Баба праща поздрави и се извинява

– Вземи ти да идеш на психолог – казва тя на директора.

– Елса! – отсича мама остро.

– МАМО!!! – отсича Елса още по-остро.

Директорът решава да премести глобуса в безопасност на пода до стола си. Мама се навежда към Елса и очевидно се напряга неимоверно да не повиши глас.

– Ако ни кажеш кои деца се карат с теб, можем да ти помогнем да разрешиш конфликта, вместо всеки път да става едно и също, миличка.

Елса поглежда нагоре. Стиснала е устни толкова силно, че устата ѝ прилича на отсечка, начертана с молив. Одраскванията на бузата ѝ са спрели да кървят, но все още са ярки като неонови лампи. Все едно мъничък, мъничък космически кораб се кани да се приземи на лицето ѝ.

– Който клюкари, няма другари – заявява тя лаконично.

Мама я зяпва.

– Какво по... боже гос... Елса! Това къде го чу?

Елса скръства ръце.

– В интернет.

– Елса, бъди добра – пробва се директорът и прави гримаса, която, както предполага Елса, е неговият начин да се усмихне леко.

– Ти бъди добър – отвръща тя и не се усмихва дори малко.

Директорът поглежда към мама.

– Ние, в смисъл, да, персоналът и аз, мислим, че Елса някой път може да опита просто да се отдръпне, когато види, че се задава конфликт...

Елса не дочаква отговора на мама. Защото знае, че мама няма да я защити. Затова грабва раницата си от пода и става от стола.

– Може ли вече да тръгваме, а?

Директорът казва, че тя може да излезе в коридора. Звучи облекчено. Елса така и прави, а мама остава вътре и моли за извинение. Елса мрази, когато прави така.

Тя тичаше. Така се започна. Но не възнамерява да го разкаже на директора. Не смята да го разкаже на когото и да е, защото това няма да промени нищо. Иска просто да се прибере и вече да не е понеделник.

По време на последния час преди обедната почивка учителят отворко им каза, че за домашно през коледната ваканция ще трябва да се подготвят да говорят по темата „Литературен герой, на когото се възхищавам“. И ще трябва да се облекат като героя и да говорят от негово лице. Всички трябваше да вдигнат ръка и един по един да си изберат герой. Елса, естествено, намисли да си избере Хари Потър, но него го взеха, така че щом дойде редът ѝ, тя каза Спайдърмен. Тогава едно от момчетата зад нея се разсърди, защото той искал да бъде Спайдърмен. И се скараха. „Не можеш да вземеш Спайдърмен!“, викна момчето. На което Елса отвърна: „Жалко! Защото вече го направих!“. Тогава момчето каза „Жалко за ТЕБ!“, а Елса изсумтя: Sure! Защото това е любимата ѝ дума на английски. В отговор, момчето извика, че Елса не може да бъде Спайдърмен, защото „само момчета могат да са Спайдърмен!“. Тогава Елса каза, че той може да бъде приятелката на Спайдърмен. И момчето я бутна в радиатора. Елса пък го удари с книга.

Елса продължава да смята, че той трябва да ѝ е благодарен, защото едва ли се е доближавал по-близо до книга през целия си живот. Но после учителят дотърча при тях, прекрати всичко и каза, че всъщност никой не може да бъде „Човека паяк“, защото „Човека паяк го има само във филмите, така че не е литературен герой“. Тогава Елса се ядоса може би малко прекомерно и попита учителя дали някога е чувал за издателство „Марвел“, а? Учителят не беше чувал за „Марвел“. Тогава Елса извика шокирана: „И НА ТЕБ ТИ ДАВАТ ДА ПРЕПОДАВАШ НА ДЕЦА!?“ и после трябваше да остане след часа и да води страшно дълъг „разговор“ с учителя, въпреки че само той говореше.

Елса знае, че е различна. Знае, че затова няма приятели. Но другите деца не я мразят, защото е различна. Купища деца в училище са различни. Във всеки клас има поне по две или три различни деца. Но Елса не отстъпва. Ето затова я мразят нормалните деца. Като че ли мислят, че всички различни деца ще започнат революция, ако видят различно дете, което не отстъпва. Затова трябва да преследват и бият Елса, докато тя не се предаде. Докато спре да вярва, че е супергерой.

Момчето и още няколко деца я чакаха, когато излезе. Невидимостта не проработи, защото Елса беше ядосана. Така че тя дръпна презрамките на раницата си толкова силно, че раницата гушна гърба ѝ като малка коала, след което Елса се затича.

Бива я в тичането. Така е с различните деца. Тя чу едно от момчетата да крещи „дръжте я!“. Викът бе последван от трополенето на стъпките им по заледения асфалт. Елса чуваше настървеното им дишане. Тичаше толкова бързо, че коленете се удряха в ребрата ѝ. Ако не беше раницата, щеше да успее да прескочи оградата и да се озове на улицата, а тогава никога нямаше да я хванат. Но едно от момчетата хвана раницата. Разбира се, Елса можеше да свали презрамките и да се измъкне.

Но писмото на баба до Чудовището беше вътре. Затова се обърна и се сби с момчетата.

Както обикновено, опита да предпази лицето си, защото не искаше мама да се разстрои заради раните. Но не можеше да предпази както лицето, така и раницата си. Така че стана каквото стана. „Трябва да избираш битките си, ако можеш, но ако битката избере теб, ритни проклетията в прекъсвача!“, казваше баба, така че Елса това и направи. Бива я да се бие, макар че мрази насилието. Човек задобрява в биенето, ако често го бият. Затова децата винаги нападат Елса на групички.

Мама излиза от кабинета на директора след поне десет приказни вечности и двете тръгват през пустия училищен двор, без да си говорят. Елса сяда на задната седалка на Киа, прегърнала раницата си. Мама изглежда нещастна.

– Моля те, Елса...

– Уф! Не започнах аз! Той каза, че момичетата не могат да бъдат Спайдърмен! – отвръща Елса отбранително.

– Добре, но защо се биеш? – пита мама отчаяно.

– Защото! – отговаря Елса.

– Не си малко дете, Елса. Все повтаряш, че трябва да се отнасям с теб като с възрастна. Така че престани да се държиш като малко дете. Защо се биеш?

Елса човърка разхлабеното гумено уплътнение на вратата.

– Защото ми омръзна да бягам.

Мама опитва да се протегне назад и да погали нежно наранената ѝ буза, но Елса извръща глава. Мама въздъхва.

– Не знам какво да направя – каза тя и сдържа плача си.

– Не е нужно да правиш нещо – измърморва Елса.

Мама изкарва Киа на заден от паркинга. Пътуват цяла мълчалива вечност, каквато само майките и дъщерите могат да издигнат помежду си.

– Може би все пак ще отидем при психолог – казва мама накрая.

Елса свива рамене.

– Whatever.

Това е другата ѝ любима дума на английски. Мама не пита къде я е научила.

– Аз... Елса... миличка, знам, че това с баба е много тежко за теб. Смъртта е трудна за всички ни...

– Нищо не знаеш! – прекъсва я Елса и дръпва уплътнението толкова силно, че то се удря в прозореца, когато го пуска.

Мама преглъща.

– Аз също скърбя, Елса. Тя беше моя майка, не само твоя баба.

Елса обръща глава с хладна ярост.

– Ти я мразеше. Така че не говори глупости.

– Не я мразя. Тя ми беше майка.

– Карахте се ПОСТОЯННО! Сигурно се РАДВАШ, че умря!!!

На Елса ѝ се иска да не бе казвала последното изречение. Но вече е твърде късно. Двете мълчат в продължение на всички мислими вечности. Елса човърка уплътнението, докато накрая ръбът му се отделя от вратата. Мама я вижда, но не казва нищо. Спират на червено и тя покрива очи с ръцете си и клати примирено глава.

– Наистина се опитвам, Елса. Наистина се опитвам. Знам, че съм лоша майка и че не съм си вкъщи достатъчно, но се опитвам...

Елса не отговаря. Мама масажира слепоочията си.

– Може би все пак ще поговорим с психолог.

– Ти можеш да говориш с психолог – казва Елса.

– Да. Може би трябва да го направя.

– Да. Може би трябва да го направиш!

– Защо си толкова ужасна?

– Защо ТИ си толкова ужасна?

– Миличка. Безкрайно тъжна съм, че баба умря, но трябва...

– Не, не си!

И тогава се случва нещо, което почти, почти никога не се случва. Мама не се сдържа и се разкрещява:

– ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ СЪМ ТЪЖНА, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОПИТАЙ ДА ПРОУМЕЕШ, ЧЕ НЕ САМО ТИ ИМАШ ЧУВСТВА, И СПРИ ДА СЕ ДЪРЖИШ КАТО НЯКАКВА ПИКЛА!

Мама и Елса се взират една в друга. Мама слага ръка на устата си.

– Елса... аз... миличка...

Елса клати глава и отлепя цялото уплътнение от вратата с един замах. Знае, че е спечелила. Елса печели винаги, когато мама загуби контрол.

– Стига. Не е хубаво да крещиш така – измърморва тя.

И после, без дори да погледне към мама, добавя:

– Мисли за детето.

7

Кожа

Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.

Елса среща Чудовището за първи път във вторник. В училище е по-хубаво през вторниците. Днес Елса има само една синина, а синините могат да се обяснят с игра на футбол.

Тя седи в Ауди. Ауди е колата на татко. Тя е като Рено, освен че не си приличат по абсолютно нищо. Обикновено татко я взима от училище всеки втори петък, защото тогава Елса ходи да живее с татко и Лисет и децата на Лисет. Преди през всички останали дни я взимаше баба, а сега ще трябва да я взима мама. Но днес мама и Джордж са на лекар и гледат Половинката, така че я взима татко, въпреки че е вторник.

Баба винаги идваше навреме и стоеше на входа. Татко закъснява и я чака на паркинга в Ауди.

– Какво ти е на окото? – пита той несигурно.

Татко вчера се прибра от Испания, ходи там с Лисет и децата на Лисет, но не е хванал тен, защото не знае как се прави.

– Играхме футбол – казва Елса.

Баба никога не я оставяше да се измъкне с такова оправдание. Но татко не е баба. Затова просто кимва колебливо и я моли да бъде добра и да си сложи колана. Той често прави така. В смисъл, кима колебливо. Татко е колеблив човек. Мама е перфекционист, а татко е педант и Елса отгатна, че това е причината бракът им да не се получи. Защото перфекционист и педант са две много различни неща. Когато подреждаха, мама предварително правеше график на Ексел и разпределяше задачите по минути, но после татко прекарва два часа и половина в премахване на котления камък от кафеварката, а човек не може да планира живота си с такъв човек наоколо, каза мама. Учителите винаги казват на Елса, че проблемът ѝ е, че не може да се концентрира, а това е много странно, смята Елса, защото големият проблем на татко е, че не може да спре да се концентрира.

– Е, какво ти се прави? – пита татко и слага колебливо ръце на волана.

Често прави така. Пита Елса какво ѝ се прави. Защото много рядко има нещо, което той самият да иска да прави. Пък и тая работа с вторника стана изневиделица, а татко не го бива с вторниците, които идват изневиделица. Ето защо Елса не живее при него всеки уикенд. След като срещна Лисет и тя се нанесе с децата си, татко каза, че там е станало твърде „разхвърляно“ за Елса. Щом научи за това, баба му се обади и го нарече „празноглавец“ поне десет пъти. Това си беше рекорд, дори за баба. А когато затвори, тя се обърна към Елса и каза презрително: „Лисет! Ама че тъпо име, а?“. Разбира се, Елса знаеше, че баба не го мисли, понеже всички харесват Лисет, защото Лисет има същата суперсила като Джордж. Но баба беше човек, когото да вземеш на война, и Елса я обичаше заради това. После двете отидоха да ядат в „Бен &Джерис“. На Елса ѝ липсват и тримата. Бен, баба и Джери.

Татко закъснява, когато трябва да вземе Елса от училище. Баба никога не закъсняваше. Елса опитва да научи какво точно значи „ирония“ и ѝ се струва като добър пример това, че татко винаги идва навреме, освен когато взима Елса от училище, а баба закъсняваше за абсолютно всичко, освен за това. Може би защото баба знаеше, че когато си почти на осем, целият свят е пълен с тормозители.

Татко отново хваща волана.

– Къде искаш да ходим днес?

Елса е учудена, защото татко наистина звучи сякаш смята да ходят някъде. Той се размърдва нервно.

– Мислех си, че може би ще ти се прави... нещо.

Елса знае, че той го казва само за да бъде мил. Защото татко не обича да прави неща, той не е от правещите хора. Елса го гледа. Той гледа кормилото.

– Май просто искам да се прибера – казва тя.

Татко кима и изглежда едновременно разочарован и облекчен. Единствено той на целия свят е овладял това изражение. После откарва Елса вкъщи. Защото татко никога не отказва на Елса, макар на нея понякога да ѝ се иска да го правеше.

– Ауди е много хубав – казва Елса, след като са изминали половината път без никой да проговори.

Тя потупва Ауди по жабката, все едно е котка. Новите коли миришат на мека кожа, което е пълната противоположност на миризмата на старите дивани с напукана кожа в апартамента на баба. На Елса ѝ харесват и двете миризми, само дето всъщност не обича кожа, защото смята, че тя би следвало да се намира върху животните, а не върху седалките на колите. Сложно е.

И малко лицемерно. Но Елса работи по въпроса.

– Човек знае какво получава, като си купи Ауди – кима татко.

Предишната му кола също се казваше Ауди. Татко обича да знае какво получава. Един път миналата година влязоха в хранителния магазин до дома на татко и Лисет и се оказа, че вътре са направили пренареждане. Тогава на Елса ѝ се наложи да направи онези тестове, които бе видяла по телевизията, за да провери дали татко не е получил удар.

Пристигат вкъщи и татко я изпраща от Ауди до входа. Брит-Мари стои свита вътре в мрака, застанала нащрек като малко и вбесено домашно джудже. Елса си мисли, че нищо добро не те очаква, когато се натъкнеш на Брит-Мари. „Тая вещица е като плик от Данъчните“, казваше баба. Това е едно от малкото неща, за които татко и баба бяха на едно мнение.

– Здрасти – казва татко колебливо на Брит-Мари.

– Здрасти – казва Елса.

