Баба праща поздрави и се извинява

Джордж се показва от кухнята, облечен с клин, шорти, страшно зелена блуза и още по-зелена престилка. Поглежда ги бодро, хванал димящ тиган в ръка.

– Някой иска ли закуска? Направих яйца.

Като че ли иска да добави, че има и наскоро купени протеинови блокчета, но се отказва, защото го хваща страх, че може да свършат.

– Аз нося малко сладки – казва Мод въодушевено, подава на Елса целия буркан и я потупва нежно по бузата.

– Вземи тези, аз мога да донеса още – прошепва тя и влиза предпазливо навътре в апартамента.

– Има ли кафе? – пита Ленарт, отпива тревожно голяма глътка от временното си кафе и тръгва след Мод.

Кент се задава с авторитетни крачки по стълбите и застава на вратата. Носи дънки и скъпо сако. Елса знае това, защото той често ѝ разказва колко струват дрехите му, като произнася цените сякаш раздава точки във финала на „Евровизия“. Брит-Мари върви забързано след него и мърмори неспирно: „Ама че безочие, а, Кент? Не е ли безочие да не се обадят на теб, а на някой си? Не е ли чисто безочие? Не може така, Кент, не мислиш ли, че не може така?“.

Кент посочва майката на Елса, протягайки цялата си ръка, и веднага заповядва:

– Искам да знам какво точно каза счетоводителят, когато се обади! Искам да знам какво точно каза счетоводителят!

Брит-Мари кима настървено зад него.

– Кент трябва да знае какво точно е казал счетоводителят, когато се е обадил, Ӕлрика. Точно какво е казал. Най-добре Кент веднага да научи какво точно е казал счетоводителят!

Но преди мама да успее да каже нещо, Брит-Мари избърсва няколко невидими прашинки от ръкава на Кент и му прошепва с коренно променена интонация:

– Кент, може би първо трябва да слезеш и да си смениш ризата?

– Моля те, Брит-Мари, в момента вършим работа – пренебрегва я Кент, както Елса пренебрегва мама, когато мама я кара да облече нещо зелено.

Брит-Мари изглежда нещастна.

– Нека да я хвърля в пералнята, моля те. В гардероба ти има изгладени ризи. Не може да носиш измачкана риза, когато дойде счетоводителят, Кент, какво ще си помисли той за нас? Че не можем да гладим ризи? – настоява тя.

Мама отново отваря уста, за да опита да каже нещо, но Кент забелязва Джордж.

– О! Яйца ли има? – възкликва Кент въодушевено.

Джордж кима доволно. Кент веднага се шмугва покрай мама и влиза вътре. Брит-Мари се забързва след него със свъсени вежди. Докато минава покрай мама, тя я поглежда обидено и казва бързо: „Аха, не. Човек, естествено, няма време да разтребва, когато е толкова зает с кариерата си като теб, Ӕлрика, естествено, че няма време“. Въпреки че всеки милиметър от апартамента е перфектно подреден.

Мама затяга халата още по-плътно около себе си и си поема дъх дълбоко и овладяно, преди да въздъхне:

– Ама моля ви, влезте, чувствайте се като у дома си.

Елса се пъха обратно в стаята си сменя пижамата с дънки колкото се може по-бързо, за да изтича до долу и да слезе в мазето при ворша, докато всички са заети тук горе. В кухнята Кент разпитва мама за онзи счетоводител, а Брит-Мари прибавя по едно „ммм“ след всяка втора негова дума.

Единственият, който остава в антрето, е Алф. Елса пъха палци в джобовете на дънките си и побутва прага на вратата с крак, за да не се налага да поглежда Алф в очите.

– Благодаря, че не каза нищо за... – започва тя, но спира, преди да е казала „ворша“.

Алф поклаща намусено глава.

– Не трябваше да отпрашваш така вчера. Ако си приютила онова животно, трябва да поемеш малко отговорност за него, по дяволите, нищо че си малко дете.

– Не съм малко дете! – срязва го Елса.

– Тогава спри да се държиш като такова – измърморва Алф.

– Тушѐ – прошепва Елса, забила поглед в прага.

– Животното е в мазето. Сложих две парчета шперплат, за да не се вижда какво има вътре. Казах му да си затваря устата. Явно схвана. Но трябва да му намериш по-добро скривалище. Рано или късно хората ще го намерят – казва Алф.

Елса разбира, че „хората“ означава Брит-Мари. И знае, че той е прав. Изпитва ужасни угризения, задето вчера изостави ворша. Алф можеше да се обади в полицията и те щяха да го застрелят. Елса го изостави, както баба е изоставила мама, а това я плаши повече от кошмарите.

– За какво говорят? – пита тя и кима към кухнята, за да се отърси от тази мисъл.

Алф изсумтява.

– За проклетото право на обитаване.

– Какво означава това? – пита Елса.

Алф изсумтява.

– Оф, по дяволите, не мога да вися тук и да ти обяснявам всичко. Разликата между право на наем и право на обитаване е...

– Чакай, знам какво е право на обитаване, не съм идиот – казва Елса.

– Защо, по дяволите, питаш тогава? – пита Алф отбранително.

– Питам какво означава, че говорят за това! – пояснява Елса, както човек изяснява нещо, без изобщо да бъде ясен.

Алф пъха ръце в джобовете си толкова рязко, че коженото му яке изскърцва. Не го е съблякъл, въпреки че майката на Елса казва, че човек не бива да носи връхни дрехи на закрито. Елса предполага, че майката на Алф не е толкова стриктна с тези неща.

– Кент дрънка за проклетите права още откакто се върна обратно. Няма да миряса, преди да си избърше гъза с парите, които е изсрал – обяснява Алф, както обяснява човек, който не познава много седемгодишни.

Елса първо си мисли да го попита какво има предвид с това, че Кент се е върнал обратно, но решава да кара едно по едно.

– Няма ли всички да спечелят пари? Ти, мама, Джордж и другите? – пита тя.

– Ако си продадем апартаментите и се преместим, да – изръмжава Алф.

Елса се замисля. Алф скърца с коженото яке.

– Точно това иска Кент, копелето. Винаги е искал да се махне оттук.

Елса вдига поглед, без да гледа към нищо конкретно, и се изгубва в мисли. Значи затова сънува кошмари, осъзнава тя. Защото ако всички същества от Страната-на-Почти-Будните се озоват в блока, може би блокът ще се превърне в част от Страната-на-Почти-Будните, но ако всички искат да продадат апартаментите си, тогава...

– Няма да бягаме от Миамас. Ще си тръгнем доброволно – казва Елса на глас.

– К’во? – пита Алф.

– Нищо – промърморва Елса.

На стълбите отеква отварянето и затварянето на входната врата. После се чуват дискретни стъпки, качващи се нагоре. Счетоводителят, досещат се и двамата.

Гласът на Брит-Мари се извисява над този на Кент в кухнята. Не получава реакция от Кент във връзка със смяната на ризата, затова компенсира с възмущение от други неща. Каквито има в изобилие. Разбира се, трудно ѝ е да реши от какво точно е най-възмутена, но успява последователно да заплаши първо, че ще се обади в полицията, ако майката на Елса не се погрижи колата на баба да бъде преместена от мястото за паркиране на Брит-Мари незабавно; второ, че възнамерява да изиска от полицаите да разбият ключалката на детската количка, която продължава да стои заключена долу; и трето, че определено възнамерява да изиска от собствениците на блока да сложат камери във входа, за да се сложи край на това безобразие с хората, които влизат и си излизат, когато им скимне, и лепят информативни бележки, без да информират отговорника по информацията за това.

– Моля те, Брит-Мари, не може току-така да сложим камери във входа – въздъхва майката на Елса.

– Аха! Не! Разбира се, че така ще кажеш, Ӕлрика, но ако човек няма какво да крие, няма защо да се страхува от наблюдение! Нали така, Кент? Правото тук не е ли на наша страна, Кент? Не е ли?

Кент казва нещо, което Елса не чува. Мама въздъхва така, че всички я чуват.

– В блока може да има някой със защитена самоличност17. Има закони за наблюдението, човек не може прос...

– Кой е това? Защитена самоличност в този блок? Кой може да е това? – избухва Брит-Мари шокирано.

Мама масажира слепоочията си.

– Не казвам, че има такъв човек, Брит-Мари, казвам, че МОЖЕ тук да жив...

Брит-Мари се обръща към Кент, без да я слуша.

– Кой тук има защитена самоличност, Кент? Знаеш ли? Разбира се, това е лицето на първия етаж, съседът на бойното куче, трябва да е той, нали, Кент? Ясно е, че те, наркоманите, имат защитена самоличност, за да могат да си наркоманстват на спокойствие!

Изглежда, никой не разбира логиката на тези разсъждения. Но така или иначе, Брит-Мари е прекъсната от много нисичкия мъж с много дружелюбното лице, който стои на вратата зад Алф и чука плахо по вътрешната страна на касата.

– Аз съм счетоводителят – казва той с дружелюбни глас и изражение.

А щом вижда Елса, той ѝ намига, сякаш споделят тайна. Или поне на Елса ѝ се струва, че го прави.

Кент излиза авторитетно от кухнята с ръце на кръста и оглежда счетоводителя от горе до долу.

– Е? Какво е положението с правото на обитаване? Каква е цената на квадратен метър? – настоява веднага да знае.

Брит-Мари изхвърча от кухнята след него и сочи обвинително с пръст.

– Как влезе? Кой те пусна? Кент, заключи ли вратата? Вратата всъщност трябва да е заключена! Точно това имам предвид, който поиска, може да влезе, когато си поиска, и да лепи каквито бележки си поиска! И наоколо се размотават наркомани, сякаш това е... сякаш е някакъв... някакъв... наркомански блок!

– Вратата беше отворена – казва счетоводителят дружелюбно.

– Дадада, но какво става с правото на обитаване? Каква е цената? – настоява Кент нетърпеливо.

Счетоводителят сочи дружелюбно към чантата си, след което прави дружелюбен жест към кухнята.

– Да седнем първо, може би?

– Естествено, заповядай – казва майката на Елса изморено иззад гърба на Брит-Мари и пристяга колана на халата си.

– Има кафе – съобщава Ленарт ведро.

– И сладки – кима Мод.

– И яйца! – вика Джордж откъм кухнята.

– Да, извинявай за бъркотията, разбира се, в това семейство са толкова заети с кариерите си – казва Брит-Мари добронамерено на счетоводителя.

Мама полага всички усилия да се престори, че не е чула последното. Не ѝ се получава супер добре.

Когато всички се отправят вкупом към кухнята, Брит-Мари спира за кратко, сключва ръце и се обръща добронамерено към Елса.

– Надявам се, разбираш, малката ми, че като казвам „наркомани“, естествено, нямам предвид твоите приятели или тези на баба ти. Естествено, няма как да знам дали онзи, който дойде вчера да пита за теб, е наркоман, или не. Изобщо нямах това предвид.

Елса зяпва неразбиращо.

– Какво? Какви приятели? Кой е питал за мен вчера?

Мисли да попита „Вълчето сърце?“, но се спира, защото няма как Брит-Мари да знае кой е това. Брит-Мари кима добронамерено и май съвсем няма предвид Вълчето сърце, когато казва:

– Твоят приятел, който те търсеше вчера. Онзи, когото изгоних навън. В този вход всъщност не може да се пуши, предай му това. В тази жилищна асоциация това е забранено. Разбирам, че ти и баба ти имате много необичайни познати, но всъщност правилата са за всички, действително е така!

Тя приглажда невидима гънка на полата си, сключва ръце пред себе си и добавя:

– Знаеш кого имам предвид. Много слаб мъж, който вчера стоеше и пушеше във входа. Каза, че търсел едно дете, след което те описа. Всъщност изглеждаше много неприятно, затова го изгоних навън и му казах, че в тази жилищна асоциация в никакъв случай не се пуши.

Сърцето на Елса се свива и поглъща всичкия кислород в тялото ѝ.

Брит-Мари кима сама на себе си и влиза в кухнята, мърморейки:

– Крайно неприятен, още щом го видях си го помислих. Крайно неприятни хора са тези наркомани.

Елса се хваща за касата на вратата, за да не се строполи на земята. Никой не я вижда, нито дори Алф. Тя разбира какво е на път да се случи в това приключение.

Защото във всяка приказка има дракон.

Вината е на баба.

19

Пандишпаново тесто

В приказките от Миамас се разказва за безброй начини да се победи дракон. Но ако драконът е сянка, най-злият вид дракон обаче все пак изглежда като човек... как се побеждава нещо такова? Елса не знае дали дори Вълчето сърце би могъл да победи такъв дракон, даже по времето, когато е бил най-страховитият воин в Страната-на-Почти-Будните. А какво остава за сега, когато го е страх от сополи и не може да измие мисълта за кръв от собствените си пръсти?

Елса не знае нищо за сянката. Единствено това, че го е виждала два пъти, първо при погребалното бюро и после от автобуса, докато отиваше на училище. И че веднъж го сънува, както и че той е идвал дотук да я търси. А в Миамас няма случайности. В приказките всичко се случва така, както е замислено.

Значи това трябва да е имала предвид баба, като каза „защитавай замъка, защитавай приятелите си“. На Елса ѝ се иска единствено баба да ѝ бе дала армия, с която да ги защитава.

Решава да изчака и слиза в мазето чак късно вечерта, когато мракът е паднал достатъчно, за да може дете и ворш да се прокраднат незабелязано под балкона на Брит-Мари. Джордж е излязъл навън да тича, а мама подготвя всичко за утре и още не се е прибрала. След срещата със счетоводителя мама се залепи за телефона и говори с жената кит от погребалното бюро, с цветаря, със свещеника, с болницата и после пак със свещеника. Елса седя в стаята си и чете „Спайдърмен“, защото се опитва всячески да не мисли за утре. Проваля се.

Носи сладките, които получи от Мод. Дава ги на ворша и щом той ги излапва, Елса дръпва буркана толкова бързо, че зъбите му за малко да ѝ направят маникюр. Не иска езикът кърпа да оближе всички трохи вътре, защото баба винаги е казвала, че слюнката на воршовете се мие адски трудно, а Елса планира да върне буркана на Мод. След няколко дни, разбира се, тъй като това би било по-правдоподобно време, за което едно нормално същество да изпразни цял буркан със сладки. И то доста голям буркан всъщност, поне за всички, които не са воршове.

Воршът обаче, който откъдето и да го погледнеш, си е ворш, рови нетърпеливо с муцуна в раницата ѝ, подобно на разбунтувала се бетонобъркачка. Явно му е несравнимо трудно да си представи, че Елса може да е толкова глупава, че да дойде само с един нищо и никакъв буркан.

