър — забави темпото Ян, — но поканата е персонална, само към теб. Как да ти кажа… човекът не си пада по дами в компанията… Съжалявам, но много разчитам на него…

— Е, тогава няма да дойда — и затворих, без да слушам проклятията му. Вече бях се разсънил и се обадих на Акико да й кажа какъв странен кандидат-спонсор се е завъртял около Ян. Тя обаче ме огорчи със съобщението, че ненадейно й е дошла на гости приятелка от университета и двете по женски щели да ходят за уикенда до езерото Рудолф, така че няма да се видим през двата дни, и ме посъветва да приема поканата. Още не бях свършил с нея, когато се появи сигналът за второ повикване — пак беше Ян, и този път го зарадвах.

Разбрахме се да ме вземат по обед и като отидох на летището, терминалът бе пуст, само един серв почистваше и подреждаше след обичайната бъркотия в събота сутрин, когато Сънпоулз се изнасяше за уикенда. Точно в дванайсет без една минута забелязах сиво петънце ниско над хоризонта, което бързо се приближаваше. Самолетът докосна пистата в далечния й край, спря по средата й и веднага се развърна за излитане. Приличаше на конвертибъл „Фокер“, но с необичаен силует, изглежда някакво по-специално изпълнение.

— Пасажер Питър Роха, качете се на кар номер три, моля — покани ме синтетичният глас на диспечера.

Наистина беше „Фокер“, с доста екзотична външност. Освен че пилотската кабина беше подута отгоре като при самолетите „Джъмбо“, и корпусът бе изтумбен към опашката, а отстрани — нашарен със странни фигури. Отблизо видях, че това са някакви руни, а под страничните стъкла на пилотската кабина пишеше „Тофик нойон, UYG-1“. Зад крилото бе спусната врата с вградена от вътрешната страна стълба, от двете й страни се бяха изпънали в стойка двама невисоки мъже със скулести лица, също екзотично облечени — в нещо като кожени костюми за езда, с островърхи шапки и обувки с особена форма, на вид също кожени. Когато се изравних с тях, този отляво, с пискюл на рамото си — явен знак на старшинство — ме поздрави с „Добре дошъл на територията на свободен …стан“ (не разбрах в първия момент името на държавата) с лаещ акцент, определено азиатски. Все повече се впечатлявах от кандидат-спонсора на Ян.

Озовах се в претенциозно обзаведен салон, където ме посрещна облечен в подобна униформа стюард. Той също ме приветства (но говореше английски без акцент, а и имаше европейска физиономия) и ме настани на удобен диван, по чиято облегалка личаха клапите на предпазните колани. Запитах трябва ли да ги слагам и получих отговор, че пилотите са виртуози, времето е прекрасно и сътресения по време на полета не се очакват. Пилотите наистина бяха добри, защото не усетих кога самолетът се отлепи от пистата.

Стюардът ме попита искам ли нещо за пиене и аз пожелах мляко. Беше гъсто и с непривичен вкус, но ми хареса. Отпих няколко глътки и посегнах към брошурата, небрежно оставена на масичката пред мен — рекламно-туристически проспект за Уйгуристан, за такава държава не бях и чувал.

Както се полага, първо имаше историческа справка. Уйгурите — древен народ, още преди две хиляди години създали своя държава и писменост (очевидно руните, с които бе нашарен самолетът). Били много напредничави и първи в Централна Азия се запознали с християнството, дори един от тях бил изпратен от някакъв китайски император за посланик в Рим по времето на Марко Поло. В етнографския обзор се споменаваше, че пиели кобилешко мляко — ето каква беше работата с напитката ми. Къде ли бях срещал подобно нещо, а, да, в един исторически филм за прародината на българите, която също беше някъде в Средна Азия. Мина ми през ума, че двата малки народа удивително си приличат по желанието да изтъкнат колко велики са били в миналото. По-нататък обаче сходствата се губеха. Уйгурите не участвали в преселението на народите, защото били миролюбиви и нямали завоевателни стремежи. Горе-долу по времето, когато европейска България се възмогвала, техните земи били завладени първо от монголите и други по-войнствени племена, а векове по-късно били разделени между двете империи, руската и китайската. Проспектът завършваше с нещо като декларация за независимост, която започваше с дълга ламентация за тегобите на милионите съотечественици под китайско владичество, следваше прочувствена благодарност към братския казахски народ, който дал възможност на уйгурите да възстановят държавността си и накрая се изразяваше увереност в скорошното „възсъединяване на древното племе“. За разлика от другите текстове, този беше подписан: — от хан Тофик Гамари, избран за „нойон на уйгурския народ“. Под линия се обясняваше, че „хан“ било равностойно на кралска титла, а „нойон“ значело „предводител“. Имаше и снимка — Тофик хан беше сравнително млад мъж с характерната скулеста физиономия, облечен във вече познатата ми униформа с множество пискюли и по двете рамене. Това очевидно трябва да беше мистериозният кандидат-спонсор на Ян. На задната корица бе отпечатана карта на Уйгуристан, като почти цялата му територия беше защрихована. В легендата пишеше, че това са земите, анексирани от Китай. Съвременната държава бе миниатюрна, не по-голяма от Род Айлънд.

След кратък — нямаше и половин час — полет самолетът зависна над планинската котловина, където бяха разкопките на Ян, двигателите му изреваха форсирано и той се спусна вертикално и не тъй плавно, както бе излетял. Изчакахме прахолякът да се слегне, пилотите отново се изпънаха церемониално от двете страни на вратата-стълба и аз слязох по нея с нелепото чувство, че пред мен е постлан червен килим. В първия момент мястото ми се стори непознато, докато съобразя, че липсват многобройните каравани и палатки, които миналата година подслоняваха членовете на експедицията. Сега бяха останали само двете постройки, сглобяемата работна барака и бунгалото встрани от нея. Пред вратата на бунгалото видях Ян, а до него — госта му, не в униформа, а с подходящ за климата туристически екип. Церемониалът по представянето беше пределно кратък и веднага се отправихме към пикника.

Барбекюто наистина беше първобитно, с него Ян демонстрираше едновременно висока професионална компетентност и завидни скаутски умения. Сам бе застрелял сутринта — с примитивен лък собствена изработка! — една антилопа и сега я дереше и разфасоваше с кремъчен нож от находките, което му отне повече от два часа, после подостри няколко кола и наниза на тях парчетата месо. Помогнах му да събере дърва и да стъкми огнището, след което с интерес наблюдавах как само за две минути запали огъня със саморъчно направено първобитно приспособление.

Ян ми съобщи сутринта, че е открил в Полша интересни сведения за далечните ми предци, сред които за голяма моя изненада се оказа и един българин. След Втората световна война българското правителство изпратило стотина българи да следват във Варшава. Един от тях се оженил за полякиня още в първи курс и като се дипломирал, отказал да се върне. Наказали го с лишаване от българско гражданство и той се натурализирал като поляк. Най-голямата му внучка емигрирала в САЩ заедно с приятеля си и там се оженили. Майка ми била на пет години, когато родителите й загинали в автомобилна катастрофа и била осиновена от приятелско семейство — е, това вече не беше ново, още като дете знаех, че милите хора, които наричах баба и дядо, не са същински родители на майка ми… Приказката обаче нещо не му вървеше. Той току спираше насред изречението, за да попита нещо незначително по-важния си гост, или да му донесе разхладително. Зле прикритото угодничество на моя полусънародник ме подразни и го попитах на полски защо ме е поканил, като очевидно не му трябвам. Ян простодушно вдигна рамене:

— И аз се чудя! Всъщност те поканих най-вече заради него, той казваше, че ще му е много интересно да се срещне с теб.

Тук вече би трябвало да ми светне червената лампичка, но за свой срам се ограничих само да помисля, че ми се вижда странно за един глава на държава в неравностойно положение да е неразговорлив и високомерен.

Барбекюто стана чак към пет часа. Беше превъзходно и изтръгна похвала дори от мълчаливия Тофик хан. Единственият съвременен елемент в менюто беше полската водка, с която Ян се беше добре запасил. След краткия екваториален здрач внезапно захладня, все пак бяхме на повече от две хиляди метра над морското равнище, и се пренесохме в бунгалото. Там стюардът бе приготвил всичко, за да продължим пиршеството вече в цивилизована атмосфера. Ян продължи да наляга на водката и скоро почна да клюма, а Тофик хан все пак се сети, че искал да се запознае с мен и ми зададе няколко въпроса за Сънпоулз, с които ми припомни „екскурзиантския конспект“. Постарах се да отговарям учтиво и от куртоазия се поинтересувах за неговата държава. Той отвръщаше лаконично и, както ми се видя, недотам охотно, с което затвърди у мен впечатлението, че е изключителен темерут. Малко преди полунощ Ян окончателно върза кънките и му помогнах да се прибере (всъщност го занесох) в спалнята, където го хвърлих на едното легло, проснах се на другото и заспах мъртвешки, защото и на мен май ми беше дошло в повече.

На сутринта ме събуди стюардът и ме покани на закуска от името на Тофик хан. Побутнах Ян, но той все още беше тотално изключен, и не особено охотно отидох в салона. Докато чакахме стюарда да донесе кафето и закуската, ханът направи тромав и несръчен опит да се извини, че предния ден не ми обърнал достатъчно внимание. Разговорът вървеше вяло и аз все повече се чудех каква е тази мътна история, чието същество ми се разкри по крайно изненадващ начин.

Първо усетих нещо като ритмично почукване от вътрешната страна на черепната си кутия и докато съобразя, че това са вибрациите, причинени от насочен към мен хипназер (така и не бях отишъл при д-р Померанец да ми свали блокадата), мозъкът ми почна да превръща внушението в думи. От мен се искаше незабавно да кажа какво ми е писал Франк ван Доорен и след това да забравя станалото. Насмалко щях да изпадна в паника от ясното съзнание, че никога не бях получавал каквото и да било писмо от Франки. Добре поне, че хипназерът не беше задействан на пълня мощност, както ме работеше оня хулиган Броган, и почти не усещах болки. Криво-ляво успях да се овладея и се постарах да продължа беседата колкото може по-непринудено. Огледах стаята, но не видях „стюарда“, сигурно беше зад вратата и действаше с уреда. Ханът почна да нервничи, аз казах, че ще се поразтъпча, докато стане закуската, и го оставих видимо объркан.

