Аз съм пратеникът

А.♣Останките ♣

Сухота.

Измъквам се от колата и се затътрям към замрежената врата. Чувствам се напълно опустошен. Това усещане ме пронизва - не, лъкатуши в мен. Вече не ме е грижа, че съм пратеник. Обзема ме чувство за вина. Отърсвам се от него, но то пропълзява обратно. Никой не е казвал, че ще е лесно.

Пистолетът.

Още го усещам в ръката си. Топлият, гладък метал, който прилепва към кожата ми. Сега той е в багажника на таксито, отново студен и застинал, и се преструва на невинен.

Докато вървя към верандата, отново чувам как тялото му глухо се строполява на земята. Явно не можеше да повярва, че още е жив. Всеки негов дъх беше конвулсия, всмукваща живота, за да го запази и задържи. Всичко беше свършило. Бях стрелял към слънцето, но то беше твърде далеч. Някаква част от мен се запита къде ли е паднал куршумът.

По обратния път, докато гумите на колата заличаваха собствените си следи, често поглеждах към мястото до себе си. Беше пълно с празнота.

Останките на онзи смъртник сигурно още са проснати на равната земя и вдишват праха, наслояващ се в дробовете му.

Единственото, което искам в този момент, е да вляза вътре и да прегърна Портиер. Дано и той да ме прегърне.

Двамата пием кафе.

- Хубаво ли е? - питам го.

Великолепно, отговаря той.

Понякога ми се иска да съм куче.

Слънцето вече наистина е изгряло и хората тръгват на работа. Аз седя до кухненската маса и си мисля, че със сигурност никой на моята безлична, влажна от росата улица не е имал нощ като моята. Представям си ги как стават през нощта, за да пуснат една вода, или получават едновременно оргазъм в леглата си, а аз цяла нощ съм бил навън и съм тикал дулото на пистолета в тила на друг човек. Защо аз? Както обикновено няма отговор. Знам само, че би било чудесно да правя любов, а не опит за убийство. Имам чувството, че съм изгубил нещо и кафето ми изстива. Вонята на Портиер се надига от пода и ме погалва. Сънливостта му ме успокоява и разгонва тежките мисли.

Малко след това телефонът иззвънява.

О, не, само това ти липсва, Ед.

Те са, нали?

Пулсът ми се учестява и се заплита. Глупав пулс. Продължавам да седя.

Телефонът звъни.

Петнадесет пъти.

Прескачам Портиер и гледам тъпо слушалката. Най-сетне се решавам да вдигна. Гласът ми е сипкав като сух пясък.

- Ало!

Гласът отсреща е гневен, но слава богу, е на Марв. Някъде отзад се чува шум. Чукане, коване, ругатни. И на този фон - гласът на Марв.

- Благодаря, че вдигна скапания телефон, Ед! - казва той. Лично на мен в този момент изобщо не ми е до това. - Вече си мислех...

- Я млъквай, Марв! - сопвам му се и затварям.

Както се и очаква, той пак звъни.

- Какво ти става, по дяволите?

- Нищо, Марв.

- Престани с глупостите, Ед. Тая нощ ми се разказа играта.

- Какво, да не си се опитвал и ти да убиеш някого?

Портиер ме поглежда, сякаш пита дали не търсят него, но бързо се преориентира към паничката си и започва да я облизва с надеждата да открие някакви остатъци от кафе.

- Пак ли започваш с тези безсмислици? - Безсмислици. Харесва ми, когато тип като Марв използва такива думи. - Чувал съм какви ли не извинения, Ед, но такова нещо за пръв път чувам.

Предавам се.

- Добре де, Марв, забрави. Казах го ей така.

- А, хубаво тогава. - Марв е най-доволен, когато нямам какво да кажа. Най-сетне си идваме на думата, както е разчитал. - Какво, помисли ли си?

- За кое?

- Знаеш за кое.

Неволно повишавам тон.

- Не, Марв, нямам никаква представа за какво говориш. Едва е съмнало, цяла нощ не съм си бил вкъщи и някак си не съм подготвен емоционално за този задушевен разговор! -Иска ми се пак да затворя, но устоявам на изкушението. - Бъди така добър и ми кажи за какво става дума.

- Добре де, добре. - Държи се, сякаш аз съм най-голямото копеле на света и той ми прави услуга, като не затваря. - Просто някои от момчетата питат дали ще участваш, или не.

- В кое?

- Знаеш в кое.

- Просветли ме.

- В Коледния мач естествено.

Мамка му, проклинам се аз, босият футбол! Как можах да забравя? Какво себично копеле съм!

- Наистина не съм мислил за това, Марв.

Той е обиден. И не просто обиден, а направо потресен до дъното на душата си. Поставя ми ултиматум.

- Тогава си помисли, Ед, и ми кажи до утре ще играеш ли, или не. Ако не, ще повикаме някой друг. Знаеш ли колко хора чакат? Това е въпрос на престиж. Някои момчета като Джими Кантрел и Хорс Хенкок мило и драго дават да участват...

За миг изключвам. Хорс Хенкок? Господ да ме убие, ако се сещам кой е той. Едва когато чувам сигнала, осъзнавам, че Марв ми е затворил. Най-добре е да му звънна по-късно и да му кажа, че ще играя. Току-виж някой ми строши врата в копривата. Би било чудесно.

Махам се от телефона, вземам една найлонова торбичка и прибирам в нея оръжието на престъплението от багажника. Слагам го обратно в чекмеджето и се опитвам да го забравя. Без особен успех.

Заспивам.

Лежа в леглото, часовете са застинали около мен. Сънувам изминалата нощ, искрящото утринно слънце и треперещия гигант в краката ми. Дали вече се е прибрал в града? Пеша ли е вървял, или е успял да хване някоя кола? Опитвам се да не разсъждавам за това. Всеки път когато тези мисли се промъкнат при мен в леглото, се обръщам на другата страна и се мъча да ги заглуша. Те обаче пак успяват да се прокраднат.

Когато се събуждам, имам чувството, че отдавна е минал обяд, но е едва единадесет. Портиер навира в мен мокрия си нос за целувка. Връщам таксито в гаража, прибирам се ♥ дома и го извеждам на разходка.

- Отваряй си очите - казвам му, когато излизаме на улицата. Параноята вече се е загнездила ♥ мен. Мисля си за мъжа от "Едгар Стрийт", макар да знам, че е последната ми грижа. По-скоро трябва да се притеснявам от онзи, който ми е пратил асото каро. Имам неприятното чувство, че те вече знаят, че съм изпълнил поръчението, и скоро ще ми пратят следващата карта.

Пики. Купи. Спатии.

Чудя се коя ли ще е следващата карта, която ще намеря в пощенската кутия. Пиките ме притесняват най-много. А асото пика направо ме плаши. Винаги ме е плашело. Мъча се да не мисля за това. Имам чувството, че ме наблюдават.

Късно следобед правим солиден преход и се озоваваме у Марв, където се е събрал много народ.

Влизаме в двора и аз го викам. Марв отначало не ме чува, но когато се приближава, казвам:

- Пиши ме и мен, Марв.

Той разтърсва ръката ми, сякаш току-що съм го поканил за шафер на сватбата си. За Марв е важно и аз да участвам, защото от няколко години играем заедно на този ден и той иска това да се превърне в традиция. И понеже си вярва, не бива да гледам отвисоко на тази работа. Това е положението.

Наблюдавам Марв и останалите хора в задния му двор.

Те никога няма да напуснат това място. Няма да поискат и това е хубаво.

Говоря си още малко с Марв и се опитвам да си тръгна, макар че няколко души ми предлагат бира от хладилните си чанти. Всички са с бермуди, потници и джапанки. Марв идва с мен до вратата, където ме чака Портиер. Вече съм почти на ъгъла, когато ме повиква.

- Ей, Ед!

Обръщам се. Портиер продължава. Никога не се е интересувал особено от Марв.

- Благодаря.

- Няма защо - казвам и си тръгвам. Връщам Портиер у дома, отивам в гаража и се разписвам. Докато карам през града, отново си мисля за изминалата нощ. Фрагменти от нея стоят край пътя и препускат редом с колата. Когато някой от образите забави ход и избледнее, на негово място идва друг. Вглеждам се за миг в огледалото и не мога да се позная. Имам чувството, че не съм аз. Дори като че ли не си спомням кой е този Ед Кенеди.

Не чувствам нищо.

Имам късмет, че на другия ден съм почивка. С Портиер седим в парка на главната улица. Следобед е и съм купил по един сладолед за двамата. Две в едно. Манго и портокал за мен, дъвка и капучино за него. Хубаво ни е да седим на сянка и да ядем сладолед. Наблюдавам внимателно как Портиер деликатно се захваща с лакомството, като първо размеква фунийката с лигите си. Голяма работа е.

Нечии стъпки изшумоляват в тревата зад нас.

Сърцето ми подскача.

Виждам сянка. Портиер продължава да яде - може да е голяма работа, но като пазач никакъв го няма.

- Здравей, Ед - прозвучава познат глас.

Сърцето ми се връща на мястото си. Това е Софи и аз зървам за миг атлетичните й крака, докато ме пита може ли да седне при мен.

- Разбира се - казвам. - Искаш ли сладолед?

- Не, благодаря.

- Не искаш ли да правиш компания на Портиер?

- Не, благодаря - засмива се тя. - Портиер ли?

Погледите ни се срещат.

- Това е дълга история.

И двамата мълчим и чакаме, докато най-сетне си спомням, че аз съм по-възрастният и е редно пръв да започна разговора. Но не го правя.

Не искам да похабявам това момиче с празно дърдорене. Красива е.

Ръката й се спуска надолу и леко погалва Портиер.

Седим така около половин час. По някое време усещам, че ме гледа. Гласът й прониква в мен.

- Липсваш ми, Ед.

Поглеждам я и казвам:

- И ти на мен.

Най-плашещото е, че е истина. Толкова е млада, а ми липсва. Или пък съм се вкопчил в нея, защото я свързвам с хубавото послание? Мисля, че ми липсват чистотата и искреността й.

Тя е заинтригувана.

Усещам го.

- Още ли бягаш? - питам.

Тя кимва вежливо, както се очаква.

- Боса?

- Разбира се.

На лявото й коляно още има коричка, но когато го поглеждаме, в очите й не виждам съжаление. Тя е доволна, а аз ако не друго, съм доволен от нейното задоволство.

Толкова си красива, когато тичаш боса, мисля си, но не се решавам да го кажа. Портиер довършва сладоледа и се наглася по-удобно под ръката й.

Някъде зад нас се чува клаксон. За нея е. Тя става.

- Трябва да тръгвам.

Без сбогуване. Просто си тръгва, но по някое време спира.

- Добре ли си, Ед?

Обръщам се и не мога да не се усмихна.

- Чакам - казвам.

- Какво?

- Следващото асо.

Тя е умна и знае какво да каже.

- Г отов ли си за него?

- Не - казвам и си давам сметка за един прост факт. - Но така или иначе ще го получа.

2.♣ Посещението ♣

Минава и третият ден, но все още няма нищо.

Отскачам до "Едгар Стрийт". Къщата е тъмна. Жената и момиченцето спят, а мъжът още не се мярка никакъв. Замислям се за момент дали да не се върна при Катедралата да видя - ами ако е скочил или му се е случило нещо?

Но се сепвам.

Може ли да съм такъв смешник?

От мен се очакваше да го убия, а аз съм седнал да се тревожа за здравето му. Чувствам се виновен за всичко, което му сторих, но от друга страна ме мъчи чувство за вина, че не го убих. Все пак нали затова бях пратен! Мисля, че пистолетът в пощенската ми кутия беше недвусмислен знак.

Може би се е добрал до магистралата и е продължил пеша.

А може да се е хвърлил от скалата.

Налагам си да спра, преди да съм изредил всички възможни сценарии. Скоро няма да имам време да се притеснявам. Още няколко дни.

Една вечер се връщам, след като сме играли карти, и къщата мирише различно. Освен миризмата на Портиер се долавя и още нещо. В носа ме удря ароматът на пекарна. На пай.

Пристъпвам колебливо към кухнята и виждам, че лампата е запалена. Някой седи в моята кухня и яде пай, който е извадил от камерата ми и е опекъл. Усещам миризмата на колбаси и сос. Няма как да не надушиш соса.

С нищо неоправдан оптимизъм се оглеждам за нещо тежко, което да използвам като оръжие, но откривам само дивана.

Когато влизам в кухнята, виждам само една самотна фигура. Не вярвам на очите си.

На масата ми седи мъж с бандитска маска на главата и яде пай с месо и сос. Връхлитат ме рояк въпроси, но нито един не е на място. Човек не може всеки ден да види такова нещо. Докато се чудя какво да правя, с внезапна паника осъзнавам, че още един стои зад мен. Не!

Събужда ме сочно облизване.

Портиер.

Слава богу, добре си, казвам му. Не с думи - просто затварям очи с облекчение.

Той ме облизва отново, а езикът му е червен от кръвта, която се стича по лицето ми. Усмихва ми се.

- И аз те обичам - казвам му с призрачен глас. Не съм сигурен дали наистина излиза от гърлото ми и дали е истински. Осъзнавам, че не чувам нищо извън мен. Всичко е вътре и някак застинало.

Мърдай, казвам си, но не мога. Сякаш съм зазидан за пода на кухнята. Дори правя грешката да се опитам да си спомня какво е станало. В резултат на това около мен се надигат неясни шумове и лицето на Портиер, надвесено отгоре, се размива. Виждам го като предвестник на смъртта. Това може би е прологът.

Съзнанието ми се свива на кълбо.

И се приготвя да заспи.

Пропадам вътре в себе си и се чувствам в капан. Сгромолясвам се през няколко пласта мрак и почти съм стигнал дъното, когато нечия ръка сякаш ме сграбчва за гърлото и ме измъква в реалността, при болката. Този някой буквално ме влачи през кухнята.

Флуоресцентната светлина ме реже през очите, а от миризмата на пай със сос ми се гади.

Подпират ме в седнало положение на пода и аз оставам там почти без съзнание, стиснал главата си с ръце.

Скоро от мъглата изникват двете фигури и вече ги различавам в бялата светлина на кухненската лампа.

Те се усмихват.

Мятат към мен усмивки от дълбините на две много плътни маски. И двамата са малко над среден ръст, мускулести и силни, особено в сравнение с мен.

- Здравей, Ед.

- Как се чувстваш, Ед?

Без капчица мисъл в главата си.

- Кучето ми... - изстенвам. Главата ми се процежда през пръстите и думите ми бързо потъват. Вече съм забравил, че Портиер ми помогна да дойда в съзнание.

- Трябва му едно хубаво къпане - казва единият.

- Добре ли е?