– Ще опитам да ти намеря още сладки, но дотогава ще трябва да ядеш протеинови блокчета – казва тя.

Воршът я поглежда така, сякаш току-що го е нарекла „шишко“.

– Стига си ме гледал така! С вкус на шоколад са! – казва Елса и му подава протеиновите блокчета.

Воршът, изглежда, не смята, че шоколадовият вкус помага особено. Но все пак изяжда седем. Елса вади от раницата си термос.

– Това е пандишпаново тесто. Но може би още не е баш истинско тесто, защото не знаех как да го приготвя. Намерих го в шкафа в кухнята. На опаковката пишеше „готово пандишпаново тесто“, но вътре имаше само прах. Затова налях вода. Но стана по-скоро слузесто, отколкото тестено – мърмори Елса виновно.

Воршът изглежда скептично настроен, но въпреки това изблизва всичката слуз от термоса. За всеки случай. Една от основните суперсили на воршовете са адски гъвкавите езици.

– Един мъж е идвал да ме търси – прошепва Елса в ухото му, опитвайки да звучи смело. – Мисля, че той е една от сенките. Трябва да бъдем нащрек.

Воршът я побутва с нос. Елса го прегръща и усеща напрегнатите мускули под козината. Той се преструва, че му се играе, но Елса разбира, че прави това, което воршовете правят най-добре. Приготвя се за битка. Елса го обича заради това.

– Не знам откъде идва, баба никога не ми е разказвала за този вид дракони – прошепва тя.

Воршът пак я побутва с нос и я поглежда с големите си очи, изпълнени със съчувствие. Като че ли му се иска да можеше да ѝ обясни всичко. На Елса пък ѝ се иска Вълчето сърце да беше тук. Като идваше насам, звънна на вратата му, но никой не отвори. Не искаше да вика, защото се страхуваше, че Брит-Мари ще я чуе и ще надуши нещо нередно. Вместо това почна да подсмърча шумно през отвора за пощата и даде ясна индикация, че е на път да изкиха една от онези лепкави кихавици, които само за миг оцветяват всичко наоколо в камуфлажна боя. Но нищо не се случи.

– Вълчето сърце е изчезнал – прошепва тя на ворша.

Воршът я бута с нос. Елса опитва да бъде смела. Получава ѝ се много добре, докато крачат през мазето. Нагоре по стълбите също върви съвсем о’кей. Но щом застават пред входната врата, тя усеща миризмата на дим и ужасът от кошмара се завръща и я парализира. Обувките ѝ сякаш тежат хиляда тонове. Главата ѝ пулсира, все едно вътре нещо се е откачило и подскача насам-натам.

Странно е колко бързо може да се промени значението на една миризма, в зависимост от това по кое отклонение завие на път към мозъка. Странно е колко близо едни до други живеят любовта и страхът.

„Не е наистина, само си въобразяваш, тук няма никакъв глупав дракон“, втълпява си Елса уверено. Не помага. Воршът чака търпеливо до нея, но обувките ѝ не помръдват.

Отвън вятърът довява вестник. От онези, които получаваш безплатно в пощенската си кутия, въпреки че си окачил табелка „Без реклами, благодаря!“ на вратата. Напомня ѝ за баба. Елса стои пред вратата, с обувки, тежащи хиляда тонове, а вестникът я разгневява. Превръща се в символ на всичко, на което е ядосана, защото ѝ напомня за баба, а именно тя я постави в тази ситуация. Тя я прати в тази приказка, а това е типично за стила на баба. Както беше типично в неин стил да тръгне да се разправя за безплатния вестник, който получи в пощенската си кутия, въпреки предупредителната табелка.

Елса си спомня ясно как баба се обади в редакцията на вестника и им се разкрещя, понеже са го оставили в кутията ѝ, въпреки че на табелката на вратата съвсем ясно пише „Без реклами, благодаря!“. Елса много е размишлявала защо на табелката пише „благодаря“, тъй като мама винаги казва, че ако човек не може да каже благодаря по такъв начин, че да звучи искрено, най-добре изобщо да не го казва. А изобщо не звучеше така, сякаш табелата на вратата на баба наистина го има предвид.

Хората от редакцията казаха на баба, че в техния вестник нямало реклами, ами „обществена информация“, каквато можело да се слага в пощите на хората, независимо дали те им благодарят, или не. Тогава баба настоя да разбере кой е собственикът на компанията, която издава вестника, след което настоя да говори с него. Хората от редакцията отговориха, че баба трябвало просто да проумее, че, по дяволите, собственикът няма време за такива глупости.

Разбира се, не трябваше да правят така, защото имаше купища неща, които баба отказваше „просто да проумее“. Освен това, за разлика от собственика на вестника, тя имаше много свободно време. „Никога не се отваряй на някого, който има повече свободно време от теб“, казваше често баба. Елса си го превеждаше като „никога не се отваряй на някого, който е жизнен за възрастта си“.

През следващите дни баба взимаше Елса от училище както обикновено, след което двете обикаляха из квартала с жълти торби от ИКЕА и звъняха на всички врати. Хората като че намираха това за странно, особено защото всички знаят, че жълтите торби не бива да се изнасят от магазина, но ако някой започнеше да задава твърде много въпроси, баба просто казваше, че са членове на екоорганизация, която събира хартия за рециклиране. Така никой не смееше да възрази. „Хората ги е страх от екоорганизациите. Мислят си, че ще нахлуем в апартамента и ще посочим обвинително към пликовете им за разделно събиране на боклук. Гледат твърде много филми“, обясняваше баба на Елса, докато натоварваха пълните торби в Рено. Елса така и не разбра в кои точно филми се случват такива неща според баба. Освен това знаеше много добре, че баба мрази екоорганизациите. Наричаше ги „панда фашисти“. А и жълтите торби всъщност не биваше да се изнасят от магазина.

Баба, разбира се, просто сви рамене. „Не съм ги откраднала, просто още не съм ги върнала“, измърмори тя и даде на Елса дебел черен маркер, с който да пише. Тогава Елса каза, че в замяна иска поне четири кутии Ню Йорк супер фъдж чънк на „Бен&Джерис“. На което баба отвърна: „Една!“. А Елса каза „три!“, на което баба отвърна „две!“, а Елса каза „три, иначе ще кажа на мама!“, след което баба изкрещя: „Не преговарям с терористи!“. Тогава Елса отбеляза, че ако човек провери „терорист“ в Уикипедия, ще види, че в дефиницията на думата има много неща, които са верни за баба, но нито едно, което е вярно за Елса. „Целта на терористите е да създават хаос, а мама казва, че ти точно това правиш по цял ден“, каза Елса. Тогава баба се съгласи да даде на Елса четири кутии, стига да вземе маркера и да обещае да си държи езика зад зъбите. И Елса го направи. По-късно през нощта отидоха до другия край на града. Елса седеше на тъмно в Рено и пазеше, докато баба търчеше от колата до входа на един блок и обратно, носейки жълтите торби от ИКЕА. На следващата сутрин собственикът на компанията, която издаваше безплатния вестник, се събуди, защото се звънеше на вратата. Бяха съседите, много възмутени от факта, че някой очевидно бе напълнил целия асансьор със стотици броеве на въпросния вестник. Пощенските кутии също бяха натъпкани догоре, голямата стъклена врата на входа беше облепена до последния милиметър, а пред всеки апартамент имаше струпани големи купчини, които се преобръщаха и рухваха надолу по стълбите, когато някой отвореше вратата си18. На първата страница на всеки брой прилежно и с големи букви бе изписано името на собственика, а под него: „Това всъщност е обществена информация!!!“.

На път към вкъщи баба спря на една бензиностанция и купи сладолед на Елса. Няколко дни по-късно баба отново се обади в редакцията, след което никога повече не получи безплатен вестник.

Елса гледа вестника, подмятан по снега от вятъра, и си мисли, че това бе една от типичните постъпки на баба. Напоследък нищо не ядосва Елса толкова, колкото типичните постъпки на баба.

– Влизате или излизате?

Гласът му разпръсква мрака във входа като факла. Елса се обръща и инстинктивно ѝ се приисква да се хвърли в прегръдките му, но се спира, защото осъзнава, че той вероятно би възприел това почти толкова зле, колкото Вълчето сърце.

Алф пъха ръце в джобовете, коженото му яке изскърцва и той кима рязко към вратата.

– Влизате или излизате? Може пък да не сте единствените, които искат да излязат на скапана разходка, представи си.

Елса и воршът го поглеждат леко нерешително. Алф измърморва нещо, минава покрай тях и отваря вратата. Те тръгват плътно след него, въпреки че той съвсем не ги е молил за компания. Когато свиват зад ъгъла на блока, където не могат да бъдат видени от балкона на Брит-Мари и Кент, воршът се мушва в един храст и им изръмжава толкова учтиво, колкото може да изръмжи един ворш, нуждаещ се от малко усамотение. Те се обръщат. Воршът въздъхва с облекчение откъм храстите. Коженото яке скърца, а човекът вътре в него по никакъв начин не изглежда развеселен от неканената компания. Елса се прокашля в мрака и опитва да измисли тема за разговор, за да го задържи при тях.

– Колата добре ли върви? – пита изведнъж тя, тъй като е чувала татко да казва така, когато не знае какво друго да каже.

Алф кима. Нищо повече. Елса диша шумно.

– Какво каза счетоводителят по време на срещата? – пита тя вместо това, защото се надява Алф да се разпали и да почне да приказва така, както прави по време на срещите на домсъвета.

Елса е забелязала, че на хората им е по-лесно да говорят за неща, които не харесват, отколкото за неща, които харесват. И е по-лесно да не се страхуваш от сенки в мрака, ако някой говори. За каквото и да е. Крайчетата на устните на Алф всъщност се повдигат леко. Това се случва за първи път.

– Счетоводителят каза, че собствениците са решили да продадат скапаното право на обитаване на скапаните апартаменти, ако всички скапаняци в къщата са съгласни.

Елса наблюдава ъгълчетата на устата му.

– Това забавно ли е?

Алф ѝ хвърля доволен поглед.

– Ти в същия блок ли живееш въобще? По-вероятно е скапаният палестински конфликт да се разреши, отколкото хората тук да се разберат за каквото и да било.

Елса разбира какво има предвид той, защото е чела за палестинския конфликт в Уикипедия. Предполага също, че под „хората тук“, Алф има предвид Брит-Мари и мама.

– Ако купят правата, всички ли ще искат да си продадат апартаментите? – пита тя.

Устните на Алф се изправят до по-обичайното си състояние.

– Не че ще искат, повечето просто ще са принудени да го направят.

– Защо?

– Атрактивен квартал. Скапаните апартаменти са скъпи. Повечето хора от блока няма да имат възможност да изплащат скапаните банкови заеми, с които са купили правото на обитаване.

– Ти ще си принуден ли да се преместиш?

– Вероятно.

– Ами мама, Джордж и аз?

– Не знам, по дяволите.

Елса мисли.

– Ами Мод и Ленарт? – пита след това.

– Пълна си с шибани въпроси – отбелязва Алф.

– Какво тогава правиш тук, ако не искаш да разговаряш? – измърморва Елса.

Якето на Алф изскърцва по посока на ворша в храстите.

– Исках просто да изляза на скапана разходка. Не съм канил теб и онзи там, по дяволите.

Елса вдига вежди непукистки.

– Псуваш адски много, някой казвал ли ти го е, а? Татко казва, че това е признак за ограничен речников запас!

Алф я зяпва. Тя го зяпва в отговор. Воршът шумоли в храстите. Алф поглежда часовника си и пъха ръце в джобовете на якето си.

– Мод и Ленарт ще се преместят. Момичето на първия етаж и синът ѝ най-вероятно също. За скапаната психоложка, при която беше вчера, не знам. Сигурно има купища шибани пари, тая куч...

Той се спира, успявайки да призове някаква форма на самоконтрол.

– Тази... дама. Сигурно има... голяма сума пари, тази... дама – поправя се той.

– Баба какво мислеше по въпроса?

Устните на Алф отново помръдват, съвсем за кратко.

– По правило, обратното на Брит-Мари.

Елса рисува миниатюрни снежни ангели с крак.

– Но може би ще е хубаво? Ако всички получат право на обитаване, може би ще могат да се преместят на някое... хубаво място? – предлага тя.

– И тук е хубаво. Тук си живеем добре. Това е домът ни, по дяволите – казва Алф.

Елса не възразява. Никога не е имала друг дом.

Вятърът довява безплатния вестник, който бе видяла преди малко. Или е друг, подобен на онзи. Закача се за миг за обувката ѝ, но бързо се освобождава и отпрашва нататък, като малка, ядосана морска звезда. Елса отново се разгневява. Замисля се докъде беше готова да стигне баба, за да накара хората да спрат да оставят вестници в пощенската ѝ кутия. Това вбесява Елса, защото е една от типичните бабини постъпки, тъй като баба го направи единствено заради Елса. Бабините постъпки винаги са били единствено заради Елса.

Самата баба харесваше вестниците. Пъхаше ги в обувките си, за да попият влагата, когато е валяло. Но един ден Елса прочете в интернет колко много дървета са нужни, за да се направи един-единствен вестник, след което постави табелки „Без реклами, благодаря!“ на вратите на мама и баба, защото Елса е голям фен на околната среда. Но вестниците продължиха да пристигат, а щом Елса се обади в офиса, оттам ѝ се изсмяха. А не биваше да го правят. Никой не се смее на внуците на баба.

Баба мразеше околната среда, но беше човек, когото взимаш на война. Така че тя стана терорист заради Елса. А това всъщност до голяма степен вбесява Елса, защото в момента Елса иска да е бясна на баба. Заради всичко останало. Заради лъжите и заради това, че е изоставила мама, и заради това, че умря. Но всъщност е направо невъзможно да си бесен на някого, който е готов да стане терорист заради внучето си. А това, че не може да бъде бясна, вбесява Елса.

Човек даже не може да се ядоса на баба по обичайния начин. Баба не е нормална дори в това отношение.

Елса стои мълчаливо до Алф и мига, докато накрая я заболява главата. Алф се опитва да изглежда невъзмутимо, но Елса вижда, че погледът му броди в мрака, все едно търси нещо. Наблюдава обкръжението, също както правят Вълчето сърце и воршът. Сякаш и той е на пост. Елса се вглежда в него и опитва да го напасне в живота на баба като парче от пъзел. Не помни баба някога да е говорила кой знае колко за него, освен когато казваше, че „този господин не знае как да си вдига стъпалата, като ходи“ и затова подметките на обувките му били изтъркани.

