Аз съм пратеникът

J. Смехът

Улицата е празна и тиха. Жокерът ми се смее.

Всичко е притихнало, ако не броим беззвучния смях на шута в ръцете ми. Той се киска оглушително.

Тревата е покрита с роса. Стоя сам и стискам картата. От самото начало ме следят, но никога не съм се чувствал толкова уязвим, толкова разголен. Изпадам в паника. Вътре. Какво ме чака вътре?

Влизай, казвам си и прекосявам подгизналата от влага трева. Естествено не ми се иска да влизам, но имам ли избор? Ако вътре има някой, нищо не мога да направя. Стъпките ми оставят мокри отпечатъци по циментовата веранда.

Влизам в кухнята.

- Има ли някой? - викам.

Но в кухнята ми няма никой.

В цялата къща сме само Портиер, Жокерът и аз. Едва се сдържам да не надникна под леглото, макар да знам, че това не е в стила на случващото се. Могат да пият от кафето ми, да ползват тоалетната ми, да се къпят в банята ми и други неща от този род. В къщата ми няма никой и нищо. Навсякъде цари тишина. Портиер се прозява и се облизва и това е всичко.

Минават часове, докато дойде време да ида на работа.

- Накъде? ’

- "Мартин Плейс”, ако обичате.

С всеки следващ курс изпадам във все по-голямо вцепенение и за пръв път не говоря с никого през целия ден. Не обсъждам времето. Не коментирам кой е спечелил през уикенда, не приказвам за състоянието на пътищата или подобни празни глупости, които запълват тишината в таксиметровата кола.

Това е първия ден.

Втория е същото.

На третия ден нещо се случва.

На път за вкъщи едва не катастрофирам на едно кръгово кръстовище. Някакво комби пред мен иска да мине, но вместо да се концентрирам върху него, поглеждам надясно. То спира рязко, спирачките изсвирват и едва успявам да спра на една боя разстояние от задната му броня.

На седалката до мен лежи Жокерът.

Той полита напред.

Пада на пода.

И се смее.

J. Седмиците

Случвало ли ви се е дори едно протягане на краката да ви идва в повече? Ето така се чувствам тези дни и седмици, докато работя и чакам Жокерът да се разкрие.

Какво ще се случи в моята съборетина на "Шипинг Стрийт" 26?

Кой ще дойде?

На 7 февруари на вратата ми се чука и аз понечвам да хукна, но спирам насред пътя. Това ли е?

Влиза Одри.

- Напоследък зачезна някъде, Ед - казва тя. - Марв се е опитвал да ти се обади, но не те е намерил.

- Работех.

- И?

- Чаках.

Тя сяда на дивана и пита:

- Какво?

Бавно ставам, отивам до шкафчето в спалнята и изваждам четирите карти. Връщам се и й ги показвам една по една.

- Кари - казвам. - Отметнато.

Пускам картата и гледам как плавно се рее към пода.

- Спатии, отметнати. - Отново картата полита към килима. - Пики и купи - също отметнати.

- И сега какво? - Одри вече е забелязала колко съм блед и измъчен.

Вадя Жокера от джоба си.

- Ето това - казвам. И я моля. Почти със сълзи на очи. - Одри, кажи ми, моля те, че си била ти! Кажи, че ти си ми ги пращала! Кажи ми, че си искала да помагам на хората и...

- И какво, Ед?

Затварям очи.

- И аз самият да стана по-добър, да бъда нещо повече.

Думите падат на пода при картите и Одри се усмихва. Усмихва се, а аз я чакам да си признае.

- Кажи ми - настоявам. - Кажи, че...

Тя се предава.

Казва ми истината.

Думите се отронват почти несъзнателно от устните й.

- Не, Ед - бавно изрича Одри. - Не съм аз.

Тя поклаща глава и ме поглежда.

- Съжалявам, Ед. Наистина съжалявам. Иска ми се да беше така; но...

Думите й увисват във въздуха.

J.Краят не е край

Най-сетне.

Още някой тропа по вратата ми и знам, че е онзи, когото чакай Късно е и ръката е груба. Обувам се, преди да отида да отворя. Дишай дълбоко, Ед.

Така и правя.

