Баба праща поздрави и се извинява

– Брит-Мари много се ядоса, разбира се. Много е лошо от моя страна да се смея на това.

Елса не вижда проблем.

– За какво друго се извинява баба? – пита тя.

Надява се на още истории, в които някой е стрелял с пейнтбол по Брит-Мари. Или някой е стрелял по Брит-Мари с каквото и да е, Елса не е придирчива. Но брадичката на Ленарт увисва към гърдите му. Той поглежда Мод и тя кима, след което Ленарт се обръща към Елса.

– Баба ти се извинява за това, че ни моли да ти разкажем цялата история. Всичко, което трябва да знаеш.

– Каква история? – пита Елса, но в същия миг осъзнава, че някой стои зад нея.

Обръща се, без да става от стола. Момчето със синдром стои на вратата на спалнята с плюшен лъв в прегръдките. Поглежда Елса, но щом тя отвръща на погледа му, той спуска косата си пред очите. Както често прави Елса. Той е с около година по-малък, но е висок почти колкото нея. Имат еднакви прически и почти еднакъв цвят коса. Различава ги единствено това, че Елса е различна, а той има синдром. Синдром е много специален вид различност.

Момчето не казва нищо, защото по принцип не говори. Но Мод го целува по челото и прошепва: „Кошмар?“. Той кима и Мод налива чаша мляко, взима пълен буркан с мечти, хваща момчето за ръка, повежда го обратно към спалнята и казва дръзко: „Хайде, тутакси ще прогоним кошмарите!“.

Ленарт се обръща към Елса.

– Мисля, че баба ти иска да започна от началото.

Този ден Елса научава приказката за момчето със синдром. Приказка, която никога не е чувала преди. Това е от онези истории, които са толкова ужасяващи, че докато ги слушаш, ти се иска сам да се прегърнеш, колкото се може по-силно. Ленарт разказва за бащата на момчето, който таял в себе си повече омраза, отколкото някой би могъл да си представи, че може да се побере в един-единствен човек. Ленарт казва, че таткото взимал наркотици, при което се спира, изплашен, че Елса ще се изплаши, но тя изпъва гръб, заравя ръце в козината на ворша и казва, че няма страшно. Ленарт я пита дали знае какво са наркотиците и тя отвръща, че е чела за тях в Уикипедия.

Ленарт разказва как таткото се превръщал в друго същество, когато взимал онова, за което Елса е чела в Уикипедия. Мрак обгръщал душата му. Удрял жената на момчето, докато била бременна, защото не искал да става баща. Ленарт започва да мига по-бавно. Казва, че таткото може би се боял, че детето ще бъде като него. Изпълнено с омраза и насилие. И когато момчето се родило и лекарите казали, че има синдром, таткото побеснял от ярост. Не можел да понесе, че детето е различно. Може би защото мразел всичко различно. Или може би щом погледнел момчето, виждал всичко, което било различно в самия него.

Така че пиел алкохол, взимал от онова в Уикипедия и изчезвал по цели нощи, а понякога по цели седмици, без никой да знае къде е. Понякога се прибирал съвсем спокоен и внимателен. Понякога плачел и обяснявал, че бил принуден да стои настрана, докато цялата ярост се изцеди от него. Сякаш в него живеело някакво мрачно същество, което опитвало да го промени и с което той се борел. След това можел да бъде спокоен със седмици. Дори с месеци.

Но една вечер мракът го обзел напълно. Започнал да удря майката и детето, удрял ги, удрял ги, докато накрая спрели да се движат. После побягнал.

Гласът на Мод пристъпва на пръсти през тишината, която Ленарт остави в кухнята след разказа си. Момчето със синдром хърка в спалнята. Това са едни от първите звуци, които Елса изобщо го чува да издава. Чува се дрънчене, щом Мод прокарва пръсти по празните буркани върху кухненския плот.

– Ние ги намерихме – прошепва тя. – Дълго време бяхме опитвали да я убедим да вземе момчето и да избяга, но тя се страхуваше твърде много. Всички се страхувахме. Той е ужасно опасен мъж.

Елса стиска ворша по-здраво.

– И какво направихте?

Мод сяда на един стол до масата и се свива. В ръка държи плик, подобен на този, с който дойде Елса.

– Познавахме баба ти. От болницата. Да, мила ми Елса, по онова време Ленарт и аз имахме кафене. Във входа на болницата. Баба ти идваше там всеки ден. Винаги си купуваше от нашите сънища.

– Наричаше ги „Миреваски сладки“ – спомня си Ленарт и Мод кима.

– Да, така че накрая ги кръстихме така. „Миреваски“. Дузина миреваски и половин дузина канелени кифли, това си взимаше баба ти, ден след ден. Сестра ми има пекарна недалеч оттук. Все още пека сладки за нея от време на време. А баба ти продължи да купува канелени кифли от пекарната ѝ през всички тези години, дори след като ние...

Тя се спира и махва с ръка малко засрамено, както правят възрастните хора, когато осъзнаят, че историите им започват да блуждаят.

– Всъщност не знам как се започна. Но баба ти беше човек, на когото можеш да разкажеш нещо такова, разбираш ли какво имам предвид? Не знаех какво да направя. Не знаех към кого да се обърна. Всички ужасно се страхувахме, но аз се обадих на баба ти. Тя дойде посред нощ със старата си ръждясала кола...

– Рено! – възкликва Елса, защото по някаква причина ѝ се струва, че Рено заслужава да бъде назован по име в приказката, ако той е спасил всички.

Ленарт прочиства гърло с тъжна усмивка.

– Нейното Рено, да. Дойде с него. Взехме момчето и майка му с нас и баба ти ни докара тук. Даде ни ключове за апартаментите. Нямам представа откъде ги взе, но каза, че ще уреди всичко със собствениците на блока. Оттогава живеем тук.

– Ами таткото? Какво станало, когато видял, че ги няма? – иска да знае Елса, въпреки че изобщо не иска да знае.

Пръстите на Ленарт търсят ръката на Мод.

– Не знаем. Но баба ти доведе тук Алф. Каза, че това е Алф и че той ще донесе всички вещи на момчето. После двамата се върнаха обратно в апартамента. Бащата на момчето се появил и... целият бил обзет от мрак. До дъното на душата си. Ударил лошо Алф...

Ленарт спира, както прави човек, когато внезапно се усети, че говори с дете. Превърта историята напред.

– Разбира се, вече бил изчезнал, когато дошла полицията. А Алф, ох, не знам. Откарали го в болницата и го превързали. После той се прибра сам и не каза и дума за случилото се. Два дни по-късно пак караше такси. Този човек е от стомана.

– А таткото? – натъртва Елса.

– Той изчезна. За дълги години. Вярваме, че оттогава ни търси, най-вече момчето, но го нямаше толкова дълго, че се надявахме...

Ленарт млъква, сякаш думите натежават твърде много на езика му.

– Но ето че ни намери – допълва Мод.

– Как така? – пита Елса.

Погледът на Ленарт блуждае по масата.

– Ами, според Алф е попаднал на съобщение за погребението на баба ти. Чрез него е намерил погребалното бюро. А там е намерил... – започва той, но като че ли пак си припомня с кого говори.

– Мен! – прошепва Елса, а сърцето ѝ още малко и ще изскочи.

Ленарт кима, а Мод пуска ръката му, заобикаля бързо масата и прегръща Елса.

– Малката ми Елса! Трябва да разбереш, че той не е виждал момчето от много години. А вие сте на един ръст и имате еднакви прически. Помислил е, че ти си нашето внуче.

Елса затваря очи. При всяко вдишване слепоочията ѝ пулсират сякаш два магнита опитват да пробият черепа ѝ. За пръв път в живота си Елса използва чиста, бясна воля, за да отиде в Страната-на-Почти-Будните, без да ѝ се спи дори малко. С цялата сила на въображението, която успява да събере, Елса призовава облачните животни и отлита с тях към Миаудакас. Събира всичкия кураж, който може да носи. После вдига очи към Ленарт и Мод и казва:

– Значи вие сте родителите на майката?

Сълзи се стичат по носа на Ленарт и падат върху покривката като дъжд по перваза на прозорец.

– Не. Ние сме родителите на бащата.

Елса зяпва.

– Родителите на таткото?

Гръдният кош на Мод се издува и свива. Тя потупва ворша по главата, става и донася отнякъде шоколадова торта. Саманта гледа ворша с подозрение. Ленарт отива да сипе още кафе. Чашата така се клати в ръката му, че част от съдържанието ѝ се разлива по кухненския плот.

– Елса, знам, че звучи ужасно да отнемеш едно дете от баща му. Да причиниш това на собствения си син. Но когато станеш баба или дядо, внуците ти са... – шепне той печално.

– Внуците ти са на първо място! Винаги! – допълва Мод с непоколебима, предизвикателна интонация.

Елса не е вярвала, че очите ѝ могат да горят по такъв начин. След това Мод ѝ дава плика, който взе от спалнята. Почеркът е на баба. Елса не разпознава името, но се досеща, че това е майката на момчето.

– Така се казваше. Преди полицията да ни даде от онези защитени самоличности, или както там се наричат – обяснява Мод и с възможно най-мекия глас успява да добави: – Баба ти ни остави това писмо преди няколко месеца. Каза, че ти трябва да го доставиш. Знаеше, че ще дойдеш.

Елса кима и затваря очи.

– Знам. Това е лов на съкровища. Баба обичаше лова на съкровища.

Ленарт си поема дъх нещастно. Погледът му среща този на Мод, след което той пояснява:

– Страхувам се, че първо трябва да ти разкажем за сина си, Елса. Трябва да ти разкажем за Сам. Да, името му е Сам. Това е едно от нещата, за които баба ти се извинява в писмото. Пише, че съжалява... че е спасила живота на Сам...

Гласът на Мод се пропуква и думите ѝ преминават в свистене.

– После се извинява, че се е извинила за това. Извинява се, че съжалявала за спасяването му и за това, че вече не била сигурна дали е заслужавал да живее. Въпреки че е била лекар...

Отвън нощта пристъпва бавно по улиците. В кухнята мирише на кафе и шоколадова торта. А Елса чува приказката за Сам.

Син на най-милия и на втория най-мил човек на света, той все пак пораснал по-зъл, отколкото някой можел да си представи. Станал баща на момчето със синдром, в което пък имало по-малко зло, отколкото хората смятали за възможно. Сякаш бащата го бил събрал всичкото в себе си и не оставил и капка за сина си.

Елса чува приказката за това как самият Сам едно време бил малко момче, а Мод и Ленарт, които копнеели за дете, го обичали така, както родителите обичат децата си. Както всички родители, дори най, най, най-лошите, все някога трябва да са обичали децата си. Така се изразява Мод. „Защото иначе човек не би бил човек. Не мога да си представя как би могъл да е човек, ако никога не е обичал децата си“, прошепва тя. И настоява, че грешката е била в нея, защото не може да си представи, че някое дете може да се роди зло. Грешката трябва да е в майката, ако някое момче, което в началото е било малко и беззащитно, се превърне в чудовище, Мод е напълно убедена в това. Макар Елса да отбелязва, че баба винаги казваше, че някои хора просто са си задници и вината си е тяхна.

– Но Сам вечно бе толкова ядосан, не знам откъде идваше целият този гняв. В мен трябва да е имало някакъв мрак, който съм му предала, а не знам откъде се е взел – шепне Мод съкрушено.

След което разказва за едно момче, което все се биело, измъчвало другите деца в училище и преследвало онези, които били различни. Разказва как вече порасналият Сам станал войник и заминал за далечна страна, защото жадувал за война. Там срещнал приятел. Първият му истински приятел. И всички около него видели, че тази среща го променила, изкарала наяве доброто в него. Приятелят също бил войник, но друг вид, не от онези с жаждата. Двамата станали неразделни. Сам казал, че приятел му бил най-смелият воин, който някога е виждал. Прибрали се заедно у дома и приятелят запознал Сам с едно момиче. Тя видяла нещо в него и за един-единствен миг Ленарт и Мод също го видели. Зърнали Сам, освободен от мрака.

– Надявахме се, че тя ще го спаси. Вътрешно всички вярвахме, че ще стане така, защото би било като в приказка. А когато си живял толкова дълго време в мрак, няма как да не ти се иска да вярваш в приказки – признава Мод.

Ленарт, който я е хванал за ръката, въздъхва:

– Но се появиха житейските обстоятелства – въздъхва Ленарт, – както става в толкова много приказки. Вината може би не беше на Сам. Или пък бе изцяло негова. Нека по-мъдрите от нас да преценят дали всеки човек е изцяло отговорен за действията си, или не. Но Сам отново замина на война. И се върна по-мрачен.

– Той беше идеалист – намесва се Мод разкаяно. – Въпреки всичката омраза и гняв, той беше идеалист. Затова искаше да стане войник.

Тогава Елса пита дали може да ползва компютъра на Мод и Ленарт.

– Ако имате такъв! – добавя тя извинително, защото си спомня същия разговор, който води с Вълчето сърце.

– Естествено, че имаме компютър – казва Ленарт с недоумение.

– В днешно време всички имат, не е ли така? – усмихва се Мод мило.

„Имееенно!“, мисли си Елса и решава да отбележи това пред Вълчето сърце следващия път, когато той се появи. Ако има следващ път.

Ленарт става, за да ѝ покаже къде е компютърът. Докато минават покрай спалнята, Елса вижда, че Мод е наредила сънища в голям кръг около леглото на момчето. В малкия кабинет в другия край на апартамента Ленарт обяснява, че техният компютър е много стар, разбира се, така че Елса трябва да е търпелива.

На малка масичка вътре в кабинета стои най-обемистият компютър, който тя е виждала. На гърба му има гигантска кутия, а на пода стои още една.

– Какво е това? – пита Елса и я посочва.

– Това е самият компютър – казва Ленарт.

– Ами това тогава? – пита Елса и сочи самия компютър.

– Това е мониторът – казва Ленарт, натиска голямото копче на кутията на пода и добавя: – Трябва му някоя и друга минута, докато зареди, така че ще почакаме малко.

– МИНУТА? – възкликва Елса, след което промърморва: – Уау. Наистина е стар.

Наистина старият компютър най-накрая зарежда и Ленарт, след много „ако“ и „но“, пуска интернет браузъра. Елса намира това, което търси, връща се в кухнята и сяда срещу Мод.

– Означава мечтател. За „идеалист“ говоря. Означава мечтател.

– Да, може да се каже – усмихва се Мод приятелски.

– Не може да се каже. Думата това означава – поправя я Елса.

