Баба праща поздрави и се извинява

БАБА ПРАЩА ПОЗДРАВИ

И СЕ ИЗВИНЯВА

Copyright © 2013 Fredrik Backman

© Любомир Гиздов, превод от шведски

© Дамян Дамянов, художник на корицата

© Сиела Норма АД

София • 2015

ISBN: 978-954-28-1896-0

На маймуната и жабата.

За десет хиляди приказни вечности.

1

Тютюн

Всички седемгодишни заслужават супергерои. Просто така стоят нещата. И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.

Така казва бабата на Елса.

Елса е на седем години, но скоро ще стане на осем. Не я бива особено да е седемгодишна и тя го знае. Знае, че е различна. В училище директорът казва, че Елса трябва „да се приспособи“, за да „общува по-добре с връстниците си“. А пък когато се запознае с хора на годините на родителите ѝ, те винаги заявяват, че е „много зряла за възрастта си“. Елса знае, че това е просто друг начин да се каже „адски досадна за възрастта си“, защото винаги го заявяват, след като ги е поправила, задето произнасят „дежавю“ грешно или защото не правят разлика между „мен“ и „аз“, докато говорят. Отворковците по правило правят такива грешки. А после се усмихват насила и уж духовито казват на родителите ѝ „зряла за възрастта си“. Все едно ги е засегнала с това, че не е пълен идиот, само защото е на седем. Като че това е някакъв недъг. Ето затова Елса няма други приятели освен баба.

Понеже всички други седемгодишни в училището ѝ са точно толкова смотани, колкото се предполага, че трябва да бъдат. А Елса е различна.

Хич да не ѝ дреме, казва баба. Всички супергерои са различни. Ако суперсилите бяха нормални, всички щяха да ги имат.

Баба е на седемдесет и седем години. Но скоро ще стане на седемдесет и осем. Нея също не я бива много в това. Личи си, че е възрастна, защото лицето ѝ изглежда като стар вестник, който някой е напъхал в мокрите си обувки, за да ги подсуши. Но никой не казва, че баба е зряла за възрастта си. „Жизнена“, казват понякога хората, обръщайки се към майката на Елса. И изглеждат или много разтревожени, или много ядосани, а мама въздъхва и пита колко ще струва да се поправят щетите. Баба например смята, че хората сами са си виновни, щом нямат грам проклета солидарност и отказват да си мръднат колата, когато тя паркира Рено. Или пък ако пуши в болницата и противопожарната аларма се активира, а пазачите дойдат и я принудят да изгаси цигарата, тя започва да крещи: „Защо, по дяволите, всичко трябва да е толкова шибано политически коректно в днешно време!“. А един път направи снежен човек, облече го с истински дрехи и го сложи легнал в градинката, точно под балкона на Брит-Мари и Кент, така че да изглежда сякаш някой е паднал от покрива. Пък веднъж, когато из квартала обикаляха издокарани мъже с очила и звъняха на всички врати, за да разкажат за Бог, Исус и рая, баба застана на балкона с развързан халат и започна да стреля по тях с пушка за пейнтбол, а Брит-Мари не можеше да реши дали е по-възмутена заради пушката, или защото баба не носеше нищо под халата, но за по-сигурно подаде оплакване в полицията и заради двете.

В такива случаи хората казват, че баба е много жизнена за възрастта си.

Казват също, че с годините баба е полудяла. Но всъщност тя е гениална. Просто понякога се държи малко смахнато. Едно време е била лекар, получавала е награди и журналистите са писали статии за нея, ходила е на най-ужасните места на земята, когато всички други са бягали оттам. Спасявала е животи и се е борила със злото из целия свят. Както правят супергероите. Но накрая някой ѝ е казал, че е твърде стара да спасява животи, макар и Елса да подозира, че онзи някой всъщност е имал предвид „твърде луда“. И затова баба вече не е лекар. Тя нарича онзи някой „обществото“ и казва, че вече не ѝ дават да реже хората само защото в днешно време всичко е толкова шибано политически коректно. Става въпрос най-вече за смотаното изнежено общество и забраната за пушене в операционната, и въобще кой може да работи в такава обстановка? А?

Затова сега баба прекарва повечето си време вкъщи и подлудява Брит-Мари и мама. Брит-Мари е съседка на баба, а мама е майката на Елса. И всъщност Брит-Мари също е съседка на майката на Елса, защото майката на Елса живее в съседство с бабата на Елса. Елса, естествено, също живее в съседство с баба, защото Елса живее с майка си. Освен всеки втори уикенд, когато живее с татко и Лисет. Разбира се, Джордж също е съсед на баба. Защото той е партньорът на мама. Малко е объркано.

Но както и да е, да се върнем на въпроса: и така, суперсилите на баба са спасяване на животи и подлудяване на хора. Може да се каже, че това я прави доста дисфункционален супергерой. Елса знае това, защото е проверила какво значи „дисфункционален“ в Уикипедия. „Уикипедия“ е това, което, ако им се наложи да го обяснят, хората на възрастта на баба описват като „енциклопедия, само че в интернет!“. „Енциклопедия“ е това, което, ако ѝ се наложи да го обясни, Елса описва като „Уикипедия, само че аналогова“. А Елса е проверила „дисфункционален“ и на двете места и думата означава, че нещо работи, само че не точно както се очаква. Това е едно от нещата, които Елса най-много обича в баба си.

Но може би не точно днес, разбира се. Защото часът е един и половина през нощта, а Елса е много изморена и иска просто да отиде да си легне, но не може, защото баба пак е замерила полицай с лайно.

Може да се каже, че е сложно. Като статус във фейсбук.

Елса се оглежда в малката четириъгълна стая и се прозява толкова изтощено, че изглежда все едно се опитва да погълне собствената си глава на обратно.

– Нали ти казах да не прескачаш оградата, нали – мърмори тя и поглежда часовника.

Баба не отговаря. Елса сваля шала на Грифиндор1 и го слага на коленете си. Тя е родена в деня след Коледа преди седем години, скоро осем. На същия ден няколко учени от Германия регистрирали най-голямото избухване на гама-лъчи от магнетар, което някога е достигало до земята. Вярно, Елса не знае съвсем точно и с подробности какво е „магнетар“, но става дума за някакъв вид неутронна звезда. А и звучи малко като „Мегатрон“, което е името на лошия от „Трансформърс“, а това пък е нещо, дето ограничените хора, които не четат достатъчно качествена литература, биха нарекли „детско предаване“. В действителност, Трансформърс са роботи, макар че чисто академично погледнато, могат евентуално да се броят и за супергерои. Елса много ги обича, както и неутронните звезди, и си представя, че едно „избухване на гама-лъчи“ изглежда малко като онзи път, когато баба разля фанта върху айфона на Елса и опита да го изсуши в тостера. Баба казва, че щом Елса се е родила в такъв ден, това я прави специална.

Да си специален, е най-добрият начин, по който да бъдеш различен.

Но, естествено, в момента баба е заета да изсипва тютюн на малки купчинки върху дървената маса пред себе си и да го увива в шумолящи цигарени хартийки. Елса изпъшква.

– Казах! Казах ти да не прескачаш оградата! Нали! – пояснява тя.

Всъщност не иска да звучи недружелюбно. Просто е малко ядосана. По онзи начин, по който могат да бъдат ядосани само седемгодишни деца в полицейски управления и мъже на средна възраст, които чакат закъсняващи полети, без да получават информация.

Баба изсумтява и търси запалка в джобовете на твърде голямото си палто. Не изглежда така, сякаш взема случващото се на сериозно, най-вече защото никога не изглежда така, сякаш взема каквото и да е било на сериозно. Освен когато иска да пуши, а не намира запалка, това го взема много на сериозно. За баба пушенето е едно от сериозните неща.

– Беше нищо и никаква оградка, боже мой, това не е причина хората да се палят толкова – казва тя нехайно.

– Не ме божемойствай! Ти хвърли лайно по полицая! – отбелязва Елса.

Баба върти очи.

– Стига си се превземала. Звучиш като майка си. Имаш ли запалка?

– Аз съм на седем! – отговаря Елса.

– Докога ще ползваш това за оправдание?

– Докато спра да бъда на седем!

Баба въздъхва и измърморва нещо, което звучи като „дадада, човек да не попита нещо“, и продължава да търси в джобовете на палтото си.

– Всъщност не мисля, че тук вътре може да се пуши – информира я Елса една идея по-спокойно и прокарва пръсти по скъсания шал на Грифиндор.

Баба изсумтява.

– Естествено, че може да се пуши. Просто ще отворим да се проветрява.

Елса поглежда скептично към прозорците.

– Струва ми се, че това са от онези прозорци, които не могат да се отварят.

– Глупости, защо да не могат?

– Имат решетки.

Баба зяпва недоволно към прозорците. После към Елса.

– Значи в полицейското управление също не може да се пуши? Ама че проклето покровителствено общество, а?

Елса отново се прозява.

– Може ли да ползвам телефона ти?

– Какво ще правиш? – иска да знае баба.

– Ще сърфирам.

– Какво ще сърфираш?

– Разни неща.

– Харчиш твърде много време за тия интернет неща.

– Казва се прекарваш.

– Дадада.

Елса клати глава.

– Харчат се, да кажем, пари, времето се прекарва. Не ходиш да обясняваш, че си прекарала двеста крони за нови панталони. А, казва ли се така? А?

– Чувала ли си за момичето, което умряло от много мислене, м? – изсумтява баба.

– А ти чувала ли си за момичето, което НЕ умряло от много мислене, м? – изсумтява Елса.

Полицаят, който влиза в стаята, изглежда страшно, страшно, страшно изморен. Сяда от другата страна на масата и поглежда баба и Елса с извънмерно примирение.

– Искам да се обадя на адвоката си – заявява веднага баба.

– Искам да се обадя на майка си – заявява на секундата Елса.

– В такъв случай искам първа да се обадя! – настоява баба.

Полицаят преглежда малка купчина документи.

– Майка ти идва насам – въздъхва той към Елса.

Баба ахва по онзи драматичен начин, който умеят само бабите.

– Защо сте се обадили на н-е-я? Вие наред ли сте? Тя зверски ще се ядоса! – протестира тя, сякаш полицаят току-що ѝ е казал, че смята да остави Елса в гората, за да я отгледат вълци.

– Трябваше да позвъним на попечителите на детето – обяснява полицаят спокойно.

– Аз също съм попечител на детето! Аз съм ѝ баба! – натъртва баба и се изправя наполовина от стола, размахвайки заплашително незапалената си цигара.

– Часът е един и половина през нощта. Някой трябва да се погрижи за детето – казва полицаят невъзмутимо и сочи часовника си, преди да погледне недоволно към цигарата.

– Да! Аз! А-з ще се погрижа за детето! – изплюва баба.

Полицаят прави доста принуден приятелски жест към стаята за разпити.

– И според теб как ти се получават грижите дотук?

Баба изглежда малко засегната. Но най-накрая сяда обратно в стола и прочиства гърло.

– Ако... значи... мхмх. Така. Ако ще се хващаме за ДЕТАЙЛИТЕ, може би не върви адски добре. Може би не. Но всичко вървеше мирно и спокойно, докато не започнахте да ме преследвате! – възразява тя кисело.

– Защото влязохте с взлом в зоологическа градина – отбелязва полицаят.

– Оградата беше съвсем мънинка – упорства баба.

– Няма мънинки взломове – казва полицаят.

Баба свива рамене и махва с ръка над масата, сякаш смята, че вече достатъчно са дъвкали този въпрос и е време да сменят темата.

– Уф. Слушай малко! Нали тук може да се пуши, а?

Полицаят клати сериозно глава. Баба се навежда напред, поглежда го дълбоко в очите и се усмихва.

– Не може ли да се направи изключение за бедната малка мен?

Елса бута баба с лакът и превключва на тайния им език. Понеже баба и Елса имат таен език, какъвто всички баби и внуците им трябва да имат, защото всъщност има такъв закон, казва баба. Или поне би трябвало да има.

– Оф! Бабо, стига! Незаконно е да се флиртува с полицаи! – заявява Елса на тайния език.

– Кой казва? – пита баба също на тайния език.

– Полицията! – отвръща Елса.

– Полицията трябва да е на разположение на гражданите! Аз все пак плащам данъци! – отсича баба.

Полицаят, от своя страна, ги гледа, както човек гледа седемгодишно дете и седемдесет и седем годишна баба да спорят на тайния си език в полицейско управление посред нощ. После баба му намигва изкусително и отново сочи умолително към цигарата си, но щом той поклаща глава, баба се обляга оскърбено назад и избухва на съвсем нормален език:

– Пак тази политическа коректност. В тая проклета страна отношението към пушачите е по-лошо от апартейда!

Изражението на полицая става една немалка идея по-сурово.

– Аз бих внимавал малко повече с подобни изказвания.

Баба върти очи. Елса се обръща към нея.

– Как се пише?

– Кое това? – въздъхва баба така, както въздъхва човек, когато абсолютно съвсем целият свят е против него, въпреки че той плаща данъци.

– Онова апартай-нещо-си – казва Елса.

– А-п-ъ-р-т-а-и-д – отвръща баба буква по буква.

Изобщо не се пише така, естествено. Елса го разбира веднага щом се протяга през масата, взима телефона на баба и проверява в Гугъл. Баба хич не се има с правописа.

Полицаят прелиства документите си.

– Сега ще те оставим да се прибереш, но ще те извикаме отново във връзка с взлома и пътните нарушения – казва той хладно на баба.

– Как издържаш с този Андроид? – пъшка Елса, докато се мъчи раздразнено с телефона на баба.

Телефонът е с Андроид, защото това е старият телефон на мама, а мама ползва само Андроид, въпреки че Елса непрестанно опитва да ѝ обясни, че всеки човек с поне малко мозък си взима айфон. А баба, разбира се, изобщо не иска да има телефон, но Елса я е принудила да вземе стария на мама, защото баба редовно чупи телефона на Елса при различни инциденти, свързани с тостери. И тогава на Елса ѝ се налага да взима назаем този на баба. Въпреки че е Андроид.

– Какви пътни нарушения? – избухва изненадано баба.

– Неправомерно шофиране, като начало – казва полицаят.

– Как така неправомерно? Това си е моята кола! Откъде накъде ще ми трябва разрешение да карам собствената си кола!

Полицаят клати търпеливо глава.

