Аз съм пратеникът

A.♦ Обирът ♦

Онзи с пистолета не става за нищо. Аз го знам. И той го знае. Цялата банка го знае. Дори Марвин, най-добрият ми приятел, го знае, а той е още по-зле и от човека с пищова.

Най-лошото в цялата работа е, че колата на Марв е отвън на паркинга, в зоната с петнайсетминутен престой. Всички лежим с лице към пода, а след няколко минути времето за паркиране изтича.

- Тоя тип не е зле да побърза - промърморвам.

- Абсолютно! - прошепва Марв в отговор. - Това е пълно безобразие!

Гласът му се надига от дълбините на пода.

- Ще ми друснат някоя глоба заради това тъпо копеле! Не мога да си позволя още една глоба, Ед.

- Поне колата да си струваше.

- Какво?

Марв ме поглежда и усещам как се стяга. Засегнат е. Марв не понася някой да злослови по адрес на колата му. Той повтаря въпроса си:

- Какво каза, Ед?

- Казах, че не си струва глобата, Марв - прошепвам.

- Виж какво - заявява той. - Много неща мога да приема, Ед, но това...

Премълчавам си. Честно казано, тръгне ли Марв да говори за колата си, на човек може да му прилошее. Като някакво дете е, а все пак направи двайсет наскоро.

Той продължава в същия дух, докато не се виждам принуден да го прекъсна.

- Марв - казвам възможно най-тихо, - тази кола си е жив резил. Няма дори ръчна спирачка - подпрял си й задните гуми с две тухли. Даже невинаги си даваш труд да я заключваш. Може би се надяваш някой да я отмъкне и да й прибереш застраховката.

- Тя не е застрахована.

- Виждаш ли!

- От застрахователната компания казаха, че не си струвало.

- Разбирам ги.

Онзи с пистолета се обръща и изкрещява:

- Кой приказва там?

На Марв не му пука. Настъпил съм го по мазола.

- Ама не се оплакваш, като те карам на работа, нали? Жалко парвеню!

- Парвеню? Това пък какво е?

- Казах да млъкнете! - отново изкрещява онзи с патлака.

- Тогава побързай! - изревава Марв. Определено не е на кеф.

Лежи по очи на пода в банката.

А банката в този момент я ограбват.

Ненормално горещо е за пролетно време.

Климатикът не работи.

И са оскърбили колата му.

Търпението на горкия Марв е пред изчерпване. Или способността му да разсъждава. Наречете го както искате - факт е, че още малко, и ще му падне пердето.

Гледаме се кръвнишки, проснати на захабения, прашен син килим на банката. Приятелят ни Ричи е до лего-масичката, по-точно наполовина под нея, сред блокчетата, които се пръснаха на пода, когато онзи с пистолета влетя разтреперан в залата с крясъци и викове. Одри е точно зад мен. Ходилото й е върху крака ми, който вече е изтръпнал .

Пистолетът на онзи е насочен към носа на нещастното момиче на гишето. На баджа на ревера й пише "Миша". Горката Миша. Тя се тресе почти колкото онзи с пистолета, докато чака някакъв пъпчив двадесет и девет годишен тип с вратовръзка и мокри петна под мишниците да напълни торбата с пари.

- Не е зле тоя тип да побърза - казва Марв.

- Това вече го казах - напомням му.

- И какво от това? Аз не мога ли да го кажа?

- Махни си крака от мен - казвам на Одри.

- Какво? - отговаря ми тя.

- Казах да си разкараш копитото от мен. Кракът ми изтръпна.

Тя се отдръпва неохотно.

- Благодаря.

Онзи с пистолета се обръща и за последно изкрещява:

- Кое копеле приказва там?

Трябва да ви кажа, че Марв никак не е лесен. Умира да препира. Понякога е ужасно неприятен. Той е от онези приятели, с които вечно се караш, особено когато стане дума за скапания му "Фалкон". А когато е в настроение, е пълен инфантил.

Сега той подмята закачливо:

- Ед Кенеди, господине! Ед приказва.

- Много благодаря! - изръмжавам.

(Ед Кенеди е пълното ми име. На деветнайсет съм и карам такси, без да съм навършил допустимата възраст. Аз съм типичен младеж от най-отдалечените покрайнини на големия град - какво да говорим за перспективи и възможности... Но като оставим това настрана, чета повече книги, отколкото е редно, и определено не съм бог в секса и плащането на данъци. Драго ми е да се запознаем.)

- Млъкни тогава, Ед! - изревава онзи с патлака. Марв се подсмихва. - Че ще дойда и ще те гръмна в задника!

Все едно отново сме в училище и садистът математик реве команди от катедрата, макар че хич не му пука за нищо и само чака звънеца, за да се прибере вкъщи, да пие бира и да се гои пред телевизора.

Поглеждам към Марв. Изпитвам желание да го убия.

- Все едно не си на двайсет, дявол да го вземе! Какво искаш, да ни изтрепят ли?

- Млъквай, Ед! - Този път гласът на онзи с оръжието е по-силен.

Прошепвам още по-тихо:

- Ако ме застреля, ти ще си виновен! Знаеш го, нали?

- Казах да млъкнеш, Ед!

- Това е само една хубава шега, нали, Марв?

- Точно така! - Онзи с пистолета забравя за жената на гишето и тръгва към нас побеснял. Ние вдигаме поглед към него.

Марв.

Одри.

Аз.

И всички останали нещастници, проснати на пода като нас.

Дулото на пистолета се опира между веждите ми. Носът ме засърбява, но не го почесвам.

Онзи с пистолета мести поглед от мен към Марв и обратно. През чорапа на физиономията му виждам рижите му бакенбарди и белезите от акне. Очите му са малки,

затова пък ушите са големи. Вероятно ограбва банката, за да отмъсти на света, че печели местния конкурс за грозота трета година поред.

- Та кой от вас е Ед?

- Той - казвам и соча Марв.

- А, не! - възразява Марв и по лицето му чета, че не е толкова уплашен, колкото би трябвало да бъде. Ясно му е, че ако онзи с пищова е мъж на място, досега и двамата да сме мъртви. Той вдига поглед към човека с чорапа на главата и казва:

- Я чакай малко. - И се почесва по брадичката. - Виждаш ми се познат.

- Добре де - признавам си. - Аз съм Ед.

Онзи обаче е твърде зает да слуша какво има да му каже Марв.

- Марв! - прошепвам настойчиво. - Млъкни!

- Млъкни, Марв! - казва Одри.

- Млъквай, Марв! - провиква се Ричи от другия край на залата.

- Ти пък кой си? - изкрещява онзи и се обръща да види откъде идва гласът.

- Аз съм Ричи.

- Добре, Ричи, затваряй си устата! Не започвай и ти!

- Нямаш грижа - долита отговорът. - Много благодаря.

Всичките ми приятели са големи тарикати. Не ме питайте защо.

Нещата просто са такива, каквито са.

Във всеки случай онзи с пищова кипва. Имам чувството, че изпуска пара през кожата си, през чорапа на лицето си.

- А, не, писна ми! - изръмжава той, сякаш изригва пламък.

Марв обаче не мирясва.

- Дали не сме били съученици или нещо такова?

- Решил си да умреш, така ли? - нервно изсъсква човекът с пищова.

- Ами всъщност - обяснява Марв - просто искам да ми платиш глобата за паркинга. Колата ми е в зоната с петнайсетминутен престой, а ти ме държиш тук.

- Ще те държа, и още как! - Онзи насочва пистолета към него.

- Не е нужно да си толкова враждебен.

"Господи - мисля си. - Свършено е с Марв. Сега ще го застрелят в гърлото. "

Мъжът поглежда през остъклената врата на банката - явно се опитва да разбере коя е колата на Марв.

- Коя е твоята? - пита той, при това доста любезно.

- Светлосиният "Фалкон".

- Тоя боклук? Не бих се изпикал върху нея, камо ли да плащам глоба!

- Чакай малко! - Марв отново е оскърбен до дъното на душата си. - Щом държиш цялата банка, нищо не ти струва и да ми платиш глобата, не мислиш ли?

Междувременно парите са готови и Миша, нещастното момиче от гишето, го съобщава. Онзи с пищова се обръща и тръгва да ги прибере.

- Побързай, кучко! - изръмжава той, поемайки торбата. Предполагам, че при грабеж е редно да се говори така. Човекът е гледал нужните филми. След малко се връща при нас с парите в ръка.

- Ей, ти! - изкрещява ми. Сега, когато се е добрал до парите, му е дошъл и кураж. И тъкмо се кани да ме халоса с пищова, когато нещо отвън привлича вниманието му.

Той се вглежда през стъклената врата на банката.

По шията му се стича струйка пот.

Дъхът му излиза на пресекулки.

Мислите му се мятат като полудели и...

Той избухва.

- Не!

Полицаите са отвън, но нямат представа какво става в банката. На улицата още не се е разчуло. Те казват на някакъв със златиста "Торана" да не паркира пред хлебарницата на отсрещния тротоар. Колата потегля, полицаите също, а жалкият обирджия остава да стои с торбата пари. Превозът му си е заминал.

В този миг го осенява.

Отново се обръща. Към нас.

- Ей, ти! - казва на Марв. - Дай ми ключовете.

- Какво?

- Чу ме!

- Тази кола е антика!

- Тази кола е бракма, Марв - забивам му ножа аз. - Дай му ключовете или ще те убия със собствените си ръце!

Марв бърка в джоба си и вади ключовете, а на лицето му е изписано възмущение.

- И по-нежно - казва той.

- да го духаш! - отвръща онзи с патлака.

- Хайде малко по-възпитано! - крещи Ричи изпод масичката.

- Я млъквай! - изревава онзи и хуква. Единственият му проблем е, че шансът колата на Марв да запали от първия път е не повече от пет процента.

Той изхвърча през вратата и се насочва към улицата. Спъва се и изпуска пистолета, но решава да не губи време за него. За миг виждам изписаната на лицето му паника, докато се колебае дали да го вземе, или да продължи. Но няма време и продължава да тича.

Всички сме се надигнали и го гледаме как се насочва към колата.

- Гледайте сега! - изсмива се Марв. Тримата с Одри следим с любопитство случващото се. Ричи се присъединява към нас.

Отвън онзи спира и се опитва да отгатне с кой ключ се отваря колата. В този миг всички избухваме в смях.

Най-сетне успява да се качи и се опитва да запали безброй пъти, но напразно. Никакъв отклик.

И тогава...

Никога няма да разбера как ми хрумна, но хуквам навън и по пътя грабвам пистолета. Докато пресичам улицата, погледът ми среща неговия. Той се опитва да се измъкне от колата, но вече е твърде късно.

Аз стоя до прозореца на форда.

С насочен в лицето му пистолет.

Той спира.

И двамата замираме.

Той се опитва да се измъкне и да избяга. Кълна се, нямам представа как съм направил крачка към него и съм стрелял. Чувам звън на строшено стъкло.

- Какво правиш? - отчаяно изкрещява Марв от другата страна на улицата. Светът му се руши. - Това е моята кола!

Чува се вой на сирени.

Онзи се свлича на колене и процежда:

- Какъв съм идиот!

Не мога да не се съглася.

Поглеждам го и за миг ми дожалява за него. Пред мен стои може би най-големият карък на земята. Най-напред ограбва банка, пълна с безнадеждни идиоти - говоря за себе си и за Марв. После транспортът му си заминава. И накрая се добира до друга кола, но това е най-жалката трошка в цялото Южно полукълбо. Наистина малко му съчувствам. Представете си - какво унижение.

Ченгетата го закопчават и го отвеждат, а аз казвам на Марв:

- Видя ли сега? - И повтарям по-настойчиво: - Видя ли? Това само показва колко е скапана тази кола! - Спирам за миг, за да може да го осъзнае. - Ако ставаше за нещо, тоя тип вече да е изчезнал, така ли е?

- Сигурно - признава Марв.

Трудно ми е да кажа дали не съжалява, че онзи не се е измъкнал, само и само да се види, че колата му не е чак такъв боклук.

Улицата и седалките са посипани със стъкла. Опитвам се да разбера кое има по-смачкан вид - прозорецът или физиономията на Марв.

- Слушай - казвам, - извинявай за стъклото.

- Няма нищо - отвръща Марв.

В ръката ми пистолетът е топъл и лепкав като топящ се шоколад.

Идват нови полицаи да ни разпитват.

Откарват ни в управлението и ни питат за обира, какво точно е станало и как съм се добрал до пистолета.

- Просто го изпусна, така ли?

- Нали вече ви казах!

- Слушай, синко - казва ченгето и вдига поглед от книжата си. - Не е нужно да ми се репчиш.

Има бирено коремче и прошарени мустаци. Защо ли толкова много полицаи смятат, че трябва да носят мустаци?

- Да се репча? - повтарям.

- да се репчиш.

Да се репча.

Харесва ми тази дума.

- Извинявайте - казвам. - Той просто го изпусна, докато тичаше, а аз го вдигнах и хукнах да го гоня. Това е всичко. Онзи беше гола вода, съгласен ли сте?

- Абсолютно.

Разпитът продължава още известно време. Единственият път, когато ченгето с биреното коремче показва признаци на раздразнение, е повторното напомняне на Марв, че му се полага обезщетение за колата.

- Онзи син "Фалкон" ли? - пита.

- Точно той.

- Честно да ти кажа, синко, тая кола е абсолютна таратайка. Жив резил.

- Казах ти! - подхвърлям аз.

- Няма дори ръчна спирачка, за бога!

- И какво от това?

- Имаш късмет, че отърваваш глобата. Не си струва.

- Много благодаря.

- Няма защо - усмихва се ченгето.

- И ще ти дам един съвет.

Почти сме на вратата, когато ни става ясно, че полицаят още не е свършил.

- Да? - пита Марв.

- Защо не си купиш нова кола, синко?

Марв отговаря сериозно:

- Имам си причини.

- Какви? Нямаш пари?

- А, пари си имам. Все пак работя! - Той дори успява по някакъв начин да звучи саркастично. - Въпрос на приоритети. - Само човек, който се гордее с колата си, би могъл да се усмихва по този начин. - И освен това си обичам колата.

- Е, така може - отсича ченгето. - Довиждане.

- Какви са пък тези приоритети? - питам Марв от другата страна на вратата.

Той гледа безизразно право пред себе си.

- Млъкни, Ед! Може днес да си герой за всички останали, но за мен си шибаният гадняр, който ми пръсна стъклото.

- Искаш да ти го платя ли?

Той ме удостоява с усмивка.

- Не.

Честно да си кажа, олеква ми. По-скоро бих умрял, отколкото да дам и цент за този "Фалкон".

Когато излизаме от управлението, Одри и Ричи ни чакат, но не са сами. Около тях са се струпали репортери, които тутакси ни нашракаха куп снимки.

- Ето го! - извиква някой и още преди да съм се опомнил, тълпата ме заобикаля и започва да задава въпроси. Аз отговарям според силите си и отново обяснявам какво се е случило. Градът, в който живея, не е толкова малък - имаме си радио, телевизия и вестници и всички тези хора имат да водят предавания и да пишат статии за следващия ден.

Представям си заглавията. "Таксиметров шофьор става герой" би звучало чудесно, но по-вероятно е да бъде нещо от сорта на "Местен безделник свършва полезна работа". Марв има да ми се смее...

След десетина минути тълпата се разпръсва и ние се връщаме на паркинга. На предното стъкло на фалкона под чистачката е пъхнат хубав голям фиш.

- Копелета! - заявява Одри, а Марв го измъква и го чете. Причината да отидем в банката беше Марв да си внесе заплатата. Сега ще трябва с парите да си плати глобата.

Опитваме се да изчистим парчетата стъкло от седалките и се качваме. Марв завърта ключа седем-осем пъти. Колата не пали.

- Чудно! - казва той.