Тогава Мод кима още по-приятелски. После разказва за един идеалист, който станал циник, а Елса знае какво означава това, защото един педагог в детската градина веднъж я нарече така. Стана голяма разправия, когато мама разбра за това, но педагогът не отстъпи. Елса не си спомня подробности, но ѝ се струва, че това стана след онзи път, когато разказа на останалите деца в детската градина как се приготвят колбасите.

Замисля се, че може би тези спомени изникват в ума ѝ като защитен механизъм. Защото тази приказка чисто и просто съдържа твърде много реалност. Лесно е реалността да ти дойде в повече, когато си почти на осем.

Мод разказва как Сам заминал на нова война. Приятелят му бил с него. Няколко седмици защитавали едно малко село от хора, които по причини, непонятни за Мод, искали да избият всичките му жители. Накрая получили заповед да се изтеглят, защото ситуацията била твърде опасна, но приятелят на Сам отказал да се подчини. Той убедил Сам и останалите войници да останат, докато дойдат подкрепленията и селото бъде в безопасност. След това качили в колите си толкова ранени деца, за колкото имало място, и потеглили към най-близката болница. Тя била на няколко десетки километра. Приятелят на Сам познавал жена, която работела там като лекар, и всички казвали, че била най-умелият хирург в целия свят.

Докато пътували през пустинята обаче, минали през мина. Експлозията била безпощадна. Завалели огън и кръв.

– Някой умрял ли е? – пита Елса, макар да не иска да знае отговора.

– Всички – отвръща Ленарт, макар да не иска да произнесе думите. – Всички без Сам и неговия приятел. Сам бил в безсъзнание, но приятелят му го измъкнал от горящата кола. Успял да спаси единствено него. Самият той имал метални шрапнели, забити в лицето, както и ужасни изгаряния. Но щом чул изстрелите и разбрал, че са нападнати от засада, той грабнал пушката си, втурнал се през пясъка и не спрял да стреля, докато в пустинята не останали само той и Сам, кървящи, но живи.

Онези, които стреляли по тях, били просто момчета. Не по-големи от децата, които войниците се опитвали да спасят. Приятелят на Сам осъзнал това, когато се надвесил над мъртвите им тела, с тяхната кръв по ръцете си. Никога вече не бил същият.

Понесъл неуморно Сам през пустинята. Припаднал чак когато стигнал до болницата и бабата на Елса се втурнала към тях. Тя спасила живота на Сам. Щял да накуцва леко с единия крак, но все пак щял да живее. Именно в болницата започнал да пуши от цигарите на баба. В писмото тя се извинява и за това.

Мод слага внимателно фотоалбума пред Елса, сякаш той е мъничко същество със собствени чувства. Посочва една снимка на майката на момчето със синдром. Тя стои между Ленарт и Мод, облечена в сватбена рокля, и тримата се смеят.

– Мисля, че приятелят на Сам я обичаше. Но я запозна с него и двамата се влюбиха. Не мисля, че приятелят някога каза нещо. Със Сам бяха като братя. Представяш ли си? Смятам, че приятелят просто беше твърде мил, за да каже нещо за чувствата си към нея, разбираш ли?

Елса разбира. Мод се усмихва.

– Той винаги е бил нежно момче. Все си мисля, че има душата на поет. Той и Сам бяха толкова различни. Направо е лудост да си представя как е могъл да направи всичко, което е трябвало, за да спаси живота на Сам. Как онова място го е превърнало в толкова страховит...

Мод дълго мълчи. Мъка капе по покривката.

– Воин – прошепва тя и прелиства фотоалбума.

Няма нужда Елса да поглежда снимката, за да се досети какво има на нея.

Ето го Сам. Някъде в пустинята. Носи униформа и се подпира на патерици. До него стои бабата на Елса със стетоскоп около врата. А между тях е най-добрият приятел на Сам. Вълчето сърце.

25

Елха

Значи, не че баба беше човек, който би злословил срещу облачните животни. Естествено, че не. Или, е, поне не беше човек, който злослови срещу облачните животни през цялото време. Само когато никой не я слуша. Или, така де. Само когато облачните животни не я слушат.

– Но понякога са истински задници! – настояваше баба, когато Елса възразеше.

Защото Елса е голям фен на облачните животни, тъй като те са изключително важни за всички жители на Страната-на-Почти-Будните, а освен това са много добри на игра на филми.

– Проблемът е, че те го ЗНАЯТ! И затова малките задници се държат адски НАПЕРЕНО! – сумтеше баба.

За да я разбере напълно, човек първо трябва да е наясно, че баба и Елса имаха много заплетена система от обиди.

„Задник“ е малко по-грубо от „смешник“, но не непременно колкото „идиот“, обаче значително по-лошо от, да кажем, „лигльо“. Но далеч не е толкова обидно, колкото „гадняр“, което е най-гадната форма на „задник“. И, естествено, не толкова лошо, колкото „отворко“, което значи „гадняр“, който също така е „идиот“.

А ако се наложеше баба и Елса да обяснят всичко това на някого, който не разбира, той най-вероятно пак нямаше да разбере, така че би било напълно оправдано, ако се зачуди какво тогава е „мъпет“, защото Елса и баба постоянно наричаха хората мъпети.

Но това, разбира се, би било глупав въпрос. Защото мъпетът си е мъпет. Всички знаят това.

Освен ако не са чистокръвни мъпети. Което е най-мъпетският вид мъпет.

Но както и да е: облачните животни спасили Избрания, когато сенките се промъкнали тайно в кралство Мимовас, за да го отвлекат. Защото докато Миамас е изграден от въображение, то Мимовас е изграден от любов. Без любов няма музика, без музика няма Мимовас, а Избрания бил най-обичаният в цялото кралство. Така че ако сенките го бяха уловили, впоследствие това би унищожило цялата Страна-на-Почти-Будните. Защото падне ли Мимовас, пада Миревас, а падне ли Миревас, пада Миамас, а падне ли Миамас, пада и Миаудакас, а падне ли Миаудакас, пада Миплорис. Понеже без музика не може да има сънища, а без сънища не може да има приказки, а без приказки не може да има кураж, а без кураж хората не биха могли да носят мъката си. А без музика, сънища, приказки, кураж и мъка в Страната-на-Почти-Будните би останало само едно кралство: Мибаталос. Но Мибаталос не може да съществува само, защото воините там биха били безполезни без другите кралства, тъй като няма да има нищо, за което да си заслужава да се борят.

Баба и това открадна от Хари Потър – идеята за нещото, за което си заслужава да се бориш. Но Елса ѝ прости, защото се получи много добре. Понякога можеш да крадеш, ако от това се получи нещо добро.

Та, облачните животни видели сенките да се промъкват между къщите в Мимовас и направили каквото правят облачните животни: спуснали се надолу като стрели, после се издигнали обратно като могъщи кораби, превърнали се в камили, в ябълки и в стари рибари с пури, а сенките паднали право в капана. Защото вече не знаели какво или кого преследват. Облачните животни изчезнали като небесна въздишка, а заедно с едно от тях изчезнал и Избрания. Така прелетели цялото разстояние до Миамас.

Ето как започнала Войната-Без-Край. Но ако не бяха облачните животни, всичко щеше да свърши още там, още в онзи ден, и сенките щяха да победят. И Елса смята, че човек трябва да покаже известна благодарност към облачните животни заради това. Дори и да са задници.

Елса прекарва цялата нощ в Страната-на-Почти-Будните. Вече може да ходи там, когато поиска, сякаш никога не е изпитвала затруднения. Не знае защо, но предполага, че е понеже вече няма нищо за губене. Сянката е в истинския свят, Елса знае кой е, знае коя е била баба, кой е Вълчето сърце и как е навързано всичко. Вече не се страхува. Знае, че ще настъпи война, неизбежно е, което я кара да се чувства странно спокойна.

Този път не сънува кошмари. Страната-на-Почти-Будните вече не гори. Елса язди през нея, а пейзажът е все така красив и мирен. Едва когато се събужда, тя осъзнава, че нарочно не е отишла в Миамас. Посети всички други кралства, дори руините на мястото, където се намирал Мибаталос преди Войната-Без-Край, но така и не отиде до Миамас. Защото не искаше да знае дали баба е там. Не искаше да знае, в случай че баба я няма.

Татко застава пред вратата на стаята ѝ. Елса изведнъж се разсънва, сякаш някой е пръснал ментолов спрей в носа ѝ. Което, само като скоба, действа адски ефективно, ако искаш да събудиш някого. Елса знае това, защото то е едно от нещата, които научаваш, ако имаш баба като нейната.

– Какво е станало? Мама болна ли е? С Половинката ли става нещо? – изстрелва Елса и скача от леглото, с клепачи още натежали от страхове и сенки.

Татко я поглежда колебливо. И малко неразбиращо. Но най-вече колебливо. Елса измигва росата от роговиците си и си спомня, че мама е на събрание в болницата. Елса знае, защото преди да тръгне, мама влезе да ѝ каже, но Елса се престори, че спи. А Джордж прави яйца в кухнята, защото преди малко дойде да я пита дали иска, но тя пак се престори на заспала.

Така че сега поглежда татко объркано.

– Тогава какво правиш тук? Не е твой ред да ме гледаш.

Татко прочиства гърло колебливо. Изглежда така, както изглеждат татковците, когато изведнъж ги осени, че нещо, което преди са правили, защото е важно за дъщерите им, внезапно се е превърнало в нещо, което дъщерите им правят, защото е важно за татковците. Границата между двете е много тънка. Бащите и дъщерите никога не забравят деня, в който я прекрачат.

Елса брои дните наум.

– Извинявай – смотолевя тя, когато си спомня.

– Няма нищо, разбирам, че имаш много неща за вършене – казва татко колебливо и се обръща, за да си ходи.

– Ама чакай! – изсумтява тя след него, без всъщност да иска да сумти чак толкова.

Беше права, още не е време татко да я гледа. Но също така сгреши, защото днес е денят преди Бъдни вечер, а е ужасно да забравиш това, когато си почти на осем. Защото денят преди Бъдни вечер е денят на Елса и татко. Денят на елхата.

Добре де, това може би също е едно от онези „лирически отклонения“, така е. Но денят на елхата е, както името тънко намеква, денят, в който Елса и татко купуват елха. Пластмасова, естествено, защото Елса отказва да купят истинска елха. Но тъй като татко много се радва, когато с Елса купуват елха, тя всяка година настоява, че иска нова пластмасова елха. Разбира се, някои хора считат това за странна традиция, но баба казваше, че „всяко дете с разведени родители има правото от време на време да бъде малко ексцентрично, по дяволите“.

Мама, естествено, много се ядосваше на баба за това с пластмасовата елха, защото твърдеше, че тя е втълпила тази идея на Елса, а пък мама много обича мириса на истинските дръвчета. Това, разбира се, е чиста лъжа, твърдеше баба, което, разбира се, беше чиста лъжа. Защото именно баба разказа на Елса за танца на елхите в Миамас, а след като веднъж чуеш тази история, всъщност трябва да си тотален отворко, за да поискаш да си купиш елха, която някой е ампутирал и продал в робство. В Миамас елхите са живи, разумни същества, които, като за иглолистни, имат твърде голям интерес към интериорния дизайн.

Не живеят в гората, ами в южната част от центъра на Миамас, която в последните години е доста тренди22. Често работят в рекламния бранш и носят шалове на закрито. Веднъж годишно, точно преди първия сняг, елхите се събират на големия площад пред замъка и се състезават кой в коя къща ще бъде на Коледа. Елхите си избират къщите, не обратното, а редът се определя чрез танцова надпревара. Едно време се дуелирали с револвери, но елхите имат толкова лош мерник, че отнемало твърде много време. Затова сега танцуват елховия танц, който е малко специален, защото елхите нямат крака. Ако човек иска да имитира танцуваща елха, просто трябва да подскача със събрани крака. Това е доста практично, ако се намираш например в дискотека с претъпкан дансинг.

Елса знае това, защото когато татко изпие чаша и половина шампанско на Нова година, понякога танцува елховия танц в кухнята с Лисет. Но за татко, разбира се, това е просто „танц“.

– Извинявай, татко, знам какъв ден е днес! – виква Елса, скача в дънките си, облича пуловер, слага си якето и изтичва в антрето.

– Само трябва да оправя едно нещо! – изстрелва тя и вече хвърчи надолу по стълбите.

Татко може би щеше да успее да я спре, ако не се бе поколебал. Но се поколеба, така че нищо не стана.

Снощи Елса скри ворша в Рено. Остави му кофа канелени кифли от Мод и му заръча да се скрие под одеялата на задната седалка, ако някой влезе в гаража. „Преструвай се, че си купчина дрехи, или телевизор, или нещо такова!“, каза Елса, но воршът не изглеждаше напълно убеден, че от него ще излезе добър телевизор. Затова се наложи Елса да вземе торба сънища от Мод, след което воршът склони и пропълзя под одеялата. Всъщност изглеждаше досущ точно съвсем изобщо не като телевизор.

Воршът изскимтя от болка, когато се обърна. Сигурно си мислеше, че Елса няма да забележи. Затова тя се престори, че не е забелязала. Защото воршовете са горди и не искат никой да се превзема само защото малко са им се схванали крайниците.

Елса каза лека нощ, прокрадна се нагоре по стълбите и застана пред вратата на момчето със синдром и майка му. Мислеше да звънне, но не можа да се престраши. Не искаше да научава още истории. Не искаше да слуша повече за сенки и мрак. Затова просто пъхна плика в отвора на вратата и се затича нагоре.

Днес вратата е затворена и заключена. Както и всички останали врати. Това е от онези ранни сутрини, когато всички в блока, които са будни, са излезли някъде, а тези, които не са излезли някъде, спят. Така че Елса чува гласа на Кент няколко етажа по-нагоре, въпреки че той шепне, защото така работи акустиката във входовете. Елса знае, понеже „акустика“ е дума от буркана с думи. Чува Кент да шепне: „Да, обещавам, ще дойда довечера“. Но когато стига до площадката, където са апартаментите на ворша, Вълчето сърце и момчето и майка му, той изведнъж започва да вика високо: „Йез, Клаус! Ин Франкфурт! Йез, йез, йез!“. После се обръща и се преструва, че едва сега забелязва Елса.

– Какво правиш? – пита тя подозрително.

Кент моли Клаус, с когото говори по телефона, да почака. Прави го по онзи начин, по който молят хората, когато съвсем не говорят с Клаус по телефона. Носи тениска с яка и копчета, която има цифра на ръкава и малък човек на малък кон на гърдите. Кент е казвал на Елса, че една такава тениска струва повече от хиляда крони. Баба пък все казваше, че тези тениски са много полезни, защото конят служи като предупреждение, че вътре в тениската най-вероятно се придвижва чистокръвен мъпет.

