Байрон

Епилог

Няколко часа преди смъртта на Байрон от Англия пристигна пакет с писма. Хвалбите на Станхоуп и гръцките депутати, отишли в Лондон за заема, накрая бяха убедили Хобхаус, че приятелят му е напълно сериозен. „Провидението ни изпрати този човек на помощ“ — бе казал един от гърците. Хобхаус пишеше сега на „милото момче“ с уважение: „Вашето име и Вашето дело ще Ви издигнат много над всички Ваши съвременници… Мога да Ви уверя, че целият свят мисли като мен… Настоящето Ви начинание е наистина най-славното начинание, което някога човек е предприемал. Камбъл ми каза вчера, че Ви завижда за това, което правите сега (можете да му повярвате, защото той е много завистлив човек), много повече, отколкото за цялата Ви досегашна слава, колкото и голяма да е била.“ Значи, Англия му бе простила. Но лорд Байрон вече хъркаше в ръцете на Флетчър и писмата останаха неотворени до леглото му.

Вечерта Маврокордато публикува прокламация. На другия ден призори голямата батарея трябваше да даде тридесет и седем изстрела. „Тъй като това бе броят на годините на знаменития покойник.“ Гърците поискаха да направят гробница за Байрон в Партенона или в храма на Тезей. Доктор Милинген твърдеше, че умиращият му поръчал останките му да бъдат погребани в някое кътче на гръцката земя. Пари и Флетчър, като по-близки, се заклеха, че са получили други разпореждания. Беше решено тялото да бъде балсамирано и изпратено в Англия.

Четиримата лекари — неопитни и нерешителни, — които се бяха грижили за Байрон, се събраха около леглото му. Преди да започнат аутопсията, те се полюбуваха за миг на изключително хубавото тяло. Къдравите коси бяха посивели; лицето бе запазило саркастичния и малко надменен израз. Когато отвориха черепа, с изненада установиха, че мозъкът му беше като на много възрастен човек. Най-външната твърда ципа на мозъка се бе сраснала с костната стена и беше възпалена.

Най-вътрешната обвивка на мозъка, налята с кръв, имаше вид на слизестата ципа на болно око. Сърцето и черният дроб бяха в лошо състояние. Лекарите казаха, че дори да се бе избавил от тази болест, лорд Байрон нямаше да живее дълго.

На другия ден градът потъна в необикновено мълчание. Дъждът беше толкова силен, че отложиха тържественото погребение за следващия ден. На 22 април ковчегът (войнишки ковчег от грубо дърво) бе отнесен в църквата. Над ковчега бе метнато черно палто, над палтото сабя и лавров венец. Мизерният декор, тъгата на войниците с варварски вид, които изпълваха църквата, „всичко това — каза Гамба — правеше тази сцена още по-вълнуваща, най-вълнуващата, която някога е имало около гроба на велик човек“.

На 14 май Хобхаус се събуди от силно тропане на вратата. Той стана. Получи бележка от Киниър, който му съобщаваше за смъртта на Байрон. Към нея имаше и пакет с писма: едното беше от Гамба, другите от Флетчър, адресирани до жена му, до мисис Ли и до капитан Джордж Ансън, сега седми лорд Байрон. Поразен от тази вест, Хобхаус отиде веднага при Огъста, предаде й писмото от Флетчър и, слушайки този простодушен разказ, изпадна в неутешима скръб. Въпреки това запази достатъчно присъствие на духа, за да посъветва мисис Ли да не публикува онази част от писмото, в която се казваше, че след епилептичната криза Байрон е искал всяка сутрин да поставят една библия на масата му. „Опасявах се — казва Хобхаус — да не би този дребен факт, който харесваше на прислужника му, да бъде взет за признак на малодушие и лицемерие. Аз напълно вярвам, че библията е била на масата му. Спомням си, че отдавна виждах една библия у него; тя бе подарък от сестра му и ако съзнанието му не е било помътено от болестта, сигурен съм, че едва ли би я държал така неотлъчно до себе си… Той често ми бе казвал: «Може би е вярно.» Това е, както казваше д’Аламбер, едно голямо «може би», но мисля, че той клонеше по-скоро към съвсем обратни убеждения, когато го видях за последен път в Пиза.“

