Байрон

XXVIСвитата на едно наранено сърце

Страданието от изгнаничеството вече чертаеше един нов „Чайлд Харолд“. Той толкова много бе мислил върху цялата тази драма — неуспеха, позора, лютата омраза, порицаната Огъста, цялата враждебна Англия, — толкова много, че мозъкът му вече представляваше „водовъртеж от безумие и жар“. Имаше нужда да се оттегли в някое усамотено място, но обитавано от духове; да твори „и творейки, да живее един по-активен живот“. А какво представляваше той, Джордж Гордън Байрон, през този месец април на 1816 година? Нищо. Нежен и зъл, тъжен и весел, разумен като Волтер и буен като вятъра…

За да стане отново Байрон, той трябваше да стане отново Харолд; странствуванията щяха да имат трета песен.

И докато дълбоко в душата му невидим творец придаваше на тъжните мисли форма на строфи, на повърхността се развличаше с доктор Поли-Доли и със случките от пътуването на един надменен и весел английски джентълмен. Този именно Байрон още на първия етап от пътуването (по-точно в Остенде) стана — както някога във Валансиен баща му Капитанът — любовник на прислужницата от странноприемницата. Полидори, който не забравяше петстотинте лири на Мъри, започна своя дневник за Белгия: „Анверс: Отидохме в едно кафене, където всички играеха на домино. Прочетох Таймз до броя му от 23 април… Жените — тук са по-хубави, на всички фонтани — мадони… Ван Дайк, според мен — много по-добър от Рубенс. — Брюксел: Англичанките са единствените хубави жени в Брюксел. Публично изложено безсрамие по обществените паметници; фонтани, на които мъже повръщат с усилие струя вода; и още по-лоши неща…“ Байрон, който винаги се вълнуваше повече от спомена, отколкото от самото зрелище, пожела да види само Ватерлоо. Там бе рухнал малкият му идол. В навечерието на битката тук, в Брюксел, бяха спали някои от неговите приятели — млади, весели хора, обречени да загинат на другия ден; тук непорочната лейди Франсис бе кокетирала с Уелингтън в навечерието на кръвопролитието. „Пиянска глъчка бе смущавала нощта.“ После оръдието…

За да отидат до Ватерлоо, те наеха кола. Тя обаче заседна и „едно проклето колело упорито отказа да продължи да се върти“. Наложи се Байрон, подкрепян от доктора, да обиколи, накуцвайки, цялото бойно поле, за да търси кости от загиналите. Един чифликчия му продаде казашки кон, на който той продължи разходката си. Никнеха цветя, полята бяха разорани. „Ако на всяка крачка не срещахме деца, които нахално и настойчиво ни предлагаха копчета от униформи, нямаше да видим там никакви следи от война.“ Байрон и Полидори издълбаха имената си в параклиса „Угумон“. Байрон описа битката на своя приятел, като хвалеше смелостта на французите. После се отдалечи и се замисли. Тук, на това обикновено място, само в един ден бе рухнала една от най-красивите човешки съдби. Значи, и действието беше също така безсмислено, както и славата. „Дали ще спечелиш, или ще загубиш този свят, е без значение.“ Оставаше една-единствена поука: уединение, мълчание и презрение. „Но за буйните сърца почивката е същински ад“ — и Бонапарт завладя цял континент, и Байрон написа Чайлд Харолд, и хората се хвърлят в действие подобно на трескавия, който смята, че в движението ще намери прохладата, но никога няма да успее, защото треската е в самия него… Те напуснаха бойното поле привечер. Полидори мълчеше, а Байрон яздеше своя кон и пееше високо една турска песен.

Понеже Франция бе затворена за тях, те слязоха към Швейцария през долината на Мозел и Рейн. Императорската кола на Байрон привличаше просяците. „Дайте ни нещичко, господин командир на батальон! Едно су, господин кралю на Хановер!“ Титлите забавляваха Байрон и изпълваха с радост сърцето на неговия лекар. „Аз съм на равна нога с него — навсякъде, по време на пътуването, към нас се отнасят еднакво.“ „В края на краищата — попита той един ден Байрон — какво повече можете да правите от мен?“ — „Понеже ме принуждавате, ще ви кажа — отговори Байрон, — мисля, че има три неща, които аз мога, а вие не можете да правите.“ И понеже Полидори го предизвика да ги посочи: „Мога — каза Байрон — да прекося тази река чрез плуване; мога да изгася свещ с пистолетен изстрел от двадесет крачки разстояние; и съм написал една поема, от която продадоха четиринадесет хиляди екземпляра в един ден.“ Колкото до начетения Флетчър, както го наричаше Хобхаус, той беше във възторг, защото Рейнската долина между Кобленц и Майнц му напомняше за някои долини в Албания, но тук храната беше по-добра. Той дебелееше.

Пътниците навсякъде намираха следи, оставени от Императора. „Кой е построил паметник, прокарал този път, прокопал този канал?“ — питаха те. „Наполеон“ — отговаряха селяните. Байрон, който обичаше съвпаденията, с радост откриваше върху всички постройки инициалите Н. Б. — Ноуъл Байрон.

Осеяни със замъци скалисти хълмове, покрити с лозя баири… Тези живописни пейзажи от долината на Рейн му напомняха за Огъста. В митичния свят на Байрон тя беше Верността в Нещастието. Той й пишеше пропити от нежност писма. Съчини за нея една поема: „Канарата, със замък украсена…“ Казваше й, че би искал с нея да живее на това място, което би станало едно от най-хубавите на света:

Той й изпрати поемата с цветя, които бе изсушил за нея. Но Огъста толкова се беше вече отдалечила от него, колкото той не предполагаше.

Те прекосиха бойното поле при Морат, където швейцарците бяха разбили Шарл Бургундски. Костите на мъртвите още се търкаляха по полето; Байрон, с присъщите на Хамлетовия гробар мисли за славата, взе няколко за Мъри. Най-после, на 25 май 1816 година, той пристигна на брега на Женевското езеро и отседна в хотел „Дежан“ в Сешрон. В книгата за регистриране на пътниците той написа своята възраст; сто години.

В същия този хотел беше отседнала няколко дни по-рано младата жена, която беше последната любовница на Байрон в Англия — Клеър Клеърмонт. Придружаваха я дъщерята на втория съпруг на майка й, Мери Годуин, и един млад мъж, любовник на тази „сестра“, който беше самият Пърси Биш Шели. Байрон не беше виждал досега Шели, но беше чел една негова поема — „Кралица Маб“ — и я беше харесал. Клеър запозна двамата мъже. Полидори пише в дневника си: „Срещнахме Пърси Шели, автора на «Queen Mab» — скромен, срамежлив, туберкулозно болен, двадесет и една годишен; разделен с жена си, поддържа двете момичета на Годуин, които прилагат на практика неговите теории; едната от тях има връзка с лорд Байрон.“

Шели и Байрон бързо станаха близки. И двамата обичаха света на идеите, и двамата имаха либерални политически разбирания и считаха Ватерлоо за начало на една ужасно реакционна ера. Те имаха общи вкусове и за по-обикновени неща, които може би още повече обединяваха хората. Обичаха да живеят върху водата. Шели вече бе наел една лодка. Всяка вечер Полидори, двамата поети и двете млади жени отиваха да гребат на езерото. Неспокоен и нещастен, Байрон се наслаждаваше на спокойните води, в които при здрача се отразяваха сивите планини и първите звезди. Една вечер, когато течението беше бързо и вълните на езерото опасни, той се оживи и каза: „Ще ви изпея една албанска песен, настройте се сантиментално и ме слушайте внимателно.“ Той нададе един груб гърлен вик и като се смееше на разочарованите жени, които бяха очаквали някаква ориенталска монотонна песен, заяви, че това е най-точното възпроизвеждане на песните на албанските планинци. Тази същата вечер Клеър и Мери го нарекоха Албе и този прякор му остана в малката компания до края. Но в повечето случаи той се навеждаше над водата и се вглеждаше в нея, без да говори. Обичаше тази прелестна тишина, при която се чува само:

Ако слезеха на брега, Шели, който ходеше бързо, без да иска, повеждаше жените напред. Байрон ги следваше отдалече, като накуцваше, опирайки се на бастуна си, и предъвкваше някоя нова строфа.

След петнадесет дни групата „Шели“ нае малка селска къща от другата страна на езерото, а Байрон се настани над тях в красивата вила „Диодати“ Това беше стара къща, разположена по средата на един склон, над поляни и лозя, откъдето се откриваше най-хубавият изглед към езерото, към живописните му брегове, към Женева и планинската верига Юра. Жилище с едновременно изискан и селски вид — малка къща на голям благородник, която много хареса на Байрон. Той бързо свикна с живота в „Диодати“: късна закуска, посещение на Шели, разходка по езерото, обяд в пет часа — толкова скромен, че предпочиташе да се храни сам — и нова разходка по езерото, ако времето позволяваше. Когато валеше, групата „Шели“ се преместваше вечер в „Диодати“ и понякога оставаше там до сутринта. През целия си живот Мери щеше да си спомня тези два гласа — на Байрон, нисък и музикален, на Шели — писклив и възбуден. Тя обичаше да ги слуша със затворени очи. Щом единият замлъкваше, другият подхващаше.

В началото Байрон беше погледнал на Шели с известно недоверие и надменност. Той обичаше да открива у другите привидното присъствие на обществени добродетели; понеже към Клеър не изпитваше нито уважение, нито любов, си бе позволил да се държи презрително и с Шели, с когото тя го бе запознала. Но като ценител на остроумието, той скоро започна да се възхищава от интелигентността на Шели, която беше още по-всестранна от тази на Матюс или на Хобхаус. На въпросите, които Байрон поставяше още като дете на света, Шели даваше с пронизителния си глас находчиви и съвсем нови отговори. „Кой е създал този лош свят? — питаше Байрон. — Бог или сатаната?“ Шели, който беше убеден атеист, отговаряше, че и богът, и сатаната са творения на човека, на неговото мирозрение. Злото за него не беше както за Байрон задължителен елемент на човешката природа. „За непорочните всичко е непорочно.“ Юпитер, творец на омраза, дължеше съществуването си на омразата, останала в сърцето на Прометей. Християнският дявол е създание на злината в човешката душа. Злото съществува, но не в природата: то е в онази привнесена „конвенционална“ грозота, която създават събраните в обществото хора и която можем да срещнем в брака, сред войниците, сред съдиите и сред монасите. Според Шели в природата имаше само Красота, която можеше да се открие в хармоничното й устройство, понякога в една хубава вечер край езерото, в птиците, в звездите, в женските лица. Байрон, по-малко склонен към метафизика, слушаше ту очарован, ту с насмешка тази изразена с тънък гласец пантеистична любов. После идваше неговият ред и той излагаше една по-мрачна доктрина — „методистка, калвинистична, повлияна от Огъста“. Не, нещата не бяха толкова прости, колкото Шели желаеше да бъдат и колкото мислеше, че са. Злото съществуваше, това беше грехът. В собствената си душа той виждаше разгръщането на един конфликт, на който не намираше решение. На много жени той беше донесъл нещастие, макар че едните бе обичал, а другите уважавал. Той добре знаеше, че мъжете са сложни и нещастни същества. Прекалено чист, Шели не познаваше нито мъжете, нито жените. По-малко прозорлив от Байрон, по-малко строг може би по отношение на себе си, когато се поддадеше на изкушение, той наричаше това добродетел. Байрон разсъждаваше много по-трезво, за да може да облече грешките си в позлатените заблуди на една доктрина. Той знаеше, че човекът не е добър. По отношение на политиката беше съгласен с Шели и желаеше също като него свободата на народите, но не вярваше, че за освобождаването им са достатъчни празни многословия. Според него бяха нужни героични действия, но решителни, определени действия за определен народ. Ненавистта му към обществото беше съвсем различна от тази, която изпитваше Шели. Идеалист дори в омразата си, Шели презираше един измислен от него свят и не познаваше реалния. Байрон, реалистът, бягаше от обществото, което беше желал да покори. Той казваше: „Аз не обикнах света и светът не обикна мен“, но съжаляваше за това. За Шели животът беше нещо съвсем просто: борбата на силите на Доброто, които той вярваше, че преобладаваха в него, и един свят, който беше извън него. Той не беше раздвоен; познаваше само един Шели. Байрон познаваше няколко Байроновци и за него конфликтът беше вътрешен. Конфликт между Байрон на Мери Чауърт и Байрон на лейди Мелбърн, между Романтика и Циника, между гордостта и нежността, между Конформиста и Бунтовника, между един от най-великодушните и един от най-жестоките хора. Неумолимата Съдба, която го бе подтиквала към постъпки, за които да съжалява, не беше негова измислица. Той не вярваше, като Шели, във всемогъществото на човека да преобрази вселената, той усещаше съществуването на божествени и демонически сили около себе си. В регистрационните книги на странноприемниците Шели след името си написваше: атеист. Според Байрон Създателят съществуваше, но създанието му беше лошо. Каин имаше право да се оплаква от бога на израилтяните, Прометей — да проклина Юпитер, и той, Джордж Гордън Байрон, невинна жертва на фаталния си произход, той също принадлежеше към групата на големите бунтовници.

И тъй двата гласа се редуваха. Байрон признаваше високите добродетели на Шели, но понякога се ядосваше на неговото неразбиране на действителните проблеми. Шели се оплакваше на Мери от светския и високомерен характер на Байроновото мислене. Но те бяха станали така неразделни, че Полидори започна да ревнува Шели за мястото, което бе заел в живота на Байрон, и искаше да го предизвика на дуел.

Хобхаус с право бе съветвал Байрон да не взема със себе си Поли-Доли. Младият доктор беше станал непоносим. Той имаше претенцията да участвува в техните дълбокомислени разговори и ги разваляше. Влизаше в разпри с жителите на Женева и Байрон трябваше да ги усмирява. Байрон проявяваше към него изключително търпение, наричаше го „детето и детинския доктор Поли-Доли“ и казваше, че голямата част от живота си прекарва в грижи към своя лекар.

В началото на юни Шели и Байрон тръгнаха на една голяма обиколка по езерото, като за щастие можеха да оставят Полидори в „Диодати“, защото си бе навехнал крака. При Мейери двамата поети бяха изненадани от силна буря. Байрон бързо си свали дрехите и понеже Шели не знаеше да плува, предложи да му помогне да се спаси. Шели отказа, седна спокойно на дъното на лодката и заяви, че ще потъне, без да се опитва да се бори.

Те обиколиха заедно страната на Русо, доста доволни един от друг, въпреки че ритъмът им на живот бе съвсем различен. Шели ставаше със слънцето, тичаше по планинските пътеки; Байрон ставаше към обед и не обичаше да ходи. Но те с удоволствие препрочитаха „Новата Елоиза“ сред пейзажите, описани в книгата. Останаха поразени от Шильонския затвор. „Никога не съм виждал — писа Шели — по-ужасен паметник на суровата и жестока тирания, която човек се наслаждава да упражнява върху човека.“ В килията на Бонивар, където Байрон изписа своето име, те поискаха да им се разкаже историята на тази жертва на тираните и Байрон за една нощ написа „Шильонският затворник“, докато Шели съчиняваше своя „Химн за възвишеността на ума“. По време на това пътуване Байрон добави няколко строфи към Чайлд Харолд. Някои бяха за Русо, за Кларанс129. „О, Кларанс! — На любов си люлка свята!“, други за Лозана на Гибън130 и за Ферни131 на Волтер. В градината на Гибън Байрон откъсна клонче от акацията, под която Гибън бе съзерцавал Монблан, след като бе написал последната фраза на своята книга. Шели не го последва от страх да не обиди по-голямото име, името на Русо.

По време на това пътуване влиянието на Шели върху Байрон нарасна. Той му предписа „няколко дози Уърдсуърт“. Байрон винаги беше отказвал да чете Уърдсуърт. Но в тази обстановка, успокоен и очарован от красотата на езерото, той започна да харесва поезията му, в която откриваше същата пантеистична любов, която беше религия на Шели. Под това двойно влияние в стиховете, които пишеше тогава, се появиха нови за него теми. Към „суетата на суетите“, която лежеше в основата на цялата Байронова поезия, се вплитаха и по-нежни нотки. Може би в края на краищата животът не беше чак толкова лош. Застанал край тези спокойни езерни води, гледайки красивите планини, самият Харолд вярваше, че е намерил душевния мир. Самота и природа — може би това беше тайната на щастието, което дотогава бе смятал за невъзможно.

Стилът привидно оставаше байроновски; контурите запазваха обичайната си чистота. Но под влиянието на забавения и тежък ритъм на Уърдсуърт стиховете сякаш изразяваха едно друго разбиране за света. Острият и пламенен глас беше оставил следа в съзнанието на Байрон и понякога, особено вечер, когато небето и земята бяха толкова спокойни, гледайки във водата отражението на звездите и огромната сянка на планините, Байрон сякаш усещаше смътното туптене на някакви тайнствени и благотворни сили. Но подобни мисли го завладяваха само временно. „Да забрави своята самоличност, да се изгуби в красотата на Цялото“, възможно ли беше това за Големия егоист?

Докато пътуваше, бързата смяна на действията и картините можеше да го накара да забрави за момент вътрешната си драма. Щом се върна към установения спокоен живот в „Диодати“, във въображението му отново се появиха неговите призраци. А действителният живот беше всъщност толкова прост. Но какво представляваше животът! Тези обрасли с трева склонове, това спокойно езеро? Колко далече беше останала къщата на Пикадили, замърсена от празни шишета и кредитори. Онези, които отсъствуват, са като мъртви за нас. И те като мъртвите са бледи сенки; също както забравяме чертите на мъртвите, така забравяме и техните черти. Но и също като мъртвите отсъствуващите ни навестяват често и простират около нас своите плащаници. Мери-Ан… Огъста… Анабела… Както по времето на Корсарят мисълта обхождаше всичко — да, всичко. Той беше причинил много зло, но не се считаше за виновен. Юношеската му душа беше великодушна; човешката злоба обаче направи от него чудовище. Как бе похабена една добродетел! Несправедливостта и жестокостта на Съдбата го възмущаваха. Изпаднал в силно душевно вълнение, но с будно съзнание, той си спомняше една след друга всички прояви на тази съдба… Анзли…

Написа една дълга поема за детската си любов — Сънят. Странно, той беше неспособен да се освободи от това толкова незначително приключение… Написа и „Станси за Огъста“:

Какво ли ставаше с Огъста отвъд моретата? Той не знаеше. Езерото със сребристите води, което се простираше под прозорците на вилата, му напомняше за Нюстедското езеро. Там, на онези други брегове, обрасли с тръстики, той беше прекарал щастливи мигове с нея. Пишеше й трогателни писма: „Не се упреквайте и не намразвайте сама себе си. Ако мразите някого от нас, то би трябвало да мразите мен — но недейте, това би ме погубило. Ние сме последните хора на света, които трябва или биха могли да престанат да се обичат…“ „… Какъв глупак бях, че се ожених — а и Вие не бяхте по-умна, скъпа. Колко щастливо можехме да живеем двамата сами — стара мома и ерген; никога няма да намеря човек като Вас — нито Вие (колкото и нескромно да Ви прозвучи) някой като мен. Ние сме създадени да живеем заедно и тъкмо затова ние — или поне аз съм разделен от обстоятелствата от единственото същество, което би могло да ме обича или към което бих могъл да се чувствувам истински привързан. Ако бяхте калугерка и аз монах, щяхме да можем да си говорим поне през решетката, а не през цяло море. Няма значение, гласът и сърцето ми си остават завинаги Ваши.“

Тя не отговаряше по този начин; в своите неясни, малко тревожни писма казваше, че често се вижда с Анабела, че Анабела била много добра с нея… Много добра, лейди Байрон? Хм! Това го учудваше. В неговата галерия от алегорични образи Анабела ставаше Безмилостната съпруга, неговата „нравствена Клитемнестра“. Мадам дьо Стал, която живееше на отсрещния бряг на езерото, в Копе133, и която той посещаваше доста често, искаше да го сдобри с Анабела; тя го бе накарала да й пише, но той знаеше, че е безполезно. Анабела бе разбила сърцето му; това сърце, за което той обичаше да казва, че е твърдо като камък, сега бе сякаш премазано от слон.

Той, разбира се, беше виновен спрямо лейди Байрон, но тя беше негова жена, беше се омъжила за него „за добро и за зло“, тя не беше „определена от провидението“, за да го наранява… Съдбата щеше един ден да отмъсти за него. От античните богини той най-много почиташе Немезида, богинята на отмъщението. Той правеше тайнствени предсказания: „Един ден това, което тя прави, ще се стовари върху собствената й глава; мъстителят няма да бъда аз, защото чувствата ми към нея не са чувства на отмъщение, но запомнете какво Ви казвам и ще видите, че рано или късно тя ще свърши злощастно.“ А когато Анабела се разболя, той написа:

Посещенията у мадам дьо Стал бяха единствените му контакти с външния свят. Той се възхищаваше от малкия замък Копе, така красив с кафявия си покрив, със затворения от две кулички двор, с прекрасния парк, с водопада и урвата. Понякога Байрон срещаше там англичани, които го гледаха, сякаш беше самият сатана. Една английска дама, мисис Харви, припадна при влизането му, което накара дъщерята на мадам дьо Стал, приветливата и красива дукеса дьо Брогли, да възкликне: „На шестдесет и пет години това наистина е прекалено!“ Останалите обитатели на Копе не му симпатизираха. Дук дьо Брогли намираше, че прекалено много „освежава“ разговора си с „цинични и присъщи на вулгарните либерали шеги“. Мадам дьо Стал го укоряваше. „Не трябва да обявявате война на целия свят — казваше тя, — това е невъзможно. Светът е прекалено силен за един индивид, какъвто и да е той. Самата аз също се опитах на младите си години, но разбрах, че е невъзможно.“ Изглежда, че тя имаше право. Байрон беше поискал да атакува забулените в мъгла върхове, на които се намираха британските условности, но никой не може безнаказано да напада боговете, в които тайно вярва, и сега той беше там, прикован на своята самотна скала от омразата на хората, един Прометей, подходящ само да забавлява жалките морски нимфи — сестрите Годуин.

Байрон научи от мадам дьо Стал, че Каролайн Лам бе публикувала неотдавна — на 10 май — един роман, в който той бил главният герой. Даде му го да го прочете. Той се наричаше „Гленарвън“ и на титулната му страница бе отпечатан епиграф от „Корсарят“:

Байрон прочете романа не без усилие, защото това беше една твърде отегчителна книга. Лейди Каролайн беше описала живота си почти буквално. Съвсем млада, героинята се омъжваше за лорд Ейвъндейл, който беше самият Уилиям Лам. Ако лорд Ейвъндейл имаше някакъв недостатък, това беше великодушният му и прекалено благ характер, който го караше да позволява на лекомислената си съпруга да ръководи и урежда всички неща. „За мен Вие ще бъдете законът — казваше лорд Ейвъндейл на жена си, — Вие ще бъдете моя любовница, мой водач, а аз — доброволен роб.“ Естествено лейди Ейвъндейл се отчуждаваше постепенно от този слабохарактерен съпруг и обикваше Гленарвън — смесица от Байрон, Корсарят и Лара. „Аз съм досадѐн от живота — възкликваше Гленарвън, — досадѐн от всички хора, от любовта. Damn it! Don’t talk about it134“. Лейди Оксфорд, описана твърде строго, играеше също своята роля: „Тя вече не беше в първа младост и някакъв педантизъм отнемаше много от очарованието й.“ Лейди Каролайн беше си позволила да публикува истинското писмо, с което Байрон скъсваше с нея, като писмо на Гленарвън до лейди Ейвъндейл. Накрая Гленарвън се удавяше в морето.

Каролайн страстно желаеше да узнае какво мисли Байрон за нейната книга. Той съчини малък куплет:

Байрон реши, че ако авторката беше написала простата истина, романът щеше да бъде по-романтичен и много по-забавен. „Колкото за приликата — добавяше той, — портретът ми не може да бъде много точен, защото не й позирах достатъчно дълго време.“

Отсъствуващите са като мъртвите… Но ние живеем понякога много повече с мъртвите, отколкото с живите. Какво представляваше Клеър, настоящата любовница, до натрапчивите сенки? Тя се изкачваше всяка вечер в „Диодати“ при своя любовник, а призори си тръгваше през лозята, за да се върне в къщата на Шели. Тя беше бременна и твърде тъжна. Помагаше на Байрон, като преписваше „Шильонският затворник“ и новите строфи на „Чайлд Харолд“. Отегчаваше го и го дразнеше. Жена без произход, без свян, тя се бе хвърлила на врата му, подтиквана от интелектуални претенции… И сега чакаше дете от него? Добре. Той щеше да отгледа детето. То щеше да бъде част от Байроновия клан и може би щеше да има нужда от него, защото Ейда всъщност не беше негова. Но той не искаше повече да вижда майката.

Шели, който изпитваше към Клеър нежно и братско чувство, намираше, че тонът, с който Байрон говори за нея, е възмутителен. Той продължаваше да се възхищава още от поета, чийто бляскав талант го смайваше толкова, че чак го обезсърчаваше, но човекът Байрон го безпокоеше и понякога го вбесяваше. Либерал на теория, Байрон отдаваше голямо значение на произхода; не му беше безразлично, че Шели е син на баронет, но го караше да чувствува, че той самият е лорд. Имаше навик да говори за жените с една надменност, с една студенина, която дразнеше. Шели. Байрон от своя страна намираше за досадна прекалената логичност на Шели. Този остър глас го уморяваше. Винаги подозрителен, той понякога се съмняваше в чистотата на Шели. Наричаше го Змията… „Мефистофел на Гьоте извика змията, която съблазни Ева, моята леля, известната змия, и аз винаги съм мислил, че Шели не е нищо друго освен един от племенниците й.“

Хобхаус и Скроуп Дейвис съобщиха, че пристигат. Присъствието им щеше да го разведри, заекването на Дейвис щеше да го развесели, щеше да забрави Уърдсуърт, пантеистичната любов и щяха да си говорят за вечерите при Киниър… На 29 август Шели замина заедно с Клеър и сестра й. Няколко дни по-късно Байрон писа на Огъста: „Не ми се карайте, какво можех да направя? Една безразсъдна жена въпреки всичко, което сторих, за да я възпра, пожела да ме последва, впрочем пристигна преди мен — защото аз я заварих вече тук, — и трябваше да положа всичките си усилия да я убедя да си отиде; накрая си замина. И сега, скъпа моя, искам да те уверя, че наистина не можех да избягна тези истории, че направих всичко, което можах, и успях да сложа край. Аз не я обичам и въобще нямам любовни чувства на разположение за която и да било; но все пак не можех да играя ролята на стоик с една жена, която беше минала осемстотин мили, за да бъде с мен… Сега вече знаете колкото мен по този въпрос, който благополучно приключи.“

XXVIIЛавини

Посланиците на приятелството, Скроуп Дейвис и Хобхаус, пристигнаха в края на месец август. Те останаха очаровани от къщата и изгледа към Юра. Носеха от Англия онези неща, за които изгнаникът беше писал във всяко свое писмо: магнезий, бастун със сабя и червен прах за зъби „Уейт“. Видът на приятеля им ги зарадва; нямаше вече онзи жълт цвят, с който бе напуснал Англия. Изглеждаше успокоен; поведението му обаче беше прекалено сдържано и издаваше усилието, което вероятно правеше, за да скрие чувствата, които още бушуваха в него, но самият факт, че се въздържаше, вече беше голямо постижение. В Лондон разказвали, че развращавал работничките от улица Бас и че Огъста била с него, но преоблечена като паж. Хобхаус установи, че животът в „Диодати“ изглежда съвсем непорочен и изпрати на мисис Ли благоприятни сведения: „Вашият брат спазва голямо благоприличие и живее, без да оскърбява нито господ, нито някой мъж, нито някоя жена… Здравето му е много по-добро, няма бренди, няма среднощни бдения, няма магнезий, няма потоци от газирана вода. Нито е буен, нито има някакви порочни прояви, вече дори не крещи; изглежда щастлив, колкото трябва да бъде; искам да кажа, разбирате, нали, толкова щастлив, колкото може да бъде един човек с достойнство и чувствителност след катастрофата, при която — справедливо или не — бе обявен за виновен.“

Хобхаус, разбира се, пожела да разгледа страната. Тримата мускетари от „Тринити“, придружени от Полидори, заминаха за Шамони и за Монблан. Байрон с мъка подскачаше по глетчерите. В странноприемницата на Монтанверс откриха в книгата за регистриране на пътниците името на Шели, последвано от думите „атеист и философ“, написани на гръцки. „Мисля — каза Байрон, — че ще направя услуга на Шели, като изтрия това“, и го изтри. На връщане той заведе своите приятели в Копе, които с удоволствие се запознаха с мадам дьо Стал и нейните гости, Бонщетен и Шлегел. Хобхаус наскоро бе прочел „Адолф“ и каза на мадам дьо Стал, че открил вътре нейния стил и някои нейни изрази — „светулки върху окапали листа, чиято светлина само показваше колко е изсъхнало всичко наоколо“. Мадам дьо Стал се обърна към Бонщетен с думите: „Очарователно, нали?“ Хобхаус много хареса Копе.

Байрон даде на приятелите си, не без известно притеснение ръкописа на третата песен от Чайлд Харолд. Хобхаус, който не познаваше Шели, остана много изненадан. „Има хубави пасажи, но не знам дали тази песен ми харесва колкото първите две. В нея има някакъв тайнствен и метафизичен полъх.“ А „Стансите за Огъста“, които Байрон също му показа, той намери за плачливи и скучни и съчини една безмилостна пародия:

Наистина трудно беше да се говори на Хобхаус за чувства.

Скроуп Дейвис си тръгна пръв, натоварен с шлифовани камъни, ахати, гердани от кристал, които Байрон беше купил в Шамони за своите племеннички Ли и за дъщеря си Ейда, „любовта му“. От всички негови творения това малко момиченце му беше най-малко познато, защото го бе видял само два пъти, но го обичаше по свой начин. Няколко дни след заминаването на Дейвис беше отпратен нещастният Полидори; той не беше лош, но суетата му го правеше непоносим. Хобхаус, който обикновено излизаше прав, не пропусна да изтъкне, че бе предсказал този факт, а след като останаха сами с Байрон в „Диодати“, той предложи да направят нова обиколка из планините и да отидат до Юнгфрау.

Зелените пасбища, безбройните звънчета по шиите на кравите, овчарите, които се открояваха изправени на отсрещните хълмове и сякаш повече принадлежаха на небето, отколкото на земята, последните, почернели с времето останки от снежни покриви, които лятната горещина не бе стопила, напомняха на Байрон за ваканциите, които прекарваше като дете в Шотландия. „Всичко това е като сън — каза той на Хобхаус, — прекалено ярко и първично, за да бъде действително.“ Той обичаше глетчерите, чиято вълнообразна повърхност му приличаше на замръзнало бурно море, огрените от слънце водопади с пенливи гриви от светлинни нишки, които го караха да си представя бял гигантски жребец, може би онзи от Апокалипсиса, чийто ездач е Смъртта, и надвисналите над пропастите тежки, серно-жълти облаци, които се движеха като пенестите вълни на кипящото море на ада. Пред тази възхитителна гледка той мислеше за Огъста и през цялото пътуване водеше дневник, предназначен за сестра му:

През август в „Диодати“ го посети Люис, авторът на „Монахът“, който му преведе няколко пасажа от „Фауст“ на Гьоте. Тема само за него. Поставените от Фауст въпроси за вселената, договорът с дявола, загубата на Маргарита, не беше ли всичко това точно неговата история? Но ако Байрон беше създателят на Фауст, той щеше да го направи по-смел и по-мрачен. Защо трябваше да трепери пред духовете? Един мъж, един истински мъж не се бои от тях и не се бои от смъртта.

Една творба винаги се ражда от силно вълнение, което прави плодородна благоприятната почва. У Байрон почвата беше готова; това беше онази съвкупност от горещи, неизразени чувства — страх, любов, желание, съжаление, — лава, която отново заплашваше да залее всичко. От вълнението, което предизвика у Байрон прочитането на „Фауст“, и от алпийската природа произлезе една голяма поетична драма: „Манфред“. Той съчини първите две действия за дванадесет дни — по време на същото това пътуване. Пейзажите, които описваше в проза за Огъста, ставаха с леки изменения части от новата драма и се преплитаха с отчаяните му самопризнания. Всички действителни сцени от пътуването, срещата с един ловец, с един овчар, който пее пастирска песен, влизаха непосредствено в тази поема, чийто сюжет беше достатъчно неопределен, за да приеме всичко.

Манфред, феодален владетел на едно селище в Алпите, се занимава с тайнственото изкуство на магията. Той е богат, учен, но душата му сякаш се измъчва от спомена за голямо престъпление. В една от първите сцени, твърде фаустовска по настроение, той вика духовете на Земята, на Океана, на Планините, на Светлината. „Що искаш ти от нас, о смъртен син? Кажи!“ — питат духовете. „Забрава.“ — „На какво — кого — защо?“ — „На туй, което е у мене…“ Какво има у него? Той ни оставя сами да отгатнем… Скръб по една жена, Астарта, която е изгубил и с която иска да се събере; желание да си отмъсти на друга жена, която не е назована. Срещу нея се произнася ужасно заклинание от един тайнствен глас и понеже Байрон не може да излезе от себе си, да забрави личността си, алюзиите му са ясни и символите прозрачни, ние разбираме, че Манфред е Байрон, Астарта е Огъста, а обектът на заклинанието е Анабела.

После Манфред моли една магьосница да извика за него духа на Астарта; той й я описва — това е Огъста:

„Аз я любих и — и убих я!“ Ето тайната на Манфредовото отчаяние, което е всъщност Байроновото; Байрон чрез устата на Манфред изказва страданието си, което той великолепно криеше под спокойната маска на домакин на „Диодати“ и на учтив гост на Коне.

Но напразно силите на ада се мъчат да извикат Астарта при Манфед; тя се появява, но остава няма, както няма беше вече и Огъста с все по-избледняващия си образ в паметта на Байрон.

Тя изчезва, без да отговори, а духовете с ужас наблюдават отчаянието на Манфред. „Ако той беше един от нас — казват те, — това щеше да бъде един ужасен дух.“

Изливането на лавата беше великолепно. На драмата липсваше третото действие, но Байрон не го написа веднага. Той се бе върнал в „Диодати“ с Хобхаус и планинското обаяние се бе разсеяло.