– Какво искаш? – пита Кент напрегнато.

Елса се взира в него. После в малките червени пластмасови купички, пълни с месо, които той поставя на стълбите.

– Какво е това? – ахва тя.

Кент веднага вдига длани към нея, толкова рязко, че за малко да запрати Клаус в стената.

– Онова бойно куче още обикаля тук някъде и сваля цената на имота!

Елса отстъпва предпазливо, без да изпуска купичките с месо от поглед. Кент прибира дланите обратно до тялото си и явно осъзнава, че може би не се е изразил много добре, затова прави нов опит, говорейки с онзи глас, който мъжете на възрастта на Кент вярват, че трябва да използват, за да ги разберат жените на възрастта на Елса:

– Брит-Мари намери кучешки косми във входа, разбираш ли, момиченце? Във входа не може да се разхождат бойни кучета, ясно ти е, нали? Това сваля цената на имота, разбираш ли?

Той се усмихва на Елса така, както се усмихват възрастните, които нищо не разбират и си мислят, че децата нямат мозъци. Тя вижда, че Кент поглежда към телефона несигурно.

– Няма да убиваме гадин... кучето! Искам да кажа кучето! То просто ще „заспи“ за малко, о’кей? А? После ще го пратим в някоя „ферма“, където ще тича на воля с други гадини. Или, да, знаеш какво искам да кажа. О’кей? Така добре ли е? Сега бъди добричка и се прибери вкъщи при майка си, става ли?

Елса не се чувства особено добричка. И не ѝ харесва как Кент направи кавички с ръце, когато каза „ферма“. Само хора с ограничен речников запас правят кавички с ръце.

– С кого говориш по телефона? – пита тя.

– Клаус, бизнес партньор от Германия – отговаря Кент като човек, който изобщо не прави така.

– Sure – казва Елса.

Веждите на Кент потъват като кораби, пълни с вода.

– На важна ли се правиш, малката?

Елса свива рамене.

– Може ли тогава да говоря с „Клаус“? – предизвиква го тя и посочва телефона, като същевременно с това прави иронични кавички с ръце.

Които са като обикновените кавички, само че ги правят хората с по-добър речников запас.

– Мисля, че е време да изтичаш вкъщи при майка си – повтаря Кент малко по-заплашително.

Елса не помръдва. Посочва купичките.

– Отрова ли има вътре?

Кент свива юмрук.

– Ей, малката, слушай ме внимателно: бездомните кучета са вредители! А вредителите се убив...

Той си поема дъх раздразнено и се поправя:

– С тях човек се справя чрез отрова. Не може тук да обикалят вредители, а в гаража да има коли за скрап и други такива гадости. Това ще намали цената, затова някой трябва да премахне гадостите от този имот, така че гадостите да не намалят цената! – заявява той, сякаш прави това за всеобщ комфорт.

Но Елса долавя нещо зловещо в гласа му, когато казва „коли за скрап“, затова си проправя път покрай него, обзета от лоши предчувствия. Втурва се надолу по стълбите. Отваря със замах вратата на гаража и застива, усещайки туптенето на сърцето си с цялото си тяло. Коленете ѝ се удрят във всяко стъпало, докато се качва обратно.

– КЪДЕ Е РЕНО! КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ НАПРАВИЛ С РЕНО!? – изкрещява тя на Кент и размахва юмруци към него, но улавя само Клаус и така го мята по стълбите, че стъкленият дисплей и пластмасовият калъф се пукат и се спускат към мазето като миниатюрна електронна лавина.

– Ти луда ли си, мам... по дяво... ти съвсем ли откачи, малко изчадие? Знаеш ли колко струва този телефон? – вика Кент, след което разяснява, че телефонът струва осем хиляди крони, по дяволите.

Елса го информира колко много ѝ дреме колко струва. После Кент я информира със садистичен блясък в очите какво точно е направил с Рено. Защото Рено бил „понижаваща цената купчина скрап!“.

Елса знае. Защото в Уикипедия има статия за садизъм.

Втурва се нагоре по стълбите, за да извика татко, но се спира на предпоследния етаж. Брит-Мари стои на вратата. Сключила е неуверено ръце пред себе си и Елса вижда, че тя се поти. Носи сакото на цветя и голяма брошка, а от кухнята зад нея мирише на коледна храна. Розовото петно от пейнтбол почти не се вижда.

Елса разширява очи умоляващо.

– Не оставяй Кент да го убие, моля те, Брит-Мари, той ми е приятел... – прошепва тя.

Брит-Мари среща погледа ѝ и за секунда в очите ѝ се появява човечност. Елса я вижда. Но после отдолу се чува гласът на Кент, който вика Брит-Мари да слезе с още отрова. Тогава тя затваря очи съвсем за кратко, след което се превръща в обичайната мъпетска Брит-Мари.

– Децата на Кент ще идват утре. Тях ги е страх от кучета – разяснява тя решително.

Изглажда несъществуваща гънка в полата си и изтупва нещо невидимо от сакото си на цветя.

– Утре ще празнуваме Бъдни вечер традиционно. С обичайна коледна храна. Като цивилизовано семейство. Ние все пак не сме варвари като някои други – продължава тя сухо, като става съвсем ясно, че под „някои други“ има предвид „твоето семейство“.

После затръшва вратата. Елса остава да стои там, осъзнавайки, че татко няма да може да разреши тази ситуация, защото колебливостта не е особено надеждна суперсила точно в такива спешни случаи. Елса има нужда от подкрепление.

Чука на вратата повече от минута, преди да чуе влачещите се стъпки на Алф. Той отваря вратата с чаша кафе в ръка. То мирише толкова силно, че в чашата сигурно би могла да стои изправена лъжица, мисли си Елса.

– Спя – изръмжава той.

– Той ще убие Рено! – изхлипва Елса.

– Да убие? Никой нищо няма да убива. Това е просто кола, по дяволите – казва Алф, отпива глътка кафе и се прозява.

– Не е някаква си кола! Това е РЕНО! – крещи Елса, която вече не е на себе си.

Алф отново отпива от чашата. Но после гънките в крайчетата на очите му потръпват предпазливо, а главата му леко се накланя.

– Кой казваш, че щял да убива Рено? – пита той замислено.

– Кент!

Елса дори не успява да му каже какво има на задната седалка на Рено, преди той да остави чашата, да се обуе и да тръгне надолу по стълбите. Чува Алф и Кент да си крещят толкова свирепо, че се налага да си запуши ушите. Не разбира какво точно си викат, долавя единствено много ругатни, както и че Кент крещи нещо за права на обитаване и как не можело в гаража да има „ръждясали купчини скрап“, защото хората щели да си помислят, че всички в блока са „социалисти“.

Елса разбира, че по този начин Кент се опитва да каже „шибан идиот“. После Алф изкрещява „шибан идиот“, което е неговият начин да каже същото, защото той не увърта много. После Алф се качва тежко по стълбите с бесен поглед, мърморейки:

– Копелето е извикало някое друго копеле да изтегли колата.

– Знам! А воршът е на задната седалка! – казва Елса отчаяно.

Веждите на Алф се превръщат в две свъсени черти над ямите на очите му.

– Баща ти тук ли е? Видях скапаното му Ауди през прозореца.

Елса кима. Алф се втурва нагоре по стълбите, без да каже нищо повече, а малко по-късно тя и татко седят в Такси, въпреки че татко изобщо не иска.

– Не съм сигурен, че искам – казва той.

– Някой трябва да откара скапаното Рено обратно вкъщи – изръмжава Алф.

– Откъде ще разберем къде го е закарал Кент? – пита Елса, докато татко прави всичко по силите си да не изглежда толкова колеблив.

– Карам такси от трийсет години, мамка му – казва Алф.

– И? – тросва се Елса.

– И знам къде, по дяволите, да намеря едно изтеглено Рено! – тросва ѝ се Алф.

После се обажда на всичките си познати, които карат такси. А Алф познава всички, които карат такси.

Двайсет минути по-късно се намират в автомобилно гробище извън града, а Елса прегръща капака на Рено по единствения начин, по който човек може да прегръща едно облачно животно. С цялото си тяло. После вижда, че телевизорът на задната седалка се размърдва много недоволно, защото Елса не прегръща първо него. Но ако си почти на осем и забравиш ворш в Рено, то не се тревожиш толкова за ворша, колкото за горкия човек, който ще го намери.

Алф и доста дебелият скрападжия провеждат кратък спор за това колко ще струва да вземат Рено. После Алф и Елса провеждат много дълъг спор за това защо не е казала още в началото, че няма ключ за колата. После дебелият мъж започва да обикаля, да се чеше по темето и да мърмори: „Какво, по дяволите, виждали ли сте някъде един мотопед? Да му се не знае, мога да се закълна, че сутринта тук имаше мотопед!“. После той и Алф се пазарят колко ще струва да изтегли Рено обратно вкъщи. Накрая татко плаща за всичко.

Това е най-добрият подарък, който ѝ е подарявал. По-добър дори от червения маркер. И щом му го казва, той придобива малко по-неколеблив вид.

Алф се погрижва Рено да бъде паркиран на мястото на баба, а не на Брит-Мари. Елса представя ворша на татко. Татко го поглежда с изражението на човек, който се подготвя да му бъдат запълнени кореновите канали на зъба. Воршът пък го поглежда доста наперено. Всъщност толкова наперено, че чак е съмнително, затова Елса го пита строго дали той е изял мотопеда на скрападжията. Тогава воршът спира да гледа наперено и отива да легне под одеялата. Изглежда така, сякаш смята, че ако хората не искат той да яде мотопеди, може би пък трябва да му дават повече канелени кифли. Елса му казва, че всъщност е кражба да се ядат мотопеди. Или поне „незаконно присвояване на транспортно средство“, информира го тя, след като е взела айфона на татко и е проверила в Гугъл. Но воршът се преструва на заспал.

– Пъзльо – измърморва Елса.

После казва на татко, за негово безкрайно облекчение, че може да я изчака в Ауди. После тя и Алф събират всички червени купички с отрова от стълбите и ги слагат в голям черен чувал за боклук.

– Това тук да се изхвърли разделно! – нарежда Алф безцеремонно, щом Кент и Брит-Мари отварят вратата.

Елса мята чувала в антрето толкова рязко, че една купчинка кръстословици пада от табуретката, стояща наблизо. След това Елса сключва ръце пред себе си и се усмихва.

– В тази жилищна асоциация все пак има правила за сортирането на боклук, а правилата важат за всички, Брит-Мари! – казва тя.

Добронамерено.

Кент им кресва, че отровата струвала шест стотачки, по дяволите. Брит-Мари не казва нищо.

После Елса и татко отиват да купят пластмасова елха. Защото Брит-Мари бърка: семейството на Елса не са варвари. Освен това се казва „дърварин“, не „варварин“, защото думата идва от Миамас и така наричат онези, които убиват елхите, за да ги продадат в робство. Всички не-отворковци знаят това.

– Давам ти триста – казва Елса на мъжа в магазина.

– Виж, момиченце, в този магазин не се пазарим – казва мъжът в магазина точно с онзи тон, който може да се очаква от мъже в магазини.

– Sure! – казва Елса.

– Струва четиристотин деветдесет и пет – казва мъжът.

– Давам ти двеста и петдесет – казва Елса.

Мъжът се ухилва подигравателно.

– Както казах, м-о-м-и-ч-е-н-ц-е: В този магазин не се пазар... – започва той.

– Вече давам само двеста – информира го Елса.

Мъжът в магазина поглежда към таткото на Елса. Таткото на Елса поглежда към обувките си. Елса поглежда към мъжа в магазина и поклаща сериозно глава.

– Татко ми няма да ти помогне. Давам ти двеста!

Мъжът разтегля устни в нещо, което вероятно е запазено за деца, които са сладки, но глупави.

– Нещата не стават така, момиченце.

Елса свива рамене.

– Обадих се преди една седмица, за да запазя тази елха.

– Знам. Но в този магазин не се пазарим, момич...

– Кога затваряте днес? – пита Елса небрежно.

– След пет минути – въздъхва мъжът.

– А имате ли голям склад в магазина? – чуди се Елса.

– Това какво общо има? – пита мъжът.

– Просто се чудя – казва Елса.

– Не. Нямаме никакъв склад – казва мъжът.

Той гледа Елса. Елса гледа него.

– А отворено ли е на Бъдни вечер?

– Не.

Елса свива устни в престорена изненада.

– Значи имате елха. Но нямате склад. А утре какъв ден е, момченце?

Елса получава елхата за двеста. Както и кутия коледни лампички и адски голям пластмасов лос като бонус.

– НЕДЕЙ да се връщаш и да доплащаш! – казва Елса и вдига предупредително пръст към татко, докато той натоварва всичко в Ауди.

Татко въздъхва.

– Направих така само веднъж, Елса. Веднъж. И тогава ти наистина се държа изключително грубо с продавача.

– Човек все пак трябва да преговаря! – казва Елса.

Знае това от баба. Татко не одобряваше и нейните методи на пазаруване.

Ауди спира пред блока. Както обикновено, татко е намалил звука на уредбата, за да не кара Елса да слуша неговата музика. Алф излиза, за да помогне на татко с багажа, но татко настоява да го пренесе сам. Защото такава е традицията. Той трябва да занесе у дома елхата на дъщеря си. Преди да си е тръгнал, Есла иска да му каже, че ѝ се иска да живее при него за по-дълго, когато се роди Половинката. Но не иска да го натъжава, затова не казва нищо. Прошепва само „благодаря за елхата, тате“. Той се радва, след което потегля към вкъщи при Лисет и децата ѝ. А Елса стои и гледа след него.

Защото никой не се натъжава, ако си мълчиш. Всички почти осемгодишни знаят това.

26

Пица

В Миамас не празнуват Бъдни вечер, а предната нощ, защото тогава се разказват всички коледни приказки. Разбира се, всички приказки в Миамас са тачени като съкровища, но коледните са особено специални. Една съвсем обикновена история може да бъде забавна или тъжна, или вълнуваща, или зловеща, или драматична, или сантиментална, но коледната приказка трябва да бъде всички тези неща накуп. „Коледните приказки се пишат с всички възможни химикалки“, казваше баба. И трябва да завършват щастливо, бе решила Елса на своя глава. Иначе да си гледат работата.

Защото Елса не е идиот, тя знае, че ако в началото на приказката има дракон, той ще се появи отново преди края. Знае, че историята първо трябва да стане мрачна и страшна, преди всичко да се нареди. Във всички най-хубави приказки става така.

Знае, че ще трябва да се бие, а вече е уморена от битки. Така че тази история трябва да свърши щастливо.

Трябва.

