Баба праща поздрави и се извинява

– Бяхме млади, по дяволите. Хората са шибани идиоти, когато са толкова млади. Аз заминах. Тя остана тук.

– Къде отиде?

– На война.

Елса го зяпва.

– И ти ли си бил войник?

Алф прокарва ръка през липсващата си коса.

– Аз съм стар човек, Елса. Бил съм какво ли не.

– А какво стана с Брит-Мари?

Червен светофар.

– Прибирах се вкъщи. Тя реши да дойде и да ме изненада. И ме видя с друга жена.

– Имал си вземане-даване с друга?

– Да.

– Защо?

– Защото хората са шибани идиоти, когато са млади.

Червен светофар.

– Ти какво направи после? – пита Елса.

– Заминах – отговаря той.

– За колко дълго?

– Адски дълго.

– А Кент?

– Той се разведе. Прибра се при майка. Брит-Мари още беше там. По дяволите, той винаги я е обичал, какво да се прави. Така че когато родителите ѝ починаха, двамата се преместиха в апартамента им. Кент беше дочул, че собствениците могат да продадат правата на обитаване за целия блок. Така че те останаха там и зачакаха кинтите. Ожениха се и Брит-Мари искаше да имат деца, но Кент смяташе, че и тези, които вече има, са достатъчни. И сега нещата са такива, каквито са.

Елса отваря и затваря жабката на Такси.

– Защо се прибра от войната?

– Някои войни приключват. А и майка се разболя. Някой трябваше да се грижи за нея.

– Кент не го ли правеше?

Ноктите на Алф бродят по челото му, както правят ноктите, когато бродят из спомените на човек и отварят врати, които са затворени умишлено.

– Кент се грижеше за майка, докато беше жива. Може да е идиот, но винаги е бил добър син, не мога да му го отрека на копелето. На майка не ѝ липсваше нищо, докато беше жива и здрава. Така че аз се грижих за нея, докато умираше.

– А после? – пита Елса.

Алф почесва глава. Спира на червено. Като че самият той не знае отговора.

– После просто... останах тук.

Елса го поглежда сериозно. Поема си дълбока заключителна глътка въздух и казва:

– Много те харесвам, Алф. Но постъпката ти е била малко гаднярска.

Алф отново се засмива или закашля.

На следващия светофар измърморва:

– Брит-Мари се грижеше за майка ти, когато дядо ти умря. Тогава баба ти все още пътуваше много, знаеш. Брит-Мари невинаги е била такава проклета вещица като сега.

– Знам – казва Елса.

– Баба ти ли ти е разказвала?

Елса се ухилва. Както се ухилва човек, когато не може да се сдържи.

– В известен смисъл. Разказа ми приказка за една принцеса в кралството на тъгата и двама принцове, които я обичали толкова много, че се намразили един друг. И за воршовете, които били прокудени от родителите на принцесата, но тя ги довела обратно, когато започнала войната. И за една вещица, която откраднала съкровището на принцесата.

Елса спира. Кръстосва ръце. Обръща се към Алф.

– Аз съм била съкровището, нали?

Алф въздъхва.

– Не съм много по приказките.

– Напъни се малко! – настоява Елса.

Алф въздъхва по-дълбоко.

– Брит-Мари посвети живота си на това да се грижи за мъж, който никога не си е вкъщи, и на това да опитва да накара две чужди деца да я обикнат. Когато дядо ти умря и Брит-Мари получи възможност да се грижи за майка ти, тя може би за пръв път се почувства...

Той като че търси правилната дума. Елса му я дава.

– Нужна.

– Да.

– А после мама е пораснала?

– Премести се. Отиде в университета. В блока стана адски тихо за адски дълго време. После майка ти се върна заедно с баща ти, бременна.

– И аз съм щяла да бъда последният шанс на Брит-Мари – казва Елса тихо.

– Но после баба ти се прибра – казва Алф и спира на знак стоп.

Не говорят повече за това. Както правят хората, когато вече няма много за казване.

Алф вдига ръка към гърдите си за секунда, сякаш нещо го сърби под якето. Елса поглежда към ципа.

– Белегът от войната ли е?

Погледът на Алф става отбранителен. Той свива рамене.

– Имаш мега голям белег на гърдите. Видях го, когато беше по халат. Наистина трябва да си купиш нов халат.

Алф се засмива или закашля.

– Никога не съм бил на такава война. Никой не е стрелял по мен.

– Затова ли не си повреден?

– Като кого?

– Сам. И Вълчето сърце.

Алф издиша през носа. Почесва фоликулите по темето си.

– Сам беше повреден още преди да стане войник. А и не всички войници са такива, по дяволите. Но всеки, който види гадостите, които са видели онези момчета, ще има нужда от шибана помощ, когато се върне у дома. А тази страна с шибана готовност дава милиарди за оръжия и военни самолети, но когато момчетата се приберат, след като са станали свидетели на всякакви ужаси, няма кой да седне дори за пет минути и да изслуша историите им.

Той поглежда Елса натъжено.

– Хората имат нужда да разкажат историите си, Елса. Иначе се задушават.

Кръгово.

– Откъде тогава ти е белегът? – пита Елса.

– Това е пейсмейкър.

– О! – възкликва Елса въодушевено.

– Знаеш ли какво е това? – пита Алф недоверчиво.

Елса го поглежда малко обидено.

– Имам много свободно време.

Алф кима.

– Ти наистина си различно проклето хлапе.

– Да си различен, е хубаво нещо.

– Знам.

Излизат на магистралата, докато Елса разказва на Алф за Железния човек, който е един вид супергерой и има нещо като пейсмейкър. Само че всъщност по-скоро е електромагнит, защото Железния човек има шрапнел от граната в сърцето и без магнита шрапнелът ще пробие сърцето му и той ще умре. Алф май не схваща напълно по-фините детайли от историята, но слуша, без да я прекъсва.

– Само че в третия филм му махат магнита! – разказва Елса екзалтирано, но после се прокашля и добавя гузно: – Spoiler. Sorry.

Алф като че ли няма нищо против. За да сме напълно честни, той май не знае какво точно означава „спойлер“, освен част за автомобил.

Отново вали сняг. Елса решава, че дори хората, които харесва, да са били гадняри преди време, тя трябва да се научи да продължи да ги харесва. Човек много бързо би останал без приятели, ако дисквалифицира всеки, който някога се е държал като гадняр. Мисли си, че това е поуката от тази приказка. Защото коледните приказки трябва да имат поука.

Телефонът на Алф иззвънява измежду седалките. Алф поглежда дисплея и вижда номера на Кент. Не вдига. Телефонът звъни отново.

– Няма ли да вдигнеш? – чуди се Елса.

– Кент е. Сигурно иска да дрънка някви глупости за счетоводителя и скапаните права на апартаментите, само за това мисли. Майната му, може да изчака и до утре – измърморва Алф.

Телефонът звъни отново. Алф не вдига. Ново позвъняване. Елса вдига раздразнено, въпреки че Алф я наругава. От другата страна се чува женски глас. Жената плаче. Елса подава телефона на Алф. Той го слага до ухото си. Ръката му се разтреперва и лицето му става полупрозрачно.

Бъдни вечер е. Такси прави обратен завой. Отиват към болницата. Алф не спира на нито един червен светофар.

Елса седи на пейка в коридора и говори с мама по телефона, а Алф е вътре в стаята и говори с един лекар. Сестрите си мислят, че Елса му е внучка, затова ѝ казват, че е било сърдечен удар, но всичко ще се оправи. Кент ще оживее.

Пред стаята стои млада жена. Тя плаче и е красива. Мирише много силно на парфюм. Усмихва се леко на Елса и Елса също ѝ се усмихва. Алф излиза от стаята и кимва, без да се усмихне на жената, а тя влиза през вратата, без да го погледне в очите.

Алф не продумва, докато вървят по коридора и взимат асансьора надолу. След това минават мълчаливо през входната врата и тръгват към паркинга. Едва тогава Елса вижда Брит-Мари. Тя седи неподвижно на една пейка, облечена със сакото на цветя, въпреки минусовата температура. Забравила е брошката. Петното от пейнтбол се откроява ярко. Бузите ѝ са посинели, а тя върти венчалната халка на пръста си. В скута ѝ лежи една от белите ризи на Кент. Мирише на изпрано и е перфектно изгладена.

– Брит-Мари? – казва Алф дрезгаво в сумрака и спира на около метър от нея.

Тя не отговаря. Просто прокарва бавно ръка по яката на бялата риза. Изтупва внимателно нещо невидимо от ръба ѝ. Сгъва внимателно маншета на единия ръкав под другия. Приглажда гънка, която я няма.

После повдига брадичка. Изглежда стара. Думите сякаш оставят мънички следи по лицето ѝ.

– Винаги съм се преструвала изключително добре, Алф! – прошепва тя твърдо.

Алф не отговаря. Брит-Мари забива поглед в снега и завърта венчалната си халка.

– Когато бяха малки, Давид и Пернила все казваха, че въобще не ме бива да измислям приказки. Винаги исках да чета онези, които ги има в книгите. А те казваха „измисли някоя!“, но всъщност не разбирам защо човек трябва да си измисля каквото и да е било, след като има книги, където всичко вече е написано. Аз не правя така. Не е цивилизовано.

Тя повишава глас. Сякаш се опитва да убеди някого.

Алф диша тежко.

– Брит-Мари... – казва той тихо, но тя го прекъсва студено.

– Кент каза на децата, че не мога да си измислям приказки, защото нямам въображение. Но това не е вярно. Не е. Имам направо изключително въображение. Мога да се преструвам невероятно добре!

Алф прокарва ръка по скалпа си и затваря очи. Брит-Мари гали ризата в скута си, все едно дрехата е заспиващо бебе.

– Донесох изпрана риза. Винаги нося изпрана риза, когато ще се срещам с него. Защото не ползвам парфюм. Не го правя. Получавам обрив от парфюмите.

Гласът ѝ потъва вътре в нея. Дави се.

– Давид и Пернила не дойдоха за Бъдни вечер. Казаха, че били заети. Много добре разбирам, че са заети, така е от дълги години, много добре го разбирам. А Кент се обади и каза, че ще остане в офиса още два часа. Само два часа, щял да проведе конференция с Германия по телефона, така каза. Въпреки че в Германия също е Бъдни вечер, така е всъщност. Но той не се прибра. Затова му се обадих, все пак трябва да знам кога да сложа картофите. Но той не вдигна. А аз звънях ли, звънях, защото все пак трябваше да знам кога да сложа картофите!

Тя се взира обвинително в Алф. Алф не казва нищо. Брит-Мари приглажда нежно яката на ризата с опакото на ръката си.

– Човек все пак не може да яде студени картофи. Ние всъщност не сме варвари.

Дланите ѝ се отпускат върху ризата.

– Накрая по телефона се позвъни, но не беше Кент.

Долната ѝ устна потреперва.

– Аз не ползвам парфюм, но тя ползва. Затова винаги се грижа той да има изпрана риза. Само за това го моля, да си слага ризата в пералнята, когато се прибира. Твърде много ли искам?

– Моля те, Брит-Мари... – моли Алф.

Брит-Мари преглъща конвулсивно и върти пръстена.

– Било е сърдечен удар. Знам, защото тя се обади и ми каза, Алф. Тя ми се обади. Защото не издържала, не. Не можела да седи в болницата, знаейки, че Кент може би ще умре, без аз да знам. Чисто и просто не издържала. Така че ми се обади, за да знам. Така направи.

Брит-Мари слага едната си длан в другата, затваря очи и с треперещ глас добавя:

– Всъщност имам отлично въображение. Направо изключително. Кент все казваше, че ще вечеря с Германия, или че полетът му е бил забавен заради снега, или просто щял да се отбие до офиса. А аз се преструвах, че му вярвам. Толкова добре се преструвах, че сама си вярвах.

Тя става от пейката. Стои изправена в снега с ризата на Кент в ръка. Все още е перфектно изгладена. Няма нито една гънка, нито една бръчка. Брит-Мари се обръща и я оставя внимателно на пейката. Сякаш дори сега не може да си позволи да излее чувствата си върху нещо изгладено.

– Мога да се преструвам изключително добре – прошепва тя.

– Знам – прошепва Алф.

После оставят ризата на пейката и се прибират.

Снегът е спрял. Такси спира на червен светофар. Пътуват безмълвно. Мама излиза отпред и ги посреща. Прегръща Елса. Опитва да прегърне Брит-Мари. Брит-Мари я задържа настрана. Не грубо, но решително.

– Не я мразех, Улрика – казва тя.

– Знам – кима мама бавно.

– Не я мразех, не мразя кучето и не мразя колата ѝ – казва Брит-Мари.

Мама кима и хваща ръката ѝ. Брит-Мари затваря очи.

– Аз не мразя, Улрика. Не. Всъщност просто исках да ме чуете. Толкова ли е много? Всъщност просто не исках да оставите колата на моето място. Не исках след цял един живот просто да оставите някого да вземе мястото ми.

Върти годежния си пръстен. Шепне.

– Все пак това не е редно, Улрика. Мястото е мое. Не може просто да ми вземете мястото...

Мама я повежда нагоре по стълбите, сложила ръка около сакото на цветя твърдо, но с любов. Алф не се качва в апартамента, но Дядо Коледа го прави. Очите на момчето със синдром светват, както светват очите на децата, когато някой им говори за сладолед, фойерверки, катерене по дървета и скачане в локви.

Мод слага чиния и прибори за още един човек и вади огретена. Ленарт слага още кафе. Джордж мие чинии. Момчето със синдром и жената с черната пола седят на пода и гледат „Пепеляшка“, след като Дядо Коледа е раздал подаръците.

Брит-Мари седи малко неловко до Елса на дивана. Двете се поглеждат. Не казват нищо, но с това може би обявяват примирие. И когато майката на Елса ѝ казва, че не бива да яде повече сладки, защото ще я заболи корема, но тя въпреки това го прави, Брит-Мари не казва нищо.

А когато в „Пепеляшка“ се появява злата мащеха и Брит-Мари дискретно се изправя, приглажда една гънка в полата си, отива в антрето и се разплаква, Елса тръгва след нея.