- Типично - отговаря Ричи.

Двамата с Одри не казваме нищо.

Одри сяда зад волана, а останалите бутаме. Закарваме колата до нас, защото е най-близо. Няколко дни по-късно ще получа първото послание. То променя всичко.

2.♦ Въведение към живота ми: сексът трябва да е като математиката ♦

Ще ви кажа няколко думи за живота си. Играя карти няколко вечери в седмицата. Това ни е заниманието.

Играем една игра, която се казва "Злоба" - не е особено трудна и е единствената, която ни харесва на всички и не се караме много.

Първият е Марв, който никога не млъква, опитва се да пуши пура и същевременно да се наслаждава на играта.

Вторият е Ричи, който постоянно мълчи и си мърда смешната татуировка на десния бицепс. През цялото време надига бирената бутилка с дълго гърло и попипва бакенбардите си, които стоят като залепени върху момчешкото му лице.

Третата е Одри. Тя седи срещу мен, без значение къде играем. Има пясъчноруса коса, стройни крака, най-очарователните криви зъби на света и хубави бедра. Гледа много филми и също е таксиметров шофьор.

И накрая съм аз.

Преди да кажа каквото и да било за себе си, трябва да ви съобщя някои факти:

1. На деветнайсет Боб Дилън е имал солиден опит на сцената в Гринич Вилидж, Ню Йорк.

2. Деветнайсетгодишният Салвадор Дали вече е имал няколко шедьовъра като художник и бунтар.

3. На деветнайсет Жана д’Арк е била най-търсената жена на света, след като е направила революция.

Та така, да ви кажа за Ед Кенеди, също на деветнайсет... Точно преди банковия обир направих рекапитулация на живота си.

Таксиметров шофьор - при това бях излъгал за възрастта си, защото трябва да имаш навършени двайсет години. Не е кой знае каква кариера.

Никаква тежест в обществото. Нищо.

Бях разбрал, че светът е пълен с хора, които вървят към величието, докато аз изпълнявах нарежданията на оплешивяващ бизнесмен на име Дерек и в петък вечер гледах да избягвам пияниците, които можеха да повърнат в колата ми или да ми избягат. Всъщност идеята да опитам с таксито беше на Одри. Не й трябваше много време да ме убеди, най-вече защото бях влюбен в нея от години. Никога не бях напускал градчето. Не ходех в университет. Ходех при Одри.

Постоянно си задавах въпроса: "Е, Ед, какво си постигнал за деветнайсет години?" Отговорът беше прост.

Едно голямо нищо.

Бях го споменавал пред няколко души, но всички те ми казваха да си налягам парцалите. Марв ме нарече рядко мрънкало. Одри ми каза, че на деветнайсет още ми е рано за криза на средната възраст. Ричи просто ме изгледа, все едно му говорех на непознат език. А когато го споменах пред майка ми, тя заяви:

- А така, я вземи сега се разреви!

Мама ще ви хареса, повярвайте ми.

Живея в една съборетина заради ниския наем. Малко след като се нанесох, разбрах от брокера, че собственик бил шефът ми. Моят шеф е гордият основател и управител на фирмата за таксиметрови превози, в която работя - "Свободни таксита". Доста съмнителна фирма, меко казано. С Одри нямахме никакъв проблем да ги убедим, че сме достатъчно възрастни и опитни да караме такси. Преправяш някоя и друга цифра в удостоверението за раждане, показваш им някаква шофьорска книжка и си приет. Започнахме работа още същата седмица, защото не им достигаха хора. И никакви препоръки и проверки. Никакви формалности. Не е за вярване колко може да постигне човек с хитрост и измама. Както е казал Расколников: "Кьдето разумът е безсилен, дяволът помага!” Ако не друго, поне мога да претендирам за титлата ”най-млад таксиджия в околността” - шофьор вундеркинд. Това е постижението с обратен знак, което оформя живота ми. Одри е с няколко месеца по-голяма от мен.

Съборетината, която обитавам, е близо до града, но тъй като не ми разрешават да се прибирам с таксито, до работата ми е доста път пеша. Освен ако Марв не ме закара. Причината да нямам собствена кола е, че возя хората насам-натам по цял ден и цяла нощ. Последното нещо, което ми се иска да правя в свободното си време, е да карам.

Градчето, в което живеем всички, е съвсем обикновено. Намира се оттатък последните квартали на столицата и има хубави и недотам хубави части. Сигурно няма да се изненадате, като ви кажа, че аз произхождам от недотам хубавите части. Цялото ми семейство е израснало в най-северния район, което е нещо като наша мръсна тайна. Там бъка от бременни тийнейджърки, празноглави безработни бащи и майки като моята, които пушат, пият и излизат пред хората с ботуши от овча кожа Щ Къщата, в която израснах, беше абсолютна дупка, но аз останах там, докато брат ми Томи завърши училище и отиде да учи в университета. Понякога си давам сметка, че и аз бих могъл да направя същото, но ме мързеше да уча. Четях книги, вместо да уча математика и всичко останало. Можех да взема някакъв занаят, но тук не приемат чираци, особено такива като мен. Заради мързела, за който вече споменах, училището не ми вървеше, като изключим английския благодарение на четенето. И тъй като баща ми пропиваше всичките ни пари, след училище направо започнах работа. Най-напред в една невзрачна верига за хамбургери, чието име ме е срам да ви кажа. После подреждах папките в една прашна счетоводна кантора, която затвори само седмица след постъпването ми. И накрая -върхът, кулминацията на моята трудова кариера до момента.

Таксито.

Имам си и съквартирант. Казва се Портиер и е на седемнайсет. Той седи пред замрежената външна врата и слънцето изпъстря със светли петна черната му козина. Старите му очи сияят. Той се усмихва. Казва се Портиер, защото от съвсем ранна възраст обича да седи до външната врата. Правеше го ♥ дома, прави го и сега в моята съборетина. Обича да седи там, където е приятно и топло, и не пуска никого да влезе. Не за друго, а защото е много стар и не му се мърда. Той е кръстоска между ротвайлер и немска овчарка и смърди с някаква особена миризма, която нищо не може да изличи. Сигурно затова никой освен приятелите ми картоиграчи не влиза вкъщи. Вонята на кучето удря новодошлия право в носа и дотук. Никой не е толкова луд да остане по-дълго, камо ли да влезе вътре. Аз дори се опитвах да го накарам да използва дезодорант. Втривах го под мишниците му в промишлени количества. Пръсках го от главата до петите, но от това той смърдеше още по-силно. Направо на скандинавски клозет.

Портиер беше на баща ми, но когато старецът умря преди половин година, мама ми го пробута на мен. Беше й писнало да използва за тоалетна мястото точно под простора й.

(”Може да ходи където си иска из двора. Но къде го прави той? - питаше тя и сама си отговаряше: - Точно под скапания простор!”)

Така че, когато се изнесох, го взех със себе си.

В моята съборетина.

При неговата врата.

И той е щастлив.

Аз също.

Той е щастлив, когато слънцето го топли през мрежата. Щастлив е да спи там и да се отдръпва лекичко назад, когато се опитвам вечер да затворя дървената врата. В такива моменти страшно го обичам това куче. Аз така или иначе го обичам. Но как смърди само, господи!

Сигурно скоро ще умре. Очаквам всеки момент това да стане

- все пак е на седемнайсет. Но не мога да си представя отсега как ще го приема. Сигурно ще умре спокойно в съня си и безмълвно ще се отдръпне в себе си. Обикновено си представям как коленича до вратата, хвърлям се върху тялото му и ридая, заровил лице в смрадливата му козина. Чакам го да се събуди, но това не става. Погребвам го. Изнасям го навън и усещам как топлината се сменя със студ, докато хоризонтът бушува и рухва в задния ми двор. Засега обаче той е добре. Виждам го, че диша. Само дето смърди, все едно е умрял.

Имам телевизор, на който му трябва време да загрее, телефон, който почти не звъни, и хладилник, който бръмчи като радио.

Върху телевизора стои снимка на семейството ми отпреди години.

И понеже почти не гледам телевизия, рядко поглеждам и снимката. Никак не е лоша всъщност, макар че е хванала прах. Майка ми, баща ми, двете ми сестри, аз и по-малкият ми брат. Половината от нас се усмихват, другата половина - не. Това ми харесва.

Като говорим за семейството ми, майка ми е от онези жилави жени, дето никой не може да им излезе насреща. А в последно време си е изработила и навика да псува, за което ще ви кажа малко по-нататък.

Както вече казах, баща ми умря преди около половин година. Той беше самотен, свестен, тих впиянчен неудачник. Бих могъл да кажа, че да живееш с майка ми не е лесно и затова се е пропил, но знам, че това не го извинява. Можеш да си измисляш всякакви извинения, без самият ти да им вярваш. Той доставяше мебели. Когато умря, го намериха седнал в един стар фотьойл вътре в камиона. Просто си седял там, мъртъв и умиротворен. Имало още сума ти неща за разтоварване. После разправяха, че се е скатавал. И тогава черният му дроб отказал.

Брат ми Томи се оправи доста добре. Той е с една година по-малък от мен и учи в университета в големия град.

Сестрите ми се казват Лий и Катрин.

Когато Катрин забременя на седемнайсет, плаках. Тогава бях на дванайсет. Скоро след това тя напусна дома ни. Никой не я е гонил. Просто си замина и се омъжи. Това беше голямо събитие по онова време.

Година по-късно, когато си тръгна и Лий, нямаше проблеми. Тя не беше бременна.

Аз съм единственият, който останах тук. Всички останали заминаха за града и живеят там. Томи е най-добре. Кани се да става адвокат. Дано да му потръгне. Сериозно го казвам.

До снимката на телевизора има и още една - на нея сме Одри, Марв, Ричи и аз. Миналата Коледа нагласихме таймера на апарата на Одри - и ето ни четиримата. Марв е с пура, Ричи е полуусмихнат, Одри се смее, а аз държа картите си и се блещя в най-калпавата ръка, която се е падала на някого, откакто свят светува.

Готвя.

Ям.

Пера, но рядко гладя.

Живея в миналото и вярвам, че Синди Крауфорд е най-добрият супермодел на света. Това е животът ми.

Имам тъмна коса, почти мургава кожа и кафяви очи. Мускулите ми са що-годе нормални. Би трябвало да вървя по-изправен, но не го правя. Обичам да стоя с ръце в джобовете. Ботушите ми почти се разпадат, но аз продължавам да ги нося, защото си ги обичам и си ги пазя.

Често ги обувам и излизам. Понякога отивам до реката, която минава през града, или си правя разходка до гробището - да навестя баща ми. Портиер идва с мен, разбира се, стига да е буден.

Най-много обичам да вървя с ръце в джобовете, с Портиер от едната ми страна, и да си представям, че Одри върви от другата.

Винаги виждам нашата групичка в гръб. И никакво сияние, което преминава в мрак. Одри. Портиер. И аз.

Аз държа пръстите на Одри в моите.

Още не съм написал велика песен като Дилън, нито съм започнал първата си сюрреалистична картина, съмнявам се и че бих могъл да направя революция, ако се опитам - защото освен всичко останало, съм си смотано копеле, макар че съм висок и строен. Само дето съм слабак.

Общо взето, май се чувствам най-добре, когато играя карти или когато съм закарал някого и се връщам обратно - да речем, от големия град или някъде още по на север. Прозорецът е свален, вятърът прокарва пръсти в косата ми, а аз се усмихвам на хоризонта.

После влизам в града и се отправям към гаража на "Свободни таксита”.

Понякога мразя звука на затръшващата се врата.

Както вече казах, ужасно обичам Одри.

Одри, която спи с кого ли не, само не и с мен. Тя винаги е казвала, че ме харесва прекалено много, за да го прави с мен, а аз лично никога не съм опитвал да я съблека, за да я видя напълно нова и трепереща пред себе си. Страх ме е. Вече ви казах, че като се стигне до секс, съм жалка работа. Имал съм една-две приятелки, които не ме превъзнасят особено като любовник. Едната ми каза, че съм най-непохватният тип, когото е срещала. Другата се смееше всеки път когато се опитвах да направя нещо. Това не ми помогна особено да се представя добре и не след дълго тя ме напусна.

Лично аз смятам, че сексът трябва да е като математиката. Както е в училище.

На никого не му пука, че е слаб по математика. Някои дори се хвалят с това и разправят: "По разказвателните предмети и английски - иди-дойди, но по математика съм пълен гьон." А другите им отговарят със смях: "И аз съм така. Тия логаритми -нищичко не вдявам!"

Човек би трябвало да може да говори така и за секса. Би трябвало да може гордо да заяви: "Като стане дума за оргазъм, съм пълен гьон. Всичко друго - иди-дойди, но от това нещо и представа си нямам."

Никой обаче не го казва.

Не може.

Особено ако е мъж.

Ние мъжете си мислим, че трябва много да ни бива в тази работа, аз пък ви казвам, че мен никакъв ме няма. Трябва също така да си призная, че и по отношение на целуването има какво да се желае. Едната от приятелките ми се опита да ме научи, но в крайна сметка май се отказа. Подозирам, че с езика нещо не се справям, но какво мога да направя?

Това е просто секс.

Или поне така си казвам.

Свикнал съм да лъжа.

Но да се върнем на Одри - би трябвало да съм поласкан, че не иска дори да ме докосне, защото ме харесва повече от всички други. Звучи съвсем убедително, не е ли така?

Когато е разстроена или потисната, сянката й се появява на прозореца ми. Тя влиза и пием евтина бира или вино, гледаме филм или и трите заедно. Нещо старо и дълго като "Бен Хур" например, което се точи до късно през нощта. Тя е до мен на дивана в бархетната си риза и срязаните дънки, превърнати в шорти, а когато по някое време заспи, аз донасям одеяло и я завивам.

Целувам я по бузата.

Погалвам я по косата.

Замислям се как живее сама също като мен и никога не е имала истинско семейство, само преспива с различни мъже. Тя никога не допуска и намек за любов. Мисля си, че някога е имала семейство, но от онези, в които си раздават шамари. Тук такива с лопата да ги ринеш. Мисля, че ги е обичала, но те само са я наранявали.

Затова не иска да обича.

Никого.

Предполагам, че така се чувства по-добре, и кой ли би я упрекнал? Докато спи на дивана ми, все си мисля за тези неща. Всеки път. Завивам я, лягам си и сънувам. С отворени очи.

3.♦ Асо каро ♦

В местните вестници се появиха няколко статии за обира. В тях се разправя как съм се втурнал след крадеца и съм изтръгнал пистолета от ръцете му. Типично. Знаех си, че ще разкрасят историята.

Седя на кухненската маса и ги преглеждам, а Портиер просто ме гледа както винаги. На него му е все тая дали съм герой. Докато си получава обяда навреме, няма никаква грижа в този живот.

По някое време пристига майка ми и аз й вадя бира. Тя ми казва, че се гордее с мен. По нейно мнение всичките й деца се справят много добре, освен мен, но сега поне има нещо, с което да се гордее, та било то и за ден-два.

Представям си как разказва на познатите си на улицата: "Това е бил синът ми. Казвах ви, че ще стане човек от него."

Естествено пристига и Марв, а след него и Ричи. Дори Одри идва да ме навести с вестник под мишницата.

Навсякъде се споменава двайсетгодишният шофьор на такси Ед Кенеди - така казах на репортерите. Излъжеш ли веднъж, не можеш да спреш. И децата го знаят.

Обърканата ми физиономия се кипри във всички вестници и дори някакъв тип от радиото дойде да ми вземе интервю вкъщи, в хола. Пихме кафе, но без мляко. Той ме хвана тъкмо когато отивах да купя.