– Разрешение не. Но ти трябва шофьорска книжка.

Баба разперва ръце.

– Ето го пак покровителственото общество.

В следващия миг из цялата стая отеква трясък. Елса е ударила Андроида в масата.

– На теб пък какво ти става сега? – чуди се баба.

– Това НЕ е като апартейда!!! Ти сравни забраната за пушене с апартейда, а то не е същото. В смисъл, дори не е БЛИЗО!

Баба махва примирено с ръка.

– Казах, че е... знаеш, горе-долу като...

– И горе-долу същото НЕ е! – възразява Елса изумено.

– Беше просто сравнение, боже господи...

– Да, бооолно сравнение!

– Ти откъде знаеш?

– УИКИПЕДИЯ! – зяпва Елса и сочи телефона.

Баба се обръща отчаяно към полицая.

– И твоите деца ли се държат така?

На полицая като че ли му става неудобно.

– Ние... в нашето семейство не оставяме децата да сърфират сами в интернет...

Баба веднага разперва ръце към Елса, сякаш с този жест иска да каже „ето!“. Елса само поклаща глава и скръства ръце.

– Просто се извини, че хвърли лайно по полицая, за да можем да се приберем, бабо! – изсумтява тя на тайния език, все още подобаващо раздразнена заради онази работа с апартейда.

– Извинявай – отвръща баба на тайния език.

– На полицая, не на мен, мъпет такъв! – казва Елса.

– Тук не се извиняваме на фашисти. Аз плащам данъци. И ТИ си мъпет! – мръщи се баба.

– ТИ си! – срязва я Елса.

После двете застават със скръстени ръце, обърнали демонстративно гръб една на друга. Накрая баба кимва на полицая и казва на нормалния език:

– Би ли предал на разглезената ми внучка, че ако смята да се държи така, ще си ходи пеша?

– Пф! Кажи на НЕЯ, че възнамерявам да се прибера с мама, а пък тя да си ходи пеша! – веднага я репликира Елса.

– Кажи на н-е-я, че може... – започва баба.

Но тогава полицаят се изправя, без да каже и дума, излиза от стаята и затваря вратата след себе си по такъв начин, сякаш смята да влезе в друга стая и да зарови лице в голяма мека възглавница и да закрещи с всичка сила.

– Виж сега какво направи – казва баба.

– Виж ТИ какво направи! – отговаря Елса.

След малко в стаята влиза жена полицай с мускулести ръце и зелени очи. Като че ли и друг път е срещала баба, защото се усмихва с онази уморена усмивка, която ползват хората, които познават баба, след което въздъхва тежко и казва:

– Трябва да спреш вече с тези изпълнения, имаме да гоним и истински престъпници.

Тогава баба измърморва „Спрете вие“ и после ги пускат да се приберат.

Докато стоят на тротоара и чакат мама, Елса опипва замислено шала си. Скъсаното минава право през емблемата на Грифиндор. Елса се опитва да не заплаче. Не ѝ се получава много добре.

– Майка ти ще го оправи – казва баба, като опитва да звучи ведро и побутва Елса по рамото.

Елса поглежда нагоре притеснена. Баба кимва леко засрамено, придобива по-сериозен вид и снишава глас.

– Ух, можем... знаеш. Можем да кажем на майка ти, че шалът се е скъсал, когато опита да ми попречиш да прескоча оградата на маймуните.

Елса кима и отново прокарва пръсти по плата. Шалът не се скъса, когато Елса опита да попречи на баба да прескочи оградата. Скъса се в училище, когато три от по-големите момичета, които мразят Елса, без Елса да знае защо, я приклещиха пред столовата и я удариха, скъсаха шала и го хвърлиха в една тоалетна. Подигравателният им смях все още подскача из главата на Елса като топче от флипер.

Баба вижда погледа ѝ, навежда се напред съзаклятнически и казва на тайния език:

– Някой хубав ден ще отидем при онези чистокръвни мъпети от училище, ще ги отведем в Миамас и ще ги хвърлим на лъва!

Елса бърше очи с опакото на ръката си и леко се усмихва.

– Не съм идиот, бабо. Знам, че всичко, което направи тази вечер, беше, за да забравя за случката в училище – прошепва тя.

Баба подритва чакъла и се прокашля.

– Ами... знаеш. Ти си ми единственото внуче. Не исках, такова, да запомниш днешния ден с онова с шала. Затова реших, че вместо това можеш да го запомниш като деня, когато баба ти влезе с взлом в зоологическата градина...

– И избяга от болницата – ухилва се Елса.

– И избяга от болницата – ухилва се баба.

– И хвърли лайно по един полицай – отбелязва Елса.

– Всъщност беше пръст! Или поне по-голямата част! – възразява баба.

– Промяната на спомени е хубава суперсила – признава Елса.

Баба свива рамене.

– Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.

– Няма такава дума.

– Знам.

– Благодаря, бабо – казва Елса и обляга глава на ръката на баба.

Баба само кимва и прошепва: „Ние, рицарите на кралство Миамас, просто изпълняваме дълга си“.

Защото всички седемгодишни заслужават супергерои.

И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.

2

Маймуна

Мама ги прибра от полицейското управление. Личеше си, че е страшно ядосана, но се държа сдържано и овладяно и не крещя. Понеже мама е страшно сдържана и овладяна и на практика никога не крещи, защото е пълна противоположност на бабата на Елса. Елса заспа почти веднага след като си сложи колана и докато излязат на магистралата, тя вече беше в Миамас.

Миамас е тайното кралство на Елса и баба. То е едно от шестте кралства в Страната-на-Почти-Будните. Баба я измисли, когато Елса беше малка и мама и татко тъкмо се бяха разделили, а Елса се страхуваше да спи, защото беше прочела в интернет, че някои деца умирали в съня си. Баба я бива да си измисля неща. Така че когато татко се изнесе от апартамента и всички бяха изморени и тъжни по цял ден, Елса се измъкваше през външната врата всяка нощ и прекосяваше стълбището на пръсти, както си беше по пижама, влизаше в апартамента на баба и после двете се шмугваха в големия гардероб, който никога не спираше да расте, и почти си затваряха очите и потегляха.

Защото не е нужно да заспиш, за да отидеш в Страната-на-Почти-Будните. Точно това е идеята. Трябва само почти да заспиш. И в последните секунди, когато очите ти са почти затворени и на границата между това, което знаеш, и това, което си мислиш, се спуска мъгла, тогава потегляш. Яздиш към Страната-на-Почти-Будните на гърба на облачни животни, защото баба е решила, че това е единственият начин да стигнеш там. Облачните животни идват през балконската врата и взимат баба и Елса и заедно с тях отлитат нагоре и все по-нагоре, докато Елса види всички чудновати магични същества, които населяват Страната-на-Почти-Будните: енфантите и съжалявците, Сегато, воршовете и снежните ангели, принцовете, принцесите и рицарите. Облачните животни се понасят над безкрайните тъмни гори, където живее Вълчето сърце, както и всички чудовища, и се спускат по мекия вятър към ослепителния цветен пейзаж край портите на кралство Миамас.

Трудно е да се каже от раз дали баба е малко смахната, защото е прекарала твърде много време в Миамас, или пък Миамас е смахнато място, защото баба е прекарала твърде много време там. Но оттук идват всички приказки на баба. Най-прекрасно смахнатите приказки.

Баба казва, че кралството се казва Миамас от поне десет хиляди приказни вечности, но Елса знае, че баба е решила то да се казва така, защото като малка Елса не е можела да казва „пижама“ и вместо това е казвала „миама“. Но баба, разбира се, настоява, че това не е скапана измислица, че Миамас и другите пет кралства в Страната-на-Почти-Будните съществуват в най-висша степен и всъщност са много по-истински от истинския свят, „където всички са икономисти и пият мляко без лактоза и се превземат“. Баба не я бива супер много да живее в истинския свят. Тук има твърде много правила, а баба не я бива супер много с правилата. Тя мами на „Монополи“, кара Рено в автобусната лента, краде жълтите чанти от ИКЕА и не стои зад очертанията до лентата за багаж на летището. И не затваря вратата, като ходи до тоалетна. Може да се каже, че има трески за дялане в характера си.

Но разказва най-хубавите истории на всички времена и вечности, така че могат да ѝ бъдат простени цял куп трески.

Всички приказки, които си струват, идват от Миамас, казва баба. Другите пет кралства в Страната-на-Почти-Будните се занимават с други неща: „Миревас“ е кралството, където се пазят сънищата, „Миплорис“ е кралството, където се съхранява всичката тъга, от „Мимовас“ пък идва всичката музика, от „Миаудакас“ идва смелостта, а „Мибаталос“ е кралството, където са израснали най-храбрите войници, които се бият с ужасяващите сенки във Войната-Без-Край.

Но Миамас е любимото кралство на Елса и на баба, защото най-почитаната професия там е разказвач на приказки. В Миамас този, който е способен да вдъхне живот на един разказ, може да стане по-могъщ от крал. Там валута е фантазията и хората пазаруват не с пари, а с хубави истории, и библиотеките не се наричат библиотеки, а „банки“. Всяка книга е съкровище, всяка приказка струва милиони. И баба носи оттам ковчежета, пълни с несметни богатства. Приказки за дракони и тролове, крале, кралици и вещици. И за сенки. Защото всеки приказен свят трябва да има страшни врагове, а врагове на Страната-на-Почти-Будните са сенките, защото те искат да убият всяка фантазия. Ако разказваме приказки за сенки, трябва да разкажем и за Вълчето сърце. Защото именно той побеждава сенките във Войната-Без-Край. Той е първият и най-велик супергерой, за когото Елса е чувала.

Баба води Елса в Миамас всяка нощ. Там Елса получи рицарско звание и може да язди облачни животни и да си има собствен меч. Защото в Миамас не казват, че момичетата не могат да бъдат рицари. Там планините стигат до небето, лагерните огньове никога не изгасват и никакви отворковци не се опитват да ти скъсат шала на Грифиндор.

Баба казва, че в Миамас никой не затваря вратата, когато ходи до тоалетна, естествено. Всъщност имало политика на отворените врати във всяка една ситуация и такъв бил законът в цялата Страна-на-Почти-Будните. Но Елса е доста сигурна, че това е друга версия на истината. Така баба нарича лъжите: „Други версии на истината“.

И когато на следващия ден се събужда в болничната стая, Елса вижда отворената врата на тоалетната, а отвътре баба разпалено обяснява една от другите версии на истината на майката на Елса, която е застанала в коридора. Не ѝ се получава много добре. Защото истинската истина е, че снощи баба избяга от болницата, а Елса се измъкна от вкъщи, докато мама и Джордж спяха, и двете заедно отидоха до зоологическата градина с Рено. Тогава баба прескочи оградата и в ретроспекция може би наистина изглежда малко безотговорно да направиш всичко това посред нощ заедно със седемгодишно дете. Елса е склонна да се съгласи с тази гледна точка.

Баба, чиито дрехи лежат на купчина на пода и продължават до голяма степен буквално да миришат на маймуна, се оправдава с това, че щом прескочила оградата до клетката на маймуните и онзи пазач се разкрещял, тя решила, че той можел да бъде опасен изнасилвач, и затова започнала да мята пръст по него и по полицая. Тогава мама поклаща глава сдържано, но изморено и казва, че баба си измисля.

А баба не обича, когато хората казват, че нещо е измислено. Тя предпочита не толкова унизителния термин „реалностно изостанал“ и го казва на мама. Мама не изглежда като да е съгласна. Но се овладява. Защото е пълна противоположност на бабата на Елса.

– Това е едно от най-лошите неща, които си правила – казва мама строго по посока на тоалетната.

– Много, ама много ми е трудно да го повярвам, мила дъще – отвръща баба равнодушно.

Тогава мама започва методично да изброява всичко, което баба е надробявала през годините, но баба казва, че мама е сърдита просто защото няма чувство за хумор. Тогава мама казва, че баба трябва да спре да се държи като безотговорно дете. Тогава баба пита: „Знаеш ли къде пиратите паркират колите си?“. И след като мама не отговаря, от тоалетната се чува вик: „В гАРРРажа!“. Мама въздъхва и започва да масажира слепоочията си, а баба изсумтява и констатира: „Ето, нали ти казвам, никакво чувство за хумор“. После мама затваря вратата на тоалетната и баба страшнострашнострашно се ядосва. Защото не обича да се чувства заключена, когато е в тоалетната.

Баба е настанена в болницата от две седмици, но бяга почти всеки ден, взима Елса и двете отиват за сладолед или пък се прибират в блока, когато мама я няма, и си правят сапунена пързалка във входа. Или влизат с взлом в зоологически градини. Или каквото друго ѝ хрумне на баба.

Разбира се, баба не смята, че „бяга“ от болницата, защото според нея трябва да има някакво предизвикателство, за да се брои за бягство. Като дракон, или поредица капани, или поне стена с приличен ров, или нещо такова. Може да се каже, че мама и болничният персонал не споделят мнението на баба.

В стаята влиза медицинска сестра и внимателно моли мама да ѝ отдели една секунда. После ѝ дава някакъв лист и мама написва нещо на него и го връща на сестрата, която си тръгва. Баба смени девет болногледачи и болногледачки, откакто влезе в болницата. На седем отказа да им съдейства, а двама отказаха да съдействат на нея. Един от тях се обоснова с това, че баба му казала, че има „сладко дупе“. Тя твърдеше уверено, че е направила комплимент на дупето му, не на него, и че той няма какво да се превзема заради такова нещо. Тогава мама каза на Елса да си сложи слушалките, но Елса все пак чу как двете дълго време се караха за разликата между „сексуален тормоз“ и „най-обикновен комплимент, боже господи!“.

Те много се карат, мама и баба. Карат се, откакто Елса се помни. За всичко. Ако баба е дисфункционален супергерой, мама за сметка на това е крайно функционален супергерой. Елса обикновено сравнява отношенията им с тези на Циклоп и Върколак от „Х-Мен“ и много я е яд, че никой от обкръжението ѝ не разбира какво има предвид с това. Хората в обкръжението на Елса четат твърде малко качествена литература. „Качествена литература“ е това, което необразованите отворковци наричат „комикси“. Ако трябва да го обясни свръхопростено на някой незапознат с качествената литература, Елса би казала, че Х-Мен са супергерои. Само че всъщност са мутанти, а в това има известна академична разлика. Но за да не усложнява нещата, Елса вероятно би обобщила, че баба и мама имат напълно противоположни суперсили. Същото би било, ако Спайдърмен, един от любимите супергерои на Елса, имаше смъртен враг, който се казва Хлъзгавия човек и суперсилата му е, че не може да се качи дори на някоя пейка. Само че в добрия смисъл.

