Баба праща поздрави и се извинява

Но тогава сто снежни ангели спасили останалите пет кралства. Когато всички тръгнали да бягат от вълната, стоте снежни ангели се хвърлили право към нея. С разперени криле и със силата на всички величествени приказки в сърцата си, те образували магическа стена на пътя на вълната и я спрели. Вълната погълнала стената, но не могла да продължи. Защото дори вълна, създадена от сенки, не може да премине през сто снежни ангели, готови да умрат, за да оцелее цял един приказен свят.

Само един ангел не посмял да се изправи срещу връхлитащата водна маса.

Макар баба винаги да казваше, че ония снежни ангели били арогантни копелета, които миришат виното и се превземат, тя никога не отричаше героизма, който са проявили в онзи ден. А денят, в който Войната-Без-Край свършила, бил най-щастливият ден за всички в Страната-на-Почти-Будните, освен за онзи стотен ангел.

Оттогава ангелът се носел покрай брега, а над него тегнело проклятие, което му пречело да напусне мястото, където загинали всички, които обичал. Минало толкова време, че хората от околните села забравили кой бил ангелът в началото и вместо това започнали да го наричат „морския ангел“. С годините ангелът се заравял все по-дълбоко в лавина от тъга, докато накрая сърцето му, заедно с цялото тяло, се разцепило на две като счупено огледало. Когато децата от селата се прокрадвали до брега, за да видят ангела, те съзирали лицето му, толкова красиво, че дори розите разцъфвали от възхищение пред него. Но в следващия миг ангелът можел да обърне към тях другата си половина, която била така ужасяваща, дива и деформирана, че децата се втурвали обратно и не спирали да пищят през целия път до селото.

Защото не всички чудовища са били чудовища от самото начало, някои са станали такива от мъка.

Според една от най-разказваните приказки в Страната-на-Почти-Будните, един ден едно малко дете от Миамас успяло да вдигне проклятието от морския ангел. То освободило ангела от демоните на паметта, които го държали в плен.

Когато баба ѝ разказа тази приказка за пръв път на нейния шести рожден ден, Елса осъзна, че вече не е малко дете. Затова подари на баба плюшения си лъв. Осъзна, че вече няма нужда от него и е по-добре той да пази баба. Същата нощ баба прошепна в ухото на Елса, че ако някога се разделят, ако един ден тя изчезне, ще прати лъва да каже на Елса къде е отишла.

Минаха няколко дни, преди Елса да се сети за това. Едва снощи, когато Брит-Мари им каза, че незнайно как Рено изведнъж се е появил в гаража, Елса си спомни къде баба държеше лъва.

В жабката на Рено. При цигарите. Нищо друго не се нуждаеше от лъв пазач, както цигарите на баба.

Затова сега Елса седи на предната седалка в Рено и вдишва дълбоко. Както обикновено, вратите на Рено не бяха заключени, защото баба никога не заключваше нищо. Рено още миришеше на цигарен дим. Елса знае, че това е вредно, но все пак става дума за цигарения дим на баба.

– Липсваш ми – прошепва тя, заровила лице в тапицерията на облегалката.

После се обръща и отваря жабката. Премества лъва и взима писмото. На него пише: „За най смелия рицар на Миамас, да се достаи до:“. Следват име и адрес.

Баба наистина за нищо го нямаше този правопис.

Елса излиза от Рено и потупва ворша зад ушите.

– Благодаря, че застана на стража, обещавам утре да ти донеса още лакомства! – казва тя и вади останалите протеинови блокчета от раницата си.

Воршът ги изяжда наведнъж и се отправя бавно към мазето. Елса го проследява с поглед и когато воршът стига до отворената врата, тя прочиства гърло малко неловко и извиква:

– Досега никога не съм имала приятел, различен от баба!

Воршът спира. Обръща глава към нея. И се усмихва. Елса знае, че се усмихва, въпреки че всички отворковци по света сигурно биха ѝ казали, че воршовете не правят така.

Малко по-късно Елса се прокрадва нагоре по стълбите с писмото от баба в ръка, а в главата ѝ е такава каша, че тя едва не се блъска в Алф.

Той стои на площадката, облечен със скърцащо кожено яке и дори по-лошо настроение от обикновено. Елса не знае къде да се дене.

– По дяволите, какво стоиш, слизаш или се качваш? – настоява Алф.

– К... ачвам се – казва Елса, гледайки в пода.

Алф се отмества нетърпеливо встрани. Елса минава бързо покрай него, след което го чува да се тътри надолу по стълбите. Изглежда много изморен. Вярно, той винаги така изглежда, но днес като че ли е още по-изморен от обикновено. Елса си мисли, че може би е свързано с ниския център на тежестта, за който говореше баба.

Тя остава на място, затаила дълбоко дъх, докато се увери, че Алф не е тръгнал към мазетата. Накрая вратата на гаража се отваря, Елса си отдъхва и продължава нагоре по стълбите.

Спира на най-горната площадка и стои пред апартамента на баба, докато лампите изгаснат. Многократно прокарва пръсти по думите, изписани с почерка на баба, но не отваря плика. Вместо това го пъхва в раницата си, изляга се върху студения под и почти затваря очи. Отново опитва да отиде в Миамас. Лежи с часове, без да успее. Лежи, докато вратата най-долу се отваря. Елса предполага, че това е Алф, който се връща обратно, макар че не чува нито стъпки, нито някой да се прибира в апартамента си.

Лежи на пода с почти затворени очи, чак докато нощта обгръща прозорците на блока и тя чува пияницата да вдига шум няколко етажа по-надолу.

Мама не обича да наричат пияницата „пияницата“. „Ами как тогава?“, питаше Елса, а мама я поглеждаше колебливо и с леко нерешителен глас успяваше да каже: „Тя е... ами, човек, който е... изморен“. При което баба изсумтяваше: „Изморен? Ха, не думай, как няма да се измори, като се налива по цяла нощ!“. Тогава мама възкликваше „мамо!“, а пък баба разперваше ръце и питаше „с-е-г-а пък какво лошо казах?“, след което идваше време Елса да си сложи слушалките.

– Спрете водата ви казвам! Не може да се къпете по нощѝте!!!“ – врещи пияницата долу, без да се обръща към конкретен човек, и така бясно удря парапета с обувалката, че все едно някой бие гонг.

Пияницата винаги така прави. Крещи, врещи и удря с обувалката. Разбира се, никой никога не ѝ прави забележка, защото в този блок пияниците са като чудовищата. Хората се надяват, че ако откажат да признаят съществуването им, те ще изчезнат.

Елса кляка и поглежда надолу между стълбите. Мярка само чорапите на пияницата, която фучи насам-натам и размахва обувалката пред себе си сякаш коси трева. Впоследствие Елса не може да обясни защо го е направила, но се изправя на пръсти и се промъква до първия етаж. Може би от чисто любопитство. А може би, по-вероятно, защото е отегчена и разочарована от това, че вече не може да отиде в Миамас.

Вратата на апартамента на пияницата е отворена. Преобърната подова лампа свети слабо. По всички стени висят снимки. Елса никога не е виждала толкова много снимки. Мислеше си, че тези в спалнята на баба са много, но тук има хиляди. До една са рамкирани в малки бели дървени рамки и на всички има двама тийнейджъри и мъж, който сигурно е баща им. На една от снимките, по-голяма и сложена точно до вратата, мъжът и момчетата стоят на плажа, а зад тях се вижда искрящо зелено море. Момчетата носят неопренови костюми. Усмихват се. Почернели са от слънцето. Изглеждат щастливи.

Под рамката има една от онези поздравителни картички, които хората купуват от бензиностанции, когато забравят да купят читава поздравителна картичка от магазин за цветя. „На мама, от твоите момчета“, пише на нея.

До картичката има огледало. Разбито е на парчета.

Думите, които отекват във входа в следващия миг, прозвучават така внезапно и яростно, че Елса губи равновесие, плъзга се четири-пет стъпала надолу и се блъска в стената. Ехото се хвърля отгоре ѝ така, сякаш иска да издере ушите ѝ.

– КАКВОПРАВИШТУК?

Елса зяпва пияницата. Тя стои един етаж по-долу и я гледа през перилата. Заплашително вдига обувалката пред себе си. Изглежда едновременно бясна и смъртно изплашена. Погледът ѝ е премрежен. Черната ѝ пола е измачкана. Миризмата на вино стига чак до Елса. Косата ѝ изглежда все едно две птици са се сбили в кашон с коледни лампички. Има лилави торбички под очите.

Жената с черната пола залита. Вероятно иска да изкрещи, но от устата ѝ излиза хриптене:

– Не трябва да се къпете през нощта. Водата... спрете водата. Всички ще се удавят...

Бялата слушалка, по която вечно говори, все още е пъхната в ухото ѝ, но кабелът се поклаща до бедрото ѝ, без да е свързан с нищо. В другия край на линията няма никого и Елса осъзнава, че никога не е имало, а за едно почти осемгодишно дете не е толкова лесно да разбере такова нещо. Баба е разказвала приказки за много неща, но не и за жени с черни поли, които се правят, че говорят по телефона, за да не си помислят съседите, че са купили всичкото това вино за себе си.

Жената с черната пола изглежда объркана. Като че внезапно е забравила къде се намира. Скрива се от поглед и в следващия миг Елса усеща ръката на мама да я вдига внимателно от стълбите. Чувства топлия ѝ дъх във врата си. Мама прошепва „шшш“ в ухото ѝ, сякаш пред тях стои сърна, до която са се озовали твърде близо.

Елса отваря уста, но мама слага пръст на устните ѝ.

– Шшш – прошепва тя отново и я обгръща плътно с ръце.

Елса седи свита в прегръдките ѝ. В мрака долу виждат как жената с черната пола се носи напред-назад като знаме, откъснато от вятъра. Найлоновите торби лежат разпръснати на пода в антрето на апартамента ѝ. Една от кутиите вино се е преобърнала. Върху паркета падат последните няколко червени капки. Мама докосва нежно ръката на Елса. Те се изправят и се качват тихо по стълбите.

Тази вечер мама ѝ разказва за какво говориха всички, освен родителите на Елса, в деня, когато тя се роди. За една вълна, която заляла един бряг на десет хиляди километра оттук и помела всичко по пътя си. За две момчета, които тръгнали да плуват след баща си и така и не се върнали.

Елса чува как пияницата запява песента си. Защото не всички чудовища изглеждат като такива. Някои носят чудовището вътре в себе си.

14

Снус

В деня, когато Елса се родила, всички сърца били разбити и всички огледала били счупени. Били счупени с такава сила, че парченцата залели целия свят като вълна. Немислимите катастрофи предизвикват немислими реакции в хората, немислима тъга, немислим героизъм. И повече смърт, отколкото човешкият ум може да проумее. Две момчета спасяват майка си и се връщат за баща си. Обратно в приливната вълна. Защото семействата не изоставят членовете си. Но нейните момчета направиха точно това. Оставиха я сама.

В онзи ден всички огледала били счупени и всички сърца били разбити. Били разбити с такава сила, че ги чули на десет хиляди километра.

Бабата на Елса живееше според ритъм, различен от този на повечето хора. Функционираше различно. В истинския свят, където всичко работеше, тя беше хаос. Но когато истинският свят се срине, когато всичко стане хаос, хората като баба могат да се окажат единствените, които работят. Това беше нейната суперсила. Така че когато бабата на Елса опитваше да се добере до някоя далечна точка на земното кълбо, едно бе сигурно: че мястото е такова, от което всички останали се опитват да се махнат. И ако някой я попиташе защо го прави, тя отговаряше: „Защото съм лекар, по дяволите. И като лекар съм се отказала от правото да избирам чий живот да спасявам“.

Баба не беше много по ефективността и икономиката, но в хаоса всички я слушаха. В истинския свят другите лекари вероятно не биха я последвали доброволно дори до магазина, но когато светът се сринеше, всички ѝ се подчиняваха като войници на генерал. Защото немислимите катастрофи раждат немислими ситуации. И немислими супергерои.

Веднъж, късно вечерта, когато бяха на път към Миамас, Елса попита баба какво е да бъдеш някъде, където светът се срива. Какво ли е било да си в Страната-на-Почти-Будните по време на Войната-Без-Край и да видиш как вълната залива деветдесет и деветимата ангели. А баба отговори: „Като най-лошото нещо, което можеш да си представиш, измислено от най-злото нещо, което можеш да си представиш, умножено по число, което дори не можеш да си представиш“. Онази нощ Елса много се изплаши и попита баба какво щяха да правят, ако някой ден светът се срине там, където живеят.

Тогава баба хвана показалците ѝ, стисна ги здраво в дланите си и отвърна: „Ще направим това, което правят всички: каквото можем“. Елса се сви в скута ѝ и попита: „А какво можем да направим?“. Баба я целуна по косата, прегърна я силно, силно, силно и прошепна: „Да грабнем толкова деца, колкото можем да носим. И да тичаме с всичка сила“. „Бива ме да тичам“, прошепна Елса. „И мен“, прошепна баба в отговор.

В деня, когато Елса се роди, баба беше далеч. На война, някъде, където светът се беше сринал. Беше прекарала там месеци, но отиваше да си хване полета. Прибираше се. Тогава обаче чу за вълната, която заляла някое още по-далечно място, и как всички отчаяно опитвали да се спасят. Затова направи каквото правеше по принцип и отиде на това място. Защото там имаха нужда от лекари. Успя да отведе много деца далеч от смъртта, но не и синовете на жената с черната пола. Вместо това отведе нея. Прибра я у дома.

Елса и мама седят в Киа. Сутрин е и има задръстване. По прозорците падат снежинки, големи като калъфки за възглавници.

– Това беше последното пътуване на баба ти. След това тя си остана вкъщи – казва мама за финал.

Елса не знае кога за последно я е чувала да разказва толкова дълга история. Мама почти никога не разказва истории, още по-малко дълги, но тази е толкова продължителна, че вчера мама заспа по средата и днес трябваше да довърши в колата на път към училище. Историята е за последното пътуване на баба и първите дни на Елса.

– Защо пътуването е било последното ѝ? – пита Елса.

Мама се усмихва едновременно тъжно и щастливо. Това е комбинация от емоции, която единствено тя владее напълно.

– Получи нова работа.

Мама придобива вид сякаш си е спомнила нещо неочаквано. Като че споменът се е изтърколил от вътрешността на счупена ваза.

– Ти се роди твърде рано, докторите се притесняваха за сърцето ти, така че трябваше да останем в болницата няколко седмици. Тя и баба се прибраха в същия ден, в който и ние двете...