– Аха, аха, здрасти-здрасти! – казва Брит-Мари, излиза от мрака и вдишва два пъти, сякаш пуши невидима цигара.

После, изглежда, се овладява и вместо това се усмихва добронамерено. В ръка държи списание с кръстословици. Брит-Мари много обича кръстословици, защото в тях има много ясни правила. Елса забелязва, че кръстословиците са решавани с молив. Баба винаги казваше, че Брит-Мари е от онези жени, които трябва да изпият две чаши вино и да се почувстват много необуздани и щури, за да може изобщо да им мине през ума да решат кръстословица с химикалка.

Брит-Мари ръкомаха раздразнено към Елса.

– Знаете ли чие е това? – пита тя и сочи бебешка количка, заключена за парапета на стълбите, под информационното табло.

Елса чак сега я забелязва. Странно е, че седи там, защото в блока не живеят малки деца, освен Половинката, а той или тя все още се придвижва заедно с мама. Обаче Брит-Мари като че ли не оценява философската страна на ситуацията.

– Във входа е забранено за детски колички! Те повишават опасността от пожар! – обявява тя и хваща списанието с кръстословици с двете си ръце, така че то заприличва на не особено внушителен меч.

– Да. Пише го ей там – кима Елса услужливо и сочи бележка на стената, залепена прилежно над количката: „Не оставяйте детски колички тук. Опасност от пожар“.

– Точно това имам предвид! – отговаря Брит-Мари с леко повишен тон.

Само че добронамерено.

– Не разбирам – каза татко, сякаш не разбира.

– Чудя се, разбира се, дали вие сте сложили тази бележка! Ето какво се чудя! – казва Брит-Мари и прави много мъничка крачка напред, а после една много мъничка крачка назад, сякаш за да подчертае сериозността на казаното.

– Има ли ѝ нещо на бележката? – пита Елса.

Брит-Мари поема две дълбоки глътки въздух.

– Естествено, че не, естествено, че не. Но в тази жилищна асоциация не е прието да слагаме бележки, когато ни скимне, без да предупреждаваме останалите живущи в блока!

– Но нали не сме жилищна асоциация? – пита Елса.

– Не, но ще бъдем! – заявява Брит-Мари и пръска малко слюнка, докато произнася буквата б в „бъдем“.

После се овладява и отново се усмихва добронамерено на Елса.

– Аз съм отговорник по информацията в ръководството на домсъвета. Не е прието да се слагат бележки, без да бъде уведомен отговорникът по информацията в ръководството на домсъвета!

Прекъсва я кучешки лай, който е толкова силен, че стъклата на входната врата потреперват.

Брит-Мари и татко подскачат. Елса се размърдва притеснено. Вчера чу мама да казва на Джордж, че Брит-Мари се е обадила в полицията, за да приспят Приятеля. А сега той явно е чул гласа ѝ и точно като баба, Приятеля не може и за секунда да си държи езика зад зъбите, щом чуе гласа на Брит-Мари. Тя присвива очи и напрегнато доброжелателната ѝ усмивка става повече напрегната, отколкото доброжелателна.

– Обадих се в полицията за това ужасяващо бойно куче – информира тя таткото на Елса.

Той изглежда изнервен, защото ужасяващите бойни кучета леко го изнервят. Елса се прокашля и пробва бързо да смени темата.

– Може би не си си била вкъщи? – сопва се тя на Брит-Мари и сочи бележката на стената.

Номерът сработва, поне временно. Брит-Мари отново се ядосва заради бележката и забравя да се ядосва заради кучето. За Брит-Мари най-важното не е да разреши даден проблем, а да се ядосва заради него.

– Човек не може да се промъква и да окачва бележки, докато хората ги няма, какви са тия гангстерски фасони – отговаря Брит-Мари по такъв начин, че на Елса ѝ е страшно трудно да определи дали това е въпрос, или твърдение.

Елса отново кима. Мисли си да предложи на Брит-Мари да залепи бележка, в която се казва, че ако някой иска да залепи бележка, първо трябва да информира съседите. Може да ги информира например с бележка. Елса смята, че това би било иронично. Но после поглежда Брит-Мари и решава, че ако го направи, Брит-Мари наистина ще направи онази подписка за забраната на деца.

От апартамента на първия етаж отново се разнася кучешки лай. Брит-Мари свива устни.

– Обадих се в полицията, така направих! Но те, разбира се, не направиха нищо! Казаха, че трябва да изчакаме до утре, за да видим дали собственикът ще се появи!

Татко не отговаря и Брит-Мари очевидно възприема мълчанието му като знак, че би искал да чуе повече за чувствата ѝ по въпроса.

– Кент няколко пъти звъня, но този апартамент като че ли е необитаем! Все едно звярът живее там сам! Разбираш ли? – изстрелва тя и изглежда така, сякаш ѝ се иска да завърши изречението с „каква наглост!“.

Татко се усмихва с известно съмнение. Защото бойни кучета, които живеят сами в апартаменти, го карат да изпитва известно съмнение.

– Каква наглост! – казва Брит-Мари.

Елса затаява дъх. Но не се чува повече лай. Сякаш на Приятеля най-накрая му е дошъл акълът.

Вратата зад татко се отваря и жената с черната пола влиза. Токчетата ѝ тракат по пода, а тя говори високо по бялата слушалка в ухото.

– Здрасти! – казва Елса, за да отклони вниманието на Брит-Мари от евентуалния лай.

– Здрасти! – казва татко, за да прояви учтивост.

– Аха, аха. Здрасти-здрасти! – казва Брит-Мари, като че ли жената е потенциален нарушител, който лепи бележки.

Жената с черната пола не отговаря. Продължава да говори високо по бялата слушалка, хвърля раздразнен поглед към тримата и изчезва нагоре по стълбите.

След нея във входа настава дълга и напрегната тишина. Таткото на Елса не се справя много добре с напрегнатите тишини. Може да се каже, че те са неговият криптонит.

– Хелветика – изтърсва той с нервно покашляне.

– Моля? – казва Брит-Мари и стисва устни още по-силно.

– Хелветика. Шрифтът, имам предвид – казва татко притеснено и кима към бележката на стената.

Брит-Мари също поглежда към бележката. После поглежда към татко.

– Хубав... шрифт – смотолевя той.

Това е едно от нещата, които татко смята за важни. Шрифтовете. Веднъж мама беше на родителска среща в училище и татко се обади в последния момент да каже, че няма да може да дойде, защото нещо е изникнало на работа. За наказание мама го писа доброволец да направи афишите за училищната разпродажба. Татко придоби много колеблив вид, когато разбра за това. Отне му три седмици да реши какъв шрифт да използва за афишите, а когато най-накрая отиде да ги остави в училище, учителят на Елса отказа да ги разлепи, защото разпродажбата вече беше минала. Таткото на Елса като че ли не разбра съвсем това какво общо има.

Както Брит-Мари явно не разбира съвсем какво общо има шрифтът Хелветика с каквото и да е точно в този момент. Татко забива поглед в пода и отново прочиства гърло.

– Имаш ли... ключове? – пита той Елса.

Тя кима. Двамата се прегръщат набързо. Татко изчезва облекчен през вратата, а Елса се стрелва нагоре по стълбите, преди Брит-Мари да успее пак да я заговори. Спира съвсем за кратко пред вратата на Приятеля, поглежда през рамо, за да се увери, че Брит-Мари не я наблюдава, после отваря капака на отвора за писма и прошепва: „Бъди тих, моля те!“.

Знае, че той разбира какво му казва. Надява се само да му пука.

Изтичва до последния етаж с ключовете в ръка, но не влиза в апартамента на мама и Джордж. Вместо това отваря съседната врата и се втурва право към големия гардероб на баба. В антрето има кашони, а в кухнята – кофа с парцал. Елса опитва да не им обръща внимание. Не успява.

Мракът на гардероба я обгръща, така че никой да не разбере, че плаче.

Преди гардеробът беше вълшебен. Ако Елса легнеше на дъното и се протегнеше, пръстите на ръцете и краката ѝ едва докосваха двете отсрещни стени. Колкото и да растеше, това не се променяше. Разбира се, баба твърдеше, че това са „глупости и проклето въображение, гардеробът винаги си е бил толкова голям“, но Елса го е мерила. Така че знае.

Елса ляга по корем. Докосва двете стени. След няколко месеца няма да има нужда да се протяга. След година изобщо няма да може да легне на дъното, без да се свива. Защото вече нищо не е вълшебно.

Чува приглушените гласове на Мод и Ленарт, които са влезли в апартамента. Усеща мириса на кафе, но Ленарт казва „напитка за възрастни“ и Елса разбира, че Саманта също е с тях, много преди да чуе топуркането на френската болонка във всекидневната, а малко след това и хъркането ѝ изпод масичката до дивана. Мод и Ленарт разчистват апартамента на баба, събират вещите ѝ. Мама ги помоли да помогнат и Елса я мрази заради това. Мрази всички заради това.

Скоро чува и гласа на Брит-Мари. Тя сякаш преследва Мод и Ленарт. Много е ядосана. Иска да знае кой е имал наглостта да залепи онази бележка във входа, както и кой е имал наглостта да остави детската количка точно под бележката. Сякаш дори за самата Брит-Мари не е съвсем ясно заради кое от двете е по-ядосана. Но поне вече не споменава Приятеля.

Елса е лежала в гардероба около час, когато вътре допълзява момчето със синдром. През пролуката на вратата Елса вижда как майка му обикаля и разтребва, а Мод внимателно върви подире ѝ и събира всички предмети, които падат около нея. Брит-Мари опитва да накара някого, когото и да е, да проумее, че действително е опасно да се държат колички във входа, защото някой може да се нарани. Например някое дете. А трябва все пак да мислим за децата, мисли Брит-Мари. На глас.

Ленарт оставя голяма чиния със сънища пред гардероба. Елса я придърпва вътре и затваря вратата. Тя и момчето със синдром започват мълчаливо да ядат сладките. Момчето не казва нищо, защото по принцип не говори. Това е едно от любимите ѝ неща в него.

Елса чува гласа на Джордж в кухнята. Пита дали някой иска яйца и казва, че може да направи яйца за всички. Гласът му е топъл и вдъхва доверие. Всички харесват Джордж, което е неговата суперсила. Елса го мрази заради това. Няма нищо по-дразнещо от дразнещ човек, който не проявява дори най-елементарната проклета учтивост да бъде гадняр. След това Елса чува гласа на мама и за секунда ѝ се приисква да изскочи навън и да се хвърли в прегръдките ѝ. Но не го прави, защото иска мама да е разстроена. Елса знае, че вече е спечелила, но иска и мама да го разбере. За да е сигурно, че ще скърби за смъртта на баба също толкова, колкото скърби Елса.

Момчето със синдром заспива в гардероба. Веднага след това майка му отваря внимателно вратата и го вдига на ръце. Сякаш на секундата е разбрала, че той е заспал. Може би това е нейната суперсила.

Малко по-късно в гардероба влиза Мод и внимателно събира нещата, изпопадали от джобовете на майката на момчето.

– Благодаря за сладките – прошепва Елса.

Мод я гали по бузата и изглежда толкова тъжна заради Елса, че Елса се натъжава заради Мод.

Остава в гардероба, докато всички са престанали да чистят и да опаковат и са се прибрали по апартаментите си. Знае, че мама седи в хола и я чака, затова сяда на големия перваз във входа, преди да се прибере. Остава там дълго време, защото иска мама да чака.

Седи на перваза, докато лампите във входа автоматично изгасват. Седи може би час. Чак докато пияницата излиза, залитайки от апартамента си по-долу във входа и започва да удря парапета с обувалка и да вика, че хората не трябвало да се къпят посред нощ. Пияницата прави така няколко пъти седмично. Не е нищо необичайно.

– Спрете водата! – крещи тя, но Елса не казва нищо.

Другите също не се обаждат. Хората в този блок смятат, че пияниците са като чудовищата – ако не вярваш в тях, те изчезват.

Елса чува, че пияницата, по средата на един от особено разгорещените си призиви за режим на водата, се подхлъзва, пада си на задника и се удря по главата с обувалката. След това пияницата и обувалката дълго се препират, като двама стари приятели, които са се скарали за пари. Накрая настава тишина. А после Елса чува песента. Песента, която пияницата пее всеки път. Елса седи в мрака, прегърнала се сама, сякаш това е приспивна песен, изпълнена само за нея. След малко дори пеенето заглъхва. Пияницата шепне нещо на обувалката, или на себе си, и изчезва обратно в апартамента си.

Елса затваря очи наполовина. Опитва се да види облачните животни и полята в покрайнините на Страната-на-Почти-Будните, но не се получава. Не може да отиде там. Не и без баба. Вдига безутешно клепачи. Снежинките падат по прозореца като мокри ръкавици без пръсти.

И тогава Елса вижда Чудовището за първи път.

Навън е паднала една от онези зимни нощи, когато мракът е толкова плътен, че сякаш целият жилищен квартал е бил потопен в кофа с черна боя. Чудовището се промъква навън през вратата и така бързо прекрачва светлия полукръг, очертан от уличната лампа, че ако Елса беше мигнала за малко по-дълго, щеше да си помисли, че ѝ се привижда. Но тя знае какво е видяла и с едно движение скача на пода и тръгва надолу по стълбите.

Макар че никога преди не го е срещала, Елса знае, че това е той. Защото това е най-грамадният човек, когото някога е виждала. Той крачи през снега като животно. Като великан от приказките. Елса знае много добре, че това, което се кани да стори, е опасно и идиотско, но въпреки това, или може би тъкмо заради това, се спуска надолу по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж. Чорапите ѝ се хлъзват по последното стъпало и тя се плъзга по пода и удря брадичката си в дръжката.

С пулсиращо от болка лице, Елса отваря рязко вратата и тръгва задъхано през снега, все още само по чорапи.

– Имам писмо за теб! – крещи тя в нощта.

Осъзнава, че в гърлото ѝ се е насъбрал плач. Но иска поне да види кой е Чудовището. Иска да знае с кого баба си говори за Миамас, без да ѝ каже.

Няма отговор. Чува леките му стъпки в снега, учудващо меки за такова огромно същество. Отдалечава се от нея. Елса би трябвало да се страхува, да е ужасена от това, което Чудовището може да ѝ стори. Той е толкова голям, че сигурно може да я разкъса с един замах, Елса го знае. Но е твърде ядосана, за да я е страх.