Огъста обеща. Тя винаги обещаваше, но съобщи веднага новината за връщането на Байрон към религията на своя доверител Ходжсън. За нея била голяма утеха мисълта, казваше тя, че „бедният скъп Байрон ни бе отнет сега, за да му бъдат спестени бъдещи изпитания и изкушения… Казаха ми, че Флетчър твърдял, че през последната година и характерът, и поведението му са станали по-добри. Той изразявал съжаления, че написал Дон Жуан и други осъдителни неща… Мисля, че е невъзможно Флетчър, който е живял с него двадесет и три години и сигурно е познавал отблизо навиците му, да измисли подобно нещо, ако не е имал за това сериозни основания… Но знаете ли, мистър Ходжсън, мистър Хобхаус и някаква група около него си въобразяват, че ако се потвърди, че Байрон в последните моменти е изпълнявал религиозния си дълг много по-ревностно, отколкото в миналото, неговите неприятели (и онези, които не изповядват никаква религия) щели да кажат, че бил станал методист. Но да казват каквото си искат, за нас преобразяването му е най-голямата утеха.“ Така живите си служеха с умрелия, за да задоволяват собствените си страсти.

Капитан Джордж Байрон беше изпратен да уведоми лейди Байрон. Като се върна, разказваше, че тя много се опечалила и че желаела да чуе разказите за последните моменти на Байрон. Хобхаус и Киниър прекараха заедно вечерта в разговор за техния приятел. Те си спомниха за онова магическо влияние, на което се поддаваха всички, които го познаваха, за онази дълбоко скривана чувствителност и за нежеланието му да се остави да бъде увлечен от чувствата си.

Цяла Англия тази вечер се занимаваше единствено с Байрон. „Сред младежта — каза Едуард Булуър Литън — се забелязваше едно отдръпване от Байрон в полза на Шели и Уърдсуърт, но от момента, в който научихме, че вече го няма, ние се почувствувахме свързани с него и той нямаше вече съперник… Толкова много от нас умираше заедно с него, че в самата мисъл за неговата смърт имаше нещо свръхестествено и невъзможно…“ Джейн Уелш писа на Томас Карлайл: „Да ми бяха казали, че слънцето или луната са изчезнали от небето, не бих получила такова ужасно усещане за празнота във вселената, както от думите: Байрон умря.“ Тенисън, който беше тогава на петнадесет години, изтича да се скрие в една гориста долинка и върху един камък сред мъхове и папрати написа: „Байрон умря.“

Във Франция много млади хора сложиха траурни ленти на шапките си. В пасажа пред театър „Фейдо“ бе изложена една картина, изобразяваща Байрон на смъртното му легло, и хората минаваха като на поклонение пред нея. Много вестници отбелязваха, че двамата най-велики мъже на века, Наполеон и Байрон, бяха изчезнали почти едновременно. В колежите „големите“ се събираха и прекарваха по един тъжен, но приятен ден в препрочитане на „Чайлд Харолд“ и „Манфред“.

Почти веднага Каролайн Лам поиска писмата си, но Хобхаус имаше други грижи. Още когато посети Огъста, за да й съобщи за смъртта на брат й, той й бе казал: „Сега първото нещо, за което трябва да мислим, е да запазим доброто име на Байрон; има един Дневник…“ Издателят Мъри го бе купил от Муър за две хиляди гвинеи и Хобхаус се страхуваше, че публикуването му може да бъде опасно поради прекалената искреност на Байрон. Киниър предложи да го откупи за семейството. Мъри отиде при Хобхаус и му заяви най-безкористно, че би приел решението на приятелите на Байрон дори ако те не могат да му върнат парите. Огъста, винаги предпазлива, желаеше не само да не бъде публикуван този дневник, но и да бъде унищожен. Хобхаус се съгласи с нея. Муър дълго време се противопоставя, като казваше, че унищожаването на дневника би противоречало на желанията на Байрон. Той искаше да го запазят, ако трябва, да го запечатат и да го оставят на съхранение при адвоката на мисис Ли; после, повлиян от несъгласието на всички останали, той отстъпи. Мъри поиска преди унищожаването на ръкописа да го прочетат, но Огъста буйно протестира и дневникът бе изгорен. Вестниците обвиниха лейди Байрон (до която не се бяха допитали), че тя е настояла дневникът да се унищожи.

На 1 юли Хобхаус научи, че двумачтовият кораб „Флорида“, който пренасяше от Гърция тялото на Байрон, е пристигнал. Той се качи на борда и свари там Станхоуп, Бруно и Флетчър. Разказвайки за болестта и агонията на своя господар, Флетчър непрестанно плачеше. Корабът бавно се движеше срещу течението на Темза. Три кучета, които бяха принадлежали на покойния, тичаха по палубата. Хобхаус мислеше за деня, когато Байрон бе размахвал шапката си, докато корабът, който го отвеждаше в изгнание, излизаше от Дувърското пристанище в развълнуваното море. Флетчър и Станхоуп описваха Мисолонги, лагуната, разбунтуваните войници, дъжда.