Елса разбира, че има предвид жената с черната пола. Мама държи здраво волана на Киа и продължава разсеяно, сякаш сама на себе си:

– Никога не съм говорила много с нея. Мисля, че никой в блока не искаше да ѝ задава твърде много въпроси. Оставихме баба ти да се оправя с нея. А после...

Мама въздъхва, а очите ѝ се наливат с разкаяние.

– ...после годините се занизаха. Бяхме заети. А тя вече е просто жена, която живее в блока. Ако трябва да съм честна, бях забравила, че тя се нанесе по такъв начин. Вие двете заживяхте тук в един и същи ден...

Мама се обръща към Елса. Опитва да се усмихне. Не ѝ се получава особено добре.

– Ужасен човек ли съм, задето бях забравила за това?

Елса клати глава. Мисли да каже нещо за Чудовището и ворша, но се отказва, защото я е страх, че мама ще ѝ забрани да ги вижда повече. Баба има крайно странни принципи, що се отнася до общуването на деца с чудовища и воршове. Елса разбира, че всички ги е страх от тях и че ще е нужно много време, за да проумеят, че те не са такива, за каквито ги имат. Точно както с пияницата.

– Колко често пътуваше баба? – пита Елса вместо това.

Мама стиска здраво волана. Сребриста кола отзад надува клаксон, защото мама е оставила колата отпред да се отдалечи на няколко метра. Тя отпуска спирачката и Киа се придвижва бавно напред.

– Различно. Зависеше къде имат нужда от нея и за колко дълго.

– Това ли имаше предвид онзи път, когато баба каза, че си станала икономист, защото си ѝ се сърдела?

Мама се обръща учудено към Елса. Колата отзад отново бибитка.

– А?

Елса човърка уплътнението на вратата.

– Чух ви. Беше мега отдавна. Баба каза, че да учиш икономика, било твоят тийнейджърски бунт. А ти каза „Откъде знаеш? Ти никога не беше тук!“. Това ли имаше предвид, а?

Мама наблюдава кокалчетата на пръстите си.

– Бях ядосана, Елса. Когато си ядосана, невинаги имаш контрол над това, което говориш.

Елса отново клати глава, този път протестирайки.

– Не и ти. Ти никога не губиш контрол.

Мама отново опитва да се усмихне.

– С баба ти беше... ами, по-трудно.

– Ти на колко беше, когато дядо умря?

– На дванайсет.

– Човек още не е възрастен на дванайсет.

– Не. Не е.

– И баба те остави?

– Баба ти ходеше там, където имаха нужда от нея, миличка.

– Ти си имала нужда от нея.

– Други се нуждаеха повече.

– Затова ли винаги се карахте?

Мама въздъхва дълбоко, така, както може само родител, който току-що е открил, че е задълбал в някоя история много повече, отколкото е възнамерявал.

– Да. Да, вероятно понякога сме се карали заради това. А понякога за други неща. Баба ти и аз бяхме много... различни.

– Не. Просто бяхте различни по различни начини.

– Може би.

– За какво друго се карахте?

Колата зад Киа отново бибитка. Мама затваря очи и задържа дъха си. Когато най-накрая отпуска спирачката и оставя Киа да се придвижи напред, тя отговаря така, сякаш думите насила си проправят път между устните ѝ.

– За теб. Вечно се карахме за теб, миличка.

– Защо?

– Защото когато обичаш някого страшно много, е трудно да се научиш да го делиш с някого другиго.

– Като Джийн Грей – отбелязва Елса, сякаш това е съвсем очевидно.

– Кой? – възкликва мама, сякаш изобщо не е така.

– Тя е супергерой. От „Х-Мен“. Върколак и Циклоп бяха влюбени в нея. Затова адски много се караха.

Мама кима така, сякаш обяснението прави казаното едва една идея по-очевидно, в най-добрия случай.

– Мислех, че онези Х-Мен са мутанти. Не супергерои. Нали така ми каза последния път, когато говорихме за тях?

– Сложно е – казва Елса, въпреки че изобщо не е сложно, ако човек е чел умерено количество качествена литература.

– И каква е суперсилата на тази Джийн Грей? – пита мама.

– Телепатия – отговаря Елса.

– Хубава суперсила – казва мама.

– Адски хубава – съгласява се Елса.

Предпочита да не отбелязва, че Джийн Грей също така има телекинетични способности, защото не иска да затормозява мама повече от необходимото. Тя все пак е бременна. Вместо това повдига уплътнението на вратата и наднича в пролуката отдолу. Безкрайно изморена е, както става, когато си почти на осем и цяла нощ си стоял буден и ядосан. Майката на Елса така и не е имала собствена майка, защото майката на мама винаги е била някъде другаде и е помагала на други хора. Елса никога не бе мислила за баба по този начин.

– Ядосана ли си ми, понеже баба прекарваше толкова много време с мен, но не и с теб? – пита тя предпазливо.

Мама клати глава толкова силно и упорито, че Елса веднага разбира, че ще последва лъжа.

– Не, милото ми момиче, не. Никога!

Елса кима и наднича в пролуката под уплътнението.

– Аз съм ѝ ядосана. За това, че не ми каза истината.

– Всички имат тайни, миличка.

– Ядосана ли си ми, понеже с баба имахме тайни? – пита Елса, без да поглежда към мама.

Мисли си за тайния език, на който все говореха, за да не ги разбере мама. Мисли си за Страната-на-Почти-Будните. Чуди се дали баба някога е водила мама там.

– Никога не съм ти се ядосвала – отговаря мама и протяга ръка към Елса, преди да прошепне: – Завиждах ти.

Чувството за вина удря Елса като кофа студена вода, която човек не очаква.

– Ето какво е имала предвид баба – констатира тя.

– С кое? – чуди се мама.

Елса изсумтява.

– Каза ми да не я мразя, ако разбера коя е била, преди да се родя. Това е имала предвид. Че ще разбера, че е била скапана майка, която е оставила собственото си дете...

Мама се обръща към нея, а очите ѝ така лъщят, че Елса може да се огледа в тях.

– Тя не ме остави. Не бива да мразиш баба си, миличка.

Елса не отговаря и мама слага ръка на бузата ѝ и прошепва:

– Дъщерите могат да се ядосват на майките си. Но тя беше добра баба, Елса. Беше най-фантастичната баба, която някой може да си представи.

Елса дръпва уплътнението непокорно.

– Но те е оставяла сама? Всички пъти, когато е заминавала, те е оставяла сама, нали? Човек не може да прави така, иначе социалните ще му вземат детето и ще го пратят в приемен дом!

Мама опитва да се усмихне.

– Това в Уикипедия ли го прочете?

Елса изсумтява.

– Чух го в училище.

Мама примигва тежко.

– Когато бях малка, имах дядо ти.

– Да, преди да умре!

– След като умря, имах съседите.

– Кои съседи? – настоява Елса да знае.

Колата отзад пак бибитка. Мама прави извинителен жест към задното стъкло и Киа потегля напред.

– Брит-Мари – каза мама накрая.

Елса спира да човърка уплътнението.

– Какво Брит-Мари?

– Тя се грижеше за мен.

Веждите на Елса се свиват в гневно V.

– Защо тогава се държи с теб като мъпетска вещица?

– Не говори така, Елса.

– Ама така е!

Мама въздъхва през носа.

– Брит-Мари невинаги беше такава. Сега просто е... самотна.

– Нали си има Кент!

Мама мигва толкова продължително, че направо затваря очи.

– Има много различни начини да бъдеш самотна, миличка.

Елса подновява човъркането на пролуката под уплътнението.

– И все пак е пълен мъпет.

Мама кима.

– Човек може да се превърне в мъпет, ако твърде дълго е сам.

Колата зад тях отново избибитква.

– Затова ли баба я няма на старите снимки вкъщи? – пита Елса.

– Хм?

– Баба я няма на снимките отпреди да се родя. Като малка си мислех, че тя е вампир, защото вампирите не излизат на снимки и могат да пушат колкото си искат, без да ги заболи гърлото. Но тя не е била вампир, нали? Просто никога не си е била вкъщи.

– Сложно е.

– Знам! Всичко е сложно, докато не ти го обяснят! Но баба винаги сменяше темата, когато я попитах за това. А като питам татко, той казва: „Ой... ой... какво ти се яде? Искаш ли сладолед? Ето сладолед!“.

Мама внезапно избухва в смях. Така се засмива, че ако имаше млечен шейк в устата, той щеше да излезе през носа ѝ и да опръска цялото табло на Киа. Елса много добре имитира баща си.

– Татко ти гледа да избягва конфликтните ситуации – кикоти се мама.

– Баба вампир ли беше, или не?

– Баба ти пътуваше по целия свят и спасяваше деца, миличка. Тя беше...

Мама като че търси правилната дума. И когато я намира, лицето ѝ грейва и тя се усмихва, този път наистина.

– Супергерой! Баба ти беше супергерой!

Елса се взира в пролуката на вратата.

– Супергероите не оставят собствените си деца.

Мама мълчи.

– Всички супергерои трябва да правят жертви, миличка – пробва се тя накрая.

Но и двете знаят, че не го мисли.

Шофьорът зад тях отново натиска клаксона. Мама вдига извинително ръка към задното стъкло. Киа изминава няколко метра. Елса осъзнава, че се надява мама да закрещи. Или да заплаче. Каквото и да е. Просто иска някаква емоционална реакция. Затова прави каквото всички почти осемгодишни биха направили в тази ситуация. Наднича под уплътнението, след което се оглежда наоколо за нещо, което в никакъв случай не е предназначено да се пъха в пролуки под уплътнения на автомобилни врати, за да го напъха точно там.

Отваря жабката. Погледът ѝ попада на пакет дъвки. Взима го и хвърля поглед към мама. После старателно натъпква една дъвка в пролуката. После още една. Елса знае, че мама я вижда. Вижда я, но не казва нищо. Този път не губи контрол. Елса мрази това.

Колата отзад бибитка. Ръката на мама моли за извинение. Киа се придвижва напред.

Елса не разбира как някой може да е толкова нетърпелив да мръдне пет метра напред, че да бибитка в задръстване. Поглежда мъжа зад тях в огледалото за обратно виждане. Той явно смята, че мама е виновна за задръстването. На Елса силно ѝ се иска мама да направи така, както когато е била бременна с нея, а именно да слезе от колата и да се разкрещи на мъжа, че това вече е прекалено, по дяволите.

Елса знае тази история от татко. Той почти никога не разказва истории, но на един Мидсомар14, по времето преди мама да стане тъжна и да почне да си ляга все по-рано вечер, а татко да остава сам в кухнята през нощта и да подрежда иконките на десктопа ѝ и да плаче, тримата празнуваха заедно. И татко изпи три бири и разказа как веднъж мама, която била в напреднала бременност, излязла от колата, отишла до един мъж със сребриста кола и го заплашила, че „ще роди тук и сега, на шибания му капак, ако избибитка още един път!“. Всички много се смяха на тази история. Без самия татко, разбира се, защото той не обича кой знае колко да се смее. Но Елса видя, че дори той смята случката за забавна. На онзи Мидсомар двамата с мама танцуваха. Това бе последният път, когато Елса ги видя да танцуват. Татко беше зрелищно некадърен в танците. Изглеждаше като твърде голям мечок, който току-що се е изправил и е установил, че лапата му е изтръпнала. На Елса това ѝ липсва. Липсва ѝ мечешката лапа. И ѝ липсва някой, който да излиза на улицата и да крещи на мъже в сребристи коли.

Мъжът в сребристата кола зад тях отново бибитка.

Горе-долу тогава Елса взема решението, което най-общо казано, кара цялата сутрин да се превърне в абсолютен фейсбук статус. Тя грабва раницата си от пода, вади най-тежката книга, която успява да намери, и щом Киа спира зад колата отпред, Елса дърпа дръжката на вратата и изскача на магистралата. Чува мама да вика след нея, но не се обръща. Просто заобикаля Киа, застава пред сребристата кола и с всички сили удря капака с книгата.

На мястото на удара остава голяма вдлъбнатина. Ръцете на Елса треперят. Мъжът в сребристата кола я зяпа, сякаш не може да повярва, че това наистина се случва. Малко като онзи път, когато Елса, мама и татко ходиха в Евродисниленд в Париж и на връщане късно вечерта Елса видя Пепеляшка да пикае в един храст и да крещи на едно момче в пиратски костюм думи на френски, които се оказаха грозни псувни, както Елса щеше да узнае по-късно.

Елса гледа втренчено мъжа. Той я зяпа като парализиран.

– Проклет мъпет! – крясва му Елса.

Той не отговаря веднага, затова Елса удря здраво капака още три пъти и посочва мъжа заплашително.

– Не схващаш ли, че майка ми е бременна? Какво си се разсвирил като скапан МЪПЕТ, а? А?

Първоначално мъжът като че смята да отвори вратата. Но после, изглежда, променя решението си. Елса вдига книгата над главата си като меч, замахва с късата страна надолу и оставя дълбока резка в лака на капака. Мъжът я наблюдава някак нерешително. После протяга ръка към страничния прозорец. Елса чува изщракване и вратите се заключват.

– МОЖЕ БИ ПРОСТО ИМАМЕ ТЕЖЪК ДЕН! Така че вземи се стегни малко, преди майка ми да дойде и да роди Половинката върху капака на ШИБАНАТА ТИ КОЛА! – изревава Елса.

За всеки случай.

Мъжът гледа в краката си.

Елса стои на магистралата между сребристата кола и Киа и диша толкова бързо, че я заболява главата. Чува мама да вика, но Елса така и така вече се връща в Киа, наистина. Не е като да е планирала случилото се. Но изведнъж усеща ръка на рамото си и чува глас, който пита:

– Имаш ли нужда от помощ?

Обръща се, а до нея стои полицай. Мирише на снус.

– Можем ли да помогнем? – повтаря той приятелски.

Изглежда много млад. Като че работи в полицията само за лятото. Въпреки че е зима.

– Той не спираше да бибитка! – казва Елса в своя защита.

Летният полицай поглежда към сребристата кола. Мъжът вътре е крайно зает с това да не среща погледа на летния полицай. Елса се обръща към Киа и всъщност не иска да го казва, по-скоро като че думите сами се изплъзват от устата ѝ.

– Майка ми ще ражда, а и денят започна тежко...

Незабавно усеща ръката на летния полицай обратно върху рамото си.

– Майка ти ще ражда? – виква той.