Вярно, че по дефиниция суперсилите на Циклоп и Върколак не са противоположни, но Елса не би искала да навлиза в ненужни подробности, ако обяснява цялата идея на някого, който и понятие си няма.

Като се замисли, може би е достатъчно да се разбере, че мама представлява реда, а баба – хаоса. Елса веднъж прочете, че „хаосът е съсед на Господ“, но мама каза, че хаосът се нанесъл във входа на Господ само защото повече не е издържал да живее в съседство с баба.

Мама има папки и календари за всичко, а всеки път, когато има среща, телефонът ѝ напомня петнайсет минути по-рано с кратка мелодия. Ако бабата на Елса трябва да запомни нещо, тя го записва с лилав маркер право върху стената на кухнята. И то без значение дали се намира вкъщи, или някъде другаде. Разбира се, тази система не е безпогрешна, защото предполага, че баба трябва да се намира в апартамента на съответния човек, когато се наложи да си спомни това, което е написала. Но щом Елса посочи този недостатък, баба изсумтя: „Във всеки случай, има по-малък шанс да изгубя цяла кухненска стена, отколкото майка ти да изгуби онзи смешен телефон!“. Но Елса отбеляза, че мама всъщност никога не губи нищо. Тогава баба завъртя очи и въздъхна: „Дадада, майка ти, естествено, е изключение. Става дума за... знаеш... несъвършени хора“.

Съвършенството е суперсилата на мама. Тя не е толкова забавна, колкото баба, но за сметка на това винаги знае къде се е дянал шалът на Грифиндор. Докато го връзва около врата на Елса, мама често прошепва: „Нещо е изгубено само ако майка ти не може да го намери“.

Майката на Елса е шеф. „Не само на работа, но и в живота“, често се мръщи баба. Мама не е човек, с когото ходиш рамо до рамо, така да се каже, тя е човек, когото следваш. Бабата на Елса пък изобщо не е човек, с когото вървиш в една посока. По-скоро залягаш, щом я видиш да се задава. Освен това тя никога не е намирала шал през живота си.

Баба не обича шефове, което тъкмо в тази болница е проблем, защото мама се държи особено много като шеф точно тук, защото тя е шефът на болницата.

– Улрика, за бога, реагираш преувеличено! – вика баба през вратата на тоалетната.

В същото време нова медицинска сестра влиза в стаята заедно с един лекар, а мама написва нещо върху нов лист и казва някакви цифри. После се усмихва сдържано на сестрата и лекаря, те се усмихват нервно в отговор и излизат.

В тоалетната настава дълга тишина и мама изведнъж придобива онова притеснено изражение, което имат хората, когато около баба стане тихо за по-дълго. После мама подушва въздуха и отваря рязко вратата. Баба седи гола на тоалетната чиния, кръстосала удобно крака. Маха небрежно с димящата цигара към мама и казва:

– Ама каквооо е това? Човек не може да остане на спокойствие дори когато ходи до тоалетна.

Мама масажира слепоочията си и слага ръка на корема си. Баба ѝ кимва сериозно и маха с цигарата към корема ѝ.

– Боже, Улрика, успокой се! Не забравяй, че си бременна.

– Може би и ти не бива да го забравяш – отвръща мама. Само че овладяно.

– Тушѐ – промърморва баба и дърпа дълбоко от цигарата.

Това е една от онези думи, които Елса знае какво означават, без да знае какво означават. Мама поклаща бавно глава.

– Замисляш ли се изобщо колко опасно е това за Елса и за бебето? – казва тя и сочи цигарата.

Баба върти очи.

– Не се превземай! Хората пушат открай време, но това не им е пречило да раждат деца в отлично здраве. Единствено твоето поколение не схваща, че човечеството е оцеляло милиони години без тестове за алергии и други простотии, преди да се появите вие и да решите, че сте специални. Да не мислиш, че едно време са прали кожите на мамутите на деветдесет градуса, преди да увият новородените с тях, а?

Елса накланя глава.

– Тогава имало ли е цигари?

Баба изохква.

– И ти ли почваш?

Мама пак слага ръка на корема си. Елса не е сигурна дали го прави, защото Половинката рита отвътре, или защото мама иска да му/ѝ запуши ушите. Мама е мама на Половинката, но Джордж е татко на Половинката, така че Половинката е полубрат или полусестра на Елса. Или поне ще бъде. Но на Елса ѝ обещаха, че въпреки че ще ѝ е полубрат или полусестра, Половинката ще бъде цял човек. Минаха няколко объркани дни, докато Елса схване разликата. „За толкова умен човек, понякога си страшно глупава“, избухна баба, когато Елса я пита за Половинката. После бяха скарани три часа. Това за тях си беше почти личен рекорд по скараност.

– Просто исках да ѝ покажа маймуните, Улрика – измърморва баба малко по-меко и изгася цигарата в мивката.

– Не издържам... – отговаря мама отчаяно, само че овладяно, и излиза в коридора, където пише по още листове с цифри.

Баба наистина искаше да покаже маймуните на Елса, тази част от историята е вярна. Снощи си говореха по телефона, Елса от вкъщи, а баба от болницата, и по едно време започнаха да спорят дали има специален вид маймуни, които спят прави. Баба грешеше, разбира се, всичко го пишеше в Уикипедия. Но после Елса ѝ разказа за онова с шала в училище и тогава баба реши да отидат до зоологическата градина и да видят маймуните, за да може Елса да мисли за нещо друго. Тя се измъкна, докато мама и Джордж спяха. А когато баба тръгна да прескача оградата на зоологическата, първо се появи един пазач, а после и един полицай и баба ги замери с пръст. Но те решиха, че това са лайна. Най-вече защото баба извика: „ТОВА СА ЛАЙНА!!!“.

Мама изчезва в коридора отвън, за да говори с някого. Нейният телефон звъни постоянно. Елса сяда на леглото. Баба изгася цигарата в пепелника, облича си нощница, сяда срещу Елса и се ухилва. После двете играят „Монополи“. Баба краде пари от банката и щом Елса я разобличава, баба открадва кола, отива до гарата и опитва да напусне града.

След това мама влиза обратно в стаята, изглежда изморена и казва на Елса, че ще се прибират, защото баба трябва да си почива. Елса прегръща баба дълго, дълго, дълго време.

– Кога ще се прибереш? – пита Елса.

– Сигурно утре! – обещава баба весело.

Тя винаги така казва. После отмята кичур коса от очите на Елса, а когато мама отново излиза в коридора, баба внезапно придобива сериозно изражение и казва на тайния език:

– Имам важна мисия за теб.

Елса кима. Баба винаги ѝ дава мисии на тайния език, който могат да говорят само тези, които са посещавали Страната-на-Почти-Будните, а Елса винаги ги изпълнява. Защото така правят рицарите на Миамас. Изпълняват дълга си. Освен ако трябва да купи цигари или да пече месо, там Елса тегли чертата, защото тези неща са гнусни. Дори рицарите трябва да имат принципи.

Баба протяга ръка под леглото и вади голяма найлонова торбичка. В нея няма месо или цигари. Има сладки.

– Трябва да занесеш шоколад на Приятеля.

Минават няколко секунди, преди Елса да разбере кой точно приятел се има предвид. А щом проумява, тя зяпва баба ужасено.

– Ти НАРЕД ли си? Да не искаш да УМРА?

Баба върти очи.

– Не се превземай. Да не искаш да кажеш, че рицар на Миамас не смее да изпълни мисията си?

Елса се блещи обидено.

– Колко зряло да ме предизвикваш така!

– Колко зряло да казваш „колко зряло“! – ухилва се баба.

Елса грабва найлоновата торбичка. Тя е пълна с малки шумолящи пакетчета „Дайм“2. Баба сочи.

– Важно е да махнеш хартийката на всеки бонбон. Иначе той се сърди.

Елса се взира нацупено в торбичката.

– И какво да кажа? Той дори не знае коя съм!

Баба изсумтява толкова високо, че звучи все едно се секне.

– Много ясно, че знае! Боже мой. Просто кажи, че баба праща поздрави и се извинява.

Елса вдига вежда.

– За какво се извиняваш?

– Че не съм му оставяла сладки от много време – отговаря баба, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

Елса пак поглежда в торбата.

– Адски е безотговорно да пращаш единствената си внучка на такава мисия, бабо. Той може да ме убие.

– Не се превземай – казва баба.

– Превземаш се ти! – изстрелва Елса.

Баба се засмива. Тя винаги така прави. Накрая и Елса се засмива. Тя винаги така прави. Баба снишава глас.

– Трябва да дадеш бонбоните на Приятеля тайно. Брит-Мари не бива да вижда. Изчакай да се съберат на домсъвет утре вечер и тогава се промъкни при него!

Елса кима. Въпреки че много я е страх от Приятеля и продължава да смята, че е адски безотговорно да пращаш единствената си внучка на опасни за живота „Дайм“-мисии. Но баба хваща показалците ѝ и ги стиска здраво в свитите си длани, както прави винаги, а е трудно да те е страх, когато някой прави така. Отново се прегръщат.

– Ще се видим, о, горди рицарю на Миамас – прошепва баба в ухото ѝ.

Защото баба никога не казва чао. Само „ще се видим“.

Докато облича якето си в коридора, Елса чува мама и баба да говорят за „лечението“. После мама казва на Елса да си сложи слушалките. И тя го прави. Елса си пожела слушалките за коледен подарък миналата година, като изрично настоя мама и баба да платят по половината. Защото така е справедливо.

Когато мама и баба започнат да се карат, Елса си слага слушалките, увеличава звука и се преструва, че мама и баба са актриси в ням филм. Елса е от онези деца, които рано се научават, че е по-лесно да се справяш с живота, ако сам си избираш саундтрака.

Последното, което чува, е баба да пита кога ще може да вземе Рено от полицията. Рено е колата на баба. Тя казва, че го е спечелила на покер. Рено, разбира се, е марка, но като малка Елса си мислеше, че колата се казва така, преди да разбере, че още много автомобили се наричат по същия начин. Затова продължава да използва Рено като име.

А името е много подходящо, защото звучи като стар френски чичко с кашлица, а колата на баба е стара, ръждясала и френска, а когато сменяш скоростите, звучи като че някой влачи тежки балконски мебели върху бетон. Елса знае това, защото понякога баба пуши и яде дюнер, докато кара Рено, и тогава управлява с колене, а когато натисне съединителя и извика „СЕГА!“, Елса сменя скоростите.

На Елса това ѝ липсва.

Мама казва на баба, че няма да може да вземе Рено. Баба отвръща ядосано, че това всъщност си е нейната кола, но мама казва нещо за карането без шофьорска книжка. Тогава баба нарича мама „млада госпожице“ и обяснява, че има шофьорска книжка в шест страни. Мама пита сдържано дали някоя от тези страни случайно е тази, в която живеят. Баба седи и се мръщи, докато една сестра ѝ взима кръв.

Елса отива да чака при асансьора, защото хич не обича спринцовки, независимо дали ги забиват в ръката на баба, или в нейната собствена. Сяда на един стол и чете „Хари Потър и Орденът на Феникса“ на айпада си. Чете го вече за дванадесети път. Това е книгата от поредицата за Хари Потър, която харесва най-малко, затова не я е чела повече.

Мама идва и я взима и те тъкмо тръгват надолу към гаража, когато Елса се сеща, че си е забравила шала на Грифиндор в стаята на баба. Затова изтичва обратно.

Баба седи на ръба на леглото, с гръб към вратата, говори по телефона и не вижда Елса. Елса разбира, че баба говори с адвоката си, защото го инструктира каква бира иска да ѝ донесе следващия път, когато идва до болницата. Елса знае, че адвокатът внася контрабандно бирите в големи енциклопедии, които баба твърди, че ползва за „проучванията“ си, но всъщност вътре са издълбани отделения за бира. Елса взима шала от закачалката и се кани да каже нещо на баба, когато чува гласът ѝ да се променя:

– Тя ми е внучка, Марсел. Бог да благослови малката ѝ сладка главица. Никога не съм срещала толкова умно момиче. Тя трябва да поеме отговорността. Само тя може да вземе правилното решение.

Настава кратка тишина. После баба продължава решително:

– ЗНАМ, че тя е просто дете, Марсел! Но проклета да съм, ако не е по-умна от всички онези идиоти взети заедно! А това е моето завещание и ти си моят адвокат. Така че просто направи каквото ти казвам!

Елса стои в коридора, затаила дъх. Щом баба казва, „защото засега НЕ ИСКАМ да ѝ съобщавам, Марсел! Защото всички седемгодишни заслужават супергерои!“, Елса се обръща и излиза безшумно през вратата, а шалът на Грифиндор е мокър от сълзи.

Последното, което чува от телефонния разговор, е:

– Не искам Елса да знае, че ще умра, защото всички седемгодишни заслужават супергерои, Марсел. Всички седемгодишни заслужават супергерои, които имат суперсилата да не се разболяват от рак.

3

Кафе

В бабините блокове има нещо специално. Човек винаги помни как ухаят.

Техният блок, разбира се, е съвсем обикновен. До голяма степен. Висок е четири етажа, има девет апартамента и мирише на баба. И на кафе, разбира се, почти постоянно мирише на кафе. На стената в пералното са закачени строги правила със заглавие „За всеобщ комфорт“, като „комфорт“ е подчертан два пъти. Има и асансьор, който вечно е развален, контейнери за разделно събиране в градинката, пияница, бойно куче и баба.

Обикновен блок. До голяма степен.