Тихи, плашливи думи, които се накъсват и треперят в усилието си да се задържат във въздуха.

- И каишка против бълхи.

- Бълхи? - повтарям. Гласът ми се пръсва по пода. - Той няма бълхи...

- А това какво е?

Един от мъжете ме хваща за косата и повдига главата ми. Показва ми ръката си, изпъстрена с ухапвания от насекоми.

- Не са от Портиер - казвам и не мога да се начудя на ината си в положение като моето.

- Портиер ли?

Също като Софи неканените гости се чудят на името му.

Потвърждавам с кимане, което за моя изненада успява донякъде да ме събуди.

- Добре де, с бълхи или без, той добре ли е?

Двамата се споглеждат и единият отхапва от пая си.

- Дарил - казва той, - не съм сигурен, че тонът на Ед ми харесва. Някак е... - Явно подходящата дума му убягва. - Как да го кажа...

- Неприятен?

- Не.

- Заядлив?

- Не. - Думата най-сетне му идва. - По-лошо, непочтителен.

Той я изрича с тихо, убийствено презрение и ме гледа настойчиво. Очите му ме предупреждават по-красноречиво от думите. Това ми подсказва, че трябва да избухна в плач и да моля коленопреклонно да не закачат моето обичащо кафе куче.

- Моля ви - казвам най-сетне, - нали няма да му направите нищо?

Суровият поглед се смекчава.

-Няма.

Това е най-хубавата дума, която съм чувал някога.

- Но хич не го бива за пазач - добавя другият, докато си довършва пая и топи последните залъци в соса. - Знаеш ли, че когато влязохме, спеше?

- Не се съмнявам.

- А когато се събуди, дойде да проси храна.

- И какво?

- Дадохме му пай.

- Печен или замразен?

- Печен, Ед! - засяга се той. - Все пак не сме диваци. Дори сме доста цивилизовани, може да се каже.

- А за мен остана ли?

- Съжалявам, кучето изяде последното парче.

Ненаситен гладник, казвам си аз, но не мога да му се сърдя. Кучетата ядат каквото им падне. С природата не се спори. Както и да е, не е зле да ги хвана натясно.

Изстрелвам светкавично:

- Кой ви прати?

Изречен, въпросът ми губи скорост и увисва безпомощно във въздуха. Изправям се и предпазливо сядам на един от свободните столове. Чувствам се малко по-уверено, защото вече осъзнавам, че ставащото е част от онова, което предстои да се случи.

- Кой ни е пратил ли? - повтаря онзи с пая. - Добър въпрос, Ед, но знаеш, че не можем да ти кажем. За нас ще бъде огромно удоволствие, но и ние самите не знаем. Просто си вършим работата, за която ни плащат.

Тук избухвам.

- Какво? - Това не е въпрос, а обвинение. - На мен никой не ми плаща! Никой не ми дава...

И получавам шамар. Солиден.

Мъжът сяда и продължава да яде, потапяйки последния залък в локвичката сос в чинията си.

Това ми дойде в повече, мисля си. Хиляди благодарности.

Той спокойно дояжда коричката, преглъща и казва:

- Я стига си хленчил, Ед! Всички имаме задължения. Всички страдаме. Всички търпим разочарования в името на общото благо.

Приятелят му е впечатлен, както и той самият.

Двамата си кимат.

- Хубаво го каза - заявява вторият. - Опитай се да го запомниш.

- Да, трябва. Как беше, в името на...

Той се замисля, но не успява да го повтори.

- Общото благо - подсказвам тихичко.

- Какво, Ед?

- Общото благо.

- Да, разбира се! Ще ми дадеш ли нещо за писане, Ед?

-Не.

- Защо?

- Тук не е книжарница.

- Пак този тон!

Той се изправя, удря ми нов шамар, по-силен от предишния, и небрежно се отпуска на стола.

- Хубав шамар - казвам. - Заболя ме.

- Благодаря. - Той поглежда ръката си, омазана с кръв и мръсотия. - Много си зле, Ед, да знаеш.

- Знам.

- Какво ти става?

- Искам пай.

Честна дума, понякога съм същинско дете. Сигурно вече сте го разбрали от досегашните ми постъпки. Голямо досадно дете. Марв не е единственият.

Онзи, който ме шамароса, ме имитира с тъничко гласче:

- Искам пай... - И добавя с въздишка: - Ти чуваш ли се? Трябва да пораснеш, да знаеш.

- Знам.

- Е, първата стъпка е направена.

- Благодаря.

- Та докъде бяхме стигнали?

Всички се замисляме.

Безмълвно.

Портиер гузно се вмъква в кухнята.

Предполагам, че моментът не е подходящ за кафе, пита все пак. Ама че наглост! Само го поглеждам кръвнишки и той дава на заден ход. Ясно му е, че е сгазил лука. Тримата го гледаме как се измъква.

- Надушва се отдалече, а? - казва единият.

- И още как!

Онзи, който е приключил последен с яденето, става и тръгва да мие чиниите.

- Няма нужда - казвам му.

- А, не, нали ти казах, че сме цивилизовани!

- Да, така беше.

Той си изтръсква ръцете и се обръща.

- Имам ли някъде сос по маската?

- Нищо не виждам - отговаря другият. - А аз?

Онзи се навежда да го огледа.

- Не, чиста е.

- Хубаво.

Партньорът му чегърта известно време физиономията си и казва:

- Ама че гадост! Зверски сърби.

- Наистина ли, Кийт?

- Теб не те ли сърби?

- Разбира се, че ме сърби! - Дарил е изумен, че му се налага да води такъв разговор. -Но не се оплаквам на всеки пет минути, нали?

- Тук сме от един час.

- И така да е, спомни си, че трябва да изтърпим всичко това в името на... - Той щраква с пръсти към мен.

- На общото благо.

- Точно така. Благодаря, Ед. Браво, хубаво се сети.

- Пак заповядай.

Вече сме почти приятели, усещам го.

- Слушай. Дарил, не можем ли просто да приключим с това, та да сваля най-сетне тая вълнена маска?

- Къде ти е дисциплината, Кийт? Всички уважаващи себе си ликвидатори имат безупречна дисциплина, така ли е?

- Ликвидатори ли? - повтарям.

- Ами така си викаме ние - свива рамене Дарил.

- Звучи доста точно - признавам.

- И на мен така ми се струва.

Той се замисля дълбоко. Накрая проговаря.

- Прав си, Кийт, най-добре е да се омитаме. Взе патлака, нали?

- Да, беше в чекмеджето.

- Добре.

Дарил се изправя и вади от джоба на якето си плик. На него пише Ед Кенеди.

- Трябва да ти предам нещо, Ед. Стани, синко.

Подчинявам се.

- Извинявай - казва той с нотка на оправдание, - но имам заповед. Трябва да ти кажа нещо - досега се справяш добре. - След което понижава глас. - И между нас да си остане, че ако разберат, ще ми отрежат главата... Знаем, че не си убил онзи тип.

Той се извинява още веднъж и ми вкарва един десен прав под ребрата.

Превивам се.

Подът на кухнята е мръсен.

Навсякъде е пълно с косми от Портиер.

Следващият пестник се стоварва върху тила ми.

Опитвам пода на вкус.

Устните ми се сливат в целувка с него.

Усещам как пликът каца плавно на гърба ми.

Някъде отдалеч до мен за последен път долита гласът на Дарил:

- Извинявай, Ед. Късмет!

Стъпките им отекват в къщата и чувам гласа на Кийт.

- Мога ли вече да сваля маската?

- След малко - отговаря Дарил.

Светлината в кухнята помръква и отново потъвам.

3.♣ Пликът ♣

Иска ми се да можех да кажа, че Портиер ми помага да стана, но няма нищо подобно, разбира се. Той се приближава и ме близва няколко пъти, преди да намеря сили да се изправя на крака.

Лампата полита към мен.

Божата се надига насреща й.

Докато се опитвам да запазя равновесие, Портиер се люшка пред мен и аз отчаяно го моля за помощ. Но единственото, което може да направи той, е да се клати и да ме гледа втренчено. С крайчеца на окото виждам нещо на пода. Спомням си. Пликът.

Паднал е от гърба ми под кухненския стол при валмата косми от Портиер. Навеждам се и го вдигам. Държа го с два пръста, както дете би хванало нещо мръсно, например използвана носна кърпа.

Тръгвам към хола и с облекчение се тръшвам на дивана, а Портиер ме следва по петите. Пликът потрепва, сякаш се присмива на собствената си злокобност, и ми казва: Това е само хартия. Само думи. Но не споменава, че думите могат да вещаят смърт, насилие или нови ужасни, кървави задължения.

Или срещата с нова Софи или Мила, напомням си.

Както и да е, в този момент седим на дивана.

Портиер и аз.

Е?, пита той, опрял муцуна в пода.

Знам.

Работата трябва да се свърши.

Разкъсвам плика и отвътре изпада асо спатия. Има и писмо.

Скъпи Ед,

Явно всичко е наред, щом четеш това писмо. Искрено се надявам главата ти да не е пострадала сериозно. Кийт и Дарил без съмнение са ти споменали, че всички ние сме много доволни от твоя напредък. И ако интуицията не ме лъже, сигурно са ти намекнали, че не си убил мъжа от "Едгар Стрийт ". Добра работа. Ти се справи със ситуацията много ловко и умело. Наистина впечатляващо. Поздравления!

В случай че те интересува, г-н "Едгар Стрийт " наскоро взе влака за едно старо миньорско градче. Сигурен съм, че ще ти е приятно да го научиш...

Но Сега си изправен пред нови предизвикателства.

Спатиите не са шега работа, синко.

Въпросът е ти готов ли си?

Или пък е безсмислено да питам? Ти не беше готов и за асото каро. Но се справи.

Късмет и продължавай в този дух. Без съмнение си даваш сметка, че животът ти зависи от това. Довиждане.

Страхотно. Направо идеално.

Разтрепервам се при мисълта, че асото спатия ще разкрие намеренията си. Разумът ми казва да не го вдигам. Дори си представям как Портиер го изяжда, колкото и да изглежда невероятно.

Проблемът е, че го усещам точно под палеца на крака си. Проклетата карта ми тегне като бреме. Като кръст, привързан на гърба ми.

Тя е в ръката ми.

Държа я.

И в очите ми.

Чета я.

Нали сте имали моменти, когато правите нещо и едва след няколко секунди осъзнавате, че го правите? Същото е сега и с мен. Гледам асото спатия и очаквам нов списък с адреси.

Но греша.

Както можете да се досетите, нещата не са чак толкова прости. Този път няма адреси. Няма рутина. Нищо гарантира сигурност. Всичко е изпитание и част от него е в изненадата.

Този път са думи.

Само думи.

На картата пише:

Помоли се пред камъните на дома

Е, какво ще кажете? Какво може да значи това според вас? Адресите поне ме насочваха нанякъде. А "камъните на дома” може да значи всичко. Всеки. Как да открия място, което няма лице и нищо, което да ме насочи в правилната посока?

Думите ми шепнат.

Картата ми говори тихо в ухото, сякаш това ще ме подсети на мига.

Но няма нищо.

Има само една карта, моя милост и спящо куче, което леко похърква.

По-късно се събуждам, свит на дивана, и виждам, че от тила ми пак е текла кръв. Диванът е в кръв, а вратът ми е ръждив. Божата се е върнала, вече не така остра и режеща, но затова пък постоянна.

Картата е на масичката и плува във валмата прах. Никне от праха.

Навън е тъмно.

Светлината в кухнята е ослепителна.

Когато тръгвам към нея, ме зашеметява.

Ръждивата кръв щипе врата ми и засъхва по гърба ми. По пътя решавам, че трябва да пийна нещо, гася лампата и с препъване се добирам в тъмното до хладилника. Някъде най-отзад откривам една бира и се връщам в хола. Опитвам се да пия и да бъда весел. В моя случай весел означава да не обръщам внимание на картата. Погалвам Портиер с крак и се чудя кой ден е, колко е часът и какво ли ще има по телевизията, ако си направя труда да стана и да пусна телевизора. На пода са разхвърляни няколко книги. Няма да ги чета.

Нещо пропълзява по гърба ми.

Главата ми отново кърви.

4.♣ Никой. Ед.♣

- Още една ли?

- Още една.

- Каква е боята този път?

- Спатия.

- И още нямаш представа кой ти ги праща?

Одри забелязва рязлятата по якето ми бира, а после и противната засъхнала кръв по врата ми.

- Господи, какво се е случило с теб?

- Нищо, не се притеснявай.

Честно да ви кажа, чувствам се мажо жалък. Първото нещо, което направих, когато слънцето се показа, беше да ида при Одри за помощ. Говорим си известно време пред вратата й, когато си давам сметка, че треперя неудържимо. Слънцето ме сгрява, но кожата ми се опитва да се отърси от мен. Сякаш се бори с плътта ми.

Върти ми се на езика да попитам дали мога да вляза, но отговорът идва сам след няколко напрегнати мига. Онзи тип от работата се появява на заден план и пита:

- Кой е, сладурче?

- Ами... - запъва се Одри.

Миг на неловкост.

И следва нехайното:

- Никой. Ед.

Никой. Ед.

- Добре де, ще се видим по-късно...

Започвам да се отдръпвам заднешком. Чакам.

Какво чакам?

Нея.

Но тя не идва.

Най-сетне прави няколко стъпки навън и пита:

- Ще си бъдеш ли вкъщи, Ед?

Продължавам да се отдръпвам.

- Не знам.

Това е самата истина. Наистина не знам. Джинсите ми сякаш са на хиляда години и са залепнали за краката ми като медуза. Ризата ме изгаря като буца лед. Якето жули ръцете ми, косата ми е разчорлена, очите ми са кръвясали. И все още не знам кой ден е. Никой. Ед.

Обръщам се.

Никой, Ед си тръгва.

Никой, Ед ускорява крачка.

Опитва се да се затича.

Но се спъва.

Заорава в земята и отново минава на бърз ход. Гласът й го догонва, приближава се.

- Ед! Ед!!!

Никой, Ед се обръща.

- Ще мина по-късно, става ли?

Той се предава, капитулира.

- Добре - съгласява се. - Ще се видим по-късно.

И си заминава.

Пред очите му е Одри, застанала на вратата в огромната тениска, която използва вместо пижама. Прекрасна, великолепна разрошена коса. Съвършени бедра. Стройни, окъпани от слънцето крака. Сухи сънени устни. Следи от зъби по врата.

Господи, и ухание на секс! Сърцето ми се свива от болезнен копнеж и аз да ухая така. Но усещам само миризмата на засъхнала кръв и лепкава бира. Денят е прекрасен. В небето няма нито едно облаче.