– Ами, не точ... – започва Елса.

Но, разбира се, вече е късно.

Полицаят се втурва към Киа. Мама тъкмо е успяла да излезе наполовина от колата и тръгва към тях с ръка върху Половинката.

– Можеш ли да караш? – крещи полицаят толкова силно, че Елса запушва раздразнено уши и демонстративно се премества от другата страна на Киа.

Мама изглежда сащисана.

– А? Тоест, к’во? Естествено, че мога да карам. Или, в смисъл? Има ли някакъв проб...

– Ще карам отпред! – изревава полицаят, без да я изслуша.

Бързо вкарва мама в Киа и се втурва обратно към полицейския автомобил. Мама се тръшва на седалката. Поглежда Елса. Елса рови в жабката и търси причина да не отговаря на погледа ѝ.

– Какво... се случи току-що? – пита мама.

Сирената на полицейската кола прогърмява покрай тях. Летният полицай им маха трескаво да карат след него.

– Мисля, че иска да караме след него – промърморва Елса, без да вдига поглед.

Колите пред тях отбиват встрани. Задръстването се разделя на две като бананова кора.

– Какво... става... сега? – прошепва мама, докато Киа внимателно тръгва на пръсти след полицейската кола.

– Може да се каже, че стана малко като във фейсбук статус – прокашля се Елса.

– Къде сме тръгнали? – пита мама, като същевременно се опитва да моли за извинение всички коли, които подминава.

– Казва се „накъде“ – измърморва Елса, защото не успява да се сдържи.

– Къде. Сме. Тръгнали. Елса? – артикулира мама по начин, който, ако Елса трябва да бъде честна, всъщност звучи леко обвинително.

– Ами, към болницата, предполагам, защото той си мисли, че ще раждаш – смотолевя Елса на жабката.

– Ще раждам... – констатира мама мрачно, докато навигира покрай всички коли, които се хвърлят встрани от сирените на летния полицай.

– Ммм – казва Елса.

– Защо си му казала, че бебето се ражда?

– Не съм! Но никой никога не ме слуша! – сопва се Елса обидено.

– Аха! И какво според теб да правя сега? – сопва ѝ се мама в отговор и може би не звучи чак толкова овладяно.

– Ами, вече караме след него адски дълго и той сигурно доста ще се ядоса, ако разбере, че всъщност няма да раждаш сега – отбелязва Елса поучително.

– МИСЛИШ ЛИ!? – изревава мама нито поучително, нито овладяно.

Елса избира да не се впуска в дискусия дали въпросът на мама е саркастичен, или ироничен.

Спират пред входа за спешни случаи и мама сякаш наистина смята да слезе от колата и да си признае всичко пред летния полицай. Наистина така изглежда. И наистина се опитва да го направи. Но той я избутва обратно в колата и ѝ виква, че ще доведе помощ. След това се втурва, крещейки, към входа. Отстрани изглежда като човек, който е разлял врящ шоколад върху ръцете си. Мама гледа нещастно след него. Това е нейната болница. Тя е шефът тук.

– Доста ще ми е трудно да обясня това на персонала – измърморва тя и обляга отчаяно чело на волана.

– Може да кажеш, че е било някакъв вид тренировка? – предлага Елса.

Мама не отговаря. Елса отново се прокашля.

– Баба би сметнала, че ситуацията е забавна.

Мама се усмихва слабо и се обръща към Елса, този път облягайки ухо на волана. Двете дълго се гледат.

– Да, би сметнала проклетата ситуация за забавна – съгласява се мама.

– Не ругай – казва Елса.

– Ти ругаеш през цялото време!

– Аз не съм ничия майка.

Мама пак се усмихва.

– Тушѐ.

Елса отваря и затваря жабката няколко пъти. Поглежда нагоре към фасадата на болницата. Зад един от прозорците се намира стаята, където Елса спа в едно легло с баба онази нощ, когато баба отиде в Миамас за последен път. Струва ѝ се, че оттогава е минала цяла вечност. И от цяла вечност тя самата не успява да отиде в Миамас.

– Каква беше работата? – пита тя, най-вече за да се разсее.

– А? – сепва се мама.

– Каза, че онова с цунамито е било последното пътуване на баба, защото е получила нова работа. Каква беше работата?

Мама докосва пръстите на Елса и прошепва:

– Баба. Получи работа като баба. Оттогава никога не е пътувала.

Елса кима бавно. Мама гали ръката ѝ. Елса отваря и затваря жабката. После поглежда нагоре, сякаш тъкмо ѝ е хрумнало нещо, но го прави най-вече за да смени темата, защото не иска да мисли за това колко е ядосана на баба в момента.

– Значи, извинявай, ама какво всъщност си мислеше онзи полицай? Че ще родиш, докато караш кола? Можеш ли изобщо да караш, ако ще раждаш?

Мама я потупва по рамото.

– Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко знаят повечето мъже за раждането на деца, миличка.

Елса кима и изсумтява:

– Мъгъли.

Мама се навежда и я целува по челото. Елса среща погледа ѝ.

– С татко влюбването ли ви се изчерпа, че се разделихте? – пита тя толкова бързо, че сама се изненадва от въпроса.

Мама се обляга назад. Прокарва пръсти през косата си и поклаща глава.

– Защо питаш?

Елса свива рамене.

– Все за нещо трябва да говорим, преди полицаят да се върне и хората да видят шефа си и да се окажеш в мега конфузна ситуация...

Мама отново придобива нещастно изражение. Елса подръпва уплътнението. Осъзнава, че явно е било твърде рано да се шегува с това.

– Хората се женят, защото се влюбват, така че сигурно се разделят, защото им е свършило влюбването – казва тя тихо.

– Това в училище ли го чу? – усмихва се мама.

– Моя собствена теория е.

Мама отново се засмива високо и съвсем без предупреждение. Като внезапен порой във филм. Елса се ухилва.

– На дядо и баба също ли им е свършило влюбването? – пита тя, след като мама се насмива.

Мама бърше очи.

– Те никога не са се женили, миличка.

– Защо не?

– Баба ти беше специална, Елса. Беше трудно да се живее с нея.

– Как така?

Мама масажира клепачите си.

– Трудно е за обяснение, миличка. Но по онова време жените като нея бяха нещо необичайно. Е... хората като нея като цяло са нещо необичайно. Но тогава например рядко се случваше жена да стане лекар. Още по-малко пък хирург. И академичният свят изглеждаше много различно... та...

Мама замълчава. Елса вдига вежди.

– Чувала ли си за жената, която не говорела по същество?

Мама се усмихва извинително, сякаш още отсега знае, че това, което ще каже, е глупаво.

– Мисля, че ако баба ти беше мъж, а не жена, хората по онова време щяха да я наричат „плейбой“.

– Имала е много кавалери?

– Да – казва мама предпазливо.

– И в училище има един такъв човек с много кавалери – отбелязва Елса.

– О, не намеквам, че това момиче е... – възразява мама бурно.

– Момче е – поправя я Елса.

Мама изглежда объркана. Елса свива рамене.

– Сложно е – казва тя.

Въпреки че изобщо не е сложно. Мама обаче хич не изглежда по-малко объркана.

– Дядо ти обичаше баба страшно много. Но те никога не са били... двойка. Разбираш ли?

– Разбирам – отговаря Елса, която разбира, защото има интернет.

После се протяга, хваща показалците на мама и ги стиска с длани.

– Съжалявам, че баба е била толкова скапана майка, мамо!

– Но беше фантастична баба, Елса. Ти беше вторият ѝ шанс – казва мама и гали Елса по косата, преди да продължи. – Мисля, че баба ти се оправяше толкова добре сред хаоса, защото самата тя беше хаотична. Беше направо невероятна в катастрофална обстановка. Но не знаеше как да се справя с всичко тук, с ежедневието и обикновените неща.

– Като часовник, който избързва или изостава. Работи си, просто винаги е на грешното място – казва Елса, като опитва да не звучи ядосано.

Въобще не ѝ се получава.

– Да. Може би. Просто... знаеш ли... причината да няма стари снимки на баба е донякъде това, че тя рядко си беше вкъщи. И донякъде това, че аз скъсах малкото снимки, на които я имаше.

– Защо?

– Бях тийнейджърка. И бях ядосана. Двете са донякъде свързани. Вкъщи винаги цареше хаос. Неплатени сметки, остаряла храна в хладилника, когато вътре изобщо имаше храна, да. Боже. Трудно е за обяснение, миличка. Просто бях ядосана.

Елса скръства ръце, обляга се на седалката и зяпа през прозореца.

– Човек не трябва да прави деца, ако не иска да се грижи за тях.

Мама отново протяга пръсти към нея, докосва рамото ѝ.

– Баба ти ме е родила късно. Или, да, била е на колкото бях аз, когато родих теб. Но по времето на баба ти това се е считало за късно. Направила си е изследване и е мислила, че не може да има деца.

Елса свежда брадичка към ключицата си.

– Значи си била грешка?

– Инцидент.

– В такъв случай и аз съм инцидент.

Мама прехапва устни.

– Никой никога не е копнеел за нещо толкова много, колкото ние с баща ти копнеехме за теб, миличка. Ти си абсолютната противоположност на инцидент.

Елса поглежда към тавана на Киа и примигва.

– Затова ли твоята суперсила е редът? Защото не искаш да си като баба?

Мама свива рамене.

– Просто се научих да се справям сама. Защото не разчитах на баба ти. Накрая стана дори по-лошо, когато тя беше тук. Бях ѝ ядосана, когато я няма, и още по-ядосана, когато си беше вкъщи.

– Все още ли си ядосана?

– Това прави ли ме ужасен човек?

Елса ритва с крак пода на Киа.

– Не. Ако знаех, че баба е човек, който оставя децата си, щяхме да поставим нов рекорд за скараност!

Мама започва все по-често да гали Елса по косата.

– Тя беше изключителна баба, миличка.

– Била е адски скапана майка.

– Не говори така, Елса, моля те. Тя правеше, каквото може. Всички правим, каквото можем.

– Не!

– Не е твоя работа да ѝ се ядосваш.

– Ама СЪМ ядосана. Ядосана съм, че е била такъв мъпет и никой не ми е казал, а сега знам, но тя пак ми липсва и ТОВА ме ядосва!!!

Мама затваря очи и допира чело до челото на Елса. Челюстите на Елса треперят.

– Ядосана съм ѝ, че умря. Ядосана съм ѝ, че умря и ме остави – прошепва тя.

– Аз също – прошепва мама.

Тъкмо тогава летният полицай се задава на бегом от входа на спешното. След него тичат две сестри с носилка.

Елса вдига поглед към мама. Мама вдига поглед към Елса.

– Какво мислиш, че би направила баба ти в тази ситуация? – пита мама спокойно.

– Щеше да се разкара оттук – казва Елса.

Челата им още се допират. Летният полицай и сестрите с носилката са само на няколко метра от тях, когато мама кима бавно. После включва Киа на скорост и с гуми, буксуващи в снега, излиза от паркинга и подкарва по улицата. Това е най-безотговорното нещо, което Елса я е виждала да прави.

И винаги ще я обича заради него.

15

Стърготини

Естествено, Страната-на-Почти-Будните е пълна с малко или много необичайни същества. Най-често много, разбира се, защото за съществата разказваше баба, а самата тя във всяко отношение беше повече от „малко необичайна“.

Но едни от най-необичайните, дори според стандартите на баба, са съжалявците. Те са диви стадни животни, а пасбищата им се намират точно до Миамас. Разбира се, това какво точно пасат варира много и всъщност никой не е съвсем наясно как оцеляват, като се имат предвид обстоятелствата. Съжалявците на пръв поглед изглеждат горе-долу като бели коне, но са значително по-амбивалентни, тъй като страдат от рядък биологичен дефект, вследствие на който не могат да взимат решения. Това, естествено, води до известни проблеми от практичен характер, защото съжалявците, както казахме, са стадни животни и много често се случва да се блъскат едни в други, когато тръгнат нанякъде, но после съжаляват и тръгват обратно. Затова винаги имат огромни продълговати цицини на челата, в резултат на което хората често ги бъркат с еднорози, когато някоя приказка от Миамас, в която има съжалявци, стигне до истинския свят. В Миамас обаче разказвачите на приказки са се научили по трудния начин никога да не спестяват от разходите за заплати, като наемат съжалявец да свърши работата на еднорог, защото тогава приказките проявяват тенденцията така и да не стигат до кулминацията. Освен това никой, ама наистина никой не обича да стои зад съжалявец на опашката за бюфета.

„Така че няма смисъл да съжаляваш, само ще те заболи глава!“, възкликваше баба и се пляскаше по челото. Ето за какво мисли Елса, докато двете с мама седят в Киа, която е паркирана пред училище.

Чуди се дали баба някога е съжалявала за всички пъти, когато е оставяла мама. Чуди се дали главата на баба е била обсипана с цицини. Надява се да е било така.

Мама масажира слепоочията си и ругае през зъби. Съвсем очевидно съжалява, че потегли от болницата по такъв начин. Като че ли едва сега я осенява мисълта, че първото, което трябва да направи щом откара Елса до училище, е да се върне обратно в болницата и да бъде шеф.

Елса я потупва по рамото.

– Може да се оправдаеш, че си изкуфяла покрай бременността – утешава я тя.

Мама затваря очи отчаяно. Напоследък често ѝ се случва да изкуфее покрай бременността. Толкова често, че сутринта дори не можа да намери шала на Грифиндор, когато го търсиха, а освен това постоянно оставя телефона си на необичайни места. В хладилника, в торбата с боклук, в коша за пране, а веднъж и в маратонките на Джордж. Сутринта се наложи Елса три пъти да ѝ звъни, което не е съвсем безпроблемен процес, тъй като дисплеят на телефона ѝ е доста замъглен, откакто му се случиха баба и тостерът. Но накрая намериха телефона на мама в раницата на Елса. Шалът на Грифиндор също беше там.

– Ето, виждаш ли! – пробва се мама. – Нещо е изгубено само ако майка ти не може да го намери!

Но Елса просто завъртя очи, а мама придоби засрамено изражение и смотолеви, че била изкуфяла покрай бременността.

Сега също изпитва срам. И съжаление.

– Не мисля, че ще продължа да бъда шеф на болница, ако им кажа, че съм забравила за полицейския автомобил, който ме ескортира до Спешното, миличка.

Елса се навежда и докосва мама по бузата.

– Всичко ще се оправи, мамо. Всичко ще е наред.

