Аз съм пратеникът

А.♥ Музиката на сърцата ♥

В главата ми звучи музика и цветът й е червено-черен.

На следващата сутрин.

Сутринта след асото купа.

Чувствам се махмурлия.

След като се уверихме, че Бърни е добре (оставихме го да спи в стаичката за прожекции), се върнахме на "Бел Стрийт" и ни посрещна нощта, топла и задушна. Нямаше никой, освен някакъв младеж, седнал на изтъркана, разнебитена пейка, който гледаше на другата страна.

Отначало бях потънал в мисли за случилото се, а когато се обърнах, него го нямаше.

Беше изчезнал.

Одри ме попита нещо, но не чух въпроса й. Гласът й се загуби по периферията на оглушителното бучене в главата ми. Най-напред се чудех какво ли може да е, но после разбрах. Пулсиращи червени сърца и черни думи.

Звукът на купите. На сърцата.

Без обяснения се досетих, че младежът е един от онези, които са били изпратени в киното.

Може би е било възможно той да ме отведе до онзи, който ми праща картите.

Много неща са възможни.

Докато вървяхме, оглушителният шум в ушите ми утихна. Стъпките ни и гласът на Одри отново звучаха отчетливо.

А сега е сутрин и отново чувам този звук.

Картата е на пода.

Портиер лежи до нея.

Затварям очи, но всичко е червено и черно.

Казвам си, че това е последната карта, но се обръщам и отново потъвам в сън, макар че музиката на сърцата продължава да тупти в леглото ми.

Сънувам, че се нося стремглаво.

С кола.

Портиер е на предната седалка. Сигурно надушвам миризма: та му до леглото си. Красив сън, също като края на американски филм, в който героят и момичето му поемат към света. Само дето' аз съм сам в колата. Няма момиче.

Само аз и Портиер.

Трагедията е, че докато спя, вярвам във всичко това. Когато се събуждам, изживявам потрес, защото вече не съм на широкия път; Портиер хърка, застъпил със задния си крак картата. Сега не бих, могъл да я взема, дори и да искам. Не обичам да тревожа Портиер в съня му.

В чекмеджето ми другите карти чакат последната.

Всяка от тях е по своему завършена.

Само още една, мисля си, и заставам на колене в леглото, заровил глава във възглавницата. Не се моля, но съм близо до това да го направя.

Ставам, отмествам Портиер и отново прочитам написаното на картата. Черните букви са дело на същата ръка като останалите; Този път има заглавия:

Куфарът

Кет Балу

Римска ваканция

Сигурен съм, че всичките са на филми, макар да не съм гледал нито един. Спомням си, че "Куфарът" е доста нов. Едва ли в киното на "Бел Стрийт" са го давали, но със сигурност е прожектиран в някое от най-посещаваните кина в града. Дори съм виждал афишите. Испански римейк на гангстерска комедия, пълна с наемни убийци; куршуми и един куфар, натъпкан с откраднати швейцарски франкове. Другите два филма не съм ги чувал, но мисля, че познавам човек, който може да ми помогне.

Готов съм да започна, но през няколкото оставащи дни до Коледа позволявам на работата ми да измести всичко останало. По това време винаги е голяма суматоха, затова поемам извънредни смени и работя много през нощта. Асото купа държа в джоба на ризата си. То пътува с мен навсякъде и няма да го оставя, докато не приключа с него.

Но дали всичко ще свърши? Дали ще ме оставят на мира? Питам се, но вече знам, че всичко това ще бъде с мен през целия ми живот. Ще ме преследва, но се и боя, че един ден ще се чувствам благодарен. Казвам боя се, защото на моменти никак не ми се иска това да остане само един мил спомен. Но може би в крайна сметка нищо не свършва окончателно. То продължава да се случва, докато паметта е жива и може да намери уязвимо място в ума ти, за да забие там наточената си брадва.

За пръв път от години пращам коледни картички.

Единствената разлика е, че този път на тях няма белобради старци и елхички. Намирам няколко тестета карти за игра и вадя от тях всички аса. Пиша по няколко думи за всяко от местата, които съм посетил, пъхам ги в пликовете и написвам отгоре "Честита Коледа от Ед". Дори и на братята Роуз.

Преди една нощна смяна обикалям и ги разнасям и в повечето случаи успявам да се измъкна незабелязан. Софи обаче ме вижда. Трябва да си призная, че донякъде се бях надявал на това.

Не знам защо, но отношението ми към Софи е по-особено. Може би част от мен я обича, защото тя е вечният беглец, какъвто съм аз. Но има и още нещо.

Красива е.

Такава, каквато е.

Пускам плика в кутията, обръщам се и си тръгвам както обикновено, но гласът й ме застига някъде отгоре, от прозореца й.

- Ед!

Спирам и тя ми виква да почакам, а малко след това се появява на входната врата. Облечена е в бяла тениска и къси сини шорти. Косата й е вързана на опашка, но бретонът й се вее на челото.

- Само ти донесох картичка - казвам. - За Коледа.

Изведнъж се чувствам много глупав и непохватен.

Тя отваря плика и чете.

Специално за нея съм написал нещо повече под карото. Красива си. Виждам как очите й леко се замъгляват, когато го прочита. Това | е, което й казах на игрището в деня

на босите крака и кръвта.

- Благодаря, Ед - казва тя и разглежда картата. - Никога не съм получавала такава картичка.

- Бяха им свършили тези с Дядо Коледа и елхичките - казвам.

Малко ми е странно да изпращам карти на тези хора. Те никога няма да разберат какво означават, а в някои от случаите дори името Ед няма да им говори нищо. В крайна сметка решавам, че това не е важно, и със Софи си казваме довиждане.

- Ед! - повиква ме тя отново.

Вече съм в таксито. Свалям прозореца.

- Да, Софи?

- Кажи ми... - меко изрича тя. - Кажи ми какво мога да ти дам аз? Ти ми даде толкова много.

- Не съм ти дал нищо - казвам й.

Но тя ме познава достатъчно добре.

Това "нищо" е една празна кутия за обувки, която няма цена. И двамата го знаем.

Воланът е топъл под дланите ми, когато потеглям.

Последната картичка, която пускам, е за отец 0‘Райли, който явно нрави купон ♥ дома си за всичките безнадеждни случаи от неговата улица. Там са и онези тримата, които се опитаха да ми вземат якето и несъществуващите пари и цигари - ядат сандвичи с наденица и много чеснов сос.

- Я гледайте! - посочва ме единият, май се казваше Джо. - Това е Ед!

И се опитва да намери свещеника.

- Отче! - виква той, при което изплюва половината си сандвич. - Ед е дошъл!

Отец 0‘Райли се появява почти мигновено.

- Ето го! Човекът, който ми поднесе най-голямата изненада за тази година! Звънях ти.

- Бях малко зает, отче.

- Да, разбира се - кима той. - С мисията си. - И ме дръпва настрана. - Слушай, Ед, искам още веднъж да ти благодаря.

Знам, че трябва да съм доволен, но не съм.

- Не съм дошъл да ми благодарите, отче. Просто ви донесох една глупава картичка за Коледа.

- И все пак ти благодаря, момче.

Аз съм разочарован заради последното асо.

Тъкмо купите да са накрая.

Очаквах пики.

А получих купи и кой знае защо това ми се вижда още по-опасно.

Купите са сърца. Хората умират от разбито сърце. Получават сърдечни кризи. И тъкмо сърцето боди най-много, когато нещата вървят зле и се провалят.

Излизам на улицата. Отец О’Райли е доловил опасенията ми и казва:

- Още не е свършило, нали?

Знае, че той самият е само част от онова, което трябва да свърша. Едно от съобщенията.

- Не, отче - отвръщам. - Не е свършило.

- Ще се оправиш - казва той.

- Не - казвам, - няма. Няма да се почувствам по-добре просто ей така. Вече не.

Това е самата истина.

За да съм добре, ще трябва да си го заслужа. Картата още е в джоба ми, когато пожелавам на отеца весела Коледа и си тръгвам в нощта. Асото купа шава до гърдите ми, напира навън, мъчи се да излезе на открито в света, срещу който трябва да се изправя.

- Накъде? - питам на другия ден първата си клиентка, но не чувам какво ми отговаря. Единственото, което чувам, отново е гласът на миниатюрните сърца, които крещят и проглушават ушите ми.

По-бързо! По-бързо!

Няма го боботенето на двигателя.

Няма го прищракването на мигача.

Няма го гласа на клиентката, нито шума на уличното движение.

Само купите.

В джоба ми.

В ушите ми.

В панталоните ми.

Върху тялото ми. В дъха ми.

В самата ми същност.

- Само купи - казвам. - Навсякъде купи.

Но клиентката няма представа за какво говоря.

- Ето тук е добре - казва.

На вид е около четирийсетте. Дезодорантът й ухае на сладък дим, а гримът й е с цвят на рози. Тя ми подава парите и казва, гледайки ме в огледалото:

- Весела Коледа.

Гласът й напомня за купи. За сърца.

2.♥ Целувката, гробът, огънят ♥

Купил съм всичко, което трябва да купя. Повече алкохол, отколкото храна, разбира се. Когато всички пристигат за Бъдни вечер, съборетината ми мирише на пуйка, зелева салата и естествено на Портиер. За известно време миризмата на пуйката е по-силна, но вонята на това куче е способна да победи всичко. Първа пристига Одри.

- Извинявай, Ед - казва тя още с влизането. - Не мога да остана дълго.

И ме целува по бузата.

- Саймън се събира с приятели и иска и аз да отида.

- А ти искаш ли? - питам, макар да знам, че иска. Кой ще предпочете да седи цяла вечер с трима загубеняци и едно смрадливо куче? Трябва да е луда да остане с нас.

- Разбира се - отвръща тя. - Знаеш, че ако не искам нещо, не го правя.

- Така е - съгласявам се. Това си е самата истина.

Вече сме седнали да пием, когато се появява Ричи. Чуваме отдалеч мотора му. Той спира и се провиква да му отворим. Донесъл е голяма хладилна чанта, пълна със скариди, сьомга и нарязани лимони.

- Не е зле, а? - казва и стоварва чантата на пода. - Поне това можах.

- Как я докара дотук? - питам.

- Кое?

- Чантата. Имам предвид, с мотора.

- Ами, закрепих я отзад. На практика през целия път стоях прав. Тя заема половината седалка. Ама си струваше! - доволно ни смига той.

Сигурно е дал половината от помощите си за съдържанието на тази чанта.

Започваме да чакаме.

Марв.

- Бас държа, че няма да дойде - заявява Ричи още щом се настанява. Ръката му по навик посяга да почеше бакенбардите. Косата му е както винаги мръсна и невчесана. Затова пък на лицето му е изписано очакване. Това, което предстои да се случи, го забавлява. Той се е изтегнал небрежно на дивана, мързелив и дългучест, и пие бира, опрял крака в Портиер. Но все пак изглежда някак грациозен.

- Ще дойде, бъди сигурен - уверявам го. - Ако не дойде, ще замъкна Портиер до вратата му и ще го накарам да го целуне там. - Оставям чашата си. - Не съм чакал така Коледа от години!

- И аз - съгласява се Ричи. Личи си, че няма търпение.

- Става дума за безплатна манджа - продължавам. - Марв може да има четирийсет бона в банката, но види ли аванта, е пръв. Ще дойде, повярвай ми.

- Така си е, рядка циция е - потвърждава Ричи.

Коледното настроение определено ни прави по-добри.

- Дали да не му се обадим? - предлага Одри.

- Не, нека сам да дойде - подхилва се Ричи. Надушвам злорадството му почти физически. Страхотна сцена се очертава. Той поглежда надолу към кучето и казва:

- Точиш ли вече лиги, Портиер?

Портиер му отвръща с въпросителен поглед: За какво говориш, приятел? Никой още не му е обяснил какво го чака тази вечер. Горкото куче. Него никой не го пита дали е съгласно.

Най-сетне пристига Марв. С празни ръце.

- Честита Коледа! - казва.

- Да, да, и на теб - кимам и соча празните му ръце. - Като гледам, много нещо си надонесъл.

Знам какво си мисли. Решил е, че щом така и така ще целува Портиер, за тази година му стига. Освен това още таи някаква слаба надежда, че може да сме забравили.

Ричи обаче много бързо разбива илюзиите му.