Спри да мрънкаш - казвам си по-късно, докато ям корнфлейкс - и за твое сведение, Ед, днес е вторник и си нощна смяна.

Пращам и асото спатия в същото чекмедже като карото. За миг си представям карето аса в чекмеджето, разгърнати като ветрило, както би ги държал играч. Никога не съм допускал, че може да не искам каре аса. Когато играеш, се молиш за такава ръка. Но животът ми не е игра на карти.

Сигурен съм, че Марв скоро пак ще ме потърси и ще ме кара да тичаме, за да се готвим за Коледния мач. Тази мисъл ме разсмива за миг - представям си как тичаме боси в росата и през зловещата коприва по запуснатите морави пред къщите. Няма смисъл да тичаш обут, щом на мача ще играеш бос.

Одри пристига към десет, изкъпана и ухаеща на свежо. Косата й е вързана на опашка, ако не се смятат няколко великолепни кичурчета, падащи над очите й. Облечена е в джинси, светлокафяви обувки и синя риза с емблемата на "Свободни таксита” на джобчето.

- Ед!

- Здрасти, Одри.

Сядаме на ръба на верандата с провесени крака. На небето са се появили няколко облачета.

- Е, какво пише на тази?

Прокашлям се и казвам тихо:

- "Помоли се пред камъните на дома".

Мълчание.

- Имаш ли някаква представа какво значи това? - пита тя по някое време.

Усещам погледа й върху себе си. Нежността в очите й.

- Никаква.

- А главата ти и... всичко останало? - Тя ме оглежда с гнусливо-загрижено изражение и накрая го казва: - Ед, на нищо не приличаш.

- Знам.

Думите се плъзват по краката ми и потъват в тревата.

- Какво направи с онези адреси от първата карта?

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Да.

Казвам й. Всичко ми е пред очите.

- Четох на една стара жена, накарах едно прелестно момиче да тича босо, за да свърши разранено, окървавено и прекрасно... - И довършвам все така спокойно: - И трябваше да убия един мъж, който всяка нощ изнасилваше жена си.

Слънцето се подава иззад малък облак.

- Сериозно ли говориш?

- Щях ли иначе да го говоря?

Опитвам се да вложа язвителност в гласа си, но нищо не излиза. Нямам сили за това.

Одри не смее да ме погледне - бои се, че ще прочете отговора в очите ми.

- И направи ли го?

Жегва ме чувство за вина. Да я допусна толкова близо до себе си, дори да й кажа всичко това. Тя не може да ми помогне с нищо. Дори няма да се опита да разбере. Никога няма да усети какво е. Няма да почувства ръцете на малката Анджелина около шията си, нито да види майка й, пръсната на парчета по пода на магазина. Няма да усети ледената студенина на онзи пистолет, нито отчаяното желание на Мила да чуе, че е била достойна за Джими, че никога не го е разочаровала. Няма да улови плахостта в думите на Софи и мълчаливата й красота.

За една-две секунди потъвам.

В тези мисли.

В тези хора.

Когато изплувам и виждам, че още седя редом с Одри, й отговарям.

- Не, Одри, не го убих, но...

- Но какво?

Клатя глава и усещам сълзи в очите си. Опитвам се да ги задържа там.

- Какво, Ед? Какво направи?

Бавно, много бавно изричам:

- Заведох онзи човек при Катедралата и опрях пистолет в главата му. Натиснах спусъка, но не стрелях в него. Стрелях към слънцето. - Безсмислено е да го усуквам повече. - Той е напуснал града и още не се е върнал. Не знам дали ще се върне някога.

- Заслужаваше ли го?

- Какво значение има дали го е заслужавал? Кой съм аз, та да решавам, Одри?

- Добре де. - Тя ме докосва помирително. - Успокой се.

- да се успокоя? - избухвам. - да се успокоя? Докато ти се чукаш с онзи тип, Марв замисля някакъв безсмислен футболен мач,

Ричи прави каквото там прави, когато не играе карти, и целият този град спи, аз се ровя из кирливите ризи на хората!

- Ти си избран.

- Голямо успокоение!

- А старата дама и момичето? Това лошо ли беше?

Поемам си дъх.

-Не, но...

- Не си ли струваше заради тях да минеш и през това?

По дяволите, мразя я! Принуден съм да се съглася.

- Просто... иска ми се да не беше толкова тежко. - Докато говоря, упорито избягвам да я погледна. - Иска ми се някой друг да беше избран. Някой по-кадърен. Ако съм избран, защото попречих на обира, предпочитам да не се бях намесвал. - Следващите думи избликват като разлято мляко и не мога да ги спра. - Иска ми се аз да бях с теб, а не онзи тип. Моята кожа да докосва твоята...

Това е.

Глупостта в най-чистата й форма.

- О, Ед... - Одри извръща поглед. - О, Ед...

Краката ни висят от верандата.

Гледам в тях, в крачолите на Одри.

Седим и мълчим.

Одри и аз.

И неловкостта.

Притисната между нас.

- Ти си най-добрият ми приятел, Ед - казва тя след малко.

- Знам.

Тези думи могат да убият един мъж.

Без пистолет.

Без куршуми.

Достатъчни са думите и едно момиче.

Продължаваме да седим на верандата. Гледам в краката и скута на Одри. Да можех да се свия там и да заспя! Това е едва началото на всичко, а вече съм омаломощен.

Време е за решение.

Трябва да се стегна.

5.♣ Таксита, проститутки и Алис ♣

Вечер е и карам из града. В далечината сградите закриват залеза. Нощта е тиха, само за размисъл.

Най-интересният клиент, когото качвам, е жена с вид на проститутка, която сяда отпред. Тялото й е мускулесто, тренирано. Косата й се вее към мен. Има красива уста, но зъбите й са грозни. Думите й са руси и захаросани. Всяко изречение завършва с някакво лигаво обръщение.

- Защо си такъв угрижен, миличък?

- Никога не съм идвала насам, сладурче.

В разрез със стереотипите гримът й е лек и изискан. Не дъвче дъвка. Облечена е с високи до коленете ботуши, бяло поло, което очертава приятно формите й, и тъмен елек. Гледай си пътя, Ед.

- Миличък...

Обръщам се към нея.

- Запомни ли къде отиваме, душичко?

Прокашлям се.

- В "Кий Гранд”, нали така?

- Точно така. Трябва да съм там в десет, съкровище.

- Няма проблем.

Поглеждам я със симпатия. Обичам такива клиенти.

Когато стигаме на мястото, апаратът показва единайсет шейсет и пет, но тя ми дава петнайсет и ми казва да задържа рестото. Вече навън, се навежда през прозореца.

- Сладък си.

Усмихвам се.

- Благодаря.

- За бакшиша или за комплимента?

- И за двете.

Тя дори протяга ръка и казва:

- Казвам се Алис.

Поемам ръката й и я стисвам.

- Иначе ми викат Шеба, но ти можеш да ми казваш Алис, миличък.

- Добре.

- А ти си?

Пускам неохотно ръката й и отговарям. Няма как да не е видяла табелката с името ми на таблото.

- Ед. Ед Кенеди.

Тя ме удостоява с едно последно "миличък”:

- Благодаря за возенето, Ед, И не се тормози толкова. Радвай се ма живота, миличък.

- Няма проблем.

Когато си тръгва, за миг си представям как се обръща и казва:

- Можеш ли да дойдеш сутринта да ме вземеш, Ед?

Но тя не го прави.

Отива си.

Алис не живее вече тукЩ

Седя сам в таксито и я проследявам с поглед до входа на хотела. Отзад сърдито

изревава клаксон и някакъв мъж се провиква от прозореца на колата си:

- Айде, пръждосвай се, бе, бакшиш!

Прав е. Никаква полза от нас.

Докато карам през нощта, си представям как Алис се превръща в Шеба. Чувам гласа й и улавям мириса му в приглушената светлина на хотелската стая с изглед към пристанището на Сидни залив.

- Така добре ли е, миличък?

- О, съкровище...

- Да, слънчице, точно така, продължавай!

Виждам се под нея. В нейна власт. Любя се с нея. Усещам я. Познавам я.

Вкусвам устните й с дъх на шампанско.

Не забелязвам грозните зъби.

Просто затварям очи и поемам вкуса й.

Докосвам голата й кожа.

Полото е на пода.

Елекът до него.

Ботушите са забравени на пирамидка до вратата.

Усещам се в нея.

- О! - изстенва тя, останала без дъх. - О, Ед...

- Червено! - изкрещява клиентът от задната седалка. Натискам светкавично спирачката. - Какви ги вършиш, човече?

- Съжалявам.

Поемам си дълбоко дъх.

Хубаво е да забравя за малко асото спатия и Одри, но сега пак съм в реалността. Г ласът на човека отзад ми връща паметта.

- Вече е зелено, братле.

- Благодаря.

Потеглям.

6.♣ Камъните ♣

Прибирам се.

Влизам в града с първите слънчеви лъчи. Улиците са пусти. Насочвам се към гаража на "Свободни таксита”.

Както винаги вървя пеш до моята съборетина.

Портиер е щастлив да ме види.

Пием си задължителното кафе заедно. Аз изваждам картата от чекмеджето. Гледам я и се опитвам да уловя някой нов проблясък, да я сваря неподготвена и да я накарам да ми разкрие тайните си.

Нощта зад волана би могла да бъде като всяка друга, но този път се чувствам готов. Иска ми се да откъсна жалката си хленчеща уста от лицето, за да спра веднъж завинаги да се оплаквам. И не приемам никакви оправдания в изсветляващия хол Не се жалвай повече, Ед. Приеми го, нареждам си аз. Излизам на верандата, за да погледна малкия си свят. Искам да го поема в ръцете си и за пръв път усещам, че мога да го направя. Понесъл съм всичко и съм оцелял. Не съм имал друг избор. Все още стоя тук. Нищо че съм на разнебитена веранда, цялата в дупки и пукнатини - кой съм аз, та да казвам, че светът не е същият? Но Бог знае, че светът ни отнема много. Портиер седи до мен и е целият слух, доколкото го има. Дори си е придал смирен и покорен вид. Поглеждам надолу към него и казвам:

- Време е.

Колко хора са имали този шанс?

И колко от тях са се възползвали от него?

Клякам и слагам ръка на рамото на Портиер (или онова, което му го замества) и двамата с него тръгваме да търсим камъните на дома.

Някъде насред улицата спираме.

Спираме, защото имаме един малък проблем.

Нямаме представа къде да търсим.

Седмицата се изнизва в .игра на карти, работа и размотаване с Портиер. В четвъртък вечер ритам топка с Марв на близката площадка и после го гледам как се напива у тях.

- Само месец остана до големия мач - казва той.

И отпива от бирата на баща си. Марв никога не си купува бирата сам. Никога.

Още живее с родителите си. Трябва да призная, че къщата отвътре е доста хубава. Дървени подове. Чисти прозорци. Естествено заслугата е на майка му и Мариса. Марв, мързеливият му брат и баща му не си мърдат пръста. Марв дава някакви пари за храна и всичко останало отива в банката. Понякога се чудя за какво ли пести. Последния път каза, че е събрал трийсетте бона.

- На какъв пост искаш да играеш, Ед? За мача питам.

- Нямам представа.

- Аз искам да съм в центъра - доверява ми той, - но сигурно пак ще съм крило. А на теб ще ти дадат да си нападател, въпреки че си върлинест и слабак.

- Хиляди благодарности.

- да не би да не е вярно?

Нямам какво да кажа.

- Но когато решиш, можеш да играеш - продължава той.

Сега от мен се очаква да кажа, че и него го бива, но не го правя. Мълча си.

-Ед!

Никаква реакция.

Пак си мисля за асото спатия и къде може да са камъните на дома.

- Ед! - Марв пляска с ръце пред лицето ми. - Тук ли си?

За миг ми минава през ума да го питам дали е чувал за камъните на дома, но нещо ме спира. Той няма да разбере, пък и вече съм съвсем наясно, че ако ще бъда пратеник, трябва да се справя някак сам.

- Нищо ми няма, Марв - казвам му. - Просто се бях замислил.

- Така ще свършиш зле - предупреждава ме той. - Най-добре изобщо да не мислиш.

Понякога наистина ми се иска да съм такъв. Да не се притеснявам и да не ме е грижа

за нищо, което има значение в този живот. Да съм щастлив по някакъв жалък начин, като нашия приятел Ричи например. Нищо да не ме засяга и аз да не засягам никого и нищо.

- Не се притеснявай, Марв - казвам. - Ще се оправя.

На Марв обаче тази вечер му се говори.

- Помниш ли онова момиче, дето се срещах с него?

- Сюзан ли?

- Сюзан Бойд. - Той изрича името й, сякаш го измъква от гърло - ^: то си, после свива рамене. - Помня, когато замина със семейството си, без да ми каже и една дума. Вече минаха три години... Мислил съм за това до полудяване. - Тези думи някак се връзват с мислите ми отпреди малко. - На някой като Ричи изобщо няма да му пука. Ще я нарече пачавра, ще пие една бира и ще иде в пункта за залагания.

Марв се усмихва криво и навежда глава.

- И край.

Иска ми се да поговоря с него.

Да го попитам за това момиче, дали го е обичал и още ли му липсва.

Но не казвам нищо. Доколко всъщност се познаваме и позволяваме на другите да ни опознаят?

Мълчим дълго, най-сетне аз нарушавам проточилата се тишина. Това е като да разчупиш хляб и да го подадеш на приятеля си. В моя случай не е хляб, а въпрос.

- Марв! - казвам.

- Какво? - стрелва ме той с поглед.

- Как ще се почувстваш, ако трябва да си някъде точно в този момент и не знаеш как да стигнеш дотам?

Той се опитва да проумее въпроса ми. Явно още е с момичето.

- Например да пропусна Коледния мач ли?

- да речем - съгласявам се.

- Ами... - Той се замисля и търка с грубата си ръка русата четина по лицето си. -През цялото време ще си представям какво става там и ще си мисля, че не мога да променя нищо, защото съм далеч.

- Потиснат ли ще си?

- Определено.

Прегледал съм куп карти. Намерил съм някои стари книги на баща ми и съм изчел цялата местна история. Но нищо не ме навежда на мисълта къде да търся камъните на дома. Дните и нощите се раздробяват. Разпадат се по шевовете. Всяка минута ми напомня, че може би се случва нещо, което трябва да оправя. Или да спра. Играем карти. Бил съм няколко пъти на ”Едгар Стрийт” и нищо не се е променило. Мъжът още не се е върнал и не мисля, че ще се върне някога.

Майката и момиченцето изглеждат щастливи. Оставям нещата така.

Една вечер отивам у Мила и й чета. Тя е във възторг, че ме вижда, и да ви кажа честно, хубаво ми е пак да съм Джими. Пия чай и целувам сбръчканата й буза на тръгване.