Докато го казва, Елса осъзнава, че това са думи на баба. Мама слага ръка върху Половинката и кима с престорена увереност, за да смени темата.

– Татко ти ще те вземе следобед, да знаеш. А Джордж ще те откара в понеделник. Тогава съм на конференция и...

Елса търпеливо почесва мама по косата.

– В понеделник не съм на училище, мамо. Излизам в коледна ваканция.

Мама хваща ръката на Елса, доближава я до устата си и вдишва дълбоко. Сякаш се опитва да напълни дробовете си с нея. Както правят майките, чиито дъщери порастват прекалено бързо.

– Извинявай, миличка. Аз... забравям.

– Няма нищо – казва Елса.

Макар че не е точно така.

Прегръщат се силно, преди Елса да изскочи от колата. После изчаква Киа да се скрие от поглед, преди да отвори раницата си и да извади мобилния телефон на мама. Намира татко в указателя и пише съобщение: „Между другото, няма нужда да взимаш Елса следобед. Аз ще се погрижа!“. Елса знае, че така говорят за нея. Като за нещо, което трябва да „взимат“ и за което да се „погрижат“. Като пране. Знае, че не влагат лош смисъл в това, но все пак. Никое седемгодишно дете, което е гледало филми за италианската мафия, не иска семейството му да се „погрижи“ за него. Разбира се, трудно е да обясни това на мама, защото тя изрично беше забранила на баба да оставя Елса да гледа такива филми.

Мобилният на мама вибрира в ръката на Елса. На дисплея се появява името на татко. Отдолу пише: „Разбирам“. Елса изтрива съобщението, както и есемеса, който тя му прати. Остава на паркинга и започва да брои назад от двайсет до нула. Щом стига до седем, Киа се задава със свистящи гуми. Мама спира на паркинга и задъхано сваля страничния прозорец. Елса ѝ подава телефона. Мама мърмори, че е „изкуфяла покрай бременността“. Елса я целува по бузата. Мама размахва ръка пред гърлото си и пита дали Елса е виждала шала ѝ.

– В десния джоб на платото ти – казва Елса.

Мама вади шала оттам. Придърпва Елса към себе си и я целува силно по челото. Елса замижава.

– Нещо е изгубено само ако дъщеря ти не може да го намери – прошепва тя в ухото на мама.

– Ще бъдеш фантастична кака – прошепва мама обратно.

Елса не отговоря. Просто стои и маха след Киа. Не отговоря, за да не разбере мама, че Елса не желае да става кака. Не иска да се знае, че тя е ужасен човек, който мрази собствения си полубрат или полусестра, само защото всички ще обичат Половинката повече, отколкото обичат нея. И не иска да се знае, че я е страх, че всички ще я оставят.

Обръща се и поглежда към училищния двор. Все още никой не я е видял. Пъха ръка в раницата и вади писмото, което намери в Рено. Не разпознава адреса, а на баба хич не можеше се разчита да ти даде указания. Елса дори не е сигурна дали адресът действително съществува, защото когато упътваше някого, баба често ползваше ориентири, които вече ги няма. „Точно където живееха ония идиоти с вълнистите папагали, малко след старата тенис зала, където едно време се намираше гумената фабрика или каквото там беше.“ Когато хората не разбираха какво точно означава това, тя така се ядосваше, че трябваше да изпуши две цигари толкова скоро една след друга, че палеше втората направо от първата. А щом някой ѝ кажеше, че не може да пуши вътре в стаята, тя съвсем се разбесняваше и започваше да упътва единствено със средния си пръст.

В действителност, на Елса ѝ се искаше да накъса писмото на десет хиляди парченца и да остави вятъра да ги разпръсне. Така реши вчера. Защото беше ядосана на баба. Но сега, когато мама ѝ разказа цялата история и Елса видя всичкото съкрушение в очите ѝ, тя реши да не къса писмото. Вместо това смята да го достави, не само това, но и всички други, които баба ѝ е оставила. Смята да достави всичките писма и ловът на съкровища да се превърне в грандиозно приключение и удивителна приказка, точно както планираше баба. Но Елса няма да го направи заради нея.

Най-напред ще ѝ трябва компютър.

Отново поглежда към двора. И тъкмо когато удря звънецът и всички се обръщат с гръб към улицата, Елса се затичва покрай оградата и се качва на автобуса. Слиза една спирка по-рано от обикновено, изтичва в хранителния магазин и се насочва право към щанда със захарните изделия. Десет минути по-късно се промъква в мазето у дома и заравя лице в козината на ворша. Това е новото ѝ най-любимо място.

– Нося сладолед в раницата – казва тя, когато най-накрая надига глава.

Воршът заинтригувано протяга нос напред.

– Това е Ню Йорк супер фъдж чънк на „Бен&Джерис“, любимият ми – разяснява Елса.

Докато стигне до края на изречението, воршът вече е преполовил сладоледа. Тя го гали зад ушите.

– Отивам само да намеря компютър, ти стой тук и... знаеш... опитай се да не биеш на очи толкова много!

Воршът я поглежда като много голям ворш, който току-що е бил помолен да се държи като значително по-малък ворш.

Елса си обещава да му измисли по-добро скривалище. Скоро. Втурва се нагоре по-стълбите. Проверява внимателно да не би Брит-Мари да дебне някъде наоколо и щом се уверява, че я няма, звъни на вратата на Чудовището. Той не отваря. Елса звъни отново. Тишина. Тя въздъхва, вдига капака на отвора за пощата и наднича вътре. Всички светлини вътре са изключени, но Елса знае, че той е там.

– Знам, че си там! – вика тя.

Никой не отговаря. Елса си поема дълбоко дъх.

– Ако не отвориш, ще се изкихам право в отвора! И съм мега настин... – започва тя заплашително, но я прекъсва изсъскване зад гърба ѝ, каквото може да се чуе, когато някой опитва да накара котка да скочи от маса.

Елса се завъртa. Чудовището се показва от сенките. Елса за нищо на света не може да проумее как толкова голям човек може да става невидим толкова лесно. Той така търка ръцете си една в друга, че кожата около кокалчетата му се зачервява.

– Не киха, не киха! – увещава я той разтревожено.

Елса вдига очи толкова високо, че се чувства сякаш роговиците ѝ се удрят в малкия ѝ мозък. Знае това, защото е чела за анатомия на мозъка в Уикипедия.

– Боже господи, да не мислиш, че съм луда? Дори не съм настинала!

Чудовището стои настрана, продължава да търка ръцете си и съвсем не изглежда убеден. Елса разперва ръце към вратата на апартамента му.

– Защо се спотайваш на стълбите, вместо да стоиш вътре?

Чудовището изчезва под качулката си. Подава се единствено черната му брада.

– Пазя.

– Чувал ли си за онзи, който реагирал малко пресилено, а? – пита Елса.

Чудовището не отговаря. Тя свива рамене.

– Трябва да ползвам компютъра ти. Джордж може би си е вкъщи, а не мога да сърфирам от телефона си, защото дисплеят ми се скапа, откакто му се случи инцидент, свързан с фанта, тостер и баба. Нали.

Качулката около главата на Чудовището бавно се завърта наляво-надясно.

– Няма компютър.

– Уф! Трябва ми само за да проверя адреса! – възкликва Елса и размахва писмото на баба.

Чудовището пак поклаща глава. Елса изстенва.

– Тогава поне ми дай паролата за уай-фая си, за да свържа айпада си! – изстрелва тя и вдига очи толкова високо, че се чувства сякаш зениците ѝ се разместват по пътя.

Чудовището клати глава. Елса изстенва толкова силно, че чак се разтреперва.

– Виж, нямам 3G на айпада, защото татко го купи, а мама се разсърди, защото не иска да имам толкова скъпи вещи, а и не харесва „Епъл“, така че това беше един вид компромис! Сложно е, о’кей? Просто трябва да ползвам уай-фая ти за малко! Боже!

– Няма компютър – повтаря Чудовището.

– Няма... компютър? – повтаря Елса невярващо.

Чудовището клати глава.

– Ти нямаш компютър? – избухва Елса.

Качулката се мести от ляво надясно. На Елса ѝ се струва, че той я занася.

– Как може човек да няма КОМПЮТЪР?

Чудовището вади малка запечатана найлонова торбичка от някой от джобовете на якето си, а от торбичката вади малка бутилка алкогел. Изсипва внимателно част от съдържанието в дланите си и започва да го втрива в кожата си.

– Няма нужда от компютър – изръмжава той.

Елса изпитва внезапна нужда да разтрие слепоочията си.

– Брей, колко странно, че хората те имат за откачалка, боже господи!

Той не отговаря. Елса си поема дъх раздразнено и оглежда стълбището. Джордж може все още да е вкъщи и тя не може да се прибере, защото той ще я пита защо не е на училище. Не може да отиде и при Мод и Ленарт, защото те са твърде мили да лъжат и ако мама ги пита дали са виждали Елса, те ще ѝ кажат всичко. Момчето със синдром и майка му не са си вкъщи през деня. А за Брит-Мари и дума не може да става.

Това, за жалост, не оставя изобилие от възможности. Така че Елса се стяга и опитва да си втълпи, че един рицар на Миамас никога не би се изплашил от лов на съкровища, дори и той да е труден. След това тръгва нагоре по стълбите.

Алф отваря след седмото позвъняване. Апартаментът му мирише на стърготини. Облечен е с жалко подобие на халат, а малкото косми, останали по главата му, приличат на последните разнебитени сгради, оцелели след ураган. В ръка държи голяма бяла чаша, на която пише „Ювентус“. От нея се носи миризма на много силно кафе, както го обичаше баба. „Ако пиеш от кафето на Алф, трябва да станеш и цял следобед да караш кола“, казваше тя, а Елса не знаеше какво точно има предвид, но разбираше какво казва. Или поне така си мисли.

– Аха? – казва Алф навъсено.

– Знаеш ли къде е това? – пита Елса и му показва плика с почерка на баба.

– Събуди ме, за да ме питаш за някакъв шибан адрес? – отвръща Алф негостоприемно и отпива голяма глътка кафе.

– Ти спеше ли? – възкликва Елса и вдига вежди.

Алф отпива още веднъж и кима към ръчния си часовник.

– Карах късна смяна. Сега за мен е нощ. Аз идвам ли у вас посред нощ да те питам глупости?

Елса поглежда чашата. После поглежда Алф.

– Защо пиеш кафе, ако спиш?

Алф поглежда чашата. После поглежда Елса. На лицето му е изписано недоумение.

– Събудих се и бях жаден.

– Татко казва, че ако пие кафе след шест вечерта, после не може да спи цяла нощ! – казва Елса.

Алф много, ама много дълго гледа Елса. После много, ама много дълго гледа чашата. Отново недоумява какво има предвид тя.

– Не може да спи? Че това е просто кафе, мамка му.

Елса свива рамене.

– Знаеш ли къде е това, или не? – пита тя и сочи плика.

Алф изглежда така, сякаш повтаря въпроса ѝ наум с театрална, подигравателна интонация. После пак отпива кафе.

– Карам такси от трийсет години.

– И? – недоумява Елса.

– И естествено, че знам къде се намира, мамка му – измърморва Алф и посочва плика.

– О, извиняяявай! – измърморва Елса в отговор.

Алф довършва кафето.

– До старата пречиствателна станция – казва след това.

– А? – недоумява Елса.

Алф я поглежда обезсърчено.

– Това днешната младеж не си знае историята. Там, където се намираше гумената фабрика, преди да я преместят за пореден път. До тухларната.

Изражението на Елса я издава, че няма представа за какво става дума. Алф заскубва остатъците от косата си и изчезва навътре в апартамента. Връща се с пълна чаша кафе и карта. С трясък оставя чашата на един рафт в антрето и очертава с химикалка дебел кръг върху картата.

– Аааа, там ли! Ами че това е до мола! – възкликва Елса и поглежда Алф учудено. – Защо просто не каза така?

Алф отвръща нещо, което Елса не разбира съвсем, след което тръшва вратата пред носа ѝ.

– Ще задържа картата! – виква Елса доволно през отвора за пощата.

Той не отговаря.

– И ако се чудиш, в коледна ваканция съм! Затова не съм на училище! – добавя тя.

Алф и този път не отговаря.

Щом се връща долу, Елса заварва ворша да лежи удобно настрани, разперил два крака във въздуха, сякаш сериозно е недоразбрал някое упражнение по пилатес. Чудовището пък стои отвън и търка ръце. Изобщо не изглежда да му е удобно.

– Носът – изсъсква той и размахва отвратено грамадна длан пред лицето си, за да илюстрира какво има предвид.

– Лепкав. Целият нос... лепкав...

Поглежда Елса умолително. Тя въздъхва, подава глава в мазето и посочва подканващо ворша.

– Измий си носа, тръгваме.

Воршът се обръща гъвкаво и се изправя на лапи. Изплезва език, голям колкото кърпите за гости в малката баня у дома при мама и Джордж, след което облизва сладоледа от носа си.

Елса поглежда Чудовището и вдига плика.

– Идваш ли?

Чудовището кима. Качулката се плъзга няколко сантиметра назад и големият белег на лицето му проблясва за миг на светлината от флуоресцентната лампа на тавана. Дори не пита къде ще ходят. Трудно е да не го харесваш заради това.

Елса поглежда първо него, после ворша. Мама със сигурност ще се ядоса, че Елса бяга от училище и излиза без разрешение, но винаги, когато я пита защо толкова се притеснява, мама отговаря: „Защото ме е страх да не ти се случи нещо!“. А на Елса ѝ е много трудно да си представи какво всъщност може да ѝ се случи, след като с нея има чудовище и ворш. Затова решава, че предвид обстоятелствата би трябвало да е о’кей да излезе.

Когато излизат от мазето, воршът опитва да оближе Чудовището. То подскача ужасено назад, дръпва ръката си, после грабва една метла, облегната на съседното мазе. Воршът като че се хили закачливо и размахва провокативно езика си напред-назад, описвайки широка дъга във въздуха.

– Стига! – казва му Елса.

Чудовището държи метлата пред себе си като копие и я завира в носа на ворша, изкъшквайки го назад.

– Казах стига! – отсича Елса строго, като този път говори и на двамата.

Воршът сключва челюсти около метлата и между зъбите му се чува хрущене на трески.

– Сти-г... – започва Елса, но не успява да довърши втората сричка, защото Чудовището с всички сили запраща метлата с все ворша в другия край на коридора и тежкото животно се удря силно в стената.

