Аз съм пратеникът

A.♠ Играта ♠

В ухото ми свири комар и съм почти благодарен за компанията му, дори се изкушавам да започна да му пригласям.

Тъмно е, лицето ми е в кръв и комарът може да кацне и да пие, без да се налага да ме хапе. Може да коленичи и да лочи кръвта от дясната ми буза и устните.

Ставам от леглото. Подът е хладен, наслада за ходилата ми. Чаршафите ми са подгизнали. Облягам се на стената в коридора. Вадичка пот достига глезена ми и се стича по ходилото.

Не се чувствам зле.

Дори правя опит да се засмея. Поглеждам часовника, влизам в банята и си вземам студен душ. Ледената вода подпалва раните и синините ми, но усещането е приятно. Почти четири сутринта е и вече не се боя. Нахлузвам чифт стари джинси и отивам до леглото да търся двете аса. Отварям чекмеджето и вземам картите. Жълтата светлина в стаята стои с мен, докато щастливо разглеждам картите. Мисля си с вълнение за Мила и за "Едгар Стрийт" и се надявам животът на Софи да е прекрасен. Смея се при мисълта за отец О’Райли, "Хенри Стрийт” и "Деня на свещеника". После е Анджи Карузо, за която ми се иска да можех да сторя повече. И онези копелета, братята Роуз.

Каква ще е следващата карта, чудя се.

Вероятно ще е купа.

Чакам.

Дневната светлина и следващото асо.

Този път искам да стане бързо. J

Искам картата веднага. Без недомлъвки. Без гатанки. Само ми | дайте адресите. Дайте ми имената и да потеглям. Това искам. ?

Притеснявам се единствено, че всеки път, когато съм искал ! нещо да стане по определен начин, то е ставало по друг, така че да" ме сблъска с неизвестното. Искам Кийт и Дарил отново да влязат през тази врата. Искам да ми донесат следващата карта и да ругаят , Портиер, че смърди и има бълхи. Дори съм оставил вратата отключена, за да влязат културно.

Но знам, че няма да дойдат.

Намирам си книгата и се запътвам към хола. Вземам асата с мен и ги държа, докато чета.

Когато отново се будя, лежа на пода, а двете карти са до лявата ми ръка. Вече е към десет, горещо е и някой блъска по вратата.

Те са, мисля си.

- Кийт! - виквам и се изправям на колене. - Дарил! Вие ли сте?

- Какъв е пък тоя Кийт?

Поглеждам нагоре и виждам Марв да стърчи над мен. Разтърквам очи.

- Какво правиш тук? - питам го.

- Така ли се говори с приятел?

Сега вижда добре лицето и ребрата ми, целите черно-жълти. Боже! Усещам го как се въздържа да го изрече. Отговаря не на въпроса ми, а на друг въпрос, който не съм задавал. Типичният влудяващ навик на Марв. Вместо да ми каже какво прави тук, той ми разправя как е влязъл.

- Вратата беше отключена и този път Портиер ме пусна.

- Видя ли? Казах ти, че е свестен.

Отивам в кухнята, а Марв тръгва по петите ми. Пита ме как съм.

- Как се нареди така, Ед?

Слагам чайника на печката.

- Кафе?

Да, с удоволствие.

Разбира се, Портиер току-що е влязъл.

- Благодаря - отвръща Марв.

Докато си пием кафето, му разказвам какво е станало.

- Някакви хлапета. Набелязаха ме и ме нападнаха в гръб.

- Разказа ли им играта?

- Не.

- Защо?

- Бяха шестима, Марв.

Той клати глава.

- Боже, светът е полудял. - И решава да премине на по-нормална тема. - Мислиш ли, че ще можеш да играеш следобед?

Разбира се.

Мачът.

Днес е.

- Да, Марв - отговарям твърдо. - Ще играя.

Изведнъж много ми се приисква да участвам в тазгодишния мач. Физически съм пълна скръб, но въпреки това се чувствам по-силен от всякога и като че ме привлича мисълта да получа още някоя и друга синина. Не ме питайте защо. И аз не знам.

- Хайде - Марв става и тръгва към вратата. - Ще те черпя закуска.

- Сериозно?

Това не може да е Марв.

Докато вървим към колата, го питам каква е истинската причина.

- Ако ти бях казал, че няма да играя, пак ли щеше да ме черпиш?

Марв отваря вратата на колата.

- За нищо на света.

Поне е откровен.

Колата му не пали.

- Внимавай какво ще кажеш!

Марв ме гледа заплашително. Прихваме. Днес е хубав ден. Усещам го.

Отиваме пеша в някакво долнопробно кафе на края на главната улица. Предлагат яйца, салам и някакви питки. Сервитьорката е огромна, с голяма уста и в ръката си държи кърпа. Кой знае защо решавам, че трябва да е Маргарет.

- Какво да бъде, момета?

Шокирани сме.

- Момета ли? - пита Марв.

Тя ни поглежда, все едно иска да каже: "Нямам време за глупости Отегчена е до смърт.

- Много ясно. Момета сте, нали?

Тогава включвам, че казва "момчета".

- Ей - казвам на Марв. - Момчета.

- Какво?

- Момчета.

Марв разглежда менюто.

Маргарет се покашля.

Не искам да я дразня повече и бързам да поръчам.

- За мен млечен бананов шейк, ако може.

Тя се намръщва.

- Млякото свърши.

- Млякото свършило? Как, по дяволите, може да му свърши млякото на едно кафене?

- да не го купувам аз? Нищо общо нямам с млякото. Знам само, че няма. Защо не си вземете нещо за ядене?

Обича си работата тази жена. Усещам го.

- Хляб имате ли? - питам.

- Не ми се прави на интересен, моменце.

Оглеждам кафенето да видя какво ядат другите.

- Искам същото като оня тип там.

И тримата поглеждаме нататък.

- Сигурен ли си? - предупреждава ме Марв. - Изглежда ми доста екстравагантно, Ед.

- Е, поне го имат, нали?

Маргарет вече е напълно нещастна.

- Вижте сега, момета - казва тя и почесва скалпа си с химикалката. Очаквам след това да си я завре в ушите. - Ако това място не е достатъчно добро за вас, разкарайте се и яжте някъде другаде.

Доста е обидчива, меко казано.

- Добре - вдигам ръка примирително. - Дай ми същото като на онзи там и един банан, става ли?

- Правилно - одобрява Марв. - Калий за мача.

Калий?

Не мисля, че калият ще ми помогне.

- А за теб? - Маргарет прехвърля вниманието си върху Марв.

Той се размърдва на пейката.

- От онези питки, които правите, и най-отбраната ви селекция от сирена, може ли? Как да се въздържи? Няма начин Марв да не се направи на умник в такава ситуация.

В кръвта му е.

Но Маргарет си я бирва. Оправя се с идиоти като нас непрекъснато.

- Единственото сирене тук е в главата ти - затапва го тя и трябва да призная, че и двамата се засмиваме и я поощряваме. Тя предпочита да не ни обръща внимание.

- Нещо друго, момета?

- Не, благодаря.

- Добре. Двайсет и два и петдесет.

- Двайсет и два и петдесет? - Не можем да скрием възмущението си.

- Ами да - това е класно заведение.

- Очевидно - обслужването е невероятно.

И сега седим в нажежената открита част на заведението, потим се и си чакаме закуската.

С огромно удоволствие Маргарет ни подминава, разнасяйки поръчките на други клиенти. За малко да я питаме на няколко пъти къде се е запиляла закуската ни, но знаем, че това само ще удължи чакането. Хората вече обядват, а ние още си чакаме закуската. Най-сетне Маргарет ни я тръсва на масата, все едно ни поднася тор.

- Браво, съкровище - казва Марв. - Надмина себе си.

Маргарет изпръхтява и се оттегля с хладно безразличие.

- Как е твоята? - интересува се Марв след малко. - Или по-скоро какво представлява?

- Яйца, сирене и още нещо.

- Та ти яйца обичаш ли?

- Не.

- Защо ги поръча тогава?

- В чинията на оня, другия, не приличаха на яйца.

- Това обяснява нещата. От моята искаш ли?

Приемам предложението му и отхапвам от питката. Всъщност никак не е лоша и най-накрая питам Марв защо е решил да ме води на закуска точно днес. Това се случва за пръв път.

Никога не съм ходил някъде да закусвам. А и Марв никога не би тръгнал да ме черпи. Просто няма да е той. При нормални обстоятелства по-скоро би умрял.

- Марв - гледам го в очите, - защо сме тук?

Той клати глава.

- Аз...

- Подсигуряваш си присъствието ми на мача следобед ли? Гледаш да ме предразположиш.

Марв не може да ме излъже и го знае.

- Горе-долу за това става дума.

- Там ще съм - казвам му. - Точно в четири.

- Добре.

Останалата част от деня се изнизва неусетно. За щастие Марв ми отпуска следващите няколко часа, така че се прибирам и поспивам още малко.

Когато часът наближава, отивам до игрището с Портиер, който е прихванал нещо от неотдавнашното ми щастливо настроение, въпреки очевидната ми липса на форма.

Спираме при Одри.

У тях няма никой.

Може би вече е на игрището. Тя мрази футбола, но винаги е там, всяка година. Почти четири без петнайсет е, когато навлизаме в долината, в която се намира игрището. Спомням си как със Софи бяхме тук, на пистата за бягане, пред която този мач изглежда жалък, което си е факт. На игрището вече се събира народ, а пистата е празна, като изключим образа на босоногото момиче.

Взирам се в красотата колкото се може по-дълго, после се обръщам и се изправям лице в лице с всичко останало.

Колкото повече приближавам, толкова по-силна е вонял е бира. Горещо е, около трийсет и два градуса.

Двата отбора са в различни части на игрището, а отстрани тълпата от няколкостотин човека постепенно нараства. Този мач винаги си е бил събитие. Провежда се всяка година в първата събота декември и мисля, че този е петият поред. За мен е трети.

Оставям Портиер под сянката на едно дърво и тръгвам към моя отбор. Онези, които ме забелязват, се вглеждат в лицето ми. Но любопитството им не трае дълго. Това са хора, свикнали да гледат синини и кръв.

След около пет минути ми подхвърлят синя фланелка на червени и жълти ивици. Номер 12. Свалям джинсите и намъквам черни шорти. Няма чорапи, няма обувки - такива са правилата им. Без бутонки и защитни кори. Само фланелка, шорти и мръсна уста.

Друго не ти трябва.

Ние сме Жребците. Противниците ни са Соколите. Фланелките им им са в зелено и бяло, а шортите черни като нашите, но ни е все тая.Пак е късмет, че изобщо имаме фланелки - наследство от истинските местни клубове, може би бракуваната им екипировка.

В този мач участват четирийсетгодишни мъже. Едри, грозни пожарникари или миньори. Има и някои средна хубост; има и млади като Марв, Ричи и мен, а има и такива, които всъщност играят доста добре.Ричи пристига последен.

- Виж ти, какво е довлякло скапаното куче - казва един от нашите дебелаци. Някакъв негов приятел го поправя, че е правилно да се каже „какво е довлякла котката“, но той явно е твърде тъп, за да вдене. Има, както ние ги наричаме, мустаци „ала Мърв Хюз“. Ако не разбирате какво означава това, достатъчно е да знаете, че са големи, рунтави и отвсякъде неприемливи. Най-тъжното е, че на всичкото отгоре той ни е капитан. Мисля, че истинското му име е Хенри Дикенс. Няма роднинска връзка с Чарлз.

Ричи захвърля сака си и се провиква:

- Как сме, момчета?

Но си гледа в краката, а и никой не го е грижа. До четири часа минути и повечето играчи пият бира. Хвърлят една и на мен. но аз си я запазвам за после

Помотавам се малко публиката продължава да се събира около игрището, а Ричи идва при мен.

Оглежда ме от главата до петите и казва:

- Боже, Ед, изглеждаш ужасно. Целият кървав и омазан и изобщо...

- Благодаря.

Той се вглежда още по-отблизо.

- Какво е станало?

- Някакви хлапета бяха решили да се позабавляват. Така по детски.

Той ме потупва по гърба, достатъчно силно, за да ме заболи.

- Това да ти е за урок.

- За какво?

Ричи ми смига и допива бирата си.

- Нямам представа.

Как да не го обичаш този Ричи? Не го интересува как стоят нещата и не си дава труд да търси обяснения. Усеща, че не горя от да говоря за случилото се, така че пуска един-два лафа и приключваме с темата.

Ричи е добър приятел.

Най-интересното е, че никой дори не допуска възможността да се обадя в полицията за случилото се. Тук никой не прави така. Рита непрекъснато биват ограбвани и пребивани и в повечето случаи или отвръщаш на удара, или просто го поемаш. В моя случай аз го поемам.

Докато разгрявам мързеливо, хвърлям по едно око на противника. По-едри са от нас и аз се заглеждам в един огромен мъжага, за който Марв ми беше говорил преди време.

Наистина е великан, но честно казано, не мога да кажа дали е мъж, или жена. Всъщност оттук прилича на МимиШ от "Шоуто на Дрю Кери".

И тогава...

Най-лошото едва сега идва.

Поглеждам номера му.

Дванайсет, като мен.

- Него ще пазиш - обажда се някой зад мен. '

Знам, че е Марв, Ричи също приближава.

- Късмет, Ед - казва той, опитвайки се да прикрие колко му е 1 забавно. Това ме кара и аз самият да прихна.

- Добре се наредих, този ще ме размаже. Буквално.

- Сигурен ли си, че е мъж? - пита Марв.

Навеждам се и се хващам за палците, като опъвам задната част на краката си.

- Като скочи отгоре ми, ще го попитам.

Странно, но не съм особено притеснен.

Тълпата става неспокойна.

- Идвай тук - казва Мърв.

Точно така. Имам предвид Мърв, а не Марв - нарекох дебелака с мустаците Мърв, защото изобщо не съм сигурен, че се казва Хенри. Мисля, че приятелите му така или иначе го наричат Мърв заради мустаците.

Събираме се плътно един до друг и започваме да се нахъсваме взаимно. Свежа колекция от смрадливи подмишници, бирен дъх, развалени зъби и тридневни бради.