Баба живее най-горе. В отсрещния апартамент живеят мама, Елса и Джордж. Джордж е партньор на мама и не му е леко, защото това означава, че е съсед на баба. Джордж има брада и малка плетена шапчица и обича да тича с клин и шорти и да готви на английски. Казва pork, вместо „свинско“, когато чете рецепти, а баба казва, че той „има късмет, че е сладък, защото е тъп като изгнила врата на плевня“. И никога не го нарича „Джордж“, вместо това казва „смотаняка“. Мама много се дразни, но Елса знае, че баба не го прави, за да дразни мама. Прави го, защото иска Елса да знае, че каквото и да става, баба е на нейна страна. Защото така се прави, когато си баба и родителите на внучка ти се разделят и си намерят други партньори, и изведнъж почнат да разправят, че внучката ще си има полубратче или полусестриче. В такива случаи си на страната на внучката. Винаги. Независимо от всичко. А това, че изкарва мама извън кожата ѝ, е просто бонус за баба.

Мама и Джордж не са научили дали Половинката е момче или момиче. Въпреки че биха могли. Но за Джордж е особено важно да не знае. Той винаги нарича Половинката „то“, за да не „вкарва детето в полов модел“. Първия път, когато го чу, на Елса ѝ се стори, че Джордж казва „палав модел“. Това бе един много объркан следобед за всички замесени.

Мама и Джордж са решили, че Половинката ще се казва Елвир или Елвира. Щом Елса обясни това на баба, тя избухна:

– ЕЛВ-ир!?

– Това е мъжкото на Елвира – поясни Елса.

Баба поклати глава и изсумтя:

– Елвир? Да не си мислят, че малкият ще помага на Фродо да отнесе пръстена в Мордор?

Това се случи точно след като баба и Елса изгледаха всички части на „Властелинът на пръстените“, защото мама изрично бе казала, че Елса не бива да ги гледа.

Разбира се, Елса знае, че баба няма нищо против Половинката. Или против Джордж. Говори така просто защото е баба, а баба винаги е на страната на Елса, независимо от всичко. Дори след онзи път, когато Елса каза на баба, че мрази Джордж. И че понякога мрази дори Половинката. А е адски трудно да не обичаш една баба, която е на твоя страна, въпреки че те е чула да казваш нещо толкова ужасно.

Апартаментът на баба е същият като този на мама, само че много по-разхвърлян. Защото апартаментът на мама прилича на мама, а този на баба прилича на баба. А мама обича разтребеното, докато баба обича разбърканото.

В апартамента под бабиния живеят Брит-Мари и Кент. Те много обичат да притежават разни неща и Кент винаги обяснява колко струва всичко. Той почти никога не си е вкъщи, защото е предприемач. Или „Кентприемач“, както казва той самият, след което се засмива високо. Ако хората не се засмеят с него, той го повтаря, този път малко по-високо, сякаш в това е проблемът.

Баба казва, че Кент е проклет мъпет и че „предприемач“ се нарича човек, за когото не се знае с какво се занимава, а думата всъщност тръгнала от Страната-на-Почти-Будните, когато някой не чул правилно „прави се на разбирач“. Елса не е съвсем сигурна дали това е истина.

Брит-Мари почти винаги си е вкъщи, затова Елса предполага, че тя не е предприемач. Баба казва, че Брит-Мари е „мрънкаща вещица на пълен работен ден“. Може да се каже, че двете не се разбират много добре. „Тази чума има язва на душата“, обича да казва баба, тъй като Брит-Мари винаги изглежда така, сякаш току-що е налапала грешния бонбон.

Именно тя закачи бележката със заглавие „За всеобщ комфорт“ в пералното. Защото всеобщият комфорт е много важен за Брит-Мари, въпреки че тя и Кент са единствените в блока, които имат собствена пералня в апартамента. Веднъж след като Джордж беше ползвал общата пералня, Брит-Мари позвъни на вратата и поиска да говори с майката на Елса. Държеше малко кълбо син пух от филтъра на сушилнята и щом мама се появи, Брит-Мари ѝ го подаде, сякаш в дланта ѝ имаше малко новородено пиленце, и каза: „Струва ми се, че си забравила това, когато си прала, Ӕлрика!“. А щом Джордж обясни, че всъщност той отговаря за прането, Брит-Мари го изгледа и се усмихна, но съвсем не изглеждаше да е искрена. После каза „Колко модерно“ и се усмихна много добронамерено на мама и обясни: „За всеобщия комфорт на хората в тази жилищна асоциация3, филтърът на сушилнята се почиства, след като е бил ползван, Ӕлрика!“.

Разбира се, жилищна асоциация още няма. Но ще има. Брит-Мари редовно отбелязва, че тя и Кент ще се погрижат за това. А в жилищната асоциация на Брит-Мари правилата ще са важни. Затова тя е смъртният враг на баба. Елса знае какво означава „смъртен враг“, защото чете качествена литература.

В апартамента срещу Брит-Мари и Кент живее жената с черната пола. Но тя почти никога не се мярка, освен рано сутрин и късно вечер, когато много бързо изминава разстоянието от апартамента си до входната врата или обратно. Винаги ходи с високи токчета, тънък куфар и перфектно изгладена черна пола и говори на много висок глас в бял кабел, който излиза от ухото ѝ. Никога не казва „здравей“ и никога не се усмихва. Баба казва, че полата ѝ е така добре изгладена, защото не смее да се измачка.

Под Брит-Мари и Кент живеят Ленарт и Мод. Ленарт пие най-малко по двайсет чаши кафе на ден, но въпреки това всеки път щом сложи кафеварката, изглежда сякаш е спечелил от лотарията. Той е вторият най-мил човек на света и е женен за Мод. Мод е най-милият човек на света и всеки път, когато я видиш, тя тъкмо е изпекла сладки. Те живеят със Саманта, която спи почти постоянно. Саманта е френска болонка, но Ленарт и Мод ѝ говорят сякаш не е. Когато пият кафе в нейно присъствие, те не го наричат „кафе“, ами „напитка за възрастни“. Баба казва, че ония двамата са съвсем изперкали, но Елса мисли, че няма нищо лошо в това да си толкова мил. А и у тях винаги има сънища и прегръдки. Сънищата са вид сладки с ванилия. Прегръдките са си прегръдки.

Срещу Ленарт и Мод живее Алф. Той кара такси и винаги е облечен с кожено яке и лошо настроение. Подметките му са тънки като пергаментова хартия, защото не си вдига стъпалата, когато ходи. Баба казва, че прави така, защото имал най-ниския център на тежестта в цялата проклета вселена.

В апартамента под този на Ленарт и Мод живеят момчето със синдром и майка му. Момчето със синдром е една година и няколко седмици по-малко от Елса и никога не говори. Майка му постоянно изпуска разни неща. От джобовете ѝ сякаш валят предмети. Както когато обискират лошите в анимационните филми и от дрехите им изскачат толкова много неща, че оформят купчина по-висока от самите тях. Но тя и момчето със синдром имат много добродушни очи и дори баба като че ли ги харесва.

В апартамента до техния, от другата страна на асансьора, който никога не работи, живее Чудовището. Елса не знае как се казва всъщност, но го нарича Чудовището, защото всички се страхуват от него. Ама наистина всички. Дори и мама, която не се страхува от нищо на целия свят, побутва леко Елса по гърба, когато минават покрай апартамента на Чудовището. Никой никога не вижда Чудовището, защото то не излиза през деня. На срещите на домсъвета Кент винаги казва, че „такива като него не бива да са на свобода! Но така е в тая проклета страна, вместо да вкарват хората в затвора, те им осигуряват психиатрична помощ!“. Брит-Мари е писала на собствениците на блока, настоявайки да изгонят Чудовището, защото била убедена, че то мъкне там „други пристрастени“. Елса не знае какво точно значи това. Не е сигурна, че и Брит-Мари знае. Но дори баба придоби странно изражение, когато Елса я попита за Чудовището, след което каза тихо, че „има неща, с които човек не бива да се занимава“. А баба се е сражавала във Войната-Без-Край, войната срещу сенките в Страната-на-Почти-Будните. Така че се е изправяла срещу най-ужасяващите същества, които могат да се пръкнат за десет хиляди приказни вечности.

Да, така се мери времето в Страната-на-Почти-Будните, във вечности. Това е „лирическо отклонение“, както се казва, но в Страната-на-Почти-Будните няма часовници, така че времето се мери според усещането. Ако ти се струва като малка вечност, тогава казваш, че това е едно завинаги. Ако ти се струва горе-долу като една дузина завинагита, това прави една цяла вечност. А единственото, което може да ти се струва по-дълго от една цяла вечност, е една приказна вечност. Защото приказната вечност е цяла вечност от цели вечности. А най-дългата единица време, която съществува, са десет хиляди приказни вечности. Това е и най-голямото число в Страната-на-Почти-Будните.

Но да, нека се придържаме към темата: най-долу в блока, където живеят всички тези хора, има зала за събрания. Там веднъж месечно се провеждат срещите на домсъвета. Разбира се, това е малко по-често, отколкото в други блокове, но апартаментите в този блок са под наем, а на Брит-Мари и Кент много им се иска всички живущи тук „чрез демократичен процес“ да сформират жилищна асоциация, която да откупи правото на обитаване на апартаментите от сегашните собственици. И затова има събрания. Защото никой друг в блока не иска право на обитаване. Може да се каже, че демокрацията е тази част от демократичния процес, която най-малко се харесва на Кент и Брит-Мари.

Самите събрания, разбира се, са ужасно скучни. В продължение на два часа всички се карат за същото, за което са се карали предния път, след което вадят календарите си и се карат кога да бъде следващото събрание. Въпреки това, днес Елса отива на срещата, защото иска да знае кога ще започне караницата, така че никой да не забележи как тя се измъква.

Кент още не е дошъл, защото винаги закъснява. Алф също го няма, защото той винаги идва навреме. Но Мод и Ленарт седят до голямата маса, а Брит-Мари и мама стоят в кухненския бокс и си говорят за кафе. Саманта спи на пода. Мод подава на Елса голяма кутия със сънища. Ленарт седи до нея и чака кафето, като междувременно пие кафе от термоса си. За Ленарт е важно винаги да има временно кафе, докато чака баш кафето.

Брит-Мари стои до мивката, сключила фрустрирано ръце пред себе си, и се взира нервно в мама. Мама прави кафе. Това изнервя Брит-Мари, защото тя смята, че е най-добре да изчакат Кент. Брит-Мари винаги смята, че е най-добре да изчакат Кент. Но мама не е много по чакането, тя е по поемането на контрол, затова прави кафе. Брит-Мари старателно забърсва невидими трохи от мивката. Около нея почти винаги има невидими трохи и тя изпитва нужда да ги забърсва. Усмихва се добронамерено на мама.

– Всичко наред ли е с кафето, Ӕлрика?

Откакто разбра как се пише името на мама4, Брит-Мари реши, че ударението се поставя на първата сричка, въпреки че Улрѝка многократно е обяснявала, че се пада на втората сричка.

– Да, благодаря – отговаря мама кратко.

– Може би все пак трябва да изчакаме Кент? – настоява Брит-Мари добронамерено.

– Ще успеем да сварим кафе и без Кент – отговаря мама овладяно.

Брит-Мари отново сключва ръце пред себе си. Усмихва се.

– Да, да, разбира се, прави каквото знаеш, Ӕлрика. Ти винаги така правиш, разбира се.

Мама като че брои наум до някое трицифрено число, след което продължава да сипва кафе в кафеварката.

– Това е просто кафе, Брит-Мари.

Брит-Мари кима с разбиране и изтупва малко невидим прах от полата си. По полата на Брит-Мари винаги има малко прах, който само тя може да види и който трябва да бъде изтупан.

– Кент всеки път прави много хубаво кафе. Всички така смятат, всеки път – казва Брит-Мари.

Мод седи до масата и се оглежда неспокойно. Защото Мод не обича конфликти. Затова и пече толкова много сладки, защото е много по-трудно да се стигне до конфликти, когато има сладки. Тя побутва Елса и ѝ прошепва да си вземе един сън. Елса си взима два. А през това време мама казва приятелски на Брит-Мари, че „не е особено трудно да се направи кафе“, при което Брит-Мари отвръща „не, разбира се, че не, за жените в твоето семейство нищо не е трудно, разбира се!“. Тогава мама се усмихва. И Брит-Мари се усмихва. Само че не изглеждат като да се усмихват вътрешно.

Мама си поема дълбоко дъх и сипва още кафе, а Брит-Мари бърше невидим прах от полата си и казва някак между другото:

– Много е хубаво, че и ти, и малката Елса сте тук днес, много е хубаво така, всички така смятаме.

От мама се чува едно сдържано „ммм“. Сипва се още кафе и се бърше още невидим прах. После Брит-Мари казва:

– Да, на теб, разбира се, ти е трудно да намираш време за малката Елса, Ӕлрика. Разбираме това, нали имаш такива амбиции за кариерата си.

Сега мама натъпква кафето така, сякаш си представя, че го тъпче в лицето на Брит-Мари. Само че овладяно. Брит-Мари отива до прозореца, премества една саксия и все едно просто мисли на глас, казва:

– А доколкото разбрахме, партньорът ти си е вкъщи. Грижи се за домакинството.

Тогава мама казва „Джордж е в пералното“ и натиска копчето на кафеварката доста силно. Само че овладяно.

Брит-Мари кима.

– Така се казва, нали? Партньор? Чувам, че това е много модерно.

И отново се усмихва. Добронамерено. После бърше невидим прах от полата си и добавя:

– Не че в това има нещо лошо, разбира се.

Мама се усмихва сдържано и казва:

– Имаш ли нещо конкретно предвид, Брит-Мари?

Тогава Брит-Мари поглежда слисано нагоре, шокирана, че думите ѝ са били криворазбрани, и веднага възкликва:

– Естествено, че не, Ӕлрика! Естествено, че не! Нямам нищо предвид, нищо предвид нямам!

Брит-Мари казва всичко по два пъти, когато е нервна или ядосана, или и двете. Елса си спомня един път, когато с баба ходиха до ИКЕА и купиха дебели сини вълнени одеяла, а после баба прекара цял следобед да ги четка и да пъха всичко, което падне от тях, в една торба. След това Елса застана да варди стълбите с фенер в ръка, а баба се промъкна в пералното и изсипа цялата торба в сушилнята.

След това Брит-Мари казваше всичко по два пъти в продължение на няколко седмици.

Алф влиза през вратата, облечен със скърцащо кожено яке с таксиджийска емблема на гърдите и в много лошо настроение. В ръка държи вечерен вестник. Поглежда часовника. Точно седем е.

– На бележката пише седем, мамка му – изгрухтява той, без да се обръща към конкретен човек.