Вторник вечер е, когато се прибирам от работа и изваждам пощата от кутията. Освен сметките за ток и газ и още някакви реклами, вътре намирам малък плик. Хвърлям го на масата с всичко останало и го забравям. Името ми е надраскано небрежно и ми става интересно от кого ли може да е. Докато си правя дежурния сандвич с пържола и салата, си казвам, че трябва да отида в хола и да го отворя. И отново забравям.

Когато най-сетне стигам до него, вече е доста късно.

Усещам го.

Усещам, че има нещо.

Нещо, което витае между пръстите ми, докато отварям плика.

Пролет е и нощта е хладна. Потрепервам.

Виждам отражението си в екрана на телевизора и семейната снимка. Портиер похърква. Вятърът отвън като че се приближава. Хладилникът бръмчи.

За миг сякаш всичко застива, за да види как бъркам вътре и вадя стара карта за игра. Асо каро.

Стоя сред слабите отблясъци на светлината в хола и държа картата внимателно, сякаш може да се пречупи или да се смачка в ръката ми. На нея със същия почерк са написани три адреса. Прочитам ги бавно и съсредоточено. Нещо странно и зловещо се плъзва ПО дланите ми, промъква се вътре в мен и ме изпълва, неусетно се вкопчва в мислите ми. Прочитам:

"Едгар Стрийт" 45, полунощ

"Харисън Авеню" 13.18 ч.

"Маседони Стрийт", 05.30 ч.

Повдигам пердето да погледна навън. Нищо.

Минавам покрай Портиер и заставам на верандата.

- Ехо! - виквам.

Пак нищо.

Вятърът се отвръща от мен, сякаш засрамен, че са го хванали да наднича, и аз оставам да стоя там. Сам. Още стискам картата в ръката си. Адресите са ми непознати, или поне не съвсем познати. Знам улиците, но не и самите къщи.

Без съмнение това е най-странното нещо, което ми се е случвало някога.

Кой може да ми е пратил подобно нещо? - питам се. - Какво съм направил, та да получа по пощата стара карта за игра с надраскани на нея адреси?

Връщам се и сядам на кухненската маса. Опитвам се да проумея какво става и кой ми е изпратил по пощата нещо, което може да се окаже част от съдбата ми. Пред погледа ми изникват куп лица.

Дали не е Одри? Марв? Ричи? Мама? Нямам представа.

Нещо у мен ми подсказва да изхвърля картата в кофата за боклук и да забравя за нея. И в същото време се чувствам гузен, че съм могъл дори да си помисля нещо подобно. Хрумва ми, че може пък така да ми е било писано.

Портиер се приближава и подушва картата.

По дяволите! - улавям мисълта му. - Мислех, че може да е нещо за ядене.

Той подушва отново картата, спира за момент и се чуди какво да прави. И както винаги се затътря към вратата, прави половин оборот и си ляга. Намества се удобно в гнездото си от черно-златиста козина. Големите му очи сияят, но зад тях се таи мрак. Лапите му са протегнати пред него на стария захабен килим.

Той ме гледа.

И аз го гледам.

Е? - чета мислите му. - Какво искаш, по дяволите?

Нищо.

Хубаво.

Чудесно.

И с това приключваме.

Но то не променя факта, че продължавам да стискам в ръка асото каро и да се чудя. Обади се на някого, казвам си.

На тази мисъл ме навежда телефонът, който звъни. Може би това е отговорът, който чакам.

Вдигам слушалката и я лепвам на ухото си. Чак ме боли, но слушам прилежно. За късмет е майка ми.

- Ед!

Бих познал този глас, където и да съм. А и тази жена крещи с все сила в слушалката. И това е всеки път.

- Да, здрасти, мамо.

- Не ме "мамосвай", малко копеле! - Страхотно. - да си забравил нещо за днес? Замислям се и се мъча да се сетя. Нямам никакъв спомен. Не мога да мисля за нищо.

Виждам единствено картата, която въртя в ръка.

- Не се сещам.

- Напълно в твой стил!

Усещам, че е бясна. Или в най-добрия случай сърдита.

- Трябваше да докараш масичката ми за кафе от "Кей Джи", Ед! - Тя като че ли изплюва думите в слушалката. Усещам ухото си мокро. - Голям си педераст!

Прекрасна е, какво ще кажете?

Както вече намекнах, майка ми има навика да псува. Прави го всеки божи ден, от сутрин до вечер, независимо дали е щастлива, тъжна, отегчена или нещо друго. Естествено обвинява за това мен и брат ми Томи. Казва, че като деца сме псували безобразно, докато сме играели футбол в задния двор.

- Накрая вдигнах ръце - твърди тя. - И реших - като не мога да ви отуча, ще правя като вас.

Ако успея да поговоря с нея, без нито веднъж да ме нарече чекиджия или педераст, значи съм удържал победа. Най-лошото от всичко е начинът, по който натъртва думите, докато ругае. Като ме нарече така, сякаш се изхрачва отгоре ми.

Прави го и сега, въпреки че не я слушам. Опитвам се да се концентрирам.

- И какво ще правя утре сутрин, когато госпожа Фокнър дойде на чай, Ед? Ще й кажа да си сложи чашата на пода, така ли?

- Оправдай се с мен, мамо.

- Ще те накисна, и още как! - изревава тя. - Ще й кажа, че онова тъпо копеле Ед е забравил да ми докара масичката за кафе!

Онова тъпо копеле Ед.

Мразя да ме нарича така.

- Не се ядосвай, мамо.

Тя продължава да се вихри още известно време, но аз отново съм насочил вниманието си към асото каро. То блести в ръката ми. Докосвам го. Усмихвам му се.

Тази карта като че излъчва някакво сияние, тя е предназначена за мен. Не за тъпото копеле Ед, а за мен - истинския Ед Кенеди. На бъдещия Ед Кенеди, който не кара такси и не е безнадежден случай.

Какво да правя с него?

Кой ще бъда?

- Ед!

Никакъв отговор.

Още мисля.

- Ед! - реве майка ми.

Сепвам се и се връщам към действителността.

- Чуваш ли ме?

- Да, да... разбира се.

"Едгар Стрийт" 45... "Харисън Авеню” 13... "Маседони Стрийт” 6...

- Извинявай, мамо - казвам. - Просто ми е изхвърчало от ума. Днес имах много клиенти. Страшно много работа в града. Ще я взема утре, става ли?

- Сигурен ли си?

- Сигурен съм.

- Нали няма да забравиш?

- Няма.

- Хубаво. Чао тогава.

- Чакай, чакай! - виквам припряно след нея и тя откликва.

- Какво?

Не ми е лесно, но трябва да я попитам. За картата. Решил съм да питам всички, за които подозирам, че може да са ми я пратили. Тогава защо да не започна с майка ми.

- Да, какво? - повтаря тя малко по-силно.

Изричам го, макар че думите ми излизат с труд, сякаш напират да се върнат обратно.

- Да си ми пращала днес нещо по пощата?

- Какво например?

Запъвам се.

- Ами, нещо малко...

- Какво, Ед? Слушай, нямам време за глупости!

Трябва да го кажа.

- Карта за игра. Асо каро.

Майка ми от другата страна мълчи. Мисли.

- Е? - питам.

- Какво "е"?

- Ти ли ми я прати?

Усещам, че започва да й писва. Чувството почти ме сграбчва през слушалката и ме разтърсва.

- Естествено, че не съм! - Тя сякаш ми отмъщава за нещо. - За какъв дявол ще ти пращам карта за игра по пощата? По-скоро бих ти пратила напомняне - гласът й отново преминава в рев - да ми докараш проклетата масичка!

- Добре, добре...

Защо ли още съм толкова спокоен?

Дали не е заради картата?

Не знам.

И все пак знам. Аз винаги съм такъв. Сърцераздирателно спокоен, за свое собствено добро. Би трябвало просто да кажа на дъртата крава да млъкне, но никога не съм го правил, няма и да го направя. В крайна сметка, тя не може да има такива отношения с никое от другите си деца. Единствено с мен. Тя им целува краката всеки път когато дойдат да я видят (а това не се случва често), след което те отново си заминават. Аз поне винаги съм й под ръка, на поста си.

- Добре, мамо - казвам, - просто исках да се убедя, че не си ти. Това е. Просто ми се стори доста странно...

- Ед! - прекъсва ме тя и улавям в гласа й смъртно отегчение.

- Какво?

- Върви на майната си!

- Добре. Доскоро.

- Да, да.

Затваряме.

Скапаната масичка!

Знаех си, че съм забравил нещо, докато се прибирах от гаража. Утре старата госпожа Фокнър ще иде при майка ми с желанието да си поговорят за геройството ми в банката преди няколко дни. И какво ще чуе? Че съм забравил да закарам масичката за кафе. Не ми е съвсем ясно как ще я вкарам в таксито, но си налагам да не мисля повече за това. Няма смисъл. Сега важното е да разбера каква е тази карта и откъде идва.

Трябва да е някой, когото познавам.

Това е сигурно.

Някой, който знае, че постоянно играя карти. С други думи, Марв, Одри или Ричи.

Изключваме Марв. Определено. Няма как да е той. Откъде у него толкова въображение?

Тогава Ричи. Нещо не ми се вярва. Просто не е такъв човек.

Одри.

Казвам си, че най-вероятно е Одри, но знам ли. Вътрешният глас ми подсказва, че не е никой от тях.

Понякога играем карти на верандата у нас или у някой от останалите. Стотици хора може да са минали и да са ни видели. Понякога, като се скараме, хората се смеят и ни подвикват - питат кой там лъже, кой печели, кой се оплаква.

Така че може да е всеки.

Тази нощ не заспивам. Само мисля.

На сутринта ставам по-рано от обичайното и обикалям града с Портиер и карта в ръка, за да открия къщите. Тази на „Едгар Стрийт“ е истинска съборетина, най-крайната на уличката. Къщата на „Харисън“ е стара, но поддържана. В предния двор има розова леха, макар тревата да е жълта и повехнала. „Маседони Стрийт“ е във високата част на града, на хълма. Кварталът на богатите. Къщата е двуетажна. Към нея води стръмна автомобилна алея.

Тръгвам за работа и още мисля за това.

Вечерта, след като закарвам масичката на мама, отивам у Ричи и играем карти. Казвам им. Наведнъж.

- У теб ли е? - пита Одри. Клатя отрицателно глава.

Преди да си легна, я бях сложил в най-горното чекмедже на шкафа в спалнята. Нищо не я докосва. Прашинка не може да падне върху нея. Чекмеджето е празно, ако не се смята тази карта.

- Не е никой от вас, нали? - питам. Решил съм да не го увъртам.

- Аз? - пита Марв. - Всички знаят, че нямам достатъчно акъл за такова нещо. - Той свива рамене. - Пък и не бих се хабил за някой като теб, Ед.

Той ако не се заяде, няма кой.

- Точно така - потвърждава Ричи. - Марв е прекалено тъп за такова нещо.

И след това изявление млъква.

Всички го гледаме.

- Какво? - пита той.

- Ти ли беше, Ричи? - пита Одри.

Ричи сочи Марв с палец.

-Той е прекалено тъп, а аз съм прекалено мързелив. - Той разперва ръце. -Погледнете ме, мен ме храни бюрото по труда. По цял ден вися в пункта за залагания. И още живея с нашите... ;

И да допълня, че Ричи дори не се казва Ричи, а Дейв Санчес.

Казваме му Ричи, защото има на дясната ръка татуировка на Джими Хендрикс, но всички смятат, че повече прилича на Ричард Прайър^²

Та оттук е това Ричи. Всички му разправят на майтап, че трябва да си татуира Джийн Уайлдър^ на другата ръка, и комплектът ще е пълен. Ако е имало някога смешен тандем, това са те двамата. Кой може да каже нещо срещу филми като „Луда бъркотия“ и „Един не чул, друг не видял“?

Никой.

Само ако го срещнете, не му споменавайте за Джийн Уайлдър.

Повярвайте ми, това е единственото, което може да го вбеси. Той излиза от кожата си, особено когато е пиян.

Ричи има мургава кожа и бакенбарди. Косата му е къдрава, с неопределен тъмен цвят, а очите му са черни, но дружелюбни. Той не казва на хората какво да правят и очаква същото от тях. Ходи с едни и същи избелели джинси и не ги сваля, освен ако няма няколко чифта от същия модел. Никога не ми е хрумвало да го питам.

Можете да го чуете отдалеч, защото кара мотор. „Кавазаки“ или нещо подобно, черно-червен. Обикновено през лятото кара без яке, защото така е свикнал от дете. Носи обикновени тениски или демодирани ризи, които са на баща му.

Продължаваме да го гледаме.

Той се размърдва неспокойно и поглежда към Одри. Ние също.

- Хубаво! - заема отбранителна позиция тя. - От всички нас като че е най-вероятно аз да измисля нещо толкова нелепо...

- Не е нелепо - казвам и се хващам, че едва ли не защитавам картата, сякаш е част от мен.

- Мога ли да продължа? - пита тя.

Кимвам.

- Добре. Та тръгнах да ви казвам, че не съм аз. Обаче имам теория как и защо картата се е озовала в пощата ти.

Всички я чакаме да си събере мислите.

Тя продължава:

- Всичко идва от банковия обир. Някой е прочел във вестника и

си е помислил: „Може пък това да е човекът. Ед Кенеди. Тъкмо от такова момче има нужда градът ни. “

- Одри се усмихва, но в същия миг отново става сериозна. - На всеки от тези адреси ще се случи нещо, Ед, и ти трябва да се намесиш.

Замислям се за секунда и казвам:

- Това май не е много хубаво, а?

- Защо?

- Защо ли? Ами ако тези хора тръгнат да се трепят и аз трябва да ги разтървавам? Тук такова нещо няма да се случи за пръв път, нали така?

- Въпрос на късмет.

Сещам се за първата къща.

„Едгар Стрийт“ 45.

Не мога да си представя да се случи нещо хубаво в дупка като тази.

До края на вечерта упорито се опитвам да прогоня мисълта за картата, а Марв печели три поредни игри. И както обикновено не пропуска да ни натрие носа.

Честно да си кажа, мразя, когато Марв печели. Той е много злорадо копеле. Пафка си пурата и злорадства.

Също като Ричи и той живее с техните. Работи с баща си като дърводелец. Ако трябва да сме честни, работи здраво, макар да не харчи и цент от онова, което изкарва. Дори и тези пури - краде ги от своя старец. Марв цепи косъма на две. Направо е царят на цициите.

Има гъста руса коса, която стърчи на фъндъци, ходи за по-удобно със стари панталони от костюм и постоянно подрънква с ключовете в джоба си. Винаги изглежда така, сякаш тайно се надсмива на нещо. Израснали сме заедно и това е единствената причина да сме близки. Той има още куп други приятели по няколко причини.

Първата е, че през зимата играе футбол и се познава с много хора оттам. Втората и главна причина е, че се държи като идиот. Забелязали ли сте, че идиотите имат много приятели? Това е просто наблюдение.

Нищо от казаното дотук обаче не ми помага. Колкото и да си го изкарвам на Марв, проблемът с асото каро си остава.

И няма как да го избегна, дори и да искам.

Тихичко и подмолно ми напомня за себе си.

Накрая стигам до решение.

Казвам си: „Трябва да започнеш скоро, Ед. „Едгар Стрийт“ 45.

Полунощ.“

Сряда е, късно вечерта.

Луната е надвиснала над мен, докато седя с Портиер на верандата.

Идва Одри и аз й казвам, че започвам утре вечер. Лъжа. Гледам я и си представям как влизаме вътре и се любим на дивана.

Потапяме се един в друг.

Притежаваме се.

Създаваме се един друг.

Но нищо не се случва.

Седим си и пийваме евтиния газиран боклук, който минава за шампанско, а аз галя с крак Портиер.

Обичам дългите крака на Одри. За миг

впервам поглед в тях.