- Така - казва Мърв. - Като излезем там, какво ще правим?

Пълно мълчание.

- Е?

- Не знам - отговаря най-накрая някой.

- Ще ги размажем тия пичове! - крещи Мърв и всички му отговарят с одобрителен ропот, с изключение на Ричи, който се прозява. Няколко души също започват да крещят, но това трудно може да се нарече единен рев. Псуват, пухтят и се заканват да изкормят Соколите.

Та това са възрастни мъже - мисля си. - Май никога не порастваме.

Реферът надува свирката си. Както винаги това е Реджи Ла Мота, известен в града като безнадежден пияница. Наема се да е рефер само защото получава две безплатни бутилки алкохол, за които всички ние се бъркаме. По една на отбор.

- Добре, хайде да ги мачкаме тези - постигаме консенсус ние и тръгваме към игрището.

Аз бързо се насочвам към дървото, където съм оставил Портиер. Той дреме, а едно момченце го гали.

- Ще ми гледаш ли кучето? - питам го.

- Става - отвръща момчето. - Казвам се Джей.

- Той е Портиер.

Изтичвам на игрището и се присъединявам към отбора.

- Слушайте, момчета - започва Реджи, заваляйки думите. Мачът още не е започнал, а реферът вече е пиян. Много е забавно. - Ако ще правите същите простотии като миналата година, тръгвам си и се оправяйте сами!

- Ама няма да си получиш двете бутилки - обажда се някой.

- Ти ще кажеш! - наежва се Реджи. - Без глупости, разбрахте ли?

Всички са разбрали.

- Да, Реджи.

- Прав си, Реджи.

Приближаваме се към другия отбор и си стискаме ръцете. Здрависвам се с моя номер от противниковия отбор. Той се извисява над мен и ме засенчва. Прав съм бил. Мъж е, но досущ прилича на Мими от "Дрю Кери”.

- Късмет - казвам аз.

- Дай ми няколко минути - отговаря гърлено Мими. Повечко грим и ще са едно към едно. - На парчета ще те разкъсам.

Нека играта започне.

Соколите бият от центъра и съвсем скоро се впускам в първата си атака. Спират ме.

Отново атакувам.

Отново ме спират и освен това Мими ми крещи ругатни в ухото, докато притиска главата ми към земята. Ето това е същността на мача.

Тълпата постоянно охка и ахка, реве мръсотии и насърчава своите, докато се налива с бира и вино и нагъва пайове и хот-дог от продавача, който всяка година е тук. Той отваря сергията си на страничната линия и дори има безалкохолни и близалки за децата.

Соколите отбелязват няколко пъти и получават добра преднина.

- Какво става, по дяволите? - пита някой, докато стоим до вратата. Това е големият Мърв. Като капитан чувства, че трябва поне да каже нещо. - Боже, само един от нас се пробва да направи нещо и това е... Ей, как ти беше името?

Учуден съм, защото сочи мен. Слисан, отговарям:

- Ед. Кенеди.

- Само Ед тича с всичка сила и се опитва да вземе топката. Хайде!

Продължавам да тичам.

Мими продължава да ме тероризира и малтретира и се чудя дали има вероятност скоро да остане без дъх. Едва ли някой с тези габарити може още дълго да препуска в такава жега. На земята съм, когато Реджи свири края на полувремето и всички отиват да пият бира. После едва ще намерят душевни сили да се върнат на игрището.

През почивката лежа на сянка близо до Портиер и момченцето. Тогава се появява Одри. Не ме пита нищо за състоянието ми, защото знае, че става дума за още куриерска работа. Това вече е нещо нормално, затова не влизам в подробности.

- Добре ли си? - пита тя.

Въздъхвам щастливо и казвам:

- Разбира се. Обичам живота.

През второто полувреме нещата се обръщат и ние отвръщаме на удара. Ричи бележи гол от корнер, после друго от нашите момчета намира вратата. Изравняваме.

Марв също играе добре и дълго време запазваме равен резултат.

Най-сетне Мими започва да се уморява. Когато играта спира заради травма на един от играчите, Марв идва при мен и започва да ме дразни.

- Ей! - сръчква ме той. - Още не си смачкал фасона на оная фльорца.

Светлата му коса стърчи на фъндъци, а в очите му се чете войнственост.

- Виж му габаритите, Марв - възразявам. - По-голям е от Мама Грейп^, да му се не види!

- Коя е Мама Грейп?

- Знаеш я, от онази книга - отстъпвам аз. - И филм направиха по нея. Не помниш ли?

С Джони Деп?

- Както и да е, Ед. Ставай и му дай да се разбере.

Така и правя.

Помагат на един от играчите да напусне игрището. Отивам при Мими. Вперваме очи един в друг. Казвам му:

- Затичай се към мен следващия път, като хванеш топката^.

Отдалечавам се с чувството, че още малко и ще напълня гащите.

Играта продължава и Мими прави точно каквото съм му казал.

Засилва се и се втурва към мен. Неизвестно откъде, но знам, че ще успея. Той се хвърля към топката, аз се изравнявам с него, спускам се напред и само чувам звука. От сблъсъка всичко се разтриса. Тълпата беснее и аз осъзнавам, че все още съм прав, а Мими се е сгромолясал на земята.

Скоро всички ме наобикалят, хвалят ме и така нататък, но изведнъж ми прилошава. Чувствам се ужасно заради това изпълнение, а огромният номер 12 на гърба на Мими ме гледа отчаяно и не помръдва.

- Жив ли е? - пита някой.

- На кого му пука? - отговаря друг.

Започвам да повръщам.

Бавно излизам от игрището, докато останалите се разправят как да се отърват от Мими и да продължат играта. Чувам някой да казва:

- Донесете носилката.

- Нямаме носилка, а и виж колко е огромен. Прекалено е едър. Ще ни трябва кран. Или багер.

Предложенията валят едно след друго. Това са хора, които охотно се гаврят с другите. Наречете го както искате. Размери, тегло, воня. Всичко става повод за подигравки, дори и да лежиш размазан на земята. Последно чувам големият Мърв да казва:

- Това е най-доброто запушване на нечия уста, което съм виждал от доста време насам.

Очевидно се наслаждава на фразата, която е измъдрил, а и другите играчи са съгласни с него.

Продължавам да вървя. Все още се чувствам отвратително. Виновен. За мен играта приключва.

Играта приключва, но нещо друго започва.

Отивам до дървото, а Портиер го няма. Отново ме сграбчва познатият страх.

2.♠ Двайсет долара за кучето и картата ♠

Въртя се като обезумял и се опитвам да намеря кучето си и онова хлапе.

Оттатък полето има река и решавам да започна оттам. Тичам толкова бързо, колкото ми позволява състоянието, забравил напълно мача. С периферното си зрение забелязвам русо момиче, което се приближава към мен.

- Портиер е изчезнал - казвам на Одри и осъзнавам колко много обичам това куче.

Тя тича с мен известно време, после сменя посоката.

При реката ги няма.

Връщам се към игрището. Мачът продължава, чувам тълпата някъде далеч в най-затънтения край на съзнанието си.

- Откри ли нещо? - пита Одри. Била е по-надолу по реката.

- Не.

Спираме.

Тишина.

Така е най-добре. Обръщам се към дървото, където съм оставил Портиер в началото, и го виждам отново там заедно с хлапето. То държи кутия с безалкохолно и захарна пръчка и с него има още някой.

Този някой също ме вижда.

Това е млада жена, която забелязва втренчения ми поглед, бързо коленичи и хваща хлапето. Дава му нещо, говори му и бързо се отдалечава в обратната посока.

- Това е следващата карта - казвам на Одри и хуквам. Тичам по-бързо от всякога.

Стигам до кучето и момчето и виждам, че съм бил прав. Хлапето държи карта за игра, но засега не мога да й видя боята. Подгонвам младата жена, която вече се е смесила с тълпата, но не спирам, защото съм сигурен. Абсолютно съм убеден, че тя поне знае кой стои зад всичко това.

Но вече е изчезнала.

Заставам до страничната линия, останал без дъх.

Бих могъл да продължа да я търся, но няма смисъл. Няма я и трябва да се върна при картата. Детето може и да я къса в момента като едното нищо.

За щастие, когато отивам при него, то още я държи. Здраво. Като че ли няма да ми я даде без бой. Оказва се, че съм прав.

- He - казва то.

- Виж сега. - Последното нещо, което искам, е да се разправям с хлапето. - Дай ми картата и толкова.

- Не. - То се опитва да заплаче.

- Онази жена какво ти каза?

- Каза - бърше очите си то, - че картата е на собственика на кучето. Това съм аз.

- Не - казвам му. - Кучето е мое.

Готов съм да понеса отново Дарил, Кийт, дори и още един пердах. Всичко друго, само не и това хлапе.

- Добре - коригирам подхода. - Ще ти дам десет долара за кучето и за картата.

Хлапето не е тъпо.

- Двайсет.

Меко казано, не съм очарован, но моля Одри за двайсетачка и тя ми дава.

- После ще ти ги върна - казвам й.

- Няма проблем.

Давам му двайсетачката и получавам Портиер и картата.

- Беше ми приятно да работя с теб.

Хлапето е във възторг от победата си.

Идва ми да го удуша.

Не е това, което очаквам.

- Пика - казвам на Одри.

Толкова е близо, че косата й докосва рамото ми. Портиер седи в краката ми.

- А ти? - емвам го аз. - Следващия път си стой на мястото.

Добре, добре, отвръща той и започва да кашля. Не съм учуден, когато от устата му изскача парче захарна пръчка и в очите му пропълзява вина.

- да ти е за урок! - насочвам яростно пръст към него. Той се старае да не ми обръща внимание.

- Добре ли е? - пита Одри, когато тръгваме.

- Разбира се - отвръщам. - Ще ме надживее, лакомото копеле!

Но тайно се усмихвам.

3.♠ Започва ровене ♠

Очевидно сме спечелили мача и в дома на големия Мърв ще има купон по случай победата. Марв ми се обажда вечерта и ми заповядва да отида - всички ме били избрали за най-добрия играч, задето съм разкарал Мими.

- Трябва да дойдеш, Ед.

Отивам.

Отново се отбивам при Одри, но я няма. Предполагам, че е излязла с гаджето си. Почти се отказвам да ходя у Мърв, но все пак се дотътрям дотам и влизам.

Никой не ме познава.

Никой не говори с мен.

Отначало не мога да открия дори Марв, но по-късно той ме намира на верандата.

- Дойде, значи. Как се чувстваш?

Поглеждам приятеля си и казвам:

- По-добре от всякога.

Зад нас се чуват пиянски викове и вой, а в спалнята има хора, които правят това, което се прави там.

Седим и Марв ми описва последните събития от мача. Чуди се къде съм изчезнал, но само му казвам, че ми е станало лошо и не съм могъл да продължа. Говорим надълго и нашироко за удара, с който повалих Мими.

- Беше фантастично - доверява ми Марв.

- Благодаря.

Опитвам се да натикам надигащото се чувство за вина навътре в стомаха си. Още ми е тъпо заради него или заради нея, или каквото е там.

След още десетина минути усещам, че Марв може би иска да се върне вътре.

В джоба ми е новата карта.

Асо пика.

Взирам се в улицата и се опитвам да предугадя идващите събития. Щастлив съм.

- Какво? - пита Марв. - На какво се хилиш, моменце?

Моменце! Сещам се за Маргарет. Двамата се засмиваме и се чувстваме близки.

- Хайде де! - настоява Марв. - Какво има, Ед?

- Време е да започвам да ровя - казвам и слизам от верандата. - Трябва да тръгвам, Марв. Ще се видим по-късно.

Малко ми е криво, защото май единственото, което правя напоследък, е да зарязвам Марв. Тази вечер той ми дава свобода. Изглежда, най-сетне започва да разбира, че не е задължително онова, което е важно за него, да е важно и за мен.

- Довиждане, Ед!

По гласа му познавам, че и той е щастлив.

•k’k’k

Нощта е тъмна, но красива. Вървя към къщи. Спирам под примигващата улична лампа и отново разглеждам асото пика. Вече някожо пъти съм го гледал - и ♥ дома, и на верандата на Мърв. Объркан съм от боята, защото съм очаквал купа. Купата би следвала модела червено-черно, пък и най-опасната боя би трябвало да е последна. На картата има

три имена:

Греъм Грийн

Морис Уест

Силвия Плат

Имената са ми познати, но не знам откъде. Не познавам самите хора, но съм ги чувал. Определено. Прибирам се и проверявам в телефонния указател. Ето, има Грийн и няколко с фамилия Уест, но никой с първо име с Гили М. Но на тези адреси може да живеят други хора с такива имена. Решавам утре да отида до града.

Разпускам в дневната с Портиер. Сготвил съм картофи на фурна и си ги поделяме. Усещам, че тялото започва да ме боли още повече и към полунощ вече едва се движа. Портиер е в краката ми. Седя и чакам да заспя.

Главата ми се отпуска назад.

Асото пика се изплъзва от ръката ми и пада в процепа на дивана. Сънувам.

Нощта е дълга, впримчен съм в сънищата си и не мога да преценя дали съм буден, или спя. Когато на сутринта се будя, все още съм на мача, преследвам жената, която донесе картата, и се разправям с хлапето.

По-късно сънувам, че съм в училище, но няма никой друг. Само аз, а въздухът в класната стая е прашно жълт. На чина пред мен са разхвърляни учебници, на черната дъска има изписани думи. Ръкописни са и не мога да ги разчета.

Влиза жена.

Учителка с дълги кльощави крака, черна пола, бяла блуза и лилава жилетка. Почти на петдесет е, но въпреки това е някак секси. Не ми обръща особено внимание, докато не звънва звънецът - силно, като че е пред вратата. Тогава за пръв път тя показва, че ме вижда,

Вдига поглед.

- Време е да започваме, Ед.

Готов съм.

- Да?

- Ще ми прочетеш ли думите, написани зад мен, ако обичаш?

- Не мога.

- И защо, за Бога?