Малко е да се каже, че бях притеснен. Първата ми реакция бе да измъкна смартфона, но не успях да се свържа с когото и да било. Сух глас, в който се прокрадваше познатият ми вече лаещ акцент, се представи за „аварийна служба“ и ме осведоми, че поради проблеми на орбита временно няма връзка, но ако желая, мога да издиктувам съобщение за кой да е адресат. Щял съм също така да бъда уведомен, ако ме потърсят. А така…

Сред екстрите, с които бях натъпкал смартфона си, имаше лазерно подслушвателно устройство. Допуснах, че пластмасовите стени на бунгалото са достатъчно тънки, за да отекнат на разговор, освен ако не се води шепнешком, и предположението ми се оказа вярно.

— Шефе, не мога да си обясня какво стана. Уредът работи, нали го пробвахме с пилотите. Този изглежда има антихипнотична блокада.

— Тогава използвай серум на истината! Знаеш, че Тангчен ще бъде много недоволен, ако не изкопчим всичко от тоя тип.

— Но той после ще разкаже за нас!

— За това не бери грижа, като свършим, ще пуснем една ракета на бунгалото…55

Бях чел някъде, че в минути на смъртна опасност пред очите на човек минавали като на филм най-важните моменти от живота му. Ако това е вярно, значи най-важният момент в моя живот е бил в съвсем ранното ми детство, когато гледах някакъв приключенски сериал и по-точно епизодът, в който самотен корабокрушенец сигнализира с огледало към минаващия край острова кораб. Огледалото го имах — маркера, залепен на рамото ми. Как ли беше сигналът SOS… да, три къси, три дълги и пак три къси. Лио пишеше, че един сантиметър метал изолирал сигнала. Озърнах се — по дяволите, и бараката беше пластмасова, но не можеше в нея да няма нещо желязно, нали там Ян държи инструменти за разкопките!

Инструментите бяха в заключена клетка, но за сметка на това в бараката имаше цял глайдер. Прехвърлих маркера на дланта си, клекнах до глайдера и почнах да пъхам ръката си отдолу с необходимата последователност. Успях да предам бедствения сигнал три или четири пъти, когато вратата скръцна и побързах да се изправя.

— Не е зареден, господин професоре — осведоми ме „стюардът“. — Ще дойдете ли при нас или… — той хвърли през рамо поглед към двамата пилоти, застанали зад гърба му.

— Само при условие, че ми направите обещаната закуска — усмихнах се аз и се запътихме към бунгалото. Там Тофик хан вече бе изоставил преструвките.

— Професоре, трябва да ни кажете какво ви е писал онзи холандец ван Доорен.

— Никога нищо не ми е писал.

— Сега така казвате, но аз ще изкопча истината! — и той се ухили злобно, сигурно копираше гримасата на некадърния актьор от някакъв гангстерски филм, откъдето беше взел и репликата.

През това време „стюардът“ измъкна от едно медицинско куфарче спринцовка и ампули. Опитах да го въвлека в разговор, но Тофик му викна да мълчи, изръмжа нещо на уйгурски и двамата пилоти ме фиксираха върху стола с широко и дебело тиксо, после излязоха и през прозореца ги видях да се запътват към самолета.

— Знаете, че това няма да ви се размине! — бе последното, което можах да кажа, преди „стюардът“ да ми забие иглата във вената. Пентоналът или каквото там беше, бързо подейства и аз — с острото чувство, че ме е обхванала съвсем неподходяща за случая веселост — почнах честно и почтено да отговарям на въпросите на Тофик хан. На най-важния, обаче, той естествено получи същия отговор, както и преди, и това го хвърли в ярост:

— Не може да бъде — викаше той. — В компютъра на онзи пишеше, че ви е пратил писмо!

— Възможно е, хи-хи, но аз цяла седмица не съм си преглеждал пощата.

— Тогава сега ще я прегледаш!

— Не мога, хе-хе, нямам връзка с мрежата.

— Кажи си адреса и паролата! И престани да се хилиш!

В този момент вратата се отвори рязко и в стаята влетя Акико. С две вихрени салта тя се озова до нас, като мимоходом ритна „стюарда“ в слабините и той се сгъна на две. След нея се появи и Стен, който се устреми към Тофик хан и опита да го удари, но онзи го изпревари и го просна на земята с юмрук в челюстта, после посегна и към Акико. Нейната реакция обаче бе светкавична и с крака тя подсече капачките на коленете му. Замъгленото ми съзнание все пак не пропусна да отбележи, че подскокът й — по-късно разбрах, че на гимнастически жаргон го наричат „скоба“ — беше изключително грациозен, и аз щастливо се разсмях.

По-нататък няколко мига ми се губят от паметта и следващият ми спомен е, че Акико отдира тиксото от стола, а Стен съобщава, че двамата ми похитители куцукат към самолета, докато аз се кикотя: — Хи-хи-хи, сега те ще пуснат една ракета на бунгалото…56

Акико ме изгледа недоумяващо, но Стен веднага съобрази какво става: — Трябва веднага да се измъкнем, в коридора видях задна врата — и ни повлече навън. Раздвижването изглежда ми подейства отрезвяващо и аз, все още хихикайки, си спомних за Ян. Шведът се хвърли обратно към бунгалото и след малко размаха ръце от прозореца на спалнята: — Помогнете ми, той е упоен!

Без да се двоуми, Акико ме остави и се върна, пое Ян на гръб и силно приведена, се затича към мен, следвана от Стен. Не бяхме се отдалечили и на петдесет крачки от бунгалото, когато откъм скрития зад него самолет се чу свистене.

— Лягайте! — кресна Стен и ние се проснахме на земята. Миг по-късно бунгалото се превърна в пламтящо кълбо и огнен полъх опърли косите ни.

— Здрав ли си? — наведе се над мен Акико, когато стана възможно да си поемем дъх.

— Нищо ми няма, само онези да не са ни видели, че бягаме.

— Едва ли — обади се Стен, — тогава щяха да пуснат и касетъчна ракета, а не само термитна. Но трябва да се скрием, защото като излетят, може да ни видят от високото.

Под прикритието на горящото бунгало притичахме до близката траншея, останала от миналогодишните разкопки, и се свлякохме на дъното й. Скоро се чу шумът на самолетните двигатели. Вече от въздуха Тофик и хората му пуснаха още три ракети. Но не ни бяха забелязали, защото не ги изстреляха прицелно, а ги разпределиха ветрилообразно по площта зад бунгалото. Едната експлодира близо до траншеята и осколките просвистяха над главите ни. Самолетът направи два кръга над котловината (ние се притиснахме до стената) и малко преди шумът му да заглъхне, зад близкото възвишение се чу още една експлозия.

— Това сигурно беше глайдерът ни — рече Акико и Стен кимна, като вадеше смартфона си: — Трябва да се обадим да ни вземат.

Сигурно е излишно да казвам какъв бе резултатът. Казах им, че над главите ни трябва да има някакъв прехващач на комуникациите и Стен се взря нагоре с далекогледите си очи: — Виждам го, нещо като паяк.

Всъщност беше малък хеликоптер, който на стойки носеше две мрежести широкозахватни антени.

— А сега как ще викнем помощ?

Все тъй блажено усмихнат, им обясних, че вече съм извикал помощ, но на тях не им изглеждаше вероятно да съм успял. Аз обаче се надявах да е така, тъй като прехващачът трябваше да е настроен на комуникационните честоти, а един дявол знаеше с какъв сигнал ме следяха отгоре57.

6.

Не след дълго отново се чу самолетен шум, този път много по-силен. Иззад планинския хребет се появи гигантска машина — за първи път виждах отблизо този хибрид между стратоджъмбо и автожир. Имаше стреловидни крила и реактивни сопла на опашката, а две конзоли отстрани носеха витловите двигатели за бавен полет. Над туловището неправдоподобно бавно се въртеше огромен ротор с размах поне седемдесет метра, перките му разсичаха въздуха с оглушително свистене. На корпуса му с огромни букви бе написано „Комар“, имаше и някаква търговска емблема, а по цветовете на опашката предположих, че е регистриран в Италия. От летящото чудовище се отдели машина, подобна на глайдер, и то веднага почна да се издига, като включи и реактивните си двигатели. Мимоходом удари с боен лазер радиопрехващача и останките му изпопадаха недалеч от нас.

— Това може да е само Лио — обявих, когато грохотът поутихна. И наистина, веднага след кацането на глайдера от него изскочи Лио и се затича към нас, а двама командоси, без да бързат, го последваха.

— Следим самолета на Тофик и няма да му се размине — прескочи Лио официалното представяне, с което потвърди, че нетърпението му наистина е прекалено за англичанин.

— Вие трябва да сте Лио — приближи се Акико до двама ни. — Със страхотен глайдер сте се уредили.

— Всъщност това е совалка, но наистина може да се ползва и като глайдер — поясни единият от командосите. — Шефе, тук май няма какво да правим.

— Наистина, да тръгваме за Сънпоулз, трябва да ви прегледат медиците.

— А, не — намеси се пак Акико, — до тук ние ви свършихме цялата работа и искате да я приключите без нас? Няма да стане!

— Нека се качим в самолета, там ще обсъдим. А с този какво става? — попита Лио и посочи лежащия на земята Ян, който още не беше дошъл на себе си.

— Упоен е — поясних вече без усмивка, бях почнал да идвам на себе си. — Както гледам, само той има нужда от лекар.

По-високият командос се приведе над Ян и сложи на китката му диагностична гривна.

— Базил е нашият парамедик — обади се колегата му. Чак тогава Лио се сети да представи и него: — А това е Том, лидерът на ударната група.

— Над три промила алкохол плюс някакъв опиат — изправи се Базил. — Цяло чудо е, че още се държи, но трябва веднага да го сложим на система. Помогни да го пренесем в совалката — обърна се той към Том.

За първи път се качвах на такова превозно средство и се почувствах малко несигурно, когато се издигнахме и не виждах нито крила отстрани, нито пропелер отгоре. Но не ми остана време да се притесня сериозно — след малко над нас се появи самолетът с гостоприемно отворен товарен люк. Том с рязък тласък издигна совалката още малко и меко я спусна на пода, докато плъзгащите се капаци на люка се затваряха. Посрещна ни трийсетинагодишна мулатка на име Уонда, която ни се представи като координатор на екипа, и ни въведе в малкия салон на командния пункт. Отнесоха Ян в медицинския сектор и Лио поиска да му разкажа какво съм открил, но аз му казах, че първо трябва да си прегледам пощата и оставих разказа на Акико.