- Стой тук - казвам на Портиер, който ме посреща в коридора, но той идва с мен до вратата.

Отварям. Отвън стои мъж в костюм.

- Ед Кенеди?

Плешив, с дълги мустаци.

- да - казвам.

Той пристъпва към вратата.

- Имам нещо за вас. Може ли да вляза?

Достатъчно приветлив е и решавам, че щом иска да влезе, трябва да го пусна. Отстъпвам крачка назад. Човекът е висок, на средна възраст, а гласът му е учтив и внушава доверие.

- Кафе? - питам, но той отказва.

- Не, благодаря.

Чак тогава виждам куфарчето в ръката му. Той сяда и го отваря. Вътре има увит сандвич, ябълка и плик.

- Сандвич? - предлага ми.

- Не, благодаря.

- И правилно. Жена ми прави ужасни сандвичи - днес не можах да го изям.

Той бързо си връща деловия вид и ми подава плика.

- Благодаря - казвам разтреперан.

- Ще го отворите ли?

- Кой ви изпраща?

Пронизвам го с поглед и явно за момент го хващам неподготвен.

- Отворете го.

- Кой ви праща?

Но вече не мога да се сдържам. Бъркам в плика и познатият почерк ме приветства. Скъпи Ед, краят е близо.

Мисля, че е най-добре да тръгваш за гробището.

- Гробището ли? - питам аз и се сещам, че утре се навършва точно една година от смъртта на баща ми.

Моят баща.

- Баща ми - казвам на мъжа. - Кажете ми, той ли е?

- Не знам за какво говорите.

- Защо? - почти го сграбчвам.

- Аз... - понечва да каже той.

- Какво?

- Мен ме пратиха тук.

- Кой ви прати?

Но мъжът само навежда глава и изрича натъртено:

- Не знам. Не знам кой е.

- Баща ми ли стои зад всичко това? - питам. - Той ли го е организирал, преди да умре? Той ли..

Чувам думите на майка ми.

Ти си точно като него.

Баща ми ли е този, който е оставил инструкции на някого да организира всичко това? Помня, че съм го виждал да се разхожда по улиците нощем, докато карам таксито. Правеше го, за да изтрезнее. От време на време го качвах, когато се прибираше от кръчмата.

- Оттам е знаел адресите - изричам на глас.

- Моля?

- Нищо - отговарям и това е последното, което си казваме, защото вече съм навън. Тичам по улицата към гробището. Нощта е обагрена в синьо и черно. Небето е застлано с циментови облаци.

Гробището изниква пред мен и аз се насочвам към алеята, където е гробът на баща ми. Наблизо стоят някакви пазачи.

Такива ли са наистина?

Не.

Дарил и Кийт са. Забавям крачка и спирам, а те ме наблюдава т. Дарил се обажда:

- Поздравления, Ед.

Поемам си дъх.

- Баща ми? - питам.

- Наистина си като него - съобщава ми Кийт. - И имаше голяма вероятност да умреш точно като него - едва частица от онова, което можеш да бъдеш...

- Значи той ви е пратил да направите това? Организирал го е, преди да умре?

Дарил приближава.

- Знаеш ли, Ед, винаги си бил безнадежден случай, точно като твоя старец. Не се засягай.

- Не се засягам.

- Наеха ни да те изпитаме - да видим дали можеш да избегнеш този живот.

Той небрежно сочи гроба.

Сега и Кийт приближава.

- Единственият проблем е - казва той, - че не баща ти пи из праща.

Трябва ми малко време да осъзная чутото.

Не е Одри. Не е и баща ми.

Хиляди въпроси се тълпят в мен като гъмжило от хора, които излизат от мач или концерт. Бутат се, напират, спъват се. Някои успяват да се промъкнат през навалицата. Други остават по местата си и чакат да се отвори пролука.

- Тогава какво правите тук? - питам ги. - Откъде знаехте, че точно сега ще дойда?

- Работодателят ни изпрати - отвръща Дарил.

- Каза, че ще си тук - намесва се и Кийт. Тази вечер работят добре в екип. - И ние дойдохме. - Той ми се усмихва почти съчувствено. - Досега не е грешил.

Опитвам се да мисля, да открия някакъв смисъл във всичко това.