И двете седят заедно върху сандъка и ядат сладки с формата на Дядо Коледа.

Защото човек може да бъде тъжен, докато яде сладки с формата на Дядо Коледа. Но е много, много, много трудно.

31

Фъстъчена торта

Петото писмо пада в скута на Елса. Буквално.

Тя се събужда в гардероба в апартамента на баба. Момчето със синдром спи, прегърнало мляръжието и обгърнато от сънища. Воршът е олигавил малко пуловера на Елса и той е засъхнал като цимент.

Тя дълго време лежи в мрака. Вдишва миризмата на стърготини. Мисли за онзи цитат от книгите за Хари Потър, който баба открадна за една от своите истории от Страната-на-Почти-Будните. Цитатът е от „Хари Потър и Орденът на феникса“. Което, разбира се, е иронично, но за да разбере това, човек трябва да е много наясно с разликите между книгите и филмите за Хари Потър, както и със значението на „иронично“. Защото „Хари Потър и Орденът на Феникса“ е този филм от поредицата, който Елса харесва най-малко, въпреки че от него е един от любимите цитати на Елса. Във филма Хари казва, че той и приятелите му имат предимство в предстоящата битка с Волдемор, защото имат нещо, което той няма: „Нещо, за което си струва да се борят“.

Иронично е, защото цитата го няма в книгата, която Елса харесва много повече от филма, въпреки че съвсем не е от любимите ѝ книги от поредицата. Сега като се замисли, може би все пак не е иронично. Възможно е по-скоро да е „комплексно“. Трябва да провери по-подробно в Уикипедия, мисли си тя и се изправя. И тогава писмото пада в скута ѝ, буквално. Било е залепено за тавана на гардероба. Елса няма представа колко дълго е стояло там.

Но в приказките тези неща са логични.

Минута по-късно Алф стои на вратата на апартамента си. Пие кафе. Изглежда сякаш не е спал цяла нощ. Поглежда плика. На него пише просто „АЛФ“, с ненужно големи букви.

– Намерих го в гардероба. От баба е. Мисля, че иска да се извини за нещо. Праща куп писма, в които се извинява на хората – информира го Елса.

Алф ѝ изшътква и посочва радиото зад себе си. Елса отбелязва, че не ѝ харесва да ѝ шъткат, и той отново ѝ изшътква. Това изобщо не ѝ се харесва. По радиото съобщават за пътната обстановка. Алф спира да ѝ шътка чак когато новините приключват.

– На магистралата е станала няк’ва шибана катастрофа. Цялото движение към града е спряло за няколко скапани часа – казва той, сякаш това е нещо, което би заинтригувало Елса.

Но тя не е заинтригувана. След известно врънкане Алф все пак прочита писмото. Или, да. О’кей. След адски много врънкане.

– Какво пише? – веднага настоява да знае Елса, когато той приключва.

– Пише извинявай – казва Алф.

– Да, но за к-а-к-в-о? – иска да знае Елса.

Алф въздъхва по онзи начин, по който принципно е започнал да въздъхва в последно време, когато е около Елса.

– По дяволите, писмото си е мое, нали?

– Пише ли, че се извинява, задето все повтаряше, че не си вдигаш краката, когато ходиш и затова са ти толкова изтъркани обувките? – пита Елса любопитно.

Алф не изглежда сякаш в писмото е пишело такова нещо. Елса прочиства гърло.

– О. Таковата... уф. Забрави за това.

Алф не изглежда сякаш забравя за това.

– Какво им има на обувките ми?

– Нищо. Абсолютно нищо им няма на обувките ти – мърмори Елса.

Алф поглежда обувките си.

– Нищо им няма, по дяволите. Нося ги повече от пет години!

– Страшно са хубави – лъже Елса.

Алф като че ли не ѝ се доверява. Поглежда скептично обратно към писмото. Въздъхва по неговия си начин.

– С баба ти се скарахме, преди тя да умре. Точно преди да влезе в болница. Беше взела назаем винтоверта ми и хич не смяташе да ми го връща и дори каза, че да, по дяволите, естествено, че го била върнала, макар прекрасно да знаех, че не го е направила, мамка му.

Елса въздъхва по начина, по който принципно е започнала да въздъхва около Алф в последно време.

– Чувал ли си за онзи, който умрял от много псуване, а?

– Не – казва Алф, сякаш въпросът е бил сериозен.

Елса върти очи.

– О, б-о-ж-е! И какво пише баба за винтоверта?

– Просто пише извинявай, по дяволите. За това, че го е изгубила.

Той сгъва писмото и го пъха обратно в плика. Елса упорито не помръдва.

– Какво друго? Видях, че в писмото пише още неща. Все пак не съм идиот!

Алф оставя писмото на рафта за шапки.

– Извинява се за всякакви шибани неща.

– Сложно ли е? – пита Елса.

– В живота на баба ти нямаше нищо, което да не е сложно – отговаря Алф.

Елса пъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете. Поглежда надолу покрай брадичката си, към шала на Грифиндор и шева, който мама направи, след като момичетата в училище го скъсаха. Мама все още вярва, че шалът се е скъсал, когато баба прескочи оградата на зоологическата градина.

– Вярваш ли в живота след смъртта? – пита тя, без да поглежда Алф.

– Откъде да знам – отвръща той, нито недружелюбно, нито дружелюбно, просто много по алфски.

– Имам предвид, знаеш, вярваш ли в... рая... таковата – смотолевя Елса.

Алф отпива кафе и мисли.

– Би било адски сложно. Логически погледнато. Много хора би трябвало да ги няма там, за да бъде раят рай – промърморва накрая.

Елса размишлява над думите му. Осъзнава, че звучат разумно. За Елса раят е място, където я има баба, но е крайно вероятно за Брит-Мари раят да е изцяло зависим от отсъствието на баба.

– Понякога си много мъдър – казва тя на Алф.

Той пие кафе и явно все пак смята, че не можеш току-така да изтърсиш нещо такова, когато нямаш дори осем години.

Елса мисли да го пита още нещо за смъртта, но така и не успява. Впоследствие ще се замисли, че ако бе взела малко по-различни решения след малко, денят можеше и да не стане толкова ужасен, колкото ще стане. Но тогава вече ще е твърде късно.

Сега татко стои на стълбите зад нея. Задъхан е. Което изобщо не е в негов стил.

Очите на Елса се ококорват първо към татко, а после към апартамента на Алф. И по-точно към радиото. Както правят очите ти, когато си почти на осем и осъзнаеш, че в приказките такива неща като новините по радиото не се случват без причина. Защото в приказките няма съвпадения. Има един руски драматург, който е казал, че ако в първото действие на стената виси пистолет, той трябва да гръмне преди края на последното действие. Елса знае. А онези, които продължават да не разбират как Елса може да знае такива неща, са отворковци. Така че Елса схваща, че онова с радиото и катастрофата на магистралата трябва да има нещо общо с приказката, в която се намират.

– Заради... мама ли си тук? – успява да каже.

Татко кима и хвърля притеснен поглед към Алф. Лицето на Елса трепери.

– В болницата ли е?

– Да, сутринта я извикаха на събрание. Имало някаква криз... – започва татко, но Елса го прекъсва:

– Била е в катастрофата, нали? На магистралата?

Татко я поглежда с грандиозно неразбиране.

– Каква катастрофа?

– Катастрофата! – повтаря Елса, която вече съвсем не е на себе си.

Татко поклаща бързо глава. После веднага се поколебава.

– Не... не!

Той се усмихва.

– Вече си нечия кака. Майка ти била на събранието, когато ѝ изтекли водите!

Информацията като че не попива в главата на Елса, никак даже. Съвсем очевидно е. Въпреки факта, че тя е изключително добре запозната с това какво става, когато ти изтекат водите.

– Ами... катастрофата? Това какво общо има с катастрофата? – смотолевя тя.

Татко изглежда здравата объркан.

– Нищо, струва ми се. Или, в смисъл, какво имаш предвид?

Елса поглежда Алф. Поглежда татко. Замисля се толкова интензивно, че чак синусите я заболяват.

– Къде е Джордж? – пита тя.

– В болницата – отговаря татко.

– Как е стигнал дотам? По радиото казаха, че движението по магистралата в тази посока е спряно! – избухва Елса.

– Тичал е – отговаря татко, с щипка от онова, което изпитват бащите, когато трябва да кажат нещо положително за новите мъже на майките.

Сега Елса е тази, която се усмихва.

– Джордж го бива в тези неща – прошепва тя.

– Да – признава татко.

С това радиото може би е заслужило по някакъв начин участието си в приказката, решава тя. Преди да възкликне притеснено:

– Ами ние как ще стигнем до болницата, щом магистралата е блокирана?

Татко я поглежда колебливо. До него Алф спокойно си пие кафето на големи глътки.

– По дяволите, можете да ползвате стария междуградски път – казва нетърпеливо накрая, след като осъзнава, че татко май не възнамерява да предложи тъкмо това.

Татко и Елса го поглеждат сякаш ги е заговорил на някакъв измислен език. Алф въздъхва.

– Старият междуградски път, мамка му. Покрай старата кланица. До оная фабрика, където произвеждаха топлообменници, преди копелетата да преместят всичко в Азия. Можете да стигнете до болницата по този път!

Татко се прокашля. Елса чопли нещо под нокътя на палеца си. Алф примирено пресушава съдържанието на чашата си.

– Днешната младеж, мислят си, че целият шибан свят се състои от една шибана магистрала – измърморва после и отива да вземе ключа за Такси.

И за един миг Елса си мисли с ворша да се качат в Такси. Но после се отказва и решава вместо това да се возят в Ауди, за да не се натъжи татко. Много е възможно, ако не беше променила намерението си, денят да не бе станал толкова омразен и ужасен, колкото ще стане съвсем скоро. Защото когато се случи нещо ужасно, човек винаги си мисли: „Само ако не бях...“. И впоследствие Елса ще си мисли така за този момент.

Мод и Ленарт също тръгват с тях към болницата. Мод носи сладки, а Ленарт в последния момент решава да вземе кафеварка, защото се притеснява, че в болницата може да нямат. А дори и да имат, Ленарт си е втълпил, че ще е някоя от онези модерни кафеварки с купища копчета. Кафеварката на Ленарт има само едно копче. Той много си го обича.

Само ако татко не беше предложил да изтича догоре и да донесе кафеварката, може би това, което се случва, после нямаше да се случи. Това също ще се превърне в такъв миг впоследствие. Миг, в който си мислиш „само ако не...“.

Момчето със синдром и майка му също идват. Както и жената с дънките. Сега са нещо като екип, всички заедно, и на Елса това много ѝ харесва. Вчера мама ѝ каза, че сега, когато в апартамента на баба живеели толкова много хора, блокът бил малко като онова имение, където живеят всички Х-Мени и за което Елса ѝ е разправяла.

– Jean Grey School for Higher Learning – поправи я Елса, завъртя очи и се подразни.

Донякъде защото мама си мислеше, че Елса е толкова елементарна, че веднага ще си помисли колко мега яко е, че майка ѝ прави препратки към „Х-Мен“, и донякъде защото наистина стана така.

Елса звъни и на Брит-Мари. Никой не отваря. Впоследствие Елса ще си спомни, че съвсем набързо се спира до заключената количка долу до входа. Кръстословицата все още стои над нея. А някой я е решил. Всички редове са попълнени. С молив.

Ако се бе замислила над това, може би всичко щеше да стане другояче. Но тя не го прави. Така че не става другояче.

Възможно е воршът да се поколебава за миг пред вратата на Брит-Мари. Елса би го разбрала, тъй като предполага, че воршовете понякога се поколебават, когато не са съвсем сигурни кой герой от приказката са пратени да защитават. В обикновените старомодни приказки те все пак пазят принцеси, а дори в Страната-на-Почти-Будните Елса никога не е била нещо повече от рицар. Но дори и да се поколебава, воршът не го показва. Тръгва с Елса. Защото е от приятелите, които така правят.

Ако не беше тръгнал с Елса, може би всичко щеше да бъде различно. Но той го прави. Така че не става различно.

Алф убеждава полицаите да обиколят квартала, за да „проверят дали всичко е безопасно“. Елса така и не научава какви точно са думите му, но Алф може да бъде много убедителен, когато поиска. Може би им казва, че е видял следи в снега. Или е чул някой в отсрещния блок да казва нещо. Елса не знае, но вижда как летният полицай се качва в колата, а след дълго колебание жената със зелените очи го последва. Елса среща погледа ѝ за миг. Само ако ѝ беше казала истината за ворша, може би всичко щеше да е различно. Но тя не го прави. Тъй като иска да защити ворша. Защото е от приятелите, които така правят.

Алф се връща в блока и слиза в гаража, за да вземе Такси. Щом полицейската кола завива в края на улицата, Елса, воршът и момчето със синдром се втурват през вратата и се насочват към Ауди, който е паркиран от другата страна на улицата. Децата скачат вътре първи.

Воршът спира рязко. Наежва се.

Сигурно минават само няколко секунди, но на Елса ѝ се струват направо като завинаги. Впоследствие ще си припомни, че е имала чувството, че през главата ѝ минават милиард мисли, но в същото време въобще не е могла да мисли.

В Ауди има някаква миризма, която я кара да се чувства изненадващо спокойна. Не знае на какво точно мирише. Поглежда ворша през отворената врата и преди да осъзнае какво се случва, Елса си помисля, че той може би не иска да скочи в колата, защото го боли. Тя знае, че го боли. С онази болка, която баба изпитваше с цялото си тяло към края.

Тръгва да вади бисквита от джоба си. Защото понастоящем никой истински приятел на ворша не би излязъл навън заедно с него без дори една сладка в джоба за всеки случай. Но Елса не успява да я извади, защото осъзнава на какво мирише в Ауди. На дим.