Липсва ѝ миризмата на пица, докато слиза по стълбите. Баба казваше, че в Миамас е закон да се яде пица на Коледа. Тя разправяше всякакви идиотщини, разбира се, но Елса се преструваше, че е съгласна, защото обича пица, а и защото коледната трапеза е адски гадна, ако си вегетарианец.

Освен това домашно приготвената пица имаше допълнително преимущество: миризмата, която се разнасяше във входа всяка Коледа, подлудяваше Брит-Мари. Децата на Кент идват на гости на Бъдни вечер, затова предния ден Брит-Мари окачва коледна украса на вратата на апартамента и всеки път обяснява на мама и Джордж, че всъщност просто иска „да разкраси малко входа, за всеобщ комфорт“. А после се оплакваше, че коледната украса се умирисвала на пица, и наричаше баба „нецивилизована“.

„ТАЗИ вещица ли ще ми обяснява за цивилизованост! Няма по-цивилизован човек от МЕН!“, сумтеше баба всяка година, докато по традиция се промъкваше в нощта и окачваше мънички, мънички парченца Калцоне по цялата коледна украса на Брит-Мари. А щом Брит-Мари отидеше при мама и Джордж на следващата сутрин, ядосана дотолкова, че да повтаря всичко по два пъти, баба се защитаваше, като казваше, че това било „коледна пица украса“ и тя „просто искала да разкраси входа, за всеобщ комфорт!“.

Веднъж стана така, че баба изпусна цялото Калцоне в отвора за писмата на Брит-Мари и Кент, а на сутринта Брит-Мари беше толкова бясна, че забрави да си сложи брошката, когато си облече сакото на цветя. В интерес на истината, никой така и не разбра как точно човек може да изпусне цяло Калцоне. В отвор за писма.

Елса стои на стълбите и диша дълбоко и овладяно, защото мама ѝ е казвала да прави така, когато се ядоса. Мама наистина прави всичко, което баба никога не правеше. Например кани Брит-Мари и Кент на Бъдни вечер, заедно с всички останали съседи. Баба никога не е правила това.

„Само през трупа ми!“, би изревала тя, ако мама го предложеше. Сега не би могла да го каже, след като вече наистина е труп, осъзнава Елса, но все пак. Въпросът е, таковата, принципен. Така би казала баба, ако беше тук. Въпреки че тя мразеше принципите. Особено принципите на другите хора.

Но Елса не може да откаже на мама тъкмо сега, защото след много опяване тя се съгласи да остави ворша да се крие в апартамента на баба по Коледа. Много е трудно да откажеш на майка, която ти е разрешила да прибереш ворш вкъщи, нали, макар че мама продължава с въздишка да твърди, че Елса „преувеличава“, като казва, че Кент се опитва да го убие.

За сметка на това Елса се радва, че воршът веднага даде да се разбере, че изобщо не харесва Джордж. Не че тя непременно смята, че някой не трябва да харесва Джордж, но тъй като всички винаги го харесват, е приятно да има малко разнообразие.

Момчето със синдром и майка му ще се местят в апартамента на баба. Елса знае това, защото игра на „скрий ключа“ с момчето цял следобед, докато майките им, както и Джордж, Алф, Ленарт и Мод, седяха в кухнята и си разправяха тайни. Те отричат, разбира се, но Елса знае как звучат гласовете, които разправят тайни. Това е едно от нещата, които знаеш, когато си почти на осем. Мрази това, че мама има тайни от нея. Когато знаеш, че някой има тайни от теб, се чувстваш като идиот, а никой не обича да се чувства така. Мама би трябвало да знае това. Би трябвало да го знае по-добре от всички.

Елса е наясно, че обсъждат как апартаментът на баба е по-лесен за охраняване, в случай че Сам дойде тук. Не че някой го назовава по име, но Елса все пак не е идиот, все пак скоро ще стане на осем. Знае, че рано или късно Сам ще дойде и че мама смята да събере цялата армия на баба на последния етаж, макар че мама никога не би нарекла армията армия. Елса беше в апартамента на Ленарт и Мод заедно с ворша, когато мама каза на Мод да „събере само най-важното“, опитвайки се да звучи сякаш не казва нищо сериозно. Тогава Мод и воршът взеха всички буркани със сладки, които намериха, и започнаха да ги прибират в големи сакове, а щом ги видя, мама въздъхна и каза: „Ама Мод, моля те, казах само най-важното!“. Тогава Мод погледна мама с неразбиране и отвърна: „Сладките са най-важното“.

Воршът изръмжа, изразявайки горещо съгласие, след което вдигна очи към мама, не ядосано, а по-скоро разочаровано. После демонстративно добута още един буркан с шоколадови сладки с фъстъци в сака. После отнесоха всичко в апартамента на баба, а Джордж почерпи всички с гльог23. Воршът изпи най-много от всички. А сега възрастните седят в кухнята на мама и Джордж и си имат тайни.

Елса знае. Скоро ще е на осем.

Вратата на Брит-Мари и Кент е покрита с коледна украса, но никой не отваря, когато Елса позвънява. Открива Брит-Мари долу до входната врата. Тя стои със сключени ръце и зяпа неутешимо детската количка, която все още е заключена за перилата. Носи сакото на цветя и брошката. А на стената има нова бележка.

Първата бележка беше онази, на която пишеше, че тук е забранено за детски колички. После някой я свали. А сега там е залепена нова бележка. И количката продължава да си стои. Щом се приближава, Елса вижда, че това всъщност не е бележка. Кръстословица е.

Брит-Мари се стряска, когато забелязва Елса.

– Аха, аха! Това, разбира се, е някакво хрумване на твоето семейство, както обикновено, разбира се! Така е, разбира се!

Елса поклаща кисело глава.

– Може пък и-з-о-б-щ-о да не е така.

Брит-Мари бърше невидими трохи от ревера на сакото си и се усмихва добронамерено, без да е ни най-малко добронамерена, което донякъде е основната ѝ способност.

– На вас това ви се струва забавно. Много добре разбирам. Ти и твоето семейство. Да правите останалите в блока за смях. Но ще стигна до дъното и ще открия кой е отговорен, това да ви е ясно. Пожароопасно е да стоят колички във входа и да се лепят бележки по стените! Хартията може да се запали, да!

Брит-Мари изглажда несъществуваща гънка на полата си и изтърква от брошката си петънце, което никога не е било там.

– Всъщност не съм идиот, всъщност не съм. Знам, че в тази жилищна асоциация говорите зад гърба ми, знам, че го правите!

Елса не знае какво точно се случва с нея в този момент. Може би се дължи на комбинацията от думите „не съм идиот“ и „зад гърба ми“. В гърлото ѝ се насъбира нещо много неприятно, корозивно и зловонно и минава дълго време, преди да ѝ се наложи с отвращение да признае пред себе си, че това е съчувствие.

Към Брит-Мари.

Никой не обича да се чувства като идиот.

Затова Елса не казва на Брит-Мари, че ако иска хората да говорят по-често с нея, може да пробва да не бъде такъв чистокръвен мъпет през цялото време. И дори не споменава факта, че това не е жилищна асоциация. Вместо това просто преглъща гордостта си доколкото може и промърморва:

– Мама и Джордж искат да поканят двама ви с Кент у дома на Бъдни вечер. Всички останали ще дойдат. Или, таковата, почти всички.

Очите на Брит-Мари потрепват, само за миг. Елса долавя бегло погледа, който видя по-рано днес, когато Брит-Мари изглеждаше така, сякаш не иска Кент да отравя ворша. Но после тя примигва и отвръща:

– Аха, аха, в момента не мога просто да отговарям на покани току-така, защото сега Кент е в офиса, понеже някои хора в този блок всъщност имат работа за вършене. Предай това на майка си. Не всички са свободни през празниците. А и децата на Кент ще идват утре, а те не обичат да ходят на гости насам-натам, обичат да стоят вкъщи с Кент и мен. И ще ядем коледна храна като цивилизовано семейство. Така ще направим. Предай това на майка си!

Докато казва това, Брит-Мари избърсва толкова много невидими трохи от сакото си, че човек би могъл да изпече цял невидим хляб от тях. След това тръгва да марширува нагоре по стълбите, без да дочака отговор от Елса.

Елса остава на място, клатейки глава и мърморейки „мъпет, мъпет, мъпет“. Поглежда кръстословицата, залепена на стената над детската количка. Не знае кой я е сложил там, но ѝ се иска самата тя да го бе направила, защото кръстословицата очевидно докарва Брит-Мари до пълна лудост.

Елса тръгва нагоре по стълбите. Позвънява на жената с черната пола. Тя носи дънки. Изглежда изморена по добрия начин.

– Утре ще се събираме в нас за Бъдни вечер. Ще се радваме да дойдеш – казва Елса и добавя: – Всъщност може и да е приятно, защото Брит-Мари и Кент няма да идват!

Жената с дънките прокарва ръка през косата си. Изглежда сякаш ѝ е студено.

– Не... не, аз... не ме бива много да се срещам с хора.

Елса кима.

– Знам. Но май не те бива супер много и да бъдеш сама.

Жената дълго се взира в нея. Елса отвръща решително на погледа ѝ. Устните на жената потръпват за миг.

– Аз... може да дойда. За... малко.

– Може да вземем пица! Освен ако не обичаш, таковата, коледна храна – казва Елса с надежда.

Жената се усмихва. Елса също се усмихва.

Алф излиза от апартамента на баба тъкмо когато Елса се появява по стълбите. Момчето със синдром кръжи весело около него, а Алф държи огромна кутия с инструменти и се опитва да я скрие, щом вижда Елса.

– Какво правите? – пита Елса.

– Нищо – отклонява въпроса Алф.

Момчето със синдром влиза в апартамента на мама и Джордж и подскачайки със събрани крака, се насочва към голяма купа със сладки с формата на Дядо Коледа. Алф опитва да слезе по стълбите, но Елса препречва пътя му.

– Какво е това? – пита тя и сочи кутията с инструменти.

– Нищо! – повтаря Алф и опитва да скрие кутията зад гърба си.

Елса ясно усеща миризмата на дървени стърготини.

– Да, нищо е, sure! – намусва се тя.

Опитва да не се чувства като идиот. Не ѝ се получава особено добре.

Наднича в апартамента, където е момчето със синдром. То изглежда щастливо по онзи начин, който се удава единствено на почти седемгодишните деца пред пълна купа със сладки. Елса се чуди дали момчето вярва в истинския Дядо Коледа, онзи, който не е направен от захар. Предполага, че отговорът е да. Естествено, тя самата не вярва в Дядо Коледа, но определено вярва в хората, които вярват в него. Като малка пишеше писма до Дядо Коледа всяка година. Не просто списъци с желания, ами цели писма. Те, разбира се, не бяха свързани толкова с Коледа, колкото с политика. Елса смяташе предимно, че Дядо Коледа не се ангажира достатъчно с актуални социални въпроси и следователно се нуждае от информативна кореспонденция измежду купищата алчни, подмазвачески писма, които му пращат останалите деца. Някой все пак трябва да поеме малко отговорност, смяташе Елса. А веднъж, след като бе гледала рекламата на кола-кола, Елса му написа писмо, в което ставаше дума главно за това, че той е „скапан продажник“. Друга година пък хвана документален филм за детския труд по телевизията, а веднага след това изгледа множество американски коледни комедии. И тъй като не беше сигурна дали според дефиницията на Дядо Коледа елфите му спадат към онези от скандинавската митология, към горските елфи от света на Толкин, или пък към малко по-универсалните „нещо като нисък човек“, Елса писа на Дядо Коледа, настоявайки той незабавно да ѝ отговори и да изясни въпроса.

Той не го направи, така че Елса прати още едно писмо, което беше много дълго и много гневно, но вероятно би могло да се обобщи с думата „пъзльо!“. На следващата година Елса вече се беше научила да ползва Гугъл и знаеше, че Дядо Коледа не ѝ е отговорил, защото не съществува. Оттогава спря да пише писма.

Когато ей така, между другото, разказа на баба и мама, че Дядо Коледа не съществува, мама така се потресе, че се задави с гльога, а баба веднага се обърна драматично към Елса, правейки се на още по-потресена, и избухна: „Така не се ГОВОРИ, Елса! Казва се реалностно изостанал!“.

Мама изобщо не се засмя на това, но нямаше значение, защото баба и Елса се смяха и за нея. А в деня преди Бъдни вечер същата година, Елса получи писмо от Дядо Коледа, в което той я смъмряше, че е „станала много отворена“, а после следваше дълга тирада, която започваше с „неблагодарна хлапачка“ и продължаваше с това, че елфите няма да получат колективен трудов договор само защото Елса е спряла да вярва в Дядо Коледа.

– Знам, че ти си го написала – изсумтя Елса на баба.

– Откъде накъде? – сопна ѝ се баба.

– Само ти може да си толкова глупава, че да напишеш „колективен договор“ с „у“! – изкрещя Елса.

След това баба не изглеждаше толкова сопнато и помоли за прошка. После опита да накара Елса да изтича до магазина и да купи запалка, а в замяна баба щяла да ѝ „засече времето!“. Но Елса нямаше да се хване на това втори път.

Така че баба облече намръщено новия костюм на Дядо Коледа и двете отидоха до детската болница, където работеше един приятел на баба. Там тя обикаляше и разказваше приказки на децата с ужасни болести, а Елса я следваше и им раздаваше играчки. Това беше най-хубавата ѝ Коледа изобщо. Баба обеща, че ще превърнат посещението на детската болница в традиция, но традицията се получи адски скапана, защото успяха да го направят само още веднъж, преди баба да вземе да умре.

Елса поглежда момчето със синдром. После поглежда Алф и го измерва с поглед. Момчето със синдром забелязва купа с шоколадови зайци и изчезва навътре в апартамента. Тогава Елса пристъпва в антрето и отваря сандъка, който стои там. Вади отвътре костюма на Дядо Коледа, връща се обратно на стълбите и го тиква в ръцете на Алф.

Алф го поглежда сякаш костюмът току-що се е опитал да го погъделичка.

– Какво е това?

– На какво ти прилича? – пита Елса.

– Забрави! – казва заплашително Алф и бутва червената дреха към Елса.

– Забрави да забравя! – казва Елса и бутва дрехата към него, по-силно.

– Мамка му, баба ти каза, че не вярваш в Дядо Коледа – измърморва Алф.

Елса върти очи.

– Не вярвам, но не всичко се върти около мен, нали?

Тя посочва към апартамента. Момчето със синдром седи на пода пред телевизора. Алф го вижда и изръмжава.

– Защо Ленарт да не е Дядо Коледа?

– Защото Ленарт не може да пази тайна от Мод – отговаря Елса нетърпеливо.