Тя гледа луната, която лека-полека се изкачва по небето. Сега тя вече не е надвиснала, а е високо горе и грее.

Аз пак държа картата в ръка. Чета я и се готвя.

Нищо не се знае, мисля си. Някой ден може да се намерят избрани хора, които да кажат: „Да, на деветнайсет Дилън е бил почти звезда. Салвадор Дали е бил на път да стане гений, а Жана д ’Арк е изгорена на кладата заради това, че е била най-важната жена в историята. А Ед Кенеди на деветнайсет е намерил в пощата си първата карта. “

Докато ми минават такива мисли, поглеждам Одри, нажежената до бяло луна и Портиер и си казвам да спра да се самозалъгвам.

4.♦ Съдията и огледалото ♦

Следващата изненада е една хубава призовка. Трябва да отида В градския съд и да разкажа версията си за случилото се в банката. Доста по-рано, отколкото съм очаквал.

Делото е определено за два и половина следобед. Ще поискам почивка по време на смяната си и ще отида в съда.

В уреченото време се явявам, облечен в униформата си, и чакам пред залата. Когато влизам, за да дам показания, първият, който се изпречва пред погледа ми, е онзи с пищова. Без маска е дори още по-грозен. Единствената разлика е, че сега изглежда по-ядосан. Предполагам, че седмицата, прекарана в килията, му се отразява по този начин. Вече го няма жалкото безпомощно изражение.

Облечен е в костюм.

Евтин костюм. Няма как да е другояче.

Щом ме вижда, отмествам очи, защото онзи се опитва да ме убие с поглед. Позакъснял си, мисля си, но само защото той е долу под мен, а аз съм на сигурно място високо на свидетелската скамейка.

Съдията ме посреща радушно.

- Виждам, че сте се облекли за случая, господин Кенеди.

Поглеждам надолу да се уверя.

- Благодаря.

- Това беше ирония.

- Знам.

- Не се прави на умен.

- Няма, сър.

Вече ми е ясно, че съдията с удоволствие би ме изправил и мен пред съда.

Адвокатите ми задават въпроси и аз отговарям най-чистосърдечно.

- Значи това е човекът, който ограби банката? - ме питат.

- Да.

- Сигурен ли сте?

- Абсолютно.

- Кажете, господин Кенеди, откъде сте толкова сигурен?

- Ще го позная тоя грозен копелдак и с вързани очи. Освен това е същият, на когото надянаха белезниците тогава.

Адвокатът ме измерва с презрителен поглед и обяснява:

- Съжалявам, господин Кенеди, но се налага да ви зададем тези въпроси, за да спазим процедурата.

- Ясно - съгласявам се.

Тук се намесва и съдията.

- Колкото до грозния копелдак... Ще ви помоля, господин Кенеди, да се въздържате от подобни квалификации. Вие самият не сте идеалът за красота, между нас казано.

- Много благодаря.

- Моля - усмихва се той. - А сега отговорете на въпросите.

- Да, Ваша чест,

- Благодаря.

Когато приключваме, минавам покрай онзи с пистолета и чувам:

- Ей, Кенеди!

Не му обръщай внимание, казвам си, но не се получава.

Спирам и го поглеждам. Адвокатът му изсъсква да си затваря устата, но той не слуша, а изрича тихо:

- Мъртъв си! Само почакай... - Нещо ме бодва под лъжичката. - Запомни какво ти казвам. Спомняй си го всеки път когато се погледнеш в огледалото. - Той почти се усмихва. - Мъртъв си.

Придавам си хладнокръвен вид.

- Добре - кимам и продължавам.

Господи, моля се, дай му дълъг живот.

Вратата на залата се затваря зад мен и се озовавам във фоайето, окъпано в слънчева светлина.

Чувам зад гърба си гласа на една от полицайките, която ме вика, и се обръщам.

- Не се притеснявай, Ед.

Лесно й е да го каже.

- Иска ми се да се махна от града - казвам.

- Слушай какво ще ти кажа...

Харесва ми - ниска, набита и изглежда свястна жена.

- Докато тоя умник излезе от затвора, ще му се е отщяло да се връща тук. - Това е изречено с доста голяма доза увереност. - Някои хора зад решетките закоравяват. Той не е от тях. - Тя кима към залата. - Цяла сутрин е плакал. Съмнявам се, че ще тръгне да ти отмъщава.

- Благодаря - казвам и усещам известно облекчение, но се съмнявам, че ще е задълго.

Мъртъв си. Гласът продължава да кънти в ушите ми, виждам думите изписани на

лицето ми, когато се връщам в таксито и се поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Това ме кара да се замисля за живота си, за несъществуващите си постижения и обширните си незнания и неумения.

Мъртъв си, мисля си. Никак не е далеч от истината.

Потеглям и излизам от паркинга.

5. ♦ Чакане, гледане, изнасилване ♦

Шест месеца.

Дават му шест месеца. Типична за нашето време снизходителност.

Не съм казал на никого за заплахите му. Предпочитам да последвам съвета на полицайката и да го забравя. Донякъде съжалявам, че научих от местния вестник за присъдата му. (Единственото хубаво е, че му отказват предсрочно освобождаване.) Седя си както обикновено в кухнята с Портиер и асото каро. Вестникът е на масата, сгънат. Има мила снимка на онзи с пистолета като малък. Единственото, което виждам, са очите му.

Дните минават и времето си казва думата. Постепенно го забравям.

Наистина, мисля си, какво толкова може да направи тип като този?

По-разумно е да гледам напред и аз бавно извървявам своя път до написаните на картата адреси.

Най-отгоре е "Едгар Стрийт" 45.

В понеделник се опитвам да започна, но не ми достига смелост.

Правя нов опит във вторник, но не успявам дори да изляза от къщи. За извинение ми служи ужасната книга, която чета.

В сряда обаче все пак се озовавам на улицата и тръгвам през града.

Почти полунощ е, когато стигам "Едгар Стрийт". Уличката е тъмна, с изпочупени лампи. Само една е оцеляла, но и тя ми смига. Светлината не струи, а едва се процежда треперливо.

Познавам квартала доста добре - някога Марв често идваше тук.

Той имаше приятелка някъде из тези мизерни улички. Името й беше Сюзан Бойд, с Марв бяха съученици. Когато семейството й си събра багажа и замина, почти без да разменят и дума, той беше смазан. Купи си тази разнебитена кола с намерението да тръгне да я търси, но дори не излезе от града. Светът е твърде голям и Марв се отказа. Тъкмо по това време стана още по-стиснат и заядлив. Струва ми се, че в този момент реши да гледа само себе си. Може би, не знам. Никога не мисля твърде много за Марв. Такава линия на поведение ме устройва.

Докато вървя, си спомням всички тези неща, но те бързо ми изхвърчат от главата.

Тръгвам към края на уличката, където е номер 45, вървейки по отсрещния тротоар. Подминавам го и се запътвам към групата дървета, надвиснали над тротоара. Затаявам се там и чакам. В къщата не свети, улицата е тиха. Боята се лющи, а единият олук е ръждясал. Мрежата срещу насекоми е цялата на дупки. Комарите се нахвърлят върху мен.

Дано не чакам дълго, мисля си.

Минава половин час и почти съм заспал, но когато настъпва моментът, думкането на сърцето ми оглася улицата.

Един мъж върви със залитане по пътя.

Едър мъж.

Пиян.

Не ме вижда. Изкачва стъпалата към верандата и дълго си търси ключовете, преди да влезе. В коридора лумва светлина. Вратата се затръшва.

- Будна ли си? - изломотва той. - Домъкни си мързеливия задник тук, веднага!

Сърцето ми започва да ме души. Почти го усещам как се изкачва нагоре към гърлото и пулсира върху езика ми. Разтрепервам се, после се вземам в ръце, но малко по-късно

отново треперя.

Луната се изплъзва от облаците и внезапно ме обзема чувството, че съм гол. Сякаш целият свят ме вижда. Улицата е притихнала, чува се единствено гласът на огромния мъж, който се е довлякъл до дома си и сега ругае жена си.

Светва и квадратът на спалнята.

През дърветата виждам сенките.

Жената стои по нощница, но ръцете на мъжа я сграбчват и грубо я смъкват.

- Мислех, че ме чакаш! - изръмжава той.

Хваща я за ръцете. Страхът впива нокти в гърлото ми. Той я хвърля на леглото и си разкопчава колана и панталоните.

Ляга върху нея.

Влиза в нея.

Обладава я и леглото крещи от болка, скърца и вие. Воплите му са оглушителни, но само аз го чувам. Защо светът не чува? - питам се за кой ли път. Защото не го е грижа, отговарям си най-сетне и знам, че съм прав. Сякаш съм избран. Избран за какво?

Отговорът е съвсем прост.

Да ме е грижа.

На верандата се появява момиченце.

Плаче.

Аз гледам.

Сега е останала само светлината. Никакви звуци.

Няма звуци само няколко минути, но скоро се започва отново. Не знам колко пъти може да го прави този мъж за една нощ, но определено е на път да постави рекорд. По нищо не личи, че има намерение някога да спре, а момиченцето седи и плаче.

Сигурно е около осемгодишно.

Когато той най-сетне свършва, момиченцето става и влиза вътре. Това не може да се повтаря всяка нощ, казвам си, не е възможно. В това време на мястото на детето се появява жената.

Тя сяда, също като момиченцето. Облякла си е разкъсаната нощница и стиска главата си с ръце. Едната й гръд се подава навън в светлината на луната. Зърното й гледа надолу, изтерзано и посърнало. По някое време тя събира шепи и ги поднася към лицето си, сякаш държи сърцето си в тях. То кърви в дланите й.

Едва не тръгвам към нея, но инстинктът ме спира.

Знаеш какво да направиш.

Вътре в мен ми шепне някакъв глас и аз го чувам. Не бива да ходя при нея. Не е това, което трябва да направя. Не съм тук, за да утешавам тази жена. Ще я утеша за известно време, но утре и вдругиден пак ще се повтори същото.

Тук съм, за да се погрижа за него.

Трябва да се изправя срещу него.

Но тя продължава да плаче на верандата и ми се иска да отида при нея и да я прегърна. Да я спася, да я прилаская.

Как могат хората да живеят така?

Как оцеляват?

А може би тъкмо затова съм тук.

Ами ако не могат?

6. ♦ Парчета ♦

Карам си таксито и си мисля. Ама и аз съм един късметлия — това е едва първото послание, и вече изнасилване! На всичкото отгоре тоя тип, дето трябва да се погрижа за него, е здрав като тухлен клозет. Такова яко добиче рядко се среща.

Не казвам на никого. Нито приятелите ми, нито властите ще свършат работа. Трябва да се направи нещо друго. За съжаление аз съм избран да го направя.

Одри ме пита за това, докато обядваме в града, но й казвам, че хич не й трябва да

знае.

Тя ме поглежда с оня загрижен поглед, който толкова обичам, и казва:

- Моля те, Ед, внимавай.

Кимам и двамата се връщаме в колите си.

През целия ден си мисля само за това. Другите два адреса ме изпълват с нерешителност, макар нещо вътре в мен да ми казва, че няма как там нещата да са по-зле от първия.

Ходя до "Едгар Стрийт" 45 всяка вечер, докато луната преминава през всичките си фази. Понякога нищо не се случва. Той се прибира у дома и няма насилие. През тези нощи, докато чакам нещо да се случи, тишината над уличката е крехка и заредена със страх.

Един следобед, докато пазарувам, преживявам миг на неловкост. Вървя покрай щанда с кучешките храни, когато ме подминава жена с момиченце, седнало в количката.

- Анджелина - казва тя, - не пипай!

Гласът е тих, но не може да бъде сбъркан. Същият, който моли нощта за помощ, когато на леглото я тръшва и насилва пияницата с либидо на разгонена горила. Това е гласът на жената, която тихо ридае на верандата в спокойната безучастна нощ.

За миг погледът ми среща този на момиченце то.

То е русо и красиво, със зелени очи. И майката е такава, но умората е похабила лицето й.

Следвам ги известно време и когато майката се навежда да погледне пликовете със сухите супи, виждам как безмълвно се разпада на парчета. Тя стои там привита с единственото желание да се строполи на колене, но не може да си го позволи.

Когато се изправя, аз съм до нея.

Аз съм до нея и се гледаме.

- Добре ли сте? - питам.

Тя кима. И лъже.

- Добре съм.

Трябва скоро да направя нещо.

7.♦ Харисън авеню ♦

Сигурно вече ви е ясно какво съм решил да направя покрай тази ситуация на "Едгар Стрийт". Или поне сте разбрали дали сте като мен.

Страхливи.

Малодушни.

Слаби.

Естествено в безкрайната си мъдрост решавам да изчакам. Човек никога не знае, Ед. Може пък всичко да се оправи от само себе си.

Знам, че съм жалък донемайкъде, но не виждам начин да се справя на този етап. Трябва ми някакъв опит. Нужни са ми няколко победи, преди да се изправя срещу изнасилван с физиката на боксьор тежка категория.

Една вечер отново изваждам картата, докато пия кафе с Портиер. Бях му сипал нескафе и той беше впечатлен.

Отначало не искаше да го докосне.

Поглеждаше мен, после купичката си.

Ту мен, ту купичката.

Трябваха ми близо пет минути да осъзная, че ме е видял да слагам захар в чашата си с надпис "Таксиджиите не са най-големите боклуци на пътя”. Като му добавих малко захар, той видимо се оживи. Изсърба и излиза всичко, докато купичката лъсна, и взе да се оглежда за още.

Та така, седим с Портиер в хола. Той си лочи кафето, а аз се взирам в картата. В останалите адреси. "Харисън" 13 е следващият и решавам да ида там на другата вечер, точно в шест.

- Какво ще кажеш, Портиер? - питам. - Този път трябва да е по-добре, как мислиш?

Той се захилва насреща ми. Кафето му е подействало.

- Казвам ти, че почуках! - Марв насочва показалец към Ричи. - И хич не ме интересува ти какво мислиш!

- Почука ли? - пита ме Ричи. - Аз не си спомням.

- Одри, кажи му!

Тя се замисля за момент и клати глава. Марв вдига ръце. Сега трябва да тегли четири карти. В "Злоба" има такова правило. Като ти останат две карти, почукваш. Ако забравиш, преди да хвърлиш предпоследната карта, теглиш още четири. Марв много често забравя да чука.

Той начумерено си взема картите, но си личи, че едва се въздържа да не прихне. Много добре знае, че не е почукал, но всеки път се опитва да мине между капките. Това си е част от играта.

Събрали сме се у Одри, на балкона й. Тъмно е, но рефлекторните лампи са включени и хората поглеждат нагоре, когато минават покрай редицата от еднакви къщи. Улицата е съседна на моята. « Малко е мизерно, но, общо взето, става.

Около час се вглеждам в Одри и си мисля, че съм влюбен в нея по някакъв странен, боязлив начин. Боязлив, защото понякога не знам какво да правя. Не знам какво да кажа. Какво бих могъл да й кажа, когато почувствам как желанието се надига у мен? Как ще реагира тя? Мисля, че я е яд на мен, защото бих могъл да уча в университет, а аз карам такси. Чел съм "Одисей'^,[4], по дяволите, и половината пиеси на Шекспир. И въпреки това съм безнадежден, безполезен, за нищо негоден. Разбирам, че тя просто не може да си представи да бъде с мен. Въпреки това го прави с други, които не са много по-различни от мен. Понякога не мога да се въздържа < и си представям какво правят и какво изпитват и как тя ме харесва прекалено много, за да ме слага в общия кюп.

Макар че знам.

Не е само сексът, което искам от нея.

Искам да се притисна в нея, дори само за миг, ако нищо повече не ми е позволено. Тя печели играта и ми се усмихва. Усмихвам й се в отговор. Пожелай ме, моля се аз, но нищо не се случва.