Още с отварянето на писмото от Франк забелязах, че е изпратено съвсем скоро, може би дори след „закуската“ с Тофик хан и се запитах как ли той е знаел за него отнапред. Зачетох се внимателно, но почти цялото бе поредица от самообвинения в какви ли не грехове, сред които горделивостта и лековерието бяха най-безобидните. Чак накрая бе изложил същността:

Следваха идентификационните данни на астероида и кодовете за достъп в компютрите на лабораторията. Писмото завършваше така:

Въздъхнах и погледнах през илюминатора. Летящото чудовище се готвеше да кацне в Сънпоулз.

— Нека почетем паметта на Франк ван Доорен — прекъснах аз разказа на Акико. — Той, светла душа и велик наивник, е бил подведен, но е осъзнал това, макар и късно. Разкрил е леговището им и те са го ликвидирали…

Тя веднага се хвана за думите ми: — А вие защо не съобщихте на Пит от самото начало, че подозирате Франк?

— Нали ви казах вече, за да не бъде предубеден, професорът сигурно ще се съгласи с мен.

— Не ме познаваш достатъчно, Лио.

— Сега така говорите, но не знаете кои бяха другите заподозрени!

Все още си мисля, че и Акико е била сред тях, но Лио до днес така и не пожела да ми каже имената им.

— И така да е, но как си позволихте да изложите Пит на такъв риск?!

Лио не се беше променил кой знае колко за тези няколко години, само от нахакано хлапе се бе превърнал в самоуверен млад мъж, и както преди, не му липсваше дързост.

— Ще ви кажа истината. Смятах, че той е достатъчно съобразителен, за да не попадне в толкова елементарен капан.

Прав беше, проклетникът.

— Елементарен капан?! Този хан като ви е бил отдавна на мушката, защо днес го изпуснахте? Че нали ако не бяхме ние със Стен, Пит сега щеше да лежи овъглен в бунгалото!

— Вярно, госпожице, и съм ви признателен за това, което направихте, но Тофик хан много успешно беше замел следите си. До момента, в който получихме сигнала на професора, бяхме убедени, че е на гости при своя казахски покровител. Имаме един-единствен пропуск, късно разбрахме, че днес самолетът му лети с фалшиви позивни, но вече го следим плътно.

Приятелката ми бе настроена да продължи, но самолетът вече беше върху Екс-фийлда и това сложи край на разправията.

Предадохме Ян на нашите медици и се спряхме при Джонти, който бе предупреден да ни очаква в терминала. Лио накратко го запозна със ситуацията и както и предполагах, шефът ни се разтрепери от мисълта, че отново ще влезем в сензационните новини. Той едва ли не със сълзи на очи се примоли на Лио да реши проблема, без да го свързва по никакъв начин с проекта. Лио ме погледна озадачено, но докато съобразя как да реагирам, Акико му пошепна нещо. Той се позасмя:

— Ще направя всичко, каквото зависи от мен, но тъй като става дума за събития, в които макар пряко волята си бяха замесени и ваши колеги, те трябва да дадат показания в закрито изслушване, което няма да стигне до медиите…

— Гарантирате ли?

Възмъжалият Лио можеше да бъде много убедителен.

— За Бога, няма проблем, щом те са съгласни! — и Джонти ни остави.

— А сега какво ще правим? — попита Акико.

Лио предложи да направим съвещание при него и се запътихме обратно към самолета му. Там ни очакваше Уонда: — Засякохме разговор на Тофик с някакъв тибетец. Той му нареди веднага да отиде при него и сега самолетът му наближава пакистанския бряг, лети към Хималаите.

— Ханът спомена, че някой си Тангчен щял да е много недоволен, ако не измъкнат информацията от мен — спомних си аз.

Тангчен? Тангчен Доржон? — попита Стен.

— Познавате ли го? — изуми се Лио.

— Бегло… Беше енергетик във Франция, а когато Тибет стана отново независим, Далай лама го назначи за свой съветник по науката и технологиите, това е нещо като министър.

— А още по-рано, като студент, е бил лидер на най-екстремистката фракция в антикитайската съпротива. Още тогава е влязъл в полезрението ни, но нищо конкретно срещу него не сме установили… Сега работата се усложнява. Тибет не членува в Интерпол и трябва да намеря друг начин да оперирам там, кой знае колко време ще ми отнеме.

— Ще се опитам да ви съдействам — решително рече Стен. — Къде ви е комуникационният пост? — и се запъти натам заедно с Акико и Уонда.

Казах на недоумяващия Лио, че при уреждането на сделката „Тайван срещу Тибет“ Стен е бил един от най-ефективните членове на групата за натиск върху Пекин.

— Професоре, вие действате като магнит на най-подходящите хора! — констатира той.

— Явно силата ми е недостатъчна, щом не успях да спася Франки…

— Не бързайте да се укорявате, все още не знаем нищо със сигурност за него.

— Писмото ми стига… По-добре да говорим за друго. Значи това летящо чудо на техниката е на Интерпол?

— В известен смисъл — загадъчно отвърна той.

— С тази грамада появата ви трудно може да остане незабелязана…

— Зависи от прикритието. Освен „Комар“, има още „Оса“, „Пчела“ и „Водно конче“, всички са регистрирани като карго трампове на една спедиторска компания в Будапеща. Често изпълняват и търговски курсове, така че са добре известни и не предизвикват съмнения.

— А как връзваш нещата с Глобантер?

— Като специален агент имам много широки пълномощия, включително правото да не оповестявам източниците на информация, сам да планирам операциите и правото да „пресявам“ отчетите си.

— И никой не знае, че работиш и за Глобантер?

— Прекият ми директор е в течение, всъщност самият той е в най-горния кръг на организацията, и въобще там са доста бивши и настоящи шефове от световните разузнавателни и полицейски служби. А екипът… с тях съм вече от години, предполагам, че някои се досещат, а Уонда, Том и още двама вече съм ги привлякъл.

— Ще имате ли нещо против, ако в Тибет към нас се присъедини личен представител на Далай лама? Неофициално, разбира се — показа се Стен от кабината за свръзка.

— Не, за Бога — отвърна Лио едва ли не със страхопочитание. — Кога ще е готов човекът?

— Очаква ни.

— Тогава да тръгваме!

По обратния сигнал на Тангчен Уонда бе идентифицирала мястото му и докато летяхме над Индийския океан, ни покани да го разгледаме.

— Изрових от архивите на ЦРУ обработена спътникова картина още от времето, когато там е имало китайска военна база — почна тя, изправена до сивата плоскост на 3D-монитора, върху която постепенно почна да се изгражда релефът на централните Хималаи и южен Тибет. С рязък наплив картината показа град с терасовидно изградени дворци и манастири. — За да се ориентирате, ще тръгна от Лхаса. — Изображението се върна към предишния мащаб и светлинната показалка проследи едно шосе, виещо се през висок превал, което след това се спусна в речна долина и се вля в друг път. — Това вече е известното Каракорумско шосе от Китай през Тибет за Индия и Казахстан, тук то върви по долината на Брахмапутра, местното й име е Мацанг — продължи лекцията си Уонда. Показалката спря върху някакво селище, струпано в тясна речна долина със стръмни склонове. — Градът е Шигацзе, последното населено място южно от реката. Оттук нататък главното шосе минава от северната й страна, а това тук е бивш военен тракт, който сега не се поддържа.

Светлинната показалка се плъзна покрай масива на Еверест и малко по на запад посочи мястото, където пътят напускаше склона на долината, за да влезе в едно от нейните разклонения — ледникова клисура с почти отвесни стени, по които шосето се катереше с немислим наклон, докато стигне до циркус със замръзнало малко езеро по средата.

— Ето мястото. Шест хиляди седемстотин тридесет и два метра надморска височина, осемстотин и шейсет километра западно от Лхаса. А сега да го видим отблизо.

Мащабът на изображението отново рязко се промени и циркусът се появи от птичи поглед. Шосето свършваше с широка площадка, където бяха издигнати няколко постройки, а на другия й край имаше голям портал към тунел в скалите. На платото над тях се виждаха радарна кула и шест бетонни кладенеца, покрити с метални капаци.

— Ракети?! — попита Стен.

— Отдавна са махнати — успокои го Лио. — А актуални кадри?

— След малко ще имаме, но се боя, че стават само за обща ориентация — отговори Уонда. — Тангчен се е заврял дълбоко в скалата, затова спътниковите скенери са безполезни, и въобще операцията се очертава с максимална трудност.

— Докато вземаме човека от Лхаса, трябва да инсталираме там наша техника.

— Два „хищника“ вече са заредени с всичко необходимо, ще ги пуснем, когато наближим Хималаите. А, готова е и актуалната картина.

Архивните кадри трябваше да са правени в разгара на лятото, защото на тях сняг почти нямаше. Сега площадката бе затрупана от двуметрова пряспа, в която бе прокарана широка траншея от единствената останала постройка до портала. Нов елемент в картината беше антената за космически връзки върху платото. На площадката, сред разчистен участък, се виждаше малък конвертибъл. Двама мъже с кислородни маски стояха пред портала, а в във вътрешността на постройката се мержелееха още няколко фигури.

— Това е моментна снимка отпреди час, а когато разположим апаратурата на „хищниците“, ще имаме картина в реално време — поясни Уонда.

— При тази височина помещенията би трябвало да са херметизирани — отбеляза Лио.

— Тунелът още отначало е бил построен с въздушен шлюз, който изглежда е запазен. На покрива на казармата има въздухоприемна шахта, но термоскопията показва, че горният етаж не е херметизиран, а само с уплътнени врати. На входа няма шлюз, инсталацията на първия етаж ми изглежда по-скоро като кондиционер, който поддържа битовия сектор.

— Всичко това колко ще усложни операцията, как мислиш? — попита Лио.

— Зависи от разпределението на охранителната система. Ако в нехерметизирано помещение намерим пулт, дори да не е централният или поне междинна станция, ще проникнем в нея и поне частично ще я неутрализираме. Но ако всичко е в тунела зад шлюза…

— …ще трябва най-сетне да проверим дали дистанционният синхро-симулатор върши работа — довърши Том вместо Уонда.

— Дано не се налага — смръщи вежди тя. — А сега, ако не възразявате, ще почна да планирам операцията.