След това не минават вечности, нито дори секунди. Сам изскача от сенките на задната седалка, а Елса усеща студ, когато ръката му запушва устата ѝ. Мускулите му се стягат около врата ѝ и тя усеща как косъмчетата по кожата му я пробождат като остри камъни през шала на Грифиндор, също както морските скали драскат стъпалата ти през лятото. Елса си мисли колко студена е ръката му, сякаш във вените му не тече кръв, но същевременно изобщо не може да мисли. Успява обаче да забележи объркването в очите на Сам, когато той вижда момчето със синдром. Когато осъзнава, че е преследвал грешното дете. Елса разбира, че сенките в приказките не са искали да убият Избрания. Само да го отвлекат. Да го направят свой. И да убият всекиго, който се изпречи на пътя им.

Тогава воршът захапва другата китка на Сам тъкмо когато той се пресяга към момчето. Сам изревава. Елса разполага само с частица от миг, за да реагира, докато хватката му все още е разхлабена. Вижда ножа в огледалото.

След това настава мрак.

Елса усеща, че тича, усеща ръката на момчето в своята и знае, че в главата ѝ се върти единствено мисълта, че трябва само да стигнат до вратата. Трябва да само да извикат така, че татко и Алф да ги чуят. Вижда как краката ѝ се мърдат, но не ги движи тя. Тялото ѝ бяга инстинктивно. Струва ѝ се, че тя и момчето са направили половин дузина крачки, когато чува воршът да вие ужасяващо от болка и не знае дали момчето пуска ръката ѝ, или тя пуска неговата. Пулсът ѝ бие толкова силно, че го усеща не само с ушите си, но и с очите си. Момчето се подхлъзва и пада на земята. Елса чува задната врата на Ауди да се отваря и вижда ножа в ръката на Сам. Вижда кръвта по острието.

Минава може би цяла приказна вечност, или пък едно-единствено кратко завинаги. Елса не знае. Знае само, че няма да се измъкнат, че всичко е изгубено. Но прави това, което правят всички. Каквото може. Грабва толкова деца, колкото може да носи, и тича с всичка сила.

Бива я в тичането. Но знае, че това няма да е достатъчно. Чува изсумтяването на Сам, когато той се мята след тях. Усеща удар в рамото и навътре в сърцето, когато Сам изтръгва момчето от нея. Елса замижава и следващото, което си спомня, е болката в челото. И писъка на Мод. И ръцете на татко. Твърдия под на входа. Светът се върти, но постепенно се приземява, клатейки се нагоре-надолу, и тя си мисли, че сигурно така се чувстваш, когато умираш. Сякаш падаш навътре, без да знаеш към какво.

Чува трясъка, но не разбира откъде идва. После долита ехото. „Ехо“, успява да си помисли, при което осъзнава, че се намира на закрито. Зениците ѝ парят, все едно клепачите ѝ са покрити с чакъл от вътрешната страна. Чува как краката на момчето със синдром тичат с леки стъпки нагоре по стълбите, както умеят само момчешки крака, които от няколко години са знаели, че този ден може да настъпи. Чува как изплашеният глас на майка му успява да звучи спокойно и дисциплинирано, докато тя тича след него, както може само една майка, която е свикнала страхът да бъде естественото ѝ житейско състояние.

Вратата на бабиния апартамент се затваря и заключва след тях. Елса усеща, че ръцете на татко не я вдигат нагоре, а я дърпат настрана. Не знае настрана от какво. Докато не забелязва сенките през стъклото на входната врата. От другата страна стои Сам. Неподвижно. А по лицето му преминава нещо, което е толкова нехарактерно за него, че първоначално Елса не успява да се отърси от чувството, че просто си въобразява.

Сам се страхува.

Миг по-късно над него се спуска друга сянка, толкова голяма, че неговата собствена се изгубва в нея. Тежките юмруци на Вълчето сърце се спускат надолу като бушуващи пожари, с ярост и мрак, каквито не могат да бъдат описани в приказките. Вълчето сърце не удря Сам, той го забива в земята. Не за да неутрализира. Не за да предпази. За да унищожи.

Таткото на Елса я вдига и се затичва нагоре по стълбите. Притиска я към якето си, за да не гледа. Тя чува вратата да се отваря отвътре, след което Мод и Ленарт започват да умоляват Вълчето сърце да спре да удря, да спре да удря, да спре да удря. Но по глухите трясъци, които звучат като пакети мляко, изпуснати на земята, Елса разбира, че той не спира. Че дори не ги чува. Защото в приказките Вълчето сърце избягал в тъмните гори много преди Войната-Без-Край, защото знаел на какво е способен.

Елса се откъсва от татко и се плъзга надолу по стълбите. Мод и Ленарт спират да викат още преди да е стигнала долу. Юмрукът на Вълчето сърце, грамаден като ковашки чук, се вдига толкова високо над Сам, че докосва протегнатите пръсти на облачните животни, преди да се забие надолу.

Възможно е да минава една вечност. Елса не знае. Може би като цяло трябва да измисли по-добър начин за измерване на времето, да, възможно е. Защото така не става. Твърде объркано е, това е съвсем очевидно.

Но Вълчето сърце се спира насред движението. Между него и окървавения мъж с ножа стои жена, която изглежда толкова малка и чуплива, че вятърът сякаш минава право през нея. В ръка държи миниатюрно кълбо син пух от сушилнята, а на безименния ѝ пръст, където едно време имаше венчална халка, сега се вижда тънка светла ивица. Тя се взира във Вълчето сърце сякаш всяка частица от тялото ѝ ѝ крещи да се спасява. Но тя остава на място с онзи несломим поглед, който притежават единствено тези, които чувстват, че нямат какво повече да губят.

Тя навива пуха от сушилнята в едната си длан, след което допира ръце и ги сключва пред себе си. После поглежда решително Вълчето сърце и казва авторитетно:

– В тази жилищна асоциация не пребиваме хора до смърт.

Юмрукът на Вълчето сърце все още трепери във въздуха. Гръдният му кош се издува и свива. Но накрая ръката му бавно се снижава и се отпуска до тялото.

Брит-Мари прочиства гърло. Отделя ръцете си една от друга и изтупва няколко заблудени снежинки от сакото си. Приглажда една гънка. После отново сключва пръсти и се прокашля.

– В тази асоциация на наемателите. В тази асоциация на наемателите не пребиваме хора до смърт. Просто не го правим. Тук не се държим така. Все пак това е нецивилизовано.

Тя остава между Вълчето сърце и Сам, между чудовището и сянката, докато полицейският автомобил не се задава по улицата. Зелените очи изскачат навън с вдигнат пистолет още преди колата да е спряла. Вълчето сърце пада на колене в снега. Вдига ръце към небето и затваря очи.

Елса отваря вратата и се хвърля навън. Полицаите крещят на Вълчето сърце. Опитват да спрат Елса, но със същия успех биха могли да опитат да задържат вода в шепите си. Тя се изплъзва между пръстите им. По някаква причина, която дълги години няма да може да разбере, Елса се сеща за нещо, което мама каза на Джордж един път, когато си мислеше, че Елса спи. Каза му, че именно такова е чувството да си майка на дъщеря, която е на път да порасне. Като да опитваш да задържиш вода в шепите си.

Воршът лежи неподвижно на земята, по средата между входната врата и Ауди. Снегът е червен. Воршът е опитал да се добере до нея. Пълзял е към входа, докато накрая е припаднал. Елса сваля светкавично якето си, както и шала на Грифиндор. Разгръща ги върху тялото на животното, свива се до него в снега и го прегръща силно, силно, силно. Усеща, че дъхът му мирише на фъстъчена торта. Шепне в ухото му „не се страхувай, не се страхувай“ отново и отново. „Не се страхувай, не се страхувай, Вълчето сърце победи дракона, а приказките не свършват преди драконът да бъде победен.“

Щом усеща меките ръце на татко да я вдигат от земята, Елса извиква толкова високо, че воршът да я чуе дори да е преполовил пътя до Страната-на-Почти-Будните:

– НЕ МОЖЕШ ДА УМРЕШ! ЧУВАШ ЛИ!? НЕ МОЖЕШ ДА УМРЕШ, ЗАЩОТО ВСИЧКИ КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ ИМАТ ЩАСТЛИВ КРАЙ!

32

Сладолед

Трудно е да се размишлява над смъртта. Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде.

Баба и Елса често гледаха вечерните новини заедно. От време на време това подтикваше Елса да пита баба защо възрастните постоянно правят толкова много идиотщини. Баба отвръщаше, че това е така, защото възрастните като цяло са хора, а хората като цяло са гадняри. Елса възразяваше, че логиката ѝ е непоследователна, защото покрай всички идиотщини, възрастните всъщност са отговорни и за множество хубави неща. Като космическите полети, ООН, ваксините и ножовете за сирене например. Тогава баба казваше, че цаката на живота е в това, че почти никой човек не е изцяло гадняр, но и почти никой не е изцяло негадняр. Трудното е единствено да се опитваш да се придържаш възможно най-много към „негаднярската“ част.

Веднъж след като гледаха новините заедно, Елса попита защо толкова много негадняри умират по света, и защо толкова много гадняри не умират. И защо въобще трябва някой да умира, гадняр или не. Баба опита да разсее Елса със сладолед и да смени темата, защото баба предпочиташе сладоледа пред смъртта. Но тъй като Елса може да бъде адски упорито хлапе, баба накрая се предаде и призна, че според нея може би всяко нещо все някога трябва да си отиде, за да отстъпи мястото си на нещо друго.

– Както когато се возим в автобуса и се качат стари хора? – каза Елса.

Тогава баба я попита дали ако отговори „да“, Елса ще се съгласи да сменят темата и да хапнат още сладолед. Елса отговори, че е склонна на такъв вариант. Затова баба каза: „Даааа, абсолютно същото е!“.

И после двете ядоха сладолед.

Трудно е да се размишлява над смъртта. Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде. Но в най-старите приказки от Миамас се казва, че един ворш може да умре само от разбито сърце. Само тогава воршовете не са безсмъртни, така че човек може да ги убие единствено когато скърбят. Казва се, че именно затова са можели да бъдат убити, когато ги прокудили от Страната-на-Почти-Будните, след като един от тях ухапал принцесата: защото били прокудени от тези, които защитавали и обичали. „И затова могли да бъдат убити в последната битка от Войната-Без-Край“, разказваше баба, тъй като в тази битка загинали стотици воршове. „Защото войната разбива сърцата на всички живи същества.“

Елса мисли за това, докато седи в чакалнята на ветеринарната клиника. Човек има доста време за размисъл, когато седи в чакалня на ветеринарна клиника. Вътре мирише на храна за птици. Брит-Мари седи до нея с ръце, сключени в скута, и гледа какадуто, което стои в клетка в другия край на стаята. Като че ли не е очарована от него. Елса не е напълно запозната с точните изрази на емоции при какадутата, но преценява спонтанно, че чувството е споделено.

– Не е нужно да чакаш с мен – казва ѝ Елса с подуто от мъка и гняв гърло.

Брит-Мари бърше невидими снежинки от сакото си и отговаря, без да отделя очи от какадуто.

– Няма проблеми, Елса. О, не, няма никакви проблеми.

Елса разбира, че не го казва недружелюбно. Полицаите още разпитват татко и Алф за станалото. Тъй като приключиха най-напред с Брит-Мари, тя предложи да остане с Елса и двете да изчакат ветеринарите да излязат и да съобщят какво е състоянието на ворша. Така че Елса разбира, че не го казва недружелюбно. Просто на Брит-Мари ѝ е много трудно да каже каквото и да е, без да то да прозвучи така.

– Знаеш ли, че хората може би няма да спорят толкова често с теб, ако опитваш да се изразяваш малко по-дружелюбно? Дружелюбието всъщност е избор! – казва Елса и се опитва самата тя да не звучи недружелюбно, но не ѝ се получава много добре.

Избърсва очи с вътрешната страна на китката си. Опитва да не мисли за ворша и за смъртта. Това не помага. Брит-Мари свива устни и сключва ръце в скута си.

– Аха, аха, да, разбирам, че така мислиш. Всички жени в твоето семейство мислите така за мен. Така правите, да.

Елса въздъхва.

– Нямах това предвид.

– Не, не, разбира се, винаги е така. Никога нямате това предвид, разбира се – казва Брит-Мари.

Елса увива ръцете си в шала на Грифиндор. Диша дълбоко.

– Беше много смело да застанеш между Вълчето сърце и Сам – признава тя тихо.

Брит-Мари забърсва малко невидима храна за птици или може би невидими трохи от масата пред себе си и ги събира в дланта си. Остава така, свила шепа около тях, сякаш търси невидимо кошче, в което да ги изхвърли.

– В тази асоциация на наемателите не пребиваме хора до смърт, все пак не сме варвари – казва тя тихо и бързо, така че Елса да не чуе, че гласът ѝ трепери от емоции.

Двете седят мълчаливо. Както правят хората, когато сключат примирие за втори път в рамките на два дни, но не искат да го кажат на глас на другия човек.

Брит-Мари набухва една възглавница в края на дивана.

– Не мразех баба ти – казва тя, без да поглежда Елса.

– Тя също не те мразеше – отговаря Елса, също без да я поглежда.

Брит-Мари отново сключва ръце и почти затваря очи.

– И всъщност никога не съм искала да купуваме правата на обитаване на апартаментите. Кент го иска, а аз искам Кент да е щастлив, но той иска да продаде апартамента, да спечели пари и да се изнесе. Аз не искам да се изнасям.

– Защо не? – пита Елса.

– Това е домът ми – отговаря Брит-Мари.

Трудно е да не я обичаш заради тези думи, когато си почти на осем.

– Защо с баба вечно се карахте? – пита Елса, въпреки че знае отговора.

– Тя смяташе, че съм... мрънкаща вещица – отговаря Брит-Мари, пропускайки истинската причина.

– А защо си мрънкаща вещица? – пита Елса, мислейки си за принцесата, вещицата и съкровището от приказката.

– Защото все пак трябва да те е грижа за нещо, Елса. Всъщност така трябва! А веднага щом някой се загрижеше за нещо на този свят, баба ти казваше, че това е „мрънкане“. Но ако не те е грижа за нищо, всъщност не живееш. Просто съществуваш... – отговаря Брит-Мари донякъде мрънкайки, но всъщност почти без да бъде вещица.