– Баба праща поздрави и се извинява! – изкрещява тя.

Не го вижда. Но не чува и скърцането на снега. Той е спрял.

Елса не се замисля. Инстинктивно се втурва в мрака, откъдето за последно е чула стъпките му. Усеща как якето му раздвижва въздуха, щом той се затичва. Елса се препъва в снега и се хвърля напред, за да улови крачола му. Приземява се по гръб и го вижда да гледа надолу към нея, огрян от светлината на последната улична лампа. Усеща как сълзите по бузите ѝ замръзват заради студа.

Сигурно е висок повече от два метра. Грамаден е като дърво. Дебела качулка покрива главата му, а по раменете му се стича черна коса. Цялото му лице е заровено под гъста като козина брада, а от сянката на качулката се подава белег, който криволичи над едното му око. Изглежда така, сякаш кожата му се е стопила. Елса усеща как погледът му се врязва в нея и се влива в кръвообращението ѝ.

– Пусни! – озъбва се той и тъмният му силует се надвесва над нея.

– Баба праща поздрави и се извинява! – казва задъхано Елса и вдига пощенския плик.

Чудовището не го взима. Тя пуска крачола му, защото си мисли, че ще я ритне, но той просто отстъпва половин крачка назад. Звуците, които излизат от устата му, приличат по-скоро на ръмжене, отколкото на думи. Все едно говори на себе си, а не на нея.

– Изчезни, глупаво момиче...

Думите отекват в тъпанчетата на Елса. Звучат някак грешно. Елса ги разбира, но те дразнят ушния ѝ канал. Сякаш не им е там мястото.

Чудовището се обръща с бързи, враждебни движения. В следващия миг вече го няма. Като че е прекрачил някаква пролука в мрака.

Елса лежи в снега и се задъхва, а студът я блъска в гърдите. Тя се изправя и събира сили, смачква писмото на топка и го хвърля в мрака по посока на Чудовището.

Не знае колко завинагита минават, преди да чуе вратата да се отваря зад гърба ѝ. После чува стъпките на мама, чува я да вика името ѝ. Елса се втурва слепешката в прегръдките ѝ.

– Какво правиш навън? – пита мама изплашено.

Елса не отговаря. Мама хваща нежно лицето ѝ.

– Как се насини?

– Футбол – прошепва Елса.

– Лъжеш – прошепва мама.

Елса кима. Мама я прегръща силно. Елса хлипа, допряла глава до корема ѝ.

– Тя ми липсва...

Мама се навежда и допира челото си до нейното.

– И на мен.

Не чуват как Чудовището се движи в мрака. Не го виждат как взима смачкания плик. Но накрая, заровена в прегръдките на мама, Елса осъзнава защо думите му не звучаха на място.

Чудовището говореше на тайния език на баба и Елса.

Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.

8

Гума

Сряда е. Елса отново тича.

Този път не знае точната причина. Може би защото остават няколко дни до коледната ваканция и тормозителите знаят, че няма да има кого да преследват през следващите няколко седмици, така че трябва да се пренаситят. Елса не е сигурна. Не е толкова лесно да отгатнеш какво е ядосало отворковците. Понякога няма повод. Хората, които никога не са били преследвани, си мислят, че винаги има причина.

„Не биха го правили без причина, нали?“, казват този тип хора. „Трябва да си направила нещо, за да ги провокираш.“ Сякаш това е логиката на тормоза. Преследват Елса, защото тя е там, това е причината. Провокира ги самото ѝ съществуване, нямат нужда от друг повод.

Но, естествено, е безпредметно да се опитва да обясни това на този тип хора, също както е безпредметно да опитва да обясни на някой отворко, който носи заешка лапа, защото уж носела късмет, че ако заешките лапи наистина носеха късмет, то те все още щяха да принадлежат на зайците.

Вината всъщност не е ничия. Не че днес татко дойде да я вземе малко по-късно, просто свършиха училище малко по-рано. А е трудно да станеш невидим, когато преследването започва още в училище.

Затова Елса тича. Бива я в това.

– Дръжте я! – крещи момичето някъде зад нея.

Днес се започна с шала на Елса. Или поне така ѝ се струва. Започнала е да различава кои ученици гонят други и защо. Има например такива, които гонят само деца, които проявяват слабост. Има и такива, които гонят просто за удоволствие и дори не удрят жертвите си, когато ги настигнат, просто искат да видят страха в очите им. А накрая са тези като момчето, което се сби с Елса, защото искаше да е Спайдърмен. Той гони и се бие заради принципа, понеже не търпи някой да му противоречи.

Но с това момиче е друго. Тя иска да има причина да те гони. За да оправдае тормоза. „Иска да се чувства като герой, докато те преследва“, мисли си Елса с неправдоподобно хладнокръвна проницателност, докато търчи към оградата. Сърцето ѝ бие като стенобойна машина, а гърлото ѝ гори както онзи път, когато баба направи лютиви шейкове.

Струва ѝ се, че всичко започна с шала. Не е сигурна, защото не може да си представи как дори и пълен отворко може да се ядоса толкова заради един шал. Но реши, че няма да си помогне особено, ако спре да попита. Усеща настървението на другите деца през леда, който вибрира от ударите на приближаващите се гумени подметки. Намериш ли веднъж причина да подгониш някого, никога няма да останеш сам. Поне не и в това училище.

Елса се хвърля към оградата и щом се приземява на тротоара от другата страна, раницата така я удря в тила, че пред очите ѝ причернява. Дърпа здраво презрамките с две ръце, така че раницата да се залепи за гърба ѝ, и отправя замъглен поглед наляво, към паркинга, където Ауди трябва да се появи всеки момент. Чува момичето да крещи зад нея като оскърбен орк. Елса знае какво е орк, защото мама изрично забрани на баба да пуска на Елса „Властелинът на пръстените“. Знае също, че докато дойде Ауди, вече ще е твърде късно. Вместо това поглежда надясно, към голямата улица надолу по хълма. По нея профучават камиони, бучейки като армия, на път към вражеската крепост, но между тях, от другата страна на улицата, Елса вижда входа на парка.

„Наркоманския парк“, както го наричат всички в училище, защото там има наркомани, които гонят децата със спринцовки с хероин. Или поне така е чувала Елса. Страх я е до смърт от парка, както би трябвало, ако човек е почти на осем и не е отворко. Наркоманският парк е от онези места, които сякаш никога не ги огрява слънце, а пък днес е от онези зимни дни, когато слънцето сякаш изобщо не се издига на небето.

Елса успя да се отърве чак до обед, но дори някой, който много го бива да бъде невидим, не може да бъде наистина невидим в училищната столова. Момичето застана пред нея съвсем изневиделица и Елса така се стресна, че разля салатен сос върху шала на Грифиндор. Момичето посочи шала и изкрещя: „Не ти ли казах да престанеш да ходиш с този ужасен, грозен шал?“. Елса изгледа момичето по единствения начин, по който можеш да изгледаш някого, който току-що е посочил шал на Грифиндор и е казал: „Ужасен, грозен шал“. Или с други думи, както би погледнала някого, който е посочил кон и весело е възкликнал: „Трактор!“.

Първия път, когато шалът привлече вниманието на момичето, Елса автоматично бе приела, че тя просто е от Слидерин. Чак когато я удари по лицето, скъса шала и го хвърли в тоалетната, Елса осъзна, че момичето изобщо не е чело Хари Потър. Разбира се, знаеше кой е той, защото всички знаят кой е Хари Потър, но не беше чела книгите. Не разбираше дори най-елементарната символика на един шал на Грифиндор. Елса не иска да звучи елитарно или нещо такова, но как може да се разбереш с такъв човек? А?

Момичето беше мъгъл9.

Така че щом се протегна, за да дръпне шала ѝ, Елса реши да използва аргументи, които се доближават до интелектуалното ниво на момичето. Тоест, чисто и просто я замери с чашата мляко и тръгна да бяга. Мина по коридора, качи се до втория етаж и продължи към третия. Под едно от стълбищата имаше стаичка, която чистачите използваха за склад.

Елса се сви вътре, обвила коленете си с ръце, и стана възможно най-невидима. Чу как момичето и приятелите ѝ се втурват към четвъртия етаж. Прекара остатъка от деня, криейки се в класната стая.

Нямаше нужда от друг повод. Елса бе провокирана да нанесе първия удар, така че сега момичето бе героят. Във всяко училище има няколко такива тормозители и те винаги избират деца като Елса. Защото децата като Елса можеш да ги провокираш. Можеш да ги накараш да хвърлят чаша с мляко. Така преследването е по-забавно. Някои хора нямат нужда от друг повод.

Проблемът е отсечката между класната стая и входа на училище. Там е невъзможно да си невидим, дори и да те бива в това. Така че Елса трябваше да подходи стратегически.

Първо се залепи за учителя, когато часът свърши и съучениците ѝ се скупчиха пред вратата. После се промъкна през тълпата и се втурна надолу по другото стълбище. Онова, което не води към главния вход. Те, разбира се, знаеха, че ще тръгне по него, даже искаха да го направи, защото там щеше да е по-лесна плячка. Но часът на Елса свърши рано и тя рискува, надявайки се на долния етаж още да не са приключили. В такъв случай би имала половин минута да изтича надолу по стълбите и да мине по все още празния коридор. Така щеше да натрупа преднина, а преследвачите ѝ щяха да се сблъскат с навалицата от ученици, които тепърва излизат от класните си стаи.

Оказа се права. Видя, че момичето и приятелите ѝ са на не повече от десет метра зад нея, но не можеха да я стигнат.

Баба ѝ бе разказвала хиляди истории за битки и преследвания в Страната-на-Почти-Будните. За това как да се изплъзнеш, ако те погнат сенките, как да ги подмамиш в капани и как да ги победиш с диверсия. Както всички преследвачи, сенките имат една голяма слабост: съсредоточават цялото си внимание в това, което преследват, и не виждат обкръжението. Докато преследваният съсредоточава цялото си внимание в търсене на път за бягство. Това не е огромно предимство, но все пак е предимство. Елса знае това, защото е проверила какво значи „диверсия“.

Затова тя пъхна ръка в джоба на дънките си и извади шепа монети. Винаги държи шепа монети в джобовете си. Човек се учи на такива неща, когато го преследват често. Елса наближаваше стълбището към входа и тъкмо когато навалицата започна да оредява, тя хвърли монетите на пода и се затича.

Елса е установила, че в хората има нещо странно. Почти никой от нас не може да чуе дрънченето на монети по каменен под, без инстинктивно да спре и да погледне надолу. Внезапно образувалата се плетеница от пръсти, посягащи алчно към монетите, блокира пътя на преследвачите и даде на Елса още няколко секунди преднина. Тя се възползва и продължи да тича.

Но сега ги чува да се мятат върху оградата. Удобни зимни ботуши в неутрални цветове драпат по очуканата телена мрежа. Само след няколко мига ще я спипат. Елса поглежда наляво, към паркинга. Ауди го няма. Поглежда надясно, надолу към сивия хаос на улицата и черната тишина на парка. Отново се обръща наляво и си мисли, че това е безопасният избор, стига татко поне веднъж да се появи навреме. После пак поглежда надясно и усеща как страхът раздира стомаха ѝ, щом вижда парка, който се мярка иззад ръмжащите камиони.

После се сеща за историите на баба от Миамас, за това как един принц веднъж се измъкнал от цял рояк сенки, като пришпорил коня си право към най-тъмната гора в Страната-на-Почти-Будните. Сенките са най-отвратителните отвратителности, които някога са съществували в която и да е фантазия, но дори и сенките чувстват страх, казваше баба. Дори и тези проклетници се страхуват от нещо. Защото дори и сенките имат въображение.

„Така че понякога най-сигурното място за бягство е онова, което изглежда най-опасно“, казваше баба, след което разказваше как принцът навлязъл в най-тъмната гора, а сенките се спрели и останали да съскат на границата. Защото дори те не били сигурни какво се крие от другата страна на дърветата, а нищо не е по-страшно от това, което не ти е известно. А за него може да ти разкаже собствената ти фантазия. „Става ли дума за страх, реалността не може да стъпи и на малкия пръст на въображението“, казваше баба.

Затова Елса се втурва надясно. Усеща миризмата на изгоряла гума, идваща от колите, които натискат спирачки по заледената улица. В Рено почти винаги миришеше така. Елса се плъзга между камионите и чува как шофьорите надуват клаксоните си, а преследвачите ѝ крещят след нея. Успява да стъпи на тротоара, когато усеща как хващат чантата ѝ. Толкова е близо до парка, че ако протегне ръка, пръстите ѝ ще потънат в мрака. Но вече е твърде късно. Докато пада към снега, Елса е убедена, че ударите и ритниците ще я засипят, преди да успее да вдигне ръце и да се защити, но все пак вдига колене, затваря очи и опитва да предпази лицето си, за да не се разстройва мама.

Чака тъпите удари по тила. Обикновено не я боли, усеща последствията от ударите чак на следващия ден. По време на побоя изпитва друг вид болка.

Но този път не се случва нищо.

Елса затаява дъх.

Нищо.

Отваря очи. Около нея е настанала оглушителна суматоха. Чува ги да викат. Чува как тичат. А после чува гласа на Чудовището. Сякаш от него изригва някаква първична енергия.

– НИКОГА. НЕ Я. ДОКОСВАЙТЕ!

Всичко кънти.

Тъпанчетата на Елса бучат. Чудовището не се дере на тайния език, ами на обикновения. Но думите все пак звучат странно, като излизат от устата му. Като че ударението на всяка сричка е грешно. Все едно не е говорил на този език от много дълго време.

Елса поглежда нагоре. Сърцето ѝ бие като лудо, не ѝ стига въздух. Очите на Чудовището гледат надолу към нея през сянката на вдигнатата качулка и черната брада, която сякаш няма край. Гръдният му кош се издува няколко пъти. За миг Елса се свива инстинктивно, защото си мисли, че с един замах на огромната си длан той ще я запрати на улицата. Все едно великан да перне мишка с пръста си. Но той просто стои, диша тежко и изглежда ядосан и объркан. Накрая вдига ръката си, която сякаш тежи като чук, и посочва към училището.

Елса се обръща и вижда момичето, което не чете Хари Потър, да тича с всичка сила. Тя и останалите деца са се пръснали като хартийки, хвърлени от балкон. Изглеждат ужасени, сякаш ги преследват сенки от Страната-на-Почти-Будните.