– Колко добре познаваше баба? – пита Елса.

Коженото яке изскърцва.

– Колко пък да съм я познавал. Просто бяхме съседи, по дяволите – отговаря Алф уклончиво.

– Какво тогава имаше предвид, когато ме взе с таксито? Каза, че баба никога не би ти простила, ако ме беше оставил там – казва Елса подозрително.

Чува се ново изскърцване.

– Нищо нямах предвид, да го... Просто се случи да съм наблизо... да го...

Гласът му звучи объркано. Елса кима с престорено разбиране и вижда, че Алф изобщо не го оценява.

– Тогава защо си тук сега? – пита тя закачливо.

– К’во?

Елса свива рамене.

– Защо ме последва навън? Сега не трябва ли да караш такси или нещо такова?

– Не сте единствените, които имат шиб... Не само ти и онова... там имате право да се разхождате – изръмжава Алф и посочва към ворша с върха на обувката си.

– Sure, sure – кима Елса преиграно.

Коженото яке на Алф изскърцва по-шумно.

– Не мога да оставя тебе и песа да тичате наоколо сами през нощта. Баба ти щеше да ми види шиб...

Той се спира. Изръмжава. Въздъхва.

– Баба ти никога нямаше да ми прости, ако нещо ти се бе случило.

Като че ли веднага се разкайва, че го е признал. Затова Елса не казва нищо. Просто кима повторно. Опитва да се въздържи да не зададе въпроса, който иска да зададе. Не ѝ се получава много добре.

– Имал ли си вземане-даване с баба? – пита тя след, както ѝ се струва, повече време, отколкото би издържал който и да е разумен човек, макар че всъщност е минала по-скоро половин минута или някъде там.

Алф я поглежда така, сякаш го е уцелила в лицето с жълта снежна топка.

– Не си ли твърде малка да знаеш какво означава това?

– Има цял куп неща, които съм твърде малка да знам, но все пак ги знам. Бива ме да научавам разни неща – отговаря Елса.

Алф изръмжава нещо, но не отговаря. Елса се прокашля и продължава:

– Веднъж, когато бях малка, мама тръгна да ми разказва какво работи, защото бях питала татко, а той не можа да ми обясни, понеже и той не схващаше съвсем. Тогава мама каза, че се занимава с икономика. А пък аз я питах: „К’во?“. А тя каза: „Отговарям за парите на болницата – колко са, откъде идват и къде отиват“. А аз заявих: „Значи като да имаш бизнес? Занимаваш се с вземане и даване на пари?“. И тя отговори: „Нещо такова, да“. А пък аз казах, че това въобще не е трудно за разбиране и ако татко не може да схване, проблемът е в него. После пък се запознах с един мъж, който се казва Мике и работи с мама в болницата, а веднъж след това бяхме на парти и някой попита мама с какво се занимава и аз казах: „Мама има вземане-даване с Мике в болницата, но татко не схваща!“.

Алф покрива изтормозено ухото си с ръка, сякаш опитва да го изчисти. Елса се прокашля малко несигурно и млъква.

– Стана малко сложно – промърморва тя една идея по-овладяно.

Алф поглежда часовника си. Елса повишава глас:

– Но после гледах един сериал, където двама имаха вземане-даване. Така че сега разбирам какво значи! И си помислих, че с баба сте имали, сещаш се, такива отношения!

Алф кима облекчено, все едно се надява, че сега Елса ще спре да говори, но тя си поема дълбоко дъх и веднага пак пита:

– Значи имахте или нямахте?

– Песът няма ли да приключи скоро? Някои от нас трябва да ходят на работа – отговаря Алф отчаяно, макар това всъщност да не е никакъв отговор, и се обръща към храстите.

Елса го поглежда замислено.

– Просто си помислих, че ти си неин тип. Защото си малко по-млад от нея, но все пак си, таковата, стар. А тя все флиртуваше с полицаи на твоята възраст. Такива, които бяха стари за полицаи, но въпреки това все още бяха полицаи. Не че ти си полицай. Но също си стар, но не... твърде стар. Схващаш ли?

Алф като че ли не схваща. И като че ли получава пристъп на мигрена.

– Май трябва да се замислиш над диетата си, да знаеш – промърморва той на ворша и размахва ръка във въздуха, когато той излиза от храстите.

Воршът изглежда оскърбен по онзи начин, по който може да изглежда само един ворш, който обича сладки, но е принуден да живее само с един жалък буркан на ден.

Алф се обръща и тръгва към блока, далеч от всички въпроси на Елса. Тримата влизат вътре, вървейки в редица. Елса е по средата. Не са голяма армия, но все пак са армия, мисли си тя и вече не се страхува чак толкова от тъмното. Когато се разделят между вратата на гаража и вратата на мазето, Елса подритва пода с обувка и пита Алф:

– Каква музика слушаше в колата, когато ме прибра? Опера ли беше?

– Триста дяволи, още въпроси – изръмжава Алф.

– Просто се чудех! Извинявай, че попитах! – изсъсква Елса наранено.

Алф спира до вратата и изпъшква.

– Оф, по дя... да. Беше шибана опера.

– На какъв език пееха?

– Италиански.

– Ти знаеш ли италиански?

– Да.

– Истински италиански?

– Колко други вида италиански има? – чуди се Алф.

– Искам да кажа, говориш ли италиански, в смисъл изцяло? В смисъл, таковата, свободно? – пита Елса.

Алф поглежда часовника си. Коженото яке изскърцва. Той посочва ворша, защото иска да смени темата.

– Трябва да му намериш ново скривалище, казвам ти. Тук хората ще го открият рано или късно!

– Знаеш ли италиански, или не? – пита Елса, защото въобще не иска да сменя темата.

– Знам достатъчно, че да разбирам опера. Имаш ли още шиб... още въпроси?

– Значи знаеш оперен италиански? – обобщава Елса насърчително.

– Ама че дрънкало – отвръща той.

– За какво става дума в операта, която слушахме? – упорства тя.

Алф отваря вратата на гаража.

– За любов. Във всички шибани опери става дума за любов.

Произнася думата „любов“ малко както човек произнася думи като „бяла техника“ или „винт за дърво“.

– ВЛЮБЕН ЛИ БЕШЕ В БАБА? – виква Елса след него, но той вече е треснал вратата след себе си.

Елса стои и се хили. Почти е сигурна, че воршът прави същото. Много по-трудно е да те е страх от тъмното и от сенките, когато се хилиш.

– Мисля, че Алф вече ни е приятел – прошепва тя.

Воршът май е съгласен.

– Много е кисел, но мисля, че е мил. Не каза на никого, че ти си тук, а и ни прави компания в мрака. Това са доста добри качества за един приятел, струва ми се.

Воршът май е съгласен и с това.

– Мисля, че ще имаме нужда от всички възможни приятели. Защото баба не ми каза какво се случва в тази приказка.

Воршът я побутва с нос.

– Липсва ми Вълчето сърце – прошепва Елса, заровила лице в козината му.

Воршът като че ли отново се съгласява.

Макар и доста неохотно.

20

Магазин за дрехи

Днес е денят. И започва с най-отвратителната нощ.

Елса се събужда със зейнала уста, но писъкът изпълва главата ѝ, вместо стаята. Тя крещи мълчаливо, плаче без сълзи, протяга ръка да отметне завивките, но те вече са на пода. Излиза от стаята. Мирише на яйца. Джордж ѝ се усмихва предпазливо откъм кухнята. Елса не отвръща на усмивката. Джордж изглежда натъжен. Тя не му обръща внимание. Както винаги.

Взима си толкова горещ душ, че има чувството, че кожата ѝ ще се обели като кора на мандарина. Излиза от банята. Мама е излязла навън още преди няколко часа. Ще се погрижи за всичко, защо тя така прави. Погрижва се за всичко. Защото днес е денят.

Джордж казва нещо на Елса, но тя нито отговаря, нито го слуша. Облича дрехите, които мама ѝ е приготвила, излиза на стълбите и влиза в апартамента на баба. Вътре мирише странно. Мирише на чисто. Кулата от кашони хвърля сянка в антрето. Прилича на паметник на всичко, което вече не е тук.

Елса стои до вратата, неспособна да пристъпи по-навътре. Беше тук и снощи, но на дневна светлина не е толкова лесно. Трудно е да си припомняш разни неща, когато слънцето нахлува през щорите. Сутринта е красива, но и ужасна. Защото днес е денят.

Кожата на Елса още пари от душа. Това я кара да си спомни как изглеждаше баба всеки път, когато излизаше от банята. Защото душът на баба не работи от повече от година, но вместо да се обади на собствениците на блока и да ги помоли да разрешат проблема, баба разреши проблема така, както обикновено разрешаваше проблемите. Започна да използва душа на мама и Джордж. И понякога забравяше да върже хавлията си на излизане. А понякога забравяше самата хавлия. Веднъж мама ѝ се кара поне петнайсет минути, защото не проявявала уважение към факта, че Джордж също живее в апартамента на мама и Елса. Но това се случи малко след като Елса започна да чете събраните произведения на Чарлз Дикенс, а понеже баба не я биваше твърде много в четенето на книги, Елса ѝ ги четеше на глас, докато се возеха в Рено, защото искаше да има с кого да ги обсъди, когато приключи. Беше ѝ чела „Коледна песен“ няколко пъти, защото баба обичаше коледни приказки.

Така че щом мама каза на баба, че не може да обикаля гола из апартамента от уважение към Джордж, баба се обърна към него, все още гола, и каза: „Уважение, та уважение, нали живееш с дъщеря ми, за бога“. След което се поклони много ниско и много гола и добави тържествено: „Аз съм духът на бъдещите Коледи, Джордж!“.

Мама много ѝ се ядоса, но заради Елса опита да не го показва. Така че заради мама Елса опита да не показва колко се гордее, че баба може да цитира Чарлз Дикенс. И на двете не им се получи много добре.

Накрая Елса влиза в апартамента, без да се събуе. Носи от онези обувки, които драскат паркета, и мама ѝ е казала да не ходи с тях вкъщи, но това няма значение в апартамента на баба, защото тук паркетът така и така изглежда сякаш някой е карал кънки за лед по него. Отчасти защото е стар и отчасти защото баба веднъж наистина кара кънки за лед по него.

Елса отваря вратата на големия гардероб. Воршът я облизва по лицето. Мирише на протеинови блокчета и пандишпан. Снощи Елса тъкмо си беше легнала, когато осъзна, че днес мама сигурно ще прати Джордж в мазето, за да вземе допълнителни столове, защото после всички ще дойдат тук да пият кафе. Понеже днес е денят, а в такива дни после всички ходят някъде да пият кафе.

Мазето на мама и Джордж се намира точно до мазето на баба и откакто Алф сложи шперплата, воршът може да бъде видян единствено оттам. Така че Елса се промъкна долу, неспособна да определи дали се страхува повече от сенките, от призраците, или от Брит-Мари, и се качи обратно заедно с ворша.

– Тук щеше да е по-просторно, ако баба не беше мъртва – казва Елса извинително, защото ако баба не беше мъртва, гардеробът нямаше да спре да расте.

– Но тогава изобщо нямаше да има нужда да се криеш, разбира се – смoтолевя тя после.

Воршът отново я облизва по лицето, след което подава глава навън и се оглежда за раницата ѝ. Елса изтичва до антрето и вади от раницата три буркана сънища и литър мляко.

– Мод ги остави на мама вчера вечерта – обяснява Елса, щом воршът се появява до нея.

Той веднага почва да души ръцете ѝ, сякаш възнамерява да изяде сладките заедно с буркана, но Елса вдига пръст предупредително.

– Полагат ти се само два буркана! Третият е за муниции!

Воршът се разлайва, като чува това, но накрая осъзнава, че не се намира в изгодна позиция за преговори, и послушно изяжда съдържанието на двата буркана и само половината от третия. Това все пак е ворш. А онова все пак са сладки. Елса взима млякото и отива да търси мляръжието. Чувства се глупаво. Тъй като не е имала кошмари от няколко години, чак сега се сеща, че ѝ е нужно мляръжие. Първия път, когато сянката се появи в съня ѝ, тя просто опита да се отърси от кошмара на сутринта. Както правят повечето хора. Опита да си втълпи, че „това е просто кошмар“. Би трябвало да знае, че не това е начинът. Всички, които някога са били в Страната-на-Почти-Будните, знаят, че не това е начинът.

Така че снощи, когато отново сънува същия сън, Елса осъзна къде трябва да отиде, за да се пребори с кошмарите и да не ги остави да ѝ откраднат нощите.

– Миревас! – виква тя решително на ворша, изскачайки от един от по-малките гардероби на баба, последвана от невъобразима бъркотия от вещи, които мама още не е успяла да натъпче в кашони.

– Отиваме в Миревас! – повтаря Елса на ворша и размахва мляръжието.

Миревас е едно от съседните на Миамас кралства. То е най-малкото в Страната-на-Почти-Будните и затова често го забравят. Когато децата в Страната-на-Почти-Будните учат география в училище и трябва да изброят шестте кралства, никой не се сеща за Миревас. Дори децата, които живеят там. Защото миревасците са нечувано скромни, мили и внимателни същества, които в никакъв случай не искат да заемат излишно място или да пречат. Но имат много важна задача, всъщност една от най-важните задачи, които могат да съществуват в страна, където най-важното нещо е въображението: в Миревас се обучават ловците на кошмари.

Само на отворковците от истинския свят, които нищо не разбират, би им хрумнало да изтърсят глупост като „това беше просто кошмар“. Няма нищо „просто“ в един кошмар. В Страната-на-Почти-Будните хората знаят, че кошмарите са живи същества: малки тъмни облачета от несигурност и тревога, които се промъкват между къщите, докато всички спят, и пробват вратите и прозорците, търсейки дом, където да се вмъкнат и да създадат суматоха. Затова има и ловци на кошмари. А всеки, който разбира поне малко, знае, че за да уловиш кошмар, ти трябва мляръжие, затова и всички ловци на кошмари имат такива. Някой отворко, който хабер си няма, може да обърка мляръжието с обикновена пушка за пейнтбол, която нечия баба е преправила, като е прикрепила контейнер за мляко отстрани, а отгоре е залепила прашка. Но Елса не е отворко, така че знае какво държи в ръце. Пълни контейнера с мляко и зарежда прашката със сладка.

Човек не може да убие кошмар, но може да го изплаши. А кошмарите от нищо не се боят толкова, колкото от мляко и сладки. Имат някаква алергия, която се предава по генетичен път. Получават обрив и разни такива. Дълга история.