– Доста си мъдра, когато те поопознае човек – казва Елса.

– Благодаря – отвръща Брит-Мари и съвсем видимо устоява на импулса да избърше нещо невидимо от ръкава на Елса.

Задоволява се с това да набуха възглавницата повторно, макар че са минали много години, откакто вътре е имало нещо, което да може да бъде набухано. Елса увива шала около всеки един от пръстите си.

– Има нещо като стихотворение за един мъж, който казва, че ако не може да бъде обичан, би искал поне да бъде ненавиждан. Само и само хората да го забелязват – казва Елса.

– „Доктор Глас“ – кима Брит-Мари.

– Уикипедия – поправя я Елса.

– Това е цитат от „Доктор Глас“ – настоява Брит-Мари.

– Това някакъв сайт ли е? – пита Елса.

– Пиеса – отвръща Брит-Мари.

– О – казва Елса.

– Какво е Уикипедия? – пита Брит-Мари.

– Сайт – казва Елса.

Брит-Мари сключва ръце в скута си.

– Всъщност „Доктор Глас“ е роман, доколкото знам. Не съм го чела. Но съм гледала постановката в театъра – изрича тя колебливо.

– О – казва Елса.

– Обичам театър – споделя Брит-Мари.

– И аз – казва Елса.

Брит-Мари кима. Елса също.

– Доктор Глас би било добро име за супергерой.

Всъщност Елса си мисли, че по-скоро би било добро име за смъртния враг на някой герой, но Брит-Мари не изглежда като да чете качествена литература редовно, затова Елса не иска да я обърква допълнително. Брит-Мари кима. После изрецитира високо:

– „Всеки иска да го обичат, или поне да му се възхищават, или поне да се боят от него, или поне да го ненавиждат и презират. Иска ни се да вдъхваме на другите хора някакво чувство. Душата настръхва от пустотата и се стреми към общение на каквато и да е цена.26“

Елса не е сигурна какво означава това. Но все пак кима. В името на справедливостта.

– А ти каква искаш да бъдеш? – пита тя.

Ръцете на Брит-Мари помръдват леко, но не почват да бършат трохи.

– Понякога е сложно да си възрастен, Елса – казва тя уклончиво.

– И да си дете не е мега лесно – отговаря Елса самоуверено.

Брит-Мари докосва внимателно бялата ивица на безименния си пръст.

– Имах навика рано сутрин да стоя на балкона. Преди Кент да се събуди. Баба ти знаеше, затова правеше онези снежни човеци. Ето защо толкова се ядосвах. Защото баба ти знаеше тайната ми и имах чувството, че тя и снежните човеци ми се подиграват.

– Каква тайна? – пита Елса.

Брит-Мари сключва здраво ръце.

– Никога не съм била като баба ти. Не пътувах. Просто си стоях тук. Но понякога обичам да стоя на балкона рано сутрин, когато духа вятър. Глупаво е, разбира се, всички смятат, че е глупаво, така правят, разбира се.

Тя свива устни.

– Но обичам да усещам вятъра в косата си. Обичам.

Елса си мисли, че Брит-Мари може би все пак не е абсолютна гаднярка. Дори понякога може би е по-близо до „негаднярството“.

– Не ми отговори каква искаш да бъдеш – казва тя, навивайки шала си.

Пръстите на Брит-Мари се движат колебливо по полата ѝ, като някой, който отива да покани на танц човека, когото харесва. После тя казва предпазливо:

– Искам някой да помни, че съществувам. Искам някой да знае, че съм тук.

За жалост, Елса не чува последните думи, защото ветеринарят отваря вратата. Изражението му прогонва всички мисли на Елса и в главата ѝ остава само протяжно, оглушително бучене. Тя се втурва покрай него преди дори да е успял да отвори уста. Чува, че викат след нея, когато се втурва по коридора и започва на сляпо да отваря вратите една по една. Сестрите се спират и се протягат към нея, но Елса продължава да тича. Отваря още врати. Не спира, докато не чува ворша да вие. Сякаш знае, че тя идва, и я вика при себе си. Елса нахълтва в стаята и го заварва да лежи на студена болнична маса, а коремът му целият е увит с марля. Навсякъде има кръв. Елса заравя лице дълбоко, дълбоко, дълбоко в козината на ворша и зашепва „не можеш да умреш!“, повтаряйки думите отново и отново.

Брит-Мари остава да седи в чакалнята. Сама. Дори какадуто го няма. Ако си тръгне, никой няма да си спомня, че е била там. Като че ли се замисля над това за кратко. После избърсва нещо невидимо от ръба на масата, приглажда една гънка на полата си, става и тръгва.

Воршът затваря очи. Сякаш се смее. Елса не знае дали я чува. Не знае дали усеща тежките сълзи по козината си. Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде. Трудно е да си почти на осем години и да приемеш, че всички, които обичаш, рано или късно ще си отидат.

– Не можеш да умреш. Не можеш да умреш, защото сега съм тук. А ти си ми приятел. Никой истински приятел няма да вземе и да умре просто ей така, разбираш ли, а? Приятелите не изоставят приятелите си, като умират – шепне Елса, опитвайки да убеди по-скоро себе си, отколкото ворша.

Воршът като че знае това. Опитва да изсуши сълзите ѝ с топлия си дъх. Елса ляга до него, свита на масата, както лежа в болничното легло онази нощ, когато баба не се върна от Миамас.

Лежи там завинаги, заровила шала на Гринфиндор в козината на ворша.

До Елса достига гласът на жената полицай. Вдишванията на ворша се чуват по-нарядко, а туптенето от другата страна на дебелата черна козина става все по-бавно. Зелените очи гледат момичето и животното от вратата. Елса се обръща към жената. Зелените очи излъчват съчувствие, както правят очите на хората, които не обичат да говорят за смъртта.

– Трябва да отведем твоя приятел в полицейското управление, Елса – казва тя вместо това.

Елса знае, че говори за Вълчето сърце.

– Не може да го вкарате в затвора! Беше самозащита! – изревава Елса толкова силно, че тежките капки тъга, които са се събрали по устните ѝ, се изстрелват като тайфун през стаята.

Жената поклаща глава.

– Не, Елса. Не беше така. Той не защитаваше себе си.

После тя се отдръпва от вратата. Поглежда с престорена разсеяност към часовника си, сякаш току-що се е сетила, че има някакъв страшно важен ангажимент, на съвсем друго място, и какво безумие би било, ако някой, когото ѝ е изрично заповядано да отведе в управлението, тъкмо сега останеше без надзор, за да може да говори с едно дете, което е на път да загуби ворш. Наистина би било безумие.

След което жената изчезва. А на вратата се появява Вълчето сърце. Елса скача от масата и го прегръща, без изобщо да ѝ пука дали той ще трябва да се изкъпе с алкогел, когато се прибере.

– Воршът не може да умре! Кажи му, че не може да умре! – прошепва Елса.

Вълчето сърце диша бавно. Разперва ръце несигурно, все едно някой е разлял нещо корозивно върху пуловера му. Елса осъзнава, че якето му все още е при нея в апартамента на мама и Джордж.

– Ще ти върна якето, мама го изпра много старателно и го прибра в найлонов калъф, преди да го окачи в гардероба – прошепва тя извинително, без да спира да го прегръща.

Той изглежда сякаш наистина би оценил, ако тя престане. На Елса не ѝ дреме.

– Но повече не трябва да се биеш! – нарежда му тя, заровила лице в пуловера му.

После вдига глава и избърсва очи с китката си.

– Не казвам, че човек никога не трябва да се бие, защото още не съм решила окончателно каква е позицията ми по въпроса. В смисъл, от морална гледна точка. Но човек не трябва да се бие, ако го бива в това толкова много, колкото теб! – казва тя, хлипайки.

Тогава Вълчето сърце прави нещо много странно. Прегръща я.

– Воршът. Много стар. Много стар ворш, Елса – изръмжава той на тайния език.

– Не издържам всички около мен постоянно да умират! – плаче Елса.

Вълчето сърце я прегръща с две ръце. После стиска внимателно показалците ѝ. Разтреперва се сякаш държи нажежено желязо, но не пуска, както не пуска човек, когато осъзнава, че в живота има по-важни неща от това да се страхува от детски бактерии.

– Много стар ворш. Много изморен, Елса.

А щом Елса започва да клати истерично глава и му се разкрещява, че повече никой не може да умре и да я остави, той пуска едната ѝ ръка, бърка в джоба си, вади оттам някакъв много смачкан лист и ѝ го дава. На листа има рисунка. Личи си, че баба я е рисувала, защото тя рисува горе-долу толкова добре, колкото пише.

– Това е карта – казва Елса задъхано, както прави човек, когато са му свършили сълзите, но не му е свършил плачът.

Вълчето сърце търка внимателно ръцете си една в друга. Елса прокарва пръсти по мастилото.

– Пише, че е карта на „Седмото кралство“ – казва тя високо, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на него.

После отново ляга на масата до ворша. Толкова плътно, че козината му я боде през пуловера. Усеща топлия дъх, който излиза от студения му нос. Воршът спи. Или поне тя така се надява. Целува го по носа и по мустаците му полепват сълзи.

Вълчето сърце се прокашля меко.

– Беше в писмото. Писмото на баба – казва той на тайния език и посочва картата.

Поглежда Елса. Тя гледа към него на замъглени пресекулки. Той отново сочи към картата.

– „Мипардонус“. Седмото кралство. Баба ти и аз... щяхме да го построим.

Елса изучава подробно картата, която танцува леко на все по-слабите издихания на ворша. Картата всъщност е на цялата Страна-на-Почти-Будните, само че пропорциите са напълно сгрешени, защото тая работа с мащаба никога не е била от силните страни на баба.

– Това „Седмо кралство“ се намира там, където са руините на Мибаталос – прошепва тя.

Вълчето сърце търка ръце.

– Може построим Мипардонус само върху Мибаталос. Идея на баба ти.

– Какво означава Мипардонус? – пита Елса, долепила бузата си плътно до тази на ворша.

– Езикът на мама. Означава „прощавам“ – отговаря Вълчето сърце.

Сълзите по бузите му са големи като лястовици. Грамадната му ръка се приземява меко върху главата на ворша. Той почти отваря очи и го вижда.

– Много стар, Елса. Много, много изморен – прошепва Вълчето сърце.

После слага нежно пръстите си върху раната, която ножът на Сам проби през дебелата козина.

– Много болка, Елса. Много, много болка.

Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде. Особено когато си почти на осем.

Елса се свива още по-близо до ворша и го прегръща силно, силно, силно. Той я поглежда за последен път през почти затворените си очи. Тя се усмихва и прошепва „ти си най-добрият приятел, който някога съм имала“, а той я облизва бавно по лицето. Мирише на тесто за пандишпан. Елса се засмива високо, а сълзите ѝ валят по масата.

Когато облачните животни кацат в Страната-на-Почти-Будните, Елса прегръща ворша с всички сили и казва: „Ти изпълни мисията си, вече няма нужда да защитаваш замъка. Сега защитавай баба. Защитавай всички приказки!“. Той я облизва по лицето за последно.

След което се обръща и започва да тича.

Елса се обръща към Вълчето сърце. Той се взира към слънцето, както прави човек, когато не е бил в Страната-на-Почти-Будните от много приказни вечности. Елса посочва руините на Мибаталос.

– Можем да доведем Алф тук. Него адски го бива да майстори. Или поне го бива да майстори гардероби. Но в седмото кралство ще имат нужда и от гардероби, нали? А баба ще седи на пейка в Миамас и ще чака, докато приключим. Както прави дядото на Шушулко в „Братята с лъвски сърца“. Това е една приказка, чела съм я на баба, затова знам, че тя ще ни чака на пейката, защото е типично за нея да краде разни такива неща от чуждите приказки. И знае, че „Братята с лъвски сърца“ е една от любимите ми приказки!

Елса продължава да плаче. Вълчето сърце също. Но правят като всички: каквото могат. Изграждат думи на прошка върху руините на думите за война.

Воршът умира в деня, в който се ражда братът на Елса. Тя си мисли, че трябва да му разкаже за това някой ден, когато той попорасне. Да му разкаже за първия си най-добър приятел. Да му каже, че понякога някои неща трябва да си отидат, за да отстъпят мястото си на нещо друго. И всъщност е все едно воршът е отстъпил мястото си в автобуса на Половинката.

Мисли си също така внимателно да отбележи, че Половинката не бива да се чувства гузно или тъжно заради това.

Защото всъщност воршовете така и така мразят да се возят в автобус.

33

Бебе

Трудно е, когато наближава краят на приказките. Не непременно защото свършват, естествено, все пак всички приказки трябва да имат край. Честно казано, някои от тях даже не приключват достатъчно бързо. Тази тук например, вероятно според мнозина опитни наблюдатели, би трябвало отдавна да е била завършена, опакована и подпечатана.

Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да завършват с „живели щастливо до края на дните си“. А това си е проблематично, така е, от чиста разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях.

А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Когато си тръгват от ветеринаря, навън вече е тъмно. Настъпила е нощта преди другия ден на Коледа27. Когато Елса беше малка и мрънкаше, че иска да правят това или онова, а мама нямаше пари или не беше сигурна дали застраховката им го покрива, или пък просто не ѝ стигаха силите и времето, тя все обещаваше тържествено, че ще го направят „друг ден“. И много, много, ама много се ядоса на баба на онзи двайсет и шести декември, когато Елса стана на пет и баба ѝ каза, че „днес е другият ден!“. Баба я биваше в тези неща.

В нощта преди рождения ден на Елса двете правеха снежни ангели пред блока. Това беше една от любимите традиции на Елса, както и единственото време през годината, когато баба не разправяше гадости за ангелите.

Алф я откарва вкъщи с Такси. Не толкова защото не иска да пътува с татко, а защото той ѝ каза, че Алф е изглеждал страшно ядосан на себе си, задето е бил в гаража, когато се случи цялата работа със Сам. Ядосал се е, защото не е бил там, за да защити Елса. Татко го бива в тези неща. Може да бъде страшно неколеблив, ако наистина се налага.