В далечината Ауди завива към паркинга. Елса си поема дълбоко дъх и усеща как въздухът издува дробовете ѝ за първи път от, както ѝ се струва, няколко минути насам.

Когато се обръща обратно, Чудовището го няма.

9

Алкохол

В истинския свят има хиляди приказки, чийто произход не е известен на нито един отворко. Това е така, защото всички те идват от Страната-на-Почти-Будните, а там хората не се бият в гърдите и не се хвалят, просто си вършат работата.

Най-добрите приказки от Страната-на-Почти-Будните са от Миамас. Разбира се, в останалите кралства също се произвеждат приказки от време на време, но те не могат да се мерят с тези от Миамас. Там се произвеждат приказки денонощно. Майсторят се на ръка, една по една, а не на конвейер, като в някоя смотана фабрика. И се изнасят само най, ама най-хубавите. Повечето се разказват само веднъж и падат на земята като листа, но най-добрите и красивите се издигат нежно от устните на разказвачите и се понасят бавно над главите на слушателите, като малки светещи хартиени фенери, а щом падне нощ, идват енфантите и ги събират. Енфантите са много мънички същества с кокетни шапчици, които яздят облачни животни. В смисъл, енфантите. Шапчиците яздят по-скоро самите енфанти, ако ще се хващаме за думата. Във всеки случай, енфантите събират фенерите в големи златни мрежи, после пришпорват облачните животни и се издигат нагоре към небето толкова бързо, че дори вятърът им прави път. А ако вятърът не се отмести навреме, облачните животни се развикват „Мръдни се де, мъпет такъв!“ и се превръщат в животни, които имат пръсти, за да могат да покажат среден пръст на вятъра.

А най-отгоре на най-високия планински връх в Страната-на-Почти-Будните, връх Разказ, енфантите развързват мрежите и пускат историите на свобода. Ето как всички приказки, чийто произход не е известен на нито един отворко, се озовават в истинския свят.

Когато бабата на Елса започна да разказва своите истории от Миамас, първоначално те приличаха просто на разпокъсани приказки, без някаква връзка помежду си и измислени от някой съвсем леко смахнат човек. Минаха няколко години, преди Елса да разбере, че всъщност са свързани. С всички наистина добри приказки е така.

Баба ѝ разказваше за тъжното проклятие на морския ангел. Разказваше също за двамата братя принцове, които тръгнали на война помежду си, защото били влюбени в принцесата на Миплорис. Разказваше как принцесата на свой ред се сражавала срещу вещицата, която откраднала от нея най-ценното съкровище в Страната-на-Почти-Будните. Разказваше и за воините от Мибаталос, танцьорите от Мимовас и ловците на сънища от Миревас. Разказваше как всички постоянно се карали и дърлели за това и онова, чак до деня, когато Избрания от Мимовас избягал от сенките, които опитали да го отвлекат. Как облачните животни отнесли Избрания в Миамас и как всички жители на Страната-на-Почти-Будните най-накрая осъзнали, че има нещо по-важно, за което да се борят. Така че щом сенките събрали армията си и отишли да вземат Избрания насила, всички се обединили срещу тях. И дори когато изглеждало, че Войната-Без-Край няма как да свърши по друг начин, освен с всеобщо унищожение, а Мибаталос бил изравнен със земята, останалите кралства не се предали. Защото знаели, че ако сенките се доберат до Избрания, това би сложило край на всичката музика и впоследствие на всичкото въображение в Страната-на-Почти-Будните, а тогава не би останало нищо различно. Именно различното дава живот на приказките. „Само различните променят света, нормалните не могат и грам да променят“, казваше баба. А след това разказваше за воршовете.

Елса трябваше да разбере значението на приказките още в началото. Наистина трябваше да разбере всичко още отначало.

Татко изключва уредбата точно преди Елса да скочи в Ауди. Това е хубаво, защото татко винаги изглежда натъжен, когато Елса отбележи, че той слуша най-лошата музика на света, а е много трудно да не отбележиш, че това е най-лошата музика на света, ако трябва да седиш в Ауди и да слушаш най-лошата музика на света.

– Коланът – моли я татко, когато Елса сяда на седалката.

Сърцето ѝ все още тупка като топче за пинг-понг.

– Добра среща, хиена вонеща – виква тя на татко.

Защото така викаше, когато я взимаше баба. А баба отвръщаше с цяло гърло: „Как е хавата, девойко устата!“. И Елса вече се чувстваше по-добре. Защото е адски трудно да се страхуваш, докато викаш на някого „Добра среща, хиена вонеща“. Татко изглежда още по-колебливо от обикновено.

– Майка ти и Джордж пак са в болницата...

– Знам – казва Елса, както хората казват нещо, което съвсем не ги кара да не се страхуват.

Татко кима. Елса хвърля раницата си и тя се приземява накриво върху задната седалка. Татко се обръща и я намества прилежно. За татко е важно нещата да са прилежно подредени. Не че има обсесивно-компулсивно разстройство (Елса е проверила в Уикипедия какво значи това), просто е прилежен. Докато с мама все още бяха женени, татко понякога ставаше посред нощ, защото не можеше да заспи, знаейки, че иконките на десктопа на мама не са подредени. Татко има Мак, а мама има обикновен компютър и веднъж когато опита да използва Мака, но не можа да го накара да прави каквото тя иска, мама изгуби самообладание и изкрещя, че мрази всички продукти на „Епъл“. Тогава татко изглеждаше все едно ще се разплаче. Така че на всички още отначало трябваше да им е ясно, че този брак няма да се получи в дългосрочен план.

Татко слага ръце на волана с логото на Ауди. Само защото няма волани с логото на „Епъл“.

– Прави ли ти се нещо? – казва татко и звучи леко притеснен, докато произнася „нещо“.

Елса свива рамене.

– Можем да правим нещо... готино – казва татко колебливо.

Елса знае, че го прави само за да бъде мил. Защото го гризе съвестта, че се срещат толкова рядко, защото му е жал за Елса заради смъртта на баба ѝ и защото тази сряда му дойде изневиделица. Елса знае това, защото татко никога не би предложил да правят нещо готино, защото татко не обича да му е готино. Готините неща много го изнервят. Веднъж, когато Елса беше малка, бяха на почивка, отидоха на плажа и си прекараха толкова готино, че после татко трябваше да вземе две таблетки алведон10 и цял следобед да лежи в хотела.

Мама каза, че са му се събрали твърде много забавления наведнъж.

„Свръхдоза готино“, каза Елса и мама дълго време се смя.

Странното при татко е, че никой друг не изкарва наяве готина страна на мама, колкото той. Мама сякаш винаги е на обратния полюс на батерията. Никой не я подтиква към ред и дисциплина повече от баба, както и никой не я прави толкова неподредена и недисциплинирана, колкото татко. Веднъж, когато Елса беше малка, мама говореше по телефона с татко, а Елса не спираше да пита: „Татко ли е? Татко ли е? Може ли да говоря с него? Къде е той?“. Накрая мама се обърна и въздъхна драматично: „Не, не можеш да говориш с татко, защото той е на небето, Елса!“. Елса млъкна на мига и погледна ококорено, а мама се ухили: „Боже мой, само се шегувам, Елса. Татко е в магазина“.

Ухили се така, както се хилеше баба.

На следващата сутрин Елса влезе в кухнята с насълзени очи, докато мама пиеше кафе с много мляко без лактоза. Щом видя Елса, мама я попита притеснено защо е толкова тъжна, а Елса отговори, че е сънувала, „че татко е на небето“. Мама се почувства толкова виновно, че направо не беше на себе си. Прегърна Елса силно, силно, силно и ѝ се извини пак, и пак, и пак. Елса изчака почти десет минути, след което се ухили и каза: „Боже мой, само се шегувам, мамо. Сънувах, че татко е в магазина“.

След случката мама и Елса често се шегуваха с татко и го питаха как е на небето. „Студено ли е горе? Там хората летят ли? Можеш ли да се срещнеш с Бог?“, питаше мама. „На небето имате ли ножове за сирене?“, питаше Елса. После двете така се смееха, че не можеха да стоят прави. Татко ги гледаше много съмнително, когато правеха така. На Елса това ѝ липсва. Липсва ѝ, когато татко беше на небето.

– Баба на небето ли е? – пита тя и се ухилва, защото го казва на шега и си мисли, че татко също ще се засмее.

Но той не се смее. Вместо това придобива такова изражение, че Елса се засрамва, задето е казала нещо, което да го накара да придобие такова изражение.

– Ох, както и да е – измърморва тя, потупва жабката и добавя: – Можем да се прибираме, няма проблеми.

Татко кима и изглежда облекчен и разочарован.

Отдалеч виждат полицейската кола пред блока. Елса чува лаенето още докато слиза от Ауди. Входът е пълен с хора. Откъм апартамента на Приятеля се чува яростен рев, който кара цялата сграда да се тресе, и то съвсем не метафорично. Елса знае това, защото ако напишеш „метафорично“ в Гугъл, на първо място излиза статията за „метафора“ в Уикипедия.

– Имаш ли... ключ? – пита татко.

Елса кима и го прегръща набързо, защото входовете, пълни с хора, карат татко да се чувства много колебливо. Той сяда обратно в Ауди и Елса влиза вътре сама. Покрай оглушителната врява, която вдига Приятеля, Елса успява да чуе и други звуци. Гласове.

Мрачни, равномерни и заплашителни. Имат униформи и са се скупчили пред апартамента на момчето със синдром и майка му. Застанали са нащрек и наблюдават вратата на Приятеля, но очевидно ги е страх да се приближат твърде много, защото са се притиснали към отсрещната стена сякаш са петна от трева, а стената има нова блуза и майка ѝ специално ѝ е казала да не я цапа.

Една от фигурите се обръща. Зелените ѝ очи срещат тези на Елса. Тя разпознава жената полицай, която срещнаха в управлението онази нощ, когато баба хвърляше лайна. Зеленооката жена кима нещастно към Елса. Като че се опитва да помоли за извинение.

Елса не ѝ кима в отговор, а просто се провира покрай фигурите и се втурва нагоре.

Чува, че единият от полицаите говори по телефона и споменава думите „ловец“ и „приспиване“. Брит-Мари стои малко по-нагоре, достатъчно близо, че да може да съветва полицаите какво да правят, но на безопасно разстояние, в случай че онзи звяр успее да се измъкне през вратата. Усмихва се добронамерено на Елса. Елса я мрази.

Когато стига до последния етаж, Приятеля започва да лае по-силно от всякога. Звучи като църковните органи на десет хиляди приказни вечности. Елса поглежда през парапета и вижда как полицаите отстъпват.

Тя трябваше да разбере всичко още в началото. Наистина трябваше да го направи.

Има наистина фантастичен брой наистина фантастични същества в горите около Миамас, но баба никога не бе говорила за някое от тях с такова уважение, с каквото говореше за съществата, които хората в Страната-на-Почти-Будните наричат „воршове“.

Воршовете бяха като всичко, което някога си виждал, но като нищо, което по-рано си наблюдавал. Бяха големи като бели мечки, движеха се с лекотата на чакали и нападаха бързо като кобри. Бяха по-силни от волове, издръжливи като диви коне и имаха по-свирепи челюсти дори от тези на тигрите. Козината им беше блестящочерна и мека като летен вятър, но кожата отдолу бе дебела като броня. В най-старите приказки се казваше, че са безсмъртни. Това бяха приказки от най-старите вечности, когато воршовете живеели в Миплорис и служели като дворцови пазачи на кралското семейство.

Принцесата на Миплорис ги прогонила от Страната-на-Почти-Будните, разказваше баба, а в паузите между думите ѝ се усещаше вина като от тъжна песен. Принцесата била още дете и искала да си играе с едно от кутретата, но то спяло. Тя го дръпнала за опашката и то се събудило паникьосано и я ухапало по ръката. Разбира се, всички знаели, че вината била на родителите на принцесата, които не я били научили никога, никога, ама никога да не будят спящ ворш. Но принцесата така се изплашила, а родителите ѝ така се ядосали, че били принудени да прехвърлят вината на някого другиго, за да могат да живеят в мир със самите себе си. Така че съдът решил да прогони воршовете от кралството завинаги. Даже дал разрешение на една групичка особено безмилостни наемни ловци на тролове да преследват и ловят воршовете с отровни следи и огън.

Воршовете, разбира се, можели да се опълчат. По онова време дори армиите на всички шест кралства не биха посмели да тръгнат срещу тях, толкова страховити бойци били тези животни.

Но вместо да се бият, воршовете се обърнали и побягнали. Тичали толкова дълго и отишли толкова нависоко в планините, че никой не вярвал някога да се върнат. Воршовете тичали чак докато в шестте кралства пораснали деца, които не били виждали ворш през целия си живот. Тичали толкова дълго, че се превърнали в легенди.

Едва когато започнала Войната-Без-Край, принцесата на Миплорис осъзнала ужасната си грешка. Сенките избили всичко воини в кралството на воините Мибаталос и го изравнили със земята, след което връхлетели яростно останала част от Страната-на-Почти-Будните. Когато всяка надежда била изгубена, принцесата яхнала белия си кон и те се отправили към планините, препускайки като същинска буря. След безкрайно търсене, конят на принцесата рухнал от изтощение и едва не я премазал. Накрая воршовете намерили принцесата, вместо тя да намери тях.

Когато сенките чули тътена и усетили как земята трепери, вече било късно. Принцесата яздела отпред, на гърба на най-големия воин сред воршовете. Тъкмо в този момент Вълчето сърце се завърнал от горите. Може би го направил, защото кралство Миамас било на ръба на унищожението и имало нужда от него повече от всякога. „Но може би...“, шепнеше баба в ухото на Елса, докато двете седяха на гърбовете на облачните животни, „може би основната причина била, че като признала грешката си, принцесата показала, че всички кралства заслужават да бъдат спасени“.

Този ден дошъл краят на Войната-Без-Край. Сенките били изтласкани отвън морето, а Вълчето сърце отново изчезнал в горите. Но воршовете останали и до ден днешен продължават да служат като лични охранители на принцесата, на пост пред вратите на замъка ѝ.