- Е, Марв? - ухилва се той.

- Какво "е"?

- Ти си знаеш - подмята Одри.

- Не, не знам - упорства Марв.

- Не се прави на ударен - срязва го Ричи. - Много добре знаеш. Ние също.

Личи си, че се забавлява от сърце. Едва се удържа да не потрие ръце от възторг.

- Марв! - заявява той. - Сега ще целунеш кучето. И не само ще го целунеш, но и ще го направиш с доволна мазна усмивка, иначе ще те накараме да повториш, ако трябва и да потретиш...

- Добре де! - изпръхтява Марв и ми прилича на малко дете, на което са скършили хатъра. - По главата, нали?

- А, не! - отсича Ричи и се изправя сияещ. - Уговорката беше да го целунеш право по устата - той насочва пръст към Марв - и точно това ще направиш!

Портиер вдига глава.

Изглежда притеснен, докато всички го гледаме.

- Горкичкият! - казва Ричи.

- И още как! - нацупено изрича Марв.

- Не ти, той! - кима Ричи към кучето.

- Хубаво - намесва се Одри. - Стига сме се размотавали. - И ми подава фотоапарата. - Действай, Марв. Твой е.

Марв се навежда тежко, сякаш светът внезапно се е стоварил върху плещите му, и с ужас се приближава до муцуната на Портиер. Той пък от своя страна излъчва безпокойство от черно-златистата козина до воднистите си очи.

- Ама защо езикът му виси така? - пита ме Марв.

- Защото е куче - казвам. - Ти какво очакваш?

В крайна сметка Марв го прави, макар и с видимо отвращение. Навежда се и целува Портиер по муцуната - достатъчно дълго да мога аз да направя снимката, а Одри и Ричи да изръкопляскат с радостни възгласи.

- Не било толкова трудно, а? - казва Ричи, но Марв се изправя и тръгва направо към банята. Г оркият Портиер.

Аз самият го целувам, но по челото, и му давам солидно парче от пуйката. Благодаря, Ед, усмихва се той. Хубава усмивка има Портиер.

По-късно успяваме да развеселим Марв и дори да го накараме да се засмее, макар все още да се оплаква, че усеща вкуса на Портиер. Хапваме, пийваме и играем карти, докато тропане по вратата възвестява идването на приятеля й. Той сяда за малко с нас, пие и хапва скариди. Свястно момче, решавам аз, макар да се вижда от километър, че Одри не го обича.

Там е цялата работа.

Когато Одри си тръгва, ние решаваме, че няма да роним сълзи. С Ричи и Марв хапваме, пийваме и тръгваме да се шляем из града. На главната улица гори огън и ние се насочваме нататък.

Известно време ни е трудно да вървим по права линия, но докато стигнем, вече сме напълно трезви.

Хубава нощ.

Хората танцуват.

Говорят си на висок глас.

Няколко души се бият.

Така е на Коледа. Напрежението, трупано през цялата година, си намира отдушник. Край огъня виждам Анджи Карузо и децата й. Или по-скоро те идват при мен.

Някой ме дърпа за крачола. Поглеждам надолу. Едно от момчетата - онова, дето постоянно плаче.

- Ей, господине! - казва то.

Обръщам се и виждам Анджи Карузо да държи сладолед. Тя ми го подава и казва:

- Честита Коледа, Ед.

Вземам го.

- Благодаря. Точно от това имах нужда.

- Всеки понякога има нужда.

Радостта й, че може да ми върне малкия жест, е очевидна.

Отхапвам и питам:

- Как я караш, Анджи?

- Ами... - Тя поглежда към децата и отново към мен. - Оцелявам някак, Ед. Понякога и това стига.

И като че си спомня нещо.

- Между другото, благодаря за картичката.

И бавно се отдалечава.

- Няма защо - извиквам след нея. - Приятно прекарване!

- Приятно ядене на сладолед! - отвръща тя и тръгва край огъня.

- Това пък какво беше? - пита Марв.

- Една позната - отвръщам.

Никой не ми е подарявал за Коледа сладолед. Загледан в огъня, потапям устни в сладката му прохлада.

Зад гърба си чувам как някакъв баща говори на сина си.

- Направи го още веднъж и ще ти тегля такъв шут, че ще отхвърлиш в огъня. - Гласът му става сладникаво-саркастичен. - А точно сега не е моментът, нали? Дядо Коледа няма да е очарован, това ти го гарантирам.

Затова пък ние с Марв и Ричи сме очаровани.

- Е-ех! - щастливо въздъхва Ричи. - Коледа е!

И тримата сме го чували това от бащите си. Поне веднъж в живота. Мисля си за моя баща, мъртъв и погребан. Това е първата ми Коледа без него.

- Честита Коледа, татко - казвам и извръщам поглед от огъня.

Сладоледът се стича по пръстите ми.

Нощта напредва и избледнява, превръща се в утро. С Марв и Ричи се разделяме. Тълпата е гъста и щом веднъж сме се изгубили, всичко приключва.

Връщам се през града и се отбивам на гроба на баща ми. Оставам там доста дълго. От гробището се вижда сиянието на огъня. Седя и се взирам в камъка с името на баща ми.

На погребението му плаках.

Сълзите се стичаха по лицето ми безмълвно, сякаш се срамуваха, че не мога да събера кураж да заговоря за него. Знаех, че всички си мислеха какъв пияница е бил, докато аз помнех и други неща.

- Той беше джентълмен - прошепвам сега и си мисля: "Само да се бях решил да го кажа тогава. "

Баща ми никога не беше казал лоша дума за никого, никому не ; беше сторил зло в живота си. Вярно, не беше постигнал кой знае какво и беше разочаровал майка ми с неспазените си обещания, но мисля, че не беше заслужил никой от семейството му да не каже добра дума за него.

- Съжалявам - казвам му, когато ставам да си вървя. - Извинявай, татко.

И си тръгвам уплашен.

Уплашен, защото не искам моето погребение да бъде толкова окаяно и празно.

Искам на погребението ми да се говори.

Но това означава най-напред да живея. _г

Тръгвам си. Просто вървя.

Когато стигам у дома, намирам Марв заспал на задната седалка на колата, а Ричи седи на верандата с протегнати крака, облегнат на стената. Вглеждам се по-внимателно и установявам, че и той спи. Дърпам го за ръкава.

- Ричи - прошепвам, - събуди се!

Той се сепва и отваря очи.

- Какво? - пита уплашено. - Какво става?

- Нищо, заспал си на верандата ми - казвам. - По-добре си върви вкъщи.

Той се разбужда окончателно, поглежда към сърпа на луната и казва:

- Забравих си ключовете на масата в кухнята ти.

- Ставай.

Протягам му ръка и му помагам да стане. Вътре установявам, че часът е малко след три. Ричи си взема ключовете.

- Искаш ли нещо? - питам го. - Пиене, ядене, кафе?

- Не, благодаря - казва той, но не си тръгва.

Няколко мига стоим в неловко мълчание. Накрая Ричи казва, загледан някъде покрай

мен:

- Не ми се прибира вкъщи тая нощ, Ед.

Улавям в очите му някаква тъга, но той бърза да я изтрие. Гледа в ключовете и аз се чудя какво ли се таи под спокойната, безметежна външност на приятеля ми. Уморено се питам какво би могло да тревожи един толкова безгрижен тип.

Той отново ме поглежда.

- Хубаво - казвам. - Остани тогава.

Ричи сяда до масата.

- Благодаря, Ед. Здрасти, Портиер.

Портиер влиза в кухнята, а аз отивам да доведа Марв.

За момент си мисля да го оставя навън в колата, но коледното настроение действа дори на такива като мен.

Понечвам да почукам по стъклото, но ръката ми влиза вътре.

Много ясно. Няма стъкло.

Марв още не го е поправил след оня нескопосен банков обир. Мисля, че направи някакъв опит, но майсторът каза, че стъклото ще струва повече от самата кола.

Той спи, покрил главата си с ръце, и комарите се редят на опашка да пият от кръвта му.

Предната врата е отключена. Отварям я и натискам клаксона.

- По дяволите! - подскача той.

- Влез вътре - казвам му.

След малко чувам вратата да се отваря и стъпките му се затътрят зад гърба ми.

Ричи заема дивана, Марв се просва на леглото ми, а аз оставам в кухнята. Казвам на Марв, че така или иначе нямам намерение да спя, и той великодушно се съгласява да си легне.

- Благодаря, Ед.

Преди да влезе в стаята, използвам момента и вадя всички карти от нощното шкафче. Камъкът на Татупу също е там.

Сядам в кухнята и ги разглеждам, чета отново съобщенията, макар че от умора думите се разбъркват и подскачат пред очите ми. Чувствам се смазан.

В състояние на полусън си спомням карите, съживявам в паметта си спатиите, дори се усмихвам на пиките. Купите ме притесняват. Не искам да заспивам, за да не ги сънувам.

3.♥ Черният костюм ♥

"Традиция" понякога е мръсна дума, особено по Коледа.

По цялото земно кълбо семействата се събират и хората се радват един на друг за няколко минути. После в продължение на час се изтърпяват. След което започват да си лазят по нервите.

Отивам да видя майка ми след спокойно прекараната сутрин с Ричи и Марв. Хапнали сме остатъците от коледната вечеря и сме изиграли няколко игри на карти. Без Одри не е същото, затова бър-зо-бързо приключваме и двамата си тръгват.

Както обикновено всички се събираме в дванайсет при мама.

Сестрите ми са там с децата и съпрузите си, а Томи се появява с някаква зашеметяваща мадама, която е успял да забърше в университета.

- Това е Ингрид - представя я той.

Трябва да призная, че Ингрид е момиче като от списание. С дълга тъмна коса, гладко мургаво лице и тяло, в което ти се иска да се разтвориш.

- А, дойде, значи - казва майка ми, като ме вижда.

- Честита Коледа, мамо! - възкликвам ентусиазирано и съм сигурен, че всички улавят сарказма ми.

Сядаме да ядем.

Разменяме си подаръци.

Возя на "самолетче" и на конче децата на Лий и Катрин стотина пъти, или поне докато още се държа на краката си.

Хващам Томи и Ингрид да се натискат в хола, точно до прословутата кедрова масичка.

- Опа... извинявайте.

И се изнизвам от стаята.

Желая му късмет.

В четири без четвърт става време да отида при Мила. Целувам сестрите си, стискам ръцете на мъжете им и казвам довиждане на децата.

- Идва последен, тръгва си пръв - казва майка ми и издухва дима от цигарата. Около Коледа винаги пуши много. - А живее най-близо.

Запазвам самообладание, макар че ми се иска да избухна и да й кажа всичко, което си мисля.

Тя клевети баща ми, мисля си. Обижда ме при всеки удобен случай. Иска ми се да смажа с думи тази жена, която си седи в кухнята, гълта тютюнев дим и го издухва от дробовете си.

Но само я поглеждам в очите и казвам през топлата мъгла:

- От пушенето се погрознява.

И си тръгвам, а тя остава, хваната в облака от дим като в капан.

Вече съм отвън на моравата, когато някой извиква след мен. Първо Томи, после майка ми.

Томи излиза след мен.

- Добре ли си, Ед?

Правя няколко крачки назад.

- Добре съм, Томи. Много шантава година, но се справям. А ти?

Сядаме на стъпалата, наполовина огрени от слънцето. Аз съм в сенчестата част, а Томи е на светло. В това има нещо символично.

За пръв път този ден се чувствам добре, докато с брат ми си разменяме кратки въпроси.

- Как върви университетът?

- Бива. Справям се по-добре, отколкото очаквах.

- А Ингрид?

Настъпва пауза, която не може да продължи вечно, и двамата избухваме в смях. Може да е хлапашко, но аз го поздравявам със завоеванието му, а и той явно е горд.

- Не е лоша - казва той и аз най-искрено му казвам колко се гордея с него. Не заради Ингрид. Тя е нищо в сравнение с онова, за което говоря.

- Радвам се за теб, Томи - Потупвам го по гърба и се изправям. - Късмет!

- Ще ти се обадя някой път - подвиква той след мен. - да се видим.

Но днес лъжата нещо не ми понася. Обръщам се и изричам толкова спокойно, че сам се изненадвам от себе си:

- Съмнявам се, Томи.

И ми става хубаво. Да се отърсиш от лъжите, носи облекчение.

Томи се съгласява.