Най-важната причина за отчаянието на Манфред беше мълчанието на Астарта. Защо на жалбите на Байрон Огъста отговаряше с най-обикновени писма? Защо дразнещата й непоследователност, която за Байрон криеше такова очарование, се бе превърнала в глупаво морализаторство? В неясните фрази на сестра си Байрон с безпокойство откриваше влиянието на съвсем друг характер, който му беше прекалено познат. Но той далеч не можеше да си представи какво беше станало между двете жени след неговото заминаване.

В деня, в който Байрон беше напуснал Англия, лейди Байрон (която от няколко седмици живееше в Лондон, за да бъде близо до юридическите си съветници Лъшингтън и Роумили) беше заминала при своята малка Ейда. Тя беше тогава на двадесет и четири години и за нея животът сякаш беше свършил. Чувствата й към Байрон бяха силни, тя прекалено много го бе обичала, за да не го намрази, без обаче да престане да го обича. Огъста, която я видя преди заминаването й, се изуми от спокойствието й.

Моралните проблеми, които бяха измъчвали пропитата от скрупули съвест на тази наранена казуистка, не се разрешаваха със заминаването на съпруга й. Как трябваше да се отнася сега с Огъста? Като с приятелка? Но това би обезценило претенциите й относно възпитанието на дъщеря й при евентуален спор с Байрон. Като с неприятел, както я съветваха адвокатите й? Това би означавало да потвърди слуховете, които Каролайн Лам и толкова още като нея разпространяваха усилено в обществото, а и да направи невъзможен живота на мисис Ли в Англия. „Ако Огъста се бе присъединила към Байрон в неговото изгнание, ако тя открито се бе показала с него като et seror et conjux139, лейди Байрон щеше да тържествува като господарка на положението… Но нейната необходимост от сантиментална саможертва беше много силна…“ Тя не желаеше да погубва зълва си. Считаше за свой християнски дълг да спаси нейната душа, а ако можеше (но не го вярваше), и душата на Байрон. Анабела можеше да постигне двойната си цел само ако попречеше на виновните да се съберат отново. Оставеше ли ги на свобода, тя ставаше съучастник в прегрешението.

Този тънък начин за сближаване с виновната й го сочеше нейният дълг, както вероятно би я карала да постъпи и ревността и злопаметността, но под маската на дълга до съзнанието на изпълнената със скрупули жена се плъзгаше едно по-смътно и съвсем естествено усещане — необходимостта да узнае истината. Само сигурността е способна да унищожи ревността. А Анабела не беше сигурна в истинската причина за неуспеха си в тази ужасна авантюра. Тя беше разбрала, че в къщата й витае грехът на кръвосмешението още от деня на сватбата си, но проявите, които й го подсказваха, не се ли отнасяха до една вече отминала, изгаснала и укротена страст? Или, обратно, тази чудовищна любов продължаваше и след брака й? Тя не знаеше и изпитваше страстно желание да стигне до истината. Огъста заемаше голямо място в мислите й и би било учудващо, ако в безпокойството си не се стремяхме винаги упорито към онова същество, което носи тайната — макар и ужасна — само за да можем да я узнаем.

При това объркано душевно състояние лейди Байрон успя да си намери доверителка. Тя посети една близка приятелка на Огъста, мисис Джордж Вилиърс, която я беше молила да поддържа зълва си срещу клеветите, и й каза истината. Мисис Вилиърс беше добра жена, но както остана смаяна, така и дълбоко се заинтригува. Огъста толкова пъти й бе говорила за раздялата с брат си и за слуховете, които се носеха, с такъв невинен тон на обида, че най-напред тя трудно повярва на лейди Байрон. Когато се убеди, тя дълбоко се възмути. Човек би могъл да прости — казваше тя — на една разкаяна, примирена с вината си Огъста, но това надменно лекомислие по отношение на престъплението беше нетърпимо. Така мислеше и лейди Байрон. Както някои мъже са готови да помогнат на разорен приятел, стига той напълно да се откаже от капчица щастие или удобство, така и тези две жени бяха готови да се притекат на помощ на грешницата, но при условие, че тя се самопорицае. Байрон също беше грешник, но поне знаеше какво е грях. Огъста сякаш никога не се бе замисляла за това. „Винаги съм забелязвала — пишеше Анабела изключителната разлика между чувствата на Байрон — доколкото можеха да се отделят от действията му, които бяха по-изтънчени и пристойни по въпросите на морала, и тези на Огъста. Тя, изглежда, не считаше грешките си за сериозни.“

Мисис Вилиърс беше съгласна с лейди Байрон, че трябваше да накара Огъста да потъпче гордостта си и да се разкае. Мисис Ли очевидно намираше за естествено приятелските отношения между снаха и зълва да продължат пред обществото. Трябваше да я накарат да почувствува, че отсега нататък тя е извън законите. Лейди Байрон писа на мисис Ли: „Не исках да Ви тревожа преди раждането на детето Ви, но тъй като знам, че вече сте се възстановили, не мога повече да крия от Вас, че имам причини, основаващи се на някои обстоятелства в поведението Ви, които впрочем (колкото и да съм сигурна, че са достоверни) желая да заровя в мълчание, причини, които ми налагат неотменния дълг да огранича връзките си с Вас…“

Двете добродетелни жени се питаха с чувство на безпокойство как ли щеше да реагира при тази заплаха виновната им посестрима: „Мисля, че първото чувство, което ще изпита, ще бъде страх, а второто — гордост…“ Но отговорът на Огъста беше скромен: „Принудена съм, заради доброто на децата си, да приема съчувствието Ви, което Ви кара само да ограничите връзките си с тази, която според Вас не е вече достойна за Вашето уважение, нито за Вашите чувства! Ще дойде време, когато мнението Ви ще се промени.“

И за да се завърши това духовно лечение, оставаше да изтръгнат от нея най-напред признание за престъплението, после обещание, че повече няма да се вижда с Байрон. Кореспонденцията между снаха и зълва продължи и малко по малко по-слабата от двете се поддаде и изпадна в откровение. Тя призна, че преди брака са съществували греховни отношения, но се закле, и в тона й личеше искреност, че след сватбата се е противопоставила.140 Тогава разпитът започна да става по-подробен. Когато двама души по взаимно съгласие са оставили дълго време неизяснен важен и болезнен въпрос, в момента, когато вече решават да отворят този духовен абсцес, понякога изпитват мъчително, но силно удоволствие и смътна радост да се ровят заедно в подробностите, които са били както за единия, така и за другия обект на толкова много самотни размишления. Анабела обясняваше на Огъста как (още в деня на първото посещение в Сикс Майл Ботъм) всичко й се видяло подозрително, а Огъста смирено осъждаше собствената си заблуда и наивната си увереност в неведението на Анабела.

Понякога грешницата се съвземаше. Мисис Вилиърс, която я беше видяла предната вечер, писа на лейди Байрон на 18 юли 1816 година: „Огъста говори през цялото време само за газ и сатен, имаше много добър вид, държеше се студено и самоуверено, сякаш нищо не тежеше на съвестта й.“ За щастие след известно време тя изглеждаше отново съсипана и загрижена. Но спасителното дело още не беше завършено.

Имаше опасност Байрон да поднови влиянието си върху нея. Той искаше тя да отиде при него в Швейцария или в Италия; страшно беше да не се изкуши, още повече, че полковник Ли, вече напълно разорен, беше способен да се съгласи тя да замине. Тя изглеждаше готова на всякаква безумна постъпка, ако брат й кажеше, че е нещастен. Анабела напразно й описваше ужасните страдания, които изпитвал Байрон от угризение на съвестта — тя била свидетел. „Аз самата никога не съм виждала — казваше Огъста — описаните от Вас страдания у Байрон… Ако знаех как да допринеса за доброто му състояние! Но, уви, не знам…“ Лейди Байрон понякога на драго сърце би закичила на гърдите на зълва си надпис: Еретичка и блудница.

На края на август 1816 година тя дойде в Лондон, за да се види с Огъста. За да се подготвя за този решителен разпит, Анабела написа както обикновено цял меморандум с номерирани параграфи: „Кое Ви огорчава повече — грехът или последствията му? Обидата към бога или към подобните Ви?… Чувствувате ли достатъчно ясно, че всяка мисъл, свързана с подобен грях, носи вина и че сърцето може да бъде престъпно дори когато действията са невинни?“

През първата половина на септември двете жени се виждаха всеки ден.141 В течение на дългите разговори Огъста постепенно се предаде изцяло в ръцете на по-силното същество и остави на Анабела да ръководи душата й; тя обеща да й показва отсега нататък всичките писма на Байрон и да му отговаря само студено. Лейди Байрон не изискваше от нея да преустанови напълно кореспонденцията с брат си: „Съветвам Ви да не прекъсвате кореспонденцията си, но винаги да се стремите към пречистване, а не към успокояване или задоволяване на чувствата му. Избягвайте следователно всеки израз или знак, който би извикал в съзнанието му лоши мисли. Позволете ми също така да Ви предпазя от лекомисленото празнословие, което той обича поради една отвратителна причина — то му пречи да разсъждава сериозно.“ Неосъзната женска хитрост; тя лишаваше Огъста от цялото й очарование.

В Женева времето ставаше студено и дъждовно. Байрон имаше желание да напусне Швейцария. От другата страна на езерото, в Сешрон, английски туристи редовно насочваха биноклите си към неговия балкон с надеждата да зърнат там някоя „фуста“. Подозрителен като всеки, който е бил преследван, той се чувствуваше догонен даже и тук, в уединението си, от омразата, която бе съпътствувала заминаването му. Имаше желание да се прехвърли през Алпите и да отиде чак до вълните на Адриатика, „както настигнатия от кучетата елен се спасява във водата“.

В началото на октомври той напусна „Диодати“ заедно с Хобхаус, за да отидат през Симплон в Милано. Знаменитият Флетчър ги придружаваше и забавляваше Хобхаус с умението си да пренася на английска почва всичко, което срещнеше по пътя. Водопадът Писваш му напомняше за „бялата перука на стария мистър Бийчър“. Шест коня, впрегнати в колата на Байрон, ги изтеглиха до Симплонския проход! Прекосиха зоната на боровите гори, на пустинните каменисти местности, на вечния сняг. На върха, като не намериха стена, на която да издълбаят имената си, ги написаха на лист хартия, който грижливо скриха под един камък. После, преминавайки отново през снегове, пустинни каменисти места и борови гори, те пристигнаха накрая в долината Домодосола, където бели камбанарии стърчаха тук-там сред покритите с лозя хълмове.

Флетчър получи заповед да приготви карабини, ками и пистолети. Бяха казали на двамата англичани, че местността била опасна. Нещастната Италия след провала на Наполеон беше попаднала отново в чужда власт. Свещеният съюз, „сдружение на династии“, беше превърнал Ломбардия в австрийско владение, което господин Метерних, наместник на господа, управляваше с полицията си. Шпионите бяха навсякъде; доносът цареше и в семействата. Либерали и патриоти се групираха в тайни сдружения. Още в Милано Байрон се свърза с италиански либерални среди. Той имаше препоръчително писмо от мадам дьо Стал до негово високопреосвещенство Людовик дьо Брем, свещеник, който се бе занимавал с милостинята, отпускана от бившия крал на Италия. Благодарение на него Байрон се запозна с маркиз дьо Брем (бивш министър на вътрешните работи по времето на Йожен дьо Боарне), с най-известния от живите италиански поети, Монти, и писателя Силвио Пелико. Страната му харесваше. Селянките имаха красиви черни очи. Лицата на хората излъчваха смелост и дружелюбност.

Той остана очарован от Амброзианската библиотека142, където му показаха спомени от Лукреция Борджия — къдрица от дългите й красиви коси и писма — „толкова хубави, толкова нежни, че той се почувствува нещастен, загдето не е бил роден по-рано, поне да я види“. „И отгатнете, моля Ви — писа той на Огъста, — кой е един от подписите й: ето този, +, едно кръстче, което според нея трябвало да стои на мястото на името й… Забавно, нали? Предполагам, че знаете за прочутата й хубост, и то прочута, защото е умеела да я използува; също така знаете, че е обичала този кардинал Бембо (и една история с баща й, папа Александър VI, с брат й — Цезар Борджия, в което някои вярват, други не). Накрая тя става херцогиня Ферара и превъзходна майка и съпруга; истински пример.“

В Миланската скала, в ложата на Брем, Хобхаус и Байрон се запознаха с един французин, господин Бейл, бивш интендант към императорския двор, който им разказа невероятни истории. Каза им, че бил частен секретар на Наполеон по време на отстъплението му от Русия. „Наполеон тогава напълно беше си загубил ума — разказваше Бейл — и подписваше декретите си: ПОМПЕЙ.“ Когато Бейл му казал: „Ваше величество греши“, той го погледнал с ужасена гримаса и казал: „О, да!“ В един ден Бейл видял осемдесет и четирима генерали да идват в главната квартира разплакани и да викат: „Ах, дивизията ми… Ах, бригадата ми…“ Когато императорът заминал, Бейл останал да служи при Мюра143, който седял на леглото си и горчиво плачел. После господин Бейл говори за Талейран, каза, че щели да го осъдят и че Наполеон не бил достатъчно жесток. Каза им също, че мадам Ней била в Милано и че накарала да изпишат на гроба на мъжа й: „Тридесет и пет години слава, един грешен ден.“ Чуден беше този господин Бейл, на най-невероятните случаи винаги лично бе присъствувал. „Имам пълно основание — пише Хобхаус, след като грижливо бе записал всички интересни анекдоти — да мисля, че Бейл е достойна за доверие личност, но малко е грубоват в приказките и има вид на материалист, какъвто всъщност е.“

В Милано Байрон и Хобхаус срещнаха отново нещастния Поли-Доли. Беше се скарал с един офицер и Байрон, за кой ли път, отново трябваше да се намеси, за да го спаси. Младият доктор беше сега кандидат за лекарското място при Уелската принцеса. „Горката жена — каза Хобхаус, давайки му препоръчително писмо, — трябва да е луда, за да вземе такъв доктор.“ Но Луи дьо Брем, по-справедлив от Хобхаус (който ненавиждаше чужденците), прецени по-добре горкия доктор. „Трудно е да се срещне — писа той на мадам дьо Стал — по-честен човек от Полидори, по-наивен и доверчив.“

Луи дьо Брем добавяше и мнение за Байрон, което беше още по-интересно, защото потвърждаваше мнението на Уолтър Скот: „Лорд Байрон е много приветлив човек. Представи му се случай да засвидетелствува добронамереността си към Полидори и той се зае с готовност и усърдие да услужи. Да Ви кажа ли? Мисля, че има хора с по-малко социални добродетели може би, но с дълбока човешка същност. Лорд Байрон е надарен с твърде много качества, които съвсем естествено е хората от неговата страна и неговите близки да не забелязват, защото му липсват онези, които обикновено се изискват… Ние го накарахме да почувствува колко сме далече от мненията за него и че зависи изцяло от него да ни помогне да си съставим наше. Творбите му толкова много се харесват на приятелите ни, които знаят английски, че без да говорим, ние му доказваме всеки момент сърдечното си възхищение. В резултат на това между него и нас се установи интелектуален контакт и той му дава възможност да се чувствува самоуверен сред обществото, с което съм го заобиколил.“ Наградата на тези, които умеят да успокояват изтерзаните души, е, че те единствени ги разбират.

Италианските приятели на Байрон му показаха всички забележителности на Милано. Той чу ехото на Симонета и видя Миланската катедрала на лунна светлина. Господин дьо Бейл се учуди от ефекта, който произведе върху Байрон една картина на Даниел Крепси, на която е изобразен един свещеник, затворен в ковчег, поставен в средата на някаква църква, който по време на опелото изведнъж надига савана, излиза от ковчега и извиква: „Аз съм прокълнат справедливо!“ Едва можаха да откъснат от тази картина развълнувания до сълзи Байрон. От уважение към гения приятелите му се качиха мълчаливо на конете си и отидоха да го чакат на една миля по-далече.

Накрая, на 4 ноември, Хобхаус и Байрон заминаха за Венеция. Прекосиха Бреша и Верона (където Байрон с радост си припомни за Жулиета), Виченце, а една нощ, докато дремеха в гондолата при мрачното небе, изведнъж се събудиха сред светлините на Венеция. Шумът от веслата им говореше, че се намират под някакъв мост; гондолиерът им извика: „Риалто!“ Няколко минути по-късно те слязоха пред хотел „Великобритания“ на Канале Гранде и едно великолепно стълбище ги отведе до позлатени стаи, с рисувани копринени тапети.

XXVIIIВълшебният град на сърцето

Байрон писа на Мъри: „Венеция ми хареса толкова, колкото очаквах, а аз очаквах много. Тя е един от онези градове, които познавам, преди да съм ги видял, и след Ориента, е другото място на света, за което винаги съм мечтал. Обичам меланхолично-веселите разходки с гондоли и тишината на каналите. Не ме дразни дори очевидното западане на града, макар че съжалявам за своеобразните костюми, които са изчезнали. Впрочем има и доста останали, а и Карнавалът наближава.“ А на Том Муър той писа: „Имам намерение да остана във Венеция през цялата зима… Градът не ме разочарова… Прекалено дълго съм живял сред развалини, за да не обичам опустошението.“

Той харесваше венецианския диалект, както и боядисаните в охра венециански къщи, звучните имена и розовия мрамор на палатите, зловещата красота на черните лодки. В града на Търговеца и на Мавъра, на Порция и Дездемона той имаше чувството, че на всеки ъгъл среща сянката на Шекспир. В този град, в който ходенето пеш беше заменено с бавното плъзгане на гондолите, той забравяше недъга си.

Венецианската република не съществуваше вече. Крилатите лъвове на Сан Марко не закриляха нито дожа, нито Съвета на десетте. Французите бяха изгорили Bucentaure145. Както в Милано, така и тук австрийски губернатор представляваше Метерних. Но в града се бе запазил вкусът към наслади и веселие. Кафенетата на площада Сан Марко бяха пълни. Венеция имаше осем театъра (повече от Лондон и от Париж). Италианското общество се събираше в conversazioni146, най-блестящ от които беше салонът на графиня Албрици, наречена от венецианците „италианската баронеса дьо Стал“. Графинята побърза да представи „първия поет на Англия“. Няколко мъже и жени пиеха вода в една малка стая. Според Хобхаус този conversazione беше малко копие на салона на Копе, но дамата изглеждаше приятна.

На 2 декември двамата приятели се разделиха. Хобхаус замина за Рим, а Байрон остана във Венеция. Той си беше намерил едновременно „жилище и любовница“ у някой си синьор Сегати, търговец на платове, който притежаваше на Фрецериа (дълга, тясна улица, съседна на Сан Марко) магазин с фирма Corno147. Чираците му бързо прибавиха към фирмата, прилагателното inglese148. Търговията на Сегати вървеше зле, но жена му беше млада и хубава. Извън това тя пееше чудесно и благодарение на този глас семейство Сегати беше допуснато до венецианската аристокрация. Мариана Сегати успя да създаде у Байрон (толкова наивен под маската си на развратник) илюзията, че е първият й любовник. Във Венеция тя минаваше за алчна и леснодостъпна, но той беше очарован от нея: „Харесах още през първата седмица от престоя си тук мадам Сегати и оттогава продължавам да я харесвам, защото е много хубава, приятна и говори венециански, което ме забавлява; защото е наивна, защото мога да я виждам и да се любя с нея по всяко време, което допада на темперамента ми.“

В действителност той я обичаше по свой начин — полу-сантиментално, полу-презрително, — както можеше да обича вярно куче, кон или песен на Том Муър. Тя беше весела, ако той пожелаеше, мълчалива, ако той беше тъжен — хубаво послушно животно. До нея той бавно се успокояваше. Алпите, съчиняването на Манфред и новото, което представляваше за него Италия, бяха усмирили вътрешния му кипеж, в който в „Диодати“ едва смееше да надникне. Той беше престанал ако не да страда, поне да обича страданието си. Голям напредък. Бърборенето на тази чужденка на нейния „сладък развален латински“ му помагаше да притъпи болката си. За умора на тялото — добър лек срещу страстите — той беше получил от австрийския комендант на едно укрепление четири коня и всеки ден галопираше по тясната ивица земя на Лидо, върху която се разбиваха в краката на коня му вълните на Адриатика.

Всеки ден той спираше гондолата си пред манастира на арменците. Беше се свързал с монасите и обичаше да ги посещава на малкото им островче, обрасло с кипариси и портокалови дървета. Прекосявайки живописния манастирски двор, той отиваше в една стая, украсена с икони, където помагаше на отец Паскал Оше в съставянето на англо-арменска граматика. Той се възхищаваше от мургавия тен на отчето и дългата му черна брада, които го правеха да прилича на жрец от храма на Соломон. Арменският език беше труден, но точно това привличаше Байрон. „Сметнах за необходимо да завъртя мозъка си около нещо сериозно за учене; това се оказа най-тежкото, което можех да намеря тук, и то ще ми бъде добро оръжие срещу змията.“

Когато го питаха колко време ще остане във Венеция, той отговаряше: „Надявам се, че любовта и арменската азбука ще ме задържат цялата зима.“ С удоволствие разговаряше с отците и им завиждаше на самотата, на уединението и на душевното им спокойствие. Отец Оше му описваше Армения и твърдеше, че според всички библейски тълкуватели на тази земя някога се е намирал Земният рай. А Байрон го беше търсил къде ли не. Дали не го бе намерил най-после във Венеция? Понякога го вярваше. Пътуването с гондола, разходките на кон, уроците по арменски, милувките на Мариана — всичко това го държеше на разстояние от големия неприятел: отегчението. Вечерите си прекарваше в салоните. Венецианците вече го считаха за гордостта на техния град. Благодарение на „Божествена комедия“ и на Николо Жиро от Атина той говореше доста добре италиански.

Както някога в Гърция, така и тук, той бягаше от собствения си конформизъм. Далече от английски свидетели, понякога той успяваше да забрави английския закон в сърцето си. „Ако можех да запазя това, което имам сега, не само ще бъда щастлив, но и доволен, което според мен е по-рядко и по-трудно… Имам книги, прилични удобства, хубава страна, език, който предпочитам, много занимания, толкова компании, колкото искам, и една хубава жена, която не ме отегчава… В живота няма кой знае какво да привлича любопитството ми; той може да ми предложи малко неща, за които да нямам представа и да не съм вкусил — и би било доста глупаво от моя страна да се сърдя на сполуката си, че е била краткотрайна — впрочем това беше отчасти моя грешка. Ако настоящето продължава, аз ще скъсам с миналото и ще можете да ме преценявате посмъртно, защото никога по собствено желание няма да се върна да живея на тесния Ви остров.“

Настъпи времето на Карнавала — голямото събитие на Венеция, — времето на маскарадите и серенадите, на баловете и мистериите, време — по-предпочитано от любовниците, отколкото от съпрузите, време, в което жените се запасяваха с преживявания, за да имат какво да изповядват преди поста. Байрон започваше вече добре да опознава тези венецианки с черни очи. Всяка имаше поне един amoroso150; онези, които имаха само един, минаваха за добродетелни и го сменяха по време на Карнавала. Само Мариана Сегати, доволна от своя хубав англичанин, не мислеше да го сменя.

Ярки разноцветни костюми — турски, еврейски, гръцки, римски — оживяваха черните погребални ковчези на гондолите. Байрон се поддаде на танцовия ритъм на този град. Писмата му до Том Муър пееха като китарите на Венеция:

Ето една приятна песен за Вас — напълно импровизирана…

От тъмните улици долитаха песни и шум от целувки чак до сутринта. Мариана и Байрон се разхождаха цялата нощ, докато Венецианският търговец спеше с фирмата „Английски рога“. Няколко дни това беше чудесно, но нощният живот измори Байрон. Здравето му не издържа. Дали не беше някаква треска от застоялите води? Или малария, като онази, която едва не го погуби в Патрас? Или вече остаряваше? Наскоро беше навършил двадесет и девет години. „Прекаленото мислене похабява здравето“ — казваше той и пишеше на Мариана прекрасни стихове, от които лъхаше лека умора:

Той прекара постите на легло. Беше сериозно болен и в трескавите му бълнувания картините от миналото се връщаха отново с опасна сила. Какво ставаше с Огъста? Той нищо не разбираше от новия й език, пропит от благочестивост. „Получих всичките Ви писма, пълни, както обикновено, с разкази за нещастия и неясни намеци; но не мога да Ви изразя съчувствието си, защото, заклевам се в живота си, не мога да разбера дали страдате от разбито сърце или от болка в ушите — Вие ли сте били болна или децата, с какво са свързани загадъчните Ви и мрачни състояния на страх — дали с романите на Каролайн Лам, дали с показанията на мисис Клеърмонт, с великодушието на мисис Байрон или с други клевети… Мислех, че всичко, което можеше да Ви засяга, отдавна е минало, а колкото до мен — оставете ме сам да се занимавам със себе си.“ Малко по-късно той писа: „Повтарям Ви отново, че е много по-добре да ми обясните всичките тези загадки, отколкото да продължавате глупавия маниер на писане с намеци. Какво искате да кажете? Какво знаят хората? Какво могат да знаят повече от това, което Вие и аз знаем? И какво можете да укриете от мен? Аз никога не съм се предавал, отстъпих само заради Вас — защото мислех, че ще се опитат да Ви компрометират — макар че няма какво да ги интересуват неща, минали преди брака ми с това адско чудовище, чието унищожение ще видя един ден.“ Писмото бе изпратено на лейди Байрон с коментар на Огъста: „Не мога да си представя по-тъжно писмо, пропито с толкова яд и омраза и огорчение към всичко, писмо, годно само за огъня. Впрочем ясно е, че той е недоволен от самия себе си. Горкото момче!“ Тази жена не беше лоша, но успяваше да изложи адските мъчения с детински брътвежи.

По време на боледуването си Байрон завърши третото действие на Манфред, което не беше много добре развито (той не умееше като Гьоте да борави мащабно със свръхестественото), но интересно по отношение на вложените идеи. В него Манфред се срещаше със смъртта. Абатът от един съседен манастир се опитваше да го помири със самия него и тази сцена може би беше отражение на разговорите, които Байрон бе водил с арменските отци. На грешника католишкият свещеник предлагаше покаяние и прошка. „За наказание аз не говоря, но, сине мой, за покаяние и за прошение: остава ти да избереш едното, първото, а другото — редът и здравата ни вяра дали са ми власт да мога да хвърля път от всеки тежък грях към по-висша надежда, висши мисли. На небесата първото оставям — «Възмездието имам аз!» — говори бог…“ — „Сега е твърде късно — отговаряше Манфред, — не може нищо да изпъди вън от духа онуй всесилно чувство на собствените грехове, неправди, страдания — и на отплатата заслужена за всичко туй.“ Не с господ, а със себе си не може Манфред да се помири.

В последната сцена духовете, изпратени от ада, искаха да отведат Манфред там. Той ги пъдеше:

Така за първи път Байрон, подтикнат към метафизически размишления от Шели, се опитваше да примири непреодолимото си чувство за грях с една скептична философия, която не му позволяваше да приеме ортодоксалните идеи за ада и за наказанието. Чрез едно типично байроновско разрешение той успяваше да направи от себе си, единствено от себе си, центъра и най-главното на вселената. Самият Байрон беше изкусителят на Байрон. Байрон сам щеше да накаже онзи Байрон, който се криеше у Байрон. Самият Байрон, рушителят на Байрон, щеше да изтръгне Байрон от ада. Адът съществува, но не детинският ад на Мей Грей. Адът съществува, но той е в нас и живите сами се хвърлят в него.

Това бяха последните думи на Манфред към абата; това е — пишеше Байрон на Огъста — „и цялата идея на поемата“. Не всички хора се страхуват от смъртта. Някои се боят от нея, защото обичат живота; други — защото се опасяват от отвъдния живот. Но човешкото съществуване е тежка борба и има чувствителни хора, съзнаващи безизходния вътрешен конфликт, за които смъртта е желана почивка. Байрон беше от тях. Прекалено смел, за да бяга от живота, но и прекалено уморен, за да се страхува от смъртта, той винаги мислеше за нея, дори сред шумния карнавал. Както някога край сивите стени на Нюстед, така и във венецианското му уединение „мъртвешкият танц“ допълваше декора.

Той много трудно написа това трето действие. Първият вариант, който изпрати на Мъри, се стори слаб на всичките му приятели. Той го преработи. Накрая през юни 1817 година драмата беше издадена в Англия. Това поставяше Огъста в опасност, защото любовта на Манфред към Астарта я разобличаваше ясно в очите на света. „По-пълно признание не би могло и да се направи — писа мисис Вилиърс. — Прекалено прозрачно е всичко, за да могат приятелите й да се опитат да отрекат алюзията… Четохте ли списанието The Day and New Times от 23 юни? Има дълга критика за Манфред, добре написана според мен, но пълна със съвсем ясни намеци за Огъста.“ А самата тя, напълно преобразена, поиска от Анабела съвет какво да отговори за Манфред, ако я питат. „За Манфред можете да говорите единствено с открито порицание.“

Напролет, когато Байрон започна да се подобрява, лекарите го посъветваха да промени климата. Един по-здрав въздух би успокоил треската му. Хобхаус, който от пет месеца се занимаваше с археология в Рим, канеше там своя приятел. Байрон се колебаеше. Може би беше глупаво, но мисълта да напусне Мариана му се струваше недопустима. Тя се бе грижила добре за него, докато беше болен. Той не й беше напълно верен, но се беше привързал към нея. Щом обикнеше някоя жена, обземаше го абсурдната надежда, че може да намери в нея благородната душа. Мариана Сегати, леко достъпната съпруга на венецианския търговец на платове, ставаше неочаквано олицетворение на „красивия идеал“.

И все пак едно пътуване до Рим би бил благоприятен случай за написване на четвърта песен на Чайлд Харолд — Байрон реши да послуша лекарите. Той мина през Ферара, където написа „Воплите на Тасо“ и видя гроба на Ариосто, после продължи през Флоренция, където в една картина, която се наричаше „Клането на невинните“, откри, че една от жените приличаше на лейди Пънсънби. (И той като Флетчър откриваше навсякъде английски образи.) По-нататък по пътя за Рим мина покрай Тразименското езеро152. В детството му младият свещеник Патерсън му бе описвал покритата с трупове земя и потока, в който се стичала кръвта на убитите картагенци и римляни. Селяните му показаха този поток, който бе запазил името Сангинето. Езерото беше като сребърен лист, а обработените поля и горичките образуваха около него спокоен пейзаж.

В Рим той живееше както обикновено в раздвоение — като Байрон и като Чайлд Харолд. Като Байрон той яздеше кон, коригираше това проклето трето действие на Манфред, което литературните кръгове около Мъри упорито не одобряваха, и писа на Муър: „За Рим няма да Ви пиша нищо; то е неописуемо, а описанията на пътеводителя дават представа колкото всяка друга книга. Снощи вечерях с лорд Лансдаун… Прекарах почти целия ден на кон… За Колизея, Пантеона, «Сан Пиетро», Ватикана, Палатина153 и т.н., и т.н. — както вече казах, погледнете пътеводителя… Аполон Белведерски прилича на лейди Аделейд Форбс — никога не съм виждал такава прилика. Видях папата на живо и един мъртъв кардинал — и двамата имаха много добър вид… Ето че Хобхаус тъкмо влиза, а и конете вече ни чакат; и така — на конете!“

Скулпторът Торвалдсен, на когото Байрон позираше по препоръка на графиня Албрици, има възможността да види превъплъщението на Байрон в Чайлд Харолд. Сядайки в ателието на скулптура, Байрон прие съвсем различен от обичайния си израз. „Не бихте ли желали да се отпуснете малко? — каза Торвалдсен. — Не е необходимо да приемете такова изражение.“ — „Но това си е моето изражение“ — отговори Байрон, „Така ли?“ — каза скулпторът. И изобрази Байрон такъв, какъвто поетът желаеше да изглежда. Когато бюстът беше завършен, Байрон каза: „Не прилича на мен. Аз имам по-нещастен вид.“

За Чайлд Харолд Рим беше най-доброто място за размишление. Никъде в света не се намираше такъв богат запас от байроновски теми. Величие и упадък, разруха и красота, на всеки кръстопът се издигаха великолепни паметници… Размишления над гроба на Чечилия Метела. Каква е била тази високопоставена дама, която спеше сега в крепостта? Непорочна ли, хубава ли? От тези, които обичат своя повелител, или от онези, които обичат чуждите повелители? Млада ли беше умряла, с последна розова краска върху детските си бузи, или много стара, с дълги сиво-сребристи плитки? Към смъртта той имаше такова чувствено влечение, че се разнежваше пред гроба на тази непозната мъртва жена… После мислите му литваха към Палатина. Там нощните птици откликваха една на друга сред обраслите с бръшлян камъни, от които бе изграден палатът на императорите… „Вечната поука от цялата човешка история. Свободата поражда Славата, Славата — Богатството, Тиранията довежда Варварите и цикълът започва отново…“ Риторика ли е това? Да, безсъмнено. Но риторите са необходими… Една вечер в Колизея при пълнолуние, когато звездите трепкаха над арките, сред украсата от диви цветя, в този магически кръг, навестяван от великите мъртъвци, той призова — срещу онези, които го бяха накарали да страда, срещу „своята нравствена Клитемнестра“, срещу хората, които го бяха оскърбили и довели до изгнание — любимата си богиня Немезида и Времето отмъстител:

Ако четвъртата песен на Чайлд Харолд не беше още написана, то за нея Байрон вече имаше материал; можеше да замине. Хобхаус, който щеше да ходи в Неапол, искаше да го вземе със себе си, но Байрон се чувствуваше нещастен далече от Мариана. Той й писа да дойде при него и се върнаха заедно във Венеция.