Съсредоточавам се още повече върху думите, но все още не мога да ги разчета.

Тя клати глава. Не виждам, но усещам разочарованието й, заковал поглед в чина. Гледам в него дълго и се чувствам много разстроен, че съм я разочаровал.

Няколко минути по-късно.

Чувам го.

До ушите ми достига звук като плющене на камшик, последван от скърцане.

Вдигам очи и се вцепенявам. Дъхът ми спира. Учителката виси на въже пред черната дъска.

Мъртва е.

Люлее се.

Таванът липсва и въжето е здраво вързано около една греда под покрива.

Ужасен, трескаво си поемам дъх, но въздухът, в който като че няма кислород, ме задушава. Ръцете ми са като залепнали за чина и трябва със сила да ги откъсна оттам. Ставам и се опитвам да побягна, да потърся помощ. Сграбчвам бравата на вратата, но се спирам и отново се обръщам към увисналата на въжето жена. Бавно.

Почти пълзешком.

Промъквам се до нея.

Тъкмо си помислям, че изглежда донякъде умиротворена, и очите й внезапно се отварят и тя проговаря. Гласът й е сподавен и дрезгав.

- Разчиташ ли думите сега, Ед? - пита тя и аз гледам през нея към дъската. Сега виждам заглавието най-отгоре и разбирам написаното:

"Безплодната жена”.

Тялото пада на пода в краката ми и се събуждам.

В краката ми лежи Портиер, а прашният жълт въздух в хола е от изгряващото слънце.

Макар да съм отворил очи, сънят не си тръгва още няколко секунди и аз продължавам да виждам жената, думите и заглавието. Усещам я как пада в краката ми и я чувам. Разчиташ ли думите сега, Ед?

- "Безплодната жена" - прошепвам.

Знам, че това съм го чувал и преди. Всъщност знам стихотворение с такова име. Чел съм го в училище, защото имах депресирана учителка по английски. Тя много го обичаше и си спомням някои строфи и до днес. "Едва прошумолели стъпки" и "музей без статуи" и сравнението на живота й с фонтан, който се издига и отново пада върху себе си.

Безплодната жена.

Безплодната жена.

Изведнъж ме осенява и се изправям бързо. Почти се спъвам в Портиер, който, между другото, не е никак впечатлен. Поглежда ме, сякаш ми казва: Току-що ме събуди, приятел.

- "Безплодната жена" - казвам му.

Е, и?

Повтарям заглавието и го сграбчвам възторжено за муцуната, защото съм разгадал асото пика. Или съм на път да го разгадая.

Стихотворението "Безплодната жена" е писано от една поетеса, която се е самоубила - казва се Силвия Плат, вече съм сигурен.

Тършувам по дивана за картата и виждам името й - трето в списъка. Това са писатели, мисля си. Всички са писатели. Греъм Грийн, Морис Уест и Силвия Плат. Озадачен съм, че не съм чувал за първите двама, но пък можеш ли да знаеш имената на всички, написали книга? Силвия Плат обаче със сигурност я знам. Дори я познавам доста добре. Гордея се със себе си.

Известно време се наслаждавам на мига. Чувствам се все едно ненадейно съм разкрил някаква грандиозна мистерия. Вече целият съм схванат, ребрата ме болят безумно, но все още съм в състояние да ям корнфлейкс с доста съмнителното мляко от хладилника и с много захар.

Около седем и трийсет откривам, че съм решил едва част от проблема. Все още нямам представа къде трябва да отида и какво послание да предам.

Ще започна от библиотеката, мисля си. Жалко, че е неделя. Ще отвори по-късно.

Идва Одри. Гледаме филм, който тя горещо препоръчва.

Добър е.

Въздържам се да я питам къде е била снощи.

Казвам й за пиките, за имената и че следобед ще ходя в библиотеката. Сигурен съм, че в неделя е отворена между дванайсет и четири.

Докато Одри си пие кафето, гледам червените й устни и мечтая просто да стана, да се приближа и да ги целуна. Искам да усетя плътта им и мекотата им върху моите. Искам да дишам в нея и заедно с нея. Искам да мога да захапя врата й, пръстите ми да докосват гърба й, да ги прокарам през красивата жълта мекота на косите й.

Честно.

Не знам какво ми става тази сутрин.

Но скоро разбирам защо се чувствам така - аз заслужавам нещо. Ходя насам-натам да оправям живота на хората, макар само за малко, и наранявам онези, които трябва да бъдат наранени, въпреки че да причинявам болка не ми е присъщо.

Заслужавам поне нещичко, казвам си. Одри би могла да ме заобича поне за миг. Но знам. Без капка съмнение знам, че нищо няма да стане. Няма да ме целуне. Едва ще ме докосне. Тичам из целия град, тъпчат ме, пребиват ме, мачкат ме, и за какво? Какво получавам аз? Какво получава Ед Кенеди?

Ще ви кажа какво.

Нищо.

Но лъжа.

Лъжа и още в този миг се заклевам, че ще спра. Всичко това съм го преживял и наистина съм обърнал нова страница след асото спатия.

Спирам.

Спирам всичко.

И правя нещо глупаво.

Ставам импулсивно, отивам до Одри и я целувам по устата. Усещам червените устни, плътта й, диханието й. Затварям очи и я поемам само за секунда. Поемам я цялата и после я загубвам. Усещането отлита покрай мен. През мен и над мен, и ми е горещо и студено, и треперя, и съм прострелян.

Прострелян от звука, с който устните ми се откъсват от нейните, когато между нас застава тишината.

Усещам вкуса на кръв.

Виждам кръв по устните на Одри, върху смаяното й лице.

Господи, дори не мога да я целуна както трябва, не мога да го направя, без раните ми да се отворят и да оставя кръвта си по нея. Затварям очи. Стискам ги здраво.

- Извинявай, Одри. - Извръщам се. - Не знаех какво правя. Аз...

И думите спират. Пресекват, преди да е станало твърде късно.

Стоим в кухнята.

И двамата имаме кръв по устните.

Одри не иска да изпитва такива чувства към мен. Мога да го приема, но се чудя дали някога ще разбере, че никой друг няма да я обича толкова силно. Тя изтрива кръвта от устата си и аз отново й казвам колко съжалявам. Одри е ласкава както винаги и приема извинението ми, като ми обяснява, че просто не може да прави такива неща с мен. Мисля, че по-скоро би направила нещо от този род просто ей така. Без истинско чувство, без никакъв риск. Щом не иска любов от никого, трябва да уважавам желанието й.

- Не се притеснявай, Ед - казва тя и наистина го мисли.

Едно от прекрасните неща е, че с Одри винаги се разбираме. По някакъв начин успяваме да го постигнем. Като че няма значение какво се случва. Обмислям този факт известно време и ако трябва да бъда напълно честен, чудя се колко ли би могло да продължи това. Едва ли завинаги.

- Усмивчица, Ед - подмята ми по-късно, преди да си тръгне.

Как да не го направя.

Усмихвам й се.

- Късмет с пиките - казва.

- Благодаря.

Вратата се затваря.

Почти дванайсет е. Обувам се и тръгвам към библиотеката. Все още се чувствам като глупак.

Вярно е, че съм прочел много книги, но всичките съм си ги купувал, предимно на старо. Последния път, когато влизах в библиотека, там все още имаше каталози с големи дълги чекмеджета. Дори в училище, когато компютрите вече се бяха превърнали в ежедневие, все още използвах чекмеджетата. Харесваше ми да вадя каталожната карта на даден автор и да чета описаните книги.

Когато влизам в библиотеката, очаквам да видя зад бюрото стара жена, но там седи младеж горе-долу на моята възраст, с дълга къдрава коса. Малко е устат, но ми харесва.

- Нямате ли вече карти? - питам.

- Какви карти? За игра? Библиотечни? Кредитни? - Личи си, че се забавлява. - За какви точно карти питате?

Знам, че се опитва да ме изкара необразован и смотан, а всъщност помощта му не ми е нужна.

- Нали се сещаш - обяснявам му. - Картите с писателите и авторите и така нататък.

- Аха! - Сега вече открито се смее. - Май отдавна не си стъпвал . в библиотека!

- Не съм - отговарям и сега наистина се чувствам необразован и смотан. Все едно съм си окачил табелка "Пълен загубеняк". Но не се предавам. - Затова пък съм чел Джойс. Дикенс и Конрад.

- Кои са тези?

Сега аз съм отгоре.

- Какво? Не си ги чел? И се наричаш библиотекар?

Сега усмивката му е малко крива.

- Ти направо ми скри топката.

Не понасям този израз.

Въпреки това момчето става по-услужливо. Казва ми:

- Карти вече не използваме. Всичко е в компютъра. Ела.

Отиваме при компютрите и той казва:

- Кажи ми автора.

Запъвам се, защото не искам да му кажа някое от имената на асото пика. Те са си за мен. Казвам му Шекспир.

Той изписва името и всички заглавия изскачат на монитора. После въвежда номера, изписан срещу "Макбет" и казва:

- Ето. Разбра ли как става?

Вглеждам се в монитора и схващам.

- Благодаря.

- Викни ме, ако имаш нужда от нещо.

- Няма проблем.

Той се отдалечава и аз оставам сам с клавиатурата, писателите и монитора.

Започвам с Греъм Грийн. Ще карам по реда, по който са написани на картата. Тършувам из джобовете си за някаква хартия, но намирам само стара салфетка. За масата е завързана химикалка. Когато вкарвам името и натискам Enter, всички заглавия на Греъм

Грийн изскачат на екрана.

Някои от тях са изумителни.

Човешкият фактор Брайтън Рок Същността на нещата Силата и славата Нашият човек в Хавана

Преписвам ги на салфетката, както и номера на първото заглавие, защото знам, че ще намеря другите на същата лавица.

После пиша Уест, Морис. Някои от неговите заглавия са също много добри, ако не и по-добри Бесилки в пясъка Обувките на рибаря Деца на слънцето Господарят на пръстена Клоуните на Бог Сега Силвия

Трябва да призная, че тя ми е слабост, защото съм я чел, а и сънувах заглавие на нейно стихотворение. Ако не беше тя, нямаше да седя тук в библиотеката, с една крачка по-близо до целта. Искам нейните заглавия да са най-добрите. Може и да съм пристрастен, но за мен наистина са такива.

Зимният кораб

Колосът

Ариел

През вюдата Стъкленият похлупак

Отивам със салфетката до рафтовете и започвам да търся книгите една по една. Красиви са. Стари, с твърди корици в червено, синьо или черно. Вземам ги и сядам с тях на масата. И сега какво?

Как, по дяволите, ще ги прочета всичките за седмица или две? Стиховете на Силвия може би, но другите двама са написали някои доста дебели книги, без преувеличение. Дано поне да са добри.

- Виж какво - казва библиотекарят, когато заставам пред бюрото му с всичките книги. - Не можеш да ги вземеш всичките. Има си ограничения. А карта имаш ли?

- Каква карта? - не се удържам аз. - За игра? Кредитна? За каква по-точно питаш?

- Добре де, умнико.

И двамата се наслаждаваме на мига. Той се навежда под бюрото и ми подава лист хартия.

- Попълни го, ако обичаш.

Получавам библиотечната си карта и се опитвам да му се подмажа, за да изкрънкам всичките книги.

- Благодаря, приятел. Работата ти е страхотна.

Той ме поглежда.

- Какво, всичките все пак, а?

- Точно така. - Вдигам ги от пода и ги струпвам на бюрото му. - Наистина ми трябват и по един или друг начин ще ги взема. Само в днешното болно общество човек може да бъде преследван заради това, че чете твърде много. - Хвърлям поглед към празната библиотека. - Не виждам да има голям наплив. Съмнявам се, че някой друг ще ги поиска точно сега.

Той ме оставя да говоря.

- Ако трябва да съм честен - казва, - на мен лично изобщо не ми пука колко книги ще изнесеш. Но има правила. Ако шефът ме хване, съм вътре.

- Вътре в какво?

- Не знам в какво, но ще е до ушите.

Продължавам да го гледам и не отстъпвам и сантиметър. Той поддава.

- Добре де, дай ми ги. Да видя какво мога да измисля. - Започва да сканира заглавията. - Шефът ми така или иначе е пълно дърво.

Когато приключва, от другата страна на бюрото има точно осемнайсет книги.

- Благодаря - казвам му. - Много съм ти задължен.

Как ще ги замъкна до вкъщи, питам се и обмислям дали да не звънна на Марв да ме закара, но успявам да се справя и сам. По пътя изпускам няколко, правя и доста почивки, но в крайна сметка всички книги пристигат у дома.

Не си усещам ръцете.

Не съм подозирал, че думите тежат толкова много.

Цял следобед чета.

Веднъж дори задрямвам. Не от неуважение към авторите. Просто боят и мачът още ми държат влага.

Чета и се наслаждавам на Греъм Грийн. Още не откривам насока, но си мисля, че нещата би трябвало да са доста прости. Поглеждам книжната планина, която съм натрупал. Меко казано, изглежда обезсърчаващо. Как ще намеря онова, което търся, в тези хиляди страници?

Когато се будя, навън духа южнякът и е доста хладно за това време на годината. Началото на декември е и ми е странно, че трябва да обличам пуловер. Излизам навън и виждам пред вратата парче хартия.

Не, салфетка.

Затварям очи за миг, навеждам се и я вдигам. Осъзнавам, че са ме следили през цялото време. Видели са, че отивам в библиотеката. Гледали са ме вътре в библиотеката и по пътя към дома. Знаят, че съм написал заглавията на салфетка.

Чета.

Само няколко думи, в червено.

Влизам и сядам при книгите. Чета "Безплодната жена”, докато я научавам наизуст.

Малко по-късно Портиер иска разходка, така че излизаме. Мотаем се по улиците и аз се опитвам да позная кои ли ще са следващите адреси.

- Да имаш някакви идеи, Портиер? - питам го.

Отговор няма. Той е твърде зает да обследва терена с характерното си нехайно душене.

Сега за пръв път си давам сметка, че отговорите са на видно място. Те са навсякъде, в края на всяка улица, на всяка пресечка.