Оставихме я да работи и отидохме да пием кафе в салона. Там Стен и Лио почнаха взаимно да се обсипват с безсъдържателни комплименти, докато не ги прекъснах:

— Стен, помните ли нашите разговори за оцеляването и политиката? За маниаците и опортюнистите?

Лио прояви интерес и Стен набързо му разви теорията си. Агентът кимна с глава: — Интересен начин да се интерпретира необходимостта от разделение на властите. Разбирам го така: маниаците концентрират властта и искат да са на върха на пирамидата, но в същото време те са и нейна основа, затова тя е нестабилна и рано или късно рухва. А опортюнистите разпределят властта в мрежа и я упражняват от основните възли, всеки по различен начин и с различни средства…

— Вашата организация също е важен възел на световната мрежа, макар че не е в забележима позиция — не му остана длъжен Стен. — Можем да си представим, че днес светът е деветдесет процента мрежа и маниаци като тези се опитват да я разкъсат, като се целят в основните възли. А в момента и „Слънчевите стълбове“ са един от тях.

— Мрежата е доста устойчива структура, но е податлива на колебания и ако те влязат в резонанс, могат да й нанесат доста щети.

— Кой ли говореше за резонанс? — запитах се гласно аз. — А, Лонски! След първите изпитания той намекваше, че резонансът може да ни съсипе проекта.

— Странно — промълви Лио — как съвпадат нещата понякога.

Но не каза нищо повече, колкото и да настоявахме.58

7.

В Лхаса на борда се качи Сонджи Додом, началник на службата за сигурност и личен телохранител на Далай лама — дребен мъж на неопределена възраст, с кафяво, изрязано от бръчки обветрено лице.

— Просветленият е много обезпокоен от това, което сте му съобщили — почна той. — Присъствието на Тофик хан в страната ни може да ни създаде проблеми.

— Нима някой взема насериозно това нищожество? — попита Акико.

— Тофик наистина е само марионетка, почитаема, но е в опасни ръце. Протеже е на казахския диктатор, чрез него той подклажда сепаратистките тежнения в западен Китай. А на площад Тянанмън има хора, които все още не са преглътнали загубата на Тибет.

— Сигурна съм, че на никой в Пекин няма и да му мине през ума отново да ви анексират…

— И не е необходимо, достатъчно е да премахнат преференциите за нашите трудови емигранти. Икономиката ни е слаба и много зависи от преводите на работещите в Китай наши сънародници, те са близо един милион. А там има доста голяма безработица и опозицията постоянно протестира срещу преференциите за тях, въпреки че те са част от държавния договор за нашата независимост.

— Е, мисля, че след нашата намеса вашият шеф ще се успокои — приключи разговора Лио.

Преди да излетим, Уонда ни повика отново в командния пункт. Сега 3D-проекторът изглеждаше като прозорец, от който се откриваше панорама към скалната площадка, по която „хищниците“ бяха пуснали десетки „бръмбари“ и други „насекоми“. Охранителната система изглеждаше като паяжина от синкави нишки — лъчите на инфрачервените лазери, между които в жълто и оранжево се открояваха датчиците за маса и движение. Не по-малко от десет мигащи червени точки маркираха камерите, а три пулсиращи черни звезди маркираха автоматичните огневи точки. Нов момент в картината беше „Фокерът“ на Тофик, затънал в снега на площадката. Както и преди, двама души охраняваха входа в тунела, а няколко допълнителни прозореца встрани от основния показваха какво става в казармата. В един от тях забелязах двамата пилоти и „стюарда“ с кислородни маски, които нервно ходеха напред-назад в очевидно заключена стая, а в съседния видях пулта на охранителната система и дежурния пред него. В сградата имаше още петима мъже и предостатъчно оръжие.

— С охранителната система извадихме късмет… Има дублиращ пулт на първия етаж, няколко „паяка“ вече се вмъкнаха в него. Все още нямаме „бръмбари“ в тунела, тъй като порталът не е отварян. Снегът ще ви затруднява движението, но в същото време е ограничил действието на сигнализациите — почна Уонда. — Има и начин да се спуснете незабелязано от скалите, проблемът е как ще стигнете до там.

Картината се раздвижи и видяхме неголяма площадка като тераса в скалите, на стотина метра над базата.

— Площадката е извън обсега на системата, а платото над нея се наблюдава само от една въртяща се камера, която прави един оборот за 2 минути и има четирийсет и две секунди мъртъв период към интересуващия ни сектор. Това време е предостатъчно, за изминете последните триста метра от спускането, но вероятността да ви усетят по-рано е почти петдесет процента…

— Никак не е добре — заключи Лио. — Откъде идва пробивът?

— Още при захода, защото горе има и радар, той сега не се вижда, изнесен е по-далеч. Да го покажа ли?

— Чакай… И как предлагаш да десантираме?

— С малката совалка, като я пуснем преди да влезем в обсега на радара.

Лио се почеса по брадата.

— Ако скочим с парашути, какво става с вероятността да не ни усетят?

— Пак не е достатъчна, между шейсет и седемдесет на сто.

— Защо рискът остава висок?

— Ниското прелитане на машина като нашата ще ги усъмни, наблизо няма летища.

Имах чувството, че Лио задава въпроси, на които предварително знае отговорите. Той пак се почеса по брадата, помисли малко и рече: — Тогава ще скачаме от тавана.

Уонда бързо направи новите изчисления: — Някъде около деветдесет-деветдесет и три процента сигурност.

— Това вече е друго.

Не усетих укорителни нотки в гласа му, но въпреки това Уонда се почувства задължена да обясни, че понеже имали само три височинни костюма, не предвидила този вариант.

— Ще тръгнем аз, Том и Масимо — обяви Лио.

— Извинете, че се намесвам — за пръв път се обади тибетецът, — но на тази височина парашутите не са достатъчно ефективни.

— Не и ако имате бустер на гърба — обърна се към него Уонда и той разбиращо кимна.

Уонда, ти си права, че самолетът ни може да предизвика подозрения, защото Тангчен не е глупак като Тофик и след гафа на разкопките сигурно ще следи въздушния трафик, затова ще действаме с обходна маневра. Кой е нашият човек в Катманду и какъв е актуалният му статус?

— Казва се Смити Бергей, активен без ограничения.

— Предупреди го да очаква указания и помисли какъв театър да разиграем, дай най-доброто от себе си.

След десетина минути Уонда бе готова и ни показа картата на въздушните коридори в Централна Азия: — С този сценарий вероятността да ги хванем по бели гащи е поне деветдесет и седем процента. Излитаме в северна посока и преди да излезем от въздушното пространство на Тибет, с широка дъга завиваме на запад, докато влезем в коридора Новосибирск — Делхи, той минава на около сто и петдесет километра от мястото. Като скочите, ще се свържем с непалските диспечери и ще заявим кацане, но вместо това само ще кръжим от южната страна на хребета, за да не ни хваща радарът, и ще очакваме сигнал от вас.

На пулта пред Лио замига лампичка и той включи микрофона: — Смити, аз съм Лио от екип „Комар“. Незабавно се свържи с властите и ги уведоми, че провеждаме антитерористична операция, която не ги засяга, но се нуждаем от съдействието на летището в Катманду. Ще осъществим с контролната кула радиообмен, имитиращ предстоящо кацане. Очаквам бързо потвърждение, операцията е с най-висок приоритет.

— Не ми е ясно как ще стигнете до целта, след като няма да минем над нея — обади се Стен.

— Нашите бустери са по-специални, те са пълноценни ракетни двигатели и ще ни пренесат дотам. Уонда, трябва много прецизно да изчислиш мястото на скока, защото инерцията ще ни носи поне стотина километра. Скачаме от сто хиляди фута и когато стигнем целта, трябва да сме на трийсет хиляди. Оттам единият „хищник“ ще синхронизира спускането ни с мъртвия период на камерата. За този последен етап бустерите трябва да имат поне десетпроцентов ресурс…

— Мисля, че ще ви трябват допълнителни резервоари — прекъсна го Уонда.

— Твърде е вероятно — съгласи се Лио и продължи: — След като скочим, започвате снижаване като за кацане в Катманду и когато се приземим, трябва да сте само на трийсетина километра от мястото, но зад хребета. Щом неутрализираме охранителната система, Джим ще поведе основната група, с голямата совалка. Вие също бъдете готови, сигурно ще потрябвате — обърна се той към нас. — Уонда ще ви докара с малката.

— Елате да ви облека — покани ни Базил, след като излетяхме от Лхаса. — Такива дрехи едва ли сте виждали.

Тук той не позна, защото още преди години Фил ми бе показал бронекостюма си, с който го бе снабдил някакъв контрабандист, а Стен и Сонджи казаха, че динапластичната тъкан им е добре позната. Единствено Акико не вярваше, че тази мека материя може да ни предпази от куршуми и Базил й демонстрира как тя моментално се втвърдява при всеки по-рязък допир. Навличането на всичките жилетки, боксерки, крачоли, ръкави и по-дребни аксесоари я отегчи и тя въздъхна: — Уф, и за какво е всичко това, вместо един комбинезон?

— Нали не искате при някое по-невнимателно движение костюмът да ви скове? — попита Базил и рязко я удари по ръката. — Ако не беше съставен от много части, сега щяхте да сте като в дървен калъп.

— И как сега да си освободя лакътя?

— Кажете „свободно“, управляващият чип вече се е настроил към гласа ви. И да знаете, че костюмът ви предпазва само от куршуми и дребни осколки, но от нещо по-тежкокалибрено, да не говоря за лазери, трябва сами да се пазите…

Успяхме да се облечем за по-малко от десет минути и отидохме да изпратим ударната група. Тримата тъкмо влизаха в шлюза — приличаха на астронавти с височинните си костюми, с бустери на гърба и големи контейнери със снаряжение отпред. Различни бяха само шлемовете — изцяло прозрачни, те обгръщаха главите им като сапунени мехури. След малко иззад вратата се чу звук като отпушване на бутилка — отвори се външният люк, и те поеха надолу.

Кръжахме на седем хиляди метра височина над море от облаци, от което като острови стърчаха Еверест и още няколко върха. Уонда не ни остави дълго да зяпаме през илюминаторите и ни привика пред проектора. Тримата, вече освободили се от височинните костюми, бяха на площадката и укрепваха в скалата конзоли с автомати за контролирано падане. Попитах защо не са свалили шлемовете и Уонда ми обясни, че те били задължителна част от бронята им.