- Какво стана с оная откачена работа с картата? - пита Марв по някое време.

- Коя?

- Много добре знаеш коя!

Той насочва пурата си към мен. Не би било зле да се пообръсне.

- Изхвърлих я - излъгвам, докато всички погледи са насочени към мен.

- Добра идея - одобрява Марв. - Пълна идиотия.

- Абсолютно - съгласявам се.

С това се приключва. Поне се надявам. Одри ме гледа с интерес.

Следващите няколко раздавания си мисля за онова, което се случи, когато отидох на "Харисън Авеню” 13. Честно казано, изпитах облекчение, защото всъщност нищо не се случи. Там живееше една стара жена, чиито прозорци нямаха пердета. Тя беше сама, приготви си ядене и седна да се храни и да пие чай. Мисля, че имаше за вечеря салата и супа.

И самота.

Тя се хранеше и с нея.

Харесах я.

През цялото време седях в таксито и я гледах. Беше горещо и пиех останала отпреди дни вода. Много ми се искаше жената да е добре. Изглеждаше мила и приятна. Спомням си как старомодният й чайник свиреше, докато не отиде да го успокои. Сигурен съм, че му говореше като на малко дете. Като на плачещо бебе.

Чувствах се потиснат при мисълта, че човек може да е толкова самотен, та да се утешава с компанията на свирещи съдини и да сяда да се храни сам.

Не че аз съм по-добре.

Ако трябва да съм честен, вечерям със седемнайсетгодишно куче. Двамата си пием кафето заедно. Човек би казал, че сме съпрузи, така се държим. И все пак...

Старата жена докосна сърцето ми.

Когато посегна да си налее чая, имах чувството, че налива нещо в мен, докато седях плувнал в пот в таксито. Сякаш държеше някаква невидима връв, която дръпна лекичко, за да ме отвори. Влезе, остави частица от себе си и си тръгна.

Още я усещам някъде вътре.

Седя и играя карти, а образът й се мержелее над масата. Само аз я виждам. Виждам как треперещите й ръце поднасят лъжицата към устата. Искам да я видя как се смее или показва по някакъв друг начин, че е щастлива и доволна, за да съм сигурен, че е добре. Но скоро разбирам, че трябва сам да се уверя в това.

Мой ред е.

-Ти си, Ед.

Аз съм, но не играя.

Останали са ми две карти и трябва да почукам.

Тройка спатия и деветка пика.

Единственият проблем е, че тази вечер ми трябват още карти. Не искам да печеля.

Мисля, че знам какво трябва да направя за старата жена, и се обзалагам със себе си.

Ако изтегля асо каро, съм прав.

Ако не изтегля, значи греша.

Забравям да почукам и всички ми се смеят, докато тегля картите. Първата е дама спатия. Втората - четворка купа. И третата... Да!

Всички се чудят защо се усмихвам, освен Одри, която ми смига. Тя знае, без да пита, че съм го направил нарочно. Асото каро е в ръката ми.

Това е далеч по-добре от "Едгар Стрийт".

Доволен съм.

Във вторник си обличам белите джинси и хубавите пясъчножълти ботуши. Намирам си и свястна риза. Преди това посетих сладкарницата, където ме обслужи сръчно момиче на име Миша.

- Не се ли познаваме? - попита тя.

- Възможно е, но не мога...

- Разбира се, вие сте момчето от банката! Героят.

По-скоро глупакът, помислих си аз, но казах:

- А, да, вие бяхте на касата. Сега тук ли работите?

- да - кимна тя малко смутено. - Не можах да понеса стреса в банката.

- Обира ли?

- Не, шефът ми беше голям изрод.

- Оня с пъпките и мокрите подмишници?

- Същият... Онзи ден се опита да си набута езика в устата ми.

- Ясно - казах. - Разбирам какво си мислите за мъжете - че всички сме еднакви.

- А не е ли така?

Но все пак беше мила през цялото време. Вече бях излязъл от магазина, когато чух гласа й:

- Да ти е сладко, Ед!

- Благодаря, Миша - извиках през рамо, но недостатъчно силно може би. Не обичам да вдигам много шум на публично място.

И си тръгнах.

Замислям се за това, докато отварям капака на кутията и се любувам на половинката шоколадова торта. Жал ми е за момичето, защото сигурно не е много приятно да имаш за шеф такъв тип и в крайна сметка тя е тази, която е трябвало да напусне. Копеле! Аз

умирам от страх, когато се опитвам да пусна език на някое момиче. А нямам пъпки, нито мокри подмишници. Само скапано самочувствие. Нищо повече.

Както и да е.

Хвърлям последен поглед на тортата. Мирише хубаво. Облечен съм в най-хубавите си дрехи и съм готов за излизане. Прескачам Портиер и затварям вратата зад гърба си. Денят е сребристосив и прохладен. Стигам "Харисън Авеню” точно в шест. Старата жена пак се върти около чайника.

Тревата на моравата й е златиста.

Стъпките ми хрущят по нея, сякаш някой захапва препечена филийка. Ботушите ми оставят отпечатъци и имам чувството, че наистина вървя върху гигантска препечена филия. Единственото живо нещо са розите, строени до пътеката.

Верандата й е циментова. Стара и напукана като моята.

Мрежата на вратата е разкъсана по краищата. Оръфана. Отварям я и чукам на дървената врата. Ударите съвпадат с биенето на сърцето ми.

Стъпките й приближават. Звучат като тиктакането на часовник. Отмерват времето до

този миг.

Тя стои и ме гледа и за миг се изгубваме един в друг. Чуди се кой съм, но само за част от секундата. После лицето й се озарява от внезапна догадка и тя ми се усмихва. Усмихва се с невероятна топлота и казва:

- Знаех, че ще дойдеш. Джими. - Пристъпва към мен, притиска ме до себе си и меките й сбръчкани ръце ме обгръщат. - Знаех, че ще дойдеш.

Тя ме пуска, оглежда ме отново и една малка сълза се стича по бузата й, намира си пътечка и бавно слиза надолу.

- Ох, благодаря ти. Джими! Знаех си, знаех си! - Хваща ме за ръката и ме повежда в къщата. - Влизай.

И аз я следвам.

- Ще останеш ли за вечеря. Джими?

- Само ако ти искаш - казвам.

- Ако ти искаш... - Тя се усмихва и махва с ръка. - Голяма си терца. Джими.

Не е далеч от истината.

- Разбира се, че искам - продължава тя. - Хубаво ще е да си припомним доброто старо време, нали?

- Разбира се. Тя взема тортата от ръцете ми и я оставя в кухнята. Чувам я как шета там и надничам да видя дали има нужда от помощ. Тя ми казва да се настаня и да се чувствам като у дома си.

И холът, и кухнята гледат към улицата и докато седя на масата, виждам как хората отвън минават, бързат или изчакват кучетата си, после и те си тръгват. На масата лежи пенсионерска карта. Името й е Мила. Мила Джонсън. На осемдесет и две години.

Сяда в парка и гледа играещите деца или скейтърите, които показват триковете и завоите си на рампата. Следобед пие кафе. В пет и половина гледа "Колелото на късмета”. В шест вечеря, а в девет си ляга.

По-късно тя ми задава въпрос. Измили сме чиниите и аз отново седя на масата. Мила се връща и сяда притеснена на стола си. Треперещите й ръце посягат към моите.

Хващат ги и молещият й поглед прониква в мен.

- Кажи ми. Джими. - Ръцете й започват да се тресат малко по-силно. - Къде беше през цялото това време?

Гласът й е нежен, трептящ от божа.

- Къде беше?

Нещо е заседнало на гърлото ми. Думите,

Най-сетне ги откривам и казвам:

- Търсих те. Изричам тази фраза, сякаш е единствената голяма истина, която знам.

Тя кима също толкова убедено:

- Така си и мислех.

Придръпва ръцете ми, навежда се и целува пръстите ми.

- Винаги си знаел какво да кажеш, нали. Джими? - да - казвам. - Така е.

Скоро тя ми казва, че трябва да си ляга. Сигурен съм, че е забравила за шоколадовата торта, а аз умирам да си хапна. Наближава девет и вече усещам, че няма да получа и трошичка от тортата.

Чувствам се ужасно. Питам се що за човек съм, щом се притеснявам да не изпусна някакво си глупаво парче торта.

Тя идва в девет без пет и казва:

- Мисля, че е време да си лягам. Джими. Какво ще кажеш?

- Да, Мила, и аз мисля така - отговарям.

Тръгваме към вратата и аз я целувам по бузата, преди да прекрача прага.

- Благодаря за вечерята.

- Удоволствието беше мое. Ще се видим ли отново?

- Разбира се - отговарям и добавям през рамо: - Скоро.

Този път посланието е било да утеша старата жена в самотата й. Това убеждение расте в мен, докато вървя към дома, и когато виждам Портиер, го грабвам на ръце с всичките му четиридесет и пет килограма. Целувам го, какъвто е мръсен и смрадлив, и имам чувството, че тази вечер мога да взема в ръцете си целия свят. Той ме поглежда озадачен и пита: Какво ще кажеш за едно кафе, синко?

Оставям го на земята със смях и правя на стария муфтаджия кафе с много захар и мляко.

- А ти искаш ли кафе. Джими? - питам се.

- С удоволствие - отговарям си сам. - С най-голямо удоволствие.

И отново се засмивам. Чувствам се истински пратеник.

8.♦ Да бъдеш Джими ♦

Минало е доста време, откакто закарах масичката на майка ми. Не съм й се мяркал пред очите близо две седмици, та да може да се поуспокои. Когато най-сетне се появявам, тя ме посреща на нож. Това става в събота сутринта.

- Виж ти, кой благоволил да дойде! - сухо изрича тя, когато влизам. - Как я караш, Ед?

- Добре, а ти?

- Скъсвам се от работа, както обикновено.

Майка ми работи на бензиностанция, на касата. Изобщо не си дава зор, но когато и да я попиташ, все се скъсва от работа. Сега прави някаква торта, която няма да даде и да помириша, защото е предназначена за някой по-важен. Може би някой от "Лайънс Клуб”.

Приближавам се да погледна.

- Не я пипай! - изревава тя, макар че не бих и могъл от такова разстояние.

- Какво е това?

- Чийзкейк.

- Кой ще идва?

- Семейство Маршал.

Както и очаквах, селяндурите от съседната улица - но не казвам нищо. По-добре да си мълча.

- Как е масичката? - питам.

Тя се изкикотва някак коварно.

- Добре е, иди я виж.

Подчинявам се. Влизам в хола и не вярвам на очите си. Масичката е подменена!

- Ей! - виквам към кухнята. - Това не е същата, която ти докарах!

Тя влиза в стаята.

- Да, реших, че онази не ми харесва.

Това съвсем ме вкисва. Спасил съм се от работа цял час по-рано, за да й я докарам, а сега не била достатъчно хубава за нея!

- Защо, по дяволите?

- Говорих с Томи по телефона и той каза, че всичките тези чамови боклуци са ширпотреба и не изкарват дълго. - Докато говори, тя се подпира на масата, сякаш да я пробва на здравина. - А брат ти ги разбира тези неща, бъди сигурен. Той си е купил стара кедрова маса там, в града. Спазарил я е за триста, а столовете са му на половин цена.

- И какво?

- Това, че знае какво прави. За разлика от някои.

- Не ми се обади да ти я докарам.

- А за какво да ти се обаждам, извинявай?

- Предния път ме накара да ти докарам масата.

- Така е, но дай да си говорим истината, Ед. Хич те няма като превозвач.

Иронията в гласа й не ми убягва.

- Всичко наред ли е, мамо? - питам малко по-късно. - Отивам на пазар. Нещо да ти трябва?

Тя се замисля.

- Другата седмица ще идва Лий, та искам да направя шоколадова торта с лешници за нея и за децата. Можеш да ми вземеш счукани лешници.

- Няма проблем.

А сега се разкарай, Ед, мисля си вече на вратата. Сигурен съм, че в този момент точно това й се върти в главата.

Харесва ми да бъда Джими.

- Помниш ли, като ми четеше. Джими?

- Помня - отговарям.

Едва ли е нужно да споменавам, че вечерта отново съм у Мила.

Тя посяга и хваща ръката ми.

- Искаш ли да избереш някоя книга и да ми почетеш? Обичам да слушам гласа ти.

- Коя книга да взема? - питам, застанал пред етажерката.

- Любимата ми.

По дяволите... Тършувам из книгите пред мен. Коя ли й е любимата?

Но няма значение.

Която и да избера, все ще й е любима.

- "Брулени хълмове”? - предлагам.

- Как позна?

- Интуиция - отвръщам и започвам да чета.

Тя заспива в креслото след няколко страници. Събуждам я и й помагам да стигне до леглото.

- Лека нощ. Джими.

- Лека нощ, Мила.

Докато вървя към къщи, в някакво ъгълче на съзнанието ми изниква нещо. Късчето хартия, с което се отбелязват страниците. Съвсем обикновено листче от бележник, пожълтяло от старост. Датата е 1.5.1941. С небрежен мъжки почерк, приличащ на моя, е написано:

Скъпа Мила,

Душата ми се нуждае от твоята.

С обич,

Джими

При следващото ми посещение тя вади старите си албуми и ги разглеждаме заедно. През цялото време ми показва някакъв мъж, който я прегръща или целува, а на някои от снимките е сам.

- Винаги си бил толкова хубав - казва ми. Дори докосва лицето на Джими на снимките и аз разбирам какво е да обичаш някого така, както Мила обича този мъж. Връхчетата на пръстите й са изтъкани

- Ама смърди ужасно, приятел. Не го ли къпеш?

- Къпя го, разбира се.

- Уф! - Той сгърчва лице и се извръща. - Дяволска работа!

- Кое, гробът ли?

Това му връща паметта.

- Ами да. Какво пък, да опитаме. Имаш ли представа кога е умрял дъртият?

- Този тон е излишен.

Той спира.

- Виж какво. - Усещам, че започва да се ядосва. - Искаш ли да ти помогна, или не искаш?

- Добре де, извинявайте.

- Насам.

Минаваме почти половината гробище и откриваме няколко Джонсъновци, но не и

този, когото търся.

- Като те гледам, си доста капризно копеле - казва по някое време пазачът. - Този не ти ли върши работа?

- Но тук пише Гертруд Джонсън.

- А на теб кой ти трябваше?

- Джими... - Този път обаче добавям още нещо. - Жена му се казва Мила.

Той спира внезапно, поглежда ме и казва:

- Мила? Я чакай, май го знам! Запомнил съм името, защото го пише на паметника.

Той продължава да си мърмори, докато вървим към другия край на гробището :

- Мила, Мила...

Светлината на фенерчето опира в някакъв надгробен камък и виждам, че е този, който ми трябва.

ДЖЕЙМС ДЖОНСЪН 1917 - 1942 ЗАГИНАЛ В СЛУЖБА НА РОДИНАТА ОТ ЛЮБЯЩАТА МУ СЪПРУГА МИЛА ДЖОНСЪН

Близо десет минути стоим там и светлината на фенерчето озарява гроба. През цялото време се опитвам да си представя къде и как точно може да е загинал. И по-важното, бавно проумявам, че горката стара Мила е живяла шестдесет години без него. Сигурен съм, че в живота й не е имало друг мъж. Не и по същия начин.

Шестдесет години тя е чакала Джими да се върне. И го дочака.

9.♦ Босото момиче ♦

Аз обаче трябва да продължа нататък.

Историята на Мила е красива и трагична, но имам и други послания, които чакат да бъдат предадени. Следващото е "Маседони Стрийт" 6. Едва 5.30 сутринта е. За миг се замислям дали да не се върна на "Едгар Стрийт", но още съм твърде уплашен от чутото и видяното там. Отивам още веднъж, за да се уверя, че нищо не се е променило. Същото си е.

