Байрон

IБайронови от Нюстед

Неколцина монаси от ордена „Свети Августин“, облечени в черни раса, пребродиха чудесната дъбова гора Шърууд, близо до Нотингам. Английският крал Хенри II, заплашен от папата с отлъчване от църквата заради убийството на Томас Бекет, бе обещал да подари няколко манастира в знак на покаяние. Избраха една местност в хубава долинка, близо до извор и до едно езеро. Отсякоха, за слава на господа и за спасението на кралската душа, високите дървета и разчистиха огромната площ. В сивите камъни се обрисуваха сводовете и розетките на малък, но изящен манастир. Красивият пейзаж, изпъстрен с езерни води и гори, смекчаваше строгостта на манастира. Абатството беше посветено на Богородица и го кръстиха Нюстед, ново място, Sancta Maria Novi Loci.

Порядките на ордена бяха прости. На монасите беше забранено да имат частна собственост: те трябваше да обичат господа и ближния си, да обуздават плътта си с пост, да не вършат прегрешения и да не поглеждат жените. Освен това имаха задължението да раздават всяка година на бедните милостиня в памет на основателя на техния орден.

В продължение на три века абатите на Нюстед владееха бреговете на езерото. Постепенно обаче времената станаха по-сурови и набожността на вярващите понамаля. Появи се вкус към знанието; владетелите отправиха даренията си към училищата, към университетите, към болниците. Манастирското имение, родено от угризението на един крал, беше застрашено от каприза на друг. „Ана Болейн не беше от най-хубавите момичета на света. Мургава, с дълъг врат, голяма уста и провиснала гръд, тя не представляваше нищо особено, освен че я желаеше кралят и че имаше черни красиви очи.“ И въпреки всичко тя стана причина за голямо църковно разединение. Хенри VIII поиска от папата да анулира вулата, с която бе разрешен бракът му с Катерина Арагонска. Папата отказа. Лордовете, привърженици на Болейн, подсказаха на краля, че ако отхвърли папската власт, ще може да задоволи едновременно и любовта си към Болейн, и страстта си към парите.

Конфискувани бяха в полза на короната всички църковни имения с приход под двеста лири годишно. Църковни и данъчни служители започнаха да обикалят манастирите. Законът, винаги зачитан в тази страна, изискваше от монасите „доброволен отказ“. Доктор Лъндън стана известен заради умението си да насочва волята на духовниците. След подписването на документа за отказ кралят влизаше във владение на абатството, продаваше онова, което намираше там, и отстъпваше имота на някой голям благородник, като си осигуряваше по този начин верността му към новата църква. Продажбата, която разоряваше монасите, не обогатяваше особено краля. Ръкописите се изкупуваха от бакалите за фунийки. „Стари църковни книги: шест дение1.“ Толкова струваше една библиотека. Колкото до ограбените духовници, някои от тях получаваха „правоспособност“, т.е. разрешение да изпълняват светски длъжности, други — пенсия от няколко шилинга; почти всички напускаха страната и отиваха в Ирландия, Шотландия или Фландрия. „Така църквата стана плячка за лешоядите, тези хищни птици, които се накичиха с хубавите й пера.“

На 21 юли 1538 година доктор Лъндън убеди игумена на манастира, Джон Блейк, и единадесет други монаси писмено да се откажат от Нюстед, като игуменът получи двадесет и шест лири пенсия, а останалите по три лири, шест шилинга и осем дение. Преди да се оттеглят, монасите хвърлиха в езерото документа за основаването на манастира и един аналой, украсен с меден орел, които бяха успели да спасят от хората на доктора. После си тръгнаха. Под тисовите дървета на Нюстед нямаше вече кой да се моли за спасението на кралските души. По това време увенчаната с черни коси глава на Ана Болейн бе вече отсечена от палача. Селяните, които не без съжаление бяха изпратили монасите, смятаха, че духовете им отсега нататък ще витаят в празните килии и че абатството ще носи нещастие на онези, които се осмелят да го купят. Една година по-късно крал Хенри VIII продаде манастира за осемстотин лири на своя верен поданик сър Джон Байрон, известен под името „Малкия сър Джон с голямата брада“.

Този Байрон, който зае мястото на монасите от Нюстед, беше глава на едно от най-старите семейства в графството. Байронови или Бюрънови, дошли от Нормандия със Завоевателя, се бяха отличили в кръстоносните походи, после при обсадата на Кале и притежаваха огромни земи не само около Нотингам, но и в Рочдейл и Клейтън, в Ланкъшиър. Техният девиз беше Crede Biron, „Вярвай в Бирон“ — те пишеха името си по френски, заради родството си с маркизите Бирон. Сър Джон Малкия с голямата брада превърна готическия манастир в красив замък с назъбени стени и потомците му се привързваха един след друг към това имение. Сто години по-късно един от тях, верен приятел на Чарлз I Стюърт, който командуваше един артилерийски полк в гражданските войни, колкото смело, толкова и неблагоразумно атакува преждевременно Еджхил, а после и Марстън Муър и за тази двойна грешка бе направен пер на кралството и владетел на Рочдейл. За него принц Рупърт отбелязва в дневника си: „Безразсъдното нападение на лорд Байрон причини голямо зло.“ Но предаността на новия лорд струваше повече от стратегията му. Той никога не изостави краля. Нюстед бе обсаден от парламентаристите; сяра и стопено олово напоиха старите стени на замъка; водните огледала, които някога бяха отразявали звуците на химни и псалми, отпращаха сега към горите виковете на умиращите, тракането на мускетите, призивите на бойните тръби. След победата на Кромуел лорд Байрон придружи Чарлз II Стюърт до Франция и не престана да му бъде верен — съпругата му, лейди Байрон, стана (според мистър Пийпс2) седемнадесетата любовница на краля-изгнаник.

През това време голямата гора около манастира бавно отстъпваше място на обработените поля, на чифлици и села. Огромни стада елени живееха сред дъбовете. Имението на Байронови не беше вече уединено; други богати семейства също си бяха построили къщи по тези места. Най-хубавата и най-близката беше Анзли, в която живееха Чауъртови. Тя бе свързана с Нюстед посредством дълга алея с дъбове, наречена Сватбена, защото двете семейства се бяха сродили чрез брака на третия лорд Байрон с Елизабет, дъщеря на лорд Чауърт. Този трети лорд Байрон, който живееше в края на XVIII в., беше почти разорен. Времето бе потвърдило предсказанията, направени при продажбата на манастира; някакъв призрак в образа на монах с черна качулка бродел нощем из сводестите коридори и съдбата на рода Байрон не бе щастлива. Четвъртият лорд имаше двама сина, които затвърдиха завинаги мрачната легенда за Байронови, защото по-големият, петият лорд Байрон, бе съден за убийство от Камарата на лордовете, а по-малкият стана най-злополучният адмирал на кралството.

Убийството на мистър Чауърт, господаря на Анзли, извършено от петия лорд Байрон, негов братовчед, съсед и приятел, беше една трагична детинска история. Джентълмените от Нотингамското графство имаха обичай да се събират веднъж месечно в Лондон в „Звездата и жартиерата“ на улица Пел Мел. На 26 януари 1675 година обичайната сбирка вървяла много весело, докато започнал разговор за най-добрия начин да се опази дивечът. Мистър Чауърт призовавал за строгост към бракониерите, а лорд Байрон заявил, че най-добрият начин да се опази дивечът бил да не се занимава човек с него. Тогава мистър Чауърт казал с известна язвителност, че сър Чарлз Седли (един от общите им съседи) и той самият имали повече дивеч на пет акра земя, отколкото лорд Байрон във всичките си чифлици, и че без техните предпазни мерки лорд Байрон нямало да има дори и един заек в именията си. Лорд Байрон попитал къде са чифлиците на сър Чарлз Седли. Мистър Чауърт отговорил: „Ако желаете повече сведения за сър Чарлз Седли, той живее на Дийн стрийт, а колкото до мен, ваша милост знае много добре къде да ме намери“.

Тези думи, произнесени с рязък тон, сложили край на разговора. Когато лорд Байрон напуснал залата, заварил мистър Чауърт на стълбището; двамата мъже разменили няколко думи, после накарали един прислужник да им посочи празна стая. Момчето поставило свещ на масата и двамата джентълмени затворили вратата след себе си. Няколко минути по-късно се дочуло звънтене. Собственикът на заведението сварил мистър Чауърт и лорд Байрон в ръкопашен бой. Мистър Чауърт бил тежко ранен. Закарали го в дома му, където починал.

Един пер, обвинен в убийство, можел да бъде съден само от Камарата на лордовете. Няколко месеца по-късно лорд Байрон бил призован да влезе като затворник в Лондонската кула, откъдето бил отведен с каляска, охранявана от конна стража, в Уестминстър Хол. Брадвата на палача била поставена до затворника с насочено към него острие. Джентълмените от Нотингам, които присъствували на кавгата, били разпитани. Първият свидетел предпазливо отговорил: „Слухът ми не е особено добър.“ Един хирург обяснил, че сабята била влязла през пъпа и направила широк отвор в стомаха. Попитали го дали тази рана е причинила смъртта на мистър Чауърт. Той казал, че се съмнява в това. После лорд Байрон заявил, че е невинен. Събрали различните мнения, като започнали от най-младите перове и завършили с принцовете от кралската фамилия. Обвиняемият бил обявен за невинен по отношение на предумишлено убийство, но виновен въобще за убийство, което по силата на специалния статут на перовете означавало оправдание. Глашатаят извикал: „Слушайте, слушайте!“ Присъдата била прочетена. Лорд-канцлерът прекратил процеса и Уилям, петият лорд Байрон, бил свободен да се завърне в своето абатство в Нюстед.

Всъщност никой от приятелите на скараните не можеше да счита убиеца за престъпник, защото мистър Чауърт беше известен като побойник и скандалджия. Победителят запази до смъртта си, окачена на стената в своята спалня, сабята, с която бе убил братовчед си. Но в околността, където без друго отдавна го наричаха Лошия лорд, това убийство затвърди престъпната му слава. Разправяха ужасни истории, някои от които не бяха верни. Не беше вярно, че в изблик на ярост застрелял кочияша си и поставил после трупа му до жена си, а той самият седнал да вози зловещата двойка; не беше вярно, че хвърлил жена си в едно от езерата на манастира, за да я удави. Но беше вярно, че имаше жесток нрав, че носеше постоянно пистолети и бе направил лейди Байрон толкова нещастна, че тя се реши да избяга от Нюстед, а той я замени с една прислужница, която селяните наричаха лейди Бети.

По време на злополучното господаруване на лейди Бети манастирът бе направо опустошен. Прислужницата-господарка направи от готическия параклис обор, а някои от хубавите сводести зали превърна в конюшни. Колкото до Лошия лорд, бракът на единствения му син с една първа братовчедка, брак, сключен против бащината воля, го накара напълно да се откъсне от хората. От този момент нататък той стана съвсем саможив. Постара се да не остави нищо на наследниците си. Плати дълговете си от комар с дъбовете от парка, отсече дървета за пет хиляди лири и обезлеси почти напълно тази великолепна гора. Уолпоул, който минавал оттам по онова време, пише: „Нюстед ме очарова; това е наистина смесица от изящество и готика.“ Но той добавя, че настоящият лорд бил луд, изсякъл всичките си дървета „и насадил на тяхно място борчета, които приличат на ратаи, навлечени в стари семейни ливреи за пред гости“. За да обезнаследи окончателно сина си, лорд Байрон уби две хиляди и седемстотин елена в парка и даде под наем за двадесет и една години срещу нищожната цена от шестдесет лири годишно имотите в Рочдейл, където наскоро бяха открити каменовъглени залежи.

Забавляваше се като пакостливо дете. Нощем ходеше да отваря шлюзите на потоците, за да руши текстилните фабрики, пресушаваше езерата на съседите си, а на брега на своето езеро беше построил две малки каменни укрепления и една флота от кораби-играчки. Прекарваше там по цели дни; ръководеше сражения между корабите и укрепленията с миниатюрни оръдия. Лорд Байрон стоеше в едно от укрепленията, а камериерът му, Джоу Мъри, излегнат в един кораб, командуваше флотата. Понякога негова милост лягаше на покрития с плочки под на манастирската кухня и се забавляваше да организира върху собственото си тяло надбягвания между полски щурци, като ги подбутваше с дълги сламки, когато се бавеха. Слугите казваха, че тези щурци познавали господаря си и го слушали.

Животът на по-малкия му брат беше също толкова драматичен. Този Байрон (дядо на нашия) беше мореплавател, смел, но злочест и приятелите му го наричаха Джак Лошото време, защото нямаше случай да излезе в морето, без да се извие буря. През 1740 година той отплува като мичман на кораба „Уейджър“, който трябваше да вземе участие в едно нападение срещу испанските колонии, но заседна на риф близо до чилийския бряг. Това беше страшна злополука: огромни вълни заливаха останките на разбития кораб, един моряк полудя, екипажът се разбунтува, капитанът трябваше да стреля срещу хората си в упор. В това време младият Байрон съчиняваше разказ за корабокрушението, който по-късно публикува под заглавие „Корабокрушението на «Уейджър»“, „разказ за големите нещастия, които той и другарите му преживели на брега на Патагония“. Този разказ има известен успех и стана нещо като морска класика.

През 1764 година капитанът на фрегата Байрон получи заповед да направи околосветско пътуване с изследователска цел на кораба „Дофин“. Той прекоси Магелановия пролив, видя отново Патагония и завърши обиколката си на света толкова бързо, че не откри никаква земя извън Островите на разочарованието. „Всъщност — казва неговият биограф — по пътя му е имало толкова непознати и неоткрити земи, че трябва да му е било много трудно да ги избегне.“ След завръщането си този скромен изследовател бе назначен за губернатор на Нюфъндланд, после адмирал, а през време на американските войни през 1778 г. той командуваше една флота със задачата да спре френската флота на граф д’Естен. При първото излизане в морето адмирал Байрон бе посрещнат от буря, която потопи един от съдовете му, а голяма част от останалите лиши от въоръжение. Втория път той откри д’Естен, но верен на традициите на семейството си, избърза с нападението и бе победен. След това повече не му поверяваха командуване и той почина като вицеадмирал през 1786 година.

Адмирал Байрон имаше двама сина. По-големият, Джон (бащата на нашия герой), беше военен; вторият Джордж Ансън — мореплавател. Джон беше завършил образованието си в една френска военна академия. Влезе във войската и още почти дете участвува в американските войни. Заради буйния си характер, чудатостите си и цифрата на дълговете си той си спечели прякора Лудия Джак и завръщайки се в Лондон, едва двадесетгодишен, покори сърцето на маркиза Кърмартън — млада, необикновено хубава жена. Съпругът й, лорд Кърмартън, бъдещ херцог на Лийдз, шамбелан на краля, беше кротък и образован човек. Жена му очевидно предпочиташе буйния млад Байрон, защото веднага след смъртта на баща си, като стана баронеса Кониърз и наследница на четири хиляди лири рента, избяга с любовника си, изоставяйки шамбелана и трите си деца. Лорд Кърмартън поиска развод и го получи.

Младоженците живяха известно време в замъка Астън Хол, който принадлежеше на лейди Кониърз, после отидоха във Франция, за да избягат едновременно от злите езици и от кредиторите. Лейди Кониърз роди там момиче, почитаемата3 Огъста Байрон, и почина през 1784 година от лошите обноски на мъжа си — както се говореше в лондонското общество, а според Байронови от неблагоразумие, защото, едва родила, бе отишла на лов с хрътки. Заедно с нея изчезна и рентата, която беше пожизнена.

IIГордънови от Гикт

Бат беше моден курортен град с минерални извори. Младият вдовец отиде да разтушава мъката си по хубавите, извити като полумесец тераси и там срещна едно сираче, шотландската наследница мис Катърин Гордън от Гикт. Ниска, пълна, червендалеста и с дълъг нос, тя съвсем не беше хубава, но със смъртта на баща си бе станала собственица на имуществото му и притежаваше двадесет и три хиляди лири, от които три хиляди налични пари — твърде удобни за изплащане на неотложни дългове, — а останалото се състоеше в имението Гикт, в рибарници със сьомга и акции в една банка в Абърдийн.

Катърин Гордън не беше хубава, но имаше добър произход и „се гордееше като Луцифер“ с името си — едно от най-благородните в Шотландия. Първият laird4 или владетел на Гикт, сър Уилям Гордън, беше син на граф Хънтли и на Анабела Стюърт, сестра на Джеймз II. Но макар историята на рода да започваше с крал, трудно би могъл човек да си представи по-трагично продължение. Уилям Гордън — удавен, Алегзандър Гордън — убит, Джон Гордън обесен заради убийството на лорд Мъри през 1592 година, друг един Джон Гордън обесен през 1634 година, защото убил Валенщайн — Гордънови сякаш висяха обесени на всяко едно клонче от родословното си дърво. Феодалните, почти варварски нрави се бяха задържали в Шотландия много по-дълго време, отколкото навсякъде другаде. Един Гордън можеше без колебание да нападне насред пътя адвоката на Абърдийн, заради това, че се е осмелил да конфискува коня на някой от приятелите му, и кралските власти не бяха в състояние да накарат гражданите да грабнат оръжие и да заловят виновния — те благоразумно отказваха. Така се бе създал един опасен род от благородници разбойници. Буйният им нрав се проявяваше още в тяхното детство. През 1610 година трима млади Гордънови се бяха барикадирали в училището на Абърдийн и се защищаваха цялата нощ със саби и пистолети. Побойничеството им беше в кръвта. Те така се раждаха. Шестият laird, съзнателен злосторник, казваше: „Не мога да се въздържа. Знам, че ще умра на ешафода. Ръката ми има лоши инстинкти.“

В продължение на цял век тези благородници от Гикт тиранизираха селата на Севера. Шотландските балади бяха изпълнени с подвизите на тези жестоки, обаятелни и цинични мъже. Една от тях разказва историята на един Гордън, който бил обожаван от жена си, а той самият обичал жената на Бигнет. Бил осъден на смърт, защото убил пет сирачета, тъй като искал да се домогне до богатството им. В деня на екзекуцията жена му отишла да моли краля за прошка:

Тогава кралят, силно развълнуван, помилвал виновния, а Гордън, като излязъл на свобода, извикал на жена си, която го спасила:

Такива били владетелите на Гикт, белязани с трагична съдба, и въпреки че през XVIII век засилената кралска власт успя да ги принуди да спазват законите, насилствената смърт продължи да ги спохожда. Алегзандър Гордън се удави; синът му Джордж Гордън също се удави (безсъмнено по своя воля) в реката на Бат. Той беше бащата на тази Катърин Гордън, която няколко години по-късно се влюби в красивите очи на капитан Байрон, и то така страстно и отчаяно, както някога е била влюбена нейната баба от баладата.

Тя бе отгледана от баба си, също шотландка, от рода Дъф, която я беше възпитала в духа на строгата пестеливост, типична за родния й край, беше й дала добро образование и й бе всадила традиционните за рода си свободолюбиви идеи по отношение на политиката. Катърин Гордън обичаше да чете; тя пишеше на вид разпилени писма, но имаше лек и жив стил. Наследила бе суровия нрав и прекалено енергичната ръка на Гордънови, но и тяхната смелост. Доказа го, като на тринадесети май 1784 година в Бат — града, в който се бе самоубил нейният баща — взе за съпруг един от най-безпътните мъже.

Младото семейство се настани да живее в красивото имение Гикт, но беше зле посрещнато от роднините и приятелите на Гордънови. Капитан Байрон пренесе в този пуритански край своите разгулни навици. В Гикт се танцуваше и пиеше по цели нощи. Братовчеди на мисис Байрон, които бяха дошли една събота вечер, се питаха дали тези хора ще уважат поне неделята. „Танците спряха в момента, когато часовникът удари полунощ.“ Шотландците гледаха с презрение този чужденец, този южняк, този англичанин, който пилееше на вятъра едно шотландско богатство. Укоряваха и безразсъдната наследница, която се мислеше за хубава, кичеше се с коприна и пера, криеше под гердани късия си врат и бе успяла да се омъжи само заради парите си. Анонимни стихоплетци й го казваха направо:

А един друг:

Стихоплетците не грешаха. Младият англичанин пилееше бързо богатството на Гордънови. Най-напред се стопиха трите хиляди лири налични пари, после капитанът накара жена си да продаде акциите си в Абърдийнската банка, накрая и риболовното право. Горите на имението бяха изсечени и осем хиляди лири взети назаем срещу ипотека. В Гикт имаше чапли, които от стотици години виеха гнезда близо до езерото. Старо фамилно поверие отдаваше на присъствието на тези птици пророческо значение:

През 1786 година чаплите на Гикт отлетяха в насрещния имот, у лорд Хедо. „Оставете птиците да дойдат — каза той — и не им причинявайте никакво зло, защото скоро и земите ще ги последват.“ На другата година той купи имението за седемнадесет хиляди осемстотин и петдесет лири, които шотландските адвокати решиха да задържат, защото кредиторите бяха започнали да роптаят.

Байронови вече от цяла година бяха напуснали Гикт, защото имението бе станало твърде тежко за поддържане при тяхната бедност. Поскитаха малко из Англия и след като добре се опознаха със съдебните власти, прекосиха Ламанша. Шотландските роднини на мисис Байрон оплакваха „нещастното създание“. Във Франция мъжът й, близък с маршал дьо Бирон, поради родствените си връзки, и приятел с мнозина видни аристократи, започна да играе комар, ухажваше жените, живееше нашироко и затъваше в дългове. В това време Катърин Гордън водеше скромен живот по шотландски и без да се обезсърчава, се зае с отглеждането на малката Огъста. В Шантии, където семейството остана по-дълго време, Огъста се разболя много тежко и за нея се грижеше мащехата й. „Още си спомням с ужас — писа й тя двадесет години по-късно — за многобройните безсънни нощи и за мъчителните дни, които прекарах до Вашето легло, обляна в сълзи, докато Вие лежахте безчувствена и почти на прага на смъртта. Оздравяхте наистина по чудо и благодаря на господа, че изпълних дълга си.“ Тя наистина нямаше за какво да се упреква. Обожаваше своя Бирон, чието име произнасяше по шотландски, като провлачваше „р“-то; тя го обичаше заради хубостта му и смелостта му, но се страхуваше от бъдещето. В 1787 година Катърин забременя. Като наближи моментът на раждането, тя пожела да се върне в Англия. Бабата на Огъста по майчина линия, лейди Хоулдърнъс, предложи тогава да вземе обратно детето и то остана при родителите на майка си.

В Лондон странната потомка на Стюъртите намери апартамент в един доста елегантен квартал. В това състояние, в което жените имат толкова голяма нужда от закрила, тя се чувствуваше изоставена; капитанът живееше в Дувър и в Париж. Той идваше при нея само за да й поиска пари и ги получаваше благодарение на голямата й слабост към него; после за няколко дни ги изхарчваше. Единственият човек, който се грижеше за нея, беше адвокатът Джон Хансън, на когото я бяха препоръчали нейни приятели от Абърдийн, а съпругата му, от своя страна, й посочи бавачка и акушер. Детето се роди на 22 януари 1788 година и бе кръстено Джордж Гордън Байрон, защото едно родово завещание изискваше наследникът на Гордънови от Гикт да носи и тяхното име. Това беше и цялото наследство.

Още със завръщането си в Англия мисис Байрон научи, че е разорена. Продажбата на Гикт се бе оказала безполезна при апетита на капитана да изяжда по едно имение на месец. Щом изплатяха някоя полица, появяваше се друга. Джон Байрон си знаеше, че е непоправим. „Не мога да отговарям за себе си“ — казваше той. По едно време намисли да отиде да живее в страната на галите. „Но там сигурно ще извърша нови лудории, ще купя коне, може би хайка ловджийски кучета.“ Шотландските адвокати пишеха на клиентката си тревожни писма. Нова полица за четиристотин лири, подписана от Джон Байрон, им била представена от някакъв парижки адвокат; същата седмица трябвало да изпратят петдесет лири на мисис Байрон и тридесет в Дувър на мистър Байрон. Това не можело да продължава. Парите от Гикт се топели, останали били само четири хиляди двеста двадесет и две лири (от които хиляда двеста двадесет и две били заделени за изплащане на вноските по ипотеката на имението), другите три хиляди били внесени като неприкосновена сума с пет на сто лихва на името на мисис Байрон и нейния син; шотландският адвокат бе натоварил един свой колега от Лондон да отпуска на мисис Байрон сто и петдесет лири доход на малки суми. Първата седмица тя изпрати при него прислужницата си с разписка за сто лири. Той отказа. Няколко часа по-късно прислужницата се върна с разписка за двадесет и пет лири и едно умоляващо писмо.

Катърин Байрон, която беше строго пестелива към себе си и можеше като малцина други да живее със сто и петдесет лири годишно, беше безсилна пред мъжа си. Като научеше, че за три седмици е направил нови дългове за хиляда и триста лири, Гордъновата ярост пламваше: тя раздираше дрехите си, бонетата си; хвърляше съдове по главата на прислужницата, но щом видеше отново очите на своя Байрон, веднага онемяваше. „Мисис Байрон се страхува, че е неспособна да отказва на мистър Байрон каквото и да й поиска той“ — писа лондонският адвокат на своя колега от Шотландия, добавяйки: „Той няма стотинка, а и тя е в същото положение.“

Тя беше на двадесет и три години. Още млада бе наследила голямо име и голямо богатство: позволила си бе да се счита достойна за обич; беше помислила, че е обичана; тя самата още го обичаше. (Девизът й беше: „Само смъртта може да сложи край на чувството ми.“) Трябваше да си признае, че е излъгана, че е ограбена във всяко отношение и останала бедна с мъж, дете, бавачка и дом на гърба. Много жени на нейно място биха се обезсърчили; тя също понякога се обезсърчаваше. В отчаянието си изпитваше силно желание да избяга в Шотландия, в Абърдийн. Не притежаваше вече нито педя земя. Но в суровата и същевременно близка Шотландия нямаше поне да бъде чужденка. В Лондон, преследвана от съдия-изпълнители, се чувствуваше много нещастна. И замина.

Капитан Байрон не я последва веднага. Той беше загубил очарователната лейди Кониърз и четирите хиляди лири рента, които му позволяваха да живее весело с блестящите си френски приятели. Сега бе свързан с една разорена жена, която никога не бе изглеждала хубава, но започваше и смешно да дебелее и въпреки кралската си кръв заприличваше на жена на селски бакалин. Тя искаше да го отвлече в онази строга провинция със суров климат, където един уважаван и добродетелен клан презираше блудния англичанин. Ето защо той не бързаше.

В Абърдийн мисис Байрон намери срещу умерена цена един мебелиран апартамент. Настани се в него заедно с шотландските си прислужнички — двете сестри Агнес и Мей Грей, които се занимаваха и с отглеждането на малкия Джордж или, както го наричаха в Шотландия — Джорди. Детето имаше красивото лице на баща си, но когато проходи, майка му с ужас забеляза, че куца. Краката му бяха нормални по форма, еднакво дълги, но щом стъпеше на земята, глезените му се извиваха. Можеше да стои право само на пръсти. Лекарите, които го преглеждаха, отдаваха това на неправилно акуширане, което се дължало на крайната свенливост на мисис Байрон. Както изглежда, имаше парализа на глезенните сухожилия. Абърдийнският лекар писа на един от известните акушери в Лондон, който поръча специални обувки за детето и ги изпрати в Шотландия, но малкият Байрон продължи да куцука до Мей Грей по улиците на Абърдийн.