Корабът се установи в доковете на Лондон; един собственик на погребално бюро, мистър Удсън, се качи на борда и изпразни бурето със спирт, в което бе пътувало тялото. Той попита Хобхаус дали желае да види приятеля си. „Мисля — казва Хобхаус, — че щях да падна мъртъв, ако го бях направил… Исках да хвърля последен поглед, както понякога му се иска на човек да скочи в пропаст, но не можех. Отдалечих се, после се върнах и останах дълго време до ковчега. Големият нюфаундленд на лорд Байрон, Лъв, беше легнал в краката ми…“ Флетчър продължаваше да говори за господаря си и казваше на Хобхаус, че Байрон го бе обичал повече от всички на света.

Когато свалиха ковчега от кораба, тълпа от любопитни нахлу в пристанището. Лафайет, който заминаваше за Америка, поиска да види трупа, но му бе отказано. Огъста, която намери смелост да го погледне, каза, че бил обезобразен. Тя си спомняше Байрон от 1816 година с изписаното на лицето му страдание; сега виждаше ледена маска, която сякаш изразяваше само спокойствие, изпълнено с ирония. Хансън също призна, че не би го познал. Когато Киниър на свой ред дойде, Хобхаус го последва, подтикван от някакво непреодолимо чувство, и се приближаваше постепенно, докато зърна лицето.

Попитаха лейди Байрон какви са разпорежданията й за погребението. Тя отговори, че Хобхаус може да прави каквото иска. След като деканът на Уестминстърското абатство отказа Байрон да бъде погребан там, приятелите му решиха тялото му да намери приют в малката църква на Хъкнъл Торкърд, съседното село на Нюстед, където бяха погребани всичките му прадеди.

И така, погребалното шествие пое пътя за Нотингам. От прозореца на една малка къща в предградията две жени, Клеър Клеърмонт и Мери Шели, наблюдаваха процесията. Малко по-нататък една кола, която излизаше от някакъв парк и в която лежеше една болна жена, бе принудена да спре. Съпругът на болната, който яздеше на кон пред колата, попита кого погребват. Хората от шествието му отговориха: „Лорд Байрон.“ Той се въздържа да го каже веднага на жена си, която беше Каролайн Лам.

В Нотингам кметът, съветът, старите приятели като Ходжсън и Уайлдман, целият град се присъединиха към процесията, която бавно се придвижи към Нюстед. Прекосиха полята, където Байрон и Мери Чауърт бяха галопирали в своята младост. Една година по-рано, в деня, когато се бе изкачил за последен път до Каза Салуцо, Байрон бе казал тъжно на Гамба: „Къде ли ще бъдем след една година?“ Минавайки в подножието на хълма, увенчан с диадема от дървета, Хобхаус си спомни за вечерята в Анзли, на която той бе един от свидетелите на първата среща на Байрон с Мери-Ан като омъжена.

Няколко дни по-късно лейди Байрон прие Флетчър. Изслуша разказа му, обикаляйки из стаята и ридаейки така силно, че цялото й тяло трепереше. Повече от двадесет минути тя моли Флетчър да си спомни поръчението, което Байрон бе промълвил за нея. „Поне няколко думи…“ Но Флетчър не можеше нищо да добави.

Със завещанието си Байрон оставяше на Огъста и нейните деца цялото си богатство (повече от сто хиляди лири извън шестдесетте хиляди лири, които идваха по линия на договора с лейди Байрон). Новият лорд, капитан Джордж Ансън Байрон, беше в материално затруднение. Анабела предложи да му отстъпи имота, който й бе преписан от мъжа й, защото дъщеря й и тя самата щяха да наследят богатството на Ноуъл. Той прие, защото нямаше друг начин да поддържа общественото си положение.

За две години Огъста пропиля това огромно наследство. Тя трябваше да се издължи на много кредитори, да плати дълговете от комар на своя съпруг, а и тези на синовете си, които се оказаха достойни последователи на баща си. Освен това тя бе жертва на различни опити за шантаж. Заплашваха я с публикуване на интимния дневник на Каролайн Лам, който съдържал признания на лорд Байрон за мисис Ли. Във всичките си затруднения тя бе подпомагана от лейди Байрон, която изпитваше към нея необикновено голямо снизхождение. През 1829 година обаче Огъста и снаха й престанаха да се виждат, защото тя бе злоупотребила с търпението на Анабела.