Воршът с едно движение свива и изпъва тялото си и скача обратно към Чудовището, още преди да е докоснал земята. Разтворил е челюсти, оголвайки зъби като кухненски ножове на парад. Чудовището го посреща с изпъчени гърди и свити юмруци.

– СТИГА ВЕЧЕ! – изкрещява Елса и изпречва малкото си телце на пътя на двете разярени същества. – Идеята е да защитавате МЕН, чистокръвни мъпети такива! Я СЕ СТЕГНЕТЕ!

Вика толкова силно, че гласът ѝ се накъсва. Стои беззащитна между острите като харпуни нокти на ворша и юмруците на Чудовището, които вероятно биха могли да откъснат главата от раменете ѝ. Въоръжена е единствено с безразличието на едно почти осемгодишно дете към собствената му физическа слабост. Но това е повече от достатъчно.

Воршът се спира насред скока и се приземява меко до нея. Чудовището отстъпва няколко крачки. Мускулите им бавно се отпускат, а дробовете им издишат въздух. Никой от двамата не я поглежда в очите.

– Идеята е да защитавате м-е-н – повтаря Елса по-тихо и опитва да не заплаче, но не ѝ се получава кой знае колко мега добре. – Никога преди не съм имала приятели, вие сте ми единствените, но едва ви срещнах и вече се опитвате да се избиете. Проклети мъпети.

Воршът свежда нос. Чудовището търка ръце и изчезва под качулката си. Качулката кима по посока на ворша.

– Започна – казва Чудовището.

Воршът изръмжава в отговор, както ръмжи някой, който иска да каже „Пф! Ти започна!“, но не може да говори.

– Стига! – хока ги Елса.

Опитва да звучи гневно, но осъзнава, че звучи все едно плаче. А всъщност не плаче. Може би само мъничко, ама съвсем мъничко.

Чудовището вдига плахо ръка и утешително потупва въздуха до нея, възможно най-близо до тялото ѝ, но без да я докосва.

– Из... винявай – смотолевя той.

Воршът я побутва по рамото. Елса докосва носа му с чело.

– Имаме важна мисия и всъщност не можем да се размотаваме и да се държим като мъпети. Трябва да доставим писмото, защото според мен баба иска да се извини на още някого. А мисля, че има и още писма и трябва да доставим всичките, защото ми се струва, че именно това е ловът на съкровища. Това е приказката. Да доставим всички извинения на баба.

Елса заравя лице в козината на ворша, затваря очи и вдишва дълбоко.

– Трябва да доставим всички извинения заради мама. Защото се надявам, че последното ще е за нея.

16

Прах

Ловът се превръща в грандиозно приключение. В удивителна приказка.

Елса, естествено, реши да започнат с возене в автобус, както правят що-годе нормалните рицари от що-годе нормалните приказки, които се отправят на що-годе нормални приключения, но нямат достъп до коне или облачни животни. Но след като са чакали автобуса пет минути, Елса забелязва, че останалите хора наоколо хвърлят изплашени погледи към Чудовището и ворша и се отдръпват колкото се може по-далеч от тях, без все пак да се озоват по-близо до съседната спирка. Става ѝ ясно, че пътуването няма да мине съвсем безпроблемно.

Когато най-накрая се качват на автобуса, отгоре на всичко се оказва, че воршовете като цяло хич не обичат да се возят в автобус. Той започва да души наоколо, да настъпва хората по краката, да събаря чанти с опашка и да се лигави твърде близко до Чудовището, така че Чудовището да не може да се почувства кой знае колко комфортно. Накрая Елса решава да изостави проекта с автобуса и тримата слизат. Изминали са цяла една спирка разстояние.

Елса се загръща още по-здраво с шала на Гринфиндор, пъха ръце в джобовете и те тръгват пеша в студа и снега. Воршът така се радва, че вече не се налага да се вози в автобуса, че започва да подскача в кръг около Елса и Чудовището като игриво кутре. Чудовището изглежда отвратен. Върви скръстил ръце зад гърба си като ски скачач и се опитва да се свие, доколкото е възможно – което, разбира се, не е много – за да не го докосне разлигавеният език като кърпа, когато косматият звяр минава покрай него.

Чудовището като че ли не е свикнал да се вясва навън през деня, мисли си Елса. Може би защото Вълчето сърце е свикнал да живее в тъмните гори отвъд Миамас, където слънчевата светлина не смее да се покаже. Или поне там живее в приказките на баба, така че ако в това приключение въобще има някаква логика, това би трябвало да е разумното обяснение.

Когато ги видят, хората по тротоара правят това, което по правило вършат хората, когато видят момиче, ворш и чудовище да се разхождат рамо до рамо: пресичат улицата. Някои, естествено, се преструват, че това няма нищо общо със страха им от чудовища, воршове и момичета, като демонстративно се правят, че говорят високо по телефона с някого, който съвсем неочаквано ги упътва в напълно противоположна посока. Както таткото на Елса прави понякога, когато се обърка и не иска непознатите наоколо да разберат, че той е от хората, които се объркват. Майката на Елса няма такъв проблем, защото ако тръгне в грешна посока, просто продължава да върви, така че човекът, с когото ще се среща, трябва да тръгне след нея. Баба решаваше проблема, като се караше на пътните табели. С всеки е различно.

Друга част от хората, които срещат приключенското трио, съвсем не се държат толкова дискретно, ами гледат Елса от другата страна на улицата сякаш е жертва на отвличане. Елса си мисли, че Чудовището сигурно е добър в много неща, но като похитител, който може да бъде обезвреден с кихане, едва ли би бил особено ефективен. След това се замисля, че сополите са доста особена ахилесова пета за един супергерой.

Един костюмиран мъж, който върви бързо и говори високо по бяла слушалка в ухото, изобщо не успява да ги види и продължава да марширува по тротоара, докато едва не забива чело в гръдната кост на Чудовището, който ужасено опитва да отскочи встрани, за да не вземе да се докосне до удавения в гел перчем. Мъжът с костюма надава остър писък. Чудовището отстъпва назад и търка ръце сякаш са били опръскани със слюнка. Воршът излайва леко и игриво. Мъжът с костюма се отдалечава, препъвайки се. Лицето му е пребледняло, а бялата слушалка се подмята до тялото му като каишка.

Елса поглежда Чудовището. Поглежда ворша. Клати разочаровано глава.

– Жалко, че не ви познавах на Хелоуин. Щяхте да сте адски добра хелоуинска компания.

Като че ли нито един от двамата не разбира какво означава това. Чудовището изчезва под качулката си така, че се подава само брадата му. Воршът спира да подскача в кръг и изглежда задъхан, както става с воршовете, които вече не са кутрета, когато си припомнят, че действително не са кутрета.

Разходката отнема повече от два часа. На Елса ѝ се иска да беше Хелоуин, защото тогава щяха да могат да се возят с автобус, без да плашат нормалните хора, тъй като всички щяха да си мислят, че са маскирани. Ето затова Елса обича Хелоуин. Тогава е нормално да си различен.

Вече е почти обяд, когато намират адреса. Елса я болят краката, гладна е и е в лошо настроение. Знае, че рицарите на Миамас никога не бива да хленчат или да се боят от големи приключения, когато са ги пратили на лов на съкровища, но не е казано, че рицарите не могат да са гладни или в лошо настроение.

Пред тях се издига блок, но от другата страна на улицата продават хамбургери. Елса казва на ворша и на Чудовището да я чакат и тръгва натам, макар всъщност да си има принципи относно веригите за бързо хранене, защото е почти на осем, има интернет и не е отворко. Но за жалост, човек не може да се храни с принципи дори когато е почти на осем. Затова купува сладолед за ворша и хамбургер за Чудовището. За самата себе си взима вегетариански бургер. На излизане вади скришно червения маркер от джоба си и задрасква тирето на една табела, където пише „XXL-меню“.

Чудовището отказва да докосне дори хартията на хамбургера си, така че Елса го дава на ворша. Минусовите температури парят лицата им, но те сядат на една пейка пред блока, докато Елса изяде вегетарианския си бургер. Или поне Елса и воршът сядат, защото Чудовището гледа пейката сякаш тя също би пробвала да го оближе. После върху пейката пада малко сладолед и воршът безгрижно го облизва, а Чудовището изглежда все едно ще повърне. Веднага след това Елса предлага на ворша да опита бургера ѝ и продължава спокойно да яде, след като той е отхапал от него. В резултат се налага Елса да помогне на Чудовището, като му дава хартиена торбичка, в която да диша. Това продължава дълго време, а когато той най-накрая се успокоява, Елса отбелязва, че не е сигурна колко чиста е била хартиената торбичка, след което Чудовището кляка и дълго време държи главата си с ръце.

Елса и воршът няма какво друго да правят, освен да седят на пейката и да го чакат да приключи. През това време Елса успява много да се ядоса на вегетарианския бургер, защото е адски вкусен, а е значително по-трудно да имаш принципи относно вериги за бързо хранене, които правят адски вкусни вегетариански бургери. Накрая тя вдига глава и оглежда фасадата на блока чак до покрива. Висок е сигурно петнайсет етажа. Елса изважда плика и започва да го изучава.

– Готов ли си? – пита тя Чудовището, но не изчаква отговора.

Слиза от пейката и се запътва с тежки крачки към входа. Чудовището и воршът я следват, обгърнати от мълчание и осезаема миризма на алкогел. Елса хвърля бърз поглед към таблото на стената и намира името от плика. Пред него пише „Лег. психолог“15. Елса не знае какво означава това. „Лег“ е „крак“ на английски, но тя никога не е чувала за крака, които имат нужда от психолог. Освен ако не става дума за хора на име Крак, те сигурно се нуждаят от психолог не по-малко от всички останали, заключава Елса. В такъв случай не би им се бъркала. Но все пак хората на име Крак изглеждат като твърде тясна целева група, за да може човек да си изкарва прехраната само с тях.

Както и да е, Елса закрачва през просторния кънтящ приземен етаж и застава пред асансьора в другия край. Воршът обаче отказва да се приближи. Елса накланя глава.

– Не ми казвай, че те е страх от асансьори.

Воршът поглежда засрамено в пода.

– Значи имаме късмет, че Войната-Без-Край не се е водила в блок, защото тогава вие, воршовете, нямаше да сте от голяма полза! – въздъхва Елса.

Воршът излайва обидено на Елса. Или пък на асансьора. Елса свива рамене и влиза вътре. След известно колебание, Чудовището я последва, като внимава да не докосва стените. Воршът тръгва намусено към едно ъгълче на приземния етаж и изчезва в сенките.

Елса преценява Чудовището с поглед, докато пътуват нагоре. Брадата му стърчи изпод качулката като голяма любопитна катерица. Колкото повече го опознава Елса, толкова по-малко застрашителен ѝ изглежда той. Чудовището забелязва погледа ѝ и размърдва неловко ръце. За своя изненада, Елса осъзнава, че отношението му я наранява.

– Значи, ако тая работа ти е толкова неприятна, можеш да пазиш долу. Нищо няма да ми се случи, докато доставям писмо на крачен психолог! – сопва му се тя.

Казва го на обикновения език, защото не иска да говори на тайния с Чудовището. Гложди я, че езикът на баба дори не е бил неин, и ревността расте като тумор в корема ѝ. Елса знае, защото е проверила в Уикипедия какво означава „аналогия“. Означава „сравнение“. Като тумор.

– Не е нужно да стоиш до мен през цялото време, за да ме пазиш, щом е толкова важно изобщо да ме пазиш! – избухва тя, малко по-ядосано, отколкото ѝ се искаше, макар че още отначало възнамеряваше да прозвучи адски ядосано.

Започнала е наистина да счита Чудовището за приятел, но сега ѝ бе напомнено, че той е там само защото баба му е казала да я пази. В такъв случай да се маха и да хваща гората, мисли си Елса. Буквално, защото Вълчето сърце е живял именно в гората, ако в тази приказка въобще има някаква логика.

Чудовището мълчи. Асансьорът спира. Вратите се отварят. Елса излиза навън. Чудовището тръгва след нея с безшумни стъпки. Подминават редица врати, преди да намерят тази на крачния психолог. Елса почуква толкова силно, че трябва да стисне зъби, за да не забележи Чудовището колко са я заболели кокалчетата. Той отстъпва към другата стена на тесния коридор, сякаш осъзнава, че човекът от вътрешната страна на вратата може би ще погледне през шпионката и Чудовището иска да му даде възможност да види поне половината от грамадната му фигура. Елса забелязва как той опитва да си придаде колкото се може по-дребен и нестраховит вид. За жалост е трудно да не го харесваш заради това, дори и да опитваш. И дори и нестраховит да не е точната дума.

Елса отново чука на вратата. Никой не отваря. Тя долепя ухо до ключалката. Ново почукване. Ново неотваряне.

– Празно – казва Чудовището бавно.

– Нима? – отвръща Елса саркастично.

Или иронично. Вече дори самата тя не е сигурна. И всъщност не иска да му е ядосана, защото в действителност е ядосана на баба. Просто е изморена. Така ужасно, ужасно изморена. И освен това адски я болят кокалчетата. Оглежда се наоколо и вижда два дървени стола.

– Крачният психолог може да е в обедна почивка, ще изчакаме – казва тя на Чудовището и се тръшва толкова тежко върху единия от столовете, че около нея се завихря торнадо от прах.

Елса киха. На Чудовището сякаш му се иска да издере очите си и да побегне с писъци.

– Не го направих нарочно! Беше заради праха! – възкликва Елса отбранително.

Чудовището като че ли приема извинението. Но остава на няколко метра разстояние. Стои с ръце зад гърба, без да помръдва дори с мигли. Така минават поне три или четири завинагита.

За Елса тишината преминава от приятна през досадна до непоносима за около едно и половина завинагита. След като изчерпва всички занимания, за които се сеща, като например да барабани с пръсти по стола, да чопли пълнежа на тапицерията през една малка дупчица и с нокътя на показалеца си да дълбае името си в мекото дърво на подлакътника, тя нарушава тишината с въпрос, който прозвучава по-осъдително, отколкото е възнамерявала.

– Защо имаш войнишки панталони, ако не си войник?

Чудовището диша бавно под качулката.

– Стари панталони.

– Бил ли си войник преди?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Войните са лоши и войниците са лоши. Войниците убиват хора! – обвинява го Елса.

– Не такъв войник – отвръща Чудовището тихо.

– Има само един вид войници! – отсича Елса.