- Прав си, Ед.

Все пак сме братя, и кой знае? Може пък един ден... Един ден, сигурен съм, ще се съберем, ще си спомним и ще си кажем много неща. По-важни от университета и Ингрид. Но няма да е скоро.

А сега тръгвам през моравата и казвам:

- Чао, Томи, благодаря ти, че дойде.

Поне от едно съм доволен.

Бих искал да седя с него на верандата, докато слънцето огрее и двама ни, но не го правя. Ставам и си тръгвам. Предпочитам да гоня слънцето, вместо да го чакам.

Томи се прибира, а аз вървя към улицата, когато излиза майка ми.

- Ед!

Обръщам се. Тя се приближава и казва:

- Какво пък, честита Коледа.

- И на теб - отвръщам. И добавям: - Не е до мястото, мамо, а до човека. И да се махнеш оттук, пак ще си си същата, където и да отидеш.

И това е достатъчно, но аз вече съм поел дъх.

- Ако някога се махна... - преглъщам, - първо трябва да съм| сигурен, че тук ми е по-добре.

- Хубаво, Ед. - Тя е стъписана и ми дожалява за жената, застанала на верандата на тази мизерна къща в забутано градче. - Може би си прав.

- Довиждане, мамо.

И си тръгвам.

Трябваше да го направя.

Отбивам се вкъщи да пийна нещо и се запътвам към Мила. Когато пристигам там, тя ме чака с нетърпение. Облечена е в светлосива лятна рокля и държи подарък. На лицето й е изписано вълнение.

- Това е за теб. Джими - казва тя и ми подава голямата плоска кутия.

Смутен съм, защото не съм й донесъл подарък.

- Извинявай... - понечвам да кажа, но тя ме спира с махване на ръка.

- Стига ми, че дойде - казва. - Ще го отвориш ли?

- Не, по-късно.

Предлагам й ръката си и тя се опира на нея. Излизаме от къщата и тръгваме към дома. Питам я дали иска да вземем такси, но тя предпочита да повърви. Не сме изминали и половината път и вече се питам дали ще успее да стигне. Тя кашля и не й достига въздух. Вече си представям как ще ми се наложи да я нося. Все пак стигаме успешно и аз й наливам малко вино.

- Благодаря. Джими - казва тя и тутакси заспива в креслото.

На няколко пъти влизам и проверявам дали е жива и всеки път я чувам, че диша.

Накрая сядам при нея в хола, а навън денят бавно гасне.

Когато се събужда, ядем вчерашна пуйка с бобена салата.

- Великолепно. Джими! - Старата жена сияе. - Великолепно!

Усмивката й е като напукана мозайка.

В нормални обстоятелства бих убил човек за дума като "великолепно". Но на Мила й отива. Тя изтрива устата си и промърморва няколко пъти "великолепно" и чувствам, че Коледата се е състояла.

- А сега... - Тя тупва с ръце по облегалките на креслото. - Ще отвориш ли подаръка си. Джими?

Предавам се.

- Разбира се.

Свалям опаковката на кутията и вдигам капака. Вътре има всекидневен черен костюм и морскосиня риза. Това е може би първият и последен костюм, който някога ще ми подарят.

- Харесва ли ти? - пита тя.

- Страхотен е - казвам. - Ей сега се връщам.

Влизам в спалнята да го премеря и намирам чифт стари черни обувки, които да му подхождат. Слава богу, няма големи подплънки, което е хубаво. Нямам търпение да й се покажа, но когато се връщам в хола, Мила отново спи.

И аз сядам.

С костюма.

По някое време старата жена се събужда и казва:

- Хубав костюм. Джими. - Дори прокарва длан по плата. - Откъде го имаш?

За миг съм объркан, но после разбирам, че тя е забравила всичко. Целувам я по бузата.

- Подарък ми е от една красива жена - казвам.

Старата дама е великолепна.

- Това е чудесно - казва тя.

- Така е - съгласявам се.

Права е.

Пием кафе и аз викам такси, за да я отведа вкъщи. Кара ни Саймън, приятелят на Одри. Излязъл му е късметът да изкара двойна,: надница на Коледа.

Преди да отведа Мила в къщата, го моля да ме изчака. Знам, че това си е жив мързел, но днес имам пари и мога да си позволя да се прибера с такси.

- Благодаря още веднъж. Джими - казва Мила и се запътва с несигурни стъпки към кухнята. Толкова е крехка. И толкова красива. - Беше невероятен ден.

Не мога да не се съглася. Така е. И внезапно ми хрумва, че през; цялото време съм бил с убеждението, че правя услуга на тази жена,; като прекарвам Коледа с нея.

Но когато излизам навън в черния си костюм, си давам сметка;: че е тъкмо обратното.

На мен ми е оказана чест, а старата дама винаги ще си бъде великолепна.

- Към къщи ли? - пита приятелят на Одри, когато се връщам в таксито.

- Да, ако обичаш.

Сядам отпред и той се опитва да завърже разговор. Явно му се иска да поговори за нея, макар че аз бих предпочел да не го прави.

- Значи, с Одри сте приятели от години, така ли? - пита той.

Гледам таблото.

- От много години - казвам.

- Обичаш ли я?

Прямотата на въпроса ме сварва неподготвен, още повече че, едва сме започнали разговора. Преценил е, предполагам, че пътят; ще е кратък, и иска да извлече максимума, което е разбираемо.

- Е? - пита той.

- Какво?

- Не се прави на ударен, Кенеди. Обичаш ли я, или не?

- А ти как мислиш?

Той потърква брадичката си и не казва нищо.

- Въпросът не е аз дали я обичам - казвам. - Ти искаш да знаеш; тя дали те обича. Горкият човек е сащисан и не знае как да реагира.

- Така ли е? - питам аз.

- Ами...

Виждам, че съвсем се е объркал, и решавам, че заслужава все пак някакъв отговор.

- Тя не иска да те обича - казвам му. - Не иска да обича НИКОГО. Животът й никак не е бил лесен. Тя мрази единствените хора, КОИТО някога е обичала.

Спомням си тийнейджърските ни години. Тя беше постоянно наранена и се кълнеше, че ще приключи с това. Че няма да го допусне повече.

Той не казва нищо. Гледам го и си мисля, че е хубав. По-хубав от мен. Има кротки очи и силна челюст. Бакенбардите му придават вид на супермодел.

Мълчим през оставащата част на пътя, но когато стигаме, той проговаря:

- Тя те обича, Ед...

Поглеждам го.

- Но иска теб.

Там е проблемът.

- Заповядай.

Подавам му парите, но той отблъсква ръката ми.

- Ще те черпя едно возене.

Аз обаче правя втори опит и този път той ги взема.

- Не ги слагай при другите - предлагам му. - Днес е редно да поработиш за себе си. Няколко мига мълчим, преди да сляза.

- Приятно ми беше да си поговорим - казвам и си стискаме ръцете. - Весела Коледа, Саймън.

Вече е Саймън, а не приятелят на Одри, нали така?

Прибирам се и заспивам на дивана, както съм в черния костюм и морскосинята риза. Весела Коледа, Ед.

4.♥ Да усетиш страха ♥

В деня след Коледа съм на работа и навестявам Бърни в киното на "Бел Стрийт".

- Ед Кенеди! - възкликва той, като ме вижда. - Май ти хареса, а?

- Не е това - казвам. - Трябва ми помощта ти, Бърни.

Той тутакси се приближава и пита:

- Какво мога да направя за теб?

- Нали разбираш от филми?

- Разбира се. Можеш да гледаш който...

- Не, не. Кажи ми всичко, което знаеш за тези заглавия. - Изваждам асото купа, макар че мога да ги кажа наизуст. - "Куфарът"; "Кет Балу" и "Римска ваканция".

Бърни реагира мигновено.

- "Римска ваканция" го имам, но другите два не. - И ме засипва с факти. - "Римска ваканция" се смята за един от най-добрите филми на Грегъри Пек. Заснет е през 1953 година от режисьора Уилям Уайлър, създателя на знаменития "Бен Хур". Действието се развива във великолепния Рим. Изумителна е ролята на Одри Хепбърн, която по настояване на Грегъри Пек получава същия хонорар като него. Той казва, че ще стане за посмешище, ако не й платят същите пари - толкова силно е изпълнението й. Това се потвърждава, когато тя получава "Оскар" за ролята...

Всичко това е изстреляно със скоростта на картечница, но аз се хващам за една дума.

Одри, мисля си.

- Одри - казвам.

- Да. - Той ме поглежда, объркан от невежеството ми. - Да,. Одри Хепбърн. В тази роля е велико...

Не, само не казвай великолепна, моля се. Тази дума е на Мила.

- Одри Хепбърн! - почти изкрещявам. - Какво можеш да ми кажеш за другите два?

- Имам тук един каталог - обяснява Бърни. - Още по-голям от онзи, който ти показах миналия път. В него могат да се намерят кажи-речи всички филми, снимани някога. Актьори, режисьори; оператори, музика и какво ли не още.

Той ми носи дебелата книга и ми я подава.

Най-напред "Кет Балу". Стигам до него и зачитам на глас.

- Една от най-известните роли на Лий Марвин...

Спирам, защото съм открил каквото търся. Връщам се и го прочитам отново. - Лий Марвин.

Минавам на "Куфарът".

Щом го намирам, най-напред прочитам имената на актьорите т| режисьора. Режисьор е някой си Пабло Санчес. Същата фамилия носи и Ричи.

Вече имам трите имена.

Ричи. Марв. Одри.

Първоначалният ми ентусиазъм обаче бързо се сменя с тревога.

Дано посланията да са хубави, мисля си, но нещо ми подсказва, че няма да е лесно. Сигурно има основателна причина да са оставени за накрая. Освен че са ми приятели, те са и най-трудната ми задача, усещам го.

Стиснал картата, стоварвам каталога на масата.

Бърни е притеснен.

- Какво има, Ед?

-Пожелай ми късмет, Бърни - казвам. - Пожелай ми сърцата да победят.

Той го прави.

С картата в ръка излизам на улицата. Отвън ме чакат мракът и несигурността на онова, което предстои.

Обзема ме страх, но не се отдръпвам, а тръгвам право към него.

Мирисът на улицата се мъчи да ме сграбчи, но аз се отърсвам от него и продължавам да вървя. Всеки път когато по ръцете и краката ми плъзват тръпки, тръгвам по-бързо, тласкан от мисълта, че щом Одри, Ричи и Марв имат нужда от мен, трябва да бързам.

Улицата е страх.

Всяка стъпка е страх.

Мракът се сгъстява и аз започвам...

Да тичам.

Първият ми порив е да отида направо при Одри.

Искам да стигна възможно най-бързо и да реша проблема й, какъвто и да е той. Дори не ми се мисли, че може да се наложи да направя нещо неприятно.

Само да стигна там, казвам си, но после интуицията ми подсказва друго.

Продължавам да вървя, но вадя картата и я приближавам до очите си. Проверявам реда. Ричи. Марв. Одри.

Внезапно осъзнавам с пределна яснота, че трябва да следвам реда. Одри неслучайно е последна и аз го знам. Пръв е Ричи.

- Да - кимам на себе си и поемам към къщата му на "Бридж Стрийт”. Тръгвам по най-прекия път и краката ме носят все по-бързо.

Питам се дали не бързам, за да стигна час по-скоро до Одри, но предпочитам да не си отговоря.

Съсредоточавам се върху Ричи.

Лицето му изниква пред мен, докато минавам под сведените клони на някакво дърво. Отмахвам го заедно с листата, но продължавам да чувам гласа и подмятанията му, докато играем карти. Спомням си неподправената му радост при вида на Марв, целуващ Портиер.

Ричи, чудя се. Какво ли послание мога да предам на Ричи?

Почти съм стигнал.

Още малко и ще съм на ъгъла на "Бридж Стрийт".

Пулсът ми препуска стремглаво и набира скорост.

Свивам зад ъгъла и тутакси виждам къщата на Ричи. Една голяма въпросителна се изправя до мен и диша в лицето ми.

Какво да правя сега?

Всички други задачи бяха сравнително леки, защото не познавах хората (като изключим майка ми, но и тогава, докато седях в италианския ресторант, нямах представа, че чакам нея). Просто чаках удобен случай. Но Ричи, Марв и Одри познавам достатъчно добре, за да се мотая и да слухтя около къщите им. Това е последното, което бих направил.