– Нека ми да дойдат сега, мръсниците! – отсича Елса.

Воршът кима окуражително. Вероятно защото преди всичко иска да изяде мунициите.

Звънецът иззвънява току зад гърба на Елса и тя така се стряска, че изстрелва към ворша залп мляко, но без бисквити, за негово безкрайно огорчение.

– Извинявай – измърморва Елса смутено, докато воршът, мокър и с крайна лактозна непоносимост, се отмества встрани от дулото.

За миг Елса си помисля, че на вратата звъни кошмар. Но се оказва просто Джордж. Той се усмихва, щом Елса отваря вратата. Тя не се усмихва. Той изглежда натъжен. Елса не я интересува.

– Ще сляза долу да взема още столове от мазето – казва той и опитва да ѝ се усмихне така, както правят татковците в дните, когато имат особено ясно усещане, че са направени от пластмаса.

Елса свива рамене и тръшва вратата в лицето му. После се качва на гърба на ворша, поглежда през шпионката и вижда, че Джордж остава пред вратата поне още минута и продължава да изглежда натъжен. Елса го мрази заради това. Мама все ѝ казва, че Джордж просто иска тя да го харесва, защото го е грижа. Сякаш Елса не схваща това и сама. Знае, че него го е грижа, и тъкмо затова не може да го хареса. Не че си мисли, че не би могла да го хареса дори и да опита, напротив, знае, че определено би го харесала. Защото всички харесват Джордж. Това е неговата суперсила.

Но Елса знае, че ако хареса Джордж, само ще се разочарова, когато се роди Половинката и той забрави за съществуването ѝ. Така че е най-добре изобщо да не го захаресва.

Ако не харесваш хората, те не могат да те наранят. Почти осемгодишните, които често биват наричани „различни“, бързо научават това.

Тя скача от гърба на ворша. Воршът пък сключва челюсти около мляръжието и добродушно, но решително го издърпва от ръката ѝ, след което се отдалечава тежко и го оставя върху една табуретка, така че спусъкът да е далеч от пръстите ѝ. Но се въздържа да изяде сладката, а всеки, който знае колко много воршовете обичат сладки, ще разбере, че това е израз на върховно уважение към Елса.

На вратата отново се звъни. Елса подскача и тъкмо се кани да изръмжи нетърпеливо на Джордж, когато осъзнава, че отвън стои друг човек.

Тихо е поне половин дузина завинагита.

– Здравей, Елса – казва жената с черната пола безпомощно.

Днес всъщност е облечена с дънки, а не с черна пола. Мирише на ментов бонбон и изглежда изплашена. Все едно стои на сцена, а Елса е журито, което ще оцени изпълнението ѝ на I will always love you на Уитни Хюстън.

– Здрасти – казва Елса.

Жената диша толкова бавно, че Елса се страхува да не се задуши.

– Аз... много съжалявам, че ти се развиках в офиса – признава жената меко.

Всяка от тях е свела поглед към обувките на другата. В Елса бушуват различни чувства и тя не знае в кое от тях да опита да се вкопчи.

– Няма проблеми – промълвява накрая.

Устните на жената леко потръпват. По кожата около ъгълчетата им се появяват тънки линии, подобни на скреж.

– Малко се изненадах, когато дойде в офиса. Там рядко идват посетители. Аз... не ме бива много с посетителите.

Елса кима засрамено, без да вдига поглед от обувките на жената.

– Няма нищо. Извинявай, че казах онова за... – прошепва тя, неспособна да изрече последната дума.

Жената кима успокоително.

– Вината е моя. Трудно ми е да говоря за семейството си. Баба ти опита да ме накара да го направя, но в такива ситуации аз просто... да. Ядосвам се.

Елса върти нервно крак.

– Човек пие вино, за да забрави трудностите, така ли?

Жената затваря очи и си поема дълбоко дъх.

– Или за да има сили да ги помни. Струва ми се.

– И ти ли си повредена? – пита Елса, гъгнейки. – Като Вълчето сърце?

– Повредена по... по друг начин. Може би.

– А не можеш ли да се поправиш сама?

– Понеже съм психолог ли?

Елса кима.

– Не става ли?

Жената се усмихва. Почти.

– Не мисля, че лекарите могат сами да се оперират. Горе-долу същото е.

Елса отново кима. Жената с дънките за миг изглежда така, сякаш иска да ѝ подаде ръка, но се въздържа и вместо това се почесва по дланта разсеяно.

– В писмото баба ти пише, че иска да се... да се грижа за теб – прошепва тя.

– Явно пише това във всички писма.

– Звучиш ядосана.

– Не е написала писмо до мен.

Жената с дънките поклаща тяло за няколко секунди, все едно случайно са ѝ били местна упойка. После се протяга надолу, пъха ръка в една торба на пода и вади нещо оттам.

– Аз... вчера купих онези книги за Хари Потър. Още не съм стигнала далеч, но...

Елса я гледа така, сякаш очаква жената да забарабани във въздуха и да извика „ехаааа!“. Но тя не го прави, затова Елса я прекъсва, както следва да се направи в така ситуация.

– Не си ли чела Хари Потър преди?

Жената поклаща глава. Елса като че ли трябва да се хване за нещо, за да не припадне.

– Чела си всички ония книги в офиса ти, а не си чела Хари П-о-т-ъ-р?

Жената прави малка крачка назад и поглежда надолу към ръцете си, което е естествената реакция, когато се окажеш изправен пред почти осемгодишен съдник.

– Сигурно има много... много книги, които аз съм чела, а ти не си.

– Не и Хари Потър!

Жената поглежда нагоре. Елса поклаща разочаровано глава. Жената поглежда надолу.

– Аз... разбирам, че Хари Потър е важен за теб – пробва тя.

– Хари Потър е важен за всички! – отговаря Елса, сякаш жената току-що я е питала: „Как мислиш, кислородът важен ли е за теб?“.

Кожата около устните на жената отново се напуква. Тя пак си поема дъх, толкова дълбоко, че даже няма с какво друго да се сравни, освен със страшно дълбоко поемане на дъх. После поглежда Елса в очите и казва:

– Аз също много го харесвам, това исках да кажа. Отдавна не се бях вълнувала толкова, четейки книга. При възрастните такива изживявания са рядкост. Случват ти се най-вече като си дете, после стават все по-редки, паралелно с натрупването на... цинизъм, предполагам. Просто исках да ти благодаря, че ми помогна да си припомня какво е чувството.

Досега Елса не е я чувала да изговори толкова много думи една след друга, без да се разтрепери. Жената ѝ подава онова, което извади от торбата. Елса го взима. То също е книга. Приказка. „Братята с лъвски сърца“ от Астрид Линдгрен. Елса веднага я разпознава, защото това е една от любимите ѝ истории измежду приказките, които не идват от Страната-на-Почти-Будните. Няколко пъти я е чела на глас на баба, докато са пътували с Рено. Разказва се за Шушулко и Йонатан, които умират и отиват в Нангияла, където трябва да се преборят с тиранина Тенгил и змеицата Катла.

Погледът на жената отново губи опора.

– Това е „Братята с лъвски сърца“. Аз... прочетох я на синовете си, когато баба им умря. Не знам дали си я чела. Ти... естествено, че си я чела! – извинява се бързо тя и като че ѝ се иска да изтръгне книгата от ръцете на Елса и да избяга.

Елса поклаща глава и стиска здраво книгата.

– Не – лъже тя.

Защото е достатъчно съобразителна да разбере, че когато някой ти даде книга, ти си длъжен да се престориш, че не си я чел. Защото истинският подарък е в това да дадеш хубаво читателско изживяване, а не да го получиш. Това всъщност са си основополагащи обноски за всекиго, освен за отворковците.

Жената с дънките изглежда облекчена. Поема си толкова дълбока глътка въздух, че на Елса ѝ се струва, че ключицата ѝ ще се откачи.

– Ти... попита ме дали сме се срещнали в болницата. Баба ти и аз. След цунамито. Но аз... те... бяха наредили всички тела на един малък площад. За да могат близките да потърсят своите... да потърсят... аз... та, баба ти ме намери там. На площада. Бях стояла там... не знам. Няколко седмици. Струва ми се. Тя ме взе със себе си и... каза, че мога да остана тук, докато реша... къде искам да отида.

Устните ѝ се отварят и затварят, сякаш се задвижват с електричество.

– А аз останах тук. Просто... останах.

Елса поглежда надолу, този път към собствените си обувки.

– Днес ще дойдеш ли? – пита тя.

С периферното си зрение вижда как жената поклаща глава. Като че ли пак ѝ се иска да побегне.

– Не мисля, че... мисля, че баба ти беше много разочарована от мен.

– Може би е била разочарована, че ти си толкова разочарована от себе си – казва Елса.

От гърлото на жената се чува стържене. Минава известно време, преди Елса да разбере, че това е смях. Все едно някаква част от говорния ѝ апарат е стояла неизползвана и някой току-що е открил, влязъл е вътре и е включил стар ключ.

– Ти наистина си едно различно малко дете – казва жената.

– Не съм малко дете. Скоро ще стана на осем! – поправя я Елса.

Жената затваря очи и кима.

– Да, извинявай. Почти на осем. Ти още беше... новородена. Когато се нанесох тук. Току-що се беше родила.

– Няма нищо лошо да си различно дете. Баба казваше, че само различните хора променят света! – казва Елса.

Жената кима бавно.

– Да. Извинявай. Аз... ще си тръгвам. Исках просто да кажа... извинявай.

– Споко – измърморва Елса, след което добавя: – Благодаря за книгата.

Очите на жената се отклоняват настрани, но после тя поглежда право към Елса.

– Приятелят ти върна ли се? Вълчето... как го наричаше?

Елса поклаща глава. В очите на жената има нещо, което всъщност прилича на искрена загриженост.

– Той прави така понякога. Изчезва. Не се притеснявай. Той... плаши се от хората. Изчезва за известно време. Но винаги се връща. Просто има нужда от време.

– Мисля, че има нужда от помощ – казва Елса умолително.

– Трудно е да помогнеш на някого, който не иска да си помогне сам – прошепва жената.

– Този, който иска да си помогне сам, може би не е онзи, който има нужда от чужда помощ – възразява Елса.

Жената кима, без да отговори.

– Ще тръгвам – казва повторно тя.

Елса иска да я спре, но тя вече е преполовила разстоянието до долния етаж. Малко преди да се отдалечи твърде много, Елса се навежда през перилата, събира смелост и извиква след нея:

– Намери ли ги? Намери ли синовете си на площада?

Жената спира. Хваща се здраво за парапета.

– Да.

Елса прехапва устни.

– Вярваш ли в живота след смъртта?

Жената поглежда нагоре към нея.

– Това е труден въпрос.

– Имам предвид, сещаш се, вярваш ли в Бог? – пита Елса.

– Понякога е трудно да вярваш в Бог – отвръща жената.

– Понеже се чудиш защо Бог не е спрял цунамито ли?

Жената затваря очи.

– Понеже се чудя защо има цунамита.

Елса кима.

– Това се нарича теодорея. Пише го в Уикипедия.

– Искаш да кажеш теодицея? – поправя я жената.

– Нали това казах! – сопва се Елса.

Жената кима, сякаш Елса наистина е казала това, макар изобщо да не беше така.

– Хората казват, че „вярата мести планини“ – продължава Елса, без да знае защо.

Може би защото не иска още веднъж да изпусне жената от поглед, без да ѝ е задала въпроса, който наистина иска да зададе.

– Чувала съм – отговаря жената.

Елса клати глава.

– Но това всъщност не е вярно! Изразът идва от Миамас, от една великанка, която се казвала Вяра. Била адски силна. Но това е адски дълга история и няма време да я разказвам сега!

Жената кима с разбиране. Елса все пак продължава.

– Казвала се Вяра и можела да мести планини! Защото била великан! А великаните са адски силни!

Елса млъква и свива устни замислено.

– Добре де, май не е ЧАК толкова дълга история...

Жената като че търси повод да изчезне надолу по стълбите. Елса рязко си поема дъх.

– Всички казват, че сега баба ми липсва, но с времето щяло да ми мине. Аз обаче не съм много сигурна!

Жената отново поглежда нагоре. Със загрижения поглед.

– Защо не?

– На теб не ти е минало.

Жената свежда леко поглед.

– Може би е различно.

– Как така?

– Баба ти беше стара.

– Не и за мен. Аз я познавах само от седем години.

Жената не отговаря. Елса търка ръце една в друга, подобно на Вълчето сърце.

– Почти осем – поправя се тя.

Тогава жената кима и прошепва:

– Да. Почти... почти осем.

– Трябва да дойдеш днес! – виква Елса след нея, но жената вече е изчезнала.

Елса чува вратата на апартамента ѝ да се затваря, след което настава тишина, чак докато гласът на татко се разнася откъм входната врата.

Елса се стяга, избърсва сълзите и кара ворша да се скрие обратно в гардероба, подкупвайки го с половината от мунициите за мляръжието. После затваря външната врата, без да заключи, затичва се надолу по стълбите и малко по-късно лежи тихо в Ауди, свалила седалката, колкото се може по-назад, и гледа през стъкления покрив.

Облачните животни летят ниско. Татко е облечен с костюм и също мълчи. Странно е, защото той почти никога не носи костюм. Но днес е денят.

– Татко, вярваш ли в Бог? – пита Елса по онзи начин, който винаги го връхлита изневиделица, като балон с вода, хвърлен от балкон.

Елса знае това, защото баба обичаше балони с вода и татко се научи никога да не минава право под балкона ѝ.

– Не знам – отвръща той.

Елса го мрази, задето няма отговор, но го обича, задето не лъже. Ауди спира пред висока черна порта от стомана. Те остават в колата и чакат.

– Приличам ли на баба? – казва Елса, без да откъсва поглед от небето.

– На външен вид ли? – пита татко колебливо.

– Не бе, в смисъл, като ч-о-в-е-к! – въздъхва Елса, както въздъхват почти осемгодишните на бащите си.

Татко като че опитва да се пребори с колебанието си, както правят бащите на почти осемгодишни дъщери. Изглежда все едно Елса току-що го е помолила да ѝ обясни откъде идват бебетата. Отново.

– Трябва да спреш да казваш „в смисъл“ толкова често. Само хората с ограничен речни... – тръгва да казва той вместо това, защото не може да се въздържи.

Такъв си е. Татко е от хората, които смятат, че е много важно да се казва „какво“, а не „к’во“.