Детето беше много умно, чувствително, но с буен характер. Когато се ядосаше, можеше да се сърди като майка си. Още почти бебе, бе разкъсало с безмълвен гняв една своя нова дрешка, гледайки предизвикателно бавачката, защото го бяха смъмрили, че я е изцапало. Възгледите на едно дете за живота се създават още в първите му години. А какво виждаше това дете? Баща му и майка му се бяха опитали да живеят заедно, но се бяха отказали. Озлобена от нещастието, мисис Байрон беше станала силно раздразнителна. „Тя е приятна отдалеч — бе писал мъжът й, — но Ви уверявам, че нито Вие, нито който и да било светец не би могъл да живее с нея дори и два месеца и че единствено аз можех да я понасям. Но боят до добро не води.“ Известно време родителите на Байрон живяха в Абърдийн в отделни апартаменти — единият на Куин стрийт, другият на Брод стрийт, — ходейки си на гости, за да пият заедно чай. Мисис Байрон продължаваше да не устоява пред красивите очи на мъжа си; той успя отново да я убеди да му осигури заем от триста лири, чиято лихва тя плати, и така намали рентата си на сто тридесет и пет лири. С тях тя живееше без стотинка дълг, все така горда като Луцифер, но понякога изпадаше в страшна ярост. Тогава из цялата къща хвърчеше порцелан.

Детето наблюдаваше родителите си с мрачно любопитство. Другите момченца имаха бащи и майки, които живееха заедно, които се обичаха. А неговото съзнание се формираше сред шума на кавгите, упреците и оплакванията. То виждаше, че прислужничките смятаха родителите му за луди същества — опасни, понякога смешни. Но не толкова семейството му го караше да се чувствува различен от другите деца, колкото недъгът му. Защо краката му се кривяха? Толкова се срамуваше от това, че никога не питаше. Един ден на улицата някаква жена се обърна към Мей Грей: „Какво хубаво момченце е този Байрон. И колко жалко, че има такива крака!“ Детето я удари с камшичето си и извика: „Не говорете за това!“ Вечер трябваше да търпи мъчителни процедури, защото се надяваха, че ще го излекуват, като пристягаха краката му с превръзки.

Към края на 1790 година Джон Байрон успя да получи от жена си и от сестра си, мисис Ли, малко пари и да избяга във Франция. Мисис Ли имаше къща във Валансиен. Там и отиде да живее изпадналият в немилост капитан, забъркан във Френската революция, без да я разбира, като продължаваше да задиря прислужничките по странноприемниците и да живее във вечно безпаричие. Няколко писма до мисис Ли разкриват последните подвизи на тази отрепка:

„Валансиен, 1 декември 1790 година… Колкото до мен, аз съм тук, и то влюбен в кого мислите? В една актриса, пристигнала от Париж. Тя е красива и снощи я гледах на сцената… Що се отнася до мадам Шонер, тя наистина ми каза, че ме обича, но беше пияна и аз не знам какво да правя… Тук не се появяват съдия-изпълнители, защото Фани ги хапе, а аз никога не съм в къщи. Всички сме добре, а Жозефина си гледа работата — получава малко пари и много обиди, но това е единственият начин на обноска с нея… Има една нова пиеса, наречена «Раул дьо Креки», в която се казва: «Спасих своя крал, но умирам доволен.» Всички завикаха: «Бис! Да живее кралят! Да живее нацията!», а аз под въздействието на виното и спомняйки си, че прадедите ми са били французи, виках силно колкото другите и сега всички казват: «Този англичанин е голям аристократ.»… Колкото до любовта — вече не се влюбвам, макар тукашните хора да казват, че съм много влюбчив, но непостоянен. Меня ги една след друга, така че поне една трета от жените на Валансиен са били мои; особено ми хареса едно момиче от «Червеният орел», където вечерях една дъждовна вечер… Тя е едра и хубава и още не ми е омръзнала.“ През лятото на 1791 писмата станаха трагични: „Нямам вече нито една риза… Нямам стотинка.“ Бакалинът и месарят отказвали да го хранят. „Имам само една дреха на гърба, и то дрипава… Предпочитам да съм каторжник…“ „Нямам вече нито риза, нито дреха на гърба си, защото тази, която имах, е напълно износена…“ Няколко дни по-късно той починал. Казват, че се самоубил.

Тази смърт причини голяма скръб на жена му, която не бе престанала да го обича. „Скъпа госпожо — писа тя на зълва си, — имате много лошо мнение за мен, щом допускате, че няма да скърбя за смъртта на мистър Байрон. Тя ме направи много нещастна, още повече, че не можах да получа тъжното удовлетворение да го видя, преди да умре. Ако знаех, че е болен, щях да отида да го гледам… Въпреки всичките му слабости (защото те не заслужават по-строга дума) аз винаги искрено съм го обичала. Казвате, че до края бил в съзнание. Говори ли за мен? Дълго време ли беше болен? И къде е погребан? Бъдете така добра да ми пишете и да ми изпратите кичур от косите му.“

Малкият Джордж никога не забрави баща си; той се бе възхищавал от него. Сега оставаше сам в живота с една жена, която с променчивото си настроение ту го заливаше с порой от целувки, ту го засипваше с удари. Той знаеше, че тя е нещастна. Страхуваше се от нея и я съжаляваше. Когато ходеше при Джон Стюърт, учителя по гръцки в Абърдийн, и береше плодове в градината му, Байрон винаги питаше дали може да занесе ябълки „на бедната си скъпа майка“.

IIIПредопределение

„И господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му; а на Каина и на дара му не погледна благосклонно. Каин се много огорчи и лицето му се помрачи. И каза господ на Каина: «Защо се ти огорчи? И защо се помрачи лицето ти?»“ Мей Грей четеше Библията на глас. Малкият Байрон слушаше с увлечение. Той не разбираше всички думи, но усещаше странната и обаятелна сила на книгата. „Защо Всевишният е отказал дара на бедния Каин?“ — „Заради греха му“ — отговаряше Мей Грей. „Греха му ли? Какъв е бил грехът му? Та нали Каин още не е бил убил Авел?“ — „Не, но Каин е бил прокълнат“ — казваше Мей Грей. „Прокълнат? Какво е това прокълнат?“ — „Значи, че душата му е обладана от дявола и е осъден на вечни мъки в преизподнята.“ Мей Грей говореше много за дявола. Обичаше да го плаши. Разказваше му истории за призраци; говореше, че в къщата бродели духове. Вечер, когато пристягаше болните му петички с превръзките, тя го караше да повтаря псалми. Момчето обичаше силния им и напевен ритъм. Два от тях му бяха особено любими, първият: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи…“ и двадесет и вторият псалом: „Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води…“ Мей Грей загасяше светлината. Тя трябваше да спи в съседната стая, но детето знаеше, че излиза. Щом тя излезеше, обземаше го силен страх; цяла Шотландия беше пълна с призраци, а къщата беше близо до гробището. В тъмнината момчето имаше чувството, че някой сякаш броди из стаята. То пропълзяваше до един прозорец в преддверието през който можеше да зърва светлинка, и стоеше там, докато студът не го принудеше да се върне в леглото.

Мей Грей беше строга. Мисис Байрон беше луда. Един ден казваше: „Кученце такова, същински Байрон, лош като баща си.“ Друг ден притискаше сина си до задушаване и му шепнеше, че имал красиви очи като капитана. Тя му разказваше, че по нейна линия произхожда от Гордънови, от единствените истински Гордънови, и че те са били могъщи владетели с кралска кръв, а Мей Грей и приятелите й казваха, че Гордънови са били убийци, че са ги бесили, че са се давели; сигурно са били прокълнати като Каин; нямаше съмнение, че са били обладани от дявола. Майка му му говореше малко за Байронови, които считаше за по-низши по произход. Въпреки това той знаеше от бавачката си, че някъде в Северна Англия, в някакъв стар замък, има един лош лорд, който е глава на неговото семейство, че неговият род е стар и е наброявал големи воини и мореплаватели. Името Байрон сякаш му даваше някакво тайно предимство пред онези момчета със здравите крака и спокойни родители, на които той завиждаше. Веднъж, замеряйки с камък някакво птиче, той удари едно момиченце. То заплака. Опитаха се да принудят Байрон да поиска извинение; той изпадна в един от обичайните си пристъпи на сдържан гняв. „Нали знаете, че съм потомък на рода Байрон?“ Час по-късно сам отиде да занесе бонбони на жертвата си.

Като навърши четири години и десет месеца, майка му го изпрати — на няколко крачки от тях — в училището-пансион на мистър Бауърз, наричан Бодси, където таксата беше пет шилинга за тримесечие. „Поверих Ви Джордж, за да го накарате да се поукроти“ — писа мисис Байрон на Бодси. Училището представляваше една мръсна стая с нисък таван, с издълбани от времето дупки на пръстения под. Там децата учеха да четат от една книга с едносрични думи. „God made man. Let us love him…“5 Малкият Байрон, който имаше добра памет, скоро научи наизуст първата страница и съобщи, че знае да чете. Издекламира с голям успех пред майка си малкия куплет, но когато тя отгърна втората страница и той започна отново: „God made man“, а текстът, уви, беше различен, нетърпеливата мисис Байрон удари шамар на сина си. Като се върна при Бодси, той научи, че текстът е: „God made Satan. And Satan made sin…“6 Много говореха за сатаната и за греха в тези шотландски училища.

Обучението на Бодси се струваше на мисис Байрон недостатъчно и тя нае на сина си двама частни преподаватели — учители от колежа. Единият беше Рос, дребен благочестив свещеник с кротък нрав, благодарение на когото детето бързо напредна и се увлече по историята. Вторият му учител беше млад меланхоличен човек, който се наричаше Патърсън; беше син на обущар, но добър латинист. С него Байрон започна да учи латински език и продължи религиозното си образование, тъй като Патърсън беше ревностен презвитерианец като Мей Грей. Той естествено се стараеше да предаде колкото може по-достъпно за едно дете калвинистката доктрина, която самият споделяше. „Ние сме покварени по рождение, защото сме участвували в първородния грях. Някои хора могат, свързвайки се с Христа чрез Светия дух, да се издигнат до свят живот; онези обаче, които не успеят да се спасят, са осъдени на вечни страдания. А Светият дух се ръководи от избора на господа, който е предопределил за едните вечен живот, а за другите страдания.“ Това караше седемгодишното дете да потъва в дълбоки размишления. Между избраните ли беше то или между осъдените? Сигурно Байронови и Гордънови, с техния буен нрав, почти всичките са били прокълнати. Самият той понякога чувствуваше как неволно в него са надига внезапен гняв: кръвта се качваше в лицето му и в един миг той не знаеше какво прави. Дали не го завладяваше тогава демонът? А в други моменти се чувствуваше толкова благодушен, толкова добър. Всичко това беше ужасно. Но вярно ли беше?

Живият му ум следеше с увлечение събитията около Френската революция, които разделяха хората на малкия шотландски град на две групи. Статиите в абърдийнския вестник имаха заглавия като: „Бягството във Варен7“, „Дантон“; местните новини бяха сведени до една колона. Мисис Байрон, като разорена аристократка, а освен това възприела либералните идеи на баба си Дъф, изповядваше напредничави политически възгледи. Тя писа на зълва си, мисис Ли, във Валансиен: „Силно ме интересува какво правят французите, но предполагам, че Вие и аз сме от два противоположни лагера, защото аз съм пълна демократка и не считам, че кралят заслужава да бъде възвърнат след неговото предателство и клетвонарушение. Разбира се, и народът е извършил грешки, но ако другата страна беше победила, нямаше да бъде по-малко жестока.“ Малкият Байрон беше като майка си — на страната на народа. Впрочем той самият вече четеше много. Книжарят Браун заемаше за прочит най-новите книги. Мисис Байрон, въпреки бедността си, се бе абонирала в неговата читалня. Синът й я молеше да му носи всички книги по история на Рим, на Гърция и на Турция. Той четеше също с приятно чувство на страх и разказа за „корабокрушението на дядо“. Около него се говореше за война. Доброволци се подготвяха на площада. „Първите му мечти бяха за военна слава.“ „Бих искал — казваше той — един ден да поведа кавалерийски полк… Ще облека войниците си в черно и ще им дам черни коне. Хората ще ги наричат Byrons Blacks8 и ще слушат за подвизите им.“

Един ден през 1794 г., когато мисис Байрон беше отишла на чай у едни съседи, някой я запита дали знае, че синът на лорд Байрон бил починал. Тя подскочи. Стори й се невероятно толкова млад човек да умре така внезапно и още по-невероятно синът й да става наследник на титлата, на Нюстед, на всички семейни имоти, без някой да я уведоми. И все пак беше вярно. Синът на лорд Байрон беше умрял в Корсика при обсадата на Калви. И сега между сина на капитана и титлата пер имаше вече само един полусмахнат старец, който водеше битки в нюстедското езеро срещу прислужника си или, легнал на пода в кухнята, караше щурците да тичат по корема му. Майката на наследника писа на мисис Ли едно остро писмо, в което изразяваше възмущението си от поведението на семейството към нея. Какво унижение — да научи такава новина от чужди хора. Лорд Байрон сега можеше поне да помогне на майката на бъдещия глава на семейството да даде на сина си подходящо за общественото му положение образование. Но лорд Байрон само изпитваше злорадо удоволствие при мисълта за „това малко момче от Абърдийн“, куцо и бедно, което нетърпеливо чака смъртта му. Така че той не отговори на писмата на мисис Байрон и продължи да опустошава по най-дивашки начин имението и цялото наследство на Байронови.

Въпреки гнева си мисис Байрон трябваше да се откаже от намерението да изпрати сина си в аристократическо училище и го остави да продължи учението си в абърдийнското училище. Всъщност то бе училище със здрави традиции, основано още през 1256 година — безсъмнено едно от най-старите в трите кралства. Старинните сгради бяха със сламени покриви. Там се изучаваше най-вече латински език — по пет часа на ден. Почти всички ученици бяха доста бедни; не разполагаха с повече от пени на седмица. Джордж Байрон си спечели бързо славата на отличен играч на топчета. Другарчетата му го обичаха, макар че в началото ги бе стреснал с чувствителния си и буен характер. Портиерът на училището често мъмреше това момче с червени коси и червено палто, което, накуцвайки, идваше да му се подиграва. Хората от града го наричаха „куцото дяволче на мисис Байрон“. „Много умно момче — казваше един от учителите му, — но трудно се води.“ Въпреки недъга си той беше много смел, „винаги по-готов нанася удари, отколкото да получава“. Макар че краката му бързо се уморяваха, той се бе научил да издържа на дълъг бой, изправен на пръсти. Веднъж едно момче го беше обидило и малкият Байрон му обеща, че ще му го върне, защото не можеше веднага да се сбие с него. Следващата седмица го спря на улицата и здравата го наби. Като се прибра в къщи, Мей Грей го запита защо е запъхтян, а той отговори, че е изпълнил едно свое обещание, защото е Байрон и защото девизът на семейството му е Crede Biron. Извън заниманията в училище той взимаше уроци по писане и по френски език без особен успех. Но четеше много повече от другарите си. „Никога не ме виждаха, когато четях, а все когато скитах, правех бели или играех. Всъщност аз четях, докато се хранех, четях в леглото и в часовете, в които никой не четеше, но бях прочел всичко, което можеше да се прочете на петгодишна възраст.“ Библията бе развила у него влечение към Ориента и той особено много обичаше да чете „Хиляда и една нощ“, спомените на барон дьо Тот за посланичеството му в Турция, писмата на лейди Мери Уъртли Монтъгю и „Зелуко“ на доктор Муър.

„Зелуко“ беше моден роман, чийто герой бе държал в напрежение Джордж Байрон немалко безсънни нощи. Като него Зелуко изгубил баща си още в своето детство. Останал сирак, той бил „избухлив като барут и отговарял с гръм и мълнии на най-малкото предизвикателство“. Зелуко отглеждал едно опитомено врабче, обичал го и въпреки това един ден го убил. Накрая Зелуко, станал вече мъж, удушил и собственото си дете. Тази история и очароваше, и плашеше Байрон. Той се страхуваше да не би самият да е като Зелуко и изпитваше удоволствие от такъв страх. Някои Гордънови са били чудовища, страшни като Зелуко.

Когато учителят му по немски го накара да преведе „Смъртта на Авел“ от Геснер9, той се зарадва, че ще прочете отново онази мрачна история за Каин, която не го оставяше на мира. Трагедията се оказа скучна и докато я превеждаше, Байрон мислеше, че освобождаването на света от такъв глупав човек, какъвто беше Геснеровият Авел, не можеше да бъде престъпление. Но въпросът за „Каин“ продължаваше да го измъчва. Малкият, жаден за справедливост мозък жалеше прокълнатия. Защо господ беше позволил на Каин да убие брат си? Защо господ позволяваше и на Джордж Байрон да изпитва понякога желание да бъде жесток, безбожен? Мислеше непрекъснато за червените пламъци на ада. Имаше живо въображение. В училище другарите му на драго сърце го слушаха, когато импровизираше разни истории, които черпеше от книгите. Веднъж през зимата снежен ураган задържа учениците под един случаен подслон, но те забравиха за студа, когато Байрон взе да им разказва приказки от „Хиляда и една нощ“.

През 1796 година, след като бе преболедувал от скарлатина, майка му го заведе да прекара няколко дни в един чифлик. Малкият Байрон хареса потъналите в синя мъгла планини, дивата хубост на долината Дий и на самотната планина Локнъгар, чийто връх понякога сякаш се извисяваше над снежнобелите облаци. Той обичаше да скита, куцукайки с усилие, сред скалите с причудливи форми в подножията на водопадите и караше местните хора да му разказват за неговите буйни и размирни прадеди. Самият той тогава ходеше облечен с шотландско карирано наметало и шотландско кепе на главата. Чувствуваше се истински шотландец. Една детска любов към дъщерята на чифликчията го привързваше още повече към тази долина. Любимата му се наричаше Мери и имаше дълги златисти къдрици. В нейно присъствие той изпитваше сладостно вълнение. Чувствеността му беше силна и преждевременно развита като неговата свръхчувствителност.

Още на деветгодишна възраст той бе открил, че в присъствието на някого човек може да се чувствува безкрайно щастлив. Като се върна в Абърдийн, той се влюби в братовчедка си Мери Дъф, момиченце с очи с лешников цвят и тъмнокестеняви коси. Байрон се възхищаваше от красивото й лице и не можеше да си представи, че би могло да има друго, по-красиво от него. Обичаше да се разхожда с нея, да сяда до нея и нежно да я милва. Вече мислеше единствено за лицето и за роклите на братовчедка си, не можеше да спи и говореше непрекъснато за Мери Дъф. Когато не беше с нея, измъчваше майка си да й пише и тъй като любовта даваше такава сила и бодрост на детето, ще не ще, Катърин Байрон вдигаше рамене и ставаше секретарка на сина си.10

Ах, колко влюбен и колко плах беше той! При мисълта за куците си крака, за скокливата си походка, се чувствуваше смешен, засрамен. Искаше му се да се скрие, да изчезне. От сантиментален и мечтателен, без видима причина, понякога ставаше като диво зверче. След дълго мълчание правеше нещо грубо и необяснимо. Веднъж, както се хранеха на масата, той взе един нож и така силно го опря в гърдите си, че майка му изпадна в ужас. Причините за тези изблици много трудно можеха да се отгатнат, защото беше злопаметен и много дълго време хранеше озлоблението си. Често пъти поводът за подобен пристъп на гняв се коренеше в отминало преди седмици събитие.

През 1798 година, когато детето беше вече на десет години, един ден пристигна вестта за смъртта на господаря на Нюстед. Лошият лорд беше напуснал земния свят. За кой ли кът на ада? Малкият Джордж Гордън Байрон ставаше шести лорд Байрон. Когато пристигна новината, той беше на училище. Уведомен без съмнение от мисис Байрон, учителят изпрати да го извикат, почерпи го със сладкиши, вино и му каза, че след като неговият скъп прачичо е починал, сега той става лорд. Виното, сладкишите и изпълненият с уважение тон на учителя му дадоха ясна представа за неговия нов сан. Вечерта, когато се прибра в къщи, изтича пред огледалото и попита майка си дали вижда някаква разлика в него, защото той самият нищо не забелязвал. На другия ден сутринта в училището със сламения покрив, при проверката на учениците, учителят, като погледна момчето, не го извика вече „Байрон“, а „Domine de Byron“11. Той не можа да отговори с „Adsum“12 и се разплака.

Сега трябваше да напуснат Абърдийн, за да отидат да получат наследството, и през есента на 1798 година мисис Байрон, синът й и Мей Грей тръгнаха за Нюстед. Преди заминаването тя продаде покъщнината си; за цялото имущество на майката на младия Байрон получиха седемдесет и четири лири, седемнадесет шилинга и седем дение.

IVАбатството

От тримата пътници най-силно се наслаждаваше на това романтично пътуване несъмнено най-младият. Впечатлителен, интелигентен, той просто поглъщаше с очи езерата, просторните, обрасли с изтравниче шотландски поля, зелените ливади и гъстите гори на Англия. Когато минаха близо до Локлийвън, мисис Байрон разказа на сина си историята за бягството на кралица Мария и му напомни, че той също произлиза от рода Стюърт. Значи, той беше лорд Байрон и отиваше да встъпи във владение на имотите си? Това му се струваше така чудновато, като историите от „Хиляда и една нощ“.

На няколко мили от Нотингам колата навлезе в Шъруудската гора. Една бариера принуди пътниците да спрат: за да се премине през Нюстед, плащаше се такса. Пред тях се издигаше огромен дъб, спасен от брадвата на Лошия лорд благодарение на благоразумни съседи, отдясно беше желязната врата, през която се влизаше в парка. Мисис Байрон се престори, че не знае къде се намира и със скрито задоволство попита жената при бариерата кому принадлежи този замък. Тя отговори, че собственикът, лорд Байрон, наскоро е починал. „А кой е наследникът?“ — „Казват — отвърна тя, — че било някакво момче, което живеело в Абърдийн.“ — „Ето го новия лорд, да го благослови бог!“ — възкликна тогава Мей Грей и като се обърна към седналия на коленете й малък лорд, го целуна.

Колата премина през сечищата, през малката борова гора и изведнъж, понеже алеята завиваше, пред тримата пътници се откри Нюстед. На брега на едно голямо езеро, наполовина покрито с тръстики, се издигаше изящната готическа сграда на абатството, сива на сивото небе, спокойна, съвършена. Като всяко надарено с богато въображение дете, в мечтите си Байрон си бе създал своя представа за мястото, в което би желал да живее и владее. Нюстед се оказа по-красив от мечтите му.

Жените слязоха от колата; старият прислужник Джоу Мъри излезе да ги посрещне и ги поведе да разгледат къщата. Всичко беше порутено. Покриви, стени, подове не бяха поправяни от години. Безпорядъкът и мръсотията бяха невероятни. За да се оправдаят, прислужниците започнаха да разправят за безумствата на стария лорд. Малкото момче надаваше ухо. При разказа за странния начин на живот на този старец мизантроп, в душата му трепнаха непознати струнки. „Той винаги носеше оръжие, по един пистолет във всеки джоб…“ Как добре разбираше всичко това момчето; несигурно в краката си, то винаги се страхуваше, че при някое сбиване с другарите му тялото му можеше да му изневери; а пистолетът беше оръжието, с което се възстановяваше равновесието между него и силните. От седемгодишна възраст то носеше детски пистолети в джобовете си. Разказът за дуела с Чауърт му направи също силно впечатление… „И като насочил сабята, той го промушил…“ Ето че беше вярно. Старият Мъри им показа голямата алея, Сватбената, която водеше до къщата на Чауъртови, до Анзли. После им разказа за щурците: „След смъртта на милорда те напуснаха Нюстед — бяха толкова много, че цялото преддверие почерня и ние ги избивахме със стотици…“ Да, щурците бяха изгубили господаря си, странния, зъл магьосник, който ги дресираше със сламките… Колко мрачно и същевременно колко славно беше това негово семейство. Слушайки стария прислужник, докато се разхождаше с него из стаите („В тази има призраци; понякога тук са виждали монах с черна качулка… Тук е била трапезарията им, а тук кухнята… Тази глава на сарацин, гравирана на стената, напомня Рупърт Байрон, умрял при кръстоносен поход…“), Байрон усещаше, че влиза вече във владение на това наследство, по-реално от всякакви къщи и поля, по-важно от нечии сиво-сини очи и коси с меден цвят; усещаше неразривната връзка с прадедите си.

Още при тази първа среща Байрон така силно се привърза към Нюстед, както се бе привързал към Мери Дъф. Той обиколи и разгледа със стария Мъри сводестите коридори, манастира, алеите, потоците и изворите. Посади един жълъд в земята и заяви, че това ще бъде неговият дъб. Искаше му се никога вече да не напуска това приказно място, но мисис Байрон разбираше, че е невъзможно да се живее в тази разрушена къща. Да се възстанови абатството, беше трудна работа. Имуществото на Байрон, пер на Англия, тъй като беше още малолетен, се намираше под разпореждането на кралските власти и майката не можеше да се впуска в големи разходи. Освен това богатството се състоеше в недвижими имоти, а не в налични пари. Докато не бъдеха проверени всички сметки, мисис Байрон, въпреки че беше майка на млад благородник, щеше да продължава да живее само със своите сто и петдесет лири. Тя повери делата на сина си на адвоката от Лондон Хансън, който някога, по време на раждането на детето, се бе грижил за нея, и след няколко дни напусна Нюстед, за да се пресели в Нотингам.

Мисис Байрон се настани в аристократичната част на града, близо до замъка, на една тясна и мрачна улица. Апартаментът бе твърде малък и не по-хубав от жилището им в Абърдийн. Това бе голямо разочарование за детето: палатът от вълшебните приказки се бе превърнал в тиква. В този непознат град то бе по-нещастно, отколкото в Шотландия. Мисис Байрон трябваше да пътува многократно до Лондон, за да прави постъпки пред краля за пенсия на младия лорд до навършване на пълнолетието му. Оставяше го в Нотингам на грижите на Мей Грей. Но Мей Грей не заслужаваше това доверие. Хансън, който пристигна от Лондон, за да се запознае с младия лорд, своя клиент, веднага се привърза към детето. Той разпита съседите и остана възмутен от онова, което научи. „Уверявам Ви, госпожо — писа той на мисис Байрон, — че не бих си позволил да се меся в семейните Ви работи, ако не считах за абсолютно необходимо да Ви информирам за поведението на Вашата прислужница, мисис Грей… Моят уважаем малък приятел, въпреки склонността си към сдържаност, не можа да се стърпи да не ми се оплаче от лошите й обноски с него… Каза ми, че тя непрестанно го бие, понякога така жестоко, че чак костите го болели, че води в апартамента хора от най-долна среда, че излиза късно вечер и често го оставя да си ляга сам, че се качва в пощенската кола и спира във всяка кръчма, за да пие заедно с кочияшите… Аз силно се привързах към лорд Байрон и се надявам, че няма да ме считате само за негов адвокат, а и за негов приятел. Представих го на лорд Грантли и на брат му, генерал Нортън, които останаха очаровани от него, както впрочем и всички хора, и ще ми бъде много мъчно да гледам благородния си малък приятел изложен на недопустимо грубото отношение на една слугиня. Той притежава интелигентност, пъргав ум и точност в преценките, твърде рядка за едно тъй младо същество. Напълно достоен е да общува с възрастни хора и трябва много грижливо да се подбират онези, които ще живеят с него.“

Хансън имаше право. Малкият лорд показваше умствени способности, твърде редки за дете на неговата възраст. Трудният живот често ускорява умственото развитие. Щастливото дете живее спокойно и просто приема истината от родителите си, но дете, което е отрасло сред шума на кавгите, започва да съди родителите си и да си изгражда само̀ представа за света, която често пъти е твърде груба и реалистична. Мей Грей му беше разправяла, че лошите хора са обречени на вечни мъки. Ако тя наистина го вярваше, щеше ли да смее да води такъв живот? Без съмнение всичко това беше лъжа. Измислица за възрастни хора. Но може би Мей Грей беше обречена на вечни мъки като Каин? Ако беше така, нито кочияши на пощенски коли, нито кръчми можеха да променят нещата. Но тогава господ беше несправедлив. В кое да вярва? Защо той, невинният, страдаше? Откак синът й бе станал лорд Байрон, мисис Байрон се чувствуваше по-угнетена от куцането му. Бяха й препоръчали един знахар от Нотингам на име Лавиндър и тя му повери недъгавото момче. Този Лавиндър беше грубиян. Цялото му лечение се състоеше в насилствено извиване на стъпалата на детето и стягането им в някакъв дървен уред. Докато траеха лечебните процедури, Байрон вземаше уроци по латински от един американец, мистър Роджърс, милостив човек, който, докато четеше заедно с ученика си Вергилий и Цицерон, се измъчваше, като виждаше болезнения израз върху личицето на детето, причинен от инструментите за изтезание на Лавиндър. „Мъчно ми е, милорд, като Ви гледам да страдате.“ — „Не се безпокойте, мистър Роджърс, ще се старая да не показвам много, че ме боли.“

И Роджърс, като Хансън, веднага се бе привързал към това смело дете. Не беше обикновено нещо да срещнеш ученик на десет години, който иска да учи повече от определеното. „Мистър Роджърс — писа Байрон на майка си — би могъл да ми дава урок всяка вечер… Препоръчвам Ви да се съгласите с този мой план, защото иначе ще бъда наречен или по-скоро белязан с името мързелив ученик, което Вие добре знаете, че никога не ще понеса.“ Дори съседите страдаха при вида на това дете с пламенна душа, оставено в ръцете на Мей Грей и на Лавиндър. Той пък по време на сеансите с масажа се забавляваше да изпраща малкия лорд да му купува бира. Цял Нотингам с възмущение гледаше как господарят на Нюстед, накуцвайки, пресича улиците и носи предпазливо еднолитровата бира на лечителя.