Въпреки това размишлявам около минута и в крайна сметка решавам да седна под един стар дъб и да чакам.

Стоя така около час и ако трябва да съм честен, не се случва кой знае какво. Виждам, че родителите на Ричи са се прибрали от почивка (забелязвам майка му да мие чиниите).

Става късно и скоро остава да свети само кухнята. Лампите във всички къщи са угасени и свети само уличното осветление.

В къщата на семейство Санчес една самотна фигура се приближава до кухненската

маса и сяда.

Не е много трудно да позная Ричи.

Замислям се дали да не вляза, но още преди да съм станал, някакви хора приближават към мен.

Не след дълго над мен застават двама мъже.

Мъже, които ядат пай.

Единият ме поглежда отвисоко и ме заговаря. Гледа ме с някакво презрително безразличие, което ми е смътно познато.

- Казаха ни, че можем да те намерим тук, Ед.

Той клати глава и хвърля пая си, явно купен от близката бензиностанция.

- Ама си рядък досадник, знаеш ли?

Гледам го, онемял от изумление.

- Така ли е, Ед? - пита другият и колкото и нелепо да звучи, без маските са почти неузнаваеми.

- Дарил? - казвам.

- Да.

- Кийт?

- Същият.

Дарил сяда до мен и ми подава пая си.

- В името на доброто старо време - обяснява той.

- Ясно - отвръщам, все още зашеметен. - Благодаря.

Връхлитат ме спомените за последното им посещение. За кръв, думи и изцапан под. Не мога да не попитам.

- Нали няма да ме...

Но ми е трудно да го изрека.

- Какво? - пита Кийт, който се е настанил от другата ми страна.

- Да те превъзпитаваме?

- Ами... Да.

В знак на благоразположение Дарил отваря найлоновия плик с пая и ми го подава.

- Не, Ед, няма. Днес няма да има посегателства. В никакъв случай!

И се засмива някак носталгично. Едва ли не имам чувството, че сме стари бойни другари или нещо от този род.

- Е, освен ако не се правиш на интересен...

Той се настанява по-удобно на земята. Има бледа кожа, нашарена от белези, но въпреки това е хубав. Затова пък лицето на Кийт е изпъстрено с дупки от акне, носът му е като човка, а брадата му е крива.

Поглеждам го и казвам:

- да знаеш, приятел, с маската те харесвам повече.

Дарил се изсмива кратко. Не бих казал, че Кийт се чувства поласкан, но скоро се успокоява и помежду ни се възцарява разбирателство. Сигурно защото сме преминали заедно през изпитания, макар и от различни страни на барикадата.

Известно време мълчим и ядем пай.

- Няма ли сос? - питам.

- Казах ти! - заявява Кийт.

- Какво? - не разбира Дарил.

- Казах му, че трябва да ти вземем и сос, Ед, но на тая скръндза му се досвидя.

Дарил отмята глава, преди да отговори.

- Виж какво, сосът е опасен. - Той насочва пръст към ризата ми. - Виждаш ли с

какво е облечен Ед? Хайде, кажи. Какъв ЦВЯТ е?

- Знам какъв цвят е. Дарил! Не е нужно пак да се държиш с мен като с малоумен.

- Пак? Кога, по дяволите, съм се държал с теб като с малоумен?

Двамата почти си крещят, докато аз седя помежду им и отхапвам от изстиналия пай.

- В момента се държиш така - негодува Кийт и се опитва да въвлече и мен в спора. -Ти какво мислиш, Ед? Как ти се струва? Държи ли се с мен като с малоумен?

И ме пронизва с поглед. Решавам да отговоря на въпроса на Дарил.

- Аз съм с бяла риза - казвам.

- Точно така - подхвърля Дарил.

- Какво значи "точно така”?

- Това, Кийт, че за Ед е твърде опасно дори да си помисли да яде пай със сос! - В момента тонът му определено е назидателен. - Ще потече, ще му покапе по хубавата бяла риза и нещастникът ще трябва да я пере. А в момента това не е нужно, нали така?

- Нищо няма да му стане, ако я изпере! Ще я натика в пералнята заедно със смрадливото си куче - има да се върти поне два часа!

- Няма нужда да намесваш Портиер - протестирам аз. - Нищо не ти е направил.

- Така е - съгласява се Дарил. - Това не беше честно, Кийт.

Кийт тутакси се успокоява.

- Прав си. - Дори се извинява. - Извинявай, Ед.

Вече ми е ясно, че този път са им наредили да се държат възможно най-добре с мен. Сигурно затова спорят още по-ожесточено помежду си.

Те продължават пререканията си още известно време, накрая се извиняват един на друг и тримата си говорим кротко в нощта, която тихо ни обгръща.

Чувстваме се доста уютно, докато Дарил ни разправя вицове за мъже, които "влизат в един бар", мадами с пушки и съпруги, сестри и братя, готови да преспят с млекаря срещу един милион долара.

Да, доста ни е уютно, докато лампата в кухнята на Ричи не угасва.

Изправям се и изричам:

- Страхотно!

Обръщам се към двамата любители на спора и им казвам, че съм изпуснал шанса си. Това очевидно не ги притеснява особено.

- Какъв шанс? - пита Дарил.

- Много добре знаеш.

Той обаче само клати глава.

- Не, Ед, всъщност не знам. Знам само, че това е следващото ти послание, а ти още не си наясно какво се иска от теб.

Изрича го небрежно, но долавям нещо недоизказано. Вярно е, казвам си.

Там е цялата работа. Наистина не знам какво да правя. Просто си стоя и чакам да ме осени. Отговорът да дойде сам.

Дарил и Кийт стоят до мен под дъба. Кийт е този, който го изрича на глас. Дрезгав, добронамерен глас, който прозвучава над самото ми ухо:

- Какво изобщо правиш тук, Ед? - Думите се втурват към мен и нахлуват в ухото ми. - Какво чакаш? Би трябвало да знаеш какво трябва да направиш...

Той изчаква няколко секунди и изсипва върху ми последния поток от думи, който ме залива и нахлува в мен.

- Ричи е един от най-добрите ти приятели, Ед. Не би трябвало изобщо да мислиш, да чакаш и да се чудиш какво да правиш. Ти вече го знаеш - без каквито и да било въпроси и съмнения, така ли е? - И повтаря: - Така ли е, Ед?

Отстъпвам назад и се свличам до дървото.

Двете фигури продължават да стоят, загледани в къщата.

Гласът ми колебливо се надига, за да кацне в краката им.

Знаеш какво да правиш, мисля си.

- Да - казвам. - Знам.

Внезапно изплувалите образи ме разкъсват.

Парчетата се пръсват по земята около мен.

Кийт и Дарил си тръгват.

- Ура! - казва единият, не знам кой точно.

Искам да се изправя, да хукна след тях и да ги моля да ми кажат кой стои зад всичко това и защо. Но не мога.

Мога единствено да седя и да събирам парчетата от онова, което току-що съм видял.

Видял съм Ричи.

Видял съм себе си.

Сега, под разклоненото над мен дърво, се опитвам да го отрека и да се изправя, но ми премалява и отново сядам.

- Извинявай, Ричи - прошепвам, - но трябва.

Ако стомахът ми беше цвят, мисля си, че щеше да е черен като тази нощ. Вземам се в ръце и поемам към къщи. Пътят ми се струва безкраен.

Когато най-сетне стигам, измивам чиниите.

Те са струпани в мивката и последното, което измивам, е лъскав плосък нож. Кухненската лампа се отразява в него. Улавям и собственото си отражение, хладно, обло и разкривено.

Срязано отстрани.

Последното, което виждам, са думите, които трябва да кажа на Ричи. Оставям ножа върху сушилника, най-отторе върху камарата от измити чинии. Той се плъзва, пада на пода и се завърта като стрелка на часовник. Три пъти лицето ми се появява върху острието.

Първия път виждам в очите си Ричи.

После Марв.

И накрая Одри.

Вдигам ножа и го държа в ръка.

Иска ми се да мога да замахна с него и да разрежа света. Да го отворя и да премина през него в следващия.

В леглото отново лежа с тази мисъл.

Имам три карти в чекмеджето и една в ръката. Когато сънят идва и се надвесва над мен, лекичко натискам с пръст ръба на асото купа. Картата е хладна и остра.

Чувам тиктакането на часовника. Всичко наоколо чака нетърпеливо.

5.♥ Грехът на Ричи ♥

Име: Дейвид Санчес

Прякор: Ричи

Възраст: Двайсет

Професия: Няма

Постижения: Няма

Амбиции: Няма

Вероятност за положителен отговор на предните три въпроса: Няма

Следващия път, когато отивам до къщата на Ричи на "Бридж Стрийт", всичко е тъмно. Вече съм готов да си тръгна, когато внезапно лампата в кухнята премигва няколко пъти и светва.

Нечий силует се появява и сяда до кухненската маса. Без съмнение е Ричи. Личи си по формата на косата и начина, по който се движи.

Приближавам се и установявам, че слуша радио. През повечето време говорят, но от време на време пускат и по някоя песен. Поне толкова успявам да чуя.

Скривам се възможно най-близко, та да мога да чувам и да виждам, без да ме спипат. Гласовете от радиото се надигат и се смесват, лягат като тежки ръце на раменете на Ричи.

Представям си живо сцената. Тостер с трохи около него. Криво-ляво почистена печка. Бели шкафове, започнали да овехтяват.

Надупчени червени столове от изкуствена кожа. Покрит с евтин балатум под. И Ричи.

Опитвам се да си представя лицето му, докато седи там и слуша. Спомням си Бъдни вечер и думите му. Тази вечер нещо не ми се прибира вкъщи. Виждам очите му, които търсят и същевременно отбягват погледа ми, и разбирам, че всичко друго е за предпочитане пред това да седи сам в тази кухня.

Трудно е да си представиш Ричи наранен, може би заради навика му да се прави на безгрижен. Но на Бъдни вечер зърнах проблясък на болка, виждам го и сега.

Представям си ръцете му.

Те са отпуснати на кухненската маса, сплетени, неспокойни. Посърнали и разочаровани. Нямат какво да правят.

Светлината го облива, дави го.

Той седи така близо час и радиото като че малко по малко заглъхва. Когато поглеждам през прозореца, виждам, че е заспал с глава на масата. Радиото е до него. Тръгвам си, просто не мога иначе. Знам, че трябва да вляза, но тази нощ като че не е моментът.

Поемам към дома и не се обръщам.

Следващите две вечери играем карти. Веднъж у Марв, после у дома. Портиер влиза и сяда под масата. Галя го с крак и се вглеждам в Ричи. Предната нощ пак стоях пред тях. Същата работа. Той се събуди, влезе в кухнята и пусна радиото.

Татуировката на Джими Хендрикс се пули в мен, докато Ричи ме сразява с дама пика.

- Хиляди благодарности! - казвам.

- Извинявай, Ед.

Съществуването му се свежда до тези късни самотни нощи, събуждането в десет и половина, кръчмата към дванайсет и пункта от залагания към един. Плюс получаването на помощи за безработни и играта на карти от време на време. Това е всичко.

Тази вечер пада голям смях, защото Одри ни разказва как нейна приятелка си търсила работа в града. В агенцията, чрез която кандидатствала, било прието да подаряват на клиентите си малки будилници, ако ги назначат. Когато я одобрили, тя още същия ден отишла да благодари на хората, които я наели, и забравила там часовника. Тръгнала си и го оставила на рецепцията в главния офис.

Часовникът си стоял там, както си е в кутията, и тиктакал.

- И никой не смеел да го пипне. Мислели, че е бомба - обяснява Одри и хвърля поредната карта. - Обадили се на шефа на фирмата и той само дето не напълнил гащите от страх - сигурно е кръшкал с някоя от секретарките и се уплашил, че жена му го е изловила. - Тя прави пауза, за да задържи интереса ни. - Както и да е, евакуирали цялата сграда, извикали отряда за борба с тероризма, полицията и така нататък. Когато специалистите пристигнали и тръгнали да отварят кутията, часовникът взел да звъни. -Одри клати глава. - Та така, изхвърлили я още преди да е започнала работа...

Наблюдавам Ричи.

Искам да го хвана натясно.