Сезонът беше топъл. Байрон се страхуваше от треската. За лятото той нае една вила в Ла Мира, на брега на Брента, близо до Венеция. Мариана дойде да живее при него, след като получи срещу добро заплащане съгласието на търговеца. Вилата някога бе била манастир, чиято църквица бе вече изчезнала. Под един ъглест свод, върху вбит в стената камък, стоеше следният надпис:

Съседите не ги притесняваха. Срещу тях живееше един стар маркиз, деветдесетгодишен мексиканец, а до тях французин, който познавал на времето Волтер. Реката Брента отразяваше най-красивите залези на света. На връщане от Неапол Хобхаус дойде при Байрон и остана да живее при него, като всеки се занимаваше със своята работа. „Странен живот — отбелязваше Хобхаус, — много спокоен и удобен… Байрон изглежда добре, весел и щастлив, с всеки изминал ден по-очарователен… Тази вечер Байрон ми говори за семейните въпроси. Сега той вече не държи на жена си — това е сигурно.“ Байрон пишеше четвъртата песен на Чайлд Харолд; Хобхаус, човек с широки познания в точните науки, „го отегчаваше със своята топография“ и пишеше „Исторически бележки за «Чайлд Харолд»“. Те често прекосяваха цялата лагуна, за да отидат да яздят на Лидо, и Хобхаус на свой ред се радваше на изключителната прелест на тези морски разходки на кон: „С Байрон на Лидо. Чудесен ден. Спомням си за радостното усещане от галопирането по брега. Лек бриз. Байрон ми каза, че лейди Байрон смятала, че той не ме обича. Един път тя каза, че съм бил безпринципен, защото Байрон й казал, че ще се смея, ако чуя някои от възвишените й думи. Горката, какво противоречие.“ Така изтекоха пет чудесни месеца.

На 2 януари, годишнина от сватбата му с Анабела (той отдаваше голямо значение на тази дата), Байрон посвети четвъртата песен от Чайлд Харолд на Джон Хобхаус, ескуайър155:

„На един приятел, когото отдавна познавам и когото дълго време придружавах, който ми е помагал, когато боледувах, и ми е съчувствувал, когато страдах, радвал се е на успехите ми и ме е поддържал в нещастието…“ Но въпреки всичко последната песен на Чайлд Харолд, писана под непосредственото настойничество на Джон Кам Хобхаус, ескуайър, не излезе много сполучлива. Имаше обаче и чудесни пасажи: прекрасното описание на Венеция, един вълнуващ спомен за Англия, дълбоките и наситени с меланхолия строфи за относителността на любовта.

А онова, което беше вярно за любовта, беше вярно и за амбицията. Човешките желания не съвпадат със същността на нещата… Ние копнеем за съвършенство и в същото време носим неизличимия белег на греха. Мечтаем за велики дела, а сме жертва на дребни подлости. Байрон за нещастие бе изпитал върху себе си на какво е способно долното коварство; за да провали един живот, който той бе искал да бъде достоен:

Стихове, достойни за Прометей — пропити с гордост пророчески думи… Какво може да се направи срещу духовната бедност на човека? Нищо, освен да превъзмогва чрез силата на разума тази посредственост и да търси в природата щастието, което обществото прави невъзможно. Той завърши песента с едно описание на морето — единствения верен приятел:

С това поемата „Чайлд Харолд“ беше завършена. Но тя не беше единственото му занимание през петте месеца, прекарани в Ла Мира. Лорд Киниър (братът на Уважаемия Дъг) беше дошъл във Венеция и беше донесъл една нова английска поема от Хукъм Фриър — лека сатира, написана по подражание на италианските поети и по-специално на Пулчи. Байрон остана очарован и започна да пише в същия стил една венецианска приказка, която нарече Бепо. Тонът й подхождаше на новото душевно състояние. Тон на добро настроение, на безцеремонност дори по отношение на собствените му стихове; щом някоя строфа се отклонеше към лиризъм, ръката на сатирика моментално я улавяше и я спираше…

По-късно един млад французин, Алфред дьо Мюсе, възприе този тон от Байрон, както Байрон го беше възприел от италианците.

Любовта на Байрон към госпожа Сегати не продължи дори до края на престоя му в Ла Мира, и то по вина на Мариана. Тя показа алчността си. Продаде диамантите, които любовникът й бе подарил. Той го узна, откупи ги и повторно й ги даде, но не пропусна да й се присмее. Съпругът Сегати, който периодично се сещаше за честта си, излезе твърде скъп на Байрон през тази зима. И накрая, за да заприлича връзката им на лош брак, Мариана се показа ревнива.

Байрон започна да я отбягва. През една от разходките си на кон по брега на Брента Хобхаус и той бяха забелязали сред група селяни две прекрасни момичета. Байрон предложи на едната от тях, Маргарита Кони, да се срещнат. Тя отговори, че е готова да му стане любовница, защото била омъжена, а всички омъжени жени правели така, но че мъжът й (един хлебар) бил доста ревнив. Байрон я кръсти „Ла Форнарина“ и с помощта на златните монети я покори. Тя беше на двадесет и две години. Не знаеше да чете, нито да пише. Той не беше срещал още толкова проста жена; тази му хареса.

Клюкарките от Ла Мира разказаха на Мариана, че късно през нощта чували коня на Байрон да цвили в полето. Властвуващата дотогава султанка силно се обезпокои, потърси съперницата си, срещна я и я нагруби. Маргарита отметна бялата кърпа, която носеше върху лицето си, и отговори: „Вие не сте му съпруга, както и аз не съм негова съпруга; Вие сте негова donna, и аз съм негова donna; мъжът Ви е рогоносец, какъвто е и моят. Оттам нататък какво право имате да ме корите?“ След тази хубава реч тя си отиде, като остави госпожа Сегати да размишлява. А когато Мариана поиска да се оплаче на Байрон, разбра, че е победена.

През януари 1818 година Хобхаус трябваше да се върне в Англия. В навечерието на заминаването му двамата приятели си устроиха празник, достоен за Венеция от XVIII век, като наеха двама певци, за да отидат до Лидо. Те седнаха, единият на носа, другият на задната част на гондолата и напускайки Пиацета, запяха песните на Тасо — Смъртта на Клоринда и Палатът на Армида — като някогашните гондолиери. Преди да си легне, Хобхаус, който винаги се настройваше меланхолично, когато се разделяше с тази странна и пленителна личност, написа в дневника си следното: „Прекарах последната вечер с Байрон, който завърши Чайлд Харолд, и се сбогувах с моя скъп приятел — защото той наистина ми е много скъп — в полунощ; малко преди да се разделим, той ми каза, че някога бил способен на силни чувства, но всичко това било вече загубено. На първата част на изречението му вярвам безрезервно. Бог да го благослови!“

Със заминаването на Хобхаус Байрон губеше отново Свидетеля. Свободата беше опасна за него. Периодът, който последва, бе най-разгулният в живота му, а причините за моралната му безпътица са достатъчно ясни:

1. Слабата съпротивителна сила на едно чуждо общество, чието мнение му бе безразлично. В тази страна на леки нрави, далече от единствената човешка орда, на която се чувствуваше истински отговорен член, той ставаше отново самотно животно, което търсеше единствено да задоволява желанията си. Последният му английски приятел беше консулът Хопнър, син на художник, дребен, духовит човек, който се бе оженил за една очарователна швейцарка. Но семейство Хопнър се гордееше с близостта си с лорд Байрон, не смееше да му казва истината и не заместваше Хобхаус.

2. Краят на царуването на Мариана. Той още живееше у Сегати, но възхищението му към Маргарита Кони нарастваше. Той я описваше в писмата си до Муър: „Една венецианка с големи черни очи… с тяло на Юнона — едра, силна като змията Питон, с искрящи очи, черни коси, които се развяват на лунно осветление — една от онези жени, с които човек може всичко да прави. Уверен съм, че ако й дам кама в ръката, ще я забие, където й кажа — всъщност и в мен, ако я засегна. Обичам този вид същества и съм сигурен, че бих предпочел Медея пред всяка друга жена, която някога е живяла.“ Той смяташе, че обича този род същества, но не беше искрен. Нежната, плахата жена с „очи на газела“ го привличаше много повече и го правеше по-щастлив.

3. Голямата стойност на английските му доходи при евтините цени на порока във Венеция. При хиляда гвинеи за една песен, неговите поеми биха му стигали за живеене, но освен това той получаваше петстотин лири годишно от Анабела, а Нюстед наскоро бе продаден за огромната сума от 94 500 лири на един стар негов приятел от „Хароу“, майор Уайлдман („Лонг от дясната ми страна, Том Уайлдман от лявата“). При приятеля му, банкера Дъглас Киниър, сметката на Байрон беше станала вече кредиторска.

Откакто имаше пари, у него се появи една интересна родова черта, наследена от Катрин Гордън. Той започна да става пестелив, не беше стиснат, напротив, проявяваше и щедрост, но пестеше като майка си. Тя на времето беше способна да даде на съпруга си, по-късно и на сина си, почти всичко, което притежаваше, и в същото време да съжалява за един разход от няколко лири. По това Байрон си приличаше с нея. Той винаги проявяваше, може би по наследство, известен вкус към аскетизъм по отношение на храненето. Обичаше да знае, че храната му струва само няколко екю, обичаше да намалява домашните разходи до минимум и да проверява дребнаво сметките на Флетчър. С така осъществените икономии той пълнеше една спестовна касичка и обичаше да гледа как се покачва нивото на златните монети.

В любовните си авантюри обаче той не се скъпеше. Познаваше вече добре възможностите на Венеция. Почти бе напуснал литературния салон на графиня Албрици. Сега ходеше у графиня Бензони, която приемаше по-свободно общество, но най-вече търсеше жените от народа. „Тук отглеждат жените превъзходно. Обичам техния диалект и маниерите им. Те притежават една привлекателна наивност, а и романтичната атмосфера на града също много допринася за увлечението към тях. Хубавата порода не всеки път се намира сред дамите от аристокрацията, а под fazzioli, забрадките.“ Той обожаваше тези силни жени, „годни — казваше той — да раждат гладиатори.“ Срещаше се с много от тях и ги приемаше в едно тайнствено „казино“, защото трябваше да крие срещите си от Маргарита Кони, която вероятно би обезобразила съперниците си. Хората от Венеция разказваха, че в това казино той поддържал до девет музи — няма съмнение, че това бе преувеличено. Също както по време на изгнанието на Данте в Равена, минувачите по улицата си сочеха един на друг опърлената му от огъня на ада брада.

През април 1818 година той научи за смъртта на лейди Мелбърн: „Мина времето, когато можех да плача за умрелите — ако не беше така, щях да преживея тежко смъртта на лейди Мелбърн, най-добрата, най-приятната и най-интелигентната от всички — стари и млади — жени които съм познавал. Но аз съм преситен от ужаси и събития от този род само притъпяват чувствителността ми, което е по-лошо от скръбта… И още една връзка по-малко между Англия и мен.“

Една друга смърт, която го изненада силно и му затвърди вярата в съдбата, беше смъртта на сър Самюъл Роумили, адвоката на лейди Байрон, един от виновниците за раздялата. В тайнствената атмосфера на Колизея Байрон беше обрекъл на Немезида, богинята на отмъщението, всички, които в случая бяха действували срещу него. Той писа на лейди Байрон: „Сър Самюъл Роумили си прерязал гърлото, след като изгубил жена си. Има вече близо три години, откакто той като адвокат ме лиши от моята… Този човек съвсем не мислеше, когато разкъсваше законно сърцето ми, че за по-малко от тридесет и шест месеца едно семейно нещастие ще го отведе в гроба… Значи, не напразно съм викал Немезида оная нощ в Рим, когато бях седнал сред една от най-ужасните развалини.“

Немезида не беше поразила само сър Самюъл. Лейди Байрон бе изпаднала в меланхолия и бе тръгнала да странствува. В дневника на лейди Байрон е записано: „Връщам се от Нюстед, влязох в хола… Видях старите знамена, които той имаше навик да издига върху стените на замъка в деня на своя празник. Стаите, които бе обитавал, не бяха никак променени; спокойно би могъл да си влезе в тях. Те не изглеждаха изоставени. Жената, която се грижеше за имението, съжаляваше, че е продадено: «Той можеше да живее тук след брака си — ми каза тя, — но жена му никога не е идвала, а вече не може и да дойде горката…» Парапетите и стъпалата, върху които сядаше… Пътеките, по които се бе разхождал… Стаята му — където аз се установих, когато бях насилствено върната…“

От време на време от Англия идваха и писма от Шели. Детето, с което бе бременна Клеър, като напусна „Диодати“, се бе родило на 12 януари 1817 година. Мери беше съобщила за това раждане на бащата заедно със съобщението си за своя брак, а Шели малко по-късно бе писал, че в очакване на решението на Байрон относно името на детето, Мери и Клеър нарекли малкото момиченце Алба. „Много е хубава — казваше Шели — и макар че в телцето е крехка и деликатна, се радва на превъзходно здраве. Никога не съм виждал такива умни очи у толкова малко дете. Косите й са черни, очите й — тъмносини; устните й имат прелестна форма.“ Шели беше свикнал да носи товара на безразсъдствата, които вършеха любимите му приятели; въпреки това след няколко месеца той поиска от лорд Байрон да си изпълни обещанието и да се заеме с отглеждането на дъщеря си.

Байрон, който винаги бе проявявал любопитство към родословието си, тъкмо това и искаше — да отгледа детето си. Но писмата, които пишеше на Киниър във връзка с това, доста се отличаваха по тон от писмата на Шели, който с искрено умиление и нежност говореше за малката Алба. „Шели ми писа (от Марлоу) за моята (последна, незаконородена) дъщеря, която, изглежда, е голяма хубавица. Той ме пита дали да ми я изпрати… Можете ли да уредите изпращането й при мен или настаняването й някъде в Англия? Аз ще я призная за мое дете, ще я отгледам и ще й дам името Бирон (за да я отлича от законната си дъщеря), като ще я кръстя с венецианското име Алегра.“ А през март 1818 година, когато писа на Хобхаус да му изпрати за подпис документа за продажба на Нюстед, той му поръча следното: „С документите, които ще ми донесе, чиновникът може да вземе и детето ми от Клеър. Помолете, ако обичате, Шели да го увие добре и да ми изпрати заедно с него червен прах за зъби, магнезий, сода на прах, четки за зъби и няколко хубави романа.“

Когато групата „Шели“ пристигна в Милано, една швейцарка на име Елиза, бавачката на малката Алегра, я заведе при баща й. Байрон наистина откри, че е хубава и умна и особено се гордееше, че тя бързо стана любимка на венецианските дами. „Най-странното обаче е, че прилича много повече на лейди Байрон, отколкото на майка си — до такава степен, че нашият прочут Флетчър остана поразен от този факт, а аз учуден. Много странно, нали? Предполагам, че прилича и на сестра си Ейда: тя е със сини очи, с високо чело, с руси къдрави коси и непоносим характер — но това е взела от баща си.“ Той беше твърде щастлив, че вижда една нова потомка на Байрон, макар и незаконородена.

XXIXПалацо Мочениго

Това полукомично, полутрагично писмо Байрон написа на Хобхаус към края на 1818 година и го подписа — ФЛЕТЧЪР.

Той се шегуваше всъщност наполовина. Разделяйки се с Мариана Сегати, беше напуснал и къщата на Фрецериа и бе наел срещу 4800 франка годишно един от трите палата Мочениго на Канале Гранде. Сега той имаше своя къща като истински венецианец; гондолата му стоеше завързана за колове, изрисувани със сини и бели спирали — цветовете на Мочениго; на каменното стълбище, върху което се плискаха зелените води на канала, посетителите срещаха първо един гигант с дълги мустаци, гондолиера Тита. Той умееше еднакво добре да намира сръчни гребци и леконравни омъжени жени. От малките прозорчета, които служеха за отдушници на палата, се чуваше кучешки лай, крясъци на папагали, песен на птици, а над всички шумове се издигаше и ги заглушаваше силният глас на Маргарита Кони и детското гласче на Алегра, която заедно с Форнарина ръководеше тази менажерия.

Маргарита Кони, която в началото беше обикновено, временно увлечение, постепенно се наложи на Байрон. Една вечер той я бе намерил на стъпалата на своя палат. Тя беше отказала да се върне при мъжа си. С присъщия си фатализъм и поради нехайството си след първия пристъп на гняв Байрон отстъпваше и започваше да понася онези, които изискваха от него да го обичат. Маргарита го разсмя с няколко шеги на венециански диалект и остана при него.

Той скоро съжали за слабостта си. Форнарина биеше другите жени, залавяше писмата му, учеше се да чете, за да ги разбира, и вдъхваше ужас на Тита и на Флетчър. Цялата къща се оплакваше от нея. Байрон й прощаваше. Тя водеше сметките му, беше намалила наполовина разходите на къщата и го обичаше — ценни и редки качества за една жена. Буйната радост, която тя проявяваше, когато виждаше, че любимият й се завръща, напомняше на Байрон тигрицата, която се връща при малките си, а той не мразеше тигриците. Напротив. Точно животинският, примитивен характер на това съществуване и относителната му невинност му пречеха да се срамува от развратния и доста долен живот, който водеше в Палацо Мочениго. От големи чувства достатъчно беше страдал и бе карал и другите да страдат; обикновените наслади му се струваха по-малко опасни.

Откакто бе в изгнание, философията му за живота беше доста променена. Манфред беше последният изблик на негодувание, последният болезнен вик на победения от вселената индивид. Сега той презираше Корсарят и Лара; не разбираше как са могли читателите да приемат тези преувеличени и фалшиви образи. От няколко месеца любимо четиво му бяха книгите на Волтер. Той откриваше в тях отново собствения си песимизъм, но видян през призмата на комичното. Кандид можеше да бъде Чайлд Харолд, ако Волтер не беше обуздал Кандид, ако Волтер сам не бе осъдил Волтер. Човешката съдба изглежда трагична, ако умът, отъждествен с едно-единствено същество — Отело, Хамлет, Конрад, — споделя страданията и страстите му. Тя е комична, ако наблюдателят улови едновременно невероятната екзалтация на отделния човек и сходния у всички механизъм на страстта. Байрон, който в писмата си винаги показваше изключителното си чувство за хумор, не си бе позволявал досега да проявява това свое качество в стиховете си. В „Дон Жуан“, над който работеше от една година, той намери най-после начина да изрази свободно оная смесица от възгледи на Волтер и Еклесиаста160, която всъщност беше естествена форма на неговото мислене.

„Дон Жуан“ трябваше да бъде една съвременна епопея.

Никога Байрон не бе имал такава ясна мисъл, никога по-непринудена и по-ярка не бе била формата на стиховете му. Тонът напомняше поезията на „Бепо“ — поезия, която се надсмиваше сама на себе си и под лекия весел тон и малко игрива рима прикриваше горчива и силна философия. Той твърде дълго време се бе оставил изцяло на кипежа на своята чувствителност. Успокоен от времето и разстоянието, здравият му разум си възвръщаше правата. Отминали бяха воплите и оплакванията. Естествено Байрон оставаше по-сложна и по-чувствителна натура от Волтер. Теорията на неговата философия, подобно на Волтеровата, се основаваше на рационалния деизъм, но Волтер не беше измъчван нито от спомените за едно детство, повлияно от калвинизма, нито от конфликта между един чувствен темперамент и една природно религиозна душа. У Волтер полето на размисъл беше тясно и ясно. У Байрон огромни, непознати земи, населени с чудовища, обграждаха светлата зона. Волтер беше напълно доволен от себе си, когато „унищожаваше загадката с десет кратки истини“. Байрон, понеже беше познал чувството на грях, пазеше чувството на загадка. Но загадката се беше изместила: сега тя не се криеше толкова в съдбата на Джордж Гордън Байрон, колкото в човешката съдба въобще и с това тя ставаше всемирна, класическа.

Само първата песен стана автобиографична, но без да бе пропита от някогашната горчивина. Още в първите стихове се появяваше Анабела. Майката на Дон Жуан бе описана като нея:

Но поемата много бързо ставаше по-мащабна и по-спокойна. Защо да се гневим на света? Земята трябва да се върти около оста си, а заедно с нея и цялото човечество. Трябва да живеем, да умираме, да се любим, да си плащаме данъците. Всичко това е, забавно, опасно, печално, неизбежно.

По някои черти новата Байронова мъдрост напомняше Шекспировата. Шекспир също беше открил в живота си, че всички човешки желания, любов, амбиции са само илюзии. Просперо от „Буря“ знае, че животът е сън. Въпреки това той не е чужд на любовните чувства на младите. Байрон, макар че се мислеше за излекуван от всички илюзии, продължаваше да вярва, че илюзиите на младостта са възвишено и необходимо нещо.

Затова Дон Жуан беше по-сантиментален от Кандид. Новият Байрон беше покръстен романтик, но непоправим мечтател.

Хопнърови писаха на Шели, че Байрон е решил да напусне Венеция, ако Клеър дойде, но че ако тя желае, може да види (без да знае бившият й любовник) Алегра, която не е вече в Палацо Мочениго. Хопнър беше подсказал на Байрон, че е неприлично за едно дете да живее в такава среда, и беше предложил той самият да поеме грижата за Алегра. Така че през август Шели придружи Клеър до дома на консула. Докато тя беше при дъщеря си, Шели посети Байрон, а той го заведе с гондолата си до Лидо, където го чакаха конете. По-късно в „Джулиан и Мадълоу“ Шели напомня за разговора си с Байрон. Те бяха говорили за бога, за свободния, неограничен съдник, за съдбата. Байрон, разбира се, бе взел страната на фатализма, на човешкото безсилие, а Шели беше отговорил:

Това беше вечният спор между двамата приятели — между Шели, който мислеше, че нещата зависят от човека и че той сам може да устрои живота си, и Байрон, който поддържаше, че Злото съществува извън нас и че всяко човешко усилие, насочено срещу него, завършва с неуспех. Спор между калвинизма и радикализма.

При едно второ посещение на Шели и жена му във Венеция те видяха у Байрон Форнарина. Присъдата им беше много строга. Шели не можеше като Байрон да се възхищава на едно красиво животно; той прекалено много уважаваше любовта, за да може да понесе принизяването й до чувственост. Мери Шели естествено беше още по-строга. От първия ден, на брега на Женевското езеро, тя се беше възмутила от отношението на Байрон към жените. Тънките устни на ограденото с дълги кафяви букли лице се присвиваха в презрителна усмивка. Няма нищо по-неведомо, нито по-смущаващо от чувствата на една почтена жена към донжуан. Може би с лекото поклащане на глава, когато напускаха Палацо Мочениго, Мери и съпругът й искаха да изразят снизхождението си и онова смътно чувство на завист, което обикновено внушават непокорните.

Но фактите не закъсняха да докажат, че Шели и съпругата му са били прави. Слабото място на епикурейството е, че счита човека способен да се отдава на чувствени наслади, без това да му се отрази по някакъв начин. Още от есента здравето на Байрон се бе разклатило и той се разболя сериозно. По нареждане на лекарите изгони любовницата си, което не му беше лесно, защото тя първо се прободе с джобно ножче, както някога Каролайн Лам, а след това се хвърли в канала, но гондолиерите успяха да я спасят. Накрая, останал сам, той можа да се подложи на лечение.

През декември, когато Хансън пристигна при своя клиент, за да му представи за подпис акта за продажба на Нюстед, Байрон беше още болен. Като истински „островитяни“, изненадани от розовите палати, сред които се движеха, Хансън и синът му пристигнаха с гондола, натоварени с купища книжа, четки за зъби и червен прах. Те се изкачиха по стъпалата на Палацо Мочениго сред кучета, птици, една лисица, един вълк в клетка, а после по мраморното стълбище се озоваха в апартамента на Байрон. „Well165, Хансън — каза Байрон, — не очаквах, че ще дойдете толкова далече.“ Очите му бяха насълзени. „Странно вълнение за поет“ — отбеляза младият Хансън с учудване. Байрон зададе безброй въпроси за Лондон, за приятелите си, като не преставаше да гризе ноктите си — навик, останал от детинство.

Нещата му вървяха много добре. Абатството беше продадено за 90 000 гвинеи. От тях 12 000 щяха да покрият дълговете му при лихварите; 66 000 се падаха по право на лейди Байрон и 12 000 на Хансън — възнаграждение за адвокатския му труд. Така че пари в наличност не оставаха, но лихвата от съпритежанието на имота на лейди Байрон беше 3000 лири годишно. Като се прибавеха към тях и доходите от неговите поеми (от 1816 година беше получил от Мъри повече от 7000 лири), той ставаше един от най-богатите хора в Италия. Байрон каза на Хансън, че е щастлив, „защото парите представляват власт и удоволствия, а аз много ги обичам“.

Червеникавите му къдрици започваха тук-таме да се прошарват от бели коси. Лицето му беше жълтеникаво, бледо и подпухнало, а ръцете му се подуваха.

XXXВерният рицар

Пролетта отново прогони треската от Венеция. Леко развълнуваните води на Канале Гранде плискаха изрисуваните колчета със сини и бели спирали. Флетчър дебелееше. Два нови булдога дойдоха да попълнят менажерията. В ковчежето златното съкровище нарастваше. Сърцето на Сантименталиста вече прелиташе тук и там и търсеше къде да кацне. Една млада венецианка привлече вниманието на Байрон. Опитвайки се да се изкатери до прозорците й, той падна в канала. Благородническото семейство, от което тя произхождаше, му изпрати свещеник и един полицейски комисар. Байрон почерпи и двамата с кафе и всичко се уреди. Младото момиче го помоли да прогони учителката му по математика. „Искате ли да я отровя?“ — попита той. Тя не отговори. Той се любува известно време на прелестите на тази слънчева земя, после се върна в обществото, за да търси нова жертва.

В литературния салон на Бенцони се запозна с една графиня на име Гичоли — съвсем млада, с тицианово руси коси, хубави зъби, едри букли, с възкъси крака, но с прекрасен бюст. Тя бе омъжена от една година за шестдесетгодишен благородник. Байрон си спомни, че я беше срещал някога, само три дни след сватбата й. Тога тя не беше дала вид, че го забелязва, защото според обичая младата жена трябваше да изчака поне една година, за да си вземе cicisbeo166. При втората им среща тя беше веднага покорена. „Тази вечер бях изморена — пише тя, — защото във Венеция се ляга късно, и аз с голямо неудоволствие и само заради граф Гичоли отидох на това събиране… Изисканите му маниери, тонът на гласа му и изобщо цялото очарование, което излъчва, издигаха лорд Байрон толкова много над всички останали, които познавах, че беше невъзможно да не направи дълбоко впечатление.“ Напускайки салона на графиня Бенцони, Байрон мушна една бележка в ръката на Тереза Гичоли. Това беше предложение за среща, на която тя отиде, и от този момент те започнаха да се виждат всеки ден.

Тя се считаше свободна. Неписаните закони на брака в тази провинция бяха ясни. Една девойка стоеше затворена в манастир до шестнадесетгодишната си възраст; после й търсеха богат съпруг и колкото по-стар беше той, толкова повече се ценеше. Младата девойка виждаше понякога своя годеник в приемната на манастира. Тя беше щастлива, че с цената на тялото си откупваше свободата. За любов не ставаше и дума нито от едната, нито от другата страна. Когато граф Гичоли се ожени за Тереза, той беше на шестдесет години, а тя на шестнадесет. Още от първия ден те имаха отделни апартаменти и тя не беше престанала да го нарича „господине“. Той беше приятен старец, макар да говореха, че бил отровил първата си жена и бил убиецът на Манцони. Графът беше образован човек, приятел на поета Алфиери, интересен, а и най-богатият собственик в областта Романя. Но един старец, макар и образован, не можеше да задоволи тази млада жена. „Любовта тук — отбелязваше Байрон — не е онова студено пресметливо чувство, познато на Севера. Тя заема сериозно място в техния живот; тя е необходимост, потребност. Някой много хубаво определи италианската жена: създание, което люби. Те умират от любов, особено римлянките.“ Младата графиня беше завършила стажа си на вярност; съпругът, с приспано доверие, не я следеше вече; дошло беше времето да си намери любовник.

По много неща това приключение му напомняше за връзката с Каролайн Лам. Гичоли бяха още по-големи аристократи от Мелбърн. Тереза, по-хубава от англичанка, проявяваше същите силни чувства и същото презрение към общественото мнение. Тя беше добре възпитана, говореше италиански и френски, беше чела много, рецитираше стихове, цитираше латински историци и се занимаваше с живопис. Всичко това беше малко детинско, но приятно. В началото тя наложи отношенията им да бъдат платонични, но даваше в същото време големи надежди. Само че изискваше известни гаранции.

Вярна на правилата за любовта, приети в нейното общество, тя не търсеше мимолетно приключение, а верен рицар. Този въпрос беше сериозен за всяка млада жена. Тя можеше да се омъжи, без много да мисли, но изборът на любовника изискваше голяма грижа. Скоро съпругът й щеше да я отведе в Равена и в Болоня, където имаха имения. Байрон щеше ли да я последва? Един верен рицар трябваше да го направи. Дон Жуан беше доста объркан.

Байрон писа на Хобхаус:

Няколко дни преди да замине за Равена, Тереза стана негова любовница. Тя беше толкова горда от това, че открито го провъзгласи във всички conversazioni, като внесе възбуждение за няколко вечери в салоните Бенцони и Албрици и смути граф Гичоли, който беше скромен човек. За щастие семейството трябваше да напусне Венеция и щеше да отсъствува цялото лято; графът отведе жена си, оставяйки Байрон отново влюбен, разнежен, тъжен, циничен и възхитен от всичко това.

Едва пристигнала в Равена, Тереза направи спонтанен аборт. По време на пътуването тя всеки ден бе писала на Байрон. Обожавала го и сега, когато била болна, молела го да отиде. Той се колебаеше и с известно недоверие се питаше от кого ли беше детето… Във всеки случай не от него. От графа? Твърде възможно. Тя обещаваше на Байрон, че ако отиде, ще го приеме в собствената си къща. Въпреки целия си опит с жените и с безумствата, на които бяха способни, той се изненада от тази дързост. „Да отида да слагам рога на един граф в собствената му къща, на човек, който като Кандид вече е причинил смъртта на двама други, единият от които е бил духовник — това за моята боязлива природа е прекалено, още повече, че има други по-подходящи места… Чародейката забравя, че може да повика един мъж където и да е — преди, но не и след! Тя трябваше да бъде по-малко щедра във Венеция или по-малко взискателна в Равена.“

Но Байрон, който така чудесно умееше да се подиграва с желанията на жените, по-малко умееше да им устоява и вече беше на път за Равена. Времето беше горещо. Пътищата бяха покрити с прах. „Ако не бях най-постоянният мъж на света, в момента щях да плувам в Лидо, вместо да се потя в прахоляка на Падуа.“ Да, но той беше най-постоянният мъж и роптаейки, полуядосан, полудоволен, оглеждаше жените в Болоня, възхищаваше се на червените чорапи на кардинала-легат и най-вече остана очарован от две епитафии, които намери в гробището „Ла Чертоза“ във Ферара.

Равена трябваше да му хареса — малък тайнствен град, който криеше в тесните си прохладни улички реликвите на една варварска империя. Град, в който бе живяла Франческа, където бе изпратен в изгнание Данте. На няколко метра от странноприемницата, под един невзрачен купол лежаха тленните останки на поета. За разходка на кон му служеше една голяма борова гора, простираща се чак до брега на морето върху места, които някога са били покрити с вода и където римската флота беше хвърляла котва. Това беше Ла Пинета на Бокачо, гора, съществуваща от незапомнени времена в Равена, където кучетата на Ловеца-призрак преследваха вечно Дамата, подиграла се с любовта. Байрон хареса самотата на горския и морски пейзаж, който се оживяваше от щурците.

Пристигането му предизвика силно вълнение в града. Графът го посети в странноприемницата и учтиво го покани да дойде да види жена му, която негова милост навярно би могъл да разсее при лошото състояние, в което тя се намираше и което за съжаление изглеждаше сериозно. Палацо Гичоли беше една голяма сива къща, построена на няколкостотин метра от странноприемницата. Байрон се отзова на поканата и остана трогнат. Нищо не го привличаше така силно към една жена, както безпомощността й. Тереза беше на легло, кашляше и храчеше кръв. Той се настани до леглото й и стана най-внимателният болногледач. Беше малко неспокоен, тъй като непрекъснато очакваше някой от хората на графа да забие кинжал в гърлото му. Но какво значение имаше? Смъртта все някой ден щеше да дойде, а да умре за Тереза, не му беше неприятно. Чувствуваше се неин роб и беше щастлив. Когато напускаше Венеция, мистър Хопнър му бе предсказал, че отново ще бъде завладян от жена. Той обичаше предсказанията — това се беше изпълнило.

Единственият му страх беше Тереза да не умре. „Винаги става така с всичко и с всеки, когато истински се привързвам… Не успях да запазя нито едно куче, което съм обичал или ме е обичало…“ „Ако нещо се случи със сегашната ми amica, край на страстта за мен — това ще бъде последната ми любов. Безпътният живот вече ме отвращава, както беше естествено да стане; поне извлякох полза от порока — научих се да обичам в най-добрия смисъл на думата. Това ще бъде последната ми авантюра.“

Байрон извика от Венеция приятеля си, професор Алети, за да прегледа госпожа Гичоли, който й предписа да продължи същото лечение. А лечението бяха посещенията на Байрон. „Неизразимото щастие, което изпитвам от присъствието на лорд Байрон, влияе така добре на здравето ми“ — каза графиня Гичоли… че тя отново беше в състояние да му се отдаде, което стана в самия палат, със съучастничеството на една камериерка, един млад негър и една приятелка. Доста смело и опасно, защото графът, намирайки заключена една врата, силно се изненада.

Но граф Гичоли беше странен човек. Той продължи любезно, въпреки случката, да прави посещения на Байрон и да го разхожда с една великолепна карета с шест коня. Хората от Равена коментираха това приятелство с ирония и презрение. Графът беше най-богатият човек на Романя, но не и най-почитаният.

Какво значение имаше графът? Байрон беше докарал конете си и яздеше всяка нощ в гората. Той виждаше своята Дама по всяко време, подходящо и неподходящо. Радваше се на приятно прекараните дни, без да иска да мисли за бъдещето. Когато госпожа Гичоли се почувствува по-добре, тя накара да оседлаят едно пони и отиде на разходка с Байрон. Носеше шапка с перо и костюм на амазонка в небесносиньо. Тя беше добродушна и набожна. Караше Байрон да спират, когато камбаните на старите базилики известяваха часа за Ave Maria, за да се помолят:

„Аве Мария! О, благословена минута и страна, където аз усещам твойта благодат смирена.“

Приятно му беше, че любовницата му е католичка и вярваща. Уолтър Скот с право бе отгатнал връзката между нуждите на Байроновата душа и церемониите на Римската църква. Байрон беше наредил да възпитават Алегра в католическата вяра. Когато Тереза чуеше камбанния звън за молитва, замлъкваше и заставаше неподвижна, а той слушаше с благоговейно чувство песента на щурците от Пинета и тихото шумолене на Романя. След като прочете „Воплите на Тасо“, написани във Ферара, тя пожела Байрон да напише една поема за изгнаника на Равена. Послушният любовник написа „Пророчеството на Данте“. Когато го завърши, той отиде да се поклони с любимата си на гроба на Флорентинеца. Графиня Гичоли беше облечена в черно, Байрон — в бродирана униформа. Те влязоха в параклиса; Байрон остави една от книгите си и застана прав със скръстени на гърдите ръце и приковани в надгробния камък очи, докато приятелката му се молеше.