Въпреки всичко Байрон оставаше весел. Дори на мъчителя си отмъщаваше със закачки. Лавиндър, надут невежа, претендираше, че знае всички езици. Един ден детето надраска върху лист хартия буквите от азбуката, като ги разположи наслуки във форма на изречение, постави написаното пред грубиянина и го запита кой език е това. „Италиански“ — отговори лечителят и Байрон избухна в победоносен смях. Измамници, ето какво представляваха и Лавиндър, и Мей Грей. Омразата към лицемерието ставаше едно от най-силните чувства на Байрон.

Най-после мисис Байрон получи от краля пенсия за сина си от триста лири, която щеше да й позволи да живее заедно с него в Лондон. Джон Хансън потърси подходящо за Байрон училище; избра това на доктор Глени и успя да убеди лорд Карлайл, братовчед на Байрон (майка му беше сестра на адмирала) да стане настойник на детето. Лорд Карлайл беше на младини необикновен денди, който отиваше специално до Лион, за да си купува жилетки от бродирана коприна; беше публикувал оди, трагедии; после, след като се бе оженил, бе започнал сериозна политическа кариера и беше станал генерал-губернатор на Ирландия, а след това и министър. Може би той щеше да вземе присърце настойничеството на Байрон, ако мисис Байрон беше по-различна. Но още първата среща на изтънчения елегантен аристократ с тази шумна, раздразнителна и малко смешна жена бе достатъчна, за да определи отношенията им. Мисис Байрон сметна Карлайл за надменен позьор и побърза да го причисли към „неприятелите“ си, а благородният лорд съжали за доброто си намерение и реши да се среща колкото може по-рядко с тази жена, която миришеше на уиски, обличаше се лошо и говореше английски с твърд акцент.

Доктор Глени, новият учител на Байрон, също скоро получи впечатление от особения характер на мисис Байрон. Както всички, които влизаха в допир с младия лорд, така и той веднага прояви към детето силна симпатия, примесена с уважение. Той се възхищаваше от недъгавия малък човек, който полагаше такива усилия да не бъде по-назад в атлетическите упражнения от най-силните момчета в училището. Обичаше да разговаря с него, защото малцина ученици на неговата възраст бяха прочели толкова много. Намираше го оригинален. Детето рецитираше стихове, познаваше поетите и в неделя изучаваше Библията със страстно увлечение, което доказваше, че тя бе за него нещо като приятел. Другарите му също го обичаха, но го наричаха „Стария английски барон“, защото той говореше прекалено много за старата си титла, и се смееха, когато в училището пристигаше дебелата жена с пълните ръце, окичена с бижута, за да разговаря гръмогласно с доктор Глени. „Байрон — казваха по-дръзките, — майка ви е луда.“ — „Знам“ — отговаряше той мрачно.

Не можеше да се каже, че мисис Байрон не обичаше сина си, но, разбира се, по свой начин, и може би ако лорд Карлайл и доктор Глени я бяха опознали по-добре, щяха да гледат на нея по-снизходително. Може би щяха да разберат, че за бедното положение, в което се намираше, тя проявяваше героизъм и великодушие, когато можеше, но тя ги дразнеше прекалено много, за да имат желание да се занимават с нея. Понякога в съботен ден тя отвеждаше сина си внезапно в къщи и го задържаше там, пренебрегвайки училищния правилник. Доктор Глени се оплака на лорд Карлайл, който веднъж се опита да се намеси, но като се сблъска с гордъновския гняв, писа на доктора: „Не желая никога повече да имам нещо общо с мисис Байрон, оправяйте се с нея, както можете.“

Мнението на учителите и съучениците му за майка му засили чувството, което отдавна вече се бе породило у Байрон от собствени наблюдения — едно мълчаливо и безмилостно презрение. Да, мислеше си той, тя е луда. Чувствуваше се отговорен за нея, сърдеше се на майка си за това, че не може да бъде нежен към нея, защото разбираше, че нежността му е безплодна. Като малък се страхуваше от нея. Сега я презираше. Когато изпаднеше в ярост, тя започваше да го гони из цялата къща и колкото тъжно, толкова и смешно бе да гледаш как красивото куцо ангелче бяга пред дебелото джудже.

През ваканцията Байрон бе ощастливен от една нова любов — детински чиста и силна — към неговата братовчедка Маргърит Паркър, „едно от най-красивите същества с неуловимо очарование“. Тя беше тринадесетгодишно девойче с черни очи, дълги мигли и лице на гръцка статуя, образ, който Байрон никога не можа да забрави. „Не си спомням почти нищо, което би могло да се сравни с ефирната хубост на моята братовчедка или с благия й характер, на който се радвах по време на късия период на нашата близост. Тя сякаш бе изваяна от къс от небесна дъга и излъчваше само красота и нежност. Любовта ми към нея имаше обичайните си последствия — не можех да спя, не можех да ям, не можех да си почивам.“ Опита се да напише стихове за нея. За него тя беше като въплъщение на оная невинна божествена доброта, която винаги несъзнателно бе търсил у хората, за да успокои прекалено пламенната си душа, и я бе намерил в две деца.

През ваканцията на същата тази година — 1801 — мисис Байрон посети в един курортен град някаква известна по онова време ясновидка, мисис Уилямс, която й каза, че е майка на куцо момче, че то ще се жени два пъти, вторият път за чужденка, и че двата опасни периода за живота му са двадесет и седмата му и тридесет и седмата му година. Това предсказание, за което говориха пред Байрон, му направи силно впечатление.

V„Хароу“

През 1801 година бе решено Байрон да постъпи в голямо училище, както подхождаше на общественото му положение. Избраха „Хароу“. Хансън лично го заведе там. Училището не беше далече от Лондон; от високия хълм, върху който сред големи дървета се издигаха на групи тухлените сгради, се откриваше широка панорама от реки и гори, в дъното на която невидим лежеше градът. За Байрон, който беше тогава на тринадесет години и половина, изкачването към тези нови за него места беше силно вълнуващо. Как ли щеше да приеме жестокият и подигравателен свят това куцо и недостатъчно образовано момче? Разбира се, той беше лорд Байрон, но бяха му казали, че никой няма да държи сметка за това; американският посланик наскоро бе изпратил сина си в „Хароу“ тъкмо „защото то бе единственото училище, в което никакви специални привилегии не се отдават на ранга“.

Headmaster13 на „Хароу“ от петнадесет години беше доктор Джоузеф Дръри, енергичен мъж на около петдесет години, който бе създал високия престиж на училището. Красноречив, интелигентен, той никога не се ядосваше и посвещаваше голяма част от времето си на разговори и разходки с учениците. „Истинско удоволствие беше — спомня си един от тях — да бъдеш мъмрен от доктор Дръри.“

Хансън представи Байрон на Дръри и каза, че образованието на детето е било занемарено, но че то има забележителни качества. Докторът благодари на адвоката, изпрати го и след заминаването му заведе Байрон в кабинета си, където се опита да научи нещо за учението му и за развлеченията му. „Скоро открих, че ми бяха поверили едно диво планинско жребче. Но очите му изразяваха остроумие.“ Дръри забеляза, че най-силно развитото чувство у новия му жребец беше гордостта и че се страхуваше да не бъде поставен в по-долен за възрастта му клас поради лошата му подготовка. Старият учител му обеща, че известно време ще бъде занимаван частно от един преподавател, за да се изравни с връстниците си. Това, изглежда, малко поуспокои новодошлия.

Първите дни в училището не бяха щастливи за него. Изненадващо би било сред триста и петдесет ученици да не се намерят неколцина, които да не се подиграват на едно сакато, свенливо по природа и гордо момче. Състоянието на краката му не се бе подобрило; трябваше да носи специален вид обувки, които майка му поръчваше в Лондон на един известен обущар, Шелдрейк. Понякога сутрин той се събуждаше, усещайки, че съучениците му потапят петите му в леген с вода — груб намек за грижите, които трябваше да полага. Той може би щеше да усмири мъчителите си, ако се държеше по-покорно, но самият той далеч не беше покорен. Като дете, останало отрано без баща, твърде скоро се бе научил да ненавижда всякакво господство. Неговият ум не му позволяваше да се подчинява на хора, чиито слабости е открил, а гордостта му забраняваше да се прекланя от благоразумие там, където не изпитваше уважение. Майка му бе внушила у него обич към идеите на Френската революция и Байрон хранеше истинско възхищение към Бонапарт, войника на Републиката; беше донесъл в училището малък бюст на Първия консул и го бранеше с цялата сила на юмруците си от своите съученици — патриоти. Понеже недъгът му го караше да се страхува от презрение, той се държеше високомерно, нападателно и недоверчиво. Беше малко пълен, но имаше красиво лице и очи, линията на веждите му беше изящна, а косите — червеникаворуси и къдрави. Пламенността, която влагаше във всичко, беше учудваща. Той работеше само по вдъхновение, но имаше ли настроение, можеше да напише наведнъж тридесет или четиридесет стиха на латински в хекзаметър. Не учеше уроците си, но понеже много четеше, общите му познания бяха широки. Беше начетен и мързелив.

Първото завоевание на Байрон в училище бе прекрасният доктор Дръри. Няколко опита бяха убедили директора, че това породисто конче можеше да се води по-лесно с копринен шнур, отколкото с грубо въже. Той го държеше само на тънка връвчица и бе възнаграден — Байрон силно се привърза към учителя си. Това беше първият човек с авторитет пред него, когото той считаше едновременно за строг и справедлив. Впрочем той имаше голяма нужда от справедливост. Чувствуваше (децата винаги усещат тези неща като възрастните), че Дръри се възхищава от него. Лорд Карлайл покани доктора да отиде да поговорят за възпитаника му. „Той има дарби, милорд, които ще добавят още блясък към титлата му“ — каза докторът. „Наистина ли?“ — възкликна лорд Карлайл, изненадан и сякаш не много доволен.

След учителя и учениците се поддадоха постепенно на очарованието на Байрон. Това очарование беше твърде сложно и се открояваше най-вече в безрезервната му смелост както в думи, така и в дела. Това неспособно да лъже момче бе изпълнено с достойнство. В цялото училище никой не се биеше така всеотдайно като него. В поведението му имаше нещо рицарско. Той се бе привързал към едно дете, Уилиям Харнис, куцо като него. Когато видя, че един по-голям и по-силен ученик тормози Харнис, Байрон му каза: „Харнис, който и да Ви безпокои, само ми кажете и аз ще се разправя с него.“ Роберт Пийл беше тогава в „Хароу“ едно нещастно момче с привидно надменно поведение. „Но какво друго можеше да се очаква от дете, което знаеше наизуст речите на Пит14 и живееше в един свой свят?“ Горделивостта на малкия Пийл дразнеше училищните тирани и те се отнасяха враждебно с него. Веднъж един от неговите мъчители се нахвърли да го бие с тояга — ударите се сипеха един след друг и Пийл се превиваше от болка. Байрон се приближи. Той не беше достатъчно силен, за да бие един „голям“, но със сълзи в очите и треперещ от презрение и негодувание глас попита: „Колко удара възнамерявате да му нанесете?“ — „Защо, малки негоднико — попита другият, — какво ви влиза в работата?“ — „Защото, ако нямате нищо против — отвърна Байрон, — бих поел половината от тях.“

Учениците, добри съдници на човешкия характер, след една година признаха, че Байрон е истински приятел. Въпреки физическия си недостатък той обичаше игрите и желаеше да изпъква в тях. Най-много обичаше да плува и да се гмурка; във водата недъгът преставаше да му пречи. Роден бунтар и храбрец, той беше вдъхновител на всички опасни приключения. Планинският жребец обтягаше копринения конец до скъсване. Когато след някоя от тези лудории видеше, че доктор Дръри го гледа мрачно, той страдаше, защото обичаше учителя си, но не можеше да надделее над нрава си. Както едно време ръката на неговия шотландски прадядо, така и неговата „имаше лоши инстинкти“. Понякога сам се учудваше на нещата, които извършваше. Кръвта му кипваше и той удряше или счупваше нещо. Как да се възпре? Той беше Байрон.

Тази първа година в училището беше трудна: в началото Байрон беше страдал, не го бяха харесали. Но недъгавостта му дори допринасяше за оформянето му като необикновена личност, която учителите отделяха от останалите ученици.

Понеже се уморяваше бързо и по природа бе мечтател, той често търсеше усамотението. Виждаха го да се отправя с книга в ръка към заобиколената от малко гробище църква на върха на хълма на „Хароу“. Там, под един бряст, беше гробът на някакъв неизвестен човек на име Джон Пийчи. Байрон отиваше и сядаше на този надгробен камък, заслонен от клоните на бряста. Жената на доктор Дръри го гледаше от прозореца си как се катери с усилие по стръмната пътека. „Нашият Байрон пак се клатушка по хълма — казваше тя — като кораб при ураган, без кормило и компас.“

Чувството, което водеше Байрон към гробището, беше твърде сложно. Мисълта за смъртта отдавна го смущаваше. Наплашен още като дете от разказите за ада, той предпочиташе да мисли, че мъртвите заспиват, необезпокоявани от сънища, в такива тихи места, под разлюлените от лекия ветрец бледи листа. Наскоро бе научил за смъртта на хубавата си братовчедка Маргърит Паркър: на петнадесет години бе умряла тази, която той бе нарекъл, „най-красивото от постепенно изчезващите същества“. Мислеше за черните й очи, за дългите й мигли. Нима наистина бяха поставили в ковчег и бяха заровили в земята това крехко тяло, което толкова бе обичал да гледа? Учудваше го смирената тъга, която го изпълваше при тези печални разсъждения. Мислите му приемаха форма на ритмувани фрази:

Учениците, които минаваха оттам, сочеха отдалече Байрон, седнал на „своя“ гроб. Той знаеше, че ги учудва, но и учудването никога не е далеч от възхищението. В тъгата му имаше и леко кокетство.

VIЗорницата

През април 1803 година Нюстед бе даден под наем за пет години на лорд Грей от Рутин, млад двадесет и три годишен благородник. Байрон следователно щеше да встъпи в притежание на наследството си, когато станеше пълнолетен. Мисис Байрон беше запазила апартамента в Нотингам по желание на Байрон, който искаше да има жилище близо до любимото си абатство. Но когато настъпи лятната ваканция, лорд Грей покани Байрон да я прекара в самия Нюстед и той възторжено прие, с което силно ядоса майка си: „Моят син чудесно ми се отплаща. Дойдох в Нотингам за негово удоволствие, а сега излиза, че той мразел този град.“

Той не мразеше толкова Нотингам, колкото средата на мисис Байрон, а и как можеше да устои пред изкушението да поживее известно време в Нюстед? С голяма радост видя отново езерото, абатството и тъмната алея с тисови дървета. Лорд Грей, който знаеше, че ще пребивава в имението за кратко време, го беше занемарил напълно, но дори и в този окаян вид то имаше някаква тъжна прелест, която очароваше Байрон. Вятърът свиреше през сводестите дворове, в градината бяха избуяли тръни и бурени и задушаваха розите, а вечер прилепи летяха из параклиса с прозорци без стъкла, където триста години по-рано бяха възнасяли своите молитви към Мария нюстедските монаси. В парка той потърси дъба, който бе посадил преди шест години, когато за първи път бе дошъл тук. Намери го. Дръвчето растеше. Това откритие му направи голямо удоволствие. Той обичаше тайнствените предзнаменования. Каза си почти сериозно, че съдбата му отсега нататък ще бъде свързана с този дъб: „Върви ли добре той, значи, и на мен ще ми върви добре.“

Байрон обичаше да седи край развалините и да си припомня за прадедите си, за Джон Байрон, който бе взел участие в кръстоносните походи, за Пол и Хюбърт, загинали в долината Креси, за Рупърт, който се беше сражавал при Марстин Муър; мислеше си, че всички те някога са били млади и мечтателни, силни и нежни, а сега — скелети, прах и кал, неуловими сенки.

Но най-голямото очарование на имението се криеше в съседството му с Анзли — голямата къща, близнак на Нюстед, в която живееше мис Мери Чауърт, внучка на мистър Чауърт, станал жертва на прочутия дуел. Байрон се беше запознал със съседите си от Анзли в Лондон. Чауъртови бяха, разбира се, останали скарани с Лошия лорд до неговата смърт, но нямаха никаква причина да изпитват ненавист към едно петнадесетгодишно дете заради някаква история, с която то нямаше нищо общо. Впрочем мистър Чауърт беше вече умрял, мисис Чауърт бе се омъжила повторно, а Мери-Ан Чауърт, нейната дъщеря, не можеше да се държи зложелателно към младия си братовчед, който очевидно я намираше твърде красива.

Мери-Ан беше на седемнадесет години, с ведро лице, с тънки и правилни вежди, с разделени на път коси. Тя, естествено, съвсем не мислеше, че един сакат ученик, бил той и лорд Байрон от Нюстед, някога може да стане съпруг на мис Чауърт от Анзли. Но колежанинът притежаваше фантазия; много беше чел и не я отегчаваше. Като единствена дъщеря, тя бе израснала самотно в един огромен парк, не познаваше живота и беше съвсем наивна. Откъде можеше да знае, че прави по-голямо зло, като поощрява това младежко увлечение, вместо да го излекува още в самото начало с престорено равнодушие? И дали тя действително причиняваше повече зло така? Не е ли добре все пак младежите да имат понякога и малко по-силни усещания? Мери-Ан Чауърт приемаше благосклонно това влюбено момче и то започна да си гради най-безумни мечти. За човек, който чете непрекъснато романи и трагедии, приключението не е ли най-хубавото нещо на света? Байронови и Чауъртови, разделени от едно убийство, бяха за него Монтеките и Капулетите на тази област; безсъмнено Мери-Ан и той бяха определени да бъдат Ромео и Жулиета на най-вълнуващата действителна драма. Тя беше малко по-възрастна от него, но какво от това? С две години. Не се ли срещат по света много семейства, при които жените са с две години по-възрастни от мъжете си? Нямаше ли да се изкуши тя да събере чрез брака си с него отново двата скъпоценни камъка на графството — Нюстед и Анзли? Дългата алея, която съединяваше двете къщи, не се ли наричаше Сватбена? Байрон се отдаваше на тези мечти с блажен оптимизъм.

Още в началото на ваканцията той свикна да отива на кон всяка сутрин до Анзли. Местността между двете имения беше прекрасна: възвишения, просторни ливади, по които пасяха големи стада и тук-там по някое голямо красиво дърво. Анзли може би не беше толкова величествено имение като Нюстед, но беше също така изящно. От стаята на Мери-Ан, която се намираше в задната част на къщата, се излизаше направо на една дълга тераса, оградена със стена, украсена в горния си край с редуващи се гирлянди, които се свързваха една с друга в каменните кълба на подпорите. Бръшлянът, който покриваше цялата тази стена, образуваше нещо като красива и гъвкава растителна драперия. От терасата се слизаше към парка по едно двойно, величествено стълбище, украсено на върха с военния герб на Чауъртови. Долу, между двете разклонения на стълбището, имаше голяма врата. Байрон, който винаги носеше пистолети в джобовете си, всеки път, когато минаваше оттам, стреляше в тази врата. Чауъртови се забавляваха да показват следите от неговите куршуми. „Тия Байронови са опасни хора“ — казваха те с усмивка. Старата вендета не само че не се смяташе за неудобна тема, но беше повод за непрекъснати шеги, свързани най-често с двамата млади. Когато предложиха на Байрон да му предоставят една стая в Анзли, за да не става нужда да се връща всяка вечер в Нюстед, той отклони поканата, като каза полусериозно, полу на шега, което му беше присъщо, че не смее, защото старите Чауъртови могат да слязат от рамките на портретите, за да изгонят един Байрон. След това една вечер той съобщи най-сериозно на Мери-Ан: „Като се връщах нощес, видях на ливадите един призрак.“ Всички се засмяха, но му предложиха да остане и от този момент нататък той прекарваше и нощите в Анзли.

Каква наслада беше за него тази ваканция. Да си лудо влюбен и да живееш под един покрив с девойката, която обичаш! Да я виждаш всяка сутрин как се появява на терасата, все още в прегръдките на съня. Да оседлаваш конете и заедно с нея да препускаш през полята. Често пъти те отиваха и сядаха на хълма, който бе на края на Сватбената алея, увенчан с диадема от дървета. Това беше най-високият хълм сред тези възвишения. Пред тях, на полегатия наклон, се простираше, леко полюлявано от вятъра, море от папрат, следвано от едно езеро, поля, гори и тук-там на огромния хоризонт се очертаваха няколко селски къщи, от чиито схлупени покриви се виеше тънък синкав дим. Мери Чауърт гледаше милваната от слънцето красива равнина, а Байрон гледаше Мери Чауърт. Той не виждаше нищо друго освен нея в цялата вселена. Това лице беше станало за него единственото достойно нещо за съзерцание. Беше го съзерцавал толкова, че повече никога да не може да го забрави. Той вече не дишаше, не съществуваше освен чрез нея. Тя беше неговото зрение, защото той следеше погледа й и виждаше само чрез нейните очи. Наричаше я Зорница. Зорницата на Анзли. Когато не беше с нея, той се отдаваше на дълго мечтание, изпълнено само и изцяло от нейния образ, както някога от образа на Мери Дъф и на клетата малка Паркър.

Понякога, по време на разходките, телата им се допираха, ръцете им се докосваха. При този допир кръвта на момчето пламваше. Отидоха заедно с мис Чауърт да разгледат едни подземни пещери, до които се стигаше с лодка: „Прекосих с лодка (в която двама души можеха да се поберат само легнали) един поток, който тече под тъй ниско надвиснала скала, че лодкарят (нещо като Харон15) трябваше да стои превит на две. В това пътуване ме придружаваше М. А. Ч., която отдавна обичах, но не бях й го казал, макар че тя го бе разбрала и без да й го казвам. Спомням си усещанията си, но не бих могъл да ги опиша, и така е по-добре.“ Едно пламенно дете може да живее години наред със спомен като този. Но вечерта на същия ден в Матлок се случи нещо ужасно. Това беше малък курортен град, където обикновено се танцуваше. Заради куцането си Байрон имаше презрително отношение към танца, което достигаше до омраза. Той трябваше да стои седнал, докато мис Чауърт танцуваше. Когато тя се върна, за да седне при него, водена от един непознат, той с горчивина й каза: „Надявам се, че сте доволна от този приятел.“ На другия ден му се откри възможност за отплата, защото малкият град се намираше до неговото имение Рочдейл и той с наслаждение показа на любимата си тридесет и двете хиляди акра земя, която щеше да му принадлежи при навършване на пълнолетието му заедно с привилегиите на титлата върху всички енории в тази област.

Мис Чауърт не виждаше ли, че зад това на вид наивно показване на имущества се крие една голяма любов и силно желание да я спечели? Тя отгатваше нещо, но не мислеше, че е сериозно. Предпочиташе да гледа на Байрон като на брат. Човекът, когото всъщност обичаше, беше Джек Мъстърс от Колуик Хол, най-големият ловец на дивеч с хрътки и най-добрият ездач в графството. Той беше с единадесет години по-голям от Байрон, доста буен, но с прекрасно телосложение на атлет и прочут в Нотингам с това, че един ден на пазарния площад прескочил цяла редица бурета, без да събори нито едно. През есенните утрини селянките обичаха да го гледат как крачи из полята с гъвкавата си походка и души въздуха, за да разбере кога зимният мраз ще открие сезона за лов на лисици.

Когато Мери Чауърт, седнала до Байрон на Хълма с диадемата, съзерцаваше с празен и невинен поглед разлюлените от вятъра папрати, тя всъщност дебнеше да зърне в далечината коня на Мъстърс. Но една жена никога не може да устои пред изкушението да подхранва надеждите на който и да е свой поклонник. Колкото и млад, че дори и недъгав да е влюбеният в нея, тя изпитва удоволствие от чувството, че владее душата му. Мери Чауърт подари на Байрон един портрет и един пръстен. Горкото момче нямаше нужда от подобно благоволение, за да лудее по нея. Впрочем дори и да беше поискала да го отдалечи, тя сигурно нямаше да успее; той не желаеше да бъде излекуван. Не се излекува дори когато претърпя най-мъчителното унижение, причинено от недъга му. Една вечер в Анзли, когато Мери-Ан вече се бе качила на първия етаж, а Байрон все още стоеше в хола, той дочу как на стълбищната площадка тя каза на камериерката: „Нима мислите, че бих могла да изпитвам някакво чувство към това куцо момче?“ Тези думи се забиха като нож в сърцето на Байрон. Той се втурна вън от къщата в тъмната нощ и, без да съзнава какво върши, тичайки, стигна чак до Нюстед. Унижение, яд, желание да умре, желание да убие — такива силни чувства го измъчваха през цялата нощ.

На другия ден Байрон се върна, но не спомена нищо за това, което беше чул. На петнадесет години той вече изпитваше онази мъчителна потребност от едно същество, което може да те накара да понасяш по-скоро всичко, отколкото да се откажеш да виждаш лицето му, да чуваш гласа му, да докосваш ръката му. Той беше така лудо влюбен, че през септември, на края на ваканцията, направо отказа да се върне в „Хароу“. Мисис Байрон го подкани да тръгва; тя не одобряваше общуването му с тези Чауъртови. „Знам — писа й той, — че дойде времето да се връщам в «Хароу». Това ще ме направи нещастен, но ще се подчиня. Искам само (и Ви моля да се съгласите) да остана още един-единствен ден и ви давам честната си дума, че после ще тръгна веднага — още вечерта или следобеда. Съжалявам, че не одобрявате избора на моите приятели, които са все пак най-високопоставените хора в това графство и равни на мен във всяко отношение, но аз моля за разрешението Ви да избирам сам за себе си. Никога няма да общувам с хората, с които се виждате Вие, но моля и Вие да не общувате с моите приятели.“ Крайно самоуверено писмо за момче на петнадесет години. Мисис Байрон му разреши да остане и този ден.