– Кент малко закъснява – казва Брит-Мари, усмихва се и сключва ръце пред себе си.

– Има много важна групова среща с Германия – пояснява тя, сякаш Кент има среща с цялата държава.

Петнайсет минути по-късно Кент нахълтва в стаята, сакото му се вее като наметало, а той крещи на английски по телефона:

– Йез, Клаус! Йез! Ви вил дизкъз ит ет зе мийтинг ин Франкфурт!

Алф вдига поглед от вечерния си вестник, почуква по часовника си и мърмори:

– Надявам се за теб не е било шибан проблем, че всички останали дойдохме навреме.

Кент го игнорира и вместо това разперва развълнувано ръце към Ленарт и Мод и се засмива.

– Ще започваме ли събранието, а? Не виждам тук да се правят деца!5

После се обръща бързо към мама, сочи корема ѝ и се ухилва:

– Поне не още деца!

И понеже мама не се засмива на мига, той пак сочи корема ѝ и повтаря „Поне не о-щ-е деца!“, този път малко по-високо. Сякаш в това е проблемът.

Мод сервира сладки. Мама сервира кафе. Кент отпива една глътка, подскача и изстенва:

– Ой! Доста е силно!

Алф изпива цялата чаша наведнъж и казва:

– Екстра е!

Брит-Мари отпива малка, малка глътка, поставя чашата на дланта си, усмихва се добронамерено и вметва:

– Струва ми се, че е малко силничко, така ми се струва.

После хвърля плахо поглед към мама и добавя:

– А ти пиеш кафе, Ӕлрика, въпреки че си бременна.

Но Брит-Мари веднага се извинява, преди мама да успее да отговори.

– Не че в това има нещо лошо, разбира се. Разбира се, че не!

После Кент обявява събранието за открито и всички започват да се карат за същото, за което са се карали миналия път.

Тъкмо тогава Елса се измъква, без никой да забележи.

Стаята за събрания се намира на партера, точно до стълбите, които водят към мазето, гаража и пералното. Елса чува Джордж да се движи там долу. Тя се изкачва безшумно до първия етаж. Поглежда към апартамента на Чудовището, но се успокоява с това, че навън е светло. Чудовището никога не излиза по светло. Така че Елса премества поглед към съседния апартамент, на чиято пощенска кутия няма име. Там живее Приятеля. Елса спира на два метра от апартамента, затаила дъх, защото я е страх, че ако се приближи повече, той ще разбие вратата, ще прескочи отломките и ще опита да захапе гърлото ѝ. Единствено баба нарича Приятеля „Приятеля“. Всички останали го наричат „бойното куче“. Особено Брит-Мари.

Елса не знае колко е бойно наистина, но във всеки случай, никога не е виждала по-голямо куче през живота си. Щом го чуеш да лае през дървената врата, имаш чувството, че някой те е уцелил с медицинска топка в корема.

Виждала го е само веднъж, в апартамента на баба, няколко дни преди баба да се разболее. Едва ли би я обзел по-дълбок ужас дори ако се бе изправила очи в очи срещу някоя сянка от Страната-на-Почти-Будните.

Беше събота и баба и Елса щяха да ходят на изложение на динозаври. Същата сутрин мама беше сложила шала на Грифиндор за пране, без да пита, и после принуди Елса да носи друг шал. Зелен. Като зеленото на Слидерин6. Понякога на тази жена ѝ липсва всякаква съпричастност, мисли си Елса и все още се ядосва, когато се сети за тази случка.

Приятеля лежеше на леглото на баба като сфинкс пред пирамида. Елса стоеше като парализирана в хола и просто се взираше в гигантската черна глава и в онези очи, толкова тъмни, че беше трудно да се каже дали наистина са очи, или са две бездни в черепа на звяра. Това беше най-голямото каквото и да е, което Елса някога бе виждала. А баба просто излезе от кухнята и започна да си облича палтото, сякаш беше съвършено нормално най-голямото каквото и да е да лежи на леглото ѝ.

– Кой е... това там? – прошепна Елса.

Баба си сви цигара и отговори небрежно:

– Това е Приятеля. Няма да ти направи нищо, ако ти не му направиш нещо.

Лесно ѝ е да го каже, помисли си Елса ядосано. Тя откъде да знае какво би могло да провокира такъв звяр. Веднъж в училище едно от момичетата, които я мразят, я удари само защото смяташе, че Елса има „грозен шал“. Това беше единственото, с което Елса я бе предизвикала, но момичето все пак я удари.

А в момента обичайният ѝ шал беше за пране и около врата ѝ имаше съвсем друг шал, избран от мама, а баба ѝ казваше, че звярът няма да ѝ направи нищо, ако тя не му направи нещо. Но Елса нямаше ни най-малка представа какви шалове харесва звярът и какви не, така че как може да дадеш на някого такава информация и да очакваш той да си изгради работеща стратегия за оцеляване? А?

Затова накрая Елса каза задъхано:

– Това не е моят шал! На мама е! Тя няма вкус!

След което отстъпи към вратата. Приятеля просто се взираше в нея. Или поне на Елса ѝ се струваше така, стига това изобщо да бяха очи, а не бездни. После звярът си показа зъбите, Елса бе почти сигурна, че го направи. Но баба само поклати глава, измърмори нещо за „младежта“ и погледна към Приятеля, търсейки разбиране. После намери ключовете за Рено и двете тръгнаха към динозавърското изложение. Елса си спомня, че Баба остави входната врата широко отворена. А когато седнаха в Рено и Елса попита какво прави Приятеля в апартамента на баба, тя отвърна:

– Просто дойде на гости.

А щом Елса я попита защо Приятеля лае толкова често иззад дървената врата, баба отвърна весело:

– Да лае? А, лае само когато Брит-Мари минава.

А когато Елса попита „Защо?“, баба се засмя до уши и отговори:

– Защото това го забавлява.

После Елса попита при кого живее Приятеля и баба каза:

– Не е нужно всички да живеят при някого, боже господи, аз например не живея при никого.

Но въпреки че Елса настоя, че това вероятно се дължи на факта, че баба не е к-у-ч-е, баба така и не даде повече обяснения.

И ето че сега Елса стои на стълбите и маха обвивките на бонбоните „Дайм“. Хвърля първия бонбон вътре толкова бързо, че капакът на отвора за пощата се тряска, когато го пуска. Отново си поема дъх и усеща как цялата ѝ глава пулсира. Но си спомня думите на баба, че мисията трябва да се изпълни бързо, така че Брит-Мари да не заподозре нищо.

Брит-Мари наистина мрази Приятеля. Затова Елса си припомня, че в края на краищата е рицар на Миамас, и отваря пощенската кутия малко по-смело.

Чува го как диша. Звучи все едно в дробовете му пада цяло свлачище. Сърцето на Елса бие силно и тя е убедена, че той може да долови вибрациите през вратата.

– Баба праща поздрави и се извинява, че отдавна не е идвала да донесе сладки! – казва тя, застанала нащрек, после продължава да маха обвивките.

После пуска цяла шепа бонбони на пода, но дръпва пръстите си ужасено, когото чува Приятеля да се движи. Отново настава тишина за няколко секунди, след което челюстите му започват бързо да схрускват шоколада.

– Баба е болна – казва Елса, докато той яде.

Сама се изненадва, че гласът ѝ трепери толкова силно, докато изговаря думите. Струва ѝ се, че дишането на Приятеля се забавя. Елса пуска още шоколад през отвора за писма.

– Има рак – прошепва Елса.

Елса няма приятели, така че не е сигурна как се процедира в такива случаи. Но си мисли, че ако имаше приятели, би искала те да знаят, ако е болна от рак. Дори ако приятелите ѝ бяха най-голямото каквото и да е.

– Тя праща поздрави и се извинява – прошепва Елса в мрака, изсипва останалите бонбони и внимателно затваря капака.

Остава за кратко на първия етаж, като поглежда първо към апартамента на Приятеля, после към този на Чудовището. Щом този див звяр се крие зад едната врата, Елса не иска дори да си представя какво би могло да се крие зад другата.

После изтичва надолу по стълбите. Джордж още е в пералното. В стаята за събрания всички пият кафе и се карат.

Защото това е обикновен блок.

До голяма степен.

4

Бира

Болничната стая мирише така, както миришат болничните стаи, когато навън е два градуса, а някой е скрил бира под възглавницата и е отворил прозорец, за да проветри дима от цигари, така че майката на Елса да не забележи нищо.

Мирише така, сякаш проветряването не се е получило особено добре.

Баба и Елса играят „Монополи“. Баба не казва нищо относно рака, заради Елса. А Елса не казва нищо относно смъртта, заради баба. Защото баба никога не е обичала да говори за смъртта, още по-малко за своята собствена. Смъртта е смъртният враг на баба. Така че щом мама и лекарите излизат от стаята и заговарят с тихи, сериозни гласове в коридора, Елса се опитва да не изглежда притеснена. Това също не се получава особено добре.

Баба се усмихва тайнствено.

– Разказвала ли съм ти за онзи път, когато помогнах на драконите в Миамас? – пита тя на тайния език.

Хубаво е да имаш таен език, когато си в болницата, защото в болниците стените имат уши, твърди баба. Особено когато шеф на стените е майката на Елса.

– Пф! Дааа! – въздъхва Елса на тайния език.

Баба кима в съгласие. И въпреки това разказва цялата история. Защото никой не е научил баба как да не разкаже някоя история. А Елса слуша, защото никой не я е научил как да не го прави.

Ето защо знае, че едно от най-обичайните неща, които хората казват за баба, когато баба не е наблизо, е „този път тя прекрачи границата“. Брит-Мари например казва това страшно често. Елса предполага, че затова баба толкова обича Миамас – защото там не можеш да прекрачиш границата, тъй като кралството е безгранично. Не както по телевизията, където хората размятат коси и казват, че „нямат граници“, ами наистина безгранично. Защото никой не знае къде точно започва и свършва Миамас. Отчасти това се дължи на факта, че за разлика от останалите пет кралства в Страната-на-Почти-Будните, които са изградени най-вече от камъни и хоросан, кралство Миамас е изградено чисто и просто от фантазия. Отчасти се дължи и на градската стена на Миамас, която има много сприхав нрав и ненадейно може да ѝ хрумне някоя сутрин да се премести с един километър навътре в гората, защото има нужда от „време за себе си“. На следващия ден пък се връща два километра назад, защото е решила да обгради някой дракон или трол, на когото по една или друга причина се цупи. Най-често това става, защото драконът или тролът е бил навън цяла нощ, пил е твърд алкохол и се е изпикал на стената, докато тя спи.

В Миамас има цял куп тролове и дракони, повече отколкото в което и да е друго кралство в Страната-на-Почти-Будните, защото основният износ на Миамас са приказките. Хората в истинския свят като цяло не знаят за това, защото те като цяло са отворковци, които нищо не разбират, но троловете и драконите имат добри възможности за заетост в Миамас, защото всички приказки се нуждаят от злодеи. „Разбира се, невинаги е било така“, както баба обича да заявява самодоволно. При което Елса простенва „това вече си го разказвала“, а баба все пак го разказва още веднъж.

„Едно време разказвачите на приказки в Миамас почти били забравили за драконите. На пазара на труда било отчайващо трудно, особено за онези дракони, които вече били на години“, обяснява баба на Елса, а Елса върти очи. „Чисто и просто вече нямало добри роли за възрастни дракони“, казва баба и прави драматична пауза, след което добавя „няма-ЛО“ и разправя цялата история за това как драконите започнали да създават твърде много проблеми, разхождали се без работа по цял ден, пиели алкохол и пушели цигари и се карали с градската стена. Докато накрая народът на Миамас помолил баба да им помогне да измислят конкретни мерки за заетост. И тогава на баба ѝ хрумнало, че драконите трябва да пазят съкровищата в края на приказките.

Дотогава голям повествователен проблем било това, че героите в приказките, които търсели съкровище и накрая го намирали в дълбините на някоя пещера, просто влизали и го взимали. Ей така. Без епични финални битки, драматични кулминации и други такива. „След това на човек не му оставало друго, освен да играе безполезни компютърни игри“, казва баба и кима дълбокомислено няколко пъти, за да подчертае сериозността на казаното. Баба знае за компютърните игри, защото миналото лято Елса я научи да играе World of Warcraft и няколко седмици баба играеше денонощно, докато мама не каза, че баба е започнала да „проявява неприятни наклонности“, и ѝ забрани повече да спи в стаята на Елса.

Но както и да е: щом разказвачите на приказки чули идеята на баба, целият проблем бил решен за един следобед. „Ето защо в днешно време всички приказки имат дракон накрая! Заслугата е моя!“, кикоти се баба. Както прави винаги.

Баба има по някоя история от Миамас за всеки възможен случай, а дори и да няма случай, тя пак има история. В една от тях се разказва за Миплорис, което е кралството, където се съхранява всичката тъга. Веднъж зла вещица откраднала магическо съкровище от принцесата на Миплорис и оттогава тя преследва вещицата всеки ден. В друга история се разказва за двама братя принцове, които били влюбени в принцесата на Миплорис. В безумната си битка за любовта ѝ те почти унищожили Страната-на-Почти-Будните.

Друга приказка разказва за девойка, която била морски ангел, но над нея тегнело проклятие, което я принудило да броди покрай бреговете на Страната-на-Почти-Будните, след като загубила любимия си. А една история е за „Избрания“, който бил най-обичаният танцьор в кралство Мимовас, откъде идва всичката музика. В приказката сенките опитали да отвлекат Избрания, за да унищожат цял Мимовас, но облачните животни спасили танцьора и го отвели чак в Миамас. Сенките ги последвали, но жителите на всички шест кралства в Страната-на-Почти-Будните се обединили; принцовете, принцесите, рицарите, войниците, троловете, ангелите и вещицата, всички заедно защитили Избрания. Тогава започнала Войната-Без-Край. Тя бушувала десет хиляди приказни вечности, докато накрая воршовете се завърнали от планината, а Вълчето сърце излязъл от гората и повел добрата армия на последна битка и сенките били прокудени обратно отвъд морето.

Разбира се, Вълчето сърце е цяла приказка сам по себе си, защото е роден в Миамас, но като всички други войници е израснал в Мибаталос. Има сърце на воин, но душа на разказвач и е най-непобедимият герой, който някой от шестте кралства някога е виждал. Много приказни вечности той живеел в тъмните гори, но се завърнал, когато Страната-на-Почти-Будните имала най-голяма нужда от него.