Да го накарам да се почувства неловко, да го измъкна оттук и да го завлека в кухнята му в един през нощта. Успея ли някак да го направя, може би ще имам късмета да видя разширена версия на това как се чувства и как изглежда там. Въпросът е да улуча точния момент.

Моментът идва половин час по-късно, когато той предлага следващия път да играем карти ♥ тях.

- Какво ще кажете за осем? - пита.

Всички са съгласни и вече се каним да се разделим, когато подмятам:

- Тъкмо ще ми покажеш каква е тая станция, дето я слушаш. - Насила се заставям да бъда груб и безогледен. - Нощният блок май е много интересен.

Той ме поглежда.

- За какво говориш, Ед?

- За нищо - казвам и спирам дотук, защото съм видял изражението му и знам какво означава. Знам как изглежда и как се чувства Ричи под парализиращата кухненска лампа.

Потапям се в тъмнината на очите му и го откривам някъде дълбоко вътре да се лута из лабиринт от безименни, празни улици. Съвсем сам. Улиците се сменят и се въртят около него, но нито ходът му, нито настроението му се менят.

- Чака ме - казва той, когато заставам до него в лабиринта.

- Кое, Ричи? - питам.

Отначало той просто продължава да върви. Едва когато поглеждам надолу към краката ни, виждам, че всъщност не отиваме никъде. Светът е този, който се движи -улиците, въздухът и тъмните петна на небето вътре.

С Ричи стоим неподвижно.

Представям си го да казва:

- Там е. Някъде там. - Сега вече стъпките му имат посока. - Иска да отида при него. Да го взема.

Всичко застива.

Виждам го ясно в очите на Ричи.

- Какво те чака, Ричи? - казвам отвътре.

Но знам.

Знам и без да го питам.

Надявам се само да го намери.

Когато всички се разотиват, изпивам още едно кафе с Портиер. След около половин час ни стряска чукане по вратата. Ричи, мисля си.

Портиер като че кима в знак на съгласие. Отивам и отварям.

- Здрасти, Ричи - казвам. - Забрави ли нещо?

- Не.

Пускам го да влезе и сядаме до масата в кухнята.

- Кафе?

- Не.

- Чай?

- Не.

- Бира?

- Не.

- Много си претенциозен!

Той отминава репликата ми с мълчание, но след малко ме поглежда и пита остро:

- Следиш ли ме?

Отвръщам на погледа му.

- Аз следя всички.

Той пъха ръце в джобовете си.

- Ти какво, да не си някакъв извратеняк?

Чудно, и Софи ми зададе същия въпрос. Свивам рамене.

- Не повече от всеки друг, предполагам.

- А можеш ли да спреш?

-Не.

Той приближава лице към мен.

- Защо?

- Не мога.

Виждам недоверието в погледа му. Тъмните му очи сякаш ме питат: Защо не ме светнеш, Ед? И аз го правя.

Отивам в спалнята и вадя картите от чекмеджето. Връщам се в кухнята и ги слагам пред приятеля си.

- Помниш ли, когато през септември намерих първата карта в кутията? Казах ви, че съм я изхвърлил, но не съм. А сега ти си на една от картите, Ричи. Ти си едно от посланията.

- Сигурен ли си?

Опитва се да ми каже, че може да е станала грешка, но аз не го слушам. Само клатя глава и усещам как под мишниците ми пълзят струйки пот.

- Ти си - казвам.

- Но защо?

Той се опитва да ме разколебае, но аз не се поддавам. Не мога да го оставя да потъне отново в онова тъмно място вътре в себе си, където гордостта му е пръсната по пода на

някаква тайна стая. Изричам безизразно:

- Ричи, това твоето на нищо не прилича.

Ричи ме гледа, сякаш току-що съм застрелял кучето му или съм му казал, че майка му е умряла.

Той седи в онази кухня всяка нощ и без значение какво говорят гласовете по радиото, думите винаги са едни и същи. Същите, които току-що съм изрекъл, и той го знае.

Затова гледа в масата.

А аз гледам някъде над рамото му.

И двамата мислим за онова, което съм казал. Ричи има вид на бито куче.

Така минава доста време. Внезапно ни лъхва позната миризма. Влиза Портиер.

- Ти си добър приятел, Ед - казва Ричи и се обръща към Портиер с обичайното си безгрижно изражение, което в момента трудно му се удава. - А ти смърдиш на пор.

После става и си тръгва.

Думите му още витаят около мен, когато чувам как пали мотора си и изпърпорва по тъмната, замряла улица. Това беше малко грубо, Ед, казва Портиер. Не му отговарям.

Следващата нощ отново съм пред къщата на Ричи. Нещо ми подсказва, че не бива да се размеквам.

Виждам силуета му в кухнята, но този път той излиза през външната врата с радиото в едната ръка и бутилка в другата. Спира и ме повиква:

- Ей, Ед!

Излизам от сянката.

- Хайде да идем на реката - казва той.

•k’k’k

Реката е извън града. Вървим дотам и сядаме на брега. Подаваме си бутилката, а в това време радиото тихо каканиже.

- Знаеш ли, Ед - казва Ричи по някое време. - Бях решил, че имам синдром на хроничната умора...

И млъква, сякаш забравил какво иска да каже.

- И? - подканям го.

- Какво?

- Синдром на хроничната умора...

- А, да - сепва се той. - Та така, мислех си, че съм болен от това нещо, но после разбрах, че всъщност съм едно от най-мързеливите копелета, които светът е виждал.

Забавно.

- Какво пък, не си единственият.

- Но повечето хора имат работа, Ед. Дори Марв има работа. Дори ти имаш работа.

- Какво искаш да кажеш с това "дори ти"?

- Ами ти не си най-амбициозният човек на света.

Не мога да не се съглася.

- Така е - свивам рамене. - Пък и карането на такси трудно може да се нарече истинска работа.

- А как може да се нарече? - пита Ричи.

- Оправдание - отговарям.

Ричи не казва нищо, защото знае, че съм прав. Продължаваме да пием, а реката тича край нас.

Седим така около час.

Ричи става и нагазва в реката. Водата е над коленете му.

- Такъв е и животът ни, Ед.

Явно мисълта, че животът минава покрай нас, му е хрумнала И на него.

- Аз съм на двайсет и виж ме... - "Татуировката на Хендрико" Прайър ми смига на лунната светлина. - Няма нищо, което да ми се прави.

Истината понякога е оголена до крайност. И можеш само да я, съзерцаваш.

Обикновено въртим и сучем и сами си вярваме. "Добре съм - казваме. - Всичко е супер Но понякога истината ни връхлита и не можем да си затворим очите за нея. Тогава разбираме, че понякога тя не е отговор, а въпрос. Дори в този момент се чудя каква ли част от живота ми е самозаблуда.

Ставам и влизам в реката при Ричи.

Стоим така, до колене във водата, а истината дърпа крачолите ни и смъква панталоните ни.

Реката тича покрай нас.

- Ед! - казва Ричи по някое време. Още сме във водата. - Има едно нещо, което искам.

- И какво е то, Ричи?

- да искам нещо - отвръща простичко той.

6.♥ Бог да благослови човека с опадалите зъби и нищетата ♥

На другия ден Ричи пропуска кръчмата и пункта за залагания и наистина започва да си търси работа. Колкото до мен, аз също се замислям сериозно за онова, което си казахме на реката.

Возя хората из града, казват ми какво да правя и къде да ходя. Наблюдавам ги. Говоря с тях. Днес времето е хубаво. Времето винаги е някакво.

Хленча ли?

Оплаквам ли се?

Не.

Това съм си избрал да правя. Но това ли е, което искаш?, питам се.

Следващите няколко километра отговорът е "да". Да, заблуждавам сам себе си, това е. Опитвам се да си внуша, че животът ми е точно такъв, какъвто го искам, но знам, че не е. Знам, че таксито и съборетината под наем, която обитавам, не могат да бъдат смисълът на живота ми. Просто не е възможно.

Имам чувството, че в един момент просто съм спрял и съм казал: "Това е Ед Кенеди

Не ме напуска усещането, че някъде по пътя съм се запознал.

Със себе си.

Ето ме, това съм аз.

- Ей, сигурен ли си, че това е пътят? - пита дебелият костюмиран клиент от задната седалка.

Поглеждам го в огледалото и казвам:

- Не знам.

Следващите няколко дни минават спокойно. Една вечер играем карти и осъзнавам, че е време да се заема с Марв. Ричи вече е поел накъдето трябва, сега е ред на Марв.

Наблюдавам го с крайчеца на окото и се чудя. Какво трябва да правя с Марв, по дяволите? Той работи. Има пари. Кара най-скапаната кола на света, но това явно не го притеснява, щом не му се налага да похарчи част от тези пари, за да си купи нова.

Какво иска тогава?

От какво може да има нужда?

Досега всеки път съм чакал отговорът сам да дойде.

С Марв не съм сигурен. Усещането ми е друго. Той се таи някъде наблизо, но явно го подминавам, без да го забележа. Може би и сега ми е пред очите, но да виждаш и да разбираш са две различни неща.

Марв по някакъв начин има нужда от мен.

А аз не знам какво да правя.

Тази неопределеност продължава и през следващите двайсет и четири часа. Нова година идва и си заминава. Фойерверките в небето над града са избледнели. Заглъхнали са виковете на пияниците, които са омазали таксито ми и сега хъркат сред вонящите на бира завивки, за да се събудят с глави, натежали от махмурлук.

Този път всички се събраха у Ричи и аз също се отбих около полунощ. Родителите му правеха купон. Стиснах ръцете на Марв, Ричи и Саймън. Целунах Одри по бузата и я попитах как е успяла да се уреди да почива на празника. Явно чист късмет.

После се върнах на работа, а в ранните часове на деня - вкъщи при Портиер. Сега съм си у дома. Двамата пием дълго празнично кафе.

- Заповядайте, господин Портиер - казвам му. - да ви даде Господ здраве и тази година.

Той си изпива кафето, отива до вратата и ляга.

Доста съм резервиран към тази Нова година. Може би защото не съм настроен да празнувам. Мисля си за баща ми, че вече няма да го видя нито на Коледа, нито на Нова година. Не че някога е бил достатъчно трезв да празнуваме заедно, но въпреки това ми е криво.

Събирам хавлиите от банята и мърлявата кърпа от кухнята. Това беше една от чудатостите на баща ми, един вид суеверие. Никога не оставяй нищо да съхне, когато през новата година слънцето изгрее за пръв път. Голямо наследство, няма що, но по-добре от нищо.

Друга причина да се чувствам потиснат е мисълта за Марв и онова, което трябва да направя.

Опитвам се да си припомня всичко, което е говорил и е правил напоследък.

Мисля си за Коледния мач и за жалката му кола. И как предпочете да целуне Портиер, само и само да не се бръкне за коледна почерпка у тях.

Четиридесет бона в банката, а когато стане дума за пари, веднага бие отбой.

Винаги, мисля си. Но трябва да минат няколко дни, за да ме осени, докато гледам някакъв стар филм.

Какво мисли да прави Марв с тези четиридесет бона?

Да, това е.

Парите.

За какво са му на Марв тези пари?

Това е посланието.

Спомням си какво ми казаха Дарил и Кийт за Ричи. Че би трябвало да знам, защото той е един от най-добрите ми приятели. Това ме навежда на мисълта, че би трябвало да съм наясно и за намеренията на Марв. Може би отговорът е под носа ми, но нищо не ми хрумва и разбирам, че трябва да впрегна ума си, за да измъкна посланието от него.

Може да не знам какво е то, но познавам Марв и съм наясно как да се добера до него.

Седя с Портиер на верандата и се наслаждавам на залеза. Мога да приложа три тактики по отношение на Марв.

Първа тактика е да го предизвикам да спори.

Няма да е никак трудно, достатъчно е да спомена колата му и да го питам защо не иска да си купи нова.

Опасността тук е, че може да се ядоса и да си тръгне, без да съм научил нищо. Това ще бъде пълна катастрофа.

Предимството на тази тактика е, че може да бъде много забавно и в крайна сметка току-виж си купил нова кола.

Втора тактика е да го напия до такава степен, че да си каже всичко без бой.

Опасното тук е, че ако го напия като талпа, нищо чудно и аз да се докарам до същото състояние и тогава няма да мога да съобразявам, камо ли да помня какво точно съм искал да направя.

Предимството е, че няма да ми се наложи да му измъквам информацията с ченгел. Той сам ще си каже всичко. Разбирам, че вероятността е много малка, но може би си струва да опитам.