Остатъка от живота си лейди Байрон посвети на благотворителни цели. Тя основа в собствената си къща училище за възпитание на деца от различни класи. „Кастите са срам за Англия, както за Индустан“ — казваше тя. После се зае с организиране на земеделски и промишлени училища. Остана докрай предана и активна пропагандаторка на просвещението. Към края на живота си тя се сприятели с един пастор, Робертсън, който стана най-близкият й довереник. Тя сподели с него за Байрон всичко онова, което дотогава бе записвала само за себе си в своя дневник: „Байрон не беше скептик… Неговият бог беше бог на отмъщението… Различието, което той смяташе, че съществува между нас, го караше да се дразни така много от мен… Съзнавайки слабостта на собствения си характер, съвсем естествено бе да завижда на един друг, съвсем противоположен на неговия, или поне той го смяташе за такъв…“

„Но не може ли да ми се вярва, когато след всичко, което чухте, Ви казвам, че по сърце той винаги е бил едно по-издигнато и по-добро същество… същество, което той винаги предизвикваше, но никога не може да унищожи… Може би тогава това е било само някаква моя илюзия, плод на Любовта, но и сега убеждението ми по този въпрос остава неизменно.“

„Към края на неговия живот чувствата му към мен се смекчаваха… Ако бе живял, щеше да повярва, че аз съм била единствената му предана приятелка. Това обаче не е било съдено да стане!“

Явно, че и Анабела като Байрон си бе представяла една спокойна старост.

По отношение на Огъста тя писа следното на Робертсън: „Мислех мисис Ли за своя приятелка. Обичах я, обичам я още! Не мога да се въздържа. Ще я видя още веднъж на този свят, преди да сме умрели и двете. Хората казваха, че ми липсва сила, че ми липсват морални принципи, щом не мога да се откъсна от едно същество, което съм преценила като недостойно. Възможно е, но това е моята природа. Виновна ли съм?“

Те се видяха „още веднъж на този свят“. През 1851 година (лейди Байрон беше на петдесет и девет години, а Огъста на шестдесет и седем) Емили Ли, кръщелница на лейди Байрон, й описа мизерното състояние на мисис Ли — болна и потънала в дългове. Анабела предложи да се срещнат в „Уайт Харт Хотел“, в Райгит. Мисис Ли дойде на срещата. Лейди Байрон пристигна с бележник: „Къде… Кога… Линията на поведението ми…“ Но Огъста както винаги говореше неясно и объркано; те се разделиха, без да се сдобрят. Шест месеца по-късно, когато Огъста беше в агония (и толкова бедна, че продаваше някои от писмата на Байрон), Анабела се заинтересува за нея и й предложи пари: „Писах на Емили, която е сама до това смъртно легло, и я помолих да прошепне от мое име две мили думи, които от дълго време не бях употребявала: Dearest Augusta… Научих, че в отговор на това бликнали отново отдавна пресушените сълзи и че тя казала: «Радост… Най-голямата ми утеха…» и добавила едно поръчение, което останало неразбрано… Второ загубено поръчение!“

Последните години от живота на лейди Байрон бяха тъжни. През 1852 година тя изгуби единствената си дъщеря лейди Лъвлейс; следващата година своя доверител, пастора Робертсън. Върху посребрените си коси носеше прозрачно траурно боне на вдовица. Внуците й обичаха да четкат косите й — толкова дълги, че докосваха пода, когато беше седнала. Тя почина през 1860 година. Не пожела да бъде погребана нито в Хъкнъл, където бяха Байрон и дъщеря му, нито при собствените си прадеди в Къркби, а сама в едно гробище в Лондон.

Когато Ейда, дъщерята на Байрон, навърши петнадесет години, леля й Огъста й изпрати един хубаво подвързан молитвеник. Следващата година за първи път лейди Байрон й прочете поеми на нейния баща: „Гяур“, която тя хареса, и „Fare thee well“, която сметна за предвзета и неискрена. Впрочем тя нямаше склонност към поезията, а към метафизиката и математиката. Преведе и написа коментар към Бележките на Менабрея върху аналитичната машина на мистър Бабидж. Тя беше хубава, малко ексцентрична. Имаше мелодичния глас на баща си. На двадесет години се омъжи за лорд Кинг, който по-късно стана граф Лъвлейс.