Алф и Елса не говорят много в Такси, разбира се, защото понякога хората не говорят много, ако нямат какво толкова да кажат. И щом накрая Елса казва, че трябва да свърши нещо у дома на път за болницата, Алф не пита какво. Просто кара. Бива го в тези неща.

– Можеш ли да правиш снежни ангели? – пита Елса, когато Такси спира пред блока.

– На шейсет и четири години съм, по дяволите – изръмжава Алф.

– Това не е отговор – казва Елса.

Тогава Алф изгася двигателя на Такси, слиза и изсъсква:

– На шейсет и четири съм. И не съм се родил на толкова, по дяволите! Естествено, че мога да правя снежни ангели, мамка му!

И те правят снежни ангели. Деветдесет и девет. И после не говорят много за това. Защото има приятели, които могат да бъдат приятели и без да говорят кой знае колко.

Жената с дънките ги вижда от балкона си. Смее се. Започва да задобрява в това.

Когато пристигат, татко ги чака на входа на болницата. Минават покрай един лекар и за момент на Елса ѝ се струва, че го познава. После вижда Джордж, притичва през цялото помещение и се хвърля в прегръдките му. Той носи шорти и клин, а в ръка държи чаша леденостудена вода за мама.

– Благодаря, че си тичал! – казва Елса, обвила ръце около него.

Джордж я поглежда изумено.

– Много съм добър в тичането – казва той предпазливо.

Елса кима.

– Знам. Това е, защото си различен.

После тръгва с татко, за да видят мама. А Джордж остава там с чашата в ръка толкова дълго, че водата вътре се стопля.

Татко поглежда Елса и си личи, че ревнува, но се опитва да не го покаже. В това също го бива.

Пред стаята на мама стои медицинска сестра и първоначално не иска да пусне Елса вътре, защото раждането явно е протекло с усложнения. Така се изразява медицинската сестра. Звучи много решително и произнася буквата „у“ в „усложнения“ много отчетливо. Елса кима. Татко също.

– Възможно ли е отскоро да работиш тук? – пита татко плахо.

– Това какво общо има? – пита сестрата, издухвайки думите през носа си, сякаш в момента върлува грип.

– А, нищо общо – казва татко плахо, въпреки че има всичко общо.

– Днес няма да има посещения! – заявява сестрата непоколебимо, обръща се и влиза в стаята на мама.

Татко и Елса остават търпеливо отвън и кимат, понеже имат чувството, че въпреки всичко проблемът ще се реши. Защото макар мама да си е мама, тя все пак е дъщеря на баба, нали. А татко и Елса си спомнят за случката с мъжа със сребристата кола точно преди Елса да се роди. Не е добра идея да провокираш мама, когато тя ражда.

Минават може би трийсет-четирийсет секунди, преди крясъците да отекнат из коридора с такава сила, че картините по стените се разклащат така, сякаш смятат да се откачат и да скочат на земята.

– ДОВЕДИ ДЪЩЕРЯ МИ ТУК, ПРЕДИ ДА СЪМ ТЕ УДУШИЛА СЪС СТЕТОСКОПА И ДА СЪМ СРИНАЛА БОЛНИЦАТА СЪС ЗЕМЯТА, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?

Но въпреки това трийсет-четирийсет секунди са значително по-дълго време, отколкото Елса и татко си мислеха, че ще отнеме. След това обаче минават само три или четири, преди мама да изкрещи в добавка:

– ХИЧ НЕ МИ ПУКА! ЩЕ НАМЕРЯ СТЕТОСКОП ВСЕ НЯКЪДЕ В СКАПАНАТА БОЛНИЦА И ЩЕ ТЕ УДУША С НЕГО!

Сестрата излиза обратно в коридора. Вече не изглежда толкова уверена. Лекарят, който се бе сторил познат на Елса, се появява зад нея и казва приятелски, че „този път могат да направят изключение“. Усмихва се на Елса. Тя си поема решително дъх и влиза в стаята.

Мама цялата е омотана в кабели. Елса я прегръща толкова силно, колкото е възможно, без да рискува да размести някой от тях. Притеснява се, че може да има захранващ кабел и мама да изгасне като лампа, ако той се откачи. Тя, от своя страна, не спира да я гали по косата.

– Много, много, много съжалявам за твоя приятел ворша – казва тя.

Елса седи мълчаливо на ръба на леглото толкова дълго, че бузите ѝ изсъхват, а тя успява да се замисли за съвсем нов начин за измерване на времето. Това със завинагитата и приказните вечности започва да става малко объркано, честно казано. Елса си мисли, че може би трябва да използва нещо не толкова сложно. Като мигвания. Или размахвания на крилете на колибри. Някой все трябва да е размишлявал по въпроса. Ще потърси в Уикипедия, когато се прибере.

Поглежда мама. Тя изглежда щастлива. Елса я потупва по ръката. Мама стиска дланта ѝ.

– Знам, че не съм перфектна майка, миличка.

Елса допира челото си до нейното.

– Не е нужно всичко да е перфектно, мамо.

Лицата им са толкова близо, че сълзите на мама се стичат по носа на Елса.

– Работя толкова много, миличка. Толкова се ядосвах на баба ти, че никога не си беше вкъщи, а сега аз съм същата...

Елса избърсва носовете и на двете с шала на Грифиндор.

– Никой супергерой не е перфектен, мамо. Спокойно.

Мама се усмихва. Елса също.

– Може ли да те питам нещо? – пита тя след това.

– Естествено – казва мама.

– Какво съм наследила от дядо?

Мама я поглежда колебливо. Така, както правят майките, когато са свикнали винаги да предвиждат какво ще ги попитат дъщерите им, но изведнъж се оказва, че грешат. Елса свива рамене.

– Различна съм, това съм го взела от баба. А това, че съм besserwisser28, съм го взела от татко. И знам, че съм besserwisser, защото проверих в Уикипедия, а това също съм наследила от татко. Той също обича да проверява всичко. И успявам да се скарам с всички, което пак ми е от баба. Така че какво съм наследила от дядо?

Мама не успява да отговори. Елса диша тежко през носа.

– Баба никога не е разказвала приказки за дядо...

Мама слага длани на бузите на Елса, а Елса избърсва бузите на мама с шала на Грифиндор.

– Мисля, че тя разказваше за дядо ти, без ти да го забележиш – прошепва мама.

– Какво тогава съм наследила от него?

– Имаш неговия смях.

Елса прибира ръце вътре в ръкавите си и започва бавно да люлее краищата им пред себе си.

– Той много ли се смееше?

– Вечно. Вечно, вечно, вечно. Затова обичаше баба ти. Защото тя го караше да се смее с цялото си тяло. С цялата си душа.

Елса се свива на болничното легло до мама и сигурно лежи там поне милиард размахвания на крилете на колибри. Но така от раз не може да гарантира точното число. Може би зависи от колибрито.

– Баба не е била изцяло гаднярка. Просто не е била изцяло и негаднярка – казва тя.

Мама се разсмива високо. Елса също. Със смеха на баба.

После двете дълго време лежат и си говорят за супергерои. Мама казва, че сега, след като е станала кака, Елса не трябва да забравя, че по-големите деца винаги са идоли за малките си братчета и сестричета. А това е голяма сила.

– А с голямата сила идва голяма отговорност – прошепва мама.

Елса се изправя рязко в леглото.

– Да не си чела Спайдърмен!?

– Потърсих в Гугъл – засмива се мама гордо.

След това вината се разлива по лицето ѝ. Както става с майките, когато осъзнаят, че е дошло времето да разкрият някоя голяма тайна.

– Елса... миличка... първото писмо от баба ти. Не го получи ти. Имаше още едно отпреди него. Баба ти ми го даде. В деня, преди да умре...

Мама изглежда като човек, на когато му предстои да скочи в свински студеното море, макар хич да не му се иска, но вече е застанал на кея и всички го гледат, така че не може да се откаже, нали. Изражението, което придобива тогава, е специално. Може би трябва да си прекарал доста време, стоейки върху кейове, за да го разбереш.

Но Елса просто кима спокойно и свива рамене с абсолютно ненадмината безгрижност. Дори не поправя мама за това, че казва „отпреди него“, а не „преди него“. После снизходително погалва мама по бузата, както се гали малко дете, което е направило грешка от незнание.

– Знам, мамо. Знам.

Мама примигва неловко насреща ѝ.

– А? Знаеш? Как така?

Елса въздъхва търпеливо.

– О’кей, значи, отне ми известно време да се досетя. Но не беше и като задача по квантова физика, нали. Първо, дори баба не би била толкова безотговорна, че да ме прати на такъв лов на съкровища, без да те предупреди. И второ, само аз и ти можем да караме Рено, защото той е малко различен, но аз го карах понякога, докато баба ядеше дюнер, а ти го караше понякога, когато баба беше пияна. Така че една от нас двете трябва да го е паркирала в гаража на мястото на Брит-Мари. А не съм аз. И не съм идиот, нали. Все пак мога да броя.

Мама се смее толкова високо и толкова дълго на това, че Елса започва сериозно да се тревожи за колибрито.

– Не познавам човек с по-остър ум от теб, знаеш ли? – казва мама.

– Да, мамо. Знам – изстенва Елса.

И си мисли, че това е хубаво и така нататък, но мама наистина има нужда да се среща с повече хора.

– Какво пишеше в писмото от баба? – пита Елса.

Устните на мама се събират.

– Пишеше извинявай.

– За това, че е била лоша майка?

– Да.

– Ти прости ли ѝ?

Мама се усмихва и Елса отново избърсва бузите ѝ с шала на Грифиндор.

– Опитвам се да простя и на двете ни, струва ми се. Аз съм като Рено. Имам дълъг спирачен път – прошепва мама.

Елса я прегръща и не спира, докато колибрито не се отказва и отива да прави нещо друго.

– Баба ти спасяваше деца, защото самата тя е била спасена като малка, миличка. Никога не съм знаела за това, но го пишеше в писмото. Била е сирак.

– Като в „Х-Мен“ – кима Елса.

– Предполагам, че досега си се сетила къде е скрито следващото писмо? – усмихва се мама.

– По-правилно е „вече си се сетила“ – казва Елса, защото не може да се сдържи.

Но да, знае къде е писмото. Естествено, че знае. Знаела е през цялото време. Това не е от онези приказки, чието основно качество е, че са толкова мега непредвидими. А Елса все пак не е идиот.

Мама отново се засмива. И то така, че сестрата с ясното произношение на „у“ влиза в стаята с тежка крачка и казва, че мама вече трябва да спре да се хили, иначе ще има проблем с кабелите. Както стана ясно, тя е нова тук.

Елса се изправя. Мама хваща ръката ѝ и я целува.

– Решихме как ще се казва Половинката. Няма да е Елвир. Друго име ще е. С Джордж го решихме веднага щом видяхме бебето. Мисля, че ще ти хареса.

Права е. На Елса ѝ харесва. Харесва ѝ много.

Няколко минути по-късно стои в малка стаичка и гледа към него през стъклото. Той лежи в малка пластмасова кутия. Или пък много голяма кутия за храна. Не е лесно да се определи. Той също е омотан с кабели. Устните му са сини, а лицето му изглежда все едно постоянно тича срещу адски силен насрещен вятър, но сестрите казват на Елса, че няма страшно. Но думите им не успокояват Елса, защото това е най-лесният начин да разбере, че има страшно.

Тя свива шепи до стъклото и зашепва в тях, така че да се чува и от другата страна.

– Не се бой, Половинке. Вече си имаш сестра. Всичко ще се оправи. Всичко ще е наред.

После превключва на тайния език.

– Ще опитам да не ти завиждам. Дълго време ревнувах, но имам един приятел на име Алф и той е скаран с брат си от кажи-речи сто години. Не искам двамата с теб да бъдем скарани сто години. Затова смятам, че трябва да се постараем да се харесваме един друг още от началото, разбираш ли?

Половинката, изглежда, разбира. Елса допира чело до стъклото.

– Ти също имаш баба. Тя е супергерой. Ще ти разкажа всичко за нея, когато се приберем у дома. За съжаление, дадох мляръжието на едно момче със синдром, но на теб ще ти направя ново. И ще те взема с мен в Страната-на-Почти-Будните, и ще ядем сънища, и ще танцуваме, и ще се смеем, и ще плачем, и ще прощаваме, и ще бъде смели, ще летим на гърбовете на облачните животни, а баба ще седи на пейка в Миамас, ще пуши и ще ни чака. А един ден дядо също ще се появи. Ще го чуем още отдалече, защото той се смее с цялото си тяло. Смее се толкова много, че ми се струва, че ще трябва да построим осмо кралство само за него. Ще питам Вълчето сърце как е „смея се“ на езика на майка му. Воршът също е там, в Страната-на-Почти-Будните. Воршът ще ти хареса. Човек не може да има по-добър приятел от един ворш!

Половинката я гледа откъм пластмасовата кутия. Елса забърсва стъклото с шала на Грифиндор.

– А ти имаш хубаво име. Най-хубавото. Ще ти разкажа всичко за момчето, на което си кръстен. Ще го харесаш.

Тя остава пред стъклото чак докато осъзнава, че тая работа с колибрито чисто и просто беше лоша идея, въпреки всичко. Решава още известно време да се придържа към вечностите. За по-просто. И може би защото това ѝ напомня за баба. По този начин тя сякаш още е тук.

Преди да тръгне, Елса пак свива шепи и прошепва на тайния език:

– Да си ми брат, ще бъде най-голямото приключение, Хари. Най, ама най-голямото приключение!

Обещанието на баба се сбъдва. Всичко е по-добре. Всичко е наред.

Когато се връща в стаята, онзи лекар, който се стори познат на Елса, стои до леглото на мама. Изчаква я неподвижно, сякаш знае, че ще ѝ трябва малко време да се сети откъде го познава. И когато най-накрая ѝ просветва, той се усмихва, сякаш това е бил единственият възможен вариант.

– Ти си счетоводителят – възкликва Елса подозрително и добавя: – И свещеникът. От църквата. Видях те на погребението на баба, облечен като свещеник!