– Това какво значение има?

– Има значение, защото Мод не може да пази тайна от никого!

Алф гледа Елса. После измърморва неохотно, че не, не, разбира се. Мод наистина не би могла да задържи една тайна за себе си, ако ще тайната да е залепена за дланите ѝ. Докато Джордж играеше на „скрий ключа“ с Елса и момчето със синдром, Мод вървеше след тях и шепнеше „може би трябва да погледнеш в саксията върху лавицата за книги?“. А когато мама ѝ каза, че цялата идея на играта е човек да не знае къде е скрит ключът, Мод я погледна унило и отвърна: „Ама децата изглеждат толкова тъжни, докато търсят. Не искам да бъдат тъжни“.

– Така че ти трябва да си Дядо Коледа – обобщава Елса.

– Ами Джордж? – пробва се Алф.

– Той е твърде висок. Освен това ще си личи, че е той, защото ще облече шортите си върху костюма – обяснява Елса.

Шортите като че ли не са от голямо значение за Алф. Той прави няколко недоволни крачки и влиза в антрето. Наднича над ръба на сандъка, сякаш се надява, че ще намери по-добра алтернатива. Но вътре има само спално бельо и детски костюм на Спайдърмен.

– Какво е това? – пита Алф и го побутва, сякаш очаква дрехата да го побутне в отговор.

– Костюмът ми на Спайдърмен – изръмжава Елса и опитва да затвори капака на сандъка.

– За кога пък ти е притрябвал? – чуди се Алф, все едно очаква да чуе точната дата на ежегодния ден на Спайдърмен.

– Щях да го нося, като почнем училище. Имахме домашно – казва Елса, без да навлиза в подробности, и затваря сандъка с трясък.

Алф стои с костюма на Дядо Коледа в ръка и всъщност май не му пука особено. Елса въздъхва.

– Ако т-р-я-б-в-а да знаеш, няма да бъда Спайдърмен, защото момичетата явно не могат да бъдат Спайдърмен!

Алф всъщност изобщо не изглежда сякаш трябва да знае. Въпреки това Елса изсъсква:

– Така че няма да бъда нищо, да си гледат работата, не мога да се боря с всички през цялото време!

Алф вече е тръгнал към стълбите. Елса преглъща плача, за да не я чуе. Но може би той все пак я чува. Защото спира до парапета. Стиска костюма на Дядо Коледа в юмрука си. Въздъхва. Казва нещо, което Елса не разбира.

– К’во? – пита тя раздразнено.

Алф отново въздъхва, по-силно.

– Казах, че според мен баба ти би искала да се облечеш като каквото, по дяволите, си искаш – повтаря той рязко, без да се обръща.

Елса пъха ръце в джобовете си, втренчила поглед в пода.

– Другите деца в училище казват, че момичетата не могат да бъдат Спайдърмен...

Алф прави две провлачени крачки надолу по стълбите. Спира. Поглежда към нея.

– Да не мислиш, че ония копелета не са казали същото на баба ти?

Елса се вторачва в него.

– И тя ли се е облякла като Спайдърмен?

– Не.

– Тогава за какво говориш?

– Облече се като лекар.

Елса свежда поглед.

– Казали са ѝ, че не може да бъде лекар? Защото е момиче?

Алф намества нещо в кутията с инструменти, след което напъхва костюма вътре.

– Сигурно са ѝ казвали, че не може да прави купища неща поради купища причини, по дяволите. Но тя ги правеше, без да ѝ мигне окото. Няколко години преди да се роди, на жените все още са им казвали, че не могат да гласуват на парламентарни избори, но сега жените си гласуват, без да им мигне окото. Това е начинът да се опълчиш на копелетата, които ти казват какво можеш и какво не можеш да правиш. Просто го правиш, без да ти мигне окото.

Елса наблюдава обувките си, а Алф – кутията си с инструменти. После Елса влиза в антрето и взима две сладки. Изяжда едната и хвърля другата на Алф. Той я улавя със свободната си ръка и свива рамене.

– Мисля, че баба ти би искала да се облечеш като каквото си искаш.

Елса кима. Той изръмжава нещо и тръгва. Щом чува вратата на апартамента му да се затваря и отвътре да се понася оперен италиански, Елса взима цялата купа със сладки, хваща момчето със синдром за ръка и виква ворша.

Тримата отиват в апартамента на баба и се свиват вътре във вълшебния гардероб, който спря да расте, когато баба умря. Мирише на стърготини. И чрез някакво вълшебство е пораснал точно толкова, колкото да може да побере две деца и един ворш.

Момчето със синдром почти затваря очи и Елса го отвежда в Страната-на-Почти-Будните. Летят над шестте кралства, а когато завиват към Мимовас, момчето като че се ориентира. Скача от облачното животно и се затичва. Щом стига пред градските порти и го залива музиката на Мимовас, той започва да танцува. Танцува просто великолепно. И Елса танцува с него.

Защото няма значение, ако момчетата не могат да говорят, стига да танцуват просто великолепно.

27

Гльог

Воршът събужда Елса посред нощ, защото му се пикае. Или, добре де, може би не е посред нощ. Но Елса така се чувства, а и навън е тъмно, така че тя измърморва сънено на ворша, че може би не е трябвало да пие такива огромни количества гльог, преди да си легне, след което се опитва да заспи повторно. За съжаление, воршът изглежда малко така, както изглеждаш, ако си ворш и планираш да се изпикаеш върху шал на Грифиндор, затова Елса дръпва шала и все пак се съгласява да излязат.

Когато се показват от гардероба, виждат, че майката на Елса и майката на момчето със синдром застилат леглата в гостната на баба.

– Той трябва да се изпикае – разяснява Елса изморено, щом мама ги вижда.

Мама кима неохотно.

– Тогава вземете и Алф с вас – моли я тя.

Елса кима. Майката на момчето със синдром ѝ се усмихва и изпуска възглавницата, която се кани да напъха в една калъфка. Навежда се да вземе възглавницата, при което изпуска и калъфката. И очилата си. Накрая се изправя, прегърнала всичко с ръце, и отново се усмихва на Елса.

– Разбрах от Мод, че може би ти си оставила писмото от баба ти в пощенската ни кутия вчера.

Елса вперва поглед в чорапите си.

– Мислех да позвъня, но не исках да, таковата. Да ви безпокоя. Нали.

Майката на момчето се усмихва. Изпуска калъфката.

– Пише, че се извинява. Баба ти, имам предвид.

– Знам, така пише на всички – потвърждава Елса.

Майката на момчето вдига калъфката.

– Извинява се, че вече не може да ни защитава. И пише, че мога да разчитам на теб. Винаги. И ме моли да опитам на свой ред да спечеля твоето доверие.

Тя изпуска възглавницата. Елса пристъпва напред и я вдига. Наблюдава жената за кратко, после казва:

– Може ли да те питам нещо, което може би е малко невъзпитано?

– Абсолютно – отговаря майката на момчето и изпуска очилата в калъфката.

Елса почесва дланта си.

– Как успяваш да живееш, когато те е страх през цялото време? В смисъл, след като знаеш, че някой като Сам е там някъде и те преследва, как успяваш да живееш с това?

– Елса, моля те... – прошепва мама и се усмихва извинително на майката на момчето, но майката на момчето махва с ръка, за да покаже, че няма проблем.

За жалост, с това движение също така хвърля калъфката с очилата през стаята и тя се приземява върху ворша, който седи и се опитва да стисне пикочния си мехур с лапи. Елса вдига калъфката. Майката на момчето се усмихва с благодарност и си слага очилата.

– Баба ти казваше, че понякога човек трябва да прави неща, които са опасни, защото иначе не би бил човек, а просто жалка отрепка.

– Това го открадна от „Братята с лъвски сърца“ – казва Елса.

– Знам – усмихва се майката на момчето.

Елса кима. Майката на момчето отново се усмихва, обръща се към майката на Елса и като че ли иска да смени темата. Може би повече заради Елса, отколкото заради самата себе си.

– Знаете ли дали ще е момче или момиче? – пита тя и прави лек жест с ръка към корема на майката на Елса, преди да изпусне очилата си.

Майката на Елса се усмихва почти засрамено и поклаща глава.

– Искаме да изчакаме, докато се роди.

– Ще бъде „то“ – информира я Елса.

Мама изглежда смутена.

– Да. Ами, още не сме разбрали какъв пол е. Джордж иска... уф... знаеш. Ще се радваме еднакво, каквото и да е!

Майката на момчето кима бурно.

– Аз също не исках да знам, преди той да се роди! Но щом това стана, исках да разбера всичко за него на секундата!

Майката на Елса въздъхва облекчено, както прави човек, когато чака дете и е свикнал всички небременни индивиди да се чувстват длъжни при всеки удобен случай да задават въпроси за предстоящото раждане с онази интонация, която обикновено е запазена за полицаите от отдел „Наркотици“, които провеждат разпити. Усмихва се широко.

– Да, абсолютно, и аз се чувствам така. Няма значение дали ще е момче или момиче, стига да е здраво!

По лицето на мама се разлива вина в мига, в който последната дума прескача долната ѝ устна. Тя поглежда към гардероба, където момчето със синдром лежи и спи.

– Извинявай. Нямах предвид... – казва тя, но майката на момчето веднага я прекъсва.

– Не се извинявай. Няма проблем. Знам какво казват хората. Но той е здрав. Просто има допълнително от всичко, може да се каже.

– Обичам да си поръчвам с допълнително от всичко! – виква Елса весело, но после и тя придобива засрамен вид, прочиства гърло и смотолевя:

– Освен при куорн24 бургерите. Тогава махам доматите.

Майката на Елса и майката на момчето така се разсмиват, че апартаментът на баба прокънтява. И двете като че имат нужда от това повече от всичко. Така че макар да не ги разсмя нарочно, Елса все пак си приписва заслугата.

Алф ги чака на стълбите. Елса не знае как е разбрал, че идват. Мракът отвън е толкова гъст, че ако човек хвърли снежна топка, би я изгубил от поглед още преди да се е отделила от ръкавицата. Промъкват се под балкона на Брит-Мари, така че тя да не види ворша, но дори след като са свили зад ъгъла, продължават да се придържат близо до фасадата, докъдето не могат да стигнат пръстите на мрака. Воршът се мушва в един храст и изглежда така, сякаш би оценил, ако имаше вестник или нещо друго за четене.

Елса и Алф деликатно се обръщат настрани. Елса се прокашля.

– Благодаря, че ми помогна да приберем Рено.

Алф изръмжава. Елса пъха ръце в джобовете си.

– Кент е чистокръвен мъпет. Някой трябва да отрови н-е-г-о!

Алф бавно обръща глава.

– Не говори така.

– К’во? – възкликва Елса.

– Не говори така, по дяволите – казва Алф намръщено.

– Защо? Той си е чистокръвен мъпет! – отбелязва Елса.

– Възможно е. Но няма да го наричаш така пред мен.

Елса изсумтява.

– Ти го наричаш „шибан идиот“ през цялото време!

Алф кима.

– Да. Аз мога да го кажа. Но не и ти.

Елса разперва ръце и се изплюва възмутено. Или поне си мисли, че е възмутено.

– И защо не?

Коженото яке на Алф изскърцва.

– Защото имам право да ругая малкия си брат. Ти нямаш.

Минават множество различни вечности, докато Елса смели информацията.

– Не знаех – успява да каже накрая.

Алф изрмъжава. Елса се прокашля.

– Защо сте толкова груби един с друг, щом сте братя?

– Човек не избира с кого да е брат – измърморва Алф.

Елса не знае какво точно да отговори. Мисли си за Половинката. Но предпочита да не го прави, затова сменя темата:

– Защо си нямаш приятелка? – пита тя с искрено любопитство.

– Не ти влиза в скапаната работа – отговаря Алф с искрено раздразнение.

– Бил ли си влюбен някога? – пита Елса.

Якето на Алф изскърцва и той я зяпва недоволно.

– Аз съм голям човек, по дяволите. Естествено, че съм бил влюбен. Всички са били влюбени все някога, мамка му.

– На колко години беше? – пита Елса.

– Първия път? – пита Алф.

– Да.

– На десет.

– А втория?

Коженото яке изскърцва. Алф поглежда часовника си и тръгва обратно към входа.

– Нямаше втори път.

Елса се кани да попита още нещо. Но тогава го чува. Или по-точно, воршът го чува първи. Писъкa. Воршът изскача от храстите и се хвърля в мрака като черно копие. После Елса за пръв път го чува да лае. Мислеше си, че това е ставало и преди, но е грешала. Звуците, които е чувала досега, са просто джафкания и скимтене, в сравнение с този лай. Той разтърсва мозъка ѝ и кара бетонената стена на блока да завибрира. Воршът лае сякаш надава боен вик.

Елса първа стига до него. По-добра е в тичането от Алф.

Брит-Мари стои пребледняла на два метра от входа. В снега лежи пазарска чанта. От нея са се разпилели близалки и комикси. На няколко лакътя разстояние стои Сам. Елса не вижда лицето му, но по парализиращия страх, който сграбчва тялото ѝ отвътре, разбира, че това е той.

После вижда ножа в ръката му.

Воршът стои между тях, вдигнал опашка като камшик, с който да защити Брит-Мари. Оголил е зъби към Сам, а предните му лапи са забити в снега като бетонни фундаменти. Сам не помръдва, но Елса забелязва, че се колебае. Той се обръща бавно и я вижда. Погледът му раздробява гръбнака ѝ на парченца. Коленете ѝ искат да се сгънат, да потънат в снега и да изчезнат. Ножът проблясва на светлините от уличните лампи. Ръката на Сам виси неподвижно във въздуха, стойката му е отпусната, но враждебна. Очите му се впиват в нейните, студени и войнствени. Но Елса вижда, че ножът не е насочен към нея.

Дъхът на Брит-Мари се разпростира в мрака. Елса чува, че тя хлипа. Не знае откъде се появяват инстинктът и куражът. Може би е просто безразсъдна смелост. Баба все казваше, че двете с Елса дълбоко в себе си са малко глупави и рано или късно това ще им докара беда. Във всеки случай, Елса се затичва. Право към Сам. Вижда, че той снижава уверено ножа с няколко сантиметра, а другата му ръка се вдига като лапа, готова да я сграбчи. Но Елса така и не стига до него.

Дори не успява да възприеме движението, преди да се блъсне в нещо сухо и твърдо. Някой я избутва назад. Усеща миризмата на кожа. Чува как якето на Алф скърца.

След това вижда самия него, застанал пред Сам със същия заплашителен език на тялото. Елса едва успява да долови движението на дясната му ръка. Вижда чука да се плъзга от ръкава на якето към дланта му. Алф го поклаща спокойно в ръка. Ножът на Сам не помръдва. Погледите им не се отделят един от друг.