"Ами ако са скрити в заглавията - чудя се. - Заглавията на книгите. Само трябва да съпоставя имената на улиците с по една книга на всеки автор.

По-просто, отколкото си мислиш, казвам си. Салфетката е още в джоба ми заедно с асото пика. Вадя ги и ги разглеждам. Имената ме наблюдават и мога да се закълна, че виждат мига, в който нещата ми се изясняват. Навеждам се развълнувано към Портиер.

- Хайде - казвам му, - трябва да тръгваме.

Тичаме по обратния път или поне се движим толкова бързо, колкото Портиер позволява. Трябват ми книгите, градският справочник и, надявам се, няколко минути.

Да, тичаме.

Книгите чакат. Сядам със стария градски справочник и се опитвам да открия съвпадение с някое от заглавията. Отново започвам с Греъм Грийн. Няма улици Човешка, Фактор или Същност.

След около минута я откривам. Вземам книгата.

Черна е, заглавието е написано със златни букви на гръбчето. Силата и славата. Няма улица Сила, но се облещвам, когато се връщам няколко страници назад. Името ме удря като юмрук. "Глори Роуд'^,[14].

Ухилвам се и разрошвам козината на Портиер. "Глори Роуд". Поразително. Бих искал да живея на "Глори Роуд".

На картата я откривам в горния край на града.

Продължавам със заглавията на Морис Уест. Този път става по-бързо.

Клоуните на Бога.

Намирам "Клоун Стрийт" в горната част на града.

Улицата на Силвия е "Бел Стрийт" От "Стъкленият похлупак". Според указателя това е една от малките преки на главната улица.

Проверявам дали няма съвпадения и при другите заглавия, но такива липсват. Това са улиците.

Остава по още един въпрос за всяка улица.

Кой номер?

Сега трябва да се разровя. Това е пика, така че трябва да се разтършувам.

Указанията може да са в книгите, така че избутвам другите настрана и се съсредоточавам върху финалистите. Честно казано, някак ми е жал за останалите. Така разпилени на пода ми приличат на отпаднали от драматично, бурно състезание. Ако бяха хора, щяха да стискат главите си с ръце.

Първо се захващам със "Силата и славата". Зачитам се и когато вдигам поглед от страниците, вече е един часът. Още нямам нищо конкретно и ме обзема безсилие. Ами ако нещо съм пропуснал? Чудя се, но съм сигурен, че ще го позная, щом го видя. Номерата на "Глори Роуд" едва ли са повече от 20 или 30, но продължавам да чета. Усещам, че така трябва. Там е цялата работа. Ще е грях да спра точно сега.

В 3,46 сутринта (часът е вдълбан в паметта ми) откривам каквото ми трябва. Страница 114.

В долния край на страницата, в левия ъгъл, е нарисувана черна пика. До нея е написано: Браво, Ед.

Тръшвам се на дивана тържествуващ. По-добре не може да бъде. Без камъни. Без насилие. Време е нещата да станат цивилизовани.

Връщам се на "Клоуните на Бога" и я прелиствам. Не мога да повярвам, че не го направих в самото начало. Много по-лесно е, отколкото да се опитваш да откриеш знак във всяка дума на всяка страница. По-просто е, отколкото си мислиш.

Този път страницата е 23. Има само пика. А в "Стъкленият похлупак" е на страница 39. Имам адресите и усещането, че съм напълно изтощен.

Край на ровенето.

Заспивам.

4.♠ Ползата от лъжата ♠

Вторник вечер е и играем карти у нас. Ричи се оплаква, че от мача насам го боли ключицата. Одри се забавлява, Марв печели. Непоносим е както обикновено. Вече съм бил на "Глори Роуд" и съм видял номер 114. Там живее семейство от Полинезия, мъжът е по-едър дори от онзи на "Едгар Стрийт". Работи в строителството и се държи с жена си като с кралица, а с децата си като с богове. Когато се прибира от работа, ги грабва и ги подхвърля във въздуха. Те се смеят и го чакат с нетърпение.

"Глори Роуд"е дълга и изолирана. Къщите са доста стари и всичките са от етернитови плоскости.

Още не знам какво да правя, но съм сигурен в едно. То ще си дойде от само себе си.

- Май пак печеля - надува се Марв. В добра форма е, от ъгълчето на устата му стърчи пура.

- Мразя те, да знаеш. - Ричи обобщава онова, което всички си мислим в този момент.

Марв се е заел да организира коледна игра.

- Кой е наред тази година? - пита той, макар всички да знаем, че е негов ред и че ще се опита да се измъкне. Никога няма да направи коледна вечеря. Не защото не може. Но е твърде стиснат. Няма да купи пуйка, ако ще животът му да зависи от това. Закуската в деня на мача беше изолиран случай.

- Ти - Ричи сочи Марв. - Твой ред е, Марв.

- Сигурен ли си?

- да - категоричен е Ричи. - Съвсем.

- да де, ама нашите ще са там, и сестра ми и...

- Няма лошо, Марв, ние обичаме родителите ти. - Ричи си е навил на пръста. Изобщо не му пука къде ще се събираме, но обича да се заяжда с Марв. - И сестра ти, и нея я обичаме. Гореща като летен пясък е тя... Знойна.

- Летен пясък? - пита Одри. - Знойна?

Ричи удря с юмрук по масата.

- Точно така, момиче!

Ние тримата се смеем, а Марв се върти на стола си.

- Не е като да нямаш пари - казвам му. - Трийсет бона ли бяха?

- Точно станаха четирийсет - отвръща той. Захваща се спор какво ще прави Марв с толкова пари. Той ни казва, че това си е лично негова работа, и ние не се замисляме много. Предполагам, че за много неща не се замисляме. След още няколко минути омеквам.

- Тук ще го направим - казвам и поглеждам Марв. - Но ще трябва да се примириш с Портиер, приятел.

Марв не е очарован, но се съгласява. Аз обаче още не съм свършил.

- Слушай, Марв. Ето какво ще ти кажа - ще направим коледната игра тук при едно условие.

- Какво?

- Ще донесеш подарък на Портиер.

Не мога да се въздържа. С Марв не бива да отстъпваш, а и нещата се развиват по-добре, отколкото съм се надявал. Във възторг съм от себе си.

- Можеш да му донесеш голяма пържола и... - тук става още по-хубаво - ще трябва да го дариш с голяма коледна целувка.

Ричи щраква с пръсти.

- Чудесна идея, Ед. Блестяща.

Марв е втрещен.

Оскърбен до дъното на душата си.

- Това е безобразие - заявява той, но си дава сметка, че така е по-добре, отколкото да плаща за пуйка и да си прави труда да я готви.

Накрая решава.

- Добре, ще го направя. - И ме сочи с пръст. - Извратено копеле си ти, Ед.

- Благодаря, Марв.

За пръв път от много години насам откривам, че очаквам Коледа с нетърпение.

Редувам работата на таксито с разходки до "Глори Роуд". Личи си, че семейството работи много, за да свърже двата края, но все още не знам какво трябва да правя. Една вечер, докато се крия зад храстите, бащата идва при мен. Огромен е и би могъл да ме удуши с една ръка. Не изглежда никак доволен.

- Ей! - подвиква той и бързо се приближава. - Да, ти там! И преди съм те виждал. Я излизай от тия храсти, умнико!

Говори тихо, без да вика. Звучи така, сякаш през повечето време е кротък и спокоен. Притесняват ме размерите му.

Не се притеснявай, успокоявам се. Трябва да бъдеш тук. Каквото има да става, да става.

Излизам и се изправям срещу мъжа, докато слънцето се скрива зад къщата. Той има гладка тъмна кожа, черна къдрава коса и заплашителен поглед.

- Децата ли дебнеш, момче?

- Не, господине.

Вдигам глава. Трябва да изглеждам горд и честен. " Дръж се - напомням си. - Ти си честен. Е, поне донякъде."

- Тогава какво правиш тук?

Лъжа и се надявам.

- Преди живеех в тази къща - казвам. Мамка му. Добре съобразяваш, Ед. Впечатлен съм от себе си. - Преди много години, после се преместихме по-близо до центъра. Понякога идвам тук и гледам къщата. - Господи, моля се, дано тези хора не са живели дълго тук. - Баща ми наскоро почина и тук се сещам за него. Спомням си го, като гледам вас и децата ви, как ги подхвърляте във въздуха и ги носите на рамо...

Мъжът започва да омеква.

Благодаря ти, Боже.

Приближава ме, а слънцето зад него се снишава на колене и лакти.

- Да, доста калпаво място - той махва с ръка, - но засега е най-доброто, което можем да си позволим.

- На мен ми изглежда добре - казвам.

Продължаваме да говорим още малко и по някое време мъжът ме изненадва.

- Искаш ли да дойдеш и да разгледаш? Тъкмо се каним да вечеряме. Заповядай и ти.

Интуицията ми нашепва да откажа, но не го правя. По-трудното решение е да вляза.

Тръгвам след мъжа към верандата. Преди да влезем, той се представя:

- Казвам се Луа. Луа Татупу.

- Ед Кенеди - отговарям и си стискаме ръцете. Луа успява да смачка почти всички костици на дясната ми ръка.

- Мари! - провиква се той от вратата. - Деца! - И се обръща към мен. - Къщата същата ли е, каквато я помниш?

- Моля? - Но в следващия миг се сещам. - А, да, същата е.

Децата започват да извират от разните врати и вратички и да се катерят по нас. Луа ме представя на тях и на съпругата си. Вечерята е картофено пюре и наденички.

Докато се храним, Луа разказва смешки и децата не спират да се кикотят, въпреки че според майка им са чували смешките вече хиляди пъти. Мари има бръчки под очите и изглежда уморена от живота и от децата и от това да слага храна на масата всяка вечер. Има по-нежна кожа от Луа и тъмнокафяви къдрици. Била е красива - дори по-красива от сега. Работи в един от супермаркетите.

Имат пет деца. Никое не може да се храни със затворена уста, но когато се смеят, целият свят се оглежда в очите им. Веднага разбираш защо Луа се държи така с тях и толкова много ги обича.

- Татко, може ли да яхна Ед? - пита едно от момиченцата.

Кимвам и Луа казва:

- Разбира се, миличка, но какво трябва да кажеш?

Това ми напомня за Тони, брата на отец О’Райли.

Момиченцето се плясва по челото, усмихва се и повтаря:

- Той може ли да ме качи на конче, моля?

- Разбира се, съкровище - казва Луа и аз така и правя.

Когато Мари най-сетне успява да ме спаси от най-малкото момче, децата вече са се изредили да ме яхат тринайсет пъти.

- Джеси, мисля, че Ед е много уморен.

- Добре де... - предава се Джеси и аз се строполявам на дивана.

Джеси е на около шест и докато си седя, прошепва нещо на ухото ми.

Това е отговорът.

- Татко скоро ще слага коледните лампички. Трябва да дойдеш да ги видиш някой ден. Много ги обичам тези лампички.

- Обещавам - казвам му. - Ще дойда.

Оглеждам за последен път къщата. Вече почти съм успял да убедя себе си, че съм живял там. Дори си сътворявам най-различни чудесни спомени с баща ми сред тези стени.

Когато си тръгвам, Луа спи и Мари ме изпраща.

- Благодаря - казвам й. - За всичко.

Тя ме поглежда с топлите си непресторени очи.

- Няма проблем, Ед. Ела пак, когато се наканиш.

- Ще дойда.

Този път не лъжа.

В края на седмицата минавам оттам. Коледните лампички са окачени. Много са овехтели и избледнели. Някои липсват. От старите са. Не примигват. Просто големи крушки в различни цветове, провесени по стряхата на верандата. Ще се върна по-късно, мисля си, да погледна.

Вечерта, когато лампичките са включени, виждам, че едва половината от тях работят, което са точно четири светещи крушки. Четири крушки, които ще осветяват къщата на семейство Татупу тази година. Не е кой знае какъв проблем, но може би е вярно, че големите неща често са малки неща, на които не обръщаме внимание.

При първа възможност ще се върна през деня, когато всички са на училище и на работа.

Нещо трябва да се направи с тези лампички.

Отивам до "Кеймарт" и купувам чисто нов комплект лампички, точно като техните. Хубави, големи крушки в червено, синьо, жълто и зелено. Сряда е, денят е горещ и за мое учудване никой от съседите не идва да пита какво правя там, когато се качвам на верандата на семейство Татупу и стъпвам върху голяма обърната тенджера. Махам старите лампички, като извивам пироните, които държат кабела. Когато вече съм свалил всичко, забелязвам, че кабелът влиза вътре в къщата (както си му е редът), така че не мога да довърша работата докрай. Вместо това връщам старите лампички на мястото им и оставям новите пред входната врата.

Не пиша бележка.

Няма какво друго да направя.

Най-напред мисля да напиша "Честита Коледа" някъде на кутията, но се отказвам. Тук не става въпрос за думи.

А за светещи лампички и малки неща, които всъщност са големи.

5.♠ Силата и славата ♠

Ям равиоли в кухнята същата вечер, когато отпред спира микробус. Двигателят изръмжава за последно и чувам как вратата на колата се затръшва. После малки юмруци започват да тропат по външната врата.

Портиер залайва като никога, но го успокоявам и отварям вратата.

Там стоят Луа, Мари и всичките им деца.

- Здрасти, Ед - казва Луа и останалите повтарят след него като ехо. - Търсихме те в указателя, но те нямаше, затова прозвънихме всички останали Кенеди в града. Майка ти ни даде адреса.

Става тихо, докато се чудя какво им е казала майка ми. Мари нарушава тишината.

- Ела с нас - казва тя.

Возя се в микробуса, сплескан между децата, и за пръв път всички в това семейство мълчат. Това, както можете да си представите, ме кара да се чувствам силно притеснен. Уличните лампи проблясват като страници от светлина, приближават се към мен и се обръщат, затварят се. Поглеждам напред и виждам, че Луа ме гледа в огледалото за обратно виждане.

Пристигаме пред къщата след десетина минути.

Мари взема нещата в свои ръце.

- Хайде, деца, влизайте.

Тя се прибира с тях, а ние с Луа оставаме в микробуса.