Баба разказва тези приказки, откакто Елса се помни. В началото ги разказвала просто за да приспи Елса и за да я научи на тайния език, а и защото баба е съвсем умерено смахната. В последно време обаче историите представляват още нещо, но Елса не може да анализира какво точно.

Знае това, защото е проверила какво значи „да анализирам“.

– Върни обратно Йостра сташун7 – казва Елса.

– Ама аз я купих – пробва се баба.

– Ммм! Как ли пък не! Върни я обратно! – отвръща Елса кисело.

– По дяволите, все едно играя „Монополи“ с Хитлер! – изругава баба и оставя гарата.

– Хитлер е играел само „Риск“8 – измърморва Елса, защото е проверила Хитлер в Уикипедия и двете с баба много са се карали за начина, по който баба използва името му, когато прави сравнения.

– Тушѐ – промърморва баба, а Елса е почти сигурна, че думата „тушѐ“ не се използва така.

После играят смълчани около минута. Защото обикновено не могат да се сърдят една на друга по-дълго.

– Даде ли бонбоните на Приятеля? – пита баба.

Елса кима. Но не споменава, че му е разказала за рака на баба. Донякъде защото смята, че баба ще се ядоса, но най-вече защото не ѝ се говори за рак. Вчера го провери в Уикипедия. После провери какво означава „завещание“, а след това беше толкова разгневена, че не можа да спи цяла нощ.

– Как се сприятелихте с Приятеля? – пита вместо това.

Баба свива рамене.

– По обичайния начин.

Елса не знае какъв е обичайният начин. Защото няма други приятели освен баба. Но не казва нищо, защото знае, че баба ще се натъжи.

– Във всеки случай, мисията е изпълнена – каза тя тихо.

Много е трудно да кажеш това изречение на тайния език, не че това има нещо общо с темата.

Баба кима нетърпеливо и поглежда към вратата, сякаш я е страх, че ги наблюдават. После пъха ръка под възглавницата си. Бутилките издрънчават, а по възглавницата се разлива бира и баба изругава, но изважда пощенски плик и го тиква в ръката на Елса.

– Това е следващата ти мисия, рицарю Елса. Но не бива да я прочиташ до утре сутринта.

Елса поглежда плика скептично.

– Не си ли чувала за имейл?

– Що за глупости! Човек не може да праща такива неща по имейл!

Елса претегля плика в ръка и опипва изпъкнала част в дъното.

– Какво има вътре?

– Писмо и ключ – казва баба.

И изведнъж изражението ѝ става сериозно и изплашено. А това са две много необичайни емоционални състояния за баба. Тя протяга ръце и свива длани около показалците на Елса.

– Утре ще те изпратя на най-големия лов на съкровища, на който някога съм те изпращала, мой смели малък рацарю. Готова ли си?

Баба винаги е обичала лова на съкровища. В Миамас той се брои за спорт. Човек може да се състезава в лов на съкровища, защото това е Невидима дисциплина. Невидимите игри са като Олимпийските, само че всички участници са невидими. Може да се каже, че няма голям зрителски интерес.

Елса също обича лова на съкровища. Не колкото баба, разбира се, защото никой, в никое кралство, съществувало през последните десет хиляди приказни вечности, не е обичал лова на съкровища колкото баба. Елса го обича, защото в истинския свят това е нещо, което правят само тя и баба. А баба може да превърне всичко в лов на съкровища. Като например, когато са ходили на пазар и баба е забравила къде е паркирала Рено. Или когато Елса трябва да прегледа пощата на баба и да плати сметките, защото на баба това ѝ е адски досадно. Или когато в училище има спортен полуден и Елса знае, че по-големите деца ще я удрят с навити кърпи под душа.

С баба всичко се превръща в лов на съкровища. Тя може да преобрази един паркинг във вълшебна планина, а навитите кърпи в дракони, които трябва да бъдат надхитрени. И героят винаги е Елса.

Но Елса никога не е виждала баба да се държи така. По принцип всичко, което казва баба, звучи като че е полу на шега. Но не и сега. Баба се навежда напред.

– Притежателят на ключа знае какво да прави с него. Трябва да защитаваш замъка, Елса.

Баба винаги нарича техния блок „замъка“. Досега Елса смяташе, че баба го нарича така просто защото е малко смахната. Но сега започва да се съмнява.

– Защитавай замъка, Елса. Защитавай семейството си. Защитавай приятелите си! – повтаря баба решително.

– Какви приятели? – пита Елса.

Баба слага ръце на бузите ѝ и се усмихва.

– Ще се появят. Утре ще те изпратя на лов за съкровища, който ще се превърне в удивителна приказка и грандиозно приключение. И трябва да ми обещаеш, че няма да ме намразиш заради това.

Елса примигва. Очите ѝ парят.

– Защо да те намразвам?

Баба гали клепачите ѝ.

– Една баба има привилегията да не разкрива най-лошите си страни пред своята внучка, Елса. Една баба има привилегията никога да не говори за това каква гаднярка е била, преди да стане баба.

– Знам за много от лошите ти страни! – възразява Елса и веднага добавя: – Като това, че не схващаш защо не може да сушиш айфон в тостер!

Надява се, че това ще разсмее баба. Но не се получава. Баба прошепва тъжно:

– Ще бъде грандиозно приключение и удивителна приказка. Но моя е вината, че в края има дракон, мой обични рицарю.

Елса се взира в нея. Баба никога не е казвала така. Казва, че нейна е „заслугата“, че в края на приказките има дракон. Не „вината“. Баба седи свита пред нея и Елса не си спомня някога да я виждала по-дребна и чуплива. Съвсем не като супергерой.

Баба я целува по челото.

– Обещай ми, че няма да ме намразиш, когато разбереш коя съм била. И ми обещай да защитаваш замъка. Да защитаваш приятелите си.

Елса не знае какво има предвид баба, но обещава. Тогава баба я прегръща по-дълго откогато и да е било.

– Остави писмото на човекът, който чака. Той няма да иска да го вземе, но му кажи, че е от мен. Кажи, че баба праща поздрави и се извинява.

После избърсва сълзите от бузите на Елса. А Елса отбелязва, че всъщност се казва „на човека“, не „на човекът“. Двете спорят малко по въпроса, както правят винаги. После играят „Монополи“, ядат канелени кифли и обсъждат кой би спечелил в двубой между Хари Потър и Спайдърмен. Според Елса това е страшно нелеп спор, разбира се. Но баба обича да се дърли за такива неща, защото е твърде незряла, за да схване, че Хари Потър би смачкал Спайдърмен.

В смисъл, Елса обича Спайдърмен, не е в това проблемът. Просто в двубой срещу Хари Потър? Хайде де. Хари Потър би го смазал.

Баба вади още канелени кифли от голяма хартиена торба, скрита под друга възглавница. Не че се налага да крие кифлите от майката на Елса така, както се налага да крие бирата, просто обича да ги съхранява заедно, защото обича да ги яде заедно. Бира с канелени кифли е любимото ястие на баба. Елса разпознава надписа върху торбите. Баба яде канелени кифли от една-единствена пекарна. Казва, че никой друг си няма представа как се правят истински миреваски кифли.

Най-добрите канелени кифли се правят именно в Миревас и това е националното ястие в Страната-на-Почти-Будните. Много е лошо, че човек може да яде националното ястие само на националния ден. Но е много хубаво, че в Страната-на-Почти-Будните всеки ден е национален ден. Както обича да се изразява баба, „накрая всичко тръгва по вода, казала вещицата, която се изсрала в мивката“. Елса вътрешно се надява това да не означава, че баба смята да ползва мивката като тоалетна.

– Наистина ли ще се оправиш? – пита Елса предпазливо, както само едно почти осемгодишно дете може да зададе въпрос, на който не иска да знае отговора.

– Естествено, че ще се оправя! – отговаря баба категорично, макар вероятно да вижда, че Елса не вярва на лъжата.

– Обещай – настоява Елса.

Баба се навежда напред и прошепва в ухото ѝ на тайния език:

– Обещавам, любими, любими рицарю. Обещавам, че всичко ще се оправи. Обещавам, че всичко ще е наред.

Баба винаги така казва. Че всичко ще се оправи. Че всичко ще е наред.

– И продължавам да смятам, че Спайдърмен ще натупа онзи тип Хари – добавя тя, провокирайки Елса напълно съзнателно.

– О, я СТИГА, мъпет такъв!!! – крясва Елса, макар да знае, че баба се надява точно на такава реакция.

И баба се засмива. Накрая Елса също се засмива. Въпреки че според нея все някъде трябва да се постави граница и е разумно да се постави именно когато човек твърди, че някой може да натупа Хари Потър. Така смята Елса. Но въпреки това двете ядат още канелени кифли. И играят още „Монополи“. А в такива ситуации е малко по-трудно да си сърдит.

Слънцето залязва. Всичко притихва. А Елса лежи плътно до баба на тясното болнично легло. Те почти затварят очи и облачните животни идват и ги отнасят към Миамас.

А в един жилищен блок в другия край на града всички се събуждат изплашени, защото кучето на първия етаж, което смятат за бойно, изведнъж започва да вие. Надава по-силен и по-сърцераздирателен вой, отколкото някой от тях някога е чувал да се надига от пастта на някое животно.

Сякаш пее с мъката и болката на десет хиляди приказни вечности. Вие с часове. Чак до разсъмване.

А когато утрото надниква през прозореца на болничната стая, Елса се буди в прегръдките на баба. Само че баба е останала в Миамас.

5

Лилии

Да имаш баба, е да имаш армия.

Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.

Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират. Когато в училище казват, че Елса е различна, сякаш това е нещо лошо, когато се прибира вкъщи с насинени очи, а директорът казва, че тя „трябва да се приспособи“ и че „предизвиква реакцията на другите деца“, тогава баба е до нея. Не я оставя да се извини. Не я оставя да поеме вината.

Баба никога не казва, че Елса „не трябва да им обръща внимание, защото тогава няма да им е толкова забавно да я дразнят“, или че „просто трябва да им обърне гръб и да отмине“. Баба знае, че това не е така. Баба разбира. Баба е човек, когото би искал да вземеш на война.

Баба винаги е от Отбор Елса.

И всяка вечер разказва приказка от Миамас. Колкото по-самотна е Елса в истинския свят, толкова по-голяма е армията ѝ в Страната-на-Почти-Будните. Колкото по-тежко я налагат с кърпи през деня, толкова по-удивителни са приключенията, на които се отправя вечерта. И в Миамас никой не казва, че Елса трябва да се приспособява. Ето защо не остана особено впечатлена тогава, когато татко я заведе в онзи хотел в Испания и обясни, че там всичко било „ол инклузив“. Защото когато имаш баба, целият живот е ол инклузив.

Учителите в училище казват, че Елса има „проблеми с концентрацията“. Но това не е вярно. Тя може да изрецитира всички книги за Хари Потър кажи-речи наизуст. Може да изброи суперсилите на всички мутанти от „Х-Мен“ и знае много добре кои от тях Спайдърмен би могъл да победи в двубой и кои не. И може да нарисува съвсем сносно копие на картата от началото на „Властелинът на пръстените“ със затворени очи. Е, стига, разбира се, баба да не дърпа листа и да не се оплаква, че това е ааадски скучно и че иска да излязат с Рено и да „правят нещо“. Баба много-много не я свърта на едно място. Показала е на Елса всички кътчета на Миамас и на останалите пет кралства в Страната-на-Почти-Будните. Дори руините на кралство Мибаталос, което било опустошено от сенките в края на Войната-Без-Край. Елса е стояла с баба на скалите до брега, където са се пожертвали деветдесет и девет снежни ангела, и е гледала към морето, през което някой ден ще се завърнат сенките. Елса знае всичко за сенките, защото баба казва, че човек трябва да познава враговете си по-добре от самия себе си.

Първоначално сенките били дракони, но вътре в тях се таяли зло и мрак, които били толкова силни, че драконите се превърнали в нещо друго. Нещо много по-опасно. Те мразят хората и техните приказки. Мразели са ги толкова дълго и силно, че накрая мракът в тях обгърнал целите им тела и очертанията им вече не можели да се различат. Затова е толкова трудно да бъдат победени, защото могат да се слеят със стените и със земята и да избягат. Сенките са жестоки и кръвожадни, а ако те ухапят, не умираш, ами те сполетява много по-лоша съдба: загубваш въображението си. То изтича от раната и те оставя сив и празен. Започваш да линееш, година подир година, докато накрая тялото ти стане просто черупка. Докато забравиш всички приказки.

А без приказки Страната-на-Почти-Будните я очаква лишена от въображение смърт. Това е най-отвратителният вид смърт.

Но Вълчето сърце победил сенките във Войната-Без-Край. Дошъл от горите, когато приказките имали най-голяма нужда от него. Един ден обаче сенките ще се върнат и може би затова баба ѝ разказва всички тези истории, мисли си Елса. За да я подготви.

Така че учителите грешат. Елса няма проблеми с концентрацията. Просто се концентрира върху правилните неща.

Според баба бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблеми с концентрацията. „Идиотите не могат да разберат, че не-идиотите могат да приключат с една мисъл и да продължат към следващата преди останалите. Затова идиотите винаги са изплашени и агресивни. Защото най-много ги е страх от умни момичета.“

Така казва баба, когато Елса е имала особено труден откъм концентрация ден в училище. Тогава двете лягат на гигантското легло на баба, под всички черно-бели снимки по тавана, и почти затварят очи, докато хората от снимките не затанцуват. Елса не знае кои са те, баба просто ги нарича „звезди“, защото когато светнат уличните лампи, светлината им осветява снимките през щорите и те засияват като нощното небе. На тях има мъже с военни униформи, други мъже с медицински униформи, както и няколко мъже почти без дрехи. Високи мъже и усмихнати мъже, мъже с мустаци и ниски, четвъртити мъже с шапки, и всички те стоят до баба и изглеждат така, сякаш тя току-що е разказала мръсен виц. Никой от тях не гледа към фотоапарата, защото никой не може да откъсне поглед от нея.

А баба е млада. И красива. Тя е безсмъртна. Стои до пътни табели, които Елса не може да разчете. Стои пред палатки в пустинята насред мъже с пушки в ръцете.