Елса не знае колко дълго стоят там. Колко приказни вечности. Сякаш всички. Има чувството, че ще умре. Че сърцето ѝ ще се пръсне от ужас.

Накрая Алф казва тихо:

– Полицията е на път.

Звучи все едно съжалява, че всичко няма да може да приключи тук и сега.

Погледът на Сам се отмества спокойно от Алф към ворша. Той е наежен, а ръмженето се разнася от дробовете му като гръмотевична буря. По устните на Сам нетърпимо бавно се прокрадва усмивка. После той прави крачка назад и мракът го поглъща.

Полицейският автомобил свива по улицата, но Сам вече го няма. Елса се строполява в снега, сякаш дрехите ѝ са били изпразнени от съдържанието си. Усеща как голямата ръка на Алф я улавя и го чува как прошепва на ворша да се скрие във входа, преди полицията да го е видяла. Чува учестеното дишане на Брит-Мари и обувките на полицаите, които скърцат през снега. Но съзнанието ѝ вече е далеч. Срамува се, че така се изплаши и потърси убежище в съня. Никой рицар на Миамас не би се парализирал от страх по този начин. Истинският рицар би останал изпъчен, не би се скрил в мислите си. Но Елса няма какво да направи.

Това е твърде много реалност за едно дете, което е почти на осем. Всъщност е твърде много реалност за когото и да е, който е почти на колкото и да е.

Събужда се в леглото в спалнята на баба. Топло е. Усеща носа на ворша до ключицата си и го потупва по главата.

– Беше много смел – прошепва тя.

Воршът сякаш смята, че може би заслужава сладка. Елса се измъква от потните завивки и стъпва на земята. През открехнатата врата вижда мама, застанала в антрето с посивяло лице. Крещи на Алф. Алф мълчи и поема гнева ѝ. Елса отваря вратата широко и се втурва в прегръдките ѝ. Усеща, че мама е толкова ядосана, че чак плаче.

– Вината не е тяхна, те просто опитаха да ме защитят! – изхлипва Елса.

Прекъсва я гласът на Брит-Мари.

– Не, вината беше моя, естествено! Моя беше вината. Естествено, че всичко беше по моя вина, Ӕлрика.

Елса се обръща към Брит-Мари. Осъзнава, че Мод, Ленарт, момчето със синдром и майка му също са там. Всички гледат Брит-Мари. Тя сключва ръце пред себе си.

– Той се беше скрил до вратата, но аз усетих миризмата на цигарите, усетих я. Така че му казах, че в тази жилищна асоциация определено не се пуши, определено не! И тогава той извади онзи...

Брит-Мари не успява да каже „нож“ и гласът ѝ секва. Изглежда обидена. Както изглежда човек, когато всички имат тайни от него и това го кара да се чувства като идиот.

– Разбира се, вие всички знаете кой е той. Знаете, разбира се! Но, разбира се, никой не е сметнал за нужно да ме предупреди, така е. Въпреки че аз съм отговорник по информацията в тази жилищна асоциация!

Тя изглажда една гънка на полата си. Този път истинска. Торбата с близалките и комиксите стои в краката ѝ. Мод опитва да докосне ръката ѝ, но Брит-Мари се отдръпва. Мод се усмихва тъжно.

– Къде е Кент? – пита тя меко.

– На бизнес среща! – отвръща Брит-Мари твърдо.

Алф поглежда към нея, после към пазарската чанта и после пак към Брит-Мари.

– Какво правеше навън толкова късно? – иска да знае.

Брит-Мари го зяпва.

– Децата на Кент винаги получават близалки и комикси, когато идват на Коледа! Винаги получават това! Бях до магазина! И всъщност не аз трябва да се оправдавам, защото не съм аз тази, която мъкне тук наркомани с ножове, всъщност не съм аз!

Мод отново опитва да сложи ръка върху нейната, но Брит-Мари я отблъсква. Мод продължава упорито да търси ръката ѝ с пръсти.

– Извинявай, Брит-Мари. Просто не знаехме какво да кажем. Моля те, Брит-Мари. Защо поне не останеш тук нощес? Може би ще е по-безопасно, ако всички сме заедно.

Брит-Мари сключва ръце още по-здраво и оглежда останалите, вирнала нос.

– Ще спя вкъщи. Кент ще се прибере по-късно и аз ще го чакам. Винаги съм у дома, когато Кент се прибира. Така е. Винаги!

Жената полицай със зелените очи се появява зад нея по стълбите. Брит-Мари се обръща. Зелените очи я наблюдават изпитателно.

– Аха, аха, време беше да се появите! – отбелязва Брит-Мари и се усмихва хем добронамерено, хем никак даже, но после среща погледа на зелените очи и инстинктивно отстъпва леко назад.

Очите не казват нищо. Зад жената стои друг полицай, който изглежда много смутен, защото току-що е забелязал Елса и майка ѝ. Явно много добре си спомня как ги ескортира до болницата, а те го зарязаха на паркинга.

– Ще претърсим района с кучета – казва летният полицай, забил поглед в земята.

Ленарт пробва да покани двамата на кафе и летният полицай май смята, че това би било за предпочитане пред претърсването на квартала с кучета, но после хвърля бърз поглед към зелените очи и поклаща глава. Очите заговарят с онзи тип глас, който изпълва цялата стая, без да се напряга.

– Ще го намерим – казват зелените очи, все още втренчени в Брит-Мари.

Тя като че ли иска да каже нещо гневно, свързано с това, че очевидно всички освен нея знаят кой е мъжът с ножа, а може би и да добави нещо още по-гневно за това как в този блок няма никакъв ред. Как навсякъде има детски колички, бележки, кръстословици и пушачи. Пълна анархия. Но не казва нищо, защото, изглежда, не се чувства напълно уверена пред зоркия поглед на зелените очи.

Очите вдигат вежда и питат:

– Ами бойното куче, заради което Кент се обади вчера, Брит-Мари? Той каза, че сте намерили кучешки косми във входа. Виждала ли си го днес?

Елса спира да диша. Толкова е напрегната, че забравя да се замисли защо зелените очи споменават малките имена на Кент и Брит-Мари. Все едно ги познават.

Брит-Мари се завърта и спира поглед върху Елса, мама, Мод, Ленарт и майката на момчето със синдром. Най-накрая и върху Алф. Лицето му е безизразно. Зелените очи оглеждат антрето. По дланите на Елса избива пот, докато тя ги отваря и затваря, за да ги накара да спрат да треперят. Знае, че воршът е в спалнята на баба, само на няколко метра зад нея. Знае, че всичко е изгубено, и не знае какво да направи, за да предотврати катастрофата. Не биха могли да минат през всички полицаи, чиито гласове се чуват откъм стълбите. Дори един ворш не може да стори това. Ще го застрелят. Ще го убият. Чуди се дали това е бил планът на сянката от самото начало. Защото не смее да се изправи срещу ворша. А без ворша и без Вълчето сърце замъкът остава без защита.

Щом вижда, че Елса се взира в нея, Брит-Мари свива устни. После изсумтява и поглежда зелените очи с новооткрито превъзходство.

– Вчера може би се объркахме, Кент и аз, може би така стана. Може би не са били кучешки косми, а някаква друга гадория, разбира се. Нищо чудно, толкова хора влизат във входа напоследък – казва тя наполовина извинително, наполовина обвинително и намества брошката върху сакото си.

Зелените очи хвърлят бърз поглед към Елса. После жената кима рязко, сякаш въпросът е приключен.

– Ще оставим охрана пред блока за през нощта.

Преди някой да успее да каже нещо, тя вече е тръгнала надолу по стълбите, следвана от препъващия се летен полицай. Майката на Елса диша тежко. Протяга ръка към Брит-Мари, но Брит-Мари се отдръпва.

– Вие смятате, разбира се, че е забавно да пазите тайни от мен. Забавно е да ме карате да изглеждам като идиот, така смятате!

– Моля те, Брит-Мари – опитва Мод, но Брит-Мари разтърсва глава и взима торбата си от пода.

– Сега мисля да се прибирам, Мод! Защото Кент ще се върне и аз ще го чакам вкъщи! А утре децата му ще дойдат и ще имаме коледна трапеза, както обикновено, цивилизовано семейство в обикновена, цивилизована жилищна асоциация!

Щом казва това, тя излиза през вратата с широка крачка. Само че добронамерено.

Но Елса вижда как Алф гледа след нея. Воршът стои на вратата на спалнята със същия поглед. И Елса вече знае коя е Брит-Мари.

Мама също слиза по стълбите, Елса не знае защо. Ленарт слага кафе. Джордж прави яйца и още гльог. Мод поднася сладки. Майката на момчето със синдром влиза в гардероба при него и Елса чува, че тя го разсмива. Това е хубава суперсила.

Алф излиза на балкона, а Елса го следва. Дълго време стои зад него, преди да се доближи до парапета и да погледне надолу. Зелените очи стоят в снега и говорят с майката на Елса. Усмихват се леко, както се усмихнаха на баба онзи път в полицейското управление.

– Те познават ли се? – пита Елса учудено.

Алф кима.

– Или поне се познаваха. Бяха най-добри приятелки, когато бяха на твоите години.

Елса поглежда мама и вижда, че още е ядосана. После поглежда към чука, който Алф е оставил в ъгъла на балкона.

– Смяташе ли да убиеш Сам? – пита тя.

Алф я поглежда със съжаление, но очите му са искрени.

– Не.

– Защо мама ти беше толкова ядосана? – пита Елса.

Якето на Алф помръдва леко.

– Ядоса се, защото не беше на мое място с чука в ръка.

Раменете на Елса увисват. Тя притиска ръце до тялото си, за да се предпази от студа. Алф я загръща със скърцащото яке. Елса се свива вътре в него.

– Понякога си мисля, че искам някой да убие Сам.

Алф не отговаря. Елса поглежда чука.

– Или... нещо такова. Знам, че не бива да мислим, че някои хора заслужават да умрат. Но понякога не съм сигурна, че такива като него заслужават да живеят...

Алф се обляга на парапета.

– Това е човешко.

– Човешко е да искаш някой да умре?

Алф поклаща спокойно глава.

– Човешко е да не си сигурен.

Елса се свива още повече в якето. Опитва да се чувства смела.

– Страх ме е – прошепва тя.

– И мен – казва Алф.

Не говорят повече за това.

Прокрадват се навън заедно с ворша, след като всички са заспали, но Елса знае, че мама ги вижда. Жената полицай със зелените очи също, Елса е сигурна. Тя бди над тях някъде в мрака, както би правил Вълчето сърце, ако беше там. Елса се опитва да не го укорява за това, че не е там. За това, че я предаде, макар да обеща, че ще я защитава. Не ѝ се получава.

Не говори с Алф. Той също не казва нищо. Утре е Бъдни вечер и усещането е особено.

„Това е една адски странна коледна приказка“, мисли си Елса.

Докато се качват обратно по стълбите, Алф съвсем за кратко се спира пред вратата на Брит-Мари. Елса вижда погледа му. Това е погледът на човек, който е имал първо влюбване, но не и второ. Елса разглежда коледната украса, която за пръв път не мирише на пица.

– На колко години са децата на Кент? – пита тя.

– Вече са големи – казва Алф горчиво.

– Защо тогава Брит-Мари каза, че искат комикси и близалки? – чуди се Елса.

– Брит-Мари ги кани на гости всяка Коледа. Те никога не идват. За последно бяха тук като деца. Тогава обичаха комикси и близалки – отговаря Алф.

После тръгва нагоре, влачейки краката си по стълбите, следван от Елса. Но тогава пък воршът се спира. За някой толкова умен, на Елса ѝ отнема твърде много време да осъзнае защо.

Принцесата на Миплорис била толкова обичана, че двамата принцове, които се борили за любовта ѝ, накрая се намразили един друг. Принцесата на Миплорис, чието съкровище било откраднато от вещица. Принцесата, която живеела в царството на тъгата.

Воршът пази портата на замъка ѝ. Защото така правят воршовете в приказките.

28

Картофи

Елса не подслушваше. Тя все пак не е от хората, които подслушват.

Всъщност просто така се случи, че тя стоеше на стълбите рано на следващата сутрин и чу Брит-Мари и Кент да говорят. Не беше нарочно. Просто търсеше ворша. И шала си на Грифиндор. А вратата на апартамента бе отворена. Отвътре духаше студено, защото Брит-Мари правеше течение, за да проветри костюма на Кент. Елса не възнамеряваше да подслушва, наистина. Но след като постоя там известно време, слушайки, тя осъзна, че ако сега влезе през вратата, Кент и Брит-Мари ще я видят и би изглеждало сякаш досега е стояла на стълбите и е подслушвала. Затова остана отвън.

Така че строго погледнато, това всъщност не беше подслушване.

– Брит-Мари! – викна Кент отвътре.

Беше в банята, ако се съди по ехото.

– Брит-Мари! – извика повторно той веднага след това, толкова силно, сякаш Брит-Мари беше много далеч.

– Да? – отвърна тя, сякаш бе много близо, например точно пред вратата на банята.

– Къде, по дяволите, се е денала машинката ми за бръснене? – изкрещя Кент, без да се извини, задето крещи.

Това направи много лошо впечатление на Елса. Защото всъщност се казва „дянала“.

– Във второто чекмедже – отвърна Брит-Мари.

– Защо си я сложила там? Винаги е стояла в първото чекмедже! – настоя Кент.

– Винаги е стояла във второто чекмедже – отговори Брит-Мари.

После се чу шумът от отварянето на самото второ чекмедже, последван от шума от машинката за бръснене. Но не се чу и най-малкият шум от Кент, който да казва „благодаря“. Брит-Мари отиде в антрето и се наведе през вратата с костюма на Кент в ръка. Внимателно изтупа няколко невидими пухчета от единия ръкав. Не забеляза Елса, или поне на нея така ѝ се стори. Но тъй като не беше сигурна дали е разкрита, Елса осъзна, че сега е принудена да остане на място и да се преструва, че си има причина да бъде там. Все едно просто инспектира качеството на перилата, или нещо такова. Съвсем не все едно подслушва. Ситуацията наистина стана много сложна.

Брит-Мари се скри обратно в апартамента.

– Говори ли с Давид и Пернила? – попита тя приветливо.

– Дадада – отвърна Кент неприветливо.

– И кога ще дойдат? – поиска да знае Брит-Мари.

– Дявол знае – отговори Кент.

– Но нали трябва да планирам вечерята, Кент – примоли се Брит-Мари.

– Все тая е, ще ядем, като дойдат – каза Кент, опитвайки да сложи край на темата.