Той се привързваше все повече към нея. Тя беше достойно завоевание — родена графиня Гамба, хубава, много влюбена, съвсем не глупава, или поне така си мислеше Байрон, и доста образована за младо момиче, едва излязло от манастира. Той може би по-строго би я съдил, ако не беше чужденка, но в новия език има едно особено очарование, което прави приятни и по-глупавите неща. В действителност тя съвсем слабо знаеше английски и не разбираше нито дума от стиховете му. Но за нея той беше Поетът, човекът на любовта. Тя си бе създала от него един героичен образ и обичаше този образ. Не искаше да вярва, че е циник. Искаше той да бъде рицар, нежен, недействителен, всъщност това, което жените винаги са искали да бъдат любовниците им. Той приемаше да бъде такъв с известен страх да не стане смешен, но и с известно удоволствие, защото Байрон на графиня Гичоли приличаше на онзи другия Байрон от „Хароу“ и Нюстед, който самият той някога бе обичал. Той беше готов за най-големи лудории. „Ако видите моята съпруга — пишеше той на Огъста, — кажете й, че имам желание да се оженя отново и тъй като и тя може би има същото желание, попитайте я няма ли начин да се уреди въпросът чрез някакъв шотландски закон, без да се злепостави нейната непорочност.“ Но ако за Тереза беше дълг да мами съпруга си, да го напусне — беше престъпление.

Накрая Гичоли заминаха за Болоня, защото графът трябваше да обиколи именията си. По предварителна уговорка Байрон ги последва на другия ден и в Болоня продължи същият начин на живот. Той беше наел апартамент в един палат и извика от Венеция Алегра, която му правеше компания. Това дете го забавляваше. То говореше смешно италиански; казваше Bon di, Papa. Беше една истинска потомка на Байроновия род; и тя като Огъста не можеше да произнася буквата „р“, правеше гримаси като Байрон и сестра му, имаше трапчинка на брадичката, почти винаги сбърчени вежди, много бяла кожа, приятен глас, необикновено влечение към музиката и желязна воля за всичко. Забавно му беше да гледа как расте до него една нова издънка на този странен род. Байрон играеше с детето. Яздеше, разхождаше се в градината под един свод, обагрен в червено от зреещото грозде, сядаше до фонтана, говореше с градинаря, после отиваше в Кампо Санто, за да побъбри с гробаря, чиято дъщеря беше най-хубавото момиче на Болоня.

„Забавлявам се да сравнявам това красиво и невинно лице на петнадесетгодишна девойка с черепите, които гробарят е наредил в няколко ниши, и по-специално с един череп от 1766 година, който (според преданието) някога е служил да изобразява най-очарователното, най-благородното и най-прекрасното лице на Болоня. Когато гледам този череп и тази девойка — когато си помисля какво е бил той и какво ще стане тя, — е, скъпи Мъри, не искам да Ви тревожа с това, което мисля. Няма значение какво ще станем ние, брадатите мъже, но не ми е приятно да мисля, че една жена може да трае по-малко от едно хубаво дърво.“

Тъжни мисли, но той самият беше тъжен… Равена, после Болоня… Започваше да се изморява от тази служба на верен рицар. Когато прекарваше времето си, както сам казваше, „порочно и приятно“, у него нарастваше чувството за суетата на живота. За това не беше виновна госпожа Гичоли. Тя беше млада, приятна, вярна, но той с горчивина усещаше, че един мъж не трябва да пропилява живота си в краката на една жена, и то чужденка… Тридесет и една години — и какво правеше той? Любов? Трета песен на Дон Жуан? „Уви! Винаги съм бил безделник и има изгледи скоро да умра, без да съм уловил всички мигове на толкова краткия живот…“ Действие… действие… действие… Но какво да прави? Да се занимава с избирателната реформа в Англия ли? Той не беше нищо в тази страна, която го направи изгнаник. Имаше желание през пролетта да се върне там за последен път, а после да отиде да живее в Южна Америка. Изрязваше от вестниците предложенията, които правеше венецуелското правителство на чужденците, които биха искали да отидат да се заселят там. Боливар, народният освободител, беше един от героите на тази страна.

„Уверявам Ви, че съм напълно сериозен и че отдавна мисля по този въпрос, както ще разберете от малкия откъс, който Ви изпращам от моя дневник… Ще замина с незаконната си дъщеря Алегра… и ще опъна палатката си там завинаги. Италия не ми е омръзнала, но тук мъжът трябва или да бъде любовник, участник в дуети и познавач на опери — или нищо. Аз постигнах известен напредък във всичките тези изкуства, но не мога да не призная, че чувствувам как деградирам. По-добре човек да бъде неопитен плантатор, жалък заселник някъде си — по-добре да бъде ловец или не знам какво, отколкото да носи ветрилото на някоя дама… Обичам жените — бог ми е свидетел, — но колкото повече привилегиите, които те са извоювали, ми се натрапват, толкова повече ми се струват вредни, особено след Турция; тук полигамията е изцяло в полза на жените. Аз бях търсач на любовни преживявания, бях съпруг, бях развратник, а сега съм верен рицар… кълна се във всички светии — това е необикновено усещане… Не, копнея за една страна и за един home168 и — ако е възможно — за една свободна страна. Нямам още тридесет и две години. Мога все още да бъда почтен гражданин, да създам дом, семейство, добро — или по-добро от първото… Но в Европа няма свобода — сигурен съм; това е една изхабена част от нашето земно кълбо.“

Хобхаус, който научи за тези проекти от Мъри, съвсем не ги взе на сериозно: „Нашият поет е прекалено добър за плантатор… Това е най-налудничавата му измислица — кажете му го… Там няма четки за зъби, няма Quarterly Reviews169. Няма нищо от това, което обича, а само всичко, което мрази.“ Хобхаус обичаше Байрон, но се отнасяше към него като с дете.

За да се развлича приятно с някаква дейност, Байрон бе станал член на „Сочиета Романтика“, малка групировка от италианци, приятели на свободата, и присъствието му в Болоня силно започна да безпокои шпионите на „милостивото“ правителство на папската държава. От директора на полицията в Болоня до генералния директор на полицията в Рим се изпращаха редовно доклади. В тях се сигнализираше за странното приятелство на граф Гичоли с лорд Байрон, „личност, която не е непозната като писател с либерални разбирания и голямо богатство, което го прави изключително опасен“. „Той въобще не излиза от къщи и непрекъснато пише“ — отбелязваха агентите с подозрение, а един от тях добавяше: „Ако мислите, че единственото му занимание е да прави Гичоли рогоносец, лъжете се. Той е сластолюбив и неморален до крайна степен, но в политиката не е толкова непостоянен.“ От Лондон принц Естерхази писа на Метерних: „Лорд Касълрей ме натовари да Ви уведомя, мой принце, че той счита за необходимо да наблюдаваме поведението и кореспонденцията на лорд Байрон и че той (лорд К.) има сведения за съществуването на проект за заговор на carbonari170, който трябва да избухне в Миланската област.“ Свещеният съюз поддържаше тясна връзка с отделните страни.

Към края на август Гичоли оставиха Байрон за няколко дни сам с Алегра и тяхното отсъствие му помогна по-добре да прецени колко празен беше животът му. Той отиде в градината им и разхождайки се тъжен из алеите, видя на една маса романа на мадам дьо Стал „Корин“. Написа на последната му страница следното: „Моя скъпа Тереза, прочетох тази книга във Вашата градина; Вие отсъствувахте, любов моя, ако бяхте там, не бих могъл да я прочета. Това е една от любимите Ви книги, а авторката й беше една от моите приятелки. Вие няма да разберете тези английски изречения, а и другите няма да ги разберат, ето защо не драскам на италиански. Но Вие ще познаете почерка на мъжа, който страстно Ви е обичал, и ще отгатнете, че надвесен над една книга, която Ви принадлежи, той не можеше да мисли за друго освен за любов. В тази дума, толкова хубава на всички езици, но най-хубавата на Вашия — Amor mio — е включено сега и завинаги моето съществуване. Днес чувствувам, че съществувам и се боя, че трябва винаги да съществувам, за да изпълнявам онова, което Вие решите; моята съдба е във Вашите ръце, а Вие сте жена и сте на седемнадесет години и само преди две години сте напуснали манастира. Желал бих от цялото си сърце да бяхте останали там — или поне аз да не Ви бях срещал след брака Ви… Но вече е късно. Аз Ви обичам и Вие ме обичате — поне така казвате и постъпвате, сякаш ме обичате, което е все пак голямо утешение. Но аз много силно Ви обичам и не мога да престана. Мислете понякога за мен, когато Алпите и Океанът ще ни разделят — това никога няма да стане, ако Вие не го пожелаете.“ Тя беше отсъствувала само три дни и те бяха достатъчни, за да заприлича и той на Каролайн.

Когато семейство Гичоли се завърна в Болоня, графът научи, че го викат отново в Равена. Графинята каза на мъжа си, че за здравословното й състояние сега е подходящ климатът на Венеция и че ако той не може да я последва, лорд Байрон на драго сърце би я придружил. Граф Гичоли се съгласи и двамата влюбени напуснаха заедно Болоня на 15 септември 1819 година. Това беше едно щастливо пътуване. При пристигането им във Венеция лекарите предписаха на графинята полски въздух. Лорд Байрон, който държеше още вилата си в Ла Мира, с радост я предостави на госпожа Гичоли и отиде да живее там с нея.

Както по времето на Мариана Сегати, така и сега водите на Брента отразяваха най-хубавите залези на слънцето. Вечерите бяха дълги. В Равена беше друго — новата обстановка, чуждият език, който го забавляваше, страхът, че могат да бъдат разкрити, всичко това запълваше дните. Но една жена на седемнадесет години бързо изчерпва онова, което знае, и усамотението с нея загубва очарованието си. „Това ми напомня — пишеше Байрон — едни думи на Кърънт към Муър: «О! Научавам, че сте се оженили за една хубава жена — много добро създание, прелестно създание, хм… но, извинете, как прекарвате вечерите?» Ужасен въпрос и отговорът може би е толкова лесен, когато става дума за съпруга, колкото и когато става дума за метреса; те, разбира се, изглеждат по-дълги от нощите. Сега аз съм много морален човек и се ограничавам вече с най-баналното прелюбодеяние; спомнете си, че това е всичко, което ми остави онази добродетелна жена — моята.“ Прелюбодеянието, както някога и бракът, го караше да скучае.

За щастие той бе посетен от Том Муър, който, пътувайки с лорд Джон Ръсъл, пристигна на 8 октомври в Ла Мира. Байрон беше в този момент в банята, така че го посрещна Флетчър, старият познат на Муър. Появи се най-после и Байрон, очарован, че вижда отново един приятел от младите години, сърдечен, весел, но толкова състарен, че Муър остана поразен. Той бе загубил одухотворения си вид, с който някога се отличаваше. Носеше бакенбарди, защото Тереза му бе казала, че има глава на музикант. Беше с дълги коси чак до врата, което му придаваше вид на чужденец. Той пак беше красив, но лицето му бе последвало еволюцията на неговата поезия и сега сякаш отразяваше по-скоро хумора и мъдростта на Дон Жуан, отколкото мрачния романтизъм на Манфред и на Чайлд Харолд. Байрон предложи на Том Муър да го настани в Палацо Мочениго и да го заведе веднага във Венеция, но преди това го представи на графиня Гичоли, която му се стори интелигентна и приятна. Гондолиерът Тита, облечен в пищната си ливрея и с огромните си мустаци, ги отведе с колата до Фусина, а оттам прекара двамата приятели през лагуната във Венеция.

Муър се вълнуваше при вида на Венеция, а Байрон — при вида на Муър. Всички събития от лондонския им живот — забавни и смешни — изникнаха отново в съзнанието му; веселите вечери у Киниър, брендито, ирландските песни… Байрон беше като дете, което е намерило друго дете. Най-после пристигнаха пред Палацо Мочениго. Байрон извика: „Внимавайте с кучето!“, малко по-нататък: „Пазете се от маймуната!“, после отвори с ритник една врата, която запъна, и каза на Муър: „Ето моята стая, сега тя ще бъде Ваша.“ Байрон прекарваше целите дни с него, връщайки се в Ла Мира едва вечерта, за да прави компания на своята amica. Хората от Венеция молеха Муър да поговори на Байрон за морала му, защото той оскърбяваше местния закон, като живееше заедно с любовницата си. Графиня Бенцони каза: „Трябва да се скарате на Вашия приятел. До тази злощастна авантюра той така добре се държеше!“

Престоят на Муър беше за Байрон истинска ваканция. Последната вечер, пристигайки от Ла Мира за вечерята, той заяви на Муър, зарадван като ученик, освободен от занятия, че графинята му е оставила тази нощ на разположение и че не само ще отидат на опера, но и ще вечерят след операта, както в доброто старо време. След представлението те отидоха да изпият по един пунш на площад Сан Марко и докато бронзовите статуи на градския часовник не отмериха с чуковете си два часа сутринта, не си тръгнаха; после Байрон и Муър се разхождаха по огряната от луната Венеция. Нощта беше тържествено красива. Този мълчалив град със спящите над водата палати в омайното спокойствие на нощта дълбоко развълнува Муър, а Байрон изостави веселия си тон, за да потъне в тиха, кротка тъга.

На другия ден Муър отиде да се сбогува със своя приятел в Ла Мира. Байрон го посрещна с малка чанта от бяла кожа. „Вижте — каза той, — това би донесло много пари на Мъри, макар че Вие, предполагам, не бихте дали и шест пенса за него.“ — „Какво е то?“ — попита Муър. „Моят живот и моите приключения — отговори Байрон. — Това не може да се публикува, докато съм жив, но Ви го давам. Правете с него, каквото искате.“ Муър горещо благодари и каза: „Ето едно чудесно наследство за моя малък Том, който ще може да изненада с него хората от края на XIX век.“ Когато дойде моментът за тръгване, Байрон нареди да доведат конете му и придружи колата на Муър доста навътре в полето.

Личните му неща вървяха доста зле. Граф Гичоли дотогава бе давал вид, че ако не знае, то поне толерира връзката на жена си. Но през ноември 1819 година той залови едно писмо на бащата на Тереза, граф Гамба, който съветваше дъщеря си да бъде по-разумна, и пристигна във Венеция много разгневен. Жена му беше във великолепно здравословно състояние и изпитваше такава нескрита омраза към него, че това предизвика бурна кавга между тях. Той й даде право да избира — или съпруга, или любовника, но не двамата едновременно. Тя избра „любовника“ и помоли Байрон да избяга с нея. „Такова щеше да бъде и моето намерение — каза той, — ако бях на двадесет години вместо на тридесет и една, защото я обичах; но аз знаех, че подобна авантюра би била фатална за нея и би опетнила честта на цялото й семейство — най-вече на сестрите й и на баща й; така че успях, макар и трудно, да я убедя да се върне в Равена със съпруга си, който обеща да забрави всичко, ако тя ме напусне.“ Облян в сълзи, самият граф Гичоли дойде да разговаря с Байрон. „Ако изоставите жена си — каза му Байрон, — аз, разбира се, ще я взема, това е мой дълг и мое желание, в случай че се стигне дотам, но ако Вие самият сте наистина готов да живеете с нея и да я обичате както преди, не само няма да бъда повече причина за размирици във Вашето семейство, но и ще замина отвъд Алпите.“

Скръбта на Тереза го трогваше: „Моля те, настоятелно те моля да се успокоиш — й пишеше той — и да повярваш, че не мога да престана да те обичам, докато съм жив… Заминавам, за да те спася, и напускам една страна, която става за мен непоносима без теб.“ Той беше решил повече да не остава в Италия. Щеше да отиде първо в Англия, после (кой знае?) във Франция, в Америка, в Съединените щати, във Венецуела. Щеше да вземе със себе си Алегра, единственото същество, което му бе останало. Прекосявайки Англия, щеше да види Огъста и щеше да се опита да разбере какво беше станало с тази неразбираема жена.

Байрон на Огъста:

През първите петнадесет дни след заминаването на Тереза той бе твърдо решен да напусне страната. Посещението на Муър бе събудило у него носталгия към Англия, към приятелите му; дори дребните неща от бита му вдъхваха копнеж по родната земя. Щеше да отиде да лекува зъбите си при Уейт (те имаха вече голяма нужда от това). Щеше да си купи четки, сода, магнезий — нещата, които напразно искаше във всяко писмо и които никога не му изпращаха. После сякаш всичко се обърна срещу заминаването му. Той получи нов пристъп на треска; Алегра се зарази от него, после бавачката, един гондолиер, една камериерка… Той се луташе из Палацо Мочениго мрачен, самотен, превърнал се в болногледач на едно дете. Ту искаше да отложи пътуването за пролетта, ту за куковден. От Англия не го окуражаваха много. Огъста не знаеше какво да прави. Лейди Байрон й заповядваше да не се вижда с брат си. Огъста беше сигурна, че ако той дойде, тя не би имала смелостта да го отстрани, но не желаеше да влиза отново в изкушение. „Страхувам се — писа тя на Мъри, — че намерението му да се завърне е напълно сериозно и решително.“ И страховете й бяха подчертани с множество удивителни знаци. А Тереза го зовеше отчаяно от Равена.

Бог знае как, но тя бе успяла всичко да уреди. Беше отново болна; не можеше да се възстанови, ако Байрон не отидеше при нея; баща й беше говорил на мъжа й, мъжът й се беше съгласил. Тя очакваше своя Байрон. Но определеният ден за заминаването за Англия настъпи. Вълните на Канале Гранде люлееха натоварената с багаж гондола пред Палацо Мочениго. Байрон беше готов; беше сложил ръкавиците си; Алегра се беше качила; чакаха само него и оръжията му. В този момент той заяви, че ако удари един часът, преди оръжията му да са в гондолата, той няма да замине. Часът удари и той остана. Писа на Гичоли: „Любовта победи. Не намерих душевна сила да напусна страната, в която ти живееш, без да те видя поне още веднъж… Аз съм гражданин на света — за мен всички страни са еднакви. Откакто се познаваме, ти винаги си била единственият обект на моите мисли. Смятах, че най-доброто решение за твоето спокойствие и това на семейството ти беше да се отдалеча… Но ти реши, че трябва да се върна в Равена. Ще дойда и ще правя — и ще бъда каквото ти пожелаеш. Нямам какво повече от това да ти кажа.“

XXXIАрсеналът в палацо Гичоли

Той се радваше, че вижда отново своята спокойна Равена, тесните улички, тайнствените палати, базиликите с керемидените покриви, безкрайното поле и „прелестната гъста и свежа гора“. По улиците имаше една педя сняг. Тереза Гичоли го посрещна с такава искрена радост, като болно дете, на което строгите родители са позволили да го посети скъпото му другарче, за да ускорят оздравяването му. Графът се държеше сдържано, но не враждебно. Семейство Гамба, които дотогава даваха вид, че осъждат тази връзка, сега се отнасяха към Байрон като с роднина. А особено приятелски се държеше с него братът на Тереза, граф Пиетро Гамба, млад, буен и весел мъж. Верният рицар беше считан за зет.

Байрон беше отседнал в „Алберго Империале“ — странноприемница, на която само името беше императорско. Ден ли щеше да остане, седмица ли, година ли? Той не знаеше. Съдбата щеше да се заеме с уреждане на живота му. Той беше дошъл, защото една жена го беше повикала. И ако тя пожелаеше той да си тръгне, щеше да го направи. В любовта му към нея нямаше вече онази първоначална трепетна сила, нито жестокия страх от раздялата. Той се бе оставил да го понесе лекото и приятно течение на фантазията на госпожа Гичоли.

Алегра беше с него заедно с бавачката си и купища играчки, които Хопнърови й бяха донесли в деня на заминаването. Не беше удобно да се живее в странноприемница с дете и Байрон реши да се настани в апартамент. Докато търсеше нещо подходящо, граф Гичоли му предложи да наеме един празен етаж на неговия палат. Изненадващо, но удобно предложение, Байрон нареди да докарат от Венеция мебелите му и се настани отново под един покрив с любовницата си. Човек наистина трудно можеше да разбере този съпруг.

Колкото до графинята, тя така се гордееше с красивия си любовник англичанин, че най-голямото й желание, изглежда, беше да го показва колкото може повече. Още първата седмица тя го накара да облече една бродирана униформа, да закачи сабята си и го заведе на бал у маркиз Кавали, нейния вуйчо. Тя искаше да влезе в салоните под ръка с поета. А той, като си спомняше вечерта у лейди Джързи, се страхуваше от скандал, но маркизът, вицелегат на папата, и „всички други вице171“ бяха от любезни по-любезни. Байрон беше очарован от красотата, интелигентността и диамантите на жените от Равена и малко уплашен от сензацията. Всичко това беше чиста лудост, но му беше приятно. По дяволите английският морал. Струваше му се, че започва да разбира нравите на тази страна. Впрочем деветата божа заповед тук ставаше: „Ще извършиш прелюбодеяние. Ще пожелаеш жената на ближния си.“ Но човек не трябваше да пожелае друга освен нея, която впрочем се показваше бясно ревнива и изискваше вярност от любовника си, равна на дълг на честта. „Тук ще чуете да преценяват характера на дадена личност — мъж или жена — не по поведението й към законния съпруг, а към любовницата или любовника.“ Верният рицар трябваше да се отнася към съпруга с голямо уважение; първото впечатление на чуждия човек винаги беше, че те са роднини. Опасното беше, че една relazione или amicizia172 траеше от пет до петнадесет години, след което ако жената овдовееше, следваше обикновено sposalizio173. На мъжа беше определена ролята на украшение в живота на една жена. Романтичното тържествуваше, но на каква цена? Байрон понякога сам се надсмиваше на себе си със суров хумор: „Упражнявам се упорито да сгъвам шал и щях чудесно да се науча, ако не го сгъвах винаги от опаката страна.“ Доста печален край за един мъж, който бе мечтал в младите си години за слава и героични дела. Потънал в наслажденията на Палацо Гичоли, той сигурно щеше да стигне до самопрезрение, ако политиката в Италия не му беше представила точно навреме щастливата възможност да се включи в едно опасно дело.

От няколко месеца той се бе намесил в италианското политическо движение. Беше готов да даде живота си за свободата на Италия — много повече, защото обичаше Италия и свободата, и по-малко — защото не обичаше живота. В Болоня бе станал член на Societa Romantica. Сега бе ревностен карбонаро и понеже престижът му на голям английски благородник служеше на делото, и понеже като чужденец бе закрилян от полицията, той дори бе избран от карбонарите за шеф на тяхната група в Равена — Americani.

През 1820 година Европа, отначало замаяна от ударите на Свещения съюз, започваше да се съвзема. Испания беше получила конституция чрез една революция, за която бяха необходими само „шест години търпение и един ден разправа“. Този пример развълнува поданиците на папата, на неаполитанския крал и на Метерних. В Неапол беше достатъчно, стотина войници да извикат: „Да живее кралят и конституцията!“, за да уплашат краля, който на 6 юли 1820 година подписа прокламация за признаване на конституционно правителство. В Равена стените на града бяха покрити с надписи: „Да живее Републиката и смърт на папата!“ Кардиналът на Равена бледнееше под пурпурните си одеяния. Полицаите негодуваха срещу ливреите на слугите на Байрон, защото имаха военни еполети. Байрон отговаряше, че такива ливреи са носели слугите на неговата фамилия още от 1066 година и заповядваше на хората си да стрелят, ако ги нападнат. Децата по улиците на Равена викаха: „Да живее свободата!“ При разходките си на кон в Пинета Байрон срещаше хора от групата Americani, които се обучаваха и пееха: „Ний всички сме войници на Свободата…“ „Те ме поздравиха, когато минах. Отвърнах им и продължих. Това показва духа на днешна Италия.“ На всичките си приятели той пишеше да му изпратят саби и барут; в Палацо Гичоли той събра един арсенал от сто и петдесет пушки. Всичко това говореше за голяма смелост, защото анонимни писма го съветваха да се откаже от разходките си и да се пази от полицията на Buon Goverino174.

Граф Гичоли, като богат човек, беше естествено уязвим и от предпазливост уважаваше правителствата, каквито и да бяха, започваше да намира поведението на любовника на жена си за твърде нахално. Къде се е видяло един верен рицар да подрежда пушки в спалнята си, за да компрометира една почтена къща? Той беше дал под наем на този чужденец цял етаж от своя палат и го бе оставил да излиза свободно с жена му — неблагодарността на Байрон му се струваше чудовищна. В къщата непрестанно вече сновяха само конспиратори. Всички чекмеджета бяха пълни с революционни възвания. Правителството беше конфискувало превода на Чайлд Харолд; хората цитираха поемата на Байрон за Данте като революционен химн. В таен доклад до австрийската полиция губернаторът на Рим описваше граф Гичоли така: Conosciuto per uno dei pui feroci perturbatori della publica tranquillita е strettamente legato con il detto lord Byron.175 Strettamente legato не беше лишено от хумор. Графът отново заповяда на жена си да избира между него и Байрон. Тя се възмути.

Да избира? Байрон молеше Тереза да бъде разумна; графът можеше да поиска раздяла, а положението на една разделена жена в Романя беше тежко — духовните власти не позволяваха на жена без съпруг да живее с любовника си. Но красноречивите морални разсъждения на Дон Жуан оставаха напразни. Тереза упорито отговаряше: „Нямам нищо против да остана с него, ако Ви позволи да останете с мен. Все пак невероятно е аз да бъда единствената жена в Романя, която да не може да има своя amico!“

Цяла Равена беше на страната на влюбените — семейство Гамба, защото мразеше Гичоли, народът и жените, защото, казваше Байрон, „те са винаги на страната на тези, които грешат“, но и защото той беше обожаван от бедните хора на Равена. Той подпомагаше нещастните в този край, даваше пари на старите жени, които срещаше натоварени с дърва по пътя за Пинета, правеше дарения на църквите, на манастирите. Ако се повредеше някой орган, Байрон отпускаше средства да се поправи; ако някоя камбанария трябваше да се възстанови, пак с негови пари се възстановяваше. Освен това хората знаеха, че е за свободна Италия. Общественото мнение го оправдаваше.

Смешното беше, че накрая раздялата я поиска не графът, а семейство Гамба — за тежка обида, — а Гичоли точно обратното — не желаеше никаква раздяла, за да не бъде принуден да връща зестрата. Тъжбата бе изложена пред папските власти и предизвика голям шум. От двеста години в Равена не беше имало подобен случай. Адвокатите отказваха да защищават Гичоли, като казваха, че той или е глупак, или подлец; глупак — ако чак след осемнадесет месеца е открил една явна за всички връзка; подлец — щом я е търпял. Най-после през месец юли папата присъди раздялата. Графинята трябваше да живее в къщата на баща си, граф Гамба, а Байрон можеше да я вижда при крайно сложни обстоятелства. Той беше предложил да й дава издръжка, но съдът реши, че граф Гичоли трябва да се грижи за нуждите на жена си и Тереза беше напълно обезщетена.

Някога Байрон беше проклел и оскърбил тези ненавистни богини — британските условности, — а сега, с решението на Папския съд, ставаше жертва на италианските. Графиня Гичоли беше от благородно потекло и по вина на Байрон (ако при подобни приключения може въобще да има вина мъжът) беше изгубила съпруга си. Байрон се чувствуваше задължен да се ожени за нея, ако обстоятелствата позволяваха, точно както на времето се беше считал обвързан с Каролайн Лам.

Байрон писа на Огъста:

Тази връзка трае близо три години… „Мога да кажа, че без да съм бясно влюбен, както в началото, аз съм по-привързан към нея, отколкото мислех, че мога въобще да бъда така привързан към някоя жена след тригодишна връзка… (освен към една, ВИЕ знаете коя беше тя) и нямам никакво желание, нито перспективи за раздяла… Ако лейди Байрон би искала да ни направи удоволствието да почине, както и съпругът на графиня Гичоли (защото католиците, дори разведени, не могат повторно да се женят), ние ще трябва вероятно да се оженим — макар че аз не бих го желал особено — защото мисля, че бракът става причина мъжът и жената неминуемо да се намразят.“

„… Вие би трябвало да бъдете голяма почитателка на бъдещата лейди Байрон по три причини: първо, тя е голяма покровителка на настоящата лейди Байрон и винаги казва, че е сигурна, че аз съм се отнасял зле с нея; второ, тя Ви обожава — едва й попречих да Ви напише единадесет страници (защото тя е голяма любителка на писането на писма); и трето — след като прочете Дон Жуан във френски превод, тя ме накара да обещая, че ще престана да го пиша, заявявайки, че бил ужасен… Тя има много общо с нас. Искам да кажа, че притежава умението да намира смешното в живота, както леля Софи, както Вие и всички Байронови.“

Може би учудващото постоянство на Байрон в това приключение би могло да се обясни отчасти с тази „Байронова черта“ — неочаквана, но явно реална, която той намираше у Тереза.

Заповедта за раздялата нареждаше на госпожа Гичоли да живее при баща си. На 16 юли 1820 година тя замина за вилата, която граф Гамба притежаваше в околностите на Равена. Кардиналите може би мислеха, че така ще я разделят от любовника й, но Гамба — баща и син — обичаха Байрон, споделяха политическите му убеждения и покровителствуваха тази любов. Те го приемаха в тяхната къща извън града, където той ходеше на кон няколко пъти месечно през цялото лято. През есента, когато Тереза дойде отново в Равена, той можеше да я вижда у Гамба всяка вечер. Тя му беше трогателно вярна. „Аз съм по-сигурна в любовта си — пишеше тя, — отколкото, че утре ще видя отново слънцето… Извърших едно-единствено прегрешение и то ще остане единствено.“

Това положение не беше неприятно. Тайнствеността и трудностите, които съпътствуваха срещите им, смесицата от конспиративност и прелюбодеяние не позволяваха на отегчението да се промъкне в тази връзка. Байрон прекара сам в Палацо Гичоли дългата и студена зима на 1821 година. Пътищата бяха покрити със сняг; конете ровеха с копита в конюшните. Той си стоеше в къщи, гледаше огъня в камината и четеше. Но какво да намери в книгите? „Може ли някой да каже нещо, което Соломон да не е казал дълго време преди нас?“ Беше започнал отново да пише дневник и той беше може би още по-интересен от писания през 1813 година. Като яркото гръцко слънце интелигентността на Байрон осветляваше всяко чувство и предмет така, че очертанията им се откриваха безпогрешно. Той ги описваше такива, каквито ги виждаше, лъжеше за себе си толкова, колкото и за другите, като придаваше и на събитията, и на хората свойствата на естествени явления, които еднакво го отегчаваха. Той изпитваше някаква странна потребност да записва всичко, което се отнасяше до него, всяка минута от съществуването си:

„Вечерях към шест часа… Нахраних двете котки, сокола и гарвана. Четох «Историята на Гърция» от Митфорд и «Отстъплението на десетте хиляди» от Ксенофонт. После писах до този момент — осем часа без шест минути.“

Дневникът криеше очарованието на Шекспирова волност, защото, както елизабетинските актьори, Байрон минаваше без преход от един лиричен куплет към някоя шега, от световната република към здравето на своя гарван.

Това беше почти същият тон, който имаше и дневникът от Лондон по времето на Корсарят. Почти, но не съвсем. Лавината не се изливаше вече с такава сила. Вътрешната борба не беше така яростна, Байрон беше по-примитивен. Бе приел безсмислието на живота, бе приел дори отегчението. Той още имаше нужда от вълнение, но не го търсеше вече в любовните приключения; пламенността му бе стихнала, косите посивели.

Вече нищо не можеше да събуди в него силни чувства. Той оставаше прекалено много англичанин, за да се радва истински на живота си в Италия, а Англия беше вече само далечен сън. Понякога звук, аромат, книга извикваха в съзнанието му миналото. Един стих от Каули:

— му напомняше за миг плавно олюляващия се дънер със странни форми, който бе намерил по времето си в Кеймбридж на дъното на реката, където се гмуркаше с Лонг… „О, от улицата долитат звуците на латерна — валс! Искам да спра да пиша, за да го слушам. Свирят един валс, който съм чувал хиляди пъти на баловете в Лондон между 1812 и 1815 година. Музиката е странно нещо…“ Пред очите му минаваха сенки. Танцуващата Каролайн Лам… Той знаеше, че тази година на бала в Олмакс тя бе отишла облечена като Дон Жуан, заобиколена от множество дяволи. За нея драмата завършваше с маскарад. А за лейди Байрон той с възмущение научи, че била устроила един благотворителен бал… Устройва балове, докато мъжът й, изгнаникът, рискуваше живота си за един чужд народ. Няколко часа бе силно огорчен от това. Ако можеше да надзърне в дневника, който водеше тогава Анабела, той би прочел следното: „Излязох рано, за да погледна някогашната си къща на Пикадили. Видях от улицата стаята, в която толкова често седяхме заедно с него; имах чувството, че съм живяла там с приятел, който отдавна е починал. Никакъв спомен за отминалите ми страдания. Изпитвах само печал.“ Байрон също понякога имаше чувството, че писмата им приличат на диалози между мъртъвци. Въпреки това той продължаваше да й изпраща препоръки за Огъста: „Каквато и да е или каквато и да е била, Вие никога не сте имали причини да се оплаквате от нея. Обратното. Не можете да си представите колко много й дължите. Нейният живот и моят, Вашият живот и моят бяха две напълно различни неща. Когато завърши единият, започва другият. А сега и двата са приключени.“

Приятелите бяха далече. Хобхаус, ставайки член на Парламента като привърженик на една крайно радикална политика, беше попаднал в затвора; Флетчър откри тази новина в един италиански вестник. Байрон много се смя. Първо, защото Рошфуко (както той казваше) имаше право, че нещастията на приятелите ни винаги ни карат да се смеем, но и защото мразеше демагогията не по-малко от тиранията, на която всъщност тя беше една от формите. Той написа комични стихове по повод затворничеството на Хобхаус, който му се бе разсърдил. Скроуп Дейвис се беше разорил от комар и бе принуден да избяга на Континента. Можеше ли човек да си представи Лондон без заекването на Скроуп Дейвис? „Брюмел в Кале. Скроуп в Брюж, Бонапарт на Света Елена, Вие в новото си жилище (затвора) и аз в Равена, помислете си само! Толкова велики хора! Подобно нещо не е имало от времето, когато Темистокъл е бил в Магнезия и Марий в Картаген.“

На 22 януари 1821 година той навърши тридесет и три години.