Когато Лио се хвърли от скалата, Акико изпищя, макар и да знаеше, че когато до земята останат няколко метра, спинингът ще убие скоростта. Другите двама скочиха почти веднага и след няколко секунди оглеждане Том се прокрадна към близката камера.

— Стискайте палци — предложи Уонда.

— Какво прави? — прошепна Акико.

— Очаква „паякът“ да му съобщи кога е подходящият момент да залъже охранителните камери.

— А ако го усетят преди това?

— На Том такова нещо не се е случвало — с горда нотка в гласа обяви Уонда и никой не посмя да я пита с кого се е случвало и какво е станало после.

— Ами часовите? — попита Стен.

— „Мухите це-це“ вече се погрижиха за тях — засмя се жената. — Както и за онези в казармата. Внимавайте… сега!

Том рязко се изправи и с рязко движение нахлузи върху камерата мекия „чувал“, в чиято материя беше втъкан адаптивният имитатор. Лазелната паяжина изчезна, точките, маркиращи камери и датчици, избледняха, а черните звезди спряха да пулсират. От репродуктора се чу гласът на Том: — Готово, след малко можем да влизаме.

Компанията ни изпадна в бурен възторг, но само за кратко, понеже Лио скастри Уонда: — Не се разсейвай, а подсигурявай проникването ни, вече и ти би трябвало да имаш достъп до охранителната система и активирай кей-браслета си, най-сетне.

Тя почервеня, надвеси се над пулта си, докато ние гледахме как тримата си пробиват път през преспите, и малко преди да стигнат до входа на тунела, обяви с равен глас — Имаме пълен комплект „насекоми“ пред портала, да ви го отварям ли?

— Не още, но бъди готова — отвърна Лио.

Уонда уголеми изображението на проектора и видяхме отблизо как тримата излизат на разчистеното място пред портала, от двете страни на който се бяха свлекли часовите.

— Какви са тези издутини на раменете им? — запита Стен.

— Там са оръжията им — лаконично отвърна Уонда.

Тройката свали шлемовете, зае позиция „готовност“ и Лио изкомандва: — Отваряй на „три“.

— Едно, две, три — произнесе размерено Уонда, докато с размерени движения постави ръцете си с кей-браслета на китките от двете страни на клавиатурата. Крилата на портала плавно се отвориха и видях как рояк „насекоми“ нахлу в тунела. Тройката влезе и порталът бавно почна да се затваря

— Поеми картина от мен — нареди Лио, докато тримата чакаха да се отвори вътрешната врата на шлюза.

— Той имплантиран видеочип ли има? — учуди се Стен.

— Не сме чак дотолкова в крак с модата, същата работа върши и най-обикновена монокъл-камера с наочен визьор — позволи си да се усмихне Уонда.

Сега проекторът показваше онова, което виждаше и Лио — пуст тунел с ребрести стени, в чиито вдлъбнатини бяха скрити лампите. Ръждясали релси в средата напомняха за времето, когато оттук степен по степен са били вкарвани ракетите.

Обърнах внимание, че камерата може и да беше обикновена, но със специален софтуер, защото образът нямаше очертани граници, както преди, а възпроизвеждаше ефекта на периферното зрение и покриваше много широк зрителен ъгъл. В посоката на гледане картината беше съвсем отчетлива, по-встрани леко губеше фокус, а към края избледняваше. Вляво се отвори допълнителен прозорец със схема на тунела, предадена от „бръмбарите“. На половин километър след шлюза, малко преди тунелът да се разшири в мрачна пещера — някогашният ракетен комплекс, от него се отклоняваше вдясно по-тясна галерия, дълга десетина метра. Тя водеше към неголямо помещение, в което автоматичните съгледвачи не бяха проникнали, но сензорите им свидетелстваха, че там има двама души. Ударната група наближаваше средата между входа и отклонението.

— Лио, няма ли да си включиш боекомплекта?

— Благодаря, че ме подсети, скъпа — в гласа на Лио прозвуча топла нотка, като че ли се извиняваше за одевешната си рязкост. Двете червени точки, които до този момент светеха неподвижно горе вляво, започнаха да се движат в синхрон с погледа му.

— С какво е въоръжен? — попитах аз тихо.

По-светлата точка е обикновен автомат, а по-тъмната е лазер. Задействат се от неврочип, също като кей-браслетите. Освен това има шлем за безконтактна връзка с компютъра, така получава и информацията от бръмбарите. Но вие не е необходимо да шепнете, той не ви чува. Само аз съм с ларингофон — и Уонда посочи лентата, опасала врата й.

Секунди по-късно тя издаде лек вик на учудване и Лио обезпокоен се обади: — Какво има?

— Не виждаш ли индикатора за човешко присъствие?

— Виждам го, само двама души.

— Не картината от бръмбара, говоря за твоя боекомплект! Той вече забелязва единия!

— О! Странно, наистина… Още веднъж благодаря.

Акико понечи да пита нещо, но Уонда предупредително вдигна ръка. Сонджи ни направи знак да минем зад нея и тихо каза: — Вгледайте се в дясната част на картината.

Сега и аз видях, че на фона на стената на тунела се очертава съвсем блед силует на човешка фигура.

— Обикновено така изглежда, когато човекът е най-много на пет-шест метра, а сега дистанцията е почти двеста — поясни тибетецът. — Значи този човек има много силно присъствие, нещо като жив хипназер, ако не и повече.

Въпреки че говореше тихо, Уонда го чу и предаде думите му на Лио. Отново се загледахме в проектора. Ударната тройка вече доближаваше разклонението и походката на Лио се напрегна.

— Бръмбарите ме разсейват, Уонда — каза той. — Поеми ги и ми казвай само най-важното.

Със заучено движение жената надяна шлема за безконтактна връзка и притвори очи. Тримата мъже свиха в разклонението и с леки бързи стъпки заеха позиция пред вратата.

— С тази врата имаме проблем — обади се Лио. — Не я намирам в линиите на охранителната система, сигурно е автономна. Какво могат да направят бръмбарите?

— Изчакай секунда… работя по въпроса. Ха… чудно, няма никаква брава… Господи, Лио, достатъчно е да я бутнеш.

— Сигурна ли си?

— Знам, че ти звучи невероятно, но бръмбарите вече влязоха вътре и я сканираха до пантите, двустранно. Най-обикновена летяща врата, и наистина я няма в охранителната система.59

— Да се надяваме, че си права. Какво ще ми кажеш за двамата вътре?

— Този със силното присъствие ходи напред-назад и изглежда превъзбуден, ще ти кажа в последния момент къде е. Другият е по-скоро подтиснат, седнал е и като влизаш, ще ти бъде на един часа и половина и пет метра.

— Добре, тръгваме. Брой ни за влизането и внимавай как ще ме насочиш!

Уонда отново притвори очи: — Момент, Лио. Не ритай вратата, а само я бутни, иначе може да отскочи и да те удари. Сега… Онзи спира… на един часа и три метра от вратата. Броя!

На „три“ Лио рязко бутна лявото крило на вратата и изкрещя: — Полиция, не мърдай!

Мъжът насреща му изумено вдигна глава и впи поглед в него в продължение на няколко секунди, като изкрещя нещо неразбираемо, после се хвърли към един компютър, нанасяйки пътьом на Тофик хан саблен удар по шията. Наведе се над клавиатурата и трескаво заработи по нея, а в това време Лио стоеше като замръзнал и кой знае какво щеше да стане, ако Том не беше ритнал другото крило на вратата и не беше хвърлил шокова граната. Двамата командоси се втурнаха в залата, а Лио остана все тъй вцепенен, без да помръдне дори погледа си…

— Камлон — произнесе Сонджи. — Той владее древното изкуство да подчинява хората с поглед.

Уонда гледаше невярващо.

— Но всички ние имаме антихипнотична блокада.

— Камлон е нещо много повече от хипноза, почитаема. То е по-близо до онова, което вие наричате магия. До днес мислех, че само един от живите хора го владее. Веднага трябва да отидем там, вашият шеф е в много опасно положение, оттук с нищо не мога да му помогна. А всъщност… бихте ли ми дали ларингофона си?

Уонда трескаво заопипва лентата около врата си, но така и не успяваше да я свали. Акико разтърси глава, с рязко движение извъртя мулатката с гръб към себе си и ловките й пръсти бързо намериха залепващото се езиче, после сложи лентата на врата на Сонджи. Той започна да говори размерено и въпреки че нищо не разбирах, беше ми ясно, че това са успокоителни и насърчителни думи. След малко от репродуктора се чу нещо като „буррри“, очите на Лио се размърдаха и той, залитайки, се отпусна на близкия стол с болезнена гримаса.

— Най-страшното мина — обяви тибетецът, — но веднага трябва да се видим с него лице в лице, иначе ще се увреди неговото чи… Но Тангчен ще дойде на себе си по-скоро, отколкото предполагате, затова наредете на колегите си веднага да му завържат много добре очите.

Уонда предаде на Том нареждането и той очевидно се учуди, защото я чух малко троснато да казва: „Направи каквото ти казвам!“

След малко, вече в познатата ни совалка, Стен побутна тибетеца и той въпросително го изгледа.

— Извинете, но когато преди малко казахте, че само един жив човек владее това изкуство, себе си ли имахте пред вид?

Сонджи леко кимна.

— Казахте, че може да загуби от своето чи, тоест жизнената си енергия. Има ли опасност да умре? — продължи да разпитва шведът.

— Точният смисъл на понятието „чи“ не може да се предаде на вашия език. Как да ви обясня… човек с увредено чи става неспособен… да взема отговорни решения, както казвате вие.

— И защо трябва да му помогнете лице в лице? Заради по-голямата пропускателна способност на зрителния канал ли?

Напрегнатото лице на тибетеца изрази учтиво неразбиране. Дори и на мен ми трябваше време да разбера какво иска да каже Стен.

— Колегата ми се изрази доста тромаво, уважаеми — притече се на помощ Акико. — Той иска да каже, че с поглед можете да кажете на Лио много повече и по-добре, отколкото с глас, така ли е?

Сонджи отново кимна.

— А какво каза Тангчен, когато Лио отвори вратата?

Сонджи забави малко отговора си: — Първият крясък беше… звуковият компонент на камлон, а след това мърмореше нещо несвързано, за ненавременно, как беше на английски… да, възмездие.