Но Байрон не замина нито на другия ден, нито през другата седмица, нито през следващите петнадесет дни. На 4 октомври доктор Дръри, силно изненадан, запита Хансън с писмо какво става с неговия ученик. Хансън се обърна към мисис Байрон и получи следния отговор: „Разбирам колко сте изненадан и вие, и доктор Дръри, че Байрон не се е върнал още в «Хароу». Истината е, че аз не мога да го накарам да се върне в училището, макар от шест седмици да правя всичко, което е във възможностите ми. Той не страда от нищо друго, а от любов, една отчаяна любов, най-лошата от всички болести според мен. С една дума, малкият обича до лудост мис Чауърт и не е бил при мен и три седмици от ваканцията си, защото прекарва цялото си време в Анзли. Дори синът ми да беше на подходяща възраст и дамата да не беше сгодена, пак не бих била съгласна с тази връзка. Всичко това ми причинява голямо безпокойство.“

Байрон отсъствува от училището целия първи срок и се върна едва през януари 1804 година. Тези три месеца на просрочка не бяха щастливи за него. Беше се спречкал сериозно със своя гост и наемател лорд Грей по някакви неизвестни причини, които упорито бе отказал да разкрие пред майка си и дори пред Хансън. Този разрив не му позволяваше повече да се върне в Нюстед. Байрон не искаше да бъде заедно в едно помещение с лорд Грей и веднага излизаше от къщата, в която бе влязъл той. А любовта му към Мери Чауърт ставаше все по-нещастна. Греши всеки пренебрегнат поклонник, когато настоява да запази поне присъствието на тази, която обича. Мълчанията, изпълнени с подозрения, враждебните намеци правят мъчителни и дълги тези извоювани часове. Такава беше всъщност неговата любов, онова чувство, което той бе вярвал, че ще бъде тъй хубаво. Когато през януари си тръгна, беше почти щастлив, че се връща в „Хароу“. Съжаляваше единствено за това, че се отдалечава от скъпия Нюстед; отиде да зърне отдалече абатството и написа една елегия за заминаването си:

VIIРомантични приятелства. Знатната вдовица.

Имението Анзли беше изгубило привлекателността си; училището „Хароу“ не изглеждаше толкова противно. За Байрон вече бяха приключили неприятните задължения от първата година. Доктор Дръри, който не му се сърдеше за тримесечното бягство, го бе включил в една малка група от отбрани ученици, на които самият той преподаваше гръцки и латински. Двамата му приятели и бивши събратя по мъчение — Том Уайлдман и Лонг — бяха също като него получили старшинство. Сега и той на свой ред имаше право на fags17. Но бе далече от желанието да се отнася с момчетата така, както по-големите се бяха отнасяли с него. Събра около себе си чудесни деца; нищо не му беше по-приятно от възможността да покровителствува млади и слаби същества; това ласкаеше гордостта му и задоволяваше нуждата му от нежност. Лорд Клеър беше негов любимец, но обичаше също и дук дьо Дорсе, и лорд Делъуор, и младия Уингфийлд. Защищаваше ги пред по-големите ученици, станали отговорници. Като разбра, че Уайлдман е поставил името на лорд Делъуор в списъка за наказанията, Байрон му каза: „Уайлдман, виждам името на Делъуор в списъка ви. Моля ви да не го биете.“ — „Защо?“ — „Защо? Не знам. Може би защото и той е пер. Във всеки случай ви моля да не го закачате.“

Авторитетът му в училището растеше. Избраха го да декламира пред публика в Деня на словото, голям училищен празник. „Лорд Байрон: Latinus, ex Virgilio“ — пишеше в програмата. Всички знаеха, че той съчинява стихове. Когато се отправяше по тясната пътека към гробището, за да се изкачи до „своя“ гроб, ученици и учители го гледаха с искрена обич. Отгатвайки дарованието му, доктор Дръри с право бе очаквал, че подигравчиите ще станат снизходителни към прищевките му. Цял двор от красиви юноши се възхищаваше от Байрон.

Защо го обичаха? Може би тъкмо защото беше трудно да си приятел с него. Рязката му, пронизваща откровеност и своенравният му характер караха другите да се смущават от него като от жена. Внезапните му настроения изненадваха. Приятелството с него беше неспокойно. Любовта го бе разочаровала и сега той търсеше спасение в някое друго чувство, в което влагаше същата сила. „Приятелството, което в света е само едно чувство, в манастирите е страст“, беше подчертал той в една книга от Мармонтел18. Дори към любимеца му лорд Клеър приятелското чувство на Байрон не беше спокойно и постоянно. Той се показваше ревнив, пламенен, взискателен. Заети с учение, „големият“ Байрон и „малкият“ Клеър си пишеха по няколко пъти на ден. Байрон упрекваше Клеър, че е извършил ужасно престъпление, наричайки го „мой скъпи Байрон“ вместо както обикновено „мой много скъпи“. Друг ден правеше сцена на ревност на приятеля си, защото му изглеждал тъжен при заминаването на лорд Джон Ръсъл за Испания. Понякога пък той събуждаше ревността на Клеър, завързвайки нови приятелства. Тогава Клеър на свой ред ставаше подозрителен: „В последно време бяхте много груб към мен, Байрон, наричайки ме с всякакви имена, като ме срещнехте, и аз съм длъжен да Ви искам обяснение и да Ви запитам дали все още държите на приятелството с мен. През последния месец напълно ме изоставихте, вероятно заради новите си приятели. Но не мислете, че винаги ще Ви моля (защото Ви е приятно да проявявате капризи) или че ще правя онова, което правят другите момчета, за да спечелят отново приятелството Ви; не мислете също, че съм Ваш приятел поради някакъв интерес или защото сте по-силен и по-възрастен от мен; това никога не е било и никога не ще бъде. Не исках нищо освен приятелството Ви и още съм Ваш приятел, стига само да не продължавате да ме наричате с различни имена, когато ме срещнете.“

Тези прояви на ревност напомняха на Байрон за другата му страст, уви, по-силната, към Зорницата на Анзли. Големите очи, Сватбената алея, мечтателната сериозност на Мери-Ан — всички тези картини стояха още в съзнанието му. Горчива смесица от страст и съжаление. Ах, как искаше той да убие, да изтръгне от сърцето си това мъчително чувство. Търсеше писатели, които говорят за любовта с ирония, равнодушие или сарказъм. Обичаше да чете с другарите си модните тогава волнодумни стихове на Томас Литъл (псевдоним на Томас Муър). Да, така трябваше човек да обича, търсейки сладострастието, а не силното чувство. Но споменът за изтегнатите в лодката тела под каменния свод и за топлите августовски дни на Хълма на диадемата беше все още извор на страдание за него.

Байрон не се зарадва на великденската ваканция. Скаран с лорд Грей, той не можеше да я прекара в Нюстед. Видя се принуден да отиде при Знатната вдовица, както наричаше майка си. Тя беше напуснала Нотингам и се беше настанила на няколко мили от Нюстед в малкия град Саутуел. Там бе намерила скромна къща, която носеше пищното име „Бъргидж Манър“. Хората от графството не я бяха приели благосклонно; достатъчно им бе само веднъж да я видят, за да я окачествят като проста, досадна и непоносима. Жителите на градчето обаче бяха по-снизходителни: Знатната вдовица се бе сближила със семейство Пигът, което живееше в другата голяма къща на Саутуел, точно срещу нейната.

Байрон, лесно уязвим и силно интуитивен, щом усети, че гордостта му е в опасност, веднага разбра какво впечатление е направила майка му на малката местна аристокрация. Това го настрои враждебно едновременно към презиращите майка му благородници и към нея, която бе заслужила това презрение. Колкото добре се чувствуваше в училищната среда, толкова си оставаше притеснен сред нови непознати хора. Най-много се страхуваше от тях заради недъга си. Изпитваше ужас от изненадата и съжалението, които веднага се изписваха по лицата им, щом забележеха дефекта му. Към този срам, който съществуваше у него още от детските му години, се бе прибавило съзнанието за малоценността на майка му, а след епизода с Мери Чауърт — и страх от жените. Когато го представяха на някоя жена, той толкова се смущаваше, че само си повтаряше полугласно: „Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“ Той ги обожаваше и в същото време ги мразеше. Мразеше ги, защото ги обожаваше. Ах, да можеше да покори тези ужасни същества, да ги унижи, да ги накара да страдат и те на свой ред, да си отмъсти! Но как? Той бе сакат, беден и се мислеше за смешен.

И все пак едно младо момиче от Саутуел, Елизабет Пигът, успя да го укроти. „Когато ме представиха за първи път на Байрон — разказваше тя, — бяхме на гости у майка му, но той се показа толкова свенлив, че тя се принуди три пъти да изпраща да го викат, докато го убедят да дойде в салона, да се забавлява заедно с другите млади. Той бе тогава пълно, срамежливо момче, с пуснати на челото коси… На другия ден сутринта мисис Байрон го доведе у дома, където той пак се държа смутено и официално. Разговорът се завъртя около Челтнъм19, където бяхме прекарали известно време, и аз казах, че много съм харесала Гейбриъл Лакбрейн. Когато майка му стана, за да си тръгват, той много тържествено се сбогува, а аз, намеквайки на шега за пиесата, му казах. Good bye, Gaby20. Лицето му просветна, хубавата му уста се отвори в усмивка, свенливостта му изчезна и когато майка му го подкани: «Хайде, Байрон, идвайте, готов ли сте?», той каза, че не е и че ще остане още. От този момент доби навика да идва постоянно у нас и да се чувствува като у дома си.“

От няколко месеца той имаше друга довереница. Заварената му сестра Огъста. Преди шестнадесет години, когато мисис Байрон раждаше сина си, Огъста бе поверена на баба си по майчина линия, лейди Хоулдърнъс, която беше прекъснала всякаква връзка между мисис Байрон и младото момиче. Така че то не бе виждало никога брат си, този Baby Byron, за когото толкова много бе чувала да говорят. През 1801 година мисис Хоулдърнъс починала и Огъста, осиновена от аристократичното си семейство, продължи да живее ту при заварените си братя и сестри Лийдз, ту при братовчед си Карлайл, настойника на Байрон.

След смъртта на лейди Хоулдърнъс мисис Байрон се опита да възстанови връзките си с Огъста, чието светско положение много я учудваше, а бе запазила към нея и онова естествено чувство, което изпитва всяка жена към детето, което е гледала. През 1801 година тя написа на Огъста едно писмо с онзи предварително докачлив тон, до който човек обикновено прибягва, когато очаква, че ще се отнесат към него надменно. „Тъй като желая да заровя миналото в забрава, ще избягна всякакво разсъждение за личността, която вече не съществува; въздържах се да изкажа мнението си за Вас; сега е дошло времето да го изразя открито… Бихме били много щастливи със сина ми, ако някога — сега или по-късно — можем да Ви направим някаква услуга. Позволявам си да говоря и от негово име; въпреки че толкова малко Ви познава, той често ми говори за Вас с обич.“

Огъста не оправда предварителния песимизъм на мисис Байрон. Тя веднага се заинтересува за брат си, а той — сам на света, като изключим ужасната му майка — остана възхитен от откритието, че има сестра и същевременно приятелка, малко по-възрастна от него (тя беше на двадесет години, а той на шестнадесет), но чаровна, елегантна, с изискани маниери, истинска представителка на семейството, което бе мечтал да има, но до този момент не бе имал. Не й писа веднага, но щом настъпи великденската ваканция, той й се извини за това, като добави: „Сега ще положа всички усилия, за да отвърна на Вашата благосклонност, като се надявам, че занапред ще ме считате не само за брат, но и за Ваш най-скъп и предан приятел, а ако някога обстоятелствата го изискат — и за Ваш покровител. Не забравяйте, скъпа моя сестричке, че Вие сте най-близката родственица, която имам на света, както по кръвна връзка, така и по чувство. Ако в нещо мога да Ви помогна, трябва само да ми кажете; имайте доверие във Вашия брат, той никога няма да Ви излъже. Когато видите моя братовчед и бъдещ брат, Джордж Ли, кажете му, че го считам вече за свой приятел.“ Защото Огъста беше сгодена за своя първи братовчед, полковник Джордж Ли от 10-и драгунски полк, син на мисис Ли, до която бяха адресирани писмата на баща му от Валансиен.

Младото момиче много хареса писмата на брат си. „Той ми пишеше най-прекрасните писма, докато живееше в Саутуел.“ Те бяха действително прекрасни, изпълнени с нежност: „Моя любима сестричке… Моя все така скъпа сестричке… Най-голямото ми удоволствие е да пиша на моята Огъста…“, изпълнени с чувства и детински признания: „Предайте поздравите ми на бедния стар Мъри (това беше прислужникът на Лошия лорд, когото бяха прибрали при дук дьо Лийдз, докато Нюстед бъдеше отново отворен за Байрон), кажете му, че докато съм жив, никога няма да го изоставя до края на дните му…“ „Пишете ми, че не познавате моя приятел лорд Делъуор; той е доста по-малък от мен, но е най-приятното и най-интелигентното момче на света. Освен това притежава и (качество, много ценено от жените) забележителна красота, почти прекалена за едно момче…“ „Не знам кога ще напусна «Хароу»… Обичам много училището. Директорът, доктор Дръри, е най-прекрасният clergyman21, когото някога съм срещал; у него са съчетани качествата на джентълмена с образования човек, без престореност, нито педантизъм; единствено на него дължа малкото, което съм научил, и не е негова вината, че това малко не е повече.“

По-късно, придобивайки повече смелост, той започна да споделя с нея мислите си за любовта. Томас Литъл и Мери Чауърт бяха направили от него скептик. Той разказваше на Огъста, че възнамерява да отиде на един бал в Саутуел и лудо да се влюби в някоя жена: „Това ще бъде забавление за убиване на времето, но ще има все пак и очарованието на нещо ново; няколко седмици по-късно ще бъда съвсем отчаян, ще се самоубия и ще напусна с блясък света.“

Ако Огъста му отговореше, че любовта е много сериозно чувство и че тя обича до болка своя полковник, той й пишеше: „Страданието Ви, скъпа сестричке, ме кара да страдам и аз… И все пак (простете ми, моя много скъпа сестричке) иска ми се малко и да Ви се присмея, защото любовта, според скромното ми мнение, е пълна глупост, размяна на комплименти, романтична измислица и измама; аз например ако ще и петдесет любовници да имам, за петнадесет дни ще ги забравя и ако случайно си спомня за някоя от тях, ще се смея като на някакъв лош сън и ще благославям съдбата си, която ме е избавила от злосторния малък сляп бог. Не можете ли да прогоните този братовчед от хубавата си глава, защото сърцата изобщо не участвуват в тази игра?“ Така цинизмът заемаше в него мястото на любовното разочарование: нормално развитие на болестта.

Но с Огъста братът споделяше преди всичко голямото нещастие в своя живот — отношенията си с „милата ми майка, чийто нрав сякаш става още по-зъл с възрастта и с времето се развихря с нова сила“. Той отдавна я презираше, но докато живя заедно с нея през тази ваканция, презрението му се превърна в омраза. Откровен като всички представители на своя род, той не умееше да крие чувствата си и с това никак не спомагаше за умиротворяване на изстъпленията й. Те почти всеки ден се караха, тежки предмети хвърчаха из цялата къща и ехтяха крясъци. Мисис Байрон казваше, че синът й е чудовище, че се е съюзил с най-лошите й врагове: лорд Карлайл и мистър Хансън. Упрекваше го, че се е скарал с лорд Грей, от което той заключаваше (с присъщата на младежите склонност към драматичното), че Знатната вдовица се е влюбила в лорд Грей. „Тя се смята за изключително чаровна, лъже, че е шест години по-млада, твърди, че е била на осемнадесет години, когато ме е родила, а Вие, скъпа моя сестричке, знаете много добре, както и аз, че всъщност е била пълнолетна, когато се е омъжила за баща ми, а аз съм се родил три години след брака.“ Той би простил тези слабости на една жена, влизаща в зряла възраст, но тя го обиждаше, сквернеше паметта на баща му, казваше му, че ще стане истински „Бирон“. „Защо трябва да наричам такава една жена своя майка? Понеже законът на природата й дава власт над мен, трябва ли да се оставя да ме тъпче?… Какъв пример ми дава тя? Надявам се, господи, че никога няма да го последвам. А всъщност не съм Ви разказал всичко, Огъста, но не мога; прекалено много Ви уважавам като жена.“

Истината беше, че мисис Байрон се чувствуваше много нещастна: беше останала вдовица на двадесет и седем години; животът й бе пропилян; живееше като изгнаница в едно английско графство, което бе враждебно настроено към нея. И защо? За да бди над интересите на един син, който не разбираше тази нейна жертва, който мразеше Саутуел, където тя бе дошла само заради него, и й го казваше, защото и той беше грубиян като баща си, като своя вуйчо убиеца, като всички Байронови. И въпреки това тази несломима шотландка се чувствуваше способна на голяма преданост. Някога тя бе дала всичко на своя мъж; сега на драго сърце би дала всичко и на своя син. Но беше ли все още неин син този млад, надменен и взискателен чужденец, който се бе откъснал от нея и я съдеше? Тя губеше бавно детето си, така както бе изгубила и мъжа си. А й се искаше да го задържи, да бъде нежна с него, но в този безнадежден за нея живот тя губеше самообладание и знаеше само да крещи.

След бурните сцени и разправии майка и син изпитваха угризения. Байрон търсеше извинения за майка си. „Със съжаление трябва да кажа, че старата дама и аз не се разбираме като агънца в една кошара, но мисля, че причината е в мен… Не желая да се разделям с нея напълно, защото вярвам, че ме обича; тя го показва с много неща и по-специално с парите, които никога не ми липсват… Но поведението й е толкова странно, капризите й са толкова невъзможни за задоволяване, че лошото натежава, за да може да се уравновеси с приятните й качества.“

Това редуване на великодушие с ярост играеше опасна роля при навлизането на младия човек в живота. Както укоряваше майка си, Байрон така и придобиваше навика да й подражава. Бурните кавги, в които се казваше всичко, от мъчение станаха за него навик. Той си даваше сметка за това. И се укоряваше с неумолимо ясно съзнание. Искаше му се да се раздели с тази жена. „Такава е, Огъста, ето такава е майка ми… Моята майка! От днес нататък се отричам от нея.“

Огъста се постара да помогне с каквото можеше. Написа на Хансън няколко писма, в които тактично и сдържано му обясни това, което ставаше, и изрази опасенията си, че мисис Байрон е започнала да пие и че й се струва желателно през следващата ваканция Байрон да бъде изпратен на друго място, например при самия Хансън, ако той би искал да го приеме. Отиде да поговори за положението и със своя приятел и братовчед лорд Карлайл. Той заяви, че е готов да даде разрешението си за всичко, стига само да не го принуждава да влиза в преки връзки с мисис Байрон, която продължаваше да му вдъхва ужас.

Краят на ваканцията беше тъжен. Мисис Байрон получи писмо от Шотландия, в което й съобщаваха за женитбата на Мери Дъф, хубавата братовчедка, която синът й бе обичал и бе галил така нежно, когато беше на девет години. Тя разказа със злорадство новината за тази женитба. Изпитваше скрито удоволствие да нарани тъй отчуждилия се от нея син, като не допускаше, че едно детско увлечение може да бъде толкова силно, че още да не е изгаснало. Начинът, по който Байрон реагира, я ужаси: „Не мога да опиша чувствата, които изпитах тогава, но те ме накараха да се гърча от болка, което така силно уплаши майка ми, че след като се съвзех, тя избягваше тази тема, поне пред мен, задоволявайки се да я разказва на всичките ни познати.“

Същата година той се сбогува с Мери Чауърт. По време на ваканцията, която прекарваше в Саутуел, на няколко пъти го бяха канили в имението Анзли, но притегателната му сила вече беше изчезнала; ясно беше, че този толкова хубав роман е бил за нея само игра… Ваканция на едно куцо момче. Всички знаеха, че е сгодена за Джак Мъстърс. Байрон още веднъж отиде да се разходи с нея на Хълма на диадемата. Този път й говори много сдържано. Беше сменил пламенния си, възторжен тон с пренебрежителен. „Следващият път, когато ще ви видя, предполагам, че ще бъдете мисис Чауърт?“ — „Надявам се“ — отговори тя.

Твърде груб отговор; но защо, питаше се тя, Байрон беше тъй ироничен? Тя беше проявила снизходителност към лудориите на един ученик, а ето как той я възнагради. Байрон й направи едно последно посещение. Чакаше я в параклиса. Беше блед, седна, надраска няколко реда на лист хартия и поклати отчаяно глава. Целият потръпваше. Тя влезе усмихната. Знаеше, че я обича, че е нещастен. Той стана, взе хладно ръката й, размениха още по една усмивка, после той изскочи навън, метна се на коня си и премина за последен път през голямата арка. Тя се омъжи в началото на следващата година. Един истински циник би станал приятел на брачната двойка и би чакал от бъдещето реванш, но Байрон твърде искрено бе обичал Мери Чауърт, за да бъде способен на сантиментален макиавелизъм спрямо нея. Освен Огъста и (кой знае?) може би мисис Байрон (защото тя разбираше повече, отколкото си даваше вид, горката Знатна вдовица, и искаше да успокоява, а знаеше само да наранява) никой не узна какви опасни промени предизвика в душата на Байрон тази женитба. Няколкото месеца, през които наивно бе вярвал, че може да се ожени за Мери Чауърт, бе мечтал само за кротка и идилична любов. Поражението го хвърли „сам в едно безбрежно море“. През 1804 година Огъста считаше брат си за въодушевен и нежен младеж; когато го видя отново през 1805 година, характерът му бе така напълно променен, че тя едва го позна.

VIIIБоговете от планината Ида

Байрон се завърна за последната си учебна година в „Хароу“ раздвоен и смутен. Радваше се, че се „прибира“. Като всички свенливи хора той обичаше монотонното съществуване, при което хората се познават и нещата вървят по своя определен ред. Там болните му крака не правеха вече впечатление на никого. Авторитетът му растеше. „Светилището“ на „Хароу“ беше една стара класна стая, the Fourth Form Room22, с тристагодишна тъмна дъбова облицовка. Байрон, станал вече отговорник, беше един от господарите на този храм. Три пъти беше врязал дълбоко в дървото с дръзко самочувствие името Байрон наред с многото други прочути имена. В английските училища винаги има малка банда от млади герои, която господствува над останалите. Лорд Байрон се числеше към тази неприкосновена дружина. Високият хълм на „Хароу“, възвисен над полята, където се трудеха селяните, където се водеха ожесточени битки по крикет, му навяваше мисли за планината Ида на Омир, от върха на която боговете наблюдават усилията и борбите на простосмъртните.

Но и боговете имат своите страсти. Бурни, изпълнени със сцени на ревност приятелства продължаваха да измъчват Байрон. Любим приятел сега му беше малкият Делъуор, „почти прекалено хубав за момче“, но Клеър и още някои други го ревнуваха. На планината Ида безсмъртните също се карат. Дали бе в Саутуел или в „Хароу“, той все не намираше покой за своите мечти. Самият Делъуор не смяташе приятелството за толкова възвишено нещо, както Байрон. Байрон, който бе готов да даде живота си, да пожертвува всичко за приятелите си, с учудване установяваше, че чувствата на другите са много по-умерени. Почти всеки ден по една поема, пълна с упреци, жалби и презрение, падаше като мълния върху някой от любимите подвластни на младия бог:

Друг ден:

Веселата дружина, която получаваше тези писма, първо им се чудеше, после се смееше и накрая ги забравяше. Едно по-сериозно събитие обаче застрашаваше благоденствието и на „Хароу“, и на Байрон. Дръри трябваше да се пенсионира по Великден. През последните месеци той невинаги беше доволен от любимия си ученик. Байрон работеше по-добре, но духът му бе все тъй неспокоен. „Хора с такъв дух са винаги необуздани“ — казваше добрият доктор. Той беше изненадан от липсата на въздържаност у Байрон. Това дете, най-интелигентното, което някога бе познавал, често пъти вършеше безумства. Докторът, който се чувствуваше отговорен за нравствените устои на училището, не харесваше интелектуалното, най-вече сантименталното влияние, което Байрон имаше над младите ученици. През декември 1804 година той дори го помоли, не без съжаление, разбира се, да напусне „Хароу“. Хансън и лорд Карлайл се намесиха и докторът отстъпи. Ученикът не се разсърди на учителя си. Той го обичаше. Първият човек, който успява да внуши на един юноша уважение към една по-висока духовна сила, запазва пред него авторитет, който дори гордостта не може да унищожи. Последният урок от последния ден на доктор Дръри беше за Байрон тъжна сцена. Никой не каза нищо. Това би било в противоречие с най-съкровените принципи на училището. Но младите хора, които заобикаляха доктора, чувствуваха, че един щастлив период от живота им свършваше.

Кой щеше да го замести? Имаше няколко конкуренти, между които бе и братът на доктора, Марк Дръри; най-опасният му съперник беше преподобният Джордж Бътлър, млад човек, голям математик. Учениците не познаваха истинските качества нито на единия, нито на другия, но името Дръри бе достатъчно да им вдъхне силно пристрастие, така че се образува партия „Дръри“, начело на която застана Том Уайлдман, приятел на Байрон. Един от учениците обаче каза на Уайлдман: „Сигурен съм, че Байрон няма да се присъедини към нас, защото никога няма да приеме да бъде втори, отстъпете му командуването и той ще дойде.“ Уайлдман последва съвета и Байрон оглави заговорниците.

Headmaster се избираше чрез гласуване. Дръри и Бътлър имаха точно еднакъв брой гласове. В такъв случай хартата на училището предвиждаше окончателното решение да бъде взето от Кентърбърийския архиепископ. Възбуждението нарасна още повече. Една сутрин учениците научиха с яд, че архиепископът е избрал доктор Бътлър. Встъпването му в длъжност сложи началото на един бунтовен период. Байрон и Уайлдман бяха душата на размирието. Те се разхождаха само със заредени пистолети. Какво възнамеряваха да правят с тях? Да убият доктор Бътлър? Стана дума и за това. Някои екзалтирани заговорници предложиха да посипят с барут пътя, по който трябваше да мине доктор Бътлър, за да влезе във Fourth Form Room, и да го вдигнат във въздуха. Едно от момчетата, Джеймс Ричардсън ги спря, като помоли другарите си да не рушат стените, които бяха изписани с имената на бащите им.

В пристъп на гордъновски гняв, без да съзнава какво прави, Байрон изкърти решетките на прозорците на учителската къща. Бътлър прояви благоразумие, като се опита да се отнася към младите си неприятели с добро, но напразно. Байрон написа срещу него сатирични стихове, в които го наричаше Pomposus23, и прие девиза: „Свобода или бунт“. Доктор Дръри, който бе вече в пенсия, чу да говорят за конфликта и реши да отиде в „Хароу“, за да укроти учениците си. Те го причакаха на пътя за Лондон, в подножието на хълма, разпрегнаха конете от колата му и я изтеглиха сами победоносно догоре. Той реши повече никога да не стъпва в „Хароу“.

През последния си срок в „Хароу“ Байрон бе изцяло зает с тази борба. Не се занимаваше достатъчно. Считаха го за твърде надарен, но мързелив ученик. Все пак бе усвоил доста латинския и малко гръцки. На училищните празници през 1805 г. взе участие с две рецитации, този път на английски език, и особено много се прояви в „Крал Лир“. Беше помолил сестра си Огъста да дойде да го чуе: „Моля Ви, мадам, да се появите в една от най-блестящите карети на Ваша милост, защото според протокола на «Хароу» на големите празници се допускат само най-великолепните коли.“ Зад шеговития си тон той искаше да скрие действителното си желание да смае приятелите си с елегантността на своята сестра. Толкова ново и приятно бе за него да може най-после да покаже един член от семейството си, без да се срамува. Този ден той остана безсъмнено доволен и от нея, и от себе си, защото успехът му бе голям и той се чувствуваше един нов Гарик24. Байрон се гордееше повече с таланта си на актьор и оратор, отколкото с безбройните стихове, които бе написал през тези три години. „Способностите ми бяха много повече ораторски и стратегически, отколкото поетични: и доктор Дръри, моят голям покровител, мислеше, че ще стана оратор.“ Той блестеше най-вече в текстовете, които изразяваха пламенни чувства. Байрон беше и най-добрият плувец на училището (забележително за куц човек), и много добре играеше крикет, заради което го изпратиха като участник в мача „Хароу“ — „Итън“ през 1805 година.