„Утре е рожденият ми ден, по-точно днес в полунощ, idest179 след двадесет минути, ще навърша моите тридесет и три години!!! Ще си легна тъжен при мисълта, че съм живял толкова дълго, а толкова безплодно…“

Три минути след полунощ — „Часовникът на замъка отмери дванадесет удара“, и аз съм вече на тридесет и три години!

Но не съжалявам толкова за това, което съм направил, колкото за онова, което можех да направя.

На другия ден той написа епитафия за умрялата:

През тези месеци в Равена Байрон работи много. „Дон Жуан“ бе спрян на V песен от госпожа Гичоли: „Съгласих се по молба на госпожа Гичоли да не продължавам тази поема. Тя прочете френския превод и счита, че произведението е отвратително. Това е естествено, дори от гледна точка на италианския морал, защото жените в целия свят са верни на своето франкмасонство, което се състои в илюзията за чувството, върху която пък се гради цялото им съществуване (по вина на рицарството и на готите — защото гърците са имали по-правилни разбирания); всяко произведение, което описва комичното в страстите и се подиграва на сантименталността, естествено бива отхвърлено от цялата женска секта. Не съм срещал жена, която да не обожава Русо и да не мрази Жил Бла и Грамон по същата причина… Понеже съм покорен, отстъпих.“

Графиня Гичоли, твърда защитница на традиционния романтизъм, не търпеше и най-малката проява на ерес от религията на любовта — господар на света. Когато веднъж Байрон й каза, че любовта е най-възвишената тема за една истинска трагедия, тя се възмути и го засипа с аргументи. Той никога не бе блестял в спора, особено с една жена: веднага отстъпи и направи от Сарданапал180 нежен любовник.

Откакто му липсваше Дон Жуан, той работеше върху трагедии — за едните се вдъхновяваше от историята на Венеция — Марино Фалиеро, Фоскари, а за другите от древната история и от Библията. Идеята да пише трагедии му дойде от новата близост с произведенията на Алфиери, защото идеалът му на анти-романтик беше да спаси английската трагедия чрез връщане към трите единства.

Но за него всяка тема, дори историческа, и всяка трагедия, дори класическа, ставаше винаги повод за откровение. Ако възнамеряваше да пише за Тиберий например, то беше с надеждата, че ще изрази собствените си чувства. „Замислил съм сюжетите на четири трагедии: Сарданапал — вече започната; Каин — метафизическа тема, нещо в стила на Манфред, но в пет действия и може би с хор; Франческа да Римини, в пет действия; и не съм сигурен дали няма да опитам Тиберий. Мисля, че бих могъл да извлека нещо от собствената си трагедия, поне за пагубното уединение и за старостта на тирана — и дори за престоя му на Капри, — като ще омекотя подробностите и ще обрисувам отчаянието, което вероятно го е довело до толкова порочни удоволствия. Защото само силен и доведен до отчаяние дух би могъл в самотата си да търси прибежище в такива ужаси — след като по това време той вече е бил старец и господар на света.“

Съчинявайки „Сарданапал“, Байрон всъщност пишеше защитна реч pro domo181. Сарданапал водеше същия живот като Байрон в Палацо Мочениго и на упреците на своите приятели отговаряше с възхвала на удоволствието:

Но от всички негови драми „Каин“ най-много разкриваше автора. Още като дете Байрон беше преследван от темата за предопределението, за човека, осъден от господа преди престъплението. Каин представляваше стремежът на Байрон под формата на драма да предаде страстния си протест срещу съществуването на злото в едно божествено творение. В първата сцена той рисуваше Адам и неговите деца след изгонването; всички обожават Йехова с изключение на Каин, който мълчи. Каин не е простил на господа. Каква е била грешката на Адам? — пита той.

Появява се Луцифер, който заявява, че е равноправен на бога. Той предлага на Каин да му покаже истинския свят, който е отвъд привидностите. Каин се колебае да напусне сестра си Ада, която е в същото време негова жена.

След смъртта на Авел Ангелът идва да жигоса Каин, който понася наказанието, но отрича грешката.

Това бе викът на самия Байрон, белязан, както той вярваше, с участта на Каин и осъден като него да се скита по Земята. Той също беше убил един свой брат — по-младия някогашен Байрон. Виновен ли беше? Той беше това, което беше, той не се бе създал сам, не беше могъл да действува по друг начин и викаше в лицето на несправедливия господ: „Защо направи това с мен?“

Уолтър Скот, комуто бе посветена драмата „Каин“, прие смело посвещението, но се опита да оправдае бога: „Големият ключ на загадката е може би несъвършенството на собствените ни способности. Ние виждаме, ние усещаме силно отделните злини, които ни гнетят, и знаем твърде малко за цялостното устройство на вселената, за да разберем как съществуването на тези злини може да бъде съвместно с благосклонността на Създателя.“

Каин беше силно критикуван, особено поради неговата религиозна ограниченост. Това, разбира се, не беше творба на атеист и Байрон упорито и настоятелно го изтъкваше, но беше дело на еретик. Духовенството проповядваше навсякъде срещу този калвинистки Прометей — от Кентиш Таун до Пиза. Дори скандалът не предизвика успех. Английските читатели на трагедиите останаха разочаровани от Байрон (те бяха по-романтични от него) и той силно се огорчи. „Видяхте ли какво значи да хвърляш бисери на прасета? Докато пишех преувеличени глупости, които разваляха вкуса на обществото, те ми ръкопляскаха, а сега, когато през последните три-четири години съчиних неща, които трябва да останат безсмъртни, цялото стадо загрухтя и затропа и започна отново да се въргаля в калта. В края на краищата справедливо е да бъда наказан заради това, че им развалих вкуса, защото никой повече от мен — с първите ми творби — не е допринесъл за създаване на този надут и фалшив стил.“

Англия се отдръпваше от поета. Оставаше човекът на действието. Ах, ако можеше, да покаже на Хобхаус, който така се гордееше, че е станал член на Парламента и е бил в затвора, защото писал (без да ги подписва) памфлети срещу Канинг, че той, Байрон, не се задоволява с тези престорени прояви на смелост. Една италианска революция, в която той да може да играе важна роля, сега беше най-голямата му надежда.

През цялата зима Байрон участвуваше в конспирацията заедно с Пиетро Гамба и „братята“ Americani, плащайки едновременно с личността си и с кесията си. Ако трябваше да се крият щикове, мускети или патрони, ако трябваше да се направи тайно събрание — той предлагаше Палацо Гичоли. „Това е отлична позиция — тесни улици — защитни стени.“ Имаха ли нужда от пари? Байрон даваше. Той знаеше, че се излага на смъртна опасност. Но преценяваше, че целта си заслужаваше. „Помислете си само — свободна Италия! Подобно нещо не е имало от времето на император Август… Какво означавам «аз», ако една искра от славното минало може да бъде предадена непокътната в наследство на бъдещето?“

Характерното за Байрон беше, че ентусиазмът му и физическата смелост се съпровождаха от предпазливост и благоразумие. Той се съмняваше, че италианците ще успеят, ако не съумееха да се обединят, и непрестанно ги подтикваше да действуват методично. Идеите му за местната стратегия бяха разумни: „Посъветвах ги да атакуват на малки групи и на различни места (но в едно и също време), така че да разделят вниманието на войсковите части, които, независимо че са по-малобройни, ще разбият само благодарение на опитността си, една съвкупна маса (необиграна) в редовна битка.“

Събитията доказаха предвижданията му. В началото на месец март неаполитанците бяха разбити от австрийските войски. Кралят отхвърли конституцията, която беше обещал под клетва. Всички малки изолирани въстания бяха потушени. Хората от Равена, а също и другите градове, трябваше да се откажат от намерението си и както винаги става, революцията, която не избухна, беше най-жестоко потушена. Папската полиция състави списъци на заподозрените. Тя не посмя да включи Байрон, но за да го засегне, през юли 1821 година изсели семейство Гамба.

Госпожа Гичоли беше готова да приеме изгнанието, но не и да загуби любимия си. Къде да я последва? Тя предложи Швейцария. Но в Швейцария имаше твърде много англичани, жадни да насочват биноклите си към Байрон. Докато се колебаеше, той получи писмо от Шели, който му съобщаваше, че смята да го посети. Обезпокоен за Алегра, Шели искаше да говори с него. По време на конспирацията Байрон беше сметнал за неразумно да държи дъщеря си в тази къща, която бе станала склад на оръжия и пред която убиваха посред бял ден. Той отдавна беше решил, че тя ще бъде католичка и ще се омъжи за италианец. Вероятно по съвета на госпожа Гичоли, която беше възпитана в манастир, той бе настанил Алегра в манастира на Банякавало, близко до Равена.

Клеър беше потресена. Тя му пишеше отчаяни писма, в които го умоляваше да предаде Алегра на Шели, ако не иска да я гледа той. Но Клеър, както някога Анабела, беше от тези жени, които имаха нещастието да събуждат жестокост у Байрон. У нея се съчетаваха липсата на въздържаност, в която бе упреквал Каролайн Лам, с „проповедите на чувствата“ на лейди Байрон и както беше станало с другите две жени, той и на нея не й прощаваше жестокостта, която събуждаше у него. Твърде много я презираше, за да й повери една Байронова потомка. „Клеър ми пише най-нахални писма по повод Алегра; виждате ли какво струва на един мъж да се занимава с незаконните си деца? Ако не ми беше жал за горкото дете, щях да го върна на безбожната му майка, но това би било много лошо за него… Ако Клеър си мисли, че би могла да се меси в духовното възпитание на детето, лъже се; никога няма да допусна това… Малката ще бъде християнка и ако е възможно — омъжена жена.“ Текстът великолепно разкриваше неосъзнатия моралист, който живееше в най-скритите дълбочини на тази душа.

Шели пристигна на 6 август. Той не беше виждал Байрон след Венеция и остана учуден от духовното и физическо подобрение, което откри у него: „Той напълно е възстановил здравето си и живее по съвсем различен начин, отколкото във Венеция. Има една постоянна връзка с графиня Гичоли, която сега е във Флоренция… Флетчър е тук и подобно на сянка, която чезне и възкръсва според състоянието на своя господар, също си е възвърнал добрия вид и сред преждевременно посивелите му коси сякаш поникват нови къдри… Лорд Байрон е постигнал огромен напредък по отношение на много неща: дарование, характер, морал, здраве, щастие. Връзката му с Гичоли му се е отразила много добре. Той беше изпаднал под властта на пагубни страсти, но, изглежда, ги е надвил и е станал това, което би трябвало да бъде: добродетелен човек. Интересът, който е проявил към италианската политика, и действията му, свързани с това, са неща, за които не мога да пиша, но които ще Ви изненадат и зарадват… Той ми прочете една от непубликуваните песни на Дон Жуан, която е изключително хубава. Тя го поставя далече над всички днешни поети. Всяка дума носи печата на безсмъртието.“

От това писмо личеше искреното желание на Шели да смекчи неприязнените чувства на жена си към Байрон. Когато се виждаха в Женева и във Венеция, Шели и жена му го бяха осъдили строго. Изплъзнал се за няколко дни от влиянието на „абсурдната женска раса“, Шели искаше да се покаже справедлив. Той не се чувствуваше приятел на Байрон. Приятелството предполага една по-голяма свобода на духа. Дори за толкова безкористен човек като Шели славата на Байрон, съпоставена със собствената му незаслужена непопулярност, беше една преграда. Помежду им витаеха недобри чувства. Шели ги отблъскваше, превъзмогваше ги, но те отново вземаха връх и го тревожеха. Байрон признаваше, че Шели е най-забележителният и великодушен човек, когото е познавал, най-добрият ценител на поезия. Присъствието на Шели беше като силен и светъл пламък. Онези, които бяха усетили топлината му, щяха цял живот да чувствуват липсата му. Но в същото време Шели представляваше за Байрон един вид порицание. Пламенен, енергичен, той знаеше какво иска; сякаш знаеше дори кое е добро и кое зло. Байрон му се възхищаваше, завиждаше му и понякога скришом го гледаше с тайното желание да му открие някакъв недостатък. Какво ли би мислил Ларошфуко за тази атеистична добродетел? Ами ако Шели беше лицемерен… Но и при студената светлина на Байроновия анализ Шели оставаше безупречен.

Животът по време на престоя на Шели беше такъв, какъвто можеше да бъде с Байрон. Спане сутрин до късно, закуска, следобед разходка на кон в гората, вечер четене, нощем разговори. Шели бродеше и се забавляваше из този огромен палат, срещайки по стълбището петте пауна, трите африкански кокошки и един египетски жерав, свидетели на вечно неразрешените спорове на маймуните, котките, гарвана и сокола. По време на разговорите, които водеха, Шели разказа на Байрон за техния общ приятел, Ли Хънт, който много трудно живееше в Англия и когото Шели искаше да накара да дойде в Италия. Но с какво щеше да се занимава тук? На Байрон му хрумна една идея. От известно време той не се разбираше добре с Мъри. Беше замислил да създаде едно списание с Муър, за да публикува в него произведенията си. Муър не беше приел. Защо да не предложат на Хънт да основат тримата с Шели едно либерално списание? Едно съдружие с Байрон би било щастие за Хънт; без да даде възможност на домакина да промени мнението си, Шели побърза да пише на Хънт веднага да пристига.

Байрон го натовари също така да пише на госпожа Гичоли (която той не познаваше), за да я помоли да се откаже от Швейцария и избере за местожителство Пиза. Графиня Гичоли прие и завърши писмото си с един пасаж, който издаваше безпокойство и вълнение: „Синьор, добрината Ви ме кара да Ви помоля за една услуга. Бихте ли я изпълнили? Non partite da Ravenna senza Mylord…“ Да не заминавате от Равена без милорда… Тя знаеше колко опасно е да се остави Байрон сам. Но онзи, който имаше най-малко доверие в Байрон, беше самият Байрон. Той се познаваше добре, страхуваше се от слабостите си и предвиждаше, че ако остане да живее в Равена без Шели и без Гичоли, щеше отново да се отдаде на разгул. Той дълго време настоява пред Шели да остане при него. Но Шели беше дошъл да види Алегра. Той замина да я посети в манастира и после се върна в Пиза.

Графиня Гичоли и семейство Гамба наскоро го последваха и одобриха жилището — Палацо Ланфранки, — което Мери бе наела за Байрон. Но той ги накара да го чакат цели три месеца. Както някога, по време на годежа си, така и сега той ставаше „все по-малко нетърпелив“. Нямаше късмет — всеки път, когато обикнеше една страна, град или къща, някоя жена го изтръгваше оттам. Той се бе привързал към Равена; хората от народа го боготворяха, духовниците го покровителствуваха, защото той изваждаше големите си стенни килими в дните на процесии; там той пишеше с удоволствие, изобщо се чувствуваше много добре. Отлагаше заминаването си от седмица на седмица. Графиня Гичоли беше спечелила симпатиите на Мери Шели, която я съжаляваше. „Графиня Гичоли — пишеше Шели — е една твърде хубава, сантиментална и наивна италианка, която е пожертвувала огромно богатство заради любовта си към Байрон и която, ако добре познавам приятеля си и нея, и човешката природа, ще има в бъдеще неведнъж случай да съжалява за своята безразсъдност.“

Междувременно в Палацо Гичоли Байрон работеше над една мистерия185 — „Небето и Земята“, основана на легендата за демоните, които според Библията обичат земните момичета. Демоните, подобно на Каин, занимаваха много отдавна неговата мисъл. Мебелите вече бяха заминали за Пиза; Байрон имаше само една маса и един дюшек. Сред прахоляка и шума от опаковането на багажа той съчиняваше хорове на духовете и песен за Архангела. Най-после, на 29 октомври, се реши да напусне Палацо Гичоли и да отиде при своята любовница.

На път за Пиза той остана смаян и развълнуван от срещата в Болоня с един приятел от детинство, лорд Клеър. „Тази среща заличи за миг всички години, които бяха изтекли между днешния ден и дните в «Хароу». Това беше ново, необикновено за мен усещане, като че ли излизане от гроб… Клеър също беше силно развълнуван — дори на вид повече от мен; защото можах да почувствувам, че сърцето му бие по върха на пръстите му, докато собственият ми пулс не издаваше подобен признак… Бяхме само пет минути заедно, и то на един главен път, но ми е трудно да си спомня някой час от моето съществуване, който да е бил по-значителен за мен от тези пет минути.“

Животът наистина е изтъкан от сънища. Минават и преминават личности, които запълват дните, вдъхват ревност, любов, страх. Образите им избледняват. Човек мисли, че са изличени. А те се появяват изведнъж живи и здрави при една среща на две пощенски коли насред чуждестранния, прашен и нагорещен път.

По време на това пътуване той срещна и силно измършавелия Роджърс. Те заедно посетиха музеите на Флоренция, но Байрон не обичаше музеите и се раздразни от любопитството на английските посетители. Прекосявайки Болоня, той заведе Роджърс на гробището Чертоза, където живееше гробарят с хубавата дъщеря. „Този човек — писа Байрон на Хобхаус — имаше голямо желание да задържи Роджърс за колекцията си от скелети.“

Шели отново беше писал на Байрон в момента на заминаването му с молба да доведе Алегра, която сега, в Банякавало, щеше да остане много далеч от всички, които я обичаха. Но Байрон пристигна сам. Всъщност не съвсем сам. Защото в една клетка, закачена под колата, го придружаваше стадо гъски. При цялото си подигравателно отношение към Англия той бе привързан към дребните неща от старите обичаи на страната си. Искаше да има малки хлебчета с кръст на разпети петък и печена гъска на Архангеловден. Така че бе поръчал да му купят гъска и от страх да не бъде много слаба я бе хранил лично с ръката си един месец предварително. Но той така се бе привързал към гъската си, че когато дойде денят, отказа да му я сготвят. После реши, че не бива да я лишава от семейните радости, и оттогава започна да пътува с четири гъски. Така Шопенхауер, който мразеше хората, се бе разнежил на франкфуртския пазар от тъжния вид на един орангутан.

XXXIIКорабокрушение

За белязаните като Каин с божието проклятие самотата е най-малкото нещастие. В Пиза Байрон никога не се почувствува щастлив така, както беше понякога в Равена. В Романя старите жени от Пинета, „Американите“, семейство Гамба го занимаваха, без да го безпокоят. В Пиза той срещна отново едно малко английско общество, което веднага започна да го критикува. Присъствието на Шели не го притесняваше. Напротив. Колкото повече го виждаше, толкова повече го уважаваше; той се възхищаваше от храбростта му; обичаше да го гледа как управлява смело лодката си срещу буйното течение на река Арно, така както се съпротивляваше на общоприетите норми на мислене. Байрон имаше нужда от Шели, който винаги беше готов да даде пример на нерешителните. И най-вече Шели го обожаваше. „Небесата се учудваха по-малко — пишеше Шели — на красивите творения на господа, отколкото аз на последните произведения на тази ангелска душа, затворена в тленния рай на едно стареещо тяло.“ Но около Шели имаше цяло общество от авели — строги и лишени от душевност хора. Те приемаха в Байрон поета, но човекът ги удивляваше и разочароваше. Той беше прекалено витален, показността му ги дразнеше. Те презираха начина му на живот, палата му, слугите му, облечени в ливреи, менажерията му, вечерите, които даваше. Неговият цинизъм винаги беше смущавал Мери Шели. Клеър не бе проявила и най-малка снизходителност, рисувайки портрета му пред хората от Пиза. Той чувствуваше всичко това, знаеше, че е безсилен да ги накара да разберат скрития Байрон, който може би биха харесали. Простият разговор, който водеше с Шели, ставаше с тях злъчен и високомерен. И понеже не можеше да разруши легендата, той реши да живее според нея.

Палацо Ланфранки, който се издигаше на брега на Арно, беше достатъчно голям, за да побере цял гарнизон, и беше „толкова пълен с призраци“, че Флетчър няколко пъти помоли да си смени стаята. В градината с портокалови дървета Байрон сутрин се разхождаше с госпожа Гичоли. Следобед тя излизаше с Мери Шели на разходка с кола, докато Байрон тръгваше на кон заедно с Шели, капитан Уилиямс, ирландеца Таф, преводач на Данте (еднакво лош ездач и поет), принц Маврокордато, учител по гръцки на Мери Шели, и драгунския лейтенант Медуин, братовчед на Шели. Ездачите отиваха до един чифлик, чийто собственик беше разрешил на Байрон да идва и да стреля там с пистолет. За прицел им служеше едно екю, което после даваха на чифликчията. Като се прибереше, Байрон играеше билярд или работеше. След вечеря, както в Равена, той посещаваше семейство Гамба, а после пишеше до три часа през нощта. Понякога Тереза Гичоли и брат й се качваха на последния етаж на Тре Палаци, където Шели и жена му имаха малък апартамент, и прекарваха там вечерта, слушайки стиховете, които Шели им четеше. В тези вечери Медуин ходеше при Байрон и след всеки разговор си взимаше бележки, от което Байрон не се дразнеше. Той обичаше този простодушен слушател и никога не се уморяваше да му разказва за младостта си.

Всички възелчета, белязани с различен спомен, бяха едно след друго развързани пред Медуин… Мери Чауърт… Тема за условността на любовта… „Това беше една романтична любов. Тя беше красивият идеал за всичко, което с младежката си фантазия можех да си представя като най-очарователно, и заех измислиците си върху божествената природа на жените от съвършенството, което самото ми въображение си бе създало за нея. Казах създало, защото и тя, като всички останали жени, съвсем не беше ангел.“ Каролайн Лам… „Тя имаше твърде малко чар. Тялото й, макар да бе стройно, беше прекалено слабо, за да бъде красиво. Липсваше й онази закръгленост, която елегантността и грацията не могат да заместят.“ Лейди Оксфорд… „Никога не съм изпитвал по-силна страст. Тя беше добила, както всички жени, такова влияние над мен, че много трудно ми беше да скъсам с нея дори когато узнах, че ми изневерява.“ Анабела… Тема за предзнаменованието… „Спомням си, че първия ден, в който срещнах госпожица Милбанк, качвайки се по стълбите, стъпих накриво и обърнах внимание на Муър, който ме придружаваше, че това е лошо предзнаменование. Трябваше да взема под внимание предупреждението… Мисис Уилиямс беше предсказала, че двадесет и седмата ми година ще бъде нещастна за мен. Ясновидката излезе права. Никога няма да забравя този 2 януари. Лейди Байрон (той произнасяше Байрн) беше единствената спокойна личност; майка й плачеше, а аз треперех като лист.“

По време на разходките Медуин яздеше винаги до Байрон, който говореше, без да спре, хвърляйки от време на време поглед върху своя Бозуъл186, за да провери доколко му вярва. На 10 декември той отказа да стреля и изглеждаше тъжен. „Днес е рожденият ден на Ейда — каза той на Медуин, който го питаше защо е в тъжно настроение. — Това би трябвало да бъде най-щастливият ден в моя живот… Ненавиждам рождените дни… Много странни неща са ми се случвали на моя рожден ден, и на Наполеон също.“ На другия ден той показа на Медуин едно писмо от Англия: „Много добре знаех, че някакво нещастие витаеше над мен снощи. Бедният Полидори е починал. Докато ми беше лекар, той непрекъснато говореше за циановодородна киселина и правеше разни отрови. Е, той чисто и просто се е отровил. Въздействието на отровата, казва Мъри, било толкова мигновено, че той умрял дори без спазъм. Изглежда, че разочарованието и неосъществените му амбиции са го подтикнали към смъртта.“

На 28 януари той научи за смъртта на лейди Ноуъл. „Жал ми е за бедната лейди Байрон. Хората ще си помислят, че съм доволен от това събитие, но ще се излъжат. Никога не съм желал нейното богатство. Написах й писмо, за да й изкажа най-искрените си съболезнования.“ Арбитражен съд разпредели приходите от имението Уентуърт между Байрон и жена му и неговият доход надхвърли седем хиляди лири годишно. Първото нещо, което направи Анабела, станала господарка на имението Къркби, беше, че изпрати дивеч на Огъста.

Медуин не беше единственият, който си водеше бележки за Байрон. В средата на януари към английската група в Пиза се присъедини един интересен човек. Той се наричаше Трилони. Беше водил крайно романтичен живот — какъвто може да води един моряк, дезертьор и пират. Той хареса на семейство Шели. „Висок — пишеше Мери Шели, — с късо подстригани, смолисточерни коси, гъсти и къдрави, и тъмносиви, изразителни очи.“ Трилони също хареса Шели, но с Байрон отношенията му бяха трудни. Срещайки един истински корсар, Байрон в началото се бе старал да му се хареса. Той се бе отнесъл към този морски вълк, както някога към боксьора Джексън, със скромността и уважението на любителя пред професионалиста. Беше му възложил да построи лодки за Шели и за самия него. Но Байрон изпитваше ненавист към хората, които приличаха на Байроновите герои от първия му период. „Чертите на Конрад“, които откриваше в Трилони, силно го дразнеха. От своя страна Трилони беше дълбоко разочарован. Този дребен, куц, меланхолично настроен човек, който разказваше истории за актьори, за боксьори и как прекосил с плуване Хелеспонт, не покриваше представите му за Чайлд Харолд. После Байрон, като откри, че Трилони не казваше винаги истината, беше прошепнал: „Ако можем да го научим да си мие ръцете и да не лъже, ще направим от него джентълмен.“ Тези думи бяха предадени на Трилони и от този ден той беше намразил Байрон.

В една група на псевдописатели, в която хората се анализираха едни други и в която клюките бързо се разпространяваха, Байрон се чувствуваше слаб. Той знаеше, че животът, който водеше, не беше онзи, който очакваха от него. Въпреки че не беше нещастен с госпожа Гичоли, той се питаше дали тази връзка не ставаше малко смешна. Той говореше за нея, казвайки „моята амика“ с леко ироничен вид и с онзи тон, който някога приемаше, когато говореше за „краченцето ми“. Имаше и нещо притеснително в това, че с тази прекалено вярна любовница седяха всяка сутрин като съпрузи под хилавите портокалови дръвчета на Палацо Ланфранки…

Действие… действие… действие… Когато през март 1822 година принц Маврокордато, научавайки, че гръцкото въстание, изглежда, ще успее, замина, за да оглави въстаналите, Байрон му завидя. Той беше от тези хора, по-многобройни, отколкото ги мислим, които много по-лесно решават да променят целия си живот, отколкото само един навик, и които по-лесно биха рискували да умрат, отколкото да признаят една грешка.

Една от причините за скритото неприязнено настроение у Байрон срещу групата в Пиза бяха упреците, че не беше взел със себе си дъщеря си Алегра — и това доведе до трагични последици. Той дори не беше отишъл да я види. „Caro il mio pappa — беше писала Алегра — essendo tempo di fiera desiderai tanto visita del mio pappa…“

„Тя желае да ме види, обясняваше Байрон, защото по това време е панаирът и иска да получи няколко медени питки от баща си, предполагам.“ Той се ползуваше от скъпия си Ларошфуко дори когато въпросът се отнасяше до петгодишни деца.

Клеър, която беше узнала от свои приятели, че климатът в Банякавало бил лош и че манастирът не бил отоплен, гледаше пламъците на своята камина във Флоренция с мисълта, че дъщеря й студува. Тя отново помоли Байрон да настани Алегра в някое почтено семейство, където и да е, само климатът да е по-здравословен. Кълнеше се, че никога няма да отиде да я види. Но Клеър беше рязка и нетактична. Въпреки че беше атеистка, тя си оставаше англичанка, протестантка, антипапистки настроена. Тя използуваше аргументи, които засягаха Байрон и само го караха да бъде още по-категоричен.

„Събрах сведения — пишеше още тя — за системата на възпитание, с която си служат в манастирите, и открих, че положението на децата там е окаяно… Всички, които посещават Италия и пишат за нея, осъждат тази система, което е достатъчно доказателство, без да говорим за невежеството и лекото поведение на италианските жени, всичките възпитани в манастири. Те са лоши съпруги, безчувствени майки; със своята разпуснатост и неграмотност те са позорът и нещастието на обществото… Такова е възпитанието, което избрахте за Вашата дъщеря. Злополучието на Алегра, осъдена от своя баща на невежество и поквара, лишена от покровителството и обичта на приятелите на родителите й, обречена на една чужда религия и на едно достойно за презрение възпитание, ще потвърди в очите на хората всички обвинения, насочени срещу Вас. Колко щастлива ще бъде лейди Байрон (още на времето оправдана за поведението си към Вас) за достойното положение, което е осигурила на своето дете и на самата себе си; целият свят ще я хвали за благоразумието й с аргумента, който представлява нещастната ми Алегра срещу Вас!“

Така въпросът за манастира ставаше за Байрон въпрос личен и въпрос на разбиране. Нападките срещу жените, възпитани от монахините, му изглеждаха насочени срещу госпожа Гичоли, а нападките срещу религиозното възпитание винаги го дразнеха. Той не отговори. Този път Шели твърдо застана на страната на Клеър и се възмути от поведението на Байрон. Той вече имаше само едно желание: да напусне колкото може по-скоро града, в който живееше лорд Байрон. Семейство Уилиямс и Клеър бяха натоварени да отидат да потърсят къща за лятото на брега на морето. Едва бяха напуснали Пиза, когато научиха от Байрон, че Алегра е починала.

Байрон беше поискал да противостои на една нахална жена, да наложи своя авторитет, защото знаеше, че го наблюдават, но сигурно не беше допускал, че присъжда на дъщеря си такава съдба. Той беше обичал Алегра посвоему, беше се опитал да я възпитава; приятно му беше да открива в нея красотата и недостатъците на Байронови; смяташе да я заведе със себе си в чужбина и да прекара с нея старините си. Той беше и нещастен посвоему — този извънредно голям егоист. Графиня Гичоли разказва наивно, че когато му съобщила за смъртта на Алегра, „той пребледня като мъртвец и се отпусна на креслото… Не пророни сълза, а чертите на лицето му издаваха такова отчаяние, скръбта му беше толкова дълбока, толкова неизмерима, че в този момент той ми се стори по-възвишен от всички човешки същества… На другия ден сутринта го намерих успокоен, с израз на религиозно примирение.“ „Тя е по-щастлива от нас — каза той — още повече, че положението й в обществото не би й позволило да бъде щастлива. Това е волята на бога — да не говорим повече!“

Не можеше да се изисква от Клеър да се трогне от душевната мъка на Байрон с наивността на госпожа Гичоли. Шели писа на Байрон: „Трябваше да съобщя на Клеър това, което се бе случило. Не искам да Ви описвам скръбта й; Вие вече достатъчно сте страдали… Тя желае да види ковчега, преди да сте го изпратили в Англия… Желае също да й дадете един портрет на Алегра и — ако притежавате — един кичур от косите й, колкото и малък да е… Това писмо ще Ви донесе, страхувам се, тъгата, която царува тук. Но природата остава жива и весела, макар ние да сме нещастни, и ние построихме, както казва Фауст, нашия малък свят в големия свят на всички по-скоро като контраст, отколкото като копие на този божествен пример.“

Скръбта на Байрон прие неизбежната форма на размисъл върху отминалите му вълнения.

Викарият на „Хароу“ обаче сметна за неподходящо да приеме в църквата тялото на едно незаконно родено дете; и в малкото гробище на възвишението само един розов храст, посаден сред тревата, сочеше (и още сочи) къде почива дъщерята на Байрон.

Тъй като нямаше какво друго да върши, единствен лек срещу скуката и тъгата беше работата. Байрон работи много в Пиза. Той написа една фаустовска по дух драма — „Преобразеният грозник“, която Шели обяви за отвратителна, но която беше интересен документ. Най-напред заради сюжета, така директно свързан с живота на Байрон: Арнълд, роден гърбав, продава душата си на дявола, за да бъде излекуван от недъга си, за да стане подобен на другите хора и за да може да бъде обичан. После заради силната реплика, с която започва драмата: Майката на Арнълд — „Вън оттук, гърбаво човече!“, а Арнълд отговаря: „Така си ме родила, майко.“ Казваха, че така бил отговорил Байрон на собствената си майка.

Накрая драмата представляваше интерес и с една твърде любопитна бележка на Байрон върху третото, незавършено действие: „Арнълд завижда на себе си, на Арнълд с предишния образ и на силата на ума, която е имал тогава…“, бележка, която показва, че Байрон е мислил може би за проблемите на личността и че никой повече от самия него не е осъзнавал последователното съществуване на няколко Байронови образа.

Залови се отново и с изоставения Дон Жуан: „Твърде възможно е да завърша три или четири песни от Дон Жуан през тази есен или малко по-късно, защото получих от моята Диктаторка разрешение да го продължа — пак при условие, че ще бъде по-сдържан и по-сантиментален, отколкото в началото. До каква степен тези условия ще бъдат изпълнени, ще видим може би по-късно, но ембаргото бе вдигнато едва след като ги приех.“

Работата му вървеше по-добре, защото сега често оставаше сам в Палацо Ланфранки. Нещастните Гамба отново бяха изгонени. При едно сбиване с някакъв полицай, който го беше нагрубил, портиерът на Байрон, буен млад човек, облечен в униформа с нашивки, си беше позволил да удари полицая с една вила така, че му бе счупил едно ребро. Случилото се бързо се разчу. Арестуваха Тита и още един невинен. Накрая, като не смееше да засегне Байрон, тосканският съд изсели семейство Гамба. Байрон трябваше да наеме за тях една вила в Монтенеро, близо до Ливорно. Той ходеше там почти всяка седмица, за да вижда Тереза, която поради тези преследвания бе възвърнала очарованието си в неговите очи. Откакто бяха разделени, той не я чувствуваше вече като съпруга.