В събота отивам да погледам как бяга Софи. Все още финишира втора, но не изменя на себе си и тича боса. Вижда ме и ми кимва. Нищо не казва, защото в този момент бяга. Аз стоя зад оградата близо до стартовата линия. Погледите ни се срещат за миг и това е достатъчно.

Липсваш ми, Ед, чувам думите й от онзи следобед в парка. А днес прочитам на лицето й, когато профучава покрай мен: "Радвам се, че си тук”.

И аз се радвам, но си тръгвам веднага след края на състезанието.

Вечерта, докато съм на работа, се случва.

Намирам камъните на дома.

Или, ако трябва да съм честен, те ме намират.

Докато карам из града, все търся да зърна Алис, особено в районите около хотелите. Не успявам обаче да я видя и съм малко разочарован. Продължавам да возя разни старци, които винаги знаят по-пряк път, и млади бизнесмени, които през цялото време си гледат часовника и говорят по телефона.

Вече е късно, към четири сутринта, и съм поел към гаража, когато ме спира млад мъж. Докато стои с вдигната ръка, го преценявам. Държи се стабилно на крака и никак не прилича на човек, който ще повърне. Последното, което ми трябва, е някой да повърне в колата ми точно преди приключването на смяната. Това може да съсипе цялата нощ на човека за няколко ужасни секунди.

Спирам и той се качва.

- Накъде? - питам.

- Карай. - Гласът му е заплашителен още в мига, в който проговаря. - Откарай ме вкъщи.

Не ми е никак приятно, но продължавам да говоря.

- Къде е това "вкъщи"?

Той се обръща към мен и ме гледа лошо.

- Където живееш ти.

Очите му имат странен жълт цвят, като на котка. Къса черна коса, черни дрехи. И още две думи:

- Карай, Ед.

Естествено правя това, което ми казва.

Той ми знае името и усещам, че ме води там, където асото спатия иска да отида.

Известно време мълчим и гледаме прелитащите покрай нас светлини. Той седи отпред, но колкото пъти се опитам да го погледна, нищо не се получава. Срещам тези очи, готови да ме разкъсат.

Пробвам да завържа разговор.

- Е? - питам. Безнадежден опит.

- Какво "е"?

Опитвам друга тактика и стрелям напосоки.

- Познаваш ли Дарил и Кийт?

- Кого?

В насмешливия му тон долавям нещо зловещо, но не се отказвам.

- Ами. Дарил и...

- Виж какво, приятел, чух те добре. - Гласът му става още по-заплашителен. -Спомени още някое такова име, и няма да стигнеш до вас, обещавам ти!

Защо ли, питам се, всички хора, които ме навестяват, са или сприхави, или заядливи, или и двете заедно? Явно каквото и да правя, в крайна сметка се оказвам в компанията на такива, и ♥ дома, и в таксито.

По понятни причини млъквам, само карам и се опитвам крадешком да го огледам, но без особен успех.

- Карай към другия край - казва той, когато стигаме главната улица.

- Към реката ли?

- Не се прави на умен, карай.

Подминаваме моята съборетина и къщата на Одри и стигаме реката.

- Ето тук. - Спирам. - Благодаря.

- Двайсет и седем и петдесет - казвам.

- Какво?

Иска се смелост да си отворя устата пак. Този тип изглежда така, сякаш иска да ме убие.

- Казах, двайсет и седем долара и петдесет.

- Няма да платя.

Вярвам му.

Вярвам му, защото той просто си седи и жълтите му очи се разширяват и потъмняват. Този човек няма да плати. Няма смисъл да го увещавам, нито да споря. Въпреки това се опитвам.

- Защо? - питам.

- Нямам пари.

- Тогава ще взема якето ти.

Той се навежда към мен и за пръв път е почти дружелюбен.

- Прави бяха, ти си упорит кучи син, а?

- Кой ти каза?

Не получавам отговор.

Той ме поглежда диво, отваря вратата и изскача от колата. За миг всичко застива.

Опомням се, изскачам от колата си и хуквам след него. Към реката.

Мокра трева и думи.

- Ела тук!

Странно хрумване.

Хрумването да извикам "Ела тук". Звучи толкова изтъркано. Всеки таксиджия би изкрещял същото в подобна ситуация. Трябва да измислиш нещо ново, Ед. Направо е за чудене, че не сложи и едно "боклук " накрая...

Мускулите на краката ми се стягат.

Въздухът фучи край устата ми, но като че не влиза вътре. Тичам.

Тичам и осъзнавам, че съм изпитвал това чувство и преди - чувство, от което стомахът ми се свива.

Като дете, докато гонех брат ми Томи. Единственият в града с по-добри перспективи и по-добър вкус за масички от мен. Той беше по-бърз, разбира се, още тогава. По-добър. Открай време беше така и това ми смачкваше самочувствието. Не е никак приятно да имаш по-малък брат, който е по-бърз, по-силен, по-умен, по-добър. Във всичко. Но това беше положението.

С него ходехме на риба на реката, нагоре по течението, и се състезавахме кой ще стигне пръв. Не го победих нито веднъж. Какво толкова, казвах си, ще го победя, ако се опитам както трябва.

И се опитах.

Веднъж.

И загубих.

Този ден и Томи беше във форма и ме би поне с пет метра. Тогава бях на единайсет, а той - на десет.

Близо десет години по-късно пак съм тук и пак преследвам някой, който е по-бърз, по-силен и по-добър. След около километър оставам без дъх. Той се обръща да ме погледне. Краката ми отказват. Спирам.

Дотук съм.

Той е на двайсетина метра пред мен.

- Лош късмет, Ед!

Изкикотва се и си тръгва.

Стоя, загледан в краката му, които се стопяват в мрака, и се мъча да си спомня. В дърветата фучи тъмен вятър. Небето е тревожно, синьо-черно.

Сърцето ми блъска в ушите, сякаш аплодира някого, най-напред като ревяща тълпа, а после все по-тихо и по-тихо, докато остава само едно-единствено ръкопляскане, пълно с неприкрит сарказъм.

Пляс, пляс, пляс.

Браво, Ед.

Прекрасно поражение.

Стоя във високата трева и за пръв път чувам реката. Шуми така, сякаш пие. Когато поглеждам към нея, виждам вътре звездите като изрисувани върху повърхността на водата.

Колата, сещам се. Отворена е. Ключовете са на таблото, което е първият смъртен грях за един таксиметров шофьор, тръгнал да гони клиент. Най-големият. Шофьорът винаги взема ключовете. Винаги заключва колата. Но не и аз.

Представям си таксито.

Само на пътя.

Двете предни врати зеят отворени.

- Трябва да се връщам - прошепвам, но не го правя. Оставам там, докато небето бавно просветлява, и виждам себе си и брат си. Двамата се състезаваме и аз губя.

Виждам как ловим риба заедно от брега, после тръгваме нагоре по течението - там, където вече няма къщи. Трябва да се катерим, за да можем да ловим от камъните над реката.

Камъните.

Гладките камъни.

Които приличат на...

Тръгвам полека, после ускорявам крачка. Бързам нагоре по течението.

Следвам стъпките ни, моите и на брат ми. Катеря се.

Водата под мен се рони и се разпилява, докато пълзя нагоре по скалата. Светът изсветлява, добива форма и се обагря. Всичко около мен е като нарисувано.

Краката ми се стоплят и ме смъдят.

Виждам го.

Виждам нас.

Тук е, казвам си. Това са скалите. Гигантските камъни.

Виждам как стоим горе и хвърляме въдиците с надежда. Понякога се смеем. Даваме си дума да не казваме на никого, че сме били тук.

Почти съм стигнал.

Някъде далеч таксито още си стои с отворени врати.

Слънцето е изгряло - оранжев кръг насред картонено небе.

Изкатервам се до върха и коленича.

Прокарвам длани по студения камък.

Въздъхвам щастливо.

Чувам реката и вдигам поглед. В този миг разбирам, че съм коленичил сред камъните на дома.

В камъка са издълбани три имена.

Виждам ги няколко минути по-късно и се приближавам.

Чета.

ТОМАС О'РАЙЛИ

АНДЖИ КАРУЗО

ГЕВИН РОУЗ

Реката бучи в ушите ми и под мишниците ми се процежда пот, стича се отляво по ребрата ми и стига до колана на панталоните.

Търся лист и химикалка, макар да знам, че не нося - така човек понякога изрича нещо само защото му се иска да е истина - току-виж станало чудо!

Чудо обаче не става. Не нося нищо, затова записвам имената в съзнанието си, после минавам отгоре с химикал. Накрая ги издълбавам.

Томас О’Райли

Анджи Карузо

Гевин Роуз

Нито едно не ми е познато, което е хубаво, решавам след кратък размисъл. Ако познавах хората, при които ме пращат, щеше да е още по-трудно.

Хвърлям последен поглед и си тръгвам. Повтарям имената като заклинание, за да не ги забравя.

Трябват ми близо четиридесет и пет минути да стигна до таксито.

Вратите са затворени, но не са заключени. Ключовете ги няма на таблото. Сядам зад волана и дърпам сенника. Ключовете падат в скута ми.

7.♣ Свещеникът ♣

- О’Райли, О’Райли...

Прелиствам телефонния указател. Обяд е. Досега съм спал.

Има двама с името Т. О’Райли. Единият в хубавата част на града, другият в бедняшките квартали.

Този е, мисля си. Дрипльото. Сигурен съм.

За да се уверя, отивам първо в богатия квартал на хълма. Къщата е хубава, измазана с цимент и с широка автомобилна алея. Чукам на вратата.

- Да?

Отваря ми висок мъж, който ме гледа през замрежената врата. Облечен е с шорти, риза и чехли.

- Извинете, че ви безпокоя - казвам, - но...

- Продавате ли нещо?

- Не.

- Да не сте от "Свидетелите на Йехова”?

- Не.

Той е видимо изненадан.

- Заповядайте тогава.

Тонът му се е смекчил и очите му за пръв път гледат дружелюбно. Замислям се за миг дали да не приема поканата, но се отказвам.

Стоим от двете страни на замрежената врата.

- Вие ли сте Томас О’Райли?

Той прави крачка напред и се поколебава за момент.

- Не, приятел, аз съм Тони. Томас е брат ми. Живее в някаква дупка на "Хенри Стрийт".

- Добре, извинете ме за безпокойството - казвам и понечвам да си тръгна. -Благодаря.

- Ей, чакай! - Той отваря вратата и тръгва след мен. - Каква работа имаш с брат ми? Спирам.

- Още не знам - признавам си чистосърдечно.

- Ако ще ходиш при него, ще ми направиш ли една услуга?

Свивам рамене.

- Няма проблем.

- Кажи му, че алчността още не ме е погълнала.

Думите му увисват и падат между нас като сплескана топка.

- Добре, ще му кажа.

Вече излизам от двора, когато Тони О’Райли ме повиква за последен път. Обръщам се.

- Мисля, че трябва да те предупредя. Брат ми е свещеник.

Няколко секунди обмислям мълчаливо чутото.

- Благодаря - казвам най-сетне и си тръгвам.

По-добре свещеник, отколкото изнасилван, мисля си, докато се отдалечавам.

- Колко пъти да ти казвам?

- Сигурен ли си?

- Не съм аз, Ед! Щях да ти кажа.

Водя този разговор по телефона с брат ми Томи. Не мога да спра да мисля за него, откакто бях отведен до реката и камъните на дома. Доколкото ми е известно, Томи е единственият, който знае, че сме ходили там. Не сме казвали на никого. Винаги сме смятали, че никой не подозира за нашите разходки извън града. Но може пък някой да е знаел и да не е казал? И двамата с Томи можехме да плуваме.

Преди това му казах за картите.

- Как все на теб ти се случват такива неща, Ед? - попита той. - Стане ли нещо шантаво, не се минава без теб. Ти си като някакъв магнит за всякакви смахнати истории.

Избухваме в смях.

Замислям се.

Таксиджия. Безделник. Олицетворение на посредствеността. Калпав любовник. Жалък картоиграч. А сега отгоре на всичко и магнит за всякакви смахнати истории.

Напредвам. Завиден списък от достойнства.

- Как я караш, Томи? - питам.

- Добре, а ти?

- И аз.

С това приключваме разговора.

Не е Томи.

Напоследък не сме играли карти, така че Марв организира голяма сбирка. Ще я направим ♥ Ричи - техните тъкмо са заминали в отпуск.

Преди да отида у Ричи, се запътвам към "Хенри Стрийт” да се огледам за Томас О’Райли. Когато стигам там, стомахът ми се е свил на топка и ръцете ми търсят джобовете. Улицата е пълна мизерия, целият град го знае. Счупени керемиди, счупени прозорци, счупени съдби. Дори къщата на отчето е отблъскваща. Личи си отдалеч. Покривът е от вълнообразни плоскости, червени и ръждиви. Стените са от мръснобял етернит.

Олющена, свличаща се боя.

Полегнала ограда, която се мъчи да стои изправена.

И врата, която бере душа.

Почти съм стигнал, когато разбирам, че няма начин да вляза.

Трима много едри мъжаги изникват незнайно откъде и започват да ми искат разни неща. Не ме заплашват, но самото им присъствие ме кара да се чувствам съвсем безпомощен и сам.

- Ей, мъжки, да ти се намират четирийсет цента? - пита единият.

- Или цигари? - допълва вторият.

- А това яке много ли ти трябва?

- Хайде, човече, само една цигара! Знам, че си пушач. Няма да обеднееш, ако ми дадеш една...

Застивам за миг, после се обръщам и си тръгвам. Малко по-припряно, отколкото ми се иска.

У Ричи продължавам да мисля за това, докато другите си бъбрят.

- Къде отидоха вашите, Ричи? - пита Одри.

Той мисли дълго, накрая отговаря:

- Нямам представа.

- Майтапиш ли се?

- Казаха ми, ама забравих.

Одри клати глава, а Марв се хили сред облака от тютюнев дим. Аз си мисля за

"Хенри Стрийт".

Тази вечер печеля, за разлика от обикновено.

Проспивам няколко раздавания, но въпреки това се изхитрям някак да бия в повечето.

Марв през цялото време приказва за Коледния мач.

- Чухте ли? - пита той и издухва в лицата ни дима от пурата си. - Соколите тази година имат нов играч. Разправят, че бил към сто и петдесет.

- Сто и петдесет какво? Кила ли? - пита Ричи.

Ричи също играе крило от няколко години, но е по-незаинтересован и от мен. За да разберете какво имам предвид, ще ви кажа, че по време на прекъсванията ходи да пие бира с публиката.

- Точно така, Ричи - потвърждава Марв, който е видимо впечатлен. - Цели сто и петдесет, представяш ли си!