Бабидж бе причина за нещастието й. Изучавайки теориите му, тя се залови с проекта на една безпогрешна система за обзалагане при конни състезания. Илюзията за безпогрешност беше наследствена черта. Тя не успя, продължи да упорствува и накрая изгуби такава огромна сума, че не посмя да каже на мъжа си. Майка й я спаси, но болна и отчаяна, Ейда почина през 1852 година, на тридесет и шест години и няколко месеца, като баща си. По нейна молба бе погребана до него в църквата на Хъкнъл.

Животът на Медора беше още по-тъжен. През 1826 година по-голямата й сестра Джорджина Ли се омъжи (както бе направила майка й и както правеха всички Байронови) за един свой братовчед, Хенри Тривъниън. Три години по-късно той съблазни хубавата си балдъза Медора и тя роди от него дете, което почина още кърмаче. Огъста, на която Тривъниън бе признал всичко, писа на Медора, че разбира „слабостта на човешката природа и силата на изкушенията й“, но че на тази връзка трябва да се сложи край.

Тривъниън и Медора заминаха за Франция и живяха известно време в Нормандия под името господин и госпожа Обен. После Медора, отчаяна, скъса със зет си и пожела да се оттегли в един бретански манастир, абатството Рьолек. Един месец преди влизането си в манастира тя разбра, че отново е бременна. Върна се тогава при Тривъниън в замъка Пеноа, в департамента Финистер, и роди там момиче, Мари, което бе кръстено от католически свещеник. Като баща си, лорд Байрон, Медора бе привлечена от строгите канони на Римската църква.

Животът с Тривъниън стана невъзможен. Той бе настанил нова любовница в къщата си и принуждаваше Медора да им прислужва. Тя се обърна за помощ към майка си, която прехвърли на нейно име капитал от три хиляди лири (сумата, която Байрон бе дал на Огъста при раждането на Медора), но този влог бе неприкосновен и тъй като тя имаше нужда от налични пари, реши да пише на лейди Байрон. „Получих най-благосклонен отговор, пари и предложение за закрила на мен и дъщеря ми Мари.“ Лейди Байрон, която пътуваше тогава из Франция, повика Медора при себе си в Тур и я пое с детето й на своя издръжка.

Медора привличаше силно и по странен начин лейди Байрон. За трети път нещастната Анабела попадаше под Байроновото очарование. Много бързо тя призна на Медора причината за големия интерес, който имаше към нея. „Нейният съпруг бил моят баща.“ Лейди Байрон, която ненавиждаше името Медора, наричаше племенницата си Елизабет и помоли младото момиче да се обръща към нея с Пип, както някога я бе наричал един човек със същото лице. Медора приличаше на Байрон. Тя гледаше хората, които влизаха в стаята, в която тя се намираше, обръщайки и навеждайки неспокойно главата си, както бе правил баща й. Дори стилът на писмата й напомняше за Байроновия: те започваха с: Dearest Pip. „Dearest Pip — пишеше тя, — предполагам, че ще напусна Лондон в събота, защото не обичам да тръгвам на път в петък.“ Странна приумица.

Но щастието беше непоносим климат за една дъщеря на Байрон. „Неволята е най-добрата й приятелка — трябваше да признае Анабела — и тя не може да понася добрината.“ Скоро нейните сцени на гняв започнаха да напомнят за дните в Холнъби. Тя избяга в Париж, където, неспособна да мълчи, разкри тайната на своето рождение пред няколко души. „Поради липсата на предвидливост у майка й в ръцете на Медора попадна една връзка с писма, чернови и копия на писма, от които ставаше ясно, че тя е плодът на греха.“ Бериър, станал неин адвокат, писа на лейди Байрон, че отпуснатата от семейството пенсия (сто и петдесет лири) е недостатъчна. Байрон, който така обичаше съвпаденията, би забелязал, че това беше точно същата рента, с която собствената му майка трябваше да живее в Абърдийн.

Пенсията бе увеличена при условието, че касетката с документите щеше да бъде предадена на адвоката сър Джон Хюс, което бе направено. Но Медора не можеше да води скромен живот. Тя изхарчи предварително парите за няколко години напред и отново изпадна в мизерия. Тогава живееше в Сен Жермен. Повери дъщеря си Мари на сестрите от манастира „Рождество“ и отиде да прислужва у комендант дьо Грамон от 8-и хусарски полк. Ординарецът на коменданта, Жан-Луи Тайфе, се влюби в Медора. Той не можа да се ожени за нея, защото по онова време един войник на действуваща служба нямаше право да се жени, но понеже тя чакаше дете от него, той я изпрати да го роди в неговия край, Сент Африк.