- Хубаво... - започвам, но установявам, че нямам думи да продължа изречението. Все пак ги намирам. - За кого работите?

Дарил клати глава.

- Не знаем, Ед. Просто правим онова, което ни се казва. - И се опитва да обобщи: -Но тази вечер си изпратен тук, за да си припомниш, че не искаш да умреш по същия начин като баща си. Разбираш ли?

Кимам утвърдително.

- Имаме да ти кажем още едно последно нещо и после изчезваме от живота ти завинаги.

Наострям уши.

- Какво е то?

Те вече си тръгват.

- Че трябва да почакаш още малко, разбираш ли?

И аз стоя и чакам.

Какво друго ми остава?

Гледам как Дарил и Кийт спокойно се отдалечават в нощта. Отиват си и вече никога няма да ги видя.

Благодаря казвам, но те не чуват. Жалко, че няма никога да го чуят.

Минават още няколко дни и разбирам, че нямам друг избор, освен да чакам. Почти съм се отказал, когато една сутрин, докато се прибирам от работа, ме спира младеж с джинси, яке и шапка.

Сяда отзад.

Както си му е редът.

Питам го накъде да карам.

Както си му е редът.

И чувам отговора.

"Шипинг Стрийт" 26.

Това вече не е в реда на нещата.

Вцепенявам се и едва не набивам спирачки.

- Карай - казва той, без да ме погледне. - Накъдето ти казах, Ед. "Шипинг Стрийт"

26.

Потеглям.

Никой от нас не проронва дума до града. Карам внимателно, с неспокойно шарещ поглед и разтуптяно сърце. Завивам но моята улица и спирам пред моята врата.

Човекът на задната седалка сваля шапката си и вдига глава. Една сега успявам да го видя в огледалото.

- Ти! - възкликвам.

- Да.

Нещо по-силно от изненада и потрес сковава всяка моя възможна мисъл или реакция - защото на задната седалка на таксито ми седи провалилият се банков обирджия от началото на тази история. Червеникавите му бакенбарди са си на мястото и е все така грозен.

- Шестте месеца минаха - съобщава ми той. Този път звучи недружелюбно.

- Но...

- Не задавай въпроси, просто карай. Закарай ме на "Едгар Стрийт" 45.

Карам го.

- Помниш ли това място? - пита той.

Помня го.

- А сега на "Харисън Авеню" 13.

С неуспелия банков обирджия обикаляме всички адреси един по един. Отиваме при Мила и Софи, при отеца и Анджи Карузо, при братята Роуз.

- Помниш ли? - пита ме той всеки път.

В таксито си припомням всяко от тези места, всяко послание.

- да - казвам му. - Помня.

- Добре. Сега на "Глори Роуд".

- "Клоун Стрийт" и къщата на майка ти.

- "Бел Стрийт".

- Последните три ги знаеш.

Караме из улиците на града, докато слънцето се издига в небето Отиваме до Ричи, на площадката с неподдържаната трева, до къща та на Одри. Всички тези места ми навяват спомени. Понякога ми ги иска да спра и да остана. Завинаги.

С Ричи в реката.

С Марв на люлките.

Да танцувам с Одри в тихия пожар на изгрева.

- А сега накъде? - питам го, когато стигаме пред нас.

- Слизай - казва ми той и вече не мога да се сдържам.

- Ти беше, нали? Обра банката, защото знаеше, че...

- Млъкни, Ед!

Стоим до таксито на утринното слънце. Той вади нещо от джоба на якето си. Малко плоско огледалце.

- Помниш ли какво ти казах на процеса, Ед?

- Помня.

Не знам защо, но усещам как започва да ми пари на очите.

- Кажи ми.

- Каза всеки път, като погледна в огледалото, да си спомням, че гледам мъртвец.

- Точно така.

Пишман крадецът прави крачка и застава пред мен. На устните му играе лека усмивка, когато вдига огледалцето към лицето ми. Вглеждам се в себе си.

- Сега мъртвец ли виждаш? - пита той.

Отново в мен нахлуват образите на всички тези места и хора. Прегръщам момиченцето на верандата, представям се за Джими пред една великолепна старица. Гледам как едно момиче бяга с най-прекрасните окървавени стъпала на света.