Това беше последният епизод от ученическия му живот. Какво отнасяше от „Хароу“? Любов към голямото приятелство и запознаване с някои големи поети. А беше ли започнал да разбира сложната загадка на живота? Не. Но за съжаление бе почти сигурен, че другите изпитваха по-малко от него необходимостта от истински чувства. Мъже или жени, деца или млади момичета, всички търгуваха предпазливо с любовта, с истината, с бога. Би ли могъл някога и той да стане като тях? Не го желаеше. Но какво място бе отредено във вселената на Джордж Гордън, лорд Байрон? Към края на пребиваването си в „Хароу“ той отбеляза на първата страница на своите Scriptores Graeci25 следното: „Джордж Гордън Байрон. Сряда, 26 юни anno domini 1805, 3 часът и 45 минути следобед. Отговорник Калвърт. Том Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната. «Хароу».“

Странна нужда изпитват младите хора да напомнят на себе си за собствената си личност, да правят равносметка. За какво можеше да мечтае Байрон, седнал на своя нарязан дъбов чин, на този 26 юни 1805 година? За това училище, което скоро щеше да напусне? За Кеймбридж, където искаше да го изпрати лорд Карлайл? Тъжно беше да виждаш приближаването на промяната. Въпреки Pomposus и няколкото детински скарвания тук той се бе чувствувал по-щастлив от всякъде другаде. В това малко затворено общество беше приет като принц на младостта. Уайлдман от лявата му страна и Лонг от дясната му бяха приятели, и то истински. Весели младежки гласове ехтяха в павирания двор, усмивки се появяваха по лицата, когато той минаваше, оживени групи, с които можеше да се смеси, ако искаше, дружелюбно го подканваха — колко различен беше Хълмът свещен от онзи враждебен външен свят, от който се страхуваше. На какво можеше да се надява навън? На Мери Чауърт? Тя трябваше да се омъжи през ваканцията. На жените? Не бяха ли те всички подобни на нея? На майка си? Вещица. На дома си? Ад. На Карлайл? Дали този елегантен негов настойник щеше да пожелае да го види?

Недоверчивият жребец имаше нужда от вещи учители. На мястото на непринудената веселост на детството у него се оформяше и нарастваше сластна меланхолия. Мисълта за смъртта го навестяваше често. Тя вече бе покосила доста хора около него. За хубавата си братовчедка и за някои от младите си другари той бе написал надгробни стихове. Отиде на гробището, за да помечтае под клоните на бряста за последен път. „Джон Пийчи“… Кой ли е бил този Джон Пийчи, чиито кости белееха под камъка? Беше дошъл краят на приятните и тъжни съзерцания на долината, в която спеше Лондон. Младият герой от планината Ида щеше да напусне мястото на боговете, за да се смеси със смъртните и да поеме техните болки. Дали някой ден нямаше да се върне да заспи под тази трева, върху която бе играл в детството си? Неговият гроб… Като този Пийчи и той искаше на гроба му да има само едно име, но то да бъде прославено.

Едва бе поел пътя, а вече мислеше за почивката.

IX„Тринити Колидж“, Кеймбридж

Байрон постъпи в „Тринити колидж“ в Кеймбридж през октомври на 1805 година. За първи път в живота си той се чувствуваше богат; беше получил разрешение от лорд-канцлера да ползува от доходите си по петстотин лири годишно, което представляваше една от най-високите издръжки в колежа. Щеше да има кон, прислужник и вече се чувствуваше независим „като германски принц, който сам си сече парите, или като индиански вожд, който не сече пари, но се радва на най-ценното богатство — Свободата. Говоря с възторг за тази богиня, защото моята любезна майка беше голям деспот… Ще се отърва напълно от нея и тъй като тя отдавна потъпка всякакво чувство на обич и разкъса всички връзки между нас, аз сериозно съм решил никога повече да не я виждам и никога повече да не възстановявам добрите си отношения с нея. Длъжен съм да го направя заради самия себе си, заради собственото си щастие, заради паметта на най-близките си родственици, които позорно са били клеветени от тази Тизифона26“. Тонът беше груб, но детството на Байрон всъщност представляваше дълга сцена от разпри, в която една майка с раздразнителен характер беше изразявала единствено с крясъци чувствата си. Никой не го бе научил на въздържаност, нито на такт.

„Тринити колидж“. Една укрепена врата с две странични кули водеше към огромен правоъгълен двор, обграден от готически сгради. В средата един фонтан с бликащата си водна струя подчертаваше неподвижността на декора. През един свод се влизаше във втория двор — Невилс Корт, в по-тежък стил, по-мрачен, но със значителни размери, обграден от един манастир. Там именно бяха стаите на Байрон — малък апартамент, който той хареса и се зае да го мебелира в един стил, влагайки целия си изискан вкус.

В университета, както и в училището, неговото съкровено желание беше да е център, водач. Той носеше в себе си болезнената чувствителност на слабите хора, смекчена от една мечтателна леност. В „Тринити“ всички студенти бяха приблизително на неговата възраст; нямаше място за проява на голямата му слабост — да покровителствува по-младите от него. Още в първите дни той разбра, че освен неколцина жалки зубрачи, които си разваляха очите да кълват гръцки стихове на свещ, всички останали бяха възприели добрия тон да не правят нищо. По онова време в Англия бе на мода мъжете да пият и да играят комар. „Няма човек, който, изучавайки историята на английския XVIII век, да не се изуми от действително огромното място, което е заемало пиенето в духовния живот на младежта и от резултатите на това пиене върху здравето на зрялото поколение.“ Гост, който не можеше да изпива повече от две бутилки на една вечеря, се считаше за скучен компаньон. За пиячите се казваше: „Този човек е на четири бутилки… На пет бутилки…“ Лорд Панмюър и лорд Дъфърин се славеха като мъже по на шест бутилки. Хазартните игри не бяха на по-малка почит. Лорд Холънд даваше големи суми на сина си, Чарлс Джон Фокс, петнадесетгодишен хлапак, „за да може — казваше той — да изкара прилично стажа си в хазарта“. Някакъв млад благородник губеше по седем хиляди лири за една сутрин в един игрален дом близо до Пел Мел.

Кеймбридж подражаваше на Лондон. Четенето, натрупването на знания — занимание, на което Байрон се отдаваше с истинско наслаждение, макар и безсистемно — отегчаваше останалите студенти. Отначало той се хранеше вечер в трапезарията. Под погледа на крал Хенри VIII, на почетната маса, поставена върху един подиум, се хранеха fellows27, а понякога и директорът. Скоро Байрон започна да изпитва към сътрапезниците си презрение. Какво ги вълнуваше в живота тези образовани хора, лишени от поетичност и благородство? Банални двусмислици, остроумни шеги, клюки от колежа, богати църковни дарения. Щом излезеха от трапезарията, те се събираха по стаите, за да пият и играят карти до късно през нощта. Байрон не обичаше да пие, но имаше желание да се хареса на другите. Той поръча на Хансън да му достави четири дузини бутилки: порто, шери, бургундско и мадейра. Хазартът го привличаше още по-малко и от пиенето. „Липсваше ми хладнокръвие, съобразителност и не умеех да мамя.“ Въпреки това той подражаваше на приятелите си. Спазваше „условностите“, както всички хора, приети късно в едно затворено общество, спазват с плахо прилежание законите му. От всички условности най-дръзката е юношеската антиусловност: „Нашият закон е да презираме закона.“ За една личност като лорд Байрон, с присъщия му конформистки дух, бе задължително да се нагоди към разгулния живот.

Събуждаше се сутрин с мътна глава. Камбаните на малката църква звънтяха в утринния въздух. Приканваха го да отиде там с бял стихар на раменете, защото беше празник на някакъв светия. Меките прекрасни звуци на органа обгръщаха още сънените студенти. Денят започваше. Tutor-ът28 на Байрон бързо разбра, че той е един от възпитаниците му, когото рядко ще вижда. Байрон си бе купил хубав сив кон, когото наричаше Oat Eater, лапач на овес. Яздеше всяка сутрин с бяла шапка и светлосиво палто. Екстравагантно облекло, но тъкмо тогава беше царството на дендитата. След разходката на кон, ако времето беше хубаво, отиваше да плува.

Недалеч от Кеймбридж Байрон си бе избрал един дълбок вир на реката, заслонен от надвиснали перести клони. Негов другар в спорта и единствен приятел беше съученикът му и съсед по чин от „Хароу“ Едуард Ноуъл Лонг („Том Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната“), честно и великодушно момче, много скромно, голям плувец и любител на книгите като Байрон. Истинско удоволствие бе за Байрон да се гмуркат заедно с Лонг на пет-шест метра под водата, за да търсят някоя чиния, яйце или шилинг. На дъното на реката имаше стар дънер, за който Байрон обичаше да се хваща и всеки път да си задава въпроса как ли, дявол да го вземе, е попаднал сред този интересен воден пейзаж. Вечер Лонг ходеше в стаята на Байрон и му свиреше на флейта или на виолончело. Байрон го слушаше и пиеше любимото си питие — газирана вода. Музикалните ритми будеха у него поетични ритми, потапяйки го в сладостна и тъжна мечтателност, и в съзнанието му започваха да се нижат Нюстед, прилепите, които пърхаха в разрушената църква, терасата на Анзли, песните на Мери-Ан, шепотът на вятъра в клоните на бряста над гроба на Пийчи, затворените завинаги очи на Маргърит Паркър. Понякога те четяха заедно на глас. „Приятелството ми с Лонг и едно силно и чисто чувство, което ме бе завладяло по същото време, представляваха за мен най-романтичният епизод от живота ми.“

Кой бе обект на това толкова силно и чисто чувство? Колежите на Кеймбридж поддържаха хорове за църквите си. Случайност бе срещнала Байрон с един от хористите на „Тринити“, Едълстоун, момче на петнадесет години, което той спаси от удавяне. После по време на богослуженията забеляза колко хубав глас имаше и постепенно се привърза към него. Той обичаше точно този вид приятелство — със същество, което не само е по-младо от него, но и стои по-ниско по произход и богатство. Много по-лесно завладя Едълстоун, отколкото Клеър или Делъуор. В замяна на това безрезервно го покровителствуваше. Младият хорист, който в началото бе малко смутен, бързо се разнежи. Той подари на Байрон сърце от корналин, за което Байрон съчини една малко наивна, но пропита от искрена нежност поема:

Писането на стихове започваше да става най-голямото му удоволствие. Не четеше толкова, колкото някога, и предпочиташе да мечтае, да плува и най-вече да се отдава на една привидна леност, в която всъщност се раждаха рими, ритми и строфи.

Този начин на живот не бе неприятен и Байрон с податливостта си към навика би се приспособил към него, както и към всеки друг, ако не му струваше толкова скъпо. Още през ноември стана ясно, че издръжката от петстотин лири, която му се бе сторила царска, преди да вкуси от свободния живот, беше твърде оскъдна за студент-аристократ като него. В края на всеки месец от кухнята на колежа пристигаше твърде тлъста сметка, защото, вместо да се храни в трапезарията, Байрон канеше приятелите си в своята стая. Беше оставил дългове и в „Хароу“, които трябваше да плати. В Кеймбридж беше мебелирал апартамента си. Писа на Хансън да направи постъпки пред наследствения съд за увеличение на издръжката му.

Отношенията му с Хансън се бяха променили. Той вече не беше малкото момче, нуждаещо се от закрила, а благороден лорд, който се отнасяше към своя пълномощник („глупака Хансън“) с високомерие. Адвокатът отговори, че ако лорд Байрон води по-скромен живот, издръжката ще му стига. Байрон грубо възрази: ако не му отпуснат средства да изплати дълговете си, той ще сключи заем с лихварите. За млад човек, собственик на Нюстед и Рочдейл, който скоро щеше да стане пълнолетен, не беше трудно да намери пари при стопроцентова лихва.

Единственото възражение на лихварите беше, че при евентуална смърт на непълнолетния Байрон парите им можеха да бъдат възстановени само ако имаха като гаранция подписа на пълнолетен роднина. Той се сети за Огъста; обясни й, че тя нищо не рискува, защото, ако той умре по-рано, ще го наследи тя, а ако остане да живее, ще си плати сам дълга. „Ако имате и най-малко съмнение в честността ми, откажете ми.“ Огъста се съгласи да гарантира с подписа си и той можа да заеме няколкостотин лири. Мисис Байрон, която не закъсня да го узнае, изпадна в ужас: „Това момче ще бъде причина за смъртта ми и ще ме доведе до лудост! Откъде ли е могъл да намери толкова пари? Дали не е попаднал в ръцете на лихварите?“ Малко по-късно тя пише: „Лорд Байрон е дал тридесет и една лири и десет шилинга за статуята на Пит. Купил е и карета, която казал, че ще ми предостави, но аз отказах да я приема… Страхувам се, че е попаднал в лоши ръце не само що се отнася до парите, а и в друго отношение. Мисля, че се е увлякъл по някоя жена.“

Истина бе, че откакто имаше пари, Байрон не само вече нищо не вършеше, но дори беше напуснал и университета. Настанил се бе на Пикадили № 16 в жилището, наето от мисис Байрон за престоите й в Лондон. Беше си взел любовница от доста долна класа, която живееше на Бромптън Роу. Обличаше я като мъж, представяше я за свой брат и я водеше всяка неделя в Брайтън. Там той бе наел една малка къща срещу Кралския павилион. Минувачите по плажа се възхищаваха на пъргавината, с която този сакат човек скачаше в своята лодка. В Лондон прекарваше голяма част от времето си при Джексън и Анджело, които преподаваха на Бонд стрийт умението да водиш бой. Анджело го учеше на фехтовка; „джентълменът Джексън“, шампион на Англия — въпреки че се бе проявил на ринга само три пъти, — величествен мъж, способен да се подпише с четиридесет фунта тежест върху пръстите си, го тренираше бокс, доколкото позволяваха недъгавите му крака. Байрон го наричаше „стари мой приятелю и телесен пастирю“, възхищаваше се на алената му дреха, на дантелените му маншети, на късите му до коленете панталони, на копринените му чорапи и се отнасяше към него с уважение. Тежките упражнения, на които го подлагаха Джексън и Анджело, го караха да слабее, а това беше най-силното му желание. Впрочем, ако не беше намерил убежище в тази спортна зала, къде ли щеше да прекарва дните си? Той направо не познаваше никого. Слушаше с известен копнеж да се говори за хора, които би искал да срещне — за разни дендита, за Галския принц, за Чарлс Джон Фокс; гледаше с любопитство жените, които минаваха по Сейнт Джеймс и се усмихваха на Бръмъл29, седнал неизменно до прозореца на прочутия Уатс30. Но лорд Байрон беше самотен, провинциален благородник без семейство и без приятели. Той живя така в Лондон цели три месеца.

Когато напролет се завърна в Кеймбридж, взе със себе си и своя нов антураж. Младата жена от Бромптън Роу го последва заедно с боксьора Джексън. Посрещна Анджело с особени почести: покани го на вечеря, изпрати да вземат от хубавата бира на „Сейнт Джонс Колидж“, с която този колеж бе прочут, и го изпроводи чак до дилижанса, предлагайки на госта си една последна чаша бира преди заминаването му, с което смая останалите пътници. „Наставникът“ му строго го упрекна за тази компания, Байрон възрази, че обноските на майстора на рапирата далече превъзхождат тези на негови другари от колежа. Презрението му към начина на живот в университет оставаше непроменено: „Тук, изглежда, никой не отваря да прочете нещо от стар или съвременен автор, стига да може да мине без него. Музите, тези нещастници, са напълно пренебрегнати… Даже и аз (колкото и да обичам знанието) се оставих да ме носи течението и съм вечерял в дома си само два пъти.“ Той водеше бурен живот, който го отегчаваше и разоряваше, но не смееше да го промени, тъй като това бе въпрос на чест.

X„Часове на безделие“

В края на учебната 1806 година той се върна в Саутуел, където още с пристигането му се разрази бурна сцена. Пред смаяните деца на семейство Пигът мисис Байрон запрати машите и лопатата от огнището по главата на сина си, който избяга, за да се подслони в къщата на своите приятели, и замина за Лондон, без повече да я види. От Лондон писа на Пигът: „Благодаря Ви за забавния разказ относно последните прояви на милата ми Алекто31, която е започнала да осъзнава последствията от поведението си. Току-що получих едно пълно с разкаяние писмо, на което отговорих прилично, за да престане да ме преследва. Нежното й чуруликане сигурно е очаровало слушателите й; високите й тонове особено са толкова мелодични, че човек би искал да ги слуша в тиха нощ при лунна светлина… Вашата майка ми направи наистина голяма услуга, а също и Вие, и всички останали от Вашето семейство заслужавате най-горещите ми благодарности за благосклонното Ви съучастие в момента на моето бягство от мисис Байрон furiosa32… Ох! Защо нямам перото на Ариосто33, за да пресъздам в епическа поема бурята от онази паметна вечер, или по-скоро да можеше духът на Данте да ме вдъхнови, защото само авторът на «Ада» би могъл да стане вдъхновител за подобно произведение.“

Дързък, весел тон, но криещ горчивина. Знатната вдовица го последва в Лондон и след няколкочасово сражение „се оттегли в безредие, оставяйки след себе си артилерията и пленниците си“. А Байрон, след славната си победа, отиде да прекара няколко седмици на плажовете на Съсекс, после предприе едно кратко пътуване до Хароугейт, придружен от Джон Пигът. Студент по медицина, брат на Елизабет Пигът, Джон беше приятен и образован младеж. Той се забавляваше много с екипажа на своя приятел. На вратичките на каретата бяха изрисувани гербовете на Байрон и бе изписан девизът Crede Biron, чифт оседлани коне следваха отзад, карани от един прислужник; а вътре в каретата пътуваха заедно с Пигът и Байрон лакеят Франк и две кучета: един нюфаундленд на име Боутсуейн и един булдог — Нелсън.

След като не беше богат, защо Байрон така упорито влачеше след себе си тази прислуга и тази менажерия? Той проявяваше странната неспособност да се освобождава от онова, което случайно беше влязло в живота му. Един ден от каприз се бе сдобил с този лакей, конете и кучетата и сега вече не можеше да се откаже от тях. Беше фетишист. Вродената му сантименталност, от която не се бе излекувал, го караше да се привързва към всичко, което го доближеше. Джон Пигът, който беше твърде проницателен, неведнъж забеляза по време на престоя им в Хароугейт колко стеснителен всъщност беше Байрон. Когато се хранеха в столовата на хотела, Байрон нетърпеливо подканваше да се качват час по-скоро отново към стаите си. Пигът с изненада установи до каква степен приятелят му, който минаваше за разгулен, мразеше пиенето и спазваше строг режим. Удоволствията му сякаш се свеждаха до това да пише стихове, да язди и да гледа жените от разстояние. Въпреки историята с Мери Чауърт той си оставаше податлив на женския чар. Пред Пигът играеше на човек, който е разбрал опасностите на любовта, който е опознал жените и ги презира. „За да покориш, скъпи Пигът, не трябва да ги обичаш, а да ги пренебрегваш“:

Как не бе знаел самият той тази простичка рецепта по времето на М. А. Ч.?

Накрая двамата приятели се завърнаха в Саутуел и Байрон се настани при Знатната вдовица, която временно се бе укротила. Горката жена изпадна в ужас, като видя сина си да пристига с двама слуги, коне и кучета. Не посмя нищо да каже, но се запита как ли щеше да се живее с цялото това „общество“. Байрон, който винаги беше откровен, не се и постара да скрие причината за семейното помирение. Той беше изразходвал целия заем, взет от лихварите. Нямаше пари нито за пътуване, нито дори за завръщането си в Кеймбридж за началото на учебната година. В Саутуел го привличаше единствено обстоятелството, че няма да харчи пари. Впрочем след няколко дни, с удивителната си способност да се приспособява, той свикна с града, създаде си ежедневна програма и се чувствуваше не по-зле, отколкото в „Тринити“.

Сега имаше в живота си нова цел — да стане поет. Тази идея му бе дала Елизабет Пигът. Веднъж тя му чете на глас стихове, а той й каза: „И аз пиша“ и й рецитира поемата си за Делъуор „В теб надявам се да прегърна“… Елизабет най-искрено се възхити. Един друг път, когато тя рецитира пред него стихове от Бърнс, той й каза: „Харесва ми ритъмът“ и съчини веднага стихове в същата стъпка.

Елизабет беше очарована от поемата, трогната от спомена за тази нещастна любов. Тя беше истинска приятелка на Байрон; едно от онези мили момичета, лишени от кокетство и способни на преданост, на които мъжете от глупост не обръщат внимание. Присмиваше се на свенливостта му. На дендито от Кеймбридж все още се случваше в моменти на притеснение да мърмори: „Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“, но Елизабет успяваше да го успокои с възхищението си. Предложи му да препише неговите стихове и да приготви един ръкопис за печат.

От този момент Байрон си създаде това, което най-много обичаше — привичка. Работеше нощем, лягаше си късно, ставаше късно и чак към обед пресичаше улицата, за да отиде при Елизабет Пигът и й предаде работата си. Ако в това време се отбиеха и други посетители, стеснителният поет се измъкваше през прозореца. Тогава отиваше при друг свой приятел, преподобния мистър Бийчър, пастора на Саутуел, млад човек и добър събеседник, с когото Байрон водеше дълги разговори за вселената и за съдбата. Бийчър се опитваше да убеди Байрон, че провидението, от което той се оплакваше, го е обсипало с най-различни дарове: произход, ум, скоро и богатство и най-вече „един талант, който го поставя над останалата част от човечеството“. „Ах, скъпи приятелю — казваше тъжно Байрон, като допираше пръст о челото си, — ако талантът ме поставя над останалата част от хората, то това (и показваше краката си) ме поставя много под всички.“ Често той отиваше при Бийчър със стихове в отговор на съветите, които предната вечер пасторът му бе давал:

В своето уединение в Саутуел Байрон се чувствуваше като стар отшелник, когото мъдростта и нещастията са научили на човеконенавистничество. Хранеше се на масата срещу Знатната вдовица, но четеше по време на яденето, за да я принуждава да мълчи. Когато беше в добро настроение, той отваряше пред нея вратата на столовата и съобщаваше: „Влиза почитаемата Кити Гордън!“ Следобедите си посвещаваше на спорта. Плуваше, гмуркаше се в реката, вземаше от приятелите си предмети, хвърляше ги във водата, за да си доставя удоволствието да се гмурне да ги търси; стряскаше целия Саутуел, стреляйки с пистолета си в градината, и яздеше кон, но доста лошо. Истинската цел на всичките тези занимания беше да остане слаб. Тежките физически упражнения бяха станали за него правило. Да играе крикет със седем жилетки и връхно палто на гърба, да не хапне нито парченце месо двадесет и четири часа, да яде веднъж на ден, да не пие капка бира — ето при каква цена си осигуряваше стройната слаба фигура и изящните бледи черти на лицето.

Вечер Байрон ходеше в някоя приятелска къща — у Пигътови или у Ликрофтови. Саутуел беше пълен с млади момичета. Той бе успял да ги опознае добре, така че вече не се страхуваше от тях. Верен на наставленията, които бе дал на приятеля си Джон Пигът, Байрон ги ухажваше всичките. Изпращаше им стихове: опитваше се да ги целува; участвуваше заедно с тях в любителски представления. Имаше по-близки отношения с едно момиче от по-долен произход, една нова Мери със златисти коси, и гордо показваше на Джулия Ликрофт и на Ан Хаусън, които се държаха по-сдържано, къдрицата, която тя му бе подарила. Славеше се с непостоянството си. Една дама от Саутуел притежаваше голям ахат, намерен в някаква могила, който пазеше в кошничката си за ръкоделие. Веднъж тя каза на Байрон, че този камък бил талисман, който имал силата да предпазва притежателя си от влюбване. „Дайте ми го — извика той неочаквано буйно, — точно такъв талисман ми трябва!…“

В Саутуел Байрон не само вземаше първите си сексуални уроци, но имаше и възможността да види до какви низки средства може да доведе интересът — едно от местните семейства затвори очи пред близките му отношения с дъщеря им, с надеждата да го въвлекат в неравен брак.

Дните течаха така монотонно, че му даваха възможността да работи непрекъснато. Лекото възбуждение от дребните любовни преживявания му помагаше да убива скуката и му даваше сюжети за поеми. Един артист има нужда от редовен живот, защото обича работата си, но и от малко по-бурен, за да го въодушевява — Байрон работеше усилено. Той събираше и нанасяше поправки на стиховете си, посветени на Делъуор, Клеър и Дорсе, преработваше преводите си на Катул и Вергилий, поемата си за Едълстоун, елегиите си за Нюстед, любовните си стихове за различни млади момичета. Сбирката придобиваше добър вид. Авторът препрочиташе стиховете си с приятна изненада. Дали нямаше да му донесе слава тази малка книжка? Елизабет Пигът бе убедена.

Байрон даде за печат томчето си при нюаркския печатар Ридж под заглавие „Мимолетни откъси“. Когато излязоха първите два екземпляра, той ги занесе на Пигът и на Бийчър. Но ефектът далеч не беше такъв, какъвто Байрон очакваше. Прочел веднага стиховете на своя приятел, пасторът бе останал толкова скандализиран от една поема, озаглавена „На Мери“, че реши в никакъв случай да не допусне Байрон да публикува книгата. Горкият Байрон, който очакваше похвали, получи от Бийчър писмо, в което пасторът го молеше да унищожи тази книга. Ударът беше мъчителен, но Байрон веднага му отговори. Обеща да унищожи отпечатаното и изпълни обещанието си още същата вечер. Всички екземпляри бяха изгорени с изключение на този, който вече бе изпратен на Джон Пигът, тогава студент в Единбург, и (колкото и смешно да е) екземпляра на Бийчър. Тежко е за млад автор да се откаже от първата си книга. Байрон обаче извърши жертвата героично.