– По дяволите речниковия запас! – отсича Елса много по-бурно, отколкото възнамерява, защото днес не е в настроение за неговите поправки.

Иначе това си е тяхна традиция, да се поправят. Единствената им традиция. Татко има буркан, в който Елса слага трудните думи, които научава. Думи като „кондензиран“, „претенциозен“ и „буритопродавач“. Всеки път, когато бурканът се напълни, Елса получава като награда ваучер за книга, която да свали на айпада си. С буркана за думи си е купила цялата поредица за Хари Потър, макар да знае, че татко гледа на Хари Потър с голямо подозрение, защото не разбира нещата, които не са във висша степен реални.

– Извинявай – промърморва Елса.

Татко потъва в седалката. Надпреварват се кой ще се засрами повече. После той казва, вече малко по-уверено:

– Да. Много приличаш на баба си. Взела си най-хубавите качества от нея и от майка си.

Елса не отговаря, защото не знае дали това е отговорът, който искаше да получи. Татко също не казва нищо, защото не е сигурен дали това е отговорът, който трябваше да даде. Елса иска да му каже, че иска по-често да живее при него. Че всеки втори уикенд вече не е достатъчно. Иска да му изкрещи, че когато Половинката се роди и стане нормално дете, Джордж и мама вече няма да искат Елса вкъщи, защото всички родители искат децата им да са нормални, а не различни. А Половинката ще стои до Елса и ще им напомня за разликата между тях. Иска да изкрещи, че баба не беше права и различното невинаги е по-добро, защото то е мутация, а почти никой в „Х-Мен“ няма семейство.

Иска да изкрещи всичко това накуп. Но не казва нищо. Защото знае, че татко няма да разбере. И знае, че той не иска Елса да живее по-често при него и Лисет, защото Лисет си има свои деца. Неразлични деца.

Татко мълчи и изглежда като човек, който не иска да носи костюм. Но тъкмо преди Елса да отвори вратата на Ауди и да скочи навън, той се обръща колебливо към нея и казва тихо:

– ...но има моменти, когато вътрешно се надявам да не си взела ВСИЧКИТЕ си най-добри качества от баба си и майка си, Елса.

Тогава Елса стиска здраво очи, обляга чело на рамото му, мушва пръсти в джоба на якето си и завърта капачката на червения маркер, който той ѝ подари, когато беше малка, за да може да поправя грешките по табелите, и който все още е най-хубавият подарък от него. И от когото и да е.

– От теб съм взела думите – прошепва тя.

Той опитва да измига гордостта от очите си. Елса вижда това. И иска да му каже, че в петък го излъга. Че тя прати есемеса от телефона на мама, в който пишеше, че няма нужда да я взима от училище. Но не иска да го разочарова, затова замълчава. Защото човек почти никога не разочарова другите, ако си мълчи. Всички почти осемгодишни знаят това.

Татко я целува по косата. Тя вдига глава и се преструва, че просто между другото казва:

– С Лисет ще имате ли още деца?

– Не ми се вярва – отговоря татко тъжно, но уверено.

– Защо не?

– Вече имаме толкова деца, отколкото имаме нужда.

Звучи сякаш се въздържа да каже „повече, отколкото имаме нужда“. Или поне така ѝ се струва на Елса.

– Заради мен ли не искаш да имаш повече деца? – пита тя и се надява, че ще той ще каже не.

– Да – казва той.

– Защото съм различна? – прошепва тя.

Татко не казва нищо, а и тя не изчаква отговора. Но тъкмо когато се готви да затръшне вратата на Ауди, той се протяга и улавя върховете на пръстите ѝ. Погледите им се срещат. Татко, изглежда, се колебае, както прави винаги. Но после прошепва:

– Защото си перфектна!

Елса никога не го е чувала да звучи толкова неколебаещо се. Ако бе произнесла това на глас, той щеше да ѝ каже, че няма такава дума. И тя го обича заради това.

Джордж стои до портата и изглежда нещастен. Той също е с костюм. Елса се втурва покрай него и мама я улавя, а Елса притиска лице в Половинката. Гримът на мама е размазан, а роклята ѝ мирише на магазин за дрехи. Облачните животни летят ниско.

Днес е денят, в който погребват бабата на Елса.

21

Стеарин

В Страната-на-Почти-Будните има разказвачи на приказки, които казват, че всички притежаваме вътрешен глас. Той ни шепне какво трябва да направим, а всичко, което трябва да сторим, е да слушаме. Елса никога не е била убедена в това, защото не ѝ допада мисълта за нечий чужд глас вътре в нея, а пък баба казваше, че само психолозите и хората, които убиват други хора с десертни вилици, говорят за „вътрешни гласове“. Баба никога не си е падала особено по психологията. Нито по десертните вилици. Въпреки че наистина опита с жената с черната пола.

Така или иначе, след миг Елса ще чуе високо и ясно нечий глас в главата си. Той няма да шепне, а ще изкрещи. И ще изкрещи „бягай!“. И Елса ще се втурне да бяга. Следвана от сянката.

Разбира се, тя още не знае това, когато влиза в църквата. Тихите разговори на стотици непознати хора се издигат към тавана като шум от развалена стереоуредба. Множеството отворковци я сочат и шепнат, докато минава покрай тях. Погледите им я задушават.

Не знае кои са тези хора и това я кара да се чувства предадена. Не иска да дели баба с всички тях. Не иска да ѝ напомнят, че баба беше единствената ѝ приятелка, докато тя самата е имала стотици. Не иска да дели нито живота на баба, нито смъртта ѝ.

Съсредоточава се върху това да върви изправена през тълпата. Не иска да си проличи, че се чувства сякаш ще се разпадне, защото вече няма сили дори да тъжи. Подът на църквата засмуква краката ѝ надолу, ковчегът отпред боде очите ѝ.

„Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат“, мисли си тя, без да помни къде го е чула. Струва ѝ се, че може да идва от Страната-на-Почти-Будните, но като се има предвид какво мислеше баба за смъртта, май не е много вероятно. Смъртта беше смъртният враг на баба. Затова тя никога не искаше да говори за нея. Затова стана хирург, за да пречи на смъртта колкото се може повече.

Може би цитатът идва от Миплорис, осъзнава Елса. Баба никога не искаше да яздят до Миплорис, когато бяха в Страната-на-Почти-Будните, но понякога все пак я водеше там, защото Елса ѝ опяваше. А друг път Елса отиваше сама, когато баба беше в някоя странноприемница в Миамас и играеше покер с тролове или спореше за качеството на виното с някой снежен ангел.

Миплорис е най-красивото кралство в Страната-на-Почти-Будните. Дърветата там пеят, тревата масажира петите ти, а въздухът мирише на прясно изпечен хляб. Къщите са толкова красиви, че е най-добре да седнеш, когато ги разглеждаш, защото иначе ще паднеш. Но в тях не живее никой. Използват ги само за складове. Защото всички тъжни приказни същества се отправят към Миплорис и тъгата, която остава, се съхранява там. За всички приказни вечности.

Когато се случи нещо ужасно, хората в истинския свят винаги казват, че тъгата, мъката и болката в сърцето „ще намалеят с времето“, но това не е вярно. Тъгата и мъката са вечни, но ако трябваше цял живот да ги носим със себе си, никой не би издържал. Скръбта би ни парализирала. Затова в един момент просто я опаковаме в куфари и намираме място, където да я оставим.

Ето това е Миплорис – кралство, където самотни приказни пътници пристигат бавно от всички краища на света, влачейки обемисти куфари, пълни с тъга. Място, където могат да оставят багажа си и да се завърнат към живота. И когато се обърнат и тръгнат обратно, пътниците се движат с по-леки стъпки, защото Миплорис е построен така, че независимо в коя посока се отправиш, като го напускаш, слънцето е пред теб, а вятърът духа в гърба ти.

Миплорисчаните събират всички куфари, торби и чанти с тъга и ги вписват грижливо в малки бележници. Старателно категоризират всички видове скръб и мъка и ги разпределят в различни зони на юрисдикция, след което ги пращат в съответните складове, където ги чекират. В Миплорис всичко е много добре организирано, има подробни регулации и ясно определени зони на юрисдикция за всички видове мъка. Баба, естествено, наричаше миплорисчаните „бюрократични копелета“, заради всички формуляри, които в днешно време трябва да попълниш, за да оставиш багажа си в кралството. Но човек всъщност не може да си позволи неорганизираност, когато става дума за тъга, казват миплорисчаните. В противен случай всички биха си останали тъжни.

Едно време кралство Миплорис било най-малкото в Страната-на-Почти-Будните, но след Войната-Без-Край станало най-голямото. Ето защо баба не обичаше да язди там. Над твърде много от складовете бе изписано нейното име. А и хората в Миплорис говорят за вътрешни гласове, сега си спомня Елса. Миплорисчаните вярват, че вътрешните гласове са мъртвите, които са се върнали, за да помогнат на тези, които обичат. „Смотани са като десертни вилици“, казваше баба.

Татко поставя внимателно ръка на рамото ѝ и връща Елса в истинския свят. Тя чува гласът му да шепне на мама: „Организирала си всичко много хубаво, Улрика“. С периферното си зрение вижда как мама се усмихва, кима към листовките, подредени по църковните пейки, и казва: „Благодаря, че направи програмите. Шрифтът е много хубав!“.

Елса седи най в края на най-първата дървена пейка в църквата. Взира се в пода, докато накрая гласовете наоколо и мислите в главата ѝ биват заглушени от своеобразните аплодисменти, които се разнасят, щом стотина седалища сядат едновременно върху твърдите дървени пейки. Църквата е толкова пълна, че покрай всички стени стоят хора. Много от тях имат адски странни дрехи, сякаш са играли аутфитрулет19 в дома на някого, който не може да чете инструкции за пране.

Трябва да добави „аутфитрулет“ в буркана с думи, мисли си Елса. Опитва се да се съсредоточи върху тази мисъл. Но чува езици, които не разбира. Чува името си, притиснато между странни думи с изчанчени произношения, и това я връща в реалността. Вижда как непознатите хора я сочат дискретно. И не чак толкова дискретно. Разбира, че всички знаят коя е, което я влудява, така че щом мярка познато лицето в тълпата до една от стените, първоначално ѝ е трудно да го идентифицира. Както когато видиш знаменитост на съседната маса в кафенето и съвсем инстинктивно възкликнеш „Ама здравей!“, преди да осъзнаеш, че мозъкът ти е казал „я, този го познаваш, кажи здрасти!“, точно преди да се поправи „оле, не, това е онзи от телевизията!“. Защото мозъкът ти обича да те прави на идиот.

За няколко мига лицето на мъжа изчезва зад нечие рамо. Когато пак се показва, той поглежда право към Елса. Това е счетоводителят, който вчера дойде да говорят за правото на обитаване. Но сега е облечен като свещеник. Изчезва зад друго рамо, пак се показва. Отново поглежда право в нея. Намигва ѝ.

Най-отпред застава жена свещеник и започва да говори. Елса се обръща към нея само за секунда, след което поглежда обратно към свещеника счетоводител. Но той е изчезнал зад море от рамена. Към някои от тях са прикрепени глави, които ѝ се усмихват така, както правят хората, които са виждали деца само на снимка и не осъзнават колко противно всъщност е да се усмихват на някое дете по този начин. Противно в стил „непознат бял микробус, паркиран до училищен двор“. Смотани отворковци. Елса ненавижда хора, които са я виждали на снимки, правени толкова отдавна, че може би дори самата тя няма спомени оттогава. Мисли си, че може би затова всички нормални хора мразят, когато родителите им показват техни бебешки снимки на други хора. Защото чувството е все едно ти крадат спомените.

Свещеничката отпред първо говори за баба, а после за Бог, но Елса не я слуша. Чуди се дали баба би искала всичко това. Не е сигурна дали баба изобщо харесваше църквата. Двете почти никога не говореха за Бог, защото баба свързваше Бог със смъртта.

А всичко тук е fake. Пластмасово и гримирано. Хората се държат сякаш всичко ще е наред, щом приключат с погребението. За Елса нищо няма да е наред и тя го знае. По кожата ѝ избива студена пот. Няколко от непознатите с адски странните дрехи застават едни след други пред микрофона. Някои от тях говорят на чужди езици, а дребничка възрастна жена превежда пред друг микрофон. Никой не казва „мъртва“. Всички казват, че баба си е „отишла“ или че са я „изгубили“. Все едно е чорап, изчезнал в пералнята. Няколко души се разплакват, но Елса не смята, че имат това право. Защото не става дума за тяхната баба. И нямат право да карат Елса да си мисли, че баба е имала други страни и други кралства, където никога не я е водила.

Отпред излиза дебела лелка, чиято прическа изглежда все едно притежателката ѝ се е ресала с тостер, докато лежи във ваната. Лелката започва да чете стихотворения и тогава вече Елса решава, че ѝ стига толкова, става от пейката и започва да си проправя път навън. Чува мама да шепне нещо след нея, забързва се по каменния под и се измъква през църковната порта, преди някой да е успял да тръгне след нея.

Зимният въздух щипе и Елса има чувството, че са я издърпали за косата вън от банята. Облачните животни се носят ниско и злокобно. Елса върви бавно и вдишва декемврийския вятър толкова дълбоко, че ѝ причернява пред очите. Надява се на Буря. Буря винаги е била един от любимите супергерои на Елса, защото суперсилата ѝ е, че може да променя времето. Дори баба признаваше, че това е адски яка суперсила.

Елса се надява, че Буря ще дойде и ще отвее цялата проклета църква. Цялото проклето гробище. Цялото проклето всичко.

Пред очите ѝ проблясват лицата на хората вътре. Наистина ли видя счетоводителя? Алф беше ли там? Така ѝ се струва. Вътре видя още едно лице, което разпозна. Жената полицай със зелените очи. Или поне така си мисли. Закрачва по-бързо, далеч от църквата, защото не иска някой да тръгне след нея и да я пита дали е о’кей. Защото не е о’кей. Нищо от това няма да бъде о’кей, никога. Не иска да чува гласовете им и да знае, че говорят за нея. Над нея. През нея. Баба никога не говори през нея.

Говореше. Никога не говореше през нея.

Елса върви покрай надгробните плочи. Изминала е петдесет метра, когато усеща миризмата на дим. Първоначално в нея има нещо познато, почти освобождаващо. Елса иска да се обърне, да прегърне това нещо и да зарови нос в него, сякаш то е възглавница с изпрана калъфка в неделна сутрин. Но после миризмата се превръща в нещо друго.

Тогава заговаря вътрешният ѝ глас.