– Аз съм много неща – отговаря лекарят спокойно.

На лицето му е изписано онова изражение, което никой никога нямаше в близост до баба.

– И лекар? – пита Елса.

– Лекар най-вече – отвръща лекарят, подава ръка и се представя: – Марсел. Бях добър приятел на баба ти.

– Елса – казва Елса.

– Така и предположих – усмихва се Марсел.

– Ти беше адвокатът на баба – казва Елса, както се случва, когато си спомняш подробности от телефонни разговори в началото на приказки, да кажем, в края на втора глава.

– Аз съм много неща – повтаря Марсел и ѝ дава лист хартия.

Текстът е принтиран от компютър и няма правописни грешки, така че явно го е писал Марсел, а не баба. Но най-долу стои подписът на баба. Марсел сключва ръце пред себе си, не много по-различно от начина, по който го прави Брит-Мари.

– Баба ти притежаваше блока, в който живеете. Може би си се досетила.

Елса кима. Защото това дете все пак не е идиот, все пак не е. Марсел посочва листа.

– Каза, че го е спечелила на партия покер, но не знам така ли е със сигурност.

Елса прочита листа. Свива устни.

– И какво? Сега е мой? Целият блок?

– Майка ти ще отговаря за имота, докато станеш на осемнайсет. Но баба ти се е погрижила да можеш да правиш с блока каквото поискаш. Ако искаш да продадеш правото на обитаване на апартаментите, можеш да го направиш. Ако не искаш, няма нужда да правиш нищо.

На лицето на Елса, малко под линията на косата, се появява малка резка, което е всичко, което може да постигне едно осемгодишно дете, когато опита да сбърчи чело.

– Тогава защо каза на всички, че ако има единодушие, ще получат правата?

Марсел разперва леко длани.

– Ако ти не си съгласна, технически погледнато няма единодушие. Баба ти беше убедена, че ще се съобразиш с желанието на съседите, ако всички искат едно и също, но също така беше убедена, че не би направила с блока нещо, което би наранило някого, който живее там. Затова беше нужно да се погрижи да опознаеш всичките си съседи, преди да видиш завещанието.

Той слага ръка на рамото ѝ.

– Това е голяма отговорност, но баба ти ми забрани да я възложа на друг. Каза, че си „по-умна от всички онези идиоти, взети заедно“. И все повтаряше, че едно кралство се състои от хората, които живеят в него. Каза, че ти ще разбереш.

Пръстите на Елса галят подписа на баба в долния край на листа.

– Разбирам.

– Можем да разгледаме подробностите заедно, договорът е много сложен – казва Марсел услужливо.

Елса отмята косата от лицето си.

– Баба не беше точно неусложнен човек.

Марсел измучава. Така трябва да го наречем. Мучене. Твърде гръмогласно е, за да бъде просто смях. На Елса много ѝ харесва. Просто невъзможно е да не ѝ хареса.

– Ти и баба имахте ли вземане-даване? – пита тя прямо.

– ЕЛСА! – прекъсва я мама толкова ужасено, че кабелите за малко да се откачат.

Елса вдига оскърбено ръце.

– Уф! Не мога ли да ПОПИТАМ?

Обръща се подканващо към Марсел.

– Имахте или не?

Марсел сключва ръце. Кима тъжно, но щастливо. Както когато изядеш много голям сладолед и осъзнаеш, че е свършил.

– Тя беше голямата ми любов, Елса. Беше голямата любов на много мъже. И на много жени, в интерес на истината.

– А ти беше ли нейната любов? – пита Елса.

Марсел не я поглежда ядосано. Нито горчиво. Просто със завист. След което казва:

– Не. Това беше ти. Винаги си била ти, мила Елса.

Погалва я нежно по бузата, както прави човек, когато види жената, която е обичал, в очите на внучката ѝ. После си тръгва.

Елса, мама и писмото делят тишината на секунди, вечности и размахвания на криле. После мама докосва ръката на Елса и опитва да зададе въпроса така, че да звучи все едно съвсем не е адски важен, а просто нещо, което ѝ е хрумнало спонтанно:

– А какво си наследила от мен?

Елса мълчи. Мама изглежда нещастна.

– Аз просто, ами, нали знаеш. Каза, че си наследила разни неща от баба си и от татко си и си помислих, че, нали знаеш...

Тя млъква. Засрамва се, както правят майките, когато осъзнаят, че е отминал онзи момент от живота им, след който започват да искат повече неща от дъщерите си, отколкото дъщерите им да искат от тях. А Елса слага ръце на бузите ѝ и казва меко:

– Всичко останало, мамо. От теб просто съм наследила всичко останало.

Татко кара Елса към къщи. Изключил е уредбата, за да не се налага Елса да слуша музиката му. След като пристигат, татко не си тръгва, ами остава в апартамента на баба за през нощта. Двамата спят в гардероба. Вътре мирише на стърготини и има точно толкова място, колкото е нужно, за да може татко да се протегне и да докосне едната стена с пръстите на краката си, а другата с пръстите на ръцете си. Гардероба го бива в тези неща.

Щом татко заспива, Елса се измъква навън и тръгва надолу по стълбите. Застава пред детската количка, която все още стои заключена в преддверието. Поглежда към кръстословицата на стената. Онази, която някой е попълнил с молив. Във всяка дума има по една буква, която на свой ред се преплита с четири по-дълги думи. И във всяка от четирите думи има по една буква, която се намира в квадратче, по-дебело от останалите.

Е. Л. С. А.

Елса поглежда катинара, с който количката е заключена за парапета. Отключва се с комбинация от четири символа, но вместо цифри, на ключалката има букви.

Елса написва името си и отваря катинара. Бутва количката настрани. И ето как намира писмото за Брит-Мари.

Естествено, Елса е знаела това през цялото време. Все пак това хлапе не е идиот.

34

Баба

В Страната-на-Почти-Будните никога не се казва сбогом. Хората казват просто „ще се видим“. За жителите на Страната-на-Почти-Будните това е много важно, защото те смятат, че никога нищо не умира напълно. Просто се превръща в история, прави лек граматически скок и сменя времето от сегашно на минало. В Страната-на-Почти-Будните обичат времената. Те са толкова важни за една приказка, колкото и магията и мечовете.

В Миамас едно погребение може да трае седмици, защото много малко събития в живота са толкова подходящи за разказване на приказки, колкото са погребенията. През първия ден, разбира се, най-многобройни са приказките за мъка и скръб, но постепенно, с минаването на дните, преминават в онзи тип истории, които човек не може да разкаже, без да започне да мучи от смях. Истории за това как сменилият граматическото време веднъж прочел инструкциите „нанесете върху лицето, но не и около очите“ върху опаковката на хидратиращ крем и се обадил на производителя, за да отбележи раздразнено, че лицето се намира именно около очите, да му се не знае. Или пък как сменилият времето наел дракон, за да карамелизира захарта за всичкия крем брюле на едно голямо празненство в замъка му, но не проверил дали драконът не е настинал. Или пък застанал на балкона си с развързан халат и започнал да стреля по хората с пушка за пейнтбол.

Такива истории.

А миамасчаните се смеят толкова високо, докато ги разказват, че историите се издигат във въздуха като фенери и се понасят около гроба. Смеят се, докато всички истории се слеят в една и всички времена станат еднакви. Смеят се, докато никой вече не може да забрави, че именно това оставяме след себе си, когато си отидем.

Смеха.

– Половинката се оказа момчешка половинка. И ще се казва Хари! – обяснява Елса гордо и избърсва снега от надгробната плоча.

– Според Алф е късмет, че Половинката е момче, защото „женорята“ в нашия род „нямат и една скапана дъска, която да не хлопа“ – ухилва се Елса, като прави иронични кавички с ръце и оставя бразди в снега, имитирайки походката на Алф.

Студът я щипе по бузите. Тя също го ощипва. Татко рине сняг, стържейки с лопатата по най-горния слой на почвата. Елса се загръща по-плътно с шала на Грифиндор. Разпръсква праха на ворша над гроба на баба, а отгоре поръсва дебел слой трохи от канелени кифли.

После прегръща надгробната плоча силно, силно, силно и прошепва:

– Ще се видим!

Елса ще разкаже всичките им истории. Тръгва с татко към Ауди. Той я държи за ръка, а тя още сега му разказва първите случки. Татко слуша. И намалява звука на уредбата, преди Елса да е успяла да скочи в Ауди. Тя поглежда към него и изучава внимателно изражението му.

– Вчера натъжи ли се, когато прегърнах Джордж в болницата?

– Не – казва татко.

– Не искам да си тъжен – казва Елса.

– Не съм тъжен – казва татко.

– Дори малко? – пита Елса обидено.

– Това уместно ли е? – чуди се татко колебливо.

– Може да си малко тъжен – измърморва Елса.

– Малко съм тъжен – пробва се татко и всъщност дори изглежда малко тъжен.

– Това се получи твърде тъжно – казва Елса.

– Извинявай – казва татко, започвайки да звучи леко стресиран.

– Не трябва да си толкова тъжен, че да се чувствам гузно. Но достатъчно, че да не изглежда все едно не ти пука! – разяснява Елса.

– Точно толкова тъжен съм – казва татко.

– Сега изобщо не си тъжен!

– Може да съм тъжен отвътре?

Елса изучава изражението му крайно внимателно и накрая склонява:

– Deal.

Татко кима колебливо и успява да се въздържи да не отбележи, че не бива да използват английски думи, когато на родния ти език си има чудесни еквиваленти. Ауди излиза на магистралата. Елса отваря и затваря жабката.

– Той е съвсем о’кей. Джордж имам предвид.

– Да – казва татко.

– Знам, че не го мислиш – протестира Елса.

– Джордж е о’кей – кима татко така, сякаш наистина го мисли.

– Защо тогава никога не празнуваме Коледа заедно? – измърморва Елса раздразнено.

– Какво искаш да кажеш?

– Мислех си, че ти и Лисет не идвате у дома по Коледа, защото не харесваш Джордж.

– Нямам нищо против Джордж.

– Но?

– Но?

– Но тук има едно но, нали? Прозвуча, все едно има но – измърморва Елса.

Татко въздъхва.

– Но... Джордж и аз сме различни по отношение на... характерите, може би. Той е много...

– Забавен?

Татко отново изглежда стресиран.

– Щях да кажа, че създава впечатление на краен екстроверт.

– А ти си краен интроверт?

Татко барабани колебливо по волана.

– Защо пък вината да не е на майката ти? – пробва се той.

– А? – казва Елса.

– Защо да не може причината да не идваме на гости по Коледа да е в това, че майка ти не харесва Лисет?

– Така ли е?

Татко въздъхва.

– Не.

– Всички харесват Лисет – информира го Елса.

– Осъзнавам това – казва татко примирено, както прави човек, когато партньорът му има крайно дразнещото качество да се харесва на всички.

Елса го наблюдава дълго, преди да попита:

– Затова ли те обича Лисет? Защото си интроверт?

Татко се усмихва.

– Ако трябва да съм напълно честен, не знам защо ме обича.

– Ти обичаш ли я? – пита Елса.

– Безкрайно много – отговаря той без колебание.

Но веднага след това отново придобива изключително колеблив вид.

– Сега да не смяташ да попиташ защо с майка ти сме престанали да се обичаме?

– Мислех да попитам защо сте започнали.

– Смяташ ли, че бракът ни е бил толкова лош?

Елса вдига рамене.

– Ами, просто сте страшно различни. В смисъл, тя не харесва „Епъл“. А пък ти например не харесваш „Междузвездни войни“.

– Сигурен съм, че много хора не харесват „Междузвездни войни“.

– Тате, НЯМА друг човек, освен теб, който да не харесва „Междузвездни войни“!

Татко кима примирено.

– С Лисет също сме много различни.

– Тя харесва ли „Междузвездни войни“?

– Признавам, че не съм я питал.

– Как може да НЕ я питаш!?

Палците на татко скърцат нерешително по волана.

– Различни сме в други отношения. Почти съм сигурен в това.

– Защо тогава сте заедно?

– Защото се приемаме такива, каквито сме, може би.

– А с мама сте опитвали да се промените един друг?

Татко я целува по челото.

– Притеснява ме колко си умна понякога, миличка.

Елса стиска силно клепачи. Диша дълбоко. Събира сили и прошепва:

– Онзи есемес от мама, който получи в деня преди ваканцията, за това, че не е нужно да ме взимаш. Сещаш се, дето мама щяла да ме вземе. Аз го написах. Излъгах, за да мога да занеса едно от писмата на баба...

– Разбрах го още тогава – кима татко и прокара нежно пръсти през косата ѝ.

Елса се взира в него с подозрение. Той се усмихва.

– Нямаше грешки. По това се досетих..

Все още вали сняг. Това една от онези приказни зими, които като че нямат край. Щом Ауди спира пред блока, Елса се обръща сериозно към татко.

– Искам да живея при теб и Лисет по-често от всеки втори уикенд. Дори и вие да не искате.

– Ти... миличка... аз... можеш да идваш при нас колкото често искаш! – заеква татко съкрушено.

– Не. Само всеки втори уикенд. И разбирам, че това е така, защото съм различна и разстройвам вашата „семейна хармония“. Но сега мама и Джордж си имат Половинката. И мама все пак не може да прави всичко постоянно, защото никой не е перфектен през цялото време. Нито дори мама!

– Нашата... „семейна хармония“... това пък откъде ти хрумна? – чуди се татко.

– Чета разни неща – казва Елса.

Татко диша така, както прави човек всеки път, когато говори с детето си за развода, независимо колко време е минало. Диша сякаш въздухът в дробовете му е на привършване.

– Не искахме да те отделяме от блока – прошепва той.

– Защото не си искал да ме отделяш от мама? – чуди се тя.

– Защото никой от нас не искаше да те отделя от баба ти – отговаря той.

Последните думи се разтварят във въздуха между тях и не оставят нищо след себе си. Снежинките падат върху предното стъкло на Ауди толкова нагъсто, че изглеждат като завеса, развявана от вентилатор.

Елса стиска ръката на татко. Той стиска нейната още по-силно.