Той отново ми хвърля продължителен поглед в огледалото.

- Готов ли си? - пита ме.

- За какво?

Луа само клати глава.

- Не на мен тия, Ед.

Излиза и затръшва вратата.

- Хайде, идвай! - провиква се през прозореца. - Слизай, момче.

Момче.

Не ми харесва как го казва. Някак заканително. Най-много се боя да не съм го обидил с новите лампи. Да не го приеме като намек, че не може да се грижи добре за семейството си. Може да си мисли, че му казвам: Този жалък некадърен глупак дори не може да поправи едни лампички. Не смея да погледна към къщата, докато вървя към тротоара, където той е застанал и се е обърнал да ме изчака. Тъмно е. Като в рог.

Стоим.

Луа ме гледа.

Аз гледам в краката си.

Следващото нещо, което чувам, е вратата на къщата да се отваря и затваря няколко пъти. Децата тичат към нас, последвани от Мари.

Преброявам хлапетата и едно липсва.

Джеси.

Гледам лицата им, после отново забивам поглед в земята. Викът на Луа почти ме кара да подскоча.

- Давай. Джес!

Минават няколко секунди и когато вдигам очи, старата къща свети. Лампичките са толкова красиви, че сякаш те държат къщата изправена. Лицата на децата, на Луа и на

Мари са обагрени в червено, синьо, жълто и зелено. Чувствам върху собственото си лице червена светлина, чувствам и усмивката си на облекчение. Децата викат и пляскат, обявяват, че това ще е най-хубавата им Коледа. Момичетата започват да танцуват, държат се за ръце. Тогава и Джеси изскача от къщата.

- Настоя той да ги включи - ми казва Луа, а усмивката на Джеси е най-широка и най-хубава. Най-жива. Това е неговият миг, мисля си, и на Луа, и на Мари.

- Когато намерихме новите лампички. Джеси каза, че иска да си тук, когато ги включваме. Какво можехме да направим?

Клатя глава и гледам двора, окъпан в светлини, които плуват пред очите ми.

На себе си казвам: Силата и славата

6.♠ Миг на красота ♠

Докато хлапетата танцуват на двора под нощното небе и светлините, виждам нещо. Луа и Мари се държат за ръце.

Изглеждат толкова щастливи, точно в този миг, докато гледат децата и лампичките на старата им етернитова къща.

Луа я целува.

Нежно, по устните.

Тя отвръща на целувката му.

Понякога хората са красиви.

Не заради това как изглеждат.

Не заради това, което казват.

Просто защото са каквито са.

7 ♠ Миг на истина ♠

Мари ме увещава да вляза за чаша кафе. Отначало отказвам, но ; тя настоява.

- Трябва да влезеш, Ед.

Предавам се. Влизаме, пием кафе и си говорим.

Известно време всичко е наред, докато Мари не замълчава насред думата. Разбърква кафето си и казва:

- Благодаря ти, Ед. - Бръчиците й се раздвижват, а в очите й . просветват искри. -Много ти благодаря.

- За какво?

Тя клати глава.

- Не ме карай да го казвам, Ед. Знаем, че си бил ти. Джеси не може да пази тайна, дори да му залепим устата. Знаем, че си бил ти.

Предавам се напълно.

- Заслужавахте го.

Тя още не е удовлетворена.

- Но защо? Защо ние?

Казвам й истината.

- Нямам никаква представа. - Отпивам от кафето. - Историята е дълга и почти необяснима. Знам само, че стоях пред тази стара къща и останалото просто се случи.

Луа се намесва в разговора и като че изтласква думите напред.

- Знаеш ли, Ед, живеем тук почти година и никой, абсолютно никой не си е мръднал пръста да ни помогне или да ни накара да се почувстваме като част от квартала. Не сме и очаквали друго. Хората си имат достатъчно грижи... - Очите му се задържат върху моите за миг. - А после се появяваш ти, ни в клин, ни в ръкав. Просто не разбираме.

В този миг на мен самия нещата ми стават ясни.

- Не се и опитвайте - казвам, - и аз самият не разбирам.

Мари приема думите ми, но не се отказва.

- Добре, Ед, но искаме да ти благодарим.

- да - казва Луа.

Мари му кимва, той става и отива до хладилника. На него с магнит е закрепен плик, на който е написано "Ед Кенеди". Връща се и ми го подава.

- Възможностите ни не са големи - казва той, - но това е най-доброто, което можем да направим, за да ти благодарим. - И слага плика в ръцете ми. - Мисля, че ще ти хареса. Такова ми е усещането.

Вътре има ръчно направена коледна картичка. Рисували са я всичките хлапета. Коледни дръвчета, ярки светлини, играещи деца. Някои от рисунките са ужасно нескопосни, но въпреки това са прекрасни. Едно от децата е написало:

Скъпи Ед,

Пожелаваме ти весела Коледа! Надяваме се, че и ти имаш красиви светлини, като тези, които ни подари.

От цялото семейство Татупу

Усмихвам се, ставам и отивам в хола, където децата са се натъркаляли пред телевизора.

- Благодаря за картичката - казвам им.

Всички започват да говорят едно през друго, но Джеси е най-гласовит.

- Няма за какво, Ед.

И след няколко секунди отново са погълнати от телевизора. Гледат някакъв филм от онези приключения с животни - котка, която плава по река в кашон.

- Доскоро - казвам им, но никой не ме чува. Поглеждам още веднъж доволно картинките и се връщам в кухнята.

Там ме чакат още подаръци.

Луа държи малък тъмен камък с шарка, наподобяваща кръст.

- Един приятел ми го даде преди време, Ед. Носи късмет. - Той ми го подава. -Искам да го вземеш.

Гледаме камъка и мълчим.

Собственият ми глас ме изненадва.

- Не - казвам му. - Не мога да го приема, Луа.

Тихите му и благи думи са спокойни, но настоятелни. Очите му преливат от искреност.

- Не, Ед. Трябва да го вземеш. Даде ни толкова много. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Той отново ми подава камъка и дори го слага в дланта ми и затваря пръстите ми около него. Държи ръката ми в своята.

- Твой е.

- Не само за късмет - казва Мари. - И за спомен.

Сега приемам камъка и го разглеждам.

- Благодаря ви - казвам и на двамата. - Ще го пазя.

Луа слага ръка на рамото ми.

- Знам.

Тримата стоим в кухнята близо един до друг.

Когато си тръгвам, Мари ме целува по бузата и си казваме довиждане.

- Не забравяй - казва ми тя. - Идвай по всяко време. Винаги си добре дошъл.

- Благодаря - казвам й и излизам.

Луа иска да ме откара до нас, но отказвам, искам да повървя. Стискаме си ръцете и Луа отново едва не смачква дланта ми.

Изпраща ме през моравата до улицата и ми задава един последен въпрос.

- Ще те питам нещо, Ед.

Делят ни няколко крачки.

- Разбира се.

Той се отдалечава още малко от мен. Стоим в тъмното. Зад нас лампичките сияят горделиво. Мигът на истината е настъпил.

- Никога не си живял в тази къща, нали? - пита ме той.

Няма как да излъжа. Нито да се измъкна.

- Не - отговарям. - Не съм.

Гледаме се и виждам колко много неща иска да знае Луа. Почти е на път да ме попита, но се отказва. Предпочита да не разваля нещата с още въпроси.

Всичко е такова, каквото е.

- Довиждане, Ед.

- Довиждане, Луа.

Стискаме си ръцете и тръгваме в различни посоки. На края на улицата, точно преди да завия зад ъгъла, се обръщам още веднъж, за да видя лампичките.

8.♠ Клоун стрийт, картофи, портиер и аз ♠

Най-горещият ден от годината е и съм дневна смяна в града. Таксито уж има климатик, но той се разваля за възмущение на всички клиенти. Предупреждавам ги, преди да се качат, но само един се отказва. Мъж, чиито дробове току-що са всмукали за последно дима на цигара "Уинфийлд".

- Безнадеждна работа - казва ми той.

- Знам - съгласявам се и вдигам рамене.

Камъкът на Луа Татупу е в левия ми джоб. Той ме кара да се чувствам щастлив в мъчителните задръствания, когато светофарите светят зелено, а колите не мърдат.

Малко след като връщам таксито в гаража, Одри спира наблизо. Сваля прозореца, за да говори с мен.

- Плувнала съм в пот - казва.

Представям си потта по нея и как бих искал да усетя вкуса й. С празен поглед се потапям във визуалните подробности.

- Ед!

Косата й е мазна, но прекрасна. Руса като слама. Три-четири слънчеви зайчета танцуват по лицето й. Тя отново се обажда.

- Ед!

- Извинявай - сепвам се аз. - Бях се замислил. Поглеждам натам, където стои гаджето й и я чака. - Чака те.

Връщам се към лицето на Одри, подминавам го и поглеждам пръстите й на волана. Отпуснати, окъпани в светлина. И прекрасни. Чудя се дали той забелязва тези дребни неща, но не го казвам на Одри. Само добавям:

- Лека вечер - и се отдръпвам от колата.

- И на теб, Ед.

Тя потегля.

Дори и после, докато слънцето залязва, а аз влизам в града и отивам на "Клоун Стрийт”, виждам Одри, ръцете й, стройните й крака. Представям си я как се усмихва, докато говори и се храни с гаджето си. Представям си как той й подава храната с пръсти и как тя я поема и устните й оставят отпечатък от красотата й върху него.

Портиер е с мен.

Верният ми другар.

По пътя купувам горещи пържени картофки с много сол и оцет. Увити са като едно време, в днешния вестник, в новините от конните надбягвания. Фаворитка е двегодишна кобила на име Бейкън Рашърс. Чудя се как ли се е справила. Портиер обаче не проявява особен интерес към нея. Подушил е картофките.

Стигаме до "Клоун Стрийт" 23 и виждаме, че там има ресторант. Съвсем малък, казва се "При Мелусо". Италиански. Намира се в търговски район и следва традицията на малките ресторанти да е слабо осветен. Мирише добре.

Отсреща на улицата има пейка и сядаме да си изядем картофите. Бъркам в пакета през мазната гореща хартия. Наслаждавам се на всеки миг. Всеки път, като подхвърля картофче на Портиер, той го оставя да падне на земята, навежда се и го прибира с език. Нищо не отказва това куче. Не му пука за холестерола.

Тази вечер нищо.

Следващата също.

Времето си минава ей така.

Вече ни става традиция. "Клоун Стрийт". Картофки. Портиер и аз. Собственикът е стар и достолепен. Убеден съм, че не той ми трябва. Усещам го. Нещо ще се случи.

В петък вечер пак стоя пред ресторанта. Прибирам се, след като затварят, и намирам Одри да ме чака на верандата. По бермуди и тънка блузка, без сутиен. Одри не е от надарените, но пак е хубава. Спирам за миг, поколебавам се и продължавам. Портиер я обича и преминава в тръс.

- Здрасти, Портиер - казва тя.

Навежда се и го погалва. Двамата са добри приятели.

- Здрасти, Ед.

- Здрасти, Одри.

Отварям вратата и тя влиза след мен. Сядаме.

В кухнята.

- Къде си ходил пак? - пита ме тя.

Досмешава ме, защото обикновено този въпрос се задава на непрокопсани съпрузи.

- На "Клоун Стрийт" - отговарям.

- "Клоун Стрийт" ли?

Кимвам.

- До един ресторант там.

- Има улица, която се казва така?

- Да.

- Случи ли се нещо там?

- Не.

- Ясно.

Тя извръща поглед, а аз вземам решение и питам:

- Защо си дошла, Одри?

Тя гледа надолу. Не към мен. Най-сетне проговаря:

- Май ми липсваше, Ед.

Очите й са бледозелени и влажни. Искам да й кажа, че едва от седмица не сме се виждали, но мисля, че знам за какво говори.

- Имам чувството, че някак се изплъзваш. Променил си се, откакто започна всичко това.

- Променил ли съм се? - питам аз, но всъщност знам. Така е.

Изправям се и я гледам.

- да - потвърждава тя. - Преди си беше ти, и толкова. - Говори така, сякаш не й се иска да чуе онова, което казва. Но трябва да го каже. - Сега си някой, Ед. Не знам какво точно си правил и какво ти се е случило, но... знам ли, струваш ми се някак далечен.

Каква ирония. А аз исках единствено да се сближим. Опитвах с всички сили.

Тя заключава.

- Сега си по-добър.

В този миг виждам нещата от нейната позиция. На нея й харесва да бъда "Никой. Ед". Така е по-спокойно. Стабилно. А аз съм променил нещата. Оставил съм отпечатъка си върху света, колкото и нищожен да е, и това е нарушило равновесието помежду ни. Може би се бои, че щом не мога да я имам, няма да я искам.

Ясно и просто.

Както винаги е било.

Тя не иска да ме обича, но не иска и да ме загуби.

Иска всичко да си е наред. Като преди.

Но вече не е така сигурно.

Ще бъдем, опитвам се да обещая.

Дано да съм прав.

Все още сме в кухнята, пръстите ми напипват камъка на Луа в джоба ми. Мисля за това, което ми каза Одри. Може би наистина се освобождавам от стария Ед Кенеди и се превръщам в един нов човек, изпълнен с цели, а не с провали. Може би една сутрин ще се събудя, ще се изсуля от себе си и ще погледна старото си Аз, проснато мъртво между чаршафите. Знам, че това е нещо хубаво.

Но защо едно такова хубаво нещо ме натъжава? Нали това исках от самото начало!

Пак отивам до хладилника и вадя още за пиене. Стигнал съм до извода, че трябва да се напием. Одри е съгласна.

- А ти какво прави, докато аз бях на "Клоун Стрийт"? - питам по-късно от дивана.

Виждам как мислите й се люшкат.

Достатъчно е пияна да ми каже, макар че още се смущава.

- Нали знаеш - казва стеснително.

- Не - правя се на ударен. - Не знам.

- Бяхме със Саймън у нас и... правихме го няколко часа.

- Няколко часа?! - Това ме жегва, но не го показвам. - Как ти стигнаха силите да дойдеш дотук?