Пристигам на "Маседони Стрийт" по изгрев слънце. Средата на октомври е. Тази пролет^ като цяло е необичайно гореща и когато се изкачвам по улицата на хълма, вече е доста топло и приятно. Горе на върха се вижда двуетажна къща. Точно в пет и половина една самотна фигура се появява откъм къщата. Прилича ми на момиче, но не мога да съм сигурен, защото е с качулка на главата. Облечена е в червени спортни гащета и сиво горнище с качулка, но без обувки. Висока е около метър и осемдесет. Сядам между две спрели коли и я чакам да се върне.

Вече почти съм се отказал и решавам да вървя на работа, когато я виждам (определено е момиче) да се появява тичешком иззад ъгъла.

Горнището е свалено и е завързано на кръста й и вече мога да видя лицето и косата й.

Тя ме изненадва, защото стигаме едновременно до ъгъла, но от различни посоки.

И двамата се заковаваме за миг.

Погледът й спира върху мен за секунда.

Вързаната й на опашка коса е с цвят на слънчеви лъчи, а очите й са бистри като вода. Най-нежното синьо, което съм виждал някога. В леката извивка на меките й устни улавям интерес.

После отново хуква.

Гледам я как навежда глава и се извръща. Краката й са обръснати, което трябваше от самото начало да ми подскаже, че е момиче. Те са дълги и хубави. Вижда се, че е от онези момичета, които, макар и слаби, си имат всичко. Малки, но добре оформени гърди, изправен гръб, стройни бедра и изваяни прасци. Босите й ходила не са нито големи, нито малки и докосват леко земята. Красива е.

Тя е красива, а аз съм засрамен.

Момичето едва ли има повече от петнайсет години. Замаян съм. Раздиран вътрешно. Любовта и похотта се борят в мен. Не мога да устоя на това момиче, което тича босо в пет и половина сутринта. Безсилен съм.

Тръгвам си към къщи и се питам от какво ли се нуждае тя. Кое е онова, което трябва да й дам? Тръгвам по метода на изключването. Щом живее на хълма, значи не са й нужни пари. Не мисля, че й трябва и приятел, но кой знае?

Тя бяга.

Трябва да е нещо свързано с това. Не може да е друго. Всяка сутрин аз съм там, макар че се крия и съм почти сигурен, че не ме вижда.

Един ден решавам да внеса напредък в отношенията ни и я следвам. Пак съм с джинсите и ботушите си и стара бяла тениска. Тя е пред мен и сякаш не тича, а се разхожда.

А на мен ми излиза душата.

Когато тръгнах, се чувствах като на финалната права на олимпийски турнир. А сега изглеждам точно така, както се очаква - един таксиметров шофьор, който не се движи достатъчно.

Чувствам се жалък.

Тромав.

Краката ми с мъка се откъсват от земята и ме влачат напред. Ходилата ми сякаш орат пръстта и затъват в нея. Дишам колкото мога по-дълбоко, но нещо е запречило гърлото ми. Дробовете ми изнемогват. Усещам как вътре в мен въздухът сякаш изкачва стена, за да се спусне надолу, но пак не ми стига. Въпреки това продължавам да тичам. Трябва.

Тя се насочва към игрището в покрайнините на града, където е спортната площадка. То е разположено на дъното на малка долина и аз си отдъхвам с облекчение, защото ще тичаме надолу. Само връщането ме притеснява.

Когато стигаме площадката, тя прескача оградата и окача горнището си на нея. А аз се затътрям до едно дърво и се стоварвам в сянката му.

Момичето започва да прави обиколки и се върти в кръг на стадиона.

А на мен ми се върти главата.

Г ади ми се и изпитвам нужда да повърна. Умирам от жажда, но ме мързи да отида до чешмата, затова оставам проснат под дървото и подгизнал от пот.

Господи, Ед - ругая се мислено. - Ти си едно инфантилно копеле! Даже повече, отколкото съм допускал.

Знам, отговарям си.

Това на нищо не прилича.

Знам.

Знам и това, че не бива да лежа като торба под дървото, но вече нямам никакво желание да се крия от момичето. Ако ме вижда, значи ме вижда, и толкова. Не мога да мръдна, камо ли да се крия, а утре ще съм напълно схванат.

Тя спира за малко и прави упражнения за разтягане, а в това време аз най-сетне успявам да си поема дъх като хората.

Десният й крак е на оградата. Дълъг и красив.

Не мисли за това. Не мисли за това, казвам си.

По някое време, докато разсъждавам така, тя ме забелязва, но тутакси отмества поглед. Навежда глава и забива очи в земята. Също като първата сутрин. Само за секунда. Виждам, че тя никога няма да дойде при мен. Разбирам го, докато сваля крака си от оградата и качва другия. Ще трябва аз да отида при нея.

Когато свършва с разтягането и посяга за горнището си, аз се изправям и тръгвам към нея.

Тя се затичва, но спира.

Разбирам, че знае.

Усеща, че съм тук заради нея. Делят ни шест-седем метра. Аз гледам в нея, а тя гледа в земята на няколко сантиметра от десния ми глезен.

- Здравей - казвам.

Толкова тъпо прозвучава, че няма накъде повече. Следва пауза и вдишване.

- Здрасти - най-сетне отговаря тя.

Погледът й все така е прикован в земята пред мен. Правя крачка. Само една.

- Аз съм Ед.

- Знам - казва тя. - Ед Кенеди.

Гласът й е висок, но толкова мек, че можеш да потънеш в него. Напомня ми за Мелани Грифит. Нали се сещате колко е мек гласът й? Същият е и на това момиче.

- Откъде знаеш кой съм - питам.

- Видях снимката ти, когато баща ми четеше вестника. За обира в банката, нали се сещаш.

Правя крачка напред.

- Сещам се.

Отново пауза и тя най-сетне ме поглежда.

- Защо ме следиш?

- Още не съм сигурен - отговарям уморено.

- Нали не си някой извратеняк?

- Не!

Не гледай краката й, казвам си. Не гледай краката й!

Сега тя ме поглежда съвсем открито и в погледа й се мярка същият интерес, който улових първия ден.

- Добре, радвам се. Виждам те почти всеки ден.

Гласът й е толкова сладък, че чак не е за вярване. От него лъха на ягодова есенция.

- Извинявай, ако съм те уплашил.

Тя си позволява да се усмихне плахо.

- Няма нищо. Просто... Не ме бива много да говоря с хората. - И отново отмества поглед с обичайната си свенливост. - Мислиш ли, че ще е нередно, ако не си говорим? -Сега думите прииждат забързано, за да не ме засегнат. - Нямам нищо против сутрин да си тук с мен, но не мога да говоря, разбираш ли? Чувствам се неловко.

Кимвам. Надявам се да ме вижда.

- Няма проблем.

- Благодаря.

Тя поглежда за последен път в земята, посяга за горнището си и пита:

- Не си много по тичането, нали?

За миг се наслаждавам на гласа й. Вкусът му е като ягоди върху устните ми. Може би го чувам за последен път.

- Не съм.

Още няколко секунди продължава мълчаливото ни сближаване, после тя отново хуква. Аз я следя с поглед и слушам как босите й ходила докосват земята. Харесвам този звук. Той ми напомня за гласа й.

Ходя на площадката всяка сутрин, преди да отида на работа, и тя е там. Всеки ден без изключение. Една сутрин вали силен дъжд, но тя пак е там.

Една сряда си вземам почивка (като си казвам, че човек трябва да прави жертви, когато го зове по-висш дълг). Заедно с Портиер се запътвам към училището. Около три часът е. Тя излиза с няколко приятелки. Това ме радва, защото съм се надявал да не е сама. Свенливостга й донякъде ме притеснява.

Забавно е да гледаш някого отдалеч, без да чуваш гласа му. Това напомня за ням филм. Гадаеш какво си говорят хората. Гледаш движението на устните им и си представяш звука от стъпките им. Чудиш се какво ли си казват, дори нещо повече, какво си мислят.

Забелязвам нещо странно - когато към момичетата се приближава някое момче и тръгва с тях, бягащото момиче отново забива поглед в земята. Когато момчето си тръгва, тя отново се оживява.

Размишлявам известно време за това и стигам до извода, че може би й липсва самочувствие. Като на мен.

Може би се чувства твърде висока и непохватна и не си дава сметка колко е красива в очите на другите. Мисля си, че ако е само това, скоро всичко ще се оправи.

Клатя глава сам на себе си.

Чуй се само, щяла да се оправи! Откъде можеш да знаеш, по дяволите? Да не би ти самият вече да си добре, Ед? Много се съмнявам и съм абсолютно прав. Не ми е работа да кроя планове и да предричам каквото и да било във връзка с това момиче. Трябва да правя само онова, което се очаква от мен, и да се надявам, че е достатъчно.

Няколко пъти наблюдавам къщата й през нощта.

Нищо не се случва.

Никога.

Докато стоя там и мисля за момичето, за старата Мила и за ужаса на "Едгар Стрийт", осъзнавам, че дори не знам името на това момиче. Кой знае защо съм решил, че трябва да е нещо от рода на Алисън, но обикновено мисля за нея като за бягащото момиче.

Отивам на едно от лекоатлетическите състезания, които се провеждат в края на всяка седмица през лятото. Виждам я там с останалите членове на семейството й. Има още едно момиче, по-малко от нея, и съвсем малко момченце. Всички са с черни шорти и светло-сини фланелки с пришити на гърба номера. Нейният е 176 и е точно под надписа: "Мило - вашата напитка".

Обявяват старта на състезанието по бягане на 1500 метра за девойки до петнадесет години и тя се изправя, отупвайки сухата трева от шортите си.

- Успех! - казва майка й.

- Стискаме палци, Софи - обажда се и бащата.

Софи.

Харесва ми.

Чувам името в главата си и грижливо го премервам към лицето й. Пасва идеално.

Тя все още отупва тревата от шортите си, когато си спомням за съществуването на другите две деца. Те изчезват нанякъде и мога да съсредоточа вниманието си изцяло върху Софи. Момичето отива да тласка гюлле, а момчето се запилява да играе на войници с някакво грозно копеленце на име Кирен.

- Мамо, може ли да си поиграя с Кирен? Моля те!

- Добре, но внимавай да не пропуснеш състезанието. Седемдесетте метра са след малко.

- Добре. Хайде, Кирен.

За миг се чувствам щастлив, че нося простичкото и непретенциозно име Ед. Не Едуард, Едмън, Едуин, а просто Ед. Понякога е хубаво да си банален за разнообразие.

Софи ме вижда, когато се изправя, и по лицето й за миг пробягва задоволство. Изглежда й е приятно да ме види, но това не й пречи веднага да извърне поглед. Тя тръгва към старта с чифт разкривени стари бутонки в ръка (мисля, че при юношите са позволени на по-дългите дистанции), когато чувам гласа на баща й.

- Софи!

Тя се обръща.

- Можеш да победиш, стига да искаш.

- Благодаря, татко.

Тя тръгва бързо към старта, но се обръща още веднъж към мястото, където съм седнал на слънце и дъвча шоколадов кейк. По устните ми са полепнали кокосови стърготини, но вече е твърде късно да ги избърша. Тя така или иначе няма да ги види от такова разстояние. Хвърля ми само един бърз поглед и продължава. Вече знам какво трябва да направя.

Ако бях някой футсльо, щях да кажа, че това е най-лесната работа. Раз-два, и готово. Да, но не съм такъв.

Не мога да си позволя да го кажа, защото се сещам за "Едгар Стрийт". Разбирам, че всяко едно приятно поръчение ще е последвано от друго, което ще ми извади душата, затова съм благодарен за сегашното. Денят е хубав и това момиче ми харесва. Харесва ми още повече, докато бяга редом с друго високо и слабо момиче, което все пак като че има леко предимство. Те през цялото време са наравно, но накрая другото момиче финишира по-силно. То удължава крачка, а някакъв мъж крещи с все сила:

- Давай, Ани! Давай! Смачкай ги, момичето ми! Разкажи им играта! Мини я, миличка, можеш да я биеш!

Аз по-скоро бих останал втори, отколкото да слушам такива простотии.

Бащата на Софи не е такъв.

Той е слязъл до самата ограда и наблюдава състезанието напрегнато, но не вика. Само гледа.

Усещам напрежението му, докато тласка с волята си дъщеря си напред пред другото момиче. Когато то изпреварва Софи, той поглежда за миг към другия баща, но това е всичко. И когато печели състезанието, му ръкопляска. Ръкопляска и на Софи. А другият баща се е изпъчил така противно, сякаш той самият е останал без дъх от тичане и е спечелил.

Когато Софи се приближава и застава до баща си, той я прегръща през рамо. Разочарованието му ляга тежко върху раменете й.

Бащата на Софи, кой знае защо, ми напомня за моя баща, само дето той никога не ме е прегръщал през рамо. Да не говорим, че беше алкохолик. Приликата е в държанието му, в мълчаливостта му. Баща ми беше тих човек и за никого лоша дума не казваше. Отиваше в кръчмата и стоеше там, докато затвореха. Тръгваше си пеша, за да изтрезнее, но никога не успяваше напълно. Въпреки това на другия ден ставаше и отиваше на работа. Нито веднъж не пропусна. Майка ми вилнееше и беснееше, обсипваше го с обиди, но той никога не реагираше. Нито веднъж не й отговори по същия начин.

Бащата на Софи изглежда точно такъв, ако не смятаме момента с пиенето. С две думи, изглежда джентълмен.

Двамата се запътват заедно към майката и сядат на хълма. Бащата и майката се държат за ръце, а Софи пие някаква енергийна напитка. Едно от онези семейства, в които си казват "Обичам те” преди лягане, сутрин на ставане и тръгвайки за работа.

Софи е свалила бутонките от краката си. Поглежда ги и казва с въздишка:

- Мислех, че са ми на късмет.

Сигурно са й наследство от майка й или от някой друг успял роднина.

Докато тримата седят на земята, аз издебвам момента да разгледам по-добре обувките. Избеляло синьо и жълто. Стари и съвсем износени.

И не каквито трябва.

Момичето заслужава нещо по-добро.

- Не съм те виждала напоследък.

- Бях зает.

10♦ Кутията за обувки ♦

С Одри седим вкъщи на верандата и пием евтин алкохол, както обикновено. Портиер излиза и се опитва да си изпроси малко, но вместо това аз го потупвам приятелски.

- Още ли получаваш карти по пощата?

Естествено тя знае много добре, че не съм изхвърлил асото каро. Никой нормален човек не би си изхвърлил богатството на улицата, нали така? Карите са пари. Трябва да се пазят.

Мила, мисля си. Софи. Жената от "Едгар Стрийт " и дъщеря й Анджелина.

- Не, още съм на първата.

- Мислиш ли, че ще има и други?

Замислям се и не мога да реша дали искам да получа други, или не.

- И първата ме озори доста.

Пием.

Често се отбивам при старата жена и тя ми показва отново снимките си, а аз й чета "Брулени хълмове”. Това започва да ми харесва. Тортата е свършила преди няколко дни, слава богу, но тя е все така мила. Цялата се тресе, но пак е мила.

Софи губи и на следващото състезание, този път на осемстотин метра. С тези стари скъсани обувки бяга съвсем иначе. Трябва й нещо по-добро, за да бяга по същия начин, както го прави сутрин. Тогава тя е истинската Софи. Съвсем различна, почти откъсната от себе си.

Следващата събота, рано сутринта, отивам у тях и чукам на вратата. Отваря баща й.

- Какво обичате?

Чувствам се притеснен, сякаш съм отишъл да питам може ли дъщеря му да излезе с мен. В дясната си ръка държа кутия за обувки и той поглежда към нея. Аз бързо я вдигам и казвам:

- Имам колет за дъщеря ви Софи. Надявам се да й станат.

Предавам му кутията. Той изглежда объркан.