Смея се на вълнението, изписано на лицето на един вярващ човек. Виждам сладоледените устни на Анджи Карузо и усещам предаността на братята Роуз. Гледам как мракът над едно семейство се озарява от силата и славата, позволявам на майка ми да излее истината, любовта и разочарованието на живота си, седя в киното на един самотен мъж.

Гледам в огледалото и виждам как стоя с моя приятел в реката, как Марвин Харис люлее дъщеря си на люлката високо в небето, как танцувам с любовта и с Одри цели три минути...

- Е? - пита той отново. - Още ли виждаш мъртвец?

- Не - отговарям този път.

- Значи си е струвало.

Той е отишъл в затвора заради тези хора.

Отишъл е в затвора заради мен.

И сега си тръгва с няколко последни думи.

- Довиждане, Ед. Най-добре се прибирай.

И изчезва.

Също като Дарил и Кийт, вече никога няма да го видя.

J. Папката

Възможно най-спокойно влизам вкъщи. Входната врата зее.

На дивана седи млад мъж и тихо и доволно гали Портиер.

- Кой си...

- Здрасти, Ед - казва той. - Радвам се да се запознаем най-сетне.

- Ти ли...

Той кима.

- Ти пращаше...

Той кима отново.

Изправя се и казва:

- Дойдох в града преди година, Ед.

Има доста къса кестенява коса, малко по-нисък е от средния ръст и е облечен в риза, черни джинси и сини маратонки. С всяка следваща минута все повече прилича на момче, а не на мъж, макар че гласът му не е момчешки.

- Да, преди година, и видях как погребваха баща ти. Видях теб, игрите ти на карти, кучето ти, майка ти. Връщах се отново и отново и те наблюдавах така, както ти наблюдаваше всички тези хора... Той се извръща за миг, почти засрамен. - Аз убих баща ти, Ед. Аз организирах нескопосния банков обир по времето, когато ти беше там. Аз накарах онзи мъж да насилва жена си. Казах на Дарил и Кийт да ти сторят всичко това, а също и онзи приятел да те заведе при камъните... - Той свежда поглед, после отново вдига глава. - Аз ти причиних всичко това. Направих те калпав таксиметров шофьор и те накарах да извършиш всички онези неща, па които си мислеше, че не си способен.

Стоим и се гледаме. Чакам още думи.

- И защо? - Той млъква за момент, но не е свършил. Защото ти си олицетворение на посредствеността, Ед. И ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си. - Напрегнат е, усещам вълнението му. Това е отговорът на всичко. - Дори и аз...

Той сяда на дивана.

Спомням си усещането, че градът е като нарисуван около мен, а чувствата са измислени. Дали всичко това наистина се случва?

Да, случва се. Младият мъж прокарва пръсти през косата си.

Изправя се и поглежда дивана. На една от възглавниците лежи бледожълта папка.

- Всичко е тук - казва той. - Всичко съм написал за теб. Всяка идея, която ми хрумваше. Всеки човек, на когото си помогнал, когото си наранил, с когото си се срещнал.

- Но... как? - Едва различавам собствените си думи.

- Дори и това е вътре, този разговор.

Стоя потресен, изумен, втрещен.

По някое време успявам да отворя уста.

- А аз истински ли съм?

Той дори не се замисля. Не е необходимо.

- Виж папката. Накрая. Видя ли го?

Надраскано е с големи букви на обратната страна на картонена подложка за бира. С черно мастило. "Разбира се, че си истински - като всяка мисъл или всяка история. Когато си вътре, тя е истинска."

- Най-добре е да тръгвам - казва той. - Сигурно искаш да разгледаш папката. Всичко е вътре.

За миг ме обзема паника. Това е същото чувство на пропадане, което изпитващ, когато загубиш управлението на колата си или правиш фатална грешка.

- И сега какво да правя? - питам отчаяно. - Кажи ми! Какво да правя сега?

Той е все така спокоен. Поглежда ме замислено и казва:

- Продължавай да живееш, Ед... Тук свършва само написаното.

Той остава още десетина минути, сигурно заради шока, който ми е причинил. Аз стоя прав и се опитвам да разсъждавам, да надмогна случилото се.