Без да губи нито ден, той се залови отново с работа, унищожи „злощастната поема за бедната Мери“ и състави за няколко седмици ново томче „Poems on various occasions“34, което бе публикувано през януари 1807 година. „Тези поеми бяха крайно благоприлични и нравствени.“

Авторът изпрати по един екземпляр на старите си приятели от Кеймбридж, на своите познати от Саутуел. От Кеймбридж получи похвали. В Саутуел книгата предизвика буря. Особено много се възмути семейство Ликрофт. В една от поемите ставаше дума за някаква Джулиът. Не беше ли това тяхната Джулия? Друга поема, озаглавена „На Лесбия“35, написана в ироничен тон, присъщ на юношата Байрон (дръзко презрение към любовта), сякаш също бе посветена на нея. Поне така говореше цял Саутуел. Това бе непростимо. Братът на Джулия, капитан Ликрофт, поиска от Байрон обяснение. Той се посъветва с Бийчър; съставиха заедно един сдържан отговор, но този недостоен начин на тълкуване на поемите му, лицемерното целомъдрие и разправиите накрая отвратиха Байрон от Саутуел. Той изпитваше ненавист към малкия град — присъщо за хора, неопознали още големия — и онова презрение към провинцията, от което човек се лекува само като заживее в столицата. Той бе скучал в Саутуел, докато животът му течеше без събития, но в скуката бе намирал известно щастие. Инцидентите, които съпътствуваха публикацията на книгата му, прекъснаха едновременно и скуката, и щастието. По характер той беше такъв, че обичаше възбудата от бурния живот, но щом я изпитваше, веднага й се насищаше. С мис Пигът, майчински нежната Елизабет, която Байрон наричаше „скъпа кралице Бес“, той споделяше нарастващото си презрение: „Мразя Вашия Саутуел, това проклето, отвратително, противно гнездо на скандали. Освен за Вас и Джон Бийчър за никой друг не бих скърбил, ако ще целият град да потъне в Херон36“. Желаеше да замине. Майка му не го задържаше. „Лорд Байрон прекара цели седем месеца при мен заедно с двамата си лакеи. Не съм получила от него нито пени, защото неговите петстотин лири годишно са му само за самия него. Невъзможно ми е да го издържам повече, нито него, нито тях, с моя малък доход.“

Той остана още няколко седмици, за да завърши една нова версия на поемите си, допълнена и предназначена този път за „широката публика“. Заглавието също беше променено. Сега книгата се наричаше „Часове на безделие от Джордж Гордън лорд Байрон, един непълнолетен човек“. „Един непълнолетен човек“ звучеше доста смешно, но той беше написал предговор, на който се надяваше да му осигури снизходително отношение: „Тези поеми са плод на най-лекомислените часове на един младеж, който съвсем наскоро навърши деветнадесет години… но тъй като те самите говорят за едно детско съзнание, обяснението може би не е необходимо… Съдържанието на книгата може да достави известно забавление на младите хора от моята възраст; надявам се поне да го намерят безобидно. Малко вероятно е за мен — в моето положение и с моите проекти — да успея да се наложа втори път на публиката… По повод поемите на един от благородните ми роднини доктор Джонсън37 уверява, че «ако човек с висок произход стане някога автор, той заслужава благосклонното отношение на читателите»; мнение, което съм сигурен, че не тежи пред критиците, но ако не е така, ще ми бъде противно да се осланям на тази привилегия…“ През юни 1807 година, щом излезе книгата, той веднага замина за Лондон, за да следи сам за разпространението й по книжарниците.

Приятно е да си на двадесет години и да се озовеш през един прекрасен юни в Лондон, с малко пари в джоба и с една прясно отпечатана книга в ръка. „Дамата с нрав на агънце“ оставаше отсега нататък да живее сама в провинциите на Севера, проклетият Саутуел бе далече и „кралица Елизабет“ получаваше по този повод най-откровени писма: „Саутуел е прокълнато място — приключих с него завинаги — поне така се надявам; освен Вас там никого не уважавам. Вие бяхте единствената ми близка приятелка и, искрено казано, към Вас изпитвах повече уважение, отколкото към цялата онази тълпа, с чиито слабости се забавлявах… Вие се грижехте за мен и ръкописите ми така, както един милион от тези кукли не би могъл да го направи. Повярвайте ми, че не съм забравил прекрасния Ви характер в този вертеп на греха и се надявам, че един ден ще мога да Ви докажа благодарността си!“ Той беше напълно искрен; към всички тези Джулии, Мери и тям подобни, приемали ласките му, изпитваше само презрение; „жизнените му принципи“ и гордостта му го караха да ги преследва, но някъде дълбоко в себе си, като в свят храм, малкият шотландски калвинист пазеше уважението си към чистотата.

Сега най-много се вълнуваше дали поемите му „Часове на безделие“ ще го направят известен поет. Той не бе недоволен от успеха. Един лондонски, книжар, който се бе съгласил да вземе няколко екземпляра, бързо ги бе пласирал и искаше още. Ридж, печатарят от Нюарк, беше продал петдесет броя за петнадесет дни. Разбира се, читателите бяха предимно от Саутуел, но въпреки презрението, което изпитваше към тях, младият автор се интересуваше от мнението им. „Кои дами са си купили книгата ми? — питаше той Елизабет — Харесват ли я в Саутуел, или не?“

За мнението на строгите и непознати лондонски читатели Байрон обаче по-трудно можеше да се осведоми. Беше изпратил един екземпляр на лорд Карлайл, който му отговори с едно от онези учтиви писма, каквито човек пише, без дори да е отворил книгата, тъй като е решил да не я чете. Един от братовчедите му, Александър Гордън, му каза, че майка му, дукеса Гордън, „си купила томчето ми, много го харесала, както впрочем всички светски хора, и желаела да провъзгласи родството си с автора“. Но нейна светлост не осъществи желанието си и не покани младия си роднина. „По витрините на книжарниците виждам собственото си име, не казвам нищо, но тайно се радвам на славата си.“ Един книжар бе продал седем екземпляра. „Седем! Това е чудесно“ — казваше книжарят и Байрон със задоволство му вярваше. Той беше активен автор и сам се занимаваше с изпращане на екземпляри от книгата си в главните курортни градове. „Карпинтър (издателят на Муър) ми каза, че от няколко дни са продали всичките си екземпляри и оттогава имали няколко поръчки, които не могли да задоволят. Сред купувачите били Йоркският дук, маркиз Хедфорт, дукеса Гордън и т.н., и т.н… Казаха ми още, че продажбата щяла да се увеличи през зимата, тъй като лятото не било добър сезон, поради отсъствието на хората от Лондон.“

Няколко критици обърнаха внимание на „Часове на безделие“. „В едно списание ме похвалиха, в друго ме сразиха. Казват ми, че за продажбата на книгата това било чудесно: предизвиквало спор, който пречел да бъдеш забравен. Впрочем великите хора от всички времена са минали през подобно нещо, така че и по-обикновените няма да му убегнат; с други думи, понасям всичко философски.“

Байрон все още беше много самотен. В лондонския хотел („Дорънтс“, Албемарл стрийт) го посещаваха малцина. Един от старите му учители, Хенри Дръри от „Хароу“, се опита да го намери, но не успя. Появи се и някакъв човек, който каза, че му бил далечен роднина — Робърт Далъс, — защото сестра му била женена за чичото на Байрон, Джордж Ансън. Този Далъс пишеше романи и превеждаше френски книги. Беше сериозен човек и мислеше, че целта на всеки писател е да бъде „помощник на теолога и на моралиста“. Чул от роднини за „Часове на безделие“ и си купил томчето. След като го бе прочел, писа на Байрон: „Милорд, получих поемите Ви преди няколко дни. Почетох ги веднага с такова удоволствие, че дори не мога да Ви го опиша, и изпитвам непреодолимо желание да Ви поздравя за възвишените Ви поетични излияния… Поемите Ви, милорд, са не само много хубави, но са и доказателство за едно пламенно честно сърце, което трепти под звуците на добродетелта.“

Малко смешно писмо, би трябвало да си помисли младият циник, но това беше първият писател, който бе забелязал произведението му, и той му изпрати вежлив отговор: „Макар че критиците, да си призная, бяха необичайно снизходителни към мен, похвалата на един човек с безсъмнен талант много повече ме ласкае… Но стремежите ми към добродетелта са толкова слаби за нещастие, че не мога да си позволя да приема комплиментите Ви… Краткият ми живот бе изпълнен с толкова странни събития, че макар гордостта ми — която хората наричат чест — да ме е възпряла да опетня името си с някоя низост, мен вече ме считат за другар на разгула и ревностен привърженик на греховността. По отношение на морала аз предпочитам Конфуций пред десетте божи заповеди и Сократ пред свети Павел (макар че и двамата имат еднакво мнение за брака). Що се отнася до религията — предпочитам по-еманципирания католицизъм, но не признавам папата… За мен добродетелта е съставна част на характера, чувство, а не принцип.“

„Считам Истината за най-свято нещо, а смъртта — вечен сън, поне за тялото. Такива са накратко разбиранията на лошия Джордж лорд Байрон; а докато се сдобия с нов костюм, ще забележите, че съм зле облечен.“ Това писмо изпълни благодушния Далъс с възхищение и почуда.

Нищо не занимаваше повече Байрон от мисълта да стане писател и той вече кроеше планове за бъдещата си работа. Имаше намерение да разкаже в стихове стари шотландски предания, да преведе стари поеми, които биха могли да се издадат под заглавие „Поезията на Шотландия“, или нещо друго, също тъй оригинално. Замисляше и една епическа поема за битката при Бозуърт38, но това щеше да бъде по-продължителна работа, за три-четири години. А можеше да напише и станси за Хекла39? Но в очакване на поетическата си слава, той развиваше славата си на плувец. Под надзора на Джексън прекоси Лондон, като преплува реката. Критикът Ли Хънт, който току-що се бе изкъпал и се обличаше на брега на Темза, видя на повърхността на водата една глава да се появява и изчезва като шамандура, докато отдалече някакъв мъж с внушителна фигура наблюдаваше плувеца. Човекът на брега беше мистър Джексън, големият световен боксьор, а шамандурата — непълнолетният лорд Джордж Гордън Байрон.

XIМускетарите от „Тринити“

Какво да прави по-нататък в живота? Човек не може да го прекара само с плуване и писане на стихове. Към края на юни Байрон се върна в университета с намерение да се сбогува с него. Видя отново хубавия двор на „Тринити“, тревистите брегове на реката Кам. Беше толкова отслабнал и лицето му бе придобило такива изтънчени черти, че нито преподавателите, нито другарите му, нито портиерът можаха да познаят в него пълничкия младеж от предишната година. Строгият режим и спортът му бяха придали вид на млад аскет. Изглеждаше като „хубава, осветена отвътре алабастрова ваза“. На бледия му, прозрачен тен ярко се открояваха кестенявите му, с медни отблясъци коси (вече не така силно рижави, както в детството му) и сиво-сините очи, които гледаха неспокойно изпод дългите, полупритворени черни мигли. Сред студентите, които го наблюдаваха, застанали под колонадите на манастира на Невилс Корт, той забеляза един младеж, който му се стори познат и който също го гледаше колебливо; това беше момчето от хора, Едълстоун. Той се готвеше да напусне Кеймбридж; беше беден и щеше да постъпи като чиновник в една лондонска търговска къща.

Силно развълнуван от тази среща, Байрон предложи на Едълстоун да внесе за негова сметка една сума в търговската къща, за да стане съдружник, или пък да напусне Лондон, щом Байрон навърши пълнолетие, за да отидат да живеят заедно в Нюстед. „Кралица Елизабет“ от Саутуел веднага бе информирана за събуждането на тази стара привързаност: „Явно е, че го обичам повече от всяко друго човешко същество и нито времето, нито разстоянието са оказали някакво влияние върху чувствата ми (въпреки че те са толкова променливи)… С една дума, сигурно ще засрамим с постоянството си лейди Елинор Бътлър и мис Пънсънби, Пилад и Орест40, остава само да изживеем една красива драма като Нис и Евриал41, за да засенчим Йонатан и Давид42. Може би аз съм по-привързан към него, отколкото той към мен. Миналата година, когато бях в Кеймбридж, се виждахме всеки ден, лете и зиме, без да е имало миг на досада между нас, и всеки път се разделяхме с все по-голямо съжаление. Надявам се някой път да мога да Ви го представя. Той е единственото същество на света, което ценя, макар че изпитвам приятелски чувства към много други.“ Лейди Елинор Бътлър и мис Пънсънби бяха две жени, известни с това, че живееха неразделно вече тридесет години, обличаха се като мъже, ходеха с напудрени перуки и „изглеждаха точно като двама пенсионирани духовници“.

Когато Байрон бе напуснал Кеймбридж, великолепно мебелираните от него стаи бяха дадени на друг студент, Матюс. Байрон се запозна с него и го намери за твърде приятен. Матюс беше умен и образован младеж, който пишеше еднакво добре и на латински, и на английски. Минаваше за надменен, но прие Байрон дружелюбно. Когато му даваше стаите, неговият tutor му бе казал: „Мистър Матюс, съветвам ви да внимавате да не повредите някои от тези мебели, защото лорд Байрон е млад човек с буен нрав.“ Матюс бе останал тогава очарован от тези думи и когато някой негов приятел отиваше да го посети, той му препоръчваше да хваща предпазливо дръжката на вратата, „защото лорд Байрон е млад човек с буен нрав“. Матюс прие хазяина си, шегувайки се малко язвително с „буйния му нрав“. Байрон се запозна при него с още неколцина интелигентни студенти и съзря възможността да живее в Кеймбридж в много по-приятна от миналогодишната среда. Интересите му го теглеха към интелектуален живот, а условностите — към разпуснат. Но у тези нови приятели той откри една интересна смесица от лекомислие и разум, която им позволяваше да бъдат интелигентни, без да пропадат. Как не ги познаваше от по-рано? През първата му година в Кеймбридж те го бяха презирали. Какво бе представлявал той тогава? Едно дебело момче, сакато, стеснително и неоправдано надменно. Тогава всички го избягваха. Сега обаче той беше автор на една стихосбирка, която цял Кеймбридж бе прочел; беше хубав; затворените някога за него кръгове сега се отваряха гостоприемно. Всичко това му беше ясно, той се чувствуваше щастлив и реши да се върне през октомври за още една година.

Още с пристигането си той се настани отново в стаите си и от този момент нататък стана част от една сговорна дружина. На челно място в нея беше Матюс, от когото Байрон много се възхищаваше. Извън учението той обичаше да се забавлява. Въпреки културните си интереси занимаваше се с бокс, с плуване, но не плуваше добре, защото държеше главата си прекалено високо над водата. Байрон, опитният плувец, му каза, че ще се удави, ако не се научи по-добре да изпъва тялото си. А Матюс от своя страна критикуваше с неудържима разпаленост идеите на Байрон и накрая успя да унищожи и малкото, което бе останало у него от Абърдийн. Той не вярваше в нищо. Подиграваше се и с бога, и с дявола. Под влияние на Волтер Байрон отдавна бе изгубил вярата си, но душата му бе обзета от дълбок смут. Дръзките разсъждения на Матюс насърчиха скептичните му идеи.

Другият близък приятел на Байрон от тази последна година в Кеймбридж беше различен. Джон Кам Хобхаус, син на голям търговец от Бристол, израснал в семейство с напредничави либерални разбирания, беше също като Матюс ерудиран млад човек. Той пишеше едно есе за произхода и смисъла на жертвоприношенията (което Байрон наричаше „Вашето есе върху вътрешностите“). Хобхаус вземаше участие в забавленията на групата, но с известна въздържаност и предпазливост, каквато Матюс не познаваше. Докато другите плуваха, той ходеше на лов с хрътки и това го отдалечаваше някак от тях. Тонът на Матюс не допадаше много на Хобхаус; той също не беше верующ, но се държеше по-сериозно. Убеден либерал, той бе основал сред студентите клуб на либералите и Приятелско дружество, което се разпадна след няколкомесечно съществуване, защото членовете му много се караха помежду си. Той ненавиждаше Бурбоните и големият възторг към Наполеон, който изпитваха и двамата с Байрон, веднага ги сдружи.

Всъщност Хобхаус имаше дълбок вътрешен подтик към сериозния живот. Той държеше на известното политическо влияние, което вече бе успял да си извоюва в университета. Беше обективен и казваше недостатъците на приятелите си в очите, а не зад гърба им, което беше почтено. Матюс и Хобхаус си разменяха заядливи писма: „Вашият меланхоличен характер, Хобхаус…“ Първата година Хобхаус беше гледал презрително този млад накуцващ лорд, който по глупашки начин се правеше интересен с бялата си шапка и светлосиви костюми, но Хобхаус обичаше поезията и в „Часове на безделие“ бе открил раждащия се талант. Към женските капризи на Байрон той проявяваше чисто мъжка другарска снизходителност. В малката група на Байроновите приятели той представляваше Здравият разум, а Матюс — Фантазията.

Последният от четиримата мускетари, които властвуваха в „Тринити“ през 1808 година, беше Скроуп Дейвис. По маниери той напомняше за Бръмъл, царя на дендитата. В облеклото му обаче нямаше нищо крещящо. Спокоен, сдържан, пълен с остроумие, той говореше със сух и хаплив тон, на който силното му заекване придаваше допълнително очарование. Дейвис беше най-големият съперник на Байрон в плуването и гмуркането. Той прекарваше по-голямата част от времето си в игра на комар — печелеше често, защото беше спокоен и съобразителен. Байрон играеше само за да се хареса на Дейвис, което му струваше упреците на Хобхаус: „Вие наистина трябва да оставите картите. Не е ли крайно недостойно и скандално да Ви виждат всяка нощ в най-долната компания на града?“

Но в групата Хобхаус представляваше малцинство, така че животът в „Тринити“ през тази година беше доста весел. Байрон беше довел един нов приятел, една опитомена мечка. Ръководството на колежа го попита какво смята да я прави. „Завеждащ катедра“ — отвърна той. Отговорът му не се хареса много. Освен това при Байрон пристигаха за вечеря от Лондон жокеи, картоиграчи и разни жени. Въпреки всичко Хобхаус високо го ценеше. В този младеж, когото никой не бе възпитавал, наистина нямаше нищо недостойно. Той проявяваше безгранична смелост, голямо желание да се излага на опасност заради другите и притежаваше едно чудесно качество — съчувствие към по-нискостоящите от него. От тримесечния си доход — сто двадесет и пет лири — той отделяше редовно пет лири за стария Мъри, прислужника на Нюстед. Трудното му детство го бе научило искрено да състрадава на бедните. Той раздаваше щедро и вечно беше без пари. Продължаваше да прави заеми и цифрата на дълговете му се качваше стремглаво нагоре. „Дали да не продам титлата си? — питаше той Хансън. — Колко струва едно баронство? Петнадесет лири? Това все пак е нещо за човек, който няма и пукнато пени.“ През януари 1809 година той дължеше повече от три хиляди лири на лихварите, осемстотин на мисис Байрон и хиляда на различни жени. През март писа: „Между нас казано, добре се наредих; дълговете ми, точно пресметнато, ще достигнат до пълнолетието ми девет или десет хиляди лири.“

Байрон работеше и същевременно водеше бурен живот. Първото издание на „Часове на безделие“ беше изчерпано. Той подготвяше друго, но подчинявайки поета на капризите и настроенията на човека, той съкращаваше или прибавяше текстове в зависимост от чувствата, които го владееха — любов или омраза. От известно време го предупреждаваха, че срещу него се готви враждебна и яростна статия за „Единбург ривю“, големия шотландски либерален орган. Откъси от нея били вече четени у лейди Холънд. Байрон посрещна болезнено тази новина. Въпреки това очакваше нападението в добро настроение и писа на Бийчър: „Кажете на мисис Байрон да не им се ядосва много и да се приготви духом да посрещне и най-голямата враждебност от тяхна страна.“

Броят излезе едва в края на февруари 1808 година; Байрон трескаво го отвори и прочете: „Поезията на този млад лорд е от такова естество, че съществуването й не е допустимо нито от боговете, нито от хората. За да смекчи престъплението си, благородният автор изтъква на преден план като аргумент своето непълнолетие. Може би иска да ни каже: «Вижте как може да пише един малолетен? Тази поема наистина е съчинена от един младеж на осемнадесет години… Тази пък — от един шестнадесетгодишен юноша…» Но… уви! Всички ние помним поемите, написани от Поуп43 на дванадесет години, и без да се изненадваме, че гореспоменатите стихове са написани от млад човек, смятаме, че това е най-обикновена авантюра, към каквато могат да се насочат в живота си девет от десетима средно образовани англичани и че десетият би написал по-хубави стихове от лорд Байрон.“ После анонимният критик го упрекваше, че изтъквал лордската си титла; обясняваше му, че римите и стъпките не представляват още поетично изкуство и в заключение осмиваше тона на Байроновия предговор: „Както и да съдим поемите на този малолетен благородник, изглежда, че трябва да ги приемем такива, каквито ни се предлагат, и да се радваме, че ще бъдат последните. Той не очаквал никаква облага, както твърди, от издаването им и независимо от това дали ще има успех, или не, едва ли щял да бъде склонен да публикува повече. Ето защо да приемем това, което ни се поднася, и да бъдем признателни. Какво право имаме ние, клетниците, да бъдем взискателни? Ние сме вече достатъчно щастливи, че сме получили и толкова от човек с положението на този лорд, който не живее на таван, а е господар на Нюстед Аби.“

Статията беше жестока. Настойчивият упрек за произхода на един младеж представляваше всъщност своего рода обратен снобизъм, не по-малко глупав от другия. В тона липсваше обективност и мярка. Байрон четеше поразен. Някакъв посетител, който влезе точно в момента, когато дочиташе статията, като го видя така потресен, запита: „Да не ви предизвикват на дуел?“

Хобхаус каза, че не бил далече от самоубийство. На вечерята със Скроуп Дейвис Байрон изпи три бутилки вино, за да удави гнева си, но нищо не можа да го успокои така, както стиховете, в които изля възмущението си. След първите двадесет стиха той се почувствува по-добре.

Кой беше авторът на това нелепо нападение? Дълго време Байрон мислеше, че е Джефри, главният редактор на списанието; в действителност това беше Хенри Бруъм, човек с всестранно насочена злоба, който можеше да критикува еднакво неточно един физик, както и един поет, и чиято статия за теорията на вълнообразното движение на Иънг се равняваше по некомпетентност и грубост на статията за „Часове на безделие“. Той всъщност не причини никакво зло на Байрон. Големият поет Уърдсуърт влезе при Чарлс Лем със списанието в ръка и каза: „Не мога повече да понасям тези хора! Ето един млад човек, един лорд, който е публикувал малка книжка с поезия, и веднага го нападат, като че ли, ако не живееш на таван, не можеш да бъдеш поет. Аз пък твърдя, че ако този младеж продължи да твори, от него ще излезе нещо.“

Първото намерение на Байрон беше да напише и публикува колкото може по-бързо една сатира срещу враговете си, но за щастие разбра, че е по-добре да изчака и че най-хубавият отговор ще бъде една сполучлива поема. „Съжалявам, че мисис Байрон толкова много се е оскърбила. Що се отнася до мен, тези хартиени снаряди само ме научиха да издържам на стрелба.“ Те му спечелиха и един нов приятел, Френсис Ходжсън, млад преподавател от „Кингс колидж“, който му написа няколко мили думи.

На 4 юли 1808 година Байрон получи от университета диплома за Magister Artium44 и напусна Кеймбридж. През тази последна година той много се промени. „Хароу“ беше времето на сантименталните, любовните приятелства; Кеймбридж му разкри интелектуалното приятелство. В тази суха и сурова атмосфера на цинизъм той дишаше добре. Пред Хобхаус, Дейвис, Матюс можеше да се покаже такъв, какъвто смяташе, че е — освободен от калвинизма, непостоянен в любовта, най-после свободен. Но може ли човек някога да бъде свободен, след като е имал такова детство?

XIIЛъскав череп с цвят на слонова кост

В доста шумното си уединение в Саутуел мисис Байрон от няколко месеца бе започнала да се тревожи за наближаващото завръщане на сина си и за навършването на пълнолетието му. Тя изпитваше към него същите чувства, които някога й вдъхваше ужасният й съпруг. Страхуваше се от него, обожаваше го и го укоряваше. Какво ли щеше да прави, като стане господар на богатството си този нов „Бирон“, кръстосан с Гордън? Какъв ли Лош лорд и Луд Джек щеше да властвува в Нюстед? Защо тя, пестеливата шотландска вдовица, която можеше да живее със сто тридесет и пет лири годишно, без да дължи някому и едно пени, трябваше вечно да носи отговорност за тези разточителни по природа мъже? През последните месеци до пълнолетието на Байрон тя затрупваше Хансън с тревожни писма. Трябваше на всяка цена да се уреди въпросът с Рочдейл, за да се осигури доходът на Байрон, в противен случай той можеше да извърши някоя глупост. „Въпреки високото мнение, което имам за сина си, знам, че интелигентните хора невинаги са благоразумни по отношение на паричните въпроси.“ Адвокатите, които водеха делата за Рочдейл, получаваха страшно обидни писма от нея: „Ще Ви попитам направо — защо Вие и мистър Хансън така обирате сина ми?“ Това може би бе вярно, но с грубостта си тя настройваше зле адвокатите, както завинаги бе отблъснала от себе си лорд Карлайл. Те вече бяха отегчени от „делата на Байрон“. В полето на едно от писмата й Хансън бе отбелязал: „Каква безочливост!“ Да, тя беше безочлива, горката Знатна вдовица, но нима имаше вина за това? По характер не беше нито гъвкава, нито хитра; беше една буйна Гордънова потомка, а имаше и толкова много грижи. Например тя трябваше да се погрижи лорд Грей Рутин да напусне Нюстед преди завръщането на Байрон, „защото в никакъв случай не искам да се срещнат; те се мразят и аз съм сигурна, че ще избухне такава кавга, каквато може да свърши много зле“.

Бог знае в какво ли състояние щеше да остави Нюстед лорд Грей: „Самата аз не съм видяла Нюстед, но целият край говори, че е възмутително човек, който минава за благородник, да остави една къща в такова състояние.“

Въпросът, който обаче най-много я занимаваше, беше: „Сега, когато Байрон вече завърши образованието си, дали ще ме извика да живея с него в Нюстед и да поддържам къщата му?“ „Скъпа госпожо — писа й той, — засега нямам подслон нито за Хансън, нито за когото и да било… Ще живея по свой начин и доколкото може, повечето сам. Когато стаите бъдат готови, ще бъда щастлив да Ви видя: в този момент би било неблагоприятно и неприятно и за двама ни да бъдем заедно. Едва ли можете да ми се сърдите, че искам да направя къщата обитаема. През март (или най-късно през май) ще замина за Персия и до завръщането ми Вие ще бъдете моя наемателка.“

Той наистина завари Нюстед в невероятно западнало състояние. В парка „неговият“ дъб — дървото, с което свързваше съдбата си — умираше, полузадушен от бурени. Той го прочисти от тях, положи съответните грижи и го спаси. Да възстановява цялото абатство би било направо разорително, а и ненужно. Обзаведе една спалня, в средата на която постави голямо легло с колони и балдахин, закрито със завеси от китайска коприна. На стените окачи няколко гравюри: боксьора Джексън в красива синя дреха, портрета на стария прислужник Мъри, „единственият човек, когото той обичаше наравно с кучетата си“, и няколко изгледа от „Хароу“ и от колежите в Кеймбридж — „Кингс“, „Тринити“, „Джизъс колидж“; интересно бе каква нужда имаше да се обгражда със своите кумири. Дали не беше породена от чувството на самотност, изоставеност, от което бе страдал толкова още в детството си? Отначало той мразеше всяко ново същество или ново място. Но когато ги опознаеше, те ставаха част от самия него и той ги обожаваше. От прозорците на стаята си виждаше обграденото с тръстики езеро, лебедите, укрепленията на Лошия лорд и красивите обезлесени хълмове. Една врата водеше към празната каменна стая, която се считаше за посещавана от Духове — и наистина от време на време на някоя страхлива прислужница й се привиждаше нощем монахът с черната качулка. По вътрешно стълбище се слизаше до друга стая, която служеше за работен кабинет и за салон. Обзаведени бяха и няколко спални за приятели. Всичко друго — огромните сводести коридори, многобройните килии, които ограждаха манастира — остана празно и запуснато.

Колко обичаше той Нюстед! Там не му омръзваше да размишлява и мечтае — ту излегнат на софата, където прекарваше най-дълго време, опитвайки различни рими, нахвърляйки някоя поема, ту в градината, където работеше с истинска наслада, облегнат на дънера на един отсечен от Лошия лорд дъб, целият обвит в бръшлян, който му служеше и като естествена писмена маса.