- Кажете й само, че един младеж й е донесъл нови обувки.

Човекът ме гледа, сякаш съм мъртвопиян.

- Добре. - усещам, че с мъка сдържа присмеха си. - Ще й кажа.

- Благодаря.

Обръщам се и си тръгвам, но той ме спира.

- Чакайте!

- Да, господине?

Той озадачен вдига кутията към мен.

- Знам - казвам.

Кутията е празна.

Не съм успял да се обръсна и съм плувнал в пот, когато стигам до спортната площадка. В шест сутринта закарах таксито в гаража и тръгнах към дома на Софи, а оттам - на пистата. По пътя закусих с кренвиршка и кафе.

Обявяват старта на хиляда и петстотин метра и тя излиза боса.

Аз се усмихвам.

Боси обувки...

- Само дано не я настъпи някой - казвам си.

Няколко минути по-късно баща й застава до оградата. Състезанието започва.

Онзи дръвник пак започва да крещи.

След първата обиколка Софи се спъва.

Когато пада, е точно след челната група от пет момичета, които се откъсват на около двадесет и пет метра напред. Когато се изправя, това ми напомня онзи момент от "Огнените колесници'^,[6], когато Ерик Лидъл пада, но после надбягва всички и побеждава.

Има две обиколки до финала, а тя все още изостава.

Преодолява с лекота първите две момичета и сега бяга така, както съм я виждал много сутрини. Няма никакво напрежение. Има само усещане за свобода и неподправеното чувство, че е жива. Липсват й единствено качулката и червените шорти. Босите й ходила я понасят стремително покрай третото момиче и скоро тя е редом с вечната си съперница, подминава я и излиза напред двеста метра преди финала.

Както всяка сутрин, мисля си. Хората спират да я гледат. Виждат я как пада, изправя се и продължава. А сега я виждат начело, да им поднася нещо, което не се вижда всеки ден в този град. Хвърлянето на диск е спряло, високият скок също. Всичко е замряло. Останали са само момичето със слънчевите коси и убийственият глас, крещящ до премала.

Другото момиче я настига.

Опитва се да я задмине.

Коленете на Софи са разкървавени от падането, сигурно и ходилата й са изранени, но така трябва. Последните сто метра са почти смъртоносни. Виждам болката да изопва лицето й. Босите й крака кървят, издрани от сухата трева. Тя почти се усмихва на болката, на красотата й. Откъсната от себе си.

Боса.

По-жива от всичко, което съм виждал някога. Двете наближават финалната линия.

И другото момиче побеждава.

Както винаги.

Когато прекосяват финала, Софи се строполява на земята. Претъркулва се по гръб и вперва поглед нагоре в небето. Болят я ръцете и краката, боли я сърцето. Но на лицето й е отпечатана красотата на това утро и ми се струва, че тя за пръв път я осъзнава. 5:30 сутринта.

Бащата на Софи пляска както винаги, но този път не е сам. Сега и бащата на другото момиче ръкопляска.

- Страхотна дъщеря имате - казва той.

Бащата на Софи само кимва скромно.

- Благодаря. Вие също.

J.♦ Още едно глупаво човешко същество ♦

Хвърлям чашата от стиропор и хартията от кренвиршката в коша и си тръгвам. Както обикновено пръстите ми лепнат от соса.

Чувам стъпките й зад себе си, но не се обръщам. Искам да чуя гласа й.

-Ед!

Няма как да го сбъркам.

Обръщам се и се усмихвам на момичето с разранените ходила. Кръв се стича на тънка струйка и от лявото й коляно. Посочвам я и казвам:

- Не е зле да го промиеш.

- Ще го промия - спокойно отвръща тя.

Сега помежду ни се възцарява някаква неловкост и аз разбирам, че вече нямам работа тук. Косата й е разпусната и красива. Можеш да потънеш в очите й, а устните й ми говорят.

- Исках само да ти благодаря.

- За това, че си изподрана и ожулена ли?

- Не - отказва да приеме лицемерието ми тя. - Благодаря, Ед.

Предавам се.

- Пак заповядай.

Гласът ми е като грак в сравнение с нейния.

Когато се приближавам, забелязвам, че тя вече не отмества очи. Не навежда глава и не забива поглед в земята. Осмелява се да ме гледа и да бъде с мен.

- Красива си - казвам. - Знаеш го, нали?

Тя леко се изчервява, но не възразява.

- Ще се видим ли пак? - пита и да си призная, съжалявам, че трябва да й отговоря по този начин.

- Не и в пет и половина сутринта.

Тя се завърта на пета и тихичко се засмива, сякаш сама на себе си.

Понечвам да си тръгна, но отново чувам гласа й:

- Ед!

- Да, Софи?

Тя е изумена, че знам името й, но продължава:

- Да не си някакъв светец?

Това ме кара да се изсмея вътрешно. Аз? Светец? Изброявам наум какво съм. Таксиджия. Безделник. Олицетворение на посредствеността. Калпав любовник. Жалък картоиграч.

А на глас казвам:

Q.♦ Отново на Едгар стрийт ♦

Сутрините сякаш ръкопляскат.

За да ме събудят.

Още преди да отворя очи, виждам три неща.

Мила.

Софи.

И "Едгар Стрийт” 45.

Първите две ме карат да скачам още с изгрева на слънцето. Третото ме разголва и докосва с ледени пръсти кожата, плътта и костите ми.

Всяка вечер гледам до късно повторението на "Царете на хаоса'^,[7]. Огромният дебелак през цялото време седи на бюрото си и яде бонбони. Как му беше името? Докато си задавам този въпрос, на екрана се появява Дейзи и пита: "Какво става, шефе Хог?"

Шефа Хог, разбира се.

А Дейзи е фантастична с тези прилепнали джинси. Всеки път, когато я видя, сърцето ми започва да бие ускорено, но тя винаги си тръгва толкова бързо, колкото е дошла.

Портиер всеки път ме стрелва с мръсен поглед.

- Да, знам - казвам.

Но тогава тя се появява отново и няма смисъл да споря. Хубавите жени са моето мъчение.

Нощите и "Царете" се изнизват.

Карам си таксито, а главоболието ме дебне зад гърба. Колкото пъти се обърна, то ми напомня за себе си.

- Благодаря, приятел - казвам. - Шестнайсет и петдесет.

- Шестнайсет и петдесет? - подскача костюмираният чичо и гласът му кипва като пяна в главата ми, надига се и спада.

- Толкова - отсичам. Днес нямам нерви да споря. - Ако ви се вижда скъпо, другия път вървете пеша.

Сигурен съм, че така или иначе фирмата му плаща.

Той ми дава парите и аз му благодаря. Не било толкова трудно, значи, мисля си. Вратата се затръшва със сила. Имам чувството, че главата ми е пъхната там.

Кой знае защо, чакам телефонът отново да звънне и да ми кажат, че е време да отида на "Едгар Стрийт". Няколко вечери минават така, но никой не се обажда. В четвъртък вечер си тръгвам рано от Одри, където играем на карти. Някакво смътно предчувствие не ми дава мира. То ме кара да стана и да си тръгна почти без обяснение. Времето е дошло и знам, че трябва да съм на поста си пред къщата на "Едгар Стрийт", където почти всяка нощ властва насилието.

Докато вървя нататък, усещам, че ускорявам крачка. Вече съм постигнал успеха, от който имах нужда.

Мила и Софи.

Сега трябва да се изправя лице в лице с това.

Свивам по "Едгар Стрийт", стиснал юмруци в джобовете на якето си. Оглеждам се да видя дали не ме следи някой. С Мила и Софи ми беше леко. Те бяха приятната част. Нямаше практически никакъв риск, не като тук, където всички отговори са болезнени. За съпругата, за детето и за мъжа. И за мен.

Докато чакам, напипвам в джоба си парче дъвка и го пъхам в устата си. Има вкус на гадене, на страх.

Чувството се засилва, когато мъжът се задава по улицата и изкачва стъпалата на верандата. Тишината се приближава, блъсва ме и ме оглушава.

Случва се.

Сега се намесва и насилието. То забива нокти във всичко и го раздира, прави го на парчета и аз се мразя, че стоя и чакам да свърши. Презирам се за това, че нощ след нош избирам по-лесното. Омразата се е свила на кълбо в мен и ме задушава. Тя сграбчва духа ми и го свлича на колене до мен. Той кашля и се задушава, докато омразата ми към самия мен става нетърпима.

Вратата, казвам си. Върви, отворена е!

Но не мърдам.

Не мърдам, защото малодушието ми ме смазва, колкото и да се опитвам да вдигна коленичилия си дух. Той продължава да се свлича, поваля се на една страна и се удря в земята с глух, беззвучен тътен. И вперва поглед в звездите. По небето са размазани звезди.

Върви, казвам си отново и този път тръгвам. Всичко се тресе, когато изкачвам стъпалата на верандата и заставам пред вратата. Далечните облаци ме виждат, но се отдръпват. Светът не иска да има нищо общо с това. Не мога да го упрекна.

Чувам ги.

Той я събужда.

Изтръгва я грубо от съня й.

Сграбчва я и едновременно с това я изоставя.

Стоварва я на леглото, нахлува в нея и я раздира. Пружините на леглото скърцат -виещ, отчаян звук на пропадане и отскачане. Те не го искат, но съпротивата е безсмислена. Няма кой да чуе жалбата им.

През вратата, пред която съм застанал, долита плач, промъква се през процепа и ляга в краката ми.

Как можеш да не влезеш, питам се, но продължавам да чакам.

Вратата се отваря още мъничко и някой застава пред мен. Момиченцето.

То разтърква очи с юмруче и се опитва да прогони съня, заседнал там. Облечено е с жълта пижама на червени корабчета, а палците на краката му са свити и се търкат един в друг.

То ме гледа, но без страх. Нищо не може да е по-лошо от онова, което става вътре.

- Ти кой си? - пита шепнешком.

- Ед - шепна в отговор.

- Аз съм Анджелина. Дошъл си да ни спасиш ли?

Виждам как в очите му се мярка слаба искрица надежда.

Приклякам и се озовавам очи в очи с него. Иска ми се да му кажа, че е така, но не мога. Виждам, че с мълчанието ми помръква и надеждата му. Тя е почти угаснала, когато проговарям. Вглеждам се в очите на детето и казвам искрено:

- Така е, Анджелина, дошъл съм да ви спася.

То се оживява и пристъпва към мен.

- А можеш ли? - пита изумено. - Наистина ли?

Дори едно осемгодишно момиченце вижда, че не може да избяга от обречеността си.

Затова проверява дали може да ми вярва.

- Ще се опитам - казвам.

Детето се усмихва, прегръща ме и казва:

- Благодаря, Ед.

После се обръща и сочи. Гласът му е още по-тих.

- Първата стая отдясно.

Де да беше толкова просто...

- Хайде, Ед - казва то. - Те са там...

Но аз все така не помръдвам.

Страхът се е омотал около краката ми и разбирам, че не мога да направя нищо. Не и тази нощ. И вероятно никога. Опитам ли се да направя крачка, ще се сгромолясам.

Очаквам детето да започне да вика. Нещо от рода на "Ед, ти ми обеща! Обеща ми!”

Но то не казва нищо. Сигурно разбира колко е силен баща му и колко хилав съм аз. Само се приближава и отново ме прегръща.

Когато откъм спалнята пак долита шум, то се опитва да се пъхне под якето ми. Прегръща ме така силно, че се питам как костите му остават цели. Когато най-сетне ме пуска и си тръгва, казва:

- Благодаря ти, че поне опита, Ед.

Не му отговарям, защото ми се иска да потъна в земята от срам. Гледам как крачетата му в жълта пижама правят кръгом и се отдалечават. Обръща се още веднъж и казва:

- Довиждане, Ед.

- Довиждане - отговарям през завесата от срам.

То затваря плътно вратата, а аз оставам да клеча пред нея. Отпускам се напред и опирам глава в рамката. Дъхът ми кърви. Пулсът ми кънти оглушително в ушите.

Вече съм в леглото, погълнат от нощта. Как може да спи човек, когато още усеща ръцете на детето в жълта пижама, вкопчени в него в мрака? Невъзможно е.

Чувствам, че съм на път да изгубя разсъдъка си. Боя се, че ако не се върна на "Едгар Стрийт" следващите няколко вечери, ще полудея. Ако детето не беше излязло... Но аз знаех, че ще излезе. Или би трябвало да знам. То всеки път излиза и плаче на верандата, а след него и майка му. Докато лежа по гръб с отворени очи, си давам сметка, че е трябвало да се срещна с него. Че съм очаквал то да ми даде кураж. Да ме принуди да вляза. Но всичко приключи по най-жалък начин. По-зле не би могло да бъде. Чувството, което ме връхлита, е още по-непоносимо.

В 2:27 през нощта телефонът иззвънява.

Въздухът трепери от звъна му. Скачам, хуквам към него и го гледам. Това не е на добро.

- Ало!

Оттатък не бързат да ми отговорят.

- Ало! - казвам отново.

Онзи отсреща най-сетне проговаря и аз си представям движението на устните, оформящи думите. Гласът е сух и дрезгав. Доста дружелюбен, но все пак делови.

- Провери си пощата, Ед.

Надвисва тишина и гласът замира. Отсреща вече не се чува дишане.

Затварям и излизам навън. Бавно се отправям към пощенската кутия. Звездите вече ги няма и ръми ситен дъжд. Всяка стъпка ме приближава към неизвестността. Ръката ми трепери, когато посягам към капака. Бъркам вътре.

Напипвам нещо студено и тежко.

Пръстът ми ляга върху спусъка.

Потрепервам.

К.♦ Убийство при катедралата ♦

В пистолета има само един патрон. За един човек. Чувствам се най-нещастното създание на земята. Казвам си: " Ти си таксиметров шофьор, Ед! Как се забърка в тази каша? Трябваше просто да си лежиш на пода в оная банка Седя до масата в кухнята и пистолетът се затопля в ръката ми. Портиер е буден и си иска кафето, но аз съм неспособен да се помръдна, само седя и зяпам оръжието. Онзи, който е нагласил всичко това, кой знае защо ми е дал само един патрон. Не му ли е ясно, че като нищо мога да си прострелям крака, преди да направя каквото и да било друго? Не знам. Всичко това вече отива твърде далеч. Та това е пистолет, за бога! Мога да убия кого ли не. Най-напред, аз съм страхливец. Второ, съм слаб. И трето, онова в банката явно е било чист късмет, защото никой никога не ме е учил как се държи пистолет...

Сега вече се ядосвам.

Питам се защо точно аз. Но и без въпроси знам какво трябва да сторя. Предните два пъти ти беше хубаво, нали? Е, сега ще ти се наложи да свършиш и това.

А ако не го направя? Онзи по телефона може да тръгне да ме преследва. Дали пък не ми казва тъкмо това? Или ще свърша работата, или останалите патрони ще са за мен.

По дяволите, не мога да заспя повече!

Още малко и ще получа херния.

Преглеждам колекцията от стари плочи, наследство от баща ми. За преодоляване на стреса. Ровя припряно из албумите и най-сетне откривам онова, което търся. "Проклеймърс". Пускам плочата и я гледам как се върти. Прозвучават първите нелепи ноти на "Петстотин мили" и ми се иска да строша нещо. Дори "Проклеймърс" тази нощ ме карат да се чувствам гадно. Музиката им е отвратителна.

Крача из стаята.

Портиер ме гледа, сякаш съм полудял. Да, полудял съм. Вече няма съмнение.

Три сутринта е. Надул съм до дупка "Проклеймърс" и знам, че трябва да изляза да убия някого. Да има някаква полза и от мен, нали така?

Пистолет.

Пистолет.

Думата ме пронизва като куршум и за кой ли път поглеждам към него, за да се уверя, че е истински. Ярката светлина от кухнята осветява и част от хола. Портиер протяга лапа и лекичко ме драска - иска да го погаля.