- Не знам - признава тя. - Той се прибра у тях и аз се почувствах празна.

И дойде тук, мисля си аз, но без горчивина. Вече си давам сметка, че физическите неща не са чак толкова важни. Одри има нужда от мен сега и заради доброто старо време съм готов да се примиря.

Тя ме буди малко по-късно. Още сме на дивана. На масата се е събрала малка армия от бутилки. Все едно ни наблюдават. Като зрители на катастрофа. Одри ме поглежда сериозно, поколебава се и ме пита:

- Мразиш ли ме, Ед?

Замаян от газираното и водката в стомаха ми, отговарям много сериозно:

- Да. Мразя те.

И двамата избухваме в смях и прогонваме внезапната тишина. Когато тя се връща, се засмиваме отново. Смехът се върти шеметно пред нас и ние го разпалваме все повече.

Когато най-сетне се успокояваме, Одри ми прошепва:

- Не те виня.

Будя се още веднъж от чукане по вратата.

Довличам се до нея и пред мен се изправя човекът, който избяга от таксито ми. Сякаш е изминала цяла вечност.

Изглежда ядосан.

Както обикновено.

Прави ми знак с ръка да мълча и казва:

- Просто - следва ефектна пауза - мълчи и слушай. Виж какво, Ед - продължава той още по-раздразнено, а поръбените му с жълто очи се опитват да ме издерат. - Три часът сутринта е. Адски е задушно, а ние стоим тук.

- да - съгласявам се. Над главата ми виси облак от алкохолни изпарения. Почти очаквам да завали. - Стоим.

- Не се бъзикай с мен, момче!

Главата ми се върти. Отстъпвам крачка.

- Извинявай. Какво има?

Той мълчи, а въздухът помежду ни е зареден с взрив. Отваря уста.

- Утре. Точно в осем вечерта. "При Мелусо". - Тръгва си, но се сеща нещо. - Ще ми направиш ли една услуга?

- Разбира се.

- Спри вече с тия картофи, за бога. Гади ми се от тях. - Той ме сочи заплашително. -И побързай. Може би си мислиш, че нямам нищо по-интересно за вършене, но не е така.

- Добре. Имаш право. - Макар и зашеметен, се опитвам да изкопча още информация. - Кой те праща?

Младият мъж с обточените в златно очи, черните дрехи и гадното настроение се връща на стъпалата на верандата.

- Откъде да знам, Кенеди? - Дори се изсмива и клати глава. - Може би не само ти получаваш аса по пощата. Замислял ли си се за това?

Той остава още малко, обръща се и с тежка стъпка се отдалечава. Разтваря се в мрака. Слива се с него.

Одри стои зад мен и сега имам за какво да мисля.

Записвам си за ресторанта.

Осем вечерта утре. Трябва да съм там.

Залепвам бележката на хладилника и отивам да си легна. Идва Одри. Спи с преметнат върху мен крак и ми е приятно да усещам дъха й на гърлото си. След десетина минути казва:

- Кажи ми, Ед. Кажи ми какво стана.

Веднъж вече съм й разказвал за посланията на асото каро, но не в подробности. Сега съм страшно уморен, но й разказвам.

За Мила. Красивата Мила. И виждам молбата в очите й, докато ме кара да потвърдя, че е била добра с нейния Джими. За Софи. Босото момиче с... Одри вече спи.

Тя спи, но аз продължавам да говоря. Разказвам й за "Едгар Стрийт" и за всички останали улици. За камъните. Побоищата. Отец О’Райли. Анджи Карузо. Братята Роуз. Семейство Татупу.

В този момент съм щастлив и искам да остана буден, но скоро нощта се спуска неумолимо и ме запраща в прегръдките на съня.

9.♠ Жената ♠

Прозявката на едно момиче може да е толкова красива, че стомахът да те присвие.

Особено когато се прозява, докато стои в кухнята ти по гащи и риза.

Одри прави точно това, докато мия чиниите. Изплаквам една чиния, а тя разтърква очи, прозява се, после се усмихва.

- Добре ли спа? - питам я.

Тя кимва.

- Ти си удобен, Ед.

Осъзнавам, че мога да го приема зле, но всъщност е комплимент.

- Седни - казвам й и без никаква задна мисъл гледам копчетата на ризата й и бедрата й. Проследявам краката й надолу към коленете, прасците и глезените. Само за част от секундата. Ходилата й изглеждат меки и нежни. Сякаш ще се разтопят върху кухненския! под.

Правя й корнфлейкс и тя започва да го хрупа. Не е нужно да я питам дали иска. Някои неща просто ги знам.

Това се потвърждава по-късно, когато Одри се е изкъпала и се е облякла.

На входната врата ми казва:

- Благодаря, Ед. - Замълчава за миг и добавя: - Знаеш ли, ти ме познаваш най-добре и се отнасяш с мен най-добре. С теб се чувствам най-удобно. - Тя дори се навежда към мен и ме целува по бузата. - Благодаря ти, че ме изтърпя.

И се отдалечава, а аз все още чувствам устните й върху кожата си. Вкуса им.

Гледам я как върви по улицата и свива зад ъгъла. Тя знае, че стоя и я гледам и точно преди да завие, се обръща за последно и ми маха. В отговор вдигам ръка и тя изчезва.

Бавно.

Понякога болезнено.

Одри ме убива.

И ми направи една услуга, става ли? Спри с тия картофи, за бога.

Отново чувам думите на оня приятел от снощи.

Цял ден ми се въртят в главата заедно с другото, което каза.

Може би не само ти получаваш аса по пощата? Замислял ли си се за това?

Разбира се, изречението му завършваше с въпросителна, но знам, че въпросът е риторичен. Той ме кара да се замисля за всички хора, с които съм влязъл в досег. Ами ако всички те са пратеници като мен и всички са заплашени и отчаяно се мъчат да направят каквото трябва, за да оцелеят? Чудя се дали и те като мен са получавали карти за игра и оръжия в пощенските си кутии, или са им пращали други неща, предназначени специално за тях. Всичко трябва да е лично, мисля си. Аз получавам карти, защото това правя. Може би на Дарил и Кийт са дали маски, а на оня приятел от снощи - черните дрехи и свадливостта.

В осем без петнайсет ще съм отново "При Мелусо", но без Портиер. Този път ще вляза. Трябва да му обясня, преди да тръгна.

Той ме гледа.

Какво, пита ме. Няма ли да има картофки тази вечер?

- Извинявай, приятел. Ще ти донеса нещо, обещавам.

Докато стане време за тръгване, той изглежда доста щастлив, защото му правя кафе и му слагам вътре малко сладолед. Почти скача на четирите си лапи, докато го поставям пред него.

Чудесно, казва ми в кухнята. Още сме приятели.

Трябва да призная, че дори ми липсва малко, докато вървя към "Клоун Стрийт" и ресторанта. Имам чувството, че двамата с него сме започнали всичко това заедно, а сега трябва да го довърша сам и да обера всички лаври.

Тоест, ако изобщо има лаври.

Почти съм забравил, че нещата могат да се объркат и да стане доста мъчително. Доказателство А за това е "Едгар Стрийт". Доказателство Б - братята Роуз. Чудя се какво ли ще правя този път, докато вървя през ресторанта и се потапям в аромата на сосове, спагети и чесън. Стигнал съм дотук с куп предпазни мерки, но няма признаци някой чак толкова да се интересува от мен. Просто хора, които са тръгнали да си вършат работата. Говорят. Паркират както им падне. Псуват. Казват на децата си да побързат и да спрат да се бият. И неща от този сорт.

Вече съм в ресторанта и моля тантурестата сервитьорка да ме сложи в най-тъмния ъгъл.

- Там ли? - пита изумено тя. - Близо до кухнята?

- Да, ако обичате.

- Никой досега не е искал да сяда на тази маса - казва тя. - Сигурен ли сте?

- Напълно.

Какъв странен човек, сякаш чета мислите й, но жената ме води до масата.

- Листа с вината?

- Моля?

- Ще желаете ли вино?

- Не, благодаря.

Тя прибира листа с вината от масата и ми изрежда специалитетите. Поръчвам си спагети, кюфтета и лазаня.

- Очаквате ли някого?

Клатя глава.

- Не.

- Значи всичко е за вас?

- Не - отговарям й. - Лазанята е за кучето ми - обещах му да му занеса нещо.

Този път тя ме поглежда, сякаш казва: Нещастно, жалко, самотно копеле. А на глас изрича:

- Ще ви я донеса, преди да си тръгнете, става ли?

- Благодаря.

- Нещо за пиене?

- Не, благодаря.

Отказвам напитките в ресторантите, защото мога навсякъде да си ги купя - тук съм за храната, която не мога да си сготвя.

Тя се отдалечава, а аз оглеждам ресторанта, който е наполовина пълен. Някои се тъпчат, други пият вино, млада двойка се целува през масата и си дели храната. Единственият интересен човек е мъж в моята част на помещението. Чака някого, пие вино, не яде. Облечен е в костюм и е с чуплива коса, сресана назад, черна със сребърни нишки.

Малко след като ми донасят кюфтетата и спагетите, смисълът на ! вечерта започва да се разкрива пред мен.

Едва не се задавям, когато пристига чаканата от мъжа особа. Той става и я целува, слага ръце на хълбоците й.

Жената е Бевърли Ан Кенеди.

Бев Кенеди.

Иначе казано, майка ми.

По дяволите, мисля си аз и си държа главата наведена. Не знам защо, но имам чувството, че ще повърна.

Тя е облечена в пищна рокля. Лъскава, тъмносиня. Почти с цвета на буря. Сяда изискано и ми прави впечатление, че косата й обрамчва лицето доста добре.

Накратко, за пръв път я виждам като жена. Обикновено е просто майка ми с мръсната си уста, която ме ругае и ми казва, че за нищо не ставам. Тази вечер обаче носи обици, а мургавото лице и кафявите й очи греят. Като се усмихне, малко се сбръчква, но без съмнение изглежда щастлива.

Изглежда щастлива, че е жена.

Мъжът е истински джентълмен, налива й вино, пита я какво иска да поръча. Говорят с удоволствие и лекота, но не мога да ги чуя. Честно казано, не се и опитвам. Сещам се за баща ми. И мисълта за него ме потиска.

Не ме питайте защо, но имам чувството, че заслужаваше нещо повече. Разбира се, беше пияница, особено в края на живота си, но освен това беше мил, щедър, внимателен. Гледам кюфтетата и виждам късата му черна коса и почти безцветните му очи. Беше доста висок и когато тръгваше за работа, винаги носеше памучна риза, а в устата му имаше цигара. Вкъщи не пушеше никога. Не и у дома. Беше джентълмен, независимо от всичко останало.

Спомням си го и как се олюляваше на входната врата, след като се прибереше от кръчмата и лягаше на дивана.

Майка ми му крещеше, разбира се, но той скоро претръпна.

Тя обаче му пилеше през цялото време. Баща ми работеше като вол, но все не беше достатъчно. Спомняте ли си случката с масичката за кафе? Е, той трябваше да търпи това всеки божи ден.

Когато бяхме по-малки, ни водеше по разни места, в националния парк, на плажа или на една детска площадка на километри от нас с огромни метални ракети. Не като тъпите площадки с пластмасовите боклуци, където си играят горките деца в днешно време. Водеше ни по тези места и кротко ни гледаше как се катерим. Колкото пъти се обърнехме да го погледнем, го виждахме да седи щастливо и да пуши, а може би мечтаеше. Първият ми спомен е как баща ми, Грегор Кенеди, ме носи на конче, когато бях четиригодишен. Тогава светът не беше толкова голям и всичко ми беше като на длан. Баща ми беше герой, а не човек.

А сега седя тук и се чудя какво трябва да направя.

Най-напред решавам да не си дояждам кюфтетата. Само наблюдавам майка ми и нейната прекрасна среща. Вижда се, че не са за пръв път тук. Сервитьорката ги познава и спира да размени няколко думи с тях. Двамата се чувстват като у дома си.

Опитвам се да се озлобя, да се ядосам, но се овладявам. Какъв е смисълът? И тя е човек, в края на краищата, и заслужава да бъде щастлива като всички останали. Малко след това си давам сметка защо отначало щастието й ме е възмутило.

Това няма нищо общо с баща ми.

Става дума за мен.

Внезапно ми прилошава, когато осъзнавам абсолютния ужас на тази ситуация.

Ето я майка ми, минала петдесетте, обикаля града с някакъв тип, а аз в разцвета на

младостта си съм абсолютно и напълно сам. Клатя глава.

На ум.

10.♠ Циклон на верандата ♠

Сервитьорката отнася кюфтетата и ми носи лазанята на Портиер в евтина пластмасова кутия. Предполагам, че ще се почувства много щастлив. ‘

Докато се промъквам към касата да платя, поглеждам през рамо към майка ми и мъжа, притеснен да не ме видят, но тя е изцяло погълната от него.

Гледа го и го слуша така унесено, че вече дори не се опитвам да се крия. Плащам и се махам, но не се прибирам. Отивам до къщата на майка ми и я чакам на верандата.

Тази къща ми мирише на детство. Мога да усетя миризмата изпод вратата, докато седя на хладния цимент.

Нощта е обсипана със звезди. Лягам, поглеждам нагоре и се изгубвам. Като че ли падам, само че нагоре, в бездната на небето над мен.

Следващото нещо, което усещам, е как някой ме бута по крака.

- Какво правиш тук? - пита ме тя.

Майка ми.

Сърдечна както винаги.

Надигам се на лакът и решавам да не го увъртам.

- Дойдох да те питам добре ли си прекара в "При Мелусо".

По лицето й пробягва изненада, изплъзва й се и тя като че ли я хваща и се опитва да я задържи, докато се мята в ръцете й.

- Много беше хубаво - казва, но усещам, че само печели време, за да си премисли вариантите. - И аз имам право на свой живот.

Сядам.

- Сигурно е така.

Тя вдига рамене.

- Само затова ли си тук - да ми пилиш на главата, че съм излязла на вечеря с мъж? И аз си имам нужди, ти какво си мислиш?

Нужди. Чуйте я само.

Тя минава покрай мен и отключва вратата.