Чудовището не отговаря. Елса издълбава мръсна дума в дървото. Всъщност не иска да задава въпроса, който я изгаря отвътре, защото не иска Чудовището да знае колко наранена се чувства. Но не може да се сдържи и просто да забрави за това. Това е един от големите ѝ проблеми, поне така казват в училище. Никога не може просто да се сдържи и да забрави.

– Ти ли показа Миамас на баба, или баба го показа на теб? – изплюва тя думите.

Чудовището не помръдва, но Елса вижда, че той диша. Кани се да повтори въпроса, когато изпод качулката се чува:

– Баба ти. Показа. Като дете.

Думите му звучат като всичко, което казва на обикновения език. Сякаш излизат от устата му скарани.

– Бил си на моята възраст – констатира Елса, мислейки си за снимките на Момчето върколак.

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Тя разказваше ли ти приказки? – пита Елса тихо и се надява, че той ще каже не, макар да знае какъв ще е отговорът.

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– По време на война ли се срещнахте? Затова ли те наричаше Вълчето сърце? – пита Елса, без да го поглежда.

Всъщност не иска да знае нищо повече, защото туморът на ревността отново се разраства. Но качулката помръдва нагоре-надолу.

– Лагер. Лагер за хора, които бягат – чува се от мрака зад брадата.

– Бежански лагер – поправя го Елса, след което пита: – Баба ли те доведе тук? Тя ли уреди да живееш в нашия блок?

Изпод качулката се чува дълго издишане.

– Живял на много места. Много домове.

– Приемни домове? – пита Елса.

Качулката отново помръдва нагоре-надолу.

– Защо не остана там?

Качулката помръдва от ляво надясно, много бавно.

– Лоши домове. Опасни. Баба ти ме прибра.

– Затова ли стана войник, когато прасна? За да можеш да ходиш на същите места като баба?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– И ти ли искаше да помагаш на хората? Като нея?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Защо тогава не стана лекар като баба?

Чудовището търка ръце една в друга.

– Кръв. Не обича... кръв.

– Браво, че си станал войник в такъв случай! – възкликва Елса иронично.

Или саркастично. Не е сигурна. Той не отговаря, затова тя пита:

– Сирак ли си?

Качулката не помръдва. Чудовището мълчи. Но Елса вижда, че брадата потъва по-навътре в мрака. Изведнъж Елса въодушевено кима сама на себе си.

– Като в „Х-Мен“! – възкликва тя, разкривайки много повече ентусиазъм, отколкото ѝ се иска.

Качулката не помръдва. Елса прочиства гърло малко смутено.

– Х-Мен са... мутанти. И много от тях са сираци. Много е... cool.

Качулката не помръдва. Елса вади още пълнеж от седалката на стола. Чувства се глупаво. Мисли си да отбележи, че Хари Потър също е сирак, а да приличаш по каквото и да е на Хари Потър, е безкрайно cool, но после осъзнава, че Чудовището вероятно не чете толкова много качествена литература, колкото би могъл да се надява човек. Затова се въздържа.

– Миамас означава ли нещо на тайния език? Или по-скоро на твоя език? Искам да кажа, че не звучи като останалите думи от тайния език. В смисъл, от твоя език. Звучи различно! – казва тя вместо това, една голяма идея по-объркано, отколкото беше планирала.

Качулката не помръдва. Но думите му зазвучават по-меко. Не като другите думи, които излизат от устата на Чудовището сякаш са нащрек. Сега гласът му звучи почти замечтано.

– Езикът на мама. „Миамас“. Езикът на... моята майка.

Елса вдига глава и се вглежда дълбоко в мрака под качулката.

– Не говорехте ли един и същ език?

Качулката помръдва от ляво надясно.

– Откъде е майка ти? – пита Елса.

– Друго място. Друга война.

– И какво означава Миамас?

Думите прозвучават като въздишка.

– Означава „обичам“. Езикът на мама.

Елса откъсва последната част от пълнежа, до която успява да се добере. Свива я на топче, което започва да търкаля по подлакътника, за да не обръща внимание на тумора.

– Значи това е било твоето кралство. Затова се нарича Миамас. Няма нищо общо с това, че аз казвах на пижамата „миама“. Типично в бабин стил, измислила е Миамас, за да знаеш, че майка ти те обича – мърмори тя, но спира рязко веднага щом осъзнава, че го е казала на глас, въпреки че само си го мислеше.

Чудовището премества тежестта си от крак на крак. Диша по-бавно. Търка ръце.

– Миамас. Не измислен. Не наужким. Не ако си... малък. Миамас. За децата... истински.

Елса затваря очи, за да не се издаде, че е съгласна, а Чудовището продължава:

– В писмото. Извинението на баба. Беше извинение за мама – прошепва той изпод качулката.

Клепачите на Елса се стрелват нагоре, а веждите ѝ – надолу.

– А?

Гръдният кош на Чудовището се издува и свива.

– Ти пита. За писмото на баба. Какво пишеше. Извиняваше се за мама. Така и не намерихме... мама.

Погледите им се срещат и постигат компромис. В този миг между тях се заражда малко, но взаимно уважение, като между жители на Миамас. Елса разбира, че той ѝ разказва за писмото, защото знае какво е хората да имат тайни от теб само защото си дете. Затова вече не звучи толкова ядосана, когато го пита:

– Търсили сте майка ти?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Колко време?

– Винаги. След... лагера – чува се изотдолу.

Елса зяпва едва забележимо.

– Затова ли баба е пътувала толкова много? Защото сте търсели майка ти?

Ръцете на Чудовището започват да се движат по-бързо. Гърдите му се издуват и свиват. Качулата се отмества само няколко сантиметра надолу. После безкрайно бавно помръдва обратно нагоре.

След това настава тишина.

Елса кима и се заглежда в скута си, а вътре в нея се надига безразсъден гняв.

– Баба също беше нечия майка! Не помислихте ли за това, а?

Чудовището не отговаря.

– Няма нужда да ме пазиш! – отсича Елса и почва да дълбае още мръсни думи в дървото.

Двамата мълчат най-малко едно или две завинагита.

– Не пазач – изръмжава най-накрая Чудовището.

За миг черните му очи се показват от мрака.

– Не пазач. Приятел.

После отново изчезва под качулката. Елса забива поглед в пода и заравя пети в мокета, който покрива целия коридор. От него се вдига още прах.

– Благодаря – прошепва тя кисело.

Качулката не помръдва. Елса спира да вдига прах. Поема бързо въздух и повтаря:

– Благодаря.

Но този път го казва на тайния език.

Чудовището не казва нищо, но вече не трие ръцете си една в друга толкова здраво и бързо. Елса забелязва това. Туморът бавно спада.

– Не обичаш да говориш кой знае колко, а? – пита тя на тайния език.

– Не говорил отдавна – отвръща Чудовището на обикновения.

– Имаш предвид, че отдавна не си говорил на обикновения език? – пита тя също на обикновения.

– Не говорил дълго, на никакъв език – отговаря той на тайния.

Елса кима замислено.

– И значи не обичаш да говориш много, а? – пита тя на тайния.

– А ти обичаш да говориш през цялото време – отговаря Чудовището.

За първи път на Елса ѝ се струва, че той се усмихва. Или поне почти.

– Тушѐ – признава Елса.

На обикновения език. Защото не знае как е „тушѐ“ на тайния.

След това тя и Вълчето сърце мълчат.

Елса не знае колко дълго чакат, но остават много след като тя всъщност е решила да се откажат. Чакат чак докато се чува леко изпиукване и вратата на асансьора се отваря, а отвътре излиза жената с черната пола.

Тя тръгва право към вратата с името от плика. Върви с такива крачки, каквито хората използват, когато вървят към врата, която е била много непослушна. Но спира на място, с едната пета отлепена от земята. Стои така и зяпа грамадния брадат мъж и малкото момиче, което изглежда все едно може да се побере в дланта му.

Момичето също я зяпа. Жената с черната пола държи пред себе си малка пластмасова кутия със салата. Кутията трепери. Жената изглежда все едно обмисля да се обърне и да избяга, прилагайки логиката на малките деца, които си мислят, че като затворят очи, другите също не ги виждат. Но вместо това остава на няколко метра от тях, вкопчила се с две ръце в кутията като в ръб на скала.

Елса става от стола. Вълчето сърце отстъпва назад. Ако Елса бе погледнала към него, щеше да види, че той е изпълнен с чувство, което никога преди не е виждала у него. Такъв страх, какъвто никой в Страната-на-Почти-Будните не би повярвал, че Вълчето сърце може да изпитва. Но Елса не го поглежда, погледът ѝ е вперен в жената с черната пола.

– Мисля, че имам писмо за теб – успява да каже накрая, като първо си поема дъх така, сякаш ще се гмурка от високия трамплин.

Жената с черната пола стои неподвижно, а кокалчетата на ръцете ѝ са побелели. Елса ѝ подава настоятелно плика.

– От баба ми е. Мисля, че праща поздрави и се извинява за нещо.

Жената взима плика. Елса не е сигурна къде да си дене ръцете и затова ги пъха в джобовете, както се прави с две големи, лепкави, розови дъвки, когато наоколо няма кошче. Не знае какво прави жената с черната пола тук, но се досеща, че баба неслучайно я е пратила да занесе писмото чак на този адрес. Защото в Миамас няма случайности. В приказките няма съвпадения. Всичко се случва така, както е замислено.

– Не пише твоето име на плика, знам, защото името ти го пише на пощенската кутия във входа ни, но писмото трябва да е за теб, защото иначе това би било съвпадение, а в приказките няма съвпадения! – информира я Елса скорострелно и изпъва гръб, защото рицарите в приказките винаги изпъват гърбове.

Днес жената с черната пола мирише на ментов бонбон, не на вино. Тя внимателно вади писмото от плика. Устните ѝ се свиват навътре. Писмото трепери.

– Аз... аз се казвах така, преди много време. Когато се преместих в блока ви, си върнах моминското име, но се казвах така, когато... когато срещнах баба ви.

– След вълната – казва Елса, не като въпрос.

Устните на жената изчезват напълно.

– Аз... мислех да си сменя името и тук в офиса. Но, ами, да. Не знам. Така и... така и не стана.

Писмото затреперва още по-силно.

– Какво пише? – пита Елса, защото така прави човек, ако е почти на осем и започва да си мисли, че би било доста грубо да не разбере какво пише в писмото само защото е бил твърде глупав и не го е прочел скришно, докато още е имал шанс.

Сега съжалява за това.

Лицето на жената с черната пола прави всичко както трябва, за да заплаче, но като че в тялото ѝ вече не са останали сълзи.

– Баба ти казва „извинявай“ – отговаря тя бавно.

– За какво? – пита веднага Елса.

– За това че... те е изпратила тук – казва жената с черната пола.

Елса мисли да я поправи, като посочи Вълчето сърце и каже „изпрати н-и тук!“. Но щом вдига поглед, вижда, че него вече го няма. Елса не е чула асансьора да изпиуква, нито вратата във входа да се затваря, той просто е изчезнал. „Като пръдня през отворен прозорец“, както казваше баба, когато търсеше нещо, което не е там, където го е оставила.

Жената с черната пола тръгва към вратата с табелката, на която пише „Лег. психолог“, последвано от някогашното ѝ име. Пъха ключа в ключалката и с кратък жест подканва Елса да влезе, въпреки че си личи, че Елса всъщност изобщо не иска да влиза. Щом вижда, че Елса все още търси едрия си приятел с поглед, жената с черната пола прошепва печално:

– Имах друг офис, когато баба ти го доведе за последно при мен. Затова се изненада, като ме видя. Никога не би дошъл с теб, ако знаеше, че това е моят адрес. Той се... страхува от мен.

17

Канелена кифла

В приказката от Страната-на-Почти-Будните едно момиче от Миамас вдигнало проклятието и освободило морския ангел. Но баба така и не ѝ разказа как.

Елса седи пред бюрото на жената с черната пола. Предполага, че столът е за посетители. Но когато седна на него, я обгърна такъв облак прах, че все едно се беше спънала в машина за дим по време на магическо представление. Ако се съди по това, въпросните посетители едва ли са много. Жената се е настанила от другата страна на бюрото, но явно не ѝ е особено удобно. Препрочита писмото от баба отново и отново и е почти сигурна, че от известно време насам тя просто се преструва, за да отложи разговора. Жената с черната пола сякаш на мига съжали, че покани Елса вътре. Малко като в телевизионните сериали, където хора канят някой вампир да прекрачи прага им, след което осъзнават, че това е вампир, и си казват „мамка му“ точно преди да ги захапе. Или поне Елса си мисли, че това си казват хората в такава ситуация. Именно така изглежда жената срещу нея. Всички стени на офиса са покрити с лавици. Елса никога не е виждала толкова много книги извън библиотека. Чуди се дали жената с черната пола никога не е чувала за айпад.

После мислите ѝ се насочват обратно към баба и Страната-на-Почти-Будните. Защото ако тази жена наистина е морският ангел, то това е третото същество от Страната-на-Почти-Будните, след Вълчето сърце и ворша, което живее във входа им. Елса не знае дали това означава, че баба е взела всичките си истории от истинския свят и ги е пренесла в Миамас, или историите от Миамас са станали толкова реални, че съществата са се пренесли в истинския свят. Но Страната-на-Почти-Будните и входът на блока очевидно са свързани.

Елса си спомня как баба винаги казваше, че „най-добрите истории никога не са изцяло истина или изцяло измислица“. Ето това имаше предвид, като наричаше някоя случка „реалностно изостанала“. Защото според баба нямаше нищо, което да е изцяло истина или измислица. Приказките бяха реални и в същото време не бяха.

На Елса обаче ѝ се иска баба да ѝ бе разказала повече за проклятието на морския ангел и как може да бъде вдигнато. Защото предполага, че затова я е изпратила тук и ако не измисли как да го направи, вероятно няма да може да намери следващото писмо. А тогава пък никога няма да стигне до извинението за мама.

Вдига поглед към жената от другата страна на бюрото и се прокашля демонстративно. Погледът на жената потрепва, но тя продължава да се взира в писмото.

– Чувала ли си за жената, която умряла от много четене, м? – пита Елса.

Погледът на жената се отмества от листа, докосва Елса и пак се връща към писмото.

– Не знам какво... какво означава това – казва жената почти изплашено.

Елса въздъхва.

– Никога не съм виждала толкова много книги. Не си ли чувала за айпад, м? – казва тя, за да разчупи леда, нали.

Погледът на жената отново се вдига бавно нагоре. Този път се задържа по-дълго върху Елса.

– Обичам книгите.