- Разкарай се, Портиер! - излайвам насреща му, но огромните му кафяви очи ме молят да се успокоя,

Предавам се и го погалвам по корема за извинение. После правя кафе. Няма шанс да заспя тази нощ. "Проклеймърс" току-що са започнали ново парче - следващото след "Петстотин мили" - и този път ми звучат по-малко безнадеждно.

Докато карам таксито из града, си мисля, че безсънието със сигурност убива. Вече е ден. Очите ми парят. Стъклото е свалено и топлият въздух дълбае в тях, но не затварям. Пистолетът е вкъщи под дюшека, където го оставих през нощта. Пистолетът под дюшека, а картата - в чекмеджето. Трудно ми е да кажа кое ме тормози повече. Сепвам се и си казвам, че е време да спра да хленча.

В гаража виждам Одри да се целува с един от новите шофьори. Едва ли е по-висок от мен, но явно ходи да тренира. Езиците им се докосват и се извиват. Ръцете му са на хълбоците й, а нейните - в задните джобове на джинсите му.

Добре че не взех пистолета, си казвам, но знам, че това са празни приказки.

- Здрасти, Одри - измърморвам, когато ги подминавам, но тя не ме чува.

Запътвам се към канцеларията на шефа. Джери Бостън. Джери е изключително дебел,

с мазна коса, занизана върху плешивината на темето му.

Чукам на вратата му.

- Влез! - обажда се той отвътре. - Време беше... - И спира насред изречението. - А, помислих си, че е Мардж. Отиде да ми вземе кафе още преди половин час.

Току-що бях видял Мардж да пуши в гаража, но предпочитам да си мълча. Тя ми е симпатична, пък и не искам да се меся където не ми е работа. Затварям вратата и се гледаме с Джери.

- Е? - пита той. - Какво има.

- Аз съм Ед Кенеди, господине, и карам...

- Не може да бъде! Какво искаш?

- Брат ми днес се пренася - лъжа аз. - Ще може ли да взема колата след работа, да прекарам някои неща?

Той ме гледа благо и се усмихва.

- И за какъв дявол да ти я давам? Някъде на моите коли да пише "Товарни превози”? Да ти приличам на благотворителна организация? Купи си кола и си превозвай колкото искаш! - вече раздразнено отсича той.

Не губя присъствие на духа, а се приближавам още малко.

- Господине, имало е случаи да карам ден и нощ и никога не съм вземал почивка.

Ако трябва да съм честен, заради деветте месеца стаж, които имам, работя една

седмица дневна и една нощна смяна. Не знам дали е законно. Новите работят само нощем, ветераните - само денем, а аз карам и дневни, и нощни.

- Моля ви само за една вечер. Ще си платя, ако трябва.

Бостън се навежда напред върху бюрото и ми напомня за Шефа Хог.

Пристига Мардж с кафето и казва:

- Здрасти, Ед, как си?

Ще ми се да й отговоря, че тоя задник не иска да ми даде колата за една вечер, но вместо това казвам:

- Добре съм, Мардж, а ти?

Тя оставя кафето на бюрото и тактично си тръгва.

Босът отпива глътка и въздъхва:

- А, бива си го!

Настроението му се променя. Жива и здрава да е Мардж. Добра работа свърши.

- Хубаво, Ед, щом си вършиш работата, ще ти разреша да вземеш колата. Но само за една вечер, нали?

- Благодаря.

- Утре на работа ли си? - Той поглежда в графика и сам си отговаря: - Нощна смяна. Замисля се над кафето и накрая решава проблема.

- Ще я върнеш утре по обяд. Нито минута по-късно. Ще я прегледам следобед. За ремонт е.

- Да, господине.

- Остави ме сега да си изпия кафето на спокойствие.

Излизам. Минавам покрай Одри, която още продължава заниманието си с новия. Казвам довиждане, но тя пак не ме чува. Тази вечер няма да играе карти, аз също. Марв ще бъде бесен, но ще го преживее някак. Ще накара сестра си да играе на мястото на Одри, а баща му ще замести мен. Петнадесетгодишната му сестра е свястно хлапе, но има лошия късмет Марв да й е брат. Той й прави живота ад по най-различни начини. Например всички учители я мразят, защото едно време в училище Марв все се правеше на интересен. Мислят я за безнадежден случай, а тя всъщност е доста интелигентна.

Както и да е, тази вечер не ми е до карти. Опитвам се да хапна нещо, но не се получава. Вадя асото каро и пистолета, слагам ги на кухненската маса и се взирам в тях.

Часовете се изнизват.

Когато телефонът иззвънява, за миг се стряскам, но после съобразявам, че трябва да е Марв. Вдигам слушалката.

- Ало!

- Ед, къде си, по дяволите?

- Вкъщи.

- Защо? С Ричи седим тук и ни се изчака чакалото. А Одри къде е? С теб ли е?

- Не.

- Къде е тогава?

- С един тип от работата.

- Защо?

Същинско дете е. За всяко нещо пита "защо". Щом я няма, значи я няма, и толкова. И не му е ясно, че нищо не може да се направи.

- Марв - казвам, - имам работа тази вечер. Не мога да дойда.

- Каква работа?

Дали да не му кажа? Решавам се.

- Добре, Марв, ще ти кажа защо не мога да дойда...

- Хайде, давай.

- Хубаво - казвам. - Трябва да убия един човек. Това устройва ли те?

- Виж какво, Ед, не се бъзикай с мен! - кипва той. - Не съм в настроение да ти слушам идиотските словоизлияния.

Словоизлияния? Откога Марв е започнал да употребява такива думи?

- Домъкни се тук. Не дойдеш ли, ще гледаш Коледния мач отдалече. Днес говорих с някои от момчетата да участваш.

Коледният мач е пълна безсмислица - футбол, който се играе преди Коледа на игрището, и идиоти като Марв ритат боси. От няколко години той успява да ме прилъже да участвам и всеки път едва не ми счупват врата.

- Добре, тази година не ме брой - казвам. - Няма да дойда.

И затварям. Както се и очаква, телефонът звъни втори път, но аз само вдигам слушалката и я оставям. Едва не се разсмивам, като си представям как Марв псува отсреща. А сега крещи:

- Мариса! Ела тук да играем карти!

Не ми трябва много време да се съсредоточа върху онова, което ми предстои да свърша. Тази е единствената вечер, когато мога да осъществя плана си. Единствената с таксито на разположение. Единствената с моята мишена. Единствената с пистолета. Полунощ наближава по-скоро, отколкото съм се надявал.

Целувам Портиер по бузата и излизам. Не се обръщам, защото съм твърдо решен тази нощ да се върна през същата тази врата. Пистолетът е в десния джоб на якето ми. Картата е в левия заедно с шише водка, в която съм добавил солидно количество хапчета за сън. Дано да има ефект.

Разликата тази вечер е, че не отивам на "Едгар Стрийт". Насочвам се към "Мейн Стрийт" и чакам там. Когато затворят кръчмите, един от посетителите няма да се прибере ♥ дома.

Вече е късно, когато пияниците тръгват да се разотиват. Моят човек не може да бъде сбъркан благодарение на габаритите си. Той изревава довиждане на приятелчетата си, без да знае, че е за последен път. Обръщам таксито, така че да гледа в същата посока като него. Той изниква с цялата си огромна маса в страничното огледало и ме подминава. Изчаквам го да се отдалечи малко, паля колата и карам към него. Потен съм, но това вече не ме притеснява. Знам, че ще го направя. Вече съм се захванал с това и връщане назад няма.

Спирам до него и тихо подвиквам:

- Ще те карам ли, мой човек?

Той ме поглежда отвисоко и се оригва.

- Нямам пари.

- Нищо, като те гледам как си се наредил, ще те откарам и без пари.

Той се засмива и плюе, после се насочва към другата врата. Вече вътре, понечва да ми каже адреса си.

- Не се притеснявай - прекъсвам го. - Знам къде живееш.

Сякаш съм обзет от някакво вцепенение. Без него не бих могъл да продължа. Спомням си Анджелина и как майка й се разпадна на парчета в магазина. Трябва да го направя. Трябва, Ед. Кимам сам на себе си.

Вадя водката от джоба си и му я предлагам. Той я грабва, без да се поколебае и секунда.

Знаех си, поздравявам се наум. Човек като този взема всичко, което иска, без да се замисли. А такива като мен мислят прекалено много.

- Няма да ти откажа - казва той и дръпва здрава глътка.

- Задръж я - казвам. - Твоя е.

Той не ми отговаря, но продължавала пие, а аз подминавам ”Едгар Стрийт" и се насочвам на запад, към покрайнините на града. Там има едно място, наречено Катедралата, до което се стига по черен път. Скалисто планинско било, от което се открива гледка към просторна равнина, обрасла с храсталак. Още не сме излезли от града, когато той заспива. Шишето се изплъзва от ръката му и водката се излива върху него, но аз не спирам.

След малко повече от половин час стигам черния път и продължавам още толкова по него. Когато пристигаме, минава един след полунощ. Гася мотора и оставаме сами с тишината.

Време е да стана свиреп или поне да се направя на свиреп, доколкото е възможно.

Слизам от колата и обикалям от другата страна. Отварям вратата. Удрям го през лицето с пистолета.

Никаква реакция.

Удрям го отново.

След петия опит той се стряска за миг, усетил вкуса на кръвта, която се стича от носа и устата му.

- Събуди се! - заповядвам му.

Той се поколебава. Не разбира къде е и какво става.

- Слизай!

Пистолетът е насочен в челото му.

- Ако се чудиш дали е зареден, това може да ти е последната мисъл.

Той още е зашеметен, но очите му са разширени. Понечва да скочи, но много бързо осъзнава, че ще му е трудно дори да слезе от колата. Най-сетне успява да се измъкне и аз го повеждам по пътя с опрян в гърба му пистолет.

- Ще мине точно през гръбнака ти - казвам му - и после ще те оставя тук. Ще се обадя на жена ти и детето ти да дойдат да те видят, ако искат. Може да потанцуват около теб. Ще ти хареса ли? Или пък да те уцеля в черепа, та да умреш бързо? Ти избираш.

Той пада, но аз го посрещам с костеливото си момчешко коляно. Пистолетът остава насочен към тила му.

- Искаш ли да умреш? - Гласът ми трепери, но е изпълнен с решимост. - Ти го заслужаваш, само това ще ти кажа.

Отдръпвам се от него и му изкрещявам:

- Ставай и тръгвай, иначе ще умреш още сега!

И чувам звук.

Идва откъм земята.

Осъзнавам, че мъжът плаче. Но тази нощ ми е все тая. Трябва да го убия, защото бавно, почти без усилие и с пълно пренебрежение този човек убива всяка нощ жена си и детето си. И само аз, Ед Кенеди, обикновеното момче от предградията, имам шанса да сложа край на това.

- Стани!

Отново тиквам пистолета в него и поемаме нагоре, към Катедралата.

Когато стигаме върха, карам го да застане на около пет метра от ръба. Пистолетът е насочен към тила му. Аз съм на два-три метра зад него. Няма как да се обърка нещо.

Освен че започвам да треперя.

Започвам да се треса.

Започвам да се люшкам при мисълта, че ще убия друго човешко същество. Настроението, което ме обгръщаше до този момент, вече го няма. Усещането за неуязвимост ме е напуснало и внезапно си давам сметка, че ще трябва да направя това, подкрепян единствено от собствената си човешка слабост. Задъхвам се. Още малко и ще се пречупя.

Питам ви, какво бихте направили вие на мое място? Кажете ми.

Моля ви, кажете ми!

Но вие сте далеч от всичко това. Пръстите ви прелистват тези чудати страници, които по някакъв начин свързват живота ви с моя. Очите ви не са застрашени от нищо. Тази история е само още няколкостотин страници от вашето съзнание. А за мен е тук и сега. Трябва да премина през това и да си платя цената. Нищо вече няма да е същото. Ще убия този човек и също ще умра вътрешно. Иска ми се да викам. Да крещя: "Защо?” Тази нощ пръснатите звезди искрят като ледени висулки, но нищо не може да ме утеши. Нищо не може да ми предложи път за бягство. Фигурата пред мен се свлича, а аз стоя над нея и чакам.

Чакам.

И се опитвам да намеря по-добър отговор.

Господи, как е застинал пистолетът в ръката ми! Студен и топъл, хлъзгав и грапав едновременно. Не мога да овладея треперенето си. Знам, че ако ще го направя, ще трябва да опра пистолета в плътта на човека, иначе няма да уцеля. Ще трябва да забия куршума в него и да гледам как човешката му кръв го залива. Да го гледам как умира в прилив на неосъзната жестокост. И колкото и да си казвам, че постъпвам правилно, продължавам да търся отговор - защо тъкмо аз? Защо не Марв, Одри или Ричи?

"Проклеймърс" кънтят в главата ми.

Представете си го.

Представете си как убивате някого под съпровода на двама шотландски кретени с очила и зализани прически. Как ще я слушам тази песен някога? Какво ще правя, ако я пуснат по радиото? Ще си мисля за нощта, когато съм убил друг човек и съм отнел живота му със собствените си ръце.

Треперя и чакам. Треперя и чакам.

Той започва да хърка. И така с часове.

Първата утринна светлина започва да се мержелее на хоризонта и малко преди слънцето да се покаже на изток, решавам, че е време.

Събуждам го с пистолета. Този път той реагира мигновено и аз отново заставам на три метра зад него. Той се изправя и понечва да се обърне, но размисля. Приближавам се и насочвам пистолета към тила му.

- Аз съм избран да сложа край на това, което причиняваш на семейството си. Гледах те какво правиш с тях. Това не може да продължава. Кимни, ако ме разбираш. - Той бавно кима. - Разбираш ли, че ще умреш заради това, което правиш?

Този път няма отговор. Удрям го още веднъж.

- Е?

Той кима.

Слънцето подава глава иззад хоризонта и аз стискам по-здраво пистолета. Пръстът ми е на спусъка. По лицето ми се стича пот.

- Моля те! - простенва той.

Привежда се напред, готов да рухне. Има чувството, че ако падне, ще умре. Разтърсват го ридания, от които още повече ми призлява.

- Съжалявам, толкова... Ще спра, няма вече...

- Какво ще спреш?

- Знаеш какво... - измънква той.

- Искам да го чуя.

- Ще спра да я карам да...

- да я караш?

- Добре де, да я насилвам.

- Така е по-добре. Продължавай.

- Няма вече, обещавам.

- Как мога да ти вярвам, по дяволите?

- Можеш.

- Това не е отговор. Все едно нищо не си ми казал. - Сръчквам го по-силно с пистолета. - Отговори ми!

- Защото ако продължавам, ти ще ме убиеш.

- Ще те убия още сега!

Отново ме тресе и съм плувнал в пот. Не мога да повярвам, че това ми се случва.

- Сложи си ръцете на тила!

Той се подчинява.

- Иди до ръба.

Той го прави.

- Как се чувстваш сега? Но си помисли, преди да ми отговориш. От това какво ще ми кажеш зависи много.

- Чувствам се, както се чувства жена ми всяка вечер, когато се прибирам.

- Уплашен до смърт?

- Да.

- Точно така.

Приближавам се до него, насочвам пистолета и се прицелвам.

Спусъкът е хлъзгав от пот.

Раменете ме болят.

Дишай, напомням си. Дишай.

Обзема ме внезапно спокойствие и аз натискам спусъка. Шумът от изстрела проглушава ушите ми и също като в деня на обира пистолетът е топъл и лек в ръката ми.

- Не съм светец, Софи. Просто още едно глупаво човешко същество.

Разменяме си по една последна усмивка и аз се отдалечавам. Усещам, че ме гледа, но не се обръщам повече.