На 1 юли той беше у Гамба, когато му съобщиха за пристигането на Ли Хънт. Предишната година Ли Хънт беше приел с въодушевление предаденото от Шели предложение на Байрон. Не защото беше голям приятел на Байрон. Хънт беше един незлоблив поет, но той изцяло бе под влиянието на жена си Мериан, която още от 1815 година, по времето, когато Байрон посещаваше съпруга й, го беше намразила. Беше се обидила, защото лейди Байрон оставаше да чака съпруга си в колата и не се представяше. „С книгите си под мишница — казваше тя, — Байрон не беше нищо друго освен лорд и любител, който се прави на писател.“ Но предложението на Шели, изпратено в момент, когато семейство Хънт се намираше в безизходно положение, им се стори като единствения възможен начин на спасение.

Пътуването на това семейство с шест деца беше трудно.

Мериан Хънт пристигна болна. В Ливорно те бяха посрещнати от Трилони, мрачния, мустакат „странствуващ рицар“, който ги отведе в Монтенеро. Когато пристигнаха, тъкмо бе избухнала страшна кавга между прислужниците на Гамба и на Байрон. Горкият Хънт имаше чувството, че е попаднал в разгара на някаква мелодрама. Той не можа да познае Байрон в този пълен човек с разтворена яка и с дълги къдрави коси. Всичко това му изглеждаше непонятно, странно, страшно. Граф Пиетро Гамба беше поискал да се намеси, но бе намушкан с кама. Зачервена, разчорлена, госпожа Гичоли надаваше силни писъци. Окървавеният Гамба заплашваше убиеца. Байрон гледаше сцената с наслаждение и безразличие. Полицията, на която тази размирна група бе вече дотегнала, заплашваше този път да изгони семейство Гамба изобщо от Тоскана. С пристигането на Трилони всички действуващи лица, без да обръщат внимание на Хънт, започнаха да му дават противоречиви разпореждания. Той трябваше да откара яхтата на Байрон „Боливар“ на Женевското езеро, във Франция, в Америка и къде ли още не. Отчаяният Хънт помисли, че Байрон ще го остави сам в Италия още в деня на пристигането му.

Същата вечер Шели пристигна с „Ариел“ от Каза Магни. Шели беше изключително деен човек. Той преодоляваше съпротивата на човешката воля така, както с ореховата си черупка плуваше успешно срещу течението на Арно. Байрон трябваше да остане в Италия; не можеше да измени на идеята за списанието; трябваше да даде и една поема за първия му брой. Шели се зае с атаката. Байрон, превзет с щурм, отстъпи по всички линии. Без да му остави време да се опомни, Шели отведе набързо Хънт и семейството му в Палацо Ланфранки. Сега пък с тях трябваше да се бори. Не бяха доволни от нищо: лорд Байрон искал да ги настани във влажния приземен етаж, а хубавите етажи запазил за себе си; мебелите, които Шели им бе купил с пари на Байрон, не били хубави… Шели ги настани, успокои ги и се погрижи нищо да не им липсва. Мислейки същата вечер за Шели, Хънт написа в дневника си: „Възможно би било да се измисли истински божествена религия, ако милосърдието, а не вярата, бъде нейният принцип.“

Шели трябваше да спре в Ливорно, където искаше да се срещне с нотариуса, за да направи завещанието си, после заедно с приятеля си, капитан Уилиямс, да се прибере в Каза Магни с „Ариел“.

Три дни по-късно, към два часа през нощта, на вратата на Палацо Ланфранки силно се изтропа. Камериерката на госпожа Гичоли извика: „Chi e?“187 Това бяха Мери Шели и Джейн Уилиямс. Хънт не беше станал от леглото си, така че двете жени бяха отведени при лорд Байрон. Те с усилие се изкачиха по стълбите. Посрещна ги Гичоли усмихната. Мери Шели задъхано прошепна: „Къде е той?“ „Sapete alcuna cosa di Shelley?“188 Нито Тереза, нито Байрон знаеха нещо. Шели беше напуснал Пиза в неделя; в понеделник се бе качил на „Ариел“. В понеделник вечерта се бе извила страшна буря.

След смъртта на Шели малката група в Пиза, изгубила вдъхновителя си, се разпадна. Трилони и Медуин заминаха нанякъде. Останаха свързани с живота на Байрон Мери Шели, която нямаше смелост да напусне Италия, и в приземния етаж на Палацо Ланфранки — онова странно наследство от Шели — семейството на Хънт.

За нещастния Ли Хънт смъртта на Шели окончателно превърна изгнанието му в кошмар. Преходът от задимения Лондон към ослепителната светлина на Ливорно го бе зашеметил и обезпокоил. Само няколко дни след пристигането му неговият приятел, големият човек Шели, при когото той бе дошъл, изчезна. Хънт видя това така жизнено тяло полуизгризано от рибите. Видя и буйните пламъци на една погребална клада да се издигат високо над пясъка на един италиански плаж, а Байрон, гол, „преситен от ужас“, да скача в морето, както някога се бе боксирал по време на погребението на Знатната вдовица. Този ден Хънт и Байрон си тръгнаха заедно с кола и когато минаваха през гората, пяха като луди… Да, това беше кошмар, осветен от безпощадната белота на пясъците, нагрети от слънчевите лъчи, но това беше кошмар, от който нямаше събуждане.

Хънт веднага бе преценил какво губеше със смъртта на Шели. Отсега нататък между орела и врабчето нямаше да се чува пискливият глас, който разрешаваше споровете. Изолиран в една чужда страна, в съдружие с един човек, който беше почти непознат за него и с когото той нямаше общи вкусове, обременен от една болна жена и шест деца, на Хънт често му се завиваше свят, поглеждайки над пропастта, за чийто ръб се бе хванал.

В продължение на няколко седмици положението беше търпимо. Байрон беше верен на спомена за Шели. Не можеше да се каже, че жали за него. За Байрон внезапната смърт на тези, които обичаше, беше епизод от борбата между Съдбата и Байрон. Всички, към които той се привързваше, трябваше да изчезнат. И Шели се удави, след Матюс, след Лонг — всичко вървеше по своя ред. Сега отново трябваше да подхване обичайния си, наситен с печал живот и с известна наслада си мислеше, че някой ден и него щеше да го порази невидимата ръка. Изпитваше повече чувство на предизвикателство, отколкото тъга. Но той тачеше паметта на Шели — „най-добрият и най-себеотрицателният човек, когото съм познавал“ — и Хънт остана в Палацо Ланфранки под покровителството на тази велика сянка.

Впрочем Байрон вярваше в успеха на „Либерал“. Хобхаус и Муър му се подиграваха на съдружието с Хънт. Той се надяваше да им докаже, че неговото име беше достатъчно, за да осигури успеха на който и да е вестник. След като бе изгубил Шели, той се радваше, че в дома му живее един писател, един критик, на когото можеше всяка сутрин да показва съчинените през нощта строфи. Но Хънт вече бе уморен от този взискателен работодател. Идеите им за „Либерал“ бяха различни. Хънт беше полемист, Байрон — талант. Хънт искаше списанието да „напада мисис Грънди189 и Джон Бул190“; Байрон желаеше просто да публикува всичко, което щеше да пише. Маниите на Байрон, които за самия него бяха закони на вселената, дразнеха Хънт. Той работеше в Палацо Ланфранки в една стаичка, която гледаше към портокаловите дървета в двора. Всяка сутрин чуваше Байрон да става, да се къпе, да се облича, пеейки на висок глас, но фалшиво, някоя ария, почти винаги от Росини. Малко по-късно Байрон викаше под прозорците на Хънт: „Леонтиус!“, латинското преименование на Ли Хънт, измислено от Шели. Хънт ставаше с въздишка, казваше добър ден и излизаше на двора. Когато беше в Пиза, госпожа Гичоли се присъединяваше към двамата мъже със сресаните си на плитки за сутрешните часове коси и Хънт трябваше да слуша последователно оплакванията на Байрон от ревността на госпожа Гичоли и на госпожа Гичоли от грубия език на Байрон.

Двамата любовници се познаваха вече прекалено добре, за да можеше Тереза да продължава да прави от „своя поет“ лиричния герой на роман, достоен за Петрарка. За Байрон фактът беше факт и когато една жена приемеше да бъде неговата любовница, той говореше за нея пред всички точно и ясно, без да оставя някакво съмнение за характера на отношенията им. Този реализъм нараняваше госпожа Гичоли. Байрон от своя страна я намираше вярна, безкористна, влюбена, но заразена от неизбежните слабости на „абсурдната женска раса“: ревността и сантименталността.

Хънт не беше снизходителен довереник на тази раздразнителна двойка. Той беше настроен срещу тях от жена си. Графиня Гичоли не се бе представила на мисис Хънт, както някога лейди Байрон. Двете жени не си говореха. Мериан Хънт се държеше безочливо с Байрон. Тя бе наредила на децата си да се отдалечават, когато той се появеше, защото считаше думите му опасни за младите умове. Байрон беше узнал и се беше ядосал на строгата преценка, която му даваше жената, живееща под собствения му покрив и от неговите благодеяния. Учудваща наивност за ученик на Ларошфуко, който би трябвало да знае какви са естествените резултати от благодеянията. Но цялото семейство Хънт му беше отвратително — и родителите, и децата. Той пишеше на Мери Шели: „Не ми е приятно, да виждам там, където са децата на Хънт, някой предмет, принадлежал на Шели… Онова, което не се е разрушило от мръсотията им, ще се развали в ръцете им.“ На входа на неговия етаж стоеше един булдог със задачата да ги държи на разстояние. „Не пускай лондончаните да идват насам“ — казваше Байрон на кучето си, като го милваше по главата. Приземният и първият етаж на Палацо Ланфранки бяха почти във война. Хънт с презрение говореше за „така малко поетичния поет и така малко величествения лорд“. След няколко седмици Байрон трябваше за трети път да последва семейство Гамба, което беше изгонено от цяла Тоскана и трябваше да търси подслон в Генуа. Той силно се дразнеше, че е принуден да влачи след себе си и цялото семейство Хънт и „хотентотската им колиба“. Не беше толкова жесток, че да ги изостави в Пиза, но нахвърляйки набързо строфи от Дон Жуан на крайчеца на последната оставена от преносвачите маса, той ги проклинаше от цялото си сърце.

XXXIIIНосталгията на един благородник

„Пак по море! Да, пак…“

Но колко смешно му се струваше това трето странствуване на Чайлд Харолд! Самотникът отново беше допуснал да се закачи за него една разнородна и нежелана група; отново му липсваше смелост да се отърси от този човешки сплит. Сега му трябваше цяла флотилия, за да превози от Леричи до Генуа незаконното си семейство, наемателите си и прислужниците си. На „Боливар“ пътуваха лорд Байрон, Тереза и двамата Гамба, на друг кораб — Ли Хънт, Мериан Хънт и ордата на малките Хънт, на трети — Трилони, наперен и възбуден, адмиралът на тази ескадра, който се грижеше за книжата и инструментите с шумна, но излишна важност; а прислугата и животните се бяха натъпкали в една малка, тясна и дълга лодка. „Няма по-красиво нещо — каза Хънт — от гледката на тези кораби с белите платна, плъзгащи се по синьото море покрай скалите.“ Може би за Хънт картината бе очарователна, защото той не бе отговорен за цялото това племе, но за Байрон, който трябваше да го поддържа и слуша оплакванията на всички, гледката беше по-малко приятна.

Мери Шели беше натоварена да осигури жилището — обичайната роля за семейството Шели. Тя бе наела две къщи в предградието Албаро, на един хълм, който се издигаше над залива; една голяма казарма с четиридесет стаи за нея и семейство Хънт, а за Байрон — една разкошна розова вила, Каза Салуцо. В доста обширната градина имаше беседка и една алея с кипариси, под чиято сянка Байрон свикна да чете; изгледът към морето беше възхитителен. Флетчър получи нареждане да закачи в спалнята един малък портрет на Ейда и една гравюра на самия Байрон. На горния етаж беше настанена графиня Гичоли, nata Гамба, и цялото й семейство.

За Байрон Каза Салуцо, както и Палацо Ланфранки, беше къща на нещастието. Още първите дни той пожела да преплува Генуезкия залив под палещите лъчи на слънцето; от тази експедиция се разболя, кожата му се обели и той не можеше да се възстанови. В Англия първият брой на „Либерал“ бе предизвикал скандал. Хобхаус и Киниър му изпратиха писма, пълни с упреци. Имаше скандали, които бяха желателни — защото предизвикваха успех. Този само будеше смях. Муър, Киниър, Хобхаус, които бяха либерали по убеждения, но в същото време и хора от светското общество, бяха вдигнали рамене. Оскърбен, Байрон им обясни, че е направил това от състрадание, защото Хънт, след смъртта на Шели, беше изцяло на негова издръжка и че бедното момче има жена и шест деца. За да защити автора си, Мъри беше показал това писмо. Съдържанието му обаче беше стигнало чак до Хънт. Цялата къща с четиридесетте стаи се нахвърли върху нещастния Байрон.

Мери Шели му писа с една дразнеща смесица от мила снизходителност и смътен упрек: „Как искате да успее едно списание, когато единият от съдружниците го обезценява в Лондон, представяйки го като благотворително дело?“ Наистина за Байрон това cant191 беше непоносимо. Той естествено не беше имал никакво намерение да обижда Хънт заради бедността му; Байрон бе познал бедността, той я уважаваше. Но въпреки това трябваше да се каже истината; би ли правил списание с Хънт, ако той беше богат? Очевидно не… „Винаги съм се отнасял към него толкова внимателно, че не си позволявах дори да му давам съвети, от страх да не ги отнесе към онова, което наричат възползуване от положението на даден човек.“ Той беше прав, но Хънт не му прости. Ако скъсването между тях не беше пълно (защото Хънт имаше нужда от Байрон), то поне срещите им станаха редки и мъчителни.

Хънт се разхождаше тъжен по насипаните с камъчета алеи и мислеше за Шели. Те вече нямаха никакви теми за разговор с Байрон, освен за доктор Джонсън. Байрон обичаше да имитира Джонсън и да казва „Why, sir!“192, гледайки надменно около себе си — изтъркана шега, която дразнеше Хънт почти толкова, колкото ариите на Росини, които Байрон пееше в банята си. Посещенията в Каза Салуцо станаха много редки. Хънт предпочиташе почти винаги чрез писмо да иска пари и то с ехиден и ироничен тон: „Трябва да Ви досаждам отново, искайки Ви нови сто крони, и се страхувам, че скоро ще трябва да Ви искам повече.“ Той се бе отказал от обръщението „мой скъпи Байрон“, като го бе заменил със „скъпи лорд Байрон“. „Скъпи лорд Хънт“ му беше отговорил Байрон. После преките общувания престанаха и кроните се връчваха всяка седмица на семейство Хънт от иконома на Байрон, Лега Замбела. Нова беда.

Животът в Каза Салуцо беше лишен от силни и вълнуващи преживявания. Байрон беше обичал Тереза Гичоли, и то най-вече в онзи период в Равена, когато ходеше да я вижда на кон, не без риск, между посещението на някой конспиратор и убийството на някой полицай. Малко по-късно, при изгнанието в Монтенеро, тя бе станала за него жертва на Свободата. Когато Ли Хънт я видя за първи път, „убедена, че за целия свят тя е една героиня, която върви рамо до рамо с поета, тя се намираше в такова възбудено състояние, че то й придаваше донякъде израза, подобаващ на тази роля“. За няколко месеца, от Пиза до Генуа, тя се промени и изведнъж се състари; лицето й изгуби вида на възторжена наивност; тя изглеждаше смазана от някаква скрита тъга. Любовникът й беше още „под нейната необикновена власт и под здравата й ръка“, но вече се бе уморил. Струваше му се, че животът е станал още по-сив от времето, когато беше сам и неизвестен и се затваряше в Нюстед, за да размишлява. Тогава той не познаваше други на света освен Хансън и Далъс, роднината и адвоката, двете последни връзки на всеки човек с човечеството. После стана „лъвът“ на Лондон, най-известният писател на света; можеше да се каже, без да звучи смешно, „Наполеон и Байрон“. Малко по малко кръгът от очаровани почитатели се разпръсваше, оставяйки го сам да осъзнава суровостта на нещата. Кривата на живота му бе започнала с усамотение и се затваряше с усамотение.

Ако направеше сега равносметка с присъщата си трезвост, без никакво снизхождение, какво можеше да отбележи?… Март 1823 година, единадесет часът и десет минути „по градския часовник“, розова вила в непознат град, любовница, с която бе свързан вече цели четири години, нейният стар баща, няколко кучета, Флетчър… Нищо друго на света… Да, наистина, животът му беше още по-празен, отколкото в най-лошите моменти на юношеството му. За това ли беше страдал?… И все пак „у него имаше сила“… Мисълта му се обръщаше към Англия. Защо не живееше като пер на кралството? Защо политиката не можеше да бъде законен обект на неговата дейност?

Както някога бе съжалявал за пейзажите на Ориента, така съжаляваше сега за природата на Севера. Той мечтаеше за сиво небе и за онези големи, подгонени от вятъра облаци, такива, каквито са в Шотландия. Той изпращаше Дон Жуан в Англия и описваше с особена любов първия поглед на неговия герой върху отвесните дувърски скали:

През ливади, които приличат на градини, Жуан вървеше към тази огромна маса от тухли, дим и кораби:

О, как завиждаше той на Жуан за това пътуване!

Щеше ли да може да го направи и той един ден? Това зависеше само от Анабела. Тя беше послужила за повод на неписаната присъда, която го беше прокудила. Ако тя му позволеше да заживее отново пред английското общество като баща и съпруг, всичко щеше да бъде забравено. Образът на жена му се променяше. Той знаеше, че тя е искрена, че има големи качества, че милосърдието й не е престорено, че добродетелта й е истинска. Защо да не му прости? В своята самота Байрон се умилостивяваше към нея. Той помоли полковник Монтгомери, голям приятел на лейди Байрон, който минаваше през Генуа, да му прати един неин портрет. Той, който толкова обичаше да посещава почти всяка вечер музея на своето минало, нямаше нищо от жена си, нито дори едно писмо. Понякога отваряше малкия бележник за сметки, единствена реликва, който съдържаше една-единствена дума, написана от нея — „Household195“… Това бе всичко. И не съвсем — докато беше в Пиза, тя му бе изпратила кичур от косите на Ейда и бе написала датата. Насърчение ли беше това? Кой знае? Той нахвърли един отговор: „Дължа да Ви съобщя, че получих кичура от косите на Ейда, те са много меки и много хубави и вече почти толкова кафяви, колкото бяха моите на дванадесетгодишна възраст… Но не са къдрави — може би защото са оставени да растат. Благодаря Ви, че сте написали датата и името и ще Ви кажа защо: мисля, че това са единствените две или три думи, написани от Вашата ръка, които притежавам. Защото аз Ви върнах писмата и с изключение на единствената дума Household, написана два пъти в един стар бележник за сметки, нямам никаква друга.“

Той не изпрати това писмо; не знаеше как ще бъде прието, но желанието му да възвърне, чрез Анабела и с нея, мястото си в обществото беше много силно. Той го сподели, заедно с много други откровения върху характера си, с една английска приятелка, която мина през Генуа в 1823 година — известната лейди Блесингтън.

Байрон се бе запознал с лорд Блесингтън през 1812 година в Лондон и го бе срещал доста често в „Уотнир“ или в „Кокоу Три“. По това време лейди Блесингтън беше една неизвестна ирландка, която водеше труден живот. Тя се бе омъжила за лорд Блесингтън едва през 1818 година, след заминаването на Байрон. Но Байрон много беше чувал да се говори за нея; той знаеше, че Лорънс196 й бе направил портрет, по който цял Лондон беше полудял, че тя бе написала три книги, че Том Муър я обожаваше. Когато на 1 април 1823 година му поднесоха във вилата в Албаро визитните картички на лорд Блесингтън и на граф Алфред д’Орсе, Байрон остана едновременно развълнуван, смутен и очарован. Граф д’Орсе беше, както казваше Байрон, един „много млад и красив“ французин, приятел на семейството. Лейди Блесингтън, която до смърт се отегчаваше от своя лорд, не можеше без своя парижки рицар. Двамата мъже казаха на Байрон, че „милейди“ е в каретата пред вратата. Той изтича при нея, накуцвайки, извини се и я покани да влезе.

Тя очакваше от няколко дни с нетърпение тази среща. Страхуваше се да не се разочарова — и това стана. Желаеше да види един висок човек с авторитетен и благороден вид, а видя една добре изваяна глава, много изразителни очи, но едно слабо, дребно и почти детско тяло. Понеже отново бе отслабнал след слънчевия удар, дрехите му изглеждаха много големи и сякаш бяха купени готови. В движенията му имаше нещо непохватно, което идваше от мисълта му за недъга. На другия ден Блесингтънови го видяха да пристига в хотела им, малко притеснен, много приятелски настроен, а лейди Блесингтън (която бе запленила не един мъж) веднага разбра, че този не беше от най-лесните за покоряване. Никакво кокетство не развали приятелството им. Милейди, както казваше Байрон, беше изключително добре застрахована от своята „парижка собственост“. Байрон вярваше в приятелството между мъж и жена при условие, че не се намеси любовта. Откривайки, че лейди Блесингтън е интелигентна, той й говореше напълно откровено ту по време на разходките им на кон, ту на обедите, които прекарваха заедно в околните вили. Тя си взимаше бележки от разговорите, които водеше с Байрон, и след няколко седмици написа една от най-интересните и най-правдивите книги, които са съчинявани за Байрон.

Тя чудесно го бе разбрала в цялата му сложност. Главна негова черта й се струваше, че е болезнената му и богата чувствителност, която в младостта му би могла да формира един хубав характер. Преждевременната студенина на злото беше попречила на семената да поникнат, но не бе успяла да ги задуши. Когато Байрон казваше, че е изпаднал в немилост ангел, той беше прав. У него имаше всички елементи на ангела, но той бе видял у хората толкова грубост и фалш, че ужасът от лицемерието преобладаваше в чувствата му.

Тя го слушаше често да анализира чувствата на другите и дори нейните; подобно на Ларошфуко, но още по-жесток, той навсякъде виждаше корист и лъжа. Изглежда, изпитваше особено удоволствие да се подиграва с романтичните чувства на хората, а миг по-късно показваше същите тези чувства с такава сила, че очите му се изпълваха със сълзи. Тя разбра, че той бе започнал да им се подиграва, за да се излекува от тях. Забеляза, че когато рецитираше патетични стихове, той приемаше леко подигравателен вид и смешна превзетост като защита срещу вълнението. Той не искаше да признае голямото в собствения си характер и преувеличаваше недостатъците си със самодоволство.

По отношение на религията тя считаше, че той не е невярващ човек, но е скептично настроен, и във всички случаи е деист. „Един хубав ден, едно лунно осветление, всяка красива природна гледка предизвиква — й казваше той — силни религиозни чувства у всеки издигнат духовно човек.“ Но той беше много по-суеверен, отколкото религиозен, и сякаш се обиждаше, когато другите не споделяха тази негова слабост. Той каза съвсем сериозно един ден на лейди Блесингтън, че някаква жена видяла духа на Шели в градината. Байрон продължаваше да се страхува от петъците, плашеше се от разсипана сол, изпитваше ужас от счупена чаша.

След вродената добрина, която лейди Блесингтън бе открила у Байрон, все пак най-силно впечатление й направи неговият здрав разум; антиромантичен и антииндивидуалистичен здрав разум — толкова изненадващ за един несоциален тип, за какъвто минаваше той. Рядко бе чувала мъж да говори за брака с такова целомъдрие. „Ако двама души — казваше той — се обичат толкова много, че не могат да живеят разделени, бракът е единствената връзка, която може да им осигури щастие… Не говоря за случаите, когато се намесват религията и моралът, защото тяхното влияние би усложнило много повече нещата; но нека вземем за пример хора, които не държат нито на едното, нито на другото — те също биха се чувствували нещастни от извънбрачната връзка, защото ще им липсва достойнството, което носи бракът. Уваженията и обидите, на които е изложена една жена при подобни обстоятелства, не могат да не повлияят на характера й и да не й отнемат очарованието, с което тя е завладяла мъжа; това я прави чувствителна и подозрителна… Тя става двойно по-ревнива към този, от когото зависи… и той трябва да се подчини на едно много по-строго робство, отколкото е робството в брака, без да получава удовлетворението от неговата благопристойност.“

Байрон безсъмнено рисуваше портрета на Тереза Гичоли, която ставаше все по-ревнива и го ревнуваше дори от лейди Блесингтън. Но той най-вече правеше изводите си, като изхождаше от наблюденията върху себе си. Байрон се познаваше добре. „Често в мислите си се връщам към дните на моето детство и се учудвам на силата на моите чувства по онова време — първите впечатления са неизлечими. Бедната ми майка, а по-късно и моите съученици с подигравките си ме бяха довели дотам, че да считам недъга си за голямо нещастие и аз никога не можах да превъзмогна това чувство. Необходима е голяма вътрешна сила, за да надвиеш разрушителната горчивина, която физическата грозота поражда в съзнанието и която те озлобява срещу всички.“

Той беше от хората, които никога не могат да се успокоят за загубените младежки илюзии. Казваше, че е погрешно човек да се надява, че с възрастта ще излекува страстите си. Те само се променят; любовта се замества със скъперничеството, а доверието — с подозрението. „Ето — казваше той — какво ни дават възрастта и опитът… Колкото до мен, аз предпочитам младостта, която подбужда интелекта, а зрелостта го парализира. Спомням си юношеството си, когато сърцето ми преливаше от чувство към онези, които изглеждаше, че поне малко ме обичат; а сега, на тридесет и шест години, което все още не може да се нарече старост, аз мога едва, раздухвайки замиращата жарава на същото това сърце, да съживя лек пламък, за да стопля с него вледенените си чувства.“

Колко ли много се харесваше на тази млада жена и колко ли я трогваше този колежанин на тридесет и пет години, непоправим сантименталист, който напразно се мъчеше да бъде циничен. „Бедният Байрон“ беше казал някога на Анабела той, когато се правеше на дете. Бедният Байрон — казваше на свой ред лейди Блесингтън, бедният Байрон, толкова осъзнал нещата и толкова слаб, толкова богат на добродетели и толкова оклеветен, бедният Байрон, „защото с целия си гений, положение и богатство — той е беден“.

През тези два месеца — април и май на 1823 година — отношенията на Байрон с Блесингтънови ставаха все по-близки. Граф д’Орсе му направи портрет, а после и на Пиетро Гамба. В разговорите с лейди Блесингтън Байрон си отпочиваше от бърборенето на своята любовница. Когато приятелите му трябваше да си тръгнат, той се натъжи. При последното си посещение занесе за всеки от тримата по един подарък за спомен. Сълзи изпълниха очите му. Той ги избърса и направи саркастична забележка върху собственото си вълнение.

Дон Жуан сякаш се подхранваше от отегчението и духовната самота на Байрон. Първо в Пиза, после в Генуа той написа с лекота десет песни в богат разнообразен регистър и необикновено гъвкава форма. Поемата се бе разширила. Жуан оставаше неин герой, но приключенията му вече бяха само повод. Истинската тема беше темата на „Гъливър“ и на „Кандид“; една сатира, насочена срещу европейския елит. Байрон никога не беше обичал „ръководните класи“. Възпитан още от детството си в пуритански дух, т.е. в духа на опозицията, той беше влязъл в Камарата на лордовете само за да каже няколко остри думи на своите перове. В обществото, дори когато изглеждаше, че живее в него като голям аристократ от XVIII век, той се бе чувствувал чужд. Бурята, която го бе изхвърлила оттам, го нарани, но не го изненада. Гледайки сега като по-спокоен наблюдател Европа такава, каквато я бяха направили тези жестоки хора, той с удоволствие им показваше кървавото поражение на техните доктрини.

Да го обвиняват, че се подиграва с човешката природа? Боже мой! Та какво казваше той, което да не бе казано преди него от Данте, Сервантес, Суифт, Макиавели, „които всички знаеха, че този свят не струваше и картоф“? Нито от изследването на природата, нито от това на собствената ни мисъл ние не можем да извлечем истината. Една система изяжда друга, както старият Сатурн — децата си:

Това Байрон го беше казал още в Чайлд Харолд, но по времето на Чайлд Харолд безсмислието на религиите и системите го бе довело дотам да се съмнява и в смисъла на човешките усилия; тогава той бе говорил за покорената Гърция само от съжаление към нейната съдба. Сега, може би под влияние на неотдавнашната италианска конспирация, може би от отчаяна нужда от действие, той обединяваше едно универсално съмнение за точна политическа вяра. Той откриваше, че метафизическият скептицизъм не е непременно свързан с политическия скептицизъм. Напротив. Ако всички ние, нещастните хора, сме обвързани в една ужасна и безсмислена авантюра, нека си помогнем едни на други и да опитаме, както казваше Шели, след Гьоте, да изградим нашия малък свят в недрата на голямата вселена. Както Волтер скептикът беше воювал за Калас, така и той искаше да се бори за свободата.

Байрон пишеше най-вече срещу войната. Той изпращаше Жуан при обсадата на Исмаил по време на Руско-турската война, за да покаже колко малко струва човешкият живот за онези „касапи на едро“, които ни ръководят. Той се подиграваше с военната слава, с ония, които тичаха след чинове и медали, които са готови да загубят живота си за една нашивка, за една похвала заради извършения подвиг, за повишението на един Суворов, на един Уелингтън. „Човекът, който изтрива една-единствена сълза — казваше той, — заслужава по-голяма слава, отколкото онзи, който пролива цели морета кръв…“

Той се подиграваше със самия национален герой, дука, „спасител на една нация, която не беше спасена, освободител на една Европа — още поробена, поправач на патериците на законността.“ Тонът беше засилен нарочно, за да развълнува една Европа, пълна тогава с полунаемни войници. Тази „нова“ поезия трябваше да стигне до сърцето на всички, които се бяха били, на всички, които бяха страдали от егоизма на господарите си.

И съвсем не без дълбока причина в Дон Жуан се съдържаше една дълга възхвала на Дон Кихот. Здравият разум на Санчо не липсваше на Байрон; но възрастта, която учи повечето хора на съмнение и ирония, изглежда, бе излекувала от него лорд Байрон. Неуспехът на Дон Кихот му изглеждаше сега повече печален, отколкото забавен.

Така Байрон, вечният по дух юноша, пленник на Сантиментализма, мечтаеше в кипарисовата градина за славни приключения и рицарски подвизи. Не беше ли негов дълг да покаже на Джон Бул нещо от положението на този низък свят? В няколко строфи той беше вече Ювенал, Еклесиаста. После го увличаше вкусът му към миналото. Следвайки Жуан, той проникваше отново в салоните, където бе царувал, и сатирата му ставаше „балада за любимите от онова време“.

Какво всъщност желаеше да бъде той? Хамлет или Дон Кихот? Страстен поклонник на правдата, който рискува, пропада и не съжалява за неуспеха, или мечтател, негоден за действие поради много размисъл? Знаеше ли и самият той? Той беше непостоянен. Все още смесваше илюзиите от детството с най-отчайващата мъдрост. Понякога желаеше да преобрази света, а понякога наблюдаваше с примирение вечното му и лудешко движение:

XXXIVГероят и войникът

Големите събития в нашия живот често пъти се подготвят от толкова дребни факти, че едва им обръщаме внимание; нашите постъпки и думи ни обвиват във все по-гъста мрежа; един-единствен път остава отворен; настъпва моментът, когато трябва да дадем живота си заради убежденията, които сме изповядвали. Почти всички герои стигат дотам и героизмът се състои в това да не позволим на тялото да се противопостави на безразсъдството на духа.

От две години Байрон следеше с любопитство, примесено с тъга, успехите на гръцкото въстание. Когато Маврокордато тръгваше от Пиза, за да се присъедини към въстаниците, Байрон беше казал на хората около себе си, че би искал да последва принца. Беше го писал на Муър, повторил го бе на Гамба, на Медуин (който бе записал думите: „Искам да се върна в Гърция и вероятно там ще умра“), на Трилони, който обаче не му бе повярвал. В действителност от групата в Пиза никой не вземаше на сериозно проектите на Байрон, каквито и да бъдеха те. Той толкова често ги променяше. Венецуела, Съединените щати, Англия, Гърция — въображението му се отдаваше за миг на мечтите. После някоя жена се разхленчваше, някоя поема го задържаше, някое предзнаменование го изплашваше и той оставаше. В очите на приятелите си той имаше завършена характеристика — женствен, слаб, чувствителен и противоположен по всички пунктове на един мъж на действието.

И все пак този проект за Гърция изглеждаше по-траен от другите. Не че Байрон изпитваше омраза към турците. Той беше запазил най-добър спомен от пашите с бели бради, които го бяха приели през 1810 година. Тогава той бе оплаквал поробената Гърция, но робството му се бе сторило неизлечимо. Сега изглеждаше, че въстанието успява. Турците не бяха съумели да се наложат административно в тази страна. Те образуваха там „временно установен в Европа лагер“, а един лагер винаги може да бъде вдигнат с щурм и беше относително лесно да бъдат изгонени.

Защо тогава гърците не се бяха освободили още през XVIII век? Защото от всички човешки сили единствено духовните са най-плодотворни. За да въстанеш, трябва да вярваш във въстанието. Едва чрез Френската революция гърците, както и италианците, както и поляците, научиха думите: свобода, право на народите. Марсилезата беше преведена на гръцки. Байрон чрез строфите в Чайлд Харолд събуди интерес в Европа към тяхната съдба. Те престанаха да считат робството си за естествен закон. Стига са били роби.

Движението беше започнало с тайни дружества, които най-напред се бяха надявали на подкрепа от Русия. Но господин Метерних, който зорко бдеше, отвори очите на руския цар за „революционния характер на събитията в Гърция“. Англия не беше по-малко враждебно настроена от Австрия. Думите на Пит: „Отказвам да споря с всеки, който не разбира, че от целостта на Отоманската империя зависят интересите на Англия“, представляваха една от магическите и остарели аксиоми, чрез които толкова често е била ръководена британската външна политика. Франция, все още под опеката на Свещения съюз, можеше да доставя само отделни отреди от доброволци. Гърците трябваше да разчитат единствено на себе си.

От 1821 година бяха пламнали няколко огнища. Архиепископът на Патрас, Германос, духовник-бунтар, беше избягал в планината. Същия ден един главатар на банда, Колокотронис, беше вдигнал на въстание Морея. Друг въстаник, Одисеус, беше завладял една част от Източна Гърция. В Западна Гърция събитията се ръководеха от принц Маврокордато. Контрастът беше голям и трудно можеше да се постигне разбирателство между този млад образован човек, европеец, който носеше редингот и очила със златни рамки, и планинските бандити като Одисеус и Колокотронис. Неразбирателството между гръцките предводители беше спасило турците от погром. Но в чужбина гръцките победи бяха събудили силен ентусиазъм сред либералите във всички страни. Бивши офицери от армията на Наполеон, студенти от Йенския университет, мистично настроени швейцарци идваха да се бият за Гърция.