На всички снимки има деца. Някои са с бинтовани глави, други лежат в болнични легла с тръби в телата, а трети имат само една ръка и чукан на мястото на другата. Но има едно момче, което изобщо не изглежда наранено. Изглежда все едно може да пробяга сто километра на бос крак. На възрастта на Елса е, а косата му е толкова гъста и рошава, че човек би могъл да си изгуби ключовете в нея. Има поглед, който сякаш тъкмо е узнал за таен склад, пълен с фойерверки и сладолед. Очите му са големи и кръгли и толкова черни, че бялото около тях изглежда като тебешир по училищна дъска. Елса не знае кой е той, но го нарича „Момчето върколак“, защото на такова ѝ прилича.

Елса всеки път си мисли, че трябва да помоли баба да ѝ разкаже повече за Момчето върколак. Но тъкмо когато си го помисли, очите ѝ се затварят малко повече от почти и в следващия миг тя и баба седят върху гърбовете на две облачни животни и се носят над Страната-на-Почти-Будните и се приземяват пред градските порти на Миамас. И Елса си мисли как утре ще пита баба за момчето.

Но едно утре баба вече я няма.

Сега Елса седи на пейката пред големия прозорец. Толкова ѝ е студено, че зъбите ѝ тракат. Вътре майка ѝ говори с жена, която звучи като кит. Или поне звучи така, както Елса си представя, че звучат китовете. Вярно, няма как да си сигурен, ако не си срещал истински кит, но във всеки случай, жената звучи като грамофона на баба, след като тя се опита да построи робот от частите му. Не беше много ясно какъв точно робот замисляше, но във всеки случай, не се получи особено добре. А след това грамофонът звучеше като кит, ако се опиташ да слушаш плочи на него. Онзи следобед Елса научи какво представляват плочите и дисковете. Тогава ѝ просветна защо старите хора имат толкова свободно време. Просто преди да се появи Спотифай, цялото им време е отивало в сменяне на песните.

Елса се загръща по-плътно с яката си и с шала на Грифиндор. През нощта падна първият сняг. Валя едва ли не напук. Щом се приземяха върху асфалта, първите снежинки сякаш изсумтяваха високо, за да подчертаят, че наистина го правят по собствено желание, а не защото така са им казали. Снегът вече е толкова много, че скоро ще могат да се правят снежни ангели. Елса обича снежни ангели.

В Миамас има снежни ангели по цяла година. Но баба вечно опява, че не са много приятни. Държат се доста арогантно, мислят се за нещо повече и винаги се оплакват от обслужването, когато ядат в някоя странноприемница. „Превземат се, миришат виното и всякакви такива простотии“, казва баба. Но според Елса не е толкова ужасно да мислиш, че си нещо повече, ако си нещо повече.

Елса протяга крак и улавя снежинки с обувката си. Мрази да седи навън по разни пейки и да чака мама, но все пак го прави, защото единственото, което мрази повече, е да седи вътре на разни столове и да чака мама.

Иска да се прибере. С баба. Като че ли баба липсва на целия блок. Не на хората, които живеят в него, ами на самата сграда. Стените пукат и стенат. А Приятеля лае непрестанно вече две поредни нощи. Брит-Мари накара Кент да позвъни на звънеца, но никой не отвори. Приятеля обаче се разлая толкова силно, че Кент отскочи назад и се удари в стената. Затова Брит-Мари се обади в полицията. Тя отдавна мрази Приятеля. Преди няколко месеца обиколи всички апартаменти в блока, като искаше хората да подпишат петиция, която да изпрати на собственика и така да го накара да изпъди „това ужасяващо бойно куче“.

– В тази жилищна асоциация не може да има кучета. Става дума за сигурността ни! Опасно е за децата, а ние трябва да мислим за тях! – обясняваше Брит-Мари на всички така, както обяснява човек, който мисли за децата. Само че единствените деца в блока са Елса и момчето със синдром, а Елса е доста уверена, че Брит-Мари не се е разтревожила твърде много за нейната сигурност.

Момчето със синдром живее срещу апартамента на ужасяващото бойно куче, но майка му каза небрежно на Брит-Мари, че според нея по-скоро кучето се притеснява от сина ѝ, отколкото обратното. Баба не можеше да спре да се смее, когато разказа това на Елса, но Елса не се засмя, преди да се увери, че няма опасност Брит-Мари да почне да обикаля с петиция за забрана на децата. Човек никога не знае какво може да очаква от Брит-Мари.

Единствено Ленарт и Мод подписаха петицията не защото не обичат бойни кучета, а защото им е много трудно да отказват на когото и да е, и особено на Брит-Мари. Когато видя имената им в списъка, баба слезе при тях и ги попита как могат да се подпишат за забраната на кучета в блока, след като самите те имат Саманта. Ленарт и Мод изглеждаха много изненадани.

– Става дума за кучета, не за Саманта – каза Ленарт внимателно.

Мод кимна също толкова внимателно и поясни:

– Саманта е френска болонка.

На баба ѝ беше трудно да разкаже тази история, без да нарича Ленарт и Мод с думи, за които Елса отбеляза, че не бива да се използват и че всъщност се казва „психически затруднения“. Тогава баба измърмори, че „всичко е толкова шибано политически коректно в днешно време“, и си запали нова цигара.

Така или иначе, Брит-Мари обясни на баба с добронамерена усмивка, че Саманта все пак не е „някакво си ужасяващо бойно куче!“, а Елса си помисли, че няма как да знаят със сигурност, защото макар Саманта да изглежда весела, вътрешно може би е бойна. Но не го каза на глас. Защото човек никога не знае какво може да очаква от Брит-Мари.

Елса скача от пейката и започва да крачи през снега, за да стопли краката си. До големия прозорец, където работи жената кит, има магазин за хранителни стоки. Пред него има табела. „КАИМА 49,90“. Елса опитва да се сдържи, защото мама винаги ѝ казва да опитва да се сдържа. Но накрая все пак изважда червения си маркер и прилежно поправя думата, така че да стане „КАЙМА“.

Оглежда резултата и кима облекчено. Пъха маркера обратно в джоба си и отново сяда на пейката. Обляга глава назад, затваря очи и усеща как снежинките се приземяват със студените си крака върху лицето ѝ. Щом до ноздрите ѝ достига мирис на дим, Елса решава, че си въобразява. В началото е чудесно отново да усети острата миризма, която полепва по гърлото ѝ. Без да разбира защо точно, това я кара да се чувства сигурно и топло. Но след това усеща още нещо. Туптене зад ребрата. Като предупредителен сигнал.

Мъжът стои на известно разстояние. В сянката на един от блоковете. Елса не го различава ясно, долавя само червеното око на цигарата между пръстите му, както и това, че е много слаб. Като че няма ясни очертания. Мъжът се е обърнал наполовина в другата посока, сякаш дори не я вижда.

Елса не знае защо я е страх, но усеща, че ръцете ѝ опипват наоколо в търсене на оръжие. Това е много странно, защото тя никога не прави така в истинския свят. В истинския свят първата ѝ реакция е да побегне. Единствено в Миамас се пресяга към меча си, когато долови опасност, както прави всеки рицар. Тук обаче няма меч.

Щом поглежда обратно нагоре, мъжът все още стои обърнат настрани, но Елса може почти да се закълне, че сега е по-близо. И още е в сянка, въпреки че се е отдалечил от блока. Сякаш сянката не идва от блока, ами от самия мъж. Елса замижава и щом отваря очи, вече не мисли, че мъжът се е приближил.

Знае, че го е направил.

Слиза от пейката, отстъпва заднешком към големия прозорец, търси дръжката на вратата. Влиза вътре, препъвайки се. Стои и се задъхва на пресекулки, опитва да се успокои. Едва когато вратата се затваря след нея с приятелски звън, Елса разбира защо миризмата на цигарен дим ѝ е навяла чувство за сигурност. Мъжът пуши същия вид тютюн като баба. Елса би го разпознала навсякъде, защото баба ѝ дава да свива цигари, защото според нея Елса има „такива малки пръстчета, идеални за пипкава работа като тази“.

Когато поглежда навън, Елса вече не знае къде започват и къде свършват сенките. В първия миг си въобразява, че мъжът още стои от другата страна на улицата, а в следващия – че изобщо не го е виждала.

Подскача като подплашено животно, щом ръцете на мама се плъзгат по раменете ѝ. Обръща се с ококорени очи, преди краката ѝ да се огънат. Умората парализира всичките ѝ сетива и тя се отпуска в прегръдката на мама. Не е спала от две денонощия. Опънатият корем на мама е толкова голям, че на него може да се закрепи чаша чай. Джордж казва, че така природата дава break на бременните.

– Тръгваме – прошепва мама нежно в ухото ѝ.

Елса пропъжда умората и се измъква от ръцете на мама.

– Първо искам да говоря с баба!

Мама изглежда озлочестена. Елса знае какво значи озлочестен, защото това е дума от буркана. По-късно ще стане въпрос и за буркана с думи. Нека караме едно по едно.

– Това е... миличка... не знам дали това е добра идея – прошепва мама.

Но Елса вече тича покрай рецепцията и влиза в следващата стая. Чува жената кит да вика след нея, но после гласът на мама сдържано я моли да остави Елса. Баба я чака в средата на стаята. Вътре мирише на лилии, това са любимите цветя на мама. Баба няма любими цветя, защото растенията никога не оцеляват повече от денонощие в апартамента ѝ и поради това, в рядък пристъп на себепрозрение, вероятно бурно приветстван от любимата ѝ внучка, баба реши, че би било адски гадно спрямо природата тя да има любими цветя.

Елса застава малко встрани, пъхнала сърдито ръце в джобовете на якето си. Нарочно изтръсква сняг от обувките си по пода.

– Не искам да участвам в този лов на съкровища, това е идиотско!

Баба не отговаря. Тя никога не отговаря, когато знае, че Елса е права. Елса изтръсква още сняг.

– ТИ си идиотска – срязва я Елса.

Баба не отговаря и на тази реплика. Елса сяда на стола до нея и вади плика.

– Можеш да доставиш идиотското писмо и сама – прошепва тя.

Минали са два дни, откакто Приятеля започна да вие. Два дни, откакто Елса за последно беше в Страната-на-Почти-Будните и кралство Миамас. Никой не ѝ казва истината. Всички възрастни се опитват да смекчат случилото се, така че да не звучи страшно, опасно или гадно. Сякаш баба изобщо не е била болна. Сякаш всичко е било злополука. Но Елса знае, че лъжат, защото на баба не ѝ се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

И Елса знае какво е рак. Пише го в Уикипедия.

Тя побутва ковчега, за да предизвика реакция. Защото вътрешно продължава да се надява, че това е един от онези случаи, когато баба просто се занася с нея. Като онзи път, когато облече снежния човек с истински дрехи, така че да изглежда все едно някой е паднал от балкона, а Брит-Мари страшно се ядоса, като разбра, че това е шега, и се обади в полицията. На следващия ден Брит-Мари погледна през прозореца и откри, че баба е направила нов снежен човек, същия като предния. Брит-Мари щеше „да се пукне от яд“, както каза баба, и изхвърча навън с лопата за сняг в ръце. И тогава внезапно снежният човек скочи от земята и изрева: „УАААААААА!!!“.

После баба разказа на Елса, че е лежала няколко часа в снега, чакайки Брит-Мари, и поне две котки са я напикали през това време. „Но си струваше!“, завърши баба въодушевено.

Разбира се, Брит-Мари се обади в полицията, но те казаха, че не е престъпление да изплашиш някого. Брит-Мари съвсем не беше съгласна с тях. Нарече баба „хулиганка“.

На Елса това ѝ липсва.

Този път баба не се изправя. Елса удря ръба на ковчега с юмруци, но баба не отговаря и Елса започва да удря по-силно и по-силно, все едно така ще прогони всичко лошо. Все едно ще поправи всичко счупено. Накрая се плъзга от стола, свива се на колене и прошепва:

– Знаеш ли, че ме лъжат и казват, че си си „отишла“, а? Че сме те „загубили“. Никой не казва „мъртва“.

Елса забива нокти в дланите си, цялото ѝ тяло се тресе.

– Не знам как да отида в Миамас, сега като си мъртва...

Баба не отговаря. Елса допира чело до ковчега. Усеща студеното дърво и топлите сълзи по бузите си. После меките пръсти на мама докосват врата ѝ и Елса се обръща и се хвърля към нея, а мама я отнася. Надалеч.

Когато отваря очи, Елса вижда, че седи в Киа, колата на мама. Мама стои отвън в снега и говори с Джордж по телефона. Елса знае, че мама не иска тя да ги чуе, защото говорят за погребението. Все пак Елса не е глупачка.

Все още държи писмото на баба в ръце. Знае, че не бива да чете чужда поща, но сигурно е прочела това писмо поне сто пъти през последните два дни. Баба, естествено, е знаела, че ще стане така, затова е написала всичко с букви, които Елса не разбира. С буквите от табелите на снимките.

Елса се взира в тях наранена. Баба винаги е казвала, че двете с Елса няма да имат тайни поотделно, а само заедно. Бясна е на баба, задето я е излъгала, защото сега седи пред най-голямата тайна от всички и не може да разбере и грам. А знае, че ако сега се скара с баба, ще поставят личен рекорд, който никога няма да могат да подобрят.

Елса мига. Мастилото изглежда размазано през насълзените ѝ очи. Дори когато буквите са ѝ непознати, пак си личи, че баба пише с правописни грешки, сякаш е нахвърляла текста в бързината, след като мислите ѝ вече са се отправили нанякъде другаде. Не че баба не може да пише правилно, просто мисли толкова бързо, че буквите не успяват да ѝ смогнат. А и за разлика от Елса, баба изобщо не разбира какъв е смисълът да се спазват правописните правила. „Нали разбираш какво имам предвид, да го вземат дяволите!“, тросва се тя всеки път, когато предава тайни бележки на Елса, докато вечерят с мама и Джордж, а Елса поправя грешките ѝ с червения си маркер. Това е едно от малкото неща, за които баба и Елса наистина се карат, защото Елса смята, че буквите са нещо повече от обикновено средство за комуникация. Нещо по-важно.

Или по-точно, караха се за правописа. В минало време.