– Да не мислиш, че аз не ги обичам? Но можеш да ги държиш и в айпада си. Не е нужно да имаш един милион книги в офиса си – информира я Елса.

Зениците на жената оглеждат колебливо бюрото. Тя взима ментов бонбон от малка кутийка и го слага върху езика си със странно движение, сякаш ръката и езикът принадлежат на различни хора.

– Обичам... физически книги.

– В айпада можеш да качиш всякакви книги.

Пръстите на жената потреперват леко. Тя поглежда Елса така, както поглеждаш човек, когото срещаш на излизане от тоалетната, след като си бил вътре малко, ама съвсем малко по-дълго време от обичайното.

– Нямам това предвид под „книга“. Искам да кажа изданието, кориците, страниците...

– Книга е текстът. А текстът може да се прочете и на айпад! – уведомява я Елса.

Очите на жената се отварят и затварят като големи ветрила.

– Обичам да държа книгата, докато чета.

– Можеш да държиш и айпада – информира я Елса.

– Искам да кажа, че обичам да мога да прелиствам страниците – опитва да обясни жената.

– И с айпада можеш да прелистваш – казва Елса.

Жената кима с най-бавното кимване, което Елса е виждала през живота си. Тя разперва ръце.

– Ама, прави каквото искаш! Имай си милион книги! Просто питах. Пак е книга, ако четеш от айпад. Супата си е супа, независимо от каква чиния я ядеш.

Жената помръдва конвулсивно ъгълчетата на устните си и по кожата около тях се появяват бръчки.

– Никога не съм чувала този израз.

– От Миамас е – казва Елса.

Жената поглежда в скута си. Не отговаря.

В действителност, не прилича на ангел, мисли си Елса. Но от друга страна, не прилича и на пияница. Това може би компенсира. Може би така изглеждат хората, които са някъде по средата.

– Защо баба е завела Вълчето сърце при теб? – пита Елса.

– Извинявай... кого? – пита жената.

– Каза, че баба го е водила тук. И затова се страхува от теб.

Жената кима, този път не чак толкова безкрайно бавно.

– Не знаех, че го наричаш... Вълчето сърце.

– Така се казва.

– Не знаех.

– Аха. И защо го е страх от теб, щом дори не знаеш как се казва?

Жената отпуска ръце в скута си и ги поглежда сякаш за пръв път ги вижда и се чуди какво, за бога, правят там.

– Твоята... твоята баба го доведе, за да поговорим за войната. Мислеше, че ще мога да му помогна, но той се изплаши от мен. Изплаши се от въпросите ми и от... от спомените си, струва ми се – казва тя накрая.

И след дълго поемане на въздух добавя:

– Той е виждал много... много войни. Цял живот е живял във война, по един или друг начин. Това може да причини... непоносими неща на един човек.

– Защо прави това с ръцете? – чуди се Елса.

– Моля?

– През цялото време си мие ръцете. Сякаш се опитва да отмие миризма на ако или нещо такова.

Жената с черната пола изглежда замислена. Елса се покашля.

– Това е просто пример. Миризмата на ако. Може да е и друга миризма. В смисъл, казвам, че това е някакъв вид мания, нали? Така че може да е всякаква миризма.

Жената свежда очи и пак ги вдига.

– Понякога мозъкът се държи странно след преживяна трагедия. Мисля, че той може би опитва да измие...

Тя млъква. Свежда очи.

– Какво? – настоява Елса.

– ...кръвта – завърша жената глухо.

– Убил ли е някого?

– Не знам.

– Наред ли е с главата? – пита Елса без заобикалки.

– Моля?

– Нали си психолог?

– Да.

– Можеш ли тогава да поправяш хора, които не са наред с главата? Или, така де, които са с повредена глава. Може би не е много учтиво да се казва, че не са наред. Той с повредена глава ли е?

– Всички, които са ставали свидетели на война, са повредени – отвръща жената тъжно.

Елса свива рамене.

– Тогава да не е ставал войник. Войниците са виновни, че има войни.

Ръцете на жената се преместват бавно от скута ѝ до ръба на бюрото, после се връщат обратно.

– Мисля, че той не е бил такъв войник. Бил е миротворец.

– Има само един вид войници – сопва се Елса.

И знае, че е лицемерка, задето го казва. Защото мрази войници и мрази войни, но знае, че ако Вълчето сърце не се беше сражавал срещу сенките във Войната-Без-Край, сивата смърт щеше да погълне Страната-на-Почти-Будните. Елса много мисли по този въпрос. Кога може и кога не да се биеш. Спомня си думите на баба: „Ти имаш морал, а аз имам двоен морал, затова печеля“. Но това не я кара да се чувства като победител.

– Може и да е така – казва жената тихо.

– Нямаш адски много пациенти, а? – казва Елса и кима саркастично към стаята.

Жената не отговаря. Протяга слепешката ръце към писмото на баба. Елса въздъхва нетърпеливо.

– Какво още пише баба?

– Извинява се за... различни неща – казва жената.

– Като например?

Жената сякаш улавя множество мънички въздишки с устните си.

– Много са.

– Извинява ли се за това, че не е могла да спаси семейството ти?

Зениците на жената потрепват.

– Да. Това е едно... едно от нещата.

Елса кима.

– И за това, че ме е изпратила тук?

– Да.

– Защо?

– Защото е знаела, че няма как да не зададеш няколко неудобни въпроси.

– Казва се „няколко въпроса“. Бройна форма – поправя я Елса.

Жената кима.

– Въпроса. Разбира се.

Изглежда, не се ядосва на Елса, задето я поправи. Елса я харесва малко заради това.

– Не обичаш ли да ти задават въпроси?

– Аз съм психолог. Предполагам, че съм свикнала аз да питам.

– Какво означава „Лег. психолог“?

– Легитимен психолог.

– О. Мислех, че означава крачен психолог. Сещаш се, от „лег“ на английски.

Жената като че ли не знае какво точно да отговори. Елса вдига обидено ръка към тавана и изсумтява:

– Добре де, сега може би звучи глупаво, но преди малко изглеждаше, таковата, по-логично! Всичко е лесно, когато го знаеш!

Жената кима толкова бавно, че Елса очаква вратът ѝ да изскърца като ръждясала панта. После прави нещо с устата си, което може би е някакъв вид усмивка, предполага Елса. Но прилича повече на вдървено потрепване, сякаш мускулите около устните ѝ са начинаещи.

Елса отново оглежда офиса. За разлика от апартамента на жената, тук няма снимки. Само книги.

– Има ли добри? – пита тя и оглежда лавиците.

– Не знам какво смяташ за добро – отговоря жената предпазливо.

– Имаш ли книгите за Хари Потър? – пита Елса.

– Не.

Веждите на Елса подскачат, сякаш ѝ е трудно да повярва, че жената действително е изрекла това.

– Нито една?

– Не.

– Имаш всички тези книги и нито една за Хари Потър?

Жената поклаща извинително глава. Елса изглежда дълбоко засегната.

– Един милион книги и нито една за Хари Потър. И на теб ти дават да поправяш повредени хора? Смяяятай – мърмори тя.

Жената не отговаря. Елса се обляга назад и балансира стола на задните му крака точно по онзи начин, който майка ѝ наистина мрази.

– Как срещна баба? В болницата след вълната ли? – пита тя.

Жената си взима нов ментов бонбон от кутията върху бюрото. С кратък жест предлага и на Елса, но тя поклаща глава.

– Пушиш ли? – пита вместо това.

Жената изглежда изненадана. Елса свива рамене.

– Когато не можеше да пуши, баба ядеше купища сладки. А най-често не ѝ разрешаваха да пуши в офиси.

– Отказах ги – казва жената.

– Отказала си ги или правиш пауза? Има разлика – информира я Елса.

Жената кима, поставяйки нов рекорд по бавност.

– Това е по-скоро философски въпрос. Така че е трудно да се отговори.

Елса пак свива рамене.

– Къде тогава срещна баба? И на този въпрос ли е трудно да се отговори?

– Това е дълга история.

– Обичам дълги истории.

Ръцете на жената се скриват в скута ѝ.

– Бях на почивка. Или... бяхме... семейството ми и аз. Бяхме на почивка. И се случи... случи се злополука.

– Цунамито, знам – казва Елса.

Жената примигва.

– Чета страшно много – пояснява Елса любезно.

Погледът на жената се рее из стаята и тя казва небрежно, сякаш току-що се е сетила:

– Баба ти ме... намери...

Смуче ментовия бонбон толкова силно, че бузите ѝ изглеждат като бузите на баба, когато искаше да „вземе назаем“ бензин от колата на татко и опита да го засмуче с маркуч.

– След като мъжът ми и моите... моите момчета се... – започва жената.

На излизане последната дума се спъва и пада в бездната между другите. Като че ли жената внезапно е забравила, че е по средата на изречение.

– Удавиха? – допълва Елса и веднага се засрамва, защото осъзнава, че сигурно е много грубо да използваш тази дума пред някого, чието семейство се е удавило.

Но жената просто кима, без да изглежда ядосана. Тогава Елса минава на тайния език и пита бързо:

– И ти ли знаеш тайния език?

– Моля? – възкликва жената с черната пола и поглежда рязко и неразбиращо към Елса.

– А, нищо – промърморва Елса на обикновения език и отново поглежда към обувките си.

Това беше тест. И Елса е изненадана, че морският ангел не знае тайния език, защото всички в Страната-на-Почти-Будните го знаят. Но може би това е част от проклятието, мисли си тя.

Жената поглежда часовника си.

– Не трябва ли да си на училище?

Елса свива рамене.

– В коледна ваканция съм.

Жената кима. Този път с малко по-нормална скорост.

– Била ли си в Миамас? – пита Елса.

– Дали... съм била във какво? – пита жената предпазливо.

– „В какво“ – поправя я Елса.

Жената гледа с празен поглед. Елса върти очи.

– Миамас. Била ли си там, или не?

– Това някаква... шега ли е?

– Каква шега?

Жената гледа напрегнато в ръцете си.

– Ами, някакъв вариант на онези шеги, които започват с „чук-чук, кой е“.

– Какво? Не! – изсумтява Елса.

Жената изведнъж придобива много нещастен вид. Елса въздъхва.

– Ако се шегувах, щях да кажа: Сляп мъж влиза в бар. Минава през вратата. И през една маса. И няколко стола.

Жената не отговаря. Елса разперва ръце.

– Схващаш ли? С-л-я-п мъж минава през вратата и през мас...

Жената кима я поглежда. Усмихва се леко.

– Разбрах. Благодаря.

Елса свива кисело рамене.

– Когато схващат шега, хората се смеят.

Жената си поема толкова дълбока глътка въздух, че ако беше дупка и някой хвърлеше монета вътре, не би чул кога удря дъното.

– Сама ли го измисли? – пита тя после.

– Кое? – задава контра въпрос Елса.

– Това за слепия мъж.

– Не. Баба ми го каза.

Очите на жената се затварят бързо. После се отварят бавно.

– О. Моите момчета обичаха... обичаха да... да разказват такива шеги. Питаха нещо и когато им отговориш, те викаха нещо друго и се смееха.

Щом казва „смееха“, тя се изправя на крака, чупливи като криле на хартиен самолет.

После всичко внезапно се променя. Стойката ѝ. Интонацията ѝ. Дори дишането ѝ.

– Мисля, че е време да си тръгваш – казва тя и застава до прозореца, с гръб към Елса.

Гласът ѝ е тих, но почти враждебен.

– Защо? – избухва Елса учудено.

– Искам да си отидеш – повтаря жената твърдо.

– Пф! И защо? Вървях през половината скапан град, за да ти дам идиотското писмо от баба, а ти не ми каза почти нищо, и сега АЗ трябва да си тръгна? Имаш ли представа колко студено е навън? – настоява да разбере Елса, както настояват почти осемгодишните, когато почувстват, че с тях са се отнесли несправедливо, а освен това навън е адски студено.

Жената продължава да стои с гръб към нея.

– Ти... не трябваше да идваш тук.

– Дойдох, защото си била приятелка на баба.

– Нямам нужда от проклето милосърдие! Справям се добре и сама! – казва жената мрачно.

– Sure, справяш се направо прекрасно. Наистина. Но не съм дошла заради някакво си милосърдие – отговаря Елса шокирано и става от стола насред облак прах.

– Ами, изчезвай тогава, малка проклетия! Махай се оттук! – изсъсква ѝ жената, все още без да се обърне.

Елса диша учестено. Изплашена е от внезапната агресия и е обидена, че жената дори не я поглежда. Отдръпва се от стола със свити юмруци.

– Аха! В такъв случай мама е сбъркала, като каза, че просто си изморена! Баба е била права! Ти си просто една проклета...

След това става както с всички гневни изблици. Те не се състоят просто от един гняв, ами от много. Редица гневове, хвърляни в гърдите ти, докато не изригнеш като вулкан. Елса е ядосана на жената с черната пола, защото не ѝ казва нищо, което да направи тази идиотска приказка по-разбираема. Ядосана е и на Вълчето сърце, понеже я изостави само защото се страхува от идиотския крачен психолог. А най-вече е ядосана на баба. И на тази идиотска приказка. Всички тези гневове, събрани заедно, ѝ идват твърде много. И още преди думите да излязат от устата ѝ, Елса знае, че изобщо не е правилно да казва нещо такова.

– ПИЯНИЦА! ТИ СИ ПРОСТО ЕДНА ПИЯНИЦА!!!

Още в същия миг Елса изпитва ужасяващо разкаяние. Но вече е твърде късно. Жената с черната пола се обръща. Лицето ѝ е разкривено и прилича на огледало с десет хиляди пукнатини.

– Вън!

– Не ис... – започва Елса и отстъпва назад, но залита и вдига извинително ръце пред себе си. – Съжаля...

– ВЪЪЪН! – изревава жената и започва да драска истерично във въздуха, сякаш търси нещо, с което да я замери.

И Елса се затичва.

Навън. Надалеч.

Тича по коридора, после по стълбите чак до първия етаж и накрая през кънтящото преддверие. Сълзите покриват очите ѝ като контактни лещи от филмьолк16, а тя хлипа толкова силно, че губи равновесие, залита слепешката и пада през глава. Раницата я удря по тила и Елса зачаква болката, която ще изпита, когато лицето ѝ се удари в пода.

Но вместо това се приземява върху нещо друго. В мига, в който очаква да забие чело право в бетона, тя усеща мека козина. Тогава емоциите в нея преливат и тя прегръща гигантското животно толкова здраво, че усеща как то се задъхва.

– Елса.