- Ще играеш ли, Ед?

Въпросът идва от Одри. Тя знае, че ще играя, но ме пита само за да ми се подмаже. От онази случка на вратата, когато ме нарече "Никой. Ед", не знае как да говори с мен. Усмихвам й се едва-едва през масата. Това означава, че всичко е наред.

- да - казвам, - ще играя.

Чудесно, казва усмивката й. Чудесно е, че всичко между нас е наред. Одри не я интересува Коледният мач. Тя мрази футбола.

По-късно, когато сме приключили с картите, тя идва у дома и пием в кухнята.

- Как е новият приятел? - питам, докато изтърсвам трохите от хляб в мивката. Когато се обръщам да я погледна, виждам засъхналите петна от кръв по пода. Кръв от главата ми сред валмата кучешки косми.

- Добре е - отвръща тя.

Иска ми се да й кажа колко съжалявам, че съм й се изтърсил така ненадейно тогава, но не го правя. Вече сме си оправили отношенията и няма смисъл да се връщам към нещо, което не мога да променя. На няколко пъти едва се сдържам, но в крайна сметка не казвам нищо. Така е по-добре.

Когато връщам тостера на мястото му, за миг виждам в него отражението си, макар и поразмазано. Погледът ми е объркан, почти боязлив. Виждам колко е жалък животът ми. Това момиче, което не мога да имам. Посланията, които не мога да предам... Но миг по-късно в очите ми се появява решимост. Виждам се в някакъв близък момент от бъдещето да се запътвам отново към "Хенри Стрийт", за да се срещна с отец Томас О’Райли. Облечен съм в мръсното си старо яке, без пари и без цигари. Като миналия път. Но този път съм решен да стигна до вратата.

Трябва.

- Разбрах къде трябва да отида - казвам на Одри.

Тя отпива от чашата със сок от грейпфрут, която й подавам, и пита:

- Къде?

- При още трима души.

Надрасканите на камъка имена изникват пред очите ми, но не й ги казвам. Както вече споменах, няма смисъл.

Тя умира да ги чуе, сигурен съм. Но не изрича нито дума и трябва да й призная едно нещо - никога не насилва нещата. Знае, че ако настоява, няма да й кажа нищо.

Единственото, което й разкривам, е къде съм намерил имената.

- Един клиент ми избяга и ме отведе право при тях...

Одри само клати глава.

- Който и да е той, ще си има сериозни неприятности, това е сигурно.

- Те явно ме познават твърде добре... едва ли не по-добре от мен самия.

- Да, но... - поколебава се Одри. - Кой те познава наистина добре, Ед?

Там е цялата работа.

- Никой - казвам.

Даже и аз ли, пита току-що влезлият Портиер.

Виж какво, приятел - отвръщам му с поглед, - няколко кафета все още не означават, че ме познаваш. Понякога си мисля, че дори аз самият не се познавам. Отражението ми отново се изпречва пред погледа ми. Но знаеш какво да направиш, казва ми то. И аз се съгласявам.

Следващата вечер след работа отивам на "Хенри Стрийт” и заставам пред вратата. Трябва да ви кажа, че къщата на отец О’Райли придава нов смисъл на думата "отвратително".

Представям се и без много въпроси отецът ме кани да вляза.

Не знам как става, но още в коридора изтърсвам, без дори да се замисля:

- Боже, толкова ли е трудно да почиствате поне от време на време?

Аз ли го казах това?

Но притесненията ми са излишни, защото отецът тутакси ме затапва:

- Не е зле първо да се погледнеш. Кога за последен път си прал якето си?

- Правилно - признавам, благодарен за бързия отговор.

Той е около четиридесет и пет годишен и е започнал да оплешивява. По-нисък е от брат си и има очи с цвят на зелено стъкло от бутилка и доста големи уши. Облечен е в расо и това ме кара да се запитам защо живее тук, а не в църквата. Винаги съм мислел, че свещениците живеят в църквата, та да могат хората да ги намерят, ако имат нужда от помощ или съвет.

Той ме въвежда в кухнята и сядаме.

- Чай или кафе?

Казва го така, сякаш нямам избор. Трябва да пия нещо, пита се само какво.

- Кафе - отвръщам.

- Мляко, захар?

- Да, благодаря.

- Колко лъжички?

Поколебавам се.

- Четири.

- Четири лъжички! Ти да не си Дейвид Хелфгот^?

- Кой е пък този?

- Един пианист, малко откачен. - Отецът е изумен, че не знам. - Разправят, че пиел по десетина кафета на ден с по десет лъжички захар.

- Добър ли е бил?

- Да. - Той слага чайника на котлона. - Откачен, но много добър.

Сега стъклените му очи са изумително благи.

- А ти, Ед Кенеди, и ти ли си откачен, но добър?

- Не знам - признавам си и той се засмива, повече на себе си, отколкото на думите ми.

Когато кафето е готово, отецът го донася и сяда при мен. Преди да отпие, ме пита:

- Искаха ли ти цигари и пари? - и посочва с глава навън.

- Да, а единият си хареса якето ми.

- Сериозно? - Той клати глава. - Господ знае защо. Сигурно е липса на вкус.

И отпива от кафето.

Поглеждам надолу.

- Толкова ли е зле? - питам.

- Не - отговаря вече сериозно той. - Просто се заяждах, синко.

Разглеждам отново ръкавите и плата около ципа. Черният велур е доста протрит. Помежду ни се възцарява неловка тишина. Това ми напомня, че е време да кажа за какво съм дошъл. Отецът явно също го усеща и лицето му изразява любопитство, но и търпение.

Понечвам да заговоря, но в този миг от една съседна къща се чува врява.

Троши се чиния.

През оградата долитат писъци.

Скандалът става все по-яростен, гласовете - по-гръмки, затръшват се врати.

Отецът забелязва безпокойството ми и казва:

- Един момент, Ед.

Отива до прозореца, отваря го широко и виква:

- Вие двамата, ще бъдете ли така добри да млъкнете? Ей, Клем!

Сега до прозореца достига едва чуто мърморене, последвано от:

- Да, отче!

- Какво става пак?

- Тя ми лази по нервите, отче! - гласи отговорът.

- Това е ясно, Клем, но какво точно...

Намесва се друг глас, този път женски.

- Пак се е засилил към кръчмата, отче! Да пие и да играе комар!

Гласът на отеца става авторитетен. Твърд и изпълнен с достойнство.

- Вярно ли е, Клем?

- Да, ама...

- Няма "ама", Клем! Тази вечер си оставаш вкъщи! Хващате се за ръчичка - и пред телевизора!

- Добре, отче - изрича първият глас.

- Благодаря, отче - добавя вторият.

Отец О’Райли се връща при мен, клатейки глава.

- Запознай се с Паркинсонови. За нищо не стават тия двамата!

Думите му ме шокират. Никога не съм чувал свещеник да говори така. Всъщност и не съм говорил със свещеник, но съм сигурен, че не всички са такива.

- Често ли се случва това? - питам.

- Поне два-три пъти в седмицата.

- Как търпите подобно нещо?

Той просто вдига ръце и посочва расото си.

- Нали затова съм тук!

Говорим си с отеца известно време. Аз му разправям какво е да си таксиджия, а той на мен - какво е да си свещеник.

Неговата църква е в покрайнините на града. Стара и порутена. Сега разбирам защо си е избрал да живее тук. Църквата е твърде далеч, за да има някаква реална полза от него, така че това място е възможно най-доброто. Това се вижда с просто око. Мястото му е тук, а не в някаква прашасала църква.

Начинът, по който говори, ме озадачава. Същото е и когато ми обяснява за църквата. Той признава, че ако църквата е била магазин или ресторант, да е фалирала още преди години.

- Бизнесът не върви, така ли? - питам.

- да ти кажа ли честно? - Стъклото в очите му се строшава и парчетата се забиват в мен. - Лайняна работа.

Не мога да се сдържа и питам:

- Редно ли е да говорите така? Все пак сте свещеник...

- И какво като съм свещеник? - Той довършва кафето си. - Бог знае кое е важно.

Чувствам известно облекчение, че не подхваща изтърканата тема за Бог, дето знаел

всичко за нас и други неща от този сорт. Той не проповядва. Дори когато нямаме какво повече да си кажем, ме поглежда с разбиране и ме подканя:

- Да не се впускаме днес в дебрите на религията, Ед. Да поговорим за нещо друго.

Станал е някак по-сериозен и далечен.

- Разкажи ми за какво си дошъл.

За миг се гледаме втренчено през масата.

След дълга пауза най-сетне се изповядвам пред отеца. Казвам му, че още не знам защо съм тук. Не му споменавам нищо за мисиите, които съм изпълнил, нито за онези, които ми предстоят. Казвам му само, че не съм тук случайно и че чакам просветление.

Той ме слуша много внимателно, с опрени на масата лакти и сплетени под брадичката пръсти.

Минава известно време, преди да разбере, че нямам какво повече да кажа. И тогава изрича много спокойно и отчетливо:

- Не се притеснявай, Ед. Сто на сто ще разбереш какво се иска от теб. Имам чувството, че вече ти се е случвало.

- Така е - съгласявам се.

- Но трябва да запомниш едно нещо - казва той, опитвайки се думите му да не звучат като поучение. - Имай вяра, Ед.

Взирам се в чашата с кафе, но не намирам такава.

Той ме изпровожда да си вървя и тръгва с мен по улицата. По пътя се натъкваме на любителите на цигари, пари и чужди якета. Отецът ги привиква и казва:

- Слушайте, момчета, искам да ви запозная с Ед. Ед, това са Джо, Греъм и Джошуа.

Стискаме си ръцете.

- А това е Ед Кенеди.

- Приятно ми е, Ед.

- Здрасти, Ед.

- Как е, Ед?

- Искам сега да запомните едно нещо. - Този път гласът на отеца е строг. - Ед е мой личен приятел и няма да крънкате от него цигари и пари. Особено пък якето му! - ухилва се той. - Опичайте си ума. Джо! Това не е редно, ясно ли е? И е пълно безобразие.

Джо се съгласява с готовност:

- Така е, отче.

- Добре. Значи се разбрахме?

Всички кимат.

- Чудесно.

Продължаваме с отеца до ъгъла. Там си стискаме ръцете и си казваме довиждане. Той почти се е изгубил от поглед, когато се сещам за брат му. Хуквам обратно.

- Отче!

Той ме чува и се обръща.

- За малко да забравя! - Спирам на петнайсетина метра от него. - Брат ви.

Той се приближава, но само с поглед.

- Каза ми да ви кажа, че алчността още не го е погълнала.

Погледът му се прояснява и в него се мярка нещо като съжаление.

- Брат ми Тони... - изрича бавно отец О ’ Райли. - Не съм виждал брат си от много време. Как е той?

- Не е зле.

Казвам го с увереност, която сам не мога да си обясня. Но нещо ми подсказва, че това е верният отговор. Мълчим, заобиколени от неловкост и купища боклук.

- Добре ли сте, отче? - питам.

- Добре съм, Ед - отвръща той. - Благодаря ти.

Обръща се и се отдалечава и сега за пръв път не виждам в него свещеника. Не виждам в него дори мъжа. В този момент той е само едно човешко същество, което се прибира ♥ дома си на "Хенри Стрийт".

Контрастът е пълен.

Седим у Марв и гледаме "Спасители на плажа" без звук. Нито сюжетът, нито диалогът ни интересуват.

Слушаме любимата му група, "Рамоунс".

- Може ли да пусна нещо друго? - пита Ричи.

- Да, пусни Прайър - казва Марв. Вече сме свикнали да наричаме дори Джими Хендрикс "Прайър".

Започва "Пурпурна мъгла". Марв се пресеща:

- А къде е Одри?

- Тук съм - казва влизащата в този момент Одри.

- Каква е тая миризма? - смръщва се Ричи. - Позната ми е отнякъде.

Марв обаче знае и насочва обвинително пръст към мен.

- Довел си Портиер, нали?

- Наложи се. Стори ми се много самотен, когато тръгвах.

- Знаеш, че не го искам тук!

Портиер стои пред отворената врата и наднича. И излайва към Марв. Марв е единственият, когото лае.

- Той не ме харесва - заявява Марв.

Ново излайване.

- Защото го гледаш мръсно и постоянно говориш глупости по негов адрес. Той разбира.

Подхвърляме си реплики, докато Одри не слага край на спора, като раздава картите.

- Господа! - подканя ни тя.

Сядаме и аз тегля.

На третото раздаване изтеглям асо спатия.

Отец О ’Райли, мисля си.

- Какво ще правиш в неделя, Марв?

- За какво питаш по-точно?

- Ти как мислиш?

- Много си тъп, Марв - казва Ричи. - Ед просто пита дали в неделя си зает.

Този път обвинителният пръст е насочен срещу Ричи. Марв днес е особено заядлив, защото съм довел Портиер.

- Не започвай и ти, Прайър! - После се обръща към Одри. - Ти също не се обаждай. Одри е смаяна.

- Аз пък какво направих?

- Не само ти, Марв, питам за тримата - намесвам се аз и захлупвам картите на

масата. - Трябва ми помощ.

- За какво? - пита Марв.

Сега и тримата ме гледат и чакат.

- Ами, чудех се дали не можем... - и изстрелвам думите - да идем на църква.

- Моля?

- Защо, какво толкова? - настоявам аз.

Марв се опитва да се съвземе.

- За какъв дявол искаш да ходим на църква?

- Ами, има един свещеник, дето...

- Нали не е някой Харибо^?

- Не е.

- Какво е Харибо? - пита Ричи, но не получава отговор. И понеже не го интересува особено, веднага забравя.

Сега се намесва и Одри, за да внесе малко здрав разум в цялата работа.

- И защо, Ед?

Вероятно е усетила, че асото спатия е замесено.

- Свещеникът е свестен човек и си мисля, че няма да е зле да отидем, та дори и само за майтап.

- А той ще дойде ли? - Марв сочи Портиер.

- Не, разбира се.

Ричи ме спасява. Може да е търтей и комарджия и да има най-калпавата татуировка на света, но е готов да се съгласи на какво ли не. С типичното си простодушие той казва:

- Защо не, Ед. Ще дойда с теб. - И добавя: - За единия майтап, нали така?

- Разбира се - казвам.

- Добре, Ед - съгласява се и Одри.

Марв разбира, че е изпаднал в деликатно положение. Не му се ходи, но знае, че ако откаже, ще изглежда пълен гадняр. Най-накрая изпухтява тежко и заявява:

- Боже, не е истина! Ще дойда, Ед. - И се изсмива горчиво. - На църква в неделя. Господи!

- Точно така - казвам и вземам картите.

По-късно вечерта телефонът отново звъни. Този път не допускам да ме уплаши.