Там се роди Жан-Мари-Ели Тайфе, внук на Байрон, признат от баща си и узаконен през 1848 година с брака на Медора и Тайфе, тъй като той бе вече освободен от служба. Интересно и доста вълнуващо е, че животът на Медора описва същата крива като тази на Байрон — след период на бурни страсти и похождения следваше период на изкупление. Станала чифликчийка в селото Лапейр, Медора Тайфе беше вярна на своя съпруг, гледаше добре децата си и проявяваше щедрост и милосърдие. Тя бе приела католическата вяра. От възпитанието, което бе получила, бе запазила вкуса си към музиката. В чифлика в Лапейр имаше пиано.

Това щастие продължи само една година. В 1849 година Медора почина точно когато щеше да навърши тридесет и шест години. „Цялото село й устрои вълнуващо погребение.“ Тя остави следното завещание: „Аз, Елизабет-Медора Ли, давам и завещавам всичките си земни имоти и рентата, която ми бе завещана от покойния лорд Байрон, на Жан-Луи Тайфе и на моите деца Мари и Ели… Заявявам тук, че прощавам на майка си и на всички, които така жестоко са ме преследвали, както се надявам, че и на мен ще ми бъде простено. Моля сър Джон Хюс да предаде на споменатия Жан-Луи Тайфе касетката, която съдържа моите документи и която се намира у него.“

Касетката не бе предадена на съпруга на Медора. Тайфе беше постъпил като камериер при господин Артур дьо Варокие в Тулуза и неговият баща направи постъпки пред френското посолство в Лондон, за да изиска касетката. Но адвокатът на посолството отговори, че в Англия било прието да се изгарят всякакви документи от неморално естество и че случаят с тези бил точно такъв. Така че съдържанието на касетката беше изгорено на 19 май 1863 година в кабинета на сър Джон Хюс пред секретаря на френското посолство.

Мари, дъщерята на Медора и на нейния зет Тривъниън, внучка на Байрон и на Огъста, беше хубава девойка, нежна и деликатна. Тя желаеше да се посвети на религията, но дълго време се колеба, защото майка й, умирайки, я бе помолила да бди над брат си Ели. Когато господин дьо Варокие взе момчето под своя грижа, тя съобщи желанието си в Сен Жермен-ан-Ле в манастира „Рождество“ и стана сестра Сен Илер. Тя знаеше произхода си. „Струваше й се, че има да изкупва повече грехове от всеки друг и понякога си налагаше по-тежки наказания, отколкото заслужаваше, и това й носеше утеха.“ В своя молитвеник тя бе нарисувала нещо като надгробен паметник на майка си с надпис Елизабет-Медора Байрон. Под рисунката бе написала (сменяйки той с тя) стихове от Ламартин:

Тя записваше мислите си; „Моят живот е като есенния лист, който трепти под бледия лъч на луната. Крехък е той, кратък е неспокойният му път.“ Говореше понякога за лорд Байрон със своите приятелки. „Този беден Байрон — казваше тя, — аз много го обичам.“ Почина в 1873 година, отговаряйки на литаниите на Дева Мария, които й шептяха сестрите до леглото й.

Нейният брат Ели, последен потомък на незаконния клон на рода, хубаво момче с червеникави коси, с волева брадичка, беше последователно счетоводител, търговски пътник, после комисионер на вина и почина в болницата в Сет на 22 януари 1900 година. Това бе рождената дата на Байрон.

„Всяко същество, към което се привързвам, загива трагично.“ Проклятието падна почти над всички жени, които Байрон бе обичал. Мери-Ан Чауърт беше нещастна отдавна. Към 1830 година я виждаха неделен ден в селската църква, „сломена от грижи и самота“. Муър, който бе решил след изгарянето на дневника да напише самият той животоописание на Байрон, отиде при нея да събере материали. Съпругът й Мъстърс отсъствуваше. Муър й изпя една от ирландските песни, които Байрон бе обичал, и мисис Мъстърс заплака. Нейният край бе ускорен от един бунт на тъкачите от Нотингам, които в момента на голямата реформа през 1832 година нападнаха къщата й. Тя трябваше да се подслони през нощта под един навес, настина и не след дълго почина на четиридесет и седем години. Нейната статуя се намира в църквата на Колуик.