Гласът на Алф идва откъм входната врата. Произнася името ѝ като нещо очевидно. Не като въпрос.

– Ммм! – проплаква тя в козината на ворша.

– Хайде тръгвай, по дяволите. Прибираме се. Не може да лежиш на пода и да ревеш – изръмжава Алф.

Елса вдига бавно глава и иска, викайки, да разкаже цялата история на Алф. Да му каже всичко за морския ангел и за това как баба я праща на идиотски приключения, в които тя дори не знае какво да прави. Всичко за Вълчето сърце, който я изостави, когато имаше най-много нужда от него, и всичко за Половинката, която ще се появи и ще промени всичко в живота ѝ. Всичко за самотата, в която Елса е на път да се удави. Иска да изкрещи всичко това на Алф. Но знае, че той все пак няма да я разбере. Защото никой не те разбира, когато си почти на осем. Или на каквато и да е друга възраст.

– Какво правиш тук? – пита тя през сълзи.

Алф въздъхва и изръмжава цяла тирада, която Елса нито чува, нито разбира. Той трие едната си подметка в пода. Накрая измърморва неохотно:

– Нали ми даде адреса, по дяволите. Някой трябваше да те вземе. Карам такси от трийсет години, по дяволите, и знам да не оставям току-така малки момичета насам-натам.

Той млъква за малко, преди да добави, гледайки в пода:

– Баба ти щеше да ме утрепе, ако не те бях взел, мамка му.

Елса кима и избърсва лице в козината на ворша.

– И онзи там ли е с нас? – пита Алф кисело и сочи ворша.

Воршът отвръща на погледа му приблизително седемдесет и пет процента по-кисело. Елса кима и опитва да не се разплаче повторно.

– Тогава ще се вози в багажника – каза Алф решително.

Естествено, не става така. Воршът пътува на задната седалка с Елса и тя прекарва целия път заровила лице в козината му. Това е едно от най, ама най-хубавите качества на воршовете. Че са непромокаеми.

От уредбата на колата звучи опера. Или поне Елса си мисли така. Не е слушала много опера, но е чувала да говорят за нея и предполага, че звучи така. По средата на пътуването Алф я поглежда притеснено в огледалото.

– Искаш ли нещо?

– Какво например? – изхлипва Елса.

Алф сключва вежди над носа си.

– Не знам. Кафе?

Елса вдига глава и го зяпва.

– Аз съм на седем!

– Това какво общо има, по дяволите?

– Познаваш ли много седемгодишни, които пият кафе, а?

Алф клати недоволно глава.

– Не познавам много седемгодишни.

– Личи си – отвръща Елса.

– Забрави тогава, мамка му – изръмжава Алф.

Елса заравя лице обратно в козината на ворша. Алф изругава нещо там отпред и след малко подхвърля към нея хартиена торбичка. На нея има същия текст като на пекарната, от която баба винаги пазаруваше.

– Вътре има канелена кифла – казва Алф и добавя: – Само не плачи, докато ядеш, мамка му, че тогава няма да ти е вкусна.

Елса плаче, докато яде. Но кифлата все пак е вкусна.

Когато пристигат, тя изтичва от гаража до апартамента без дори да благодари на Алф или да каже чао на ворша. И без дори да се замисли, че сега Алф е видял ворша и може да се обади в полицията. Минава право покрай вечерята, която Джордж е сервирал на масата, и не казва и дума. Когато мама се прибира, Елса се преструва, че спи. А когато пияницата започва да крещи във входа през нощта, Елса за пръв път прави както правят всички останали в къщата.

Преструва се, че не чува.

18

Дим

Във всяка приказка има дракон. Заслугата е на баба.

Тази нощ Елса сънува отвратителни кошмари. Винаги е смятала, че най-лошото, което може да я сполети, е някой ден почти да затвори очи и да не може да отиде в Страната-на-Почти-Будните, а вместо това да заспи, без да сънува. Но тази нощ Елса научава, че има и по-лоши неща. Защото не може да отиде в Страната-на-Почти-Будните, но я сънува. Вижда я ясно, сякаш е там, само че отгоре. Все едно лежи по корем върху гигантски стъклен купол и наднича надолу. Без да може да усети миризмите, да чуе смеха или да почувства вятъра в лицето си, когато облачните животни се издигат към небето. Това е най-ужасният сън за всички вечности.

Защото Миамас гори.

Елса вижда принцовете, принцесата, воршовете, ловците на сънища, морския ангел и всички жители на всички кралства в Страната-на-Почти-Будните да бягат, за да се спасят. След тях настъпват сенките и навсякъде, откъдето минат, оставят сива, лишена от въображение смърт. Елса опитва да открие Вълчето сърце някъде в огнения ад, но него го няма. В пепелта лежат облачни животни, заклани безмилостно. Около тях Миамас гори. Горят и всички приказки на баба.

Между сенките броди фигура. Слаб мъж, обгърнат от облак цигарен дим. Това е единствената миризма, която Елса усеща от другата страна на купола, миризмата на бабиния тютюн. Мъжът се обръща нагоре и Елса вижда две ясни сини очи. През устните му се процежда димна завеса. Мъжът посочва право към Елса с показалец, деформиран като сив животински нокът, изкрещява нещо и в следващия миг стотици сенки се надигат от земята и се хвърлят към купола.

Елса се буди в момента, в който се изтърсва от леглото и пада по лице върху паркета. Остава да лежи на пода. Хванала се е за гърлото с две ръце, а гръдният ѝ кош се издува тежко. Има чувството, че минават милиони завинагита, преди да се увери, че се намира в истинския свят. Че сенките не са я захапали. Не бе имала кошмари от най-първия път, когато баба и облачните животни я отнесоха в Страната-на-Почти-Будните. Беше забравила какво е усещането. Изправя се, плувнала в пот и чувстваща празнина, след което опитва да подреди мислите си.

Чува някой да говори в антрето. Звучи като дивак, само че добронамерен. Да, „дивак“ като тези от истинския свят. Не „дивак“ като в Миамас, естествено. В Миамас „дивак“ е вид четириного, което много прилича на див вълк, само че по-лесно се ядосва. Баба е разказвала за тях. Диваците се ядосвали най-вече на дивите вълци, защото те им отмъквали всички роли в приказките. Така е от много вечности, още откакто един дивак бил изхвърлен в последния момент от една приказка поради „трудности в сътрудничество“. Приказката, от която го изгонили, вероятно много би напомнила на някои отворковци за по-популярната в истинския свят история за Червената шапчица. После дивите вълци обрали всички овации, защото играли върколаци в наизлезлите филми за вампири, и сега са едни от най-големите звезди в приказките, докато диваците обслужват клиенти в различните държавни институции из Страната-на-Почти-Будните, пушат жълти цигари, боядисват си козината на лилави кичури и са крайно недоволни от живота си.

Но да, това всъщност няма нищо общо с историята. Просто малко отклонение.

И така: Елса чува някой да говори в антрето. Звучи като дивак. В нормалния смисъл. Елса опитва с всички сили да се концентрира и разсее мъглата на съня, за да чуе какво се случва. Гласът принадлежи на Брит-Мари. След това се чува и гласът на мама. После пак този на Брит-Мари.

– Аха! Но все пак би трябвало добре да разбираш, Ӕлрика, че е малко странно да се обадят на теб! Защо не се обадят на Кент? Той е председател на жилищната асоциация, а аз съм отговорник по информацията. Прието е в такива случаи счетоводителят да се обажда на председателя, не на кого да е!

Елса разбира, че „кого да е“ е обида, въпреки че Брит-Мари, естествено, звучи много добронамерено, когато го казва. Елса се досеща също, че Брит-Мари сигурно стои в антрето, сключила ръце пред бедрата си, и кима на мама по онзи добронамерен начин, който само тя владее. Мама отговаря с толкова тежка въздишка, че сякаш създава порив, който разклаща пижамата на Елса.

– Не знам защо се обадиха на мен, Брит-Мари. Но счетоводителят каза, че ще дойде тук днес и ще обясни всичко.

Елса отваря вратата на стаята си и се показва навън, както е по пижама. Не само Брит-Мари е в антрето, там са и Ленарт и Мод, както и Алф. Саманта спи на площадката отвън.

Мама е облечена само с халат, вързан здраво през кръста ѝ. Мод забелязва Елса и се усмихва мило, прегърнала буркан със сладки. Ленарт държи термос и отпива временно кафе от капачката.

Алф, за разнообразие, не изглежда в абсолютно лошо настроение, което означава, че е просто безкрайно раздразнен. Кима отсечено на Елса, все едно тя му е натрапила някоя тайна. Едва тогава Елса си спомня, че вчера го остави в гаража заедно с ворша. Залива я паника, но Алф прави навъсен жест с длан към пода, с което я приканва да се успокои. Така че тя се старае да направи тъкмо това. Поглежда към Брит-Мари и опитва да отгатне дали днешното ѝ възмущение е свързано с това, че са намерили ворша, или е обичайно вълнение, свързано с обичайните за Брит-Мари неща. За щастие, май става дума за обичайните неща.

Възмущението на Брит-Мари днес е особено възмутено и опасно и е насочено към мама.

– Значи на собствениците на блока изведнъж им е хрумнало, че могат да ни продадат правото на обитаване на апартаментите? След толкова години, през които Кент им пише писма! Сега изведнъж са взели, че са го решили! Хайде хоп и готово? И се свързват с теб, вместо с Кент? Това си е странно, Ӕлрика, не го ли намираш за странно, а, Ӕлрика?

Брит-Мари очевидно го намира за такова и поне половин дузина пъти променя начина, по който е сключила ръце пред себе си. Мама отново въздъхва и затяга колана на халата си още малко.

– Може би не са могли да се свържат с Кент. Освен това аз живея тук отдавна и може би са си помис...

– Всъщност ние живеем в блока най-отдавна, Ӕлрика. Кент и аз сме живели тук по-дълго от всички! – прекъсва я Брит-Мари.

– Алф е живял тук най-дълго – поправя я мама.

Елса се размърдва.

– Баба е живяла тук най-дълго – измърморва тя, но май никой не я чува.

Особено Брит-Мари.

– Ние сме живели тук по-дълго от всички и е прието счетоводителят да се свърже с Кент, Ӕлрика! – продължава тя.

– Може би не са го открили – повтаря мама отчаяно.

– Той е в командировка! Самолетът му още не е кацнал! – обяснява Брит-Мари и прозвучава нe чак толкова добронамерено.

– Може би затова не са могли да се свържат с него. Ето защо ти се обадих веднага щом приключих разговора със счето... – започва мама.

– Но все пак е прието да се обадят на председателя на жилищната асоциация! – прекъсва я Брит-Мари ужасена.

– Още няма жилищна асоциация – въздъхва мама.

– Но ще има! – настоява Брит-Мари.

Мама кима сдържано.

– Счетоводителят иска да дойде и да обсъдим тъкмо това. Нали това казвам. И ти се обадих веднага след като говорих с него. После ти събуди целия блок и ето ни тук. Какво повече искаш от мен, мила ми Брит-Мари?

– Счетоводителят ли пожела да дойде днес? Счетоводителят сам го каза? – наполовина пита, наполовина констатира Брит-Мари, а гласът ѝ преминава във фалцет.

Мама кима и затяга колана на халата. Цялото тяло на Брит-Мари се тресе, сякаш някой е изсипал кофа ядосани кърлежи под блузата ѝ.

– Какви са тия фасони да идва в събота? А? Що за фасони? Такива срещи не се правят в събота, не, не се правят, Ӕлрика! Ти как мислиш? Според теб това цивилизовано ли е? Няма да се учудя, ако мислиш така, Ӕлрика!

Мама масажира слепоочията си. Брит-Мари вдишва и издишва демонстративно и се обръща към Ленарт, Мод и Алф за подкрепа. Мод опитва да се усмихне окуражително. Ленарт предлага на Брит-Мари от временното си кафе. Алф като че постепенно се връща към обичайното си абсолютно лошо настроение.

Брит-Мари се обръща обратно и вижда Елса.

– Аха! Охо! Ето че събудихме и момичето, да. Така направихме, да!

Говори в множествено число, но го казва сякаш има предвид „ти“. Мама се обръща към Елса и любящо приглажда няколко заблудени косъма на челото си.

– Счетоводителят на компанията, която притежава този блок, се обади днес и каза, че са готови да ни предоставят право на обитаване на апартаментите. Както Кент и Брит-Мари искат от толкова време. Днес ще дойде да поговорим за това – разяснява мама изморено.

– Ако Кент се прибере навреме, да. Срещата не може да се състои без Кент – заявява Брит-Мари.

– Естествено, ако Кент се прибере – съгласява се мама изтощено.

Брит-Мари така рязко сключва ръце пред бедрата си, че движението изглежда като тайното здрависване на някое тайно общество, което се състои само от нея.

– Най-добре да изчакаме Кент, смятам аз. Всъщност така смятам. Най-добре е Кент да участва във важните неща, за да може важните неща да протичат правилно. Важните неща всъщност трябва да протичат правилно, Ӕлрика!

Мама кима и масажира слепоочията си.

– Да. Да. Да. Ами тогава се обади на Кент, боже господи.

– Самолетът му още не е кацнал! Той е в командировка, Ӕлрика! – изсъсква Брит-Мари.

Алф изръмжава нещо зад тях. Брит-Мари се обръща. Алф пъха ръце в джобовете на якето си и отново изръмжава нещо.

– Моля? – казват мама и Брит-Мари в един глас, но с диаметрално противоположна интонация.

– По дяволите, казвам само, че пратих шибан есемес на Кент преди двайсет минути, когато започнахте да се дърлите, и той отговори, че идва – казва Алф и добавя кисело: – Идиотът не би пропуснал шибаната среща за нищо на света.

Брит-Мари, изглежда, не чува последната част. Изтупва няколко невидими трохи от полата си, сключва ръце и поглежда снизходително Алф, защото очевидно знае, че е невъзможно Кент да идва, тъй като самолетът му още не е кацнал, защото той всъщност е в командировка. Но тогава входната врата долу се отваря и затваря, след което се чуват стъпките на Кент. Разбират, че това са стъпките на Кент, защото той крещи на немски по телефона, по онзи начин, по който говорят нацистите в американските филми.

– Йез, Клаус! Йез! Ви вил дизкъз диз ин Франкфурт!

Брит-Мари веднага се втурва надолу по стълбите, за да го посрещне и да му разкаже за цялата безочливост, която бе имала безочието да се разиграе, докато него го няма.