В цялото писмо има само една дума, която Елса може да разчете. Една-единствена дума, написана с нормални букви и захвърлена като че наслуки в средата на текста. Толкова е незабележима, че Елса даже я пропусна първия път, когато чете писмото. Продължава да чете и да мига, пак и пак, докато спре да вижда текста. Забива нокти дълбоко в дланите си.

Чувства се предадена и ядосана поради десет хиляди причини, а вероятно има още десет хиляди, които дори не са ѝ хрумнали още. Защото знае, че не е съвпадение. Баба е написала думата там нарочно, така че Елса да я открие.

Името върху плика е същото, което стои на пощенската кутия на Чудовището. А единствената дума в писмото, която Елса може да разчете, е „Миамас“.

Баба винаги е обичала лова на съкровища.

6

Почистващ препарат

Има три одрасквания на бузата. Като от нокти на животно. Знае, че ще искат да разберат как е започнало всичко. Елса тичаше, така започна. Бива я в тичането. Така става, когато те гонят често.

Тази сутрин излъга мама, че започват училище един час по-рано от обикновено. А щом мама започна да я разпитва, Елса изигра коза си „лоша майка“. Козът „лоша майка“ е като Рено. Не особено красив, но учудващо ефективен.

– Казвала съм ти сигурно сто пъти, че понеделник започвам по-рано! Даже ти го написах на бележка, но ти никога не ме слушаш! – укори я Елса, без да я поглежда.

Тогава мама спря да разпитва и със засрамено изражение смотолеви, че била „изкуфяла покрай бременността“. Това е най-лесният начин да разколебаеш мама – като успееш да ѝ втълпиш, че за миг е изгубила контрол над ситуацията.

Имаше само двама души на целия свят, които знаеха как да накарат мама да изгуби контрол. Вече има само един. Това е твърде много власт в ръцете на едно почти осемгодишно момиче.

Щом пристигна пред училище, Елса взе автобуса обратно към вкъщи. Беше се отбила в магазина да купи четири пакетчета „Дайм“. Блокът беше тих и мрачен, както може да бъде само едно бабино жилище, когато остане без баба. Елса се скри старателно от Брит-Мари, която отиваше към контейнерите за разделно събиране, макар да не носеше боклук. Брит-Мари провери съдържанието на всички контейнери и сви устни, както прави, когато види нещо, на което моментално решава да обърне внимание по време на следващия домсъвет. След това изчезна надолу по улицата, за да обиколи магазина за хранителни стоки и да продължи да свива устни. Елса се промъкна през входната врата и се качи до първия етаж. Разтреперана от страх и яд, тя остана пред вратата повече от двайсет минути, хванала писмото в ръка. Яд я беше на баба. Страх я беше от Чудовището. Ето така започна всичко.

Малко след това се затича толкова бързо, че всеки път щом краката ѝ докоснеха земята, имаше чувството, че подметките ѝ са се изтъркали и стъпва по горещ пясък. А сега седи в малка стая с яркочервени драскотини по бузата, като от нокти, и чака мама. Знае, че тя ще иска да разбере как е започнало всичко. Елса мрази понеделниците, защото така се започна. С това, че беше понеделник.

Завърта глобуса, който седи в края на бюрото. Изглежда, директорът се чувства неудобно, когато Елса прави така. Затова тя го прави особено много.

– Елса, дали би могла да спреш с това – казва директорът без въпросителна в края на изречението.

– Въздухът е безплатен – просветлява го Елса.

Директорът вдишва мрачно през ноздрите и посочва раната на бузата ѝ.

– Е? Готова ли си да разкажеш как започна всичко?

Тя не го удостоява с отговор.

Но беше умно от страна на баба. Елса не може да не го признае. Все още ѝ е адски ядосана заради идиотския лов на съкровища, но беше умно от нейна страна да напише „Миамас“ с обикновени букви в писмото. Защото Елса стоя пред вратата, събирайки смелост поне сто вечности, преди да натисне звънеца. А ако баба не знаеше, че Елса ще прочете писмото, въпреки че не бива да се четат чужди писма, и ако не беше написала „Миамас“ с обикновени букви, тогава Елса просто щеше да хвърли писмото в пощенската кутия на Чудовището и да избяга. Но тя остана и позвъни на вратата, защото смяташе да накара Чудовището да отговори на въпросите ѝ.

Понеже Миамас принадлежи единствено на баба и на Елса. Само на тях. Елса побесня, като разбра, че баба смята да отведе там някакъв чистокръвен мъпет, и гневът ѝ бе по-силен от страха ѝ от което и да било чудовище. О’кей, може би не много по-силен от страха ѝ от чудовища. Но достатъчно.

Приятеля продължаваше да вие в съседния апартамент. Но когато Елса позвъни на Чудовището, не се случи нищо. Тя позвъни отново и заблъска вратата толкова силно, че дървото изскърца. Накрая погледна през капака за пощата, но вътре беше тъмно. Нищо не помръдваше. Не се чуваше и гък. Посрещна я единствено миризма на почистващ препарат, от онези, които се втурват нагоре по лигавицата на носа и започват да ритат очните ти кълба, щом ги вдишаш.

Но нямаше чудовище. Дори мъничко такова.

Така че Елса свали раницата си и извади четирите пакетчета „Дайм“. Махна обелката от всеки бонбон и ги изсипа в пощата на Приятеля. За кратък, кратък миг, съществото вътре спря да вие. Елса бе решила да го нарича „съществото“, докато разбере какво всъщност представлява, защото независимо от приказките на Брит-Мари, Елса е доста сигурна, че не е някакво си куче. Няма толкова големи кучета.

– Трябва да спреш да виеш, Брит-Мари ще се обади в полицията и ще дойдат да те умъртвят – прошепна тя през отвора за пощата.

Не знаеше дали съществото я разбира. Но поне замълча, докато ядеше бонбоните си. Както правят всички разумни същества, когато ги почерпят „Дайм“.

– Ако видиш Чудовището, кажи му, че имам писмо за него – каза Елса.

Съществото не отвърна, но Елса усети топлия му дъх, когато то вдигна муцуна към вратата.

– Кажи му, че баба ми му праща поздрави и се извинява – прошепна тя.

После напъха писмото в раницата си и взе автобуса обратно до училище. А щом погледна през прозореца, ѝ се стори, че отново го видя. Същия слаб мъж, който стоеше пред погребалното бюро вчера, докато мама говореше с жената кит. Сега стоеше в сенките до блока от другата страна на улицата. Елса не видя лицето му, скрито зад цигарения дим, но инстинктивният, хладен страх стисна ребрата ѝ.

След това мъжът изчезна.

Елса мисли, че може би затова не можа да стане невидима, когато пристигна в училище. Невидимостта е от онези суперсили, които могат да се усвоят с упражнения. Елса се е упражнявала адски много, но силата не работи, когато си ядосан или изплашен. А Елса беше и двете, когато влезе в училище. Изплашена от мъжа, който се появява в сенките, без Елса да знае защо, и ядосана на баба, задето праща писма на Чудовището. Чудовището пък я плашеше и ядосваше едновременно, защото нормалните чудовища, които имат поне малко възпитание, всъщност живеят някъде дълбоко в черни пещери или в леденостудени езера. Нормалните, ужасяващи чудовища изобщо не живеят в апартаменти. Нормалните, ужасяващи чудовища изобщо не получават поща.

Освен това Елса мрази понеделниците. Училището винаги е най-зле в понеделник, защото тормозителите са били принудени да чакат цял уикенд, за да има кого да тормозят. Бележките в шкафчето ѝ винаги са най-гадни в понеделник. Може би това също е причина невидимостта да не работи. В понеделник всичко е скапано.

Елса отново завърта глобуса на директора. После вратата се отваря и директорът изглежда облекчен.

– Здравейте! Съжалявам, че закъснях! Натоварено движение! – казва мама задъхано и Елса усеща пръстите ѝ да докосват грижовно врата ѝ.

Елса не се обръща. Усеща телефона на мама също да минава покрай врата ѝ, защото мама винаги го държи в ръка. Сякаш е киборг и телефонът е част от органичната ѝ тъкан.

Елса бутва глобуса една идея по-демонстративно.

Директорът сяда обратно на стола си, навежда се напред и опитва дискретно да издърпа глобуса извън обсега на Елса. После се обръща с надежда към мама.

– Аха, да, очакваме ли и бащата на Елса?

Директорът предпочита татко също да присъства на тези срещи, защото явно смята, че като цяло бащите са по-сговорчиви по такива въпроси. Мама не изглежда твърде доволна от въпроса.

– Бащата на Елса пътува и за жалост, ще се прибере чак утре – отговаря тя сдържано.

Директорът изглежда разочарован.

– Така, идеята, разбира се, не е да създаваме паника. Особено за теб, предвид положението, в което се намираш...

Той кима към корема на мама. Мама като че ли трябва доста да се сдържи, за да не го попита какво точно иска да каже. Директорът се прокашля и бързо издърпва глобуса още по-далеч от протегнатите пръсти на Елса. Той, изглежда, се опитва да посъветва мама да мисли за детето. Хората винаги съветват мама това, когато се притеснят, че тя ще се ядоса. „Мисли за детето.“ Едно време имаха предвид Елса, когато го казваха. Но сега имат предвид Половинката.

Елса протяга крак и ритва кошчето за боклук. Чува, че мама и директорът говорят, но не ги слуша. Вътрешно се надява, че баба всеки момент ще нахлуе в стаята, размахала юмруци, сякаш отива на боксов мач в стар филм. Предния път, когато Елса я викаха при директора, той позвъни само на мама и татко, но баба все пак дойде. Защото на нея не беше нужно да ѝ се звъни.

Тогава Елса пак въртеше глобуса върху бюрото на директора. Момчето, което ѝ бе насинило окото, също беше там с родителите си. Директорът се обърна към бащата на Елса и каза: „Ами, нали знаеш, това е просто типична момчешка лудория...“. После му се наложи да отдели доста време, за да обясни на баба какво тогава представлява една „типично момичешка лудория“, защото баба бурно настояваше да разбере.

Директорът опита да успокои баба, като поучи момчето, което бе насинило окото на Елса, че „всъщност е проява на страхливост да удряш момичета“, но баба никак не стана по-спокойна, като чу това. „Хич не е страхливо да удряш момичета!“, изрева тя на директора. „Младежът не е тъп, защото е ударил момиче! Тъп е, защото УДРЯ!“ Тогава пък бащата на момчето се ядоса и почна да вика на баба, задето е нарекла сина му тъп, при което баба отвърна, че като се приберат, щяла да научи Елса как да рита момчетата в „прекъсвача“ и тогава са щели да видят „какъв шибан кеф е да се биеш с момичета!“. След това директорът помоли всички да се вразумят малко. И те го послушаха за известно време. Но после той поиска Елса и момчето да се хванат за ръка и да се извинят, при което баба подскочи от стола и попита: „Защо, по дяволите, Елса трябва да се извинява!?“. А директорът отговори, че Елса все пак трябвало да поеме част от вината, защото всъщност била „провокирала“ момчето и трябвало да разберат, че на него му е било „трудно да се сдържи“. Тогава баба опита да замери директора с глобуса, но мама успя да хване ръката ѝ в последната секунда, така че траекторията се промени и вместо директора, глобусът уцели монитора и го счупи. „БЯХ ПРОВОКИРАНА И НЕ МОЖАХ ДА СЕ СДЪРЖА!“, изрева баба на директора, докато мама се опитваше да я изтика навън.

Може да се каже, че е доста трудно да си имаш работа с баба, когато е провокирана.

Затова Елса винаги къса всички бележки, които пускат в шкафчето ѝ. Бележки, в които пише, че е грозна. Че е гнусна. Че ще я убият. Елса ги накъсва на парчета, толкова мънички, че едва се виждат, и ги хвърля в различни кошчета из цялото училище. Това е акт на милосърдие към тези, които пишат бележките, защото баба би ги убила, ако ги прочете.

Елса се изправя наполовина от стола, навежда се бързо над бюрото и отново завърта глобуса. Директорът изглежда отчаян. Елса сяда обратно на стола.

– Боже господи, Елса! Какво е станало с бузата ти! – възкликва мама с удивителна в края, щом вижда трите червени рани.

Елса свива рамене, без да отговори. Мама се обръща към директора. Очите ѝ горят.

– Какво е станало с бузата ѝ!?

Директорът се размърдва нервно.

– Ами, значи, така. Нека се вразумим малко. Мисли за, значи, мисли за детето.

Докато казва последното изречение, той сочи мама, сочи корема ѝ. Елса протяга крак и отново изритва кошчето за боклук. Мама си поема дълбоко дъх и затваря очи. После овладяно премества кошчето по-близо до бюрото. Елса я поглежда засегнато и се снишава толкова много, че трябва да се хване за подлакътниците, за да не се изплъзне от стола. После изпъва крак така, че палецът ѝ почти, ама почти докосва кошчето. Мама въздъхва. Елса въздъхва по-високо. Директорът поглежда към тях, после към глобуса върху бюрото и го придърпва малко по-близо до себе си.

– Амиии... – подхваща накрая и се усмихва вяло на мама.

– Беше тежка седмица за цялото семейство – веднага го прекъсва мама и звучи все едно моли за извинение.

Елса мрази, когато мама прави така.

– Всички ви съчувстваме за това – казва директорът по начина, по който хората, които не знаят какво значи съчувствие, използват думата.

– Естествено, това няма да се повтори – казва мама.

Директорът отново се усмихва нервно и поглежда към глобуса.

– За съжаление, Елса не за първи път се оказва замесена в конфликт тук в училище.

– Нито пък за последен – отговаря Елса.

– Елса! – крясва мама.

– Мамо!!! – крясва Елса с три удивителни.

Мама въздъхва. Елса въздъхва по-високо. Директорът прочиства гърло и хваща глобуса с две ръце, докато казва:

– Ние, да, в смисъл, персоналът и аз, след консултация със социалния работник към училището, разбира се, ние мислим, че може би ще бъде от полза за Елса, ако получи помощ от психолог, за да може да канализира агресията си.

– Психолог? Това не е ли малко прекалено? – казва мама със съмнение.

Директорът вдига защитно длани, сякаш моли за извинение, или пък свири на въображаема тамбурина.

– Не смятаме, че има някакъв проблем! В никакъв случай! Много деца имат специални нужди и консултациите с психолог им помагат. В това няма нищо срамно!

Елса се изпъва още малко и катурва кошчето с върха на палеца си.