Тереза Макри, момичето от Атина, се омъжи за един англичанин, Джон Блак, който бе дошъл след смъртта на Байрон за да се бие за гърците. Бе назначен за консул на Англия и остана в Гърция. Поемата бе направила Тереза Блак известна. Всички англичани, които минаваха през Гърция, се отбиваха при нея и тя, въздишайки, им говореше за Байрон. Когато обстоятелствата принудиха съпруга й да се премести в Мисолонги, тя направо се измъчи. Разговорите за Байрон, непрестанните въпроси за начина, по който се е запознала с него, накрая я накараха истински да страда. Нощем тя сънуваше Байрон, често настроен сърдито срещу нея и заплашващ. „Какво мъчение!“ — казваше тя на мистър Блак. „Как няма да го сънуваш, когато само за него мислиш?“ — отговаряше той малко ядосано.

Клеър никога не можа да прости на Байрон и когато Мери Шели помести в „Лодоре“ една възхвала за поета, тя й писа: „Боже мой! Как е възможно човек с Вашия талант да сметне за свое задължение да разкрасява онова, което беше само смесица от суета, лудост и всякакви долни слабости, които някога могат да бъдат съчетани в едно човешко същество?“

Каролайн Лам остана през целия си живот една великолепна комбинация от блясък, отчаяние и безразсъдство. През април 1824 година тя получи халюцинация: „Посред нощ мислех, че виждам лорд Байрон — извиках, скочих от леглото и исках да избягам. Той имаше ужасен вид и скърцаше със зъби; не говореше; косите му бяха прави; беше по-пълен от времето, когато го познавах, и далече не толкова красив.“ Месец след това тя научи от едно писмо на своя съпруг за смъртта на Байрон. „Каролайн — пишеше й той, — дръжте се благопристойно. Знам, че за Вас това ще бъде голям удар. Лорд Байрон е мъртъв.“ Тя бе започнала да се възстановява, когато срещата на погребалното шествие, а след това и публикацията на спомените на Медуин събудиха отново нейната лудост.

Книгата на Медуин беше жестока за нея. От него тя за първи път научи за ужасната поема: „Да си спомням аз за тебе!…“ Тя писа на Медуин: „Байрон никога не е могъл да каже, че нямам сърце. Той не е могъл да каже и че не съм обичала съпруга си. В писмата си непрестанно ми казваше, че от тях двамата обичам повече мъжа си и, повярвайте ми, единственото, с което го очаровах, бяха моята невинност, нежност и въодушевеност…“ Отдалечена от него, тя го разбираше по-добре. Да, онова, което Байрон можеше да обича у човека, беше невинността и младостта. Оттук идеше и любовта му към Мери Дъф, Маргърит Паркър, Едълстоун, Николо Жиро, по-късно Тереза и пажа Лукаш. Самата Каролайн известно време, през 1812 година, сигурно му бе харесала с привидната си чистота. Колко бързо го бе уморила…

След като прочете книгата на Медуин, тя изпадна в нервна криза. Но бедната й болна глава беше лекомислена и бързо я преодоля. Скандалът, причинен от тази книга, направи семейния й живот труден. Тя прекара зимата в Брокет Хол без съпруга си. Един от младите й съседи, Едуард Булуър, беше пленен от необикновено оригиналния й начин на разговор. Тя често го канеше. Животът в Брокет Хол оставаше все така „каролайнски“. В три часа през нощта тя изпращаше някой от пажовете си да събуди гостите, за да я слушат, като свири на орган. После им говореше за Байрон до зори. Показваше един пръстен, който той й бе подарил. Повери го на Едуард Булуър, казвайки му, че кара мъжете, които обича, да го носят. Малко по-късно му го взе и той го видя на пръста на друг млад мъж. Възмути се.

Лейди Каролайн се върна една вечер в Лондон, за да гледа Фауст. Декорът й хареса:

„Напомняше ми Байрон, този ангел, този опасен и нещастен Байрон, когото обожавам, въпреки че ми остави това ужасно наследство: Remember thee…“

Тя почина в ръцете на своя мъж на четиридесет и две години. „Поведението й — писа Уилиям Лам, — макар че бе малко ексцентрично, поне на вид, и малко неестествено, криеше обаяние, трудно за разбиране от хора, които не са изпитали ефекта му.“

Единствена графиня Гичоли, до която нещастието не се докосваше, успя да си създаде живот, в който призракът на Байрон беше само уважаван и приятен другар. В 1829 година лорд Мамсбъри я срещна в Рим на един бал у австрийския посланик. „Байрон бе умрял само преди пет години, а тя беше тогава на двадесет и девет. Станахме много добри приятели. Беше приятна за общуване: умна, лековерна като всички жени и обичаща забавленията. Тя бе напълно утешена от скръбта (първоначално много силна, както всички казваха), която бе изпитала от загубата на своя поет. Говореше с удоволствие за него и бе горда със завоеванието си…“ Госпожа Гичоли разказа на Мамсбъри, че „Байрон пишел прочутите си поеми на първия лист хартия, който му попадал… После отивал да й ги чете и смеейки се, ги поправял. Някога много се бе гордяла с него и много го бе обичала… Описваше го като човек с капризен характер, който в разговорите си се присмивал на страстта, която бликала в поезията на един всъщност твърде студен човек…“ Тя никога не бе обичала цинизма.