- Ало!

- Здрасти, Ед.

Майка ми. Въздъхвам с облекчение и се готвя за самоотбрана. Напоследък не съм я чувал и тя е разполагала с близо един месец, за да натрупа материал,, който да стовари отгоре ми.

- Как си, мамо?

- Обади ли се на Кат? Има рожден ден.

Кат е сестра ми.

- Ама че съм кретен!

- Точно това е думата, Ед. Сега си размърдай задника и й звънни.

- Да, ей сега...

Линията вече е заглъхнала. Никой не може да посече един разговор по средата като майка ми.

Единствената ми грешка е, че не съобразих да й поискам номера на Кат - в случай че не мога да го намеря. Имам неприятното чувство, че съм го изгубил. То се потвърждава, когато преравям без успех всяко чекмедже и всяка дупка в кухнята. Не го откривам, а в телефонния указател го няма.

О, не!

Познахте.

Звъня на майка ми със свито сърце.

- Ало!

- Мамо, аз съм.

- Какво има пак, Ед? - въздишката й ми показва, че й е дошло до гуша.

- Как й беше телефонът?

Сигурен съм, че нататък си представяте.

Неделята идва по-бързо, отколкото съм очаквал. Седим в дъното на църквата.

Ричи е, може да се каже, щастлив, а Одри е доволна. Марв е махмурлия - пак е пил бирата на баща си, а аз съм нервен по някаква причина, която още не мога да си изясня.

В църквата освен нас има само десетина души. Празнотата й е някак потискаща. Килимът е протрит до скъсване, а скамейките изглеждат отблъскващо. Единствено сводестите прозорци създават усещането за свято място. Другите хора са стари и седят превити като мъченици.

Отец О’Райли излиза и казва:

- Благодаря на всички ви, че дойдохте.

В първия момент има вид на човек, претърпял поражение. После вижда четирима ни в дъното.

- Добре дошли специално за таксиметровите шофьори на този свят.

Плешивината му лъщи от отблясъците на витражните стъкла.

Той ме поглежда с признателност и аз се засмивам. Единствен в църквата.

Ричи, Марв и Одри се обръщат да ме погледнат. Очите на Марв са ужасно кръвясали.

- Тежка нощ, а? - казвам аз.

- Не ме питай.

Отецът си събира мислите и оглежда публиката. Виждам го как напряга волята си, за да бъде убедителен. Най-сетне е събрал сили и пристъпва към проповедта.

По-късно, когато службата е приключила, седим навън.

- Какъв беше смисълът на тия пастирски глупости? - пита Марв, излешат на тревата. Махмурлукът се промъква дори в гласа му.

Седим под една огромна върба, чиито клони ридаят около нас. По-рано в църквата пуснаха дискоса, та да могат хората да направят даренията си точно преди да си тръгнат. Аз оставих петарка, Ричи нямаше пари, а Одри даде няколко долара. Марв прерови джобовете си и остави монета от двайсет цента и капачка от химикалка.

Погледнах го.

- Какво?

- Нищо, Марв.

- Именно!

Седим под дървото. Одри си пее нещо. Ричи се е облегнал на стъпалото. Марв спи, а аз чакам.

Не след дълго усещам някой да се приближава. Знам, че е отец О’Райли, още преди да заговори. Чувствам го. Усещам от разстояние тихата, насмешлива приземеност на този човек.

Той застава зад мен и казва:

- Благодаря, че дойде, Ед.

И поглежда към Марв.

- Това момче май е по-зле и от теб. - Дяволито изражение пробягва по лицето му. -Бог ми е свидетел!

Всички се засмиваме, освен Марв, който в този момент се събужда.

- А! - И се почесва по ръката. - Здравейте, отче. Хубава проповед.

- Благодаря.

Свещеникът отново ни оглежда.

- Благодаря на всички ви, че дойдохте. Ще се видим ли другата седмица?

- Може би - казвам аз, но Марв предпочита да отговори сам за себе си.

- Никакъв шанс!

Отчето го приема нормално.

Не мисля, че знам от какво точно се нуждае отец О’Райли, но знам какво смятам да направя. Вече у дома, седя с Портиер и поглеждам от време на време снимките върху телевизора. Решението съзрява в мен.

Ще напълня църквата му.

Само още не знам как.

8.♣ Инфантили ♣

Минават още няколко дни, а аз още не съм измислил как да закарам хората в църквата. Мисля си да помоля Одри, Марв и Ричи да заведат семействата и приятелите си, но първо, никой от тях не е чак дотам надежден, и второ, няма да е никак лесно да завлека дори тях самите още веднъж.

В началото на седмицата имам много работа и докато карам, продължавам да размишлявам. Внезапно, докато возя един човек към летището, получавам озарение. Почти сме стигнали, когато той казва:

- Слушай, приятел, имам малко време. Дали да не се отбием за малко в оная кръчма

там?

Поглеждам в огледалото за обратно виждане и ме осенява.

- Еврика! - изричам.

- Само една бира в истинска кръчма - казва той. - Не понасям тези закусвални по летищата.

Спирам и го изчаквам да слезе.

- Ти няма ли да пийнеш една? - пита той. - Аз черпя.

- Не - отвръщам. - Имам клиент, но ако искате, ще дойда да ви взема след половин час.

- Става и така.

Явно и собствената му компания му стига.

Честно казано, и на мен. Ще ви кажа нещо, което не подлежи на съмнение.

В тази страна има само едно нещо, което може със стопроцентова сигурност да привлече тълпи от хора. И то е бирата. На аванта.

Отивам при отчето - почти нахълтвам у тях и му казвам, че можем да организираме нещо за следващата неделя. И му обяснявам идеята си. "

- Безплатна бира, разни неща за децата, ядене. Споменах ли безплатната бира?

- Да, Ед, май я спомена.

- Е? Какво ще кажете?

Той сяда и се замисля.

- Звучи страхотно, Ед, но забравяш само едно.

Днес обаче нищо не може да ми подреже крилата.

- Какво е то?

- За това трябват пари.

- Мислех, че католическата църква е фрашкана с пари. Всичкото това злато, тези огромни катедрали...

Той се засмива.

- Ти да видя някъде злато в моята църква, Едуард?

Едуард?

Отецът е може би единственият човек, на когото съм позволявал да ме нарече така. В удостоверението ми за раждане си пише Ед.

- Сигурен ли сте, че нямате някакви скатани пари? - не мирясвам аз.

- Нямам, Ед. Вложил съм всичко в разни фондове - за самотни малолетни майки, алкохолици, бездомници, наркомани... и почивката ми на Фиджи.

Предполагам, че се шегува за Фиджи.

- Добре тогава - казвам. - Аз ще събера парите. Имам някакви спестявания. Ще дам петстотин.

- Петстотин?! Това е много, Ед. Не ми приличаш на човек, който има много пари.

Скоропостижно се изнасям на заден ход.

- Не се притеснявайте за нищо, отче - казвам и дори си позволявам да подметна: -Имайте малко вяра.

Трябва да ви кажа, че е много полезно човек да има инфантилни приятели в наше време. Веднага ти подсказват как да разгласиш нещо. Не се затормозяваш с афиши, не пускаш обяви в местния вестник. Разбираш, че има само един вариант, който ще подейства безотказно. И ще се отпечата в мозъка на всеки един жител на града... Надписи със спрей.

Марв внезапно е заинтригуван от идеята да иде на църква в неделя. Разкривам му плана си и знам без капка съмнение, че мога да разчитам на него. Това е област, в която е ненадминат и се развихря. Понякога неговата инфантилност си е много на място.

Отмъкваме барбекютата на мама и на Ричи, аз се обаждам и поръчвам надуваем замък, а един приятел на Марв, който работи в кръчма, ни доставя караоке машина. Освен това купуваме няколко кега бира и известно количество кренвирши от месаря на доста прилична цена и сме готови.

Време е за графитите.

Купуваме спрея във вторник следобед от железарията и в три през нощта нападаме. Колата на Марв допълзява до нас и решаваме да започнем оттук. С огромни букви изписваме в двата края на главната улица:

ДЕН НА СВЕЩЕНИКА

НЕДЕЛЯ 10.00 В ЦЪРКВАТА ”СЕЙНТМАЙКЪЛ”

ЯДЕНЕ, ПЕСНИ, ТАНЦИ И БЕЗПЛАТНА БИРА

ЕЛАТЕ! НЕ ПРОПУСКАЙТЕ СТРАХОТНИЯ КУПОН!

Не знам за Марв, но аз го чувствам другар и съратник, докато изписваме думите, коленичили пред стената. По някое време поглеждам към него. Марв, който си умира да спори. Марв скръндза-та. Марв с изчезналата приятелка.

Когато работата е свършена, той ме шляпва по рамото и двамата хукваме като изпечени крадци. Тичаме и се смеем. Моментът е толкова дълбок, че сякаш потъвам в него и се оставям да ме носи.

Смехът ни е прекрасен.

Стъпките ни бягат и аз не искам да стихват. Искам да тичам, да се смея и да се чувствам така завинаги. Искам да избягам от всички онези мъчителни моменти, когато реалността на битието забива вилата си в плътта ни, приковавайки ни на място. Искам да останем тук, в този момент и никога да не бъдем някъде, където няма да знаем какво да си кажем и какво да направим.

Но сега - нека просто да бягаме.

Ние бягаме сред смеха на нощта.

На другия ден всички говорят само за това. Абсолютно всички.

Ченгетата посещават отеца и го питат дали знае нещо за тази работа. Той признава, че знае нещичко, но и представа си няма за рекламните техники, приложени от паството му.

В петък вечер, когато отивам да го видя, той ми разказва цялата история.

- Сигурно се досещате, че имам доста съмнителна клиентела - казал на ченгетата. -Че коя бедняшка църква ги няма?

Те му повярвали естествено. Кой не би повярвал на този човек?

- Добре, отче, но ако разберете нещо, ще ни кажете, нали?

- Разбира се, разбира се.

А когато си тръгвали, отецът дори попитал:

- Ще ви видя ли и вас в неделя, момчета?

И ченгетата са хора.

- Безплатна бира? - гласял отговорът. - На такова нещо не се отказва.

Блестящо.

И така, всичко е готово. Всички отиват. Семейства. Пияници. Гадни копелета. Атеисти. Сатанисти. Готик маниаци. Всички. Заради безплатната бира. Можете да се обзаложите. Две мнения по въпроса няма.

В петък съм нощна смяна, но съботата ми е свободна.

Този ден се случват две неща.

Първото е, че свещеникът идва у дома. Предлагам му да хапне супа с мен. Насред яденето той спира и виждам, че на лицето му е изписано вълнение.

Оставя лъжицата и казва:

- Трябва да ти кажа нещо, Ед.

Аз също спирам.

- Да, отче?

- Знаеш ли, казват, че имало куп светци, които нямат нищо общо с църквата и не знаят почти нищо за Бога. Но Бог върви с тях, без те дори да подозират. - Той впива поглед в мен и изрича: - Ти си един от тези хора, Ед. За мен е чест да те познавам.

Слисан съм.

Наричали са ме как ли не, но още никой не ми е казвал, че за него е чест да ме познава. Внезапно си спомням въпроса на Софи дали не съм светец и моя отговор, че съм просто още едно глупаво човешко същество.

Този път си позволявам да го чуя.

- Благодаря, отче.

- Няма защо.

Второто, което се случва, е, че правя няколко посещения в града. Най-напред се отбивам съвсем за кратко при Софи. Питам я дали ще може да дойде в неделя и тя отговаря:

- Разбира се, Ед.

- Доведи и твоите хора - казвам.

- Добре.

После отивам у Мила и я питам дали ще ми позволи да я придружа до църквата в неделя.

- С най-голямо удоволствие. Джими.

С една дума, тя е във възторг.

И накрая, последното посещение.

Когато чукам на вратата на Тони О’Райли, не съм особено оптимистично настроен.

- А, ти ли си - казва той, но като че не му е неприятно да ме види. - Предаде ли на брат ми каквото ти казах?

- да - отвръщам. - Между другото, казвам се Ед.

Чувствам се малко объркан. Не обичам да казвам на хората какво да правят, нито дори да ги питам. Все пак поглеждам Тони О’Райли и се решавам.

- Мисля, че...

Краят на изречението увисва във въздуха.

- Какво?

Улавям го, но го задържам. Решавам да пробвам нещо друго.

- Мисля, че знаеш какво, Тони.

- да - съгласява се той. - Знам. Видях надписите.

Свеждам поглед и изричам:

- Е, какво ще кажеш?

Тони отваря замрежената врата и за миг ме дострашава, че ще ми се нахвърли, но той ме кани да вляза и сядаме в хола. Дрехите му са почти същите като предния път - шорти, потник и чехли. Не ми изглежда опасен, но аз си имам твърдо мнение за мъже с подобен стил на обличане. Всички големи престъпници ходят с къси гащи, потници и джапанки. Без да пита, той донася безалкохолно.

- Обичаш ли оранжада?

- Разбира се.

Има дори ледени кристалчета. Сигурно хладилникът му е от онези чудеса, дето правят всичко. Чувам глъчка в задния двор и скоро виждам и детски лица да се мяркат и изчезват - явно скачат на батут.

- Малки негодници! - изкикотва се Томи.

Явно има същото чувство за хумор като брат си.

Няколко минути гледаме някакъв извънредно интересен номер с теглене на въже по "Светът на спорта”, но когато на огромния екран на телевизора се появяват реклами, Тони отново насочва вниманието си към мен.

- Кажи ми, Ед... Сигурно се чудиш на какво се дължи разривът между мен и брат ми?

- Да - признавам.

- Искаш ли да чуеш какво се случи?

Поглеждам го.

Искрено.

И поклащам глава.

- Не, не е моя работа.

Тони въздъхва тежко и отпива от оранжадата. Чувам как кристалчетата хрущят в устата му. Не знам защо, но чувствам, че съм му дал правилния отговор.

Едно от децата влиза разплакано в стаята.

- Татко, Райън пак...

- Престани да мрънкаш и се разкарай! - виква Тони.

Хлапето като че се кани да зареве още по-силно, но се овладява и веднага сменя тона.

- Студена ли е, татко?

- Да.

За миг си мисля, че хлапето пита дали баща му не възнамерява да го полее със студена вода, но после се сещам за оранжадата.

- Може ли да си пийна малко?

- А вълшебната думичка?

- Моля!

- да чуя цялото изречение.

- Моля те, татко, може ли да си пийна оранжада?

- Така е по-добре. Джордж. Може. Бягай в кухнята и си налей!

- Благодаря, татко! - светва малкият.

- Проклети хлапета! - изсмива се Тони. - Маниерите им никакви ги няма.