Елса чува Приятеля да лае долу като обезумял. Спомня си как баба каза, че той „така се забавлява“. Елса малко се съмнява в чувството за хумор на Приятеля, но помни думите на баба, че той може да живее сам, както и баба може да живее сама. После Елса отбеляза, че не е съвсем удачно да се сравнява човек с някакво си к-у-ч-е. Сега Елса разбира защо тогава баба завъртя очи. Трябваше да проумее всичко още от началото. Наистина трябваше.

Приятеля не е куче.

Един от полицаите върти в ръцете си голяма връзка ключове. Вратата на входа се отваря и измежду излайванията на Приятеля Елса чува момчето със синдром да подскача нагоре по стълбите. То винаги прави така. Танцува напред през живота.

Полицаите изпъждат момчето и майка му вътре в апартамента им. На своя етаж Брит-Мари ситни напред-назад триумфално. Елса праща омраза към нея през перилата на парапета.

За кратко Приятеля се смълчава, сякаш е направил бързо стратегическо отстъпление, за да събере сили преди решителната битка. Полицаите дрънчат с връзката ключове и казват, че трябва да са „готови, в случай че нападне“. Звучат по-наперено, сега, когато Приятеля не лае.

Отваря се друга врата и Елса чува гласа на Ленарт. Той пита предпазливо какво се случва. Полицаите обясняват, че са тук, за да „се погрижат за бойното куче“. Ленарт звучи малко притеснено. После звучи сякаш не знае каквото точно да каже. Затова казва същото, което казва всеки път: „Някой иска ли кафе? Мод тъкмо сложи една кана“.

Брит-Мари го прекъсва и отсича, че Ленарт, за бога, трябва да проумее, че полицията има по-важна работа от това да пие кафе. Това, изглежда, малко разочарова полицаите. Елса вижда Ленарт да се връща обратно по стълбите. Първоначално той като че обмисля да остане във входа, но после май осъзнава, че това най-вероятно би означавало собственото му кафе да изстине, и явно решава, че каквото и да се случва на стълбите, едва ли си струва риска. Затова се прибира обратно в апартамента.

Първото излайване, което се чува малко след това, е кратко и отчетливо. Все едно Приятеля тества гласните си струни. Следващото е толкова силно, че в ушите на Елса сякаш бучи сирена в продължение на няколко вечности. Когато сирената най-накрая притихва, Елса чува яростен тътен. После още един. И още един. Чак на четвъртия осъзнава какво се случва. Приятеля се хвърля с всички сили към вратата.

Полицаите опитват да влязат вътре. Приятеля опитва да излезе навън. Ако баба беше тук, вероятно щеше да запали цигара, да завърти очи и много иронично да каже „Неее, ИЗОБЩО не виждам как това би могло да свърши зле за някого!“, въпреки че баба така и не разбра какво точно значи ирония.

Елса чува един от полицаите отново да говори по телефона. Не разбира какво казва, но долавя думите „страшно голямо и агресивно“. Поглежда надолу през парапета и вижда, че полицаите са застанали на два метра от апартамента на Приятеля, а увереността им намалява все повече в такт със засилващите се удари от вътрешната страна на вратата. Появили са се още двама полицаи, забелязва Елса. Единият от тях държи немска овчарка на каишка. Немската овчарка, изглежда, смята, че тая работа с влизането при нещото, каквото и да е то, което се опитва да излезе от апартамента, не е особено гениална идея. Овчарката гледа полицаите горе-долу както Елса гледаше баба, когато баба се опитва да смени жиците на микровълновата на мама.

Накрая Елса чува жената полицай със зелените очи да въздъхва отчаяно:

– Добре, доведете ловеца.

– Нали това казах! Точно това казах! – виква Брит-Мари настървено.

Зелените очи не отговарят. Но хвърлят такъв поглед на Брит-Мари, че тя млъква на мига.

Приятеля надава последен, небивало шумен лай. После отново утихва. За кратко на стълбите настава суматоха и после външната врата отново се отваря. Полицаите явно са решили да изчакат ловеца малко по-далеч от нещото в апартамента, каквото и да е то.

Елса ги вижда да се отдалечават през прозореца на стълбите. Езикът на тялото им е като на полицаи, които очевидно обмислят да отидат да пият кафе. Езикът на тялото на немската овчарка е като на немска овчарка, която очевидно обмисля ранно пенсиониране.

Изведнъж във входа е настанала такава тишина, че ситните стъпки на Брит-Мари отекват между стените. „Звяр, ужасен звяр, ето какво си“, говори си тя сама. Секунда по-късно влиза в апартамента си и затваря вратата.

Елса стои на стълбите и през главата ѝ минават двояки мисли. Знае какво значи това, защото „двояк“ е дума от буркана. Поглежда през прозореца към полицаите, след което прави нещо, което впоследствие ще ѝ е трудно да обясни. Но никой рицар на Миамас не би оставил приятел на баба да бъде умъртвен, без дори да опита да му помогне. Затова се промъква пъргаво надолу по стълбите. Особено предпазлива е, когато минава покрай апартамента на Брит-Мари и Кент и спира на всяка площадка, за да се ослуша за полицаите.

Накрая застава пред апартамента на Приятеля и внимателно вдига капака на отвора за писма. Вътре е тъмно, но тя чува кънтящия му дъх.

– А...з съм – заеква Елса.

Не знае как да започне такъв разговор. Приятеля не отговаря. Но поне не се хвърля към вратата. Елса гледа на това като на стъпка напред в комуникацията.

– Аз съм. Момичето с бонбоните.

Приятеля не отговаря. Но Елса чува, че той започва да диша по-спокойно. Думите излизат от устата ѝ сякаш преди това някой ги е разбъркал.

– Ти... ами, това сигурно звучи мега странно... но мисля, таковата, че баба ми би искала да се измъкнеш оттук по някакъв начин. Схващаш ли? Ако има таен изход или нещо такова. Защото иначе ще те застрелят! Сигурно звучи мега странно, но е бая мега странно и това, че живееш сам в собствен апартамент... ако ме разбираш...

Чак когато думите се изсипват от устата ѝ, Елса осъзнава, че ги е казала на тайния език. Като тест. Защото ако от другата страна на вратата има просто едно куче, то няма да ги разбере. „Но ако ги разбере...“, мисли си тя, „значи не е куче“. Чува нещо като лапа, голяма колкото автомобилна гума, да докосва кратко вътрешната страна на вратата.

– Надявам се, че разбираш – прошепва Елса на тайния език.

Тя така и не чува, че вратата зад нея се отваря. Единственото, което долавя през отвора за пощата, е как Приятеля отстъпва назад. Сякаш се подготвя.

Елса разбира, че зад нея стои някой, по-скоро защото го усеща, а не защото действително го е видяла. Малко като да доловиш присъствието на призрак. Или на...

– Пази се! – изръмжава глас.

Елса се хвърля към стената, а Чудовището минава безшумно покрай нея с ключ в ръка. В следващия миг тя се оказва приклещена между него и Приятеля. А това са най-грамаданският ворш и най-грамаданското чудовище, които някога е виждала. Има чувството, че някой е стъпил върху гръдния ѝ кош. Иска да изпищи, но от устата ѝ не излиза и гък.

След това всичко се случва страшно бързо. Вратата долу се отваря. Чуват се гласовете на полицаите и на още някого. Ловецът, досеща се Елса. Впоследствие не може да твърди със сигурност, че е имала контрол над движенията си, а не е била омагьосана или нещо такова, което не е толкова невероятно, защото дори и да е невероятно, съвсем не е толкова невероятно, колкото да срещне истински ворш всъщност. Така или иначе, тя стои в апартамента на Чудовището, а вратата се затваря зад нея.

Вътре мирише на сапун.

10

Сапун

На стълбището отеква изпукване на дърво, когато полицаите пъхат козия крак между касата и вратата.

Елса стои в антрето на Чудовището и ги наблюдава през шпионката. Макар че „стои“ е силно казано, тъй като технически погледнато, краката ѝ не докосват земята, защото воршът е седнал на изтривалката и могъщата му задница е притиснала Елса към вратата. Изглежда крайно раздразнено, в смисъл, воршът. Не заплашително, просто раздразнено. Както когато в газираната ти напитка влезе оса. Елса се обръща внимателно към него и прошепва на тайния език:

– Сега не бива да лаеш, моля те. Защото иначе ще дойдат полицаите и Брит-Мари... и знаеш...

Осъзнава, че е по-ужасена от полицаите от другата страна на вратата, отколкото от двете същества, с които сега дели антрето. Да, вярно, това може би изобщо не звучи разумно, може би не. Но Елса решава, че в момента има повече доверие на приятелите на баба, отколкото на Брит-Мари.

Воршът извърта главата си, голяма като конвекторна фурна, и поглежда Елса сдържано.

– Ще те убият! – прошепва тя.

Погледът, който воршът ѝ отправя, най-общо казва, че той не е убеден, че ако Елса го пусне навън, полицаите ще му създадат проблеми, а не обратното. Но все пак мръдва задницата си малко по-навътре, така че Елса да може да си стъпи на краката. И си мълчи, макар и по-скоро заради Елса, отколкото от загриженост за себе си.

Отвън полицаите почти са разбили вратата. Елса ги чува как си крещят един на друг команди да бъдат „в готовност“.

Тя оглежда антрето и всекидневната. Апартаментът е много малък, но е най-подреденото жилище, в което Елса някога е стъпвала. Помещенията са почти празни, а малкото мебели са подредени перпендикулярно едни на други и изглеждат сякаш биха извършили някаква форма на интериорно харакири, ако върху тях падне дори една прашинка. Елса знае това, защото преди година мина през самурайски период.

Чудовището изчезва в банята. Вътре потича вода и минава много време, преди той да излезе навън. Бърше старателно ръце с малка кърпа, после веднага я сгъва и я оставя в коша за пране. Налага му се да навежда глава, когато минава през вратите. Елса се чувства както вероятно се е чувствал Одисей при циклопа Полифем, защото тя съвсем наскоро прочете Одисеята. С изключение на това, че Полифем едва ли се е миел толкова усърдно, колкото Чудовището. И, разбира се, с изключение на това, че Елса изобщо не смята, че е толкова надута и самомнителна, колкото е Одисей в книгите. Естествено. Но да, иначе се чувства точно като него.

Чудовището я поглежда. Не изглежда ядосан. По-скоро объркан. Почти изплашен. Може би затова Елса внезапно се осмелява да попита:

– Защо баба ми ти праща писма?

Казва го на нормалния език. Понеже, по причини, които самата тя още не си е изяснила, не иска да говори с него на тайния език. Веждите на Чудовището потъват под черната коса, а като се добавят и брадата, и белегът, става трудно да се различи изражението му. Той е бос, но на краката си носи две сини найлонови торбички, като онези, които ти дават, като ходиш на зъболекар. Ботушите му стоят до вратата, прилежно подравнени с ръба на изтривалката. Чудовището подава на Елса други две найлонови торбички. Щом тя ги взима, той бързо дръпва ръката си, сякаш го е страх да не би Елса случайно да го докосне. Тя се навежда и слага торбичките върху калните си обувки. Вижда, че е успяла да стъпи извън изтривалката и е оставила две кишави следи върху паркета.

Чудовището се навежда с впечатляваща пъргавост и започва да търка пода с нова бяла кърпа. Когато приключва, напръсква мястото с малка бутилка почистващ препарат, от който на Елса ѝ залютява на очите, след което избърсва паркета с друга бяла кърпа. После се изправя, оставя прилежно кърпите в коша за пране и намества бутилката под прав ъгъл върху лавицата.

После дълго време гледа ворша притеснено. Воршът се е излегнал и е заел кажи-речи цялото антре. Чудовището изглежда все едно ще почне да хипервентилира. Изчезва в банята и след малко се връща с цял куп кърпи, които нарежда плътно около ворша, като много внимава да не го докосне нито веднъж. После се връща в банята и започва така здраво да търка ръцете си под кранчето, че мивката завибрира все едно в нея има звънящ мобилен телефон.

Когато излиза, Чудовището държи в ръка малка бутилка алкогел11. Елса го разпознава, защото трябваше да си маже ръцете с такъв, когато посещаваше баба към края. Тя наднича в банята през пролуката, която се открива, щом Чудовището протяга ръка. Вътре има повече бутилки алкогел, отколкото в цялата болница.

Чудовището изглежда безкрайно обезпокоено. Оставя бутилката настрани и започва да маже пръстите си с алкогела все едно са покрити с невидим слой кожа, който той се опитва да изтърка. После вдига дланите си, големи като товарни камиони, и кима твърдо към Елса.

Тя също вдига своите длани, големи по-скоро колкото тенис топки. Той сипва в тях алкогел, като явно дава всичко от себе си да не изглежда погнусен. Елса втрива набързо алкогела в кожата си и инстинктивно избърсва остатъка в крачолите си. Щом вижда това, Чудовището придобива вид сякаш е на път да се свие на кълбо и да заплаче с глас.

За да компенсира, той сипва още алкогел в собствените си длани и търка ли, търка. После вижда, че без да иска, Елса е побутнала един от ботушите, така че двата не са на една линия. Чудовището се навежда и приравнява обувките. После се маже с още алкогел.

Елса накланя глава и пита:

– Компулсивно разстройство ли имаш?

Чудовището не отговаря, а продължава да търка ръцете си, все едно се опитва да запали огън.

– Четох за това в Уикипедия – казва Елса.

Гръдният кош на Чудовището се издува от нервното му дишане. Той изчезва в банята и оттам отново се чува течаща вода.

– Татко ми има нещо като леко компулсивно разстройство! – вика Елса след него, но бързо добавя: – Само че не като теб. Ти наистина си смахнат!

Чак след като го е казала, осъзнава, че това звучи като обида. Елса изобщо нямаше това предвид. Просто не искаше да сравнява жалкото, аматьорско разстройство на татко с очевидния професионализъм на Чудовището.

Той се връща в антрето. Елса се усмихва окуражаващо. Воршът като че завърта очи, изляга се на една страна и започва да гризе раницата ѝ, защото очевидно е убеден, че вътре има бонбони „Дайм“. Чудовището изглежда сякаш мислено се опитва да се пренесе на някое по-щастливо място. И така, тримата стоят в антрето: ворш, дете и чудовище с мания за чистота и ред, което очевидно хич не се чувства добре тъкмо в компанията на деца и воршове.