Третата тактика е да попитам направо.

Това е най-опасният вариант, защото има вероятност Марв да се заинати (което никак не би ме изненадало) и да откаже да говори с мен на тази тема. Ако внезапната ми загриженост му се стори подозрителна (защото, ако трябва да съм честен, обикновено се държа така, сякаш не давам пет пари за него), всички други възможности могат да отидат по дяволите.

Предимството е, че този метод е прям, честен и доста лесен за изпълнение. Или ще свърши работа, или няма. Всичко зависи от това да улуча момента.

Коя тактика да приложа най-напред?

Никак не е лесно да реша и едва след като съм обмислял въпроса от всички страни, и то неведнъж, намирам верния отговор.

Случва се нещо немислимо.

Пред мен се отваря четвърта възможност.

Къде?

В супермаркета.

Кога?

В четвъртък вечер.

Как?

Ето така.

Пазарувам за две седмици напред и излизам от магазина, натоварен с камара торби. Дръжките вече са се врязали в дланите се налага да спра и да ги наглася наново.

Едва не се сблъсквам със стар бездомник, който се изправя пред мен с брадата, опадалите зъби и нищетата си. В очите му се таи болка.

Той ме моли плахо да му дам някакви дребни.

Казва го смирено и тутакси засрамено свежда поглед към земята. Потресен съм, но той не го знае, докато не ме вижда да бъркам в якето си за портфейла.

В мига, в който напипвам парите, отговорът ме осенява и пада в краката ми, отправил поглед нагоре.

Разбира се!

Вътрешният ми глас тутакси се надига и оформя ясна, отчетлива мисъл. Чак я изричам, за да повярвам. Да я запомня.

- Искай му пари.

Казвам го едва чуто, колкото да стигне до собствените ми уши и да проникне в съзнанието ми.

- Моля? - пита човекът все така смирено.

- Искай му пари - повтарям, този път по-силно. Не мога да се сдържа.

- Извинявайте, господине - казва старецът по навик. И още повече посърва. -Прощавайте, че ви поисках.

Измъкнал съм от джоба си петдоларова банкнота и му я подавам.

Той я поема, сякаш е някаква реликва. Сигурно рядко му дават банкноти.

- Бог да ви благослови.

И я гледа като хипнотизиран, а аз хващам торбите.

- Не - казвам, - Бог да благослови вас.

Поемам към дома. Торбите ще ми откъснат ръцете, но не ми прави впечатление. Никак даже.

7. ♥ Тайният марв ♥

Той работи. Пие. Играе карти. Чака Коледния мач всяка година. Това е животът на Марв.

Да, и четирийсетге бона.

Във вторник се отбивам при Мила да видя как е. Никога не ми омръзва да съм Джими, макар че "Брулени хълмове” понякога ме дразнят. Проблемът е, че Хийтклиф е противно копеле, а Катрин ми лази по нервите. Най-люто обаче мразя Джоузеф, отвратителния слуга. Не стига, че през цялото време поучава и досажда, но И нищо не му се разбира.

Най-хубавото в цялата история е Мила. За мен това е нейната история. Когато мисля за тази книга, си представям Мила. Представям си как старите й сълзящи очи ме гледат, докато чета, а тя слуша. Приятно ми е да затворя книгата и да видя старата жена заспала в креслото си. Мисля, че тя е любимото ми послание.

Но освен нея имам още и Софи, отец О’Райли и семейство Татупу. Та дори и братята Роуз.

Добре де.

Това с братята Роуз беше малко прекалено.

Напоследък разхождам Портиер доста често и си припомням досегашните послания. Донякъде имам чувството, че съм измамник. Подобни равносметки се правят накрая, а аз още не съм свършил. Имам да изпълня още две задачи. За двама от най-добрите ми приятели.

Може би затова си позволявам да мисля за предишните.

Боя се за Марв и за Одри. Боя се за самия себе си.

Не можеш да ги изоставиш, напомням си, а минутите се изнизват.

Страх ме е.

Не съм стигнал дотук, за да предам хората, които познавам най-дълго и на които държа най-много. Връщам се към всички тях поред, от "Едгар Стрийт" до Ричи.

Страх ме е.

Посланията ми дават кураж.

- Очертава ли се някаква работа на хоризонта? - питам Ричи, когато в неделя вечер се събираме у дома.

- Още не - клати глава той.

- Ти? - възкликва Марв. - Работа?

И избухва в истеричен смях.

- Какво лошо има? - сопва му се Одри.

Ричи не казва нищо, но всички виждаме, че е засегнат. Дори и Марв, който се опитва да сподави смеха си. Той се прокашля И казва:

- Извинявай, Рич.

Ричи бързо прикрива обидата си и си придава обичайния безгрижен вид.

- Няма проблем.

Тайничко дори се радвам, че Марв е успял да го жегне. Ако не друго, сега поне ще се опитва да му затвори устата и ще иска да му види физиономията, когато си намери работа. Да затвориш устата на Марв, определено си е удоволствие.

- Аз раздавам - казва Одри.

Когато приключваме с картите, часът е почти единайсет. Ричи си заминава, а отвън на верандата Марв предлага на Одри да я закара до тях. Тя отказва по разбираеми причини.

- Защо не? - настоява Марв.

- По-бързо ще стигна пеша, Марв - опитва се да го убеди Одри.

- Пък и комарите навън са по-малко, отколкото там. - И посочва към древното возило.

- Много благодаря! - нацупва се Марв.

- Не помниш ли какво стана миналия път, когато тръгна да ме караш? Преди няколко седмици?

Марв си дава вид, че не се сеща. Тя обаче му припомня.

- Накрая бутахме чак до вас.

В този миг й хрумва идея.

- Трябва да си вземеш колело и да го сложиш на задната седалка.

- Защо?

Става интересно. Почти забавно.

- Стига, Марв - казва тя. - Отговори си сам по пътя. Особено ако закъсаш.

Тя махва с ръка за довиждане и тръгва към улицата.

- Довиждане, Одри - прошепвам след нея.

Марв се качва в колата си. Моля се да се случи неизбежното и то се случва.

Моторът изхърква седем-осем пъти. Прекосявам моравата, отварям предната врата и се качвам.

Марв ме поглежда озадачен.

- Какво правиш, Ед?

Тихо изричам:

- Искам да ми помогнеш, Марв.

Той отново се опитва да запали. Никакъв шанс.

- Как? - пита и пробва отново. - да не си решил да правиш ! ремонт?

- Не, Марв.

- Или да очистя Портиер вместо теб?

- да очистиш ли?

- Ами така де. Да му светя маслото.

- Ти за Ал Капоне ли се мислиш?

Марв е във възторг от собствената си шега и продължава да ръчка с ключа, което ме вбесява.

- Марв - казвам, - спри най-сетне с тоя ключ и се опитай да бъдеш сериозен поне две минути. Ще ми направиш ли тази услуга?

Той се кани да опита отново, но аз се пресягам и изтръгвам ключа от стартера.

- Марв! - прошепвам, но шепотът ми прозвучава като крясък. - Трябва ми помощта ти. Трябват ми пари.

Времето забавя хода си и чувам дишането ни. В мълчание минава около минута.

Това е краят на досегашните ни повърхностни отношения. Наистина имам чувството, че нещо е умряло.

Само споменаването на думата "пари" е достатъчно да събуди интереса на Марв. Той свива вежди и ме гледа известно време, но не изглежда никак въодушевен.

Накрая казва:

- Колко, Ед?

И аз избухвам.

Отварям вратата на колата и изскачам.

И пак я затръшвам с все сила.

Облягам се на прозореца и насочвам пръст към приятелчето зад волана.

- Точно каквото очаквах! Ти си най-стиснатото копеле на света, Марв! - заявявам безмилостно. - Не мога да повярвам!

Мълчание.

Тиха улица и мълчание.

Обръщам се и се облягам на вратата. Марв слиза и заобикаля. Застава пред мен.

-Ед!

- Съжалявам.

Дотук добре, мисля си.

- Нищо подобно - казва той.

- Просто си помислих...

Марв ме прекъсва:

- Ед, аз нямам...

Думите му заглъхват.

- Помислих си, че би могъл.

- Нямам пари, Ед.

Това вече е пълен потрес.

- Как така, Марв? - правя крачка напред и се вглеждам в него.

- Къде са?

- Похарчих ги.

Гласът му е някъде другаде. Отсъстващ. Сякаш идва отдалеч.

- За какво, Марв?

Започвам да се ядосвам.

- За нищо определено. - Гласът му започва да се връща. - Вложих ги във фонд и не мога да тегля поне няколко години. Заради лихвите. - Това го казва много сериозно и замислено. - Не мога да тегля.

- Изобщо?

- Изобщо.

- Дори животът ти да зависи от това?

- Предполагам.

Започвам отново да крещя. Викът ми като че разголва улицата.

- Марв, и защо го направи, по дяволите?

В този миг Марв се пречупва.

Бързо заобикаля колата, качва се и сяда зад волана. Вкопчва се в него и тихо плаче. Ръцете му сякаш се стичат по волана. Сълзите извират от очите му, задържат се там и неохотно пълзят към гърлото му.

Отивам при него.

- Марв! - Изчаквам. - Марв, какво става?

Той обръща глава към мен и покрусените му очи търсят моите.

- Качвай се - казва. - Ще ти покажа нещо.

Фордът пали още от четвъртия опит и Марв ме прекарва през целия град. Сълзите се стичат по бузите му, но вече не толкова неохотно. Лъкатушат надолу като пияни.

Спираме пред малка дъсчена съборетина и Марв слиза. Слизам ; след него.

- Помниш ли? - пита той.

Помня.

- Сюзан Бойд - казвам.

Думите му с мъка си пробиват път. Лицето му е разтворено в мрака, но още мога да различа чертите му.

- Когато семейството й напусна града - казва той, - си имаше причина...

- Господи - опитвам се да кажа, но думите засядат на гърлото ми.

Марв заговаря за последен път.

Размърдва се и светлината на уличната лампа го пронизва. Думите плисват като капки кръв.

- Детето трябва да е на две и половина.

Връщаме се в колата и дълго седим, без да си кажем дума. Марв започва да трепери неудържимо. Лицето му е почерняло от работата на открито, но сега е бял като платно.

Вече си обяснявам всичко.

Виждам го, сякаш е написано на челото му.

Жигосано.

Черно на бяло.

Да, сега си обяснявам всичко.

Жалката кола.

Манията да къта пари и отвратителното скъперничество.

Дори склонността му да спори, ако си послужим с езика на "Брулени хълмове". Марв страда, съвсем сам, и всичко това е опит да заглуши вината си.

- Искам да дам на това дете нещо, разбираш ли? Когато порасне.

- Имаш ли представа дали е момче, или момиче?

- Не.

Той вади от портфейла си пожълтял лист от бележник.

Когато го разгъва, виждам адрес, очевидно повторен няколко пъти отгоре, та да не се заличи.

"Кабрамата Роуд" 77, Обърн.

- Една от приятелките й ми го даде - казва безизразно Марв. - Когато семейството й просто изчезна, обиколих всичките й приятелки и ги молих да ми кажат къде е отишла. Каква жалка картинка бях. Дори плаках на стълбите на Сара Бишоп! - Думите излизат като ехо от устните му, които остават неподвижни, почти застинали. - Тя беше моето момиче, човече! Моята малка Сюзан! - От устата му се изтръгва саркастичен смях. - Баща й беше голям цербер, но тя успяваше да се измъкне няколко пъти в седмицата, час преди да съмне, и отивахме в оня царевичак. - Сега почти се усмихва. - Носехме си одеяло и го правехме на него... Тя беше невероятна, Ед.

Той ме поглежда право в очите. Щом е решил да го каже на някого, поне да е както трябва.

- Обичах вкуса й. - В усмивката му улавям отчаяние. - Понякога си играехме с огъня и оставахме, докато изгрее слънцето..,

- Звучи красиво, Марв.

Изричам тези думи към предното стъкло. Не мога да повярвам, че разговаряме по този начин - обикновено се караме, за да демонстрираме приятелството си.

- Оранжевото небе - продължава Марв - и мократа трева... Помня топлината й. Вътрешната й топлина, топлината на кожата й...

Представям си го, но той млъква насред думата и трескаво си поема дъх.