През 1832 година тя дойде в Лондон, посети „Хароу“, вечеря у семейство Дръри, отиде да се помоли на гроба на Байрон в Хъкнъл Торкард и накрая прекара при Огъста три часа, „говорейки непрекъснато за Байрон“. Вече петдесетгодишна, тя се омъжи за маркиз дьо Боаси, ексцентрична и много богата личност. Имаше красив дом в Париж. „Бе заменила италианската си миловидност с изкуствените маниери на гранд-дама, които съвсем не бяха в нейна полза.“ В нейния салон имаше портрет на Байрон, пред който тя заставаше с удоволствие, когато имаше гости, и с въздишка казваше: „Колко красив беше! Боже мой, колко красив!“ Съпругът й я представяше: „Госпожа маркиза дьо Боаси, моята съпруга… бивша любовница на лорд Байрон.“ След смъртта на маркиз дьо Боаси тя публикува спомени за Байрон, в които го описа като романтичен и нежен герой, какъвто той никога не бе искал да бъде.

Госпожа Гичоли бе предпазена от байроновското проклятие, защото не беше сантиментална. А Джон Кам Хобхаус се спаси благодарение на неосъзнатия си егоцентризъм. При реформата през 1832 година той бе възнаграден за напредничавите си политически убеждения. Получи място в кабинета и се задържа там дълго време. По-късно стана лорд Браутън и си спечели име на един от най-консервативните членове на своята партия. Умря на осемдесет и три години и остана известен с измислената от него формула: „Опозицията на Негово величество“.

Известно е също, че Тита е бил приет от фамилията Дизраели. Колкото за Флетчър, той основа фабрика за макарони, разори се, беше подпомогнат като всички от лейди Байрон и стана към края на живота си пазач на Голдън Скуеър, където човек можеше да го види с цилиндър, със златни галони и бастун в ръката да преследва децата от френското протестантско училище.

В гробището Бромптън се намира гробът на боксьора Джексън, с плоча, поддържана в четирите й ъгъла от фигури на класически атлет. Този паметник му бе издигнат от английската аристокрация в знак на високо уважение.

Байрон би могъл да мисли през последните седмици от своя живот, че бе умрял напразно и че Гърция нямаше да бъде освободена. През 1826 година Мисолонги бе обсаден за втори път. Бомбардировка разруши почти всички къщи. Накрая гладът принуди гърците да изоставят града. Мъже, жени, деца тръгнаха и се опитаха да преминат неприятелските линии. Мнозина бяха убити. Градът бе подложен на грабеж. Владиката Йосиф и епископът Капсалис се бяха затворили във фабриката за патрони — последна следа от артилериста Пари — и хвръкнаха във въздуха заедно с нея.

Ако тогава Европа бе изоставила Гърция, тя щеше да бъде загубена. Австрия не се съпротивляваше поради страх от Русия; Франция не смееше да действува; всичко зависеше от Англия. Свещените принципи на Форин Офис и на Уелингтънския дук осъждаха Гърция. „Но британският народ, развълнуван от жертвата и от смъртта на лорд Байрон и дълбоко уважаващ класическата култура, отъждестви съвременните гърци с героите на Термопилите.“ Министърът Кенинг се опря на това сантиментално настроение, за да събори цялата английска политика. В битката при Наварин английската, руската и френската флота осигуриха независимостта на Гърция. Това бе краят на Свещения съюз.

Няма да бъде преувеличено да се каже, че ако Байрон не бе подкрепил гръцката кауза със своето име и своята смърт, английското обществено мнение безсъмнено не би поддържало Кенинг. В Мисолонги, днес малко, но процъфтяващо градче, гърците създадоха Градината на героите. Една колона там носи името на Байрон, наред с имената на Маркос Боцарис, на Капсалис, на Тзавелас. Рибарите, които в това чудно царство на водата и солта все още живеят в колиби, направени от тръстики, познават името на Байрон. Те не знаят, че е бил поет, но ако ги попиташ за него, отговарят: „Това е един смел човек, дошъл да загине за Гърция, защото обичал свободата.“