Отвън полицаите тъкмо са успели да влязат в апартамента със смъртоносното бойно куче и са открили осезаемата липса на смъртоносно бойно куче. Много са оживени. Даже немската овчарка внезапно започва да лае. Може би точно заради липсата на бойно куче, разбира се.

Елса поглежда ворша. После поглежда Чудовището.

– Ти защо имаш ключ за апартамента на... това тук? – пита тя Чудовището.

Чудовището диша тежко.

– Ти остави писмо. От баба. Ключ. В плика – отговаря той накрая.

Елса накланя глава на другата страна.

– Баба каза ли ти да се грижиш за него?

Чудовището кима неохотно.

– Пишеше „защитавай замъка“.

Елса също кима. За кратко погледите им се срещат. Чудовището всъщност много прилича на човек, който просто иска всички да се приберат и да мърсят собствените си антрета. Елса поглежда ворша.

– То защо вие толкова много посред нощ? – пита тя Чудовището.

Воршът явно не се радва особено, че говорят за него в трето лице. Ако „то“ изобщо се брои за трето лице, тъй като воршът май не е много наясно с граматическите правила при местоименията. На Чудовището пък му омръзват всички тези въпроси.

– Той тъжен – казва тихо, докато гледа към ворша и бърше ръцете си една в друга, въпреки че по тях отдавна няма алкогел.

– Защо е тъжен? – пита Елса.

Чудовището гледа съсредоточено в дланите си.

– Заради баба ти.

Елса поглежда ворша. Воршът я поглежда с черните си тъжни очи. Впоследствие тя решава, че именно в този момент много, ама много го е захаресвала. Пак се обръща към Чудовището.

– Защо баба ти пращаше писма?

Той търка ръцете си още по-силно.

– Стара приятелка – чува се изпод всичката черна коса и брада пред Елса.

– Какво пишеше в писмото? – настоява да знае Елса и прави половин крачка встрани от изтривалката, но щом забелязва, че Чудовището е придобило вид на чудовище, което е на път да получи пристъп на паника, тя връща крака си обратно от уважение.

В Уикипедия има много информация за пристъпите на паника.

– Sorry – смотолевя тя.

Чудовището кима с благодарност.

– Пишеше извинявай. Просто извинявай – казва той и се скрива още по-дълбоко зад косата и брадата.

– Защо баба ми ти се извинява? – пита Елса рязко, макар и не нарочно.

Просто започва да се чувства изключена от цялата история, а Елса мрази да се чувства изключена от историите.

– Не твоя работа – казва Чудовището тихо.

– Тя беше МОЯ баба! – настоява Елса.

– Беше мое извинение – отговаря Чудовището.

Елса стиска юмруци.

– Тушѐ – признава накрая.

Чудовището не вдига поглед. Просто се обръща и влиза обратно в банята. Следва още течаща вода. Още алкогел. Още търкане. Воршът е изправил раницата със зъби и е наврял цялата си муцуна вътре. Изръмжава много разочаровано, когато открива чувствителната липса на шоколадови училищни материали вътре.

Елса се взира в Чудовището и започва да го разпитва с по-строг тон.

– Когато ти дадох писмото, заговори на нашия таен език! Каза „глупаво момиче“! Баба ли те научи на тайния ни език?

Тогава Чудовището вдига поглед за първи път. Очите му се разширяват учудено. А Елса го зяпва с отворена уста.

– Не тя научила мен. Аз... научил нея – казва Чудовището тихо на тайния език.

На Елса като че не ѝ стига въздухът.

– Ти си... ти си...

Тя се задъхва. Главата ѝ се замайва, както когато заспи в Киа и мама я събуди твърде рязко, щом спрат на бензиностанция и Джордж викне щастливо: „К-о-й иска протеиново блокче???“.

В същия момент полицаите затръшват остатъците от вратата на съседния апартамент и си тръгват, съпроводени от бесните протести на Брит-Мари. Елса поглежда Чудовището в очите. Те са толкова черни, че бялото около тях изглежда като тебешир върху училищна дъска.

– Ти си... момчето върколак – казва тя и миг по-късно прошепва на тайния език: – Ти си Вълчето сърце.

Чудовището кима тъжно.

11

Протеиново блокче

Приказките на баба от Миамас по правило бяха много драматични. Бяха пълни с войни, бури, преследвания, интриги и други такива неща, защото баба обичаше този тип екшън приказки. Много рядко се разказваше за ежедневието в Страната-на-Почти-Будните. Така че Елса не знае почти нищо за това как общуват чудовищата и воршовете помежду си, когато нямат армии, които да предвождат, и сенки, с които да се бият.

Всъщност се оказва, че не се разбират толкова добре.

Започва се с ворша, чието търпение се изчерпва, когато Чудовището опитва да измие пода под него, докато той още си лежи, а понеже Чудовището всячески се опитва да не докосва ворша, без да иска, изстисква малко алкогел в окото му. Елса е принудена да застане между тях, за да не се стигне до бой. После Чудовището крайно фрустрирано заявява, че Елса трябва да сложи от онези сини найлонови торбички на всяка от лапите на ворша, но воршът смята, че всяко нещо си има граници. Така че накрая, когато навън вече е почнало да се смрачава и Елса е сигурна, че наоколо няма полицаи, тя решава всички да излязат отвън в снега, за да може да обмисли ситуацията в по-спокойна обстановка.

По принцип би се притеснила, че Брит-Мари може да ги види от балкона, но часът е точно шест, а точно в шест Брит-Мари и Кент вечерят. Защото Брит-Мари казва, че само варварите вечерят по друго време. Ако телефонът на Кент звънне между шест и шест и половина, Брит-Мари така се шокира, че изпуска приборите си върху покривката и възкликва: „Кой може да се обажда в този час, Кент? По време на ядене!“.

Елса заравя брадичка в шала на Грифиндор и се опитва да мисли. Воршът все още изглежда обиден заради онова с найлоновите торбички и се завира в един храст, така че само муцуната му се подава измежду клоните. Остава там, гледайки много недоволно към Елса. Минава почти минута и накрая Чудовището въздъхва и прави изразителен жест към Елса.

– Ака – промърморва той и поглежда настрани.

– Извинявай – смутено казва Елса на ворша и се обръща.

Отново говорят на нормалния език, защото стомахът на Елса се свива на топка, когато говори на тайния език с друг, освен с баба. Разбира се, Чудовището явно не иска да говори на който и да е език. Воршът пък изглежда така, както изглежда един ворш, който е отишъл по нужда, а някой се мотае около него цяла минута преди да осъзнае, че не е уместно да седи и да зяпа. Чак тогава на Елса ѝ хрумва, че воршът може би не е акал от няколко дни, освен ако не го е правил вътре в апартамента си. А тя изключва тази възможност, защото не си представя що за маневри биха му били нужни, за да ползва тоалетната, а пък Елса е напълно убедена, че не е акал на пода, защото един ворш едва ли би се унизил да направи такова нещо. Затова тя приема, че суперсилата на воршовете е, че могат да стискат адски дълго.

Обръща се към Чудовището. Той търка ръце и гледа обезпокоено следите по земята, сякаш много му се иска да изглади снега с ютия.

– Ти войник ли си? – пита Елса и сочи панталоните му.

Той поклаща глава. Елса продължава да сочи панталоните му, защото е виждала такива по новините.

– Това са войнишки панталони.

Чудовището кима.

– Защо имаш войнишки панталони, щом не си войник? – продължава да разпитва Елса.

– Стари панталони – отвръща Чудовището кратко.

– Откъде ти е белегът? – пита Елса и сочи лицето му.

– Злополука – отговаря Чудовището още по-кратко.

– Noshit, Sherlock? Пък аз си мислех, че нарочно си си го направил! – казва Елса малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.

„Noshit, Sherlock?” е един от любимите ѝ изрази на английски. Това е като малко по-саркастичен начин да възкликнеш „нима?“ много иронично. Татко все казва, че не бива да използваш английски изрази, ако на собствения ти език има напълно задоволителни еквиваленти, но Елса не смята, че има напълно задоволителен еквивалент точно в този случай. И освен това не иска да звучи грубо.

– Не исках да звуча грубо. Просто се чудех каква е била злополуката – смотолевя тя.

Чудовището не я поглежда.

– Обикновена злополука – изръмжава той.

– Аааа, така значи! Благодаря за информацията! – отговаря Елса малко по-саркастично, отколкото възнамеряваше.

После въздъхва както заради Чудовището, така и заради себе си. Чудовището пък се скрива под грамадната качулка на якето си.

– Сега късно. Трябва спи.

Елса разбира, че той има предвид нея, не себе си, след което посочва ворша.

– Трябва да остане при теб тази нощ.

Чудовището я поглежда сякаш току-що го е помолила да се овъргаля в слюнка чисто гол и да се втурне във фабрика за пощенски марки. Или може би не точно така. Но приблизително. Той поклаща силно глава и качулката му се издува като платно.

– Не спи там. Не става. Не спи там. Не става. Не става. Не става.

Елса слага ръце на кръста си и го зяпва.

– Не? И къде мислиш, че ще спи?

Чудовището потъва още по-дълбоко в качулката си. Сочи Елса. Елса изсумтява.

– Мама не ми дава да си взема дори бухал! Представяш ли си как ще откачи, ако се прибера с това т-а-м?

Воршът излиза от храстите, вдигайки шум и с наранено изражение. Елса се прокашля извинително.

– Прощавай. Нямах предвид „това там“ като нещо лошо.

Воршът изглежда като че му се иска да измърмори „да бе, сигурно“. Чудовището бърше ръце една в друга все по-бързо, придобива паникьосано изражение и започва да повтаря, гледайки в земята:

– Ако по козината. Има ако по козината. Ако по козината.

Елса поглежда ворша. Поглежда Чудовището. Пак поглежда ворша и забелязва, че наистина има малко ако по козината му. Върти очи.

– О’кей, не можеш да спиш при него, че ще вземе да получи инфаркт. Трябва да измислим нещо друго... – казва тя на ворша и въздъхва.

Чудовището не казва нищо, но като че ли започва да търка ръцете си малко по-бавно. Воршът сяда и отърква дупе в снега, за да изчисти акото. Чудовището се обръща настрана и сякаш му се иска да пъхне невидима гумичка в главата си, за да изтрие видяното.

Елса се колебае няколко секунди. После се обръща към него.

– Какво е написала баба в писмото? – пита тя по посока на гърба му.

Чудовището диша навъсено под качулката.

– Пишеше извинявай – казва той, без да се обръща.

– И какво друго? Беше страшно дълго писмо! – упорства Елса.

Чудовището въздиша, клати глава и кима към входа на блока.

– Сега късно. Спи.

Елса не отстъпва.

– Не и преди да ми кажеш за писмото!

Чудовището се обръща към нея и изглежда както би изглеждал човек, ако е много изморен, а някой го държи буден, като през равни интервали с всичка сила го удря в лицето с възглавница, пълна с кисело мляко. Или поне нещо приблизително. Той вдига поглед, свъсва вежди и оглежда Елса, сякаш се опитва да прецени колко надалеч може да я хвърли.

– Пишеше „защитавай замъка“ – изръмжава Чудовището.

Елса прави крачка към него, за да покаже, че не я страх. В смисъл, да го покаже на самата себе си. Доста е сигурна, че той не се е впечатлил особено.

– И какво още?

Той се свива под качулката си и тръгва през снега.

– Да те пазя. Да пазя Елса.

После изчезва в мрака. Той често изчезва, както ще научи Елса. Много го бива в това, като се има предвид колко е голям.

Елса чува приглушено пъхтене в другия край на градинката и се обръща. Джордж се задава, тичайки. Елса разбира, че това е той, защото носи клин, шорти и най-зеленото яке на света. Джордж не забелязва нито нея, нито ворша, защото е зает да подскача нагоре-надолу по ръба на една пейка. Джордж тренира страшно много, като главно тича и скача по разни неща. Като го гледа, Елса обикновено си мисли, че той е на постоянно прослушване за роля в следващата игра за Супер Марио.

– Ела! – прошепва тя на ворша, за да влязат вътре, преди Джордж да ги е видял.

За нейна изненада, могъщото животно ѝ се подчинява. И така се отърква в краката ѝ, като минава покрай нея, че едва не я събаря по земята, а козината му я погъделичква чак по челото.

Елса се засмива. Воршът я поглежда и сякаш също се смее.

Освен баба, това е първият приятел, който Елса някога е имала.

Уверява се, че Брит-Мари не кръстосва стълбището и че Джордж все още не ги е забелязал, след което отвежда ворша надолу по стълбите. Номерата на мазетата съответстват на тези на апартаментите. Мазето на баба е отключено и празно, с изключение на няколко жълти торби от ИКЕА, пълни с безплатни вестници. Елса ги разстила върху студения бетон, за да стане малко по-уютно.

– Трябва да останеш тук през нощта. Утре ще ти намерим по-добро скривалище – прошепва тя.

Воршът не изглежда прекомерно впечатлен, но се изляга на една страна и наднича небрежно към тъмните ъгълчета на мазето. Елса проследява погледа му, после се обръща към ворша.

– Баба винаги казваше, че тук долу има призраци – казва тя строго.

Воршът си лежи небрежно на една страна, а големите му като пикели зъби проблясват в тъмнината.

– Не бива да плашиш призраците, чуваш ли! – предупреждава го Елса.

Воршът изръмжава. На Елса ѝ става жал за призраците.

– Ако се държиш добре, утре ще ти донеса още шоколад – обещава тя.

Воршът, изглежда, обмисля предложението. Елса се навежда и го целува по носа. После се втурва нагоре по стълбите и внимателно затваря вратата на мазето, след като излиза. Изкачва се догоре, без да пали лампите, за да сведе риска да я видят до минимум. Щом стига до етажа на Брит-Мари и Кент, прикляка и изкачва останалите стълби с големи подскоци.

Почти сигурна е, че Брит-Мари я гледа през шпионката. Усеща погледа ѝ, както Фродо усеща злото око на Саурон във „Властелинът на пръстените“.

На следващата сутрин апартаментът на Чудовището и мазето на баба са тъмни и празни. Джордж откарва Елса до училище, защото мама вече е отишла в болницата. Както обикновено, там има някаква кризисна ситуация, а работата на мама е да се справя с кризисните ситуации.