- Наистина мисля, че е най-добре да си вървя - повтаря той, този път по-решително.

Трудно ми е, но го изпращам до вратата.

На верандата се сбогуваме и той тръгва по улицата.

Чудя се как ли се казва, но съм сигурен, че скоро ще го науча.

Той е писал за това, копелето, сигурен съм. Всичко е описал.

Докато върви по улицата, вади от джоба си малък бележник и си записва нещо. Кара ме да се замисля дали и аз да не направя нещичко по въпроса. В крайна сметка, аз съм този, който свърши цялата работа.

Ще започна с банковия обир.

Нещо като "Онзи с пистолета не става за нищо”.

Но бас държа, че той вече ме е изпреварил.

На обложката на всички тези думи ще стои неговото име, не моето.

Той ще обере лаврите.

Или ругатните, ако се провали.

Но не забравяйте, че не той, а аз вдъхнових тези страници. Аз бях този, който...

Спри да хленчиш, Ед, казва ми някакъв вътрешен глас.

Звучи ми познато.

Цял ден си мисля за какво ли не. Преглеждам папката и откривам всичко, точно както ми каза той. Вътре са описани идеите, обрисувани са хората. Нахвърляни са ескизи, хванати с телбод. Началото и краят се сливат и лъкатушат.

Минават часове.

После дни.

Не излизам от моята дупка и не вдигам телефона. Почти не ям. Портиер седи с мен, докато минутите отминават.

Дълго се чудя какво чакам, накрая разбирам, че е бил прав.

Сигурно чакам живота извън тези страници.

J. Посланието

Един следобед чувам нещо, което ми напомня за последното почукване на вратата ни. На разнебитената веранда стои Одри. Пита може ли да влезе и гледа настрани.

В коридора се обляга на вратата и казва:

- Ед, може ли да остана?

Приближавам се до нея.

- Разбира се, можеш да преношуваш тук.

Но тя поклаща глава и блуждаещият й поглед се заковава в пода.

Одри пристъпва към мен и думите й ме разтърсват.

- Не за вечерта - казва тя. - Завинаги.

Свличаме се на пода и Одри ме целува. Устните й се сливат с моите, вкусвам дъха й, поглъщам го, усещам го, търся го. Той ме залива отвътре с талазите на красотата й. Заравям пръсти в сламените й коси. Докосвам нежната кожа на шията й, а тя продължава да ме целува жадно.

Когато свършваме, Портиер идва и ляга до мен.

- Здрасти, Портиер - казва Одри и очите й сияят. Изглежда щастлива.

Портиер ни гледа. Той е самата мъдрост. Разбира всичко. И казва: Крайно време беше.

Оставаме в коридора близо час и аз й разказвам всичко. Тя гали Портиер, слуша ме внимателно и ми вярва. Осъзнавам, че винаги ми е вярвала.

Олеква ми. И тогава един последен въпрос се надига у мен, опитва се да се изправи и пак се свлича.

- Папката - казвам.

Ставам и бързо отивам в хола. Започвам да я прелиствам, застанал на колене. Ровя и преобръщам купчината листа.

- Какво правиш? - пита Одри зад гърба ми.

Обръщам се и я поглеждам.

- Търся това - махвам с ръка към нас двамата. - Мен и теб, заедно.

Одри коленичи до мен, слага ръка върху моята и ме кара да оставя листата.

Не вярвам да ни намериш тук - меко казва тя. - Ед, мисля, че...

Ръцете й нежно обхващат лицето ми. Оранжевата светлина на късния следобед сияе около нея.

Мисля, че това е само наше.

Свечерява се. С Одри сме седнали на верандата и пием кафе с Портиер. Той го излоква, усмихва ми се и потъва в обичайната си лека дрямка до вратата. Кофеинът вече съвсем не му действа.

Одри държи ръката ми. Светлината остава с нас още няколко мига и отново чувам думите от тази сутрин.

Ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си.

И тогава разбирам.

В един сладостен жесток прекрасен миг на озарение се усмихвам, загледан в напукания цимент, и казвам на Одри и на спящия Портиер това, което ще кажа и на вас.

Аз изобщо не съм пратеникът.

Аз съм посланието.