Елса разбира кой стои между надгробните плочи още преди да се е обърнала. Той е само на няколко метра от нея. Държи цигарата небрежно между върховете на пръстите си. Намират се твърде далеч от църквата, за да я чуе някой. Със спокойни, хладнокръвни движения мъжът блокира пътя назад.

Елса поглежда през рамо към портата. Делят я двайсет метра. Щом се обръща обратно, мъжът вече е направил голяма крачка към нея.

И тогава се обажда вътрешният ѝ глас. Гласът на баба. Но тя не шепне. Крещи.

Крещи „бягай!“.

Елса усеща грубите му длани да докосват ръката ѝ, но се изплъзва от хватката. Продължава да тича, докато вятърът започва да дращи очите ѝ като нокти през скреж по прозорец на автомобил. Не знае колко дълго. Вечности. Реалностни вечности. Всяко вдишване я удря в дробовете, но тя продължава да бяга, докато споменът за погледа и цигарата на мъжа постепенно се кристализира в мозъка ѝ и накрая тя осъзнава, че той куцаше. Затова успя да се измъкне. Ако се бе поколебала секунда по-дълго, той щеше да я сграбчи за роклята, но Елса е свикнала да тича. И твърде много я бива в това. Продължава да бяга дълго след като се е уверила, че той не я следва. Може би не бяга само от него, ами от всичко. Тича и вече не знае дали от очите ѝ тече вятър или мъка. Тича чак докато осъзнава, че почти е стигнала до училището си.

Намалява скоростта. Оглежда се наоколо. Поколебава се. След това се втурва право към тъмния парк от другата страна на улицата, а роклята ѝ танцува около нея. Вътре в парка дори дърветата изглеждат враждебни. Слънцето не достига до земята. Елса чува откъслечните гласове на минувачите, вятъра, пищящ в клоните, и шума от колите, все по-далеч зад нея. Запътила се е, залитаща и бясна, към вътрешността на парка. Чува още гласове. Един от тях вика подире ѝ. „Хей, момиченце!“ Тя спира изтощена. Свлича се на една пейка. Чува думата „момиченце“ да се приближава. Разбира, че гласът не е добронамерен. Притъмнява, сякаш паркът се е свил под одеяло. Елса чува нов глас да се присъединява към първия. Думите се завалят и препъват, сякаш са объркали лявата и дясната обувка, като се са обували. И двата гласа се забързват. Тя осъзнава опасността и с едно движение скача от пейката и отново се затичва. Гласовете я следват. Внезапно и с отчаяние осъзнава, че зимният сумрак кара всичко в парка да изглежда еднакво, че тя не знае как да се върне обратно, и че е постъпила идиотски. Боже господи, та тя е седемгодишно момиче и всъщност гледа много телевизия, как може да направи такава глупост? Ето така хората се появяват по кутиите с мляко или където там се слагат портретите на изчезнали деца в днешно време!

Но вече е твърде късно. Елса се втурва между два гъсти черни живи плета, които образуват тесен коридор. Усеща как сърцето ѝ бие в гърлото. Не знае защо влезе в парка. Никой разумен човек не би го направил умишлено. Наркоманите ще я хванат и убият, точно както казват всички в училище. И на първия ден след ваканцията ще заявят: „Нали ви КАЗАХМЕ!“. Елса мрази, когато хората казват това. Трябваше да си остане при църквата. Трябваше ли всъщност? Не знае кой е мъжът с цигарата, не знае дали наистина е сянка от Страната-на-Почти-Будните, но е адски сигурна, че баба ѝ изкрещя да тича.

Но накъде? Защо дойде тук? Тя наред ли е? Може би това е отговорът, мисли си тя. Може би не е наред. Може би е изтичала дотук, защото иска някой да я хване и убие.

Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат.

Елса така и не чува прекършването на клони в храстите. Така и не чува пропукването на леда под краката му. Но изведнъж завалените гласове зад нея изчезват и за миг сякаш се оказва захвърлена в буреносно облачно животно. Тъпанчетата ѝ запищяват толкова силно, че ѝ иде да изкрещи. После изведнъж всичко пак става тихо. Тялото ѝ се отделя леко от земята. Тя затваря очи. И ги отваря чак когато са я изнесли от парка.

Вълчето сърце се взира в нея. Тя отвръща на погледа, легнала в прегръдките му. Отнася се. Вероятно би заспала още тук и сега, но осъзнава, че на света няма да има достатъчно хартиени торбички, в които Вълчето сърце да диша за успокоение, ако Елса се разлигави върху него насън. Бори се да задържи очите си отворени, иначе не би било много учтиво, след като той все пак спаси живота ѝ и така нататък. Отново.

– Не тича сама. Никога не тича сама – изръмжава Вълчето сърце.

– Дадада – измърморва Елса изнемощяла и опитва да пропъди думите, махайки с ръка.

Все още не е сигурна дали искаше той да я спаси, макар да се радва да го види. Радва се повече, отколкото очакваше всъщност. Мислеше си, че ще му бъде по-ядосана.

– Опасно място – изръмжава Вълчето сърце към парка и я оставя на земята.

– Знам – промърморва тя.

– Никога повече! – нарежда той, но Елса познава по гласа му, че е изплашен.

Тя го прегръща и прошепва „благодаря“ на тайния език, преди Вълчето сърце да е успял да надигне грамадното си тяло. Но щом вижда колко го притеснява така, Елса веднага го пуска.

– Измих си ръцете много внимателно, а сутринта се къпах мега дълго! – казва тя.

Вълчето сърце не отговаря, но Елса вижда в очите му, че като се прибере, ще трябва целият да се изкъпе с алкогел.

Тя се оглежда. Вълчето сърце търка ръце и поклаща глава, щом забелязва блуждаещия ѝ поглед.

– Сега далеч – успокоява я той.

Елса кима.

– Откъде знаеше, че съм тук?

Вълчето сърце забива поглед в асфалта.

– Пазя те. Баба ти каза... да те пазя.

Елса кима.

– Дори и невинаги да знам, че си наблизо?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Той дракон ли е? Мъжът, който ме преследваше. В смисъл, сещаш се, сянка ли е? От Страната-на-Почти-Будните? – пита Елса.

Гърдите на Вълчето сърце потрепват, въпреки овладяното му дишане.

– Много опасен. Много опасен за теб. За всички. Никога не тича сама!

Елса кима и усеща, че краката ѝ са на път да поддадат. Затваря очи и дълго време не ги отваря.

– Защо изчезна? Защо ме остави сама при психоложката? – прошепва тя обвинително.

Лицето на Вълчето сърце изчезва под качулката.

– Психолози искат да говори. Винаги говори. За война. Винаги. Аз... не искам.

– Може би ще се почувстваш по-добре, ако говориш?

Вълчето сърце търка ръце мълчаливо. Заглежда се в края на улицата, все едно очаква да види някого.

Елса обвива ръце около себе си и осъзнава, че е оставила якето си и шала на Грифиндор в църквата. Никога преди не се е случвало да забрави шала на Грифиндор.

Кой, по дяволите, би постъпил така с шал на Грифиндор?

Тя също се заглежда в края на улицата, без да знае защо. Усеща нещо върху раменете си, обръща се и вижда, че Вълчето сърце я е загърнал с якето си. То се влачи по земята в краката ѝ. Мирише на перилен препарат. Елса за пръв път вижда Вълчето сърце без качулка. Странно, но без нея той изглежда още по-голям. Дългата коса и черната брада се развяват на вятъра, а белегът проблясва, щом слънцето за миг погъделичква облачните животни в небето.

– Каза, че „Миамас“ означава „обичам“ на езика на майка ти, нали? – пита Елса и опитва да не гледа право в белега му, защото като го прави, Вълчето сърце като че ли почва да търка ръце по-силно.

Той кима. Поглежда към края на улицата.

– Какво означава „Миплорис“? – пита Елса.

Той първоначално не отговаря и Елса решава, че не разбира въпроса, затова пояснява:

– Едно от шестте кралства в Страната-на-Почти-Будните се казва „Миплорис“. Там се съхранява всичката мъка. Баба никога не иск...

Вълчето сърце я прекъсва, но съвсем не от неучтивост.

– „Скърбя“. Миплорис. Скърбя.

Елса кима.

– А Миревас?

– Сънувам.

– А Миаудакас?

– Осмелявам се.

– А Мимовас?

– Танцувам. Аз танцувам.

Елса оставя думите да попият в съзнанието ѝ, преди да попита за последното кралство. Мисли си за това, което баба винаги казваше за Вълчето сърце, че той бил непобедимият воин, който надвил сенките и че само той можел да го направи, защото имал сърце на воин и душа на разказвач. Защото бил роден в Миамас, но израснал в Мибаталос.

– Какво означава Мибаталос? – пита тя.

Този път той поглежда право към нея. Големите му тъмни очи са широко отворени и пълни с онова, което се съхранява в Миплорис.

– Мибаталос. „Бия се“. Мибаталос... свършено. Вече няма Мибаталос.

– Знам! Сенките са го унищожили във Войната-Без-Край и всички мибаталосци освен теб са умрели, защото ти си последният от своя народ и т... – започва Елса, но Вълчето сърце започва да търка ръце толкова силно една в друга, че тя се спира.

Косата му пада пред лицето. Той отстъпва крачка назад.

– Мибаталос го няма. Аз не се бия. Никога повече.

И Елса разбира – защото човек винаги разбира тези неща, щом погледне в очите на онзи, който ги казва – че Вълчето сърце не се е крил в най-далечните гори в Страната-на-Почти-Будните, защото се е страхувал от сенките. А защото се е страхувал от себе си. Страхувал се е от това, в което са го превърнали в Мибаталос. Ужасявало го е това да бъде непобедим.

Или поне тя си мисли, че това вижда в очите му. Защото има и такива приказки.

Елса вижда, че той вижда някой да се задава по улицата. Чува гласа на Алф. Щом се обръща, вижда Такси да стои до тротоара със запален двигател. Подметките на Алф се влачат през снега. Жената полицай остава до Такси и със зелените си очи оглежда парка от край до край като ястреб. Алф вдига Елса, която все още е омотана в якето на Вълчето сърце, и казва спокойно:

– Сега се прибираме, не можеш да стоиш тук и да мръзнеш, по дяволите!

Но Елса познава по гласа му, че е изплашен. По онзи начин, по който може да бъде изплашен само ако знае кой е преследвал Елса в гробището. А по бдителния поглед в зелените очи на жената полицай Елса се досеща, че тя също знае. Всички знаят много повече, отколкото се преструват. Елса не се оглежда, докато Алф я отнася към Такси. Знае, че Вълчето сърце вече си е тръгнал. Щом се връщат при църквата, тя се хвърля в прегръдките на мама. И знае, че мама също знае повече, отколкото се преструва. Винаги е знаела повече.

Елса си мисли за приказката за братята с лъвски сърца. Мисли си за змеицата Катла, която не може да бъде победена от никой човек. Мисли си и за змея Карм, който накрая се оказва единственият, който може да унищожи Катла. Защото понякога в приказките единственото, което може да унищожи един ужасяващ дракон, е някое още по-ужасяващо същество.

Някое чудовище.

22

О’бой

Елса и преди е била преследвана. Стотици пъти. Случвало се е на всеки, който е различен от другите деца в училищния двор. Но никога не са я преследвали така, както в гробището. Страхът, който изпитва сега, също е друг. Като трѐска, обхванала сърцето ѝ, страхът я капсулира, държи я в плен, отеква в черепа ѝ дълго след като сянката е изчезнала. Защото преди да побегне, Елса погледна мъжа в очите. Той изглеждаше сякаш е готов да я убие. Трудно е да се възстановиш, ако си почти на осем и видиш това в очите на някой човек.

Или друго същество.

Докато баба бе жива, Елса се опитваше никога да не се страхува. Или поне никога да не го показва. Защото баба мразеше страховете. В Страната-на-Почти-Будните те са малки злобни същества с груба козина, която по някаква случайност прилича на син мъх от сушилня, и дадеш ли им и най-малка възможност, те ти се нахвърлят и почват да те хапят и да се опитват да ти издерат очите. Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не почнеш пак.

В една от приказките на баба се казва, че Сегато занесло страховете в Страната-на-Почти-Будните преди повече вечности, отколкото някой може да преброи. Случило се толкова отдавна, че по онова време още имало само пет кралства, а не шест.

Сегато е праисторическо чудовището, което иска всичко да се случва незабавно. Всеки път, когато някое дете каже „след малко“, „после“ или „само да...“, Сегато изревава с бясна сила: „Неее! ЩЕ ГО НАПРАВИШ СЕГАААА!“. Сегато мрази деца, защото те отказват да приемат лъжите му, че времето е линейно. Децата знаят, че времето е просто чувство, така че за тях „сега“ е безсмислена дума, точно както беше и за баба. Джордж казваше, че баба закъснява не защото е оптимист по отношение на времето, а защото е атеист по отношение на времето и единствената религия, която изповядва, е дзен непукизъм.

Елса винаги му се ядосваше, когато го кажеше, защото бе много смешно, а е адски трудно да не харесваш някого, който е забавен. Чувството за хумор е един от най-изнервящите недостатъци на Джордж.

Сегато занесло страховете в Страната-на-Почти-Будните, за да лови деца с тях. А щом улови някое дете, Сегато изсмуква бъдещето му. След това безпомощната жертва трябва до края на живота си да яде сега, да спи сега и да разтребва сега, на мига. Детето вече не може да отлага досадните задължения за по-късно и да се забавлява. Остава му единствено „сега“. Съдба, много по-лоша от смъртта, смяташе баба. Приказката за Сегато започва с това, че то мрази приказки. Защото нищо не кара децата да отлагат задълженията си така, както приказките. Така че една нощ Сегато пропълзяло до връх Разказ, най-високия връх в Страната-на-Почти-Будните, и причинило голямо срутване, което унищожило целия връх. После Сегато се излегнало в една дълбока пещера и зачакало. Защото връх Разказ е мястото, където енфантите трябва да застанат, за да пуснат приказките и те да се понесат към истинския свят. Ако приказките не могат да отлетят от върха, кралство Миамас започва да се задушава, а след него се задушава и Страната-на-Почти-Будните. Защото приказките не могат да живеят, ако децата не ги слушат.

Щом настъпила зората, всички най-смели воини от Мибаталос опитали да изкачат планината и да надвият Сегато, но никой не успял. Защото дълбоко в пещерата Сегато отглеждало страхове. За целта малките яйца със страховете трябва да се засадят. Но не се отглеждат лесно, защото растат единствено чрез чуждите заплахи. Всеки път, когато някой родител заплаши дете, това действа на страховете като наторяване. „След малко“, казва детето, а родителят се разкрещява: „Не, сегааа! Че ИНАЧЕ...“. И прас, в пещерата на Сегато се излюпва страх.