— Той е задействал оръдието! — викна Акико така, че щурвалът трепна в ръцете на Уонда и тя ни смъмри да бъдем по-тихи. Совалката превали през страничния хребет и с максимална скорост се заспуска към циркуса, само на пет-шест метра над заснежения склон, от който тук-там се подаваха скали.

— Пит, дай ми веднага координатите на астероида на терористите — каза ми Акико, докато включваше таблета си. — Ако е вярно това за първата цел, което ти пише Франк, Сънпоулз е в голяма опасност, трябва да ги предупредим.

Достигнахме скалите над базата, совалката увисна за миг отвъд ръба им и като камък рухна надолу. Секунди преди да се забием в снега, Уонда рязко опъна щурвала към себе си. Претоварването ме залепи за седалката и с леко премрежен поглед видях как пред нас изникна входът на тунела. Вътрешните врати на шлюза се отвориха едновременно с портала и въздухът от тунела със силен шум издуха близките преспи, но докато стигнем разклонението, вихрушката утихна. Совалката закова на място, Уонда и Сонджи като изстреляни се втурнаха в галерията. Дръпнах Акико да ги последваме, но тя ми изръмжа: — Остави ме, чакам всеки момент да излезе орбитата на астероида. Бягайте със Стен — и остана в кабината.

В залата Сонджи беше коленичил пред Лио, гледаше го втренчено в очите и му говореше нещо, а Уонда с интерес ги наблюдаваше. Зад тях лежеше бездиханен Тофик хан, а още по-нататък Том и Масимо стояха над окования Тангчен, като освен очите, бяха залепили и устата му. Не можах да се удържа, приведох се над него и казах: — Аз съм Питър Роха. Напразно убихте хана, той се постара колкото можеше, но аз наистина още не бях получил писмото. Вашите тъпанари не са забелязали, че Франк ван Доорен го е оставил на отложено изпращане — и го погледах как се гърчи от гняв и безсилие.

— До тук добре — Акико влезе, като вървешком гледаше дисплея на таблета си. — Астероидът се движи по доста разтеглена орбита и сега е в най-отдалечената й част, от другата страна на Слънцето. Радиосигналът ще стигне до там за час и нещо, а зарядът се движи малко по-бавно, така че разполагаме с около два часа и половина. Това ли беше компютърът на тоя бандит? Ей сега ще имам по-точни резултати.

Сонджи се изправи и подаде ръка на пребледнелия Лио, който някак вдървено стана.

— Знам, че ви боли цялото тяло — каза тибетецът, — но за да ви мине по-бързо, трябва да се раздвижите — и с помощта на Уонда го изведе в галерията, където го накара да приклекне няколко пъти, а после — да тича до совалката и обратно.

Появи се и основната група, Базил хвърли едно око на лежащия Тангчен, с думите „Нищо му няма“ рязко го изправи на крака и заедно с още един мъж в черно го изведе. Том и Лио тръгнаха с другите навън към казармата и в залата заедно с мен останаха само Акико на компютъра и Стен, седнал в гнездото на комуникационния възел.

— Не мога да се свържа с Краут! — ядно рече той, забелязал погледа ми. — Смартфонът му е на пощенска кутия, а дежурният ми каза, че излязъл на разходка и ще се върне чак довечера. А директорът по сигурността пък празнува някъде в Момбаса и се е почерпил яко, да му се не види Великденът!

— Спокойно, ще намерим Джонти с аварийния пейджър, но какво ще му кажем?

— Истината, разбира се.

— Нали знаете, че това съвсем ще го побърка?

— Добре, вие какво предлагате?

— Същото… — въздъхнах аз. — Наберете пак смартфона му, ще ви покажа как да задействате пейджъра.

За моя изненада Джонти не почна да се вайка и веднага се сети какво да прави: — Значи всички трябва да слязат в убежището под лабораториите.

— И не забравяй, че повечето хора са навън. Тези, които са наблизо, да се приберат незабавно, а другите да изчакат поне на двеста мили от Сънпоулз.

— С колко време разполагаме?

— С повече от два часа, Акико всеки момент ще изчисли точното време. Щом бъде готова, ще ти го съобщим, а сега бий камбаната със всички сили.

Двамата отидохме при Акико, която бе толкова погълната от работата, че не ни усети. Побутнах я по рамото и тя през рамо ми подхвърли: — Изчакай секунда, свършвам.

И наистина, в същия момент на монитора излезе t = 18:13:42, а тя рече: — Край, Сънпоулз е обречен. Предупредихте ли ги?

— Току-що. Това ли е часът на удара?

— Да, и само десетина минути не стигат, за да се скрие в сянката.

Стен поиска да му обясним.

— Тангчен наистина е сложил Сънпоулз като първа цел. Втората е Пекин, а третата — Ню Йорк. Изпратих команда за отмяна на стрелбата, но докато тя стигне до астероида, първият изстрел ще е произведен.

— А Пекин и Ню Йорк? — обезпокоено запита Стен.

— Те няма да бъдат обстрелвани, но в Сънпоулз още е ден… Слънцето ще залезе след като бъде нанесен ударът.

— Какво общо има тук залезът? — не разбираше Стен.

— Астероидът се намира почти зад Слънцето, следователно оръдието може да поразява само цели, където в момента на удара ще е ден. Сигурно това е имал пред вид Тангчен, че не е най-доброто време за възмездие. Аз се надявах, че и в Сънпоулз слънцето ще се е скрило вече, но зарядът е малко по-бърз, отколкото първоначално предполагах, и ще го порази малко преди залеза. Много лошо.

— Разбрах — рече Стен. — Значи зарядът ще падне съвсем косо от запад. Така пътят му през атмосферата доста ще се удължи, няма ли това да го разсее?

— Стен, нищо не сте разбрали — избухна Акико. — И да има разсейване, колко ще е то при скорост над двеста и шейсет хиляди километра в секундата? Това нещо не е като нашите рехави „Слънчеви стълбове“, а истински снаряд! — и след малко добави — Извинете, моля ви.

8.

Но нито Стен имаше време да се обиди, нито Акико — да получи прошката му, защото се обади Джонти и от хладнокръвието му не бе останал и помен.

— Пит, с повече от двайсет души не можем да се свържем, и те са все от научния екип! Какво ще правим?!

— Сега единственото, което мога да ти кажа, е точното време на удара. Шест и тринайсет минути наше време. Чакай да помисля…

— Само два часа остават, а ти ми викаш „Чакай“! Ами да, ти си далеч и на сигурно място, затова подучихте твоя приятел да ви вземе!

Стен съкрушено поклати глава, а Акико викна: — Как смее!…

— Остави го, мила, от негова гледна точка нещата наистина изглеждат така. Слушай, Джонти, за последен път ще се опитам да те извадя от лайната, в които си затънал, защото ако твоите сигуристи си вършеха както трябва работата, въобще нямаше да се стигне до тук. Кажи ми има ли хора на станцията?

— На коя станция?

— По дяволите, орбиталната, разбира се!

— Н-не знам… мисля, че слязоха за празника…

— Мислиш! Провери веднага и ако горе е останал някой, веднага да се изстрелва със спасителната капсула. Поемаме управлението на станцията оттук, а ти се скрий в мазето и ни остави да действаме!

Акико ме погледна с блеснали очи — веднага бе схванала идеята ми, а на Стен, както винаги, му трябваше малко повече време: — А-а, ще използвате станцията като щит?

Малко остана да му отвърна: „Да бе, как се сетихте?“ Идеята ми бе хрумнала още когато Сонджи ни преведе думите на Тангчен, но тогава ми се видя много сложна за изпълнение и затова премълчах. А и сега не бях съвсем сигурен, че ще успеем… Но бях длъжен да опитам, защото друга възможност просто нямаше, а и изглеждаше, че с компютрите на Тангчен ще можем да манипулираме не по-зле, отколкото с нашите. Вярно, нямахме шлемове за безконтактна връзка, но и двамата с Акико бяхме виртуози на клавиатурата.

— Пит, аз ще пресметна необходимото положение на станцията, все пак орбиталните разчети са ми специалността, а и нали досега се занимавах с траекторията на заряда. Ти тепърва ще трябва да се ориентираш в сметките ми.

— Мила, не знаеш колко навременно е предложението ти! Тъкмо ще мога да потренирам, все пак досега не съм управлявал космическа станция.

Стен ни гледаше унило: — Както гледам, за мен тук няма работа.

— Какво говорите, приятелю! Вие ще ни изчислите дали горивото ще стигне за необходимите маневри. Само изчакайте да вляза в командната директория на станцията!

Следващите десетина минути минаха в напрегната тишина, докато Стен не се обади: — Според мен горивото ще стигне и ще остане — и след малко: — Знаех, че Краут е подлец, но не вярвах, че може да го покаже така брутално…

— Е, сега вече знаете всичко, на каквото е способен. Не се отпускайте още, ще ми трябвате и за режима на двигателите.

— Не ми говорете за шефа, че ще му извия врата — изръмжа Акико. — Пит, изпращам ти координатите на срещата.

Подсвирнах, макар и да си знаех, че ще трябва да изнесем станцията поне на деветдесет градуса западно от сегашното й положение — почти над Южна Америка, и повиках Стен да ми помогне за съставяне на параметричните уравнения. Като ги пуснахме за решаване и вероятностен тест, той се върна на другия компютър. Не повярвах на ушите си, когато след малко го чух да казва „Лоша работа!“

Двамата с Акико го погледнахме — имаше отчаян вид.

— Двигателите не ще издържат натоварването — поясни той. — Камерите им ще прегорят още на половината път…

До удара оставаха осемдесет и девет минути и сега Сънпоулз вече наистина изглеждаше обречен.

— Сега какво ще правим? — Акико не изглеждаше отчаяна.

— Вие правете каквото искате, а аз ще се обадя на адвоката си, защото Джонти сигурно ще се опита да ме натопи.

— Не може да бъде да няма решение — упорстваше тя. — Пит, не се отпускай, моля те, ще намериш…

…Само че изхода го намери тя. Насред думите се удари по челото и викна: — Ами да! Кой е казал, че станцията трябва да пресрещне заряда на стационарна орбита? Едновременно ще я местим на запад и ще я снижаваме, така дори ще стане по-бързо и с по-малък разход на гориво!

Както всички гениални хрумвания, и това бе съвсем просто. Станах и нежно я целунах по врата.

— Ей-сега ще преизчисля орбитите, за не повече от три минути! Пит, не се разсейвай, защото работата ти ще е по-сложна, отколкото очакваше.