Джордж говори за протеинови блокчета през целия път. Казва, че е купил цяла кутия, а не може да я намери. Джордж обича да говори за протеинови блокчета. И за разни неща, които имат функции. Функционални дрехи и функционални обувки за джогинг например. Джордж обича функциите. Елса се надява никога да не измислят функционални протеинови блокчета, защото тогава главата на Джордж сигурно ще избухне. Не че Елса непременно смята, че това би било нещо лошо, но си мисли, че мама ще се разстрои, а и че ще е много трудно да се изчисти. Джордж я оставя на паркинга и я пита още веднъж дали не е виждала изчезналите протеинови блокчета. Тя простенва с досада и излиза от колата.

Другите деца стоят настрана. Наблюдават я предпазливо. Плъзнали са слухове за появата на Чудовището при входа на парка, но Елса знае, че случката няма да плаши децата още дълго. Защото стана твърде далеч от училище. Нещата, които стават извън училище, могат със същия успех да стават и в космоса. Тук вътре Елса не е защитена. Вероятно ще може да си отдъхне за няколко часа, но преследвачите ѝ постепенно ще се престрашат, ще скъсят дистанцията и когато най-накрая ѝ се нахвърлят, ударите им ще са по-силни от всякога.

А Елса знае, че Чудовището никога няма да доближи оградата заради нея, защото училищата са пълни с деца, а децата са пълни с бактерии и след това всичкият алкогел на света не би бил достатъчен на Чудовището.

Но тя поне се наслаждава на временната си свобода. Днес е предпоследният ден преди коледната ваканция и скоро на Елса няма да ѝ се налага да бяга, поне за няколко седмици. Няколко седмици без бележки в шкафчето ѝ, на които пише, че е грозна и че ще я убият.

По време на първото междучасие Елса си позволява да се разходи покрай оградата. От време на време дръпва здраво презрамките на раницата, за да се увери, че не са твърде разхлабени. Знае, че това междучасие няма да я тормозят, но е трудно да се отърси от този навик. Човек тича по-бавно, ако раницата му виси.

Накрая оставя мислите си да се реят на свобода. Затова не го забелязва. Мисли си за баба и за Миамас, чуди се какво е планирала баба, като я прати на този лов на съкровища, ако изобщо е имала някакъв план. Баба измисляше много от плановете си в движение, така че на Елса ѝ е трудно да си представи каква ще бъде следващата стъпка, след като нея я няма. Преди всичко се чуди какво имаше предвид баба, като каза, че се бои да не би Елса да я намрази, щом узнае повече за нея. До момента Елса е узнала единствено, че баба е имала някои доста съмнителни приятели, а може да се каже, че това не е голяма изненада.

Разбира се, Елса схваща, че онова за „какъв човек е била, преди да стане баба“ трябва да е свързано с мама, но никак не ѝ се иска да я пита, освен ако не се налага. В последно време всичко, което казва на мама, като че приключва с караница. А Елса мрази това. Мрази, че трябва да се стига до караници, за да научи нещо.

И мрази, че е толкова самотна, колкото може да бъде само някой, който е останал без баба.

Та заради това не го вижда веднага. Забелязва го чак когато ги разделят само два-три метра, а е адски трудно да не забележиш един ворш от такова разстояние. Той седи до портата, от другата страна на оградата. Елса се засмива изненадано. Воршът като че ли също се засмива, само че вътрешно.

– Сутринта те търсих – казва тя и излиза на улицата, въпреки че това не е разрешено в междучасията.

Воршът би свил рамене, ако имаше такива.

– Добре ли се държа с призраците? – пита Елса.

Воршът не изглежда като да се е държал добре. Тя все пак се мята на врата му. Заравя ръце дълбоко в дебелата му черна козина, след което възкликва: „Чакай, имам нещо за теб!“. Отваря раницата си и воршът пъха ентусиазирано муцуна вътре, но изглежда изключително разочарован, щом се подава обратно навън.

– Това са протеинови блокчета – казва Елса извинително. – Вкъщи няма шоколад, защото мама не иска да ям сладко, но Джордж казва, че тези блокчета са мега добри!

Воршът изобщо не ги харесва. Затова изяжда само към девет. Звънецът бие и Елса прегръща ворша силно, силно, силно и прошепва: „Благодаря, че дойде!“.

Знае, че другите ученици я гледат. Учителите може и да пропуснат да забележат най-големия и черен ворш, който се появи до оградата от нищото, но в цялата вселена няма дете, което да не го е видяло.

Този ден никой не оставя бележки в шкафчето на Елса.

12

Мента

Баба винаги бе имала проблем с подчинението.

Елса знае това, защото един от учителите в училище веднъж заяви, че Елса имала проблем с подчинението, при което директорът каза: „Това го е наследила от... баба си“. След което се огледа панически наоколо, все едно без да иска е казал „Волдемор“. Елса, разбира се, по правило смята, че директорът не е прав, но може би точно този път не беше чак толкова далеч от истината. Понеже веднъж полицията забрани на баба да се приближава на по-малко от петстотин метра от едно летище, тъкмо защото тя имаше проблем с подчинението, а Елса никога не е чувала нещо подобно да се случи на нечия друга баба.

Всичко започна с това, че Елса трябваше да лети за Испания, където щяха да я посрещнат татко и Лисет. Двамата се бяха запознали наскоро и татко си мислеше, че Елса няма да се ядоса толкова, ако отидат някъде, където има swimming pool. Разбира се, той имаше право. Човек може адски да се ядоса на баща си дори и някъде, където има swimming pool, но просто е много, много по-трудно.

Мама беше на страшно важна конференция, така че баба откара Елса до летището с Рено. Тогава Елса още беше малка и навсякъде мъкнеше със себе си един плюшен лъв, а един от служителите по сигурността искаше да прекара лъва през рентгена. Но Елса не вярваше на машината и отказа да даде лъва, при което един от охранителите опита да ѝ го вземе. Тогава пък баба се ядоса така, както може само една баба, когато някой опита да вземе лъв от внучката ѝ. Баба и охранителите почти се сбиха, а баба се разкрещя: „Шибани фашисти! И мен ли ще претърсите? А? Искате ли да видите дали не съм си скрила някой лъв, пълен с експлозиви в гащите? А, а, а? “.

Елса едва впоследствие осъзна, че е трябвало да отбележи пред баба езиковата грешка, защото изречението звучеше все едно лъвът има експлозиви в собствените си гащи. Може би тогава баба щеше да се разсмее, вместо да съблече всичките си дрехи и да се втурне гола през пункта за проверка на сигурността.

Баба наистина можеше да се съблича адски бързо.

Това беше от онези истории, които са болезнени, докато се случват, но забавни, когато ги разправяш. С тази разлика, че това беше забавно още докато се случваше. Защото Елса е твърдо убедена, че ако някой не намира тичащите голи хора за смешни, то той е поне малко глупак.

Когато най-накрая успя да се качи на самолета, стюардесите вече бяха чули за станалото и през целия полет до Испания даваха на Елса да пие колкото си иска сок. А Елса много обича сок. Но, разбира се, двете с баба първо трябваше доста дълго да седят в един офис, заедно с един доста ядосан мъж със слушалка в ухото. После дойдоха двама полицаи и казаха на баба, че никога повече не може да посещава летището и стореното от нея преди малко всъщност било сериозно престъпление, заради което можела да влезе в затвора. „О, да, да, вие сте тези, които искат да изтръгват плюшени играчки от ръцете на малки деца, но АЗ съм терористът, така ли!?“, разкрещя се баба и почна да размахва ръце, докато полицаите не заплашиха да ѝ сложат белезници.

Но Елса така и не пусна лъва през цялото пътуване. Дори за секунда. Именно това беше важното за баба. „В Миамас няма летища. А ако имаше, лъвът щеше да проверява багажа на митничарите, не обратното“, каза баба кисело, когато Елса ѝ се обади по телефона от Испания. Елса я обичаше заради това.

Сега стои сама на балкона в апартамента на баба. Двете често стояха там. Тъкмо на балкона баба посочи облачните животни на Елса и ѝ разказа за Страната-на-Почти-Будните. Това стана малко след като мама и татко се разделиха. Онази нощ Елса видя Миамас за първи път. Сега се взира в мрака и тъгува повече от всякога. Дълго време лежа на леглото и гледа снимките на тавана, опитвайки се да разбере какво имаше предвид баба в болницата, когато накара Елса да обещае да не я намрази и каза, че „една баба има привилегията никога да не разкрива пред внучката си каква е била, преди да стане баба“. Елса е отделила часове в опити да разбере каква е ползата от този лов на съкровища и къде е следващата следа. Ако изобщо има такава.

Воршът спи в мазето. Елса му постла възглавници, одеяла и жълти торби от ИКЕА. Също така сплеска четири кашона и ги залепи от вътрешната страна на касата на вратата, за да не може Брит-Мари да види какво има вътре, ако тръгне да души наоколо12. Насред целия ужас е хубаво да знае, че воршът е там. Не се чувстваш толкова самотен, ако си почти на осем и знаеш, че в мазето спи ворш.

Елса наднича над парапета на балкона. Струва ѝ се, че за миг забеляза нещо да помръдва в мрака долу. Не вижда нищо, но знае, че Чудовището е там. Разбира защо баба е планирала приказката по този начин: Чудовището да пази замъка, да пази Елса.

Ядосва ѝ се само, че така и не каза от какво трябва да ги пази.

Женският глас в далечния край на улицата прорязва тишината.

– Да, да, поне купих всичкото вино за партито! – заявява гласът кисело, щом се приближава.

Жената с черната пола говори в бялата слушалка. Мъкне четири тежки торби, които се удрят ту една в друга, ту в пищялите ѝ. Жената изругава, докато търси ключа за входната врата.

– Даа, боже мой, ще бъдем сигурно двайсет души! А нали знаеш как пият колегите на Улф! Да, да, да, точно, знаеш какво имам предвид! И аз трябваше да купя всичко! Улф и момчетата, естествено, нямаха време да ми помогнат! Да, нали? Абсолютно! Все едно и АЗ не работя по цял ден?

Това е последното, което Елса успява да чуе, преди жената да влезе вътре. Не знае за какво парти става дума. Всъщност не знае почти нищо за жената с черната пола като цяло, освен че винаги мирише на мента, дрехите ѝ винаги са много добре изгладени и винаги изглежда стресирана. Баба казваше, че това било „заради нейните момчета“. Елса не знае какво точно означава това.

Изтръсква снега от обувките си и влиза обратно вътре. Мама седи на висок стол в кухнята, говори по телефона и неспокойно върти в ръцете си кухненска кърпа. Тя винаги говори по телефона, защото така не се налага да слуша какво казва човекът от другата страна. Никой никога не противоречи на мама. Не защото тя повишава глас или те прекъсва, а просто защото е човек, с когото не би искал да се караш. Мама се старае да поддържа това статукво, защото не иска конфликти. Конфликтите вредят на ефективността, а ефективността е много важна за мама. Тя много често я споменава по телефона. Джордж понякога се шегува, че мама ще роди Половинката в обедната си почивка, за да не саботира ефективността на болницата. Елса мрази Джордж заради тези идиотски шеги. Мрази го, защото той си мисли, че познава мама толкова добре, че може да се шегува с нея.

Баба, разбира се, смяташе, че това са глупости, и изобщо не ѝ дремеше дали конфликтите са лоши за ефективността. Елса чу един от лекарите в болницата на мама да казва, че баба била „човек, който може да започне бой в празна стая“, но щом Елса разказа това на баба, тя се нацупи и отряза: „Може пък стаята да е почнала първа, помисли ли за това?“. След което разказа приказката за момичето, което казало не. Макар че Елса вече я бе чувала поне безброй пъти.

„Момичето, което каза не“ беше една от най-първите приказки от Страната-на-Почти-Будните, които баба разказа на Елса. Разказваше се за кралицата на едно от шестте кралства: кралство Миаудакас. В началото тя била много смела и справедлива принцеса, която всички харесвали, но за жалост, пораснала и се наплашила, както става с порасналите. Заобичала ефективността и намразила конфликтите. Както правят порасналите.

И така, кралицата чисто и просто забранила конфликтите в цял Миаудакас. Всички трябвало да се разбират постоянно, защото така било добре за ефективността.

И понеже почти всички конфликти започват с някой, който казва не, кралицата забранила тази дума. И всички, които нарушавали закона, незабавно били пращани в голям затвор за несъгласни. Стотици войници в черни доспехи, наричани „съгласители“, патрулирали улиците, за да проверяват дали всички са съгласни едни с други. Но дори това не задоволило кралицата, така че скоро за думи като „против“, „може би“ и „тц“ също те пращали директно в затвора, където никога повече да не видиш дневна светлина. А ако случайно в килията проникнел слънчев лъв, някой от съгласителите веднага слагал нови пердета.

След няколко години дори думи като „вероятно“, „евентуално“ и „ще видим“ също били забранени. Накрая никой не смеел да каже нищо. Затова кралицата решила, че спокойно може да забрани говоренето като цяло, защото почти всички конфликти започвали с някого, който казва нещо. След това в кралството настанала тишина в продължение на много години.

Чак докато едно малко момиче се задало, яздейки и пеейки. Всички я зяпали, защото песните били особено сериозно престъпление в Миаудакас, тъй като съществува риск някой да хареса песента, а някой друг да не я хареса и така да се стигне до конфликт. Затова съгласителите хукнали да спрат нарушителката, но не могли да я уловят, защото нея много я бивало да тича. Така че съгласителите вдигнали тревога и повикали подкрепления. Тогава след момичето се понесъл страховитият елитен отряд на кралицата, съставен от параграфни рицари, които се наричали така, защото яздели специален вид животни, смесица между жирафи и правилници и наречени „параграфи“. Но дори параграфните рицари не могли да я хванат, така че накрая самата кралица изхвърчала от замъка си и изревала на момичето да спре да пее.

То се обърнало към кралицата, погледнало я в очите и отвърнало: „Не“. При което от стената на затвора паднал един камък. А щом момичето казало „не“ още веднъж, паднал нов камък. Скоро всички хора в кралството, дори съгласителите и параграфните рицари, се присъединили към момичето и закрещели „не! не! не!“, и целият затвор се срутил. Така народът на Миаудакас се научил, че една кралица има власт само когато всичките ѝ подчинени се страхуват от конфликти.

Или поне Елса си мисли, че това е поуката от историята. Знае го отчасти защото е проверила „поука“ в Уикипедия и отчасти защото една от най-първите думи, които се научи да казва, беше „не“. Мама и баба много, много, ама много се караха заради това.