- Докато един ден намерих къщата празна. Отидох на полето, но там бяхме само аз и царевицата.

Момичето е забременяло.

Нещо обичайно по нашите места, но семейство Бойд явно не е могло да го приеме.

И са се махнали от града.

Оттогава не се е чуло нищо за тях и никой не е усетил липсата им. Хората идват и си заминават оттук. Ако са успели да припечелят нещо, отиват на по-хубаво място. Ако не са, тръгват да си търсят късмета в друга такава дупка.

- Предполагам, че баща й се е срамувал - казва Марв след малко, - че шестнайсетгодишната му дъщеря е надула корема, и то от такъв като мен. Сигурно е бил прав да я дебне...

Не знам какво да кажа.

- Те се махнаха от града. Без да кажат дума. - Усещам погледа му върху себе си. - А аз от три години се тормозя.

Няма да се тормозиш повече, мисля си, но не мога да съм сигурен.

По-скоро е смътна надежда, а може би отчаяние.

Той се е поуспокоил, но седи вдървено на мястото си. Така минава час. Чакам. Накрая питам:

- Ходи ли на този адрес?

Той застива още повече.

- Не. Опитах се, но не мога.

И ми разказва.

- Около седмица след като бях при Сара Бишоп, тя дойде в работата ми. Даде ми бележката и каза: "Обещах да не казвам на никого, особено на теб, но мисля, че не е правилно.” И още: "Внимавай, Марв, бащата на Сузи се е заканил, че ще те убие, ако се доближиш до нея." И си замина. - Лицето му отново става празно. - Помня, че валеше проливен дъжд.

- Сара - казвам. - Онази високата, мургава хубавелка?

- Същата - потвърждава Марв. - После ходих до града на няколко пъти. Веднъж дори с десет бона в джоба - да помогна, ако мога. Това е всичко, което искам, Ед.

- Вярвам ти.

- Знам - тържествено изрича той. - Благодаря ти.

- Значи не си виждал детето?

- Не. Не ми стиска даже да вляза в уличката. Жалък съм. - И започва да повтаря като заклинание, удряйки лекичко по волана: - Жалък, жалък!

Очаквам да избухне, но Марв не намира сили за подобен изблик на чувства. През тези три години, откакто момичето го няма, фасадата му винаги е била безупречна. Но сега се лющи от кожата му и истината за него полепва по волана на мизерната му кола.

- Ето така... - Той целият се тресе - Така изглеждам в три сутринта, Ед. Всяка божа сутрин. Виждам това момиче - бедно като църковна мишка, но толкова хубаво. Понякога отивам на онази нива и падам на колене. Чувам как сърцето ми бие, а не искам. Мразя го това биене, прекалено силно кънти там, на полето. Понякога замира, но после пак се връща.

Чувам го.

Представям си го.

Краката му се огъват. Коленете му заорават в калта.

Той стои там, с изкаляни колене и замиращо сърце, което глухо пада до него и бие ли, бие...

То отказва да умре, отказва да изстине и винаги намира обратния път до гърдите му. Но някоя нощ неизбежно ще угасне.

- Петдесет бона - казва Марв. - На петдесет спирам. Най-напред бяха десет, после двайсет, но не можех да спра.

- Да изкупваш вината си.

- Точно така.

Той на няколко пъти се опитва да запали и най-сетне потегляме.

- Но не са парите, които ще ми решат проблема. - Той спира насред улицата. Спирачките изскърцват. Лицето му пламти. - Искам да докосна това дете...

- Трябва.

- Начините да го направя са много.

- Но всъщност е само един - казвам.

Марв кима.

Когато спира пред нас, навън вече е захладняло.

- Ей, Марв! - казвам, преди да сляза, и той ме поглежда стреснато. - Ще дойда с теб. Марв затваря очи.

Понечва да каже нещо, но не може. По-добре да си остане неизречено.

8.♥ Очи в очи ♥

Утре е денят.

Влизам, отивам в хола и сядам на дивана напълно изтощен. След около пет минути се обажда Марв. Не казва "здрасти".

- Утре ще отидем.

- Около шест, става ли?

- Аз ще те взема.

- Не - казвам. - Аз ще те закарам с таксито.

- Става. Ако ме спукат от бой, ще ни трябва кола, дето да пали от раз.

Излизаме от нас в шест, а в Обърн стигаме към седем. Има задръствания.

- Дано проклетото хлапе да е още будно - говоря си на глас.

Марв не казва нищо.

Спираме на "Кабрамата Роуд" 17 и няма как да не ми направи впечатление, че сега семейство Бойд живее в точно такава етернитова дупка, в каквато живееше и преди. Стоим от другата страна на улицата, като истински пратеници.

Марв поглежда часовника.

- В 7:05 ще вляза.

7:05 минава и заминава.

- Добре де, в седем и десет.

- Спокойно, Марв.

В 7:46 Марв излиза от колата и застава до нея.

- Късмет - казвам му.

От мястото си чувам как блъска сърцето му. Не знам как не смазва вътрешностите му.

Той не помръдва. Три минути.

Пресича пътя.

Два опита да прекоси двора.

Първия път като че се сепва.

Успява от втория път.

Четиринайсет опита да почука на вратата. Когато най-сетне чувам как кокалчетата му удрят по дървото, звукът е тъп, като че са натъртени. Вратата се отваря и Марв стои пред нея в новите си джинси, хубавата риза и ботушите. Говорят нещо, но не чувам Думите, разбира се. Споменът за блъскащото му сърце и хлопането по вратата ме е сграбчил за гърлото.

Той влиза вътре и сега чувам моето сърце. Това може да се окаже най-дългото чакане в живота ми, мисля си. Но греша.

След трийсетина секунди Марв излиза. По-точно изхвърча от вратата и се стоварва на двора. Хенри Бойд, бащата на Сюзан, му хвърля пердах, който Марв дълго ще помни. Тънка струйка кръв се стича от лицето му на тревата.

Излизам от таксито.

За да разберете за какво става дума, ще ви кажа, че Хенри Бойд не е едър, но е мощен.

Нисък, но набит.

И има воля. Джобна версия на моя човек от "Едгар Стрийт". Освен това е трезвен, а аз нямам пистолет.

Пресичам улицата. Марв се е проснал на двора като настъпена жаба. Нокаутиран е. С думи. Застрелян.

От насочения пръст на Бойд.

- А сега се разкарай оттук!

Дребният, но як като бик мъж се е надвесил над Марв и потрива ръце.

- Господине... - чувам умолителния глас на Марв. Движат се само устните му.

Нищо друго. Сякаш говори на небето.

- Имам почти петдесет хиляди...

Но Хенри Бойд не проявява интерес. Надвесва се над него.

Някъде плаче хлапе. Съседите вече са наизлезли, да не изпуснат зрелището. Хенри се обръща към тях и им казва да си приберат дебелите турски задници по къщите. Това са негови думи, не МОИ.

- А ти! - Той отново заковава Марв с гласа си. - да не си посмял повече да стъпиш тук, чу ли?

Отивам и клякам до Марв. Горната му устна е огромна И кървава. Не може да се каже, че е на себе си.

- Ти пък кой си, по дяволите?

Мамка му, мисля си нервно. Май на мен говори. Отговарям бързо. Почтително.

- Само си прибирам приятеля от моравата ви.

- Добре правиш.

Сега виждам Сюзан. На вратата е и държи за ръка някакво дете. Момиченце. Имаш момиченце!, иска ми се да изкрещя на Марв, но благоразумно замълчавам.

Кимвам на Сюзан.

- Сузи, прибирай се!

И тя ми кимва.

- Веднага!

Детето пак се разплаква.

Тя се прибира, а аз помагам на Марв да се изправи. На ризата му е покапала кръв.

Очите на Хенри Бойд са замрежени от сълзи на гняв.

- Това копеле посрами семейството ми.

- Дъщеря ви също.

Не мога да повярвам, че това го изричам аз.

- Омитайте се по-живо, момче, да не си изпатиш и ти!

Чудесно.

Питам Марв дали може да се изправи. Той се надига, а аз се приближавам до Хенри Бойд. Не вярвам да му се случва често. Нисък е, но колкото повече го приближаваш, толкова по-мощен ти се вижда. В този момент той е слисан.

Поглеждам го с уважение.

- Хубаво хлапе - казвам. Гласът ми не трепери. Това ме изненадва и ми дава смелост да продължа. - Нали, господине?

Той се колебае. Виждам, че се бори със себе си. Иска му се да ме удуши, но усеща странната убеденост в думите ми. В крайна сметка ми отговаря. Бакенбардите му помръдват леко, преди да проговори.

- Че е хубаво, хубаво е.

Посочвам към Марв. Мъча се да стоя изправен, макар да не е лесно. Ръцете на Бойд увисват. Те са къси и мускулести.

- Може и да ви е посрамил и знам, че затова се преместихте. - Отново поглеждам окървавения Марв. - Но това, което той направи току-що - да се изправи пред вас - е уважение. Това е най-почтеното и достойно нещо, което може да направи човек. - Марв потреперва и си поема дъх, примесен с кръв. Отново впервам очи в Бойд. - Вие на негово

място щяхте ли да се осмелите? Щяхте ли да се изправите пред такъв като вас?

Гласът на мъжа е тих.

- Моля те! - простенва той. Залива ме вълна на жалост към него. Личи си, че е страдал. - Вървете си.

Не помръдвам.

Оставам още няколко мига взрян в него.

- Помисли за това, казвам му.

В колата се усещам, че съм сам.

Сам съм, защото един млад мъж с разкървавена уста е направил още няколко крачки напред, към къщата. Момичето, с което се срещаше в полето и което любеше до зори, е на верандата.

Двамата не откъсват очи един от друг.

9.♥ Люлката ♥

Минава седмица.

Онази вечер, докато се прибирахме с таксито от "Кабрамата Роуд" в Обърн, Марв седеше на седалката до мен и усгната му кървеше. Раната се беше отворила и кръвта изцапа седалката. Естествено нахоках го.

Той само каза:

- Благодаря, Ед.

Мисля, че му беше приятно да се отнасям с него както преди, макар че никога вече няма да бъдем такива приятели, каквито бяхме. Сега в паметта ни винаги ще го има това.

Една сутрин, когато излизам с колата от гаража на "Свободни таксита", виждам Мардж да подтичва към мен и да ми маха да спра. Спирам и свалям стъклото. Тя изрича запъхтяно:

- Радвам се, че те хванах - обадиха се за една работа снощи, Ед. Звучеше като да е лично. - Днес за пръв път забелязвам, че Мардж има много бръчки, но по някакъв начин това я прави още по-дружелюбна. - Не исках да го казвам по уредбата...

- Къде? - питам.

- Беше жена, момиче, и пита специално за теб. Днес в дванайсет.

Усещам го. Знам го.

- "Кабрамата Роуд" ли? - питам я. - Обърн?

Мардж кимва. Благодаря й.

- Нямай грижа, душко - отговаря тя.

Първата ми мисъл е да се обадя на Марв и да му кажа. Не го правя. Клиентът на първо място. В края на краищата съм професионалист все пак.

Минавам обаче покрай мястото, където той работи от известно време, някакъв нов обект близо до "Глори Роуд". Камионът на баща му е там и това ми е достатъчно. Отминавам.

По обяд спирам пред къщата на Сюзан Бойд в Обърн. Тя излиза веднага с дъщеря си и носи детска седалка за кола.

Спираме за миг.

Сюзан има дълга коса с цвят на мед и очи с цвят на кафе, но доста по-тъмни от моите. Кафе без мляко. Много е слаба. Косата на дъщеря й е същата на цвят, но все още доста къса. Около ушите й се завиват къдрици. Тя ми се усмихва.

- Това е Ед Кенеди - казва майка й. - Кажи "здравей", съкровище.

- Здравей, Ед Кенеди - казва момиченцето.

Клякам до него.

- А ти как се казваш?

Има очите на Марв.

- Мелинда Бойд. - Хлапето се усмихва разкошно.

- Страхотна е - казвам на Сюзан.

- Благодаря.

Тя отваря задната врата и намества детето. Чак сега осъзнавам, че Сюзан е майка. Гледам я, докато проверява дали седалката е добре закрепена. Все така хубава е.

Сюзан работи на половин работен ден. Мрази баща си. Мрази и себе си заради това, че не се бори. Съжалява за всичко.