Озарението изглежда е заразително, защото в същия момент и Стен роди гениална идея: — А защо да местим цялата станция? На нас ни трябва централният корпус с двигателите, всичко друго — приемни улеи, жилищни модули, трансформатори, цялата периферия можем да откачим…

Две минути и петдесет и три секунди по-късно задействах двигателите на станцията и я поведох към по-ниска орбита, следвайки указанията на Акико. В началото ускорението бе твърде малко, но с откачването на всеки ненужен модул тя рязко дръпваше. Стен веднага съобщаваше с колко е намаляла масата й и докато Акико успяваше да пресметне необходимите корекции, а аз — да приведа работата на двигателите в съответствие с нейните данни, се отделяше поредният модул и всичко почваше отначало. Тази луда надпревара продължи, докато откачихме последните модули. Тогава проверихме какво сме постигнали — не беше най-лошото. Главните двигатели още се държаха и осакатената станция, на височина малко над двайсет хиляди километра, се движеше към срещата със заряда достатъчно точно. Ни в клин, ни в ръкав си помислих, че Стен кокетира, като постоянно твърди, че не разбира от компютри — справяше се превъзходно. И изненадан видях Акико да си хапе устните и отново да сяда пред компютъра.

— Какво има пък сега?

— Боя се, че в тази суматоха може да съм пропуснала нещо…

До удара оставаха двайсет и една минути.

— Да, така е. Не съм отчела магнитното поле на Слънцето, то може да отклони траекторията със сто метра, ако не и повече. Но дори и да се бях сетила, влиянието му зависи от сумарния заряд на йонния пакет, а той ни е известен много приблизително. Значи, край…

Сега беше мой ред да я ободрявам.

— Не отпускай ръце, мила, трябва да измислим нещо.

— И да измислим, зарядът вече е много близо. Май не ни остава нищо друго, освен да се качим на совалката и да гледаме как ще се забие в атмосферата, ще видим йонизираната му следа…

Тези й думи ме подсетиха, че ако имахме радиотелескоп, можехме да проследим точната траектория на заряда по смущенията, които той предизвиква във фоновото излъчване. Всъщност станцията за космическа връзка можеше да замести радиотелескопа, но тук вече бе вечер, нямахме видимост. Мислите ми безпорядъчно скачаха — защо чак сега се сещам за радиотелескопа… зарядът приближава… Сънпоулз в пламъци… антената е в сянка… какво толкова е радиотелескопът, обикновен радар…

Радар?!?

— Стен, зарядът ще се хване ли от радар?

— При тази плътност би трябвало да даде отражение.

— А ние изхвърлихме ли противометеоритния радар от станцията?

— Не, той е лек, една решетеста антенна черупка над блока на йонните ускорители.

— Акико, помогни ми да го открия на контролното табло, това е последният ни шанс!

Безценната ми приятелка веднага забрави за отчаянието и щом намерихме радара, ме отстрани от компютъра, а пръстите й така заиграха по клавиатурата, че се превърнаха в мъгляво облаче.

— Имам го! — викна тя. — Пит, дай ми корекция на Доплеровия ефект за релативистко сумиране на скоростите… не, няма време за компютър, стига ми приблизителна оценка, скоростта на заряда е седем осми це, сметни поправката на ум, ти можеш!

Не съм сигурен дали пресметнах нещо или казах някакви числа напосоки.

— Така… разминаването не изглежда голямо, дано се справя. Къде са проклетите двигатели?

Добре поне, че управлението им беше елементарно и тя го схвана за броени секунди.

— Значи първо ни трябва нула, нула три же на север… може би още няколко хилядни отгоре… сега минус една стотна по оста… и малко надолу… не сумтете зад гърба ми, пречите…

Двамата със Стен отстъпихме назад и като омагьосани я гледахме как продължава да мърмори заклинанията си — защото ако това бяха изчисления, само магия би ги направила точни. До удара оставаше по-малко от минута.

— Това е… — Акико удари за последен път ентера и се облегна. — Остава ни само да гледаме… сеир, така ли беше, Пит? Знаеш ли, бих искала сега да сме някъде в Западна Сахара, например, или още по-добре на борда на някоя яхта край островите Кабо Верде, и да няма нито облаче на небето… Кажи нещо де, защо мълчиш?!? — изкрещя тя.

Екранът пред нея изведнъж примигна и се появи съобщение „връзката прекъсната“.

— Нима успяхме? — тихо попита Акико, обърна се и се разсмя: — Ама че глупав вид имате. И целите сте потънали в пот, горкичките… А вие какво стоите, поздравявайте ни!

Обърнах се да видя на кого говори. Пред летящата време стояха Лио, Уонда и Сонджи.

— Цял час ви гледаме — пристъпи напред Лио. — Бяхте наистина невероятни! Страхотно се справихте!

— Имаме още малко работа — отвърна за всички ни Стен. — Трябва да уведомим Агенцията за противометеоритна защита, защото модулите от станцията падат неконтролирано, а са големи и няма да изгорят в атмосферата…

На тоя швед чувството за отговорност определено му беше в повече.

Следващите няколко минути прекарахме в блажено безделие, което бе прекъснато от видимо притеснения Лио: — Професор Роха, става нещо странно. Издадена е международна заповед за арестуването ви. Прокурорът на кенийската Източна провинция е повдигнал срещу вас обвинение за предизвикване на безредици чрез лъжливо предупреждение за природно бедствие.

Не повярвах на ушите си.

— Кой знае какви ги е забъркал Джонти! Не, нямам сили отново да се занимавам с него. Стен, бъдете така добър да разберете какво става там.

Въпреки че знаеше истината, Краут — сетих се защо! — бе обявил тревогата заради „опасност от падане на голям метеорит“. Само че в Сънпоулз не живееха глупаци и то се знае, някой веднага се беше обадил в Агенцията за противометеоритна защита да разбере защо станциите й не са засекли и ликвидирали опасността навреме. Скандалът за нула време бе стигнал чак до ООН, и което бе още по-лошо, покрай издирването на хората, излезли навън за уикенда, беше тръгнала мълва за предстоящо катастрофално бедствие, и като следствие цялата провинция била обзета от паника. Властите поискали обяснение от Джонти и копелето се отдумало с мен: „Аз само предадох онова, което ми съобщи професор Питър Роха!“

Излишно е да казвам, че Акико побесня, а Стен не намираше думи да изрази отвращението си.

— И какво, Лио, ще ме арестуваш ли?

— Забравихте ли, че тук съм само като частно лице? Но като напуснем тибетското въздушно пространство, ще бъда длъжен да направя това.

— И защо не? Такъв процес ще му спретна на тоя мръсник…

Акико и Стен също като мен пламнаха от желание за публична разправа с Джонти, но Лио сподели, че за него това би създало проблеми. Щеше да се наложи да дава показания под клетва, значи би трябвало да съобщи и за Глобантер.

— Може би трябва да поискате закрит процес? — предложи той.

— Но тогава къде отива публичността — възропта Акико. — Толкова ли не можете да премълчите някои неща, когато давате показания пред съда?

Лио се възмути, че му предлагат да лъжесвидетелства.

— Нека се допитаме до незаинтересован човек — предложих аз и се обърнах към Сонджи, който през цялото време бе останал безмълвен. — Вие какво ще ни посъветвате, уважаеми?

— Не мога да ви съветвам, защото вие живеете с различни от моите мисли. Самият аз бих постъпил според това, как виждам истината. Впрочем, почитаемата госпожица предложи почти същото, но не се изрази по най-добрия начин, мислите й… се катерят една върху друга.

Отговорът му беше забележителен пример за разликата между източния и западния начин на мислене, но с нищо не можеше да ни помогне. Трябваше сам да взема решението.

— Лио, не мога да искам от теб да поставиш под въпрос мисията на живота си. Нека излитаме, а аз ти обещавам, че процес няма да има.

Предложението ми предизвика бурните възражения на Акико и Стен.

— Освен това трябва да ви съобщя, че Просветленият настоява да се види с всички вас, преди да напуснете страната ни — намеси се тибетецът.

— Значи първо отиваме в Лхаса. Тъкмо по пътя ще измисля какво да направим — обърнах се към приятелите си. — Но позорът няма да му се размине, и на вас обещавам.

Совалката се спусна на малък площад пред двореца на Далай лама. Вътре обаче обстановката не беше екзотична, влязохме в обширен семпло обзаведен кабинет, който повече би подхождал на писател или учител, отколкото на държавен глава.

— Не съм чувал за това ваше изкуство… как го нарекохте? — каза Стен, когато се разположихме в креслата.

Камлон — отвърна Сонджи, — то не е тибетско. Нашите предци са събирали мъдростта на всички древни народи. Камлон се е практикувал далеч на север оттук, по склоновете на Алтай.

— Това не са ли изконните уйгурски земи? — попита Лио.

— Да — отвърна тибетецът — открили са го техните предци, но уйгурите отдавна са го забравили. Тофик хан се хвалеше, че го владее, но аз никога не съм му вярвал.

— Правилно, иначе нямаше да му трябва нито хипназер, нито серум на истината — вметнах аз.

Тибетецът се извини, че имал нещо да свърши преди аудиенцията, и ни остави сами.

— Още малко и ще повярвам на всички легенди за страната Шангри-Ла и за Шамбалата, онази съкровищница на скритото знание — обади се Акико.

— В света все още се случват необясними неща — замислено й отвърна шведът.

Влязоха Сонджи и малко по-висок от него мъж с обичайната оранжева тога. Впечатли ме ритуалът, с който върховният управител на Тибет поздрави стария си приятел Стен Адолф Густафсон. Поднесоха ни чай и докато го пиехме, Далай лама в кратко слово укори себе си, че е допуснал един от неговите най-приближени ученици да се отклони от „осемкратния път“, и ни поднесе „смирена благодарност“ за всичко, което сме направили. С това официалната церемония явно бе изчерпана и Лио реши, че може да мине към деловите разговори.

— Ваше Просветление, имах достатъчно възможности да се убедя, че Тангчен Доржон е твърде опасна личност. Въпреки че съм тук неофициално, аз съм длъжен да уведомя и Интерпол, и моето правителство за станалото и се надявам да ме уверите, че ще бъдат взети необходимите мерки срещу евентуални негови бъдещи злоумишлени действия.