- Така е - съгласявам се аз и двамата избухваме в смях.

- Знаеш ли, Ед - казва Тони, - ако се поогледаш внимателно утре, може и мен да ме видиш някъде там.

Вътрешно засиявам от щастие, но не го показвам.

- Благодаря, Тони.

- Татко! - изпищява Джордж от кухнята. - Разлях го!

- Знаех си!

Тони става и поклаща глава.

- Извинявай, че не те изпращам, но трябва да оправя мазалото.

- Не се притеснявай.

Напускам големия телевизор и голямата къща с облекчение. Резултатът е повече от добър.

Спя по-зле, отколкото съм допускал, че е възможно, и се събуждам рано. Вечерта четох красива странна книга - "Маса за всичко”, и сега не я намирам - сигурно е паднала зад леглото. Докато я търся, се сещам, че днес е великият ден. Денят на свещеника. Зарязвам търсенето и ставам.

Одри, Марв и Ричи пристигат у нас в осем и четиримата потегляме към църквата. Отец О’Райли вече е там и ходи напред-назад, докато обмисля проповедта си.

Идват и други хора.

Човекът на Марв с бирата и караокето.

Хората с надуваемия замък.

Изкарваме барбекютата и оставяме Ричи с няколко негови приятели да пазят бирата, докато трае проповедта.

Към десет без четвърт вече всички започват да прииждат и се сещам, че е време да доведа Мила.

- Ей, Марв! - Не мога да повярвам, че го правя. - Мога ли да взема колата ти за десет минути?

- Какво? - Ясно ми е, че ще направи от мухата слон. - Искаш да вземеш скапаната ми кола?

Нямам време за такива неща.

- Да, Марв. Вземам си обратно всяка дума, която съм казал.

- И?

И?

Сещам се.

- Никога повече няма да кажа думичка за нея.

Той се ухилва победоносно и ми хвърля ключовете.

- Пази я, Ед.

Това вече е прекалено. Марв знае, че нямам избор и ще трябва да си държа езика зад зъбите. Дори чака, копелето, но аз си мълча.

- Добро момче! - казва той и аз тръгвам.

Мила чака с нетърпение. Вратата се отваря още преди да съм изкачил стъпалата на верандата.

- Здравей. Джими - казва тя.

- Здравей, Мила.

Отварям й вратата на колата да се качи и потегляме към църквата. През счупеното стъкло полъхва приятно.

Когато пристигаме, е десет без пет. Чака ме изненада. Църквата е претъпкана. Дори виждам майка ми, облечена в зелена рокля. Не мисля, че е дошла заради бирата. Просто не иска да изпусне нищо от случващото се.

Откривам едно от малкото свободни места за сядане и настанявам Мила.

- А ти. Джими? - пита тя притеснено. - Ти къде ще седнеш?

- Не се притеснявай - казвам й. - Ще си намеря място.

Но не си намирам, а заставам при правостоящите в дъното и зачаквам появата на отец О’Райли.

Става десет и църковните камбани прогърмяват над паството. Всички, и децата, и напудрените дами с чантички, и пияниците, и тийнейджърите, и вярващите, които всяка седмица задължително са в църквата, замълчават.

Свещеникът излиза.

Всички чакат думите му.

Известно време той просто оглежда тълпата. После по устните му се плъзва познатата лукава усмивка.

- Здравейте всички! - казва отецът и тълпата като че се взривява.

Хората крещят и аплодират, а отецът изглежда по-оживен от всякога. Още не съм разбрал, че и той си има своите малки трикове.

Няма никакви думи.

Никакви молитви.

Той изчаква врявата да утихне, вади от джоба на расото си хармоника и започва да свири задушевна мелодия. По някое време излизат трима мъже в костюми с доста изпаднал вид и се присъединяват към него. Единият удря кошче за боклук като барабан, вторият свири на цигулка, а третият също свири на хармоника, но по-голяма.

Музиката отеква в църквата и над множеството се възцарява атмосфера, каквато не съм виждал досега тук.

Когато свършват, тълпата отново заревава. Отецът чака. Най-сетне казва:

- Тази песен беше за Господа. Тя иде от Него и е посветена на Него. Амин.

- Амин! - повтаря тълпата.

Сега отецът заговаря и онова, което казва, е също толкова хубаво, колкото и начинът, по който го казва. Той не говори като всички онези проповедници, които плашат с пъкъла и катрана и какви ли не още глупости. Той говори с искреност, която омагьосва. Не за Бога, а за хората в този град, които трябва да се обединят, да работят заедно, да си помагат. Но най-вече да се събират, да общуват. Кани ги всяка неделя в църквата си.

Кара тримата мародери - Джо, Греъм и Джошуа - да четат от някакъв сборник. Те са доста бавни и направо безнадеждни, но когато свършват, всички ги аплодират като герои и на лицата им е изписана гордост. Нищо общо с негодниците, отмъкващи чужди пари,

цигари и якета.

Чудя се къде ли може да е Тони. Докато оглеждам навалицата, улавям погледа на Софи и двамата вдигаме ръка за поздрав, след което тя продължава да слуша. Не откривам Тони никъде.

Накрая свещеникът запява старата любима песен от училище "Целият свят е в Неговите ръце". Всички пеят и пляскат заедно с него, а в края на песента аз най-сетне виждам Тони.

Той си проправя път през множеството и застава до мен.

- Здрасти, Ед. - За двете му ръце се държи по едно хлапе. - Дали ще се намери по нещо безалкохолно? За децата.

- Няма проблем.

След около пет минути отец О’Райли ни забелязва в дъното.

Той вече приключва. Най-сетне идва моментът и за молитвата.

- Народе, сега ще се помоля, първо на глас, а после наум. Можете да се молите със свои думи, както си знаете. - Той навежда глава и казва: - Господи, благодаря ти. Благодаря ти за прекрасните мигове и за всички тези чудесни хора. Благодаря ти за безплатната бира - тук тълпата се изкикотва, - за музиката и за думите, които ни даде днес. А най-много ти благодаря, Господи, че моят брат днес е тук. Благодаря ти и за някои хора с ужасно безвкусни якета... Амин.

- Амин - отново повтаря множеството.

- Амин - казвам и аз със закъснение и също като повечето хора тук за пръв път от години започвам да се моля.

Моля се: "Нека Одри да е добре, Господи, и Марв, и мама, и Ричи, и цялото ми семейство. Моля те, вземи татко в прегръдките си и много, много те моля, помогни ми да изпълня поръченията си. Помогни ми да направя всичко както трябва... "

Около минута по-късно гласът на отеца прозвучава за последен път:

- Благодаря на всички ви. Да се веселим!

Тълпата изревава.

За последен път.

Ричи и Марв се занимават със скарата. С Одри раздаваме бирата. Отец О’Райли разпределя храната и напитките за децата и никое не остава гладно.

Когато яденето и пиенето свършват, изкарваме караоке машината и хората започват да пеят. Аз правя компания на Мила, която открива някои "момичета", както се изрази, с които е ходила на училище. Те седят на някаква пейка и краката на едната не стигат до земята. Тя полюшва кръстосаните си глезени и това е най-красивото нещо, което виждам през целия този ден.

Успявам дори да накарам Одри да изпее с мен "Осем дни в седмицата" на "Бийтълс". Естествено Ричи и Марв избиват рибата с изпълнението си на "Наричаш любовта с грешно име" на Бон Джоуви. Вижда се, че целият този град живее в миналото.

Танцувам.

С Одри, Мила и Софи. Най-много ми харесва да ги въртя и те да се смеят.

Когато купонът свършва, откарвам Мила у тях и се връщам, за да взема участие в почистването.

Последното, което виждам този ден, са Томас и Тони О’Райли, седнали да пушат на стъпалата на църквата. Не бих се учудил, ако не се видят и през следващите няколко години, но и това сега не е малко.

Не съм знаел, че отецът пуши.

9.♣ Появяват се ченгетата ♣

Тази нощ имам посетители - най-напред отец О’Райли, а след това и полицията.

Отецът чука на вратата ми и остава да стои там безмълвно.

- Какво? - питам.

Но той не проговаря. Просто стои и ме гледа. Очаква от мен отговор за случилото се през деня. Накрая явно решава, че няма смисъл от думи. Само пристъпва напред, слага ръце на раменете ми и ме поглежда много сериозно в очите. Виждам как чувството променя цвета на лицето му и едва доловимо разкривява чертите му.

Мисля, че това е първият му шанс от много време насам да каже "благодаря" на някого. Обикновено хората му благодарят на него. Сигурно затова изражението му е така напрегнато и благодарността трудно си проправя.

- Няма проблем - казвам.

Между нас се възцарява щастлив покой. Опитваме се да го задържим за мъничко.

Той се обръща и си тръгва, а аз гледам след него, докато силуетът му изчезва.

Полицаите се появяват около десет и половина. С четки за дъски и някакъв течен препарат.

- Боята от пътя да се махне - ми казват те.

- Много благодаря - отговарям.

- Това е най-малкото, което можем да направим.

В три през нощта отново съм на главната улица, този път за да търкам боята.

"Защо аз?”, питам Бог. Той не казва нищо. Смея се и звездите ме гледат. Хубаво е да си жив.

10.♣ Лесна работа и сладолед ♣

През следващите няколко дни ръцете и раменете ме болят зверски, но си мисля, че си струваше.

Междувременно откривам Анджи Карузо. В указателя има само няколко души с тази фамилия и аз ги отхвърлям един по един, докато попадам на нея.

Тя има три деца и, изглежда, е една от младите самотни майки, с каквито е пълен градът ни. Две момчета и момиче. И работи на половин ден в аптека. Косата й е къса и тъмнокестенява. Много е сладка в бялата си униформа - една от онези болнични престилки до коляното, които всички аптекари носят. Харесвам ги.

Всяка сутрин тя приготвя децата си и ги води до училище. Три пъти седмично ходи на работа. Другите два си остава у дома.

Наблюдавам я отдалеч и забелязвам, че й плащат в четвъртък. Този ден тя прибира децата от училище и ги води в същия парк, в който седях с Портиер и разговарях със Софи. Купува им сладолед и те го излапват с невъобразима скорост. И веднага искат още.

- Не, нали знаете правилото - казва им тя. - Ще ви купя цак другата седмица.

- Моля те, мамо!

- Моля те!

Едно от децата започва да се тръшка и за миг ми се иска да мога,'! Да го вкарам в ред. Слава богу, бързо престава, защото му се ходи ’ на пързалката.

Анджи ги наблюдава известно време, докато й писва, и ги помъква към къщи.

Вече знам.

Този път работата е лесна, мисля си.

Като да изядеш един сладолед.

Гледам я как се отдалечава и краката й ме натъжават. Не знам защо, може би защото се движат по-бавно, отколкото им е присъщо. Тя обича тези деца, но те я спъват. Върви малко изкривена на една страна, защото е хванала дъщеря си за ръка.

- Какво ще вечеряме, мамо? - пита едно от момчетата.

- Още не знам.

Тя отмята с леко движение кичур тъмна коса от очите си и продължава да върви, докато слуша дъщеря си, която й разказва как някакво момче в училище я тормозело.

А аз продължавам да гледам ситните стъпки на уморените й крака.

И ми е тъжно.

Карам много първи смени и вечер се разхождам с часове. Първата ми спирка е "Едгар Стрийт", където лампите светят и майката и дъщерята вечерят. Хрумва ми, че като го няма мъжа, може да не им стигат парите да си платят сметките. Но от друга страна, той може би е пропивал голяма част от парите и съм сигурен, че тя би предпочела да е малко по-бедна, но него да го няма.

Минавам и покрай Мила, а по-късно се отбивам до отец О ’Райли, който още е под въздействието на "Деня на свещеника”. Седмица след празненството в църквата има значително по-малко хора, но пак е по-пълно отпреди.

И накрая посещавам всички адреси, на които живеят хора с фамилията Роуз. Те са около осем и едва при петия опит попадам на онзи, когото търся.

Гевин Роуз.

Той е около четиринайсетгодишен, зле облечен и с постоянна презрителна усмивка, лепната на лицето му Косата му е доста дълга, а карираните му ризи приличат на дрипи и

сякаш се стичат по гърба му.

Той ходи на училище.

Пуши като комин.

Има сини очи с цвета на водата в тоалетната чиния и дузина лунички, разпилени по лицето. А, и още нещо. Гевин е рядък гадняр.

Например ходи из малките магазинчета и се държи отвратително със собствениците, които не говорят добре английски. Краде от тях всичко, което може да скрие под мишница или в панталоните си. Блъска по-слабите деца или ги плюе всеки път когато му се удаде възможност.

Докато го наблюдавам, гледам да не ме забележи Софи. Пробуждат се предишните ми страхове и никак не ми се иска тя да ме види как обикалям около училищните дворове и дебна.

Най-често виждам Гевин в дома му.

Той живее с майка си и с по-големия си брат.

Майка му ходи с ботуши от овча кожа, пали цигарите една от друга и обича да си пийва, а брат му е същата стока като него. Никак не е лесно да решиш кой от двамата е по-лош.

Семейството живее в самия край на града, близо до мръсна, задръстена вада, която се процежда от реката. Най-характерното за това място са ежедневните скандали между братята Роуз. Отида ли сутрин, те се карат. Вечер се бият. И постоянно си разменят обиди.

Майка им не може да ги контролира.

И за да се справи, пие.

И заспива на дивана, докато от екрана се излива поредната доза сапун.

За една седмица виждам тези момчета да се бият поне дузина пъти, но една вечер, във вторник, боят е по-ожесточен от всякога. Той се пренася навън и Даниел, по-големият брат, направо смазва Гевин. След като го е повалил, го вдига за яката и му изнася лекция, като в същото време разтърсва главата му напред-назад.

- Казах да не ми пипаш нещата, ясно ли е?

И го тръшва на земята, после ядосано влиза в къщата.

Гевин остава отвън. След няколко минути се надига на ръце и колене. Аз го гледам от отсрещната страна на улицата.

Той проверява лицето си за кръв, изругава и подтичвайки, тръгва по улицата. През целия път сипе ругатни и заплахи да убие брат си. Накрая спира и сяда в канавката в самото подножие на хълма, под надвесените клони на храстите.

Това е моят миг.

Приближавам се и заставам пред него. Да си призная, напрегнат съм. Хлапето е жилаво и няма да ми даде нищо даром.

Над нас се е оцъклила една улична лампа и ни гледа. Лекият ветрец разхлажда потното ми лице и виждам сянката си да се приближава бавно към Гевин Роуз. Той вдига поглед.

- Ти пък какво искаш, по дяволите?

По бузите му се стичат горещи сълзи, очите му сякаш хапят.

- Нищо - клатя глава.