– Трудно е за един родител да приеме, че не може да предпази детето си от всичко.

– За детето също е трудно – отговаря Елса и го потупва по бузата.

Той задържа пръстите ѝ.

– Аз съм противоречив човек и съзнавам, че това ме прави лош баща. Опасявам се, че все си представях как трябва да подредя живота си и самия себе си, преди да започнеш да живееш при нас за по-дълго. Мислех си, че така е по-добре за теб. Човек прави такива неща, когато е родител, струва ми се. Втълпява си, че прави всичко заради децата си. Твърде болезнено е за нас да признаем, че децата няма да пораснат по-бавно само защото родителите им са заети с друго...

Клепачите му се затварят бързо. Отварят се бавно. Елса е облегнала чело на дланта му, когато прошепва:

– Не е нужно да си перфектен татко, татко. Но трябва да си моят татко. И не можеш да оставиш мама да бъде повече родител от теб само защото тя е супергерой.

Татко скрива носа си в косата ѝ.

– Просто не искахме да си едно от онези деца, които „имат два дома, но се чувстват като гости и в двата“ – казва той.

– Кой ви е втълпил това? – изсумтява Елса.

– Четем разни неща – прошепва татко.

– За толкова разумни хора, с мама понякога сте адски неразумни – отбелязва Елса, преди да се засмее: – Но не се притеснявай за това как ще бъде да живееш с мен, татко. Обещавам, че може да правим и скучни неща!

Татко кима и опитва да не изглежда нерешително, когато Елса му казва, че днес ще празнуват рождения ѝ ден при него и Лисет, защото мама, Джордж и Половинката още са в болницата. И опитва да не изглежда стресиран, когато Елса му казва още, че вече се е обадила на Лисет и е уредила всичко. Но изглежда малко по-спокоен, когато Елса му казва, че той може да се заеме с поканите. Защото веднага се замисля за подходящи шрифтове, а шрифтовете действат на татко много успокоително.

– Трябва да са готови до следобед! – казва Елса и татко обещава, че ще бъдат.

Всъщност стават готови към средата на март. Но това е друга история.

Елса се кани да изскочи навън. Но се замисля, че сега, когато татко е малко по-колеблив и стресиран от обикновено, може би ще се почувства добре, ако послуша ужасната си музика за малко. Така че увеличава звука на уредбата. Но от нея не се чува музика, и минават може би две или три страници, преди прозрението наистина да попие в глава на Елса.

– Това е последната глава от „Хари Потър и Философският камък“ – изрича тя накрая.

– Това е аудио книгата – признава татко смутено.

Елса се взира в уредбата. Татко държи съсредоточено волана с две ръце, въпреки че Ауди не се движи.

– Като беше малка, винаги четяхме заедно. И винаги знаех до коя глава сме стигнали във всяка книга. Но сега четеш толкова бързо. Вече не разбирам всичко, което обичаш. Хари Потър явно означава много за теб, а искам да разбирам нещата, които означават много теб – казва той изчервен и забил поглед в клаксона.

Елса седи мълчаливо. Татко се прокашля.

– Всъщност малко е жалко, че вече се разбираш толкова добре с Брит-Мари, защото, докато слушах книгата, ме осени, че при удобен случай можех да я нарека „онази, която не бива да се назовава“29. Хрумна ми, че това би те разсмяло...

Наистина е малко жалко, смята Елса. Защото това е най-смешното нещо, което татко някога е казвал. Цялата тая работа като че ли го развълнува и той посочва оживено уредбата, което е невероятно нетипичен начин за татко да сочи каквото и да е, след което казва:

– Има филм за Хари Потър, знаеш ли?

Елса го потупва снизходително по бузата.

– Тате. Обичам те. Наистина. Но ти случайно да не живееш под някой камък?

– Знаеше ли за филма? – пита татко малко изненадано.

– Всички знаят, татко.

Татко кима. Но не изглежда стресиран. Всъщност е почти спокоен.

– Не гледам особено много филми. Но може някой път да гледаме онзи филм за Хари Потър, аз и ти, какво ще кажеш? Филмът дълъг ли е?

– Има седем книги, татко. И осем филма – казва Елса предпазливо.

А татко отново придобива страшно, страшно, страшно стресиран вид.

Елса го прегръща и излиза от Ауди. Слънцето подскача по снега. Пред входа Алф се хлъзга на изтърканите си подметки с лопата за сняг в ръка. Елса се сеща за традицията от Страната-на-Почти-Будните, според която трябва да раздаваш подаръци на рождения си ден, и си мисли следващата година да вземе на Алф чифт обувки. Но не тази година, защото тази година ще му подари винтоверт.

Вратата на Брит-Мари е отворена. Тя носи сакото на цветя. И брошката. Елса вижда в огледалото, че Брит-Мари оправя леглото в спалнята. До входната врата има два куфара. Брит-Мари приглажда и последната гънка на покривалото, въздъхва дълбоко, обръща се и се запътва към антрето.

Вижда Елса, Елса я вижда и никоя от тях не се решава да каже нещо, преди и двете да възкликнат в един глас:

– Имам писмо за теб!

След това абсолютно едновременно Елса казва „а?“, а Брит-Мари казва „как така?“. Настроението става малко объркано.

– Имам писмо за теб, от баба! Беше залепено за пода под детската количка на стълбите! – казва Елса.

– Аха. Аха. Аз също имам писмо за теб, да, имам. Беше във филтъра на сушилнята в пералното – казва Брит-Мари.

Елса накланя глава. Поглежда куфарите.

– Заминаваш ли някъде?

Брит-Мари сключва ръце пред себе си малко нервно. Изглежда сякаш иска да изтупа нещо невидимо от ръкава на Елса.

– Да.

– И къде? – пита Елса.

– Не знам – признава Брит-Мари.

– Какво си правила в пералното? – чуди се Елса.

Брит-Мари свива устни.

– Човек все пак не може просто да замине, без първо да оправи леглата и да изчисти филтъра, Елса. Не може така. Представи си, че нещо се случи, докато ме няма? Все пак не възнамерявам да оставя хората да си мислят, че съм някаква варварка, която не си оправя леглата, не възнамерявам!

Елса се ухилва. Брит-Мари не се ухилва, но Елса си мисли, че може би го прави вътрешно.

– Ти пееше на пияницата всяка нощ, когато тя излизаше на стълбите и крещеше, нали?

– Извинявай? – казва Брит-Мари натъртено.

Елса вдига рамене.

– Всеки път, когато пияницата излезеше на стълбите, се чуваше песен и тя се успокояваше и се прибираше. А майка ти се е занимавала с музика. И не мисля, че пияниците могат да пеят толкова добре. Така че се позамислих малко. Не съм идиот.

Брит-Мари сключва ръце още по-здраво. Разтърква нервно пръста си на мястото, където преди стоеше венчалната халка.

– Не може да оставяме членове на асоциацията да сноват из входа в нетрезво състояние по нощите, Елса. Това все пак не е цивилизовано. А Давид и Пернила обичаха да им пея тази песен преди лягане, когато бяха малки. Сега, разбира се, не си спомнят за това, но едно време много обичаха да им пея, така беше всъщност.

– Знаеш ли, ти не си пълна гаднярка, Брит-Мари – усмихва се Елса.

– Благодаря – казва Брит-Мари несигурно, сякаш има някаква уловка.

После те си разменят писмата. На писмото за Елса пише „ЕЛСА“, а на писмото за Брит-Мари пише „ВЕЩИЦАТА“. Брит-Мари прочита своето на глас, без да се налага Елса да я пита какво пише вътре. Брит-Мари я бива в тези неща.

Писмото е много дълго, естествено. Баба имаше много за какво да се извинява на хората като цяло, а на хората като цяло далеч не са им се случвали толкова неща, даващи повод за извинение, колкото са се струпали на Брит-Мари през годините. Има извинение за онова със снежните човеци. И извинение за онова с мъха от одеялото във филтъра на сушилнята. И извинение за онзи път, когато се случило така, че баба стреляла по Брит-Мари с пушката за пейнтбол, защото тъкмо я била купила и искала „само да я изпробва“ от балкона. А пък един път, когато Брит-Мари била облечена с най-хубавата си пола, баба явно я е уцелила по дупето, а човек не може да скрие петна от пейнтбол дори с брошка, ако петната са на дупето. Защото все пак не е цивилизовано да носиш брошки на дупето. Баба пише, че вече разбира това.

Но най-голямото извинение е в края на писмото и щом Брит-Мари тръгва да го чете на глас, думите засядат в гърлото ѝ, така че се налага Елса да се наведе напред, за да го прочете сама.

„Извиняваи че така и не ти казах че заслужаваж нещо мноо по добро от Кент! Штото си е така! Макар че си апсолютна вещица!“

Брит-Мари сгъва писмото, подравнявайки старателно ръбовете. После поглежда Елса и опитва да се усмихне като обикновен човек.

– Правописът на баба ти не беше точно за пример, не, не беше.

– Правописът ѝ беше покъртителен, ето какъв беше – отговаря Елса.

И ето че Брит-Мари всъщност почти успява да се усмихне като съвсем нормален човек. Елса я потупва по ръката.

– Баба знаеше, че ще решиш кръстословицата на стълбите.

Брит-Мари върти писмото в ръце разсеяно.

– Откъде разбра, че съм аз?

– Беше решена с молив. Баба все казваше, че ти си толкова неспокойна, че трябва да оправиш всички легла, преди да заминеш на почивка, и дори не можеш да решиш кръстословица с химикалка, ако преди това не си изпила две чаши вино. А никога не съм те виждала да пиеш вино.

Брит-Мари изтупва невидими трохи от писмото на баба и отговаря несломимо:

– Човек трябва да може да изтрие написаното. Все пак не сме варвари.

– Не, все пак не сме, така е – засмива се Елса.

После посочва плика в ръката на Брит-Мари. В него има още нещо. Нещо, което дрънчи. Брит-Мари го отваря, свежда глава до нивото на плика и надниква в него така, сякаш очаква баба да изскочи отвътре и да изкрещи: „УААААААААААА!“.

После бръква в плика и изважда ключовете за колата на баба.

Елса и Алф ѝ помагат с куфарите. Рено запалва от първия път. Брит-Мари си поема най-дълбоката глътка въздух, която Елса някога е виждала. Елса мушва глава през вратата и се опитва да надвика шума от двигателя:

– Аз обичам близалки и комикси!

Брит-Мари като че се опитва да отговори, но нещо в гърлото я стяга. Така че Елса се усмихва, свива рамене и добавя:

– Просто казвам, таковата. Ако случайно някой път ти останат в повече.

Брит-Мари вдига ръкава на сакото на цветя към очите си, избърсвайки няколко навлажнени примигвания. Елса затваря вратата. И Брит-Мари потегля. Не знае накъде. Но ще види света и ще почувства вятъра в косите си. И ще решава всичките си кръстословици с химикалка.

Но това, както е във всички приказки, е съвсем друга история.

Алф стои в гаража и гледа подир нея дълго след като колата се е скрила от поглед. Накрая той излиза навън и прекарва остатъка от вечерта и по-голямата част от сутринта на другия ден, ринейки сняг.

Елса седи в гардероба. Вътре мирише на баба. Целият блок мирише на баба. В местата, където живеят бабите ни, има нещо толкова специално, че дори да минат десет, двайсет или трийсет години, човек винаги си спомня как миришат. А пликът, в който е най-последното писмо на баба, мирише като блока. На тютюн, маймуна, кафе, бира, лилии, почистващ препарат, кожа, гума, сапун, алкохол, протеиново блокче, мента, вино, снус, стърготини, прах, канелена кифла, дим, пандишпаново тесто, магазин за дрехи, стеарин, „О’бой“, кърпа за чинии, сънища, елха, пица, гльог, картофи, целувки, парфюм, фъстъчена торта, сладолед и бебе. Мирише на баба. Мирише като най-хубавото в човек, който е бил луд по най-хубавия начин.

Името на Елса е изписано на плика почти прилежно и си личи, че баба наистина се е постарала да напише всичко в писмото правилно. Не ѝ се е получило адски добре.

Но първите пет думи са: „Извиняваи че трябваше да умра“.

И това е денят, в който Елса ѝ прощава за това.

Епилог

(Който не знае какво означава „епилог“,

може да провери в Уикипедия)

До рицар Елса.

Извиняваи че трябваше да умра. Извиняваи че умрях. Извиняваи че устарях. Извиняваи че те оставям и извиняваи за шибаниа рак. Извиняваи че понякога бях поече гаднярка от колкото негаднярка. Обичам те за 10000 приказни вечностти. Разкажи сички приказки на Полувинката! И защитаваи замака!! Защитаваи приателите си, защото и те ше те защитават. Сега замака е твои. Никои не е по смел и умен и силен от теп. Ти си наи-добрата от всички ни. Порастни и бъди различна и не даваи на никой да ти казва да не бъдеж различна зашото сички супергерои са различни! А ако ти се отварят ги изритаи по прекасвача!! Живеи и се смеи и сънуваи и занеси нови приказки в Мямас. Чакам те там. Може би дядо ти също. Кои знае. Но това ще е наи-голиамото приключение. Извиняваи че бях луда. Обичам те. Триста дяволи колко те обичам!!

Правописът на баба наистина беше потресаващ.

Трудно нещо са епилозите в приказките. Така си е. Защото идеята е епилозите да дадат отговори, но ако разказвачът на приказката не е достатъчно компетентен или пък например е малко изморен или леко гладен, то епилогът може вместо това да повдигне купища въпроси. Защото в редица отношения може да се каже, че всичко, което се случва с хората в тази приказка след нейния край, е много сложно, но пък в редица други отношения може да се каже, че изобщо не е така. Защото животът е едновременно адски сложен и адски прост. Затова ги има статусите във фейсбук.

Елса празнува осмия си рожден ден при татко и Лисет. Татко изпива три чаши гльог и танцува танца на елхата. Или, така де. „Танцува“.

Лисет и Елса гледат „Междузвездни войни“. Лисет знае всички реплики наизуст. Момчето със синдром и майка му също са там и много се смеят, защото това е начинът да се пребориш със страховете си.