— Още днес ще съобщя официално, че Тангчен Доржон ще бъде съден за убийството на Тофик хан.

— А за опита му да нападне Сънпоулз, Пекин и Ню Йорк?

— Вярвам вашите ръководители да се съгласят, че за нас не е желателно да разгласяваме покушение срещу столицата на съседна велика държава, предприето от член на нашето правителство.

За Лио това прозвуча като небесна музика, той ентусиазирано потвърди и продължи: — А уместно ли е да попитам каква присъда ще получи Тангчен?

— Не мога да предрешавам действията на съда. Тангчен е духовно лице и минималната присъда за случай като неговия е двадесет години заточение в манастира, който съдът ще определи.

— Моля да не приемате думите ми като израз на съмнение или неверие във вашата наказателна система, но неговите способности…

Далай лама изчака и като се убеди, че Лио не възнамерява да довърши изречението, отвърна, като кимна към Сонджи:

— Моят …60 ще „излекува“ Тангчен от тези, както ги нарекохте, способности.

— И последно… ще ми разрешите ли още веднъж да посетя базата на Тангчен, за да довърша работата си?

— За съжаление, не е възможно. Преди малко ми съобщиха, че съгласно моите нареждания, базата е унищожена.

Лио видимо се разтревожи.

— Но… Ваше Просветление, в компютрите му сигурно имаше сведения за неговата организация…

Далай лама леко се усмихна: — Аз също бих искал да знам в какво се е забъркал моят безпътен ученик. Всички компютри ще бъдат доставени тук и вие винаги ще бъдете добре дошъл да се запознаете със съдържанието им.

С това аудиенцията приключи и тръгнахме към летището. Още по пътя нататък обясних какво съм намислил. Лио подсвирна: — Ама и вие, професоре…

Двата часа полет до Кения бяха достатъчни, за да свършим всичко. Както и предполагах, след цялата паника в Сънпоулз малцината дежурни се бяха вторачили в орбиталните обекти и никой не обърна внимание как Акико влезе за известно време в системата. Лио беше възхитен, че спокойно ще може да ограничи рапорта си пред интерполските шефове с нападението срещу ръководителя на археологическите разкопки и неговите приятели и с преследването на нападателя до Тибет, където той на свой ред бил убит от местен престъпник, а всичко останало да докладва само в Глобантер.

Когато Акико свърши, седна до мен на дивана в салона, облегна се на рамото ми и ми пошепна на ухо: — От толкова време сме заедно и ти никога не ми беше казвал „мила“, а одеве го направи.

— Така ли?

— Да, и то не веднъж, а два пъти.

— Значи е било крайно време, мила.

— Знаеш ли, когато сутринта пътувахме към разкопките, реших, че трябва да имам дете от теб.

Погалих я по косата.

— Тази нощ едва ли, но следващата ти обещавам да поработя усърдно по въпроса.

Този безумен Великден завърши чак след полунощ в Ембу, където прекарах нощта в полицейското управление на провинцията. Посрещнаха ме едва ли не със страхопочитание и ме вкараха в килия, която се отличаваше от хотелска стая само по липсата на прозорец. На сутринта получих съвсем прилична закуска, след която имах време да проиграя мислено онова, което очаквах да стане.

Животът отдавна ме беше убедил, че когато си възпрепятстван да изправиш истината срещу една нагла лъжа, ти трябва рафинирана измама. Можех сравнително лесно да я подготвя благодарение на обстоятелството, че двамата дежурни на станцията още предната вечер бяха слезли на Земята да празнуват. Планът за защитата ми бе съобразен със слабите места на самия Джонти, първо — с паническия му страх да не се разбере, че в ръководения от него екип са се внедрили терористи (затова и беше излъгал защо е вдигнал тревогата), и второ — с патологичната му потайност, заради която всички сериозни неща вършеше сам. А разкриването на истината не му изнасяше и по друга причина, щеше да стане ясно, че е разхайтил сигуристите.

Разбира се, планът ми също имаше слаби места — например, Джонти да беше запаметил разговорите ни или да беше довел и други свидетели, но тогава трябваше да каже истината, а както го познавах, бях сигурен, че това е последното, което ще направи.

Точно в десет с високо вдигнати оковани ръце приветствах журналистите, обсадили сградата на следствието, и бях въведен в залата. Първо прокурорът прочете обвинението, после съдия-следователят призова свидетеля му (с облекчение разбрах, че е само един). Джонти влезе и, без да поглежда към мен, си изпя песента като по ноти, но при разпита не можа да си спомни точно часа на разговора ни, първо каза „Около пет“, после „Не, беше малко след четири“. Това очевидно не направи добро впечатление на съдията, който веднага поиска да дам уточняващи показания. Спокойно и безстрастно разказах как в 15:57 местно време съм го уведомил, че удар на малък метеорит е повредил системата за управление на станцията и тя почнала да пада безконтролно, поради което било необходимо да се предупредят съответните служби. Видях как Джонти втрещено зяпна (това беше най-рисковият момент, защото той можеше да се позове на съществуването на автономна противометеоритна защита на станцията) и изстрелях психологическия си снаряд — с леко снизходителна усмивка допуснах, че д-р Краут изглежда не ме е разбрал правилно…

Съвсем точно бях предвидил реакцията му. Джонти не ме изчака да довърша и изкрещя: „Не е вярно, станцията почна да пада по-късно, след втория ни разговор!“, с което си докара мъмрене от съдията, а прокурорът учудено вдигна вежди. В никакъв случай не исках да се разнищва повече темата какво сме си говорили (тук интересите ни с Джонти съвпадаха), затова категорично настоях да се изискат разпечатки от компютрите за контрол върху орбитата на станцията в съответния период. Съдията обяви прекъсване докато се получат разпечатките, а Джонти изглежда усети накъде отиват нещата, поиска разговор насаме с мен — и получи отказ, естествено. Тогава прокурорът го подхвана, Краут взе нещо да мънка, а обвинителят го слушаше с все по-недоумяваща физиономия, но не разбрах как свърши разговора, защото ме изведоха.

Половин час по-късно предварителното гледане бе подновено. С леко озадачен вид съдията изчете разпечатките, които показваха, че девет минути преди да се обадя на Джонти, от станцията дошъл сигнал за повреда в системата за управление и тя почти веднага излязла от контрол. Краут опита да се овладее и да оспори версията ми, но призованите от мен Стен и Лио категорично потвърдиха думите ми61. От този момент нататък Джонти вече бе загубен. Последният му опит да се защити бе твърдението, че нямало как да разбера за аварията на станцията, след като не съм бил на работа. Тогава на сцената излезе Акико и с таблета си демонстрира, че където и да се намира, по всяко време на денонощието държи връзка с работното си място. Когато тя каза, че опитът й да се свърже с д-р Краут бил неуспешен заради оставения на пощенска кутия смартфон, а шефът на отдела за сигурност бил неоткриваем и затова се е обърнала към мен — нали съм шеф на групата по рисковете, съдията укорително погледна Джонти и поклати глава. Тогава оня съвсем си изпусна нервите и се развика с пяна на уста за „проклетите хакерски игрички на тия любовници, на които само глупак можел да повярва“. Съдията го глоби за обида на съда и го довърши окончателно с препоръката да стегне персонала си, като даде за пример „тази добросъвестна сътрудничка“. Видимо облекчен, прокурорът сне обвинението, без да чака съдийското решение, а полицаите незабавно ми свалиха белезниците.

Още преди да се прибере в Сънпоулз, Джонти подаде оставка и въпреки че беше празничен ден, незабавно бе свикан надзорният съвет на проекта. Пред надзорниците трябваше да разкрия истината — иначе нямаше как, но все пак не съвсем цялата, защото представих Лио само като агент на Интерпол. Някои от тях свъсиха вежди, когато разказах как съм фалшифицирал компютърния архив (не обелих и дума за съучастието на Акико), но Джонти вече толкова се беше компрометирал, че в крайна сметка действията ми бяха признати за „неетични, но най-подходящи за случая“.

Още вечерта Сънпоулз имаше нов шеф — Стен Адолф Густафсон. Но не можахме да отбележим назначението му както се полага, защото се обади Лио да съобщи, че в един наводнен полдер северно от Амстердам са открити телата на двама удавници — Франк ван Доорен и местния енорийски свещеник на старокатолиците. За холандската полиция това си остана нещастен случай, но Лио проведе самостоятелно разследване и установи, че в решетката на изповедалнята имало „бръмбар“.

Самата старокатолическа църква нямала нищо общо със „Земята за нас“, единствено Фрайлих бил свързан с групировката на Тангчен, който пуснал на отците мухата за космическата мисия, като им обещал и щедро спонсорство, и пълно техническо сътрудничество. В един момент обаче свещеникът почнал да задава прекалено много въпроси и го елиминирали. Но няколко години по-късно при вентианите все пак замина мисия, като звездолетът носеше името на Франки, с което мечтата му, макар и по особен начин, се сбъдна. А най-пикантната информация, която Лио измъкна от компютрите на Тангчен беше, че бойната станция на оня астероид била построена основно за сметка на „Слънчевите стълбове“, благодарение на неколцина корумпирани чиновници от логистичния департамент на WPSW, които срещу големи комисионни вреждали поръчките на „Земята за нас“ между заявките на строителите…

„Излекуваният“ Тангчен бе заточен доживотно в един от най-затънтените тибетски манастири и останала без главатаря си, сбирщината, нарекла себе си „Земята за нас“ се разпадна на отделни групички, повечето от които Интерпол — по дискретните указания на Глобантер — през следващите години тихомълком неутрализира…

Девет месеца след „безумния Великден“ и Акико напусна Сънпоулз, за да се посвети на дъщеря ни. Но само временно, защото когато нашата Джени поотрасна, майка й се отдаде на своята буйна и на моменти разюздана натура. Все пак, малко преди да навърши четирийсет години, Акико се ожени и докато отглеждаше другите си пет деца, прописа и под добре известен псевдоним стана автор на цяла серия световни бестселъри, всичките на историческа тема. Неотдавна й предложих да опише историята на „Сънпоулз“ и тя ми отвърна, че не би могла, защото „случаят бил свързан с най-интимните й преживявания“. Попитах я какво са тогава ония седемнайсет страници в автобиографията й, а тя само се усмихна — иди я разбери! Както и да е, днес Акико Линг е уважавана матрона и се радва на любовта поне на трийсетина внуци и правнуци, от които шестима са и мои.