Байрон не искаше да се запознава с владетелите на съседните замъци; някои от тях го посетиха, но той не им върна визитите. Прие една покана за вечеря в Анзли, която случайно срещнатият на полето Джек Мъстърс най-сърдечно му отправи, въпреки че знаеше за миналото. Байрон реши да подложи на изпитание чувствата си, като се види със своята М. А. Ч., станала вече мисис Чауърт-Мъстърс: „Вечерях снощи до една жена, към която като дете изпитвах такива чувства, на каквито са способни само децата и каквито мъжът не би трябвало да си позволява. Бях решил да се държа смело и хладнокръвно, но като я видях, цялото ми присъствие на духа се изпари и не отворих устни нито веднъж, дори за да се усмихна, камо ли за да кажа нещо, а и поведението на дамата беше почти толкова глупаво като моето, така че направихме на останалите много повече впечатление, отколкото ако се бяхме държали непринудено и равнодушно един към друг. Ще Ви се стори може би много наивно… Но какви глупаци сме ние, хората! Плачем за една играчка и също като децата не се чувствуваме задоволени, докато не я отворим, но за съжаление не можем като тях да се отървем от нея, хвърляйки я в огъня.“

Някаква бавачка доведе едно момиченце на две години. Байрон изпита силна болка, като видя съчетани в това едва оформено личице ярките и привлекателни черти на бащата и очите, които той толкова често бе съзерцавал на Хълма на диадемата. Той гледаше съпруга, този силен мъж, който се хвалеше, че никога не е отварял друга книга освен „Робинзон Крузо“ и говореше за последната убита от него лисица. Кучетата от близката колиба лаеха; Мери-Ан стоеше мълчалива. Тя скрито наблюдаваше Байрон, който бе станал слаб и хубав. Когато се върна в Нюстед, той се хвърли на софата и написа следната поема:

Единствените хора, с които имаше желание да се вижда, бяха приятелите му от Кеймбридж. Той се гордееше с имението си и искаше да им го покаже. Пръв пристигна Хобхаус. На Байрон му беше много приятно да живее с Хобхаус; в приятелството им имаше и сръдни, и грубовато проявени чувства на преданост. Те прекарваха часовете заедно, но всеки зает със своята работа, като стари и привързани един към друг съпрузи. Байрон пишеше сатирата, която ставаше всеки ден все по-остра, а Хобхаус, заразен от него, работеше над философски поеми. Щом се уморяха от писане, те се събличаха и се гмуркаха в езерото или ако времето беше много студено — в един басейн, който Байрон бе накарал да изкопаят в подземието на манастира. Забавляваха се и с дресиране на кучето — нюфаундленда Боутсуейн: Байрон скачаше с дрехите във водата и се преструваше, че се дави, за да накара кучето си да го спасява. Старият Мъри им сервираше. Неведнъж Хобхаус виждаше Байрон да пълни чаша с мадейра и да я подава през рамото си на Мъри, застанал зад стола му, и да казва със светнало от сърдечност лице: „За Ваше здраве, стари мой приятелю!“

Този живот бе приятен, но съседството с Анзли оставаше мъчително за Байрон. Почти непоносимо е да живееш близо до жена, която си обичал. Изненадана от хладното поведение на човека, чиято пламенност е познавала, тя започва да проявява благосклонност. Надеждата — спътник в трудни минути — отново леко се пробужда. Онзи, който я изпитва, знае, че е напразна. Най-добрият лек е бягството и Байрон реши напролет да замине. Той споменаваше за това пътуване по време на посещенията си в Анзли. Мери невинно го запита защо иска да замине и получи отговор в стихове:

Той криеше тези стихове от Хобхаус, който ненавиждаше сантименталностите и „тези абсурдни същества — жените“ и боготвореше стихоплетеца Поуп — остроумен и умерен класик.

Кучето Боутсуейн заболя от бяс. Байрон се грижеше за него като за приятел и попиваше с гола ръка пяната, която се стичаше от зейналата муцуна. Нюфаундлендът остана верен до края и никого не ухапа. Когато умря, Байрон заяви: „Сега всичко изгубих, остана ми само старият Мъри.“ Той отдавна повтаряше, че иска да бъде погребан с кучето си. Зае се сам да построи подземна гробница. С присъщото си своенравие и дързост той накара да издигнат паметника на мястото на олтара в разрушената манастирска църква. Големи кръгообразни стъпала водеха към изящно скулптиран пиедестал, върху който бе поставена една антична делва, чийто красив силует се открояваше на голите ъглести сводове; на лицевата страна на пиедестала бе гравиран надпис:

Байрон каза на Джоу Мъри, че ще го погребе в същата гробница, но Мъри не се въодушеви особено: „Ако съм сигурен, че негова милост също ще дойде там, повече бих се радвал, но не ми се иска да лежа сам с кучето.“

На 22 януари 1809 година лорд Байрон от Нюстед отпразнува пълнолетието си. Цял вол бе опечен в двора на абатството за гощавка на местните хора, а вечерта им бе устроен бал, на който танцува и сериозният Хансън, дошъл от Лондон, за да представлява благородния си клиент. Мисис Байрон в едно възмутено писмо упрекна сина си за тези огромни разходи. Самият млад владетел вечеря на празника си в Лондон с бутилка малцова бира, едно яйце и бекон. Оскъдна вечеря, но за строгия режим на Байрон и тя беше нарушение. Този празничен ден го настрои меланхолично. Някога бе страдал, че не е вече дете, ето че не беше вече дори младеж. В навечерието на своето пълнолетие той бе научил за смъртта на големия си приятел от Кеймбридж Лонг, който се бе удавил при корабокрушение на път за Лисабон. Байрон отвори старата си класна тетрадка от „Хароу“, на която преди четири години бе писал: „Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната“, и добави:

„Б. Януари 1809 г. От четиримата, чиито имена са вписани тук, единият умря, другият е в далечни страни — всичките са разделени, макар че няма и пет години, откакто бяха заедно в училище, и никой от тях няма още двадесет и една години.“

Гробовете твърде отрано играеха особена роля в живота на този младеж. Той вече нямаше да мечтае над гроба на непознатия Пийчи, а над гроба на Боутсуейн, кучето, т.е. над собствения си гроб, над гробовете на изчезналите си приятели и над онзи невидим гроб на детските си влюбвания. Такъв беше животът; Байронови бяха обречени на нещастие. Тогава нямаше защо да се бои от съдбата. Далъс, отзивчивият Далъс, който го посети в хотела вечерта на пълнолетието му, го свари в блестящо настроение и по-несериозен от всякога по религиозните въпроси.

Не му оставаше вече друго, освен да напусне Англия — Хобхаус бе обещал да го придружи. Но къде да отиде! Байрон нямаше представа. В Ориента, в Персия, Индия или може би към Тропиците. Нямаше значение, важното беше да се отдалечи от Анзли, от спомените. Нищо не го задържаше… Знатната вдовица му бе станала митично далечна, а и докато той отсъствуваше, тя щеше да живее в Нюстед. Трябваше само да уреди няколко неотложни неща.

Първото беше публикацията на завършената най-после сатира, която беше пълна с жлъч, блестяща и толкова ругателна, че Далъс, натоварен да намери издател, трябваше да обиколи мнозина, докато намери един, който се съгласи да я отпечати. Байрон бичуваше не само шотландските критици, но и по-голямата част от английските поети. Той не пожали дори Томъс Муър, от когото толкова много се възхищаваха учениците от „Хароу“, нито дори настойника си, лорд Карлайл, срещу когото Байрон имаше повод за недоволство. Карлайл не само че бе отговорил на посвещението на „Часове на безделие“ със студено и банално писмо, но и когато възпитаникът му бе поискал една най-обикновена услуга, той му я бе отказал. Като пълнолетен, Байрон трябваше да заеме официално мястото си в Камарата на лордовете, а в такива случаи бе прието младият пер да се придружава от роднина или приятел. Байрон писа на Карлайл, който му отговори само с наставления. И Байрон, на 13 март, сам отиде да заеме мястото си в Камарата.

Придружаваше го отзивчивият Далъс, поразен от факта, че един млад мъж с такъв произход и талант може така да бъде пренебрегнат, че никой да не бъде с него в такъв ден. Байрон чувствуваше по-жестоко от всякога колко самотен бе в живота. Привилегиите, които му даваха произходът и името, бяха наистина огромни. Англия по онова време изцяло се управляваше от потомците на няколко благородни семейства. Естествено беше Байрон като юноша да се радва наивно на лордската си титла. За нещастие обаче обстоятелствата го поставяха на опашката на това толкова приятно общество; той притежаваше титлата, но не познаваше традициите, нито имаше необходимите приятелства, нито непринуденото държане.

Байрон бе приет в чакалнята от един чиновник, който отиде да уведоми председателя лорд Елдън за пристигането му. Новият лорд бе въведен в залата, мина край „кожения чувал с вълна“46, на който седеше лорд-канцлерът и ръководеше дебатите, и се приближи до масата, където трябваше да положи клетва. След кратката церемония председателят стана от мястото си и се приближи към него с протегната ръка. Байрон го поздрави сковано и едва докосна с края на пръстите си ръката на лорда, който се върна оскърбен на мястото си. Байрон се отпусна небрежно на една от празните скамейки, определени за опозицията, след няколко минути стана и се върна при Далъс, като му каза: „Ако бях стиснал силно ръката му, щеше да помисли, че съм от неговата партия — не желая да имам нищо общо с тях — нито с едните, нито с другите… Сега вече мога да тръгвам на пътешествие.“

Петнадесет дни по-късно сатирата на Байрон излезе от печат. Тя има голям успех. Въпреки че беше анонимна, всички литератори произнасяха името на Байрон — кои с ненавист, кои с възхита, но всички с еднакво удивление. Беше си отмъстил; беше спечелил играта. Нямаше какво повече да прави в тази страна. За да тръгне, му липсваха само пари. Дълговете му възлизаха на дванадесет хиляди лири. От кого да заеме необходимите четири хиляди? Хансън получи нареждане да ги намери. При нужда трябваше да се продаде едно от именията — Рочдейл, не Нюстед. „Да става каквото ще, но Нюстед и аз или ще издържим, или заедно ще падаме. Откакто живях на това място и се привързах към него, няма сила — сега или в бъдеще, — която да ме накара да продам на търг тази последна останка от нашето наследство. Притежавам гордост, която ще ми помогне да понеса трудностите… Мистър Хансън говори по този въпрос като адвокат, аз обаче чувствувам нещата като благородник и няма да продам Нюстед.“

Средство за спасение можеше да бъде бракът му с някоя богата наследница. Такова беше мнението на мисис Байрон, която виждаше сина си тръгнал по пътя на разорението: „Или мините с въглища трябва да се превърнат в златни мини, или трябва да възстанови богатството си по стария обичаен начин, като си намери жена с двеста, триста хиляди лири доход… Байрон трябва да се ожени напролет за богата жена; браковете по любов са безсмислица. Поне да използува талантите, които господ му е дал.“ А самият Байрон: „Предполагам, че всичко това ще свърши или като се оженя за някоя позлатена кукла, или като си пръсна черепа; все едно, няма никакво значение, за мен и двата изхода са почти еднакви.“ Разрешението дойде по доста неочакван начин — Скроуп Дейвис му даде пари в заем. Дейвис, духовитият и заекващ Дейвис, бе продължил да играе комар и в Лондон, както някога в Кеймбридж, губейки и печелейки огромни суми. Приятелите му редовно го оставяха след полунощ пиян в разните игрални домове и го намираха като по чудо на другия ден в дома му да спи до следобед, с гърне до леглото, пълно с хилядарки, спечелени бог знае как, а самият Скроуп не знаеше и къде. В една такава щастлива сутрин той можа да заеме на Байрон необходимата за пътуването му сума.

Преди да замине, Байрон реши да събере в Нюстед малката група будни интелигенти, които бяха повлияли тъй благотворно и на него. През май 1809 година лекомисленият Матюс и благоразумният Хобхаус дойдоха да гостуват за известно време в абатството. Това бяха няколко дни на забавни лудории. Строгата външност на Нюстед, призраците, които го спохождаха, прибавяха една особена приятна възбуда към веселието на тези млади хора. До входа, вдясно от стъпалата, които водеха към преддверието, беше вързана с верига една мечка; а отляво — куче вълча порода. Ако човек влезеше, без да извика, за да оповести пристигането си, и успееше да се опази от мечката и кучето, попадаше под обстрела на банда млади стрелци, които изпитваха пистолетите си под сводовете на манастира. Сутрин ставаха късно и закуската ги чакаше на масата, докато всички слязат. После четяха книги, фехтуваха се, стреляха с пистолети, яздеха, гребяха с лодка в езерото, играеха с мечката. В парка Матюс надраска с молив върху една от страните на надгробния камък на „Боутсуейн, едно куче“ епитаф на „Хобхаус, едно прасе“. Вечеряха между седем и осем. След вечеря, човешки череп, пълен с вино, обикаляше от ръка на ръка. Това бе черепът на някакъв монах, чийто скелет градинарят бе открил, прекопавайки градината. Байрон поръча на един златар от Нотингам да го пригоди за чаша за вино и бе получил лъскав потир с цвета на черупката на костенурка. За нея той бе съчинил стихове:

За да допълнят мизансцената, гостите се обличаха като монаси, а Байрон, абатът на Нюстед, или Абата на черепа, както го наричаха приятелите му, председателствуваше каноническия съвет с владишки жезъл в ръка. Вината в избата бяха хубави, а момичетата, които прислужваха, се грижеха за другите удоволствия на групата. Байрон доста се гордееше с няколкото хубави прислужнички, събрани от съседните села. Тези леки нрави му напомняха нещо феодално, идилично и му бяха крайно приятни. Според приказките на местните хора абатството бе станало бърлога на новия Лош лорд, а нюстедските коне бяха забравили Сватбената алея до Анзли.

Така мина месец май. Решено бе, че през юни Хобхаус и Байрон ще тръгнат заедно за Гибралтар, а оттам за Малта и Ориента. Преди заминаването си Байрон не се видя със сестра си Огъста. Тя се бе омъжила през 1807 година за братовчед си, известния полковник Ли, който беше на служба при принц-регента, и живееше в Сикс Майл Ботъм, близо до Нюмаркет. Предишната година бе родила момиченце и по повод на това Байрон й бе писал: „Благодаря Ви, че ме направихте вуйчо; този път Ви прощавам, че е племенничка, но следващият трябва да бъде племенник… От две години съм се освободил от робството на мисис Байрон и нямам намерение да го подновявам… Не мога да простя на тази жена, нито да живея с нея под един покрив. Всъщност аз съм много нещастен човек, защото смятам, че по природа не съм имал лошо сърце; но то е било толкова унижавано, измъчвано и подтискано, че е станало твърдо като камък.“ Когато излезе сатирата му, Огъста бе взела страната на лорд Карлайл и Байрон не можеше да й прости. Още една връзка се разкъсваше.

Това сърце, „твърдо като камък“, всъщност си оставаше все така чувствително. Байрон събираше от приятелите си портретите им, за да ги вземе със себе си при пътуването. Фетишист, педантичен уредник на собствения си сантиментален музей, той бе поръчал на един от първите миниатюристи на времето да нарисува портретите за негова сметка. За да се превърне заминаването му в драматично събитие, което особено би му допаднало, на Байрон му се искаше и приятелите му да изпитват същата тъга като него. Те обаче бяха весели младежи, които бяха яздили конете му, пили от виното му, галили прислужничките му и отказваха да проливат лицемерни сълзи. Както някога в „Хароу“ бе страдал от хладината на Клеър, така и сега се чувствуваше нещастен от отношението на всички хора към него. През тези последни дни Далъс го видя като истински мизантроп, отвратен от живота, защото го бяха нападнали грубо в долнопробни списания, видя го изплашен повече от всякога от женското общество, чу го да говори за приятелството с яростния тон на Тимон Атински47.

Точно преди заминаването си преживя последното си разочарование — отчуждеността на Делъуор. Все пак те си размениха портретите с фамилните си гербове. Но Делъуор ни най-малко не се разчувствува. „Ще повярвате ли — каза Байрон на Далъс, — че току-що срещнах Делъуор и му предложих да дойде да си побъбрим един час, а той се извини, че не можел и какво, мислите, беше извинението му? Просто да не повярваш! Бил обещал на майка си и на някакви други жени да ги придружи при покупките им. След като знае, че утре заминавам, че ще отсъствувам с години, че може би никога повече няма да се върна! Приятелство! Не вярвам, че оставям зад себе си някой — освен вас и семейството ви, а може би и моята майка, — който да се интересува какво ще стане с мен!“ Този случай го бе потресъл. През целия си живот щеше да говори за раната, която му бе нанесъл лорд Делъуор, изоставяйки го в навечерието на заминаването му, за да отиде при някаква модистка с някакви жени. Да, Тимон Атински е бил прав. Докато човек има какво да даде на кучетата си да лочат, той притежава устата, очите и дори сърцата на хората. Но разберат ли, че смърт, заминаване или разорение ще ти попречат да им правиш компания в удоволствията, незабавно „те оставят сам, изложен на вятъра, който повее“. Отивайки при модистката, Делъуор съвсем не си бе представял, че с тази толкова обикновена постъпка бе станал причина за такива мъчителни размишления.

Матюс се отнесе по-добре. В навечерието на заминаването той даде великолепна вечеря на Хобхаус и Байрон. Те двамата вече бяха влезли в ролите си на пътници, шегуваха се помежду си, държаха се отчуждено от другите и малко неестествено. Преди да отпътуват, Байрон написа станси за Мери-Ан:

Истинско ли бе това чувство? Дали заминаваше само защото все още я обичаше и му бе непоносимо да живее в съседство с нея? Мъжът не е толкова първично същество. Когато вечеряше с Матюс и Хобхаус, когато слушаше със смях непреодолимото заекване на Скроуп Дейвис, той изобщо не се сещаше за мисис Мъстърс. Но първата любов отпечатва дълбоки следи у всяко дете. Дните, прекарани в Анзли, оставаха най-силният от тъжните и хубави спомени, за които Байрон обичаше да съчинява стихове, изразяващи пламенните му мечти.

XIIIПърво странствуване на Чайлд Харолд

Двамата приятели отплуваха на 26 юни 1809 година от малкото пристанище Фалмът с кораба на капитан Кид, който трябваше да ги отведе до Лисабон. Хобхаус, който вече съчиняваше наум своите археоложки бележки, носеше сто писеца, два галона48 мастило и няколко топа бяла хартия. Байрон отново беше привлякъл цяла свита прислужници. Старият Мъри трябваше да ги придружи до Гибралтар, защото морският въздух бил здравословен за него. Основното прислужване обаче бе поверено на Уилиям Флетчър, камериер от Нюстед, който наскоро се бе оженил и понеже страдаше по жена си Сали, силно роптаеше. Един младеж, Робърт Ръштън, наричан Боб, син на чифликчия (когото Байрон харесваше, „защото и той като мен, изглежда, е самотна душа без приятели“), и един прислужник — немец, препоръчан от доктор Бътлър, от „Хароу“, допълваха свитата.

Ходжсън получи от Байрон описание в комико-героични стихове за заминаването и за Хобхаус, който повръщал едновременно храната и първите си впечатления от пътуването. „Провидението реши да се намеси в полза на нещастните читатели — Хобхаус си навехна китката, така че повече не може да пише, и мастиленият дъжд престана… Колкото до мен, напускам Англия без съжаление — ще се върна с неудоволствие. Аз приличам на Адам, първия осъден на пропъждане, само че нямам Ева и не съм изял нито една ябълка, която да не е била кисела.“

Мисис Байрон също получи писмо за сбогуване: „Пред мен е целият свят и аз напускам Англия без съжаление и без желание да видя отново нещо нейно освен Вас и настоящото Ви местожителство. Повярвайте ми, искрено Ваш…“ Той й бе оставил мечката, кучето вълча порода и хубавите прислужнички.

Пътуването беше тежко. В Лисабон пътниците се срещнаха с военна Европа. Французите на генерал Жюно току-що бяха отстъпили място на англичаните на генерал Крофърд. Хобхаус, като председател на либерален клуб, бе силно изненадан от нравите на страната. Едно тиранично духовенство налагаше своите закони. Изложени в църквите с табли на гърдите, мъртвите чакаха да се съберат достатъчно пари за заплащане на свещениците, за да бъдат погребани. Инквизицията не беше унищожена. Спираха хората по улиците, за да ги правят принудително войници. Байрон, който беше по-невъздържан от Хобхаус и не търпеше насилието над другите, както не го търпеше над себе си, имаше силно желание да проповядва бунт и беше поразен от контраста между хорското нещастие и красотата на португалските пейзажи. Той хареса портокаловите дървета, които позлатяваха яркозелените долини, кацналите на върха на скалите манастири. „Много съм щастлив, защото обичам портокалите и говоря с монасите на лош латински, който обаче те разбират, защото прилича на техния, и ходя сред хората (с пистолети в джобовете), плувам в Тахо49, яздя магаре или муле, ругая на Португалски, хванах диария и ме нахапаха комарите. Но какво значение има това? Хората, които тръгват да пътуват за удоволствие, не трябва да търсят удобство.“

От Лисабон до Севиля те пътуваха на коне. От двете страни на пътя се издигаха кръстове: всеки от тях напомняше за убийство. Срещнаха един затворник и някакви шпиони, които отвеждаха на бесило в Севиля. Имаше нещо особено в този свят, в който смъртта и любовта бяха на всяка крачка, нещо животинско и откровено, което прилягаше на Байроновото сърце. Той писа на майка си, че се е настанил в къщата на две хубави испанки, „които са много приятни с големите си очи и с красивото си телосложение. По-голямата уважи недостойния Ви син с особено внимание, като го целуна нежно на тръгване… след като бе отрязала една къдрица от неговите коси и му бе дала една от своите дълги плитки, която Ви изпращам и Ви моля да я пазите до завръщането ми. Последните й думи бяха: «Сбогом, красиво момче! Вие много ми харесвате.» Тя ми беше предложила да живея при нея в стаята й, нещо, което моята добродетелност ме накара да не приема; тогава тя се разсмя и каза, че сигурно съм имал любовница в Англия, и прибави, че тя щяла да се омъжва за офицер от испанската армия.“

После, минавайки през Кадис, „приятен град, пълен с най-хубавите жени на Испания“, двамата приятели отидоха в Гибралтар. Там трябваше да се разделят със стария Мъри и младия Ръштън и двамата прекалено изморени от пътуването. Байрон ги прати обратно в Нюстед, като задържа само Флетчър. На мисис Байрон той писа: „Моля Ви да се заемете с Робърт, който ще чувствува липсата на господаря си — горкото момче нямаше никакво желание да се върне.“

На кораба, който ги отведе от Гибралтар до Малта, пътниците много харесаха Хобхаус, който веднага се смеси с тях и редовно след вечеря ги разсмиваше с анекдоти, повечето от които (мислеше си Байрон, слушайки го отдалече) бе научил от Скроуп Дейвис. Байрон, като по-необщителен, по-малко се харесваше на хората. Понеже не ядеше почти нищо, той ставаше от масата преди другите. Уединяваше се, гледаше морето и сякаш вдишваше мрачната поезия на скалите. Щом се свечереше и запалеха светлините, той сядаше върху куп платна и с часове съзерцаваше играта на лунните лъчи върху вълните. При тази бледа светлина той напомняше на моряка на Коулридж50, който убил един албатрос. Байрон представляваше „покрита с плащаница и увенчана с ореол загадка“. Спътниците му приемаха неговото усамотение за презрително отношение към тях и строго го осъждаха. Забелязваха, че ги гледа изпод вежди, неспокойно и мнително. Липсваше му непринуденост в поведението, държеше се грубо с Флетчър, изглеждаше разтревожен и зле разположен.

Ако хората можеха да отгатнат безпокойството, което се криеше зад това поведение, болезнената срамежливост на сакатия, биха изпитали съжаление към него. Байрон търсеше мълчаливия приют на вълните и звездите, защото се страхуваше от хората. И щом възприемаше някой начин на поведение, което му беше присъщо, той го спазваше, защото го смяташе за достойно. Гледайки как леко разлюляният нос на кораба цепи водата, той мислеше, че всяка вълна го отдалечава от неговите нещастия. Разсъждаваше все още върху пропуснатата си младост, но с една мрачна снизходителност, сякаш ставаше дума за чужд човек. Защо да не напише една поема за това странствуване? Още от детството му в него се бяха трупали силни чувства, които, разпилени в пламенната му душа, приличаха на разтопена лава… Представяше си един герой, когото щеше да нарече със старото си фамилно име Чайлд Бърън и който щеше да бъде самият Байрон, този отчаян, разочарован Байрон, когото Хобхаус не познаваше и всъщност не би могъл да разбере… Корабът се олюляваше на лунното осветление.

На третия ден от пътуването няколко пътници се забавляваха на палубата, стреляйки по бутилки с пистолети; Байрон си опита щастието и се оказа най-добрият стрелец. Това го зарадва. Хобхаус, малтретиран от Байрон заради една невинна шега, каза на новите си приятели с покровителствена снизходителност, че трябва да се отнасят с него като с дете.

В Малта Байрон взе няколко урока по арабски от един монах и няколко по платоническа любов от мисис Спенсър Смит — жена с романтични приключения, която била арестувана от войниците на Наполеон, после спасена от един италиански благородник, който се отнесъл към нея достойно като истински рицар. „Тя беше прелестна жена.“ Очарователните й късогледи очи гледаха мъжете със затрогваща свенливост, която ги вълнуваше. Байрон бе запленен от тази жена, но новата му философия за любовта не му позволи да се поддаде на слабостта си. Овладян от някаква наивна ненавист към любовното чувство, той искаше да бъде безчувствен.

„Мраморно сърце“, такъв искаше да бъде той сега, да умее да прелъстява жените, когато пожелае, дръзко и самоуверено, но в същото време да презира лесните завоевания. „Очарователната Флоранс“ получи от него пръстена с големия искрящ диамант, който той носеше, а нейните късогледи очи преминаваха известно време в мечтите му. Но той се откъсна от тази нова Калипсо без никаква трудност.

Албания беше тогава почти непозната страна. Дивите й планини напомняха на Байрон за Шотландия от детските му години. Мъжете носеха къси поли, почти като шотландските и наметала от козя кожа. Пашата на Янина, прочутият със своята смелост и своята жестокост Али, уведомен от английския резидент за пристигането на младия благородник, покани Байрон и приятеля му на гости. Байрон хареса обстановката, албанците с бродирани елеци, татарите с високите калпаци, черните роби, конете, тъпаните, ходжите, които пееха от минаретата на джамиите: „Няма друг господ освен нашия“. Страшният Али паша беше дребно човече на седемдесет години, с бяла брада, с достолепни, вежливи маниери. Но всички знаеха, че не би се поколебал да опече на скарата един неприятел или да хвърли в езерото петнадесет жени, ако с нещо са ядосали снаха му. Той запита Байрон защо е напуснал страната си толкова млад и добави, че веднага познал високия му произход по малките уши, по къдравите коси и по белотата на ръцете му. Тези думи доставиха такова удоволствие на Байрон, че месеци наред той ги споменаваше в писмата си. Али паша, физическото въплъщение на Зелуко, остана дълго време един от героите на Байрон. Властолюбието, незачитането на моралните и обществени норми, загадъчността, с която той обичаше да се заобикаля, цялата личност на Али особено силно занимаваше Байрон. Този разбойник, корсар, главатар на банда, изразител на нравите на това прокълнато племе го очароваше, защото мразеше лицемерието и обичаше храбростта. Симпатиите бяха взаимни и пашата даде на двамата англичани водачи и въоръжена охрана за връщането им.

Преминаването през една нецивилизована страна под закрилата на някакви полудиви войници беше смело, но примамливо начинание. Байрон още от дете мислеше, че е създаден за военен живот. Не се страхуваше от нищо. Обичаше тези албански войници; струваха му се простодушни и верни; винаги беше харесвал примитивните същества, които развличат ума, без да го заангажират. И тъкмо сред тях, в Янина, той започна да пише своя Чайлд Бърън, който след първата песен стана Чайлд Харолд. Беше си избрал строфата на Спенсър51, строфа от девет стиха, които според него позволяваха по-голямо разнообразие в интонацията. Хобхаус от своя страна си водеше бележки за един пътепис.