Английското правителство беше враждебно настроено, но когато през януари 1823 година един гръцки депутат на име Луриотис дойде да пледира за каузата на гърците, известен брой напредничави либерали видяха в това „удобен и драматичен случай за игрите на вътрешната политика“ и основаха комитет, който заседаваше в кафенето „Корона и котва“, публикуваше, като всички комитети, безполезни документи, даваше богати вечери и с това изчерпваше дейността си. В него участвуваха бележитият Джереми Бентъм (откривател на думите „международен“ и „кодифицирам“, реформатор на законите на логиката, на затворите и университетите), депутати-радикалисти като Бърдет, Хобхаус, банкери като Киниър, а секретар беше мистър Джон Бауринг, полиглот и ученик на Бентъм.

На първото събрание на комитета беше решено да бъде изпратен в Гърция за проучване и доклад Едуард Блакиър, автор на няколко книги за Средиземноморието. Трилони, който познаваше този Блакиър, му писа през февруари, че Байрон често говори за отиване в Гърция. Хобхаус и Киниър се усмихнаха: „милото момче“ не беше за водач на армия. Въпреки това името му можеше да бъде полезно. Блакиър съобщи на Байрон, че ще спре в Генуа, за да го види на път за Гърция. Така Байрон попадна между зъбчатите колела на системата, която щеше да го хвърли в действие.

През април Блакиър и Луриотис се изкачиха до Каза Салуцо, а Байрон им предложи да отиде през юли в Левант, ако комитетът го счита за полезен. И защо да не отиде? Това заминаване отговаряше едновременно на необходимостта му от преживявания, които така му липсваха при монотонния живот в Генуа, и на амбицията му да покаже, че не е само стихотворен. „Да бъдеш първият човек на една страна (не диктатор), не Сула, а Вашингтон или Аристид204, водач по призвание, безкористен, това е все едно да се доближиш до божеството.“ Той беше писал това някога; но го мислеше все още. Винаги се съблазняваше да направи нещо, „което малко хора или никой не го е правил“. Провалът на „Либерал“, относителният неуспех на последните му публикации, всичко това го караше да мисли, че трябва отново да завоюва общественото мнение. Поетът вече беше престанал да се харесва. Може би Англия имаше право? Той вярваше, че истинските му качества ще се проявят по-скоро в активния политически живот. Той винаги се бе считал за войник или държавник, лишен поради недъга на тялото си от живота, за който бе създаден. Искаше отсега нататък „да се посвети на политиката и на благоприличието“. „Ако живея още десет години, ще видите, че с мен още не е свършено. Нямам пред вид литературата, защото това е нищо; и — колкото и странно да изглежда — аз не вярвам, че това е било призванието ми. Ще видите — ако Времето и Съдбата го позволят, — че ще направя нещо, което ще смае философите от всички времена.“

Но той не търсеше само изкупление в очите на света с тази жертва, а се надяваше най-вече за спасението на Байрон в душата на Байрон. Той беше показал в „Манфред“, че за него адът е вътрешна драма. С други думи, онзи конфликт, който бушуваше в него още от юношеските му години между Байрон, какъвто можеше да бъде, и Байрон, който всъщност съществуваше, само голям героизъм можеше да го разреши в полза на пламенния ученик. Той нахвърли в една тетрадка няколко стиха, начало на една незавършена песен:

Poeshie, както казваше той подигравателно, и никой не познаваше по-добре от него различието между действителните чувства, които той със своя здрав разум подлагаше на ироничен анализ, и чувствата, които изразяваше в стихове. Но колкото и безмилостен да беше анализът му и колкото иронична да бе усмивката му, когато някой от другарите му заговореше за „каузата“, той знаеше много добре, че любовта му към свободата и желанието да направи големи неща почиваха на реални и здрави принципи.

През живота си бе срещал достатъчно пречки за действие, за да не се страхува от тези, които и сега се издигаха пред него. На първо място беше Тереза. Той познаваше упоритостта на „абсурдната женска раса“ и собствената си слабост пред тази раса. „Госпожа Гичоли естествено се противопоставя на моето заминаване, макар и само за няколко месеца, и както силно ми повлия да не отида през 1819 година в Англия, така може и сега да успее да ме задържи далеч от Гърция през 1823 година.“ Но преди още да се залови да убеждава Тереза, той трябваше да реши един по-важен и по-парлив за него въпрос. Гръкофилският комитет в Лондон желаеше ли наистина сътрудничеството му? След прогонването му през 1816 година той стоеше настрани от всичко, което беше английско, с плахо чувство на парий. Неприятелите, които никога не виждаш, са най-страшни за въображението. Той все още смяташе, че англичаните са силно настроени срещу него и беше решил нищо да не им иска, за да не им даде възможност да му откажат. С изключителна сдържаност той предложи участието си на Хобхаус и силно се зарадва, когато след доста дълго мълчание, което малко го обиди, бе провъзгласен за член на комитета. Писмата му от този период го разкриват в най-добрата му светлина — щедър (защото той веднага обяви, че е готов да плаща от джоба си и започна да изпраща на свои разноски медикаменти и барут), скромен и най-вече удивително изпълнителен.

Писмото, което му бе написал мистър Бауринг, съдържаше обикновените шаблонни изрази за „класическата земя на свободата, люлката на изкуствата и на гения, средище на боговете, рая на поетите и други подобни неща“. Това беше точно тонът, който Байрон презираше в прозата. „Ентусиазъм“ казваше той с отвращение. Той отговори с един доклад за положението на гърците, който бе достоен за истински военачалник: „Най-необходимото за тях сега е — първо — лека артилерия за планински условия; второ — барут за топове; трето — болнично снабдяване…“ В четири страници той посочваше с факти нуждите, най-добрия начин за пренасяне, адресите на евентуалните кореспонденти. Точен и предвидлив като Кити Гордън, когато изчисляваше разходите на Нюстед. Това създаваше ярък контраст с празното красноречие на комитета.

Беше ли той наистина — както го вярваше въпреки мнението на приятелите си — човек на действието? Истината беше по-сложна. Твърде надарен за действие, защото притежаваше едновременно смелост, чувство за реалност и точност, Байрон беше осъден на мечтание поради непостоянството си. Той беше желал да бъде едновременно защитник на народите и голям свободомислещ аристократ, съпруг и донжуан, волтерианец и пуритан. Той се бе борил срещу английското общество и в същото време желаеше неговата благосклонност. В политическите си убеждения не беше нито консерватор, нито радикал, а привърженик на най-неудачната групировка — на либералите, защото те самите не знаеха какво точно искат. Винаги му беше липсвало онова единство на мисъл и поведение, което е задължително за голямата цел.

Но в това гръцко приключение всичко беше просто. Неговите, породени от произхода му, предразсъдъци не влизаха в конфликт с желанието му да помогне за освобождението на един чужд народ. Напротив, той чувствуваше — тласкан от някакви неясни и дълбоки подбуди, от спомена за класически героични легенди, — че ако се залови с това дело, ще получи подкрепата на английското обществено мнение. Оттогава успокоеният му ум работеше с пълна сила, прозорливостта, благоразумието му даваха своите резултати и той ставаше желан водач.

С наближаването на лятото старата му неприятелка, Съдбата, сякаш ставаше по-благосклонна към него. Граф Гамба бе получил разрешение да се върне в Равена и изгнаничеството му да бъде прекратено, ако прибере със себе си и дъщеря си. Папата и граф Гичоли желаеха това завръщане. Съпругът беше готов да прости при разумното условие — казваше Байрон, винаги много справедлив към мъжете на своите любовници — „той да не им бъде повече наемател“. Братът Пиетро Гамба, когото все повече обикваше заради смелостта му, имаше голямо желание да придружи Байрон в Гърция. Баща, брат, съпруг, любовник, всички (както някога в случая с Каролайн Лам) единодушно съветваха госпожа Гичоли да се сдобри със съпруга си. Женската страст обаче се обявяваше срещу това единомислие. И Тереза, основавайки се на Чувството, упорито се съпротивляваше на желанието на половин Романя, начело с папата, „и то — казваше Байрон с ужас — след четиригодишна връзка“.

„Ако иска да отиде в Гърция — казваше тя, — да отиде, аз ще го последвам“; тя беше показала, че може да страда за свободата. „Това, разбира се, е смешна идея, защото би означавало да изоставя всичко, за да я предпазвам от опасностите… От друга страна, ако тя направи някоя сцена, ще ме обвинят отново в лошо отношение към жените; историята с лейди Каролайн и лейди Байрон и Гленървон — всичко това ще бъде използувано срещу мен. Едва ли е имало мъж, който толкова много да е отстъпвал на нежния пол и на това отгоре да си спечели име на грубиян. Накрая ще направя каквото мога и имам надежда… Ако изоставях тази жена заради друга, тя би имала известно основание да се оплаква, но когато наистина един мъж иска да замине само за да се бори за една справедлива кауза и за да изпълни един голям дълг, този егоизъм отива прекалено далече.“

Най-после в началото на юни всичко сякаш се уреди. Графиня Гичоли, потънала в сълзи, беше отведена от баща си. Байрон осигури семейство Хънт, като им плати разноските по пътуването до Флоренция и им остави своята част от „Либерал“ и авторските си права върху публикуваните в него поеми. Блакиър викаше Байрон в Гърция. Сега вече заминаването трябваше да се ускори. Младият Гамба беше натоварен да наеме един кораб. „Той беше очарователен млад човек, но нямаше — както казваха италианците — «набито око». Залавяше се с някаква работа сериозно и съвестно; водеше си за всичко точни, грижливи бележки, като всяка нечетлива страница винаги започваше, според приетата в университета в Болоня форма, с думата Considerando205. И после всичко тръгваше зле.“

Избраният от него кораб, Херкулес, беше някаква стара черупка, която плаваше зле в открито море. Понеже получи нареждане да наеме и лекар, Гамба намери един студент, на име Бруно, младеж с добри намерения, но без опит и наплашен предварително от лорд Байрон. Бруно призна по-късно как хората му казвали, че ако допусне и най-малката грешка, лорд Байрон щял да го даде на кучетата си да го разкъсат или щял да накара своя татарин да го обезглави. Татаринът беше добрият Тита, а кучетата бяха напълно безобидни животни. Но този неизповядан страх направи доктор Бруно много нервен. Ето защо всеки път, когато някой от членовете на експедицията се разболееше, Бруно се заливаше в сълзи, размахваше ръце и губеше самообладанието си. От Флоренция пристигна и Трилони, по молба на Байрон, който желаеше да го вземе със себе си. Изборът не беше много подходящ, защото Трилони не обичаше Байрон и тръгваше с непочтени намерения, заявявайки, че целта му била да си послужи с името на Байрон, за да влезе в Гърция, а веднъж добрал се дотам, щял да си работи за своя сметка.

За Трилони и себе си Байрон беше поръчал „два шлема с омировски размери, подобни на онзи, който в шестата книга на «Илиада» беше силно изплашил детето Астианакс. Под дълго, прегънато перо беше изписан гербът му и девизът Crede Biron, а самият шлем се закрепваше на главата с широк подбрадник и имаше много заплашителен вид“. Още с пристигането си Трилони отказа да сложи своя шлем и двата останаха в Генуа.

На 13 юли 1823 година всички се качиха на кораба. Въпреки суеверието си Байрон бе приел да тръгнат на 13-о число в петък. Освен Трилони, Бруно и Гамба той водеше осем прислужници, между които бяха Флетчър и Тита; пренасяше пет коня, оръжия, муниции, два малки топа и пет хиляди испански долара. Слънцето напичаше и въздухът бе толкова тих, че бе невъзможно да отплуват. Градът се простираше като амфитеатър под ослепителната светлина. Привечер Байрон слезе от кораба и вечеря под едно дърво със сирене и плодове. Най-после към полунощ се вдигна вятър. Херкулес плаваше лошо в открито море. Изплашените от бурята коне ритаха и чупеха всичко наоколо; трябваше отново да се върнат на пристанището. Байрон каза, че счита лошото начало за щастливо предзнаменование, но остана замислен. Той призна пред банкера си Бари, че е почти на път да се откаже. „Но Хобхаус и другите ще ми се подиграват.“ Пожела да види отново Каза Салуцо и влизайки там, запита Гамба: „Къде ли ще бъдем след една година?“ Помоли да го оставят сам и прекара няколко часа в размисъл из празните стаи.

Чувствата му бяха смесени. Той беше пожелал да напусне тази къща; не бе живял щастливо в нея; сега съжаляваше за нея. Боеше се от мъката, която изпитваше към нещата, които свършват. Понякога си представяше какъв би бил животът му след успеха в Гърция, разплатата с миналото чрез една победа, прошката на Анабела, но по-често мислеше за предсказанието на мисис Уилиямс. Той наистина вярваше, че отива на смърт.

Ако можеше да приеме себе си сериозно и смъртта за героизъм, това би го поддържало, но присъщата му към всичко насмешка сега се обръщаше срещу самия него. Той бе казал на лейди Блесингтън: „Очите ми никога не виждат безумието на начинанията, в които ме въвлича страстта, преди още достатъчно да съм се заплел, че да мога да отстъпя с достойнство. И тогава най-неуместно се появява мъдростта и прогонва ентусиазма, с който съм тръгнал и който ми е необходим, за да продължа. След това пътят става стръмен за мен. Дори от това да зависи животът ми, аз не мога повече да разпалвам въображението си и положението ми предизвиква в съзнанието ми най-комични картини и мисли. Ако оживея след тази кампания (а това е важно условие за продължението на моята история), ще напиша две поеми по този повод — едната епическа, а другата комична, в които никой няма да бъде пощаден, а най-малко самият аз…“

Привечер той слезе отново в града, изкъпа се и се върна на борда на Херкулес. Най-после духна благоприятен вятър. Експедицията спря в Ливорно, където Байрон с приятна изненада намери стихове на Гьоте, адресирани до него в знак на възхищение. Там получи и един от първите екземпляри на „Дневник от Света Елена“, който Огъста му бе изпратила и който стана естествено любимото му четиво. На кораба Байрон се държеше дружелюбно и весело. „Боксираше се с Трилони, фехтоваше се с Гамба, вечеряше сам със сирене, краставици и ябълков сок, стреляше по чайките с пистолет, плуваше, когато нямаше вятър, играеше с кучетата си и се шегуваше с капитана на Херкулес, който беше опитен моряк, но пияница.“

Капитан Скот се беше сприятелил с Флетчър и една вечер, докато двамата герои пиеха своя грог, Байрон подслуша разговора им: „Защо — питаше капитанът — вашият господар отива в тази страна на диваци?“ Флетчър също се питаше. „Там има само скали и крадци — казваше той, — те живеят в дупки и излизат от тях като лисици. Имат големи пушки, пистолети и ножове.“ Флетчър беше запазил най-лош спомен за гърците и за Гърция; той беше по-благосклонен към турците. „Те са — казваше той — единствените хора за уважение в тази страна. Ако си отидат, Гърция ще заприлича на оставена без надзор лудница… Това е страна, пълна с въшки, мухи и крадци. Защо отива там милордът? Единствен бог знае, не и аз.“ И в този момент, виждайки, че господарят му слуша, той каза: „И господарят ми не може да отрече, че това, което казвам, е вярно.“ — „Вярно е — каза Байрон, — но за тези, които гледат на нещата с очи на прасета и които не могат да видят нищо друго.“

Беше взето разумното решение, че преди да отидат в Гърция, където размириците между различните групировки правеха невъзможен избора на място за дебаркиране, ще спрат за известно време на Йонийските острови, където ще изчакат поточни сведения, които Блакиър трябваше да им донесе. Седемте острова бяха под английски протекторат. Те представляваха неутрална земя и тъкмо тази неутралност щеше да бъде благоприятна за Байрон. Отначало бяха избрали Занте, но по време на пътуването срещнаха един англичанин, който им препоръча Кефалония, защото английски резидент там бил полковник Нейпиър, забележителен човек и голям приятел на гърците. На 1 август Херкулес хвърли котва в главното пристанище на Кефалония, Аргостоли. Там Байрон го очакваше голямо разочарование: преди петнадесет дни Блакиър беше отпътувал за Англия, без да остави никакво известие. Наистина тези хора от английския комитет бяха непоносимо небрежни. Накараха го да напусне къщата си, работата си, любовницата си, а сега го оставят на един непознат остров без инструкции, без разяснения и без цел.

В продължение на три седмици той остана в залива на Аргостоли, на борда на Херкулес. Боеше се да влезе в контакт с английските служители. Там имаше офицери. Как ли щяха да го приемат? „С болезнената си чувствителност и егоцентризъм, той беше убеден, че е станал предмет на омраза и присмех за всеки англичанин и изпитваше почти женска срамежливост при мисълта да влезе в разговор с тях.“ Остана много учуден, когато офицерите от Осми кралски полк го поканиха в тяхната трапезария и още повече, когато на края на вечерята те станаха да пият за негово здраве. Той отговори развълнувано, а после се наведе към полковника и го попита дали добре се е изказал. Беше малко уплашен, но много щастлив.

Ако англичаните го приеха добре, то гръцките бежанци на острова се привързаха към него като към спасител. Знаеха, че е богат, известен. А сулиотите, войниците на онова почти варварско племе, за което бе запазил романтичен спомен, защото му бяха дали приют по времето на първото му странствуване, направо нахлуха на палубата на Херкулес. Живописният им вид толкова хареса на Байрон, че той нае четиридесет от тях за лична охрана. Но бързо съжали за това. Гамба, който се зае с тях, откри въпреки наивността си, че голяма част не бяха нито сулиоти, нито гърци. След няколкодневна проверка Байрон им даде възнаграждение за двумесечна служба, плати пътя им до Мисолонги и се зарадва, че се отърва от тях.

През целия този престой в Кефалония щедростта на Байрон нямаше граници. Рочдейл беше продаден през юни 1823 година за 34 000 лири. Той беше решил, ако потрябва, да похарчи цялото това състояние за гръцката кауза. „Личните ми нужди са много скромни и доходът ми е значителен, за която и да е страна извън Англия, тъй като е равен на дохода на президента на Съединените щати, на английските държавни секретари и на френските посланици в големите кралски дворове.“ Но както бе решил да даде всичко за Гърция, така и искаше да го направи разумно. Трилони, който беше повече герой от комична опера и авантюрист, отколкото войник, не разбираше защо Байрон не тръгва веднага за Гърция. За коя Гърция? — отговаряше Байрон. В Морея при Колокотронис ли трябваше да отиде, в Мисолонги при сулиота Боцарис или при разбойника Одисеус в Атина? Никой не знаеше. Всеки водач, който успееше да събере около себе си двадесетина мъже, изпращаше свой представител при Байрон. Блакиър, който най-после му писа, го съветваше да чака. Полковник Нейпиър не беше много насърчителен. Той казваше: „Да се влезе в Гърция е трудно, но още по-трудно е да се излезе.“ Казваше също, че никой не трябва да се намесва в гръцките размирици без два европейски полка и портативно бесило. Освен това турците бяха силни и флотата им беше обсадила бреговете. Капитан Скот отказваше да рискува кораба си в едно патрулирано от турската флота море. Имаше ли по-глупаво нещо за Байрон от това да се остави да го пленят? През третата седмица от месец август той реши да остане за известно време в Кефалония и взе под наем една къща в малкото селце на острова Метаксата.

В Метаксата Байрон се почувствува необикновено щастлив. Никога досега не бе живял така просто. Той искаше режимът му да бъде войнишки. Аскетизмът винаги му бе давал едновременно и здраве, и задоволство от себе си. Гамба и доктор Бруно бяха единствените му приятели. Понякога се виждаше с един кефалониец, граф Дела Децими, когото бе кръстил Ultima analisi, защото започваше всяко изречение с „При последния анализ“. Беше си намерил и един малък гръцки паж, на име Лукаш, един нов Едълстоун.

Байрон работеше сутрин, пиеше чаша чай, излизаше на кон, на обед хапваше малко зеленчуци, вечер четеше „Дневника“ или една биография на генерал Марсо, подарък от Огъста. Всеки ден идваха при него гръцки делегации; щом някой бежанец поискаше помощ, винаги я получаваше. Нощем в спокойствието на прозирната лунна светлина той гледаше островите, планините, морето и в далечината неясните очертания на гръцкия бряг.

Щастие? Да, това бе щастие. Никаква страст не безпокоеше мирния му дух. Никакъв критичен поглед не го дебнеше. В какво можеха да го упрекнат? Той беше дошъл тук, за да докаже доблестта си. В края на едно дълго писмо до Огъста, където се бе опитал да й покаже колко търпение и философски размисъл му бяха необходими, за да се справи с местните интриги, той добавяше: „Ако смятате, че това писмо заслужава да бъде предадено на лейди Байрон, можете да й изпратите копие.“ Може би най-после тази непреклонна Анабела щеше да одобри постъпката му — той уважаваше мнението й.

Освен една експедиция до Итакия, която завърши доста зле, защото Байрон изпадна в делириум, единственото му приключение за целия престой тук беше от духовен характер. На острова живееше един доктор, на име Кенеди, който бе много религиозен и се мъчеше да разпространява Библията сред гърците на Йонийските острови. Малко след пристигането на Байрон на острова този доктор, след като бе спорил за религията с няколко волтериански настроени офицери, направи усилие да им докаже истината за Светото писание с неопровержими факти като теоремите на Евклид. Организира едно събиране, на което и Байрон пожела да отиде. Естествено неговото присъствие предизвика голямо любопитство. Един приятел, който го срещна на път за събранието, му каза: „Надявам се, че Ваше благородие ще бъде покръстен.“ — „И аз се надявам“ — отговори той сериозно. У Кенеди той седна на една софа, а другите образуваха кръг около масата и докторът започна да говори.

Първата му тема беше разликата между християнството на Библията и християнството на хората. Байрон беше обещал да слуша търпеливо, но хората го гледаха и скоро той проговори. Каза, че е получил религиозно възпитание от своята майка, че винаги страстно се е интересувал от въпросите на религията и че е прочел голям брой произведения на теологични теми, но че не може да разбере Светото писание. Добави, че винаги ще уважава искрено вярващите и че винаги ще има повече доверие в тях, отколкото в другите хора, но че е срещал много набожни хора, чието поведение се различавало от проповядваните от тях принципи. После, след като поговори малко за стария си приятел дявола, за Ева и змията, той се върна към въпроса, който винаги го преследваше: защо на света съществуват ужасни беди, и то без причина; и нима би могло те да съществуват, ако съществува и Творецът-благодетел? Например той бе заговарял почти всички сакати хора, които бе срещал, и обикновено бе установявал, че целият им живот се е състоял от нещастия и тъга още от рождението им. „С какво бяха обидили създателя, за да се отнася той така с тях? Защо живеят те и умират в това ужасно състояние, като по-голямата част от тях въобще не са видели Евангелието? За какво служат те на този свят? Много от тях страдат от телесни болки, от постоянния гнет на беднотата и осъдени на непрестанен труд, удавени в невежество и суеверие, те нито имат време, нито могат да четат Библията дори ако им се даде в ръцете.“

Докторът каза, че въпросът за произхода на злото е многообхватен, че злото е последствие от липсата на набожност и че нещастието в този живот води духа до надеждата за по-добър свят. Понеже говореше за върховната власт на бога и за старата картина с грънчаря и глината, Байрон се провикна:

„Ако бях начупен на парчета, щях сигурно да попитам грънчаря: защо се отнасяш така с мен?“ Аргументите на Байрон, изглежда, заинтересуваха слушателите повече, отколкото думите на доктора, и след като Байрон си тръгна, той упрекна приятелите си, че са се оставили да им повлияе рангът и славата на госта.

Но Кенеди беше добър човек и не беше злопаметен. Той посети Байрон в дома му, в малката къща в Метаксата, за да продължат разговора, и остана изненадан от библейските познания на събеседника си. „О, да — каза лорд Байрон, — аз чета Библията много повече, отколкото подозирате. Имам една Библия подарък от сестра ми, която е прекрасна жена, и аз я чета много често.“ Отиде в спалнята и донесе една хубаво подвързана Библия, джобен формат, подаръка от Огъста. По време на разговора, когато Кенеди напразно търсеше някой текст, за да подкрепи твърденията си, Байрон веднага го намираше. Той зададе учудващи въпроси на Кенеди за дявола, за Ендорската гадателка206. „Винаги съм мислил — каза той, — че това е най-добре написаната сцена с магьосница. Тя бие всички литературни произведения с призраци, които някога съм чел. Най-добре третира един подобен сюжет Гьоте с образа на Мефистофел. Очевидно Вие ще оцените по-високо Библията, защото за Вас тя е свята книга, но ако прочетете другото, ще видите, че то съдържа едни от най-възвишените човешки схващания.“ Докторът се усмихна на това странно сравнение и призна, че никога не му е минавало на ум да счита Библията за литературна творба. После настоятелно взе да убеждава Байрон, че трябва да преобрази живота си. „Аз съм на правилен път — каза му Байрон, — вярвам като Вас в предопределението, в покварата на човешкото сърце изобщо и на моето в частност. Ето вече две неща, по които сме единомислещи.“ А после, когато Кенеди го хвалеше за щедрото му милосърдие и великодушното раздаване на добрини около него, Байрон попита: „И какво още бихте искали от мен, докторе, за да ме признаете за добър християнин?“ — „Да коленичите и да се помолите на бога.“ — „Прекалено много искате, скъпи докторе“ — каза той.

Новините от Гърция бяха едновременно окуражаващи и отчайващи. Гърците нанасяха победи над турците, но не можеха да се разберат помежду си. Лондонският комитет съобщаваше, че изпраща кораб, натоварен с артилерия и някакви ракети „Конгрив“, нов вид снаряди, за които се говореха чудеса. Но в очакване на този „кораб «Арго»“, Байрон получаваше от Англия само карти и тромпети, ценни предмети, но малко полезни в една страна, в която войниците не познаваха нито топографията, нито музиката. Джентълмените от „Короната и котвата“ бяха обещали да изпратят офицер, който да командува действията. На Байрон му се искаше да изберат полковник Нейпиър. Но полковник Нейпиър не мислеше за Гърция така, както мислеше комитетът. „Откакто в Европа има турски войник — казваше той, — гръцкото правителство не трябваше да се занимава с конституция.“ Думи, които трудно можеха да харесат на един либерален комитет. Полковник Станхоуп, когото изпратиха от Лондон, далеч не очарова Байрон; той беше ученик на Бентъм и повече политик, отколкото войник. Щяха да го видят и на дело.

Нейпиър помогна поне на Байрон да си избере групировката. Той беше решително за Маврокордато, единственият от водачите на революцията, който беше честен и сериозен човек — казваше той. Маврокордато се свърза с Байрон от остров Хидра, където се намираше, и му съобщи, че е готов да излезе с гръцката флота, да пробие блокадата и да отиде в Мисолонги да ръководи операциите там, ако Байрон можеше, в очакване на заема от Лондон, да го авансира с четири хиляди лири стерлинги, за да заплати на екипажите. Сумата беше голяма. Байрон я даде. Той намираше някакво удоволствие в това, че той, един обикновен гражданин, може да поддържа цяла флота и армия. Забавно му беше да установи, че дадените от него суми за Гърция надхвърляха вече тези, с които Бонапарт беше започнал кампанията в Италия, подробност, която наскоро бе прочел в Дневника. Сулиотите от Мисолонги го молеха да ги наеме за свои войници и да им стане вожд. Въпреки разочарованията си той много се изкушаваше. Те бяха великолепни воини и би било хубаво да се командува цяло едно племе. Кой знае? Може би, след като бъдеше освободена Гърция, заедно с тези хора той би могъл да се бие с други вятърни мелници? Вече се виждаше водач на чета и борец срещу неправдите в целия свят.

Към края на годината, благодарение на финансовата подкрепа на Байрон, гръцката флота бе екипирана и Маврокордато, а после и Станхоуп можеха да минат в Мисолонги. Оттам те помолиха Байрон да се присъедини към тях. „Няма нужда да Ви казвам, милорд — пишеше му Маврокордато, — с какво нетърпение Ви очаквам. Вашите съвети ще бъдат следвани като най-авторитетни…“ А Станхоуп казваше: „Вие сте очакван с трескаво безпокойство. Тази вечер, като се разхождах по улиците на Мисолонги, хората настойчиво искаха да им доведа лорд Байрон.“

Беше може би още рано да се включи в борбата, но Байрон знаеше, че в Англия хората от комитета се подиграваха на дългото му стоене на острова. Той се бе обидил от едно писмо на Муър, който изглежда подмяташе, че вместо да преследва героични приключения, живеел в една чудесна вила и се занимавал с продължението на Дон Жуан. Това не беше вярно. Той не бе продължил да пише Дон Жуан, нито някоя друга поема. „Поезията — каза той на Гамба — би трябвало да бъде занимание само на незаети с работа хора. В сериозните дела тя няма място.“ Той добре разбираше, че начинанието беше опасно, но „никога няма да се каже, че съм се заел да помогна на един джентълмен в някоя дребна работа, която е въпрос на чест, и че не съм му помогнал докрай… Що се отнася до мен, аз ще остана верен на каузата, докато все още има надежда.“ На 27 декември той съобщи на Муър, че двадесет и четири часа по-късно ще отплува, за да се присъедини към Маврокордато в Мисолонги. „Разногласията между групировките ме принуждаваха досега да стоя тук, но понеже Маврокордато, техният Вашингтон или техният Костюшко, е отново в действие, мога да се включа със спокойна съвест. Нося пари, за да платя ескадрата, и имам влияние върху сулиотите. Възможно е да се опитаме да завземем било Патрас, било укрепленията на пролива. Но струва ми се, че гърците или поне сулиотите (с които си деля хляба) очакват да вървя с тях. Така да бъде… Имам някаква надежда, че каузата ще възтържествува, но възтържествува, или не, трябва да се спазват правилата на честта така стриктно, както и млечният режим. Надявам се да спазвам и двете.“

XXXVХамлет и Дон Кихот

Маврокордато и Станхоуп бяха обещали на Байрон, че гръцката флота ще охранява преминаването му до Мисолонги, но Станхоуп и Маврокордато не бяха големи организатори и двата кораба, които превозваха Байрон и имуществото му, срещнаха само турската флота. Корабът на Гамба беше заловен и отведен в Патрас за разследване, а Байроновият успя да се измъкне на север и след едно опасно преследване намери подслон зад едни скали в откритото море край Драгоместри. Турците можеха да го проследят дотам, а той имаше със себе си само четирима души, които бяха в състояние да се бият. Байрон изпрати вест до полковник Станхоуп с молба да дойдат да го намерят: „Аз малко се безпокоя, че съм тук, не толкова заради себе си, колкото за едно гръцко момче, което е с мен, защото Вие знаете каква ще бъде участта му, и ще предпочете да го нарежа на парчета заедно със себе си, отколкото да го оставя на тези варвари.“ Гръцкото момче беше Лукаш, когото Байрон бе взел от Кефалония.

В Драгоместри той чака три дни. Флетчър страдаше от силна хрема и Байрон му бе отстъпил единствения дюшек на кораба. За подобни случаи на внимание Флетчър казваше: „Моят господар може би е много странен, но има безкрайно добро сърце.“ Байрон прекара там 2 януари, деня на годишнината от брака му, който за него винаги беше ден за размишление. На 4-ти Маврокордато изпрати хора, които го съпроводиха до Мисолонги.

Градът Мисолонги е разположен в края на една недълбока лагуна, по която могат да плават само малки плоскодънни кораби. Верига от острови — най-главният от които, Василидии, служеше за крепост — разделя лагуната от морето. На 5 януари сутринта Байрон облече хубава червена униформа, която бе заел на тръгване от Кефалония от полковник Дъфи, от 8-и полк, качи се в една малка лодка и през лагуната се отправи към града. Посрещнаха го с артилерийски залпове, пушечни изстрели и гръмка музика. Тълпа от войници и граждани се бе струпала на площада, когато той слезе от лодката. Полковник Станхоуп и принц Маврокордато го посрещнаха пред вратата на неговата къща. Гамба, избягал по чудо от турците в Патрас, „с мъка сдържа сълзите си“ пред тази трогателна сцена.

Мисолонги беше град на рибари, построен под морското равнище. Тръстикови поля ограждаха града и в дъждовния сезон самите улици се превръщаха в блата. Никакво отводняване не беше възможно; застоялата вода не мръдваше от нивото на къщите. И въпреки това Мисолонги имаше особено, невиждано очарование; полупотопен в морето, този град приличаше на Атлантида, откъснат напълно от света. Овчари, облечени в кози кожи, живееха в колиби сред тръстиките, в подножието на „виолетовите“ планини. Всичко миришеше на сол, на риба и на тиня. Къщата на лорд Байрон беше една доста висока постройка, в която вече живееше полковник Станхоуп. От прозорците гледката беше хубава: след мътната гладка повърхност на лагуната се виждаше черното очертание, образувано от веригата на островите, над които стърчаха малки наколни жилища и се открояваха на небето, кацнали на тънките си колчета. В далечината, при хубаво време, се забелязваше Кефалония, където Байрон се бе чувствувал щастлив. Флетчър, Тита, Лега Замбели, всички се опитваха да придадат по-добър вид на мръсното жилище на лорд Байрон. На стените той самият окачи колекции от стари оръжия. В голямата зала на приземния етаж настани една сулиотска охрана. Навън в кафенетата на Мисолонги войници с бродирани елеци и бегълци се нагрубяваха едни други. Човек трябваше да има голямо въображение, за да може да си представи Гърция от времето на Леонид207.

Байрон прецени положението хладнокръвно. Принц Маврокордато, неговият съюзник, беше почтен човек, но без авторитет пред хората си. Градът беше пълен с вечните сулиоти, които гладни и зле платени от гръцкото правителство, представляваха по-непосредствена опасност от турците. Войната за независимост не ги интересуваше. Те винаги са били наемни войници. „Произнасяха с въздишка името на Сули“ и гледаха на север, където понякога над облаците се виждаха скалите на тяхната родина. Маврокордато, който се страхуваше от тях, помоли Байрон той да ги наеме.