– Според мен би било най-удачно да вечеряме в шест часа – каза Брит-Мари, а гласът ѝ звучеше все едно тупа нещо от ръкава на Кент.

– Дадада, но те сигурно ще пристигнат към шест или шест и половина – каза Кент, сякаш хич не го е грижа.

– Кое от двете? Шест или шест и половина? – попита Брит-Мари, сякаш много я е грижа.

– Боже мой, Брит-Мари, няма абсолютно никакво значение – каза Кент твърде високо.

– Ако няма значение, може би в шест би било по-удачно? – каза Брит-Мари твърде тихо.

– Дадада, сигурно ще дойдат там някъде – изохка Кент.

– Каза ли им, че вечеряме в шест? – поинтересува се Брит-Мари.

– Че ние винаги ядем в шест.

– Да, но каза ли го на Давид и Пернила?

– Вечеряме в шест часа, откакто свят светува, все ще са го разбрали до този момент – въздъхна Кент.

– Аха. И да не би в това изведнъж да има нещо лошо? – иска да знае Брит-Мари.

– Нене. Разбираме се за шест часа. Ако не са дошли дотогава, не са дошли и толкова – каза Кент, като звучеше сякаш е сигурен, че няма да са дошли.

– Просто опитвам да организирам приятна празнична вечер за цялото семейство, Кент – каза Брит-Мари остро, като звучеше сякаш изтупва нещо от нещо друго, без значение какво.

– Трябва да тръгвам, имам среща с Германия – каза Кент и излезе от банята.

– А кога да сложа картофите? – викна Брит-Мари след него.

– Когато искаш – отговори Кент.

– Децата не могат да ядат студени картофи, Кент. Не може така – настоя Брит-Мари.

Кент изпъшка.

– Да не искаш да кажеш, че ще вечеряме на Коледа без Давид и Пернила? Това ли искаш да кажеш? – попита Брит-Мари.

– Ох, може просто да им стоплим храната, когато пристигнат, да му се не знае! – каза Кент.

– Ако знам кога ще дойдат, ще мога да се погрижа храната да е топла тогава – каза Брит-Мари.

– Ненене! Ще вечеряме, когато се съберем всички, щом е толкова важно – изрева Кент.

– А кога ще се съберем всички? – зачуди се Брит-Мари.

– Мамка му, Брит-Мари! Знаеш ги децата! Могат да дойдат в шест, могат да дойдат и в осем и половина.

Брит-Мари замълча за няколко мрачни секунди. После си пое дълбоко дъх и опита да овладее гласа си, както прави човек, когато не иска да се разбере, че вътрешно крещи.

– Но все пак не може да вечеряме в осем и половина, Кент.

– Много добре знам! Децата ще ядат, когато дойдат! – отговори Кент.

– А кога ще е това? – поиска да разбере Брит-Мари.

– Не знам. Казаха шест. Така че може би поне Пернила ще дойде тогава. Тя обикновено е точна. Или може би шест и петнайсет, ако по магистралата има задръстване. Там постоянно ремонтират – каза Кент.

Звучеше сякаш му е трудно да диша, както звучат мъжете, които неизменно подценяват обиколката на врата си, когато си връзват вратовръзките.

– Ако седнем да ядем в шест, то до шест и петнайсет няма да сме свършили и Пернила ще ни завари насред вечерята – осведоми го Брит-Мари, като звучеше сякаш услужливо му връзва вратовръзката, докато говори.

– Това ми е ясно! – сряза я Кент недружелюбно, както правят мъжете като него, когато жени като Брит-Мари им връзват вратовръзките.

– Не е нужно да ставаш груб – казва Брит-Мари, ставайки леко груба.

– Къде, по дяволите, са копчетата ми за ръкавели? – попита Кент и започна да снове из апартамента с наполовина завързана вратовръзка.

– Във второто чекмедже на шкафа – отговори Брит-Мари.

– Обикновено не стоят ли в първото? – учуди се Кент.

– Винаги са стояли във второто – каза Брит-Мари.

И ето че сега Елса стои отвън. Без изобщо да подслушва, разбира се. Но в антрето, точно до входната врата, има голямо огледало и Елса вижда отражението на Кент. Брит-Мари прилежно наглася яката на ризата му върху вратовръзката. После внимателно изчетква ревера му.

– Кога ще се прибереш? – пита тя тихо.

– Оф, не знам, знаеш ги германците. Направо си лягай, не ме чакай – отговаря Кент уклончиво и се отправя към вратата.

– Сложи ризата направо в пералнята, когато се прибереш, моля те – казва Брит-Мари и тръгва след него на пръсти, за да изтупа нещо от крачола му, както правят жените, които все пак не си лягат, а чакат мъжете им да се приберат.

Кент поглежда часовника си, както правят мъжете с много скъпи часовници. Елса знае това, защото Кент е казвал на мама, че часовникът му струва повече от цялата Киа.

– В пералнята, моля те, Кент! Веднага щом се прибереш! – виква Брит-Мари.

Кент излиза на стълбите, без да отговори. Забелязва Елса. Като че ли изобщо не му минава през ума, че тя е подслушвала, но май така и така не се радва да я види.

– Йо! – казва той и се ухилва по онзи начин, по който възрастните мъже казват „йо“ и се ухилват на децата, защото си мислят, че те така говорят.

Елса не отговаря. Защото тя не говори така. Телефонът на Кент иззвънява. Купил си е нов, забелязва Елса. На Кент май му се иска да ѝ каже колко струва.

– Германия се обажда! – казва вместо това и чак сега си спомня, че Елса беше сериозно замесена във вчерашния инцидент със стълбите, когато се счупи предишният му телефон.

Като че ли си спомня и за отровата и колко е струвала. Елса вдига рамене, сякаш го предизвиква на бой. Кент започва да крещи „Йез, Клаус!“ по новия си телефон и изчезва надолу по стълбите, смръщил вежди, сякаш лицето му е излято от бетон.

Елса прави няколко крачки, но се спира пред вратата на апартамента. Поглежда към огледалото в антрето и вижда отражението на банята. Брит-Мари стои там, старателно сгъва кабела на машинката за бръснене на Кент и я слага в третото чекмедже.

После отива в антрето. Вижда Елса. Сключва ръце пред себе си.

– Аха, аха – констатира тя.

– Не подслушвах! – казва веднага Елса.

Брит-Мари подравнява връхните дрехи, окачени в антрето. Внимателно изтупва всички палта и сака на Кент с опакото на ръката си. Елса пъха пръсти в джобовете си и измърморва:

– Благодаря.

Брит-Мари се обръща изненадано.

– Какво?

Елса изстенва, както прави човек, когато е почти на осем и трябва да благодари два пъти.

– Казах: благодаря. За това, че не каза на полицията за...

Спира се, преди да каже „ворша“.

Брит-Мари все пак я разбира. Сключва ръце.

– Трябва да има правила, трябва да разбереш това, Елса. А и аз все пак съм отговорник по информацията. Все пак е прието да бъда информирана, ако в блока има бойно куче!

– Това не е бойно куче – казва Елса, която започва да звучи все по-кисело.

Брит-Мари изтупва полата си. Сключва ръце.

– Нее, нее, те никога не са. Не и преди да ухапят някого.

– Той няма да ухапе никого! И те спаси от Сам! – изръмжава Елса.

Брит-Мари като че е на път да отговори. Но се въздържа. Защото знае, че е истина. И Елса мисли да каже нещо, но също се въздържа. Защото знае, че Брит-Мари всъщност върна услугата.

Вместо това поглежда в огледалото.

– Защо сложи машинката за бръснене в грешното чекмедже? – пита тя.

Брит-Мари изтупва, изтупва, изтупва полата си. Сключва ръце.

– Не разбирам за какво говориш – казва тя, макар Елса да вижда, че всъщност много добре знае.

– Кент каза, че машинката стои в първото чекмедже. А ти каза, че винаги стои във второто. А след като той тръгна, ти го сложи в третото – казва Елса.

В продължение на няколко секунди Брит-Мари изглежда отнесена. После изражението ѝ се променя. Изглежда самотна, може би. Накрая промърморва:

– Аха, аха, може би така съм направила. Може би да.

Елса накланя глава.

– Защо?

Настъпва тишина, която продължава безброй приказни вечности. След това Брит-Мари прошепва, сякаш забравила, че Елса стои пред нея:

– Защото обичам, когато вика името ми.

После затваря вратата.

А Елса остава отвън и се опитва да мисли лошо за нея. Не ѝ се получава много добре.

29

Целувки

Човек трябва да има вяра. Баба все повтаряше това. Човек трябва да вярва в нещо, за да разбира приказките. „Не е толкова важно в какво точно, но все в нещо трябва да вярваш, иначе въобще няма смисъл да се мъчиш.“

Може би в крайна сметка става въпрос именно за това.

Елса намира шала на Грифиндор в снега пред блока. Там, където го изпусна, когато се втурна към Сам. Зелените очи стоят на няколко метра от нея. Слънцето едва се е показало. Снегът звучи като пуканки под подметките ѝ.

– Здрасти – казва Елса.

Зелените очи кимат мълчаливо.

– Ти не говориш супер много, а? – казва Елса.

Зелените очи се усмихват, но не с устни.

– Не много.

Елса се загръща с шала.

– Познаваше ли баба ми?

Зелените очи оглеждат стената на блока и тясната уличка.

– Всички познаваха баба ти.

Елса прибира ръце в ръкавите на якето си.

– А майка ми?

Зелените очи отново кимат. Елса се взира в жената.

– Алф казва, че сте били най-добри приятелки.

Зелените очи се оглеждат някъде зад Елса. После поглеждат право в нея. Кимат. Елса се чуди какво ли е. Да имаш най-добър приятел, който е на твоята възраст. После застава мълчаливо до зелените очи и се заглежда в издигащото се слънце. Ще бъде красив ден. Въпреки всичко.

Елса се прокашля и тръгва обратно към вратата, но се спира с ръка на дръжката.

– Цяла нощ ли пазиш? – пита тя.

Зелените очи оглеждат улицата. Кимат. Елса натиска дръжката, без намерение да отвори вратата.

– Ще убиеш ли Сам, ако се върне?

Погледът на зелените очи се спъва в снега и се приземява право пред Елса. Изглежда сериозен.

– Надявам се, че не.

– Защо не? – пита Елса.

– Работата ми не е да убивам – отговарят зелените очи.

– А каква ти е работата?

– Да защитавам.

– Него или нас? – пита Елса обвинително.

Отговорът, който получава, е: „Всички“. Веждите ѝ се събират в едно.

– Но той е опасният. Не ние.

Зелените очи се усмихват, без да изглеждат весели.

– Когато бях малка, баба ти казваше, че ако си полицай, не можеш да избираш кого да защитаваш. Трябва да опиташ да защитиш всички.

– Тя знаеше ли, че искаш да станеш полицай? – пита Елса.

– Именно заради нея поисках.

– Защо?

Зелените очи се усмихват. Този път наистина.

– Защото като малка се страхувах от всичко. И тя ми каза, че трябва да правя това, от което се страхувам най-много. Че трябва да се смея на страховете.

Елса кима, сякаш тези думи са потвърдили онова, което вече знае.

– Били сте ти и мама.

Русите вежди на зелените очи се повдигат едва забележимо. Елса посочва към хоризонта между блоковете.

– Златните рицари, които спасили връх Разказ от Сегато и страховете. И построили Миаудакас. Това сте били ти и мама.

Погледът на зелените очи си проправя път през снега и се отправя към улицата и фасадата на блока.

– Мисля, че бяхме много неща в приказките на баба ти.

Елса отваря вратата, запира я с крак и остава на място.

– С мама ли се запозна първо или с баба?

– С баба ти.

– Ти си едно от децата на снимките в спалнята ѝ, а?

Зелените очи отново се вторачват в нея. Усмихват се по истинския начин.

– Умна си. Баба ти винаги казваше, че си най-умното момиче, което е срещала.

Елса кима. Вратата се затваря зад нея. Днес е хубав ден. Въпреки всичко.

Търси ворша в мазето и в Рено, но го няма и на двете места. Знае, че гардеробът в апартамента на баба също е празен. Воршът със сигурност не е и при мама и Джордж, защото никое здравомислещо същество не би издържало да бъде около тях в сутринта на двайсет и четвърти. По това време мама е още по-ефективна от обикновено. Коледната ефективност е една от любимите ѝ ефективности, а трябва да се има предвид, че мама наистина о-б-и-ч-а всички видове ефективност.

Ето защо започва да приказва за коледни подаръци още през май. Казва, че го прави, защото е „организирана“, а баба възразяваше, че го прави по-скоро защото е „анално задържаща“25, а след това Елса трябваше дълго време да стои със слушалки. Но тази година мама всъщност реши да действа малко по-свободомислещо и лудо, затова изчака чак до първи август, преди да попита Елса какво иска за коледен подарък. Много се ядоса, когато Елса отказа да ѝ отговори, въпреки че Елса изрично я попита дали си дава сметка колко много се променя човек за половин година, когато е почти на осем. Затова мама направи това, което прави винаги: отиде и купи подарък на своя глава. Резултатът, разбира се, беше обичайният: скапан. Елса знае това, защото разбра къде мама крие коледните подаръци, тъй като човек има предостатъчно време да ги открие, когато са купени още август месец.

Така че тази година Елса ще получи три книги, разказващи за неща, които по един или друг начин са засегнати от героите в Хари Потър. Книгите са опаковани в хартия, която Елса много харесва. Знае това, защото първият подарък на мама беше абсолютно безполезен и когато Елса ѝ го съобщи през октомври, двете се караха горе-долу един месец, след което мама се предаде и даде пари на Елса, за да отиде да си купи „каквото иска, тогава!“. И Елса го направи. И опакова книгите в хартия, която много харесва. След това остави подаръка в не чак толкова тайното скривалище на мама и я похвали, че било много грижовно и проницателно от нейна страна за поредна година да знае точно какъв подарък иска Елса. Тогава мама я нарече „гринч“.

Това се е превърнало в традиция, към която Елса е много привързана.

Позвънява половин дузина пъти, докато Алф отвори вратата. Облечен е с халата и с раздразненото си изражение. В ръка държи чашата за кафе, на която пише „Ювентус“.

– Какво има? – пита той, без да каже здрасти.

– Здрасти! – казва Елса, без да отговори на въпроса.

– Спя – изръмжава той.

– Днес е Бъдни вечер – просветлява го Елса.

– Много добре знам – казва той.

– Защо спиш тогава? – пита тя.

– Снощи стоях до късно.

– И какво прави?

Алф отпива голяма глътка кафе.