От Албания искаха да отидат в Гърция по море, но им попречи неопитността на моряците и неочаквана буря. „Едва не загинах в един военен турски кораб поради невежеството на капитана и на екипажа, макар че ураганът не беше силен. Флетчър стенеше и зовеше жена си, гърците викаха на помощ всички светии, а мюсюлманите — аллах. Капитанът се разплака и тичешком се скри във вътрешността на кораба, като ни караше и ние да молим господ за помощ.“ Платната бяха разкъсани, екипажът — неспособен да се справи, а Флетчър повтаряше — не без основание, — че всички ще намерят тук своя влажен гроб. Байрон, който не можеше да помогне нищо с куците си крака и изморен от напразните си усилия да успокоява Флетчър, се уви в албанското си наметало, легна на палубата и напук на всичко заспа. Когато се събуди, бурята беше стихнала, а корабът заседнал на един бряг, където ги посрещнаха сулиотите — гръцко-албанско планинско племе, диво и храбро, което бе съумяло да остане свободно. Сулиотите служеха на пашата, но като наемници, на които винаги плащаха преди битката. Славеха се като опасни хора, но посрещнаха корабокрушенците благосклонно; изсушиха дрехите им, нахраниха ги, устроиха им забавление с танци около огъня и им изпяха една великолепна песен, чийто рефрен беше „Разбойниците на Парга“. Когато накрая Байрон ги помоли да приемат няколко монети, главатарят им отговори: „Искам уважението ви, а не парите ви.“

Думите му се харесаха на Байрон. Той се възхищаваше от тези буйни мъже, способни и на убийство, и на приятелство. Презрението му към религиите нарастваше. От няколко седмици срещаше всякакви вярващи — католици, протестанти, мюсюлмани, източноправославни — и във всички откриваше животинската природа. „Много обичам албанците; не всички от тях са мюсюлмани, някои от племената им са християнски. Но религията им слабо влияе върху държането и постъпките им.“ Една от любимите теми на писмата му беше сравнението между нещастния Уилиям Флетчър от Нюстед, който се разхождаше с чадър по албанските планини, и новите местни прислужници, непридирчиви и волни. „Флетчър, като всеки англичанин — макар че посвикна с турците, — е недоволен от осемдесетте секвина, които везирът ни даде като подарък… Освен от студ, горещина и паразити той не е страдал от нищо друго, но му липсва мъжество и се страхува от крадци и от бури…“

Отхвърлени от морето, те решиха да отидат до Гърция по суша. Това беше една приятна разходка на кон през планините. Вечер сулиотите, които ги придружаваха, пееха песни, а Байрон с помощта на преводача ги записваше на английски. Накрая пристигнаха в равнината и отседнаха в малкия град Мисолонги, разположен на края на огромна лагуна. Бяха вече в Гърция.

Байрон беше развълнуван. Още от малък той бе обикнал тази страна благодарение на поетите и историците. Не остана разочарован. За очи, свикнали със суровата природа на Севера, с обвитите в мъгла пейзажи, с движещите се като платна облаци, индиговосиньото небе, прозрачният въздух, каменистите планини, облагородени от пръснатите тук-там жълти и оранжеви краски, представляваха една картина на райска светлина и блаженство. Той прекоси Лепантския залив, най-напред до Патрас, белия укрепен град, после в обратна посока и слезе на сушата в подножието на Парнас. Всяка дума на водача събуждаше у него спомен. Това беше страната на Мелеагър и на Аталанта, на глигана от Еримант. Онзи заснежен връх в далечината беше Хеликон, а да лежи до светилището на Пития, беше за него вълнуващо преживяване. В Делфи Байрон и Хобхаус издялаха имената си върху колоните на един храм. Над главите им прелитаха големи птици. Байрон ги взе за орли, а Хобхаус — за соколи. Но и Хобхаус се въодушеви, като наближиха Атина. Към естествената красота на тези места се прибавяха и други величави достойнства. Смелостта, любовта към свободата, преклонението пред красотата, красноречието, най-големите човешки добродетели се бяха родили на тая суха и девствена земя.

Най-после, на 24 декември 1809 година, след като бяха яздили цяла сутрин през борови и маслинени гори, един от водачите се провикна: „Господарю! Господарю! Селото!“ Това беше Атина. Някъде долу в равнината на значително разстояние се виждаше един град, разположен около висока скала, а отвъд града морето.

Водачът не грешеше. Атина тогава беше голямо село. Турците бяха завладели града и понеже се чувствуваха повече завоеватели, отколкото управници, го бяха изоставили на произвола на съдбата. В откритото кафене близо до базара наклякали аги пушеха наргилетата си и се смееха. Акрополът бе зает от турски гарнизон. Байрон и Хобхаус се изкачиха да го разгледат, като носеха на отоманския управител подарък захар и чай. Този изгладнял служител ги посрещна много добре, тъй като от заплатата си — сто и петдесет гроша — трябваше да плаща и на войниците. Разведе ги сред белите развалини на храмовете. „Ах, милорд — каза Флетчър, — какви камини могат да се направят от този мрамор!“ Байрон изглеждаше повече заинтересован от възпоминанията за Перикъл, отколкото от красотата на Партенона. „Гледай — възкликна Хобхаус, — това е наистина грандиозно!“ — „Прилича много на Маншън Хаус“ — отговори студено Байрон.

Но той бе натъжен от контраста между миналото величие на тези места и сегашното им окаяно състояние. Дали не дължеше на Нюстед този вкус към разрушени сгради и разгромени империи? Не намираше ли в тях смътен символ на собствената си съдба? Причината бе по-сложна. Със смелостта си, с постоянното чувство на отегчение, с необходимостта си от бягство, той принадлежеше към онзи вид мъже, родени за действие. Знаеше го много добре. Следеше с възхищение и завист стремителния възход на Бонапарт. Но недъгът му го осъждаше на живот без блясък; той вкусваше едновременно величието и падението от действията на другите. Както някога бе обичал да седи сред гробовете на хълма на „Хароу“, така сега обичаше да мечтае върху изпочупените колони на огромното гробище на някогашни империи, което се простира сред кипариси и борове от Гибралтар до Хелеспонт.

Ако в Португалия робското положение на народа бе направило силно впечатление на Байрон, то тук, в страната на Милтиад и Темистокъл, той изпита дълбоко възмущение. Ръкописът на „Чайлд Харолд“ се изпълни с пасажи на възвание към бунт:

„Какво мога да направя?“ — отговори му един ден млад атинянин, когото той упрекна в покорност. „Робска душа! — извика Байрон. — Ти си недостоен да носиш името грък. Какво можеш да правиш ли? Да мъстиш.“ Той самият би го направил. Crede Biron.

Хобхаус и Байрон наеха стаи в две съседни къщи, Байрон — при вдовицата на един английски вицеконсул, Теодора Макри. Покрит балкон гледаше към вътрешен двор, където растеше лимонено дърво и играеха три млади момичета. Байрон не можа да пропусне случая да се влюби отново. „Едва не забравих да Ви кажа, че умирам от любов по три девойки от Атина, три сестри. Живях в една къща с тях. Тереза, Мариана и Катинка са имената на тези божествени същества — и трите под петнадесет години.“ За най-голямата, Тереза, той съчини една поема:

„Живот мой, обичам те!“ беше хубав рефрен: всъщност „по-скоро Харолд, отколкото Байрон“ се влюби в Тереза. Въпреки това един ден, следвайки ориенталския обичай в любовта, на който го бяха научили, той забоде върха на камата в гърдите си, нещо, което тя прие напълно спокойно, като почит, дължима на нейната красота.

Консулът на Франция Фовел придружи Байрон и Хобхаус из Атина. През маслинови гори и изпъстрени с лилии поляни стигнаха до нос Сунион. Белите колони на древен храм обрамчваха „виолетовото море“. На една от тях Байрон, вечният ученик, написа името си. После, седнал на мраморните стъпала, той с наслада вкуси от спокойствието на местността, където беше сам с вълните. Чувствуваше се много щастлив. Тази вечна пролет, това безоблачно небе бяха прекрасни. Той се привърза към гърците. „Били неблагодарни, казват, но кой е помогнал на гръцкия народ?“ Каква признателност дължаха те на турците, които ги подтискаха, на англичаните, които ограбваха шедьоврите на Акропола, на французите, които даваха съвети, но не и помощ? Байрон се разгневи, като видя с каква небрежност служителите на лорд Елгин подкопават прорезите на Партенона. Турският губернатор пък се разплака, като видя как трошат един от фронтоните. Впрочем тъй както обичаше гърците, Байрон се разбираше и с турците. Префектът на града беше толкова внимателен с тях, че накара да ударят — и то пред Флетчър — петдесет тояги на един човек, който беше обидил двамата англичани. Хобхаус със задоволство отбеляза: „Каквито и да са разбиранията ми за деспотизма в Англия, признавам, че в чужбина той има своите предимства.“

Пътешествието продължаваше. Английският кораб „Пилъд“ заминаваше за Смирна и те се качиха на борда му. Тъмночервените вълни с опалов връх на Одисеевото море ги люшкаха между островите. В Смирна Байрон завърши втората песен на своята поема. Хобхаус не беше много очарован. Преувеличени чувства, казваше той, красноречиви декламации; предпочиташе Поуп. Самият Байрон, влюбен в поезията на XVIII век, остана почти учуден от спонтанния изблик на чувствата си, скри ръкописа на дъното на куфара си и потърси друго средство за постигане на слава.

Фрегатата, която ги отвеждаше от Смирна до Константинопол, хвърли котва край остров Тенедос52. Оттам се виждаше входът на Дарданелите — тесен проток, който разделя два континента. Морето течеше бързо като река между високите голи и кални брегове. Това беше този Хелеспонт53, който Леандър бе преплувал, за да стигне до любимата си. На Байрон му се искаше да направи същото. Опита на два пъти: първият опит пропадна, вторият, на 3 май, успя. Той преплува от европейския до азиатския бряг за час и половина. Мистър Икенхед, който плуваше заедно с него, го изпревари с пет минути. Двамата мъже не бяха изморени, но малко премръзнали, а Байрон се чувствуваше необикновено горд от постижението си. Той писа на майка си, на Ходжсън, на целия свят, че е преплувал Хелеспонт и този подвиг — заедно с хленченето на Флетчър и похвалата на Али паша за малките му уши — стана една от основните теми на неговите писма. „Най-напред ще Ви кажа, защото не съм Ви го казвал досега, че два пъти плувах от Абидос до Сестос. Говоря Ви за това, за да Ви внуша уважението, което заслужавам за спортното си постижение, защото с него се гордея много повече, отколкото с всяка друга слава — политическа, поетическа или ораторска.“

По време на престоя си в Тенедос той видя Троада. Планината Ида, напомняща му за хълма на „Хароу“, господствуваше над долината на Троя. От града бяха останали само гробниците на разрушителите му, големи купчини, които напомняха за надгробните могили на датчаните в Англия. Байрон, верен на любовта си към небитието и вечния сън на героите, постоя, унесен в мисли, пред гроба на Ахил. После фрегатата отплува отново към Константинопол и на 13 май 1810 хвърли котва между Сарай и Седемте кули.

От Стамбул Байрон хареса най-много местоположението, бреговете на Европа и Азия, осеяни с палати, позлатеното кубе на „Света София“, Принцовите острови, открояващи се леко в далечината. Самата църква „Света София“ обаче му се стори по-незначителна от „Свети Павел“ в Лондон. „Говоря като cockney54“ — каза той. Вярно беше. Хобхаус също реши, че ориенталските базари „са доста посредствени за човек, който познава магазините на Лондон“. Но и за двамата беше интересно да се разхождат из старите султански гробници, облечени в алени, бродирани със сърма дрехи, с чалми с пера и следвани от яничарите, които бе наел Байрон. Английският посланик Робърт Адеър и секретарят му Кенинг се отнесоха към пътниците като към важни личности. Представиха ги на Капитан паша. За посещението в правителствения дворец между Байрон и Кенинг възникна спор по отношение на етикета. Понеже отказа да върви след него, Байрон напусна свитата. Той се сърди цели три дни, след което написа едно писмо, в което достойно признаваше, че е сгрешил.

Байрон се изкачи покрай Босфора и седна на сините скали на Симплегадите55, които пазят входа му откъм Черно море и които, според преданието, били подвижни и се приближавали, когато минавали кораби, за да ги разбиват. Байрон по цял ден не правеше нищо, само пушеше, яздеше и гребеше с лодка в сладките води на Азия, но беше доволен. Единствено Флетчър го дразнеше: „Непрестанните му оплаквания от говеждото и бирата, глупавото му и престорено презрение към всичко чуждо и неспособността му да научи поне няколко думи от който и да е език правят от него, както от всички английски прислужници, неприятно бреме. Уверявам Ви, че досадата да трябва да говоря вместо него, претенциите му за удобства (много по-големи от моите), капризите му, че не можел да яде пилафа, не искал да пие такива вина, не можел да спи в такива легла, и целият дълъг списък от неволи, например, че конете се спъвали и липсвал чай!!! и т.н. — всичко това може да се стори смешно на случайния зрител, но за господаря му е ужасна неприятност.“

Най-после, на 24 юли 1810 година, Байрон и Хобхаус напуснаха Константинопол. Хобхаус се връщаше в Англия, Байрон щеше да спре отново в Атина. През годината, която бяха прекарали заедно, те си бяха разменяли добродушни подигравки, но за едно приятелство дългото пътуване е твърде голямо изпитание, така че промяната бе добре дошла. Байрон писа на майка си: „Много съм доволен, че отново оставам сам, защото моят приятел ми омръзна — не че друг би бил по-добър, но природата ми ме тегли към самотата и всеки изминал ден увеличава това мое влечение.“

Раздялата беше трогателно мила; Хобхаус я описа в дневника си: „Сбогувахме се не без сълзи с този странен млад човек на каменистата площадка край малкия залив, като си поделихме цветята от едно букетче — може би последното нещо, което поделям с него.“ Писмото, което Хобхаус написа на Байрон след раздялата, свършваше със следния постскриптум: „Запазих половината от букетчето, докато съвсем увехна и дори тогава не намерих сили да го хвърля. И Вие не, нали?“ Той обичаше Байрон повече, отколкото показваше. По време на това пътуване бе открил, че приятелят му е труден за съжителство човек, своенравен, чувствителен и въпреки това — обаятелен. А колкото до Чайлд Харолд, който беше сантиментален в поезията, съвсем не беше такъв в прозата: „Последното Ви писмо завършва с един патетичен постскриптум за някакво букетче; съветвам Ви да го използвате в бъдещия си роман. Не съм подозирал, че имате такива хубави чувства, и предполагам, че се шегувате, но аз обичам шегите.“

През втория си престой в Атина Байрон се настани в манастира на капуцините. Мястото беше красиво: пред него се издигаше върхът Химет, зад него Акрополът, отдясно храмът на Юпитер, а отляво се простираше градът. „Вижте, господине, какво хубаво разположение, каква живописна гледка! Подобно нещо няма във вашия Лондон, господине, не, нито дори Маншън Хаус.“ Паметникът на Лизикрат беше обграден от сградите на манастира. Това беше малък, красив, с кръгла форма храм, превърнат от монасите в библиотека, която водеше към градина с портокалови дървета. Животът, който се водеше в този манастир, не беше много свят. Освен Padre Abbate56 имаше шест ragazzi — младежи, трима католици и трима източноправославни. Байрон организираше мачове по бокс между католиците и източноправославните и игуменът се радваше, когато печелеха католиците. Животът там приличаше на живота в колежите — весел, шумен и доста свободен, в който Байрон — никога непрестанал да съжалява за приятелите си от „Хароу“ — се включи с детинска радост. Той изпадна в едно от обичайните си покровителствени настроения към младия Николо Жиро, един нов Едълстоун, който беше гръцки поданик, но под френско настойничество. Той говореше италиански и го преподаваше на Байрон. „Аз съм негов Padrone и негов amico57 и бог знае още какво. Приблизително два часа след като ми бе казал, че най-голямото му желание е да ме следва из целия свят, заяви, че трябва не само да живеем, но и да умрем заедно.“

Дните преминаваха, изпълнени със смях. Сутрин Байрон се събуждаше от виковете на тези млади веселяци: „Venite abbasso“58, на което гласът на отчето отговаряше важно: „Bisognobastonare.“59 Започнаха и разни любовни истории. На сцената се появи майката на Тереза Марки. „Тя е достатъчно побъркана, за да си въобразява, че мога да се оженя за дъщеря й, но аз имам по-интересни забавления.“ Флетчър, жененият мъж, който толкова бе охкал по жена си Сали, си намери любовница гъркиня. Двамата албански прислужници и преводачът последваха примера му. „Да живее любовта!“ — пишеше Байрон на Хобхаус. „Бъбря с всички — добре или зле — и превеждам Евангелието, но заниманията ми постоянно се прекъсват от лудории; ядем плодове, замеряме се с обелките, забавляваме се: всъщност чувствувам се отново като в училище и толкова малко напредвам, колкото и някога, губейки времето си по същия начин.“ Вечер у игумена се организираха богати угощения на турските сановници. Мюфтията на Тива60 и управителят на Атина се напиваха напук на Мохамед и атическият празник преминаваше бляскаво.

Байрон, разбира се, трябваше да прекоси с плуване и Пирея. Малкият Николо плуваше много лошо. Байрон тъкмо се канеше да скочи от вълнолома, когато от съседен кораб някой го извика на английски. Това беше маркиз дьо Слиго, приятел от „Хароу“, който пътуваше на двумачтовия си кораб с лейди Хестър Станъп. Байрон се зарадва на срещата и направи с двамата няколко екскурзии, но в присъствието на тези англичани той далече не беше така непринуден, както с малките италианци. Лейди Хестър беше доста строга в преценките си: „В погледа му има нещо порочно, очите му са много приближени, веждите смръщени… Странен характер: щедър — преднамерено, стиснат — пак преднамерено; един ден е мрачен и никой не трябва да му говори, на другия ден пък иска всички да се шегуват заедно с него.“ Тази черта бяха забелязали всички, които общуваха с Байрон. Затворен в себе си, неспособен да си представя чувствата на другите, той очакваше от тях да менят настроението си според неговото и се дразнеше искрено, когато тъгата или радостта им му се струваха ненавременни. Застанал между Химет и Акропола, пушейки замечтано лулата си подръпвайки от време на време мустаците си, Байрон виждаше самия себе си като природно явление — скала сред планините; той обичаше простодушните същества, които гледаха тази доста стръмна скала с учудване и възхищение.

Щом срещнеше англичани, крехкото му чувство за щастие се разклащаше. С присъствието си те му напомняха за онова общество, към което Байрон изпитваше едновременно осъзнат страх и неосъзнато уважение. Само в присъствието на младежите или прислужниците се освобождаваше от грижата за мнението на хората. Знаеше, че е странен и своенравен. Беше по детски суеверен, имаше странни навици, като например да държи заредени пистолети до възглавницата си. Необикновената му чувственост го подтикваше към постъпки, които той желаеше да скрива. Хобхаус го притесняваше и ако Флетчър дразнеше често господаря си, то бе, защото този Санчо от Нюстед представляваше малко смешен, но опасен пазител на британските условности в този волен атински живот сред портокаловите дървета, калугерчетата и турците.

През своя втори престой Байрон направи няколко пътувания до Морея61 и Триполис, като редовно се отбиваше в Патрас, защото английският консул му служеше за банкер. Той всеки път с удоволствие разглеждаше пристанището, където изрисуваните кораби, които му напомняха за флотата на Агамемнон, раздипляха платната си в подножието на един бял град. Но местността беше нездравословна: щом духнеше вятърът от Мисолонги, в сезона на комарите, се появяваше малария. Байрон едва не умря от тази болест поради лошо лечение. Какво можеше да направи един нещастен човек с треска срещу един лекар убиец? Природата, младостта и Юпитер се бореха за него, а доктор Романели — срещу него. Флетчър страшно се изплаши. За щастие двамата албански прислужници се грижеха за Байрон и казаха на лекаря, че ще го убият, ако господарят им умре. Дали тази заплаха, дали Юпитер или младостта помогнаха?… Накрая Байрон се възстанови. По време на това боледуване той можа да прецени колко малко държеше на живота. Беше сам, зъзнещ от треска, на два месеца път по море от родината си. „Гледах на смъртта като на лек срещу страданието, без никакво желание за живот, но с пълната увереност, че господ, който наказва на този свят, е оставил един последен подслон за уморените души.“ Беше прибавил на гръцки: „Този, когото боговете обичат, умира млад.“

Когато се завърна в манастира на капуцините, имаше блед и изморен вид. Режимът, който следваше, за да остане слаб и хубав, не беше подходящ за засилване на организма му: турска баня три пъти седмично, за пиене — смес от оцет и вода и единствената по-солидна храна — ориз. Животът през цялата зима беше горе-долу същият, както преди боледуването му. Работеше по малко, написа две сатири — едната в стила на Поуп — Hints from Horace62, а другата — „Проклятието на Минерва“, представляваше силна нападка срещу лорд Елгин. Един ден той запита отец Пол д’Ивре — един от капуцините — дали биха му разрешили да живее в килия. Може би манастирският живот щеше да го изтръгне от отегчението и тъгата. Той каза, че не е атеист. Поиска от игумена да му даде кръст и го целуна със сълзи в очите. За него религията, както всяко нещо, трябваше да предизвика силно усещане.

Но Хансън не изпращаше повече пари и му писа да се връща, за да запази Нюстед и Рочдейл, застрашени от кредиторите и хората на закона. Уви! Трябваше да се върне. Флетчър бе изпратен напред, натоварен с багажа и едно писмо за мисис Байрон: „Бихте ли се погрижили за книгите ми и за ковчежетата с книжа. Моля Ви да ми оставите няколко бутилки шампанско, защото много съм жаден… Предполагам, че сте напълнили къщата с глупави жени, които разпространяват скандални истории.“

Пътуванията бяха повлияли добре на Флетчър — не беше вече такъв „островитянин“, както преди. „След като мина през различни изпитания, Флетчър започна да помъдрява; стана благ и сдържан и обеща след завръщането си да служи за пример на енорията, а в бъдеще — да се издигне като важна личност в рода на Флетчърови.“

Няколко седмици след прислужника на борда на фрегатата „Ла Волаж“ се качи и самият господар. Николо Жиро го придружи до Малта. Байрон водеше със себе си двама гръцки прислужници. Един от албанските му прислужници, когото трябваше да освободи, излезе разплакан от стаята му. „А като си спомня, че при заминаването ми от Англия един от най-близките ми и благородни приятели се извини, че не може да дойде да се сбогува с мен, защото трябвало да води някаква роднина по покупки, се чувствувам не само оскърбен, но и учуден, сравнявайки настоящето с миналото.“

От Малта пътуването продължи тридесет и четири дни. Той беше сам, нямаше интересни събеседници, но се наслаждаваше на самотата си. Общо взето, не можеше да се оплаче от това пътешествие. За малко не загина на турския кораб, преживя приключение с една омъжена жена в Малта, гостува на един паша, влюби се в три млади гъркини в Атина, прекоси Дарданелите, написа няколко строфи, научи от едно калугерче италиански. Любува се на красиви пейзажи, припомни си едно героично минало и си възвърна за цели шест месеца младостта. През това време беше разговарял с французи, италианци, гърци, турци, американци и можа да се запознае с възгледите и обичаите на други народи. Цял век да бе прекарал в пушалните на лондонските клубове или да се бе излежавал в някоя извънградска къща, не би придобил толкова много полезни и интересни познания.

Винаги е любопитно да се проследи в един човешки живот последователното формиране на пластовете, които, втвърдени от времето, ще определят даден характер. Върху наноса на прадедите — буйността на Гордънови и чувствения темперамент на Байронови — се бе образувал един физически нанос — недъгавост, която пораждаше омразата към света, и красота, която предоставяше средствата за отмъщение. Върху тесногръдата и мрачна религия, преподавана му от първите шотландски учители, се бе наслоил — без напълно да я заличи — волтерианският деизъм на студентите от Кеймбридж, върху наивния сантиментализъм от юношеството — един ироничен и горчив хумор. Представата за света, която създаваше сега този вътрешен пейзаж, беше проста. Земното кълбо било сътворено, без да знаем с каква цел, от един бог, който изглежда безразличен към нашите страдания. Хората, движени от чувствата си, от съдбата, се стремят или към приятни усещания, което е разумно, или към слава, което е безумство. Империите се издигат и падат като вълните на морето. Всичко с изключение на удоволствието е суета.

Пътуването из Ориента потвърждаваше това схващане. Навсякъде, където бе минал, Байрон бе намерил живота суров, пороците всеобщи, смъртта вездесъща и лесна. Фатализмът на мюсюлманите беше подсилил неговия. Отношението им към жените му бе харесало. Многобройността на религиите му бе доказала слабостта им. Той се бе завърнал със съмнения, в които беше твърдо убеден. В тази дълга самота бе научил няколко истини за себе си. Сега знаеше, че е щастлив само когато е извън закона. Беше обикнал тези страни, в които не се грижеше за никого и в които никой не се грижеше за него. Разстоянието го бе научило на презрение. Можеш ли да се вълнуваш от враждебната статия на един досаден поучител, когато Средиземно море и Атлантическият океан текат между теб и него, когато шумотевицата на списанията от крайния Север е заглушена от бученето на Хелеспонт? Занапред, ако работите му в Англия не вървяха добре, щеше да знае, че на разстояние петнадесет дни път по море ще намери белите острови под вечно синьото небе.

Сам на палубата на фрегатата, той гледаше как вълните се надигат и спадат. Към какво го водеше това дълго завръщане? Към майка му? Той нямаше намерение да я вижда за дълго. „Бъдете така добра да приготвите моите стаи в Нюстед, но ме считайте само за гост. Трябва да Ви уведомя, че от доста време съм пълен вегетарианец, не ям нито риба, нито месо, така че очаквам да намеря достатъчно количество картофи, зеленчуци и бисквити; вино не пия. Имам двама прислужници — и двамата хора на възраст, гърци… Не очаквам да ме безпокоят много посетители; ако идват гости, ще ги посрещате Вие, защото аз съм решил никой да не смущава уединението ми. Знаете, че никога не съм обичал обществото, а днес — по-малко от всякога.“ Единственото му желание като собственик бе да отдели част от чифлика на някой си Б…, за да даде на Флетчър малко имот. „Ще се огранича (като Бонапарт) с раздробяване на царството на мистър Б…, за да издигна един отрязък от него в княжество за маршал Флетчър! Надявам се, че управлявате моята малка империя и разходите около нея с предпазлива ръка.“

Освен майка си кого ли друг щеше да намери? Хобхаус? Нямаше никаква вест от него; разправяха, че отново бил навлякъл „грозното войнишко облекло“. Ходжсън? Да, безсъмнено, но той бил станал набожен. Огъста? Почти я бе забравил. Какво, дявол да го вземе, щеше да прави в тази страна? Да се занимава с нюстедските чифликчии, да продава въглищата на Рочдейл, да връща дългове в Лондон? Долнопробни занимания. С кого щеше да се вижда? О, там беше и Далъс, онзи приветлив и услужлив Далъс: „След двегодишно отсъствие отново пътувам към Англия. Видях всичко по-забележително в Турция и по-специално Троада, Гърция, Константинопол и Албания… Не считам, че съм направил кой знае какво по-различно от останалите пътешественици, с изключение може би на това, че преплувах Дарданелите от Сестос до Абидос — доста прилично постижение за един модерен човек“.