- Ако нямаш нищо против, Ед, много съм уморена.

Сега е моментът.

Почти съм готов да отстъпя, но не. Не и тази вечер. Прекрасно знам, че от цялата й челяд аз съм единственият, когото тази жена няма да покани в къщата си в тази ситуация. Ако сестрите ми бяха тук, вече щеше да прави кафе. Ако беше Томи, щеше да го пита как върви учението, да му предлага кока-кола или торта.

Но мен, Ед Кенеди, точно толкова нейно дете, колкото и останалите, ме подминава и ми отказва всякаква сърдечност, да не говорим за покана. Иска ми се поне веднъж да бъде малко по-любезна.

Вратата почти се е затворила, когато я спирам с ръка. Звукът е като от плесница.

Докато я гледам, лицето й застива.

- Мамо - казвам.

- Какво?

- Защо ме мразиш толкова?

Тази жена, майка ми, ме поглежда и трябва да положа огромно усилие очите ми да не ме издадат. Категорично и просто тя отговаря:

- Защото, Ед, ми напомняш за него.

Него?

Схващам.

Него - баща ми.

Тя влиза и затръшва вратата след себе си.

Наложи ми се да заведа човек до Катедралата и да се опитам да го убия. В кухнята ми професионални убийци ядоха пай и ме спукаха от бой. Връхлетя ми цяла глутница малолетни гангстери.

Но това е най-тежкият ми час.

Стоя.

Страдам.

На верандата на майка ми.

Небето се отваря и рухва.

Искам да блъскам по тази врата с ръце и крака, колкото имам сила.

Не го правя.

Само падам на колене, сразен от думите, които могат да повалят човек в нокаут. Опитвам се да открия нещо положително в цялата история, защото обичах баща си. Като махнем алкохола, едва ли е толкова лошо, че приличам на него.

Защо тогава се чувствам така ужасно?

Не помръдвам.

Обещавам си да не мръдна от тази гадна веранда, докато не получа отговорите, които заслужавам. Ще спя тук, ако трябва, и ще стоя на изгарящата жега утре целия ден. Ставам и крещя:

- Няма да си тръгна, майко! - И отново. - Чуваш ли ме? Няма да си тръгна.

След петнайсет минути вратата се отваря, но не поглеждам към нея. Обръщам се и казвам на улицата:

- С всички други се отнасяш толкова добре - Лий, Кат и Томи. Като че ли... - Не мога да си позволя да бъда слаб. Започвам да обикалям верандата. - Но с мен говориш без всякакво уважение, въпреки че само аз съм тук. - Обръщам се и я поглеждам. -Единствено аз съм тук, когато имаш нужда от нещо - всеки път, нали?

Тя се съгласява.

- Да, Ед. - И ме връхлита. Нахвърля ми се със своята истина. Думите се врязват в ушите ми толкова силно, че очаквам от тях да потече кръв. - Да, тук си и точно там е проблемът. - Тя разперва ръце. - Виж тази дупка. Къщата, града, всичко. - Гласът й помръква. - И баща ти...той ми обеща, че един ден ще се махнем оттук. Каза, че просто ще си съберем багажа и ще се махнем, а виж къде сме, Ед. Още сме тук. Аз съм тук, ти си тук... Точно като баща си и ти само обещаваш, Ед, и не правиш нищо. Ти - тя ме сочи с озлобление, - ти можеш да бъдеш не по-лош от който и да е от тях. Дори и от Томи... Но още си тук и след петдесет години пак ще си тук. - Гласът й е леден. - И нищо няма да си постигнал.

Гласът й заглъхва до тишина.

После я нарушава:

- Аз просто искам да направиш нещо с живота си.

Бавно се приближава към стъпалата и казва:

- Трябва да направиш нещо, Ед.

- Какво?

Този път тя си подбира думите много внимателно.

- Ако искаш ми вярвай, но е нужна много любов, за да те мразя така.

Опитвам се да разбера.

Тя все още е на верандата, когато слизам на моравата и се обръщам.

Господи, колко е тъмно.

Тъмно като асо пика.

- Виждаше ли се с този мъж, когато татко беше жив? - питам.

Тя ме поглежда, колкото и да не й се иска, и макар да не казва нищо, аз знам. Знам, че мрази не само баща ми, а и себе си. Тогава осъзнавам, че греши.

Не е проблемът в мястото. Хората са си виновни.

Където и да бяхме, щяхме да сме същите.

Отново се обаждам. Последен въпрос.

- Татко знаеше ли?

Дълго мълчание.

Мълчание, което убива. Майка ми се обръща и започва да плаче, а нощта е толкова тъмна и бездънна, че се чудя дали слънцето ще изгрее някога.

J.♠ Телефонно обаждане ♠

- Мамо!

- Да.

Поглеждам Портиер, който си яде лазанята в състояние, което би могло да бъде описано единствено като пълен екстаз. Часът е 2:03 след полунощ и аз държа телефонната слушалка до ухото си.

- Добре ли си, мамо?

Гласът й трепери, но отговорът е какъвто очаквам.

- Да, добре съм.

- Хубаво.

- Освен дето ме събуди, ти, нескопосан...

Затварям с усмивка.

Исках да й кажа, че въпреки всичко я обичам, но може би така е по-добре.

Q.♠ Киното на бел стрийт ♠

Не мога да спра да мисля за нещата, които майка ми каза снощи. Неделя сутрин е и почти не съм спал. С Портиер пием по няколко кафета, но това не ми помага много. Чудя се дали съм приключил с "Клоун Стрийт” и майка ми и усещането ми е, че тази работата е свършена. Имала е нужда да ми каже тези неща.

Разбира се, фактът, че майка ми ме мисли за пълен провал, никак не е приятен. Това че има същото мнение и за себе си, също не е утеха, колкото и да е странно. По някакъв начин обаче това донякъде ме пробужда. Осъзнавам, че не мога да бъда таксиметров шофьор цял живот. Това ще ме подлуди.

За пръв път посланието по някакъв начин засяга собствения ми живот.

За кого е било?

За майка ми или за мен?

И отново чувам думите й. Нужна е много любов, за да те мразя така.

Мисля, че й олекна, когато ми го каза. Посланието е било за нея.

С Портиер отиваме в църквата да видим отец О’Райли и все още сравнително многобройното му паство.

- Ед - възкликва развълнувано той след службата. - Бях се притеснил, че няма да се върнеш. Липсваше ми последните няколко седмици.

И потупва Портиер.

- Бяхме заети - казвам.

- Бог с теб ли беше?

- Не съвсем - отвръщам.

Мисля си за предишната нощ и за изневярата на майка ми, за омразата й към баща ми заради неспазените обещания и за презре-нието й към единственото й дете, останало в града.

- За всяко нещо си има причина - заявява уверено отец О ’ Райли.

Не мога да не се съглася. Нищо не се случва без причина, затова се концентрирам върху следващото послание.

Остава само "Бел Стрийт" и следобед отивам там. Номер 39 е старо, разнебитено кино, което се намира под нивото на улицата. Над него има стара къща с тераса и тента, за която е прикрепено табло. Днес на него пише "Казабланка - 14:30" и "Някои го предпочитат горещо - 19:30". По стъклата долу са налепени плакати от стари филми. Хартията е пожълтяла по краищата. Влизам, навътре има още афиши.

Мирише на гранясали пуканки. Изглежда празно.

- Ехо! - обаждам се.

Нищо.

Това място сигурно е умряло още преди години, когато новата верига от кина "Грейтър Юниън" е отворила врати. Пусто е.

- Ехо! - обаждам се отново, този път по-силно.

Отварям вратата на някаква стая и виждам заспал възрастен мъж. Облечен е в костюм с папийонка като разпоредителите от едно време.

- Добре ли си, приятел? - питам го и той внезапно се събужда.

- Ох! - Скача от стола си и изпъва сакото. - Какво мога да направя за вас?

Поглеждам към надписа над гишето и казвам:

- Може ли един билет за "Казабланка", ако обичате?

- Боже, вие сте ми първият клиент от седмици!

Бръчките около очите на мъжа са огромни, а веждите му са извънредно рунтави. Бялата му коса е съвършено сресана и въпреки че оплешивява, не я е преметнал на една страна, за да прикрие голото място. Изражението му е неподправено. Той е очарован. Ако трябва да съм честен, направо е щастлив.

Давам му десет долара и той ми връща пет долара ресто.

- Пуканки?

- Да, ако обичате.

Развълнуван, той ми сипва пуканки.

- За сметка на заведението - казва и ми намига. - да ви е сладко.

Салонът е малък, но пък екранът е огромен. Трябва да изчакам малко, но старецът идва към 14:25.

- Не ми се вярва да дойде още някой. Имате ли нещо против да започнем малко по-рано?

Сигурно се притеснява да не му се развикам, ако трябва да чакам твърде дълго.

- Няма проблем.

Той се забързва по пътеката между редовете.

Седя почти в средата на залата. Може би съм ред по-близо до екрана. Филмът започва. Черно-бял.

По някое време той прекъсва и поглеждам нагоре към прозорчето на прожекционния апарат. Старецът е забравил да смени ролката. Провиквам се.

- Ей!

Нищо.

Предполагам, че отново е заспал, така че излизам от салона, виждам врата, на която пише "Само за персонала” и влизам. В прожекционната стаичка човекът тихичко похърква, облегнат със стола си на стената отзад.

- Господине! - обаждам се аз.

- О, не! - сепва се той. - Не отново!

Видимо е разстроен, бърза да сложи следващата ролка, посипва си главата с пепел и се извинява.

- Нищо не е станало - казвам му, - успокойте се.

Но на него не му минават такива.

Отново и отново ми казва:

- Синко, не се притеснявай, ще ти върна парите и дори ще ти направя безплатна прожекция. - Той продължава трескаво. - На който филм искаш.

Приемам. Нямам избор.

Той се спуска напред и казва:

- Ако побързаш, ще стигнеш навреме и нищо няма да изпуснеш.

Преди да се върна в салона, се чувствам длъжен да се представя.

- Аз съм Ед Кенеди - казвам и протягам ръка.

Той спира, раздрусва ръката ми и ме гледа.

- Да, знам кой си. - Мигновено забравя за ролката и ме поглежда право в очите, изпълнен с доброжелателство. - Казаха ми, че ще дойдеш.

Той отново се връща към работата си.

Аз стоя на място.

Все по-добре става.

Доглеждам филма и се заричам, че няма да си тръгна, докато не разбера кой е казал на стареца, че ще дойда тук.

- Хареса ли ви? - пита ме той, но аз изобщо не му давам възможност да поведе подобен разговор. Питам го:

- Кой ви каза, че ще дойда?

Той се опитва да се измъкне.

- Не - почти паникьосан е. - Не мога.

Но все пак отстъпва.

- Обещах да не казвам, бяха такива мили хора...

Дръпвам го към себе си, така че да се гледаме в очите.

- Кой?

Той разглежда обувките си и килима. И като че се състарява още повече.

- Двама мъже ли бяха? - питам го.

Поглежда ме и в очите му прочитам "да".

- Дарил и Кийт?

- Кои?

Опитвам по друг начин.

- Ядоха ли от пуканките?

Отново да.

- Дарил и Кийт са били - потвърждавам аз. Лакомите копелета. - Нищо не са ти направили, нали?

- Не, не. Много мили бяха. Дружелюбни. Преди месец дойдоха и гледаха "Господин Робъртс". Като си тръгваха, ми казаха, че ще дойде едно момче на име Ед Кенеди и че като свършиш, ще получиш доставка.

- И кога ще свърша?

Той разперва ръце.

- Казаха ми, че ти ще знаеш - някак тъжно свежда поглед той. - Свърши ли?

Клатя глава.

- Нямам такова усещане. - Оглеждам се наоколо и пак се обръщам към него. - Трябва да направя нещо за теб. Нещо добро, специално за теб.

- Защо?

За малко да му кажа, че не знам, но не искам да лъжа.

- Защото имаш нужда.

Да не би да му трябват посетители, като на отец О’Райли? Съмнявам се. Едва ли задачите се повтарят.

Той се приближава.

- Може би ще си свършил, като дойдеш да видиш безплатния филм.

- Добре - съгласявам се.

- Можеш да си доведеш приятелката - предлага той. - Имаш ли си момиче, Ед? Наслаждавам се на мига.

- да - казвам. - Имам си момиче.

- Ами, доведи я тогава. - Той потрива ръце. - Само ти, момичето и големият екран -нищо не може да се сравни с това.

Засмива се дяволито.

- Като бях млад, обичах да водя девойките тук. Затова и купих киното, като се пенсионирах от строителството.

- И успяваш ли да изкараш нещичко?

- О, не, за бога! Не ми трябват пари. Обичам да пускам филмите, да ги гледам, да подремна. Жена ми казва, че това ни спестява кавгите, така че няма лошо.

- Прав си.

- Кога мислиш, че ще можеш да дойдеш?

- Може би утре.

Той ми дава каталог с размерите на енциклопедия, от който да си избера филм, но не ми трябва.

- Не, благодаря - казвам. - Знам какво искам.

- Наистина ли? Вече?

Кимам.

- "Непокорният Люк”.

Той отново потрива ръце и се усмихва широко.

- Прекрасен избор. Велик филм. Пол Нюман е забележителен, а

Джордж Кенеди, твоят съименник, е незабравим. Какво ще кажеш за седем и трийсет утре?

- Идеално.

- Чудесно. Ще ви чакам с момичето ти. Как се казва?

- Одри.

- Хубаво име.

На път съм да си тръгна, но се сещам, че не знам как се казва мъжът. Той се извинява.

- Много съжалявам, Ед. Казвам се Бърни. Бърни Прайс.

- Приятно ми беше, Бърни. - Тръгвам да си вървя.

- На мен също - казва той. - Радвам се, че дойде.

- Аз също.

Излизам и се потапям в горещия въздух на късния следобед и лятото.

Тази година Бъдни вечер се пада в четвъртък, тогава всички ще дойдат на карти и пуйка, а Марв ще подари голямата целувка на Портиер.