Когато воините от Мибаталос изкачили планината, Сегато пуснало страховете на свобода и те веднага се превърнали в най-големите кошмари на всеки един от воините. Защото всички същества имат по един смъртен страх, дори воините от Мибаталос. И така, въздухът в Страната-на-Почти-Будните започнал бързо да оредява. На разказвачите на приказки им ставало все по-трудно да дишат.

Но, разбира се, веднага щом баба ѝ разказа това, Елса крайно раздразнено я прекъсна и отбеляза, че това със страховете, които се превръщат в най-големия ти кошмар, всъщност е откраднато от Хари Потър, защото същото правят богъртите. Тогава баба изсумтя и отвърна, че „може пък онзи мъпет Хари да го е откраднал от мен, помисли ли за т-о-в-а, а?“, при което Елса избухна: „Хари Потър не краде!“. После двете дълго се караха и накрая баба се предаде и измърмори: „Оф, добре! Майната му! Страховете не се превръщат в нищо! Просто хапят и опитват да ти издерат очите, сега ДОВОЛНА ли си?“. Елса се съгласи на този вариант и баба продължи с историята.

И така, казано накратко, или може би съвсем не толкова накратко: тогава се появили златните рицари. Всички опитали да ги предупредят да не изкачват планината, но те, естествено, не се вслушали в съветите. Рицарите все пак са големи инати. Но когато стигнали до пещерата и всички страхове ги връхлетели, златните рицари не влезли в битка. Не започнали да крещят и да ругаят като другите воини. Вместо това направили единственото, което може да стори човек срещу един страх: засмели се. Със силен, предизвикателен смях. И тогава страховете един по един се превърнали в камък.

Баба малко попрекаляваше с нещата, които се превръщат в камък в края, защото краищата винаги бяха онази част от приказките, която я затрудняваше най-много, но този път Елса си замълча. Сегато, разбира се, било хвърлено в затвора за неопределено време, което адски го ядосало. Най-висшият съвет в Страната-на-Почти-Будните решил да назначи малка група жители от всяко кралство, воини от Мибаталос, ловци на сънища от Миревас, съхранители на тъга от Миплорис, музиканти от Мимовас и разказвачи на приказки от Миамас, които да пазят връх Разказ. С камъните от страховете върхът бил издигнат наново, по-висок от всякога, а в подножието му било издигнато шестото кралство: Миаудакас. А в полетата около Миаудакас се отглеждал кураж, така че никой никога повече да не се страхува от страховете.

Е, или поне беше така, докато един път баба разказа на Елса, че след жътвата всички зърна кураж се събирали и от тях се произвеждало специално питие, което те прави много смел. Тогава Елса се поразтърси в Гугъл и после каза на баба, че всъщност не е мега отговорно да използва тази метафора пред едно дете. Баба изпъшка и каза: „Аха, о’кей, тогава куража просто го има! Не го отглеждат и не го пият, просто го ИМА, о’кей!?“. Та така. Това е цялата приказка за двамата златни рицари, които победили страховете. Баба я разказваше всеки път, когато Елса се страхуваше от нещо, и макар Елса да имаше някои доста остри възражения към разказваческия подход на баба, приказката всъщност действаше безотказно и Елса вече съвсем не се страхуваше толкова често.

Приказката обаче не помагаше на баба срещу собствения ѝ страх от смъртта. А вече не помага и на Елса. Защото дори приказките не могат да надвият една сянка.

– Страх ли те е? – пита мама.

– Да – кима Елса.

Мама също кима. Не казва на Елса да не се страхува и не се опитва да я залъже, че няма причина за притеснения. Елса я обича заради това.

Намират се в гаража. Облегалката на Рено е свалена, а воршът изпълва цялото пространство между тях. Мама го чеше нехайно по козината. Не се ядоса, когато Елса призна, че е крила ворша в мазето. И не се изплаши, когато Елса ѝ го показа. Нито дори мъничко. Просто се приближи и започна да го чеше зад ушите, все едно беше коте.

Елса протяга ръка и докосва корема на мама. Усеща сърцето на Половинката, което тупти спокойно. Половинката също не се страхува. Защото е изцяло дете на мама, а Елса е наполовина дете на татко, а таткото на Елса се страхува от всичко. Така че Елса се страхува горе-долу от половината на всичко.

Най-вече от сенки.

– Знаеш ли кой е? Онзи, който ме подгони? – пита тя.

Воршът я побутва с глава. Мама я погалва нежно по бузата.

– Да. Знаем кой е.

– Кои сте вие?

Мама диша през носа.

– Ленарт и Мод. И Алф. И аз.

Звучи сякаш смята да изброи още имена, но се въздържа.

– Ленарт и Мод? – възкликва Елса.

Мама кима.

– Да, миличка. Боя се, че те го познават най-добре.

– Защо никога не си ми разказвала за него? – настоява да знае Елса.

– Не исках да те плаша – отговаря мама.

– Да, адски добре се получи! – сопва се Елса, ни най-малко неизплашена.

Мама въздъхва. Почесва ворша зад ухото. Воршът на свой ред облизва Елса по лицето. Все още мирише на пандишпаново тесто. За съжаление е много трудно да се ядосваш, когато някой, който мирише на пандишпаново тесто, ближе лицето ти.

– Той е сянка – прошепва Елса.

– Знам – прошепва мама.

– Така ли?

Мама вдишва толкова дълбоко, че въздухът стига чак до краката ѝ.

– Баба ти опитваше да ми разказва приказки, миличка. За Страната-на-Почти-Будните и за сенките.

– За Миамас? – пита Елса.

Мама поклаща глава.

– Не. Знам, че вие двете сте ходили на места, които никога не ми е показвала. Все пак това беше много отдавна. Бях на твоята възраст. По онова време Страната-на-Почти-Будните беше много малка. Кралствата още си нямаха имена.

Елса я прекъсва нетърпеливо:

– Знам! Получили са имена, когато баба е срещнала Вълчето сърце. Кръстила ги е с думи от езика на майка му. И взела собствения му език и го нарекла тайния език, така че той да я научи на него, за да могат да разговарят. Но защо тогава баба не те е завела обратно? Защо не ти е показала цялата Страна-на-Почти-Будните?

Мама прехапва устни.

– Искаше да го направи, миличка. Много пъти. Но аз не исках да отида.

– Защо?

– Пораснах. Вече бях в пубертета. Бях ядосана. И не исках майка ми да ми разказва приказки по телефона, исках да бъде тук. Да бъде с мен в реалността.

Елса почти никога не я е чувала да се изразява така. „Майка ми.“ Винаги казва „баба ти“. Мама опитва да се усмихне. Не ѝ се получава твърде добре.

– Аз не бях лесно дете, миличка. Много се карах. Казвах не на всичко. Баба ти все ме наричаше „момичето, което казва не“.

Елса се ококорва. Мама въздъхва и се усмихва едновременно, сякаш едната емоция опитва да погълне другата.

– Да, аз бях много различни неща в приказките на баба ти. Както момичето, така и кралицата, струва ми се. Накрая вече не знаех къде свършват фантазиите и къде започва реалността. Понякога си мисля, че баба ти сама не знаеше. Беше ми трудно да живея така, когато пораснах. Все още ми е трудно. Имам остра нужда от действителност.

Елса лежи мълчаливо и гледа в тавана, усещайки дъха на ворша в ухото си. Мисли си за Вълчето сърце и морския ангел, които толкова години са живели във входа, без никой да знае кои са. Без никой да ги попита. Ако някой пробие дупки в стените и пода на блока, съседите биха могли да протегнат ръце и да се докоснат, толкова близо живееха, но въпреки това не знаеха нищо едни за други. А годините просто си минаваха така.

– Намери ли ключа? – пита Елса и посочва таблото на Рено.

Мама поклаща глава.

– Мисля, че баба ти го е скрила. Вероятно за да дразни Брит-Мари. Неслучайно колата е паркирана на нейното място...

– Брит-Мари изобщо има ли собствена кола? – пита Елса, тъй като вижда БМВ, колата на Кент.

БМВ се забелязва дори оттам, където е легнала Елса, защото това е най-грамадната кола, която някога е виждала.

– Не. Имаше кола преди много години. Бяла. И това продължава да е нейното място за паркиране. Мисля, че въпросът е принципен. При Брит-Мари обикновено е така – казва мама и се усмихва криво.

Елса не знае какво точно означава това. И не знае дали има някакво значение.

– А Рено как се озова тук? Щом никой не знае къде е ключът? – мисли тя на глас, макар да знае, че мама няма да отговори, защото също не знае.

И тя го прави. В смисъл, не отговаря. Така че Елса изпълва дробовете си и затваря очи.

– Искам да ми разкажеш за сянката – каза тя после, опитвайки да звучи изпълнена с онова, което се отглежда в Миаудакас, въпреки че гласът ѝ трепти като корабно платно.

Мама я погалва по бузата и се надига мъчно от седалката, сложила ръка върху Половинката.

– Мисля, че Мод и Ленарт трябва да ти разкажат за него, миличка.

Елса иска да възрази, но мама вече е слязла от Рено, така че тя няма голям избор, освен да я последва. В крайна сметка, това е суперсилата на мама.

Мама взима якето на Вълчето сърце. Казва, че ще го изпере и ще му го даде, когато той се върне. На Елса ѝ харесва да мисли за това. За връщането му.

Оставят ворша на задната седалка и го покриват с одеяла. Мама спокойно го увещава да стои неподвижно, ако чуе някой да идва. И той се съгласява. Елса на няколко пъти му обещава, че ще му намери по-добро скривалище, макар че той май не разбира каква ще е ползата от това. Но за сметка на това живо се интересува от обещанието ѝ да му намери още сладки.

Алф стои до стълбището към мазето и пази.

– Направих кафе – промърморва той.

Мама с благодарност приема едната чаша. Алф подава другата чаша на Елса.

– Нали ти казах, че не пия кафе – обяснява Елса изморено.

– Това не е кафе, а скапан „О’бой“20, по дяволите – отвръща Алф обидено.

Елса наднича учудено в чашата.

– Откъде взе „О’бой“? – пита тя, защото мама не разрешава да купуват „О’бой“, понеже вътре има твърде много захар.

– От вкъщи – промърморва Алф.

– Имаш „О’бой“ у вас? – пита Елса скептично.

– Човек не може ли да отиде да напазарува, по дяволите? Ти нали не пиеш кафе! – отговаря Алф кисело.

Елса му се ухилва. Смята да почне да нарича Алф „Рицаря на Инвектива“, защото чѐте за инвективите в Уикипедия и смята, че те имат твърде малко рицари. После отпива голяма глътка „О’бой“ и едва не я изплюва право върху коженото яке на Алф.

– Ало? Колко лъжици „О’бой“ си сложил всъщност?

– Откъде да знам, по дяволите. Четиринайсет-петнайсет, може би – промърморва Алф отбранително.

– Слагат се ТРИ!

Алф я поглежда с възнегодувание. Или поне Елса така си мисли. Веднъж сложи „възнегодувание“ в буркана с думи на татко и си мисли, че изглежда горе-долу така.

– Нали все трябва да има някакъв вкус, мамка му – измърморва Алф.

Елса изяжда остатъка от „О‘боя“ с лъжица.

– Ти също ли знаеш кой ме подгони при църквата? – пита тя Алф.

Половината от съдържанието на чашата е полепнало около устните и по носа ѝ. Коженото яке изскърцва тихо. Юмруците на Алф се свиват.

– Той не гони теб.

– Ехоо? Нали ме преследваше! – възразява Елса и се покашля, така че върху якето все пак попада малко „О’бой“.

Но Алф само поклаща бавно глава.

– Не. Той не гони теб.

23

Кърпа за чинии

Елса има хиляди въпроси, но не задава нито един, защото мама е толкова изморена, когато се качват горе, че тя и Половинката трябва да си легнат. Напоследък мама често се изморява така, сякаш някой ѝ е дръпнал шалтера. Вината е на Половинката, очевидно. Джордж казва, че за да компенсира осемнайсетте години, през които ще ги държи будни по цяла нощ, Половинката кара мама да спи постоянно през първите девет месеца. Елса седи на ръба на леглото и я гали по косата. Мама целува ръцете ѝ и прошепва: „Всичко ще се оправи. Всичко ще е наред“. Както казваше баба. И на Елса невероятно, невероятно много ѝ се иска да повярва в това. Мама се усмихва сънено.

– Брит-Мари още ли е тук? – пита тя и кима към вратата.

Брит-Мари повишава глас в кухнята, така че въпросът автоматично става реторичен. Тя настоява пред Джордж за „сведения“ във връзка с Рено, което все още е паркирано на мястото ѝ.

– Не можем да живеем без правила, Джордж! Дори Ӕлрика би трябвало да разбира това! – казва Брит-Мари добронамерено, без да звучи напълно добронамерено.

Джордж отговаря весело, че добре я разбира, естествено, защото той проявява разбиране към всички. Това е едно от особено досадните му качества и очаквано отговорът раздразва Брит-Мари. После Джордж опитва да ѝ предложи яйца, при което тя ама грам не прозвучава добронамерено. Вместо това започва да настоява още, че всички собственици на апартаменти трябва „да бъдат подложени на обстойно разследване“ във връзка с детската количка, която стои заключена във входа. Защото първо някой е сложил бележка, без да каже на Брит-Мари, а сега някой е свалил бележката, без да ѝ каже и за това. Брит-Мари натъртва, че е „разпитала всички заподозрени изключително подробно! Изключително подробно!“.

Джордж обещава, че и той ще поразпита някои заподозрени, макар да звучи сякаш не знае кои биха могли да бъдат те. Съгласието му като че дава на Брит-Мари нова енергия и тя почва да обяснява с ужас, че определено е намерила кучешки косми на стълбите. Което „ясно доказва, че онзи звяр продължава да дебне из сградата! Така прави! Дебне наоколо!“. Тя настоява Джордж да „действа“. Той, изглежда, не е съвсем сигурен какво означава това. Тогава Брит-Мари отсича, че определено ще обсъди въпроса с Кент, това трябва на всички да им е ясно, след което изхвърча навън, преди Джордж да успее да отговори. Но той като че ли така и така нямаше намерение да го направи.

След малко разбират по миризмата, че Джордж е решил да изпържи още малко яйца.