- Но обичам Мелинда - казва ми. - Тя е единственото хубаво нещо сред цялата тази

грозота. - Сюзан седи до дъщеря си и ме гледа в огледалото. - Заради нея си струва.

Паля колата и потегляме.

Само шумът на двигателя изпълва купето, докато Мелинда Бойд спи, но когато се събужда, тя започва да си играе, да приказва, да танцува с ръце.

- Мразиш ли ме, Ед? - пита Сюзан, докато наближаваме града.

Помня, че и Одри ме питаше същото. Поглеждам я в огледалото.

- Защо да те мразя?

- Заради това, което причиних на Марв.

Думите, които ми идват, са кратки и ясни. Може да съм ги репетирал подсъзнателно. Казвам:

- Ти беше дете, Сузи. Марв също. А баща ти си беше баща ти... Донякъде даже ми е жал за него. Явно го боли.

- Да, но това, което сторих на Марв, е непростимо.

- Е, все пак се возиш в това такси, нали? - отново я поглеждам.

Сюзан Бойд се замисля и кимва.

- Знаеш ли, Ед? - поклаща глава тя. - Никой не е говорил е баща ми по начина, по който му говореше ти.

- И не се е изправял срещу него като Марв.

Тя отново кимва.

Казвам й, че мога да я закарам до работата на Марв, но тя предпочита да спрем на една детска площадка наблизо.

- Правилно - съгласявам се и тя остава да чака.

Марв спира да удря с чука за малко. Нависоко е, лапнал няколко пирона. Използвам затишието и се провиквам:

- Марв, трябва да дойдеш с мен!

Той вижда, че съм сериозен, спира, изплюва пироните, сваля колана с инструментите и слиза. В колата имам чувството, че е по-нервен от онази вечер.

Стигаме детската площадка и слизаме.

- Чакат те - казвам му, но не вярвам да ме чува. Сядам на капака, а Марв тръгва колебливо нататък.

Тревата е суха, жълта и неподдържана. Стара площадка. Хубава, с желязна пързалка, люлки и всичко останало, както си му е редът. Никакви пластмасови боклуци.

Лек ветрец гали тревата.

Марв се обръща да ме погледне и виждам страха, стаен в очите му. Върви бавно към люлките, където го чака Сюзан Бойд. Мелинда седи на една от тях.

Марв изглежда толкова голям.

Походката му, ръцете му, страхът му.

Не чувам нищо, но виждам, че говорят и огромната длан па Марв поема ръката на дъщеря му. Виждам, че иска да я вдигне, да и прегърне, да я притисне до себе си, но не го прави.

Мелинда скача пак на люлката. Марв иска с поглед разрешение от Сюзан и лекичко я залюлява.

След няколко минути Сюзан тихо се отдалечава и идва при мен.

- Добър е с нея - казва меко тя.

- Така е. - Усмихвам се заради приятеля си. Чуваме виковете на Мелинда.

- По-високо, Марвин Харис! По-високо, моля те!

Постепенно той я залюлява по-силно. Докосва гърба на дъщеря си с две ръце, а ясният й чист смях оглася небето.

Когато Мелинда се уморява да се люлее, Марв спира люлката. Момиченцето слиза, хваща ръката на баща си и го довежда при нас. Още отдалече виждам как по лицето на Марв се стичат сълзи, прозрачни като стъкло.

Усмивката на Марв и огромните прозрачни сълзи са едни от най-красивите неща, които някога съм виждал.

10.♥ ОДРИ. Част първа: три нощи чакане ♥

В нощта след деня на люлката не спя.

През цялото време пред очите ми е Марв, който люлее дъщеря си или идва към нас и я държи за ръка. Към полунощ чувам гласа му пред вратата. Отварям. Той изглежда точно така, както се чувства.

- Излез - казва ми.

Излизам и приятелят ми Марвин Харис ме прегръща. Притиска ме толкова силно, че мога да го помириша и да вкуся радостта, която струи от него.

Значи съм отметнал Ричи и Марв. Предал съм двете послания според силите си.

Остава само едно.

Одри.

Не искам да губя време. Толкова работа съм свършил от обира насам. Отхвърлил съм единайсет послания и това е последното. Най-важното. Следващата нощ отивам пред къщата на Одри и наблюдавам. Известно време очаквам Дарил и Кийт да се появят отново, но те не идват. Знам какво правя, а когато нещата стоят по този начин, като че ли ме оставят на мира.

Не съм застанал точно срещу къщата й, а в градинката малко по-надолу по улицата. Това е нова детска площадка, миниатюрна, с пластмасови съоръжения. Тревата е подрязана и чиста.

Къщата й е част от онези жилищни комплекси от десетина сгради, сякаш закрепени с телбод една за друга, с редици паркирани отпред коли.

Ходя там три нощи поред. И трите пъти Саймън идва, но нито веднъж не ме вижда как дебна от градинката. Всичките му мисли са насочени към Одри и към онова, което ще правят. Дори от такова разстояние усещам желанието му, когато слиза от колата си.

Той влиза, а аз се приближавам, заставам до пощенските кутии и гледам.

Ядат.

Правят секс.

Пият.

Пак правят секс.

Звукът му се процежда под вратата, а аз стоя и си припомням разговора със Саймън на Коледа, когато той ме взе от Мила.

Знам какво трябва да дам на Одри.

Одри не обича никого.

Не иска.

Но мен ме обича.

Обича ме и поне веднъж трябва да си позволи това чувство. Да го поеме. Да го опознае изцяло. Само веднъж.

И трите нощи стоя до сутринта. Саймън си тръгва преди изгрев слънце. Сигурно има повикване в града рано сутринта.

На третата нощ се решавам.

Утре.

Да.

Утре ще го направя.

J.♥ Опасенията на Марв ♥

На другата вечер, точно преди да тръгна за Одри, Марв отново е пред вратата ми, този път с въпрос. Излизам, но той не тръгна след мен. От верандата казва:

- Ед, тези пари трябват ли ти още? - И ме гледа загрижено, Извинявай, бях забравил за тях.

- Не го мисли - казвам. - Може би изобщо няма да ми трябват.

Под мишница държа забравен стар касетофон с касета вътре.

Гласът на Марв ме застига като ласо и ме принуждава да се обърна.

- Трябвали ли са ти изобщо? - пита замислено.

Приближавам се към него.

- Не - поклащам глава. - Не, Марв. Не са ми трябвали.

- Защо тогава? - Той слиза по стълбите и застава лице в лице с мен. - Защо каза...

- Онази карта, дето я получих по пощата... аз не я изхвърлих тогава.

Ако Ричи заслужава истината, това важи и за Марв. Обяснявам му. Всичко.

- Марв, минах през кари, спатии, пики и сега имам още една купа.

- И аз бях...?

- Да, Марв, ти беше при купите.

Той притихва.

Озадачен е.

Стои на моравата ми и не знае какво да каже - но изглежда щастлив.

Вече съм се отдалечил, когато извиква след мен:

- Последната Одри ли е?

Обръщам се и правя няколко крачки заднешком, без да отговоря.

- Късмет тогава! - казва той.

Този път се усмихвам и му махвам.

Q.♥ Одри. Част втора: цели три минути ♥

Всичко е същото, но тази нощ до мен се поти касетофонът ми, а луната се издига, снишава се и избледнява с идването на утрото. Питам се за миг защо не съм си навил будилника, за да дойда на разсъмване, но знам, че трябва да направя всичко, както си му е редът. Трябва да изстрадам нощта, за да го направя както трябва.

Протягам крака, но нощта е още по-протяжна. Първата светлина ме плаши.

Боря се със съня, когато чувам затръшване на врата, после колата на Саймън. Той излиза на улицата с широк тромав завой. Минава минута и чувствам, че времето е дошло. Всичко си е на мястото.

Касетофонът. Светлината.

И стъпките ми към вратата на Одри.

Чукам.

Няма отговор.

Отново свивам юмрук, но вратата се открехва и през пролуката се промъква умореният глас на Одри.

- Да не си забравил нещо?

- Аз съм - казвам.

- Ед?

- Да.

- Какво...

Ризата ми е като цимент. Джинсите ми са от дърво, чорапите от шкурка, а обувките ми са наковални.

- Тук съм - прошепвам. - За теб.

Одри, момичето, жената, е в розова нощница.

Тя отваря вратата и стои боса, изтрива с юмрук съня от очите си. Напомня ми за малката Анджелина.

Хващам ръката й и бавно я извеждам на пътеката. Тежестта с изчезнала, сега сме само двамата с нея. Оставям касетофона на посипаната с парчета кора трева, клякам и натискам копчето.

Отначало въздухът се изпълва със статичен шум. После зазвучава музика. Бавно, тихо, сладостно отчаяние, чието име няма значение. Представете си най-нежната, най-силната, най-красивата песен, която знаете. Това е тя. Вдишваме я и очите ми се впиват в Одри.

Приближавам се и хващам ръцете й.

- Ед, какво...

- Шшшг.

Обгръщам я с ръце, тя също ме прегръща.

Обвива ръце около врата ми и отпуска глава на рамото ми. От нея лъха на секс, единствената ми надежда е, че тя долавя полъха на любов от мен.

Музиката затихва.

Гласът се извисява.

Това отново е музиката на сърцата, но този път много по-хубава. Ние се движим и кръжим, а дъхът на Одри гали шията ми.

- Ммм - простенва тихо тя.

Танцуваме на пътеката. Прегръщаме се. В един момент я пускам и бавно я завъртам. Тя се връща при мен и ме целува леко, съвсем леко по врата.

Обичам те, искам да й кажа, но не е нужно.

В небето гори пожар, а аз танцувам с Одри. Дори когато песента свършва, не се пускаме веднага. Мисля, че сме танцували около три минути.

Три минути, за да й кажа, че я обичам.

Три минути, за да ми признае, че и тя ме обича.

Тя проговаря, когато се пускаме, но устните й не изричат любовни думи. Одри притваря едното си око и казва:

- Е, Ед Кенеди?

Усмихвам се.

Тя ме посочва с пръст.

- Но искаш да си само ти, нали?

- да - съгласявам се.

Гледам босите й крака, глезените, прасците, накрая вдигам поглед към лицето й. Снимам я в паметта си. Уморените й очи и смачканата от възглавницата коса с цвят на слама. Усмивката, едва докосваща устните й. Малките й уши и правилният й нос. И последните остатъци от любов, които странно защо не изчезват...

Тя си позволи да ме обича за три минути.

Могат ли три минути да продължат вечно, питам се, но вече знам отговора.

Сигурно не - отговарям си. - Но може би продължават дос-татъчно дълго.

К.♥ Край ♥

Вземам касетофона и оставаме още малко така. Тя не ме кани да вляза, а аз не я питам дали може. Стана това, което трябваше да стане. Обръщам се и казвам:

- Е, Одри, доскоро. Може би до следващите карти. А може и преди това.

- Доскоро - кима тя и аз тръгвам към къщи с касетофона под мишница.

Дванайсет послания са изпълнени.

Приключени са четири аса.

Имам чувството, че това е най-великият ден в живота ми.

Жив съм - мисля си. - Победих. За пръв път от месеци се чувствам свободен и по целия път до дома ме съпровожда чувството на удовлетворение. То остава с мен дори когато влизам вкъщи, целувам Портиер и правя в кухнята кафе за двамата. Докато го пием, в стомаха ми пропълзява друго чувство, намотава се на кълбо и се пръсва.

Не знам защо е така, но цялото удовлетворение изчезва на секундата, когато Портиер вдига поглед към мен. Чуваме как отвън някой вдига и пуска метално резе, после си плюе на петите.

Бавно отивам до вратата, слизам по стъпалата на верандата и излизам на двора.

Там е пощенската ми кутия. Леко изкривена. Има гузен вид. Сърцето ми се мята.

Тръгвам и ме побиват тръпки, когато я отварям.

О, не. Не!

Протягам ръка и напипвам още един последен плик. На него е написано името ми и вече знам какво има вътре.

Една последна карта.

Един последен адрес.

Затварям очи и падам на колене на моравата. Мислите ми се препъват.

•k’k’k

Една последна карта.

Механично и бавно отварям плика и когато очите ми намират адреса, всяка мисъл в мен угасва и умира. Там пише:

"Шилинг Стрийт " 26

Моят адрес.

Последното послание е за мен.