Звъня на Одри за утрешната прожекция и тя отменя срещата с гаджето си. Сигурно по настойчивостта в гласа ми е усетила, че имам нужда да дойде с мен. После отивам да се разходя до къщата на Мила на "Харисън авеню".

Тя отваря вратата. Вижда ми се отслабнала. От известно време не съм я посещавал и тя грейва, като ме вижда. В началото стои леко прегърбена, но като вижда лицето ми, се изправя.

- Джими! - възкликва щастливо. - Влизай, влизай!

Когато влизам в дневната, виждам, че се е опитвала да чете "Брулени хълмове" сама, но не е стигнала много далеч.

- да - казва ми тя, като се връща с чая, - опитвах се да чета без теб, но не се получава.

- Искаш ли да ти почета сега?

- Много ще се радвам - усмихва се тя.

Обичам усмивката на тази старица. Обичам бръчките по лицето й и радостта в очите й.

- Искаш ли да дойдеш у нас на Коледа? - питам я.

Тя оставя чашата с чай.

- Да, разбира се. С удоволствие. Става... - Позволява си да ме погледне. - Все по-самотно ми е без теб. Джими.

- Знам - казвам. - Знам.

Слагам ръката си върху нейната и леко я погалвам. В такива моменти се моля душите да могат да се намират след смъртта. Мила и истинският Джими. Моля се за това.

- Глава шеста - започвам да чета. - Мистър Хиндли дойде за погребението и - нещо, което ни смая и накара съседите да клюкарстват - доведе със себе си и съпруга...

Понеделник е работен ден, имам много клиенти и като че ли се оправям добре в трафика. Често целта ми зад волана е просто да не късам нервите на останалите шофьори. Днес се получава.

Прибирам се точно преди шест, хапвам с Портиер и вземам Одри около седем. Обул съм най-хубавите си джинси, ботушите и стара червена риза, избеляла до оранжево.

Одри отваря вратата и парфюмът й веднага ме лъхва.

- Хубаво ухаеш - казвам.

- Благодаря, любезни господине.

Тя ми позволява да целуна ръката й. Облечена е в черна пола, хубави високи обувки и блуза с пясъчен цвят. Всичко си пасва добре, косата й е на плитка, само отстрани са се изплъзнали няколко кичура.

Вървим по улицата и тя ме е хванала под ръка.

- Наистина много хубаво ухаеш - казвам отново. - И изглеждаш страхотно.

- Ти също - отговаря тя и се замисля за миг. - Дори и с тази ужасна риза.

Поглеждам се.

- Знам, отвратителна е, нали?

Но Одри няма нищо против. Подскача, почти танцува, докато върви, и ме пита:

- Кой филм ще гледаме?

Опитвам се да скрия задоволството си - знам, че филмът й е любим.

- "Непокорният Люк”.

Тя спира, а изражението й е толкова прекрасно, че почти ме разплаква.

- Надминал си себе си, Ед.

Последният път, когато чух тази фраза, беше отправена към Маргарет, сервитьорката. Този път обаче не звучи саркастично.

- Благодаря - отговарям и продължаваме да вървим. Завиваме по "Бел Стрийт" и ръката на Одри още е в моята. Иска ми се киното да беше по-далеч.

- Ето ги! - възкликва Бърни Прайс, когато пристигаме. Развълнуван е. Всъщност учуден съм, че не спи.

- Бърни - казвам вежливо. - Това е Одри 0’Нийл.

- За мен е удоволствие, Одри - усмихва се Бърни.

Тя отива до тоалетната, а той ме дръпва развълнувано настрана! и прошепва: ;

- Бива си го твоето момиче, Ед! .

- Така е - съгласявам се. - Бива си я и още как.

Купувам от старите пуканки или поне се опитвам (защото Бърни не ми позволява да платя), влизаме и сядаме близо до вчерашното ми място.

Дал ни е и билети.

Непокоорният Люк - 19:30.

- И при теб ли "непокорният" е написано с две о-та? - питаю Одри.

Поглеждам развеселен. Така е и тази вечер това ми изглежда донемайкъде в реда на нещата.

Седим и чакаме и скоро отгоре, от стаичката с прожекционния апарат, се чува почукване. Долавяме и приглушен глас.

- Г отови ли сте?

- Готови сме! - отвръщаме и двамата и се обръщаме към екрана.

Надявам се, че докато гледаме, Бърни е щастлив горе и си спомня какво е било, когато е идвал тук на моите години.

Дано още да вярва, че Одри наистина е моето момиче, докато гледа двете ни фигури пред големия екран - само два силуета.

Това е посланието.

Предадено е, но аз не мога да видя изражението на Бърни. Опитвам се да го уловя в лицата на екрана.

Да, надявам се, че Бърни е щастлив. Надявам се да си спомня.

Одри тихо си тананика мелодията от филма и в този миг тя е моето момиче. Вярвам го.

Тази вечер е на Бърни, но вземам и частица за себе си.

И двамата сме гледали филма по няколко пъти. Абсолютният ни фаворит. На някои места можем да казваме репликите на героите заедно с тях, но не го правим. Само седим и се наслаждаваме. Наслаждаваме се на празния салон, а аз на Одри и на това, че сме тук само двамата с нея.

Само ти и твоето момиче, чувам вчерашните думи на Бърни и разбирам, че тази вечер той заслужава много повече от това да седи горе в стаичката. Прошепвам на Одри:

- Имаш ли нещо против Бърни да слезе и да седне при нас?

Тя отговаря точно както очаквам:

- Нямам нищо против.

Прескачам краката й и се качвам до стаичката с прожекционния апарат. Бърни е заспал и го докосвам предпазливо.

- Бърни.

- Да, Ед? - сепва се той.

- С Одри се чудехме дали не искаш да слезеш долу и да гледаш филма с нас.

Той протестира, дори се поизправя на стола.

- О, не, в никакъв случай! Толкова работа имам тук, а и вие двамата трябва да сте сами. Нали знаеш, луди-млади...

- Хайде, Бърни. Ще се радваме да дойдеш при нас.

- Не, не, не! - Той е непреклонен. - Не мога.

Спорим още около минута, накрая се предавам и се връщам в салона. Когато сядам до Одри, тя ме пита къде е Бърни.

- Не искаше да ни притеснява - казвам, но докато се намествам на седалката, вратата се отваря и Бърни застава в правоъгълника от светлина. Бавно тръгва към нас и сяда от другата страна на Одри.

- Радвам се, че дойде - прошепва му тя.

Бърни ни поглежда.

- Благодаря ви.

Уморените му очи примигват признателно и той оживено се обръща към екрана.

След петнайсетина минути Одри намира ръката ми. Вплита пръсти в моите и ги стиска леко. Поглеждам я и виждам, че държи и ръката на Бърни. Понякога приятелството на Одри ми е достатъчно. Понякога тя знае точно какво да направи.

Умее да подбере съвършено момента.

Всичко върви прекрасно, докато идва време да се сменя ролката.

Бърни отново спи. Будим го.

- Бърни! - прошепва Одри и лекичко го побутва.

Той се събужда, скача от стола и извиква:

- Ролката!

Бързо излиза на пътеката и когато вдигам поглед към прожекционната стая, виждам.

Там вече има някой.

- Одри - казвам. - Виж.

И двамата ставаме и вперваме очи в прозорчето.

- В стаята има някой.

Като че самият въздух около нас е затаил дъх, докато най-сетне се размърдвам. Минавам покрай нея и излизам на пътеката.

В началото Одри не знае какво да прави, но скоро чувам стъпките й зад мен. Тичам по пътеката, без да изпускам от очи сянката в стаичката. Тя ни вижда и съответно движенията й се забързват. Още преди да сме стигнали до вратата на салона, вече е изхвърчала навън.

Отвън, във фоайето, освен на стар килим и на гранясали пуканки се носи и дъх на напрежение. Миризмата на някой, който е бил тук и си е отишъл. Запътвам се към вратата с надпис "Само за персонала”. Одри е зад мен.

Когато влизаме в стаята, първото нещо, което виждам, са треперещите ръце на Бърни. На лицето му е изписан потрес, който пълзи от устните към гърлото му.

- Бърни! - обръщам се към него. - Бърни!

- Ужасно ме стресна - казва той. - Едва не ме събори, докато тичаше навън. - И сяда. - Добре съм, Ед.

Поема си дъх и посочва към купчината ролки.

- Какво? - казва Одри. - Какво има?

- Ролката най-отгоре - отвръща Бърни. - Не е от моите.

Отива и я взема. Разглежда я. На нея има малък етикет с нещо надраскано. Една дума. Ед.

- да я пуснем ли?

За миг оставам безмълвен, но накрая кимам.

- Най-добре отидете в салона - предлага Бърни. - Оттам ще виждате много по-добре. Преди да изляза, задавам въпрос, на който имам чувството, че Бърни може да отговори.

- Защо, Бърни? - питам го. - Защо продължават да ми причиняват това?

Но Бърни само се усмихва и казва:

- Все още не разбираш, така ли?

- Какво трябва да разбера?

Той ме поглежда и не бърза да отговори.

- Правят го, защото могат. - Гласът му е уморен, но твърд. Това е самата истина. -Отдавна е било замислено. Поне от година.

- Те ли ти казаха?

- Да.

- С тези думи?

- Да.

Стоим така може би няколко минути и размишляваме. Бърни се раздвижва пръв.

- Хайде, деца - казва, - слизайте долу. Ще сложа ролката и веднага идвам.

Излизаме във фоайето. Облягам се на вратата, а Одри ме пита:

- Винаги ли е така?

- Кажи-речи - отговарям, а тя само клати глава и мълчи. - Най-добре да тръгваме. След няколко опита я убеждавам да се върнем в салона.

- Почти свърши - казвам и кой знае защо ми хрумва, че за Одри това се отнася за филма.

А за мен?

Вече не мисля за филми. Не мисля за нищо. Само за карти. За аса.

К.♠ Последната ролка ♠

Докато вървим по пътеката, екранът все още е бял.

Когато оживява, сцената е тъмна и виждам краката на двама млади мъже.

Те вървят.

Приближават самотна фигура на улицата.

Улица от този град.

Фигурата също е от този град.

Спирам като закован.

Одри продължава още малко, после се обръща и вижда погледа ми, вперен в екрана. Отначало само соча. Накрая отварям уста:

- Това съм аз, Одри.

Виждаме на екрана как братята Роуз и приятелите им ме нападат и ме смазват от бой на улицата.

Стоя на пътеката и чувствам белезите по лицето си.

Пръстите ми докосват и изгарят заздравяващата ми кожа.

- Това съм аз - казвам отново.

Казвам го шепнешком, а до мен Одри притваря очи и плаче в тъмния салон.

Следващата сцена показва как излизам от библиотеката и нося всичките книги. Следват лампичките на "Глори Роуд". Само една нощна снимка. Силата и славата. Най-напред мрак, после те светват и озаряват салона. После идва циклонът на верандата, без звук.

Виждам как майка ми изрича болезнените думи, почти ми ги забива в лицето, после бавно се отдалечавам, почти се блъскам в камерата. Гледаме как вървя към киното на "Бел Стрийт".

Последното нещо, което виждаме, са няколко думи, написани направо на лентата:

"Дни на изпитания за Ед Кенеди. Браво, Ед. Време е да продължиш."

И отново тъмнина.

Пълна тъмнина.

Все още не мога да помръдна крака. Одри се опитва да ме дръпне, но няма смисъл. Стоя като вкопан и се взирам в екрана.

- Хайде да седнем - казва тя и улавям тревога в гласа й. - Мисля, че е по-добре да седнеш, Ед.

Бавно премествам единия си крак. После другия.

- Може ли пак да пусна филма? - пита Бърни.

Одри ме гледа въпросително.

Вдигам леко глава и я отпускам в знак на съгласие.

- Да, Бърни - казва тя и се обръща към мен. - Добра идея. Ще се разсееш.

В продължение на няколко секунди обмислям друга идея - да изтичам навън и да претърся всичко наоколо, за да разбера кой е бил тук. Искам да попитам Бърни дали пак са били Дарил и Кийт. Искам да знам защо са казали тези неща на него, а мен ме държат в неведение.

Но знам, че няма смисъл.

Правят го, защото могат.

Думите ме плисват няколко пъти и си давам сметка, че съм точно там, където трябва да бъда. Защото пиките са последното изпитание, с което трябва да се справя. Трябва да останем.

Когато екранът примигва, очаквам прочутата сцена от "Непокорният Люк", в която той все пак се пречупва и всички го изоставят. Очаквам да извика от койката си: "Къде си сега?!"

Докато се връщаме на местата си, на екрана Люк се влачи в пълно, безнадеждно отчаяние. Обръща се и пада до койката си.

- Къде си сега? - казва тихо.

"Къде си сега? ", питам и аз и се обръщам. Очаквам да видя нечия фигура някъде в салона, да чуя стъпки по пода. Извъртам глава и се оглеждам. Има хора навсякъде - и никъде. Струва ми се, че във всеки ъгъл на потъналия в мрак салон зървам някого, но всеки път тъмнината се сгъстява още повече и остава само тя. Тъмнина.

- Какво има, Ед? - пита Одри.

- Те са тук - казвам й, макар че не мога да бъда сигурен в нищо. Всичко случило се напоследък ме е убедило точно в това. - Трябва да са тук.

Претърсвам с поглед целия салон, но не виждам нищо. И да са тук, не мога да ги видя.

Скоро разбирам.

Когато се връщаме на местата си, осъзнавам, че вече ги няма. Но са били тук.

Били са, защото на седалката ми лежи асо купа.

"Къде си сега?!", крещи Люк от екрана и биенето на сърцето ми му отговаря. То се люшва в мен като гигантска камбана, надига се и изгърмява оглушително. Преглъщам.

Вземам картата и я държа в ръка.

- Купа - прошепвам.

Ето къде съм.

Изкушавам се да прочета какво пише на картата, но успявам да догледам филма, без да го направя, само я държа в ръка.

Гледам филма.

Гледам Одри и се наслаждавам на момента или поне на онова, което е останало от него.

В ръката си усещам пулса на купата. Тя си стои и чака.