– Какво правиш тук? – контрира я той.

– Аз попитах първа – настоява Елса.

– Да не би аз да съм тръгнал да звъня по звънците на хората посред нощ? – изръмжава Алф.

– Не е посред нощ. И е Бъдни вечер! – пояснява Елса.

– Аха – казва Алф.

– Да! – казва Елса.

Той отпива още кафе. Тя рита раздразнено изтривалката.

– Не мога да намеря ворша.

– Разбирам – кима Алф спокойно.

– Какво разбираш? – пита Елса съвсем неспокойно.

– Че не го намираш.

– И защо?

– Защото е тук.

Веждите на Елса се изстрелват нагоре, сякаш са седнали върху пейка и са осъзнали, че боята още е прясна.

– Воршът е тук?

– Да.

– Защо не ми каза?

– Току-що го направих.

– Защо е тук?

– Защото Кент се прибра в пет сутринта и воршът не можеше да стои на стълбите, по дяволите. Кент щеше да се обади в полицията, ако беше разбрал, че още е в блока.

Елса наднича в апартамента. Воршът седи на пода и лочи нещо от голям метален съд. На него също пише „Ювентус“. В смисъл, на съда, не на ворша.

– Откъде си знаел кога ще се прибере Кент? – пита тя.

– Знаех, защото бях в гаража, когато той пристигна със скапаното си БМВ – казва Алф нетърпеливо.

– Защо си бил в гаража по това време? – пита Елса търпеливо.

Алф я поглежда сякаш това е небивало глупав въпрос.

– Защото го чаках.

Елса дълго гледа Алф.

– Колко време го чака? – пита тя.

– Цяла нощ, до пет часа, нали ти казах, по дяволите – изръмжава той.

Елса обмисля дали да го прегърне. Въздържа се. Воршът вдига глава от металния съд и изглежда извънредно доволен. От носа му капе нещо черно. Елса се обръща към Алф.

– Алф... да не си му дал... кафе?

– Да – казва Алф и като че ли ни най-малко не проумява какво нередно би могло да има в това.

Елса зяпва и пита:

– Той е ЖИВОТНО! Защо си му дал КАФЕ?

Алф се почесва по скалпа, което за него е същото като да се почеше по косата. После наглася халата си. Елса вижда, че той има дебел белег на гърдите. Алф вижда, че тя го вижда. Изглежда кисел.

– Не исках да бъда неучтив, по дяволите – казва той и кимва към ворша и кафето.

Воршът кимва в отговор, изразявайки съгласие.

Елса масажира слепоочията си.

Алф отива в спалнята си и затваря вратата, а когато се показва обратно, вече носи коженото яке с таксиджийската емблема. Въпреки че е Бъдни вечер. Принудени са да оставят ворша да се изпикае в гаража, защото пред блока има полицаи, а дори един ворш не може да стиска особено дълго, след като е изпил цяла купа кафе.

На баба би ѝ харесало. Пикаенето в гаража. Това направо ще подлуди Брит-Мари.

Качват се горе. В апартамента на мама и Джордж мирише на целувки и огретен с паста и сос беарнез, защото мама е решила, че тази година всички в блока ще празнуват Коледа заедно. Никой не ѝ възрази, отчасти защото идеята беше добра и отчасти защото никой никога не възразява на мама. После Джордж предложи всички да сготвят любимото си ястие за коледния бюфет. Джордж го бива в тези неща, което дразни Елса до нетърпимост.

Любимата храна на момчето със синдром са целувките, така че майка му направи целувки. Или, добре де, тя донесе всички съставки, Ленарт пък ги вдигна от пода, след като тя ги изпусна, а Мод направи самите целувки, докато момчето със синдром и майка му танцуваха.

После Мод и Ленарт решиха, че е важно жената с черната пола също да почувства, че участва активно, защото Мод и Ленарт ги бива в тези неща, така че я попитаха дали иска да сготви нещо специално. Жената с черната пола седеше на стол във вътрешността на апартамента си. Погледна ги смутено и измърмори, че не е готвила от няколко години. „Човек не готви много, когато е сам“, каза тя. Тогава Мод много се натъжи и помоли за прошка, че е била толкова нетактична. А на жената с черната пола ѝ стана толкова мъчно за Мод, че сготви огретен с паста и сос беарнез. Защото това е било любимото ядене на момчетата ѝ.

Така че всички ядат целувки и огретен с паста и сос беарнез, заедно. Защото това е от онези Коледи. Въпреки всичко.

Воршът получава две кофи канелени кифли от Мод, а Джордж слиза в мазето и донася коритото от времето, когато Елса беше бебе, и го пълни с гльог. Тези стимули се оказват достатъчни воршът да се съгласи да се скрие в гардероба на баба за един час, а през това време мама отива да покани полицаите пред блока да се качат. Зелените очи сядат до мама. Двете се смеят. Летният полицай също е там. Той изяжда най-много целувки от всички и заспива на дивана.

Саманта, която все пак е френска болонка и се научава да харесва новите неща със съвсем цивилизована скорост, изчаква, докато е напълно сигурна, че никой не я вижда. После се прокрадва до апартамента на баба и влиза в гардероба. Не непременно защото се е научила да харесва гльог.

Жената с черната пола седи тихо до масата, най в края. След гощавката Джордж мие чиниите, Мод бърше масата, а Ленарт седи с чаша временно кафе на една табуретка пред кафеварката и я наблюдава, за да е сигурен, че няма да ѝ хрумне някаква беля. Момчето със синдром пък излиза на стълбите и влиза в апартамента на баба. Когато се връща, има трохи от канелени кифли около устата и толкова много косми от ворш по пуловера, че изглежда все едно някой го е поканил на карнавал и той е решил да се маскира като килим. Взима одеяло от стаята на Елса и отива до жената с черната пола. Наблюдава я дълго. После се изправя на пръсти, протяга се и я ощипва по носа. Тя подскача изплашено, а майката на момчето надава онзи вид писък, който надават майките, когато децата им ощипят чужд човек по носа. Но Мод я улавя внимателно за ръката и я спира. Момчето подава палец между средния пръст и показалеца си, а Мод обяснява приятелски:

– Това е игра. Преструва се, че е откраднал носа ти.

Жената с черната пола поглежда Мод. Поглежда момчето със синдром. Поглежда палеца му. И после открадва носа му. А той така се разсмива, че прозорците запяват. След това заспива в скута ѝ, увит с одеялото. С притеснена усмивка майка му опитва да го вдигне и казва на жената с черната пола, че „обикновено той въобще не е толкова натрапчив“, но жената с черната пола я докосва леко по ръката и прошепва:

– Ако... ако не е проблем, аз... бих се радвала той да остане при мен още малко...

Майката на момчето хваща дланта ѝ с две ръце и кима. Жената с черната пола допира чело до косата на момчето и прошепва:

– Благодаря.

После Джордж прави още гльог и всичко изглежда почти нормално и почти не ужасно. Полицаите стават, благодарят за храната и слизат надолу по стълбите, а Мод поглежда нещастно към Елса и казва, че за едно дете сигурно е много страшно на самата Бъдни вечер в блока да обикалят полицаи. Но Елса я хваща за ръка и казва:

– Не се безпокой, Мод. Това е коледна приказка. Те винаги завършват щастливо.

И си личи, че Мод ѝ вярва.

Защото човек трябва да има вяра.

30

Парфюм

Човекът, който получава сърдечен удар на Бъдни вечер, е само един. Но сърцата, които се пръскат, са две. И блокът никога вече няма да бъде същият.

Започва с момчето със синдром, което се събужда късно следобед и е гладно. Воршът и Саманта излизат в тръс от гардероба, защото гльогът е свършил. Елса марширува в кръг около Алф, кимва многозначително на момчето със синдром и заявява: „Може би е време да отидем да купим ВЕСТНИК, а!“. Алф изръмжава и отива да вземе костюма на Дядо Коледа. След малко Елса и воршът тръгват подир него към гаража. Алф седи в Такси. Елса отваря вратата, пъха глава вътре и го пита какво, по дяволите, прави, а той пали двигателя и изръмжава:

– Ако ще съм Дядо Коледа, трябва поне да отида да си купя вестник.

– Не мисля, че мама би искала да ходя някъде – възразява Елса.

– Никой не те е канил. Пусни скапаната врата! – казва Алф и включва на задна.

Така че Елса скача в Такси. Воршът също. Елса вижда, че той се затруднява, все едно има мускулна треска, но не му обръща внимание. Както не обръщаш внимание, когато старите хора вече не чуват какво им говориш. Наполовина защото не искаш да осъзнаят, че са остарели, и наполовина защото самият ти не искаш да го осъзнаеш.

Алф ѝ кресва, че всъщност не може просто така да скача в колите на хората и да очаква да я возят, но Елса казва, че това всъщност е Такси и в него се прави именно това. А щом Алф почуква кисело по брояча и отбелязва, че возенето с Такси струва пари, Елса казва, че иска разходка с Такси за коледен подарък. Алф дълго време седи намусен, но накрая потеглят, за да изпълнят коледното желание на Елса.

Алф знае една будка за вестници, която е отворена дори на Бъдни вечер. Купува си вестник. Елса купува два сладоледа. Воршът изяжда целия свой и половината от нейния. Ако човек знае колко много воршовете обичат сладолед, то ще разбере, че това всъщност е много мило от негова страна. Воршът накапва задната седалка на Такси с малко сладолед, но после Алф му крещи само десетина минути. Ако човек знае колко много Алф не обича воршове, които накапват задната седалка на Такси със сладолед, то ще разбере, че това всъщност е много мило от негова страна.

– Може ли да те питам нещо? – пита Елса, макар много добре да разбира, че това също е въпрос.

Алф изправя гръб, както си седи на шофьорското място. Може би малко както би изправил гръб, ако седеше на седалка в киното. Не отговаря.

– Защо Брит-Мари не се разприказва пред полицията? – пита Елса, без да се притеснява особено от неотговора.

Алф измърморва нещо, което Елса не чува, а светофарът светва зелено и Такси потегля.

– К’во? – пита Елса.

– Казах, че понякога може и да е мрънкаща вещица. Но не е зла, по дяволите – пояснява Алф.

– Но тя мрази кучета – упорства Елса.

– Не, просто я е страх от тях. Баба ти мъкнеше сума ти скапани бездомни кучета в блока, когато се нанесе. Тогава бяхме още хлапета, Брит-Мари, Кент и аз. Едно от псетата ухапа Брит-Мари и тогава майка ѝ вдигна страшна врява – казва Алф толкова многословно, че не звучи като себе си.

Таксито завива. Елса се замисля за историите на баба за принцесата на Миплорис.

– Значи си бил влюбен в Брит-Мари, когато си бил на десет? – пита тя.

– Да – отговаря Алф, сякаш всичко това се подразбира.

Елса го поглежда и изчаква, защото разбира, че това е единственият начин той да разкаже цялата история. Човек знае тези неща, ако е почти на осем.

Чака толкова, колкото е необходимо.

Накрая, след два червени светофара, Алф въздъхва примирено, както прави човек, когато се приготвя да разкаже някоя история, въпреки че изобщо не обича да разказва истории. След което разказва историята на Брит-Мари. И своята собствена приказка. Макар че последното може и да не е преднамерено. Историята съдържа страшно много ругатни, а Елса полага големи усилия, за да не поправя граматическите грешки. Но с доста „ако“ и „но“ и страшно много „по дяволите“, Алф разказва как той и Кент израснали с майка си в апартамента, където сега живее Алф. Когато бил на десет, на горния етаж се нанесло семейство с две дъщери на възрастта на Алф и Кент. Майката била прочута певица, а бащата носел костюм и вечно бил на работа. Доколкото разбрали двамата братя, по-голямата сестра, Ингрид, явно притежавала изключителен певчески талант. Щяла да стане звезда, обяснила майка ѝ на тяхната майка. Но никога не казвала нищо за другата дъщеря. Брит-Мари. Алф и Кент обаче все пак я забелязали. Било неизбежно.

Никой не помни кога точно младата студентка по медицина се появила в блока. Един ден просто се озовала там, в огромния апартамент, който по онова време заемал целия последен етаж. Когато майката на Алф и Кент я попитала защо живее сама в толкова голямо жилище, младата лекарка отвърнала, че го била „спечелила на партия покер“. Не се задържала много вкъщи, разбира се, а когато си била у дома, винаги водела чудати приятели със себе си, а от време на време и бездомни кучета. Една вечер довела голям пес, който очевидно също била спечелила на покер, разказва Алф. Той, Кент и дъщерите на съседското семейство искали само да си поиграят с него. Не били разбрали, че кучето спи. Алф бил доста сигурен, че то всъщност не искало да ухапе Брит-Мари, просто адски се изплашило. Тя също.

След това кучето изчезнало. Но въпреки това майката на Брит-Мари намразила младата студентка по медицина и никой не могъл да промени мнението ѝ. После се случила катастрофата. Точно до блока. Майката на Брит-Мари така и не видяла камиона. Ударът разтърсил цялата сграда. Майката излязла от колата замаяна, но само с няколко драскотини по тялото. От задната седалка обаче не се показал никой. Когато видяла всичката кръв, майката надала най-ужасяващия писък, надаван някога. Младата студентка се втурнала навън само по нощница и с трохи от канелена кифла по лицето. Изтичала до автомобила и видяла момичетата на задната седалка. Но не можела да носи и двете, а нямала кола. Успяла да отвори вратата и видяла, че едната сестра диша, а другата – не, затова вдигнала първата на ръце и се затичала. Тичала през целия път до болницата.

Алф млъква. Елса пита какво се случило с другото момиче. Алф мълчи в продължение на три червени светофара. После казва с глас, пълен с горчивина:

– Ужасно шибано нещо е родител да изгуби дете. Тяхното семейство така и не се възстанови. Вината не беше на майката. Стана скапана катастрофа, никой не беше виновен. Но тя така и не превъзмогна случилото се. И така и не прости на баба ти.

– За какво? – пита Елса.

– Защото смяташе, че баба ти е спасила грешната дъщеря.

Мълчанието на Елса сякаш продължава сто червени светофара.

– Кент също ли беше влюбен в Брит-Мари? – пита тя накрая.

– Ние сме братя. Братята се съревновават – отвръща Алф.

– И Кент спечели?

Алф издава гърлен звук. Елса не е сигурна дали това е смях или кашлица.

– Как не. Аз спечелих.

– Какво стана, тогава?

– Кент се премести. Ожени се, а още беше скапано хлапе. Една злобна вещица му роди деца. Близнаци, Давид и Пернила. Той много ги обича, но вещицата му вгорчаваше живота.

– Ами ти и Брит-Мари?

Червен светофар. Още един.