Продължаваха да чакат „кораба «Арго»“, по който лондонският комитет трябваше да изпрати артилерия и пиротехници. Трябваше спешно да се наберат специалисти, които при пристигането на оръдията да могат да ги обслужват. За тази цел Байрон откри подписка със сто лири и се опита да увлече и някои германци и шведи. Самият той се проявяваше като добър войник и ходеше всеки ден в блатистата местност, за да присъствува на обучението на своята бригада. „Нищо не ме отегчава толкова много — казваше той на Гамба, — но търпението е абсолютно необходимо. Нямам голяма надежда за успех и все пак нещо трябва да се прави, ако ще и само за занимание на дружините, за да не им позволим да се разпуснат и да всеят смут.“

Най-съблазнително му се струваше превземането на град Лепанто, разположен на северния бряг на Коринтския залив, зает все още от турците. Байрон изпрати двама от своите офицери, един англичанин и един германец, да проучат укрепленията на Лепанто. Гарнизонът беше албански и не бе получавал заплата цели шестнадесет месеца. Албанците заявиха на пратениците на Байрон, че ще се предадат доброволно, ако им се обещае прилично възнаграждение и им пощади живота. Следователно обсадата беше лесна и в същото време поради известността на Лепанто успехът щеше да помогне за получаване на заема, който гърците се опитваха тогава да вземат от Англия.

Времето беше ужасно, дъждът валеше непрестанно и понеже беше невъзможно да се язди по разкаляните улици, Байрон и Гамба се разхождаха по лагуната с лодка, говорейки си за войната срещу Лепанто. Байрон призна, че няма никакво доверие в своите войници, но считаше, че за да ги държи в подчинение, трябваше да се преструва, че ги уважава. Искаше той самият да ги поведе в атаката. „Преди всичко — казваше той — тези полуварвари не трябва да се съмняват в личния ти кураж.“ Маврокордато му предложи титлата archistrategos, или главнокомандуващ, на което той се смя заедно с Гамба, както правеше винаги, когато се страхуваше от присмеха на другите, но беше доста поласкан.

Чисто политическата дейност на полковник Станхоуп, неговият колега от комитета, го вбесяваше. Станхоуп, когото Байрон наричаше типографски полковник, считаше за по-важно да даде на гърците вестници, пълни с напредничави идеи, отколкото армия. Той гледаше да основава училища и вярваше, че свободата на една страна се осигурява чрез запознаване с теорията за свободата. Байрон не искаше и да чува за други училища освен за една школа за артилерийска подготовка. Станхоуп имаше план за реорганизиране на пощата, план за изграждане на образцови затвори, план да направи Бентъм апостол на гърците. „Може би е светец — казваше Байрон, — но не е войник.“ Байрон се съгласи да даде сто лири за вестника, но каза на принц Маврокордато, че ако е на негово място, би създал цензура. Станхоуп пламна: „Ако Ваше благородие казва това сериозно, аз считам за мой дълг да предам тази работа на английския комитет, за да му покажа колко трудна е задачата да дадеш свобода на Гърция, когато Ваше благородие хвърля силата на огромния си талант в обратна посока.“

Байрон отговори, че е привърженик на свободата на печата, но не в едно примитивно и леснозапалимо общество, че свободата е превъзходно нещо във Великобритания, където един вестник се противопоставя на друг, но когато един печат се състои само от един вестник, той не може да бъде свободен по същество. Първият брой на Greek Chronicle доказа, че е бил прав. Една статия съобщаваше на сулиотите, че Бентъм е най-великият човек на времето и може би на всички времена. Външната политика на полковника беше опасна. Тръгвайки на война срещу Свещения съюз, той окуражаваше унгарците да тръгнат по примера на гръцката революция. Байрон мразеше повече от всеки Свещения съюз, но считаше за глупаво да се уронва престижът на гръцката революция в европейските революционни движения.

Поетът военен специалист и въображаемият войник се сблъскаха. „Странно е — казваше Байрон, — че войникът Станхоуп е привърженик на борба с турците чрез перо, а аз писателят — чрез сабя.“ Станхоуп признаваше лоялността на Байрон: „Той не притежаваше нито педантизъм, нито престореност; беше естествен и чистосърдечен като дете. Беше търпелив слушател и, общо взето, много внимателен човек; в рицарството си стигаше до донкихотовщина.“ Всички, които живееха тогава с Байрон, виждаха в него онова, което беше открила лейди Блесингтън и което бе отрекъл Трилони — „един великодушен характер“. Той бе разбрал още с пристигането си в това царство на Калта и Раздора, че приключението няма да бъде нито бляскаво, нито живописно. „Аз съм дошъл тук не за да търся приключения, а да помогна за възраждането на един народ, който дори в падението си е достоен за моето приятелство.“

За да дава пример, той си налагаше да живее с обикновените дажби на гръцките войници. Както в Равена, така и тук, Байрон бе станал популярен сред селяните от околностите на Мисолонги. Макар че непрестанно бе изложен на опасност сред тези буйни хора, които влизаха в къщата му, призоваваха го за свидетел, заплашваха го, той не губеше енергията и спокойствието си. Гръцки моряци от островите проникнаха чак в спалнята му, за да искат, и то с нахален тон, да им бъде предаден един пленник. Байрон, който бе наредил човекът да бъде поставен на сигурно място, им отказа. Моряците заявиха, че няма да напуснат стаята без техния турчин. Байрон насочи срещу им зареден пистолет; като го видяха толкова решителен, те излязоха. Няколко пъти той връщаше затворници в Патрас, за да ги спаси. Във всички планове на военните операции искаше да има най-опасния пост. „Колкото за личната ми сигурност, за това изобщо не трябва да се мисли и считам, че, общо взето, човек е еднакво сигурен на едно или на друго място; в края на краищата по-добре е да свърши от куршум в тялото, отколкото от лекарства.“

Понякога съжаляваше, че е дошъл. Един ден, получавайки едно закъсняло писмо от Хобхаус, в което той го съветваше да не напуска Кефалония, освен с голяма предпазливост, той каза: „Твърде късно! Това е все едно да кажеш на някой мъж да се пази от жена си, след като вече се е оженил.“ Но съжалението бързо го напускаше. Казваше, че предпочита да бъде в Мисолонги и да води мизерен живот, отколкото да пее и да пие цяла нощ в някой лондонски салон, както правеше Том Муър. „Бедността е страдание, но човек може би трябва да я предпочете пред глупавите развлечения на така наречените висши класи, лишени едновременно и от сърце, и от разум. Аз съм щастлив, че се измъкнах оттам, и съм решил останалата част от моя живот да стоя настрани.“ Поетът и войникът бяха победили дендито и светския мъж. Дали щеше да бъде така, както си мислеше, и през останалата част от живота му? Щеше ли да устои пред изкушението, ако попаднеше един ден отново във вълните на „онова море от коприна и скъпоценни камъни“? Кой знае! Но в Мисолонги Пуританът и Рицарят, дълго време онеправдавани, намериха най-после истинското си щастие в тази сурова авантюра.

На рождения си ден, 22 януари 1824 година, той влезе в стаята, където се бяха събрали Станхоуп, Гамба и няколко приятели, и каза с усмивка: „Миналия ден се оплаквахте, че не пиша вече стихове — днес е рожденият ми ден и току-що завърших нещо, което мисля, че струва повече от това, което пиша обикновено.“ Тогава им прочете стихове, които завършваха с тези две строфи:

На този ден той влизаше в тридесет и седмата си година, за която ясновидката бе казала, че ще бъде фатална.

Той получи известна надежда за военните си дела, когато научи за пристигането на мистър Пари, артилерист и пиротехник, изпратен от лондонския комитет. Мистър Пари носеше оръдия и водеше английски механици; казваха, че знаел да произвежда прочутите снаряди „Конгрив“. С мистър Пари безсъмнено можеше да се превземе Лепанто. В действителност Пари беше само подофицер и помощник-ръководител в една фабрика за оръжия, но Байрон го хареса, защото изобщо харесваше хората, които разбираха от професията си. Грубостта му беше забавна. Той обичаше да пие и след известно количество бренди със сода можеше да разказва развлекателни истории. За него, както за Байрон, лондонският комитет беше най-смешното общество от теоретици, което някога е съществувало. Той изпитваше същия ужас от ентусиазма, както и новият му шеф. Каза, че Блакиър и Хобхаус били „шарлатани“ и накара Байрон да се смее със сълзи, разказвайки му за първата си среща с мистър Бентъм, който на средата на разговора, без да е завършил изречението си, хуквал из улиците на Лондон, за голямо учудване на минувачите, защото било полезно за здравето му. После Байрон започна да обяснява на Пари трудностите на гръцкото движение и раздорите в Мисолонги. Впечатлението на Пари беше лошо; той разбра, че Байрон е тревожен, че почти не се надява на успех, но че е решен да върви докрай. „Лицето му бе бледо, веждите му бяха присвити, сякаш изразяваха едновременно и безпомощност, и гняв.“

Пристигането на Пари и неговите хора увеличи още повече безпорядъка. Бяха им определили за арсенал малката сграда на сарая. Трябваше да го почистят и да пренесат материала. Но почти всеки ден беше някакъв празник на светия, а гръцките войници не обичаха да работят по наряд. Накрая, вбесен от всичко това, Байрон се залови сам на работа, куцайки с болния си крак. Английските работници, изпратени от комитета, бяха смаяни от мръсотиите на помещенията и от тъжния вид на Мисолонги. Проверката по опис на корабния товар беше отчайваща. Прочутите снаряди „Конгрив“ липсваха. Немските войници от артилерийската бригада останаха обидени, когато Байрон поиска да бъдат оглавени от Пари, който не беше дори офицер и който — казваха те — е некомпетентен и идва на обучение с престилка и чук в ръка.

Байрон добре виждаше, че Пари не беше голям стратег, но беше поне човек на здравия разум, а Байрон се чувствуваше толкова сам. Всички, които го заобикаляха, се мразеха помежду си и си оспорваха парите му. Освен на Гамба и на прислужниците си той не можеше да разчита на никого. Станхоуп беше честен човек, но налудничав. За Маврокордато победата, изглежда, зависеше не от някаква предварителна подготовка, а от животинска смелост. Чужденците от артилерийската бригада си оспорваха правото на старшинство. Пари и Байрон бяха единствените двама истински войници от експедицията.

Малко по малко, въпреки че беше дошъл като наблюдател, с решението да се подчинява на специалистите и да бъде редови войник, Байрон виждаше как, ще не ще, трябва да поеме командуването, тъй като останалите бяха неспособни. Но той също беше слаб, и го знаеше; омразният войнишки режим, който си налагаше, го караше да слабее; нервите му някой ден щяха да му изневерят. Всичко това беше вярно, но той беше „мъж“, и то единствен. Well, изглежда, че ще трябва да бъде главнокомандуващ, а това съвсем не е синекурна длъжност… „Не знам дали няма да се стигне до боксов сеанс между капитана и полковника; но с нашите сулиотски вождове, с нашите германски барони, с английските ни доброволци и авантюристите от всички националности ще образуваме сигурно най-невероятната съюзническа армия, която някога се е сражавала под едно знаме.“

До средата на февруари той все още продължаваше да храни надежда. Не можеше да язди в града, защото улиците бяха цели мочурища, и всеки ден заедно с Гамба ги отвеждаха с лодка до къщата на един рибар, на име Газис. Там ги чакаха конете и той можеше да галопира в една маслинова гора. После лодката ги връщаше през лагуната. Залезите на слънцето бяха възхитителни. Той разказваше на Гамба за миналото, за Абърдийн, за Нюстед, за Кеймбридж и за лодката, с която бе разхождал първата си любима в Брайтън. Изпитваше все още същото удоволствие да разгръща ярките картини на отминалата младост. Гамба и Пари, и двамата, бяха трогнати от детската чистота на характера му. Срещу неговото жилище имаше една турска къща с малки, украсени с орнаменти кули. Всеки път, когато излизаше, той събаряше с пистолета си по един от орнаментите. Шумът от изстрела привличаше на балкона жените, които заливаха Байрон с неразбираеми цветущи обиди, от които той се забавляваше. Когато си стоеше в къщи, обичаше да слиза в залата с каменния под, в която бе настанена охраната от сулиотите, за да поиграе там с кучето си. По цял час повтаряше: „Лъв, ти си по-верен от хората… Лъв, ти си честно момче…“ Лъв, седнал на пода, въртеше доволно опашка, а Байрон изглеждаше щастлив.

Наближи моментът, избран за атаката на Лепанто. Гамба беше натоварен да преустрои частта на сулиотите. Той намери в списъците много имена на войници, които не съществуваха. Тази измама беше стар обичай на наемниците и осигуряваше на началниците значително допълнително възнаграждение. Гамба поправи списъците, но сулиотите започнаха да роптаят. Тази западна точност не им харесваше. Колокотронис, който беше научил в Морея за проектите на гръцката групировка в Мисолонги, се изплаши, че ако успеят, властта на неговия съперник Маврокордато щеше да се засили. Той пусна пратеници, които да откъснат сулиотите от Байрон. Скоро плъзнаха най-невероятни слухове: Маврокордато щял да продаде страната на англичаните, лорд Байрон не бил англичанин, а турчин с фалшиво име. В момента, когато се уточняваха последните подробности по атаката, сулиотите, подтикнати от агентите на Колокотронис, неочаквано предявиха искане — някои от тях да бъдат повишени в чинове: двама генерали, двама полковници, двама капитани и голям брой офицери. От триста-четиристотин сулиоти сто и петдесет да получават възнаграждение на офицери. Байрон се ядоса и каза, че не иска да има повече никаква работа със сулиотите. На 15 февруари той събра вождовете и им съобщи, че ги уволнява. Но той беше съкрушен. Това означаваше край на плановете му за кампанията, в която през цялата зима бе вложил толкова много надежди.

Привечер, както се шегуваше с полковник Станхоуп след този труден ден, изведнъж се оплака, че е жаден и накара да му донесат ябълков сок. Изпи го, стана, олюля се и падна в ръцете на Пари. Лицето му беше бледо, устата му изкривена, тялото му се разтърсваше от силни конвулсии. След две минути дойде на себе си и първите му думи бяха: „Да не е неделя?“ Отговориха му утвърдително. „Хм — каза той, — обратното щеше да ме учуди.“ Неделята беше един от злополучните му дни.

Доктор Бруно искаше да му пусне кръв, но мисълта да допусне да му вземат от кръвта вдъхваше на Байрон непреодолим ужас. Изгубил самообладание, Бруно кършеше ръце, накрая реши да му сложи пиявици на слепоочията, после не можа да спре кръвоизлива. Тита и Флетчър изтичаха в лечебницата да извикат доктор Милинген, германец, на служба при гръцкото правителство. С помощта на парче сода каустик той успя небезболезнено да затвори вената. Байрон, с все още замъглено съзнание, промълви: „На този свят всичко е страдание…“

Събраните около него Гамба, Флетчър, Тита, Бруно бяха изпаднали в ужас. Всички се питаха какъв беше този пристъп. Епилепсия ли, апоплексия ли? Лекарите по-скоро считаха, че това е криза, наподобяваща на епилепсия, последствие от боледуването му във Венеция. Но докато те разискваха и Байрон едва бе дошъл в съзнание, внезапно съобщиха, че разбунтуваните сулиоти се отправили към сарая. Гамба, Пари, Станхоуп хукнаха в нощта по калните улици, скачайки от паве на паве; валеше пороен дъжд. Артилерийската бригада бе вдигната на крак. Двама пияни войници проникнаха чак до стаята, в която лежеше Байрон — все още отмалял и замаян. Той не разбираше какво говорят. Беше немощен и сам. Острите крясъци на Бруно се открояваха над останалия шум около него. Бруно вече плачеше. Във влажната и зле осветена стая, идвайки на себе си, Байрон се чувствуваше като в бездна и постепенно започна да го обзема някакво неясно усещане на смут и ужас. И като съпровод на всичко по покрива трополеше изливащият се непрестанно дъжд.

Седмицата, която последва, беше тъжна. Откакто бяха произнесли пред него думата „епилепсия“, Байрон се страхуваше за разсъдъка си. Той продължаваше да усеща виене на свят и неприятна нервност, която — казваше той — прилича на страх, макар да знаеше, че няма никаква причина за тревога. „Мислите ли — обърна се той към Милинген, — че желая да живея? Отвратен съм с цялото си сърце от живота и ще благословя часа, в който ще го напусна. За какво да съжалявам? Какво удоволствие може той да ми достави? Малко хора са живели така, както аз живях. Аз съм буквално млад старец. Едва бях навършил пълнолетие, когато вече достигнах върха на славата. Удоволствието съм познал под всичките форми, под които може да се представи. Пътувал съм, задоволил съм любопитството си, изгубил съм всичките си илюзии… Страх от две неща смущава сега мисълта ми. Виждам се умиращ бавно и мъчително на легло или завършващ живота си като Суифт — с малоумна гримаса на лицето.“

Веднага след кризата пристигна едно писмо от лейди Байрон, препратено от Огъста, в което имаше подробности за дъщеря му Ейда, които той беше поискал. Писмото го зарадва. Анабела се обръщаше към него без неприязън и отговаряше на всичките му въпроси. Той я беше питал: „Общителна ли е, или обича самотата? Мълчалива ли е или бъбрива? Обича ли да чете, или не?… Буйна ли е? Надявам се, че бог я е създал всякаква освен поетична — стига един такъв луд в едно семейство.“ Отговорите бяха успокоителни: Ейда беше висока, здрава, предпочиташе прозата пред поезията, имаше интереси към механиката и любимото й занимание беше да строи малки корабчета. Дали щеше да види някога отново тези три жени? „Скъпа Огъста — писа той, — получих преди няколко дни Вашето писмо и бележката на лейди Байрон за здравето на Ейда, за които съм Ви много благодарен, защото те бяха за мен голяма утеха, от която имах нужда след неотдавнашното си боледуване…“

Четири дни след нещастието с Байрон лейтенант Сас, способен шведски офицер, който беше пристигнал с Пари, бе убит от един сулиот, защото поискал да му попречи да влезе в арсенала. Случилото се бе само едно недоразумение между двама души, които не говореха един и същи език, но това вавилонско стълпотворение ставаше вече кърваво.

Убийството на Сас окончателно обезсърчи английските механици. Калта и мизерията в Мисолонги, лекото земетресение и вандалщината на войниците вече достатъчно го бяха ужасили. Обзети от паника, те искаха да бъдат изпратени обратно в Англия. Байрон се опита да ги окуражи, но полковник Станхоуп им каза, „че не може с положителност да твърди, че животът им е в безопасност“. „Бих искал да знам — възропта Байрон — къде човешкият живот е в безопасност, тук или където и да е другаде.“ Един от тези механици, методистки пропагандатор, беше донесъл библии на съвременен гръцки език. Заминавайки си, той остави ценния си товар на Байрон, като го помоли да раздаде тези книги на гърците, което Байрон съвестно извърши. Той приемаше с известен мрачен хумор различните отговорности — военни, политически, религиозни, — с които хората товареха изнемощялото му тяло.

Жителите на Мисолонги, които също силно се изплашиха от убийството на Сас, поискаха сулиотите да бъдат изгонени. За да ги накарат да си заминат, трябваше да им се изплати обезщетение от три хиляди долара. Естествено парите трябваше да отпусне пак Байрон. За три месеца той бе похарчил в Мисолонги 59 000 долара, и за какво? „Нямаше вече сулиоти да охраняват склада за муниции, нямаше работници, които да правят муниции, нямаше муниции за въоръжаване на войниците, нямаше и войници, които да си служат с муниции, ако имаше кой да ги произведе.“ „Започвам да се страхувам — трябваше да признае Байрон на Гамба, — че тук нищо не направих, освен че си изгубих времето, парите, търпението и здравето; но аз бях подготвен за това: знаех, че пътят ни няма да е обсипан с рози и че трябва да съм готов да посрещна разочарование, клевета и неблагодарност.“

Полковник Станхоуп, който беше глупав, но справедлив човек, призна, че Байрон проявява възхитителна твърдост. Той го писа на комитета, а Хобхаус снизходително каза: „Той винаги е бил такъв в моменти на криза.“ Байрон оставаше верен дори на вкуса си към ученически шеги. Понеже Пари се бе изплашил от земетресението, няколко дни по-късно Байрон организира изкуствен катаклизъм, като заповяда на петдесет мъже, скрити в избата, да разтърсят къщата, която и без друго не беше много солидна и се разлюля, а в това време други търкаляха снаряди на горния етаж, за да допълнят илюзията. Пари избяга, а Байрон беше страшно доволен.

Често въпреки чувството си за хумор той се обезсърчаваше. Животът му винаги беше подчинен на някакъв ритъм: смела атака срещу вселената, отчаяние, когато вселената, провокирана от него, му отвръщаше на ударите с неудържима сила. Как да вършиш полезна работа с хора, които изпитват ужас от всякаква работа? Положението в града беше несигурно. Укрепленията, които бяха в лошо състояние, трябваше, да се възстановят. В канавките се виждаха стари турски оръдия, които можеше лесно да се вдигнат и да се използуват. Малкият остров, който затваряше входа на лагуната, бе едва защитен. Какво щеше да стане, ако някой турски кораб го заемеше и изпратеше няколко военни лодки в лагуната? Това щеше да бъде достатъчно за покоряване на Мисолонги. Байрон и Пари съзнаваха опасността и искаха да предприемат нещо. Но Маврокордато, колеблив и апатичен, не успяваше да накара хората си да работят. Ту пари липсваха, ту беше празник на някой светия, ту вождовете не се разбираха помежду си. Понякога, когато гърците казваха, че им трябвал цар, Байрон мислеше, че имат право. Но полковник Станхоуп, който искаше да им наложи конституцията на швейцарските канони, се възмущаваше.

Всъщност единственото благоприятно събитие през тези лоши дни беше заминаването на типографския полковник. Той замина за Атина, като преди това бе основал един нов седмичен вестник — Greek Telegraph, който трябваше да излиза на три езика. В Атина той се срещна отново с Трилони в генералния щаб на Одисеус. Трилони бе станал вече истински бандит. Беше възприел облеклото на сулиотите и си бе направил харем с десетина жени; самият Одисеус му беше дал една от сестрите си. След този брак Трилони изпитваше безкрайно възхищение към бившия главатар на разбойници. „Чудесен човек — казваше той, — смел, умен и благороден.“ Одисеус, който умееше да намира слабото място на хората, не постъпи по-малко хитро и със Станхоуп. Той даде отлична оценка на швейцарската конституция, провъзгласи се за добър демократ, подигра се с титлата на принц Маврокордато и се престори на много заинтересуван от учението на Бентъм. Станхоуп писа на Байрон: „Виждам се постоянно с Одисеус. Той е човек със здрав дух и добро сърце; смел е като сабята си… Цялото си доверие залага на народа. Привърженик е на силно правителство и на конституционно право… Създал е тук две училища и ми позволи да открия една печатница.“ Трилони и Станхоуп желаеха да обединят Маврокордато и Одисеус, като им устроят една среща в Солун. Възможно беше да ги сдобрят и вероятно тогава щяха да предложат на Байрон титлата главен губернатор на Гърция.

Байрон бе склонен. Маврокордато обаче, по-недоверчив, се страхуваше, че единствената цел на Одисеус беше да му устрои засада и да спечели на своя страна Байрон. Но Байрон желаеше да отиде на тази среща. Той имаше нужда да се откъсне за няколко дни от кошмара на Мисолонги: непрекъснато му искаха пари, оплакваха се от дажбите, от лошия хляб, „за който — казваше той — трябва да си доставим хлебар, за да заместим тухларя, който го печеше досега“; заплашваше ги чума, нападение на града от съседни племена. В този ад той бе запазил смелост досега, но нервите му вече не издържаха.

На 9 април получи писмата от Англия, които му съобщаваха приятни новини за гръцкия заем; близо два милиона и половина души се бяха подписали; това щеше да даде възможност да организира нова артилерийска бригада и пехота от две хиляди души. Същия този ден, зарадван от новините, той реши да се разходи на кон с Гамба, въпреки че времето заплашваше да се развали. На три мили от града ги изненада дъждът. На връщане, когато пристигнаха в колибата на рибаря Газис, където ги чакаше лодката, Гамба каза, че е неразумно да стоят неподвижни в нея с мокри дрехи и че би било по-добре този път да се върнат с конете. „Чудесен войник ще бъда — каза Байрон, — ако се плаша от подобни глупости!“ И така те оставиха конете и се отправиха към Мисолонги по лагуната.

Два часа след завръщането си Байрон почувствува тръпки и се оплака, че го тресе и че има ревматични болки. Вечерта Гамба го свари на легло. „Много съм зле — каза той. — Смъртта ми е безразлична, но не мога да понасям болките.“ На другия ден накара да повикат Пари и му предаде хубавата новина за заема. Двамата изготвиха искане за парична помощ от държавата за лятната кампания. Байрон имаше намерение да поеме сам разходите за артилерията, да екипира два кораба и да купи планински оръдия. Вечерта въпреки треската си той разговаря весело с доктор Милинген. После се замисли и си спомни предсказанието на мисис Уилиямс. Когато околните го обвиниха в суеверие, той им каза: „Наистина еднакво трудно ми е да знам в какво да вярвам и в какво да не вярвам на този свят.“ През нощта помоли да извикат Бруно и му каза, че има тръпки. Бруно, а после и Милинген предложиха да му пуснат кръв, но той отказа, питайки ги: „Нямате ли друго лечение освен пускането на кръв? Повечето хора умират от ланцет, отколкото от копие.“

Милинген му обясни, че пускането на кръв е опасно за нервно болните, но не и при възпалителни заболявания. „Има ли по-нервен човек от мен? — отговори той раздразнено. — Да вземеш от кръвта на нервно болен, е все едно да отпуснеш струните на музикален инструмент, който вече свири фалшиво, защото струните му не са достатъчно опънати. Самият Вие знаете колко слаб бях, преди да се разболея. Ако ми пуснете още кръв, ще увеличите слабостта ми и неизбежно ще ме убиете.“

Силен ураган, придружен от сироко209, бушуваше над Мисолонги. Валеше пороен дъжд. Пари, който виждаше, че Байрон е много болен и беше решил да го изпрати в Занте, за да бъде по-добре лекуван, трябваше да се откаже, защото никакъв кораб не можеше да излезе в морето. Няколко дни лекарите упорито твърдяха, че болестта е обикновена настинка. Флетчър беше на друго мнение. „Сигурен съм, милорд — казваше той, — че никога не сте имали по-сериозен пристъп.“ — „Аз също“ — каза Байрон.

На 15-и Байрон дълго разговаря с Пари. „Имах някакви странни усещания — каза му той, — но главата ми сега е по-добре; не ме безпокоят мрачни мисли, вярвам, че ще се възстановя. Напълно спокоен съм, но понякога ме обзема някаква меланхолия.“ После му каза: „Убеден съм в щастието на семейния живот. Няма мъж, който да е почитал повече от мен добродетелната жена и перспективата да се прибера в Англия при жена ми и Ейда ме кара да мисля за такова щастие, каквото никога не съм познавал по-рано. Завръщането ми там ще ми се отрази чудесно, защото целият ми живот беше като океан по време на буря.“ После заговори за Тита, който беше така привързан към него, че не бе напуснал стаята му в продължение на няколко дни; за Бруно, когото обичаше, но го намираше прекалено неспокоен и нервен човек. Говори и за религията: „Нямате представа какви странни мисли ми идват наум, когато ме раздруса треската. Представям си, че съм евреин, мохамеданин, християнин от всички различни секти. Вечността и небитието са пред мен, но на тази тема, благодаря на бога, аз съм спокоен.“

През нощта треската и възбудата се увеличиха. Байрон започна да бълнува. Милинген и Бруно (заплашвайки го с умствено разстройство) го накараха да се съгласи пак да му пуснат кръв. Той ги изгледа с онзи поглед изпод вежди, който по времето на Чайлд Харолд караше жените от лондонските салони да потръпват, и каза, протягайки ръка: „Хайде, виждам, че сте проклета банда касапи. Вземайте колко искате от кръвта ми и да свършваме.“

На 17-и лекарите пуснаха два пъти кръв. Той ги помоли да не го измъчват повече с това непрекъснато пускане на кръв. Тита, изплашен от делириума на господаря си, беше прибрал пистолета и камите, които стояха винаги до леглото му. Гамба, който не бе могъл да дойде предната вечер, се ужаси, като видя колко е променен Байрон. Сълзите така силно напираха в очите му, че го принудиха да излезе. Около леглото на Байрон се чуваше смесица от различни езици. Бруно и Тита говореха само италиански, Флетчър и Пари само английски, гръцките прислужници говореха неразбираемо за всички. Байрон пиеше големи количества цитронада и от време на време се надигаше с помощта на Флетчър и на Тита. Най-много се измъчваше от липсата на сън. „Знам — каза той на Флетчър, — че ако човек не спи, или умира, или полудява. Сто пъти предпочитам да умра… Не се страхувам да умра. Много по-подготвен съм за смъртта, отколкото мнозина предполагат.“

На 18-и се състоя консулт между четирима лекари — Милинген, Бруно, Трайбер (асистент на Милинген) и Лука Вайа, лекарят на Маврокордато. Беше Великден. Населението бе помолено да не вдига шум. Вместо да се поздравяват с традиционното „Христос воскресе!“, хората от Мисолонги се питаха едни други: „Как е лорд Байрон?“ Имаше обичай на този ден да се стреля с пушка; решиха Пари да отведе артилеристите на известно разстояние от града и да ги накара да направят няколко маневри, за да привлекат хората натам. По улиците се движеха патрули, за да осигуряват тишина около къщата. Лекарите се разделиха на две: Бруно и Лука Вайа предлагаха лекарствата, които се употребяват при тифус, Трайбер и Милинген искаха да продължат с пиявиците и синапените лапи — те бяха против пускането на повече кръв, както искаше Бруно. „Усилията ви да спасите живота ми — каза Байрон на Милинген — ще бъдат напразни. Трябва да умра; чувствувам го. Не съжалявам за живота, защото дойдох в Гърция, за да завърша едно мъчително съществуване. Дадох на Гърция парите си и времето си. Сега й давам живота си.“

През този великденски ден той можа да прочете няколко писма и дори да преведе едно, написано на гръцки от депутата Луриотис. Късно следобед всички, които бяха около него, разбраха, че краят наближава. Флетчър и Гамба трябваше да излязат; те плачеха. Тита остана, защото Байрон бе хванал ръката му, но обърна глава, за да скрие сълзите си. Байрон го погледна втренчено и каза полуусмихнато: „Ohq questa e una bella scena!“210. После внезапно изпадна в делириум и започна да крещи, сякаш предвождаше някаква атака, ту на английски, ту на италиански: „Напред! Кураж! Следвайте примера ми! Не се страхувайте!“

В моментите, когато съзнанието му се проясняваше, той разбираше, че умира. Каза на Флетчър: „Вече почти наближава краят; сега трябва всичко да ви кажа, без да губя нито минута.“ — „Да взема ли перо, мастило и хартия, милорд?“ — „Ох, боже мой, не, разбира се, това ще ни забави, а аз нямам време за губене, защото ми остава да живея още съвсем малко. Сега внимавайте… Вашето бъдеще ще бъде осигурено.“ — „Моля ви, милорд — каза Флетчър, — говорете за по-важни неща.“ Тогава Байрон каза: „Скъпото ми нещастно дете! Скъпата ми Ейда! Боже мой, само да можех да я видя — да я благословя, и моята скъпа Огъста, и нейните деца — а Вие ще отидете да видите лейди Байрон и ще й разкажете — разкажете й всичко; вие с нея добре се разбирахте.“

В този момент той изглеждаше много развълнуван. Беше останал почти без глас и Флетчър едва долавяше по някоя дума от време на време. Байрон продължи да шепти известно време неразбираеми звуци, после, повишавайки глас, каза: „Флетчър, ако не изпълните всички заповеди, които ви дадох, ще се върна да ви мъча, стига да мога.“

Той знаеше колко страхлив и суеверен беше Флетчър и тази заплаха беше последният слаб проблясък на неговата духовитост. Изумен, Флетчър отговори, че не е разбрал нито дума от това, което негово благородие бе казал. „Ох, боже мой — каза Байрон, — тогава всичко е изгубено, защото е вече много късно! Как е възможно да не сте ме разбрали?“ — „Не Ви разбрах, милорд, но моля Ви, повторете нарежданията си.“ — „Не мога, сега вече е много късно, всичко свърши.“ — „Да бъде волята божия, а не нашата“ — каза Флетчър, а Байрон, правейки ново усилие, каза: „Да, не и моята — ще се постарая.“ Той направи няколко пъти опит да говори, но успя само да каже: „Жена ми, детето ми — сестра ми — вие знаете всичко, трябва да разкажете всичко, знаете моите желания.“

След това говорът му отново стана неразбираем. Той произнасяше имена, цифри. Говореше ту на английски, ту на италиански. Понякога казваше: „Горката Гърция — горкият град — горките ми слуги“, после: „Защо не знаех това по-рано?“ и още: „Моят час дойде! Не се страхувам от смъртта, но защо не си отидох у дома, преди да дойда тук?“ По-късно каза на италиански: „Io lascio qualche cosa di caro nel mondo…“ (Оставям нещо скъпо на света.)

Към шест часа вечерта Байрон каза: „Сега искам да спя“ и като се обърна, потъна в сън, от който повече не се събуди. Той не правеше никакви движения, но тези, които го гледаха, забелязаха признаци на задушаване. От гърлото му излизаха хрипове. От време на време Флетчър и Тита повдигаха главата му. Лекарите му сложиха пиявици, за да го извадят от тази летаргия. Кръвта протече по лицето му. Той остана в това състояние двадесет и четири часа. На 19-и привечер Флетчър, който бдеше над господаря си, го видя, че отвори очи и веднага ги затвори: „My God! — каза той, — I fear his Lordship is gone.“211 Лекарите провериха пулса. „Прав сте — казаха те, — той е мъртъв.“

От няколко минути ужасна буря се бе извила над Мисолонги. Падаше нощ; в тъмнината се редуваха светкавици с гръмотевици. Краткотрайната светлина от светкавиците очертаваше в далечината мрачния силует на островите над лагуната. Дъждът, шибан от вятъра, биеше в прозорците на къщите. Войниците и овчарите, които се бяха подслонили тук и там, не знаеха още злокобната вест, но вярваха както прадедите си, че смъртта на един герой винаги се придружава от някакво знамение, и като слушаха оглушителните гръмотевици, си казваха: „Байрон е умрял.“