Мод пече сладки, Алф е в лошо настроение, а Ленарт подарява на Лисет и татко нова кафеварка. Защото е забелязал, че тяхната кафеварка има страшно много копчета, а тази на Ленарт е по-добра, защото има само едно. Татко като че ли наистина оценява подаръка.

И всичко е по-добре. Всичко е наред.

Кръщават Хари в малък параклис в гробището, където са погребани баба и воршът. Мама настоява вратите да са отворени, въпреки че навън е минусова температура. Иска всички да могат да видят кръщенето.

– И как ще се казва момчето? – пита свещеникът, който също така е счетоводител, адвокат и лекар и, както се оказва, работи допълнително и като библиотекар.

– Хари – казва мама.

Свещеникът кима и намигва на Елса.

– А ще има ли кръстници?

Елса изсумтява шумно.

– Не му трябват кръстници! Има си кака!

Знае, че хората в истинския свят не ги разбират тия неща. Но в Миамас, когато се роди дете, вместо кръстници то получава разсмивач. След родителите и бабата, както и някои други хора, които бабата на Елса не сметна за нужно да споменава, когато ѝ разказваше историята, най-важният човек в живота на детето е разсмивачът. А той, разбира се, не се определя от родителите, а от самото дете, защото задачата на разсмивача е твърде важна, за да бъде възложена на разни некадърници, избрани от родителите. Така че когато в Миамас се роди дете, всички приятели на семейството се събират около детското креватче и разказват истории, правят гримаси, танцуват, пеят и се шегуват, и първият, който накара детето да се засмее, става неговият разсмивач. В Миамас детският смях се смята за безпогрешен, а разсмивачът е лично отговорен да предизвиква смеха колкото се може по-често и по-гръмогласно и в колкото се може повече смущаващи за родителите ситуации. Това е задължение, което винаги се приема изключително сериозно.

Елса знае, разбира се, че всички ще се опитат да ѝ кажат, че Хари е твърде малък, за да разбере тая работа с по-голямата сестра. Но докато го държи в скута си, тя поглежда към него и двамата много добре знаят, че това е първият път, когато той се смее.

Прибират се у дома, където хората продължават да живеят животите си. Веднъж на всеки две седмици Алф се качва в Такси и откарва Мод и Ленарт до една голяма постройка, където те седят в малка стаичка и чакат много дълго. А щом Сам влезе през малка врата заедно с двама едри пазачи, Ленарт вади кафето, а Мод вади сладките. Защото сладките са най-важното.

Сигурно има цял куп хора, които смятат, че Мод и Ленарт не би трябвало да правят това. Не би трябвало да бъдат там. Хора, които смятат, че такива като Сам не заслужават да живеят, още по-малко да ядат сладки. И тези хора сигурно имат право. И сигурно също така грешат. Не е толкова лесно да се определи. Но Мод казва, че е баба на първо място, свекърва на второ и майка на трето, а бабите, свекървите и майките правят така. Борят се за това, което е добро. А Ленарт пие кафе и се съгласява, а когато Саманта е в стаята, той продължава да нарича кафето „напитка за възрастни“. А Мод пече сънища, защото когато мракът е прекалено гъст и твърде много неща са били разбити по твърде много начини, за да могат да бъдат поправени, тя не знае какво друго оръжие би могла да използва, освен сънищата.

И затова пече. Ден подир ден. Сън подир сън. И човек може да смята, че това е правилно или че е погрешно. И сигурно би имал право и в двата случая. Защото животът е едновременно сложен и прост.

Ето защо има сладки.

Вълчето сърце се връща в блока на Нова година. Полицията е решила, че е било самозащита, макар всички да знаят, че той не защитаваше себе си. Възможно е това също да е правилно и грешно.

Той остава да живее в апартамента си. Жената с дънките живее в своя. Правят каквото могат, колкото могат. Опитват да се научат да живеят със себе си. Опитват да живеят, не просто да съществуват. Ходят на сбирки. Разказват историите си. Защото иначе човек се задушава. Никой не знае дали това е пътят, който ще поправи всичко повредено в тях, но във всеки случай е път. Всяка неделя идват на вечеря при Елса, Хари, мама и Джордж. Всички в блока го правят. Понякога жената полицай със зелените очи също идва. Оказва се, че е изненадващо добра в разказването на истории. А момчето със синдром все още не говори, но научава всички как да танцуват просто великолепно.

Една сутрин Алф се събужда от жажда. Става и пие кафе и вече е на път обратно към леглото, когато на вратата се чука. Той отваря. Отпива голяма глътка кафе. Дълго гледа брат си. Кент се подпира на патерица и гледа Алф.

– Бях шибан идиот – измърморва Кент.

– Да – измърморва Алф.

Пръстите на Кент стискат патерицата по-здраво.

– Компанията фалира преди шест месеца.

Стоят в безплодно мълчание с конфликтите на цял един живот помежду си. Както правят братята.

– Ще пиеш ли кафе, или? – изръмжава Алф накрая.

– Ако вече си направил – изръмжава Кент.

И двамата пият кафе. Както правят братята. Седят в кухнята на Алф и сравняват картичките си от Брит-Мари. Тъй като тя пише и на двамата всяка седмица. Както правят жените като Брит-Мари.

Всички в блока продължават да свикват домсъвета веднъж месечно в залата за събрания на приземния етаж. И продължават да се карат на всяко събрание. Защото това е обикновен блок. До голяма степен. И нито баба, нито Елса биха искали да бъде другояче.

Коледната ваканция приключва и Елса отново тръгва на училище. Завързва здраво връзките на маратонките си и затяга внимателно презрамките на раницата, както правят децата като Елса, когато отиват на училище след коледна ваканция. Но същия ден към класа ѝ се присъединява Алекс, а Алекс също е различна. Те веднага стават най-добри приятелки, както става само когато току-що си навършил осем години. И повече никога не бягат. А когато ги викат в кабинета на директора за първи път този срок, Елса е с насинено око, а Алекс с изподрано лице. Директорът въздъхва и казва на майката на Алекс, че Алекс „всъщност трябва да опита да се приспособи“, а майката на Алекс опитва да го замери с глобуса. Но майката на Елса я изпреварва.

Елса винаги ще я обича заради това.

Минават няколко дни. Може би няколко седмици. Но едно по едно, други различни деца започват да се присъединяват към Алекс и Елса в двора и по коридорите. Докато накрая стават толкова много, че никой вече не смее да ги преследва. Докато се превръщат в армия. Защото ако достатъчно много хора са различни, няма да има нужда никой да бъде нормален.

Есента момчето със синдром започва първи клас. На бала с маски идва облечен като принцеса. Групичка по-големи момчета му се подиграват и накрая той се разплаква. Елса и Алекс го виждат и го извеждат отвън, а Елса се обажда на татко. Той пристига с торба, пълна с нови дрехи.

Когато влизат обратно вътре, Елса и Алекс също са облечени като принцеси. Спайдърмен принцеси.

И оттогава те са супергероите на момчето.

Защото всички седемгодишни заслужават супергерои.

И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.

Благодарности

Неда. Все още правя всичко това, за да те разсмея, и винаги ще бъде така. Никога не го забравяй. (Съжалявам за мокрите кърпи на пода в банята.) Asheghetam30.

Баба (по майчина линия). Която не е ни най-малко луда, но винаги е пекла най-вкусните сладки, за които може да си мечтае едно седемгодишно дете.

Баба (по бащина линия). Която винаги е вярвала в мен повече от всички.

Сестра ми. Която е по-силна от лъв.

Майка ми. Която ме научи да чета.

Астрид Линдгрен. Която ме научи да обичам четенето.

Всички библиотекари от детството ми. Които видяха момче, което се страхува от височини, и му дадоха криле.

Благодаря също

На моя Оби-Уан Никлас Нат о Даг. На моя редактор Юн Хегблум.

На моя агент Юнас Акселсон. На Ваня Винтер, която е като езиков отряд за бързо реагиране. На Фредрик Сьодерлунд (за това, че ми позволи да ползвам Сегато).

На Юхан Зилѐн (който се досети преди всички други). На Шерщи Форшберг (за това, че веднъж даде шанс на едно момче). На Нилс Олсон (за две прекрасни корици). На всички от Форум, Монпокет, Бониер Аудио, Агенция Бониер, Тре Венер и Партнърс ин Сторис, които са замесени както в тази книга, така и в „Човек на име Уве“. Както и едно предварително благодаря на лингвистичните besserwisser, които ще открият граматичните неточности в имената на седемте кралства (tempushighfive).

И най-вече благодаря

На вас, които четете. Без вашата крайно съмнителна оценка, по всяка вероятност щеше да ми се наложи да си намеря истинска работа.

Фредрик Бакман

БАБА ПРАЩА ПОЗДРАВИ И СЕ ИЗВИНЯВА

Шведска

Първо издание

Отговорен редактор Христо Блажев

Редактор и коректор Ива Колева

Предпечатна подготовка Надежда Тошева

Формат 60/90/16 Печатни коли 26

Сиела Норма АД

1510 София, бул. Владимир Вазов № 9

тел. 02 903 00 23

www.ciela.bg

Печатна база Сиела

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:

Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101, София

City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2, София

Paradise Center, бул. Черни връх № 100, София

Летище София – Терминал 2, София

Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски“, София

Фестивален и конгресен център, бул. Сливница № 2, Варна

Mall of Plovdiv, ул. Перущица № 8, Пловдив

Park Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора

Mall of Rousse, бул. Липник № 121 Д, Русе

Panorama Mall Pleven, пл. Иван Миндиликов, Плевен

интернет книжарници www.mobilis.bg, www.ciela.com,

както и от всички добри книжарници в страната.

1 Един от четирите дома в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ от поредицата за Хари Потър. В Грифиндор най-важни са куражът и кавалерството. – Б. пр.

2 Марка шведски шоколадови бонбони с бадемов крем. – Б. пр.

3 В Швеция има две основни форми на владение на имот, т.нар. „право на наем“ и „право на обитаване“. В първия случай апартаментът се наема от общинска или частна фирма. Във втория, който е най-разпространен, живеещите в даден блок са членове на асоциация, която притежава имота, а те самите притежават правото да обитават съответното жилище, при условие че изпълняват задълженията си към асоциацията (които включват наем, който покрива консумативи и общи разходи). „Право на собственост“ се среща по-рядко и се отнася единствено за къщи и вили. – Б. пр.

4 Ulrica, вместо по-често срещаното на шведски Ulrika. – Б. пр.

5 „Тук не се правят деца“ е шведски израз, който означава „тук не се върши нищо“ и се използва, когато някой иска да прикани останалите да се заловят за работа. – Б. пр.

6 Друг от домовете в „Хогуортс“. Магьосниците от Слидерин са лукави и горделиви. – Б. пр.

7 Букв. гара Изток. Намира се в Стокхолм и е една от четирите гари в шведската версия на играта „Монополи“. – Б. пр.

8 Стратегическа настолна игра, която се играе върху политическа карта на света, като целта на играчите е да завладеят всички територии. – Б. пр.

9 В книгите за Хари Потър мъгъли са обикновените, немагически хора. Думата често се използва в негативен смисъл. – Б. пр.

10 Обезболяващо лекарство на базата на парацетамол. – Б. пр.

11 Антибактериален гел с алкохол, вместо с вода. – Б. пр.

12 В Швеция индивидуалните помещения в мазетата често са оградени с решетки, а не със стени, така че съдържанието им може да се види отвън. – Б. пр.

13 В Швеция кулминацията на коледните празненства е на 24 декември. Този обичай е запазен още от времето, когато се считало, че новият ден започва по залез слънце, а не в полунощ, т.е. Рождество Христово продължавало от вечерта на 24-и до вечерта на 25-и. Така че по-нататък в книгата, когато става дума за коледна вечеря и празнуване на Коледа, всъщност се има предвид вечерта на 24 декември. – Б. пр.

14 Празникът на лятното слънцестоене, един от основните дни в шведския календар. – Б. пр.

15 Легитимен психолог. Титлата се ползва от психолози, които са получили лиценз от шведската Национална комисия по здравеопазване и социални грижи, и удостоверява, че освен образование, имат и съответния стаж, което им дава правото да практикуват самостоятелно и да работят в сферата на здравеопазването. – Б. пр.

16 Млечен продукт, популярен в Швеция и Финландия. Прилича на кисело мляко, но се прави с различни бактерии и при различна температура. – Б. пр.

17 Общо название на различните мерки за сигурност, предвидени от шведското законодателство за хора, които са обект на конкретна и сериозна заплаха. – Б. пр.

18 В Швеция вратите на апартаментите се отварят навън. – Б. пр.

19 От английски, рулетка с дрехи. Думата не съществува на шведски, Елса си я измисля. – Б. пр.

20 Шведска разтворима шоколадова напитка – Б. пр.

21 Вид шведско сладкарско изделие, подобно на кифла, което често съдържа глазура и перлена захар. – Б. пр.

22 Модерен, нашумял (от англ.). – Б. пр.

23 Скандинавска греяна алкохолна напитка, която се прави най-често от червено вино, захар и различни подправки като канела, карамфил и джинджифил; добавят се също кори от портокал, стафиди и ядки. – Б. пр.

24 Марка заместители на месо. – Б. пр.

25 Термин от психоанализата на Фройд, отнасящ се за хора, които имат силно развито внимание към детайлите, почти до вманиаченост. – Б. пр.

26 Преводът на цитата е на Антоанета Приматарова-Милчева. – Б. пр.

27 26-и декември. В Швеция почивният ден след големите християнски празници се нарича „другия ден“, например „другия ден на Великден“ или „другия ден на Коледа“. – Б. пр.

28 Всезнайко (от немски); в шведския се използва за хора, които отбелязват и поправят езиковите грешки на другите. – Б. пр.

29 Препратка към Хари Потър, където злият магьосник Лорд Волдемор понякога е наричан „Онзи-който-не-бива-да-се-назовава“. – Б. пр.

30 Обичам те; влюбен съм в теб (фарси). – Б. пр.