- Тогава се разкарай оттук, че ще ти пръсна задника!

Той е на четиринайсет, мисля си. Помниш ли ”Едгар Стрийт”? Това сега е фасулска работа.

- Давай тогава, аз не мърдам оттук - казвам му.

Сега сянката ми е надвиснала над него и го покрива, но той не помръдва. Явно само си приказва. Изскубва снопче трева и го хвърля на пътя. Сякаш е кичур коса. Цялата злоба се е стекла в ръцете му.

След известно време сядам и аз в канавката на няколко метра от него и отпъждам тишината, увиснала между нас след празната му заплаха.

- Какво стана? - питам, без да го поглеждам. Ако го гледам, нищо няма да се получи.

Отговорът му е ясен и лаконичен:

- Брат ми е пълен гадняр и искам да го убия.

- Правилно.

- Бъзикаш ли ме? - подскача той.

Клатя глава, без да го погледна.

- Не те бъзикам.

"Малко копеленце!", мисля си.

Той започва да повтаря:

- Искам да го убия! Искам да го убия! Искам! Искам да го убия!

Косата му пада гневно върху очите. Луничките му греят в светлината на лампата.

Гледам го и си мисля какво трябва да направя. Чудя се дали тези две момчета някога са били подлагани на изпитание. Изглежда времето е дошло.

J.♣ Цветът на устните ♣

Четвъртък следобед като че всичко върви добре.

Анджи Карузо отива както обикновено на работа, после прибира децата от училище. Завежда ги в парка и обсъждат какъв сладолед ще купят. Едно от децата предлага примамливия вариант да вземат за него по-евтин, та да изяде два. Анджи му отговаря, че при всички положения ще изяде един и малкият избира по-скъпия.

Те влизат в магазина, а аз чакам в парка. Сядам на една отдалечена пейка и ги чакам да излязат. После и аз отивам в магазина и се опитвам да отгатна какъв ли сладолед обича Анджи Карузо.

Побързай, мисля си, защото ще си тръгнат, преди да си се върнал. В крайна сметка избирам двуцветен сладолед.

Мента с парченца шоколад и маракуя във вафлена фунийка.

Когато излизам, децата още седят на пейката и си ядат сладоледа.

Приближавам се.

Търся точните думи и съм изненадан, когато ги намирам.

- Извинете, аз...

Анджи и децата се обръщат да ме погледнат. Отблизо Анджи Карузо е красива и стеснителна.

- Виждал съм ви няколко пъти тук и ми направи впечатление, че никога не купувате сладолед за себе си. - Тя ме гледа, сякаш съм избягал от лудницата. - Помислих си, че и вие заслужавате.

Подавам й непохватно сладоледа. Той вече се стича на жълтозелени вадички по фунийката.

Тя плахо посяга и го взема, а изражението й е малко уплашено и объркано. Няколко секунди го гледа, после облизва жълтите и зелени струйки.

Когато фунийката е облизана, тя се опитва предпазливо да отхапе, сякаш се кани да стори първородния грях. Да отхапя ли, или не? Отново ме поглежда колебливо и опитва ментата с шоколадови парченца. Устните й стават бледозелени. Момчетата вече са на пързалката, но момиченцето остава.

- Днес май има сладолед и за теб, мамо - казва то.

Анджи ласкаво отмахва косата от очите му.

- Така изглежда, Кейси. Хайде, върви да играеш с братята си.

Кейси отива и на пейката оставаме само двамата. Денят е топъл и влажен.

Анджи Карузо си яде сладоледа, а аз се чудя какво да правя с ръцете си. Сега тя опитва маракуята, деликатно и бавно, като избутва с език сладоледа надолу, сякаш не може да понесе мисълта фунийката да е празна.

Докато яде, следи с поглед децата си. Те почти не забелязват присъствието ми, а през цялото време викат към майка си и спорят кое се люлее по-високо на люлката.

- Прекрасни са - казва Анджи на фунийката. - През повечето време. - И клати глава: - Като малка аз бях най-доброто дете. Сега имам три деца и съм сама.

Тя гледа люлката и аз виждам как си представя какво би било, ако ги няма децата й. Вината я сграбчва мигновено. Изглежда и никога не я напуска. Загнездила се е у нея, независимо от любовта й към тях.

Разбирам, че вече нищо не й принадлежи - тя самата изцяло принадлежи на други.

Очите й се насълзяват. Поне това си позволява. По бузите й има сълзи, а по устните -сладолед.

Вкусът му вече не е на сладолед.

И все пак Анджи Карузо ми благодари, когато става от пейката. Пита ме за името ми, но аз й казвам, че то няма значение.

- Не - възразява тя, - има.

Предавам се.

- Казвам се Ед.

- Благодаря, Ед - казва тя. - Много ти благодаря.

Благодари ми още няколко пъти, но най-хубавите думи идват, когато си мисля, че всичко вече е приключило. Кейси, момиченцето, увисва на ръката на Анджи и казва:

- Другата седмица ще ти дам да си хапнеш от моя, мамо. Чувствам се малко тъжен и празен, но в същото време знам, че съм направил каквото е трябвало. Един сладолед за Анджи Карузо. Само веднъж.

Винаги ще помня цвета му на устните й.

Q.♣ Кръв и братята Роуз ♣

Време е да се оправя с братята Роуз. Както вече казах, не мисля, че някога са били подлагани на изпитание. Изглежда никога не са се замисляли какво ще стане, ако някой външен дойде и се намеси с юмруци в тяхната свада.

Имам адреса им.

Имам телефона им и съм готов.

През първите дни от следващата седмица съм дневна смяна и ходя там всяка свободна вечер. И всеки път те само се карат. До бой не се стига и се прибирам у дома разочарован. По пътя се оглеждам за телефонна кабина близо до къщата им и откривам една през няколко пресечки. Следващите две нощи съм на работа, което всъщност не е лошо. Те са се били жестоко съвсем наскоро и сигурно ще им трябват още няколко дни да узреят за следващата схватка. Онова, което ми е нужно, е Гевин отново да излезе навън. Работата ми не е от най-приятните.

В неделя вечер го дочаквам.

Там съм от близо два часа, когато къщата се разтърсва и Гевин отново изхвърча на улицата.

Отива на същото място и пак сяда в канавката.

А аз пак отивам при него.

Сянката ми още не го е докоснала, когато казва:

- Пак ли ти!

Но дори не успява да ме види. Аз посягам и го сграбчвам за яката.

Сякаш не съм аз, а се наблюдавам някъде отстрани.

Виждам се как завличам Гевин Роуз в храстите и го събарям в тревата, сред калта и нападалите клони.

Юмруците ми блъскат по лицето му и пробиват дупка в корема му. Момчето плаче и се моли. Гласът му трепери.

- Не ме убивай, не ме убивай...

Виждам очите му и се старая да не срещна погледа му. Стоварвам юмрук върху носа му, за да му попреча да ме гледа. Вече е смазан, но аз не спирам. Трябва да съм сигурен, че няма да помръдне, когато свърша с него.

Надушвам страха му.

Той струи от него.

Надига се и се набива в носа ми. Разбирам, че всичко това може да се обърне срещу мен по най-ужасен начин, но нямам избор.

Сега е моментът да кажа, че преди ”Едгар Стрийт” никога не съм вдигал ръка на човек. Доста е гадно, особено когато имаш насреща си хлапе, което не може да се защити. Това обаче не трябва да ме откаже. Като обезумял продължавам да нанасям удари по тялото и лицето му. Тъмно е и надигащият се вятър шумоли в храстите.

Никой не може да му помогне.

Освен мен.

И как ще го направя?

Нанасям му последен ритник, за да съм сигурен, че няма да мръдне поне още петдесет минути. Изправям се запъхтян. Гевин Роуз не е в състояние да си тръгне.

Ръцете ми са окървавени, когато бързо излизам от храстите и тръгвам по улицата. Докато минавам покрай къщата на Роуз, чувам телевизора да работи.

Завивам зад ъгъла и виждам телефонната кабина, но тук се сблъсквам със сериозен проблем - заета е.

- Хич не ме е грижа какво казва тя - боботи огромна тийнейджърка с обица на пъпа. - Аз нямам нищо общо с тая работа...

Не мога да се сдържам.

Махай се оттам, тъпа кучко, мисля си. Но тя е поела дъх и не млъква.

Една минута, решавам. Давам й една минута и я почвам.

Тя ме вижда, но изобщо не й пука. Обръща се на другата страна и продължава да си приказва.

Добре, щурмуваме. Чукам на стъклото.

Тя се обръща към мен и пита:

- Какво?

Това прозвучава като изстрел.

Опитвам се да бъда учтив.

- Извинете, че ви притеснявам, но трябва спешно да се обадя.

- Разкарай се! - кисело отвръща тя.

- Вижте! - Показвам й дланите си, изцапани с кръв. - Един приятел пострада и трябва да извикам Бърза помощ...

Тя се връща към разговора си.

- Кели! Да, тук съм. Слушай, ще ти се обадя след една минутка. - Гледа ме мръсно. -Става ли?

Тя се измъква навън и оставя след себе си смесена миризма на пот и дезодорант. Не е най-приятната на света, но не може да се сравни с тази на Портиер.

Затръшвам вратата и набирам номера.

На третото позвъняване Даниел Роуз вдига.

- Ало, да!

Шепна - любезно, но твърдо.

- Слушай ме внимателно. Ако отидеш до храстите на края на улицата, ще намериш брат си в доста плачевно състояние. Най-приятелски те съветвам да го направиш.

- Кой се обажда?

Затварям.

- Благодаря - казвам на момичето. - Дано да не съм изцапал слушалката с кръв. Свястно момиче.

Връщам се на улицата на братята Роуз тъкмо навреме.

Даниел Роуз помага на брат си да се прибере вкъщи. Далече съм, но виждам как го подкрепя, придържайки го през раменете. За пръв път двамата приличат на братя.

Дори си представям думите, които си казват.

- Хайде, Гев, още мъничко. Сега ще си влезем вкъщи и ще оправим работата.

Ръцете ми са в кръв, канавката в края на улицата също е окървавена. Ще ми се да вярвам, че и двамата разбират какво правят и какво доказват.

Искам да им го кажа, но си давам сметка, че моята роля е само да предам посланието. Не мога да го дешифрирам и да го изпълня със смисъл вместо тях. Трябва да стигнат до него сами. Мога само да се надявам на това, докато вървя към дома, към течащата вода и Портиер.

К.♣ Лицето на спатиите ♣

Какво пък, трябва да кажа, че съм много доволен от себе си. Имената, издълбани в скалата, са три и аз съм сигурен, че съм изпълнил всичко, което е трябвало.

Вървя край реката с Портиер и се насочвам нагоре по течението, където намерих надписите. На Портиер изкачването му е малко тежичко и аз го поглеждам разочарован:

- Зор беше да стигнеш дотук, нали? Казах ти, че ще е трудно, но кой да ме чуе!

Нищо, ще те почакам тук, отговаря той.

Потупвам го гальовно, както е легнал, и продължавам сам нагоре.

Когато се изкачвам по камъните, усещам как ме изпълва гордост. Страхотно е да се върна тук като победител след цялата несигурност на първото ми идване.

Късен следобед е, но не е горещо. Почти не съм се изпотил, когато погледът ми спира върху имената.

Те са си същите, но след всяко от тях е поставена чавка - явно знак, че съм изпълнил мисията си.

Много съм щастлив да видя първото име.

Томас О’Райли. Голяма чавка.

После Анджи Карузо. Още една чавка.

И...

Какво?

Гледам камъка невярващо. След името Гевин Роуз няма отметка. Стои си там самотно.

Гледам надолу и се почесвам по гръбнака.

"Какво още трябва да направя? - питам се. - Гевин Роуз също си е съвсем наред. " '

Отговорът не би трябвало да е далеч.

Минават няколко дни и ноември е към края си. Коледният мач наближава. Марв постоянно ми се обажда, изнервен от видимата ми липса на интерес.

Идва декември и два дни преди мача още не съм се успокоил заради липсващата отметка срещу името на Гевин Роуз. Връщам се там, но още няма нищо. Надявам се, че онзи, който отговаря за това, просто е закъснял, но няма как да закъснее с три или четири дни. Отговорникът на цялото мероприятие не би допуснал да се случи подобно нещо.

Спя лошо.

Портиер ме изнервя.

След като и в четвъртък не успявам да заспя, отивам до денонощната аптека на другия край на главната улица да си купя нещо за сън. Трябваше да си запазя част от хапчетата за сън, с които почерпих мъжа от ”Едгар Стрийт”.

Когато излизам, виждам на отсрещната страна на улицата група момчета.

Докато вървя към къщи, става ясно, че те ме следят. Спираме на кръстовището и чакаме да светне зелено и тогава чувам гласа на Даниел Роуз:

-Той ли е, Гев?

Опитвам се да се бия с тях, но те са твърде много. Поне шестима. Замъкват ме в една странична улица и ме подреждат горе-долу така, както аз подредих Гевин преди това. Налагат ме с юмруци и ме държат, докато се изреждат всичките. Усещам как кръвта пъпли по лицето ми, а ребрата, краката и коремът ми се покриват със синини. Те се забавляват.

- Сега ще те науча да не се закачаш с брат ми!

Даниел Роуз се опитва да завърже разговор и ме изритва с все сила в ребрата. Предаността била болезнено нещо.

- Хайде, Г ев, довърши го та.

Гевин не възразява.

Изритва ме в корема и стоварва едно кроше в лицето ми. След което всички изчезват в нощта.

Опитвам се да стана, но не успявам и се свличам обратно.

Все пак се завличам до вкъщи и имам чувството, че съм затворил кръга след момента, в който получих асото спатия.

Когато влизам със залитане, Портиер изглежда потресен. Едва ли не притеснен. Едва успявам да поклатя глава и да го уверя с немощна, разкривена от болка усмивка, че съм добре. Представям си, че докато се е разигравало всичко това, в камъка след името на Гевин Роуз се е появила голяма чавка. Край, свършено е.

По-късно тази нощ се гледам в огледалото в банята.

Две насинени очи.

Отекла челюст.

Този път тя наистина си тръгва и виждам как баща й ме гледа от колата. Дано не ме мисли за някой извратеняк, който дебне из парковете невинните момичета. Особено след случая с кутията за обувки.

Усещам върху крака си муцуната на Портиер, който ме гледа отдолу с прекрасните си старчески очи.

- Е? - питам го. - Какво ще бъде, приятелю? Купа, спатия или пика?

Какво ще кажеш за още един сладолед, предлага той.

Много ми помогна, няма що.

Схрусквам фунийката и се изправям. Сега забелязвам колко схванат и пребит се чувствам два дни след случката при Катедралата. Опитът за убийство не е лесна работа.