– Ама че чистокръвен мъпет е тази Брит-Мари! – измърморва Елса вътре в спалнята.

– Не се безпокой, миличка, утре ще намерим по-добро скривалище за приятеля ти – смотолевя мама полузаспала, след което добавя с усмивка:

– Може да го скрием в онази детска количка?

Елса се засмива леко. Но само леко. Мисли, че мистерията със заключената детска количка звучи като увод на адски лоша имитация на Агата Кристи. Елса знае това, защото почти всички романи на Агата Кристи могат да се прочетат на айпад и в тях никога не е имало толкова стереотипен злодей като Брит-Мари. Тя може би е по-подходяща за жертва, защото Елса си представя, че ако това беше криминален роман и някой убиеше Брит-Мари със свещник в библиотеката, всичките ѝ познати биха били заподозрени с мотива „ами, вещицата си беше абсолютен мъпет!“. После Елса се засрамва малко, че си мисли такива неща. Но само малко.

– Брит-Мари не е лоша, просто има нужда да се чувства важна – пробва да обясни мама.

– И все пак е мъпет! – цупи се Елса.

Мама се усмихва.

– Да. Пада си малко мъпет, признавам.

После се настанява удобно на възглавниците и Елса ѝ помага да пъхне една от тях под гърба си. Мама я погалва по бузата и прошепва:

– Бих искала да чуя приказките, миличка, ако може. Искам да чуя приказките от Миамас.

Тогава Елса казва овладяно на мама почти да си затвори очите и мама го прави. Елса има хиляди въпроси, но не задава нито един. Вместо това разказва за облачните животни, енфантите, съжалявците, лъвовете, троловете, рицарите, Сегато, Вълчето сърце, снежните ангели, морския ангел и ловците на сънища, а когато стига до принцесата на Миплорис и двамата братя принцове, които се борили за любовта ѝ, и до вещицата, която откраднала съкровището на принцесата, мама и Половинката заспиват.

А Елса има хиляди въпроси, но не задава нито един. Просто завива мама и я целува по бузата и си налага да бъде смела. Защото трябва да прави това, което баба я накара да обещае: да защитава замъка, да защитава семейството си, да защитава приятелите си.

Щом Елса се изправя, мама протяга ръка след нея и прошепва почти будна:

– Хората никога не биха казали, че дядо ти е лош баща, ако не баба ти бе заминала да спасява животи, а той...

– Аз бих! Аз бих го казала! – отсича Елса.

– Знам, затова ти си бъдещето – усмихва се мама и се обръща тежко.

Елса вече е стигнала до вратата, когато мама казва сънено:

– Всички снимки на тавана в спалнята на баба ти, миличка. Всички деца от снимките. Днес те бяха на погребението. Вече са пораснали. Могли са да пораснат, защото баба ти е спасила живота им...

После мама отново заспива. Елса не е сигурна дали изобщо се е будила.

– Noshit, Sherlock. Не съм глупава – прошепва Елса и загася лампата.

Не беше чак толкова трудно да се досети кои са непознатите хора в църквата. Трудно е само да им прости за това.

Мама спи с усмивка на устните. Елса затваря вратата внимателно.

Апартаментът мирише на кърпа за съдове. Джордж прибира кафените чаши. Непознатите дойдоха тук след погребението и пиха кафе. Всички се усмихваха съчувствено на Елса и тя ги мрази заради това. Мрази ги, защото са познавали баба преди нея. Отива в апартамента на баба и ляга на леглото ѝ. Светлината от уличните лампи си играе със снимките на тавана като куче с пръскачка. Елса все още не знае дали може да прости на баба, задето е оставила мама сама, за да спаси всички други деца. Не знае също дали мама може да ѝ прости. Макар да изглежда, че се опитва.

Излиза обратно на стълбите. Мисли да слезе в гаража при ворша. Но вместо това се свива изтощена на пода. Седи там завинаги. Опитва да разсъждава, но на мястото на мислите си открива само пустота и тишина.

Чува изкачването на далечни стъпки. Това е от онези блокове, където можеш да чуеш някого през няколко етажа. Стъпките са меки и колебливи, сякаш са се изгубили. Съвсем не като уверените, стресирани крачки, с които вървеше жената с черната пола, когато още миришеше на мента и говореше по бялата слушалка. Сега носи дънки. И няма слушалка. Спира на десетина стъпала под Елса.

– Здравей – казва жената.

Изглежда малка. Звучи изморено, но с различна умора от обикновено. По-добра умора, този път. И не мирише нито на мента, нито на вино. Само на шампоан.

– Здрасти – казва Елса.

– Днес ходих до гробището – казва жената бавно.

– Не те видях на погребението – казва Елса, но жената поклаща извинително глава.

– Не бях там. Съжалявам. Аз... не можах. Но...

Тя преглъща думите. Поглежда надолу към нещо в ръцете си.

– Ходих до... до гроба на момчетата ми. Не съм била там от много отдавна.

– Това помогна ли? – пита Елса.

Устните на жената изчезват.

– Не знам.

Елса кима. Лампите във входа изгасват. Тя изчаква очите ѝ да свикнат с мрака. Накрая жената като че събира всичките си сили, за да се усмихне, а кожата около ъгълчетата на устата ѝ сякаш вече не се напуква толкова много.

– Как мина погребението? – пита тя.

Елса свива рамене.

– Като обикновено погребение. Имаше адски много хора.

Жената кима тежко, сякаш за главата ѝ е закачена гира.

– Понякога е трудно да споделиш тъгата си с непознати. Но мисля, че... че има много хора, които наистина харесваха твоята... твоята баба.

Елса оставя косата си да падне пред лицето ѝ. Жената се почесва по врата.

– Аз... имам в предвид... разбирам, че е трудно. Да знаеш, че баба ти е оставила всичко тук, за да помага на непознати някъде другаде... да помага... на такива като мен.

Елса издиша през носа шумно и с подозрение, защото има чувството, че жената е прочела мислите ѝ. Това всъщност никак не ѝ се нрави. Освен това се казва „предвид“, а не „в предвид“.

Жената изглежда засрамена.

– Аз... значи... извинявай. Това се нарича the trolley problem. В етиката. Имам предвид... когато учиш. В университета. Значи, това е... дискусия дали е морално оправдано да жертваш един човек, за да спасиш много.

Елса си мисли да каже нещо, но не знае какво може да е то. Жената кима извинително.

– Сигурно можеш да прочетеш за това в Уикипедия.

Елса свива рамене. Жената сякаш се измъчва.

– Изглеждаш ядосана – отбелязва тя.

Елса издиша шумно и преценява на кое точно е ядосана най-много. Списъкът е дълъг.

– Не на теб. Просто се ядосвам на мъпета Брит-Мари – решава тя накрая.

Жената кима объркано.

– Разбирам.

Елса не разчита, че това е така, затова пояснява:

– Просто Брит-Мари е пълен мъпет! Такъв страшен мъпет, че направо е като мъпетски вирус и ако човек стои около нея твърде дълго, накрая се заразява и също се превръща в пълен мъпет!

Жената наблюдава нещото, което държи в ръце, каквото и да е то. Барабани с пръсти по него.

– „Не се бори с чудовища, защото сам можеш да се превърнеш в такова. Ако се вгледаш в бездната твърде дълго, бездната ще се вгледа в теб.“

– За какво говориш? – избухва Елса, но все пак харесва жената, задето не говори с нея като с дете.

Децата обикновено одобряват това качество.

– Извинявай, това е... това беше Ницше – казва жената смутено.

Пак се почесва по врата.

– Той е немски философ. Това е... ох, сигурно го цитирам грешно. Но мисля, че това може би означава, че ако изпитваш омраза към някого, който изпитва омраза, рискуваш да станеш като него.

Раменете на Елса подскачат нагоре.

– Баба винаги казваше: „Не ритай лайна, миришат!“.

Елса за пръв път чува жената с черната пола да се смее с глас. Макар и днес да носи дънки.

– Да, разбира се, тя може би го е казала по-добре.

Красива е, когато се смее. Отива ѝ. После тя прави две крачки към Елса и се протяга колкото може. Достатъчно, за да ѝ подаде плика, който държи в ръце, без да се налага да се приближава твърде много. Думите ѝ отново почват да потъват в черни дупки.

– Това беше оставено на... на... беше оставено на надгробната плоча на момчетата ми. Не знам... не знам кой го е сложил там. Но баба ти... може би се е досетила, че ще отида...

Елса го взима. Жената с дънките изчезва надолу по стълбите, преди Елса да успее да вдигне поглед от плика. На него пише: „ЗА ЕЛСА! ДАИ НА ЛЕНАР И МОТ!“.

Ето как Елса намира третото писмо от баба.

Ленарт държи чаша кафе в ръка, когато отваря вратата. Мод и Саманта стоят зад него и изглеждат мили. Миришат на сладки.

– Имам писмо за вас – заявява Елса.

Ленарт го взима и тъкмо се кани да каже нещо, когато Елса продължава:

– От баба ми е! Вероятно праща поздрави и се извинява, защото така прави във всички писма!

Ленарт кима мило. Мод кима още по-мило.

– Безкрайно съжаляваме за баба ти, мила малка Елса. Но погребението беше много красиво. Така се радваме, че бяхме поканени.

– Имаше много вкусно кафе! – кима Ленарт одобрително и махва на Елса да влезе вътре.

– Да! Влез, влез, има сънища! – моли я Мод.

– Да! Ще сложа още кафе! – виква Ленарт.

– Има и „О’бой“, Алф дойде и го донесе – обяснява Мод ентусиазирано.

Саманта излайва. Дори лаят ѝ е мил. Подават ѝ буркан, пълен до ръба със сънища, и Елса си взима една, след което се усмихва хрисимо на Мод.

– Имам приятел, който много обича сънища. И е бил сам цял ден. Дали ще е о’кей да го доведа тук?

Мод и Ленарт кимат по онзи начин, който казва „ама разбира се“ и който владеят само хората, които дори не знаят как да поклатят глава в отрицание.

– Ама разбира се, че може, любимо дете! – възкликва Мод.

– Ще сложа още кафе! – казва Ленарт въодушевено.

Мод потупва Елса по рамото и повтаря енергично:

– Разбира се, че можеш да доведеш приятеля си! РАЗБИРА се!

Малко по-късно, когато воршът сяда на кухненския килим, лицето на Мод вече не изразява „ама разбира се“ чак толкова уверено.

Това, че воршът съвсем буквално заема целия килим, също не помага.

24

Сънища

– Нали ви казах, че обича сънища! – казва Елса радостно.

Мод кима безмълвна. Ленарт седи от другата страна на масата, с безкрайно ужасената Саманта в скута си. Воршът яде сънища с дузини.

– Каква порода е? – пита Ленарт съвсем тихо, сякаш се страхува да не обиди ворша.

– Ворш! – казва Елса доволно.

Ленарт кима, както кимат хората, които нямат представа какво означава това. Мод отваря нов буркан сладки и го побутва предпазливо по пода с пръстите на краката си. Воршът го изпразва на три грамадни лакоми хапки. После вдига глава и поглежда Мод с очи, големи като тасове за джанти. Мод вади още два буркана и се опитва да не изглежда поласкана. Не ѝ се получава много добре.

– Тази порода включена ли е в Шведския клуб на работните кучета? – пита Ленарт, щом воршът се гмурка в морето от сладки.

– Не ми се вярва – отговаря Елса.

– И на мен – казва Ленарт и опитва да накара Саманта да спре да крие главата си в пространството между врата и ухото му.

– Но е общителна порода, нали? – пита Мод колебливо и като че ли ѝ се приисква да потупа ворша.

Елса го поглежда замислено.

– Не знам. Предполагам, че да. В приказките воршовете пазят замъците на принцесите.

– Значи куче пазач – отбелязва Ленарт.

Елса кима. Това, изглежда, задоволява Ленарт и той се отпуска малко, след като е могъл да категоризира съществото.

– Аха, значи благородна порода? – казва Мод впечатлено.

– Нещо такова – отвръща Елса.

– Във всеки случай е любител на сънища – усмихва се Мод и дава на ворша още два буркана.

– Какво става с кафето? – чуди се Ленарт, сякаш го е страх, че кафето може да избяга.

Той се изправя, а френската болонка увисва на корема му като бебе кенгуру. Кой каквото ще да разправя за Саманта, но това, че някой е благородник, не е достатъчно, за да я накара да се отпусне. Особено когато благородникът е толкова голям, че може да обърка Саманта с мръсотия под ноктите си.

– Искаш ли канелена кифла, малката ми? Мога да стопля в микровълновата! – предлага Мод.

Елса кима, защото човек не отказва канелени кифли в дома на Мод, освен ако не е с всичкия си.

– Извинявай, ядеш ли и канелени кифли? – казва Мод на ворша, като произнася ясно всяка буква в „канелени кифли“, сякаш той седи в другия край на бара в заведение с много силна музика.

Воршът яде канелени кифли.

– Мисля, че двамата можем да станем приятели – поверително му прошепва Мод двайсет секунди по-късно, докато вади още четири торбички от камерата.

Воршът явно смята предложението за крайно привлекателно.

Елса поглежда към писмото от баба. То лежи разгънато на масата. Ленарт и Мод явно са успели да го прочетат, когато тя отиде до мазето да вземе ворша. Ленарт вижда накъде гледа Елса и слага ръка на рамото ѝ.

– Беше права. Баба ти се извинява.

– За какво? – пита Елса.

Мод дава на ворша канелените кифли, както и половин ветеленгд21.

– Ами, списъкът е наистина дълъг. Баба ти беше...

– Различна – допълва Елса.

Мод се засмива топло и потупва ворша по главата. Ленарт кима към писмото.

– Преди всичко молеше за извинение за това, че толкова често ни хокаше. И че често беше ядосана. И се караше и създаваше проблеми. Но няма защо да се извинява, всички правят така понякога! – казва той и звучи все едно иска да помоли за извинение за това, че баба моли за извинение.

„Не и вие“, мисли си Елса, и ги харесва заради това. Мод започва да се кикоти.

– И се извинява за онзи път, когато стреля по Ленарт от балкона с онази нейна пушка за пенгбол!

Мод изведнъж се смущава.

– Така ли се казва? Пенгбол?

Елса кима. Въпреки че не се казва така. Мод изглежда горда.

– Веднъж баба ти уцели Брит-Мари с пушката и на сакото ѝ остана голямо розово петно. Това беше сакото на цветя, любимото ѝ, а петното не се изми дори с „Вениш“! Представяш ли си?

Мод пак се изкикотва, но след това веднага придобива засрамен вид.