Разбира се, те се караха много и за всичко останало. Като ефективността например. Мама винаги казваше сдържано, че ефективността е „необходима за развиването на успешна бизнес дейност“, а баба крайно несдържано викаше в отговор, че „идеята на болниците не е да са шибана бизнес дейност!“. Веднъж баба каза на Елса, че мама е станала шеф само защото се бунтувала като тийнейджър, а най-лошият бунт, който ѝ хрумнал, бил да „учи икономика“. Елса така и не разбра какво точно значи това. Но по-късно същата вечер, когато си мислеха, че Елса спи, тя чу мама да се сопва на баба: „Какво знаеш ти за тийнейджърските ми години? Ти никога не беше тук!“. Елса за първи път чуваше мама да казва нещо през сълзи. После баба се умълча и повече никога не повтори това за тийнейджърския бунт.

Мама затваря слушалката и стои по средата на кухнята с кърпата в ръка. Изглежда така, сякаш е забравила нещо. Поглежда Елса. Елса я поглежда с известно съмнение. Мама се усмихва угрижено.

– Искаш ли да ми помогнеш да приберем някои от нещата на баба ти в кутии?

Елса кима. Въпреки че изобщо не иска. Мама настоява всяка вечер да опакова вещите в кутии, въпреки че лекарите и Джордж ѝ казват, че не трябва да се натоварва. Мама не я бива много нито да не се натоварва, нито да ѝ казват какво да прави.

– Утре следобед татко ти ще те вземе от училище – казва мама, сякаш между другото, докато отмята неща от списъка за опаковане.

Списъкът е написан на Ексел. Мама обича Ексел.

– Защото ще работиш до късно? – пита Елса, все едно няма нищо конкретно предвид.

– Ще... ще остана известно време в болницата – каза мама, защото не обича да лъже Елса.

– Тогава не може ли Джордж да ме вземе? – пита Елса невинно, макар че въпросът изобщо не е невинен.

Мама диша през носа.

– Джордж ще дойде с мен до болницата.

Елса прибира произволни неща в кутията, без да се съобразява с екселския списък.

– Половинката болна ли е?

Мама отново опитва да се усмихне. Не ѝ се получава особено добре.

– Не се притеснявай, миличка.

– Това е най-лесният начин да разбера, че трябва да се притеснявам мега много – отговаря Елса.

Мама въздъхва и продължава да отбелязва вещите в списъка, макар да си личи, че не ѝ се иска. Но ще е по-добре за ефективността да оставят списъка сгрешен, отколкото да започнат да опаковат отначало.

– Сложно е – казва тя.

Тя винаги така прави. Използва фейсбук статуси, като говори.

– Всичко е сложно, ако никой не ти го обясни – казва Елса начумерено.

Мама пак диша през носа.

– Елса, това е просто рутинна проверка.

– Не, не е, защото по време на бременността няма толкова рутинни проверки. Не съм глупава. Все пак мога да търся в Уикипедия.

Мама масажира слепоочията си и гледа настрана.

– Моля те, Елса, не се карай с мен и за това.

– Защо „и“? За какво ДРУГО съм се карала с теб? – изстрелва Елса разгорещено, както прави някой, който е почти на осем години и се чувства обвинен в нещо.

– Не викай – моли я мама сдържано.

– НЕ ВИКАМ – вика Елса страшно несдържано.

После двете дълго време гледат в пода. Всяка от тях търси думи, с които да се извини, но и двете не знаят откъде да почнат търсенето. Елса затваря капака на кутията, отива в спалнята на баба и тряска вратата.

След това в апартамента е тихо повече от четвърт час. Елса знае, защото е толкова ядосана, че е почнала да мери времето в минути, вместо във вечности. Лежи на леглото на баба и се взира в черно-белите снимки на тавана. Момчето върколак като че ѝ маха и се смее. Елса се чуди до дъното на душата си как може някой, който се смее така, да порасне и да стане толкова тъжен като Чудовището.

Някой звъни на вратата и след това пак натиска звънеца, много по-скоро, отколкото който и да е разумен човек, който звъни на врата, би го направил. Това може да е само Брит-Мари.

– Идвам – казва мама сдържано на път към антрето, но Елса познава по гласа ѝ, че е плакала.

Думите се изстрелват от устата на Брит-Мари, сякаш тя е играчка на пружина и някой я е навил до края.

– Звънях у вас! Никой не отвори!

Мама въздъхва.

– Да. Не сме си вкъщи. Тук сме.

– В сградата има бойно куче на свобода! А колата на майка ти е в гаража! – изрежда Брит-Мари с такава скорост, че явно самата тя не знае какви са ѝ приоритетите и кой от двата проблема я тревожи повече.

– За кое от двете искаш да ми се накараш първо? – чуди се мама изморено.

Елса се изправя и се заслушва съсредоточено, но ѝ отнема почти минута, преди да осъзнае какво точно е казала Брит-Мари. Тогава скача от леглото и ѝ се налага да впрегне всичкия си самоконтрол, за да не се втурне към антрето, защото не иска Брит-Мари да заподозре нещо.

Брит-Мари стои на стълбите, стиснала решително едната си ръка с другата, и се усмихва добронамерено на мама.

– В тази жилищна асоциация не може да има бойни кучета на свобода, Ӕлрика. Сигурно разбираш това. Да, дори ти би трябвало да го разбираш!

– Няма никаква жилищна асоциация – отговаря мама и явно започва да съжалява за думите си веднага щом ги изрича.

– Не, но ще има – заплашва Брит-Мари, премества дланите си върху бедрата и кима два пъти, за да подчертае сериозността. – И в жилищната асоциация не може разни диви бойни кучета да търчат наоколо. Опасно е за децата, а освен това е санитарен проблем. Да, санитарен проблем, ето какво е!

– Ти си санитарен проблем – измърморва Елса.

Брит-Мари се обръща със свистене, а веждите ѝ се сливат в дълга космата гъсеница.

– Моля?

– Нищо – промърморва Елса.

Брит-Мари и гъсеницата продължават да я гледат кръвнишки. Мама се прокашля.

– Кучето сигурно е избягало някъде далеч, Брит-Мари. Не бих се притеснявала за него...

Брит-Мари се обръща към мама и се усмихва добронамерено.

– Не, разбира се, че ти не би се притеснявала, Ӕлрика. Разбира се, че не би се притеснявала. Ти не си от хората, които се притесняват особено за сигурността на другите, така е, не си.

Мама изглежда овладяно. Брит-Мари се усмихва и кима.

– Все пак си толкова заета с кариерата си. Не ти остава време да се притесняваш за безопасността на децата си. Виждам, че това ви е в кръвта. Във вашето семейство винаги кариерата е била преди децата.

Лицето на мама е съвършено отпуснато. Ръцете ѝ висят спокойно до тялото. Единственото, което я издава, са бавно, бавносвиващите се юмруци. Елса никога не я е виждала да прави така.

Брит-Мари също го забелязва. Отново размества дланите си. Изглежда, започва да се поти. Усмихва се малко по-вдървено.

– Не че в това има нещо лошо, Ӕлрика. Естествено, че не. Ти сама си избираш приоритетите, естествено!

– Има ли още нещо? – пита мама бавно, но някакъв нюанс в погледа ѝ кара Брит-Мари да направи мъничка крачка назад.

– Не, не, няма друго. Нищо друго!

Елса подава глава навън, преди Брит-Мари да е успяла да се обърне и да тръгне надолу.

– Какво каза за колата на баба?

В гласа на Брит-Мари отново се прокрадва раздразнение, но тя отбягва погледа на мама.

– В гаража е. Стои паркирана в гаража на моето място. И ако не бъде преместена незабавно, ще се обадя в полицията!

Елса не успява да скрие учудването си.

– Как се е озовала колата на баба там?

– Ами, не знам! Не ми е работа да знам, представи си! – отсича Брит-Мари толкова рязко, че забравя да се усмихне добронамерено.

После отново се обръща към майката на Елса с новооткрит кураж.

– Колата трябва да бъде преместена незабавно, в противен случай ще се обадя в полицията, Ӕлрика!

Майката на Елса кима с новооткрито примирение.

– Не знам къде са ключовете от колата, Брит-Мари.

– Аха, аха. Но не е моя работа да знам, все пак във вашето семейство трябва да се грижите за собствените си ключове – сопва се Брит-Мари.

Майката на Елса масажира слепоочията си.

– Имам нужда от хапче за глава – казва тя тихо на самата себе си.

Брит-Мари като че изведнъж си припомня как да се усмихва добронамерено и го прави.

– Ако не пиеше толкова много кафе, може би нямаше толкова често да имаш главоболие, Ӕлрика!

После Брит-Мари се обръща и тръгва надолу по стълбите, достатъчно бързо, че да не успеят да ѝ отговорят.

Мама затваря вратата овладяно и сдържано, но не толкова овладяно и сдържано, колкото обикновено, забелязва Елса. Мама тръгва към кухнята. Телефонът ѝ звъни. Елса върви след нея и я наблюдава съсредоточено.

– Какво имаше предвид тя? – пита Елса.

– Не смята, че трябва да пия кафе, докато съм бременна – отговаря мама.

Прави се на ударена. Елса мрази, когато мама се прави на ударена.

– Sure, сякаш това имах предвид – казва Елса.

Мама взима телефона си.

– Трябва да се обадя, миличка – казва тя.

– Какво имаше предвид Брит-Мари, като каза, че в нашето семейство „кариерата е преди децата“ и че това е „в кръвта ти“? Имаше предвид баба, нали? – настоява Елса.

Телефонът продължава да звъни.

– Звънят от болницата, трябва да се обадя – казва мама.

– Не, не трябва! – заповядва Елса.

Двете стоят и се гледат, докато телефонът иззвънява още два пъти. Сега юмруците на Елса са свити. Мама прокарва пръсти по дисплея.

– Трябва да вдигна, Елса.

– Не, не трябва!

Мама затваря очи и вдига телефона към ухото си. Още преди да заговори, Елса трясва вратата на спалнята.

Когато мама внимателно отваря вратата половин час по-късно, Елса се преструва, че спи. Мама се доближава тихо и я завива с одеяло. Целува я по бузата. Изгася лампата.

Когато Елса става от леглото един час по-късно, мама спи на дивана във всекидневната. Елса се приближава тихо и завива мама и Половинката с одеяло. Целува я по бузата. Изгася лампата. Мама все още държи кухненската кърпа в ръка.

Елса вади фенер от една от кутиите в антрето и се обува.

Защото вече знае къде да търси следващата следа в лова на съкровища.

13

Вино

Да. Всъщност е малко мъчно за обяснение. С много от нещата в бабините приказки е така. Най-напред човек трябва да разбере, че в Страната-на-Почти-Будните няма по-тъжно същество от морския ангел. Едва когато Елса си припомня цялата приказка, всичко в този лов на съкровища изведнъж придобива смисъл.

Почти толкова важно е да споменем, че рожденият ден на Елса беше много важен за баба. Може би защото бе два дни след Бъдни вечер, а Бъдни вечер е много важна за всички останали13, така че никое дете, родено два дни след Бъдни вечер, не получава толкова внимание, колкото децата, родени през август или април. Така че баба прекомпенсираше.

Тя имаше склонност да го прави. Макар че мама ѝ беше забранила да организира повече изненади, откакто баба веднъж запали фойерверки в ресторанта и леко подпали едно седемнайсетгодишно момиче, облечено като клоун, което бе там за „забавление на децата“. В нейна защита трябва да се отбележи, че наистина беше забавна. През онзи ден Елса научи някои от най-добрите псувни, които знае.

Работата е там, че в Миамас рождениците не получават подаръци. Напротив, раздават ги. В най-добрия случай избират лични вещи, които са им много ценни, и ги подаряват на хора, които са им още по-ценни. Ето защо в Миамас всички очакват с нетърпение чуждите рождени дни. Оттам идва и изразът „какво можеш да получиш от човек, който има всичко?“. Естествено, изразът бил записан в приказка, която енфантите отнесли в истинския свят, след което един куп отворковци го изтълкували грешно като „какво можеш да ПОДАРИШ на човек, който има всичко“. Но то друго не може и да се очаква. Все пак става дума за същите отворковци, които успели да изтълкуват грешно думата „тълкувам“, която означава нещо съвсем различно в Миамас. Там „тълкувач“ е същество, което най-просто може да се опише като смесица между коза и шоколадова бисквита. Тълкувачите са много надарени лингвисти, а от тях ставаше чудесно барбекю, поне докато Елса не стана вегетарианка и баба вече не можеше да разказва историята, без да се разрази караница.

Както и да е: Елса се роди два дни след Коледа преди близо осем години. В същия ден учените регистрираха гама лъчението от онзи магнетар. Другото нещо, което се случи в този ден, бе цунамито в Индийския океан. Елса знае, че това е адски голяма вълна, причинена от земетресение. Само че в морето. Така че е по-скоро моретресение, ако трябва да се изразим точно. А Елса се изразява много точно.

Двеста хиляди души загинали, когато Елса се родила. Понякога, когато мисли, че Елса няма да я чуе, мама казва на Джордж, че се чувства толкова гузна, че чак сърцето ѝ се свива, задето тъкмо този ден е най-щастливият в живота ѝ.

Елса беше на пет, почти на шест, когато за пръв път прочете за цунамито в Уикипедия. И на шестият ѝ рожден ден баба ѝ разказа приказката за морския ангел. За да я научи, че не всички чудовища са били чудовища от самото начало, и че не всички чудовища изглеждат като чудовища. Една част носят чудовището вътре в себе си.

Последното, което сенките направили преди края на Войната-Без-Край, било да унищожат цял Мибаталос – кралството, където били отгледани всички воини. Но после дошли Вълчето сърце и воршовете и всичко се обърнало. Сенките побегнали от Страната-на-Почти-Будните и се втурнали през морето, прииждайки откъм бреговете на всичките шест кралства. Стъпките им по водната повърхност образували ужасяващи вълни, които се блъскали една в друга, докато образували една-единствена вълна, висока десет хиляди приказни вечности. И за да не може никой да последва сенките, вълната се обърнала и се хвърлила към брега.

Била по-страшна от всички армии от сенки за всички вечности. Можела да опустоши Страната-на-Почти-Будните и да унищожи замъците, къщите и всички, които живеели в тях.